„Словото има силата не само да променя живота ни, то го създава. Думите, като носители на смисъла, са най-голямото богатство, което ни е подарил Създателят ни. Словото е най-съвършеният мост между хората, между времената, в които живеем, то има силата да внушава идеи, да разрушава светове, да твори животи. Ако днес има някакъв проблем със словото, това е захабяването на думите.“ Тези думи ми каза днешния ни гост при предишната ни среща. Три години по-късно те са по-актуални отвсякога.
Николай Терзийски е писател и журналист. Роден в Смолян през 1983 г. Завършил е журналистика и философия, автор на четири книги. Най-новата – „Родиния“, е роман от 16 истории, писани в продължение на 10 години. Книга пътуване и книга завръщане, посветена на събирането, разделянето и връзката ни с другите чрез паметта и словото.
Книга, която искрено ви препоръчвам. От следващите редове не само ще разберете защо. Те ще ви провокират и да се замислите. За откъсването на хората в свои светове и континенти, за възможната им среща. За смисъла на въображението като осмисляне и несъвършенството като съвършенство. За миналото и бъдещето, които се събират в търсене на смисъла. Нека го потърсим заедно.
– „Никой човек не е остров, изцяло сам за себе си; всеки човек е къс от континента, част от сушата“, с думите на Джон Дън започва новата ти книга – „Родиния“. Днес като че ли намираме все повече поводи – он- или офлайн, за да се откъсваме в собствените си острови, да се отвличаме в злободневното, да се караме за щяло и нещяло. Защо?
– Вероятно на тези свои острови се чувстваме защитени. Недосегаеми. Но тъй като сам човек не може да оцелее, всеки от нас допуска до своя остров и други гласове, които обаче старателно подбира.
Защо ли? За да чува гласа само на избраните. По свой образ и подобие – така се чувства почти Бог,
всесилен и всевластен, одобрен и одобряващ. Гласовете на всички останали, недостойните, са заглушени. Да, днес сме по-скоро като футболните агитки, разделени от буферни зони и полиция, които крещят все по-силно не за да защитят своето, а за да заглушат чуждото. За съжаление, такива сме и в политиката, и в обществото, все по-често и в културата дори. А
стигнем ли дотам в културата да сме като футболни запалянковци, тежко ни.
Снимка: Иван Шишиев
– Мисля, че отдавна сме там. Точно това са точните думи – тежко ни. И в твоя роман много често връзката между поколенията, между хората на различни острови, се къса. Късно ли е вече да намерим общия език, връзката?
– Вярвам, че не е. Няма как да е късно. Колкото и нищожен да изглежда разумът днес, докато гледаме всичко, което се случва в света, колкото и да ни се струва, че се връщаме назад, към средата на миналия век, аз вярвам, че надежда има. Надеждата ми някога беше в човешкия разум, но днес това звучи едновременно тъжно и смешно. Какъв ти разум тук?
Въпреки това, аз продължавам да вярвам в човека, винаги ще вярвам в него. Дори и заровен във вечната битка за власт и пари, дори и заглушен от крясъците и рефрените на безчовечността, човекът ще изплува, ако ще и само заради природния си инстинкт да оцелява. Човекът с последните си сили ще попречи на онзи пръст, посегнал към копчето, на което пише „самоубийство“.
– Кога ни помагат и кога ни пречат в това отношение днешните технологии, които монополизираха връзката помежду ни?
– Технологиите изпревариха душите ни, но вината за това не е тяхна. Те не пречат на човека, не го правят бездуховен – напротив. Дават възможности да видиш картина на художник, за която някога е трябвало да пропътуваш света. Да прочетеш книга, да научиш език, да слушаш музика, да мислиш. Но ето тук е и противоречието, на което отговор нямам.
Дали пък не е по-добре да пътуваш месеци, за да стигнеш до онази мечтана картина,
месеци, през които да мислиш за нея, да бленуваш, да сънуваш, да я измисляш дори? Дали копчето, което може да ти покаже картината за секунди, не ти отнема най-голямата сила – въображението?
– И желанието, и стойността… А конкретно за въображението ми се струва още по-тих и плашещ убиец прословутият изкуствен интелект. Ако се върнем към книгата, „Родиния“ е определена жанрово като „роман от разкази“, доста рядко срещано решение, сещам се първосигнално като асоциации за „Вино от глухарчета“ или „Марсиански хроники“ на Рей Бредбъри. Защо избра тази литературна форма? По-трудно ли се пише роман в разкази?
– Писането на всяка една думичка в „Родиния“ беше удоволствие, наслада за мен. Дори когато се налагаше да хвърля някоя версия на историите вътре в кошчето, за да я напиша наново, пак ми беше приятно. Аз винаги се чувствам прекрасно, докато пиша.
Усещането за свобода, общуването с всичко, което знаеш и с всички, което знаеш, че не знаеш, е несравнимо.
Смял съм се с героите си и съм се натъжавал с тях. А що се отнася до формата – никога не съм мислил кой знае колко за нея. Тя изкристализира в някакъв момент в съзнанието ми и вече бях сигурен, че няма как да е друга. Ето – „Родиния“ е роман от разкази. Книгата може да се прочете и като роман, но едновременно с това всяка история вътре има свой финал, своя вибрация. И за да е още по-интересно, всяка една от историите в книгата се оглежда в друга. Първата – в последната. Втората – в предпоследната. И така до средата, до сърцето на книгата. Така се случи, просто защото това ми беше интересно да напиша.
– А на мен – да чета. Именно затова и те поканих отново да поговорим. Може ли силната, високата, елитарната литература да бъде масова? Трябва ли изобщо да има такова деление, което за момента все още оцелява в разговора за словото?
– Аз вярвам, че
литературата е много повече от определенията за нея.
От друга страна обаче, нещата са съвсем простички. Ето – аз съм автор на книги. Пиша това, което ме вълнува, което ме предизвика творчески, интелектуално, чисто човешки. Ако произведението, което съм написал, развълнува (или пък предизвика творчески, интелектуално, чисто човешки) читателя, това какво означава? Че съм автор на висока или на масова литература? Ако пък това, което съм написал, не направи впечатление на никого, това не го прави автоматично „елитарно“, нали?
– Родиния е митичен континент, който може би е съществувал в далечното минало. Но е толкова умела днес играта на думи между „Родиния“ и „родина“, в контекста на това, че можем да пътуваме, да живеем в следваща държава, светът да ни стане родина, докато някъде ни чакат остаряващите родители. Къде минават границата на твоята „Родиния“?
– О, този въпрос е много готин и хитър, но пък аз ще отговоря подло. Границите на „Родиния“ са вътре в книгата, в текста ѝ… Добре, де, няма да съм толкова подъл. Ще дам жокер на читателите: „Границите са на девета, двайсет и четвърта, двайсет и шеста, двайсет и седма, трийсет и осма, сто и петдесета, сто петдесет и четвърта, двеста деветдесет и шеста и триста и четвърта страница на книгата“. Мисля, че няма как да съм по-конкретен. Бих добавил само, че дори и границите на континентите да изчезнат, както е било в континента Родиния, всяко човешко пътуване би могло да е граница. В небето днес също има граници, стига да го погледнете някоя вечер, в която слънцето осветява следите на самолетите.
– „Да се влюбиш в някого, който не съществува“, е мотив, който минава през много от разказите. Днес, особено с огромния напредък на изкуствения интелект, това звучи като все по-истинска история. Какво ще изгубим във времето, когато е по-лесно отвсякога да общуваш, да учиш, да работиш, да живееш, да се влюбваш в някого, който не съществува?
– Аз не бих искал да се разделяме с въображението. С фантазията. С красотата на съзерцанието. С очарованието на скуката дори. Понякога да се влюбиш в някого, който не съществува обаче, може да е много по-силно изживяване. По-извисяващо и едновременно с това по-интимно. А от друга страна – не е ли всяко човешко влюбване такова? Ние винаги се влюбваме в някого, който не съществува, защото го съчиняваме, идеализираме, доизмисляме. Нима това не е най-характерното за влюбения човек?
Снимка: Иван Шишиев
– „Времената са такива“ и „времената бяха такива“, казва един от героите ти като обяснение за всичко в живота. Често цитираме и Левски, че „времето е в нас и ние сме във времето, то нас обръща и ние него обръщаме“. Може ли обикновеният човек да променя времето, в което живее? И ако не, струва ли си да му се ядосва?
– Човекът не е безначален и безкраен. И във времето и в пространството ние сме ограничени. Но пък това ограничение не е ли силата ни? Ние имаме една вечна посока, един стремеж, който никога няма да постигнем. Но
това не отнема никак смисъла да се стремим към тази безкрайност и дори безначалие.
Може да звучи парадоксално и дори абсурдно, но не е ли в обикновеността на обикновения човек най-голямата му необикновеност? Времето и времената са движение, та дори да е илюзия това движение. Точно това не бива да губим – чувството за движение, било то и илюзионно.
– Иван Пейчев пише, че „не се завръща никой никъде, и Одисей не се завръща във Итака“, според мен защото завръщането вече е на различно място, ти си различен и мигът е друг. Кога завръщането е пълноценно?
– Да, съгласен съм – и с Иван Пейчев, и с твоите разсъждения. Но в тона на предишния ми отговор… какво да кажем за чувството за завръщане? То може да се случи дори и на място, на което никога не си бил? В този смисъл всяко пътуване може да е завръщане – и то съвсем пълноценно. Магията е пак там. Вътре, в човека.
– Сюжетът в „Родиния“ се развива в измисления „Средовград“, който звучи като от книга на от Толкин, казвам го не аз, а самата покойна кралица Елизабет II в романа ти. Край него са измислените села Горен Полюс и Долен Полюс. Толкова много българи си имаме своя Средовград, своите Полюси, макар огромна част от нас да сме събрани в столицата.
– Между другото, кралицата малко преиначава името на Средовград. Тя го нарича Средоград – много по „толкински“. Тези дни четох една рецензия за книгата, в която Средовград е наречен Средновград. Виж само колко вариации! Нима това не отговаря прекрасно на въпроса? Да, всеки читател има своя Средовград, своите Горен и Долен полюс, които събират света му. Понякога разстоянието между тях е огромно, друг път съвсем малко… но и това е човешка представа, нали?
Снимка: Иван Шишиев
– Понякога полюсите се обръщат. Може ли пък селата и малките населени места да оживеят и да привлекат следващите поколения?
– Създава се усещането, че това вече се случва. Но то е преувеличено –
тези места за хората от активните поколения са по-скоро бягство, отколкото пристан.
Да, вярно е че колкото по-глобален става светът и мощни стават комуникациите, толкова по-привлекателно изглеждат тези места. Да, все повече хора споделят, че са уморени от големия град, от шума, от мръсотията. Казват, че и децата вече могат да учат виртуално там, на чист въздух, сред тишината и красотата на природата. Лошото е друго. Дори образованието да е виртуално, медицинската помощ едва ли скоро ще стане. За да станат тези места пристан, ще е необходимо много повече от чист въздух и тишина.
– Героите ти често се борят със загубата на корени, на принадлежност – било буквално (при емигриране от родината), или метафорично (при забравяне на миналото и себе си). Според теб кое определя човешката идентичност най-силно? Езикът, паметта, родното място, семейството?
– Не мога да кажа кое е най-силно, всички те са свързани. Като плетеница, в която, ако извадиш едното, всичко останало ще загуби цялост и човекът ще стане друг. Затова и в моите истории героите се борят тъкмо с тези липси – така ме провокират да видя същността им, да копая по-дълбоко в тях, за да се опитам да разбера какво е човешкото и какво е човекът.
– „Родиния“ рисува болезнено ясна картина на обезлюдените български села и малки градове, свят, от който младите хора масово заминават. Какво те провокира да се фокусираш върху темата? Тревожи ли те този процес на бавно изчезване на един топъл и уютен колективен свят?
– Да. Тревожи ме и ме натъжава. Мисълта за едно пусто село, в което живее само един 90-годишен старец ме провокира да напиша първата от тези истории, която е в края на книгата – „Лаптопът на дядо Дончо“. Направо настръхвам всеки път като се запитам
какво е да живееш в такава самота? Или пък – с надеждата, че някой ще дойде. Ще ти се обади.
Ще ти изпрати снимка на внуците или правнуците. Ти го определяш като литературен критик – „процес на бавно изчезване на един топъл и уютен колективен свят“. Да, това е свят, който, за съжаление няма да се върне никога. Няма да е такъв, какъвто го помним. След 20-30 години на децата тези истории ще им се струват като отпреди два века. Точно затова ги написах.
Исках да уловя този изчезващ свят, да хербаризирам красотата и смисъла му в „Родиния“.
Снимка: Тихомира Крумова
– В един от разказите рисуваш герой, който постепенно губи паметта си – забравя първо родителите, после детството, накрая дори родния език. И то го прави без тревога, апатично. Каква идея вложи в тази сюжетна линия? Искаше да покажеш колко лесно човек днес може да се откъсне от миналото и корените си? Как да се спасим от забравата, в която ни вкарват модерните технологии?
– Този мой герой забравя всичко, защото е загубил онова, което умее да прави най-добре. Всъщност, то е и единственото, което може да прави по-добре от другите. И за да си докаже, че съществува, че не е изчезнал, се вкопчва в спомените за таланта си, започва да ги търси и да живее в тях. Тези спомени до такава степен го обсебват, че го карат да забрави всичко останало. Но всъщност тук, в тази история от „Родиния“, за мен важни са родителите му, които го чакат с години, докато той обикаля света.
– Изненада! Последните 2 въпроса ти ги измисли ChatGPT, а на мен ми харесаха. Би ли могъл да ги отличиш?
– Тоест, искаш да ми кажеш, че ChatGPT ме е попитал „Как да се спасим от забравата, в която ни вкарват модерните технологии?“?!? Виж го ти, какви въпроси го вълнуват! Но пък и изразът, който ми напомни за литературен критик – „процес на бавно изчезване на един топъл и уютен колективен свят“, се оказа негов.
Дали пък с ChatGPT не бих могъл да се позабавлявам добре, ако си поговорим за книги?
– Повярвай ми, би могъл! И за поезия даже, сигурно ти е попаднала новината как той се нареди сред най-добрите в два поредни конкурса! Впечатлява ли те, или те плаши повече напредъкът на изкуствения интелект?
– Впечатлява ме развитието му, разбира се. Провокира ме въпросът докъде ще стигне всичко това. И в какво ще ни превърне – нас и децата ни. Плаши ме не толкова, че е спечелил поетичен конкурс, а че е възможно след време
хората, които желаят да четат поезия, да станат толкова малко, че ChatGPT да е единственият реципиент на написаното от поетите.
Но пък съм сигурен, че самите поети никога няма да изчезнат – онези, несъвършените, самовлюбените, лудите. Това ми дава надежда.
Снимка: Иван Шишиев
– А дали има шанс ИИ да ни „вземе“ ненужните и тежки задачи, амбиции, суета, а пък ние да си се завърнем в нашата „родиния“ на простичкото, на творческото, на човешкото?
– Ах, как хубаво звучи това като за финал! Хубаво и… невъзможно.
Амбициите и суетата няма как да изчезнат от нас, хората. Те ни определят.
Тежките задачи също. По-скоро бих си пожелал изкуственият интелект не толкова да опрости и улесни задачите ни, колкото да ни насочи към нови, още по-сложни и интересни. Защото
човешкото развитие е процес. Не бива да стигаме до отговора, до значението на онова прословуто 42
на Дъглас Адамс. Напротив, трябва да използваме технологиите, за да си задаваме още и още въпроси, които изискват далеч по-сложни отговори. За да има защо да се движим.