„Съпричастността ще спаси света“

12 октомври 2021 | Срещи

Крис е най-силният човек, когото познавам (ето защо). При първата ни среща поговорихме за емоционалната страна на нещата. За мечтите и целите. За желанието му да стане учител и препятствията, пред които трябва да мине.

Срещаме се отново, за да му задам останалите си въпроси – за трудностите пред хората с увреждания и срещата им с обществото. За това как ние, останалите, да се отнасяме с тях, без да ги обидим и нараним. За технологиите, които идват, включително и за да дадат надежди в лечението на много болести. За литературата и медиите, две от най-важните вселени в живота на Крис.


 

– Признавам си, че около себе си нямам много хора с увреждания, а когато контактувам с такива, много искам да не ги наранявам по някакъв начин. Но е трудно човек да намери баланса.

– Всичко опира до това, че човек си е създал представа за хората с увреждания като за много уязвими и раними същества. Това според мен е мит, подхранван от „жертвите“ сред хората с увреждания. Нормално отношение е тогава, когато се попита предварително в разговор дали човекът насреща има неудобни теми, за които не иска да говори. Ако каже, че няма, не би трябвало да има притеснения.

Напоследък, за да се преодолее езикът на омразата, се въведе политическата коректност с целия неин щадящ апарат от изрази. Но всички знаят, че

най-стриктните пазители на този стил са лицемери, които умишлено изопачават мислите си така, че да звучат приемливо.

В този смисъл, далеч по-добре е да сме откровени и да си казваме нещата такива, каквито са. Дори на първо време човек с увреждане да изиска от събеседника си да го пощади, на следващ етап лицемерието ще му тежи и ще го кара да страда. Ако някой не желае да говори за даден свой проблем, това значи, че не го е надживял, не го е разбрал докрай, срамува се от него. Тъкмо тези хора имат нужда откровено да им бъде казано, че грешката не е у тях, че нямат вина за положението си. Че и за тях има място на Земята. Че тяхното заболяване или увреждане е част от тях, която не бива да отричат, защото така само биха се наказали.

 

Крис Григоров

снимки: Добрин Кашавелов

 

– Все още много семейства преценяват, че не могат да се грижат за деца с увреждания и ги поверяват на специализирани институции. Може ли някога това да е по-добрият вариант?

– И на моите родители са го предлагали, но те не са се съгласили. Благодарен съм им за това. Семейната среда не може да се замени от нищо. Аз безмерно обичам майка си, баща си и по-голямата си сестра, те винаги ще са хора, на които мога да разчитам и които могат да разчитат на мен. Казвам това, съзнавайки колко болезнено би прозвучало за децата без родители. Най-трудно за тях е това, че те не са получили толкова любов, колкото е нужна, за да могат да дават от себе си нататък.

Изоставяйки едно дете, родителят го белязва като нежелано за цял живот. Важно е всички като общество да създаваме дружелюбна среда за тези деца, да не ги третираме като „горките“, за които да хвърлим благотворително някой лев по празници и благотворителни концерти. Съпричастността ще спаси света.

Конкретно на въпроса, колкото и парадоксално да звучи, понякога може институцията да е по-приемливият вариант. Познавам хора с увреждания, които като деца са били малтретирани и насилвани от родителите си и други, на които пък съвсем не са обръщали внимание вкъщи и са оставяни да се развиват сами. Имал съм и такива съученици и когато научавах техните истории, можех да оценявам колко щастливо дете съм. Но въпросът няма еднозначен отговор. Всичко зависи от хората, които те отглеждат. С тази разлика, че ако са твои родители и се държат зле с теб, боли много повече.

 

– Ако един ден имаш дете, какво ще е най-важното, на което ще искаш да го научиш?

– Да вижда. Да може със затворени очи да разбира какъв е човекът насреща, какво мисли, как е разположен.

Но да не си затваря очите за важните неща, които могат да се видят и без зрение.

Да цени красотата у хората и самото то да се стреми към нея. Не външната красота, която е толкова преходна и крехка, а онази, която извира отвътре и облагородява човека.

 

Снимка: Gian D., Unsplash

 

– По-достъпен ли е за хората с увреждания светът благодарение на технологиите?

– Разбира се. И става все по-достъпен. С увеличаването на възможностите се увеличават и изискванията на потребителите. За достъпността на технологиите се работи много отдавна, още от времето, когато в САЩ се издават първите книги, записани в аудио вариант. Малко хора знаят, че аудио и електронни книги има благодарение на хората с нарушено зрение, чиито организации търсят начин да правят повече достъпна за тях литература. Брайловото писмо има твърде висока себестойност и е по-трудно за възпроизвеждане. След книгите идват синтезаторите за реч и екранните четци.

Вероятно незрящите са онази група хора с увреждания, за които е направено най-много в сферата на технологиите.

Благодарение на тях днес имаме не само програми, произнасящи онова, което човек пише или през което минава курсорът, но и приложения, чрез които човек дава гласови команди за най-различни функции, включително и за превод на чужд език.

Изкуственият интелект тепърва ще увеличава възможностите. Днес имаме системи, които се задействат чрез насочване на погледа и са в услуга на хората с говорни и двигателни затруднения, а съвсем скоро бе направена успешна връзка на мозък с компютър. Така че дори

хората с най-тежки увреждания, ако могат да формулират ясна мисъл, ще имат начин да я кажат на света.

Също и да възприемат от него неща, недостъпни за ума и сетивата им преди това.

 

– А има ли някакви отрицателни страни, които идват с тях?

– Опасностите в тази сфера за хората с увреждания са и общовалидните за всички. По-малко движение и спорт, намаляване на способността за съсредоточаване над каквото и да е, чувство за скука и депресия поради многообразието от стоки, услуги и начини на живот, демонстрирани в социалните мрежи, които не можем да си позволим… Мога да говоря най-вече за незрящите. В България, а и в много други страни, има оттегляне от брайловата азбука. Доказано е, че когато човек възприема с осезание брайловото писмо, той запомня много повече, отколкото чрез слуха.

Днес почти всичко в интернет е достъпно чрез говорещи програми, а повечето незрящи ги използват с висока скорост на четене. Освен това, програмите са направени така, че да възпроизвеждат реч, възможно най-близка до реалната. Четенето от най-ранна възраст само чрез компютъра или телефона намалява значително езиковата грамотност. Програмата понякога подсказва за грешки в изписването на думи, като ги чете с подчертано погрешно произношение. Макар да е полезно за съставянето на текстове на компютър, това не помага на учениците да си създадат полезни навици.

Това е обща тенденция за писането чрез технологии, което мога да потвърдя и от позицията си на учител по български език и литература. Ето че и при незрящите я има. Сред другите опасности за хората с увреждания, които технологиите крият, са зависимостите от интернет и социални мрежи, липсата на жива комуникация, която води до недоверие.

 

Снимка: Rene Böhmer, Unsplash

 

– Кои са най-честите грешки онлайн, които затрудняват достъпа на незрящи?

– В последните години Европейският съюз и други международни институции усилено работят за въвеждане на единни правила за достъпност на цялата онлайн среда, базирани на утвърдени стандарти, какъвто е HTML за уебстраниците.

Най-голяма отговорност към това имат публичните сайтове – на държавни институции, големи медии, банки и учреждения, търговски обекти. У нас има положителни примери за корпоративна отговорност, но все още сме изоставащи. Това особено важи за държавните институции, чийто технологичен апарат все още е твърде далеч от най-съвременните тенденции. Основните проблеми, с които се сблъскват незрящите, са кодовете в картинки, информацията под формата на графики и диаграми, постоянното обновяване на страници и местенето им в пространството, изскачащите прозорци, недостъпните форми за попълване, липсата на бързи бутони и заглавни линкове…

И понеже говорихме за четене, дигиталните библиотеки също са проблематични, тъй като адаптирането на една книга за безпрепятствено четене изисква много отговорност към съдържанието. Това означава правилно форматиране, прочистване от визуални обекти, отстраняване на грешки при сканирането, ясно разпределение по страниците, опростяване на таблиците и схемите, създаване на алтернативни текстови формати.

 

– От какво най-много се нуждаят хората с увреждания в България днес?

– О, не мога да дам такова обобщение. Нуждаят се от неща, от които всички хора се нуждаят – по-добро образование, по-добро здравеопазване, по-добре уредена социална система.

 

Снимка: Compare Fibre, Unsplash

 

 

– Като народ май доста обичаме да се оплакваме и то за дреболии. Така ли е и според теб?

– Това е общобалкански синдром. Според мен е следствие от робската психика, при която възлагаме на други своите отговорности. А после изискваме от тях неограничени права и привилегии. Ние искаме някой да се грижи за нас, да ни храни, да ни наглежда, да учи децата, да ни плаща големи заплати, да ни дава отсрочка за всеки ангажимент и почерпка за всяко добро дело. А ако може, ние да не правим нищо, за да ги заслужим.

Това е психологията на жертвата, която не иска да поеме нещата в свои ръце. За нея е нормално да е недоволна, тя от това се храни, с това осмисля своето битие и се самоопределя, такъв модел на възприятие е унаследила от родителите си, от средата си. Като комбинираме това с все по-голямата дистанцираност и безчовечност в градската среда, където всеки е затворен в черупката си и живее без мисъл за другите, става една доста неприятна комбинация. В селските райони все още на места се усещат чувството за общност и способността на хората да работят добре за съвместни каузи.

Неспособността да мислим и работим заедно се отразява на всички нива, като достига и до най-високото, политическото представителство.

 

– Като човек с вече немалък опит в медиите, мислиш ли, че те имат бъдеще в днешния си вид?

– Днес има най-различни медии и за всяка си има аудиторията. Не бива малкият брой читатели да обезсмисля съществуването на една медия. Има обаче нещо, което дълбоко опорочава цялата среда. Тя се храни от рекламата, която пък търси аудиторията. Ако повече медии имаха постоянно финансиране, независимо от посещаемостта, това би отворило път за много информация, която в момента не достига до хората.

Политическата и икономическа обвързаност на много от медиите в нашата страна допълнително усложняват нещата.

Но това какво да четеш и слушаш и на какво да вярваш е твой личен избор и отговорност.

Човек е свободен да съставя мнението си за всеки обществен процес на базата на медийно съдържание. Но също така е свободен да реши кое се стреми да го манипулира и да го отдалечи от фактите и кое – да го доближи до тях. Така че медиите имат бъдеще, но дали обективната журналистика ще продължи да отстоява позициите си в тази замърсена информационна среда, това не мога да кажа.

 

Снимка: Jr Korpa, Unsplash

 

– Ти влагаш доста старание в блога си, имаш много интересни текстове. Кое те мотивира да го правиш? Всъщност медии ли са блоговете?

– Всеки човек вече е медия в това пространство на социални мрежи. Когато прави блог, една от целите на автора е да информира чрез него. Дори и аз, когато създавам съдържание, се информирам и сверявам много източници, така че то да е достоверно. И като казвам това, нямам предвид, че отварям „Уикипедия и прочитам два резултата, изведени от гугъл. Напротив, става дума за много пространни търсения, четене на десетки източници, допитване до хора, проверка на всяка дата и всеки факт. Ако нещо се окаже, че се разминава, поправям го. Това е отговорност към аудиторията. Не би ми било приятно тя да ме счита за лъжец и за човек, който нагажда фактите, както му изнася.

Усилията, които полагам, не ме натоварват. Това ме обогатява и ми дава нови хоризонти. Ако не ми беше интересно и приятно, нямаше да се занимавам. Блогът ми е следствие от едно натрупване, той не е случайно хрумване, което ще има кратък живот. Амбицията ми е да изпълня програма за десет години, която съм си поставил за цел. След като считам музиката за една от най-силните си страни, мисля, че дължа на всички в тази среда, които уважавам, а и на публиката, повече информация.

 

– Има ли неща, които мечтаеш, че ще станат възможни благодарение на технологиите?

– Вече няма нещо, което технологиите да правят отвъд мечтите ми. Наскоро участвах в един международен проект, чиято цел бе да намери технологично решение за по-достъпен транспорт за София. Идеята, която единодушно приехме да разработим, бе за мобилно приложение. То ще е достъпно за хора с различни увреждания, ще ги информира за достъпността на всеки маршрут в столицата и ще указва как да се стига бързо от една точка до друга. И това е напълно възможно да се случи в България, въпрос на организация, техническа експертиза и ясно задание, в което да участват онези, които биха го използвали.

 

Снимка: hao wang, Unsplash

 

– Кои са технологиите, които очакваш с най-голям интерес да променят бъдещето ни?

– Напоследък Илон Мъск прави изследвания, при които мозъкът да изпраща директни сигнали до компютър. Сега си говорим малко на шега за чипове и за конспиративни теории, според които всеки ще може да се контролира посредством някакви малки устройства, имплантирани в главата му.

Не знам какво ни очаква. Но дори и да е най-лошият сценарий, аз вярвам, че хората, като последната степен в еволюцията на живите видове, са призвани да доведат този природен цикъл до някакъв край, след който да последва нещо съвсем ново. Какво ще бъде то, само можем да гадаем.

 

– Мислиш ли да се върнеш към пеенето? Да продължиш образованието си и в тази посока?

– Не съм спирал с пеенето. Имах десетки участия в последно време, въпреки пандемията. Започнах нов проект за създаване на звукозаписно студио, където да развивам в пълна степен своите творчески решения. Музиката е най-голямата ми любов. Когато имам възможността да я предам по най-изразителния за мен начин на хората, ще го направя, дори това да не е скоро.

 

– А какво искаш да пишеш оттук нататък?

– Писането не е самоцел и не носи удовлетворение, ако няма някакъв по-висш мотив. Трудно ми е да публикувам художествена литература, тъй като отговорността в нейното писане е огромна, а и ми се иска моето художествено слово да е реалистично, да е по-близко с действителността. Да, Умберто Еко казва, че книгите не се пишат, за да се вярва в тях, а за да карат хората да разсъждават.

Не знам дали съм узрял дотолкова, та да пиша така, че да подтиквам хората да развиват мисловния си потенциал. Затова към момента съм насочил вниманието си към музикалната журналистика, примесена с личен момент. Това е и в основата на моя блог, който стартирах в началото на 2021 г. Най-добрите статии от него ще включа в книга, чиято цел ще е да представи най-вдъхновяващите за мен примери от това изкуство.

 

Крис Григоров

снимки: Добрин Кашавелов

 

– Кои са писателите, които те вдъхновяват?

– Трудно е да се даде кратък отговор. Същото би било, ако питате кои са ми любимите музиканти. Един може да свири добре, друг – да пее невероятно, трети да прави страхотни аранжименти. Така в писането има майстори на диалога, на философията, на криминалния роман.

Ако кажа имена, това би значело да ги препоръчам, а аз съм за свободното четене.

Колкото повече чете човек, толкова по-добре формира своя вкус и способността си да подбира. Така че нито една минута в четене не е изгубено време. Все пак, тук бих казал името на един автор, който наскоро си припомнях с удоволствие: Ъруин Шоу и неговата класика „Хляб по водите“. Когато казвам майстор на диалога, него имам предвид.

 

– Какво е най-хубавото на българския език?

– Много съм мислил по този въпрос. Най-хубавото му е, че е носител на една цяла национална култура. Тази култура може да се променя с времето, но в основата си е наследство на повече от хиляда години. Езикът е онова, което по най-категоричен начин ни свързва с корените. Нито вярванията и обичаите, нито битът и занаятите, нищо не е успяло да се задържи във времето така, както езикът. Защото

езикът не е нещо статично, а се променя, адаптира към себе си или сам се адаптира към света.

По него се познава доколко една национална култура съумява да интегрира общочовешкото и наднационалното, а същевременно какво успява да съхрани в този постоянен процес на обмяна на информация.

<a href="https://karamanev.me/author/georgik" target="_self">Георги Караманев</a>

Георги Караманев

Програмист, журналист на свободна практика и писател. Още за мен – четете тук.

Най-нови публикации:

Чичо Боб, мразеният Мойсей на програмистите

Чичо Боб, мразеният Мойсей на програмистите

Робърт Мартин, или просто Чичо Боб, е знакова личност в историята на програмирането. Той формулира SOLID принципите, които всеки начинаещ програмист се очаква да знае наизуст на първото си интервю. Чичо Боб е и сред създателите на „Аджайл манифеста“, който завинаги промени работата в сектора. Но защо днес той не се радва на заслужената си слава?

повече информация
Мария, „Мастършеф“ и житейските рецепти от каменния дом

Мария, „Мастършеф“ и житейските рецепти от каменния дом

Трябва ли да внимаваме не само с какво се храним, но и с какво храним… душата си? Мария Жекова е победител в „Мастършеф“, тя е фотограф и инфлуенсър… но не като повечето. Не се вълнува от лъскавите снимки, а от връщането към традициите, от възстановяването на каменната къща, където е сърцето ѝ. Как това момиче събра в себе си лъскавото шоу и старите традиции?

повече информация
Робот Павлович Чехов. Изкуственият интелект като писател

Робот Павлович Чехов. Изкуственият интелект като писател

„Писането не е кой знае какво. Просто сядаш пред пишещата машина и кървиш“, казва Хемингуей. Можем ли да научим изкуствения интелект да създава вълнуваща литература? Как ще се промени културният свят, ако това се случи? Представяме най-вълнуващите проекти и аргументите на двете крайни позиции. Че роботът като писател ще стане реалност или че алгоритмите никога няма да успеят да постигнат човешката емоционалност в текста.

повече информация

От рубриката:

„В „Гугъл“ е доста по-динамично и хаотично, отколкото изглежда отстрани“

„В „Гугъл“ е доста по-динамично и хаотично, отколкото изглежда отстрани“

Минко Гечев работи за „Гугъл“, старши разработчик в екипа на „Ангулар“. Какво е да си част от „Гугъл“? По какво си прилича следването във ФМИ и в MIT? Защо програмистите често са по-„затворени“ хора? Какво е важно, за да успееш в тази професия? Отговорите на един програмист с впечатляваща биография и любопитен поглед.

повече информация
„Как се пише?“ „Незнам“

„Как се пише?“ „Незнам“

„Как се пише?“ е култов сайт за всеки българин онлайн, който се грижи за това да пише правилно. Срещаме се с неговата създателка Павлина Върбанова. Как се пише в дигиталния свят? Кои са най-често търсените грешки? Време ли е да отпадне ненужното правило за пълния член? Защо е важно да се грижим за словото, за думите, които зареждаме с послания?

повече информация
„За да успееш онлайн, трябва да вложиш и парченце сърце“

„За да успееш онлайн, трябва да вложиш и парченце сърце“

Марина Шидерова е едновременно човек на изкуството и на технологиите. Тя и екипът ѝ във „Фрам Криейтив“ студио създават дигитален дизайн от следващото поколение, който превръща отварянето на уеб страницата в удобство, в естетическа наслада, в приключение. Заедно търсим още една ценна гледна точка към технологичното настояще и успеха онлайн – от позицията на дизайна и на изкуството.

повече информация

Най-новите:

Чичо Боб, мразеният Мойсей на програмистите

Чичо Боб, мразеният Мойсей на програмистите

Робърт Мартин, или просто Чичо Боб, е знакова личност в историята на програмирането. Той формулира SOLID принципите, които всеки начинаещ програмист се очаква да знае наизуст на първото си интервю. Чичо Боб е и сред създателите на „Аджайл манифеста“, който завинаги промени работата в сектора. Но защо днес той не се радва на заслужената си слава?

повече информация
Мария, „Мастършеф“ и житейските рецепти от каменния дом

Мария, „Мастършеф“ и житейските рецепти от каменния дом

Трябва ли да внимаваме не само с какво се храним, но и с какво храним… душата си? Мария Жекова е победител в „Мастършеф“, тя е фотограф и инфлуенсър… но не като повечето. Не се вълнува от лъскавите снимки, а от връщането към традициите, от възстановяването на каменната къща, където е сърцето ѝ. Как това момиче събра в себе си лъскавото шоу и старите традиции?

повече информация
Робот Павлович Чехов. Изкуственият интелект като писател

Робот Павлович Чехов. Изкуственият интелект като писател

„Писането не е кой знае какво. Просто сядаш пред пишещата машина и кървиш“, казва Хемингуей. Можем ли да научим изкуствения интелект да създава вълнуваща литература? Как ще се промени културният свят, ако това се случи? Представяме най-вълнуващите проекти и аргументите на двете крайни позиции. Че роботът като писател ще стане реалност или че алгоритмите никога няма да успеят да постигнат човешката емоционалност в текста.

повече информация
„В „Гугъл“ е доста по-динамично и хаотично, отколкото изглежда отстрани“

„В „Гугъл“ е доста по-динамично и хаотично, отколкото изглежда отстрани“

Минко Гечев работи за „Гугъл“, старши разработчик в екипа на „Ангулар“. Какво е да си част от „Гугъл“? По какво си прилича следването във ФМИ и в MIT? Защо програмистите често са по-„затворени“ хора? Какво е важно, за да успееш в тази професия? Отговорите на един програмист с впечатляваща биография и любопитен поглед.

повече информация
Кой си ти, Сатоши Накамото?

Кой си ти, Сатоши Накамото?

Този въпрос си задават вече десетилетие хората, привлечени от блокчейна. Защо изчезна създателят на биткойна? Какви завети остави той, преди да се оттегли? Тръгваме по уликите, които Сатоши Накамото остави след себе си в търсенето на истинския му образ. И на една от най-вълнуващите истории на дигиталните времена.

повече информация
„Как се пише?“ „Незнам“

„Как се пише?“ „Незнам“

„Как се пише?“ е култов сайт за всеки българин онлайн, който се грижи за това да пише правилно. Срещаме се с неговата създателка Павлина Върбанова. Как се пише в дигиталния свят? Кои са най-често търсените грешки? Време ли е да отпадне ненужното правило за пълния член? Защо е важно да се грижим за словото, за думите, които зареждаме с послания?

повече информация
Share This