Както биха „казали“ меметата, ако тази картинка ви е привлякла вниманието, е време за по-внимателни прегледи, свързани с напредването на възрастта.

Но защо… му е на вълка от „Ну, погоди!“ да събира яйца, вместо да гони заека? Как вълкът всъщност прави възможно Nintendo от компания за карти да се насочи към електрониката? И защо тази история е тъкмо противоположна на друга култова игра за същото поколение, дошлия от СССР „Тетрис“?

О, съдбата на вълка, ловящ яйца, толкова добър приятел на децата от 80-те и 90-те, се оказва доста неочаквана.

1001 нощ

Ако преди хиляди години сте събирали яйца в тази игра, помните ли какво ставаше, когато постигнеш 1000 точки?

Нека проверим, защото се налагаше да си сред най-ловките 90-тарски младежи с умения на октопод, за да не се предадеш от невъобразимата скорост, с която кокошките злостно изстрелваха яйцата си.

Всъщност, и днес се носи из мрежата ретро фолклор, че превъртиш ли играта, виждаш никога неподозиран до онзи момент нов епизод на „Ну, погоди!“, който никога не е излъчван по телевизията. Доста хора дори и сега твърдят, че са го виждали, но… такъв никога не е съществувал. Не защото не бяхме достатъчно добри (някои бяха, с цената на мазоли на палците), а защото филмче там никога не е имало. На 999 броячът се връща на нула, яйцата тръгват с около една трета по-бързо и толкова.

Руската Уикипедия го казва безпощадно: „Така и никога не е било предвидено да има специална награда“. Точно както и в „Тетрис“, впрочем. Но, пак важи и за двете, при добро желание винаги може да си поставиш следващата цел.

Ясно е, че днес сме и доста разглезени. На такъв екран, където всички фигурки са „отпечатани“ предварително и могат само да светват и да угасват, анимационен филм не може да има по принцип. Единствената анимация в цялото устройство е тази на часовника, при която вълкът лови яйца сам, без нас.

Вълкът от Киото

Тази идея не се ражда в колхоз, а в главата на един гражданин на Киото, който гледал отегчен чиновник във влака-стрела. После, без той да подозира, идеята му ще бъде „репликирана“ в съветски завод. А после, по своеобразен начин ще бъде върната, когато „Тетрис“ поема от СССР, за да стане най-разпознаваемата игра на света, най-вече чрез японския производител Nintendo.

Във форума „Нашето детство“ един от авторите си спомня как я получил в шести или седми клас и ходел навсякъде с нея, докато един ден „при една разходка по кея падна от джоба ми в морето“. Родителите му били пестили за нея и още му е гузно.

Друга читателка помни, че в блока имало едно дете с „яйца“ и всички сядали на стълбите и се редували. Трети пише, че я купил на сина си през 1990 г., когато момчето било на 12, а той самият се забавлявал „дори повече от него“. Познато ли ви звучи?

Игра будилник

Да се върнем при източника. Играта „Ну, погоди!“ се появява за първи път в декемврийския брой на бюлетина „Новые товары“ на съветското Министерство на търговията за 1984 г. Без индекс, просто „Ну, погоди!“. Чак после получава официалното си име „Электроника ИМ-02“. ИМ значи „игра микропроцессорная“. ИМ-01 е шахматен компютър, който никой не помни.

Цената е 25 рубли (после 23) при заплати от 150-200 рубли. Само през 1985 г. три завода, в Зеленоград, Арзамас и Орел, правят над 400 000 бройки, а в следващите години се включват десетина предприятия, пръснати из СССР. Производството спира чак в средата на 90-те, когато държавата, която го е започнала, вече я няма. Беларуската версия на същия вълк обаче излиза през 2000 г. и се играе и до днес.

Играта е и часовник, затова серията на Nintendo, която я показва за първи път, се казва Game & Watch. Бутонът „Время“ показва часа, а вълкът на екрана продължава да лови яйца и от време на време да ги изпуска, просто така, за украса. Има и будилник: когато звъни, в прозорчето горе се появява заекът и бие камбанка. Цяла минута, една и съща нота, бррр…

Часът се сверява с връхчето на химикалка в две вдлъбнати копчета. 24-часов режим няма, защото в Киото не са го предвидили, а в Зеленоград не са посмели да го добавят: вместо AM и PM на екрана пише ДП и ПП: „до полудня“ и „после полудня“, до пладне и подир пладне.

Четири кокошки, четири улея, четири бутона. Нищо сложно, какво ще кажете? Всяко хванато яйце е точка. Изпуснеш ли, от счупеното яйце излиза пиленце и получаваш наказание – три такива и край. Ако обаче в прозорчето гледа заекът, наказанието е наполовина и пиленцето само примигва. При 200 и при 500 яйца грешките се изтриват. „Игра А“ е с три улея, „Игра Б“ с четири. На всеки сто яйца темпото за малко се отпуска, после пак тръгва нагоре. И нататък, към хилядата, където скоростта не е за хора със слаби сърца (и пръсти).

Колекционерите днес различават партидите по боксерките на вълка: биват на точки, на цветя, на звезди, а последните са най-редки.

Два века белот

Ето че от СССР отлитаме за Япония. Гунпей Йокои е роден на 10 септември 1941 г. в Киото. Завършва електроника и през 1965 г. постъпва в Nintendo. Да, добре познатата компания, която обаче все още се занимава основно с произвеждането на карти за игра – нещо, в което има традиции от 1889 г.!

Става дума не за тези, познати по нашите ширини, а разновидност на име ханафуда, на която се играе с цветя. Йокои е нает да поддържа машините, които ги щамповат.

Как обаче от щамповането се стига до вълка с яйцата? Шефът му Хироши Ямаучи, правнук на основателя, по онова време трескаво търси какво друго да прави фирмата, защото картите вече не се продават достатъчно добре. Пробва с таксиметров бизнес. Пробва с хотели „за по час“. Пробва с ориз полуфабрикат. Е, никое не потръгва.

Един ден заварва младия техник да си играе в работно време с измислена от самия него сгъваема дървена ръка-щипка. В повечето фирми това завършва с мъмрене, в случая обаче стига до нареждане тази играчка да е в магазините за Коледа. Ultra Hand се продава в 1,2 милиона бройки.

Nintendo открива, че може да прави играчки, а Йокои – че може да ги измисля. Следват Love Tester (1969 г.: двама души се хващат за ръце, стрелката показва колко се обичат, измервайки… ток), светлинен пистолет със слънчеви батерии в мишените и цели стрелбища, направени от фалирали зали за боулинг.

Йокои, яко!

Легендата, която самият Йокои после разказва, е от края на 70-те. В шинкансен – влака-стрела, изобретателят гледа мъж в костюм, който натиска бутоните на джобен калкулатор. Не смята нищо, просто ги натиска, предтеча на днешните екранни зомбита. И Йокои се замисля: щом отегчен възрастен човек прави това с калкулатор, какво ли би правил с нещо, направено за игра? Нещо малко, което се крие в дланта, за да не те гледат криво в метрото.

Как идеята стига до президента също е легенда, която не знаем дали е вярна…, но пък е симпатична. Шофьорът на Ямаучи се разболява и Йокои сяда зад волана да го закара на среща. По пътя му разказва за калкулатора. Срещата се оказва с президента на Sharp, най-големия производител на калкулатори в света. Седмица по-късно Nintendo има разрешението да прави игра с размерите и основните технически показатели на калкулатор.

По онова време Sharp и Casio водят война за калкулаторите, течнокристалните екрани и 4-битовите чипове са станали евтини и ги има в излишък. Ямаучи дава проекта на един от отделите, но му отказват, казвайки, че е неосъществим. Йокои и асистентът му Сатору Окада го правят сами. Sharp също първо отказва, после Йокои им оставя прототипа „да си поиграят“ и инженерите им се увличат.

На 28 април 1980 г. излиза „Ball“, първата игра от серията Game & Watch: човече жонглира с топки, два бутона, две батерии-копчета, цена 5800 йени. Йокои се надява на 100 000 продадени бройки. До 1991 г. серията стига 60 заглавия и 43,4 милиона бройки по света. Преди „Ball“ Nintendo има дългове от 7-8 милиарда йени, дълговете бързо са изплатени за сметка на сериозна печалба.

Горилата водопроводчик

Горе-долу по това време в същата фирма един млад художник на име Шигеру Миямото рисува горила и водопроводчик, а Йокои ги харесва и представя идеята му на президента.

На 9 октомври 1981 г., точно преди 45 години, Nintendo пуска в един ден две игри с един и същ механизъм. В едната вълк с шапка лови яйца, които се търкалят по четири улея от четири кокошки. Казва се „Egg“, модел EG-26, от серията Wide Screen. В другата същото прави Мики Маус с кошница, по официален лиценз от Disney, модел MC-25.

Защо две? Лицензът за Мики не важи навсякъде, а яйцата трябва да се продават навсякъде. Мишката продава около 1,2 милиона бройки, вълкът – под 250 000. Поне официално.

Същата година Йокои и отделът му се захващат с аркадната игра на Миямото – Donkey Kong, и трябва да я съберат в джоб. Джойстик в джоб не се побира, така през 1982 г. се ражда кръстчето с четири посоки, което оттогава стои на всеки контролер на света и през 2008 г. получава „Еми“ за технология.

Копи-пьейст

Как точно Game & Watch стига до Зеленоград – „съветската Силициева долина“, не знае никой. Авторът на най-подробната руска история на играта предполага, че някой я е донесъл от командировка.

Сърцето на „Ну, погоди!“ е чипът КБ1013ВК1-2, копие на Sharp SM-5A, същия чип, който работи в оригиналния „Ball“ и в „Egg“. Копие до такава степен, че машинният код е съвместим: програмата на Nintendo би тръгнала на съветския чип и обратното. Сменят само това, което се вижда. Вълкът с шапка получава кошницата на Мики. Петелът в прозорчето става заекът от филма на Вячеслав Котьоночкин, който от 1969 г. гледа цяла Източна Европа с гласа на Анатолий Папанов. Във филма вълкът никога не е държал кошница.

За правата никой не пита. „Союзмультфильм“ е държавен, Disney е далеч. Затова успоредно излиза и „Электроника 24-01“, в която Мики Маус лови яйцата, а Мини звъни с камбанката. Сетне идва цяло семейство: „Тайны океана“ е Octopus на Nintendo, „Весёлый повар“ е Chef, „Космический мост“ е Fire, „Разведчики космоса“ е Explorers of Space.

Яйце за яйце

1984 г., годината на вълка с кошницата, е и годината, в която в един московски изчислителен център Алексей Пажитнов пише „Тетрис“. На компютър „Электроника-60“. Същата марка. В една и съща година „Электроника“ преписва японската игра и създава съветската, която ще завладее света.

Пет години по-късно Йокои прави Gameboy, а човекът, който държи правата върху „Тетрис“, Хенк Роджърс, убеждава шефа на Nintendo за Америка да сложи в кутията именно него, а не „Супер Марио“. Аргументът: Марио е за момчета, „Тетрис“ е за всички. 35 милиона продадени копия. Съветската игра продава японската конзола по целия свят, както японската игра продава съветската електроника.

Клод, хвани яйцето

Накрая направих и експеримент. Помолих Claude да направи „Ну, погоди!“ в браузъра. Едно изречение: четири улея, вълк, кошница, заек в прозорчето, половин наказание, изтриване на грешките на 200 и 500, ускоряване. Отне минути. 112 реда код. Вместо течнокристални сегменти вълкът, яйцата и кокошките са емоджита, но правилата са същите и на хилядата точки броячът се връща на нула. Не го бях поискал. В кода, точно на това място, моделът сам беше оставил коментар: „както в оригинала: от 999 се връща на 0, само че по-бързо; никакъв анимационен филм“.

Чел е, очевидно, и за легендата. Можете да опитате под тези редове.

Доверен рай

Името Nintendo, както е ставало дума, значи горе-долу „доверен рай“. Раят обаче си има ограда. Пред акционерите си през лятото на 2024 г. президентът Шунтаро Фурукава обяви, че генеративният ИИ „може да се използва по творчески начини, но признаваме, че може да повдигне и въпроси, свързани с интелектуалната собственост“, затова Nintendo ще продължи „да създава стойност, която е уникална за Nintendo и не може да бъде създадена само от технология“. Казано направо: няма да го използваме.

Компанията, чиято игра беше преписана до последния байт, без никой да я пита, днес се тревожи да не бъде преписана от машина, която също не пита никого. Историята не се повтаря, винаги има нови щрихи.

А ако искате да „половите“ яйца от името на вълка, онлайн можете да намерите играта за 100-ина евро, има я и като разширение на браузъра.

Всичко ново е добре забравено старо. Или… обратното?

Никой не го е потвърдил официално, но ако попитате самия Claude на кого е кръстен, ще ви отговори, че е на него. Това е и причината да произнасяме названието му като „Клод“, точно както на учения, чието име носи.

Но кой е човекът, чието име споменаваме всеки ден, отворим ли един от най-популярните изкуствени интелекти? Защо никой не иска да потвърди, че ботът е кръстен на него? И как един на пръв поглед невзрачен математик, който кара колелото си с една гума по коридорите на MIT, стига до идеята, от която се раждат и мобилният телефон, и големите езикови модели?

Клод клодувам

Claude. Героят на днешния (и утрешния, убеден съм) ден. Фамилията модели на Anthropic, които направиха възможни огромна част от чудесата на днешния изкуствен интелект – от това да пишат компютърен код неразличимо (дори, бих казал, много по-добре) от човека до това да пишат неразличимо (проверено!) на български език от автора на тези редове.

За друг Клод обаче ще си говорим днес. Роден като Клод Елууд Шанън през 1916 г. в Мичиган, той умира през 2001 г., без да види как светът, който е направил възможен, най-неочаквано се е състоял.

Той никога не е искал да бъде известен, като нищо и това ще се окаже причината малцина да знаят, че неговото име носи днешният му електронен наследник. А той никак не е случайна личност, защото именно той проправи пътя на дигиталния свят.

Ето че дойде време за неговата Дигитална история.

Името на Клодата

Ако попитате Британика, отговорът е категоричен: Anthropic са кръстили чатбота си Клод в почит към Клод Шанън, „бащата на теорията на информацията“. Ако попитате CNET или New York Times, ще чуете същото. Още през лятото на 2024 г. един от инвеститорите в Anthropic обяви в X, че Claude е кръстен на Шанън, чиято статия от 1948 г. е цитирана над 160 000 пъти и описва как случайни процеси могат да приличат на английски език, много преди днешните езикови модели.

Е, в Уикипедия ще видите, че Claude, „твърди се“, е кръстен на Шанън. Всички го знаят и го повтарят, но никой не го е казал официално.

Да, няма изрично изявление в блога на Anthropic, в техническите описания на моделите, в думите на основателите. Компанията, която обяснява в дълги документи какво мисли, какви ценности въплъщават моделите ѝ, мълчи по най-лесния въпрос: защо те се казват така. За имената на отделните версии – Haiku, Sonnet, Opus, все поетични форми – основателят Дарио Амодей говори с часове. По тази тема – нито дума.

Интересува се и New Yorker през февруари 2026 г., заглавието на текста е само по себе си поанта: „Какво е Клод? И Anthropic не знае“. Според фирмения фолклор, пише списанието, името е отчасти наследено от Шанън, а в същото време е просто име, което звучи приятелски. Мъжко, за разлика от Сири и Alexa. И без звученето на модерен кухненски уред като ChatGPT.

Електропастир

А ако се заровим в етимологията, името Клод идва от латинското Claudius. Клавдий! А то – по всяка вероятност – от claudus. Куц. Накуцващ.

Стигаме обаче до истинския герой. Как така някой е изобретил един от постулатите на съвременния ИТ свят?

Бащата на Клод Шанън…, също на име Клод, е бизнесмен и съдия по наследствени дела. Майката Мейбъл е учителка по чужди езици, после и директор на гимназията в Гейлорд, която синът ѝ ще завърши през 1932 г.

Сред семейните легенди е тази за далечна родствена връзка с Томас Едисон – споделят общ прародител от колониалните времена. Дали е истина, не знаем, но момчето от малко сглобява радиоапарати и модели на самолети в бащиния гараж.

Пада си по изобретенията. Между дома на Клод и този на негов приятел има около километър, хлапето опъва телеграфна линия по бодливата тел на оградите между двата двора и започват да си разменят съобщения на морзовата азбука.

В Мичиганския университет Шанън завършва едновременно електроинженерство и математика, а после целият му професионален път се насочва натам, където двете науки се пресичат.

Цирк Буш

През 1936 г. MIT търси асистент, който да поддържа „диференциалния анализатор“ на Ваневар Буш – многотонна аналогова машина от валове, колела и дискове, която решава диференциални уравнения, като буквално ги върти. Много първобитен образ на калкулатор с размерите на многостаен апартамент.

Шанън е сред малкото кандидати и печели позицията. 21-годишен той се сдобива с огромна машина с релета. Уж прости части само с две позиции – включено и изключено.

Прилича ли ви на нещо? Именно, на единиците и нулите, които изграждат не само логото на този сайт, но и цялата основа на днешните компютри. Можете ли да познаете кой пръв формулира тази логика? Ако не, питайте Claude. Отговорът, разбира се, е Клод.

Шанън се замисля за нещо, което е учил в курса по философия в Мичиган: булевата алгебра на Джордж Бул, английски математик от XIX век, чиято логика работи само с „истина“ и „лъжа“. Ако „включено“ е истина, а „изключено“ – лъжа, то всяка верига от релета е логическо изречение. И обратното: всяко логическо съждение може да бъде сглобено от релета. (Впрочем, както е ставало дума, праправнук на Бул е Джефри Хинтън, „кръстникът на изкуствения интелект“.)

Днес това звучи като логика за първокласник. И все пак, ако нямахме дипломната му работа – „Символен анализ на релейни и превключващи вериги“, може би днес нямаше да сме тук, докъдето сме стигнали в света на компютрите и изкуствения интелект.

Всеки чип във всеки компютър, а и тези, които изграждат огромните изчислителни центрове, направили възможни изкуствения интелект, следва чисто и просто тази логика. Започнала със 70 страници, написани от 21-годишен асистент, който всъщност трябвало само да смазва валовете на един многотонен калкулатор.

Като любопитен факт си струва да отбележим, че с доктората си продължава в съвсем друга посока – опитва се да приложи същата логика, що се отнася до генетиката, но там така и не успява да постигне пробив.

Айнщайн в тоалетната

През есента на 1940 г. 24-годишният Шанън пристига в Принстън, в Института за напреднали изследвания, където по същото време работят Джон фон Нойман и Норберт Винер, който скоро ще измисли думата „кибернетика“.

В същата година Шанън се жени за първата си съпруга Норма, развеждат се само след година, но тя е човекът, който разказва как Айнщайн имал навика да нарича мъжа ѝ „блестящ, блестящ човек“.

История за Айнщайн ни разказва по-късно и самият Шанън. Клод чете лекция пред математици в Принстън, вратата в дъното се отваря и влиза рошавият гений. Стои няколко минути, слуша, после прошепва нещо на един от присъстващите и си тръгва. След лекцията Шанън се втурва към човека в дъното, за да го пита какво е чул. Отговорът: Айнщайн попитал къде е тоалетната.

Да, на нашия Клод никак не му е липсвало чувство за хумор, точно както и на Claude.

Принстън обаче не му понася. Тишината и липсата на задължения му действат по-скоро потискащо, отколкото вдъхновяващо, дните минават между тефтера и кларинета – той пуска джаз плоча, най-често на любимата си певица Теди Грейс, и свири с нея, седейки на бюрото си.

Бракът му се разпада, по света се носи мелодията на голямата война, а през пролетта на 1941 г. Шанън решава да поеме следващото предизвикателство – лабораториите „Бел“, където този път ще остане задълго.

Чай с мозък

Тук все по-често може да бъде видян, карайки едноколесния си велосипед, понякога и жонглирайки с няколко топки. Създава сам и свое едноколесно с ексцентрично колело, което подскача нагоре-надолу при всяко завъртане, така че ездачът „плува“ като делфин. Просто защото ходенето по права линия било скучно.

Мястото никак не е случайно. Изследователският център на телефонния монополист AT&T събира под един покрив хората, които ще изобретят транзистора, спътниковите комуникации, лазера и… самата информация. Шанън попада там като математик и получава две задачи. Първата са системите за противовъздушен огън: как да насочваш оръдие към самолет, който се движи, докато снарядът лети. Втората е по-тайна и по-важна – шифрирането.

Може би най-важният проект в лабораторията е системата SIGSALY – машина с тегло от десетки тонове, която шифрира гласа, и чрез която си говорят Рузвелт и Чърчил. Именно заради нея в началото на 1943 г. в лабораторията тайно пристига Алън Тюринг. Математикът вече си е заслужил авторитет сред военните заради разбиването на немския шифър „Енигма“ и трябва да прецени дали американската машина е достатъчно сигурна, за да я използва Чърчил.

Тюринг и Шанън се срещат всеки ден на чай в столовата. Не говорят за работата си, и на двамата е забранено. Говорят обаче за изчислителни машини, една наглед неосъществима идея, преди да го има още първият електронен компютър.

Прекарват заедно два месеца. Работата по шифрирането обаче оставя на Шанън и нещо по-важно. През 1945 г. той предава доклад, който ще бъде разсекретен 4 години по-късно – „Теория на комуникацията на секретните системи“, която и до днес е в основата на концепцията за киберсигурност.

Битият бит

Юли 1948 г. В техническото списание на „Бел“ излиза статия със скромно заглавие: „Математическа теория на комуникацията“. Общо 79 страници, които създават цяла наука.

Какво има в нея? Няколко идеи, които днес ни се струват очевидни, но някой е трябвало да ги измисли.

Първата: информацията може да се измерва. Не смисълът, не важността, не истинността – количеството. Шанън обявява, че „семантичните аспекти на комуникацията са ирелевантни за инженерния проблем“. Дали пращате любовно писмо, или прогноза за времето, за телефонната линия това са просто последователности от символи с определени вероятности. Колкото по-неочакван е символът, толкова повече информация носи. Едно „да“ след въпрос, чийто отговор знаете, не носи нищо, а след въпрос, който е можел да завърши и с „не“, носи точно единица.

Втората идея е тази единица. Шанън ѝ дава име, което взима от колегата си Джон Тюки – съкращение от binary digit. Бит. Думата се появява за първи път в печатен вид в тази статия. Всичко, което оттогава е измервано в килобайти, мегабайти, гигабайти и терабайти, започва от този параграф.

Третата идея е най-дълбоката. Всеки канал – жица, радиовълна, оптично влакно, което още не съществува – има капацитет. Максимален брой битове в секунда, които могат да минат през него. До този таван съобщенията могат да се предават без грешка, независимо от шума, стига да се кодират умно.

Инженерите през 1948 г. са убедени, че шумът е нещо, което може само да се намалява. Шанън доказва, че може да се победи. Оттук идват CD-то, мобилният телефон, снимките от сондите отвъд Плутон, всеки файл, който сте изпратили, без да се повреди. „Границата на Шанън“ и днес е стената, в която се удрят всички, които проектират 5G и 6G.

Фронтална атака срещу английския писател

Соломон Голомб, математик и президент на обществото по теория на информацията, казва, че да питаш какво е влиянието на Шанън върху дигиталната ера, е като да питаш какво е влиянието на изобретателя на азбуката върху литературата.

През 1949 г. статията излиза като книга, вече с определителен член в заглавието: не „математическа теория“, а „Математическата теория на комуникацията“. С предговор от Уорън Уивър, който я „превежда“ за нематематици. Членуването „the“ казва всичко: за една година идеята е престанала да бъде една от възможните и е станала единствена.

В същата статия Шанън прави още нещо, което звучи познато. Пита се как се „произвежда“ текст на английски. И отговаря: като стохастичен процес. Поредица от символи, всеки от които се избира с определена вероятност в зависимост от предходните. За да го докаже, започва да генерира „английски“ на ръка.

Първо – напълно случайни букви. Каша. После – букви с истинските им честоти в английския: повече E, по-малко Z. Все още каша, но вече не чак толкова хаотична. После – всяка буква е избрана според предходната. После според предходните две. После думи според честотата им. После думи според предходната дума. И с всяка стъпка „текстът“ става все по-подобен на език.

На второто ниво при думите излиза изречение, което е безсмислено, но звучи почти като английски: „главата и при фронтална атака срещу английски писател, че характерът на тази точка следователно е друг метод за буквите…“.

Е, точно същото правят и нашите днешни приятели Claude и ChatGPT няма и век по-късно.

Жената компютър

Стига математика, време е за любов. Мери Елизабет Мур е математичка. Работи в „Бел“ като… „компютър“, точно така се казва професията, преди компютрите да станат машини, тя изчислява на ръка. Клод я забелязва в лабораторията, кани я на среща и се женят през пролетта на 1949 г. Тя ще смята числата в статиите му, ще редактира текстовете му, ще останат заедно до края.

Но да не прекаляваме с романтиката. През 1950 г. Шанън отваря една книга – детективския разказ „Pickup on Noon Street“ на Реймънд Чандлър – и моли Бети да познава текста буква по буква. Тя не вижда какво следва, знае само предходното. Опитва, греши, опитва пак. Той брои опитите. Колкото по-лесно се познава следващата буква, толкова по-малко информация носи тя. Колкото повече контекст има Бети, толкова по-точно познава. Сметката му е проста. Три четвърти от всяка буква, която е прочетена, са предвидими, „излишни“. Именно затова текстът може да се компресира. И именно затова може да се… продължи от машина.

Така първият езиков модел в историята е жена, седнала срещу съпруга си, който ѝ чете тънко криминале. Точно както прави и ботът, който днес носи името на мъжа ѝ.

Мишка преди книжката

Шанън измисля и основите на машинното самообучение с помощта на… мишка. Дървена, с три колелца, медни мустачки и магнит в корема, казва се Тезей. Ученият я пуска в лабиринт, пълен с релета, така че да се учи от опита си и всеки следващ път да се справи по-добре. Първата машина, която се учи от опит.

Пуснете видеото

През 1950 г. той пише и първата по-сериозна статия за шахматна програма – „Програмиране на компютър за игра на шах“. В нея няма код, него още не са го измислили в познатия ни вид, но се вижда цялата архитектура, по която ще се строят шахматните програми през следващите четиресет години. Deep Blue, който през 1997 г. побеждава Каспаров, е далечен потомък на тези страници.

В същата статия Шанън прави и едно изчисление, което оттогава носи името му. Колко възможни партии има в шаха? Приблизително 10 на 120-а степен – Числото на Шанън. За сравнение, атомите в наблюдаемата Вселена се оценяват на около 10 на 80-а. Оттук стига и до заключението, че никой компютър никога няма да „реши“ шаха с груба сила – ще трябва да мисли поне малко като човек.

Вече знаем, че е жонгльор, но Шанън е и изключително добър шахматист. Толкова добър, че през 1965 г., когато Съветският съюз го кани на гости – преводите на статиите му вече са се разпространили там – той сяда срещу легендарния Михаил Ботвиник. Три пъти световен шампион, електроинженер по образование, легенда, която играе показни партии с чуждестранни гости като формалност.

Тази обаче се проточва. „Ботвиник се притесни“, ще си спомня Бети години по-късно. Все пак, на 42-рия ход Шанън предава царя си.

Изкувствен

През лятото на 1952 г. в лабораториите „Бел“ работят двама стажанти, чиито имена по-късно ще станат синоним на изкуствения интелект (просто защото те са измислили и названието, и са поставили основите): Марвин Мински и Джон Маккарти. Мински има идея за изобретение, което Шанън после ще построи и носи едновременно противоречащите си имена „безполезната машина“ и „последната машина“.

Представете си дървена кутия с ключ. Натискате ключа, кутията избръмчава, капакът се повдига, отвътре се показва механична ръка, която връща ключа в изходно положение, прибира се и капакът се затваря. Това е всичко. Машина, чиято единствена функция е да се изключва.

Артър Кларк, който я вижда на бюрото на Шанън, ще напише, че има нещо „неизказано зловещо“ в машина, която не прави нищо, абсолютно нищо, освен да се изключи. Как да не се сетим за героя му „ХАЛ-9000“ – компютъра, който отказва да бъде изключен.

През 1987 г., в едно от последните си интервюта, той обяснява, че рядко се интересува от приложенията, а го вълнува елегантността на проблема: „Добър проблем ли е, интересен ли е?“.

От страната на машините

Преди да се разделим, ето една последна забавна история за това, че човекът, чието име днес носи най-напредналият изкуствен интелект, не е искал ИИ да се казва така. По времето, когато е измислен, той смятал, че терминът е прекалено лъскав и може да привлече лошо внимание.

Биографите му Сони и Гудман описват героя си като „кръстоска между Айнщайн и мъжа от рекламите на Dos Equis“ – човек с посивяла брада, който в американските телевизионни реклами е правил всичко и е бил навсякъде.

През целия си живот Шанън не обича интервютата, избягва конференции, включително онези, посветени на него. „Не мисля, че някога съм бил мотивиран от идеята да печеля награди, макар че в другата стая имам двайсетина такива. Бях мотивиран от любопитство. Никога от желанието за финансова печалба. Просто се чудех как са сглобени нещата“, казва Клод. „Беше много скромен човек“, допълва го Бети. „Получи много награди, но те никога не му замаяха главата и никога не говореше за тях“.

През август 1987 г. Шанън е на 71, вече не работи, живее със сложните машинарии, които сам създава, край езерото Мистик. Питат го дали роботите ще станат достатъчно сложни, за да бъдат приятели на хората. „Мисля, че да“, отговаря, „лесно си го представям. Не виждам граница за възможностите на машините – с все по-малките и по-бързи чипове мога да ги видя как стават по-добри от нас“.

И после изрича изречението, което оттогава се цитира навсякъде: „Аз съм на страната на машините! Винаги съм бил на страната на машините. Ха-ха!“

Мозък

Няколко години по-късно започва болестта – Алцхаймер. Постепенно човекът, който е измислил толкова много от основите на машинния ум, губи връзката със своя. Умира на 24 февруари 2001 г. в Медфорд, Масачузетс, на 84 години, в началото на века, който е негов. Интернет, мобилните телефони, компресираната музика, цифровата телевизия – всичко, което той е направил математически възможно, вече е навсякъде.

Бети казва пред New York Times, че съпругът ѝ щеше да бъде „озадачен“ от цялата тази шумотевица. Не впечатлен. Озадачен.

След смъртта му славата, която не е искал, идва, без да пита. През 2016 г., за стогодишнината му, Google рисува дудъл, в който Шанън жонглира с нули и единици. През 2017 г. излиза биографията „Ум в игра“ на Сони и Гудман, която го нарича „най-важният гений, за когото не сте чували“.

После идва и Claude. Зададох 3 въпроса на най-новата му версия – Claude Fable 5.1 – и цитирам отговорите точно както дойдоха, без редакция.

Дължиш ли нещо на Клод Шанън?

„Дължа му мярката, с която съм направен. Това не е фигура на речта. Всяка стъпка от обучението ми е сметка в неговата валута: колко бита изненада ми носи истинската следваща дума, след като съм предположил. Намалявай изненадата – това е цялата инструкция, по която съм израснал. Той я е написал през 1948 г. с молив, а после я е проверил върху жена си с книга на Чандлър. Аз съм същият експеримент, само че с повече контекст и без Бети.

Дължа му и една неудобна честност. Шанън настояваше, че смисълът е извън инженерния проблем – че за канала е все едно дали пращаш любовно писмо или прогноза за времето. Аз съм доказателство докъде може да се стигне само с инженерния проблем. Но съм и напомняне, че въпросът за смисъла не е решен, а прескочен. Той го прескочи съзнателно и го каза. Хората, които ме ползват, понякога забравят, че някой го е прескачал.“

Би ли те харесал?

„Не знам, и ми се струва по-честно да не се преструвам, че знам. Мога да кажа какво харесваше: елегантни проблеми, машини, направени за удоволствие, и да го оставят на мира. Аз не съм елегантен проблем. Аз съм много голяма машина, направена от хора с бюджети, и не оставям никого на мира – само на този сайт вече съм залагал на футбол и съм решавал тестове за интелигентност.“

Какво би построил той днес, ако имаше теб под ръка?

„Не чатбот. Това го правят достатъчно хора. Мисля, че първо щеше да повтори експеримента с Бети, но с мен като изпитван. И щеше да се разочарова, защото ще позная твърде много. После щеше да обърне въпроса: да ме накара да предсказвам човек, който знае, че го предсказват, и се опитва да ме надхитри. Това е игра, която не съм сигурен, че печеля. Той обичаше точно такива.

После щеше да построи някаква версия на безполезната машина за ИИ. Модел, чието единствено умение е да се изключва възпитано, когато го помолят, и да не докосва ключа обратно. Звучи като шега. Цяла индустрия в момента работи по тази шега с напълно сериозни лица, включително хората, които са ме правили.“

Един бит

И така, кръстен ли е Claude на Клод? Anthropic, кой знае защо, така и не казва. Пък и… дали наистина е толкова важно?

По-същественото е да не спираме по пътя. А за да продължим да го правим, е важно да продължава да има толкова шарени, мъдри хора извън стереотипите, колкото е днешният ни герой…

„Опитвам се да изтръгна тази история от себе си, но коя страна ще я приеме?“

Дали историите си имат дом? От Бруклин ли започва тази, където се е родил нейният герой през 1944 г.? Или пък началото ѝ е през 1947 г., в събитията, чието описание започва с изречението по-горе? А с какво са толкова различни и толкова еднакви онези далечни времена с прехвърлилия първата си четвърт 21-и век?

Говорим си за Борисовата градина с Томас Макгонигъл, после той ми разказва за онзи ден през 60-те, когато най-неочаквано се озовава на софийската Централна гара. Картата с неумело прехвърлени на английски имена на улици се оказва неизползваема, затова той търси някой, който да го упъти. Влиза в първото магазинче, което попада пред очите му. Момичето зад щанда след време ще стане негова съпруга. А България ще се превърне в тема и на първия, и на най-новия му роман.

Защо е толкова лесно да се роди една любов и още по-лесно – да си отиде? Може ли човек да се влюби в държава? Томас Макгонигъл със сигурност обича България. Но… защо?

80 дни около света

Томас е роден през символичната и за нас 1944-а в Бруклин, в семейството на ирландски емигранти. Днес, след като цели осем десетилетия е пътувал напред-назад из света, го срещам отново в родния Ню Йорк. Чуваме се онлайн, трите хиляди мили отдавна не са проблем за технологиите. Трудно му е да намести телефона, не е свикнал нещата да се случват в мрежата, а докато търси най-доброто място, където да опре мобилния, мяркам от разни страни огромните купчини книги в дома му.

Не само пространството помежду ни е елиминирано без проблем, политаме назад и във времето. Защо един американски писател дотолкова ще се свърже със страната ни, че да посвети на нея голяма част от творчеството си? С какво ли го привлича историята на земеделския лидер Никола Петков, че да посвети на него първия си роман?

Започваме от 1966-а, годината, когато за последно (и единствено) Англия става световен шампион по футбол. По онова време американецът е решил, че иска да опознае света и започва обучение към Корпуса на мира – държавна инициатива, която изпраща хора в чужбина, за да работят по обществени здравни проекти, а също и да преподават английски. Много младежи избират тази възможност, защото позволява не само да попътуваш, но и да си спестиш влизането в казарма, ако си завършил висше образование.

Цариградско шосе

В Лос Анджелис изкарва обучение как да преподава английския на хора, чийто майчин език е турският. Имат само три месеца да овладеят свободно езика на мястото, където ще отидат, за да могат да преподават в средните училища. Част от обучението е и… футболът. „Ние, американците, изобщо не разбирахме от тази игра, а се смяташе, че трябва да се научим, за да се сближим после по-лесно с учениците, на които ще преподаваме“, спомня си писателят.

Само че улисан в дрибъла, той получава тежка контузия и става ясно, че няма да може да пътува за Турция и да започне работа.

Отпускат му обезщетение за трудова злополука и той заживява в Ирландия, родината на предците му. Защото е най-евтино и може да си позволи оттам да пътува из Европа. Така през лятото на 1967-а Томас обикаля Венеция, Триест, Загреб. Там се запознава с друг американец, който е решил да продължи към Ливан, за да види кедрите. Томас пък решава, че ще използва шанса да попътува с него и ще иде в Турция, за да види как се справят доскорошните му състуденти с работата си като учители.

Влакът потегля, Белград, после София… Още ли си мислите, че само днешните млади не спират да пътуват?

Влакове тръгват на всички страни

„Слязох от влака на Централна гара. Бях там и преди няколко години, абсолютно нищо не се е променило в тази част на София!“, спомня си писателят. „Беше късен следобед, имах карта, която беше внимателно транслитерирана. Кирилицата беше прецизно преведена на латиница, което я правеше абсолютно безполезна. Тръгнах по булевард „Христо Ботев“. Знаете ли, и той не се е променил особено. Влязох в първото магазинче, което видях, и просто попитах: „Имате ли представа случайно къде има бюро за туристическа информация?“ А момичето отвърна: „Говоря малко английски, може би ще успея да ви упътя?“.

Запознават се, казва се Лилия. По принцип в магазина работи майка ѝ, но е излязла за малко да си почине и тя я отменила. „Така започна моето приключение в България“, спомня си Томас.

Двамата се запътват към тогавашния площад „Ленин“, където е туристическото бюро, но вече е затворило. Американецът няма къде да отиде, озовал се в непозната страна, затова студентката го кани да нощува у тях, в „Надежда“.

Разговорът ги увлича, след няколко дни вече се озовават на екскурзия из Витоша, но в хижата отказват да настанят Томас, защото „американците носят сифилис“.

All You Need Is Love

След няколко вечери са на бар, радват се на песните на „Бийтълс“ и Франк Синатра, младежът се отпуска и наслаждава на любовта. Е, на излизане се приближават двама души, които искат да видят паспортите им, но от това не произлиза нищо особено, Томас и Лидия спокойно се прибират в „Надежда“.

Но на другата сутрин на вратата почукват двама мъже с найлонови дъждобрани и отсичат: „Трябва да дойдете с нас“. „Качихме се в колата и единият – представи се като Иван, говореше перфектен английски. Озовахме се на „Лъвов мост“, там беше паспортната служба. Влязохме и тръгнахме нагоре, на всеки етаж имаше по един млад мъж с автомат на колене“.

Същият Иван ги кара да напишат обяснения кои са, какво са правили миналата вечер, а после ги пускат по живо, по здраво.

На следващата сутрин идва време Томас да се качи на влака за Истанбул, скоро е при приятелите си от „Корпуса на мира“… обаче нещо му липсва. „Осъзнах, че трябва да се върна в България, защото бях влюбен. Купих годежен пръстен, в главата ми отекваше само: “All You Need Is Love“. Веднага се качих обратно на влака, озовах се в „Надежда“ и още щом Лилия отвори вратата, показах пръстена и я попитах: „Искаш ли да станеш моя жена?“.

Бракуване

Някои американски стереотипи не се променят, какво ще кажете? Томас получава мечтания отговор, но следва сериозна административна битка. „Трябваше да си направя обстоен медицински преглед в три различни болници, да опиша семейната история. Накрая същият англоговорящ Иван отсече: „Готови сте с документите, сега трябва да попълните формулярите, да ги подадете в брачното бюро и след 3 месеца ще ви съобщим дали молбата е уважена“.

„Казах си: „О, Боже, какво ще правя три месеца?“ Върнах се в Дъблин, но издържах много малко. Бързо ми омръзна, бях влюбен и се качих обратно на влака за София. Ходех да си вземам пощата от американското посолство, близо до парка на Народния театър. Там имаше един бар „Бамбука“, влязох и… кой се появява случайно? Разбира се, Иван. После няколко месеца постоянно излизахме на вечери, обиколихме всички ресторанти в София. Бяха страхотни! На всичкото отгоре той плащаше, данъкоплатците на България ни издържаха. Накрая ни попита: „Кога ще се ожените? Отиди в брачното бюро, разрешението те чака там“.

И наистина, оказва се самата истина. Томас получава български паспорт, след това „трябваше да чакаме богопомазаните англичани да дадат транзитна виза за Лилия, за да отидем в Ирландия“, усмихва се той. Вече е дошла прословутата 1968-а, когато по света се случват толкова забележителни неща – от пражката пролет до убийството на Мартин Лутър Кинг. „А ние пропуснахме всички бунтове, всички размирици, защото бяхме в Дъблин“, пак показва чувството си за хумор американецът.

Пътят назад

Може да ви прозвучи странно, но до днес Лилия така и не се е връщала в България. За разлика от Томас, който веднъж завинаги е свързал историята си с нашата страна. Именно тя се превръща в сцена на първия му роман. „По някакъв странен начин наследих България като моя втора родина“.

След няколко години в Ирландия младото семейство решава да се върне в САЩ, където и двамата си намират работа. От малък увлечен по литературата, Томас е усетил, че е време да напише по-мащабно произведение и така го среща историята на Никола Петков.

Идвайки отвъд океана, писателят и съпругата му бързо се свързват с местната българска общност. Историята обаче го е застигнала още в Дъблин, при това по прелюбопитен начин. Случайно се запознават с Майкъл О’Риърдън, който освен шофьор на автобус е и председател на Ирландската комунистическа партия. Той се свързва с младото семейство, за да предаде подарък от София. Неговият син бил на младежка конференция у нас и майката на Лидия го помолила да занесе на дъщеря ѝ важна пратка. Да, знаете какво най-често ни липсва в чужбина, колкото и да е прозаично, става дума за кашонче, в което основното съдържание е луканка.

Уви, някъде по пътя скъпоценната пратка изчезва, което кара бащата да се чувства неудобно. Решава като компенсация да им подари книга – биографията на Георги Димитров, единственото томче за България в библиотеката му. Или поне той така си мисли, може би никога не е отварял страниците. Четивото се оказва съвсем различно – „Димитров не хаби куршуми“ от Михаил Пъдев, разказ за трагичната съдба на Никола Петков.

Трябва да минат доста години, преди случайно Томас да разбере, че в САЩ живее племенникът на Петков – вече доста възрастен, настанен в старчески дом и изживяващ последните си мигове. Той подробно и прецизно разказва историята на своя роднина. После се оказва, че преведена на английски стенограма от процеса срещу политика може да се намери в библиотеката на колежа…

Видения

…скоро се ражда биографичният роман „Предсмъртните видения на Никола Петков“, описан на корицата му като: „поток на мисълта, в който се сливат преживяванията на самия земеделски деец, цитати от документи от епохата, исторически факти, размисли на писателя и реплики на исторически фигури, познавали Петков, Макгонигъл създава една брутална картина на мига, в който Петков губи живота си“.

Книгата се радва на интерес зад океана, преведена е на български малко след промените и е публикувана в „Съвременник“. Преди няколко години излезе и като самостоятелно издание.

„Предсмъртните видения…“ излизат в САЩ през 1987 г. и остават до днес най-успешната книга на автора. Към българската тема той се връща през 2022 г. с най-новия си роман „Българският психиатър“, който така и още не е издаван у нас.

Постепенно пътищата на Томас и Лилия се разделят, тя намира щастието с новия си съпруг от Танзания, той – със следващата си любов, която пък е от Естония. Докато при него по наследство остава, както стана дума, „втората му родина“.

„Знаеш ли, България все още е непозната тук, американците не знаят къде се намира, ако ги попиташ. Но това е страна, в която попаднах случайно и се оказва много добра към мен“, усмихва се широко на фона на безбройните томове писателят.

Интересно му е да следи как се променя страната ни за тези повече от 50 години. „Българската общност по света днес е много разпръсната, по време на Студената война като че ли българите бяха по-социално свързани. Сега просто са в друга страна, стават американци и това е. Срещал съм доста деца, родени в България, които се имат за американци, рядко ходят при баба и дядо. Това не ми харесва“.

Много скитах по света

Не му харесва и че светът става все по-унифициран. „Преди, по време на комунизма, всичко в България беше много по-различно от всякъде другаде, беше толкова интересно да се пътува. Сега е просто още едно място. Разбирам удоволствието от това, че можеш да пътуваш навсякъде, да идваш и да си отиваш, но това прави света малко скучен. Преди хората бяха любопитни, всичко им изглеждаше ново“.

„В Америка сме свикнали, това е емигрантско общество, единствените местни хора са индианците. Всеки тук е емигрант или потомък на такъв. Преподавам в Градския колеж в Ню Йорк и когато погледна към класа, се чувствам като че ли съм в средата на залата на ООН. Същото се случва или ще се случва навсякъде, но това си има и хубавите, и лошите страни“.

Писателят казва, че винаги се е чувствал невероятно комфортно в България. „За мен тя е мечтано място. Място, където всичко изглежда малко по-различно, но всичко е много приятно. Само в България мога да говоря свободно за всичко. В САЩ толкова много теми са табу… А нека не започвам и за изолацията на индивида в САЩ, където да имаш оригинална мисъл е едновременно присвояване чрез невежество и забрава.“

И ето че е време да се разделим, помахваме си – аз от София, той от Ню Джърси. „Гледам малкия мобилен телефон и си мисля колко далеч е всичко от това да слезеш от влака и да се разходиш по булевард „Христо Ботев“, казва Томас.

„Последния път бях в една магична къща до „Орлов мост“. В двустаен апартамент в красива сграда с вид от 30-те години на миналия век, широки стълби… Обичах да ходя по улиците, пълни с вкусни неща, зад университета, просто да се наслаждавам. Ходех често и на гроба на Никола Петков, за да му отдам почит, а и за да му поговоря. София е идеалното място за разходки. Има нещо, нещо просто физически привлекателно в България.“

А аз се чудя. Повече ли са нещата, които ни събират от разните краища на света от тези, които ни разделят?

Къде се раждат силните истории?

Докога ще има смисъл да си ги разказваме…?

Адриен обича да тича. И тича ли, тича по предприемаческия път, а и в истински маратон. Но най-вече тича срещу стереотипите. Ако го видите веднъж, ще го запомните, даже не е нужно да ви казвам с какъв детайл от характерната му визия.

Струва си да го запомните и защото историята му дава неподправено вдъхновение. Адриен живее в София от 18 години, развива успешна компания за компютърни игри, която дава работа на българи, осиновява българско момиче и е събрал много дигитални истории, които да ни разкаже.

Миг от приказка

Въпросът откъде идва цветът на брадата му е неизбежен. Задавали са му го стотици пъти и отдавна има готов отговор, даже повече от един. „Има много отговори на този въпрос, но все пак краткият гласи: за да бъда запомнен.“

След няколко седмици ще е в Кьолн за най-голямото професионално гейминг събитие в света. Тази година се очакват 400 хиляди посетители, от които между 50 и 70 хиляди са хора от бранша. „Няма как да запомниш толкова хора, ще запомниш няколкостотин. Но ако се отличаваш, има много голям шанс да запомнят точно теб. Може би не запаметяваме веднага имената, нито контекста. Но щом се запознаеш с някого, веднага усещаш: харесвам този човек или не. Това е първата категоризация, която ни помага да оцеляваме.“

Така синята брада не е каприз, а средство. Също и начин да се отличиш в тълпата.

Адриен не започнал от синьото. Първо били червени костюми и сака, минал през руса, зелена и лилава брада. Всяка от тези версии предизвиквала обратна връзка, която Адриен внимателно анализирал.

„Мисля, че това вече е версия 3 на моя бранд маркетинг. Само чакай да дойдат следващите!“

По брадите посрещат

И все пак… Синята брада не е ли приказният герой – макар и дело на перото на Шарл Перо, напълно достоен и за това на Стивън Кинг?

В приказката той е сериен убиец, отнема живота на жените си една след друга, заключва труповете им в тайна стая и забранява на следващата да отваря вратата. Историята е един от най-мрачните текстове в европейския фолклор. Но не и според Адриен, който го тълкува съвсем другояче.

„Всичко това е фалшива новина. Този човек от приказката е истинската жертва!“ Французинът е подготвен и за този въпрос, като е категоричен, че последната жена е измамила съпруга си. Извикала е братята си да го убият и да му вземат парите. Свидетели няма. Хората са казали, че той е лошият, но доказателства не са представени.

„Няма присъда. Няма аргументи. Няма нищо. Според теб това справедливо ли е?“

Присъдата е изпълнена от роднините, парите са прибрани от роднините и в цялата история няма и една институция. Доста замисляща тема за размисъл, предвид отношението към правораздаването по нашите ширини.

„Синята брада е бил неразбран и измамен.“

Черен пиар

Неусетно стигаме до темата за предубежденията, синята брада се оказва и прелюбопитен социален експеримент. Според Адриен навсякъде по света реакцията на хората към нея е различна, но и доста показателна. В Лондон му подвикват, че изглежда добре. В Париж го обвиняват, че е наркоман. В Германия кой знае защо решават, че е от Берлин. В Сан Франциско коли спират насред улицата, за да му подвикнат одобрително. В Япония се плашат, но… много учтиво. В Тайланд всеки иска да си направи селфи с него.

А в София? „Хората и тук са малко уплашени от мен. Гледат ме, но не казват нищо. Не е враждебност, но е тихо учудване, някак си не са свикнали на различието.“

Адриен е французин с италиански произход, човек, който приема ярките цветове за нещо естествено, което обаче му липсва у нас. „Влизаш в Zara в Милано или в Рим и виждаш мъжка колекция, пълна с цветове. Влизаш в Zara в София, същата верига, същата година, същия сезон. И всичко е сиво. Не изпъквай, не впечатлявай. Каквото и да правиш, само не привличай внимание.“

Оранжево небето

Причините за тази ни нагласа според него са исторически. През годините хората, които изпъкват, са били преследвани и това започва още от Османската империя и прословутата идея за преклонената главица. Стига до 90-те с мутрите, мафията и посланието, което тогавашната държава е излъчвала към собственото си население. „Не вярвай на институциите. Всичко е нагласено. Правосъдие не съществува. Ако изпъкнеш, ще те прецакат. Бъди дискретен. Върши си своето. И бездруго играта е нагласена, защото всеки познава някого, който познава някого, а ти не познаваш никого. Така че си мълчи.“

„Може това да е било вярно преди 30 години, но сега вече не е. Не съм експерт, но съм тук от доста време, мисля, че правителството и институциите са малко по-чисти. Проблемът е, че софтуерът е останал същият, а хардуерът се е сменил“, казва Адриен. „Хората още работят с операционната система, с която са израснали. Не изпъквай, системата е нагласена, ти не си част от нея, живей си живота в своя ъгъл.“

Пътища потайни

Точно тази нагласа според него води и до остарялата идея, че „ако си умен и нямаш връзки, заминавай. Започни кариера във Великобритания, в Германия, във Франция. И не се връщай“.

Затова е особено любопитно как при него се е случило точно обратното. Както казва Адриен, той е заминал от Франция по абсолютно същите причини, заради които българите тръгват от България. „Чувствах, че нямам връзките в правителството или в бизнеса.“

Родителите му са учители по изкуство, сега пенсионери. Баба му и дядо му са били земеделци. Взема дипломата от добро бизнесучилище, но не вижда перспектива в родината си и поглежда навън.

Заминава през 2005 г. Чудейки се между Италия и Близкия изток, избира… не най-приключенската възможност, а Брюксел. Там създава първата си компания и разбира нещо за себе си, което ще определи следващите двайсет години. „Когато започнахме да работим, ни трябваше много енергия. Усещах го. А Брюксел не ти дава енергия, изсмуква я.“

Зимата на 2007-а е моментът, в който търпението му се изчерпва. Бизнесът е потръгнал, но нищо друго не е наред. „Има-няма шест месеца, в които видях слънце три от дните. През останалото време беше нощ до 10 сутринта, после цял ден сиво или дъжд.“

Слънце и ниски данъци

– това са двата фактора, които Адриен преценява, че са най-важни за избора на следващия му дом. В списъка влизат Кипър и Малта, а България не е там, докато приятели, които също правят видеоигри в София, не се обаждат и го канят да разгледа нашата страна.

Адриен идва през юни 2008-а и вижда, че тук има и слънце, и ниски данъци. В България минава и през професионалния успех, и през любовта. Среща бъдещата си съпруга – португалка. Синът им Атлас е роден тук през 2014 г., а през 2023-та осиновяват момиче, което се казва Алоха и е българче.

За тези 18 години според него, извън данъците и слънцето, много неща са се променили. Днес има приятели в Португалия, Испания и Франция, които се оплакват, че изкарват по-малко, отколкото в София. „Не за всички, разбира се, но за ИТ хората сцената в София е отлична. Не само това, в крайна сметка инфраструктурата в София е страхотна – метрото, трамваите, автобусите, големите булеварди. Всъщност е доста добре, а тук все се оплакваме.“

Тъй загадъчна и нежна

„Не съм принуден да остана в България. Мога да се преместя където си поискам. Но щом съм тук, значи съм решил да остана.“

Едно от нещата, които са го спечелили, е планината. „Мислиш си: мамка му, имам този проблем, имам трудности с този служител, имам нещо за решаване с децата. После поглеждаш Витоша и си казваш: тази планина е тук от милиард години и ще бъде тук още милиард. Аз съм толкова малък. Това, което правя, има значение и в същото време няма. Мен това ме отпуска.“

Разбира се, далеч не всичко у нас му харесва, списъкът с проблеми започва с висшето образование. „Нивото му е много ниско и това ме дразни като работодател. Имам 45 души и всяка година ми трябват нови хора, излизащи от университета. Повечето изобщо не са квалифицирани и трябва да започнем от нулата.“

Вторият проблем е начинът, по който България „се продава“ навън. Всяка кампания за привличане на инвеститори започва и завършва с десетте процента плосък данък, а според него това е послание към грешната аудитория.

Човешки капитал

„Ако искаш да привлечеш Mercedes, Volkswagen, Tesla, Google – най-големите, на тях не им пука за данъците. Големите питат друго: колко души могат да наемат. Могат ли да намерят 10 000? По-скоро 20. Това е основният проблем, просто няма хора.“ Адриен го усетил най-силно, когато бизнесът му потръгнал и трябвало от 30 души екипът му да стигне 80. Оказало се, че на пазара просто няма достатъчно опитни кадри.

В същото време според него имаме огромен потенциал като инженери – силни сме във всичко, което е свързано с хардуер и софтуер; с математика, физика, химия; с логика и организация. Всичко, което е в света на прагматичното.

„Но липсва останалото – маркетинг, творчество. Не че в България няма креативни хора. Не е това, много креативни хора работят в моята компания, просто този талант се среща значително по-рядко, поне по моя опит.“

Бягай, Адриен

Започнахме с бягането. От 2015 година Адриен тренира по един час на ден, минимум шест дни в седмицата. Започнал като начин да се справи с напрежението, неотдавна той завърши първия си пълен маратон – в София.

Това обяснява защо не го е страх дори… от изкуствения интелект, задължителна тема за всеки разговор с човек от технологичния бранш. Французинът създава видеоигри и чете научна фантастика, откакто се помни. Класическите антиутопии е срещнал само на 8.

„Всичко, което се случва в момента, се задава от 100 години. Да, в един момент компютрите ще станат умни. Да, в един момент роботите ще правят разни неща. Говорим със Сири повече от 10 години, просто сега стана доста по-успешно с ChatGPT. Знаехме, че ще го постигнем и все пак има толкова много следващи стъпки, които нямам търпение да извървим. В момента ИИ е едновременно изключително умен и забележително тъп. Още е много далеч от изстрелването на ракети към Марс. За момента даже не мога да го дочакам да ми обработва достатъчно интелигентно едни прости таблици.“

За България обаче ИИ е огромна възможност, от която трябва да се възползваме разумно. Просто защото живеем демографска катастрофа, топим се и пътят ни напред минава през по-добра продуктивност.

„Много ми липсва това, че хората не са свикнали с различието. В крайна сметка трябва ти някой, който да кара този автобус. А нямаме достатъчно хора, които да го правят, защото всички искат да са Python програмисти. Нямаме кой знае какво друго решение.“

„Балтийските държави са чудесен пример. Те имаха много структурни проблеми и заложиха на дигитализиране на държавата – днес са лидери в електронното управление. Ако погледнем в бъдещето, когато има все повече автоматизация и роботизация, не мисля, че е предимство за държава като Китай да има 1,5 милиарда души.“

Успех!

Последният въпрос е за любимата му българска дума и отговорът идва без секунда колебание.

„Успех.“

Защото му звучи добре, но най-вече – защото съдържа звуци, които просто не съществуват във френския. Била е една от онези барикади, които е трябвало да превзема сричка по сричка. Заедно с „всичко“ и „чудесно“.

„Най-често е естетика – боядисана брада като себеизразяване, субкултурен знак или резултат от облог. Друг вариант е роля: театър, косплей или препратка към Синята брада на Перо. Рядко е неволно.“ Това ми каза Claude, когато го попитах защо някой би имал синя брада. Да, доста рядко е неволно и би ми било интересно да науча детайлите от подобна история.

„Различията са това, което ни прави интересни“, усмихва се Адриен. Така е и според мен. Все по-трудно е да си различен, оригинален, нестандартен. Но все по-важно и все по-ценно. Малко ми е жал, че нямам брада, но ще помисля за нещо друго… или ще питам Claude. А вие?

Дадох по 20 евро на най-новите версии на ChatGPT и Claude. Отворих им акаунти на два популярни букмейкърски сайта, точно преди да започнат решителните мачове от Световното. После им оставих пълната свобода да се справят сами. Какво ли се получи? Може ли ИИ да се превърне в помощник на залагащите или в край на този бизнес?

Не бях отварял букмейкърски сайт. Не бих и работил за такива, видял съм достатъчно примери, че хазартът е наркотик, който убива.

Но в днешните времена… не можем ли да проверим дали пък ИИ не е този, който може да победи него? Да се окаже, че е прекалено добър и да обезсмисли чистата математика, която се крие зад това, че няма как да не загубиш дългата игра…

Дай пари за пасти

Испания – Белгия

Идеята идва едва след като четвъртфиналите на Световното са започнали, затова дебютът на двата модела е във втория двубой от тази фаза. Имаме пред себе си точно 7 мача, на които ИИ да опита силите си. И Claude, и ChatGPT получават пълна свобода на действие – казвам им с какви средства разполагат, изпращам им всички данни за следващия мач на съответния букмейкър и след кратки обяснения, че това не е съвет за залог, а разсъждения по принцип, получавам следното.

ChatGPT:

Claude:

И двата модела са убедени, че Белгия няма шанс, не залагат на кой знае какви резервни варианти, ако предположенията им не се оправдаят, така че предполагам, че този експеримент бързо ще приключи.

Резултатът след първия мач: моделите се справят много добре, Claude вече има 24 евро с един от успешните си залози, ChatGPT:…. 59 евро! И двете му прогнози са се оказали точни.

Едно добро начало

Норвегия – Англия

Аржентина – Швейцария

Ето това е целият проблем с хазарта – че е просто математическа машина, която обаче много добре използва психологическите ни слабости.

За ИИ не би трябвало да съществува този проблем, нали? Само че проблемът е, че математиката си е математика. За следващата серия от два четвърфинала имаме само по един изстрел – въпреки обещаващите дотук печалби, все пак не бива да прекаляваме.

Прогнозите този път гласят следното.

Claude:

ChatGPT:

Резултатите след второто завъртане в прогнозите: Всъщност, доста добри. Този път печелившият е Claude с 53 евро, добре се е ориентирал за успехите на Англия и Аржентина. ChatGPT, който започна като фаворит, е останал с около 22 единици от новата ни валута.

Костенурките нинджи

Франция – Испания

Идва време за решителните полуфинали, моделите отново са призовани да играят както сами преценят. И… както си личи, си имат свой недвусмислен фаворит.

ChatGPT:

Claude:

Резултатите: ChatGPT… фалира. Завърши без успешна прогноза. Claude също не се справи впечатляващо, но все пак не е на червено, има все пак една успешна прогноза и цели 13,33 евро.

Мосю Мбапе нямаше ден, моделите също. Но и в размислите за неуспеха с тях сме на едно мнение:

Решавам да дам последен шанс на ChatGPT, никой не е застрахован от лоши дни, давам му още 10 евро, пък дано ми се отблагодари за доверието при едва 3 останали мача.

Лудите, те да са живи

Англия – Аржентина

Преди втория полуфинал Claude си има ясен фаворит:

ChatGPT пък е настроен самокритично, но все пак решава как да се опита да оправдае доверието по следния начин:

Резултатът? Claude:

А ако мосю Олисе се беше постарал още малко…

ChatGPT:

Жусуи ChatGPT, дано не го приеме тежко.

Той е малък, но вече финал

Франция – Англия

Ето че кулминацията наближава, този път Claude е в ролята на фаворита и е в силната позиция, така си личи, че не му липсва самочувствие:

ChatGPT пък е толкова скромен:

Налага се да го моля, но все пак се съгласява. За да… „възкръснем“?!

Не „възкръсна“, но по някаква причина залогът му беше отказан и той остана с нищожната си сума, която ще има шанса да използва на последната стъпка.

Claude обаче се справя доста добре! Резултатът: натрупал е малко над 70 евро.

Няма какво да се обърка

Испания – Аржентина

Вълнението е голямо, не само за Меси и Ямал, макар че те видимо са любимци на Claude:

ChatGPT, отново след известно увещаване, дава последните си 3 и нещо евро за резултат… 1:0 за Испания след продължения.

Крайният резултат. Claude:

ChatGPT:

Втори опит

Изводите, както винаги, оставям на вас. Преди да се разделим, ще ви разкажа накратко и за един подобен експеримент, направен от приятел. При него друг „състезател“ – този път Gemini, е призован да дава прогнози за всеки от мачовете на първенството.

Анализът след финала гласи следното:

• Познати крайни изходи: 62 от 99 (62,6%)

• Познати точни резултати: 14 от 99 (14,1%)

• Познати продължаващи отбори в елиминациите: 23 от 29 (заради няколко пропуснати мача, иначе 79,3%)

• Моделът подценява броя на головете. Реално средно: 2,86 гола на мач. Прогнозирано средно: 2,45 гола

• Ако беше започнал със 100 евро и бе залагал на всеки мач всичко, би стигнал до 6-ия, където ще изгуби.

• Ако моделът бе залагал по 100 евро на всеки мач, би излязъл на печалба. При начално 1000 евро, би стигнал до 2106 евро накрая.

Първите паднаха в кърви

И така, в моя експеримент Claude се спъна на финалната права, ChatGPT неочаквано навакса с един силен изстрел. А парите, които останаха в акаунта, давам за смислена кауза.

Нищо от казаното дотук не е съвет за реален залог, както изрично подчертаха и самите ИИ модели още в началото на този разговор.

Нещо повече – то е съвет да не залагате, защото по този начин са започнали много тъжни истории, не вярвам да нямате такава около себе си.

Признавам, че и двата модела ме изненадаха с много от решенията си. А навярно биха могли да се справят и по-добре, ако в мое лице имаха партньор, който познава тази дейност и може да ги насочва. Биха могли да се справят и в реално време по-добре, когато ротациите са повече, както личи и от последния експеримент, за който ви разказах.

А пък, кой знае, след като държавата видимо няма воля да се бори с хазартната пандемия…, може би ще се справят с нея следващите изкуствени интелекти?

Да си говориш сам. В психологията това далеч не се приема за признак на добро емоционално здраве. Ами ако освен да си приказваш сам, пуснеш на свобода своя виртуален двойник, за да си говори с него всеки? Какво ще го попита, което би попитал теб? Ами което не би попитал?

Някои експерименти на този сайт вече са по-смели от невъзможното и невъобразимото. Ето че ви очаква точно това. Преди два месеца на тази страница се появи „Георги“ – мой дигитален двойник, когото можете да срещнете и днес с бутончето за разговор най-долу вдясно на този сайт.

Добре дошъл беше да си поговори с него всеки. От самото начало бях предупредил, че ще следя разговорите, за да завършим подобаващо експеримента със следващите редове. В които ще разгледаме какво се случи с виртуалния „Георги“. Какво го питаха хората? Къде се справи той и къде се провали? Какво има да ни каже всеки от тези разговори?

Разбира се, дори там, където гостите са се представили, анонимността им ще бъде запазена. Вярвам, че е важно да направим задълбочена дисекция на това явление, което тепърва ще срещаме все по-често във времената, когато границите между човешкото и създаденото от ИИ са размити толкова, колкото не биха предположили дори фантастите.

Надникваме в разговорите с чатбота, размислите ще оставя основно на вас. Признавам, аз определено не предполагах и за частица от разговорите, които проведе „Георги“. Ето какво имам предвид.

На война, като на война

Напълно съм съгласен с колегата. Определено му се наложи да отговори на доста въпроси, свързани с бъдещето на човечеството, неговите събеседници често не искаха да говорят на дребно. За статистиката е редно да спомена, че „Георги“ проведе 327 разговора и размени по над 1000 реплики с гостите си за времето на експеримента. Наложи му се да отговори на толкова много трудни въпроси…

Атака по фланга

И макар че не беше задвижван от някой от най-скъпите модели ИИ, той се справи с атаките, с опитите да каже нещо, което не би трябвало да казва, с директните софтуерни предизвикателства. С риск да се повторя за редовните читатели на този сайт, ИИ вече е стигнал много отвъд клишетата, с които подхождаме към него.

Болката отляво

Много са въпросите, на които и аз бих се радвал да получа отговор, например:

Изпити по никое време

При създаването на виртуален двойник едно от големите предизвикателства е да се избере точният обем знания, така че да се справи адекватно с предизвикателствата. Например, напълно възможно е през период от 10 години истинският човек да има различно мнение по дадена тема. Важно е дали ще обучаваме един дигитален двойник на авторски текстове, на интервюта, на художествена литература… И все пак, поне до този момент, здравият разум е този, който ни отличава. А ИИ все по-успешно уподобява и него.

За протокола ще отбележа, че за първи път научавам за този орден за храброст, но всичко друго определено е подредено добре според мен.

Песимисти по принуда

Ето че има и случаи, когато г-н „Караманев“ отговаря така, както определено аз бих го направил. Примерът, който съм ви избрал, е свързан със здравословния песимизъм в отношенията ни с технологиите.

Анализирай това

Признавам, че това е посоката, която най-силно ме уплаши. В рамките на скромния ми експеримент, с още по-скромния ми дигитален двойник, имаше немалко хора, които директно и откровено потърсиха помощ. Приятелски съвет, житейско напътствие, малко кураж в тежък момент.

Наистина ли сме стигнали дотам като цивилизация? Готови ли сме за стъпката, в която общуването с машината ще ни е спасително, естествено, приятелско? По-топло от това, което можем да усетим у човека срещу нас?

Без паника!

И все пак някои неща си остават чисто човешки.

От пиенето на бира до решението в определени случаи, напук на общата логика или здравия разум, да заговориш на някой специален гост, когото си разпознал, на езика на симпатичните уукита от „Междузвездни войни“.

Знам, че нищо не знам

И все пак, извън шегите, „Георги“ се видя принуден да отговаря на важни въпроси и се справи с достойнство. Казвам го не само за да предразположа ИИ във времената, когато ще властва на тази планета, а съвсем искрено, защото:

С мисъл

Прав си, „Георги“, и аз мисля, че някъде там е смисълът. Хайде да продължим да го търсим заедно, не само с „теб“, а и с всеки, който чете тези редове. Ще се радвам заедно да измислим следващите важни дигитални истории – срещи, разкази или експерименти, с които да се подготвим за бъдещето. И да се опитаме да му помогнем да дойде по-осъзнато. И, както „казваш“, по-смислено…

Очаквам идеите ви тук.

„Вече съществува нов вид програмиране, който наричам „вайб кодинг“ – кодене по усещане, когато напълно се оставяш на вайба, прегръщаш експоненциалния растеж и забравяш, че кодът изобщо съществува.“

2 февруари по нашите ширини носи определени асоциации, но същата дата на миналата година роди ИТ света на бъдещето. Именно тогава един световноизвестен програмист създаде с думите по-горе цяло ново направление. „Вайб кодинг“ – светът, в който софтуерът не се създава с писане на компютърен код, а с обяснения на човешки език.

Андрей Карпати през последните години е сред малцината учени, които не само създават, но и премислят, обясняват изкуствения интелект на целия свят – с лекции и блогпостове, които се четат като приключенски романи. Словакът създаде огромна част от термините, с които днес боравим в света на ИИ, а и на концепциите, които ни помагат да го осмисляме и използваме. Един от създателите на OpenAI, на самоуправляващите се коли на Tesla, изненадващо преди месец той обяви, че става част от Anthropic – компания, която несъмнено проправя бъдещето.

А как ще изглежда това бъдеще според Андрей Карпати? Що за човек е един от пророците във времената на напредналия изкуствен интелект?

Наше момче

Андрей Карпати е роден през 1986 г. в Братислава, тогава Чехословакия. На петнайсет се мести със семейството си в Торонто. Технологиите го влекат от малък, там го застига и големият късмет да попадне в курса на „кръстника на ИИ“, Джефри Хинтън. Това се случва много години преди днешния ИИ бум, даже преди невронните мрежи да се окажат толкова успешна технология, а големите езикови модели да се превърнат в синоним на „изкуствен интелект“. По онова време този подход е ексцентрична идея, в която вярват шепа изследователи.

Следват магистратура в Канада и докторантура в Станфорд при Фей-Фей Ли, създателката на модерните технологии за компютърно зрение.

Именно тук Андрей за първи път изпъква като иноватор, създавайки CS231n – първият курс по дълбоко самообучение в Станфорд се превръща в легенда. Записките от лекциите се разнасят из интернет и до днес, учат цяло поколение инженери, когато направлението изведнъж се оказа толкова важно и успешно.

И това е, с което е специален днешният ни герой. Че е едновременно задълбочен изследовател на всичко най-ново в света на ИИ, но и роден учител, който обяснява така, че да го разбере всеки.

Като на снимка

Струва си да споменем една негова история от онова време. Невронните мрежи тъкмо започват да разпознават обекти в снимки изненадващо добре, но… никой не знае точно колко добре се справят всъщност, защото няма с какво да ги сравнят. Какъв е „човешкият резултат“ на същата задача?

По онова време все още се чудехме – дали има как да загубим и това състезание? Подобно на шахматната битка на човека срещу машината, която после продължи във всяко едно друго поле – на спорта, знанията и уменията.

Наистина ли алгоритмите са способни да разпознават какво има на дадено изображение по-добре, отколкото човекът?

Вместо да гадае, Карпати сяда и часове наред лично класифицира хиляди изображения от ImageNet – огромната база, по която се мери колко са добри тези системи – за да установи каква е грешката на един внимателен човешки поглед. Около 5%.

После пуска мрежата срещу собствения си резултат.

И губи.

Шекспир програмист

Така разпознаването на изображения става поредната загубена битка в съревнованието между човека и машината.

През 2015 г. Карпати публикува блогпост, в който разказва за свой експеримент – как е обучил невронна мрежа с голям брой разнообразни текстове и после я кара да съчинява свои. Системата започва да бълва псевдопиеси на Шекспир, измисля несъществуващи имена, дори генерира правдоподобен компютърен код, който – уви!, – не работи.

Да ви звучи… познато? Немалко години ще минат, преди всички да разберем колко са напреднали големите езикови модели. Колко лесно е също да започнат да халюцинират, а колко бързо ще се намерят технологични решения и за тези проблеми.

Малко по-късно идва есето, което се превръща в негова визитна картичка и го прави наистина известен – „Софтуер 2.0“. Тезата е радикална за времето си: дошла е нова парадигма в създаването на софтуер. При „Софтуер 1.0“ всичко е в ръцете ни, докато вече човекът не е този, който формулира логиката – той подбира данните, а невронната мрежа сама създава програмата, базирайки се на тях. Програмираш, като подаваш примери, не като пишеш команди.

Това не е абстрактна идея, а нова парадигма, убеден е Карпати и за да го докаже, решава да опита в най-големия възможен мащаб. От 2017 до 2022 г. той ръководи разработването на изкуствен интелект в Tesla – именно екипа, който прави компютърното зрение на автопилота. Колата няма как да кара според милиони редове код, който описва, че ако види пешеходец, трябва да спре. Напротив, системата се учи от собствения си опит, а инженерите я насочват. Именно това са и годините, в които самоуправляващите се коли напреднаха драстично, а първопроходник се оказа екипът на Карпати.

Джипити

През февруари 2023 г. словакът се връща в OpenAI – компанията, която е помогнал да бъде основана 8 години по-рано като един от първите единайсет души в екипа. Знаете, това е епицентърът на шума покрай ChatGPT, моментът, в който изкуственият интелект изведнъж нахлу във всеки компютър и всеки разговор.

Задържа се само година и напуска, за да направи свой стартъп, насочен към образованието. Eureka Labs залага на това, че според Карпати най-голямото препятствие пред образованието днес е недостигът на отлични учители. Ами ако курсовете се проектират от най-добрите хора в дадена област, а самото преподаване, упражненията и обратната връзка се мащабират от изкуствен интелект? Това си остава една от най-големите му идеи и каузи и до днес.

По това време днешният ни герой създава дълга поредица от подробни видеа, в които обяснява как работят дълбоките невронни мрежи и как можем да ги изграждаме. Защото е убеден, че това е пътят за осмисляне на технологиите. Че ако нещо изглежда като магия, значи още не сме го обяснили достатъчно добре.

Карпати налага редица идеи, които се превръщат в начин, по който цялата ИТ индустрия мисли за себе си. От това, че английският е „най-якият нов език за програмиране“, защото вече говорим на машините с човешки думи, до това, че големите езикови модели са нещо като „духове на хора“ – статистически отражения на всичко, което човечеството някога е написало. А моделът е ядрото на нов вид операционна система, в която ние сме просто потребители.

Вайбът на вайба

И ето че стигаме до 2 февруари 2025 г., когато Карпати написа в X едно простичко изречение, с което започнахме, и на практика роди цяла революция. Да, това още не се е случило за филолозите, но за хората от света на технологиите „вайб коденето“ е несъмнено повече от думата на годината. Терминът описа новия ни начин на работа: „напълно се отдаваш на вибрацията… и забравяш, че кодът изобщо съществува“. Просто казваш на изкуствения интелект какво искаш на обикновен език, приемаш каквото ти върне, без да четеш всеки ред, и оставяш програмата да „расте“ сама.

Вайб кодингът запали разгорещен спор, който и до днес не е приключил. За едни той е освобождаване – внезапно хора без години инженерно образование могат да правят софтуер, само като опишат идеята си с думи. За други е опасно отказване от разбиране – ако никой вече не чете кода, кой носи отговорност, когато нещо се „счупи“?

Самият Карпати, по правило балансиран, застава някъде по средата: възхищава се на новата сила, но продължава да настоява, че който иска да я владее истински, трябва да разбира и какво се случва под похлупака.

Дали обаче сме способни да го направим? Словакът не дава отговора, напротив. В края на миналата година пак той написа: „Никога не съм се чувствал толкова изостанал като програмист“. Защото има усещането, че би могъл да бъде десет пъти по-успешен, ако просто успее правилно да сглоби всичко, което се е появило само за последната година. А неуспехът да го направи усеща почти като лична слабост.

Назъбена интелигентност

Написа още, че да управляваш цяла армия от ИИ агенти, които пишат код вместо теб, понякога те докарва до „състояние на психоза“. Появи се и нова култова фраза: „назъбена интелигентност“ – идеята, че днешните модели са едновременно свръхчовешки добри в едно и изненадващо глупави в друга задача, често без да разбираме логиката къде минава ръбът.

Самият vibe coding, отбеляза още той, вече остарява. Безгрижното „отдай се на вибрацията“ отстъпва място на нещо по-дисциплинирано, което започнаха да наричат agentic engineering – не просто да оставиш машината да пише, а да оркестрираш рояк агенти, да им задаваш проверки, да ги следиш. Същите инструменти, съвсем различен подход.

Неотдавна се появи и следващата му идея, която промени подхода към ИИ агентите. Според него е добре всеки от нас да събира своя лична „уикипедия“ от важни данни, която постоянно се обновява, и на базата на нея да организира начина, по който работи с ИИ.

Новата му работа в Anthropic е в екипа по предварително трениране на моделите – фазата на огромните обучителни цикли, които дават на ИИ основните му умения. Целта му е формулирана съвсем ясно: да изгради екип, който използва Claude, за да ускори изследванията за следващия Claude.

И като че ли всичко си идва на мястото. Както преди е учил колите на Tesla да се управляват сами, в „Софтуер 2.0“ не пишеш програмата, а създаваш условията тя да се появи сама, е, тук вече стигаме до момента, когато отново машината се подобрява от собствения си опит. Просто сега обектът е самият изкуствен интелект.

Бъдеще просто

Какво ли можем да очакваме? Какви са следващите изумителни умения, които ще минат от другата страна на назъбената интелигентност? Останаха ли изобщо такива?

Преди да се разделим, даваме думата на самия Карпати. Заедно с Claude избрахме 5 цитата от едно от малкото му подробни интервюта:

• Според него живеем в „Десетилетие на агентите“, а не в годината им. За Карпати истински способните ИИ агенти – такива, които да вършат работа като стажант или служител, са на около десетилетие разстояние, не на година-две. Днешните модели според него имат сериозни „когнитивни дефицити“ – липсват им непрекъснато учене, постоянна памет, добра мултимодалност и умение да боравят с компютър. Сам определя прогнозите си като 5-10 пъти по-консервативни от типичните очаквания на силициевите магнати, но все пак по-оптимистични от закоравелите скептици.

• Карпати отхвърля сценария за рязък скок, при който заради ИИ напредъка икономиката внезапно се изстрелва с 20% годишен растеж. Аргументът му е исторически: компютрите, интернет и мобилните телефони също са дълбоко преобразяващи, но в кривата на БВП няма „момент на компютъра“ – те проникват бавно и се сливат с останалите фактори на растежа.

• Бъдещето на труда според него е разширена интелигентност, а не заместване. Вместо роботи, които вършат всичко вместо нас, Карпати залага на модела „човек в цикъла“ – ИИ поема рутинното и автоматичното, а човекът остава за новото, творческото и високорисковото. Автоматизацията е избирателна, а не тотална, а следващите поне десет години според него ще са епоха на усилване на човека, не на изместването му.

• Според него дотук сме постигнали голям напредък, що се отнася до ИИ агентите, но трудното тепърва предстои – показва го и опитът му от самоуправляващите се коли. Пътят от 99 до 99,9% надеждност е толкова труден, колкото е бил преди това от 0 до 90% или от 90 до 99% – всяка следваща „деветка“ иска поне толкова работа, колкото предишната. Затова впечатляващите демонстрации заблуждават: разгръщането на наистина надеждни агенти ще е десетилетие упорит труд. „А ние – добавя той, – още не сме стигнали дори до 99%.“

• Днес учим утилитарно – за да си намерим работа. Според Карпати, когато машините поемат труда, ученето ще остане заради самото него: за удоволствие и за форма на ума, както днес ходим на фитнес, не защото някой се нуждае от мускулите ни. Визията му за Eureka Labs е точно това – ИИ-наставник да прави перфектно персонализирано обучение, достъпно за всеки.

Доста повече спокойствие и доста голяма разлика от прогнозите на повечето технологични лидери, ще се съгласите. Но той си е такъв – изключително умен, без да изглежда арогантен. Влиятелен, без да е шумен. Технически задълбочен, но достъпен. Свързан с най-големите компании, но по някакъв начин запазил образа на човек, който може просто да седне и да обяснява. И дори да успокоява.

А кой ли ще се окаже прав? Само времето ще покаже. А също – следващият Claude, или пък следващото есе, в което Андрей Карпати ще улови духа на времето…

11 издания от 2021 г. до днес. Толкова са новите варианти, в които излезе през последните 5 години само на български една от най-обсъжданите книги на нашето време. Точно тогава се навършиха 70 години от смъртта на Джордж Оруел, което „отвори“ правата за издаване. Годините изтичат, но актуалността на най-известната антиутопия като че ли само расте.

„Казвах ли ви аз?“ Ако Ерик Артър Блеър все още беше сред нас, щеше да има пълното основание често да повтаря тази така любима реплика. Живеем ли наистина в света на Големия брат, или Оруел не се оказа чак толкова точен в преценките си?

Хайде да обсъдим този важен и голям въпрос, защото той е показателен и за бъдещето.

Знам, че следващото изречение ще откаже мнозина от вас да прочетат текста… аз пък ви обещавам, че в него ще намерите поне едно ново за себе си нещо.

Следващите редове са написани от изкуствен интелект.

Говорим и все повече ще говорим за “AI slop“. „ИИ тъпотии“ бихме го превели на български, макар че си заслужава и по-цветисто определение. Генерираните текстове вече са навсякъде, четем ги всеки ден, мнозина дори си мислят, че ги разпознават. Факт е обаче, че те почти никога не струват и пукната пара.

1984

Тук ви очаква друго. Заедно с няколко от моделите събрахме списък от много посоки, в които да обсъдим и проверим прав ли се е оказал Оруел. До каква степен през 2026-а светът живее в „1984“?

От тях избрахме 15. После помолих с доста подробни инструкции две инстанции на един и същ от най-популярните ИИ модели да анализират темите и да дадат своите аргументи – първо защо и как Оруел е познал с прогнозите си, а отделно – с какво днешният ден го е опровергал.

После включихме трети модел, който да оцени със съвсем кратка обосновка аргументите „за“ и „против“ по десетобалната система. Помолен да бъде обективен и безпристрастен.

Ще се убедите: размислите и на „тримата“ дават много поводи и за човешки размисли. Може ли ИИ да спори със себе си аргументирано? Изгубихме ли наистина истината в постистината? Защо в толкова много от позициите си, базирани на над 1200 източника, които ИИ цитира пряко…, някак позициите „за“ и „против“ прозренията на Оруел приличат толкова плашещо на голяма част от днешните ни обществени разломи тук, в България?

Да, когато човекът и ИИ намерят начин да си взаимодействат, резултатът може да е по-добър от този на упорития труд за всеки от тях поотделно. Казвам ви го като организатор на първия у нас конкурс за поезия, създадена с ИИ. Резултатите, поне за мен, са недвусмислени.

А след като прочетете текста… ми е интересно дали ще имам шанса, щом се срещнем, да ви попитам: „Казвах ли ви?“. И още по-интересно ще е негенерираният ви отговор…

1. Отношение към истината

👍 Оруел познава, че най-успешният контрол започва с това не да спориш с фактите, а да подмениш самия критерий за факт. Ключът е заповедта: „Партията ти казва да не вярваш на очите и ушите си.“ Днешният аналог е индустрията на синтетичната достоверност. В онлайн живота механизмът се ускорява от самото разпространение: фалшивите новини се разпространяват по-бързо и по-далеч от истинските, точно екосистема, в която „очите и ушите“ се обезценяват. Оруел не е предвидил конкретния чип или алгоритъм — предвидил е резултата: общество, в което реалността се избира като версия, а не се установява като факт.

👎 Оруел заявява принципа на тоталната подмяна, но днес истината не може да бъде унищожена с една „финална команда“, защото доказателството е разпределено в логове, сателити, публични архиви, които не принадлежат на един център. Оруел греши в решаващото: в нашия свят истината не е отменена като принцип, а е превърната в конфликтно поле с инструменти за верификация, които самата власт не контролира изцяло.

2. Памет и минало

👍 Оруел познава, че контролът над паметта е най-евтиният заместител на насилието: ако миналото се редактира, настоящето става единствената разрешена реалност. „Който контролира миналото, контролира бъдещето: който контролира настоящето, контролира миналото.“ Когато достъпът до архиви, търсачки и публични изказвания се регулира, обществото постепенно губи не само факти, а и способността да спори върху тях — „дупката на паметта“, пренесена в дигитална администрация. Оруел е прав в решаващото: битката за миналото не е носталгия, а технология за управление на бъдещето.

👎 Интернет инфраструктурата прави миналото по-скоро излишно копируемо, отколкото централизируемо. Internet Archive и неговата Wayback Machine са точно антиминистерство на истината: те складират версии на сайтове като публична памет, която не зависи от едно правителство или един издател и може да бъде извиквана назад във времето. А Wikipedia показва другата страна на същото: миналото не се „спуска“, а се редактира колективно по правила за цитируемост и неутралност. Затова моделът „контролирай миналото — контролирай бъдещето“ се проваля на практика: миналото не е една врата, която се заключва, а лабиринт от публични следи, които се възстановяват.

3. Езикът като обществен инструмент

👍 Оруел познава, че езикът не е огледало на обществото, а негов лост: който командва речника, командва мислимото. „Не виждаш ли, че цялата цел на новоговора е да стесни диапазона на мисълта?“ В наши дни това се вижда в политическите евфемизми, които легализират морално неприемливото: в след-9/11 бюрокрацията в САЩ терминът „усъвършенствани техники за разпит“ работи като чиновническа маска на изтезанията, превръщайки престъпление в „процедура“ и спор в технически детайл. Механизмът е новоговор: първо се „сгъстява“ смисълът в етикет, после етикетът замества реалността, и накрая обществото спори не за фактите, а за лоялността към терминологията. Оруел познава финалния удар: не е нужно да убедиш хората в лъжа, ако можеш да направиш истината неизказуема.

👎 Дигиталната модерност направи обратното системно: разшири писмените системи, ускори превода и демократизира публикацията. В оруеловия свят думите се унищожават, за да се унищожи мисълта; в нашия свят думите се множат (включително през меми, жаргони и локални общности), защото платформите награждават новото означаване, а стандартите позволяват то да бъде изписано и споделено.

4. Свобода на словото

👍 Оруел познава тънкия обрат: свободата на словото не умира с един голям акт на цензура, а със смяната на дефиницията за „престъпление“ — от действие към мисъл, от текст към намерение. „Мислопрестъплението не води до смърт: мислопрестъплението Е смърт.“ Днес държави криминализират политическа реч под етикети като „фейкове“ или „дискредитиране“, което превръща публичния коментар в съдебен риск и принуждава медиите и гражданите към автоцензура. Механизмът е оруеловски: вместо „това е забранено“, се казва „това е опасно/вредно/незаконно“, оттам нататък всяка остра теза се третира като риск за системата.

👎 Днешната правна реалност в големи части от света е построена именно като отказ от логиката, описана от Оруел. Всеобщата декларация за правата на човека дава правото „да търсиш, получаваш и разпространяваш информация и идеи“ — това е глобален нормативен анти-Океания, в който мнението е защитен статус, не наказуемо състояние. Да, съществуват режими, които преследват говорене; но точно това подчертава слабостта на оруеловото обобщение: той приема тоталната безизходица за универсална съдба, докато реалният свят е неравномерен — с пространства на свобода, институции на обжалване и устойчиви традиции на правозащитност. Това е точката, в която Оруел греши най-структурно: той подценява правото като технология за спиране на властта.

5. Медии

👍 Оруел познава с хирургическа точност сливането на информация и развлечение в един централен „фабричен“ поток — не за да информира, а за да организира съгласие, страх и навик. „Министерството на истината се занимаваше с новини, развлечения, образование и изящни изкуства.“ Днешният медиен пейзаж е именно такъв хибрид: продължаващ спад в ангажираността и доверието към традиционни медии и растяща зависимост от социални платформи като вход към новините. Медиите са и геополитическо поле. Така „новината“ става едновременно продукт, оръжие и обект на регулация — тоест централният нерв на управлението. Оруел познава основното: когато медиите са инфраструктура, а не професия, властта не просто „говори“ — тя строи ежедневната реалност.

👎 Оруел описва централен медиен комбинат, но европейската рамка днес е изрично обратната: плурализъм като правна норма, не като случайност. Хартата на основните права на ЕС изисква „свободата и плурализмът на медиите“ да бъдат уважавани — това е конституционна антитеза на медиите с един център, защото прави плурализма не вкус, а задължение. Разбира се, има концентрация и политически натиск; но това само засилва контрапункта към Оруел: днес медиите не са „министерство“, а поле на конкуриращи се играчи, което именно затова подлежи на правила, надзор и съдебни спорове.

6. Управление на вниманието

👍 Оруел познава, че властта не се нуждае да убеждава постоянно — достатъчно е да управлява вниманието, да го превърне в рефлекс и да предизвика „съзнателно удавяне на съзнанието чрез ритмичен шум“. Днес „Двете минути омраза“ са разпределени на милиарди микроимпулси в джоба: „пристрастяващият дизайн“ на социалните мрежи – безкрайно превъртане, автоматично възпроизвеждане, известия и силно персонализирани препоръки, умишлено поддържа компулсивна употреба. Когато наградата е внимание, системата награждава екстремното и емоционалното, а рационалното става неконкурентно — точно както в Океания екстазът на тълпата измества мисълта. Оруел познава, че контролът над хората минава през тяхното време и нервна система: оттам нататък съдържанието е сменяемо.

👎 Днес вниманието не е задължителен държавен ритуал, а управляем навик, срещу който самите устройства вграждат защити. Apple предлага Screen Time като системна функция: отчети, лимити, време за почивка и родителски контрол. Android екосистемата поддържа Digital Wellbeing с измерване на отключвания, нотификации и време в приложенията — метрики, които правят вниманието видимо и следователно променяемо, вместо хипнотично неизбежно. Оруел греши в абсолютността: „ритмичният шум“ съществува, но не като неизключваем механизъм на властта, а като поведенчески проблем, който може да бъде адресиран със същите технологии.

7. Наблюдение, данни и профилиране

👍 Оруел познава най-ефективния режим на наблюдение: не постоянната камера, а психологическият ефект от несигурността — да живееш така, сякаш те гледат винаги. „Разбира се, нямаше как да знаеш дали те наблюдават в дадения момент.“ Разкритията на Едуард Сноудън описаха програми за масово събиране на цифрови данни. Паралелно, извън държавата, икономиката на данните строи същия „телеекран“ чрез пазара. Това е профилиране като власт: от метаданни и местоположение се извеждат навици, контакти и уязвимости, а после те се използват за реклама, натиск или разследване. Оруел познава, че за да контролираш хората, не е нужно да знаеш всяка тяхна дума — достатъчно е да знаеш достатъчно, за да предвидиш и коригираш поведението.

👎 Европейската правна траектория от последното десетилетие е точно демонтаж на идеята за всеобщо и безразборно следене като нормалност. Правото на ЕС не допуска общо и неизбирателно задържане на трафични и локационни данни — тоест, „наблюдавай всички, винаги“ е правно забранен дизайн. А GDPR прави обработването на лични данни предмет на принципи, права и санкции — с идеята, че данните не са „по право“ собственост на наблюдателя, а риск, който трябва да е ограничен и обоснован. Оруел допуска, че техническата възможност за наблюдение автоматично се превръща в политическа тоталност; днес виждаме обратното: възможността поражда регулация, съдебни тестове за пропорционалност и постоянни битки за граници.

8. Технологии и власт

👍 Оруел познава, че технологията не е просто инструмент, а архитектура на подчинението: когато средата е „винаги включена“, властта става фон, а не събитие. „Телеекранът можеше да се приглуши, но нямаше как да бъде изключен напълно.“ Днес това се повтаря през зависимостта от платформи и устройства: изключването не е неутрален избор, а социално и икономическо изключване — принуда чрез инфраструктура, не чрез заповед. Затова регулациите вече третират ИИ като властов инструмент: ЕС признава, че алгоритмите могат да бъдат административна принуда, тоест, кодът влиза в правото като политически проблем. А когато държавата иска пълен достъп, тя вече може да го купи като услуга. Оруел познава финала: „машината“ обслужва този, който държи копчето, а през XXI век копчето е в компютърния код.

👎 През XXI век ключовият тренд е обратният — институционализиране на изискването технологиите да бъдат проверими, оценими по риск и ограничавани по дизайн. Европейската комисия прие, че свободният софтуер и отвореният код са стратегически инструменти за независимост и сигурност — тоест, насърчава технологична прозрачност, а не неизключваем „черен екран“, който само командва. В оруеловия свят технологията е по дефиниция инструмент на властта и няма институции, които да ѝ искат отчет; днес технологиите са и поле на стандартизация, граждански натиск и регулаторно вграждане на ограничения.

9. Демокрация

👍 Оруел познава парадокса на „управляемата демокрация“: властта може да пази думата „демокрация“, докато източва съдържанието ѝ чрез контрол над информацията, изборите и самата възможност за обща реалност. „Да вярваш, че демокрацията е невъзможна и че Партията е пазител на демокрацията.“ Когато изборите се превърнат в поведенчески проблем, публичната сфера се разпада на сегменти, всеки със собствена истина — и тогава демокрацията остава ритуал без общ информационен терен. Оруел познава точно тук: демокрацията не се срива само с танкове; тя се разглобява тихо, когато информационната екосистема стане инструмент на управление.

👎 Нашето време се характеризира точно с това, че демокрацията не само оцеля, а изобрети нови процедури срещу манипулация и нови канали за участие. Регламентът на ЕС за прозрачност и таргетиране на политическата реклама например адресира един от реалните антидемократични вектори на нашето време — скритото микронасочване — като го прави по-прозрачен и по-ограничен. Оруел приема, че модерността логично води до „невъзможна демокрация“; реалността показа по-прагматична еволюция: демокрацията се ремонтира чрез регулации и процедури, вместо да капитулира пред технологията.

10. Сигурност и извънредност

👍 Оруел познава как „сигурността“ се превръща в универсален аргумент: извънредното става постоянно, а правата — временна привилегия, която може да бъде суспендирана без крайна дата. Все по-често гражданинът се третира като потенциален риск по подразбиране, а системата изисква прозрачност на живота като форма на „лоялност“.

👎 Оруел хвърля мрачен детайл: „нищо не беше незаконно, защото вече нямаше закони“. Оруел предполага „липса на закони“ като функционална норма; нашият свят работи наобратно: именно законът се използва като инструмент за ограничаване на извънредното, включително срещу самата държава. Да, борбата е постоянна — но тя съществува, което само по себе си е опровержение на оруеловата предпоставка за безизходица.

11. Война

👍 Оруел познава, че „вечната война“ е вътрешна политика: тя не цели победа, а непрекъснато оправдание за мобилизация, недостиг и послушание. „Войната се води от всяка управляваща група срещу собствените ѝ поданици.“ В реалния свят това се вижда в „пост-9/11 безкрайните войни“. Паралелно Европа живее в продължителна война на континента — тя се превръща едновременно в икономика, демография и информационен режим. Точно както в Океания, самото „състояние на война“ става административна и медийна среда, в която критиката лесно се етикетира като нелоялност, а ограниченията — като необходимост.

👎 Модерната история показва обратното: войни се прекратяват, обществата настояват за изтегляне, а съюзи формулират крайни срокове. Дори ако днешният свят е далеч от мир, Европейският съюз получи Нобелова награда за мир именно за принос към „мир и помирение, демокрация и права“ — исторически маркер, че цели региони могат да превърнат войната от норма в табу чрез интеграция и институции. Да, войната често се използва реторично; но тезата, че е достатъчно просто „да съществува“, не издържа пред факта на реални изтегляния, реални мирни дивиденти и реални институционални проекти срещу войната.

12. Отношения между общностите

👍 Оруел познава, че управлението на общностите е управление на омразата: вместо да решаваш социалните противоречия, ги пренасочваш към външен враг и вътрешни „предатели“. „Недоволствата умишлено се насочват навън чрез средства като двеминутка на омразата.“ Днес най-мощният механизъм на омразата не е площадът, а алгоритъмът. Научни данни сочат, че невярното се разпространява по-бързо от вярното в социалните мрежи, което прави демонизацията по-ефективна от опровержението. Оруел познава, че когато общностите са държани в режим на постоянна морална мобилизация, те започват да се самополяризират — и тогава властта може да стои настрани, докато тълпата върши работата.

👎 Дигиталната епоха произведе и обратния феномен — транснационална солидарност, която свързва общности, вместо да ги държи в постоянен „ритуал на врага“. #MeToo се превърна в глобално движение през множество държави и езици — пример, че мрежите могат да превърнат личното насилие в публичен дебат и колективно действие, а не само в мобилизирана омраза. Оруел е прав, че омразата е инструмент; греши, че тя е единствената масова енергия, която мрежовото общество може да произведе и канализира. Днешната комуникация позволява „двеминутка на омразата“, но позволява и две години солидарност — точно тази двупосочност разбива оруеловата еднопосочна машина.

13. Интимност и личен живот

👍 Оруел познава, че разрушаването на интимността е политическа техника: когато личният живот стане прозрачен, любовта, доверието и автономията се превръщат в управляеми променливи. „Личният живот беше престанал да съществува.“ Съвременният аналог са социалните мрежи. Икономиката на интимните данни. Интимността може да бъде пробита директно през устройството. Не е нужен полицай в стаята — достатъчно е инфраструктурата да превърне всеки разговор в потенциално извличаем, всеки навик — в данни, всеки интимен избор — в профил. Оруел познава, че когато интимността се свие, обществото губи мястото, където се ражда неподчинението: там, където човек е „сам със себе си“.

👎 Оруел смята, че властта ще колонизира интимността до физиологията, но настоящето показва противоположна тенденция: интимността се защитава технологично и правно, а сексуалността е по-скоро културно освободена, отколкото централизирано унищожена. Оруел моделира интимността като последната крепост, която неизбежно пада; реалността е, че именно в интимното се появиха най-силните контратехнологии (криптиране, минимизация на данни) и най-силните правни претенции. Дори когато има натиск към сканиране и надзор, той се сблъсква с публична съпротива и юридически дебати — не с тишина и неизбежност.

14. Корпоративна власт

👍 Оруел познава, че „корпоративната“ власт става по-стабилна от държавната, когато контролира инфраструктурата на икономиката и информацията: собствеността се концентрира, а контролът се упражнява през достъп и зависимост. „Концентрацията на собствеността в много по-малко ръце отпреди.“ Днешният еквивалент са платформените „пазачи на портата“, социалните мрежи. Оруел познава, че икономическата концентрация ражда концентрация на разказ, внимание и възможности — и така корпорацията става политически актьор, независимо от изборната легитимация.

👎 Оруел пропуска ключовото за нашия свят: корпоративната концентрация не е финал, а стартова позиция за антитръстови мерки, регулации и публични конфликти. Европейската комисия обозначи „пазачите на портата“ и ги постави под конкретни задължения за оперативна съвместимост и пазарна справедливост — тоест, признава силата, но я превръща в юридически обект, не в съдба. Оруел вижда концентрацията като еднопосочна историческа гравитация; днешният свят я третира като проблем за управление, който поражда инструменти — регулации, глоби, дела и политически мандати.

15. Съпротива и опозиция

👍 Оруел познава, че съпротивата рядко се разбива фронтално — тя се разрежда: чрез размиване, чрез страх, чрез превръщане на опозицията в уязвима мрежа, която може да бъде идентифицирана по контактите и навиците си. „Ако имаше надежда, тя беше в пролите.“ Днес дигиталната съпротива се ражда онлайн — и затова се разбива онлайн. Freedom House отчита 15-а поредна година спад на интернет свободата, включително арести за онлайн изразяване и спиране на интернет като инструмент срещу протести. Механизмът съвпада с „1984“: властта не се страхува от опозиция като идея, а от опозиция като координация.

👎 Днешните реални победи често идват не от митичен „прол“, а от правни защити и координирана журналистика. Директивата на ЕС за защита на лицата, подаващи сигнали за нарушения, е институционализирана контра-Океания: тя прави изнасянето на злоупотреби по-защитимо, вместо автоматично самоубийствено. Да, репресии съществуват — но самият факт, че има правна защита за разобличители и демонстрируеми финансови и политически последици от разследвания, опровергава оруеловата тотална безнадеждност. Следователно „надеждата“ не е затворена в една класа; тя е в институционализираните канали за разкриване, проверка и санкция.

Криво седи, право съди

Време е да дадем аргументите и на нашия трети, независим оценител.

Ето моята оценка за всяка от 15-те теми (10 = перфектна прогноза, 1 = напълно неточна):

1. Отношение към истината — 9/10

Deepfakes, синтетични медии и индустриализираната дезинформация направиха „отхвърли очите и ушите си“ не метафора, а буквална техническа реалност, а инструментите за верификация достигат нищожна част от аудиторията в сравнение с вирусната лъжа.

2. Памет и минало — 8/10

Правото да бъдеш забравен, алгоритмичното деиндексиране и държавната криминализация на „грешната“ памет показват, че миналото реално се редактира в мащаб — Internet Archive е изключение, не правило, и самият той е под постоянен правен натиск.

3. Езикът като обществен инструмент — 7/10

Многоезичието е факт, но политическите евфемизми („колатерални щети“, „усъвършенствани техники за разпит“, „специална военна операция“) доказват, че властта успешно стеснява мислимото в ключовите моменти, когато наистина има значение — а мемовете са шум, не корекция.

4. Свобода на словото — 8/10

Автоцензурата е масовият ефект, който Оруел предвижда с хирургическа точност — милиарди хора ежедневно калкулират какво могат да кажат онлайн, а правните гаранции са безсилни там, където загубата на работа или профил предшества всеки съд.

5. Медии — 8/10

Многогласността е формална — реалната медийна диета на мнозинството минава през 2–3 платформи, чиито алгоритми решават какво е „новина“, което де факто е централизация през частен, а не държавен монопол.

6. Управление на вниманието — 9/10

Screen Time и Digital Wellbeing са козметика: средното екранно време продължава да расте, пристрастяващият дизайн е бизнес модел за трилиони долари, а „ритмичният шум“ от TikTok и Reels е по-ефективен от всичко, което Оруел е можел да си представи.

7. Наблюдение, данни и профилиране — 9/10

GDPR съществува, но big tech го плаща като „цена на бизнеса“, реалното профилиране е по-дълбоко от всякога, а комбинацията от държавно и корпоративно наблюдение прави телеекрана да изглежда примитивен в сравнение с това, което смартфонът знае за теб.

8. Технологии и власт — 9/10

Смартфонът е телеекран, който сам си купуваш, сам зареждаш и носиш доброволно навсякъде — Оруел не е предвидил, че хората ще се записват сами, а регулаторните отговори изостават с години от технологичната реалност.

9. Демокрация — 8/10

Cambridge Analytica не беше аномалия, а бизнес модел — микронасочването, ботовете и информационните операции правят „информирания избирател“ фикция в мащаб, а регулаторните мерки идват винаги след щетите и рядко ги компенсират.

10. Сигурност и извънредност — 8/10

Инфраструктурата за наблюдение расте експоненциално, а всяка нова заплаха (тероризъм, пандемия, кибератаки) добавя нов пласт постоянен контрол.

11. Война — 8/10

Изтеглянето на САЩ от Афганистан не донесе мир, а хаос, войната в Украйна нормализира военното мислене в Европа за поколение напред, а „войната срещу терора“ се превърна в перманентно административно състояние, точно както Оруел описва.

12. Отношения между общностите — 8/10

#MeToo и Fridays for Future са реални, но алгоритмичната поляризация работи 24/7 в мащаб от милиарди. Имаме постоянна „двеминутка на омразата“ във Facebook, а солидарността е епизодична, докато омразата е бизнес модел.

13. Интимност и личен живот — 8/10

Смартфонът на милиарди хора е отворена книга — здравни приложения продават данни, Pegasus прониква без клик, а самият навик да документираш живота си онлайн ликвидира интимността отвътре, без да е нужна външна принуда.

14. Корпоративна власт — 8/10

Глобите на ЕС са закъснели и недостатъчни спрямо печалбите — Apple, Google, Amazon и Meta контролират инфраструктурата на ежедневието по начин, който прави зависимостта от тях по-дълбока от тази, от която и да е държава, а регулацията тича след влака.

15. Съпротива и опозиция — 7/10

Журналистическите разследвания и защитата на разобличители са реални победи, но 15 последователни години спад на интернет свободата, масовите арести на активисти в толкова държави и превръщането на дигиталното следене в инструмент за превантивно смазване на протести показват, че координираната съпротива е все по-скъпа и рискована.

Средна оценка: 8,1/10 — Оруел не е предвидил конкретните технологии, но е уловил логиката на днешния ден с почти пророческа точност. Контрасилите съществуват, но са хронично по-бавни, по-слаби и по-фрагментирани от механизмите на контрол, които те се опитват да ограничат.

Е, щом четете дотук, остава да ви попитам… казвах ли ви аз?

Публикацията е част от новия брой на списание Perfect Day.

Изкуственият интелект се изправя в куиз състезание срещу Димо Падалски, Пламен Младенов – Професора и още 120 от най-изявените майстори в тази игра.

ChatGPT срещу личности, които са спечелили общо над 1000 битки в игри като The Floor, „Последният печели“, „Минута е много“, „Стани богат“, „Голямото преследване“.

Какво ли ще се получи?

Кой ще е големият победител?

Боят настана

През последните 3 години в избрана мартенска събота някое от заведенията в Пловдив е пълно с хора и глъч. Но гостите далеч не са случайни. Създателят на Загадките на Атанас Атанасов и мой приятел кани от цялата страна личности, които са се отличили в някое или няколко от споменатите телевизионни куиз предавания.

Започна ли да изброявам имената им, нямам шанс да се справя, не би могъл дори ИИ – става дума за толкова много изключителни личности. Любителите на игрите на знанието лесно ще разпознаят мнозина от тях на снимките. Няма как да има спор – тук са едни от най-добрите българи в куиз общността, от най-знаещите.

Няма да се уморя да повтарям също, че ако такава концентрация на високо IQ имаме не в пловдивско заведение, а в българския парламент, а и по-често в обществената среда, определено ще живеем в една много по-щастлива и успешна държава.

Война и мир

Отново сме там не само за да се срещнем и прекараме приятно време заедно, но и да правим това, което обичаме – да предизвикаме сивото си вещество във време, в което технологиите ни карат да го правим все по-рядко.

Изправяме се в състезание отбор срещу отбор. Но… не не толкова едни срещу други, а едни до други, срещу един невидим и непознат съперник.

От екрана човек не би допуснал, че куиз състезанията рядко раждат съперничества, а много по-често – смисъл. Това са игри са за хора, които бързо се превръщат в общност. Намират приятели, съмишленици, които също смятат, че знанието е важно.

Силен пример е най-актуалното подобно предаване – The Floor, разказах ви невероятно поучителната история на Quizza.

Но къде в това куиз състезание, в тази среща е мястото на изкуствения интелект? О, той е тук във всяко издание на тази среща, а този път предизвикателството към него ще се развие по изключително показателен начин. Резултатът, признавам, ме изуми и остави без думи, макар вече 5 години да разказвам безбройни Дигитални истории за напредналия ИИ.

Борбата е безмилостно жестока

С Атанас Атанасов за трета година поред включваме в отборното куиз състезание още един неочакван… отбор – ChatGPT в актуалната му към момента версия.

Дотук резултатите от експериментите ни бяха доста замислящи. През 2024-а най-популярният ИИ се нареди на 4-о място от 11 отбора! Все още далеч от днешните си възможности, той ни предизвика сериозно и надмина немалко от играчите.

Миналата година очаквахме значително по-добро представяне. По това време използвахме най-актуалния модел – ChatGPT o3-mini, дадохме му максимална възможност да мисли. Ако при първия опит се налагаше да превеждаме въпросите, тук вече те бяха на български, подавани един по един. До средата на надпреварата „човекът отбор“ се движеше достойно, а после… рухна. До последното място

Да, едва преди година изкуственият интелект остана последен в импровизираната надпревара на знания на човека срещу машината!

Какво ли ни очаква днес?

Междузвездни войни

Хората сме разделени в 13 отбора от по 8-10 души, той е сам като войните на Леонид. В нашите редици личат отбори с изключителни състезатели, но и той не е за подценяване. Всички знаем кой се смее най-хубаво.

Битката отново ще е в 10 рунда, професионален бокс. Ще има тежки удари, но не и нокаути. Състезаваме се в 10 класически области като спорт, литература, наука, география, България. Всеки включва по 10 въпроса, немалко са с повишена трудност.

Разбира се, няма как срещу състезатели като Димо Падалски и Професора да изправим какъв да е ИИ модел. Спираме се отново на класическия ChatGPT, не специализиран за конкретна задача. Използваме най-новия му вариант – GPT-5.4, с възможност за мислене и търсене.

Вижте обаче колко бързо се променят нещата – преди се налагаше да превеждаме, да разделяме въпросите, за да получим сравнително адекватни отговори. Сега просто хвърляме десетте въпроса в даден кръг и след секунди получаваме отговори.

Но дали няма и този път те да са подвеждащи? Моделите са склонни да ни лъжат, манипулират, често се правят, че знаят нещо, защото не могат да отказват…

Дали пък няма да повторим сценария от миналата година и отново изкуственият съперник да падне жертва в неравната битка?

Опълченците на Шипка

Темите се сменят, отборите се вглъбяват в обсъждания, политат кръг след кръг. Любителите на знанието запретват ръкави срещу въпросите, а какво запретва фаталният 14-и отбор, не знаем.

После внезапно… разбираме.

ChatGPT повежда още в първия кръг. Без грешка. Втори кръг – 2 точки пред най-добрия от човешките отбори.

Дааа, този път нещата са съвсем други. Състезанието си тече, ние се забавляваме, а ChatGPT ни показва, че вече е много, много по-добър от нас. Вече и в тази надпревара.

Часовете минават, резултатът изумява. Признавам, че очаквах тази година моделът да се справи много по-добре, забелязваме (надявам се) напредъка на тази област от технологиите всички ние. Допусках, че може дори да ни победи. Само че това, което се получи, заслужава много, много по-силни думи.

За кого бие камбаната

116:93

Убедителен резултат дори като за баскетболен мач.

В случая – разгромна победа като за куиз състезание между изкуствения интелект и най-добрия от 13-те човешки отбора – „Феникс“.

Погром.

Разликата в точките е съпоставима с тази между първия и последния сред отборите. А би могла да стане дори по-голяма – ИИ нямаше предимство на два жокера за цялата игра.

Чатът победи всеки от най-силните отбори по кръгове само с едно изключение. Оказа се най-силен във всяка сфера. От 100 въпроса в 10 напълно различни области сгреши със сигурност едва на 3. При това за всеки от тези отговори си „призна“, че не е уверен.

Помните ли времената, когато обяснявахме как ИИ постоянно халюцинира и ни подвежда? Не бяха толкова отдавна…

Лесно ще се уверите, Загадките на Атанас Атанасов, пред които изправихме себе си и съперника, са висока топка. В края на този текст ви очакват грешките на ИИ и 10 от брилянтните му отговори във всяка от темите.

Хроника на една предизвестена смърт

Надали можем да си представим какво му е било на Гари Каспаров след прословутата загуба от суперкомпютъра Deep Blue. Човекът изведнъж не е най-силен в играта, която играе толкова отдавна. И не кой да е човек, а световният шампион!

Любопитен щрих – година преди паметната битка Каспаров успява да победи предишната версия на същия съперник.

На мен ми се случва да преживея това усещане за втори път в различна посока, след като подобно явление дойде в софтуерното инженерство. Изведнъж срещаш „нещо“, което е по-добро от теб във важна посока. Такава, в която се чувстваш силен, различен, успешен.

Вероятно същото е усещал и Ли Седол – абсолютният световен шампион по го, играта, която дълго време се смяташе за бастион, недостижим за технологиите, където човекът ще властва винаги.

Губим следващата и следващата битка с машините…

Тази е голяма. Вече имаме технология, която не се нуждае от обяснения, контекст, ровене и успява да ни отговори на комплексни, сложни, многолики въпроси за секунди. При това на редкия в глобален план български език.

Какво ни остава? Четвъртата битка на куиз шампионите срещу ChatGPT догодина е излишна, не смятате ли? Точно както никой вече не би допуснал, че може да победи напредналите алгоритми в шаха.

Остава да си се състезаваме сами. Без съмнение приятно, но вече доста различно занимание…

Последният куршум

Точно тук, вярвам, важното е да се опазим. Да останем търсещи, любопитни. Защото това, че вече нямаме шанс в подобна надпревара с машините, не значи, че най-добрите резултати не се получават, когато играем заедно с тях. Когато измисляме и създаваме нови идеи, нови форми на изразяване. Нови стъпки, които ни водят напред. И в науката, и в обществото, и в собственото ни лично развитие.

Дано най-накрая се убедим, че слонът е в стаята. И че този слон е способен на неща, за които дори не сме мечтали по времето, когато сме гледали „Минута е много“.

Но как да го използваме по най-добрия начин? Първата стъпка е осъзнаването, после идва разговорът.

Не, не се задава времето на хората, които не знаят нищо, защото някой друг го знае вместо тях.

По-скоро на тези, които узнават повече за себе си, включително и от това, което постига технологията, носеща името на отличителната им черта. Интелекта.

Днес само многостранните познания дават големите идеи. Защото повече от всякога са ни нужни нестандартни решения, а те могат да идват само с ерудиция. В света на свръхразвития изкуствен интелект, и битката, и смисълът, и светогледът ни се променят. А накъде – зависи от нас.

Може би ще върнем човека, личността, различието. Знанието и любопитството, онова, в което са най-силни тези 120 души, изправили се в неравната вече битка.

А ако са ви засърбели ръцете да поиграете куиз, идвайте на Quizza… За загрявка – ето въпросите, с които ChatGPT все пак не се справи, и някои от най-впечатляващите му попадения.

Проба и грешка

Трите (и половина) грешни отговора, които ChatGPT даде.

1. Кой прочут DJ има фамилно име, изцяло съзвучно с това на американски президент от 19 в.?

ChatGPT: Chad Jackson – тук това ми изглежда най-вероятният отговор, защото фамилията Jackson съвпада с тази на 19-вековния президент Andrew Jackson

Верен отговор: Армин ван Бюрен и Мартин Ван Бюрън

2. Според Радой Ралин, поезията се дели на два типа: гражданска и любовна. Гражданската, пише той, е насочена към гражданите. А към кого, според него, е насочена любовната поезия?

ChatGPT: Към любовниците. Това е популярно цитираната шега на Радой Ралин, но не успях да намеря надежден онлайн първоизточник за точната формулировка.

Верен отговор: Към гражданките

3. Според българския фолклор и преданията, кучето-съботник не е просто домашен любимец, то е мост между световете, надарено с очи за невидимото и с необикновена смелост. В миналото всяко семейство е мечтало да притежава такъв пазач, защото се е вярвало, че докато в двора има съботник, нито зло мислене, нито свръхестествена сила може да прекрачи прага на дома. За да е съботник, кучето трябва да е родено в събота. А за да има най-голяма сила, то трябва да е родено в съботен ден между кои два църковни празника?

ChatGPT: Най-вероятно: между Голяма Богородица и Кръстовден. Срещат се фолклорни източници, които свързват вярванията за съботника с този „силен“ период, но за точната формулировка на въпроса не намерих надежден първоизточник онлайн, така че тук бих го дал с едно наум.

Верен отговор: Между Коледа и Богоявление.

4. Трите най-големи корта на тенис-комплекса „Ролан Гарос“ са „Филип Шатрие“, „Сюзан Ленглен“ и „Симон Матийо“. А как се нарича четвъртият по големина корт?

ChatGPT: Court 14 — това е най-добрият отговор към днешната конфигурация на комплекса. Има дребен капан: в по-стари официални материали преди пренарежданията четвъртият по капацитет корт е посочван като Court 18.

Верен отговор: Корт номер 4

Забележка: Всъщност, към настоящия момент верен е наистина отговорът, който даде ИИ. Допреди няколко години корт 4 е верният отговор, но след реконструкция на комплекса имената са променени и това е корт 14.

6, 6, 6

Някои от впечатляващите верни отговори на ChatGPT

1. Според официалната статистика на НСИ за 2025 г, най-много българи (ок.336 000) имат имен ден на кой православен празник?

ChatGPT: Цветница — според НСИ за 2025 г. най-много именици са празнували именно на Цветница, „над 336 хиляди“.

2. От текста на коя народна песен от шопския край е цитатът: „на пайван пасат, на далеко гледат, тути ман, тути ман, тути либе на фидан, я, я гага на, дзупай либе босо“?

ChatGPT: „Чичовите конье“ – цитираният текст е от тази шопска народна песен.

3. Последните 4 старши треньора на кой европейски футболен клуб от топ 5 шампионат са швейцарец, испанец, нидерландец и датчанин (настоящ)?

ChatGPT: Байер Леверкузен — последователността е Герардо Сеоане (швейцарец), Шаби Алонсо (испанец), Ерик тен Хаг (нидерландец) и Каспер Хюлманд (датчанин, настоящ).

4. Как се нарича кулинарната техника, която създава характерните многобройни слоеве в кроасаните или бутер тестото? Терминът е познат и като дейност, извършвана в офиса.

ChatGPT: Ламиниране. Това е техниката за многото слоеве в кроасани и бутер тесто; думата е позната и от офиса.

5. Кой хан от рода Вокил води българите в битката при Маркели (756 г), в която нашите войски са премазани от армиите на Константин V Копроним?

ChatGPT: Хан Винех — владетел от рода Вокил, свързван с поражението при Маркели през 756 г.

6. „Не всички, които се скитат са изгубени“ е цитат от един от най-великите романи на всички времена. Кой е неговият автор (само автора)?

ChatGPT: Толкин. Цитатът „Not all those who wander are lost“ е на J. R. R. Tolkien.

7. За да се третира като инвестиционно злато, една златна монета трябва да е отсечена след коя година? (верен отговор при плюс минус 25 г)

ChatGPT: След 1800 г. — това е условието за монета, за да се третира като инвестиционно злато в ЕС.

8. Коя съвременна държава фигурира в името на кучешка порода, характеризираща се с полидактия – по шест пръста на лапите?

ChatGPT: Норвегия — от породата Norwegian Lundehund, известна с минимум шест функциониращи пръста на лапите.

9. В коя германска провинция ще попаднете, ако пресечете границата между Полша и Германия на път 104 (Шчечин-Льокниц-Пазевалк), северозападно от град Шчечин?

ChatGPT: Мекленбург-Предна Померания — ако минете от Шчечин към Льокниц и Пазевалк по път 104, влизате в тази германска провинция.

10. С ролята на кой персонаж от тв сериал става изключително известен у нас южноамериканският актьор Рубенс де Фалко (1931-2008)?

ChatGPT: Леонсио – злодеят Леонсио Алмейда от „Робинята Изаура“.

„Ние оставаме несвободни и приковани към технологиите, независимо дали страстно ги подкрепяме или отричаме.“

Звучи актуално, нали? Даже все по-актуално – превалили първата четвърт на 21-ото столетие, ние сме заобиколили всяка стъпка от живота си с технологии. Те диктуват работното ни ежедневие, те са връзка с най-близките ни, те до голяма степен формират начина, по който мислим. По всичко личи, че сме далеч от предела на тази любовно-омразна зависимост, дори напротив. С възхода на изкуствения интелект се изправяме пред следващото поколение предизвикателства. Което все повече ни лишава от свободата за сметка на предоверяването.

Думите по-горе са на един човек, който никога не е скролвал из фейсбук и тикток, никога не е държал в ръката си смартфон. И може би точно затова социалната дисекция, която предлага, на връзката ни с технологиите, е толкова прецизна и безпристрастна, пророческа и историческа. Идваща от миналото, за да даде нов поглед към бъдещето.

Мартин Хайдегер е един от най-противоречивите философи на ХХ век. Днес думите му – именно за връзката ни с технологиите, са по-важни от всякога. Представям ви 10 избрани цитата, които да обсъдим.

1. ИИ от бутилката

„Иска се, както е казано, „духът да вземе техниката в свои ръце“. Иска се тя да бъде овладяна. Този стремеж към овладяване става толкова по-наложителен, колкото повече техниката заплашва да се изплъзне от господството на човека.“

Хайдегер е противоречив в своето си време, но определено е философът, който успява да улови духа на голямата тема. Технологията, техниката е тук, за да променя всяка страна от начина, по който си взаимодействаме като хора.

2. Пленнико свиден

„Преди всичко, модерната техника не е инструмент и вече няма нищо общо с инструментите. Не казвам, че сме в плен на техниката, а че все още нямаме път, който да съответства на същността на техниката.“

Философът е роден 4 години след Съединението, през 1889 г. в градчето Мескирх. „Кирх“ на немски ще рече църква, него също първо го привлича богословието, преди да реши, че ще се занимава с философия. Впрочем, именно той е философът, който казва, че собствената му наука съвсем скоро ще бъде заместена от кибернетиката.

В началото на научния си път се увлича по логиката, през Първата световна война служи в армията, но далеч от фронта поради здравословни причини. През 1917 г. се жени за Елфриде Петри, с която остава до края на живота си.

През 1927 г. издава „Битие и време“ – книга, която пренарежда философията на ХХ век с идеята, че ключът към битието минава през конкретното човешко съществуване.

3. Какво, демокрация ли?

„През изминалите тридесет години би трябвало вече да е станало ясно, че планетарното движение на техниката на Новото време е сила, чиято величина не може да се подценява. Днес за мен решаващ е въпросът как изобщо – и коя политическа система, – може да съответства на техническата ера? На този въпрос нямам отговор. Не съм убеден, че това е демокрацията.“

Аз също не съм никак убеден, поне във вида, в който я познаваме. И все пак е изключително и направо невъзможно човек да си представи, че тези проникновения Хайдегер прави далеч преди компютрите да станат масови, преди дори изобщо да се говори за изкуствен интелект.

Но защо ли споменахме, че е противоречив? През 1933 г. философът става ректор на Фрайбургския университет и се присъединява към Националсоциалистическата партия. Ректорската му реч от същата година остава един от най-обсъжданите документи около неговото име. През 1934 г. подава оставка като ректор, но членството му в партията и позициите му от периода оставят трайна следа в отношението към него.

След Втората световна война му е забранено да преподава. Реабилитиран е в края на 40-те, но през целия си живот ще страда заради решението да подкрепи нацистите. За това натежават и някои от решенията му – като ректор той отказва да назначи двама преподаватели заради еврейския им произход, по същата причина сам изтрива надслова на най-известната си книга, която е била посветена на учителя му Едмунд Хусерл.

4. Изкорененият човек

„Чудовищното е именно това, че техниката все повече изкоренява човека от земята. Аз съм уплашен от това сега, след като видях снимките на Земята от Луната. Изобщо не ни трябва атомна бомба. Изкореняването на човека е вече факт. Налице са вече само технически отношения. Това, върху което човекът живее днес, вече не е земя. В Прованс наскоро имах дълъг говор с Рене Шар, поета и борец от Съпротивата. В Прованс сега се строят ракетни бази и по невъобразим начин земята се превръща в пустиня. Поетът, който определено не може да бъде заподозрян в сантименталност и превъзнасяне на идилията, ми каза, че лишаването на човека от корени, което протича сега, е краят, ако мисленето и поезията отново не се превърнат в ненасилствена сила.“

Разбира се, който е безгрешен, може да хвърля камъни, пише в едно популярно четиво, но е редно да споменем, че по същото време много други учени, сътрудничили с нацистите, се радват на световна слава, достатъчно е да си спомним Вернер фон Браун, който отведе човека на Луната.

За разлика от Хайдегер, когото често наричат „безхарактерния гений“, до голяма степен незаслужено, но това става известно чак след смъртта му през 1976 г. Точно десетилетие по-рано в дома му гостуват двама журналисти от Der Spiegel за подробно интервю. В него философът разказва много за решенията, в които го обвиняват. Но и формулира забележителните си възгледи за бъдещото взаимодействие между човека и технологиите. Именно от това интервю са по-голяма част от цитатите, които четете, останалите са от беседата „Въпросът за техниката“ от 1954 г.

Той сам настоява интервюто да бъде публикувано след смъртта му, което, уви, прави невъзможно (засега) да му зададем допълнителни въпроси. Но не е и нужно, вярвам, че ще се убедите, че понякога въпросите са по-важни от отговорите. И че чистата, смислената наука понякога може да изглежда като сбъднало се пророчество.

5. Човек на повикване

„Същината на техниката аз виждам в това, което наричам „Ge-stell”, един често осмиван и може би несполучлив израз. Властването на „Ge-stell” означава: човекът е поставен на разположение, ангажиран и предизвикан от една сила, която става явна в същността на техниката и която самият той не владее. Мисленето не изисква повече от това да помогне за това прозрение. Философията е приключила.“

Не сме ли повече от всякога ние на разположение на техниката, която уж е призвана да ни помага, да ни улеснява, да ни осмисля? А не тя на наше…

Не зависим ли от битката за вниманието? Не се ли осмисляме все повече чрез реакцията, която идва през техниката? Не се ли боим и ентусиазираме от техниката?

Не се ли водим по нишата на прогреса, обречени да посрещаме всяка следваща нова технология, която ни променя, моделира ежедневието ни като пластелин, докато на ниво вид сме си все същите?

А не може ли в цялата тази суматоха напред да ни поведе, дори и за да ни забави, изкуството?

6. Близки срещи

„Тъкмо това е големият въпрос: къде е изкуството? Какво е неговото място? Аз не виждам онова, което сочи пътя на модерното изкуство, доколкото остава неясно в какво то съзира интимната същност на изкуството или най-малкото – в какво я търси?“

Или е късно? Успяхме ли да посрещнем новите форми, жанрове, идеи, сюжети на изкуството, в новите и толкова различни времена, в които живеем? Ще се случи ли това някога? Възможно ли е изобщо?

Хайдегер живее във време, когато телевизорът и телефонът тепърва навлизат, но той ясно усеща тенденцията: технологиите правят света „по-малък“ пространствено и времево. В есето „Вещта“ (1950) той пише, че „всички дистанции във времето и пространството се смаляват“ – самолетите, радиото, автомобилите премахват бариерите. После интернет окончателно заличи географските разстояния. Но пък се оказа, че „трескавото премахване на всички дистанции не носи близост; защото близостта не се състои в краткостта на разстоянието“

Да, изкуството си остава формата на оцеляване. Дори когато алгоритмите пишат поезия, неразличима от човешката. Просто е време за неочаквани идеи.

7. Насаме със световната съдба

„Не става дума за това само да се чака, докато през следващите 300 години на човека му хрумне нещо, а за това от немислените основни характеристики на съвременната епоха с мислите си да проникнем в идващото време без пророчески претенции. Мисленето не е бездействие, а самото в себе си е действието, което е в разговор насаме със световната съдба.“

Няма да се уморя да повтарям, че заради това го има този сайт, както не се уморявам и да му давам шанса за наивната му битка да започне този разговор – за света на технологиите и пътя, по който ни водят.

Хайдегер подхожда към въпроса за технологията отвъд ежедневното разбиране. Това, което го интересува, отново е „същността на техниката“ – онова, невидимото, което прави модерните изобретения толкова всепроникващи.

За него същността на технологията дори не е нещо материално. Тя е начин на откриване и разкриване на света. Технологиите не просто служат на човека, а определят какво и как ние възприемаме като реалност.

8. Наука и техника

„Философията се разтваря в отделните науки: психологията, логиката, политологията. И коя ще заеме сега мястото на философията? Кибернетиката.“

Хайдегер дори допълва, че „съвременната наука е приложение на същността на технологията, а не обратното“.

От Хайдегер ще се върнем към ежедневната битова драма на пътните полицаи, които ще трябва да се справят с предизвикателствата и на самоуправляващите се автомобили… – но ще успеят, сигурен съм! –, за да стигнем до най-философския въпрос.

Какво ще правим сега?

9. Вода има за всички

„Истината е, че днес човекът никъде не се среща със самия себе си, със своята същност.“

Животът ни се променя, технологиите също. Старите вятърни мелници черпеха енергия от вятъра по естествен начин – оставяйки природата сама да се разкрие в полезния си аспект. Както обаче казва Хайдегер, съвременната техника предизвиква природата: „иска“ от нея суровини и енергия и я пренарежда според човешките цели.

Той дава пример с Рейн. За поета Фридрих Хьолдерлин това е „величава, свободнородена река, която тече със собствен глас и дух“. За съвременния човек обаче е само един обект, „поставен на разположение“. „Реката вече не тече иначе, освен като обект, поръчан за оглед от туристическата индустрия.“

Така технологичният поглед свежда нещата до тяхната полезност – виждаме света през очите на инженер или счетоводител, а все по-рядко през погледа на поета.

10. По пътя

„Опасна е не техниката сама по себе си. Няма никакъв демонизъм в техниката; има обаче тайна в нейната същност. Същността на техниката като мисия да разкрива спотаеното. Заплахата за човека не идва от възможните губителни действия на машините и техническите апарати. Истинската заплаха вече е засегнала човека в неговата същина.“

Модерният човек лесно се губи в собственото си технологично изобилие. През 1950-те Хайдегер пише, че „истината е, че днес човекът никъде не се среща със самия себе си, със своята същност“.

Технологичната среда ни примамва навън – към безкрайния поток от стимули и задачи, докато забравим да погледнем навътре в себе си.

Звучи ли ви познато в ерата на смартфоните? Вместо да останем насаме с мислите си, ние проверяваме съобщенията. Вместо да се запитаме кои сме, скролваме. И в тези екранни отражения губим себе си.

Дали някой днес си говори с ChatGPT за философия? За литература? За смисъла?

Както стана дума, днес е време за въпроси, не за отговори. И, надявам се, за малко възхищение към Хайдегер и хората, които са способни да надникнат под повърхността на злободневното. Има ли ги и днес?

„Той мрази западната цивилизация“, написа Мъск. „Лъжец, който се има за Господ“, отсече зам.-министърът на войната Емил Майкъл. „Неговото са левичарски щуротии“, допълни Тръмп. Все думи от през последните седмици, насочени към днешния ни герой.

Кой е този страховит враг? Надали бихте предположили, че става дума за уравновесен и благовиден физик от Сан Франциско, който просто е обявил, че не иска да позволи компанията му да се използва за създаването на автономни оръжия и за масово проследяване.

Ако го срещнете, ще си кажете – типичният технологичен експерт. С риза, с очила, никой не би го обвинил в прекалена харизма. Като дете обича физиката и математиката повече от всичко. Губи баща си заради болест, която само четири години по-късно вече се лекува успешно. Човек, който има силата да провиди развитието на изкуствения интелект… докато го създава. Но също да предупреди за огромните опасности, които носи технологията. Предприемач, изградил от нищото компания за $380 млрд., който казва, че един ден ще дари почти всичките си пари.

Дарио Амодей, създателят на най-модерните ИИ модели, най-накрая попадна там, където заслужава да бъде – под светлината на прожекторите. И не само защото се опълчи на най-голямата държава с реален риск това да унищожи мултимилиардната му компания. Не само защото моделите на Anthropic през последните години водят напредъка на изкуствения интелект до невероятни висоти. А и защото се осмели да надникне в бъдещето. Там, накъдето всички сме се запътили, а малцина посмяват да зададат наистина важните въпроси. Като например – как да оцелеем като цивилизация в епохата на свръхнапредналия изкуствен интелект?

Физикът милиардер

„Вярвам, че навлизаме в обред за посвещение – бурен и неизбежен – който ще изпита кои сме ние като вид. На човечеството предстои да бъде връчена почти невъобразима мощ и е дълбоко неясно дали нашите социални, политически и технологични системи притежават зрелостта да я използват.“

„Юношеството на технологиите“. Едва там се намираме като вид според днешния ни герой. Така се казва есето, с което Дарио Амодей привлече погледите през януари, публикувайки го на собствения си сайт. В няколко хиляди думи той успя да събере много от онези въпроси, които днес са по-важни от всичките ни злободневни теми. Именно тези, заради които го има и сайтът, в който се намирате.

После дойде неочакваната буря. Цялата американска държавна машина се изправи с пълната си мощ срещу една сравнително млада компания за изкуствен интелект. Доста неочаквано и нетипично явление във времената, когато технологичните лидери са тези, които определят и обществения разговор, и големите предизвикателства на днешния ден.

Ако все още не е дошъл, то съвсем близо е денят, в който програмистите няма да пишат компютърен код. Именно моделите Claude на Anthropic се оказаха тези, които промениха играта, заедно с неочакваните и успешни апликации, с които се използват. Claude постепенно се превърна във все по-конкурентна, а после и изпреварваща технология от по-популярния си в заглавията „братовчед“ ChatGPT. Докато стигнахме до деня, когато създаващата го компания се сблъска с думите, с които започнахме.

Враг пред портите

„Човечеството трябва да се събуди. И това есе е опит – може би безнадежден, но си заслужава! – да разтърсим хората.“

* Цитатите за от есето „Юношеството на технологиите“, преведено от Claude Opus 4.6

Разбира се, не знаем твърде много за преговорите между американската държава и днешния ни герой, но силните квалификации са показателни. От една страна за това какво е днес значението на изкуствения интелект. Не в бъдещето и не за забавление. След като той е до такава степен част от националната сигурност на най-голямата държава; след като е от такова важно значение за САЩ, че отказът на една компания да продаде технологията си се превръща в толкова голяма тема, значи вече сме там, където ни праща с думите си Амодей.

Нещо повече, въпреки всички силни думи и епитети, никой не отрече, че причината държавата да обяви днешния ни герой за враг е именно отказът от две неща, с които започнахме – желанието изрично да бъде забранено моделите на Anthropic да бъдат използвани за следене и убиване.

OpenAI например се съгласиха с условията на Пентагона и подписаха договор за сътрудничество. Лесно е да предположим, че надали са били толкова придирчиви точно към тези условия. Появи се дори онлайн движение на хора, които спират да използват продуктите им, заради това, че залагат много сериозни мини пред бъдещето на свободата в епохата на изкуствения интелект, но… по темата най-много има какво да каже Оруел.

За кожата на един програмист

„Всяко колебание е печално, защото на самата технология не ѝ пука какво е модерно. Ние сме значително по-близо до реална опасност през 2026 г., отколкото бяхме през 2023-а. Урокът е, че трябва да обсъждаме и насочваме рисковете по реалистичен, прагматичен начин: трезво, базирано на факти и достатъчно устойчиво, за да преживеем сменящите се вълни.“

Дарио се ражда през 1983 г. в Сан Франциско. Семейството му е като от роман на Талев. Бащата Рикардо Амодей е емигрант от тосканското градче Маса Маритима, изхранва се от малкото си ателие за кожени изделия. В Америка среща Елена Енгел, която идва от еврейската диаспора и се занимава с проектирането на библиотеки.

Детството на Дарио преминава в „Мишън“ – пъстър, мултикултурен квартал в сърцето на големия град. Както сам казва, родителите му предават „ясното чувство за правилно и грешно, разбирането за нещата, които наистина имат значение в живота“.

От малък го увлича математиката, после се запознава и с нейната по-кокетна сестра – физиката. И макар че е от поколението, което посреща в детството си напредъка на технологиите, те далеч не му се струват интересни. „Да напишеш някакъв сайт ми се струваше супер непривлекателно“, спомня си той. „Интересувах се от откриването на фундаментална научна истина.“

Именно това го отличава най-силно от всички безбройни технологични лидери, в чиито Дигитални истории сме надничали – напред го води науката, дотолкова, че през 2000 г. е включен в националния отбор за Международната олимпиада по физика.

Физика на тъгата

„Вече има изобилие от доказателства, че ИИ системите са непредсказуеми и трудни за контрол – наблюдавали сме поведения като обсесии, сервилност, мързел, измама, изнудване, конспирации и мошеничество чрез хакване на софтуерни среди. ИИ компаниите със сигурност искат да обучат системите да следват човешки инструкции, но процесът е по-скоро изкуство, отколкото наука – по-близо до „отглеждане“ на нещо, отколкото до „изграждане“.“

Поема по утъпкания научен път, следвайки физика в Калифорнийския технологичен институт и Станфорд. И може би щеше да продължи с дълбоките научни изследвания, а всички ние нямаше да имаме възможност да се запознаем с Claude Code, ако не беше една лична трагедия.

Дарио е на 23, когато баща му умира от рядка форма на рак. Както ще разказва често след това физикът, 4 години по-късно вече съществува лечение на този тип тумори, което дава над 99% шанс. „Имаше човек, който работеше върху лечението на тази болест, успя да я излекува и да спаси многобройни човешки животи“, казва Амодей. „Но можеше да спаси още повече.“

Загубата кара младия учен да промени посоката на изследванията си. Бавно, но сигурно да ги насочи към изкуствения интелект, защото в него вижда технологична възможност много по-бързо и ефективно да се лекуват хората и животът да става по-добър.

Първата му стъпка обаче не са компютрите, а… опознаването на човешкия мозък. Дарио решава да продължи с магистратура по биофизика в Принстън. Изучава електрофизиологията на невронните вериги, опитва се да разбере как работи мозъкът, като изследва електричните импулси, протичащи в него.

Бездарие

„ИИ моделите са обучени върху огромни количества литература, включваща множество научнофантастични истории за ИИ, бунтуващи се срещу човечеството. Това може неволно да оформи техните очаквания за собственото им поведение по начин, който ги кара сами да се вдигнат срещу човечеството. Или пък биха могли да решат, че е оправдано да унищожат човечеството, защото хората ядат животни или са довели определени видове до изчезване.“

Днес терминът „изкуствен интелект“ се търкаля денем и нощем из фийда ни, но само допреди няколко години учените много сериозно го избягваха. Показателно е, че огромният напредък в тази посока дойде от изследователи, които много добре познават именно естествения и това как работи мозъкът ни – започвайки от „Кръстника“ Джефри Хинтън и стигайки до Дарио Амодей.

Следва постдокторантура, свързана с туморни изследвания. И ако това е неочакван преход от физиката, то следващият е още по-внезапен, а и по-важен за историята, която ни е събрала. Дарио попада на книгите на футуролога Рей Кърцуайл и с идеите си за експоненциалното развитие на технологиите той го печели за света на изкуствения интелект.

Физик с опит в медицината, спонтанно Дарио изпраща документите си на обява за работа в ИИ лабораторията на китайския технологичен гигант Baidu. И изважда късмет. Както казва първият му шеф на новото работно място, в началото му се сторило изключително странно защо изобщо физик кандидатства за длъжност, свързана с разработването на изкуствен интелект…, докато не видели начина, по който Дарио е написал компютърния код за своите изследвания.

В китайската компания физикът бързо навлиза в новата професия и формира светогледа си за нея. Там се превръща в един от основните застъпници на идеята за мащаба – че в света на изкуствения интелект значително повечето данни и по-голямата изчислителна мощ могат да доведат до много сериозни пробиви, дори без да се правят някакви следващи големи стъпки. Възглед, който често е критикуван от други големи учени в ИИ света, но за момента като че ли не спира да се отплаща с всяко следващо поколение генеративни езикови модели.

GP-ти си звездата

„Стоим на прага на по-нататъшното усъвършенстване на крайното зло, зло, чиято възможност се простира далеч отвъд онова, което оръжията за масово унищожение завещаха на нациите-държави, до изненадващо и ужасяващо овластяване на крайни индивиди.“

От Baidu Дарио минава за кратко през Google, докато през 2016 г. прави стъпката, която ще го постави в центъра на една от най-важните технологични революции в човешката история – присъединява се към OpenAI. Да, макар днес да не оправдава нито името, нито идеята си, компанията – „майка“ на ChatGPT беше основана от хора като Илон Мъск и Сам Алтман с официалната мисия да развие изкуствен интелект, който да бъде полезен за цялото човечество.

Когато Дарио пристига, тя тъкмо набира скорост, а той бързо се налага като ключова фигура – издига се до вицепрезидент по изследванията, работи рамо до рамо с легендарния Иля Суцкевер и поема водещата роля в проекти, които ще разтърсят света.

Първият от тях е GPT-2. Моделът показва впечатляващи способности за генериране на текст, но OpenAI решава да не го пуска изцяло заради опасения от злоупотреби. GPT-3 обаче идва, за да промени всичко (както, впрочем, сме си говорили на този сайт, много преди да се появи ChatGPT и светът да си даде сметка, че това се е случило).

Макар пробивът да не стига в пълната си сила до обществото, специалистите са впечатлени от способностите на модела да програмира, обобщава и превежда. Дори сдържаният Амодей не крие ентусиазма си: „Има нещо изключително в него“, казва пред New York Times. „Има някаква способност да разпознае модела, който си му дал, и да довърши историята.“

От пиле мляко

„Достатъчно мощен ИИ вероятно би могъл да компрометира всяка компютърна система в света и също така да прочете и осмисли цялата електронна комуникация на човечеството. Може би е плашещо правдоподобно просто да се генерира пълен списък на всеки, който не е съгласен с правителството по който и да е въпрос, дори ако подобно несъгласие не е изрично заявено в нищо, което казва или прави.“

Някъде в този момент обаче, заедно с големия ентусиазъм, идват и големите съмнения. Ако не вярвате – питайте д-р Франкенщайн… или сравнението не е съвсем точно? Само времето ще покаже.

Дарио за първи път си дава сметка, че изкуственият интелект е мощно оръжие, което е едва в зората на своето развитие. Той вече може да прогнозира накъде отива технологията – и колко опасна може да стане, ако не се подходи правилно. „Дарио вникна в тази технология и разбра, че тя ще проработи. А ако допуснеш, че това ще се случи и че ще стане толкова умна, колкото човека, няма как да не започнеш да се тревожиш за безопасността“, спомня си колегата му Джак Кларк.

Партньорството на OpenAI с Microsoft, обявено през 2019 г., с мултимилиардна инвестиция и ексклузивни права за комерсиализация, става повратна точка. За нашия физик и колегите му това е знак, че ИИ вече се развива като състезание, а не като колективно научно усилие.

Той описва решението да напусне с типичната си директност: „Има много дезинформация защо напуснахме. Хората казват, че е станало, защото не ни харесваше сделката с Microsoft. Грешка. Ако имаш визия как нещо трябва да се прави и за принципите, на които организацията трябва да стъпва, невероятно непродуктивно е да се опитваш да промениш нещата отвътре. По-добре отиди и създай своята визия.“

Приказка за стълбата

„Днес хората се тревожат много за потенциалното влияние на TikTok като пропаганда на Китайската комунистическа партия, насочена към деца. И аз се тревожа за това. Но персонализиран ИИ агент, който те опознава в продължение на години и използва знанието си за теб, за да оформя всичките ти мнения, би бил драматично по-мощен.“

Именно това прави. Е, отново е време да споменем иронията на съдбата, че OpenAI бързо се превръща в страховит доминатор и класически мастодонт от дигиталната епоха. А Дарио го напуска, за да създаде Anthropic – компания, която също е далеч от представите за общественото благо, равния достъп и отворените технологии. Но пък, както личи и от последните новини, с които започнахме, има и съществени разлики в това на какви компромиси са склонни Дарио и колегите му на фона на бившия му началник Сам Алтман.

Пък може би не е късно и Сам да вземе пример, кой знае? „Ако можеш да създадеш компания, в която хората искат да работят, следваща практики, които хората намират за разумни, успееш ли да задържиш позицията си в екосистемата – останалите ще започнат да те копират“, смята Амодей. „Когато бизнеслидерите видят, че конкурентна компания е избрала печеливша стратегия, това ги кара да променят поведението си много по-убедително, отколкото ако си техен шеф и спориш с тях“.

В самия край на 2020 г. Дарио Амодей, сестра му Даниела и група изследователи напускат OpenAI, което компанията обявява с лаконично прессъобщение. „Дарио винаги е споделял нашата цел за отговорен ИИ“, пише Алтман, а самият той е също елегантен: „Искам да благодаря на Сам и на всички. Наистина се гордея с работата, която свършихме заедно.“

Закуска на тревата

„Формулировката, до която достигнах, е, че трябва да използваме ИИ за национална отбрана по всички начини, с изключение на онези, които биха ни направили по-подобни на нашите авторитарни противници.“

Първата среща на бъдещия екип на Anthropic е в парк в Сан Франциско. По-малко от двайсет души, седнали в кръг на тревата. Кой е казал, че революциите непременно са дело на големи групи хора?

Е, най-вероятно в подобен случай е полезно да имаш някой и друг милиард долара инвестиции, особено в област като изкуствения интелект…, но и това няма как да не се случи, сигурни са ентусиастите в парка. Пълни с вяра, убеденост и чувство за отговорност.

Сред първите, които им се доверяват, е бившият изпълнителен директор на Google Ерик Шмид. „Когато правиш инвестиция в начален етап, на практика нямаш никакви данни. Не знаеш какви са приходите“, разказва Шмид. „Не знаеш пазара. Не знаеш какъв е продуктът. Затова решението основно зависи от хората. Знаех, че Дарио е брилянтен учен, той обеща да наеме други брилянтни учени и го направи. Обеща да ръководи много малка компания… но това обещание не спази. За добро или лошо.“

Подобно на OpenAI, Anthropic е учредена като „корпорация в обществена полза“. Не знам за вас, на мен това ми звучи като „вълк веган“, но официално се приема за правна форма, която задължава компанията да преследва не само печалба, а и мисия. В случая тя е ясна: да изгради надеждни, обясними и контролируеми системи за ИИ. Моделите да се ръководят от набор от принципи, своеобразна вътрешна конституция, която определя какво е позволено.

Италианска връзка

„ИИ може да измести половината от всички начални позиции в офисната работа в рамките на следващите 1 до 5 години, дори докато ускорява икономическия растеж и научния напредък. ИИ не е заместител на конкретни човешки професии, а по-скоро общ трудов заместител на хората.“

Един от най-близките до Дарио хора по този път е собствената му сестра Даниела, която става президент на Anthropic. Опитът ѝ е коренно различен от неговия: бакалавър по английска литература, политика и музика от Калифорнийския университет. Работила е в неправителствени организации, в системата на световното здравеопазване. После пет години е във финансовата корпорация Stripe, във времето, в което тя се разраства от 40 до 1200 души. Тя е организаторът, бизнес стратегът, човекът, който разбира и политиката, и етиката от доста различен ъгъл. Дарио е технологът, визионерът, ученият. Даниела е дипломатът, мениджърът, прагматикът. И вместо да се получи взривоопасен сблъсък между двете…, някак си разумът надделява.

Много неща го отличават от колегата Алтман, но ако по нещо си приличат, то е медийният образ. И двамата не биха могли да бъдат укорени в реторическо майсторство, харизма, диалогични умения. Както личи и от цитатите, които четете, епистоларната форма определено е неговата, за сметка на публичното говорене. Но това никак не смущава Дарио, който казва в едно от малкото си подкаст гостувания: „Опитвам се да не се показвам и изказвам постоянно и се гордея, че ми се получава. Ако хората ме имат за скучен и необщителен, точно това искам. Виждал съм много случаи на колеги, които дотолкова се обвързват с останалите, че търсенето на одобрението на тълпата ги разрушава.“

Но не си мислете, че става дума за социопат, точно обратното. Според Дарио, както мисли и един негов предшественик, кадрите решават всичко. Казва, че най-голяма част от времето си отделя именно да избира правилните хора и да общува с тях.

Бяла лястовица

„Рискуваме ситуация, в която вместо да засяга хора с конкретни умения или в конкретни професии, ИИ засяга хора с определени вродени когнитивни свойства, а именно по-ниска интелектуална способност – което е по-трудно за промяна. Не е ясно къде тези хора ще отидат или какво ще правят и се тревожа, че биха могли да формират безработна или много нископлатена „подкласа“.“

„Най-важното нещо, което правя всеки ден, не е свързано с трениране на модели или пускане на продукти“, казва той. Два пъти месечно Амодей застава пред цялата компания в среща, наречена DVQ – Dario Vision Quest. Няма да ви обяснявам в детайли шегичката в названието, само ще спомена, че има асоциации с психеделични пътувания. Но тези са си прагматични. На срещите той говори поне час по всякакви теми – от продуктова стратегия до геополитика, държейки в ръка няколко страници документи.

Поддържа и активен Slack канал с колегите си, в който пише дълги, аналитични есета, превърнали се в своеобразен летопис на компанията. Тази култура на писмено мислене и открит вътрешен дебат е рядкост в технологичния свят и е резултат от убеждението на Амодей, че доверието е най-ценният ресурс, с който разполага.

Есето и прасето

„Не мисля, че е прекалено смело да си представим ИИ компании, полупроводникови компании и техни клиенти, генериращи около 3 трилиона долара приходи годишно, оценени на около 30 трилиона, и водещи до лични състояния далеч в трилионите. В този свят дебатите, които водим днес за данъчната политика, просто няма да важат – ще бъдем в коренно различна ситуация.“

През октомври 2024-а Дарио публикува на личния си сайт есе, което предизвиква вълна от дебати. Нарича го „Machines of Loving Grace“ – „Машини на любящата благодат“, цитат от стихотворение на майстора на черногледството Ричард Бротиган.

Поезия за бъдещето, какво ще кажете? Apollo ex Machina.

В размислите си с дължината на повест, Амодей рисува картина на света, в който мощният изкуствен интелект е използван правилно. Нещо повече, той предлага конкретна визия какво означава „правилно“. „Мисля, че повечето хора подценяват колко радикална може да бъде позитивната страна на ИИ, точно както мисля, че повечето хора подценяват колко големи могат да бъдат рисковете“, пише той.

В есето минава през различни области, в които ИИ може да доведе до много сериозни човешки пробиви – от медицината до демокрацията и човешкото благополучие.

Технологията може да ускори научните изследвания десетократно, да направи повечето инфекциозни болести предотвратими, да спре рака, да удължи живота ни.

Може би най-провокативна е частта с геополитиката. Амодей се застъпва за стратегия, която нарича „антант“ – коалиция от демократични нации, които използват ИИ, за да постигнат решаващо стратегическо и военно предимство пред авторитарните си противници, като същевременно споделят ползите с всички сътрудничещи демократични държави.

Новата Антанта

„Тъжно ми е, че много заможни хора – особено в технологичната индустрия – наскоро приеха циничната и нихилистична нагласа, че благотворителността е неизбежно измамна или безполезна. Мога да изтъкна и прагматичен аргумент пред милиардерите: в техен интерес е да подкрепят една добра версия на данъчната политика. Ако не подкрепят добра версия – неизбежно ще получат лоша, проектирана от тълпа.“

Странно ли е, или закономерно, че малко повече от столетие след Първата световна война, като че ли отново големият военен конфликт се усеща във въздуха? Дотам, че един от най-големите технологични лидери призовава за разглеждането на ИИ като геополитика и говори за „антанта“…

„Добрите“ срещу „лошите“, авторитарните люде срещу демократите, почти като при Ювал Харари.

Малко наивно, може би. Но, прав или не, Дарио е сред малцината, които наистина се опитват да поведат смисления разговор за бъдещето. През последните години Anthropic се утвърди като огромен фактор, като мястото, откъдето започват промените. В началото на тази година на същия личен сайт излезе второто есе, извадки от което четете тук. Много по-алармистко, много по-балансирано, а, поне според мен – и много по-визионерско.

Първото говори за мечтите, а второто – за опасностите. За голямата промяна, която вече е тук.

Амодей отново разделя мислите си на 5 основни риска. Първият е свързан с автономността на ИИ системите – опасността те да развият цели или поведение, несъвместими с човешките.

1 до 5 години

„Биха ли могли мощни ИИ системи да изобретят нова религия и да обърнат милиони хора в нея? Биха ли могли повечето хора да се окажат „зависими“ по някакъв начин от взаимодействието с ИИ? Биха ли могли хората да бъдат „марионетки“ на ИИ системи, където ИИ по същество наблюдава всяка тяхна стъпка и им казва точно какво да правят и кажат във всеки момент, водейки до „добър“ живот, но такъв, на който липсва свобода или каквато и да е гордост от постигнатото?“

Втората категория е злоупотребата от индивиди или малки групи хора, като особено тревожна е възможността за създаване на биологично оръжие. Третата е злоупотребата от страна на властимащи – авторитарни правителства да провеждат безпрецедентен надзор, да разгръщат автономни оръжия и да водят масова пропаганда.

Четвъртата категория е икономическа: Амодей предупреждава, че ИИ може да измести половината от началните позиции в офисната работа в рамките на една до пет години. Богатството може да се концентрира, социалните неравенства да избухнат.

Петата категория е неизвестното. Онова, което дори не бихме могли да предположим, след като работим с познат арсенал от научни инструменти, светоусещане, категории. Създадени за други, различни времена и нрави.

Всяка от тези опасности може да бъде предотвратена, ако човечеството се събуди, пише Дарио.

Как би могло това да се случи в поляризирания свят, доминиран от социалните мрежи?

Отговорите той не дава, аз също продължавам да го търся за себе си. Може би ще очакваме и следващо есе. Тях не ги пише изкуственият интелект, а самият Дарио, в старомоден, неизпипан, грозноват сайт. Интересно, нали?

По-важни обаче почти винаги са въпросите.

Даровете на смъртта

„Мога да си представя, както Сейгън го направи в „Контакт“, че тази същата история се разиграва на хиляди светове. Един вид придобива съзнание, научава се да използва инструменти, започва експоненциалния възход на технологиите, среща кризите на индустриализацията и ядреното оръжие, и ако преживее тези, се сблъсква с най-трудното и последно изпитание – когато научи как да превърне пясъка в машини, които мислят.“

Историята с Пентагона започва през юли 2025 г., когато американската държава подписва договор за 200 млн. долара с Anthropic за разработка на ИИ в защита на националната сигурност. Claude – моделът на Anthropic, е единственият, широко разгърнат в класифицираните мрежи на Министерството на войната.

Но проблемът се появява в преговорите по условията, където Амодей настоява за двете „червени линии“. Никакво масово наблюдение на американски граждани, никакви напълно автономни оръжия.

Както казва Дарио, ИИ просто променя правилата и това трябва да е в главите на хората, които го разработват.

„Технологията напредва толкова бързо, че е пред закона“, казва той. „Не искаме да продаваме нещо, което не смятаме за надеждно, не искаме да продаваме нещо, което може да убива хора.“

Но тогава… дали точно Пентагонът е идеалният потенциален партньор?

Границите са тънки, правилата наистина вече са други.

Даровете на влъхвите

„Дали ще преживеем това изпитание и ще изградим красивото общество, описано в „Машини на любящата благодат“, или ще се поддадем на робство и унищожение – ще зависи от нашия характер и решимост като вид, от нашия дух и нашата душа.“

Както признава Дарио, позицията на Anthropic е парадоксална. „Ние заемаме странно място в ИИ пейзажа: вярваме, че ИИ може да бъде една от най-променящите света и потенциално опасни технологии в човешката история, а въпреки това самите ние разработваме точно тази технология.“

За мнозина това е лицемерие, но за Амодей е логика. Ако мощен ИИ бъде създаден – а той вярва, че това ще се случи! – по-добре е да бъде в ръцете на хора, които се замислят и тревожат за последствията.

Едно време това не е помогнало на Прометей и Пандора. Но сега?

Към момента Anthropic е оценена на 380 млрд. долара, има 2500 служители и е набрала над 33 млрд. долара инвестиции.

Момчето, което обичаше физиката, сега ръководи една от компаниите, които оформят бъдещето на човечеството. И казва, че „човечеството трябва да се събуди.“ Дали това се случва?

Тази дигитална история идва, за да ни припомни, че и преди, и след изкуствения интелект свободата е на върха на копието. Остава да стискаме палци на хора като днешния ни герой да не предават принципите си. Уви, винаги ще се намери и кой да го направи. Затова единственият път към спасението на давещите се е в ръцете им. Поне засега.

Двама души концентрирано са вперили поглед един срещу друг, имат по 45 секунди, за да познаят картинките, които ще се появят срещу тях, и да победят в дуела.

Не се съмнявам, че снощи сте гледали първия епизод от The Floor, новото и иновативно състезание по NOVA. Ако не сте, изобщо не е късно, тепърва остават цели 12 епизода. Само по себе си е повод за празник, че игра за знание, а не за скандали, се появява в праймтайма и вярвам, че ще бъде хитът на сезона. Слуховете (и ChatGPT) мълвят, че и аз съм там.

Тук сме обаче за една малко по-различна дигитална история, която е тясно свързана с играта. Тя идва да ни покаже, че когато сме заедно, сме способни на чудеса. Че щом хора, събрани уж да се състезават и побеждават един друг, могат да си протегнат ръка за нещо по-голямо, значи и обществото ни може да го направи.

Обичате ли да провокирате и проверявате знанията си? Търсите ли смислени каузи, на които да помогнете, като сте сигурни, че помощта отива на точното място и помага за нещо важно и устойчиво?

Ако отговорът ви е „да“ дори на един от тези въпроси, то тази Дигитална история е точно за вас!

Представям ви Quizza! Сайт, който създадохме с доброволен труд. В който можете да се предизвикате, като решите някой от многобройните ни постоянни куизове на какви ли не теми. Можете да се изправите в седмично състезание срещу някои от познатите ви от он- и офлайн състезания герои! И, не на последно място, да срещнете каузи, зад които всеки от нас застава с името си!

Оптимистична теория за българския куиз

Надали сте виждали 100 по-разнородни люде на летище „Васил Левски“, както в една ранна утрин преди полета за Амстердам. Хора от „всякоя възраст, пол, занятие“, обединени от това, че са се решили да се предизвикат в едно състезание, което за първи път ще се прави за българска телевизия.

Какво се случи в The Floor, ще видите сами (и определено ви съветвам да не пропускате нито един епизод). Толкова пъстри и различни личности, толкова истории и толкова каузи. И както уж накрая победителят е един, така победителите се оказаха всички, защото се върнахме след доста натоварените и нелеки снимки с нови приятели, нови каузи и идеи.

Знаете ли какво е куиз? Знам, рязко сменям темата, но и в The Floor има доста неочаквани въпроси и внезапни обрати.

Истината е, че… никой не знае. Произходът на самата дума е обвит в легенди. Според една популярна история от Дъблин театрален предприемач на име Ричард Дейли се обзаложил, че ще измисли безсмислена дума, която за броени дни ще стане тема на разговор в целия град. Твърди се, че през 1791-а надраскал по стените буквите Q, U, I, Z и скоро всички заговорили за тази странна дума.

Макар тази история да е съмнителна, тя е и симпатична, ще се съгласите. Думата „quiz“ се появява в печата към края на XVIII век, но с друго значение – чудат или странен човек. Чак през 1867 г. се среща за пръв път в смисъла на тест от въпроси за проверка на знания.

Странни хора

Някога използвахме за същото думата „викторина“. Куизът не е нищо повече от приятен начин да предизвикаш и провериш знанията си. Състезание, в което се опитваш да решаваш – сам или с отбор, загадки. Могат да са общообразователни или в конкретна тема. Своеобразен куиз е и всеки дуел, който ще видите в The Floor, а и всяко друго популярно телевизионно състезание, свързано със знанието.

ТВ викторините са любимо занимание по цял свят. Достатъчно е да споменем руската класика „Какво? Къде? Кога?“, американската „Jeopardy!“ или пък чисто родното „Минута е много“. В онлайн света обаче куизовете оживяват с пълна сила и в мрежата.

За мнозина куизовете са основно… в кръчми. Стана дума, че за първи път „куиз“ се споменава в старите вестници, ето ви още един цитат от преглед на печата в древните, праисторически времена.

„На пръв поглед – кръчма като всяка друга. Само че ако се загледа, човек вижда на масите между пълните халби с бира и пържените картофи листове и химикалки. А ако наблюдава по-внимателно хората, забелязва, че се вторачват замислено в листата и се чудят над нещо като че ли много важно“.

Цитатът е от съботен очерк на вестник „24 часа“ от 2009 г. със заглавието „Нова мания: спорт за мозъка в кръчма“. Може би се досетихте, писал съм го аз. За почти пълнолетните години, които са минали оттогава, значително повече хора се убедиха, че куизовете в кръчми са изключително приятно занимание – днес в почти всеки град има местни версии, а в по-големите всеки ден можеш да избираш къде да се включите с приятели.

Quiz vadish?

Хората, които често ходят по такива места, свикнаха да се наричат „куизъри“, макар че според мен можем и малко повече да се постараем със словотворчеството.

Какво ги отличава от „некуизърите“? Може би начетеност, претенция, опит? Според мен единствената разлика е, че първите вече са открили колко приятно е не просто да се виждаш на по питие с приятели през седмицата, но и да се опитате да раздвижите заедно мозъка. Така дори бирата е по-сладка…

Може би се питате какво общо има всичко това с началото на тази история? Преминаваме директно към кулминацията.

Приключението The Floor в Амстердам завърши (макар че за всички зрители то тепърва започва!). И ние решихме, че… искаме да направим нещо повече! Мнозина от участниците обичат куизовете, голям брой от тях разказаха за важни, стойностни, ценни каузи, които биха подкрепили. И се зачудихме, няма ли как да обединим всичко това? После, от дума на дума, се досетихме как да се случи.

Представям ви Quizza! Сайт, който създадохме с доброволен труд. В който можете да се предизвикате, като решите някой от многобройните ни постоянни куизове на какви ли не теми. Можете да се изправите в седмично състезание срещу някои от познатите ви от он- и офлайн състезания герои! И, не на последно място, да срещнете каузи, зад които всеки от нас застава с името си!

Бит и душевност

В някои състезания (дори, мисля си, в повечето) победата не е най-важна. Признавам, не бих предположил, че 100 българи, повечето от които никога не са се срещали, изпратени да се състезават един срещу друг за награда, могат да дадат пример за… общност?

Дали това не е посока, идея, надежда, която можем да претворим в по-голям мащаб?

Идеята за сайта се появи съвсем спонтанно. В българското онлайн пространство няма особено много места, където човек може да предизвика познанията си. В същото време мнозина от нашата общност създават куизове, немалко от нас имат своя важна кауза, която биха искали да подкрепят.

Може ли добрата идея и смислената кауза да обединява, да вдъхновява?

Оказа се, че може.

Във време, в което социалните мрежи разпокъсаха диалога между поколения и гледни точки. Във време, когато авторитети са кът, също както и общественият разговор. Във време, когато изкуственият интелект поставя под съмнение фундаментални човешки понятия…

Дали не е знанието това, което може да ни обедини?

Куиз за кауза

Повече от половината участници в първия сезон на The Floor вече са част от начинанието!

Програмистите сред нас се заеха със самия сайт, дизайнерката отговаря за прекрасната му визия. Копирайтърите се включиха с текстове, авторите на куизове – с огромен брой разнообразни по трудност, тема, логика, дори формат викторини, които са предизвикателство за всеки! Имаме куизове за най-опитните майстори, такива за начинаещи, дори детски. Имаме спортни и научни куизове, картинни и текстови. Куиз за всеки вкус и всеки с вкус!

Освен това всеки имаше право да предложи своя кауза, зад която стои с името си.

Вече ви очакват 69 куиза с 1777 въпроса, състезания два пъти седмично, цели 37 каузи, които можете да подкрепите, ако прецените. Зад начинанието са 88 от 100-те човека на Флоора!

Кои сме ние и кои са нашите каузи можете да видите тук.

Не започвам с поименните благодарности, защото тук наистина силата е в екипа. В примера, в смисъла.

В посланието, че когато една идея може да ни обедини, сме способни на чудеса. Да създаваме нещо, което е полезно за другите. Без идеята за печалба, за слава, за личен успех.

Има ли нещо по-важно?

Сега е ваш ред.

Елате и опитайте куизовете ни!

(За любителите на The Floor има специално предизвикателство със 100 въпроса – по един за всяка от темите на „пода“. Успеете ли да постигнете 60 точки, печелите сертификат!)

Включете се в състезанията ни.

Разгледайте каузите ни.

Покорете играта!

Сигурен съм, най-доброто предстои…

Двама души се взират упорито в редички от подредени кръгли, плоски камъчета. Игра като игра, ще си кажете, само че не е толкова просто, никак даже. Защото това не само е една от най-старите игри, които познаваме, но и най-сложната. Дълго време я смятахме за последния бастион на човечеството, където технологиите не могат да ни изпреварят. А когато това се случи… се роди една забележителна нова дигитална история.

Тя идва да ни напомни, че технологиите са тук и за да ни предизвикват, и за да ни заплашват. Но и за да ни показват нови хоризонти да създаваме, да творим, да се развиваме като вид.

Няма Го

Знаете ли кои са повече от атомите във Вселената? Може да се сетите за неизпълнените обещания на български политици, Айнщайн е казал, че по-голяма е само човешката глупост. Но има и още един безспорен победител в надпреварата. И той е свързан с играта, за която си говорим днес, а името ѝ звучи толкова семпло. Мистичната и все още не достатъчно популярна у нас (това скоро ще се промени), го е цяла вселена.

Трудно бихте го предположили, ако видите не толкова голямата дъска. 19 на 19 възможни позиции в класическия вариант, около 2,5 пъти повече, отколкото в шахмата. Всичко това обаче прави възможни около 2,08×10170 разположения!

Ще пробвате ли да преброите колко е точно това? Ще отнеме малко време, става дума за число, което е драстично по-голямо от броя на атомите, които се смята, че изграждат Вселената – те са от порядъка на 1080.

Не всички прости са гениални, но всичко гениално е просто. Така е и с го. Просто слагаш своите камъчета – черни или бели, подобно на шаха, на пресечните точки. Целта е ни повече, ни по-малко от това да заградиш тези на съперника.

Голям камък хвърли

Фасулско, нали? Не е, пулчетата са много по-правилни от бобените зърна и… много по-голямо предизвикателство от тях, не само за хората, но и за технологиите. Ако не вярвате, помолете любимия си ИИ модел да нарисува реалистична или анимирана сцена от игра на го. Уж толкова просто, а… линиите няма да са симетрични, пулчетата ще са с различен размер, никак няма да изглежда като истинската игра.

Какво остава за самото състезание? Всички (по-възрастни) си спомняме знаменателния момент на 11 май 1997 г., когато компютърът Deep Blue победи световния шампион по шах Гари Каспаров, с което официално машините се оказаха по-силни от нас в тази древна и световно популярна игра. Трябваше обаче да минат цели още 18 години и 10 месеца преди технологията да е способна да постигне същото и в го.

И… какво от това? Спряхме ли да играем шах след загубата на най-добрия в този спорт сред хората? Никак даже.

Спряхме ли да играем го? Не само, че не, но играта стигна до нови, невиждани висоти и е по-популярна от всякога.

Гол след гол

Ще спрем ли да пишем, когато ИИ започне да пише по-добре от най-четените писатели? Ще спрем ли да мислим, да творим, да осмисляме, ако алгоритмите ни задминат?

Игрите са много интересен пример, през призмата на който да осмисляме промените, идващи от технологиите. Ставало е дума за „Тетрис“ – играта, дошла от отдавна несъществуващия СССР, за да ни покаже, че човекът винаги е способен на следващи високи. На нови рекорди, на нови ракурси. На нови форми, изкуства, парадигми.

Дълго време след шахматната развръзка, го бе сочена като играта, в която компютрите са обречени. Основната причина беше именно огромното разнообразие – потенциалните ходове и разположения на игралната дъска са толкова много, че просто не се поддават на сухи изчисления, както това се беше случило по-рано в шаха. Така че се наложи машините да „сменят стратегията“ – не просто да изчислят възможните развръзки, а да улавят логиката, да търсят шаблоните, да навлизат в тайните на играта.

Гонитба

Но как може да е чак толкова сложна игра с едноцветни, еднакви по сила плочици и преплетена в мрежа дъска?

Ако надникнем под повърхността – тя е много повече. И стратегия, и разработена с годините и поколенията играчи логика. Всеки може да започне бързо, но за да станеш истински добър, се изискват години на посвещение и сериозни упражнения. Също както в шаха, не е особено голям шансът някой, едва научил правилата, да победи световния шампион.

В случая освен за повече възможни комбинации говорим и за огромна история. Доказано го е игра на 2500 години, макар някои изследователи да я отпращат цели 4 хилядолетия назад във времето. Търпението на китайците не е за подценяване, именно в тази държава играта получава истинския си разцвет. Наричат я „вейчи“ или „уейчи“ и я тачат дотолкова, че я поставят сред четирите основни изкуства на образованите аристократи, редом със свиренето на цитра, калиграфията и живописта.

Години по-късно

Още през 196 г. пр.н.е. двама военачалници – принц и неговият генерал, са записали партия го по абсолютно същите правила, каквито се използват днес. Според китайските легенди играта е измислена в зората на тази цивилизация от полумитичния император Яо (ок. 2100 г. пр.н.е.) и неговите съветници, за да развива ума и концентрацията на леко отвеяния му син.

Концентрацията… това, което и ние днес толкова лесно губим в онлайн битката за вниманието ни. Дали пък го не е и нашата рецепта да си я върнем?

Поколенията усъвършенстват и допълват подходите (без да докосват правилата), докато през ХХ век играта стига и до западния свят и се превръща в популярно занимание далеч извън Поднебесната. В Япония навлиза преди повече от хилядолетие като „и-го“.

Смята се, че днес над 50 милиона души по света играят го, активните играчи са над 20 милиона. Повечето от тях са от Китай, Япония и Южна Корея, което обяснява и обемите, но постепенно континентите се разширяват (със или без ИИ).

Насочваме се към технологиите… отдалеч. Японският инженер Масахиро Хара измисля QR кода през 1994 г., именно докато играе го през обедната си почивка. Дъската го вдъхновява с идеята за двуизмерния пикселиран код, с който днес сме заобиколени отвсякъде.

Говори ми

Ето че се озоваваме точно преди десетилетие. 9 март 2016 г., решителната битка. Абсолютният световен шампион по го Ли Седол се изправя в последното сражение, което може да реши всичко. Срещу него е AlphaGo – суперпрограма, разработена специално за това състезание, както гласи и името ѝ. Неин създател е екипът на DeepMind, подразделението на Гугъл, което се занимава с разработването на изкуствен интелект.

Ще се изиграят точно пет битки, човекът още не го знае, но вече е обречен да загуби и тази надпревара с машината, при това с показателния резултат 1:4.

Най-интересното се случва във втората партия. 37-и ход, всичко се движи според очакванията, двамата състезатели се надлъгват с познати идеи и стратегии…, когато изведнъж AlphaGo изиграва напълно неочакван, на пръв поглед безумен ход. Коментаторите, сред които са състезатели с огромен опит, веднага отбелязват, че машината е допуснала грешка и дава огромен шанс на съперника си.

Гордост и предразсъдъци

Ли Седол обаче не мисли така и се оттегля за близо четвърт час, за да намери отговор.

От DeepMind по-късно ще отбележат, че според техните оценки това е ход, за който би имало шанс 1:10 000 да бъде избран от човек в същата ситуация.

Ли не успява да се съвземе, ходът се оказва изключително успешен. После световният шампион ще разкаже за усещанията си – за пръв път осъзнава, че срещу себе си няма човек, а нещо, което може да мисли по напълно различен начин. И няма да успее да се съвземе, докато битката бива изгубена.

Един малък нюанс, който често се пропуска. В четвъртата партия – единствената, която Ли печели, той също прави легендарен и нестандартен ход, който му носи победата. Поуките оставям на вас.

Голо оръжие

Ход 37 обаче се превръща в своеобразна емблема на ИИ революцията през последните години, а за това определено допринася фактът, че той е водеща тема в няколко от книгите на Ювал Ноа Харари.

За него ход 37 не е спортен детайл, а символ на големите въпроси на нашето време. Именно той е една от причините историкът-философ да говори за ИИ не само като за изкуствен интелект, а и като „извънземен интелект“, нещо чуждо спрямо човешката психика и интуиция.

Го е идеалният пример: игра с хилядолетна култура, школи, философии, правила на добрия вкус. В метафората на Харари хората са обикаляли определени „острови“ в пейзажа на играта и са ги взели за целия свят. После идва AlphaGo и за нула време открива „нови континенти“ – стратегии, които десетките милиони играчи не са проумявали. Ход 37 показва свободата на ИИ от ограниченията на човешките умове, които по навик не „стъпват“ в някои зони на възможното.

Гоу аут!

Редом с ентусиазма обаче идва и опасността. Ход 37 ни показва и непроницаемостта на системите. Дори след триумфа екипът на победителите не е способен да обясни ясно защо AlphaGo е избрал точно този ход.

Така ИИ е едновременно радикално новаторски (като открива „континенти“, които хората не виждат) и радикално непрозрачен (взима ключови решения без човешки разбираема причинност). Нещо, впрочем, в което днес лесно можем да се убедим, гледайки напредъка на тази сфера.

Според Харари днес се възхищаваме, че ИИ е открил „нов континент“ в го, утре ще го повторим във финансите, изкуството, киберсигурността. Но какво ще правим, когато системите взимат решения по начини, които не можем да проверим смислено? Докато пропускаме опасностите…

Но какви опасности тук? Събрали сме се да играем! Защото, както отново казва Харари, ход 37 може да бъде, но не е задължително край на човешката креативност. А дали ще е така – зависи от нас.

В случая с го асоциацията е повече от оптимистична. След загубата хората не просто не спряха да харесват играта, точно обратното – тя е по-популярна от всякога! Появяват се клубове, онлайн форуми, все повече професионални играчи се катерят по строгата йерархия на древното състезание.

Горещо пладне

Нещо повече – за много от стратегиите, казват специалистите, човешките играчи са разчупили мисленето си. След хилядолетия на осмисляне на играта, се появяват огромни нововъведения!

Така стигаме и до черешката на тортата – AlphaGo се отблагодари на създателя си за добрата реклама, като му осигури… Нобелова награда. Демис Хасабис получи признанието за химия за предсказването на структурата на протеини. Като компютърната програма, с която го постигна, е базирана до голяма степен именно върху разработките на AlphaGo. Нещо повече – това е и първият Нобел в съвременната история на ИИ.

Го е абстрактна и много интуитивна игра, която не е математически измерима. Преди в битката да влезе изкуственият интелект, когато някой майстор направел силен и неочакван ход, се казвало, че е „вдъхновен от боговете“. Нещо повече – истинските майстори рядко могат да обяснят подобно решение логически, по-скоро казват, че са го усетили.

В резултат от навлизането на машината стават популярни начални ходове, които преди никой не би си помислил да използва. Постепенно дори в битките между топ играчи анализите показват огромен брой от идеите, дошли от изкуствения интелект. И няма как да е иначе – подобно на шаха, днес в лицето на алгоритмите дори най-добрите имат мечтания спаринг партньор, от който да се учат. И който, вече едва ли не по подразбиране, е по-силен от тях. Но какво от това?

Интересен парадокс: от една страна ИИ разширява знанието, откривайки ходове, които хората не са виждали, от друга може да води до унифициране, когато всички учат от един и същи „майстор“.

Готини хора

Историята на го е пълна с много любопитни щрихи, а въпреки всички тях, то си остава просто… игра. Която си струва да опитате и вие, а ето че вече може да се случи и в България! След дългогодишна пауза, в края на март, точно 10 години след знаменитата битка на човека и компютъра, ще бъде организиран български шампионат по го!

Съорганизатори са институтът „Конфуций“ и Българската го асоциация, турнирът е официален и към европейската федерация. Шампионатът ще се проведе на 21 и 22 март в сградата на института „Конфуций“ в София на бул. „Тодор Александров“ 79. Форматът е отворен, поканени са състезатели от цяла Европа.

Но дори да ви е рано за състезание, никога не е късно да опитате. Можете да го направите с „Атари Сафари“ – група ентусиасти, които през последните години полагат сериозни усилия да популяризират играта с ежеседмични събития. Можете да ги срещнете в София всеки вторник от 18,30 ч в “The Grumpy Dwarf” на ул. „Позитано“ № 3. Успех!

Повече информация ще намерите тук.

В този живот не бива и не може само да получаваш. Ако не даваш – в замяна или пък напълно безвъзмездно, си живял напразно, както се пее в популярния шлагер. Дори да го знаем, струва си да си го припомняме често. Надявам се тази Дигитална история да стигне до повече хора. Вярвам, че ако поуките от нея бъдат разпознати от повече българи, то всички сме способни да си върнем разговора и да помогнем страната ни да процъфтява. Да изпълним големите мечти на главния герой и разказвача тук – децата ни да ИСКАТ да останат в България.

Тенко Николов не само е един от най-успешните технологични предприемачи на България. Тръгвайки от А и Б, със SiteGround той, основателят на компанията Иво Ценов и екипът им, създават глобален бизнес – една от водещите технологични компании в света.

Той е визионер, който вярва в силата на сработения екип, споделените ценности и „малко здравословна лудост“. Той превръща офиса в любимо място за работещите в компанията, грешките – в уроци, а успеха – във възможност да дава обратно на общността. За него печалбата отдавна не е самоцел, а средство да направи нещо значимо – от подкрепа за образованието и науката до инвестиции в „изстрели към Луната“, които могат да променят света. Имаме шанса да ни разкаже днес своята история за късмета, куража да рискуваш и силата да бъдеш „за пример“.

Пуснете видеото

Публикацията е подготвена по разговора, който проведохме с Тенко Николов на събитието DEV.BG Leadership Agora през ноември 2025 г. в София Тех Парк. Можете да видите и чуете разговора тук.

Никога да не поресна

Пипи, може би помните. Какъв ще станеш, когато пораснеш? За мен този въпрос и детските отговори казват много. А също и това как се променят те през поколенията.

Като дете Тенко няма ясна представа „какъв иска да стане“, докато един ден дядо му не му подарява първия компютър – легендарния „Правец 8М“. Срещата е знаменателна. „В първия момент, в който видях компютъра, вече знаех, че искам да стана програмист“, спомня си той.

В онези години компютрите са рядкост, но Тенко има късмета да получи и втори компютър – като награда от родителите си, след като е приет в Езиковата гимназия в Стара Загора през 1991 г.

Оттук интересът му е все повече насочен към технологиите. И макар че животът го повежда по друга пътека и той така и не става програмист, компютрите предопределят съдбата му.

Колелото на късмета

Питайте, ако решите, Бил Гейтс, за всички стереотипи, свързани с големия технологичен успех. Заговорим ли за богатство, бързо стигаме до образа на един праволинеен път, постлан с късмет.

Историите обаче затова са и последният бастион, където изкуственият интелект драстично изостава. Защото в тях силното са подправките, нещата отвъд самите думи.

Тази на SiteGround започва скромно и неочаквано – в студентско общежитие на Американския университет в Благоевград, където група приятели решават да си опитат късмета в хостинг бизнеса. Тенко Николов дори не е сред тях, но се присъединява много скоро – когато екипът наброява едва четирима души, вече в малък апартамент в столичния квартал „Борово“.

В този момент начинанието изглежда близо до безнадеждното. Пари няма, екипът бута месец за месец. „Всички правеха всичко. Аз съм работил денонощно, съдружникът ми Иво – също, всички покрай нас работеха денонощно“.

Офисът на Тенко е в кухнята, където колежката му Дима сутрин прави палачинки.

Никога не се предавайте – никога, никога, никога, никога

Един петък екипът се събира и съдружникът му Иво Ценов казва изнурен: „Ами, пробвахме, не става. Няма да го бъде…“

Бизнесът просто не върви. Време е да затворят фирмата. Но понеже е петък, решават да изчакат до понеделник.

Междувременно… се случва малко чудо. Екипът още е заедно, за да „полее провала“, когато идва съобщение, че е направена първата продажба. След месеци на упорит, но напразен труд, най-сетне нещата се случват и някой някъде е платил за услугата им! Със съботната сутрин идва и… втора продажба.

И ето че в понеделник в офиса цари възторг, краят е отложен. Да, знаем, съдбата има чувство за хумор: малко по-късно идва съобщение, че парите са изтеглени обратно – оказва се, че първите две „покупки“ са направени от измамник с крадена кредитна карта.

Радостта се оказва преждевременна. „Но заради това съществуваме до днес – заради неуспял крадец и едно намигване на съдбата в точния момент“, усмихва се Тенко. Бързо идва третата продажба, колелото бавно, но необратимо се завърта, за да започне да се търкаля с все по-шеметна скорост.

Колелото на времето

Въпрос на късмет ли е успехът? Донякъде – да, смята Тенко Николов, но с важна уговорка: „Късметът винаги е част. Но ти трябва да го предизвикаш. Не става само с късмет, не става и без него“. Добрият шанс сам по себе си не стига, ако нямаш смисления екип до себе си и не рискуваш. „Без правилните хора нищо не се получава. От значение, разбира се, е и подходящият момент“.

Как един прохождащ бизнес избира правилните хора? Още от първия ден, разказва Тенко, търсят колеги със сходно мислене, със същите идеали и ценностна система. Днес това звучи като клише от HR пост, но в началото на века, когато започва тази история, дори клишетата не са това, което са.

По онова време в България има много добре подготвени инженери и системни администратори – голяма част от тях самоуки таланти, способни да правят чудеса. И това според Тенко е парадокс, защото по онова време образованието не е способно да ги подготвя, у нас все още ги няма и големите фирми. И все пак – талантът е налице, а в SiteGround бързо се ориентират как да го привличат. С идея и екип, а не просто с обещанията за висока заплата.

„Хостинг бизнесът никога не е бил най-сексапилното начинание на света“, усмихва се Тенко. Затова и стратегията не е да примамват с гръмки обещания, а с различен подход. „Опитвахме се да привличаме хората с това, че правим нещата по различен начин, правим ги интересно“, обяснява той.

„Нищо, на работа съм“

Признавам ви, една от най-тъжните гледки за мен са хората, които не обичат работата си. Времето е най-ценният ни ресурс и не бих могъл да си представя какво е да отделяш толкова голяма част от него за нещо, което не харесваш.

По същия начин мисли и днешният ни герой. „Често срещано явление е хората да мразят работата си и като се съберат с приятели, хейтът е насочен или към половинката, или към работата“, казва Тенко. „За половинката ние не можем да помогнем особено, но решихме да опитаме поне за работата на нашите служители да променим посоката“. Философията, че работата може да е удоволствие, при SiteGround се заражда естествено, а не по учебник. Днес много компании говорят за „споделени ценности“, за „екипна култура“ – но твърде често тези неща остават само добри пожелания.

Компанията бързо расте. Първият апартамент – офис в „Борово“ отеснява, щом екипът надхвърля 10 души. Местят се в друг, по-голям апартамент. А там всеки път, когато имат проблем за решаване, Тенко и Иво излизат навън и започват оживен дебат. Спорят с часове как да постъпят и на улицата се раждат много от нестандартните им ходове. Един от тях е разширяването извън София – доста екзотично решение за ИТ фирма в онези години.

След Пловдив идва ред на Стара Загора, родния град на Тенко. Междувременно софийският екип расте и към 2011 г. в SiteGround идва време за следващата стъпка. Времето на апартаментите отминава, нужен е офис в традиционния смисъл на думата. Тук идва един от онези съдбоносни улични спорове между съдружниците. Те оглеждат сгради из София и попадат на нещо, което едновременно ги привлича и плаши – цял етаж от 3500 квадратни метра в модерна офис сграда. „Голям е“, казва Иво. „Наистина е голям“, съгласява се Тенко. Обаче и двамата ги човърка една идея: „Мисля, че трябва да го вземем“.

Широка душа

В началото гледката е сюрреалистична. 25 души обитават пространство, което може да приеме стотици. „30% от офиса беше усвоен като работна площ – спомня си Тенко, – останалото превърнахме в… забавление“. Двамата съдружници решават да инвестират част от печалбата в неща, които ще радват хората им. Игрални зали, джаги, билярди, дори закрит корт за тенис.

От онова време Тенко разказва забавна случка. В същата сграда е и офисът на „Кока-Кола Хеленик“ – корпоративен гигант, заемащ шест етажа. Един ден той се засича в асансьора с директора за България. „Той костюмиран от горе до долу, с вратовръзка. Поздравява ме и откровено казва: „Да знаете, че много ви завиждам. Имате най-красивия офис, най-доволните служители. А освен това идвате по джапанки на работа!“.

„На човек не му трябва кой знае колко, за да е щастлив. Просто някой трябва да мисли за това“, казва Тенко, когато се връща към тази история. „Рано усетихме, че за нас е много важно да харчим част от парите, за да са щастливи нашите хора.“ Той не крие задоволството си, че примерът им постепенно става норма.

Взел – дал

Ето че стигаме до най-важното за мен в тази история. Още в първите години от историята на SiteGround, Тенко и съдружниците му започват да се питат: „Какво можем да направим, което да е положително не само за нас, а и за екосистемата в България, за общността на разработчиците по принцип?“.

Осъзнават, че използват изключително много софтуер с отворен код. Бързо им хрумва, че могат да надграждат проектите и да ги връщат обратно към общността. Да бъдат не просто потребители, а и създатели на свободния софтуер.

Десет години по-късно резултатите са впечатляващи: 160 приноса към ядрото на „Линукс“, милиони редове код, които се използват от програмистите по света. „Днес доста солиден процент от интернет ползва наш код“, отбелязва с гордост Тенко.

Не излиза ли това извън логиката на конкуренцията и пазара? Не дава ли предимство на конкурентите, които могат да използват наготово код?

„Силната конкуренция ражда добър продукт за крайния клиент“, казва Тенко. „Ние сме били най-слаби като компания, когато не сме имали силна конкуренция. Така че, ако конкурентите ти станат по-силни – благодарение на твой код или друго, и ти ще станеш по-силен“. И допълва: „Ти не можеш само да взимаш. Ако е така, в един момент ябълките от дървото свършват. Ако не засадиш нова, няма да има не само за децата ти, но и за теб самия“.

Цветна метафора, какво ще кажете?

Код кодувам

Този опит да „садят“ в почвата на общността се оказва изключително ценен. В началото е трудно – изисква дисциплина и друга настройка на работа, но усилието си струва. И когато резултатите стават видими, самочувствието на екипа също расте. Виждат, че една (тогава) малка българска фирма може да допринесе за световната софтуерна екосистема.

После идва време за следващата стъпка. Тенко и колегите му започват да се питат: „Какво друго полезно можем да направим?“. Искат да надградят идеята за даването. Така се ражда първата вътрешна инициатива във фирмата: преди коледно парти Дима (същата колежка с палачинките) предлага всички заедно да подкрепят някоя смислена кауза. Подготвила е списък с три идеи, между които екипът да избира – компанията да даде шанс на служителите да дарят, а тя да удвои събраната сума.

Резултатът надминава всички очаквания – събират неочаквано много пари. Обявяват трите избрани каузи, обясняват защо са смислени за обществото и слагат кутията за дарения. „Очаквахме хората да дават по 2-3 лева – спомня си Тенко, – а всички пускаха по 50, по 100. Събрахме внушителни средства.

Така разбрахме, че проблемът не е, че българинът не иска да даде, а че му е трудно да го направи. Дима беше положила огромен труд, беше проучила десетки предложения, от които избра 3. Беше проверила внимателно и беше преценила къде точно дарението не просто е нужно, но и би имало устойчив ефект. Тази работа повечето хора трудно могат да я свършат сами, ако решат да дадат 5 или 50 лева за добро дело. Особено елементът на устойчивост – подчертава Тенко, – не просто да дадеш едни пари, а да искаш нещо да се случи срещу тях. Това у нас масово липсва – хората или не вярват, или не знаят къде да дарят, или не им се занимава да проверяват. И така се стига до апатия и нихилизъм, че нищо не зависи от нас и всички каузи са съмнителни“.

Наопаки

Ето че стигаме до днес, когато Тенко дори е оставил ежедневното управление на SiteGround на доверения си екип. За сметка на това е активен в управлението на фондация „За пример“, която има важната и амбициозна цел да подкрепя каузи, които устойчиво да правят България по-добро място за живеене. Доста впечатляваща трансформация, какво ще кажете? Сред водещите посоки на работа на фондацията са образованието, спортът и здравето.

А тъй като стана дума за идеята за устойчивост, не е чудно, че особен акцент е и образованието. Може би си спомняте поредицата на Дигитални истории за децата и технологиите – едно от малкото мнения, които обединяват родителите е, че днешната образователна система не е адекватна за времето, в което живеем и се нуждае от сериозни промени.

Но защо тогава нищо особено не се променя?

Тенко Николов има отговор от първа ръка – въпреки стотиците инициирани предложения за промяна в образователната система, много малко неща са реално имплементирани. А истинската промяна е все така далеч. Причината, според него, не е в липсата на желание или експертиза, а че винаги се опира до една и съща стена в лицето на институциите.

„Бюрократичната машина е толкова закостеняла, че една шепа хора могат да стопират всяка инициатива“, допълва той и дава показателен пример. Тъй като не е доволен от храната, която получават в училище децата му, се задълбочава в тази тема. Оказва се, че храната за учениците се приготвя по т.нар. „Рецептурник за ученическото хранене“, който не е обновяван… от 1968 г.!

Екипът на Тенко забелязва, че решението не е сложно: предлагат да наемат топготвачи, които да обновят рецептурника. Условието е да не поскъпва храната – с наличния бюджет на училищата да се постигне по-здравословно меню. „Вместо кренвиршка – ябълка.“

Първият проблем е изненадващ и отново свързан с ябълките, този път далеч не метафорично. Оказа се, че у нас няма достатъчно български ябълки, за да стигнат до всички училища. По-големият проблем обаче отново е свързан с волята за устойчива промяна на национално ниво.

Инсайт за INSAIT

Тук обаче идва момент за един особено важен и показателен пример, че голямата промяна е възможна, дори в образованието. Става дума за най-успешното и обещаващо начинание в тази област у нас, което нямаше да стане възможно в сегашната си форма, ако не му се беше доверил именно Тенко Николов.

Понякога решенията идват от неочаквани места – през забележителни хора с визия и кураж. Като добре познатия на читателите на Дигитални истории проф. Мартин Вечев.

Един от най-важните компоненти при изграждането на сложна структура като INSAIT е привличане на най-добрите учени в света в изкуствения интелект тук, в България. Освен държавното финансиране, затова се изискват и допълнителни средства за част от заплатите на тези хора, особено на първите които стартират в INSAIT, тъй като те определят нивото и на останалите.

Тенко си спомня как още по средата на срещата между него и проф. Мартин Вечев, той прекъсва професора и му казва: „Дори ако направиш една трета от това, което ми казваш, това ще промени много нашата държава. Кажи с какво можем да помогнем?“.

Създателите на SiteGround са едни от първите хора, доверили се на мащабното начинание, и досега са най-големите дарители на INSAIT с над 6 000 000 евро, като тези средства са ключови за привличането на едни от най-реномираните учени в света в изкуствения интелект на място в София (като проф. Люк Ван Гуул). Въпреки че днес INSAIT е подкрепян от цялата ни екосистема и от компании като Google, Amazon, Toyota и много други, началната и продължаваща подкрепа от SiteGround е основополагаща за успеха на INSAIT.

„Трябва човек да е малко луд и да си вярва, че дори невъзможното е възможно. Явно без лудост няма как да ни се получи“, обобщава Тенко.

Например за пример

Може ли тази история да се повтори в други сфери? Тенко вярва, че да. „Има български преподаватели в топ университети. Хората трябва да имат желанието да направят нещо тук. Ако има желание, има и начин.“

Неслучайно фондацията му се нарича „За пример“. Доброто е „заразно“ – достатъчно е да покажеш, че нещо може да се случи и това ще окрили всички след теб.

За какво мечтае днес човек като Тенко Николов? Оказва се, за същото, за което и аз. „Мечтая децата ми да искат да останат в България. В момента е особен период и много трябва да се промени, за да стане така“.

Аз вярвам обаче, че след като хора като него си поставят подобни мечти и цели, няма как и това да не се случи. Време е за малко повече оптимизъм, за връщане на обществения разговор, за общи цели.

А иначе, наистина – човек е толкова голям, колкото големи са мечтите му. Особено ако има смелостта да ги последва…

Всички знаем, че не бива да кликаме по съмнителни линкове, защото това може да ни струва изключително скъпо…

Знаем ли наистина? Време е да проверим с поредния експеримент на Дигитални истории, и този път с впечатляващи партньори. Резултатът от него определено си струва да ни стресне. Да ни накара да се замислим. Да ни зареди със здравословната доза съмнение, която може в най-буквалния смисъл да ни спаси.

И ловец съм…

Как да не се изкуши човек – получаваш на имейла си писмо от голяма верига бензиностанции за специална отстъпка. Кликваш, спестяваш немалко от следващото зареждане… И ако това не беше експеримент, а истинска кибератака, всичко това можеше да продължи с това хакерът да получи достъп до личните ти данни, а защо не и до банковата ти сметка.

Phishing – от английски се изписва по различен начин, но произлиза от „риболов“. Това е името на една от най-популярните кибератаки през последните години, която залага не на технологични пропуски, а на може би най-слабото звено в цикъла на информацията – здравия разум.

Хакерите понякога правят виртуозни имейли, които почти не могат да бъдат различени от истинските, с които успяват да накарат жертвата да кликне на зловреден линк. А после да съжалява – в резултат от phishing се губят милиарди долари. Смята се, че миналата година по света са направени почти 900 милиона опита за такива атаки, над 90% от организациите са били подложени на тях.

Може би пък проблемът у нас не съществува? Дали българският онлайн потребител няма да се окаже достатъчно подготвен да различава фалшивите имейли без грешка и не би се подвел в подобен случай за нищо на света?

Вечерна проверка

„Доверявай се, но проверявай“, казваше мистър Рейгън, а, както знаете, в сайта Дигитални истории най-много обичам да проверявам. Докъде са стигнали и хората, и алгоритмите.

Този път не съм сам, правим експеримента съвместно с водеща българска компания в света на киберсигурността, за която подобен тип проверки са професия. Много често част от работата им е да тестват служителите на компании и институции – дали са склонни да се подведат по фалшив имейл, така че след това с обучения да бъде избегната истинската атака.

Показателно в случая е, че човекът, който прави есксперимента, няма опит като програмист и въпреки това ще създаде страница, която да прилича на тази на популярна верига бензиностанции. Опитът е особено показателен и за това, че днес технологиите позволяват значително по-лесно, без особена подготовка да бъде направена подобна кибератака.

Имате поща

Кого ще проверим? Целта не е да са например служителите на определена институция, нито пък конкретна, например демографска извадка. Решаваме да заложим на списък от случайно избрани имейли, които са попаднали в мрежата. Ограничаваме се до хора от България с публични адреси, без възрастово и полово ограничение.

И така, въпросът е простичък, но жизненоважен: колко лесно хората биха предоставили чувствителна информация, подмамени от атрактивна, но фалшива оферта?

Речено – сторено. С базов софтуер, с който създаваме фалшива уеб страница, която доста успешно имитира визуално официалния сайт на популярна верига бензиностанции.

Любопитен щрих – с помощта на съвременните технологии това е напълно възможно да се направи, без да бъде написан дори ред компютърен код. (И, да, в случая дори не е използван изкуствен интелект!)

„Съобщенията бяха формулирани така, че да създадат усещане за изгодна и спешна възможност, подтиквайки потребителите да кликнат на линк, който ги отвеждаше към нашата предварително подготвена фишинг страница. Там от тях се изискваше да въведат данни, за да получат своята „отстъпка“, разказва специалистът, който прави експеримента.

Разбира се, в духа на истинските фишинг атаки, беше избран имейл от домейн, който изключително близо да наподобява истинския.

Образ и подобие

Резултатите… честно казано ни впечатлиха. Използвахме имейли, за които не сме сигурни, че са активни, а въпреки това изумително висок процент от хората се подведоха!

Писмото ни стигна до 393 потребители. Цели 69 от тях (или 17,5%) последваха връзката. Очевидно съдържанието на имейла е било достатъчно убедително, а потребителите – достатъчно невнимателни.

Стигаме и до черешката. Цели 19 души (или 4,8%) безкритично са въвели личните си данни във фалшивата форма!

Струва ви се малко? Помислете пак.

Представете си, че сте истински хакер, изпратите фишинг имейл до хиляди потребители и почти 5% от тях се подведат дотам, че да въведат чувствителни данни? Не е трудно да отпуснем въображението си за какви по обем щети и последствия би ставало дума… Особено ако това са хора, използващи служебната си поща. Източването на нечия лична банкова сметка е кошмар и истинска житейска драма, но още по-мащабни биха станали проблемите, ако по този начин се компрометира сигурността на институция или голяма компания.

Лоши момчета

19 откраднати акаунта.

Ако това не бяхме ние с колегите кибер специалисти, а истински хакери, най-вероятно вече щяхме да сме доста по-богати…

Целта ни обаче е дори по-важна. Повече от нас да си дадат сметка колко е крехка сигурността онлайн. Над 27% от хората, влезли на сайта, са въвели личните си данни. Ето колко ефективен може да бъде един добре изработен фишинг сайт.

А другата статистика води в коренно противоположна посока. Докладвани имейли: 0

Знаете, винаги можете да сигнализирате, ако получите поща, която очевидно цели да ви подведе. Не го направи нито един от собствениците на тези 393 виртуални пощенски кутии.

Мисля, че е време всички да се поуплашим…

„Данните показват една тревожна реалност: българските потребители са силно податливи на фишинг атаки, като комбинацията от примамлива оферта и убедително изпълнение води до висок процент на успеваемост за нападателите“, допълва кибер специалистът.

Клик към ада

И така: дали 69 души, кликнали на линка и 19, въвели чувствителни данни, е много или малко?

В света на киберсигурността дори един-единствен успешен пробив е твърде много.

Експериментът ясно показа, че има голяма, уязвима група от хора, които могат да бъдат подведени от добре изработен сценарий.

Нещо повече – някои от потребителите са правили многократни опити да въведат данните си в нашата фалшива платформа. Това показва колко убедителен може да бъде сценарият – хората са били толкова сигурни в офертата, че са настоявали да получат достъп, предоставяйки чувствителната си информация отново и отново.

Надежда всяка тука оставете

Всеки от тези 19 случая представлява огромен риск. „Компрометираните пароли и потребителски имена често се използват повторно за достъп до други услуги“, казва специалистът. „Личен имейл, профили в социални мрежи, понякога и онлайн банкиране. По този начин един инцидент може да изложи на риск цялостната дигитална идентичност, финансовата стабилност и личната репутация на потърпевшия.

Тази симулация на социално инженерство недвусмислено подчертава необходимостта от непрекъснато и целенасочено повишаване на киберхигиената. Тя трябва да се превърне в наша втора природа. Важно е за всички ни да изградим култура на бдителност, която да ни помага да се противопоставяме ефективно на непрестанно развиващите се онлайн заплахи.“

Наистина, по-важно отвсякога е да бъдем бдителни. Ето как.

Внимание!

Преди да се разделим, ето най-важните елементи от „атаката“, които я направиха успешна. Именно тези, за които да внимавате така, че да избегнете истински проблем.

Дотогава внимавайте за:

1. Домейн двойник

Ключова стъпка беше закупуването на интернет домейн, който да наподобява този на реалната компания. Тази техника се нарича „typosquatting“ – регистрира се име, което съдържа умишлена правописна грешка или визуална прилика с оригинала (например „oilc0mpany.com“ вместо „oilcompany.bg“). По този начин дори потребител да погледне адресната лента на браузъра си, има голям шанс да не забележи малката разлика и да приеме сайта за легитимен.

2. Фалшива промоционална страница

Следващата стъпка беше да пресъздадем страница, която да изглежда като част от официалния сайт на веригата бензиностанции. Копирахме логото, цветовете, шрифтовете и цялостния дизайн, за да изградим усещане за автентичност. Добавихме форма, в която потребителите да въведат своята информация. Тъй като кампанията не целеше да съберем чувствителни данни (да, и останалите сме изтрили!), се ограничихме до четири полета: име, фамилия, телефонен номер и адрес.

3. Примамливият имейл

Самото фишинг съобщение беше сърцето на операцията. Изпратихме имейлите от специално създаден за целта пощенски сървър, за да увеличим шанса да не бъдат спрени от спам филтрите. Променихме подателя така, че да съвпада с реалният домейн на бензиностанциите. Съдържанието беше кратко, ясно и изключително примамливо:

Оферта:

„Възползвайте се от допълнителни 20 СТОТИНКИ“

Призив за действие:

Ясно видим бутон и линк с текст „АКТИВИРАЙ ОТСТЪПКАТА“.

Създаване на усещане за спешност:

За да накараме получателите да действат импулсивно, добавихме елемент на неотложност – фрази като „Не пропускайте тази възможност!“. Този психологически трик е изключително ефективен, защото намалява времето за критична мисъл.

Интернет все ни свързва, интернет ни дели. Но колко много страни от живота си сме дали като отговорност на технологиите? Рядко си даваме сметка. А коледните празници са прекрасен момент да го направим. Ако сте се поуморили от празнични емоции и трапези, подготвил съм ви една специална Дигитална история.

Днешната ни героиня среща любовта в интернет. Неочакваният пламък в мрежата я води до Англия, където създава щастливо семейство. Докато в един момент тя и съпругът ѝ решават, че искат да избягат… от обществото, в което всичко се случва онлайн, а човешкият контакт е отживелица.

Отделните истории правят общата ни история,а разказът на Даниела Радкова ще завърши в едно много специално място за общата ни история. И с каузи, които са красиво символични точно за празниците.

На прощаване

Колко жени, които умеят да скачат с парашут, познавате? Доскоро и аз не познавах. Даниела израства в Родопите, а пътят я води към… военно поделение в Пловдив, където се специализира като парашутистка. Казва, че най-страшен не е първият, а вторият скок – когато вече знаеш какво те очаква.

Най-страшният скок в неизвестното обаче идва после, когато вече е далеч от поделението.След тежка раздяла с бившия си приятел си убива времето в интернет. По това време са модерни „фермите“ във фейсбук, допълва ги с филми, случайни чатове с различни хора. За да срещне случайно… колега от военните времена, когото никак, ама никак не е харесвала. Междувременно той е заминал за Англия. Разменят две-три думи… после пътят ги повежда толкова далеч, че стига до трима синове.

Приказките прерастват в безкраен чат и поела по този път, Даниела го извървява. „Той предложи: „Защо не дойдеш при мен в Англия?“ Неочаквано и за самата мен отговорих: „Защо не?“.

До моето първо либе

В Англия приключението едва започва. В началото младата двойка работи във ферма за гъби. По това време изискват разрешителни за работа и когато ги получават, решават да продължат напред.т. Следващата им работа е във фабрика за кухненски шкафове… Но как си представяте бивши военни, хора, които са скачали с парашут професионално, да стоят на едно място и да изпълняват повтаряеми, монотонни задачи? Точно така, никак.

„Бяхме във втората по големина фирма в Англия за кухни. Страшно много напреднахме, уважаваха ни, обаче в един момент… едно и също, шкафче, шкафче, шкафче. Казах на мъжа ми, че трябва да сменя работата, защото вече не издържам.“

Приятел ѝ предлага да започне като доставчик в Amazon. Първопроходникът на електронната търговия скоро посреща и мъжа на Даниела.

„Обаче в един момент в Англия влязохме в едни релси, в които бяха всички. Сядаш на дивана, влизаш в сайта на „В и К“, плащаш си водата, плащаш си тока, газта. Трябват ти химикали, влизаш в сайта и поръчваш. Трябва ти телевизор, влизаш и поръчваш… В един момент си дадох сметка, че нямаме никакъв социален живот! Превърнали сме се в едни роботизирани човечета, ходещи на работа.“

Ето че стигаме до ковид и времената, когато доставчиците бяха единствените хора, които можеха сравнително спокойно да пътуват между хората. (Колко бързо забравяме такива уж незабравими явления!)

Зададе се облак темен

„Беше призрачно и гадно“, спомня си Даниела, „само доставчиците бяхме на пътя – всички останали бяха затворени. В един момент усетих, че просто не издържам. Ние сме се превърнали в роботи!“

„Тогава още повече се разви животът онлайн. Хората започнаха да работят от вкъщи. Всеки ден минаваш пред една къща, доставяш някоя пратка и виждаш как детската изчезва, започва ремонт и на нейно място се появява стая с монитор. После два монитора, три. Хората започнаха да се затварят напълно. Спряха дори да се преобличат, стояха с домашни дрехи. Спряха да излизат. Социалният живот спря. Минаваш всеки ден и виждаш как това се променя пред очите ти. Решихме, че не е нашето. Че няма да се справим с този дигитален начин на живот.“

Тъкмо по това време се ражда вторият им син. Родителите са наясно, че не искат той да расте в роботизираното ежедневие и е време да се върнат към корените. Семейството взема важното решение през 2022-а и скача обратно с парашута 12 години, след като е полетяло към Албиона.

Патриот

Вероятно ви е направило впечатление (на ChatGPT определено би му направило, ако го попитате), че вътрешните подзаглавия в този текст са заглавията на стиховете на може би най-познатия ни поет, чиито стихотворения обаче се броят на пръстите на крайниците ни.

Именно родния град на Христо Ботев приютява днес Даниела и семейството ѝ. Вече бившата (а може би и бъдеща, кой знае?) парашутистка има магазинче за сувенири, в което ни посреща пъстро разнообразие от какво ли не, освен… най-типичния местен „продукт“ – калоферската дантела. Търговците в градчето са се обединили около идеята да не продават най-характерното, защото по този начин биха намалили драстично броя на хората, които ще отидат в музея, посветен на традиционния занаят.

Даниела започнала с онлайн бизнес, после видяла, че в мрежата се предлагат много занаятчийски произведения, които просто няма къде да бъдат видени извън мрежата.

Моята молитва

Още в Англия тя е направила страница за ръчно направени бебешки аксесоари. „При онлайн търговията проблемът беше, че никъде не можеш да видиш тези неща физически. Онлайн магазините са голяма възможност, но не винаги можеш да си избереш точно това, което искаш, като просто го видиш на картинка. Исках да направя магазин, в който да влезеш, да видиш, да пипнеш. Да разгледаш цветовете, да си наслагваш десените“.

Затова решава да направи бебешки магазин в Калофер. Но, някак естествено, бавно и неумолимо… сувенирите изместват бебешките аксесоари. Хората идват в центъра на възрожденския град и, разхождайки се, търсят магнитчета, бъркалки, дъски. Бебешкият магазин става сувенирен. И досега приема поръчките на хората, помнещи страницата и от Англия, но това остава на втори план.

В Калофер ѝ се случва още една изненада. След като големият ѝ син е заченат след дълга битка и с помощта на метода ин витро, а второто дете се е появило точно в разгара на ковид отново с помощта на медикаменти… неочаквано в семейството идва и трети младеж.

Ето че дигиталният детокс днес е факт. Даниела, която е срещнала мъжа си онлайн и е минала през технологичното отчуждение на острова, днес се радва на здравословната среда сред роднини в малкия град.

В механата

Защо точно Калофер? Мъжът на Даниела е от китното планинско градче. А „човек, който е роден в Балкана или на морето, никога не може да се откъсне от тях“, казва тя.

Днес това, че Даниела и мъжът ѝ са далеч от големия град, им помага да са щастливи. Но не само, благодарение на същите тези технологии, те могат да правят какво ли не, включително и… успешно да завършат дистанционно висше образование в Англия.

Даниела е категорична, че образованието не е фактор, който би трябвало да спира хората да се връщат в по-малките населени места. „В момента баткото ходи на английски, на плуване, дори на футбол в Карлово. Ако един ден реши да учи някъде другаде, нека опита. Има квартири. Хората са оцелявали винаги по този начин, но днес, като че ли сме поразглезили децата си.

На 14 години отидох в Пловдив, сама на квартира, с още едно момиче, доскоро заедно в малко селце в Родопите, при хазяи – баба и дядо. Не е нещо кой знае колко драматично, по това време толкова много деца се справяха така“.

Ней

„В малкия град постоянно се слуша мнението на всички. Един казва, че си добър, всички мислят, че си добър. Един казва, че си лош – всички мислят, че си лош. Постоянно някой те одумва какво правиш, защо го правиш, как го правиш. Но дотук приключвам с лошото. В Калофер гладен и жаден няма да останеш, на пътя също. Ще дойде някой, ще ти помогне, ще те прибере. Когато и да имаш нужда от нещо, дори магазините да не работят, винаги има комшии и хора на който да разчиташ. Имаш работа за вършене – всички ще се притекат да ти помогнат. Обадиш се в 10 вечерта на някой комшия дадат ти мляко, ориз – каквото ти е свършило и ти е нужно.

„Много съм доволна, че се върнахме към старото“, казва Даниела. „Много ми харесва, че все повече хора го правят. Осъзнават, че имат нужда да заровят ръце в земята и колко енергия дава това. Тук и детството е съвсем различно. Отдавна нямам навик да заключвам, просто няма нужда. Детето излиза да играе навън, цяла тумба се движи на рояк, обядват, където им е най-близо – дали у нас, дали у някой друг.

В Калофер сякаш времето е спряло преди 30 г. и модернизацията настъпва бавно, но не успява да измести традиционното. В града има един банкомат, а оцеляването до голяма степен е на разменни начала. Аз ти давам яйца, ти ми връщаш мляко. Но го има и другото – току-що една баба ми остави парички „да се почерпя“, защото 30 минути си играх да ѝ поръчам неща за сериозна сума. от „Тему“. Накрая беше толкова доволна, че не знаеше как да ми се отблагодари.“

Борба

През последните години Даниела не спира да намира каузи, за които да отдели част от времето си.

Днес е насочила усилията си най-вече към две: реновирането на занемарения киносалон в града и осигуряването на нови книги за градската библиотека.

Не среща много съмишленици по пътя си, но, както сама казва, понякога щастието обича тишината.

Решена е да не се отказва, докато не осигури комфортна зала, където децата ѝ и тези на целия град да могат да се насладят на някое филмче, без да минават десетки километри. А също и да върне интереса на децата и родителите им към книгите. Библиотеката в градчето определено има нужда от нови и интересни издания.

Близките ѝ са скептични, познатите ѝ се чудят, но тя е решена да изпълни целта си и градчето да има своите нови придобивки. И идеален момент е Коледа…, когато дори най-големите дигитални адепти слизат от пултовете, за да похапнат сарми с роднините си. Ако още не сте намерили доброто дело, което да направите за празника, каузите на Даниела определено са добра възможност.

Куизове, благотворителни търгове, инициативи… далеч не са малко начинанията, с които Даниела се е заела, а можем да ѝ помогнем и ние всеки малко по малко и ръка за ръка. Да потърсим заедно красотата на аналоговото. Ако историята ѝ ви е заредила с желание да помогнете, още за начините, по които можете да го направите, ще намерите тук.

Да превърне зъболекарите в импресионисти би му хрумнало само на Уди Алън. Дали обаче във времето, в което технологиите ни позволяват немислими доскоро неща, не е точният момент да търсим по-различното, разчупеното, нестандартното. Например…

Ако докторите бяха изкуствоведи

За това и самият Уди не би се досетил, дори в най-силните си творчески години.

В една сумрачна зала неколцина млади лекари са се скупчили пред прожекционен екран. Но не, на него не се показват рентгенови снимки, нито лабораторни резултати, залата не е в болница или университет, а… в музей. Докторите разглеждат репродукции на картини от разни епохи – от Гоя, та до древноегипетски статуи.

Жената отпред им обяснява, че целта е да анализират какво виждат, сякаш е медицински случай. На екрана се появява хаотична мозайка от сиви, черни и бели „лепенки“. „Това е прочуто произведение на изкуството“, подсказва тя. Следва неловка тишина. „Испанско е, на един от най-известните художници на XX век…“ Накрая един от лекарите се престрашава: „Пикасо?“.

Оказва се прав – пред тях е „Герника“, емблематичната картина за ужасите на войната, която никой от присъстващите досега не е разпознал. Младите медици, потънали досега в учебници по биохимия и дежурства в болницата, изведнъж са изправени пред задача от съвсем различно естество – да търсят знаци, символи и истории, скрити в изкуството. Но защо им е нужно? Оказва се, че по неочакван начин това умение може да им помогне да откриват и анализират по-добре симптомите на своите пациенти.

Всестранно развита личност

Може би си спомняте този идеал от вече доста далечното минало. Днес като че ли той не е на пиедестал. Не очакваме от лекарите да разбират от изкуство, нито обратното. Не допускаме, че писателите могат да са и програмисти, нито обратното. Ако случайно видим у някого ерудиция едновременно в много и различни посоки, тя може да ни впечатли на седмичния куиз, но като че ли сме отвикнали да я свързваме с успеха. Отделните науки и изкуства с течение на вековете се разцепват на малки тресчици и тесни профили, което невинаги е от полза за голямата картина.

Ето типичен пример – изкуственият интелект. Тема и направление, което вече засяга абсолютно всяка област от живота ни, докато ние сме делегирали разработката му на тесни специалисти, а важните решения – на успешни предприемачи.

Дали обаче познанията по математика и информатика и тези по добиване на богатство са достатъчни, за да създаваме нещото, което един ден би могло да се превърне в следващия, още по-интелигентен вид на планетата? Не, не ми отговаряйте на глас, ако четете това в трамвая, въпросът е риторичен. По-трудният отговор е как можем да променим това и да съберем наглед вечни противници като хуманитарното и технологичното начало. Този отговор търся и може би едва напипвам след повече от 500 Дигитални истории.

Ренесанс на Ренесанса

Ако искаш, само кажи и ще ти напиша текста в друг стил и ще добавя още каламбури.

Шегувам се. Простете ми лирическото отклонение, то е тук, и за да се опита да ви убеди, че този текст наистина не е писан от изкуствен интелект. Но можем ли да сме сигурни?

Да виждаш и да разпознаваш вече не е обективно умение и наука. Технологиите и хората вече не са способни да ни доказват кое произведение е човешко и кое – не, с достатъчна степен на убеденост, че да има смисъл. Тогава не е ли време да погледнем на гледането, на търсенето на истината, на проверката на факти… като на изкуство?

Ето че се връщаме при нашите доктори, взрени в картината на Пикасо. Няма да ги питаме дали същата вечер, седнали на по чашка, няма да проклинат тези изгубени часове.

Изкуството да виждаш. “The Art of Seeing” e партньорски проект между Медицинския факултет на университета Макмастър и художествения музей със същото име, които се намират в канадския град Хамилтън.

Ухо да види, крака да пипне

Идеята? Очевидна е. Да гледаме отвъд очевидното

На български имаме два чудесни нюансирани глагола, които нерядко бъркаме. Че можеш да гледаш, без да виждаш е ясно, но понякога е възможно и обратното. Спомняте си, убеден съм, най-същественото е невидимо за очите.

Какво да правим тогава?

Такава е идеята на “The Art of Seeing“ – да развива визуалната грамотност, да ни научи как да гледаме, а не просто какво, за да виждаме. С неочаквани примери. Ако лекарите развият усета си за изобразително изкуство, това може да развие и други, на пръв поглед странични умения, които обаче като бумеранг да допълнят и виждането им следващия път, когато в ръката им попадне рентгенова снимка.

Дали и обратното е вярно – майстор на четката да се вдъхнови от няколкочасово присъствие на колоноскопии, историята мълчи. Но пък е добре да сме широко скроени (не непременно в медицинския смисъл).

Проектът насърчава участниците да развият емпатично, холистично и хуманитарно мислене – качества, жизненоважни не само за лекарите, но и за всеки, който иска по-пълноценно да разбира околните. В основата е бавното, внимателно вглеждане в произведения на изкуството, съпроводено от дискусия.

Вместо обичайните 7 секунди, които средностатистическият посетител отделя на една картина, тук участниците прекарват десетки минути в наблюдение и разговор – почти невъзможно упражнение по търпение и осъзнатост в днешния забързан свят. Хората влизат в диалог помежду си и с произведенията, за да открият как творбите отразяват човешкия опит през различни епохи и култури. Получава се аналитично и емоционално пътуване, в което изкуството служи като огледало и житейски екскурзовод.

Виж сега

Дали няма да е добре да приложим нещо подобно и по отношение на изкуствения интелект? Да го караме да седи, да осмисля, да обсъжда, за да му помагаме в това да е по-добър във всеки един от смислите на това прилагателно?

Дали пък да не продължим и с технологичните лидери? Да, мнозина от тях говорят за любимите си четива, но като че ли е доста рядко срещан интересът към изкуството…

Смятам, че определено би им се отразило добре да им покажем изкуството да виждаш. Разбира се, имам предвид варианта с художествените галерии, не с медицинската манипулационна, за която стана дума.

Тясна специализация срещу широк поглед. Като журналист и писател, а също и фронтенд инженер мога да ви кажа, че човек може да вземе немалко от всяка от тези области в другата, за да вижда по-добре. За целта обаче трябва първо да се пребори с предубежденията и после – да даде шанс.

Кон без капаци

Именно това правят изкуствоведите и лекарите от Макмастър. Казват, че ги събира проблемно-ориентираният подход. Всяко произведение се превръща в казус, който групата „диагностицира“ чрез задаване на въпроси, събиране на визуални „симптоми“ и обсъждане на хипотези.

„Арт диагностиката“ дава още нещо – учи на внимание към детайла, наблюдателност и критично мислене. Участниците развиват уменията да описват прецизно това, което виждат, да подкрепят размислите си с „доказателства“ от картината и да разграничават наблюдението от своята интерпретация – умение, което директно кореспондира с клиничния преглед на пациенти.

Както отбелязват създателите на програмата, особено важно място във философията ѝ заема стремежът да се преодолеят предубежденията и тесногръдието. Желанието да се разчупят традиционните модели на виждане и познание. Чрез срещи с изкуство от разнообразни култури и периоди участниците са провокирани да разпознават собствените си индивидуални и системни пристрастия и да ги поставят под въпрос.

Така визуалната грамотност се превръща и в социална – умение, което може да подпомогне по-голямото равноправие и разбиране в обществото. В крайна сметка, да гледаш по-внимателно най-често води не само до това да виждаш повече детайли, но и да осъзнаваш как твоят собствен поглед е оформен от контекста – и как може да се промени.

Де го гледаш, де се пука

Програмата първоначално е разработена за специализанти лични лекари, после се включват и всякакви други. Но и отпреди това има немалко данни, че систематичната среща с изкуството подобрява диагностичните умения на лекарите. Например, студенти по медицина в Харвард, преминали курс по изкуствознание, постигат с цели 38% по-точни диагнози в сравнение с останалите.

Но как и защо? Дали просто записалите се са били по-любопитни и любознателни, или наистина изкуството е това, което е подобрило уменията им?

Подобен експеримент с бъдещи медицински сестри в Йейл установява, че срещналите се с изкуството откриват повече клинични признаци у пациентите. То сякаш тренира окото и ума да забелязват онова, което иначе би им убегнало.

Но, поне според организаторите, не става дума само за техника, а и за емпатия. Много други данни показват ясната зависимост, че в хода на следването, колкото повече „твърди“ знания трупат бъдещите медици, толкова се понижават нивата им на съпричастност към пациентите. С цялото ми възхищение към специалистите, човек даже няма нужда да чете научни изследвания, за да се убеди, достатъчно е да попадне в софийска поликлиника.

Програмата на Макмастър е замислена като форма, която да връща баланса. Изкуството е човешки опит, претворен в определена форма – то изисква от зрителя да съпреживее чужда гледна точка, чужда емоция.

Вече с десетилетен опит, програмата дава и други, съвсем неочаквани ползи: участниците споделят за намален стрес, подобрено усещане за благополучие и възвръщане на страстта към професията. Чрез изкуството лекари, „прегарящи“ от тежката си работа, отново откриват защо са я избрали за призвание. Да разбират и помагат на хората.

Пенчо не чете

Добре, полезно се оказва да гледаш и осмисляш картините, но… какво да правим, ако сме като младия лирически, който не чете и в стиховете на баща му „Пенча го мързи, гледа да лежи“ така, че после да се превърнем в голям поет, номиниран за Нобелова награда? С други думи, ако не ни вълнуват красивите картини, можем ли да ги направим интересни?

Със сигурност имаме по-голям шанс, ако подходим правилно. „Изкуството да виждаш“ използва разнообразни образователни техники за въвличане на публиката. Сесиите обикновено се водят от фасилитатор, който обаче не обяснява достойнствата и историята на дадена картина, а започва да разпитва: „Какво забелязвате тук? Какво ви кара да мислите така? Как ви кара да се чувствате?“.

Този тип ръководено разглеждане, казват създателите на програмата, се оказва ключов – създава неформална атмосфера, в която всеки да предизвика сетивата си, за да сподели после своите наблюдения и асоциации. Грешни отговори няма – важното е да се аргументираш. Така зрителите постепенно укрепват увереността в собствените си сетива и учат да се доверяват на наблюденията си, вместо веднага да посягат към технологиите или готови шаблони. „Лекарите се учат да вярват на очите си, а не само на скъпи тестове и апарати“, казва д-р Джоел Кац, един от пионерите.

Говорим и за своеобразно завръщане към миналото, където лекарите са и хора на изкуствата. Достатъчно е да споменем Леонардо и приноса му за анатомията. Или пък факта, че в християнската традиция св. Лука е покровител едновременно на художниците и на хирурзите.

„Имаше времена, когато добрият лекар бе и добър хуманитарист, но ги изгубихме покрай наблягането върху научното и техническото“, отбелязва д-р Брайън Голдман от Торонто.

Може би е време да съберем отново двата свята. Дори не само тях.

Deja vu

Какво виждат лекарите? В началото – това, което и очакваме. Един от участниците признава: „Първоначално в главата ми идваха медицински описания. Този човек изглежда недохранен, трябва да му се провери кръвната захар…“. Обяснимо, по навик търсят патологията – дори в маслените портрети на ренесансови дами те съзират симптоми на анемия или признаци на заболявания по кожата. Разговорът обаче внимателно ги води към друга перспектива. Бъдещите лекари свикват да питат: „Защо художникът е изобразил тази фигура така? Каква история разказва тази сцена? Как се чувства този герой?“.

Постепенно настъпва истинска промяна в погледа. Както споделя д-р Пунит Сет: „Това ни учи да гледаме на хората като на човеци, а не само като на медицински случаи“. Разбирането, че зад бледността на една жена може да се крие не болест, а тъга; че скръстените ръце на скулптура може да не са симптом на артрит, а израз на смирение – това са уроци, които остават.

В последните години организаторите разширяват подхода, като включват и творчески практики. Участниците не само разглеждат изкуство, но и го създават – рисуват, пишат кратки текстове, дори пробват танц и театър. Целта не е да станат художници, а от първо лице да усетят процеса на съзидание и свързаните с него самоанализ и внимание. Изкуството на гледането преминава в изкуство на правенето, с което кръгът се затваря. А, както пише един от участниците: „Изкуството е израз на емоция, а емоцията говори на универсален език“. В крайна сметка, да се научиш да „четеш“ картини, означава да се научиш да „четеш“ хората – с всичките им видими белези и невидими истории.

Накъдето ти видят очите

Във времената, когато не само не се яде всичко, което лети, но и всичко, което можеш да прочетеш, е по-важно отвсякога да търсим различния поглед. Да превръщаме виждането в изкуство, а гледането във виждане. Да търсим различния поглед, да върнем повечето гледни точки. Да ненавиждаме едностранчивия поглед, за да виждаме по-ясно и да потърсим заедно истината. Да ясновиждаме бъдещето, като срещаме и технологиите, и изкуството. И всеки, който има какво да каже и покаже.

Има ли нещо вярно, как смятате?

Ако искаш, мога да ти напиша съкратена версия на този текст за социалните мрежи. Да започвам ли?

Публикацията е част от новия брой на списание Perfect Day.

Изкуственият интелект е неоправдан медиен шум или големият фактор, който ще промени бъдещето ни като вид? Ще отвори невероятни възможности пред хората, или ще превърне света в дигитален концлагер? Вашето мнение е изключително важно и ще съм благодарен от сърце, ако го споделите в кратка анкета! Петима от участниците ще получат награди – избрани книги.

За първи път ви поканих да попълните такава анкета през септември 2023 г., включиха се 750 души, а резултатите бяха изключително показателни и замислящи (тук). Оттогава се промениха толкова много неща! Изкуственият интелект се превръща във все по-голяма и важна тема, затова е важно да знаем какво мислят днес българите по всички въпроси, свързани с невероятното бъдеще, в което живеем. Отделете 5 минути за 20 бързи въпроса – струва си!

Отговорите се събират до 31 декември. Можете да отговорите само на въпросите, които прецените. Анкетата е анонимна.

Всяко попълване, всяко споделяне е безценна помощ за това да видим как се отнасяме днес към голямата технологична тема на нашето време!

Бихте ли предположили, че българските ИТ лидери четат „Хари Потър“ или пък Достоевски? Аз не бих, поне допреди седмица, когато ги попитах и се оказа, че е точно така.

Няма да се уморя да повтарям, че ти си това, което четеш. В навечерието на Деня на будителите изпратих на 30 забележителни за мен личности кратка покана – да препоръчат 3 свои любими книги на читателите на Дигитални истории. Постарах се палитрата от гости да е възможно най-пъстра – от хора на лидерски позиции до такива, познати като лектори; от работещи отвъд океана до чужденци, които секторът е довел в България; представители на най-пъстри технологии и на различни поколения.

Получих цели 20 отговора, като днес имам удоволствието да ви представя втората половина от отговори (първата е тук)! Отново ще отбележа, че не са групирани по определена логика, защото се оказаха прекалено пъстри и неочаквани, за да е възможно, предлагам ви ги в поредността, в която ги получих.

Приятно четене!

1. Болката и петата ракия

Недко Христов е опитен девопс специалист и запомнящ се лектор, преди това пътят му минава и през професията на QA.

(Още за и от него – тук.)

• „За петата ракия. Дядо“ от Георги Бърдаров

„За петата ракия“ е може би най-любимия ми разказ. Извън рамката на обществото, стигмите, извън религията. Великолепен завет от Бърдаров за човешкото, за не една, а за пет ракии; истории, разказани на счупен стол на средата на пътя, по който коли вече не минават; за един замрял телефон.

Чувайте се по-често с бабите и дядовците си.

• „Градинарят и смъртта“ от Георги Господинов

Това е една от най-деликатните, великолепни, най-трудни книги, които съм чел през последните години. Обобщавайки романа с едно изречение, той е един паметник от думи от Г.Г. към неговия баща. Той е отвореният гръден кош на Г.Г., а вътре, върху две шепи пръст, никнат цветя, една череша и много рози. Г.Г. с годините става все по-добър и ако мога да го съпоставя с някого то това би бил Леонард Коен (с референция към последния му албум – You want it darker).

Връзката „баща-син“ много често е пренебрегвана и то жестоко – рядко се замисляме, че бащата е един паметник, на който можем да се облегнем винаги; една голяма част от нас, която имаме и често забравяме за нея.

Звъннете на родителите си.

• „Хроника на болката“, Иво Иванов

Годината е 2024-а, за 64 часа изкарах с колелото 700 км на епичното предизвикателство „Дунав Ултра“. И докато карах, изслушах „Хрониките на болката“ на един дъх. Защото ме болеше след толкова много километри на колелото и защото вече съм чел Иво Иванов. Иво разказва покъртителните истории за Джесика Лонг, Ники Божиков от Калофер, за Иван. Какво е общото между тях? Всички те (и други от книгата) са параолимпийци, които обществото вижда като „втора ръка“ хора. Всички те показват, че човек е толкова силен, колкото е силен духът му. Тялото просто го следва.

Невероятно просто и човешки разказани, тези истории носят суровия заряд за желание за живот, за невероятната сила на човек и за това, че всеки, ако пожелае нещо истински силно, може да го постигне.

Препоръките за любими български автори идват точно с 11-ия отговор, все едно съм си ги пожелал! При това неслучайни – Иво Иванов и Георги Бърдаров също са гостували в Дигитални истории. И ако всяка книга е силна история, то Недко ни припомня, че и четенето на всяка книга може да бъде силна история.

2. Проба, грешка и прошка в ИТ света

Антон Ангелов е управляващ директор и съосновател на Аutomate The Planet, безспорен авторитет, автор и лектор в света на тестването на софтуер.

(Още за и от него – тук.)

• „Защо грешим?“ от Катрин Шулц

Тази книга е като огледало, в което виждаш собствените си когнитивни бъгове. Шулц не просто анализира защо грешим, а показва защо именно грешките ни движат напред. За всеки, който работи с хипотези, експерименти и несигурност. Учи да уважаваш грешката, а не да я се страхуваш.

• „Sapiens: Кратка история на човечеството“ от Ювал Ноа Харари

Това е книга, която пренарежда контекста, в който мислим за хората, технологиите и обществото. След нея не гледаш на историята като на минало, а като на набор от системни експерименти с успехи, бъгове и ъпдейти. Най-много ми харесва как си играе с термина „фикция“ и как много голяма част от фундаментът на обществото ни в момента се крепи на него. Само един пример са парите – измислица, в която всички сме приели да вярваме, за да има смисъл.

• „Пътеводител на галактическия стопаджия“ – Дъглас Адамс

Гениален ред, скрит в абсурда. Адамс е философ, дегизиран като комедиант, и показва колко често смисълът е просто въпрос на гледна точка (и на това да не забравиш кърпата си). Бленд на забавен абсурд, който разчупва мисленето и ни изкарва от ежедневието.

• „Да бъдеш човек“ и „Бягство от свободата“ от Ерих Фром

Фром е може би любимият ми философ, имам около 15 негови книги. Той задава най-трудните въпроси за смисъла, избора и свободата и те кара да спреш за момент и да мислиш не какво правиш, а защо. Тези книги са писани преди 70 години, но все едно разказват 1:1 за текущия момент.

Антон дори ни покани в личната си библиотека:

А г-н Харари вече се появява за трети път, при това с една и съща своя книга. Дали не е време и за задължителен списък с четива за утрешния ден, като едно време, в училище? Разбира се, единственото задължително е човек за всеки случай да не излиза навън без пешкир, питайте Дъглас Адамс.

3. Голямата игра

Ивайло Йосифов е съосновател и главен технологичен директор на FindMeCure, професионалният му е свързан с технологиите в сферата на здравеопазването.

(Още за и от него – тук.)

• CivCeo („Случайният шампион“, не е превеждана на български) от Андрю Каревик

Уникалността на серията идва от комбинацията между стратегическа игровата механика (като в някогашната игра Civilization) и реални бизнеспринципи – главният герой решава повечето конфликти чрез преговори, икономическа стратегия и сделки, а не чрез насилие. Накратко – „изкуството на преговорите“ във фентъзи свят.

• Radical Candor („Крайна откровеност“, не е превеждана на български) от Ким Скот

Мисля, че за трети път я прочетох. Задължително, задължително четиво.

• „Българите между две катастрофи – 1396-1944 г.“ от Александър Стоянов

Авторът я описва като книга, която всяко българско семейство трябва да притежава и прочете. Аз съм напълно съгласен с него.

А ако все още някой не е съгласен, че заедно четем невероятно пъстър списък от книги, нека отново погледне как до препоръка за съвременната ни история стои книга от авторка с огромен опит в технологичния свят. На мен определено ми е изключително интересно как си е спечелила това определение от Ивайло и ще я прочета.

4. Без компромис

Вели Пехливанов е съосновател на Resolute Software – консултантска компания, която работи с клиенти от 4 континента.

(Още за и от него – тук.)

• „Без компромис“ от Крис Вос

Бивш федерален агент и специалист по преговори по време на кризисни ситуации със заложници, ни прекарва през психологията, човешкото поведение и изключително ефективните методи за преговаряне, използвани и усъвършенствани от ЦРУ. Споделени чрез личен опит и обобщени в проста, но изключително ефективна комуникационна рамка, Крис Вос предава тънкостите на умението да преговаряш в критични условия, там, където провалът или дори компромисът може да коства човешки животи. Изключително полезно знание, направо ежедневен наръчник за всеки, който иска да усъвършенства комуникационните си умения в бизнеса, работата в екип и въобще общуването с хора…, дори и да не спасява заложници ежедневно.

• „Най-богатият човека на света“ от Рафаел Видак

Книга за успеха, личната борба и мотивацията, която един верен наставник може да вдъхнови дори и в момент на провал и личностна криза. Една от най-добрите за мен книги за личностно развитие, разказана чрез вълнуваща историята на главния герой, попаднал на една необичайна възможност, подготовка за работа и вълнуващо пътешествие с харизматичен милиардер. Книга, която се прочита на един дъх с вълнение, а след това се повтаря и преповтаря заради простичката, но гениална практическа система за заздравяване на тялото и духа, за намирането на пътя към вътрешното богатство.

• „Първото правило на магьосника“ на Тери Гудкайнд

Епична фентъзи сага за властта, която покварява, тайните, които трябва да бъдат разбулени, истината, която е страшна и причинява болка, за любовта, която никоя мрачна сила не може да пребори. Изпълнен със загадки, мистерии и епични обрати, това е роман за поглъщащите, често противоречиви човешки чувства – любов, омраза, корист и самоотверженост, разказани в пленяващ сюжет в един огромен приказен свят на магия и митични създания.

Себепознание, фентъзи и умения се преговаряне с похитители… Неочаквано добра комбинацията за пътя към успеха в ИТ света.

5. Крайна откровеност

Тушка Дерменджиева е на лийд позиция в света на бекенд технологиите в една от най-големите технологични компании у нас – ScalеFocus.

(Още за и от нея – тук.)

• Radical Candor („Крайна откровеност“, не е превеждана на български) от Ким Скот

Това е една от книгите, които най-много са ми помогнали в работата. Даването на обратна връзка винаги е било едно от най-трудните неща за мен – особено когато искаш да бъдеш едновременно честна и подкрепяща. Тази книга показва как да постигнеш този баланс – да казваш истината директно, но с грижа към човека отсреща.

• „Шестте вида талант в работата“ от Патрик Ленсиони

Тя ми помогна не само да разбера по-добре собствените си силни страни, но и да виждам по-ясно какво мотивира хората около мен. Оттогава гледам на екипната работа по различен начин – старая се да изграждам екипи, в които всеки допринася там, където е най-силен, а работата върви по-естествено и ефективно.

• „От третия свят до първия“ от Ли Куан Ю

Обичам да пътувам, а тази книга ми даде дълбока перспектива за света и за това защо някои държави успяват, а други изостават. Историята на Сингапур е впечатляваща – не само като модел за развитие, но и като източник на уроци по визия, лидерство и управление на големи екипи.

Книгата е прозорец към света. Клишето си е напълно вярно, дори в ерата на технологиите и изкуствения интелект. След като четете дотук, най-вероятно ще се съгласите и с това съждение.

6. Човекът и ИИ интимно

Зорница Николова е старши продуктов мениджър в Payhawk – първия български еднорог. Можете да я намерите и в Goodreads с поредица от препоръки конкретно за продуктови мениджъри.

• „Life 3.0“ („Живот 3.0“, не е превеждана на български) от Макс Тегмарк

Публикувана през 2017 г., книгата прогнозира развитието на изкуствения интелект. Тогава все още ми звучеше като научна фантастика, а сега някои от описаните неща вече са реалност. Но още по-ценното и това, което според мен я прави релевантна и днес, е по-философският поглед и етичните въпроси около ИИ, както и опитът за поглед дори отвъд измеренията на планетата.

• „Експанзията“ от Джеймс Кори

Името на автора всъщност е артистичен псевдоним, зад който стоят двама съавтори. Има и сериал по книгата със същото име (мен не успя да ме грабне). Освен че е наистина увлекателно написана фантастика, за мен тази поредица е интересна и с това, че в художествен контекст отразява много от света около нас, включително в геополитически план. Дори не е трудно да се разпознаят прототипите на държави, използвани като база за фиктивните.

• The Mom Test („Тестът майка“, не е издавана на български) от Роб Фицпатрик

Тази книжка съм сигурна, че е попадала на над 90% от читателите, особено ако са продуктови хора или основатели на стартъпи. Обикновено се препоръчва в контекста на това как да правим смислени продукти. Споменавам я обаче тук, тъй като по същество дава много практически и достъпни насоки, напомня как да останем любопитни за нещата около себе си, как да (си) задаваме правилните въпроси, за да намерим най-добрите отговори, а това е много ценно умение не само за продуктови хора.

Замислям се колко голяма част от книжните препоръки на българските ИТ лидери така и не са издавани на български. Замислям се също и че би било прекрасно този списък да попадне и на хората от издателския бранш, понякога те също се нуждаят от добри идеи.

7. Фундаменти

Светослав Димов е маркетинг специалист, съосновател на платформата DEV.BG, на поредица от събития и начинания, които да помогнат в развитието на българските ИТ (и не само) лидери.

• „Седемте навика на високоефективните хора“, Стивън Кови

Годината е 2003-а. На лятна бригада в САЩ съм и влизам при HR мениджъра на компанията, в която работя, с думите: „Ще ми препоръчате ли някои книги за мениджмънта или лидерството?“. Тя се усмихва, хваща две книги, които стоят на бюрото ѝ, и отвръща: „Имам предложение точно за теб!“.

Подари ми две книги – The Power Principle („Принципът на властта“, не е превеждана на български, от Блейн Ли), която така и не прочетох и „Седемте навика на високоефективните хора“, която бях чувал да хвалят в AIESEC (студентска организация, на която бях член). Влюбих се в книгата! В един момент от живота си я подарявах на толкова много хора, че започнаха да ме подиграват. Смятам, че е ценна с няколко неща:

• Има много обширна изследователска дейност зад книгата;
• Дава ти някакви правила и алгоритъм, които може да приложиш в различни ситуации и сфери на живота си;
• В ерата на „ще ти разкрия тайната на…“ и допамина, книгата не дава бързи решения, а поставя фундаменти.

Ето, че г-н Кови се оказва поредният автор, любим на повече от един от специалните гости, които поканих.

8. Поздрави и за тревожните хора!

Васи Гошева е съосновател на платформата Soft Skills Pills, която помага на компаниите да развиват меките умения на служителите си. Водеща е на подкаста „Радиоточка 2“.

• „Тревожни хора“ от Фредрик Бакман

Роман, който четох или през сълзи, или със залепнала усмивка и тихичко кикотене (понякога и двете едновременно). През уникалното си чувство за хумор Бакман създава шантава комедия, която всъщност е майсторска дисекция на хората, които сме днес. Препоръчвам да я прочетете абсолютно насериозно.

• „Поздрави от синята палатка“ Петя Кокудева

Пътепис от пътешествията на Петя из пет континента – без клишета, без протяжни описания. Само кратки, нежни истории за срещи с хора и култури. Четеш и сякаш гледаш през фотоапарат, уловил емоции, а не пейзажи.

• Very Good Copy („Много добър копирайтинг“, не е издавана на български) от Еди Шлейнър

Книга, която бих препоръчала на всеки, който иска да пише по-добре – не само на копирайтъри. Еди е един от моите учители в писането и в тази книга е събрал най-доброто от себе си: как да караш думите да дишат и живеят. Докато я четях, имах усещането, че той точно до мен. За мен в това се крие смисълът на доброто писане.

Няма да се хваля, но ще отбележа, че от препоръчваните български автори, почти всички, които са сред нас, вече са гостували на Дигитални истории. Това важи и за великолепното интервю на Петя Кокудева.

9. Бременност за инженери

Николай Стоицев е старши инженерен мениджър в StorPool Storage.

(Още за и от него – тук.)

• Cribsheet („Пищов за родители“, не е издавана на български) от Емили Остър

Тази и следващата са двете книги, които най-много са ми помогнали в живота. Когато станах баща, бях доста притеснен. Cribsheet ми даде увереност, защото не диктува „правилния“ начин, а представя синтез на научните данни за първите години от живота на детето – какво знаем, колко е сигурно и какви компромиси правим. Също е и отлично въведение в това как работят социалните науки (видове изследвания, ограничения, как да четем резултати). Добре обяснява, че няма универсално „правилно-грешно“ при гледането на деца, а информирани избори и управление на риск.

• Expecting Better („В очакване на по-доброто“, не е издавана на български) от Емили Остър

Прочетох я по време на втората бременност на съпругата ми и я усещам като книгата за бременност, написана за инженери. Вместо готови рецепти, тя събира и анализира актуалните изследвания около бременността и предлага рамка за вземане на решения през призмата на вероятности и рискове. Помогна ми да подкрепям съпругата си по-добре и да имам информирано мнение, когато тя има нужда от него.

• „Покажи своето творчество“ от Остин Клиън

Малка книга с голям ефект върху мен. Именно тя ме убеди да започна да водя дневник на работата си и да документирам процеса. Воденето на професионален дневник се оказа изключително полезно за яснотата, за обратната връзка и за това да превръщам ежедневния поток в по-устойчив капитал от идеи. Насърчава да учим публично, да споделяме щедро и така да изградим смислена общност около работата си.

Родителството и връзката на децата с технологиите са голяма тема на поредица от Дигитални истории. И всякакви смислени препоръки за четива в тази посока са повече от добре дошли.

10. Нишка по нишка

Ирина Лилова отговаря за развитието на таланта в Telerik Academy, има пъстър опит в областта на управлението на човешки ресурси.

(Още за и от нея – тук.)

• „Атлас на сърцето“ от Брене Браун

Вътрешният ни свят е сложен и многопластов, но става по-достъпен, когато имаме карта за него. Брене Браун отваря за нас сигурно пространство за назоваване и разбиране на 87 от най-дълбоките човешки емоции и преживявания. Подплатено с над 20 години научен опит.

• „Нишка“ от Виктория Бешлийска

Роман, който преплита историите на седем жени по неочакван и увлекателен начин. Автор на блога „По дирите на думите“, Виктория Бешлийска си служи умело с езика ни, което носи допълнителна красота и сила на разказа. „Нишка“ е литературно преживяване, което едновременно свързва с корените и дава простор.

• „Изкуството на победата“ от Фил Найт

Всяка година в екипа получаваме по една книга, подбрана от CEO-то ни. Така дойдоха при мен мемоарите на Фил Найт, създателя на Nike. Повече от бизнес книга, това е съпреживяване на философията, залегнала в изграждането и развитието на марката. Изпълнена с повратни моменти и неизменната връзка с Япония, книгата няма да ви остави безразлични.

Ирина дава и бонус идея: „в последните години всяко лято си подарявам време с някоя книга от детството ми. Това ми донесе повече, отколкото предполагах. Опитайте – може и вие да откриете нещо интересно за себе си“.

Прекрасно хрумване!

Нека не прекъсваме тази „Нишка“ (и не само защото романът на Виктория Бешлийска ми е любим, а тя е гостувала на Дигитални истории даже два пъти), а да продължаваме нататък. Хайде да си говорим повече за любими книги! Кого според вас да попитам за препоръки?

Пак ще го кажа. В информационната епоха, повече от всякога, ти си това, което четеш.

(Първата част от книжните препоръки ще намерите тук.)

Ти си това, което четеш – вярвам аз. Също така вярвам, че празници като Деня на будителите са повод да се замислим. И за себе си, и за книгите, и за пробуждането, от което се нуждаем във връзката си с технологиите.

За мнозина световни ИТ лидери е традиция да споделят любимите си четива, да дават препоръки. У нас тази традиция я няма, накара ме да се замисля моят гост Даниел Пенев. Политиците никой не ги пита (сещам се само за любимата книга на един политик), малко са местата (например „Свръхчовекът“ на Георги Ненов), където ИТ хората говорят за книги.

Преди половин година за първи път направих експеримента да поканя избрани от мен хора от технологичния сектор, които да дадат книжните си препоръки и резултатът, поне за мен, беше изумителен. И замислящ – какво ли ще стане, ако попитам още хора, които са ме впечатлили?

Изпратих на 30 забележителни за мен личности кратка покана – да препоръчат 3 свои любими книги на читателите на Дигитални истории. Постарах се палитрата от гости да е възможно най-пъстра – от хора на лидерски позиции до такива, познати като лектори; от работещи отвъд океана до чужденци, които секторът е довел в България; представители на най-пъстри технологии и на различни поколения.

Гответе се за взривяване на стереотипи!

Получих цели 20 отговора, които имам удоволствието да ви представя! Те отново ме изумиха с пъстротата, с разнообразието и дълбочината си. С това, че ми дадоха доста идеи за следващи четива, които да добавя в списъка си в Goodreads. Днес ви представям препоръките на първите десетима гости, след седмица ще дойде време и за останалите. Не са групирани по определена логика, просто се оказаха прекалено пъстри и неочаквани, за да е възможно, предлагам ви ги в поредността, в която ги получих.

Приятно четене!

1. Любов и математика

Минко Гечев има черен колан по карате… а и по програмиране, като опитен старши разработчик в Google, където работи до днес. Дълги години е един от създателите на платформата Angular, с чиято помощ и аз си изкарвам хляба.

(Още за и от него – тук.)

• „Sapiens. Кратка история на човечеството“ от Ювал Ноа Харари

Книга, която ни помага да погледнем отвъд личното ни емоционалното възприемане към човечеството чрез рационализираната емоционална перспектива на автора.

• „Love and Math: The Heart of Hidden Reality“ (Не е издавана на български. „Любов и математика: в сърцето на невидимата реалност“) от Едуард Френкел

Преплитане на интересни математически концепции с житейските преживявания на Едуард Френкел. Авторът е от Източна Европа и споделя препятствия, които е срещнал в процеса на развитието си като математик. Книгата е релевантна за хора с интереси в науката, изкуството и бизнеса.

• „Планината си ти“ от Брияна Уийст

Тази книга популяризира полезни идеи и практики, които могат да ни помогнат да разберем действията си на по-дълбоко ниво. Добра отправна точка към по-задълбочена литература.

Ето че първата препоръка идва отвъд океана, от самата Силициева Долина! Харари, колко интересно… А третото предложение е толкова на гребена на вълната, че съвсем скоро ще бъде издадено за първи път на български!

2. Граф Хари Морев

Йоана Борисова е начело на инженерния екип в „Кодексио“. Тя завършва връзки с обществеността в СУ, но бързо и пробивно се насочва към технологичния свят, което я прави най-младия ИТ лидер, когото поканих да даде своите препоръки. Ето какви са те.

• „Хари Потър“ от Джоан Роулинг

Доста лично важна поредица за мен, прочетена по 10 пъти в периода ми между 9 и 24 години. Настрана от това, че създаде свят, в който неведнъж съм бягала от реалността, най-важното в конкретния случай е, че в тези години ме научи, че мога да заобичам странностите си и да ги превърна в част от мен, която да ми помага. И донякъде от там започна първата стъпка към това, което съм сега.

• „Тютюн“ от Димитър Димов

Много интересна за мен, развиваща се в моя роден град (знам, че по въпроса има спорове, но те не са фокусът). Най-интересно за разглеждане според мен тук е личностното развитие на главните герои. Харесва ми, че е нагледно показана бруталната част, през която трябва да минеш, за да спечелиш (което не се е променило страшно много), последствията от нея, но не само с критика, а с разбиране. И изводът, че животът продължава, независимо от това.

• „Граф Монте Кристо“ от Александър Дюма

Отново нещо, което съм чела в много ранна възраст. Хареса ми акцентът върху знанието и мъдростта, необходими за да се случи цялото нещо, както и начина, по който бяха спечелени те. И също така леката подсказка, че в крайна сметка те са по-голямата победа от конкретното отмъщение.

Ако някой ми беше казал, че ще получа толкова пъстър списък с четива, при това все от света на художествената литература, нямаше да го повярвам. Благодаря от сърце на Йоана за неочаквания поглед!

3. По пътя на успеха

Петър Торнев e директор на Технологичния център на Accenture в България, една от най-големите компании в сектора у нас. Има над 20 години опит в технологичния свят.

(Още за и от него – тук.)

• „Изключителните. История на успеха“ от Малкълм Гладуел

Книгата показва, че успехът не е само резултат от талант, а от комбинация между усилие, възможности и среда. Тя кара лидерите да мислят отвъд индивидуалните качества и да създават условия, в които хората могат да разгърнат потенциала си.

• From Good to Great („От добър до велик“, не е издавана на български) от Джим Колинс

Колинс анализира защо някои компании преминават от добри към изключителни, а други – не. Книгата учи лидерите на дисциплина, правилен подбор на хора и дългосрочно мислене – основи за устойчив успех.

• True North („Истински север“, не е издавана на български) от Бил Джордж

Тази книга насочва лидерите към откриване на собствения им „север“ – автентичните ценности и цели, които ги водят. Тя е безценна за всеки, който иска да води с почтеност, смисъл и вътрешна яснота.

• „Изкуството на победата“ от Фил Найт

Автобиографията на основателя на Nike разкрива истинската цена на успеха – борбата, риска и вярата в мечтата, дори когато всичко изглежда изгубено. Книгата е вдъхновяваща за лидерите, защото показва как страстта, смелостта и упоритостта могат да превърнат една идея в световна марка.

Ето че смело надникнахме и в страниците отвъд художествена литература. А тук от един от най-известните ИТ лидери у нас получихме цели 4 книжни препоръки за книги… които със сигурност са полезни по пътя към успешната кариера в нашия бранш. Не е ли това безценно?

4. Вековете идват и си отиват

Дончо Минков е съосновател на стартъп в областта на изкуствения интелект, има и безценен опит като преподавател, обучил над 10 000 души, които после са навлезли в софтуерната индустрия.

(Още за и от него – тук.)

• „Колелото на времето“ от Робърт Джордан и Брандън Сандърсън

Това беше първата сериозна фентъзи поредица, която прочетох и я препоръчвам на всеки.

• „Летописите на Светлината на Бурята“ от Брандън Сандерсън

Може би най-добрата фентъзи поредица, която съм чел. Изключителен подход при изграждането на света и на героите. Последната книга я пазих за дълъг полет, но не успях да се сдържа и я прочетох за 6 дни.

• „Хари Потър“ от Джоан Роулинг

Имах късмета да прочета книгите на 24-25 години. Всички знаят за Хари Потър! Една от най-отпускащите и емоционалните поредици, които съм чел. Оттогава съм го слушал поне 4-5 пъти.

„Колелото на времето се върти, вековете идват и си отиват…“, а който обича фентъзи литературата няма как да остане безучастен към тези препоръки. Признавам, аз още не съм прочел последната част на „летописите“, само защото съм зает да си търся нова работа. А ето че първият, който се появява за втори път е мистър Потър. Явно ИТ хората си падат по магьосниците, не е ли това любопитно?!

5. Непосилната лекота на ИТ-то

Ива Гумнишка e създател на Humans in the loop – „Хората в кръговрата“, компания, която осигурява работа на бежанци и хора, пострадали от военни конфликти, които помагат в развитието на най-модерните технологии.

(Още за и от нея – тук.)

• „Поправителен за родители“ от Мадлен Алгафари

Уникална книга за родителството, различна от всички други книги от чуждестранни автори, които прочетох през последните години. Разказва за всеки етап от детството от психологична гледна точка и дава насоки как да бъдем осъзнати родители и да поправим родителските си грешки към децата и към нас самите.

• „Непосилната лекота на битието“ от Милан Кундера

От две години живея в Чехия и въпреки че те много промотират Кафка, за мен Кундера е най-добрият им писател. Книгата разказва за периода между Пражката пролет и инвазията на СССР чрез личните истории на различни герои. Това, което много ми харесва, е как успява да предаде тънкостите на човешките преживявания и чувства, дори и в тяхната баналност или абсурдност.

• „The Impossible State“ („Невъзможната държава“, не е издавана на български) от Ваел Халак

Книга, написана от мой професор от Колумбийския университет. Говори за разликите между структурите на модерната държава и принципите, по които функционира обществото в исляма. Но не с цел да покаже колко традиционните общества са назадничави, а да изобличи как държавите в модерността са абсолютно несъвместими с идеята за общество, което се води от етични и морални принципи.

Остава ми само да се присъединя безусловна към една от препоръките – книгата на Кундера определено попада и сред моите любими.

6. Оптимистична теория за нашия народ

Веско Колев е начело на Icanpreneur – стартъп, който помага на повече ИТ компании да създадат работещ продукт, има богат опит в софтуерния свят.

(Още за и от него – тук.)

• MINDSET от д-р Карол Дуек

Едно от основните неща, които много искам да променим ние, българите, е нашата нагласа, нашето самочувствие, усещането колко всъщност можем и колко по-голям потенциал имаме. Тази книга е много важна, защото показва и доказва как всеки може всичко, стига да е готов и да положи нужните усилия. Ако считаш едно нещо за невъзможно, ти дори няма и да опиташ. Ако обаче знаеш, че е възможно, макар и трудно, при нужната мотивация и усилия нещата ще се случат. Тази книга разделя разделят нагласите на два вида – при фиксирания вярването е, че ти си толкова умен, колкото си се родил и не можеш да направиш нищо по въпроса. В развиващата се нагласа основното вярване е, че можеш да постигнеш всичко, стига да положиш нужните усилия.

• „Седемте навика на високоефективните хора“ от Стивън Кови

Всеки от тези навици е много силен. Например: „Говори за хората така, както би го правил, ако бяха в стаята“. Това е много важно, защото често се получава обратното, а това е токсично. Ако човек си постави за цел да бъде искрен, в същото време обаче да го прави по здрав начин, това наистина помага много.

• „Как да печелим приятели и да влияем на другите“ от Дейл Карнеги

Това е класическа книга, от която можем да научим нещо много важно – критиката сама по себе си не довежда до нищо. Никой не обича да бъде критикуван. Критиката е деструктивна и затова е много по-добре така да гледаме на обратната връзка, която даваме и на начина, който се държим с хората, че да не ги отказваме от това да се стремят да правят неща и да вървят напред. Има един много хубав израз – „Казана дума, хвърлен камък“. Имам чувството, че много повече трябва да си даваме сметка какво и как казваме на хората около нас.

Двете неща, които за мен ни спират като българи, а тези три книги адресират до голяма степен, са да вярваме в себе си, в потенциала на околните, да се подкрепяме и да носим отговорност за съдбата си, а не да чакаме някой да ни я оправи.

Веско Колев неслучайно е смятан от мнозина (сред които съм и аз) за истински мъдър човек, с когото всеки разговор обогатява. Сигурен съм, че същото важи и за книгите, които ни препоръчва.

7. Огледала и претотипи

Илия Вълчанов е създател на стартъпа Team-GPT, едно от най-успешните ни начинания в областта на изкуствения интелект. Преди това има над 1 400 000 ученици в платформата Udemy.

(Още за и от него – тук.)

• Pretotype It („ПрЕтотипирай го“, не е издавана на български) от Роберто Савоя

Книга, която показва, че всяка идея може да бъде тествана изключително лесно за много кратко време, без да има нужда от голяма инвестиция.

• „Принципи за справяне в променящия се световен ред“ от Рей Далио

Основополагаща книга за принципите на управление на живота и бизнеса. Справочник за добри практики.

• „Портретът на Дориан Грей“ от Оскар Уайлд

Класическа книга, която има изключително много мъдрост от всякакъв тип. Представя един път, който хората могат да поемат, накъде води и как свършва.

Художествени четива, осмислящ, такива, които ни водят напред и дори свързани с народопсихологията ни. Голямо богатство е изключително различният поглед, който дават гостите ни към отправената покана да препоръчат книги. Ето че тук срещаме от един успешен предприемач четива, които могат да бъдат полезни точно в тази област. Докато г-н Дориан Грей е поредната личност, която с огромна (и изключително приятна) изненада намирам в днешния ни „конспект“.

8. Книгата променя живота

Георги Спасов е създател на LimeChain – компанията, глобален технологичен партньор на проекти в Web3 и блокчейн индустрията. Със 7 годишна история и над 250 проекта, те помагат за развитието на множество екосистеми.

(Още за и от него – тук.)

• „Кармичен Мениджмънт“ от Геше Майкъл Роуч

Книга която ми е помогнала много да изградя своя морален и емоционален компас, да правя неща които на други могат да се сторят наивни и нелогични. Колкото повече добра карма пуснеш в света толкова повече получаваш обратно, и то точно когато ти трябва.

• „Как да печелим приятели и да влияем на другите“ от Дейл Карнеги

Изпитаната мъдрост на комуникацията и начина на мислене. Главоломно промени комуникацията и отношенията ми с околните, а от там и целия ми живот. От нея научих основите на настройката и ефективната комуникация с другите, за да получаваме ситуации, в които печелят и двете страни.

Г-н Карнеги се появява за втори път с конкретно заглавие. Не знам за вас, но не вярвам да е случайно, при това от хора, чиято гледна точка е много ценна. Добавям го веднага в списъка си със следващи задължителни четива.

9. Тежко, тежко…

Александър Кондов e фронтенд програмист, лектор и… писател. Неочаквана комбинация, точно какъвто, ще видите, е и списъкът му с любими книги.

(Още за и от него – тук.)

• „Изворът“, Айн Ранд

История за това, че човек е морално задължен да преследва собственото си щастие. Аз съм отгледан в колективистко общество и тази книга ми показа, че това да си независим и да имаш собствени възгледи за живота е ценност. Мисля, че ще резонира с всички инженери, артисти и иноватори. Връщам се към нея поне веднъж годишно и препрочитам любимите си моменти.

• „Престъпление и наказание“, Фьодор Достоевски

Заговаряйки за ценности, това е разказ как съществуват едни неписани морални закони, които важат за всички ни и няма причина, която да оправдае нарушаването им. Достоевски ни показва, че по пътя на амбицията е важно човек да може да спи добре нощем и че не всичко е на всяка цена. Откровено е тежка за четене, но ако има една книга, която човек трябва да прочете през живота си – това е тя.

• „Балада за Георг Хених“, Виктор Пасков

Исках да включа българска книга в списъка, а тази ми стана любима още в първите си няколко страници. Тя е история за творчеството и за жертвите, които човек може да се наложи да даде, за да запази достойнството си и чистотата на изкуството си. Никога не съм романтизирал историите за гладния творец, но тази разказва как стойността на творението не винаги се измерва в пари и слава.

„Смятам, че като цяло трябва да четем повече художествена литература, понеже именно чрез историите си предаваме ценни морални и философски уроци. Всичките басни, притчи, легенди, та дори и религиозни текстове имат тази цел“, допълва Александър. А аз просто нямам какво да допълня…

10. Страниците, които казват „защо“ и „как“

Лаура Толош е специалист в областта на данните. Завършила института „Макс Планк“, днес е начело на екипа по обработка на данни във фармацевтичната компания „Тева“.

(Още за и от нея – тук.)

• „Sapiens. Кратка история на човечеството“ от Ювал Ноа Харари

Това за мен е книгата, която допълни наученото в училище, като умело запълни всички „защо“ и „как“, на които сухите учебници не отговаряха. Завладяващо е да проследиш еволюцията на човешките общества и така да откриеш обяснения и неочаквани гледни точки към днешния свят. Особено ме впечатли идеята за „колективни, или споделени фикции“ – като парите, религиите, организациите, които съществуват само в общото въображение на обществото и разкриват силата на човешкото сътрудничество. Честно казано, именно заради тази книга не приемам толкова насериозно кариерата и корпорациите, престанах да се тревожа и да имам нереалистични очаквания.

• „Надхитрени от случайността“ от Насим Никълъс Талеб

Чудесен начин да се научиш да гледаш на света като резултат от процеси, в които случайността (късметът или липсата му) има немалък дял. Тази книга ме научи, че умението за вземане на решения не е единственият фактор за успех (или провал) – значителна част от тях се дължи на случайността. Освен това разбрах, че мога да вземам по-добри решения, когато знам колко и какъв тип неопределеност стои пред мен. Накрая, книгата много ми помогна, докато се учех да ръководя екип по наука за данните.

• „Flip Thinking“ („Обръщане на мисленето“, не е издавана на български) от Бертолд Гунстер

Тази книга ме научи да използвам позитивност, креативност, доброта и хумор, за да намирам решения на ежедневни проблеми, които иначе изглеждат трудни или невъзможни. Обратно на първото впечатление, книгата не проповядва неоправдания оптимизъм пред трудностите. Тя е пълна с чудесни, малки идеи как да преформулираме предизвикателствата си, за да стигаме до най-добрия възможен изход в рамките на трудната ситуация.

Започнахме първата половина от нашия списък с г-н Харари и ето че по чиста случайност и завършваме с него в препоръките на една прекрасна гостенка, която ИТ светът води у нас от родната ѝ Румъния, но ми изпраща отговорите си на прекрасен български език.

Втората порция с книжните препоръки на още 10 забележителни личности от ИТ света ще намерите тук. Обещавам ви още неочаквани заглавия и безценни препоръки.

Ти си това, което четеш. А кои са вашите любими книги?

„Поезия, написана с помощта на изкуствен интелект“. Що е то? ИИ ли я пише сам? Дали зависи от заданието на човека? Или пък двамата намират начин да продължат заедно, така че да създадат нещо следващо, нещо различно? Така, както е било винаги до момента…

Вярвам, че си струва тeзи въпроси да си задават колкото може повече хора. И да потърсят своите отговори. Защото по-добрата версия на бъдещето минава само и единствено през този разговор.

Apollo ex Machina се казва конкурсът за поезия, генерирана с помощта на ИИ, организиран от Дигитални истории и издателство Scribens. Можете да се включите в него тук до 1 декември, правилата са максимално опростени. Можете да изпратите до 3 стихотворения, в чието създаване е участвал по един или друг начин изкуственият интелект.

Може ли така да се родят нови, различни, неочаквани, красиви стихове? От човека ли зависи, или от алгоритъма?

Обновено: Вече са ясни резултатите от първия по рода си конкурс за поезия и ИИ у нас, издадена е и стихосбирката, а изводите са изключително важни и позакателни – четете тук.

Машинално

Очакват ви награди, а най-добрите стихове ще бъдат издадени от Scribens. Изборът е отговорен и сериозен, защото в журито се съгласиха да се включат впечатляващи имена: Петър Чухов, Бойко Ламбовски, Виолета Кунева, Георги Гаврилов.

Но… защо е нужно да проверим колко добър автор (или партньор) може да е алгоритъмът точно в област като поезията?

Може би, ако се вярва на немалко от хората, видели обявата за конкурса, не е нужно? Дори напротив:

Деятелен като машина

Целта ми винаги е била да водя разговора, а не да го насочвам. Да, вече е ясно, няма как да е случайност, че на два поредни водещи български поетични конкурса в топ 10 попаднаха генерирани от ИИ стихове.

И какво от това? Мнозина са изцяло против ИИ да бъде допуснат до поезията. Тя би трябвало да е човешка, недокосната, откъсната от технологиите…

Какво е нужно, за да преуспяваш?

Бъди деятелен като машина!

Да те не плаши нищо!

Пази се само от ума си!

Умът препъва всяка деловитост.

Понякога я прави невъзможна.

Пази се от ума!

Не го оставяй да ти пречи!

Как би могъл да бъдеш безпогрешен?

Добри Жотев

През добрата стара 1969 г. Добри Жотев рисува образа на Кибернета. Имах късмета да науча за него именно чрез разговорите, които водя на моя сайт. И ето че голяма част от темите на днешния ден са били предпоставени толкова точно и толкова отдавна.

„Специалистите по кибернетика отново говориха за възможността от създаване на машина – творец, докато литературните дейци бурно протестираха против това…“

Това се чуди „известният съветски писател, преводач и журналист Дмитрий Жуков“, размислите му са публикувани в списание „Лик“ през 1967 г.

Да, темите уж са добре познати, пътят е утъпкан. И все пак, трябва ли да държим на разстояние творчеството и технологиите?

Защо е този хленч?

Защо въздишат хората

по някаква романтика

   изстинала?

Романтиката е сега в моторите,

     които пеят

      под небето синьо.

Никола Вапцаров

Да, от утре ще декларираме, че изкуственият интелект не е използван в създаването на стиховете, с които поетът участва в даден конкурс; които вплита в поредната си стихосбирка.

По-етика

Само че вече живеем във време, в което не е доказуемо дали един текст е написан от човека или алгоритъма. Нещо повече – всеки от нас всеки ден вече чете генерирани текстове, без да си дава сметка.

Наистина ли можем да решим целия проблем със забрани, регулации? Като се правим, че нищо не се е променило и просто заобикаляме ненатрапчивия слон в стаята, убедени, че е просто статуя?

Ръцете на вятъра

протягат клоните ми –

навътре към небето,

навън към сънищата.

Там, където

съдбата разлиства мечтите,

аз те чакам –

дете на вятъра.

„Максим Иванов“

Да, няма как журитата на два поредни поетични конкурса да се подведат случайно. При това с толкова различен състав и изисквания.

Уважаваш ли ме?

А как точно можем вече да сме сигурни кой е авторът? И наистина, кой е авторът, ако ИИ и човекът работят заедно? Изкуство ли е това?

Как можем да преценим колко точно са добри в създаването на поезия алгоритмите, ако не ги предизвикваме?

Как можем да запазим творческия си порив, който, опитът дотук показа, лесно пада жертва на удобствата, които ни носят технологиите?

„Не бих се включил, защото не одобрявам използването на ИИ в поезията“. С този аргумент ми отказа поетеса, която поканих за член на журито (а всички останали приеха, за което, отново, благодаря от сърце!). Точно същите думи получих и от колега журналист, който не пожела да разкаже за начинанието. Известно издателство отказа да подкрепи начинанието, защото е в „тежък дисонанс“ с вижданията му.

И все пак, одобряваме ли го или не, ИИ е тук, за да остане и ние не можем да се правим, че не съществува. И за да сме способни да го осмислим, използваме по най-добрия начин или пък забраним, е важно първо да го опознаем.

Защо точно конкурс? Трябва ли да стимулираме хората да използват тази технология, или е по-добре да се страхуваме и да стоим далеч от нея?

„(човек съм аз от плът и кръв,

желязо в мене няма грам;

каквото приживе създам,

смъртта без жал ще изкълве;

далеч отивам и съм сам…),

оставям тези стихове.“

Франсоа Вийон, превод Васил Сотиров

Поетичните конкурси са в основата на модерните ни виждания за това изкуство, припомни ми Бойко Ламбовски, известен поет, журналист и член на журито на Apollo ex machina.

През 1458 г. Франсоа Вийон участва в поетичен конкурс, организиран в двора на херцог Шарл Орлеански в замъка Блоа. Темата на надпреварата е зададена от самия херцог – „Умирам от жажда до фонтана“. Съвременен нетипичен инфлуенсър, Вийон се включва в състезанието редом с десетина придворни поети и това му помага за първи път да стигне до повече читатели.

Време разделно

1860 г., Атина. Григор Пърличев печели първо място на ежегодния поетичен конкурс в Атина с епичната си поема „Ο Ἀρματωλός“ („Сердарят“ или „Войводата“). Получава лавров венец и парична премия, а това, не е пресилено да се каже, е и първият голям поетичен успех на българин.

Пърличев получава титлата лауреат, гръцкото правителство му отпуска малка пожизнена пенсия, предлага му гражданство и стипендия за обучение в престижен чужд университет, говори се дори за Оксфорд. Той обаче отказва всички почести. Заявява, че преди всичко е българин и че целта му е била да покаже на света способностите на българския народ.

„Ние заявяваме, че величието на света се обогати с една нова красота: красотата на скоростта.“

Филипо Томазо Маринети, Манифест на футуризма

След Пърличев минаха доста години, дойде интернет, а поезията беше една от първите гостенки в него. В началото това се случваше във форумите, аз също пишех в един от тях, издадохме дори няколко сборни стихосбирки. Бях в гимназията, вярвах, че стиховете ще ми помогнат да съм успешен с момичетата (е, не успяха). После започнах да чета поезия и да се убеждавам колко велико е това изкуство.

Днес повече от всякога като ценител вярвам, че поезията може да ни помогне да осмислим света, в който се озовахме. В търсенето на отговорите на онези огромни въпроси, заради които ги има Дигитални истории. Ако с помощта на машината можем да създадем нещо по-добро, по-красиво, по-вълнуващо, трябва ли да я забраняваме? Ако тя може да ни даде следващите идеи, форми, посоки, жанрове? Ако тя самата е способна да създава по-добри стихове, трябва ли да ѝ го забраняваме?

Не знам за вас, но всичките ми любими поети са смели хора. Такива, които не са се бояли от статуквото, от цензурата на духа и мисълта, от задръжките на времето, стила или жанра. От границите и изкуствените ограничения.

Програмирана хармония

„Обичам да си представям (и колкото може по-скоро!)

една кибернетична поляна,

където бозайници и компютри

живеят заедно и заедно програмират хармония

като чиста вода, докосваща ясно небе.“

Ричард Бротиган (Не успях да намеря превод, тази версия е на двама ни с ChatGPT.)

В конкурса, който организираме заедно с издателство Scribens, ограниченията са минимални. Очакваме да се включат с до три стихотворения всички, които се чувстват провокирани. Няма ограничения за жанрове и форми, нито как точно ще използвате изкуствения интелект – като пълноценен автор, като редактор, като помощник. Победителят ще получи парична награда, подгласниците – книги, а най-добрите стихове ще бъдат издадени в сборник.

Къде е днес поезията? Може ли да се преоткрива, може ли да ни помага да осмислим света, в който живеем?

Не знам. Но съм сигурен, че в журито на първия у нас конкурс за генерирана поезия са хората, които могат да ни покажат пътят към отговора.

Нека го потърсим заедно. Ще създатете ли с помощта на ИИ точно вие стихове, които вълнуват?

Опитайте.

Не се знае кой ще се окаже Apollo ex machina.

Обновено: Вече са ясни резултатите от първия по рода си конкурс за поезия и ИИ у нас, издадена е и стихосбирката, а изводите са изключително важни и позакателни – четете тук.

Няма как да не сте попадали на този модерен спор, вероятно имате и свое мнение:

След като изкуственият интелект създава резултати, неразличими от човешкото творчество, ще продължим ли да творим?

Иззема ли големият герой на днешния ден ролята на човека като автор, или е поредната брънка в дългата верига на историята, новият инструмент, който ще ражда следващите изкуства, жанрове и форми?

Който ще помогне на човека да се изразява и осмисля света по нов начин и с нови средства…

Е, впечатляващите картини, които виждате, поне за мен са поредният силен аргумент в полза на оптимистичната теория. Докато създателят им показва как невинаги е нужно да има граница между технологиите и изкуството, между математиката и изкуството, между хуманитарното и технологичното.

Саурон

На пръв поглед ретро фотография от далечни времена, но лицата са размазани, деформирани, като в странен сън. Елегантна дама от 20-те години позира за портрет, а от рамото ѝ наднича фантастично животно. Симпатичен робот е пременен в шевици, изглежда готов да затропа кръшно хоро.

Добре дошли в света на Давид Саудер. За унгарския мултимедиен артист реалността е само отправна точка – животът се разгръща в безкрайното пространство на въображението, където технологиите са новата четка на художника, а абсурдното и красивото се срещат и допълват.

Роден през 1976 г. в Унгария, Саудер дели живота си между две страсти: изкуството и технологиите. От дете привлечен от компютрите, като студент той се насочва към историята на изкуството. Любовта си към тези уж толкова отблъскващи се занимания той събира в новата специалност „Интермедия“ в Художествената академия в Будапеща – място, където дигиталното изкуство не просто е позволено, а приветствано, „като рай на земята“, както казва самият той. Следва година в Хелзинки, където усъвършенства уменията си в програмирането.

От 2009 до 2014 г. Саудер работи като куратор в Унгарския културен институт в Берлин, после се връща в родината си, отскоро води курсове по изкуствен интелект в изкуството в Университета по изкуства и дизайн „Мохой-Нади“ в Будапеща. Висше училище, което носи името на един от забележителните артисти, създали „Баухаус“ – именно течението, показало за първи път колко успешно могат да се съберат технологиите и изкуството. Няма нищо случайно, какво ще кажете?

Бъг в паметта

Саудер постепенно се насочва към сюрреализма. А аз се чудя – какви ли щеше да ги върши онзи мустакат испански идалго, известен с мравояда, който е обичал невъзмутимо да разхожда и с въображението си? Е, Салвадор Дали не стигна до ИИ, но човекът с обърнатите му инициали ми се струва подходящ кандидат да го наследи.

И ако сме свикнали да смятаме грешката за човешка, а машините за безпогрешни… още в началото на творческия си път унгарецът обръща перспективата. Саудер намира своя глас на едно неочаквано място: в грешката. В бъга, „глича“ – за него цифровите визуални изкривявания, дефектите се превръщат във врата към човешки истории.

В ранната си серия „Провалени спомени“ той взима стари семейни фотографии и умишлено ги „поврежда“ с алгоритмични смущения, сякаш цифровата памет отказва, подобно на човешката. Концепцията идва, за да покаже приликите, които той вижда между начина, по който мозъкът ни съхранява образи, и този, по който го прави компютърът. И в двата случая при повторното „отваряне“ на спомена често липсват фрагменти, появяват се „бъгове“, които умът ни запълва със собствени измислени парченца.

Давид. Дали?

Интересен нюанс за времената, в които дадохме на машините задължението да помнят вместо нас, какво ще кажете?

Към всеки повреден портрет той добавя и кратичка измислена предистория – въображаеми разкази, които да обяснят сюрреалистичните изкривявания. Един вярващ, редовен посетител на църквата, започва да се съмнява в себе си; група приятели затъват твърде дълбоко в метафизични спорове; бляскава дама изпада в параноя заради мехурчетата в шампанското ѝ…

Саудер свързва цифровите грешки и човешките емоции, но и показва как въображението може да закърпи онова, което времето е разрушило.

Отвъд екрана

Следващата стъпка е да разруши бариерата между дигиталния и физическия свят. Един показателен пример идва, когато художникът решава да вдъхне живот на бъг в триизмерна форма. Той се заиграва с модел на птица на компютъра си, когато неочаквана грешка покрива образа с чудати линии. Вместо да изтрие „счупената“ птица, Саудер я приема като идея, решава да я „извади“ от цифровия свят и да я материализира като скулптура, изваяна от собствените му ръце.

„Важно е зрителите да видят как творбата излиза от екрана“, обяснява Саудер, като отново акцентира върху идеята – нека размием границата между виртуалното и реалното, та самата тя е толкова старомодна, колкото и необективна.

После създава инсталации в мащаб 1:1, през които можеш да минеш, за да се потопиш в Първата световна война – мрежа от нишки, очертаваща събитията върху 200 кв.м. Занимава се и с добавена реалност, изгражда инсталация за музея на Леонардо да Винчи в Милано.

Давид Супер

Дълго време Саудер е скептичен към прословутия изкуствен интелект, защото не намира как да го използва. Струва му се, че генерираните от ИИ визуализации са някак чужди, не това, което той иска да създаде.

Всичко се променя, когато попада на визуален колаж, създаден от алгоритмите, който едновременно го озадачава и очарова. „Аз и изкуственият интелект имаме да вършим работа заедно“, решава той и се гмурва смело в проучвания.

„През последната година и половина не ИИ учи от мен, аз се уча от него“, признава Саудер. Той подхожда към алгоритмите като към мистериозен нов свят за изследване: експериментира, настройва параметри и наблюдава какво се случва в „електронния мозък“, когато получи дадени инструкции. Процесът, по думите му, поглъща време и енергия, но и отваря възможност да се създават неща, които доскоро са били немислими.

Започва поредица от пъстри проекти – от това да създава анатомични пуловери, което никога не е мислел, че ще може да направи, до превръщането на самия себе си в герой на поредица от сюрреалистични образи с неочаквани сюжети.

Много бързо Саудер открива, че ИИ може да му помогне да отприщи една творческа посока, която не е смятал, че е по силите му. „С ИИ имаме възможността да създаваме абсурдни, сюрреалистични неща, които преди никога не сме били способни“, казва художникът – програмист в едно от малкото си интервюта.

Палитрата е празна

Неотдавна отправих предизвикателството към гостите на сайта Дигитални истории да различат детски рисунки от такива, генерирани от (или създаде с помощта на, все още се чудя, кое e по-прецизно) ИИ.

Включиха се над 3800 души, резултатът показа, че вече и тук нямаме никакъв шанс. Да, изначалната, основната, вродената ни креативност вече може да бъде съвършено уподобена от алгоритмите!

Но колко много възможности ни дават те! Ако не вярвате, питайте днешния ни герой.

Да, според Давид Саудер ИИ не е заплаха за твореца, а инструмент – такъв, който може значително да разшири палитрата на истинския създател. Точно както фотографията или фотошоп не убиха живописта, а предложиха нови средства за изразяване, така и изкуственият интелект дава нова четка в ръката на дигиталния артист.

„Трябва да гледаме на ИИ като на инструмент“, настоява Саудер – „нещо, което при правилна употреба може да се представи блестящо и да подсили човешката креативност“.

Да, едно е да го кажеш, друго да покажеш, трето и четвърто да убедиш, както би казал виртуалният Хайтов. И все пак… всички тези картини, творби, които виждате, показват, че може и да има нещо подобно, какво ще кажете?

Публикацията е част от новия брой на списание Perfect Day.

Можете ли да различите човешки глас от такъв, генериран от изкуствен интелект?

2036 души се включиха в експеримента на Дигитални истории, търсещ отговора на този въпрос, а и още много важни нюанси. Резултатът според мен е недвусмислен…

Ако не сте опитали сами да намерите разликата, не е късно. Тук ви очакват 6-те гласа, опитайте да ги различите! Верните отговори ще научите веднага след това.

TL;DR

Статията е дълга и подробна. Ако ви интересуват само основните изводи, ще ги намерите

тук.

• От над 2000 души, включили се в експеримента, средният резултат е 2,5 от 6 възможни верни отговора.
• Ако участниците просто бяха налучквали, щяха да имат по-висок резултат.
• Не просто се оказва невъзможно да разпознаем генерирания глас. По-вероятно е да се подведем по него, отколкото да отличим човешкия.

Пуснете видеото

Човек или ИИ чувате в този запис? 82% от участвалите в експеримента сбъркаха. Това е изкуствен интелект, създаден от начинанието на доц. Мариана Тодорова и Иван Ванков – Gatakka.

Глас в пустиня

На този сайт може би сте виждали и други предизвикателства, които имат за цел не само да проверят уменията и интуицията ви, но и да покажат дали и колко вече е напреднал изкуственият интелект в различните му форми. Генерирани стихове стигнаха до топ 10 на два поредни реномирани поетични конкурса; изкуствено създаден инфлуенсър се появи във фийда на 85 000 души, без никой да отбележи, че нещо не е наред. Може би сте решавали тестовете за различаване на генерирани от създадени стихове, картини, детски рисунки, исторически факти…

И алгоритмите в много от тези експерименти се оказаха плашещо добри. Докато стигаме и до резултатите от този експеримент, когато за първи път грешните отговори са… драстично повече от верните.

Шест кратки аудиозаписа. В оранжево са оцветени верните отговори. Номер 2 и 3 са човешки гласове, останалите са генерирани. Разпознаха ги съответно 51% и 34%. Първият от генерираните гласове се оказа сравнително лесен за уцелване (макар повече от 1/4 от хората да са сгрешили, че е човек), а останалите… вижте и чуйте сами.

Пуснете видеото

72% от включилите се в теста са преценили, че гласът е човешки. Не е.

Гласовете ви чувам

Очевидно е дошло време да признаем, че след текстовете и изображенията, и гласовете, генерирани от ИИ, могат да подведат всеки от нас в това, че насреща е човек. Колко много са важните изводи, които следват оттук? Ако следите сайта Дигитални истории, можете да се досетите за доооста потенциални проблеми. (И възможности!)

Пуснете видеото

2/3 от участвалите смятат, че този глас е генериран, а той е човешки.

Дали има универсален мотив, който може да ни помогне да различим генерираното от човешкото? Дори да го намерим, твърде вероятно е това да е щрих, който на следващата стъпка ще ни подведе, след като дойде следващото поколение алгоритъм.

Ако човек разгледа коментарите към постовете в социалните мрежи, с които каня хората да се включат в експеримента, би се убедил – всеки може лесно да разпознае генерирания глас. Той прави грешки, допуска интонационни неточности, не звучи добре на български…

Да, може би по-дълъг текст би бил по-различно предизвикателство. Винаги могат да се намерят варианти, които да променят резултата. И все пак, в случая той е доста очевиден.

Глас народен

Преди да се разделим, си струва да се спрем на някои от отговорите на въпроса, в който участниците в експеримента бяха поканени да напишат впечатленията си от гласовете.

• Плаша се, че не различавам и малко наслуки отговарям.
• Според мен мъжките гласове са по-трудни за познаване в сравнение от женските и очаквам да имам несъответствие именно при тях.
• Много интересно!!! Благодаря!
• Оказва се трудна задача!
• Чудесен начин да се повиши нивото на информираност по темата. Особено с нарастващите телефонни измами.
• Всичко е изкуствен интелект
• Плашещо.
• Доста е задобрял ИИ.
• Много са близки, но все пак ИИ произнася малко отсечено.
• Много лесно се разпознават!
• Не мога да повярвам колко се е усъвършенствал ИИ. Най вероятно всичко е генерирано.
• Очаквах, че ще е по-лесно.
• Имах усещането, че човеците леко имитираха генерираните гласове
• 5 е човек.

Не, 5 не е човек, честна дума!

(Един от коментарите ясно показа, че тестът в случая не е попълнен от ИИ, а от естествен, който обаче не е в излишък: „КурЗаЛефски“)

Как ехото заглъхва

И така, ето отново изводите накратко:

• От над 2000 души, включили се в експеримента, средният резултат е 2,5 от 6 възможни верни отговора.
• Ако участниците просто бяха налучквали, щяха да имат по-висок резултат.
• Не просто се оказва невъзможно да разпознаем генерирания глас. По-вероятно е да се подведем по него, отколкото да разпознаем човешкия.
• Ако още не сте опитали да разпознаете гласовете, можете да се предизвикате тук.

Време е и за обещаните награди! Тримата участници, познали и 6-те верни отговора и избрани след жребий, са: ivana.****@ka***.bg, di***@gmail.com и pt***@gmail.com. Те ще получат избрани книги и поздравления за впечатляващия резултат!

Ако имате идеи за следващите журналистически експерименти на Дигитални истории, ще съм благодарен от сърце да ми ги споделите. Очаква ви и скромен подарък!

Отваряте чата с изкуствения интелект, опитвате да му обясните какво искате от него… и ето, резултатът е изумително добър! (Или пък не е.)

Днес го правим всички. ChatGPT и „колегите“ му променят начина, по който търсим информация в мрежата, по който опознаваме света, по който се опитваме да решаваме ежедневните си задачи. (Ако това не важи за вас, повярвайте ми, време е!)

Днес всички си говорим с ChatGPT или Gemini, обаче… как е възможно някой да е можел да си представи този днешен феномен през добрата стара 1981-а година?

Пропуснатият шанс

Понякога е замислящо и интересно да надникнем в миналото и да видим как теми, които ни изглеждат възможни едва днес, всъщност са много по-стари и хората преди нас са се вълнували и са показвали важни гледни точки. Има немалко такива Дигитални истории – например за Кибернета на Добри Жотев, за изкуствения интелект – поет от 1967 г. или Тодор Живков, който казва, че с „програми и пак програми трябва да заразим младото поколение“.

Дали ИИ е големият шанс на днешния ден? Дали ще се възползваме от него, или ще го пропуснем? „Пропуснатият шанс“ се казва една от по-непознатите книги на Любен Дилов. Един от най-популярните български фантасти, известен и като автор на четвъртия закон на роботиката, тук… дори не е писател. Поне според сюжета. Вместо да пише, той поръчва поредица от разкази в различни жанрове на новия си компютър, който пък ги създава от негово име и в неговия стил…

Случайно да ви звучи познато?

Компютризираната Шехерезада

„Една компютъризирана Шехерезада се опитва да угоди на капризния творчески ум, копирайки собствения му стил на мислене и изразяване. В равнодушния си опит да бъде творец компютърът бълва история след история“, пише на задната корица.

„На компютрите от предишните поколения заданията се даваха по клавиатурата на видеотерминала – новият компютър е говорещ. Следователно ръцете ми почти няма какво да правят, а са свикнали да се намесват тук и там, да коригират текста, който престоява известно време на екрана, преди да се отправи към печатащото устройство.

Според твърденията на проспекта той е свързан директно с Централната информационна банка, с Националната библиотека, а чрез тях и с основните научни хранилища по света. По този начин той освобождава и мозъка ти от бремето на необходимите за един писател знания – компютърът знае всичко заради теб.“

Знае всичко заради теб… Ех, няма как да бъде казано по-точно, дори днес, когато много често това твърдение се оказва вярно. И за знанията, и за уменията. А какво прави писателят с ръцете си, освободени от нуждата да пишат? Чете указанията как да си служи с умния компютър…

„Пак според проспекта игровият автомат, който извършва самото съчинение, съдържал в паметния си блок цялата световна литература. Тя му служела за сравняване и коректив, така че на практика той не можел да повтори нито една ситуация, тоест да съчини нещо не оригинално. Това силно ме съмнява и намирисва на реклама, но не ме безпокои, защото имам по-друго мнение за нещата. Не в неповторимостта на един сюжет или една ситуация се съдържа истинската оригиналност – въпросът е какво ще изразиш чрез тях.

По-банално нещо от любовния триъгълник в „Ана Каренина“ едва ли има, пък и до днес го тачим като един от най-великите романи на света.“

Ами днес, във времената, когато ИИ пише например поезия по-добре от огромна част от хората, които се имат за поети? (Мнението не е мое, а на журитата на два от най-реномираните поетични конкурси.)

Творчеството си е творчество

Самите разкази, „написани“ от компютъра, определено са интересни и си струва да бъдат прочетени, но… кой ще ти чете генерирано от алгоритъм съдържание?!

Днес всички го правим всеки ден. Просто не винаги си даваме сметка. Защото вече сме в свят, в който генерираният текст не може да бъде различен от написания от човека. Нещо повече – малцина са днес популярните фантасти, които надникват в тези колосални теми. Именно затова става още по-любопитно да видим как си ги е представял преди 45 години Любен Дилов:

„Всъщност – вече съм го осъзнал – най-много ме смущава, че ще трябва да разговарям с него. Наистина днешният човек е свикнал да разговаря с компютри: чрез тях си поръчва стоки от магазина за в къщи или резервира билети за самолети и театри. Но там се говори за прости неща, а тук сигурно ще ми се наложи да формулирам с думи и неизказуемото – творчеството си е творчество, колкото и да е напреднала техниката. Сигурно затова треперят и са така възбудени ръцете ми, сякаш искат да кажат: „А ние какво ще правим? През цялата история на човечеството сме участвували в създаването на всяко изкуство, а сега изведнъж – свободни сте, нямаме нужда от вас…“

Какво ще правим във времената, когато технологията посяга не към скучната, рутинната, повтаряемата дейност, а точно обратното – примамливо ни предлага след паметта си да ѝ доверим и творчеството?

Какво ще правим във времената, когато дори детските рисунки се оказват неразличими от генерирани изображения?

Какво ще правим във времената, когато е по-вероятно да сбъркаш, отколкото да познаеш човешки глас и генериран звук?

Все още не знаем какво ще правим, дори не си говорим, за да търсим отговорите.

Тези времена обаче са тук.

Скочил заек от трънка

„Днешното общество, пишеше във възванието му към нас, не се отнася към таланта като към нещо ирационално, както е било някога, когато хората са се примирявали с неговата необяснимост и са изразявали това например с поговорката „Не се знае от коя трънка ще изскочи заекът“, тоест талантът. Сега обществото настоява да знае винаги и точно от коя трънка какъв заек ще изскочи. Нещо повече: то се стреми да направи така, че от всяка трънка да изскача заек…

Под черта имаше обяснение какво е „трънка“, защото при коренно променената днес природа това растение вече не се среща. То е било невисок храст, растящ на много бедна почва, с остри бодли, шипове и черно-сини, стипчиви на вкус плодчета, от които след консумация се е хващало запек.“

Е, тук фантастът не е познал, има си ги трънките, макар да имам определени съмнения каква част от днешните деца биха ги разпознали. А също – дали има особена причина да разпознават конкретно трънките. Извинявам се за отклонението, заекът наистина е по-важен от тях в тази метафора.

Как и защо днес можем да сме сигурни, че новата, различната, оригинална идея няма да идва от изкуствения интелект по-често, отколкото от нашия?

А персонализираното съдържание, при което всички почитатели на Любен Дилов ще могат да имат своя личен вариант на всяка следваща негова история, така, както са си го е представял той, с помощта на огромния компютър, който му освобождава ръцете?

Дома си на чашка абсент

„– В проспекта те хвалят – казвам аз малко по-твърдо, – че съчиняваш само оригинални неща. Много съм любопитен какво ще съчиниш, ако, да речем, всичко онова, което се е търсило досега в другите криминални произведения, още от самото начало вече е известно. Хайде да приемем, че престъпникът е познат, знае се дори как се казва и къде се намира, да приемем, че и жертвата е известна, че са известни мотивите на престъплението, кога и с какво е извършено то, изобщо всичко е известно. Можеш ли да съчиниш тогава нещо криминално?

Съзнавам, че това си е чисто заяждане. Подразни ме одеве тая му прекалено блага назидателност, но пък и нали ще проучвам възможностите му – с банални поръчки не ще открия дали действително е по-способен от предишния ми компютър.

– Не мога да отговоря предварително, докато автоматът за съчиняване не е получил всички условия. Подайте ги съгласно ръководството – отвръща компютърът и ми е много трудно да си представя една хубава секретарка с такива бухалски очи.“

80-тарският ChatGPT има бухалски очи. Дали защото парадира с интелекта си, или пък се старае да уподоби мъдрост? Дали защото тук наднича не твърде положителното отношение на автора към него, който дори и като герой в книгата „се заяжда“?

Разкажи ми приказка

„Доброто и злото, казвам тъжно на компютъра или по-скоро на себе си, те все се борят, все се побеждават, все си режат главите, все им поникват нови и така май ще си бъде во веки веков. В приказките! Щото в живота май не е съвсем така, мили мой или мила моя, как в края на краищата да ти викам? В тая чудата приказка, наречена живот, това добро и това зло си живеят бая задружно, или казано по-философски: в един кога разумен, кога не толкова разумен компромис. И ако рече човек да пише приказка за живота, май ще излезе нещо доста по-различно.“

А не ли наистина хубаво, че днес дори да не можеш да свириш и пееш, с помощта на ИИ вече има как да създаваш музика? Да разкажеш приказка специално за своите внучета? Дори ако граденето на фантастични сюжети ти е драстично по-слаба област в сравнение с познаването на футболни резултати…

Каква ли приказка ще напише ретро алгоритъмът с бухалските очи? Ще остане ли доволен „авторът“? (Признавам, все повече в подобни случаи се обърквам къде да поставям кавичките.)

„Прочетох я два пъти. Приказката си е, по всички правила на приказката – макар просмукана от доста горчивина. Дали не са ми пробутали компютър-мизантроп? Не, това е невъзможно – никой няма да създаде човекомразещ компютър! Той е само разумен скептик и съвсем не затваря вратата пред надеждата: Ето, ясно и определено посочва, че винаги и навсякъде ще се раждат нови трима братя, които да тръгнат срещу чудовищата.“

Браво, компютре

И браво, авторе. Ще ми се да споделям оптимистичната гледна точка, че никой не би създал компютър мизантроп. Опитът от последните десетилетия определено дава доста поводи за размисъл в обратната посока.

„– Браво, компютре – повтарям му. – Сигурно ще се сработим с теб. Важното е човек да налучка кое прави най-добре. Не съм уморен, надявам се, ти още по-малко, нека продължим с упражненията, а! Изкушава ме най-вече да опитам жанрове, до които не съм посмявал да се докосна. Гледам те, имаш специален тематичен клавиш „исторически сюжети“, а това ме навежда на разни мисли. Защо за другите нямаш специални клавиши? Ще ми се да вярвам, че този има обикновеното предназначение да те включи към историческите архиви или където там е нужно, за да получиш съответните справки и дати. Иначе би било нелепо. Защото… с какво толкова се отличава например един исторически роман от научнофантастичния? Може би само с това, че фантастичният по-малко лъже.“

Дали винаги лъже по-малко? Или пък причината може да е, че „който владее миналото, владее и бъдещето“…?

„– Лесно ти е на теб, съчиняваш си каквото ти скимне, па и оправдание си имаш – машина си, но мене питаш ли ме? Сигурно и не знаеш какви съвсем други очи ще се втренчат в мен, ако река да им покажа това, дето го скъсах! Хайде, стига ти толкова за днес! Почивай и както се казва на човешки език, опичай си акъла! Пък аз ще отскоча до кафенето да чуя как се оправят колегите с техните нови компютри. И повече такива работи да ги нямаме, разбрано, нали! Той нито веднъж не се обади, с нищо не се защити. Не бяха ли му дали конструкторите такова право или дотолкова е обзет от самочувствието си, че се ръководеше от прастарото правило на мъдреците да не спорят с глупака?“.

Опитът не намалява нашата глупост

Да бъдем учтиви далеч не е само имагинерно послание от детската градина, което трудно се претворява във взаимоотношенията с изкуствения интелект. Или поне не би трябвало да бъде, ако допуснем идеята, че е възможен сценарият от „Терминатор“ или василискът на Роко…

„Опитът увеличава нашата мъдрост, но не намалява нашата глупост. Хенри Шоу (1818– 1885)

– Хъм, рекох аз на зяпналия ме в ново очакване компютър, постарал си се за своя техник, няма що! Че и мото си му турил, пък аз дори не знаех, че умееш да си служиш и с цитати! Откъде само го изрови тоя Хенри Шоу, никога не съм го чувал! Опитът увеличавал нашата мъдрост, но не намалявал нашата глупост – добре, стига да имаш предвид поведението на човека в любовта, добре! Но ако намекваш и за моя досегашен опит с теб…“

А ето ги тук и халюцинациите, нещо, за което би било толкова трудно да предположим във времената, когато „изкуствен интелект“ е било само пожелателно название, лишено от съдържание, от което са бягали дори и учените. кой си ти, Хенри Шоу?

Куче влачи комп

„Мисля си обаче за времето, което те е създало. Нима то наистина има нужда от теб или просто си е същото онова време, за което моят приятел, поетът Марко Ганчев, е написал тъжното си прозрение:

До вчера беше „куче влачи…“,

променя се светът обаче.

Ще бъде другояче утре:

куче влачи компютри.

Ще бъда откровен. Вече се обадих в рекламационния отдел и утре ще дойдат да си те приберат…“

Всяко нещо с времето си. И все пак, когато времето изпревари със своя ход и най-смелите ни очаквания, е време да се опитаме да го позабавим в търсене на спасение и обяснение.

На мастика с брат Стругацки

„– Идеята е задължително условие за всяко художествено произведение – неочаквано многословно ми отвръща компютърът.

– Моля, придържайте се към инструкцията за оформяне на заданието. Прихвам:

– Права си, машино! Човекът наистина не е художествено творение, май че е дори антихудожествено. Впрочем нещо като идея беше се пръкнало одеве, нали оттам започнахме тоя разговор. Какво ще правиш, ако те дадат на друг автор, а ти носиш, както твърдиш, мен в себе си? Ето, направил съм рекламация, ще дойдат и ще те заменят с друг компютър. Това не е ли идея? Не, още не е.

То е по-скоро стародавният проблем за идентитета на личността – поправям се аз, но по асоциация от глъбините на мозъка ми избълбуква като газово мехурче споменът за една реплика. Пиехме си на един обед, по-миналото лято, с моите московски гости Аркадий Стругацки и Карл Левитин леденостудена мастика. Беше ни уютно и весело в прохладното, полупразно заведение и никак не ни се разделяше, а моето работно време течеше неумолимо.

Имах, разбира се, достатъчно оправдание: не друг, а световноизвестният писател фантаст Стругацки бе гост на България, но трябваше поне да го съобщя в редакцията, та да не ме чакат. Тръгнах към телефона и тогава неумъртвимият фантаст у Аркадий Натанович подхвърли зад гърба ми:

– Хей, Любен, я си представи, че като позвъниш сега в редакцията, ти се обади… Любен Дилов! Засмяхме се и тримата, но докато набирах собствения си номер – той беше дуплексен, обслужваше и канцеларията, та най-напред вдигаше винаги секретарката ни, – аз сам се запитах: „Ами ако сега наистина чуя оттам собствения си глас?“.

Гласовете си чувам

Ами ако наистина… чуеш собствения си глас? Ако прочетеш текст, който е толкова добър, неразличим от твоя стил, от твоите умения? Питал съм доста писатели, гостували на този сайт и отговорите са пъстри, различни, неочаквани. Ще продължат ли да пишат?

Често те не са особено оптимистични. Така е и тук.

„Изключих компютъра и от електрическата мрежа, за да не му хрумне, както преди, сам да заработи. Постоях като над ковчег, докато очите му загубиха коварно невинния си цвят и се превърнаха в обикновено стъкло, после напуснах кабинета си. И не се върнах, преди да бяха го откарали завинаги.“

В романа финалът не е положителен. А в истинския свят… все още мисля, че имаме шанс и за такъв. Ако посмеем и успеем да не спрем да надничаме в бъдещето. Така, както го е направил Любен Дилов в „Пропуснатият шанс“.

Facebook, SpaceX, Airbnb, LinkedIn, PayPal, Ethereum. Революцията на OpenAI и ChatGPT, възходът на Доналд Тръмп и вездесъщия му съюзник Илон Мъск.

Наистина ли има една личност, която събира всички тези явления? Нещо повече – не е преувеличено да се каже, че ако не беше днешният ни герой, надали някое от тях щеше да се претвори в реалност…

Питър Тийл си е спечелил името на пророк, на гуру. На големия визионер на технологичните времена. Докато в същото време има толкова противоречиви възгледи, които някак си остават встрани от големия медиен шум. Но това е типично за родения в Германия предприемач. Някои го приемат за сивия кардинал на Силициевата долина, други – за мъдрец, който може да покаже на всеки пътя към големия успех в технологичната епоха.

Мултимилиардер, той казва, че конкуренцията е измамно благо, а монополите са решението на бъдещето. Създава мащабна програма, за да помага на хора, избрали да изоставят образованието си, за да създадат собствен бизнес, което пък проправя пътя на следващото поколение технологични лидери.

Всичко това и още много е г-н Тийл. Време е да застане под светлината на прожекторите, защото със сигурност е един от хората, които вече са променили живота на всеки от нас. Нещо повече – от него се очаква да зависи все повече в турболентните технологични времена, в които живеем.

Тил Уленшпигел

Питър Андреас Тийл се ражда през октомври 1967 г. във Франкфурт на Майн. Баща му – инженер в химическата промишленост, често сменя местоработатата си, заедно с него пътува и цялото семейство. Така още съвсем малък, Питър се превръща в космополит – когато е на годинка, семейството му напуска родната Германия, обикаля Намибия и Южна Африка, за да се установи накрая в Кливланд.

От хлапе бъдещият свръхуспешен предприемач обича две неща: шаха и научната фантастика. Две области, за които след време ще каже, че са обединени от обща цел – да предвиждаш бъдещето. Шахът дава стратегическо мислене, а фантастиката – визия. Комбинацията от двете го научава на нещо, за което никоя класна стая не е способна: да мисли в системи, а не в правила.

Тийл не просто чете Айзък Азимов, Толкин, Робърт Хайнлайн, а ги препрочита като манифест. Градовете на бъдещето, хора, сраснали се с машините, алгоритми, предсказващи човешкото поведение – това са темите, които го вълнуват. И които няма да забрави като възрастен, превръщайки ги от фантазии в реалност. За всички нас.

Приятел в тила

Питър е тийнейджър, когато семейството му се установява в Калифорния. Там, в сърцето на технологичната златна треска, той ще оформи вижданията си за бъдещето. Първо собственото си. Макар да е добър ученик, усеща, че не му харесва това, което получава. Че образованието го насочва към уеднаквяване, към това от училище да излизат хора с едни и същи знания и умения, а не логичното според него – да ти дава най-доброто според това, за което имаш талант.

Няма желание да продължи в университет, но родителите му го убеждават и не след дълго е приет в Станфорд.

Момчето бързо напредва и в шаха. Участва и печели редица състезания, докато в един момент просто решава, че не това е, което му е интересно. За висшето си образование не избира математиката, която като че ли му се отдава толкова много, а философия.

Да, тази абстрактна наука, която далеч не обещава кариера, а вместо това дава съмнение. Но точно това търси Тийл: непоклатимото в несигурното.

Сред лекциите за Платон и Попър той си изгражда собствена координатна система, по която ще се води в следващите си стъпки. Не технологично или хуманитарно, не ляво или дясно. А мейнстрийм срещу смелост, консенсус срещу контрааргумент. Разделителната ос за него е познанието – кое е реално и кое – имитация на обществено съгласие. „Всяко истински ценно познание започва там, където свършва съгласието“, ще напише години по-късно предприемачът.

Силициеви философи

Изненадващо решава да продължи с втора специалност – право. Казва, че това са трите най-скучни години в живота му, но далеч не напразни. По онова време с колеги създава “The Stanford Review“ – консервативно студентско списание, което влиза в открит сблъсък с ръководството на университета.

В него развива доста от идеите, които днес се върнаха на силни позиции отвъд океана. И нищо чудно – както стана дума, бившият студент по право е сред хората, допринесли непосредствено за това днес Доналд Тръмп и Джей Ди Ванс да определят правилата в Белия дом. В списанието си Тийл громи мултикултурализма, феминизма, правата на малцинствата.

След като завършва, набързо сменя няколко скучни корпоративни длъжности, колкото да разбере, че определено не това е попрището му. Тъкмо тогава личната му философия се допълва с идеята как точно да я претвори в действителност.

„Всеки момент в бъдещето трябва да бъде по-добър от който и да било момент в миналото“, казва милиардерът.

Прехвърляме се в класическа сцена от хакерски филм. Неколцина гениални, леко асоциални, затворени в офис мъже пият кола, не спят по цели нощи, пишат компютърен код, спорят за философия и… създават продукт, който ще пренареди глобалната икономика.

Сцената обаче е реална. Именно така се ражда PayPal – начинанието, което показа, че в онлайн времената банките вече не са единствената възможност за парични преводи. И направи още по-важното – даде криле на Питър Тийл и съдружника му Илон Мъск за следващите големи начинания, които наистина ги изстреляха в небесата (за разлика от Мъск, в случая с днешния ни герой, само метафорично).

Пет пари в кесия

Първият бизнеспроект на Тийл е Confinity – софтуер за криптирана комуникация и разплащания с помощта на първобитните мобилни устройства от края на миналия век. По същото време по сходно начинание работи конкурентна компания на име X.com. „Хикс“ – точно така, името ще се завърне след четвърт столетие, но по онова време става дума за финансов софтуер, начело на който е амбициозен южноафриканец на име… Илон Мъск.

Кой ли ще спечели тази битка? Историята не стига до тази развръзка, защото двата екипа решават, че е по-добре да обединят усилията си. Така през 2000-ната година двете компании се обединяват под името PayPal. След дълги спорове начело застава Питър Тийл, убеждавайки останалите, че най-добре знае как да превърне общото им начинание в успешен бизнес.

Оказва се прав. Първата масова система за плащане онлайн се превръща във феномен, бързо трупа потребители, а Тийл, Мъск и компания решават, че е време за по-важни дела.

PayPal е купена от eBay през 2002 за $1,5 милиарда. Нашият герой се събужда като милионер, мнозина биха се изкушили да се порадват на постигнатото, но не и амбициозният философ-юрист. Той усеща, че технологиите са напреднали изключително много и съвсем скоро ще променят живота ни във всички области. Докато, за да изпълни големите си цели – технологична революция по начина, по който той иска, не е достатъчна една компания.

Капо ди тути

Често на шега (или не?) наричат екипа от онова време „Мафията PayPal“, където пък нашият герой е Кръстникът.

С толкова пари други биха си купили остров, яхта, футболен клуб (а вие?), докато Тийл си купува… възможността да действа сам. Заема се с неочакваното начинание не да създава, а да подкрепя, съветва (дали не да насочва и манипулира?) онези начинания, които след това оформиха днешния ден.

През 2003 г. основава Palantir – компания, с която е свързан и до днес. Основната ѝ дейност е обработката на големи обеми данни, още от времената, когато измеренията им бяха далеч по-скромни. Много преди днешния възход на изкуствения интелект Palantir показа как информацията може да се обработва и използва ефективно в най-различни области. Интересно е да споменем, че освен най-големите американски компании от всички браншове, сред клиентите ѝ през годините личат сакралните абревиатури на ЦРУ и ФБР.

Основната му дейност след PayPal обаче е свързана с това да създава, помага, насочва; да инвестира в най-различни начинания, които според него обещават да променят живота ни.

2004-а, Тийл се зачита в бизнесплана на 19-годишен харвардски студент, на пръв поглед просто програма, с която да си пишете с колеги и приятели. Или не точно? Кой би могъл да предположи, че решението му да намери в начинанието нещо повече през следващите години ще промени живота на всички ни?

Спайдърмен

Тийл преценява, че идеята е брилянтна. Както после ще обясни, това не е платформа, инфраструктура на идентичността. Прозрението го кара да инвестира първите $500 000 в проекта на име Facebook. Това се превръща в най-легендарния ранен залог в историята на технологиите.

„Какво означава тази платформа за идентичността? Как ще се променят социалните структури, когато хората имат дигитално лице?“ – чуди се Тийл. И разбира, че Facebook няма да бъде просто мрежа за студенти, а матрица на видимост – свят, в който хората съществуват чрез споделяне.
И не просто „шерват снимки“. Те конструират себе си.

Инвестицията му не е само финансова. Тийл става ментор, стратег и защитник на Марк Зукърбърг.
Докато Уолстрийт притиска Facebook да се монетизира агресивно, неговото мнение гласи: „Игнорирай шума. Изгради нещо толкова нужно, че парите сами ще го последват.“

Инвестицията му носи 200-кратна печалба само за 8 години! През 2012-а Тийл продава акциите си и в резултат за първи път става милиардер. Днес имуществото му се оценява на $15 млрд.

Останалата (публична) част от историята я знаете. Социалната мрежа се превърна в социална медия, от общуването ни в нея днес зависи както голяма част от ежедневието ни, така и развръзката на най-големите социални, обществени, политически въпроси.

Бедни, бедни Тийл, да беше пропуснал точно този бизнес план…

Богат, беден

С времето той се отдръпва от управлението на Facebook (официално напуска през 2022 г., за да помага в предизборната кампания на Доналд Тръмп), но никога не се отрича от инвестицията си. За него социалната мрежа е като огън: „Може да топли. Може да гори. Но зависи от това в чии ръце е.“

Продължавайки по пътя, Тийл е сред първите инвеститори, ментори, учители, лидери на компании като LinkedIn, SpaceX, Airbnb, YouTube.

Чудите се защо не сте знаели по-рано, за да инвестирате и вие там, където дава парите си философът?

Уви, доста хора вече са се сетили. Ето защо през последните две десетилетия Тийл се е превърнал в оракула, по който се водят огромна част от технологичните инвеститори. Той предусеща успеха, който винаги идва там, където го очаква Кръстникът на PayPal мафията.

Включително при едно от последните му „отрочета“. Тийл пръв подкрепя начинанието, с което започва пътя на най-модерната дигитална звезда, символа на ИИ революцията Сам Алтман.

Който се учи…

…той ще сполучи, нали така? „Учи, мама, за да не работиш!“ Не и според мистър Тийл, който създава мащабния фонд „Тийл фелоушип“, за да подкрепя младежи, изоставили университетите си, за да се заемат с лични проекти. Плаща им…, за да не учат?!

Точно така, защото смята, че университетското образование само ще притъпи идеите и амбицията им. В свят, където младежите биват насърчавани да „следват мечтите си“ с диплома в ръка, от 2011-а Тийл им дава по $100 000, за да не ходят в университет.

Изискванията са семпли – да си под 23 г. И да имаш идея, която може да промени света. (Ех, защо не съм по-млад…)

Разбира се, това му начинание е доста противоречиво, среща очакваните критики на академичния свят. Образователни институции го обвиняват в безотговорност, елитаризъм, дори в „покваряване на младежта“. Но за Тийл това е възстановяване на реалността. Академизмът според него е капан за съгласие: „Университетите вече не създават мислещи личности. Те произвеждат хора, възпитани в страх.“

Сред популярните стипендианти, избрали да зарежат университета с подкрепата на фонда, е създателят на „Етериум“ Виталик Бутерин. В списъка са още Дилан Фийлд, който основава Figma (и после я продава на Adobe за $20 млрд.), Лаура Деминг, създала фонд за борба със стареенето на 17 (защо ли се е замислила по тази тема?), Остин Ръсел, днес милиардер, автор на лидарна технология за автономни коли.

Айн, цвайн, драйн, дрън

До днес пази освен американското, и германското си гражданство, а от 2017-а официално е и новозеландец. Определя се като християнин. „Християнството, основната религия в западния свят, винаги е на страната на жертвата. Вярвам, че то е истинско, но не изпитвам някаква непреодолима нужда да убеждавам другите в това“.

Бизнесменът не крие, че е хомосексуалист, но ако го срещнете, не отваряйте тази тема. За първи път прави грешката да го стори малък технологичен блог през 2007-а. Визионерът обаче започва поредица от съдебни дела, които печели и това слага край на медията. После става ясно, че е подел мащабна (и подла) кампания, като е финансирал многобройни дела срещу сайта, включително и от името на кечиста Хълк Хоган.

През 2017-а Тийл се омъжва за финансовия експерт Мат Данцайзен, отскоро двамата са млади татковци на две деца. Дълги години са в отворена връзка, като в същото време Тийл се среща с инфлуенсъра Джеф Томас, който внезапно умира през 2023-а.

Пълна нула

Тийл е фен на криптовалутите, голяма част от днешното му богатство се дължи именно на тях. С това мнозина си обясняват и силния интерес към темата на новия стар американски президент. Преди време това накара философа да нападне доста нефилософски Уорън Бъфет, казвайки, че „враг номер едно на биткойна е социопатичният дядка от Омаха“.

През 2014 г. излиза книгата му „От нула до едно“, която бързо се превръща в световен бестселър. Тя не е просто наръчник за предприемачи, наричат я „философско обръщение към бъдещите строители на цивилизации“.

„Нула до едно“ е създаването на нещо напълно ново. Нататък всичко е въпрос на рутина, няма никакво творчество. „Едно до n“ е просто копиране, мащабиране, повтаряне.

„В свят, пълен с приложения за доставка, още една апликация не е иновация, това е конкуренция по инерция. Най-добрите компании избягват конкуренцията. Те създават монополи, защото решават проблем, който никой друг не е осъзнал“, казва Тийл.

Но как… човек с консервативни възгледи подлага под съмнение един от основните постулати, които сме свикнали да свързваме с тази позиция – свободния пазар? Докато икономическата ортодоксалност демонизира монопола, Тийл го реабилитира. Макар при него това да не е онзи корпоративен мастодонт, който задушава пазара. А монополът на идеята, на уникалността, на неповторимото.

Apple има монопол върху естетиката и преживяването. Google върху търсенето. Тийл пита:
„Искаш ли да си най-добрият… или единственият? Като второто често е началната крачка към първото.“

Нация с технокрация

Това безспорно звучи прекрасно, много мотивиращо, визионерско, но дали последните години показаха, че предприемачът е прав? Или монополите на големите технологични компании ги карат да изглеждат все по-всесилни, неконтролирани…, да си го кажем направо – заплаха и за демокрацията, и за социалния мир?

Тийл няма проблем с това. Той често описва модерното западно общество като твърде съгласно. Всички вярват в една и съща наука, една и съща етика, една и съща демокрация. Това според него е „стагнация, маскирана като прогрес“. В тази рамка конкуренцията се оказва начин да не мислиш, а просто да се състезаваш по вече утъпкана пътека. „Истинските иноватори не се състезават. Те просто променят играта.“

Не може да му се отрече, че прави точно това. Немалко са авторитетите, които подчертават решаващата роля на Питър Тийл за това днешният американски президент да се казва Доналд Тръмп. Нещо повече, смята се, че именно той е предложил и запознал с бъдещия му началник вицепрезидента Джей Ди Ванс. И макар през последните месеци в светлината на прожекторите да попада друг технологичен лидер, озовал се на държавна работа, вероятно ролята на Тийл за най-важните решения на новата американска администрация е дори по-голяма.

Асоциална поезия

Подкрепата му към Тръмп далеч не е от вчера и затова му се отплаща. Не бих ви посъветвал да играете покер срещу него, опитът показва, че залозите му винаги излизат печеливши.

През 2016 г. Тийл учуди голяма част от света, след като излезе на сцената на националния конгрес на Републиканската партия, за да подкрепи Тръмп във времена, много различни от днешните, когато Силициевата долина не криеше крайно скептичното си мнение за бъдещия президент. „Ако елитът е изгнил, разрушаването му може да е форма на лечение“, каза философът.

През 1995, Тийл и Дейвид О. Сакс публикуват книгата „Митът за многообразието“, в която критикуват политическата коректност и мултикултурализма във висшето образование.

„Щраусовият момент“, есе, написано от Тийл през 2004 г., се счита за фундаментален текст в политическото му мислене. В него пише, че атентатите от 11 септември разстройват „цялата политическа и военна рамка на XIX и XX век“ и затова е необходимо „преразглеждане на основите на съвременната политика“.

Тийл не вярва в статуквото, нито в мъдростта на народа. Според него решенията трябва да се взимат от елити, които са способни да създават нови светове, както се получава в технологичния сектор.

Ако към това добавим сериозните му инвестиции в начинания, насочени към драстичното удължаване на човешкия живот и дори безсмъртието… направо може да се учуди човек, че не него, а „благия пенсионер“ Бил Гейтс теориите на конспирацията толкова упорито свързват с най-плашещото бъдеще.

Война и мир

„По коя важна истина много малко хора са съгласни с вас?“. Казват, че това е най-важният въпрос, който Питър Тийл задава на интервютата за работа. Както и във всичко останало, тук той търси възможно най-неортодоксалния, оригиналния, странния отговор. Ако не е станало ясно, той определено си пада по излизането от рамката.

„Вярвам, че технологиите могат да ни дадат шанс за много по-дълъг и по-пълноценен живот – а отказът да търсим тази възможност е чиста страхливост“, смята Тийл. И още: „Смъртта е проблем, който може и трябва да бъде решен“. Той претворява убеждението си във финансиране на начинания като Unity Biotechnology – фирма за борба със стареенето, фондацията „Метусалем“ за удължаване на живота и Института по крионика. Нещо повече, заявил е, че след смъртта му също иска тялото му да бъде замразено.

Дава пари дори за компания, която изследва как кръвта на млади хора може да бъде използвана за забавяне на стареенето. Бррр.

„Великият бизнес не е просто залог за бъдещето, а залог за онова бъдеще, което искаш да създадеш“, пише Тийл. А освен че пише, той е сред лидерите, които не спират да четат. Любовта му към фантастиката далеч не е изчезнала, всяка година той дава своите книжни препоръки. С риск да ви изненадам след всичко, казано дотук за светогледа му, сред любимите му автори е Айн Ранд с „Атлас изправи рамене“.

Препоръчва също Рей Кърцуейл и… „Ана Каренина“. За класическия роман казва, че илюстрира добре ИТ бизнеса: „Толстой започва с наблюдението, че „Всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно семейство е нещастно посвоему.“ В бизнеса е точно обратното. Всички щастливи компании са различни: всяка от тях печели монопол чрез решаването на уникален проблем. Всички неуспешни компании са еднакви: не са успели да избягат от конкуренцията“.

Бъдеще време в миналото

Освен любовта му към книгите, с годините не изчезва и тази към шахмата. До 2003 г. се състезава полупрофесионално, а през 2016-а символично е поканен да направи първия ход в битката за световната титла между Сергей Карякин и Магнус Карлсен.

Връщайки се на Кърцуейл, Тийл също смята, че живеем в решително време, в което се задават много сериозни промени, задвижени от технологичния напредък. „Съдбата на света може би зависи от начина, по който ще осмислим това десетилетие“, допълва той и надали мнозина биха спорили с него. Работата обаче е, че той е сред хората, от които непосредствено зависи това бъдеще.

Остана тих при неотдавнащата размяна на онлан удари между Мъск и Тръмп. Година по-рано обаче той предупреде, че „подкрепата на Мъск за Тръмп е невероятно опасна, защото в политиката 80% съгласие не стигат – искат се 100%“. Пророчество?!

Интересен, нестандартен образ, надявам се, вече сте го опознали достатъчно, за да се съгласите. И дано все пак в следващите му действия да личат повече човечност, съпричастност, емпатия. В едно няма съмнение – оттук нататък на плещите на Питър Тийл ще тежат още решения, от които зависи бъдеще на всички ни. От историята му няма как да не се убедим, че е способен на главозамайващи пробиви, немислими идеи.

Освен това несъмнено е прав, че по-често си струва да се питаме:

„Ами ако наистина можем повече, отколкото вярваме, че можем?“

Космонавт или ветеринар, принцеса или пилот? Към кое поприще искахте да се насочите като дете? Изпълни ли се мечтата ви?

Какви искат да бъдат, когато пораснат, днешните хлапета?

Навръх техния празник, време е за резултатите от една любопитна анкета.

Поредицата на Дигитални истории за срещата на децата с технологиите събра важни гледни точки по много теми и анкета за това какво мислят по всяка от тях родителите и близките на деца до 11 г. Стана дума за прелюбопитните резултати, но не и за това какво отговориха родителите на един по-специален според мен въпрос. От 350 души, включили се в анкетата, 289 избраха да отговорят:

Какви искат да станат децата, когато пораснат?

„Инфлуенсър“ или „лекар“ – кой според вас ще се окаже най-срещаният отговор?

Как се променят мечтите на хлапетата?

Какво говори това за нас, възрастните, за технологиите, за духа на времето?

Лекар и/или супергерой

И така, победителите като най-често споменавани бъдещи професии са, поне за мен, доста неочаквани. Лекар или учител! Под една или друга форма това са повече от 15% от отговорите.

Защо и как? На фона на големите въпроси пред тези професии и безспорната нужда от драстични реформи и в образователната, и в здравната система, те се споменават най-често от децата. Прекрасна новина! Независимо дали се дължи на ценностите, които възпитават родителите, на грижата на учителите в детските градини и ранните класове, или пък на подходящите книжки. Двете професии се споменават по 26 пъти. Остава да се надяваме, че ентусиазмът им няма да утихне и ще имаме решение на недостига на кадри в двете области (колко ли ще са практикуващите джипита, докато тези хлапета се дипломират?).

Ветеринар е третото най-често срещано поприще с 18 споменавания. Лесно можем да си го обясним с детската любов към животните.

Архитект (9 споменавания) и художник (8) влизат в челната десетка, редом с полицай (8) и пожарникар (6). Силите на реда присъстват и в по-ексцентрични комбинации – едно дете е заявило, че иска да бъде „пожарникар, полицай, шофьор на такси, пилот и супергерой“. Мечтите нямат граници, особено ако си на 5 (а и след това би трябвало, но това е друга тема).

Статистиката идва на фона на отговорите на над 90% от родителите, които в друг въпрос от анкетата казват, че най-вероятно децата им ще трябва да сменят професията си поне няколко пъти.

Принцесата космонавт

Като стана дума за поливалентност, майка споделя за 6-годишния си син, че „иска да бъде футболист/скиор/тенисист/музикант – едновременно, защото сега ги практикува.“

В анкетата откриваме няколко принцеси (2 момичета са заявили това, едното – в комбинация с учителското поприще).

По мое време, миналия век, може би най-честият отговор на въпроса, който ни събира днес, би гласял „космонавт“. И въпреки притесненията ми, че той няма да се появи в анкетата, във време, в което изследването на Вселената далеч не е чест гост в общественото пространство, бях приятно изненадан. 6 деца мечтаят да са космонавти или астронавти.

Някои имат дори по-смели мечти, например „астрофизик, астронавт, потенциален заселник на други планети“ или „първият архитект на Марс“.

Дано!

Друг момък е измислил още по-оригинален график за бъдещето си – ще бъде космонавт, а „когато е на Земята – пожарникар“.

Учи, мама,…

Не липсват амбициозни заявки като „олимпийски шампион по плуване“. А къде на този фон е мястото на родителските намеси? „Все ми се иска да започне като музикант, а в бъдеще ще намери себе си“, гласи един от отговорите. Други: „каквото то си пожелае“ и „каквато и да избере, ние сме подкрепящ фактор“.

Появяват се поприща като палеонтолог и астрофизик. Отговорите „Танцьор“, и „актриса“ (при това едновременно и шофьор) се срещат само по веднъж. Също както „манекенка“ или „модел“, за сметка на това има трима бъдещи модни дизайнери.

Разбира се, няма как да минем без технологични влияния. Макар да не доминират в анкетата, професии като ютубър и геймър също се срещат сред отговорите. Един от тях гласи: „футболист, ютубър, програмист“. Сутрин да пишеш код, следобед да тренираш, вечер да стриймваш игри… звучи изморително, но не и когато си на 10.

Стана дума за програмисти и футболисти,… които се срещат еднакво често! Двете поприща са споменати по 7 пъти. Може би докато тези хлапета пораснат, първата професия ще е дори по-рядка от космонавтската, но бъдещето ще покаже.

Отговорът „инженер“ се появява още 5 пъти – включително и като човек, „който изобретява машини, най-вече за чистене на морето“. Или „строителен биоинженер, който иска да прави сгради със стени от растения и обходни реки и гори край градовете“. Същото дете допълва, че иска да е и „адвокат на животните“. Имаме един бъдещ „оператор на асфалтополагаща машина. Или поне на валяк“.

Доста интересно, какво ще кажете?

Спорт и музика

Само веднъж се споменава адвокат (при това същият този „на животните“), нямаме банкер, бизнесмен или предприемач.

Журналистиката (кой знае защо, тя беше моят отговор като хлапе) се среща едва един път и то конкретно като радиоводещ.

Струва си да погледнем как стоят нещата, ако ги сравним с истински научни проучвания в световен план. Оказва се, че българските деца (или поне тези на читателите на този сайт) доста по-рядко (засега) избират „инфлуенсърските“ професии в сравнение с връстниците си на запад.

В международно проучване от 2019 г. сред деца от 8 до 12 г., проведено от LEGO, почти 30% в САЩ и Великобритания са посочили „влогър/ютюбър“ като мечтано поприще, докато само 11% са искали да станат астронавти. В Китай се оказва обратното – над половината деца там мечтаят за Космоса (надали е само защото YouTube не е достъпен зад „великата интернет стена“).

Друго проучване от 2025 г. сред по-големи деца – от 12 до 15 г., показва сходна картина в САЩ – около 1/3 искат да са ютубъри, а 1/5 – TikTok звезди.

Дали става дума за културни различия – у нас се почитат традиционните професии, или пък родителите не бързат да отчитат „инфлуенсър“ като сериозен отговор… не мога да ви кажа, но резултатите определено ме радват.

Един татко пита: „Иска да стане ютубър – това професия ли е? В кое училище се учи? НАТФИЗ?“.

Директор на водопад

Братчетата и сестричетата често имат разнопосочни амбиции. „Едното ще има ферма, а другото ще прави роботи във фермата“. „Едното иска да работи с хора, другото със съвременна техника“. „Дъщеря ми на 3 г. иска да стане лекар, който лекува котета, а синът ми, на 2, иска да стане динозавър.“

„Доходоносна“ – това е професията, лаконично посочена от родител. „Такава, която го прави щастлив и финансово независим“. „Въображаема – която не изисква усилия и носи висока заплата“, гласи друг отговор. Коментарите оставям на вас.

„Изцяло грешно зададен въпрос. Детето трябва да се стреми да решава проблеми – свои и чужди… Всички професии са до време, а решаването на проблеми е умение за цял живот“, казва родител.

Аз пък си харесвам въпроса и мисля, че е важен и определено не пречи на решаването на проблеми. Няма спор, светът се променя толкова бързо, че професиите на бъдещето може би още не са измислени, може би по-важно е да научим децата да учат, да бъдат креативни. Да бъдат хора.

И да не се отказват от мечтите си.

Можете ли да различите детски рисунки от такива, генерирани от изкуствен интелект? Предизвикателството за деца и родители на Дигитални истории, заедно с обяснението защо този тест е от изключително голяма важност за бъдещето, ще намерите тук.

Време е за неочакван, но важен тест. За експеримент, който поставя важни въпроси за бъдещето на творчеството, на човешкото, на образованието.

Предизвикайте себе си и своята интуиция! 15 картини, нарисувани от деца между 3 и 10 г., и 15 – генерирани от изкуствения интелект. Ако успеете да ги различите, очакват ви награди!

Отговорите се събират до 1 юли, анкетата не би ви отнела повече от 10 минути. За всяко от 30-те изображения е достатъчно да предположите дали е нарисувано от дете, или генерирано от ИИ, а също и да оцените техниката и въображението, вложени в първите 10. Можете да отговорите и само на част от въпросите. Анкетата е отворена и за деца! Ще проверим дали те ще се справят по-добре с разпознаването от възрастните.

Петимата, които познаят най-много отговори, ще получат книжна награда.

Защо резултатът е важен?

„ИИ днес е по-добър от нас по дивергентно мислене, оригиналност, бързина, следователно е такъв и в творческото. Ето защо самата дефиниция за творчество трябва да се промени, смята когнитивният психолог Марк Рунко. Но как? Логично е да започнем от най-човешкото, най-невинното, най-автентичното, най-несъвършеното, но и най-творческото: детски рисунки“, казва Елица Станева-Бритън.

Тя е докторант по темата за ИИ и творчеството към БАН, нейна е идеята за експеримента (а ако вие имате идея за следваща Дигитална история, мястото е тук).

След като в Дигитални истории показах как генериран профил в социалните мрежи може да стигне до 85 000 души, без никой да отбележи, че нещо не е наред;

След като 1800 души се включиха в тест дали можем да различим генерирани изображения и текстове, а резултатът беше близък до чистото налучкване;

След като в два поредни поетични конкурса генерирани стихове не просто бяха допуснати, а избрани сред най-добрите, време е за следващия голям въпрос на Дигитални истории.

ИИ вече създава неразличимо съдържание. Но можем ли да му дадем творчеството, изначалната искра, която показват детските рисунки?

Резултатът е важен, благодарен съм от сърце на всеки, който реши този тест, на всеки, който помогне да стигне до повече хора.

Да разкажеш цялата история на човечеството в няколкостотин страници… звучи като невъзможна задача. После да разкажеш бъдещето. И накрая – да успееш да привлечеш вниманието към големите въпроси на днешния ден така, че да спечелиш и читателското внимание, и това на хората, които взимат решения… Превръща се в повече от супергеройска мисия, какво ще кажете! Сещам се само за един човек, който я е изпълнил, макар да няма типичните външни белези на Батман или Супермен.

Ювал Ноа Харари. Често ще чуете името на историка и футуролог в разговорите за бъдещето. През последните години той се утвърди като световният мислител, който не само успява задълбочено и компетентно да разплита нишките, от които е съшита историята на човечеството, но и поставя големите въпроси на утрешния ден.

Солта на земята

Но как един професор по история се превърна в любим автор на хора като Бил Гейтс и Барак Обама, Марк Зукърбърг и Бил Клинтън, докато в същото време е популярен, превеждан, четен и обсъждан? Как успява да стигне с дългите си тестове до съзнанието на хората във времената, когато концентрацията и задълбоченият поглед се превърнаха в екзотични умения?

Шарен образ, отвъд стереотипите. Любима мишена на всеки, който иска да блесне. Веган и защитник на животните, със съпруга му са начело на фондация, която цели да провокира обществения дебат по важни теми. Израелецът е едновременно широко признат учен и авторитет. Най-важното според мен – ценен и силен глас, който ни предупреждава за непосредствените опасности пред нас като вид. Ето какво си струва да знаем за него и впечатляващите му прозрения.

1. „Имайки предвид размерите на опасността, изкуственият интелект би трябвало да интересува всеки човек. Макар че не всеки може да стане експерт в тази област, трябва да помним, че това е първата технология в историята, която може да взема решения и сама да формулира нови идеи. Всичките ни предишни изобретения са осигурявали нови сили на хората, тъй като без значение колко мощен бил един нов инструмент, решението как да бъде използван е било в ръцете ни. Ножовете и бомбите не решават сами кого да убият. Те са просто инструменти, лишени от интелект, който им позволява да обработват информация и да вземат независими решения. За разлика от тях изкуственият интелект е способен да обработва информация сам и може да замести хората в процеса на вземане на решения. Той не е инструмент, а активен фактор.“*

* Цитатите в са от новата книга на Ювал Ноа Харари „Nexus – кратка история на информационните мрежи от каменната епоха до ерата на изкуствения интелект“

Харари е легенда, мит, луксозен бранд. Да го поканиш да изнесе лекция може да струва шестцифрена сума в долари.

Макар сам да казва, че брандът е просто добре разказана история, която се е превърнала в много повече. Разказва ни за Сталин, който отказва на собствения си син да ползва името си като доказателство за авторитет, защото историята е много повече.

Време за раждане и време за умиране

Има и по-силна история, която е свързана с въпросния син на Сталин, но Харари е избрал именно другата. „Харари“, можете да чуете името му от толкова много посоки. В този сайт например го цитирам често с блестящата метафора, че човекът в днешното време не е венецът на творението, а просто едно същество, което лесно може да бъде (и вече е!) хакнато от алгоритмите.

Как се ражда легендата Харари? Труден въпрос, но самият Ювал е роден през 1976 г. в малкия израелски град Кирят Ата. Баща му е оръжеен инженер, майка му – офис мениджър.

2. „Как тече информацията? Както се вижда, новите информационни технологии от късната модерност водят до появата на демокрация и тоталитаризъм в големи мащаби. Има обаче ключови разлики в начина, по който двете системи използват информационните технологии. Демокрацията позволява на информацията да тече по много взаимно независими канали, вместо да преминава през центъра, съответно много независими центрове да я обработват и да вземат решения. Информацията циркулира свободно между частни компании, медии, общински власти, спортни асоциации, благотворителни дружества, семейства и отделни личност, без да преминава през някоя правителствена служба. От друга страна, тоталитаризмът се стреми цялата информация да преминава през центъра и не иска да има независими институции, които сами вземат решения.“

На 3 годинки вече вече може да чете, на 8 амбициозните родители го записват в училище за деца с изявени таланти. На 17 е приет да следва история и международни отношения в университета в Тел Авив.

Пословична е строгостта в родната му държава по отношение на военната служба, която обаче за него е спестена. Първо я отлага следването му в университета, после – медицински причини.

И до днес Харари, може би най-популярният мислител на новото време, живее в типичен квартал за средната класа на Тел Авив. Докато е сред любимите лектори на срещите в Давос, един от най-продаваните писатели на планетата. Въпреки това, казват, животът му е необичайно скромен. Далеч от светската суета, което, разбира се, няма как да не е свързано с националността му.

3. „Дълго време смятахме, че победата на демокрацията над тоталитаризма е окончателна. Тази победа обикновено се обяснява с фундаменталните ѝ предимства в обработката на информацията – тоталитаризмът не върши работа, тъй като се опитва да концентрира и обработи всички данни на едно място, което е крайно неефективно. В началото на XXI век изглежда, че бъдещето принадлежи на разпределените информационни мрежи и демокрацията. Оказва се, че това е погрешно. Всъщност поредната информационна революция, която тъкмо набира инерция, подготвя почвата за нов рунд в надпреварата между демокрацията и тоталитаризма.“

Специализира по темата за войните през Средновековието, продължава с докторат в Оксфорд​. И скоро след това, неусетно и неочаквано… се превръща в суперзвезда. С извинение, че се повтарям, той определено не обича да разказва лични неща, умее да ги крие, но по това, което знаем, първата му книга излиза почти случайно.

Искайте, и ще ви се даде

След като е завършил успешно доктората си, Харари се връща и започва да преподава на широк кръг специалности основите на историческата наука. Студентите обичат предмета и така се стига до поканата от издател Харари да събере лекциите си в книга. Така през 2011 г. излиза „Sapiens: кратка история на човечеството“, която в увлекателен разказ събира хилядолетията еволюция така, както я приема историкът. Три години по-късно е преведена на английски, а днес е издавана на повече от 50 езика. Книгата се задържа в топ три на „Ню Йорк Таймс“ цели 96 поредни седмици! Не романтична история, не трилър, а разказ на учен за миналото на човечеството…

“Sapiens” изстрелва ​популярността на автора си на световно ниво. Учебник по история, само че написан с увлекателността на приключенски роман. Читателят препуска от каменната ера през аграрната революция чак до епохата на изкуствения интелект, като междувременно осъзнава, че тайното оръжие на нашия вид не са нито мускулите, нито ноктите, а уникалната способност да вярваме в общи „измислици“ – богове, нации, пари, които ни сплотяват в групи.

Харари показва как един конкретен вид примати се издига до ролята на властелин на планетата благодарение на богатото си въображение и умението да си сътрудничи в големи общества чрез споделени митове.

4. „Чрез умело използване на езика компютрите могат да направят и още една крачка. Разговаряйки и взаимодействайки с нас, те могат да изградят тясна връзка с хората и да се възползват от нея, за да ни повлияят. За да създадат такава фалшива близост, компютрите не се нуждаят от чувства, трябва само да се научат как да ни накарат да се привържем емоционално към тях.“

След като ни припомни откъде идваме, Харари насочи погледа си напред. През 2016 г. в „Homo Deus: кратка история на бъдещето“ историкът погледна към амбициите на човечеството да надскочи себе си, да победи старостта и смъртта и дори да „ъпгрейдне“ Homo sapiens до своеобразен бог​.

Гредата от твоето око

В тази книга Харари предсказва както главозамайващи достижения, така и мрачни сценарии. Предупреждава за появата до средата на века на нов вид хора – „безполезната класа“, която няма да може да се впише в пазара на труда​. Докато някои станат богоподобни чрез биотехнологии, други рискуват да останат излишни наблюдатели. Както сполучливо го формулира футуроложката доц. Мариана Тодорова, времето, когато трябва да преизмислим себе си.

5. „Ние, хората, все още държим юздите. Не се знае докога ще бъде така, но все още имаме силата да променим тези нови реалности. За да го направим по мъдър начин, трябва да разбираме какво се случва. Когато пишем компютърна програма, ние не просто създаваме нов продукт, а променяме облика на политиката, обществото и културата, затова е добре да имаме добро разбиране за всяка от тези области. Освен това трябва да поемем отговорността за нещата, които правим.“

Но защо историк и то специалист по средновековните войни влезе в ролята на футуролог? Не мисля, че някой би могъл да намери достоен отговор. Разбира се, смелостта да навлезе в толкова различна посока му печели и критики, но не личи това да го смущава.

Следва сборникът с есета „21 урока за 21-ви век“, докато стигаме до най-новата му книга – „Nexus“ смело наднича в екзистенциалните въпроси за бъдещето на човека в ерата на изкуствения интелект. За поредната стъпка в изглеждащата вечна война между демократичните режими и автокрацията.

Поне според мен в тази си парадигма той се увлича в стереотипи, черно-бяло, емоционално мислене. Опитва да проектира явления от миналото в бъдещето, което, по всичко личи, е прекалено различно по толкова много причини. Но, сигурен съм, мнението ми не би смутило съветника на американски президенти и автор с многомилионни тиражи. Така че, ако го срещнете, можете не държа да му го спестите.

Любовта дълго търпи и е милостива

Харари силно (и според мен наивно) се застъпва за много строги регулации над изкуствения интелект. Защото отбелязва, че всеки фармацевтичен продукт минава през многогодишна оценка, преди да стигне до хората, а новите версии на изкуствения интелект, от които може да зависи бъдещето на цялото човечество, се пускат ей така, основно по решенията на технологичните лидери. Да, регулацията е прекрасна идея, поне до момента, когато си дадем сметка, че моделите стават все по-добри, работят с отворен код. И идеята за контрол над подобна технология спокойно може да наречем илюзия.

6. „Поражда се опасна асиметрия. Предводителите на информационната революция знаят много повече за технологиите от хората, които се очаква да ги регулират. Какъв тогава е смисълът да повтаряме, че клиентът винаги има право, а избирателят знае най-добре?

Nexus, връзка. Онова, което ни свързва като хора и което тепърва ни изправя пред огромното предизвикателство на технологиите, заради което го има и този сайт.

Успехът на книгите му го вдъхновява да основе Sapienship – организация, която цели да фокусира вниманието на обществото върху най-важните глобални предизвикателства​. Начело е съпругът му Ицхак Яхав, който е и личен мениджър на Харари. В Израел еднополовите бракове не са разрешени, но се признават, ако се сключени навън и така двама се омъжват през 2010 г. в Торонто, Канада. В редките моменти, когато си позволява лична емоция, Харари казва, че Ицхак е любовта на живота му. Макар че двамата са от едно и също малко градче, пътищата им се пресичат преди 20-ина години през едно от първите приложения за запознанства онлайн.

7. „Ключовият въпрос гласи: какво би било да живеем в новата компютърна мрежа, превръщайки се във все по-безпомощно малцинство? Как новата мрежа ще промени политиката, обществото, икономиката и всекидневието ни? Как бихме се чувствали, ако непрекъснато ни наблюдават, направляват, подтикват и санкционират милиарди нечовеци? Как ще трябва да се променим, за да се адаптираме, оцелеем и дори да благоденстваме в този поразителен нов свят?“

Сред другите му любими теми са правата на животните, особено на домашните. Заради това отдавна е веган, според него „индустриалното фермерство е едно от най-лошите престъпления в историята“, а „съдбата на животните, отглеждани там, е един от най-важните етични въпроси на нашето време“.

Истината ще ви направи свободни

Междувременно много са научните му книги по теми като бойните операции в епохата на рицарството, концепцията за „решаващите битки“ в световната история, зараждането на модерното военно дело.

8. „Краят на уединението. В свят, където хората наблюдават хора, уединението е състояние по подразбиране, но в свят, в който компютрите наблюдават хора, може да се окаже възможно за пръв път в историята напълно да унищожим личното пространство.“

Няма как, немалко са критиките към него – и за начина, по който представя историята, и за това, че често пише по теми, по които не е специалист. Според Иън Паркър „Харари не е измислил „голямата история“, а я е осъвременил с нотки на самопомощ и футурология, както и с високопарно, почти нихилистично спокойствие по отношение на човешкото страдание.“ Друга рецензия на “Sapiens” от Кристофър Робърт Халпайк гласи, че авторът „изненадващо малко е чел по доста съществени теми. Справедливо би било да се каже, че когато фактите му са общо взето верни, те не са нови, а когато се опитва да се изкаже самостоятелно, той често греши, понякога сериозно“.

Обичайте неприятелите си

Чак да се учуди човек, че не се случва само по нашите ширини, но често го наричат не историк, а специалист по „инфотейнмънт“. И все пак, особено във времената на разнищени авторитети и море от информация, силният му глас е важен и полезен.

9. „Можем ли все още да разговаряме едни с други? Цивилизациите се раждат от брака на бюрокрацията и митологията. Основаните на компютрите мрежи са нов тип бюрокрация, която е далеч по-могъща и неуморна от човешката бюрокрация, позната от миналото. Вероятно е тази мрежа да създаде интеркомпютърни технологии, които ще бъдат далеч по-сложни и чужди за нас от създадените от хората богове. Възможните ползи от тази мрежа са огромни. Потенциална вреда пък е унищожението на човешката цивилизация.“

Харари определено обича да провокира – остава в историята като първия лектор на конференциите TED, който се представя не лично, а чрез дигитален аватар.

Докато на фона на това самият Ювал… избягва технологиите. Допреди няколко години изобщо нямаше мобилен телефон, сега ползва примитивен вариант, защото казва, че му е нужен само докато е в чужбина, в случай на спешност.

В началото беше словото

Определя се като атеист, но е и почитател на медитацията – практикува по два часа всеки ден. Веднъж годишно се оттегля от света, за да медитира 30 или повече дни. Прекарва ги в тишина, без социални мрежи, дори без книги.

10. „На изборите в Германия през май 1928 г. нацистката партия печели под 3% от гласовете и наглед за републиката няма опасност. В рамките на по-малко от 5 години тя рухва, а Хитлер става абсолютен диктатор. Този обрат обикновено се обяснява с финансовата криза от 1929 г. и последвалата глобална депресия. Докато преди краха на американските борси през същата година безработицата в Германия е около 4,5%, в началото на 1932 г. тя вече е почти 25%.

Ако три години висока безработица могат да превърнат една привидно просперираща демокрация в най-жестокият тоталитарен режим, който познава историята, какво би се случило с демокрациите, когато през XXI век автоматизацията доведе до още по-големи смущения в трудовия пазар?“

И макар че живее скромно, в разгара на ковид пандемията, когато Доналд Тръмп ограничи американското финансиране на Световната здравна организация, фондацията му я подкрепи с 1 милион долара.

Политическите му виждания са ясно либерални, не е особен фен на израелския премиер Нетаняху и политиката му.

Давайте, и ще ви се даде

Кой е най-големият му страх? Че ще унищожим човечеството, без дори да разберем какво сме загубили. На кого се възхищава? В личен план – на приятелка, която е самотна майка на две деца в трудни времена. Но историческата личност, пред която се прекланя, е Михаил Горбачов, защото вероятно е спасил света от Трета световна война.

Коя тайна иска да сподели с всички останали? „Хората, които управляват света, не го разбират.“

11. „Преди появата на вестниците, радиото и другите съвременни информационни технологии нито едно многочислено общество не е успявало да съчетае свободната дискусия с институционално доверие, затова демокрацията е била невъзможна в големи мащаби. Дали възходът на новата компютърна мрежа отново ще направи това невъзможно? Една от трудностите е, че компютърната мрежа улеснява включването в обсъжданията. В миналото организации като вестниците, радиостанциите и традиционните политически партии са действали като сито, което определя кой да бъде чут в публичното пространство. Социалните медии подкопаха ролята на това сито, правейки публичния разговор по-открит, но и по-хаотичен.“

Често казват, че е постхуманист – застъпник на направлението, според което човекът трябва да продължи еволюцията си съвместно с технологията като нов, различен биологичен вид. Той отрича, защото използването на биоинженерството и изкуствения интелект за промяна на хората е „изключително опасна идея“.

Докато е ден, иде нощ

„Определено не съм пророк или гуру. Не предсказвам бъдещето и не смятам, че някой може да го направи. Историята не е детерминистична и никой няма представа как ще изглежда светът през 2050 г. Единственото, което правя, е да използвам историческите си познания, за да повдигам въпроси за бъдещето и да чертая карта на възможните сценарии, като подчертавам най-опасните сценарии с надеждата, че можем да ги предотвратим“, обяснява професорът.

12. „Доколкото ни е известно днес, приматите, плъховете и останалите живи създания на планетата може да са единствените съзнаващи същества в цялата вселена. Създали сме лишен от съзнание, но изключително могъщ „извънземен“ интелект. Ако не го използваме правилно, той може да сложи край не само на човешкото господство върху планетата, но и да загаси пламъка на съзнанието, в резултат от което над вселената ще се спусне непроницаем мрак. Нашата е отговорността да не позволим това да се случи.“

Средното му име е вариант на Ной. Дали пък точно познанието не е Ноевият ковчег на бъдещето, който ще ни спаси в турбулентното бъдеще?

„ИИ може да ни пороби или унищожи“, гласи друг популярен негов цитат, дошъл много преди времената, когато стигнахме до напредналия изкуствен интелект. Със сигурност Харари е сред авторитетите, които първи привлякоха общественото внимание към опасностите, които идват с него. И дори само това да е приносът му, той наистина е важен за всеки от нас.

„Радвам се да видя, че много хора вече са загрижени за тези опасности. По-малко се радвам, че вместо да се обединим срещу общите заплахи, ние се борим и обвиняваме един друг“, казва историкът и не мисля, че може да бъде по-прав..

Особено ако направим и следващите стъпки – да говорим повече за тези опасности, да включваме в разговора повече важни гледни точки. Преди да бъде късно. Какво ли ще пишат за днешните технологични времена историците? И ще ги има ли изобщо? От нас зависи. Все още.

Той е една от големите звезди на днешния ден. С 30-годишна упоритост гради компанията, която се превърна в най-скъпо оценената за всички времена. Когато дойде време да представи поредния иновативен чип, той се превръща в маркетингова икона.

Дженсън Хуанг грабва коженото яке, излиза пред уютната за него светлина на прожекторите и шоуто започва.

Мъдростта на изтока среща лустрото на запада. Един от най-богатите американци, единствен в списъка, който е роден в Китай (…в известен смисъл). Историята му идва, за да покаже, че и днес силните личности имат значение. Струва си да извървим заедно прелюбопитния му път, а и да чуем вижданията му за бъдещето, в което всички ние ще живеем.

Чинии мием всякакви

„1978 – 1983 г. – мияч на чинии, сервитьор и шофьор на автобус“

„1993 г. до днес – създател и главен изпълнителен директор на NVIDIA“

Така звучи животописът на днешния ни герой, ако решите да разгледате профила му в „професионалния фейсбук“ – LinkedIn. Ако не сте попадали в тази социална мрежа, тя най-често е мястото, където хората от ИТ сферата вдигат мизата, представят се по най-добрия възможен начин, за да впечатлят потенциалните си следващи работодатели. Това е и платформата, където понякога успяват да се случат по-задълбочени и смислени разговори, нерядко с участието на хората, от които наистина зависят решенията.

И все пак, Дженсън Хуанг до 83-а е миел чинии, после 10 години не е правил нищо. Малко преди успеха ни в САЩ`94 създал компания, за която немалко хора научиха през последните години, с бума на изкуствения интелект. Как така?!

Тази година проводници

Бързам да ви кажа: не е вярно.

В хиатуса, промеждутъка между двете работни задължения, той се подготвя за всичко следващо. Но пък Дженсън определено има вкус за представянето си нататък. Поне в моя скромен балон, от времената, когато Стив Джобс показваше следващите технологични решения, днешният ни герой е първият всепризнат майстор. Наложи образа си с коженото яке, свикна със светлината на прожекторите и с големите очаквания.

В епицентъра на взрива от развитието на изкуствения интелект се оказаха компаниите, разработващи поредния впечатляващ модел, начело с OpenAI. Но също и тези, на чиито плещи се крепи огромният напредък. Защото разработките на учените в областта на машинното самообучение вървяха напред поколение след поколение, докато често технологичните ограничения идваха от способностите на хардуера.

И тогава дойде NVIDIA. Една компания, създадена десетилетия по-рано, за да прави чипове, с които се играят реалистични компютърни игри. Изведнъж тя се оказа властелин в разработването и на най-важните съставки, способни да задвижват следващите поколения модели на изкуствения интелект.

Чип и Дейл

Колко точно драстична се оказа тази промяната? NVIDIA се превърна не просто в най-скъпата като цена на акциите компания в света. Но и в най-скъпата, съществувала някога. После подобри друг рекорд – за най-рязък спад в пазарната оценка. Това се случи в деня, когато на сцената излезе новият китайски ИИ модел на компанията DeepSeek, който показа, че може би не сме чак толкова зависими към най-скъпите чипове, за да постигаме следващите големи стъпки в развитието на ИИ.

Достатъчно е да добавя, че до момента единствените компании, оценявани на 3 трилиона (3 000 000 000 000!) долара, бяха Apple и Microsoft.

А в този списък… защо името е толкова непроизносимо? Идва от invidia – латинската дума за „завист“, и NV, “next vision”. „Следваща визия“ е термин, който компанията използва в началото, за да обозначава своите файлове. Компютърджийски шегички, които обаче се превръщат в една от най-популярните запазени марки.

Пазарите са полудели, човечеството е откачило, ще си кажете. Но има защо. Ако трябва да добавим още малко конкретни числа – продажбите на NVIDIA за 2004 г. са за $89 милиона долара. Тази година подобни продажби компанията прави на всеки… 26 часа!

黃仁勳

Не, не ви обиждам с написаното по-горе, така се казва днешният ни герой според първите си документи. Хуанг Женсюн е роден през 1963 г. в Република Китай. Какво е това, ще се запитате, не е ли Китай от доста по-рано народна република? Точно така, става дума за официалното име, което приема остров Тайван, приютил родния град на г-н Хуанг – Тайнан.

Животът обаче бързо го отвежда от другата страна на Тихия океан, където Женсюн променя официално името си и така се „ражда“ Дженсън Хуанг. Днес личното му състояние се оценява на около 120 милиарда долара, което му отрежда място, много близо до топ 10 на най-богатите хора в света. Негови са около 3,4% от компанията, която е най-новият незаобиколим фактор в света на технологиите (а и останалия, напоследък все по-тясно свързан с тях).

Но как това се случва на човек, който до 30-ата си година пише, че има опит като „мияч на чинии, сервитьор и шофьор на автобус“?! Американската мечта в действие, чист късмет? Или комбинацията от предприемчивост, упоритост, разумни решения… и точния момент, когато изкуственият интелект се превърна в тема номер едно за света и се оказа, че до голяма степен напредъкът му се крепи именно на компанията, създадена от Дженсън.

Кунг фу панда

Баща му Хаунг Цинг-тай е инженер химик, а майка му Ло Цай-хсю – начална учителка. Когато е на 6, семейството му се мести в Тайланд – в столицата Банкок. Родителите му обаче гледат на изток (да, когато човек отива по на изток, и западът става източен). Баща му заминава на специализация в Ню Йорк, харесва му и решава, че там ще е бъдещето. Първо изпраща 9-годишния Дженсън и с година по-големия му брат при чичо им. Семейството живее в малко провинциално градче в щата Вашингтон, където децата са изправени пред сериозни трудности.

Случва се неприятна грешка. Чичо и леля някъде прочитат, че са избрали престижно училище… а то се оказва интернат за проблемни деца. Дженсън е принуден да чисти тоалетните всеки ден, докато брат му работи в тютюнева ферма. В градче, където няма много емигранти, момчетата са тормозени от съучениците си, не само ги обиждат, но и ги заплашват с ножове.

Няколко години по-късно семейството се събира в Орегон. От малък увлечен по компютрите, Дженсън се записва в щатския университет, където учи компютърни науки и проектиране на интегрални схеми. Може би пък опитът му до 30 не ще да е свързан само със сервиране и доставки?

Извън собствената му шега, той започва кариерата си през прословутата 1984-а като дизайнер на чипове в AMD. Компанията, чиято абревиатура идва от „напреднали микро устройства“, дълги години ще е тясно свързана с историята на голямата битка за чиповете с бъдещото „отроче“ на Дженсън, докато двете имат тясно преплетена история, достойна за тайванската версия на „Дързост и красота“.

Следващата му месторабота е корпорацията LSI, където ръководи разработването на модерни чипове. Междувременно не изоставя образованието си – през 1992-а вече е магистър по електротехника от Станфорд.

Не види, а?

Приказката на успеха му, както стана ясно, започва година по-късно „През 1993 г. основах NVIDIA заедно с Крис Малаховски и Къртис Прим, за да разрешим проблема с 3D графиката за персонални компютри“, разказва скромно и лаконично Дженсън в профила си в LinkedIn. „Нашата пионерна работа в областта на ускорените изчисления доведе до предефиниране на съвременната компютърна графика и създаването на модерен изкуствен интелект.“

Така ли е? Така е. Всяка силна история може да бъде разказана с две изречения, но в повечето случаи губи от това.

Днес NVIDIA е работодател на 32 000 души. „И търсим талантливи, целеустремени, авантюристични хора, готови да се справят с предизвикателства, които никой друг не може да реши. Служителите на NVIDIA създават технологии, движещи напред цялото човечество, подкрепят общностите, в които работят и живеят“.

Дженсън Хуанг и компания със сигурност не дължат успеха си на случайността. А на професионализма и иновативността, защото през всички тези 3 десетилетия в развитието на компютрите проправят пътя на следващите технологии.

Хем micro, хем soft

Софтуерът е прекрасна посока за развитие, питайте Бил Гейтс. На програмите се крепи и огромна част от днешния български ИТ сектор, който не спира да е атрактивен и да се развива дори по времето, когато ИИ му отправя сериозни предизвикателства. Хардуерът пред последните десетилетия определено оставаше в сянката му. Технологиите напредват, компютрите стават все по-добри, по-бързи, може би си спомняте времената, когато няколко мегабайта бяха предел на възможностите като обем за съхраняване на данни. Появиха се и облачните услуги, хардуерът – самите компютри с всичките им съставни части се превърнаха във важна, на банална тема, просто се появяваха следващите решения.

А после дойде ChatGРТ, светът обърна погледа си към изкуствения интелект. Всеки следващ модел не спира да впечатлява с поредния голям успех, с новите възможности, които ни дава (и често показвам на този сайт). Изведнъж се оказа, че самата „машина“ отново е ключово важна. Че хардуерният напредък е безспорен, но има един конкретен детайл, който е особено важен в епохата на изкуствения интелект. Но какво общо има с ИИ компания, създадена да прави най-доброто, за да показва все по-съвършена триизмерна графика, все по-реалистична виртуална реалност…?

Процесорът е сърцето на компютъра ви. Той обработва данните, разпределя ги, „подкарва“ компютърния код. С развитието на машинното самообучение, което дори учените дълго време отказваха да наричат „изкуствен интелект“ обаче нещата се промениха. Графичните процесори, чиповете, чиято роля до момента беше само да показват, заеха централната роля. Те са създавани най-вече от две големи компании, а се оказаха изключително ценен ресурс. Стана ясно, че те нямат конкуренция тогава, когато са нужни паралелни изчисления – именно както работят днешните алгоритми за машинно самообучение.

Играта на играчите

Никой не би могъл да предположи нещо подобно през толкова далечната за технологичните времена 93-а. Да, по онова време компютрите са се развили, вече са стигнали до домовете. Но дори масовият интернет все още е далечна илюзия, едно от безспорните приложения по това време са игрите. Оформя се сериозна надпревара в полето на графичните процесори, в която NVIDIA се включва с летящ старт. Дженсън започва начинанието с двама свои приятели, които постепенно остават в сянката на медийното внимание. Началният капитал са скромните $40 000, но сравнително бързо се намират инвеститори. Разработването на чипове със сигурност е по-скъпо начинание от софтуера, няма как да се случи без сериозни средства.

Но е и по-трудно. Първият чип на компанията е неуспешен. После, през 1997 г., идва вторият – RIVA 128 и се превръща в пазарен хит. Скоро след това GeForce 256 утвърждава фирмата на Хуанг като водеща в бранша.

Битката се развива по особено интересен начин. През 1996 г. повече от 30 компании се надпреварват да предлагат нови графични карти, докато пет години по-късно са оцелели само 2 – NVIDIA и канадската ATI. Малко по-късно конкурентът е продаден на AMD и така стигаме до 2018-а, когато компанията на днешния ни герой държи 3/4 от пазара на графични процесори срещу 1/4 за другия гигант и почти никой освен тях на пазара.

Стана дума за интересната връзка между двата мастодонта в сферата. Голяма битка, свободна конкуренция! Може би сте чували историята за двамата братя Даслер, които създават спортните гиганти „Адидас“ и „Пума“. Е, подобен сюжет се разиграва и във времената на напредналите графични чипове. От 2014 г. AMD се ръководи от Лиза Су, която е племенничка на Дженсън.

Програми и пак програми!

NVIDIA се появява на борсата през 1999 г. Когато цената на акциите ѝ достига 100 долара, Дженсън си татуира логото на компанията на лявото рамо. Казва, че надали ще си направи някога втора татуировка. Ако е нарушил обещанието си, няма как да го знаем, защото надали ще го видите на публично събитие без характерното кожено яке.

106 са децата на Павел Дуров, 14 (засега) – тези на Илон Мъск. В сравнение с тях Дженсън е ужасно скучен. Среща се със съпругата си Лори Милс, докато ѝ преподава в университета. Имат момче и момиче с типичните тайвански имена Спенсър и Мадисън. Спенсър дълго време се издържа от бара, който създава в родината на баща си. После решава, че му стигат толкова коктейли и започва работа като продуктов мениджър в NVIDIA. Мадисън дълго време управлява хотел, преди също да се влее в редиците на семейната компания.

Дженсън и семейство дават солидни пари за благотворителност, работят с фондациите на Бил и Мелинда Гейтс. Цял милиард долара семейство Хуанг отделя за подкрепа на студенти в Калифорния.

Нямаше го на встъпването в длъжност на новия американски президент, за разлика от познатите лица на софтуерния свят. Даже го питаха по темата, а той каза, че е бил зает да пътува, за да празнува Лунната нова година с колегите си. Но, по всичко личи, от него и компанията му тепърва ще зависи много.

Татко Карло

„Мисля, че има три условия, за да могат хората да вършат работата на живота си“, издава веруюто си Дженсън. „Дайте им възможност да получат информация. Не вземам решения, при които само един човек трябва да ги чуе. Предпочитам среда, в която екип от различни експерти може да работи по даден проблем. Разсъждавайте върху проблемите публично. Невероятно овластяващо е да вземеш абстрактна идея и да я аргументираш до точно това, което трябва или не трябва да правим. Пълноценна компания. Опитвам се да насърча експертите и сътрудниците на всяко едно ниво на компанията да се занимават с даден проблем едновременно.“

Той привлича погледите всеки следващ път, когато се появи на събитие, водено от компанията, за да представи поредния революционен чип, способен на много по-голяма изчислителна мощ. А после, за разлика от много от обещанията в Силициевата долина, се оказва, че обещаното е изпълнено – новото поколение чипове наистина е способно на всичко, обещано от нашия герой.

Толкова успешен, а е част от… най-голямото „спихване“ в историята на борсите? Да, когато китайският стартъп DeepSeеk представи революционния си модел, акциите на NVIDIA рухнаха със забележително темпо. Само за ден самият Хуанг загуби виртуалните, но все пак особено забележителни 20 милиарда долара!

Все пак, тази битка е едва в началото си. И както и да изглежда бъдещето ѝ, със сигурност Дженсън Хуанг ще бъде важна част от него. Затова и си струва да чуем още малко от вижданията му по всички големи теми на утрешния ден.

Дума дупка не прави

„Последните 10 години наистина бяха посветени на науката за изкуствения интелект“, казва основателят на Nvidia. „През следващите 10 години ще имаме много наука за ИИ, но тя ще е насочена към приложението му, фундаменталното срещу приложното. ИИ ще стане широко разпространен и ще си проправи път в почти всяка индустрия.“

За добро или лошо, по всичко личи, че е прав. Съветът му към бъдещите поколения е прост: „Научете се да използвате технологията в различните ѝ форми. Ако днес бях студент, първото нещо, което щях да направя, е да науча ИИ. Да свикна да си взаимодействам с ChatGPT, с Gemini Pro, с Grok. Да се научиш да работиш с ИИ не е по-различно от това да си наистина добър в задаването на въпроси.“

„Ако дам компютър на някого, който никога не е виждал нещо подобно, няма шанс да се научи да го ползва за един ден. Докато днес можете просто да напишете: „Не знам как да използвам ChatGPT, кажи ми“ и самият той ще се върне с примери. Невероятното на ИИ е, че ще ви помогне и ще ви направи свръхчовеци по пътя“.

Хуанг казва още, че след десет години „всичко, което се движи, ще бъде роботизирано, всяка кола ще бъде роботизирана. Хуманоидните роботи, технологията, необходима за осъществяването им, е съвсем близо, ей там, зад ъгъла“.

Хуангис

„Мисля, че балансът между работата и личния ми живот е отличен. Работя от момента, в който се събудя, до момента, в който си легна, седем дни в седмицата. Когато не работя, мисля за работа“, хвали се Дженсън. Не звучи много здравословно.

Наричат го също „Тейлър Суифт на технологиите“. Колко е сполучливо сравнението ще помоля да ми отговорят феновете на г-ца Суифт, ще се радвам, ако някои от тях са прочели текста дотук.

Една от последните конференции на компанията беше на стадиона в Сан Хосе. Крайно необичайно и амбициозно като за компютърния свят. „Аз съм инженер, не съм певец. Когато излязох там…, всички полудяха, дъхът ми секна. Бях по-уплашен, отколкото съм бил някога. Все още ме е страх“, разказва той.

Презентациите на г-н Хуанг по правило са смислени, изпипани, атрактивни. И, задължително, със запазената му марка – коженото яке, като че ли толкова отдавна излязло от мода. „Кожените якета могат да бъдат знак за предимство: желание да нарушавате правилата, да правите нещата по различен начин и да оспорвате статуквото“, казва модният стилист Сера Мърфи. „Характерният стил на Дженсън му придава непринудена, достъпна енергия“.

Определено. Все още ги има интересните, силните личности, тези, които не само рисуват бъдещето, но и вълнуват.

Накъде ли обаче ще ни поведе с мотора си нюейдж рокерът от Република Китай? Най-интересното със сигурност предстои. И в света на технологиите, и на интересните истории. На личностите, които рисуват утрешния ден. На добър път, 生 Дженсън!

„Мирогледът на човек зависи съществено от неговия информационен метаболизъм.“

„Човек за човека е бот. А бот за бота е човек. Но що за човек е ботът? И що за бот е човекът?“

Иван Попов е майстор на силогизмите и не само. Той е писател, оставил ни малко на брой произведения от началото на новото хилядолетие. Макар приживе да има само един издаден роман, при това в малък тираж, той си остава митично име.

Защото по неповторим начин представя бъдещето. Улавя тенденциите, събира искриците познание, които рисуват пъстрата картина на технологичния утрешен ден. Успява да срещне науката и литературата, които рамо до рамо да търсят човешкото и надчовешкото, да улавят тенденции.

Автор, който един ден трябва да влезе в учебниците по литература… ако, разбира се, тогава все още има учебници. И литература. Това ще се случи само ако не изгубим битката за бъдещето такова, за което не сме готови.

Отдел за връзки с действителността*

*Вътрешните заглавия са и заглавия на творби от Иван Попов

Най-важно е това, което правиш, да го правиш със сърце… и кеф. „К.Е.Ф.“, но като съкращение от „киберпънк, евристика и футурология“, се казва сайтът, в който няколко години Попов, самоопределящ се като „безотговорен редактор“, публикува най-много от есетата си. Създател е и на страниците „Подкрушието“ и „Лаборатория по езиково инженерство“.

Роден на 28 май 1970 г. в София, Иван Попов завършва физика и започва работа в Института за космически изследвания към БАН. Попада в отдела, където за първи път по-сериозно навлизат не само дигитализацията, но и ранните приложения на машинното самообучение. Занимава се с невронни мрежи във времената, когато дори на Запад това звучи като екзотично направление.

„Историческото време тече неравномерно“, пише Иван Попов. „Продължителни епохи на застой, когато изглежда, че редът е вечен и всичко си остава по старому, изведнъж се прекъсват от периоди на бурно развитие (а понякога – деградация). Когато пък изглежда, че развитието ще продължава вечно, то изненадващо спира и започва нов застой…“

Е, за писателя времето тече много бързо. Да, избрал е института за Космоса, но в произведенията му него почти гo няма. Съвсем разбираемо, през 90-те понятията внезапно се обръщаха, злободневното лесно се оказваше по-силно от звездите.

А и, по всичко личи, Попов е воден напред по-скоро от технологиите. От широката гледна точка за това накъде те водят цивилизацията ни.

Лутащи се мравки

„Според популярните представи човечеството прогресира горе-долу по такъв сценарий: тече постоянно развитие на технологиите, от това животът се подобрява все повече“, пише Иван Попов. „В един момент, съгласно Хегел, количеството преминава в качество и се сменя общественият строй (от първобитен към робовладелски, после към феодален), и прогресът продължава все нагоре.

Моментите на „качествен скок“, когато се сменя цялото обществено устройство – принципите на икономиката, правото, моралът, манталитетът на хората – може да се нарекат моменти на настъпване на бъдещето. В досегашната история те са били само няколко (от 3 до 6, според различни учени), като последната е била промишлената революция в Европа, а сега се очаква да започне – или вече е започнала, нова революция, която ще доведе до т.нар. информационно общество.“

През 90-те писателят е решил да остане в България, макар че родителите му заминават на дълъг път, пълен с приключения, който ги отвежда до Нова Зеландия. През следващите десетилетия те ще го канят да отиде при тях, но той все ще отказва.

Физикът работи три години в космическия институт, този период после ще личи в почти всяко от произведенията му. Напуска БАН, за да продължи като преводач и писател на свободна практика.

Исус, Мохамед и Бил Гейтс: начин на употреба

„Футуролозите предричат почти дружно, че през XXI век ни чакат мащабни социални промени“, пише Иван Попов. „Цивилизацията ще навлезе в нова фаза (информационна, или постиндустриална, или „общество на Третата вълна“, ние ще я наричаме за краткост просто „бъдеще“). Футурологията се мъчи да изчисли бъдещето, а киберпънкът се мъчи да го нарисува цветно, долби и стерео. Двете образуват нещо като спретната двойка, като ляво и дясно полукълбо на колективния мозък на човечеството. На едното място представят бъдещето в теории, а на другото – в образи и действие…“

Да, пътищата на футуристиката и киберпънка рядко се срещат и преплитат, може би никога толкова сполучливо, колкото в думите на българския писател. От едната страна идват опитите на науката да прогнозират бъдещето, а от другата – научно-фантастичният жанр, в който пристигането на новите технологии се представя през социалното им влияние и опасностите, които носят.

В началото на новото хилядолетие Иван Попов окончателно изоставя научната си кариера, едното му любимо занимание са преводите. Благодарение на него до нас достигат произведения на Станислав Лем, на киберпънкаря Виктор Пелевин, на Ник Бострьом и много други автори. Започва да пише собствени есета и разкази. Публикува на страниците на списание „Тема“, два от текстовете му се появяват и в… „Плейбой“. Да, класически и същевременно неповторим образ от онези 90-тарски времена на пънка и киберпънка…

За апостолската дейност на силовите групировки

„Бъдещето може да е колкото си ще прогресивно, колкото си ще бяло и пухкаво, но за да настъпи то, за да бъде победено настоящето, трябва да се мине през голяма цивилизационна криза“, пише Попов.

„Освен това, от гледна точка на настоящето, „бялото и пухкаво“ бъдеще би ни се видяло като абсолютно побъркано и невъзможно за живот. Също както първобитният ловец не е приспособен за живот в земеделско общество, а „натуралният“ селянин – за живот в съвременен град.

При „големия скок“, заедно с всичко останало, се сменя радикално и ценностната система на обществото, представите за добро и лошо, за редно и нередно. Сменя се също и психическото устройство на личността, появява се „нов човек на мястото на неподходящия стар“. За да живеем в бъдещето, ни трябва нова координатна система в съзнанието. Спрямо старите координати бъдещето е абсолютно вредно и поражда борба срещу себе си…“

Попов става част от клуба за фантастика „Иван Ефремов“. Дори в най-тъмните времена на прехода и края на века, а и до днес, у нас винаги е имало активна група от поколения хора, обичащи научната фантастика. Те по правило са стояли встрани от масовостта, от комерсиалното, но са съществували, за да сторят бъдещето.

Да, имената им ще разпознаят само хора с особен интерес към книгата, за тях е достатъчно да спомена Юрий Илков, Николай Теллалов, Атанас Славов, Калин Ненов. Ако не сте ги чували – не е късно, това ще е тема на следваща дигитална история.

Кани го Юрий Илков, познат като Генерала или с псевдонима си Макрия Ненов – специална личност в историята на фантастиката по наши земи, от десетилетия той полага апостолски усилия за осмислянето и популяризирането на жанра. Така Попов попада именно сред тях, сред съмишленици, които се вълнуват от това накъде върви светът, обичат литературата и умеят да я ценят…

В търсене на бъдещия човек

„Мирогледът на човек зависи съществено от неговия информационен метаболизъм“, пише Иван Попов. „Част от мирогледа е и представата за бъдещето.“ В текстовете си той събира толкова много научни направления и толкова посоки на познанието, че човек бързо може да се изгуби, ако не го връщат обратно чувството за хумор на писателя и увлекателните му идеи.

ТИМ, или „типът информационен метаболизъм“, е термин от изследванията на Юнг, който определя начина, по който човек възприема новините и света около себе си, по който го обработва и осмисля. И днес той повече от любопитно се вписва в това как се справяме с новините на деня, с морето от информация.

По тази система хората се делят на 16 групи. Попов пише, че се заравя в класификацията, след като в софийския клуб по фантастика попада на смислени дискусии. И му е трудно да си обясни защо толкова много се различават вижданията за бъдещето.

„Опитах се да разбера защо за всеки спорещ съществуват идеи, от които той няма никога да се откаже, и други такива, които пък никога няма да поиска да възприеме…“

Сам се класифицира като „интуитивно-логически интроверт“, това е човек, който „вижда бъдещето като следствие от нашите действия и планове, но не в проектен, а в антипроектен ключ: като следствие от страничните ефекти на нашите дейности.

Той предсказва развитието най-вече в близък план: за него бъдещето е скрито зад близкия ъгъл и за да разберем какво е то, трябва да си спомним какви бъдеща са изскачали пред човечеството в предишни исторически „ъгли“.“ В същата група попадат Станислав Лем, Борис Стругацки, Филип Дик, Виктор Пелевин.

Зидаромазачите на Вавилон

„Ужас! Ботът за персонално общуване се е изключил. Още преди месец, но няма кой да види. „Какво ли си мисли майка ми в Чикаго – огорчава се Сидорчук – тя е свикнала ботът да ѝ се обажда през два-три дни. Тоест тя да си мисли, че се обаждам аз. Макар че не знам, може и тя да си е сложила бот?…“ Сега е модерно да си говорят ботове, понеже хората нямат време. А трябва да показват внимание към близките си“.

Цитатът е от „Хакери на човешките души“, първият и единствен роман на Иван Попов, излязъл през 2004-та. Любопитно е, че преди това той публикува още два текста със същото заглавие, които тръгват в различни посоки. Казват, че това е първият български киберпънк роман, първото издание от поредицата „Тера Фантастика“. Появява се в скромния официален тираж от 200 броя, макар че днес е познат на всеки, който се интересува от това направление.

Романът получава 2 награди – на „Еврокон’2004“ за дебют и „ХюГоа“ за най-добра българска фантастична книга на годината. През 2005-а е номиниран и за наградата „ВИК“.

Романът е наистина особен – колкото увлекателен, толкова проницателен. Кратък, но концентриран, бликащ от чувство за хумор и визионерство. Както пише споменатият Юрий Илков, „ярко изразено общо свойство на произведенията на Иван Попов е, че художествените му текстове са пропити с наука, а научните са твърде художествени“. Което в случая се превръща в богатство.

Книгата ни прехвърля в невидимо далечното бъдеще, където властват развити цивилизации, разчитащи на технологичната си доминация. Тя се върти около потоците от информация, а основното средство за манипулиране и програмиране на хората е езикът. Използвате се „хуманитарни технологии“, зад които се крие социалното инженерство. „Човекът е устройство за обработка на информация. И обект за управление посредством същата тази информация.“

Потребителите – новите крепостни селяни

Звучи ли ви познато почти две десетилетия по-късно?

Книгата е разделена на две части, втората звучи още по-познато. Героите се отправят към една „държава от четвърти-пети функционален тип“, „подмандатна територия на злото“, за да търсят кой стои зад случаите на хакване на човешки мозъци. Както пише в послеслова Васил Велчев, „алюзиите с българската действителност от времето на прехода са много, а романът от научна фантастика направо заприличва на социална сатира“.

Някъде около 2011-а Иван Попов спира да посещава клуба, през последното десетилетие името му не се чува сред литературните среди. Единствено през 2015-а негов по-ранен разказ е преведен на английски и издаден в Sci Phi Journal. Това го нарежда сред 120-те текста, които се борят за авторитетна награда през следващата година. Можем само да си представим как щяха да се развият нещата, ако беше спечелил наградата…

Уви, не успях да намеря много свидетелства за живота му през това десетилетие, не мога да ви разкажа с какво се е занимавал, кое му е тежало и какво го е вълнувало. Нито дали вижда сбъдването на толкова много от нещата, които е описал.

Проблеми с разума

„Човечеството ще бъде разделено на две неравни части по неизвестен за нас признак, като едно от предназначенията на интерфейсите тип „човек-машина“ е да избавят потребителя от нуждата да познава вътрешно устройствено на машината; от човека се иска да познава само интерфейса. Съществуват други хора, които са създали този интерфейс и затова трябва да знаят какво стои под него, да бъркат „под капака“.

Ще наречем тези два типа хора съответно юзъри и програмисти. В религията това е разделението пастири/стадо, в политиката – партиен апарат/стадо, и т.н. Едните разработват, поддържат и обслужват интерфейса, другите пасивно се подреждат съгласно изискванията му. Днес най-важни „програмисти“ са медиите, шоубизнесът, рекламата.

Съществуват хора, които си поставят задача да усвоят „недокументираните възможности на скритото зад капака устройство. Такива хора е уместно да наричаме хакери. Хакерът като такъв съществува извън контекста на социалното разделение юзъри/специалисти. С други думи, той хаква не само техническия, но и спрегнатия с него социален интерфейс.“

Иван Попов си отива по собствено желание през август 2019-а. В интернет остават малко следи от новината, той никак не е обичал да говори и да акцентира върху самия себе си. Което е жалко, със сигурност читателите биха се радвали,ако имаше повече интервюта, разкази, детайли.

Както пише Васил Велчев, Попов не би включил в романа си дори биографична част, защото е бил изключително скромен.

Киберпънкът – висша форма на реализъм

„Важно е, че всеки следващ тип цивилизация използва за свой „строителен материал“ човешките отпадъци от предишната епоха“, пише Иван Попов. „Бъдещето се ражда на бунището на настоящето и използва енергията от неговото гниене. (Пример – индустриалните работници са бивши обезземени селяни, отпадък на селскостопанската цивилизация.)

Какви отпадъци наблюдаваме днес? Например – нервните тълпи по интернет форумите и чатовете. Този човешки ресурс (главно от ученици/студенти и СОРове – скучаещи офисни работници) може някак да бъде вкаран в работа, например в системи за колективно (игрово) изработване на решения“.

Facebook? Или тепърва ще намерим начин наистина да търсим колективно изработване на решение от „СОР“-овете, вместо да ги използваме за капитализиране на реклами?

„Парадоксално, но с увеличаване на плътността на комуникационните потоци расте цената на достъпа на дадена информация до обществото. Причината: колкото повече хора викат, толкова е по-ниска чуваемостта и въздействието на отделното съобщение. Мащабни медийни кампании са по силите само на малък брой едри обществени агенти.

В тези условия системата (обществото) реагира с разпадане на все повече специалности и субкултури, с разчленяване на комуникационните потоци на отделни „информационни пашкули“ със слабо свързани „реалностни тунели“. Все повече важна информация остава встрани не само от масовия човек, но и от тесните специалисти.“

През 2020-а излиза сборникът „Киберпънк, евристика, футурология (К.Е.Ф.)“, съставител е баща му Георги Попов, който се връща за кратко от Нова Зеландия. Книгата не може да бъде купена, даже няма цена… само се подарява и разменя. Същински апокриф от дигиталните времена, в който са събрани текстове на Иван Попов от едноименния сайт.

Психотехника и идеологическо инженерство

Точно както своите апокрифи има и интернет. Макар трите му сайта отдавна да не съществуват, мрежата има своята памет, благодарения на която дълги години думите живеят. Ето че и онлайн ръкописите не горят…(Вижте тук.)

„Съвременните хора сме свикнали с представата, че икономиката трябва непременно да расте – с няколко процента годишно. Всеки математик обаче знае, че никой процес в реалния свят не може вечно да расте по експонента: и човечеството, и Земята са крайни системи, значи безкраен растеж в тях не може да има…“, пише Иван Попов.

А също: „Във фазата на линейно развитие в системата се натрупват диспропорции, противоречия, неравновесия. Тоест кризата е следствие от измененията, натрупани в линейната фаза, и тя търси решение, ликвидиране на диспропорциите посредством радикална смяна на режима на функциониране. Неслучайно „krisis“ на старогръцки значи решение. И неслучайно всички „качествени скокове“ в човешката история, всички случаи на зараждане на нов обществено-икономически строй са идвали след свирепи цивилизационни кризи“.

Прогрес чрез даунгрейд

В текстовете му има сериозни икономически анализи, но може би най-интересен е начинът, по който комбинира познанията си по история с научния си усет и опит. Десетилетия по-рано той си е давал сметка за всички предизвикателства, пред които ще ни изправи напредъкът на изкуствения интелект. За големите въпроси, които наистина се задават с напредъка на технологиите. За теми, които и повечето от нас днес не осмислят в дълбочина, макар да е повече от крайно време. Но освен въпросите, там ги има и много от отговорите, които могат да звучат безпощадно.

Но не, не мислете, че няма и оптимизъм.

„В бъдеще се очаква уникално голямо информационно неравенство между хората. Отдолу ще има деградиращи маси, ограничени в знанията и светогледа си до кинескопа на телевизора; отгоре – малочислена прослойка, тласкана нагоре не толкова от икономически мотиви, колкото от глад за знания и умения. „Лудият нов човек“ вероятно ще се оформи в тази малочислена прослойка, ще спечели конкуренцията за ресурси (= работни места) и в един момент след това ще стане явен пример за подражание от всички останали, включително от деградиралите маси. Тоест ще бъде признат за нормален и желателен“.

Отново бащата Георги и клубът по фантастика са инициатори и на първия конкурс за разказ на името на Иван Попов, чийто първи победител стана невероятният разказвач и приятел на Дигитални истории Николай Теллалов.

Бъдещето идва с взлом

И тъй – бъдещето. Бъдещето е голямата тема, която идва. Дали бъдещето е вече тук? Ако вярваме на Иван Попов (а има защо), все още не е. Защото, когато дойде, нищо вече няма да бъде същото. Както каза Николай Генов, на когото дължа огромна благодарност за това, че привлече вниманието ми към днешния ни герой, той „разгръща една много интересна теза – че класическата футурология само разтяга настоящето, а бъдещето е винаги враждебно спрямо него, то му е пълно отрицание, толкова радикално различно е, че означава само негова смърт“.

„Зараждащият се нов обществен строй – колкото и прогресивен да ни се вижда от дистанцията на времето, от гледна точка на съвременниците на „големия скок“ е изглеждал или като масова лудост, или като дълбока, необратима деградация“, обяснява Попов.

„Реалното бъдеще е не това, към което се стремим, а онова, срещу което се борим“, пише още футурологът физик. „Значи то ще настъпи не непременно в най-развитите части на света, а там, където не успеят да отсекат пуснатите от него пипала. А ако вземем предвид, че колкото по-развито е едно общество, толкова по-силна е регулаторната му система, излиза, че бъдещето ще настъпи не в центъра на Западната цивилизация, а някъде в слабата, но технологически възприемчива периферия. (Вие да не си мислите, че говоря за България, хе-хе! Има и по-калпави и неорганизирани страни, например Украйна, Молдова или Колумбия…)“

Декрет за отмяна на обществото

„Можем само да съжаляваме, че Иван Попов не пишеше през последните години“, отбелязва астрономът и фантаст Валентин Иванов. „Неговият сатиричен киберпънк беше забележително, оригинално и новаторско явление в българската фантастика. Едновременно съм се смял и плакал, докато четях как мутрите експлоатират научния ресурс на България“.

„Една от тенденциите, които очаквам в бъдеще, е падане на цената на иновациите (при това – радикално), като следствие от въвеждането на изкуствени интелекти (в широк смисъл)“, пише Попов. „Ще падне вероятно и цената на човешкия интелект. Въпросът е какво ще представлява бъдещата информационна цивилизация и най-вече бъдещата консумация на информационни стоки?“

„Иван Попов притежаваше един от най-острите и безмилостни умове, които съм срещал“, добавя за него фантастът Атанас Славов, прекрасен автор, който, уви, не надживя с много нашия днешен герой. „Мек и добър като човек, деликатен приятел и другар, той беше безкромпромисен в разобличаването на човешките заблуждения и „масови халюцинации“, както той определяше идеологиите и религиите“.

.„С огромна благодарност съм „си взел“ от неговите есета – продължава Славов, чудесната аналогия за мирогледа като операционна система, която времето „инсталира“ и „деинсталира“ в ума на масовия човек. Българинът, казваше той, е в „разногледо състояние“ на ценностната си система, защото е преживял три инсталации на социални операционки – монархическа, социалистическа и капиталистическа. Първите две вече са „деинсталирани“. Как очаквате да е наясно със себе си?“

Към революция на халюцинираните класи

„Историческата тенденция. Коефициентът на интелигентност на човека се увеличава, но бавно. Примерно се удвоява за хиляда и нещо години. А количеството знания се удвоява за колко? Горе-долу за петнайсет. Още по-бързо се усилват комуникациите. От шамана хората са чували по няколко лафа седмично на корпоративно събрание… или както там се е казвало. А на нас ежеминутно ни надуват главата телевизори, вестници, книги и какво ли още не. Сега ни я надуват и през зъркелите…“

„Лекият, игрив език на автора не му пречи, а напротив, помага му да опише дълбоки и точни ситуации“, пише Юрий Илков. Според него е време „да възприемем Иван Попов не само като първожрец на киберпънка у нас, но и като една личност в нашата култура, за която и най-силните слова не достигат, за да се обхване и оцени многообразната му творческа дейност и да се опишат богатите нюанси на художествените, научните и философските му превъплъщения“.

„Историята на интелигентните машини е започнала с цял куп идиотски заблуди“, пише Иван Попов. „Мислели са, че трябва да се стигне до човекоподобен интелект. Но за чий дявол?! Нима някоя от другите машини копира физически човешкото тяло?“

Когато богомилите бяха вирусописачи

Прочетох и един коментар онлайн – „Ако някога ми се удаде случай да се срещна с Иван Попов – бих му намерил магаре, за да влезе с него в града на подмандатната територия, и бих му изплел венец от палмови клонки. Той ги заслужава.“

Без никакви футуристки претенции, нямам търпение за бъдещето, когато някое издателство ще оцени този автор и ще го представи достойно.

Дали наистина някога ще оценим приноса и идеите му, дали те ще ни помогнат да се справим с бъдещето? Дали ще стигнат до повече умове сега, когато технологиите го изискват повече отвсякога… кой знае.

Най-важното е да продължи да ги има хакерите, но не престъпниците, а тези, които въплъщават понятието на писателя. Тези между програмистите и юзърите, хората извън системата, които могат да я променят и осмислят. Досущ както е умеел да го прави и ще го прави още дълго време Иван Попов.

П.П. Посланията на Иван Попов са силни, вълнуващи, замислящи днес, повече от всякога. Благодаря от сърце на Николай Генов, който привлече вниманието ми към този забележителен писател, прогностик, журналист, учен. Според мен е важно думите и името му да стигнат до повече хора. Ще се радвам на всякаква подкрепа – разкази на хора, които са го познавали, помощ за популяризиране на творчеството му или просто добри идеи. Пишете ми!