<?xml version="1.0" encoding="UTF-8"?>
<rss version="2.0" xmlns:content="http://purl.org/rss/1.0/modules/content/" xmlns:dc="http://purl.org/dc/elements/1.1/" xmlns:atom="http://www.w3.org/2005/Atom">
  <channel>
    <title>Срещи – Дигитални истории</title>
    <link>https://karamanev.me/sreshti</link>
    <atom:link href="https://karamanev.me/sreshti/feed/" rel="self" type="application/rss+xml" />
    <description>Разговори с хора, които имат интересна гледна точка за дигиталното ни бъдеще.</description>
    <language>bg</language>
    <lastBuildDate>Fri, 06 Nov 2026 06:00:00 GMT</lastBuildDate>
    <item>
      <title>„България има огромен шанс, ако използва днешната технологична революция“</title>
      <link>https://karamanev.me/sreshti/dobroslav-dimitrov-2026</link>
      <guid isPermaLink="true">https://karamanev.me/sreshti/dobroslav-dimitrov-2026</guid>
      <pubDate>Fri, 06 Nov 2026 06:00:00 GMT</pubDate>
      <dc:creator>Георги Караманев</dc:creator>
      <category>Срещи</category>
      <description>Вече започна петата индустриална революция и за първи път имаме шанса за равен старт с останалите – като държава, като компании и като отделни хора. Как да го използваме? Разговор с Доброслав Димитров.</description>
      <content:encoded><![CDATA[<p><img src="https://img.karamanev.me/2023/12/dobroslav-dimitrov.jpg.480.webp" alt="Доброслав Димитров" /></p><div class="intro"><p><em>Вече започна петата индустриална революция, всичко се променя из основи. Но това, което я прави различна за нас, е, че за първи път имаме шанса за равен старт с останалите – и като държава, и като компании, и като отделни хора.</em></p>
<p><strong><em>Доброслав Димитров</em></strong> <em>отдавна говори упорито по тази тема,</em> <a href="https://karamanev.me/sreshti/dobroslav-dimitrov"><em>преди 3 г. гостува</em></a> <em>на Дигитални истории, а думите от разговора ни днес звучат като сбъднало се пророчество.</em></p>
<p><em>Но как да използваме този шанс по най-добрия начин? Как да се подготвим, как да успеем в новия свят на напредналия изкуствен интелект? Ето ви многобройни поводи за размисъл, а и практични идеи.</em></p>
</div>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/11/dobroslav-dimitrov-2026-2.jpg.960.webp" alt="Илюстрация: малка строителна площадка с няколко крана в мъглива гора, а на хоризонта огромни светещи центрове за данни" loading="lazy" decoding="async" width="1536" height="1024"></figure>
<p class="q"><strong>– Често говориш за започналата пета индустриална революция и че за първи път страната ни има шанс да я използва наравно с останалите. Но можем ли наистина да го направим като държава и от какво зависи? Трябва ли по някакъв начин да опитаме да променим политиката на Европейския съюз, която очевидно е рестриктивна към иновациите?</strong></p>
<p>– Няколко са посоките. Колко можем да повлияем на ЕС? Със сигурност като европейски член трябва да участваме в този разговор и да лобираме. Драмата на Европейския съюз, освен регулациите, е, че нямаме обединен фондов пазар и така никоя компания в Европа не може да мобилизира капитала, който американските компании имат. В Америка</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>минаха 1 трилион долара инвестиции в ИИ за последните 12 месеца,</em></p>
</blockquote>
<p>което е просто умопомрачително. На фона на това миналата година ЕС отдели 20 милиарда за гигафабрика, идея нямам защо ги наричаха така. Ами че за 20 млрд. могат да подготвят само строителните площадки. За една истинска гигафабрика техниката е от порядъка на 50–60 милиарда за 1 гигават мощност.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Тези мини стъпки на Европейския съюз просто няма как да направят необходимото, за да можем да ги настигнем.</em></p>
</blockquote>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/11/dobroslav-dimitrov-2026-investicii.png.960.webp" alt="Графика: 1 трилион долара инвестиции в ИИ в САЩ за 12 месеца срещу 20 милиарда евро от ЕС за гигафабрики и 50–60 милиарда за една истинска гигафабрика" loading="lazy" decoding="async" width="1601" height="1045"></figure>
<p>Но извън глобалната картинка са важни три нива – какво можем да направим като държава, компаниите какво могат да направят и хората на индивидуално ниво. На всяка една плоскост има какво да се прави.</p>
<p class="q"><strong>– Хайде да ги обсъдим едно по едно. Какво е мястото на държавата?</strong></p>
<p>– От критично значение е да се опитаме да станем колкото се може по-голям хъб на икономиката от високотехнологичния сегмент. Имам предвид проекти като този на Endurosat в Доброславци – Starbase Europe. Той е с изцяло частни инвестиции, но и държавата трябва да свърши своята работа. Колкото по-бързо си придвижи документите, толкова по-бързо тези инвестиции ще се изсипят в България, а този проект, например, е за развоен център не само за Endurosat, а и за други компании от ЕС и САЩ. Ще бъде най-големият развоен център в космическия и отбранителния сектор в Европа.</p>
<p>Държавата има роля в него, защото не е като със софтуера, където може да се развиваме и без нея, за истински проекти, свързани с инфраструктура, няма как да се случи.</p>
<p>„Ендуросат“ вече е категоричен лидер в Европа в своята област. С меморандума, който подписаха с „Ариан Спейс“, българска компания ще купува ракети изцяло, прескачайки посредници. Това ни слага в един много кратък списък от държави.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/11/dobroslav-dimitrov-2026-3.jpg.960.webp" alt="Илюстрация: космическа база край София по здрач, с Витоша зад нея и сателит, сглобяван в осветен хангар" loading="lazy" decoding="async" width="1536" height="1024"></figure>
<p>Имаме всичко нужно, за да привлечем големи изчислителни центрове към България – свободна енергия, модернизирана мрежа с много голям капацитет, специалисти. През последните пет години се е случило нещо невероятно – България има инсталирана батерийна мощност, равностойна в абсолютни числа на немската. Това е една от причините в момента да сме изключителен нетен износител на електричество.</p>
<p>Скоро беше обявено, че има преговори с „Тесла“ да реализират три огромни проекта в България.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>България може да се позиционира по съвсем друг начин на световната технологична карта.</em></p>
</blockquote>
<p>Следващото, с което България може да се възползва от сегашната революция, са огромните инвестиции, които започват в сферата на отбраната и конкретно на високотехнологичната отбрана. Имаме опит в традиционната, но това, което предстои в сектора, се вижда от случващото се в Украйна. Тяхната ИТ индустрия се мобилизира на максимум и правят чудесата.</p>
<p>България има специалисти в автомобилната индустрия, която като цяло страда в Европа. Но тези специалисти направо автоматично могат да се прехвърлят към роботиката и високотехнологичната отбрана, свързана с дронове.</p>
<p>Новата ми компания прави точно това – събрали сме се ветерани от софтуерната индустрия, за да създаваме технологично решение за координация на голям брой дронове, които обаче да работят като антидрон система.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Всички други инвестират в дронове, които отиват да разрушават. Да се блъснеш в една сграда не ми изглежда като върха на инженерното изкуство,</em></p>
</blockquote>
<p>но да уцелиш един дребничък дрон във въздуха и да го разрушиш, ми изглежда доста по-важно и по-благородно.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/11/dobroslav-dimitrov-2026-4.jpg.960.webp" alt="Илюстрация: рояк малки защитни дронове със светещи следи пресреща вражески дрон над град по залез" loading="lazy" decoding="async" width="1536" height="1024"></figure>
<p>Но дори само проектът в Доброславци може да преобрази цялата икономика на България, тъй като космическата индустрия ще е за трилиони и ако България се позиционира рано и се превърне в привлекателен център за компании, занимаващи се с високотехнологична отбрана и Космос, можем да сме абсолютни звезди на фона на милиардите, които се инвестират.</p>
<p class="q"><strong>– Човек се улисва да те слуша и даже започва да си представя, че, едва ли не, всичко това е възможно и с малко целенасочени усилия ни чака бляскаво бъдеще. А ако слезем на ниво компании, кое е важното към днешния ден? Имам чувството, че ИИ се въвежда много неумело и хаотично…</strong></p>
<p>– Така е, много от нашите компании имат сериозен проблем и трябва да се преосмислят страшно много бизнесмодели. Чистият аутсорсинг със сигурност е със затихващи функции. Повече компании търсят да се насочат към разработването на решения в реалния свят.</p>
<p>Имаме нова парадигма, в която лидерите трябва да се ориентират. Ситуацията е напълно различна, в момента ние например,</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>с екип от под 15 човека, правим нещо, за което преди нямаше да ни стигнат и 150.</em></p>
</blockquote>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/11/dobroslav-dimitrov-2026-5.jpg.960.webp" alt="Илюстрация: малък екип инженери около една маса, зад тях огромна празна зала с десетки пусти бюра" loading="lazy" decoding="async" width="1536" height="1024"></figure>
<p>С много малък брой инженери, които са много отдадени, с брутална добавена стойност от гледна точка на инженерството днес е възможно да се постигнат феноменални резултати. Във всякакви домейни, в които преди не бихме посмели да отидем. Защото</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>с изкуствен интелект можеш да постигнеш експертиза в произволна сфера за много кратко време. И това, ако е съчетано с умни хора, които могат да учат, нещата стават умопомрачителни.</em></p>
</blockquote>
<p>С аутсорсинга знаеш какво търсиш, трябва да си намериш клиенти. Рискът не е кой знае какъв, докато с продуктово начинание можеш да направиш най-хубавото нещо на света и да имаш нула приход. И това си е риск, който трябва да бъде поет. Но съдбата обича смелите, не тези, които го играят на сигурно.</p>
<p>Има много възможности, българската икономика е последна по дигитализация в ЕС. Това означава, че има толкова много нерешени задачи на бизнес ниво, които сега могат да бъдат решени, но трябва да се подходи по коренно различен начин.</p>
<p class="q"><strong>– Дано има воля за това, защото си говоря с доста хора от сектора и не я виждам, а още по-малко – извън него. Така обаче стигаме и до личните усилия.</strong></p>
<p>– Според мен може би фрийлансингът ще се върне на мода. За известно време той не беше толкова разпространен, правиш нещо, има риск да не ти платят. Много по-добре си си на висока заплата в някоя фирма с всички екстри. Но</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>на един човек, който е проактивен и решава проблемите на хората, това, което може днес да направи за два дена, преди щяха да му трябват шест месеца.</em></p>
</blockquote>
<p>И тук има страшно много възможности. Само малък пример са игрите. Аз съм имал милиони идеи за игри, но не съм ги реализирал, защото щеше да струва огромни суми. Имах една подобна идея за игра, преди години се отказах от нея, защото щеше да струва два милиона да го разработим за две години и накрая може да не изкара нищо. Сега направихме прототип за половин ден! По моите записки, които бях писал преди четири години на ръка. Сканирах ги, показах ги на Claude, изготви ми техническа спецификация, после прототип. Всичко беше готово за 3–4 часа.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/11/dobroslav-dimitrov-2026-6.jpg.960.webp" alt="Илюстрация: стара тетрадка с ръкописни скици на игра, от която светеща следа води към прототип на играта на лаптоп" loading="lazy" decoding="async" width="1536" height="1024"></figure>
<p class="q"><strong>– Много подобен пример имам и аз. Дълго време се чудех как да обновя този сайт, една вечер седнахме с Claude и още на следващата сутрин той беше готов да посреща гости, изумително бърз, с прекрасен дизайн и почти без пари за хостинг.</strong></p>
<p><strong>Но много хора – например Алтман и Амодей, казват, че това ще разшири ножицата. Защото хората, които се ориентират и са любопитни, проактивни са, учат се и се адаптират, си остават малцинство. Дори в нашия ИТ бранш, който би трябвало да се ориентира най-бързо.</strong></p>
<p>– Това, което съм забелязал, е, че с новите технологии няма абсолютно никакво значение с какъв опит е човекът. Дали си инженер, художник или счетоводител, шансът да си проактивен и любопитен е абсолютно еднакъв.</p>
<p>Има софтуерни инженери, които не с толкова много знания, а с много любопитство правят чудеса от храброст. Има и такива, които до последно философстваха. „Вайб коденето не е сериозно“ и започват някакви дълги обяснения. Същото съм го чувал от художници, от юристи.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Едни разсъждават и се наумуват, а другите се налудуват.</em></p>
</blockquote>
<p class="q"><strong>– И все пак как да станат повече тези, които експериментират и се възползват пълноценно от новите възможности.</strong></p>
<p>– За съжаление, има хора, и то никак не са малък брой, които наистина ще имат неприятности.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Въобще не съм съгласен с тезата на Илон Мъск, че ни чака ера на изобилието.</em></p>
</blockquote>
<p>ИИ и роботите ще правят всичко, а ние ще си живеем и ще работим само над себе си.</p>
<p>Това могат да го кажат хора, които са напълно скъсали с човешката природа. За повечето хора професията е част от тяхната идентичност. И като им я отнемеш, дори да им даваш пари, безусловен базов доход, дали те ще се чувстват щастливи? По-голяма част от тях със сигурност няма. И това е много сериозен проблем за решаване, на който нямам отговор.</p>
<p>Единствената ми борба е да влезем в този проблем с широко отворени очи. Този проблем идва и за софтуерния свят вече до голяма степен е тук.</p>
<p class="q"><strong>– Това е и моята голяма цел, повече хора да си отворят очите за новата действителност, но за 6 години не виждам нещата да се променят достатъчно масово.</strong></p>
<p>– Ние с теб продължаваме да го правим, но,</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>за съжаление понякога трябва да стане и белята, за да разберат хората.</em></p>
</blockquote>
<p>И в момента има хора, които не могат да си намерят работа от 3–4 месеца и продължават да поставят изисквания, като в същото време не си правят труда да напредват в ИИ. Много хора си мислят, че това е някакво временно състояние и като се снишим, ще ни отмине.</p>
<p>Ами, няма да ни отмине. Имай предвид, че голяма част от по-младите ни колеги не са виждали време, в което нещата не са били добре. При последната финансова криза нашият сектор беше доста слабо засегнат, при това беше отдавна – 2008–2009 г., оттогава се е сменило едно поколение. Тогавашните 13–15-годишни не са го разбирали това, откакто имат съзнателен живот са свикнали с един постоянен адрес.</p>
<p>По време на пандемията имаше бум на ИТ сферата, после, в началото на войната в Украйна, като изчезнаха украинците и руснаците от световния пазар. Много хора си мислеха, че така ще е вечно.</p>
<p>Е, на тези хора много трудно можеш да им обясниш какво се случва и да те вземат насериозно.</p>
<p>„Едно време, 1912-та, дълбокия сняг“, това чуват като им говорим, такова е горе-долу нивото на разговора. От друга страна са по-възрастните, те пък никак не обичат промени.</p>
<p>Така че не съм особено оптимист. Нашата роля с теб е да говорим колкото можем повече, така че, който може, да ни чуе сега.</p>
<p class="q"><strong>– Напълно съм съгласен! И двама души да прочетат разговора ни и да се замислят, че е време за смели промени, имало е смисъл от него и от този сайт. И да осъзнаят, че ако искат да са конкурентоспособни, час по-скоро трябва да вземат мерки.</strong></p>
<p>– Така е. В началото се говореше, че трябва хората да станат „AI enabled“, да ползват ИИ. Не, отдавна вече е нужно да си „AI native“, той да е естествената среда и ежедневието ти. Замисли се каква е разликата.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/11/dobroslav-dimitrov-2026-ai-native.png.960.webp" alt="Графика: AI enabled срещу AI native – мястото на ИИ, ролята ти, ученето, моделът и отношението" loading="lazy" decoding="async" width="1600" height="1075"></figure>
<p>Това важи за всяка професия. Наскоро ме попитаха за журналистиката. Един любопитен автор, който иска да прави разследваща журналистика – боже господи! – в момента може да направи чудовищни разследвания, за които преди бяха нужни десетки хора екип. Скоро от БРАИТ ще представим един подобен проект, свързан с проверяването на обществени поръчки. Ами че там сме способни на чудеса! Да открием дали дадена поръчка не е нагласена за конкретен победител – нещо напълно невъзможно доскоро, ако малкият параграф, който прави това, е на 800-ата страница от заданието.</p>
<p class="q"><strong>– А какво да правим хората от ИТ света според теб?</strong></p>
<p>– Що се отнася до програмистите, според мен те, освен другото, трябва и скоростно да вдигат експертизата си по някакви вертикали.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Вече е ясно, че кодът ще се пише сам. Но разликата е огромна между това дали го прави програмист с опит или човек, който няма такъв.</em></p>
</blockquote>
<p>Но, ако имаш експертиза в някаква вертикала – финанси, медицина, Космос, това ти дава огромно предимство пред всеки друг. Ако работиш за финтех компания и имаш сериозна финансова грамотност, ти можеш да си този, който предлага решенията. А не да чакаш някой да ти каже какво да правиш и ти да си само по средата между него и ИИ.</p>
<p>От това се променя професията програмист и затова толкова говоря, че ни трябват повече технологични гимназии. Не, това не са гимназии за програмисти, както много хора си мислят. Програмирането е хоризонтално умение и след това имаме вертикална експертиза в някаква посока.</p>
<p>Освен това, колкото поевтинява нещо, което има стойност, толкова повече има търсене за него. Сега много неща, които биха могли, особено у нас, масово не са цифровизирани. Страшно много, защото просто не можеха да си го позволят.</p>
<p>Имам подобна случка с фирма за дрехи втора употреба, която изпрати запитване за проект. Оказа се, че е много по-трудно от обичайните магазини, най-вече защото имаш примерно 250 хиляди уникални артикула – всяка дреха я снимат, завеждат, тя е уникална, не „имаме 50 панталона от този вид“.</p>
<p>Правим първа оценка, смятаме, смятаме и стигаме от порядъка на 350 000 лв., за да е на ниво. Струва ни се безумно, как ще искаме толкова пари за един онлайн магазин, даваме на втори екип във фирмата. Излиза абсолютно същата сметка. Давахме го накрая на елитния екип на „империята“… и пак излиза толкова.</p>
<p>Те се отчаяха, казаха, че е абсурдно. После изчезнаха за 2–3 месеца, но явно никъде не им бяха дали по-добра цена, върнаха се при нас и направихме проекта. В хода на работата обективно се оказа, че има и още, и още, и още, излезе около 500 000 лв.</p>
<p>Какъв бизнес трябва да имаш, за да можеш да си позволиш половин милион за магазин?! Е, сега би било толкова по-лесно и евтино, а има толкова бизнеси, на които им е нужно.</p>
<p>Затова казвам, че трябва не просто да се разчупим, а да подходим към бизнеса по напълно нов начин! Има толкова много за цифровизиране в икономиката…</p>
<p class="q"><strong>– Преди да се разделим, ако сме убедили някого и реши от утре да тръгне по „AI native“ пътя, какви би трябвало да бъдат първите му стъпки?</strong></p>
<p>– Винаги давам следния съвет. Отворете YouTube и започнете да гледате клипчета, качени през последните две седмици, за ИИ и вашата професия. Защото отпреди 4 месеца не са актуални. Трябва да видиш с последния модел някой умник какво успява да направи и да тръгнеш по пътя му. Толкова бързо се променят нещата, че каквато и книга да препоръчаш, каквото и да препоръчаш конкретно, много скоро то ще е безнадеждно остаряло.</p>
<p>А следващото е много специфично за всеки човек, защото само той познава работата си. Ако има късмет да работи в иновативна фирма, там ще има вътрешен ИИ екип, който ще минава по отделите и ще отговаря за това те да тръгнат по този път.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Ако си технологична фирма, но не можеш да си позволиш цял отдел, трябва да имаш поне един такъв любопитен човек, който е евангелист, който да увлича другите.</em></p>
</blockquote>
<p>Но шефът на фирмата трябва много силно да го подкрепи, защото не става без натискане. Не става да го обясниш, да отговориш, така хората много бързо ще тръгнат по старому.</p>
<p>Ако си самостоятелен експерт, там отговорността е лична. Ако не знаеш с какво да започнеш… отиди и попитай любимия си ИИ, ще ти даде много идеи. И задължително си плати поне базовия абонамент в една от големите платформи, безплатните модели няма да ти помогнат. Най-важното обаче си остава да поискаш и да направиш първата стъпка…</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/11/dobroslav-dimitrov-2026-7.jpg.960.webp" alt="Илюстрация: жена работи на бюро с лаптоп и книжа до прозорец с изглед към София и „Александър Невски“" loading="lazy" decoding="async" width="1536" height="1024"></figure>]]></content:encoded>
      <enclosure url="https://img.karamanev.me/2023/12/dobroslav-dimitrov.jpg.480.webp" type="image/webp" length="0" />
    </item>
    <item>
      <title>„Ако ти генерираш нещо, аз мога да генерирам (почти) същото“</title>
      <link>https://karamanev.me/sreshti/dimitar-petrov</link>
      <guid isPermaLink="true">https://karamanev.me/sreshti/dimitar-petrov</guid>
      <pubDate>Fri, 23 Oct 2026 05:00:00 GMT</pubDate>
      <dc:creator>Георги Караманев</dc:creator>
      <category>Срещи</category>
      <description>Кой е авторът, когато картината е създадена от ИИ? Откъде ще дойдат майсторите, ако изчезнат начинаещите? Може ли изкуственият интелект да ни направи по-оригинални, както някога фотографията тласна художниците към импресионизма?</description>
      <content:encoded><![CDATA[<p><img src="https://img.karamanev.me/2026/10/dimitar-petrov.jpg.400.webp" alt="Димитър Петров" /></p><div class="intro"><p><em>Кой е авторът, когато картината е създадена от ИИ? Откъде ще дойдат майсторите, ако изчезнат начинаещите? Може ли изкуственият интелект да ни направи по-оригинални, както някога фотографията тласна художниците към импресионизма?</em></p>
<p><em><strong>Димитър Петров</strong> е основател и арт директор на „Студио Змей“. Завършил е анимация в Лондон, работил е в Cartoon Network по „Невероятният свят на Гъмбол“, създател на „Златната ябълка“ – първия анимационен сериал по български фолклор.</em></p>
<p><em>Наскоро той написа, че създавайки анимация, не използва и никога няма да използва ИИ. Срещнахме се, за да поговорим защо. За авторството и кражбата. За подобието и оригиналността.</em></p>
</div>
<p class="q"><strong>– Много харесвам анимациите, които създавате, и когато прочетох поста ти, че в „Студио Змей“ не използвате и няма да използвате ИИ в работата си, нямаше как да не те поканя да обсъдим темата. Честно казано, аз смятам, че ИИ има място в работата на всеки, за да помага в рутинните, повтаряемите задачи, но също и в креативните. Защо и как ти стигна до това решение?</strong></p>
<p>– Нашето студио работи основно с чужбина. В началото работихме малко тук, видяхме, че системите за финансиране на анимация са много недоразвити, защото навън цялата индустрия разчита на системна държавна подкрепа и субсидии. Така се наложи да потърсим друг вариант. Начинът, по който работиш с чужбина, е, че продаваш труда си и евентуално авторско право. Много рано се сблъскахме точно с тази система – как се продава авторско право и какво точно означава това. Всъщност, доказването на авторство за анимационен, филмов проект или театрална пиеса, е доста сходно. Тогава трябваше много бързо да се науча, защото влязохме в преговори с една много голяма компания и трябваше да се погрижим за правата си.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/10/dimitar-petrov-2.jpg.960.webp" alt="Димитър Петров и Станислав Цветков, между тях героите на Златната ябълка" loading="lazy" decoding="async" width="1280" height="720"><figcaption>Димитър Петров и Станислав Цветков, съоснователите на „Студио Змей“, с героите на „Златната ябълка“ помежду им. Кадър: <a href="https://businessnovinite.bg/korporativni-istorii/dimitar-stanislav-i-zlatnata-jabalka-kak-se-sazdavat-animacii-v-balgarija-video.html">bTV</a></figcaption></figure>
<p>Ставаше дума за Франция, намерих много добра адвокатка, преподавател в Сорбоната, която специализира с тези неща. От нея разбрах, че авторството се доказва с точно определени документи, и има точно определено описание какво означава да си автор на дадена продукция или проект. Така например авторите, освен заплащането за направата на един филм, получават и малка сума при всяко излъчване. Когато една телевизия излъчва филм, тя е задължена да отделя определени суми за авторите при всяко излъчване, дори и след като е платила вече веднъж за закупуване на самият филм. При анимационните филми това са арт директорът, режисьорът, сценаристът и композиторът. БНТ например в момента отделя по един лев за всяка излъчена минута анимация, който се разпределя между четиримата.</p>
<p>Не звучи много, но примерно авторите на „Семейство Симпсън“ с натрупванията си от всички страни, където върви сериалът, са могли да се пенсионират преди 20 години. Има големи международни организации, които следят тези суми да се отделят и разпределят, и това беше преди ИИ изобщо да навлезе.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/10/dimitar-petrov-4.jpg.960.webp" alt="Героите на Златната ябълка надничат от светеща книга" loading="lazy" decoding="async" width="1280" height="779"><figcaption>Героите на „Златната ябълка“ – първия анимационен сериал по български фолклор. Авторите на една анимация – арт директор, режисьор, сценарист и композитор – получават отчисления при всяко излъчване. Илюстрация: „Студио Змей“</figcaption></figure>
<p class="q"><strong>– А той не промени ли из основи нещата, ако не можем да докажем ясно кой е човекът в някоя от тези роли?</strong></p>
<p>– Когато ИИ започна да навлиза, ние вече знаехме как функционират нещата. Или ни наемат за правото да се използват авторски произведения, или за да свършим определена работа. В един момент започнахме да получаваме искания да довършим нещо, което очевидно е генерирано с ИИ, а ние трябва да направим така, че да изглежда по-добре. В началото даже не отказвахме на принципна основа, защото не знаехме, че става дума за ИИ. Давахме за подобни задания пазарна цена, защото все пак от наша страна това го работят истински хора. Изобщо не получавахме отговор отсреща, а впоследствие се оказа, че нито един от тези проекти не стигна до реализация.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Тогава взехме решението в работата си да не използваме ИИ.</em></p>
</blockquote>
<p>Има чисто правни аспекти, но дори да започнем с това, че не можеш да искаш същото заплащане за нещо, което на теб ти е струвало 5 долара, за да го генерираш, след като някой друг е прекарал месеци или години за подобна задача. Етичният казус започна да се появява, защото започна да става ясно, че</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>ИИ моделите са тренирани върху съдържание с авторски права и хората, на които това съдържание принадлежи, по никакъв начин не получават споменаване или отчисления.</em></p>
</blockquote>
<p>Започнаха да излизат приликите – да се генерират неща, които много приличат на други, които са авторски. И постепенно, в крайна сметка, разбрахме, че това е абсолютно безсмислено. В момента се водят редица дела, точно заради липсата на кредит и подобни отчисления.</p>
<p>Отделно, че в нашата индустрия не е и практично. На нас ни е много по-лесно да си работим с нашите художници и те да нарисуват или анимират нещо, което да е готово с една-две корекции, отколкото да минаваме през някакъв модел, който отнема супер много време, за да се докара до ниво, което е готово за продукция. Дори да приемем, че няма етичен казус, а в този случай той е огромен. Водят се колосални дела и големите компании в момента много внимават дали изобщо ще използват ИИ по подобен начин. Нещо повече – и самите зрители според мен реагират доста отрицателно на неща, които са изцяло ИИ.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/10/dimitar-petrov-3.jpg.960.webp" alt="Екипът на Студио Змей сред секвоите" loading="lazy" decoding="async" width="1280" height="721"><figcaption>Екипът на „Студио Змей“ сред секвоите. И да, забелязахте правилно: това е един от малкото нови текстове в Дигитални истории, в които няма нито едно генерирано изображение. Всичко тук е нарисувано или снимано от хора. Снимка: „Студио Змей“</figcaption></figure>
<p class="q"><strong>– Стига да го различат, което вече е илюзия, че е възможно…</strong></p>
<p>– Използвайки ИИ модел,</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>трудно можеш да генерираш наистина оригинална визуална история. Просто защото той винаги стъпва на нещо друго.</em></p>
</blockquote>
<p>Разбира се, това е нещо, с което може би ще се експериментира в бъдеще. Не казвам, че ние ще го правим, по-скоро подозирам, че големите компании ще тръгнат в тази посока, защото имат много голям набор от материали. Чисто технически, малък екип като „Студио Змей“, който е на само на 11 години, най-вероятно</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>нямаме достатъчно голям масив, за да обучим модела така, че да ни върши работа. И пак ще ни е по-ефективно и смислено да я вършим сами.</em></p>
</blockquote>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/10/dimitar-petrov-5.jpg.960.webp" alt="Кадър от Аз, Елвис Риболди: мотор с кош пред билборд" loading="lazy" decoding="async" width="1843" height="973"><figcaption>„Аз, Елвис Риболди“ – първият дългосрочен международен проект на студиото (2018), излъчван по Disney Channel и Cartoon Network. Кадър: „Студио Змей“</figcaption></figure>
<p>Да, ИИ днес е една комбинирана, много приятна търсачка, която може да е забавна. Например, направихме си експеримента да генерираме българска комедия. Няколко пъти, а накрая все ставаше дума за подялба на апартамент или стар имот.</p>
<p>Комедията всеки път беше просто покъртителна – за някакви приятели, които идват в апартамента на единия, който иска да го подготви за продажба, защото го е наследил, и там се сблъскват с някакви типични драми… Това е много показателно за състоянието на българското кино, защото беше една амалгама от всички български филми, които можеш да намериш онлайн.</p>
<p>Но можеш ли да създадеш оригинална история, каквато досега не е имало в българското кино? Става много по-трудно. А има и друг казус, който мисля, че вече се вижда в IT-сектора – че все по-трудно се наемат млади специалисти, без опит.</p>
<p class="q"><strong>– Определено. А ако те изчезнат, откъде ще дойдат следващите специалисти?</strong></p>
<p>– Виждам как същото ще се случи и в дизайна, и в анимацията. Как започваш, как поддържаш създаването на ново знание, развитието? Анимацията до някаква степен е занаят. Има много талантливи хора, но трябва да натрупаш опит, за да знаеш какво правиш, да имаш някакво усещане за естетика, какво работи и какво – не. Впоследствие започваш да надграждаш и вече на най-високото ниво да мислиш за нови начини да правиш нещата.</p>
<p>Ако изчезне нивото на начинаещите, защото ИИ прави техните задачи, хората, които стигат до средно и високо ниво, няма да имат основата и знанията, за да продължат.</p>
<figure class="fig fig--portrait"><img src="https://img.karamanev.me/2026/10/dimitar-petrov-6.jpg.480.webp" alt="Плакат на Unicorn: Warriors Eternal" loading="lazy" decoding="async" width="600" height="850"><figcaption>„Unicorn: Warriors Eternal“ на Генди Тартаковски (Adult Swim, HBO Max): „Студио Змей“ прави над 173 минути фазиране, почистване и оцветяване – занаятът, от който започва всеки аниматор. Плакат: Adult Swim</figcaption></figure>
<p>Тук имам и контраргумента, че тези модели в момента се продават много под реалната си себестойност. И съм склонен да се хвана на бас за нещо не много голямо, че до 5 години цената за токени и за употребата на публични ИИ модели ще скочи драстично. Най-вероятно няма да може да се използват по този начин, по който сега се използват, за да си генерираш мемета. Реално погледнато, ако нямаш достъп, за да генерираш как би изглеждал ж.к. „Младост“ като филм на „Гибли“, няма да го направиш. Никой няма да инвестира пари, за да го генерира.</p>
<p class="q"><strong>– Съгласен съм, бих се хванал на бас и си записвам за след 5 години, да сме живи и здрави, и ние, и ИИ. Защото и чиповете се развиват, и моделите стават по-ефективни с всяка седмица и не мисля, че достъпността рязко ще се промени. Ето обаче, с теб си говорим най-спокойно и търсим аргументи в две противоположни посоки, което ми се струва все по-сложно и рядко явление.</strong></p>
<p>– И аз така мисля. Вече навсякъде е така, но</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>в България става все по-трудно да се води нормален, уважителен разговор с хора, които имат различно мнение.</em></p>
</blockquote>
<p>Без да приемаш, че то прави ужасен човека срещу теб, че той те мрази. В крайна сметка, хората трябва да могат да си говорят уважително, дори да имат различно мнение.</p>
<p>Един човек, като му разказвах за възгледите ни, и каза: „Ясно, значи мразиш ИИ“. Отговори го напълно добронамерено. По никакъв начин не мразя технологията, това е абсурдно. Но щом си формулираш съждението по този начин, вече започваш антагонистично.</p>
<p>За много неща е така. Не ни се занимава да се задълбаваме, търсят се много бързи, повърхностни решения. Особено в социалните мрежи. Направихме една поредица за медийна грамотност, анимационно минисериалче „Мила и Марко за екраните“. Като част от проучването за него си направих TikTok. Не знам дали имаш TikTok, но това е... Нямам думи, ужасно е с какви неща се забавляват младите хора онлайн.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/10/dimitar-petrov-7.jpg.960.webp" alt="Кадър от Мила и Марко: Крали Марко с боздуган държи Мила" loading="lazy" decoding="async" width="1920" height="1080"><figcaption>„Мила и Марко“: десетгодишната Мила се мести в Габрово и неволно призовава духа на Крали Марко, чиито методи са по-подходящи срещу балкански змейове, отколкото срещу съвременни проблеми. Кадър: „Студио Змей“</figcaption></figure>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Търсим бързи отговори, бързи решения, много трудно задълбаване, рядко водим дискусия с различни мнения.</em></p>
</blockquote>
<p class="q"><strong>– А това отива и в отношението ни към ИИ. За повечето хора той е забавление – да си генерират картинка според модата – дали в света на 80-те или в стила на студио „Гибли“. Вместо да започнем важния разговор за тази технология, която има помитащ потенциал.</strong></p>
<p>– Определено, вече като виждам всяка такава нова мода, съм в шок. Освен това прочетох условията за ползване на моделите, които тествах. Мисля, че много малко хора го правят, отнема време, а мисля, че е много важно. Там определено има неща, с които е хубаво човек да е наясно. Особено ако слага свои снимки или материали. Така обогатява тези модели с различна информация, което е за негова сметка, а според мен България се случва масово. Това също мисля, че е огромен проблем.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>В един момент хората, които са го използвали често по този начин, ще започнат да се виждат къде ли не, в реклами или други изображения, които може да не са никак приятни.</em></p>
</blockquote>
<p>Ще е много неприятен страничен ефект и много хора ще се изненадат. В крайна сметка трябва да имаме някакво базово ниво на онлайн грамотност.</p>
<p class="q"><strong>– Уви, днес не мисля, че е възможно да се спасиш от това. Ако си популярна личност например, образът ти отдавна е в моделите. Ако използваш дълги години социалните мрежи – също.</strong></p>
<p>– Да, но така ги даваш сам, давайки ясно съгласието си. За мен това е огромна разлика. Да, най-вероятно по един или друг начин ще попаднеш в данните, но не и като изрично си се съгласил те да се използват за всичко.</p>
<p>Подозирам, че в един момент ще имаме дигитални паспорти, които по някакъв начин да събират тези данни и да ни осигуряват някаква защита. Там също има много спорове – това някакъв вид контрол ли е, или е гаранция за сигурност, много интересно и странно е как ще се развият нещата. На европейско ниво в момента се опитват да въведат регулации, но това няма ли да забави европейските модели? Надали подобни регулации ще има в Китай например.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Тъй че какво точно се стремим да бъдем? Може би това е най-важният въпрос.</em></p>
</blockquote>
<p>В Китай в момента ИИ се използва за създаване на много мащабни медийни продукти, които носят огромни приходи. Но това там е буквално държавна политика. Те въобще не се интересуват от тези проблеми и дилеми, които ние имаме тук. Донякъде, може би, могат да си го позволят с това ниво на контрол, което имат.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Може би обобщението е, че трябва да се научим да си говорим повече, обществото като цяло, и да задълбаваме във важните теми.</em></p>
</blockquote>
<p class="q"><strong>– Мисля, че още не сме там, но дали мислиш, че в обозримото бъдеще ще е възможно да има неразличима генерирана анимация например?</strong></p>
<p>– Не съм сигурен, честно казано. От една страна, визуалното съдържание изисква много ресурси. Но ти си прав, че с развитието на технологиите той може да стане абсолютно достъпен.</p>
<p>Има специфики, които би било много по-трудно да се генерират. Сега го виждаме примерно с рекламите, със статичните изображения.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Да, днес можеш да генерираш неща, които изглеждат наистина много добре. Само че отново много често тези неща са най-малко общо кратно на нещо.</em></p>
</blockquote>
<p>Т.е. много често са чисто ремиксиране.</p>
<p>И другото е, че ти ако генерираш нещо, аз мога да генерирам почти същото. Дори да използваш нещо уникално като промптове, пак в някакъв момент някой друг може да използва същото или много сходно и ще постигне много близък резултат.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/10/dimitar-petrov-8.jpg.960.webp" alt="Вихра сред светещи магически знаци" loading="lazy" decoding="async" width="2053" height="1182"><figcaption>Вихра, героинята на „Златната ябълка“ (от 2020 г. проектът се казва „Вихра и Златната ябълка“, с френския копродуцент Dandelooo). Илюстрация: „Студио Змей“</figcaption></figure>
<p>И тук също е един от основните казуси при масовата употреба. Не говоря за големите американски компании, които са на по 100+ години, имат огромни масиви от информация, които си пазят много ревностно. Става дума от гледна точка на масовия потребител. На мен ми бяха попаднали във фейсбук две реклами на тотално различни неща, които изглеждат все едно са една и съща. Те вече не са реклама, а точно обратното. И това го виждам в много масови продукти, в магазини, тетрадки, всякакви бързи продукти, които по принцип не са скъпи.</p>
<p>Подозирам, че колкото по-добър става този модел, колкото по-добри стават тези изображения, толкова и хората ще се наситят да ги гледат навсякъде.</p>
<p class="q"><strong>– Позволи ми да не се съглася, опитах го и с поетичен конкурс. При творческо отношение, оригиналност, допълнително съдържание, положен труд, винаги могат да се получат нови, красиви, интересни, смислени резултати. Проблемът за мен е, че хората подхождат шаблонно и затова резултатите им си приличат.</strong></p>
<p>– Все пак мисля, че в един момент оригиналните изображения, оригиналната стилистика, нещо, създадено от истински човек, пак ще има по-висока стойност, просто защото</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>ще се върнем към по-оригинални стилове, неща, които изглеждат по-различно.</em></p>
</blockquote>
<p>Пак е въпрос на процент на употреба, също и на това как ще се ориентира по-масовият потребител. Със сигурност има хора, които са малък процент, но го използват много креативно и ще има интересни резултати.</p>
<p>Аз обаче си генерирах приказка с ИИ и тъй като преподавам, със студентите анализирахме резултата. Ами, то всъщност не беше никаква история, не беше приказка. Нямаше сюжет, нямаше поука, нямаше герои, нямаше действие, нямаше абсолютно всички необходими неща, за да можеш да кажеш, че това е история, и да го разпознаеш по някакъв начин. На повърхността изглежда, като да работи, но веднага щом го анализираш, виждаш колко е счупено всъщност.</p>
<p>Ако го пуснеш още и започнеш да му даваш итерации, може би в някакъв момент ще стигне до това. Но ми е малко странно – ако ти отделиш 3 дни за това, защо вместо тях просто не напишеш приказката?</p>
<p>Може би бъркам, защото съм по-оптимистично настроен от повечето хора.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Не смятам, че ИИ ще вземе работата на целия свят, а по-скоро ще покрие Fiverr поръчките.</em></p>
</blockquote>
<p>Има един сайт, в който се изпълняват евтини поръчки за какво ли не, най-често за 5 долара. Именно това, масовото, според мен ще отиде при ИИ.</p>
<figure class="fig fig--portrait"><img src="https://img.karamanev.me/2026/10/dimitar-petrov-9.jpg.480.webp" alt="Плакат на Хрусковците" loading="lazy" decoding="async" width="600" height="850"><figcaption>„Хрусковците“ – френска копродукция с БНТ, Canal+ и Rai, в която „Студио Змей“ е миноритарен копродуцент. Плакат: „Студио Змей“</figcaption></figure>
<p class="q"><strong>– Тук аз пак съм на другата страна, може би защото пък виждам изключително успешните примери, включително и ИИ да пише неразличимо от мен, след като това е умението, което съм развивал цял живот.</strong></p>
<p>– Ние имаме студенти, които идват от Франция всяка година, представяме им наши проекти и им даваме задача – да направят нещо, базирано на тях. Доскоро бяха доста оригинални, снимаха видео, правеха всякакви работи. Миналата година генерираха нов ИИ персонаж, без да ни питат, разбира се.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Беше много неприятно, защото персонажът изглеждаше доста добре. Изглеждаше като нещо, което бихме направили.</em></p>
</blockquote>
<p>След това им разказах защо това никога не бива да го правим и после не можем да го продадем.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/10/dimitar-petrov-10.jpg.960.webp" alt="Дизайни на кукери за Златната ябълка" loading="lazy" decoding="async" width="2053" height="1182"><figcaption>Кукерите от „Златната ябълка“. Персонажът, който френските студенти генерираха, „изглеждаше като нещо, което бихме направили“. Илюстрация: „Студио Змей“</figcaption></figure>
<p>Признавам, ако видя ИИ да генерира неразличимо и добре анимация, няма да ми бъде приятно. Ще потърся дали някой го използва, за да печели. Но това може да се случи и без ИИ. И преди се случваше да вземат твой дизайн и да го слагат на корица на книга в Бразилия. Плагиатството не е нов проблем, просто инструментът би бил нов.</p>
<p>Според мен ИИ дава безкраен потенциал за мемета и сатира, което е страхотно, сатирата трябва да е достъпна. Но се надявам това да ни накара да започнем да ставаме по-оригинални и да търсим повече различност. Както</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>когато се появява фотографията, изобразителното изкуство не изчезва, а се развиват импресионизмът и другите визуални стилове, които нарочно не изглеждат фотографски или реалистично.</em></p>
</blockquote>
<p>Ти нарочно отиваш в една посока, която това нещо не може да прави. Съответно, това стимулира създаването на нови изразни средства, нови софтуери, истории, програми. Дали ще се случи така? Ще видим, аз оставам оптимист.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/10/dimitar-petrov-11.jpg.960.webp" alt="Вихра лети със синя коса и мълния в ръката" loading="lazy" decoding="async" width="1920" height="1080"><figcaption>Всичко започва през 2015 г. с бюджет от 800 лв. за едноминутен трейлър на „Златната ябълка“. Илюстрация: „Студио Змей“</figcaption></figure>]]></content:encoded>
      <enclosure url="https://img.karamanev.me/2026/10/dimitar-petrov.jpg.400.webp" type="image/webp" length="0" />
    </item>
    <item>
      <title>Логика на емоциите: защо хейтим и как да спрем?</title>
      <link>https://karamanev.me/sreshti/kaloyan-tsvetkov</link>
      <guid isPermaLink="true">https://karamanev.me/sreshti/kaloyan-tsvetkov</guid>
      <pubDate>Fri, 16 Oct 2026 05:00:00 GMT</pubDate>
      <dc:creator>Георги Караманев</dc:creator>
      <category>Срещи</category>
      <description>Седнали двама ИТ специалисти… да си говорят за общуване. Технологиите се сменят, хората, които ги ползват – не. Защо програмист с 20 години опит твърди, че най-важното умение в професията му е да разбира хората? И какво общо има това с хейта в социалните мрежи и с изкуствения интелект?</description>
      <content:encoded><![CDATA[<p><img src="https://img.karamanev.me/2026/10/kaloyan-tsvetkov.jpg.960.webp" alt="Калоян Цветков" /></p><div class="intro"><p><em>Седнали двама ИТ специалисти… да си говорят за общуване. Технологиите се сменят, хората, които ги ползват – не. Защо програмист с 20 години опит твърди, че най-важното умение в професията му е да разбира хората? И какво общо има това с хейта в социалните мрежи и с изкуствения интелект?</em></p>
<p><em><strong>Калоян Цветков</strong> е програмист с над 20 години опит и съводещ на преродения култов подкаст <a href="https://www.youtube.com/@micmousebg">„Микрофон и мишка“</a>. С него ще обсъдим:</em></p>
<ul>
<li><em>Защо умението да разбираш хората е най-важното, което програмистът развива с годините?</em></li>
<li><em>Кое кара хората да хейтят и как собствените ни балони вместо да ни събират, ни разделят?</em></li>
<li><em>Защо никой злодей не мисли, че е злодей и как да реагираме на коментар, който ни наранява?</em></li>
<li><em>Какво ще промени изкуственият интелект в общуването и защо меките умения стават най-важни?</em></li>
<li><em>Защо хората трябва да са на първо място – и в екипа, и в семейството?</em></li>
</ul>
</div>
<p class="q"><strong>– Когато те поканих да поговорим, ти предложи темата да е комуникацията… Доста неочаквано, признавам, все пак и двамата сме хора на технологиите, въпреки че, разбира се, темата изключително много ме вълнува. Защо я избра?</strong></p>
<p>– Отдавна съм забелязал, а изкуственият интелект го показа още по-ясно, че технологиите се променят, но това, което не се променя в тях, са хората, които ги използват.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/10/kaloyan-tsvetkov-2.jpg.960.webp" alt="Калоян Цветков с микрофон на сцената на хакатон" loading="lazy" decoding="async" width="2000" height="1333"></figure>
<p>Преди няколко години имах лекция на една конференция и ме представиха: „Калоян е програмист с 20 години опит“. И какво? Това с 20-те години в момента не е актуално въобще. При 20 години опит с Лили Иванова сме чукали кофички на пясъчника до пирамидите. Въобще не е адекватно. Обаче</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>кое е това умение, което развиваш с годините? То е да работиш с други хора.</em></p>
</blockquote>
<p>А как работиш добре с други хора? Когато започнеш да ги разбираш. Не говорим за толериране, не говорим за съчувствие. Като разбираш нещо как работи, по-бързо усещаш, че ако има конфликт, не е лично, а ако има някаква постъпка, тя е продиктувана от несигурности или страхове.</p>
<p>Много неща се обясняват по този начин. И това е полезното. Затова така приключих лекцията: „хората на първо място“ и още нещо – логиката на емоциите. Защото виж как двете неща са противопоставени – логика и емоции.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Обаче всъщност емоциите обясняват логиката на много постъпки.</em></p>
</blockquote>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/10/kaloyan-tsvetkov-logika-na-emotsiite.jpg.960.webp" alt="Илюстрация: глава в профил, в която логическата схема е съставена от емоции" loading="lazy" decoding="async" width="1099" height="1000"></figure>
<p class="q"><strong>– Аз съм журналист, който стана програмист след трийсетте. И това умение – да общувам с хората и да се опитвам да ги разбирам, без което не мога да си върша работата като журналист, ми е изключително полезно и като програмист, което не бих очаквал, докато бях извън IT сферата.</strong></p>
<p>– В IT, в технологичния свят, на английски терминът е „интроверт“, на български някой го превеждаше като „задръстеняк“. Ние, хората в нашия занаят, сме по-затворени като цяло, защото работата е когнитивна, ментална, мисловна. Трябва да се съсредоточиш, за да я свършиш. Тази работа привлича повече хора, които са такива – затварят се в себе си, повече мислят – и общуването им е по-трудно като цяло.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Щом общуването им е по-трудно, те имат по-малко опит в него и, бих казал, по-малка емоционална зрялост, поне на ранни етапи в кариерата им.</em></p>
</blockquote>
<figure class="fig fig--portrait"><img src="https://img.karamanev.me/2026/10/kaloyan-tsvetkov-3.jpg.480.webp" alt="Калоян Цветков наднича зад лаптоп със стикер „Не ме занимавай“" loading="lazy" decoding="async" width="960" height="1280"></figure>
<p>Като поработиш в някоя компания дори 5-6 месеца, виждаш, че не работиш сам на някакъв клон или в някаква стая – има други хора, говорите, правите, някой ти обещава нещо и не го изпълнява, ти обещаваш нещо и не можеш да го свършиш. Тия неща те доизграждат, развиват те.</p>
<p>Това не че липсва на IT средата, просто хората го разбират от опит, не от книга. Не е нещо, което можеш да прочетеш или да ти кажат: прави това, това и това. Един познат се шегуваше, че няма книга „Общуване за идиоти“, там всичко се прави с практика.</p>
<p>Трябва да си минал през тези неща, да си ги усетил. Това като програмисти го учим, щем не щем, защото няма друг начин.</p>
<p class="q"><strong>– Обаче като общество, ако вдигнем малко мащаба, няма как да го учим. Хейтът за мен е <a href="https://karamanev.me/technologii/hate-online">много голяма тема</a>, откакто правя този сайт. Общуването в социалните мрежи ни превърна в едни озлобени хора, които постоянно се делят заради поредната „голяма тема“ и не се изслушват.</strong></p>
<p>– Защо? Както <a href="https://karamanev.me/sreshti/hari-haralambiev">Хари</a> и Васи казват – хайде да го изследваме. Кое кара хората да хейтят? Първо, искам да спомена книгата на Марк Менсън „<a href="https://www.goodreads.com/book/show/28257707-the-subtle-art-of-not-giving-a-f-ck">Тънкото изкуство да не ти пука</a>“. Едно от основните неща в нея е, че хората се нервират и се дразнят от неща, които за тях са важни. Не казваме, че са правилни или обективно важни, просто те ги усещат по този начин. Хората хейтят, когато е засегната тема, която е важна за тях, те се чувстват нечути, смятат, че тяхната страна не е представена в спора, или си носят някаква травма отпреди – някой не ги е изслушвал, не им е обръщал внимание. Сега, като имаш трибуната на интернет пред всички хора, които ти четат постовете и коментарите, защо да не я използваш, да кажеш какво мислиш?</p>
<p>Тук и балоните на филтрите помагат, защото го засилват: заобикаляш се с хора, които мислят като теб, и всички други са идиоти. Много</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>по-малко усилия полагаш да се опиташ да разбереш другата гледна точка, или поне да я уважаваш.</em></p>
</blockquote>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/10/kaloyan-tsvetkov-balonite.jpg.960.webp" alt="Илюстрация: хора в отделни балони, а отвън всички изглеждат изкривени" loading="lazy" decoding="async" width="1758" height="767"></figure>
<p>Аз съм на мнение, че не съм по-умен от останалите. И на мен понякога хората ми изглеждат като идиоти. Но ако знам, че не съм по-умен, е редно да си задам въпроса какво не знам, което те знаят? Какво не виждам, което те виждат? Защото убеден съм, че не са идиоти. Всъщност пак е въпрос на това как възприемаш останалите хора, с които общуваш.</p>
<p>Не е лесно, защото всички сме егоисти до различна степен. Примерно, като си родител и си спомняш какво е било да си дете, каква е преломната точка, като станеш баща, изведнъж отговаряш за някой друг. Може би, ако си имал по-малък брат или сестра, пак до някаква степен, но децата са егоисти по много инстинктивен начин, защото те са в центъра на света – на родителите си, на бабите и дядовците, на училището. И чак може би когато родителят попадне в такава ситуация, разбира, че светът не се върти около него и започва да гледа по друг начин. Поне моят анализ е такъв. Може да изглежда лекомислено, но…</p>
<p class="q"><strong>– Никак даже, много ми харесва асоциацията. Аз го преживявам в момента: гледам „<a href="https://en.wikipedia.org/wiki/Malcolm_in_the_Middle">Малкълм</a>“ за втори път, с 25 години пауза, и сега го гледам със синовете ми. Тогава ми беше смешен от гледната точка на децата, сега ми е смешен от гледната точка на родителите.</strong></p>
<p>– Бил е при теб на гости <a href="https://karamanev.me/sreshti/alexander-kondov">Александър Кондов</a>. Неотдавна той направи в YouTube канала си за книги видео, в което казва, че</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>не е смислено в училище да те карат да четеш книги, в които се описват чувства, които не си изпитвал.</em></p>
</blockquote>
<p>Носталгията на „<a href="https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9D%D0%B5%D0%BC%D0%B8%D0%BB%D0%B8-%D0%BD%D0%B5%D0%B4%D1%80%D0%B0%D0%B3%D0%B8">Немили-недраги</a>“ не значи нищо за теб, когато си в училище. Но когато завършиш, отидеш да учиш, отделиш се от семейството и приятелите, изпиташ тези чувства – и го прочетеш след това, години по-късно, разбираш защо тези класики са класики. Разбираш кое е ценното в тях. Просто не можеш да ги оцениш, когато нямаш опита.</p>
<p>И това е най-важното: ти например на 15 години имаш акъла и физически си развит като зрял човек на 30. Каква е разликата? 15 години опит, 15 години живот. Мозъкът ти като възможност ги има, но няма опита, с който да го напълниш, за да можеш да правиш добрата преценка кое е ценно, кое е важно. Колко са трудни нещата в живота – или пък че други, които изглеждат ужасно трудни, въобще не са толкова страшни.</p>
<p class="q"><strong>– Но какво можем да направим, така че повече хора да имат тази нагласа, че не са най-умните, а другите са идиоти? Ето, с родителството: ти постепенно порастваш до тия неща. Как можем да го направим по-масово сред хората, които общуват онлайн – да се научим да слушаме другия и да го уважаваме?</strong></p>
<p>– Не знам. Аз като цяло не съм фен на масовите подходи, защото всички искат да спасят света по някакъв начин. Как ще стигнем до максимално много хора с усилията и ресурсите, които имаме? В много случаи е нужно да спасиш само един човек. Да обърнеш внимание само на един човек. Или пък просто да си за пример на останалите. Това, че</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>не се държиш хейтърски с хейтърите, ами се опитваш да имаш двете основни качества на всеки родител – любопитство и търпение.</em></p>
</blockquote>
<p>Отнасяш се по този начин към всички хора, които срещнеш и с които събеседваш. Може да ти пилят нервите, да стигнеш до края на търпението си, но когато се отнасяш към човек с уважение, той много рядко има причина да се държи по обратния начин с теб. Може да започнеш ти без уважение, защото сте в спор, той е на противоположната страна. Но изследвай и разбери защо е на това мнение.</p>
<p>Всички, щем не щем, имаме доста стереотипи и неща, които предполагаме за другата страна, просто защото така сме преценили по външния вид, по аватара на социалния профил, по нещо друго.</p>
<p class="q"><strong>– Има ли изобщо ситуация, в която да нямаме такива стереотипи?</strong></p>
<p>– Само като пример ще ти дам. Излезе една книга на Чарлс Дюиг, „<a href="https://www.penguinrandomhouse.com/books/677212/supercommunicators-by-charles-duhigg/">Суперкомуникатори</a>“. Той малко е рециклирал някои неща, но в една от главите се говореше за дебата за оръжията в САЩ. Това е доста поляризираща тема: няма хора по средата, всички са или „да“, или „не“. И там разказва за такъв експеримент. Трябва да се разбере, че доста от хората, които са за оръжията, не са тези, кръвожадните, за които ги представят. За много хора притежаването на оръжие дава сигурност – в дома ти, за теб самия. Те самите са били травмирани от друга история преди това, в която са се чувствали безпомощни, и вярват, че оръжието може да им помогне. Затова толкова силно упорстват и не искат да се откажат от него. Може би не всички, но част от тях имат доста рационално обяснение. Пак има логика на емоциите.</p>
<p>А пък за хората, които са против оръжията, нещата са доста очевидни: ако са преживели тежка загуба на близък от оръжие, което изглежда, че е дадено на неправилния човек и той е злоупотребил с него. Пак има логика, има обяснение. Не е необходимо да се съгласяваш с една от двете страни. Просто</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>разбери защо мислят по този начин, откъде идва мнението им. И чак тогава се опитай да намериш някакво решение.</em></p>
</blockquote>
<p class="q"><strong>– Много често, и в случая с оръжията, се получава така, че хората се събират и се карат за 15 различни неща, по които са от двете страни. Някак си става естествено: както в случая, горе-долу републиканци и демократи са за и против оръжията. Или в български контекст го виждаме още по-ясно – двата крайни лагера, даже не е нужно да ги изброявам. Това как става, ако мотивацията е в личния опит?</strong></p>
<p>– Аз съм на мнение, че не са едни и същи лагерите, само така изглежда отстрани. За всеки човек опитът се базира на нещата, които е преживял. Ако погледнеш отдалеч, виждаш, че съвпадат донякъде, ама не на 100%, има разминавания.</p>
<p>И в България, до която и партия горе-долу да стигнеш, ще намериш хора, които намират за себе си рационално обяснение защо са там. Най-често обяснението им е, че искат или пък не искат промяна от всичко дотук, а първите обикновено са повече. Всички хора си имат обяснение защо са поддръжници на една или друга партия или политик. Много често е не „за“, а „против“: „не ми харесва старото, искам да избера нещо различно, ново“.</p>
<p class="q"><strong>– Да, под някакъв друг ракурс почти всички сме за някаква форма на промяна. Даже с горе-долу едни и същи думи го обясняваме, макар да сме от различните страни на „барикадата“. Не искаме да има корупция, искаме работеща съдебна система. Не съм чул някой да казва, че не иска това.</strong></p>
<p>– И тук се разкъсва разговорът. И аз не искам корупция. Защо се случва корупция? Защото хората сме слабоволеви същества, които, като дойде изкушението, много лесно се поддават, или имат друга причина. Със сигурност не е само една, много причини са. Обаче пак: защо? Случва се, не е приятно – защо се случва? Аз съм убеден, че дори хората, които взимат подкупи, които са корумпирани, не се чувстват злодеите в тази история. Те оправдават себе си: „Ето, аз съм в трудна ситуация, толкова зле живях, всички го правят, защо да не го правя и аз“. Намират вътрешно обяснение, рационализират го по някакъв начин.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>И пак се връщаме до това, че няма злодеи. Не трябва да подхождаш към хората предварително с това, че някой е лош и е направил нещо лошо.</em></p>
</blockquote>
<p>Да, извън моралните и етични стандарти – откраднал, ударил, убил някого, отдавна са формулирани. Но за останалите трябва да се опиташ да разбереш другия, да потърсиш мотивацията му.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/10/kaloyan-tsvetkov-nyama-zlodei.jpg.960.webp" alt="Илюстрация: човек с жълто наметало се вижда герой в огледалото, а сянката му е с рога" loading="lazy" decoding="async" width="1756" height="768"></figure>
<p>Един познат във фейсбук беше написал – никой злодей не мисли, че е злодей. Всички мислят, че правят нещо в името на нещо друго и ако са необходими жертви, са готови да ги направят. Много често тези жертви не са техни, а за сметка на някой друг. Но вътрешният им диалог казва: „Аз правя нещо, защо не ме разбират? Защо са против нещата, които искам да направя?“.</p>
<p>Оттук вече излиза останалият хейт. Ако не си за едната от политическите партии, си платен трол. Защото хората не могат да си представят човек рационално да е на това мнение, което представя и за тях единственото обяснение е, че е платен. – Ами ако искрено го вярва? Толкова ли е сложно или трудно? Хората вярват във всякакви неща. Политическата ориентация защо да не е една от тях?</p>
<p class="q"><strong>– Съгласен съм, особено след като се размиха устоите и на това какво съдържа политическият разговор. Далеч сме вече от идеите за ляво и дясно, консервативно и либерално, в много посоки те дори са си сменили местата.</strong></p>
<p>– С теб сме от децата на демокрацията и сме отраснали с това ляво и дясно. Традиционното разделение е либерално и консервативно, днес е популистко и консервативно. Думата „популистко“ идва от Древния Рим: хора, които изпълняват нещата, които масите искат, и такива, които смятат, че има правила, и, колкото и да са сложни за изпълнение, трябва да се спазват, защото нашите ценности се базират на тях, а не на това, което иска тълпата. Последните години консерватизмът може би има успехи, защото стана по-популистки настроен, което е такава огромна ирония.</p>
<p class="q"><strong>– Да, парадокс е, защото обезсмисля цялата парадигма. Кога за последно се усети, че към някого или към някаква идея се отнасяш предубедено и ги демонизираш, а пък после разбра, че не си бил прав?</strong></p>
<p>– Случва се редовно. За съжаление, инстинктът е много бърз. Инстинктът е нещо, което правиш, без да мислиш. Особено ако на живо някой каже нещо, което сметна за глупаво. С годините се опитвам да не го правя, но някакъв язвителен, ироничен коментар ще излезе веднага. И после се осъзнавам: „чакай, аз този човек не го познавам“. Или пък обратното: „този човек го познавам толкова отдавна, говорили сме, знам го. Това, както го казва, на мен ми изглежда странно и глупаво, обаче трябва да има причина“. „Извинявай, устата ми е по-бърза от главата. Кажи все пак какво имаш предвид. Дай да видим какво си искал да кажеш.“</p>
<p>За мен в интернет е по-лесно, защото имаш контрол. Няма нужда да пишеш веднага, можеш да го премислиш, докато го пишеш, да си кажеш: „Чакай, чакай, пиша голяма глупост. Човекът е различен, питай го дали си прав в предположенията си“.</p>
<figure class="fig fig--portrait"><img src="https://img.karamanev.me/2026/10/kaloyan-tsvetkov-6.jpg.480.webp" alt="Калоян Цветков сочи нагоре в гората" loading="lazy" decoding="async" width="960" height="1280"></figure>
<p>Случва се непрекъснато. Аз не съм робот. Всички сме хора, имаме си собствените страхове и емоции, имаме си целия багаж, който носим отпреди, и няма начин да не реагираш емоционално понякога.</p>
<p>Ще дам пример. Беше преди няколко години, обаче го помня, защото ми направи много лошо впечатление. Като си по-млад, ти е важно как изглеждаш, кой те харесва и такива неща. Като станеш по-голям, виждаш, че тия неща са дреболии, най-важното е децата и семейството да са здрави, другите неща са второстепенни. Обаче аз имам говорен дефект, цял живот. С годините се опитвам да го владея малко по-добре, обаче от време на време пак се включва. Няма какво да направя, свикнал съм.</p>
<p>Преди години един мъж дойде при нас за работа. Не го взехме, защото не беше подготвен. Не му казах: „Ти си тъп, нищо не разбираш“. Казах му: „Имаш празнини за запълване, подготви се и ела пак, ако искаш; на този етап не можеш“. Този човек след години, в коментар в LinkedIn, където обсъждахме, че по времето, когато нямаше хора за IT бранша, най-добрият шанс е да ги обучаваш сам, написа нещо от сорта на „ааамииии, кккааатототo“. Имитираше говора ми. „Като имаше програмисти, защо не ги взехте?“</p>
<p>На човек му причернява пред очите, полудява. Към този човек се отнесох абсолютно човешки преди 10 години. Колеги сме от университета, знаем се. И той пише това нещо, което е супер детинско и ме дразни. Сега знам, че трябва да съм го надраснал, обаче в този момент ме хвана яд и го блокирах отвсякъде.</p>
<p>Като мина повече време и се успокоих, разбрах, че този човек е наранен по някакъв начин. Очевидно е. Хората трябва да са психопати, за да нараняват останалите без причина. Има такава фраза:</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>наранените хора нараняват хора.</em></p>
</blockquote>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/10/kaloyan-tsvetkov-naranenite-hora.jpg.960.webp" alt="Илюстрация: човек, целият в лепенки, праща остри коментари от телефона си към друг" loading="lazy" decoding="async" width="1753" height="754"></figure>
<p class="q"><strong>– Добре, а как мислиш, че ИИ ще промени общуването? Той винаги е съгласен, винаги се нагажда към твоята гледна точка, освен ако не правиш някакви магии, за да го накараш да бъде зъл. Мисля, че още повече ще задълбочи проблема с трудното общуване и разбирането на другия.</strong></p>
<p>– Много мислех по тази тема – къде си приличат двете неща, ИИ и това, че трябва да познаваш хората по-добре, да си емоционално зрял и да разбираш какво се случва отсреща. Стигнах до извода, че меките умения, уменията за работа с други хора, ще станат твърдите умения на бъдещето. Защото</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>голямата част от работата ще се върши от ИИ, тогава на теб ще ти остане само това – да работиш с другите хора.</em></p>
</blockquote>
<p>ИИ, или каквито други технологии дойдат заедно с него в бъдещето, ще решат голяма част от техническите въпроси, които имаме до момента. И тогава общуването с други хора ще стане още по-важно, неговият обем ще се увеличи. Няма да има къде да избягаш, освен да си говориш с останалите. Говорим за работа, за живот, навсякъде.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/10/kaloyan-tsvetkov-mekite-umenia.jpg.960.webp" alt="Илюстрация: двама души си говорят в кресла, а роботи вършат техническата работа зад тях" loading="lazy" decoding="async" width="1759" height="758"></figure>
<p>Иначе това, че ИИ се съгласява постоянно с нас, и самите компании започнаха да разбират, че не е добре. Но не е нещо, което са можели да видят, като са излезли първите такива модели. Едва ли някой е казал: трябва задължително да го направя да се съгласява с хората. Същият Марк Менсън пусна такова нещо в <a href="https://markmanson.net/purpose-ai-coach">негово приложение, ИИ асистент</a>, но така настроен, че да не се съгласява – обратното, да предизвиква постоянно. И все пак е инструмент. Хората ще намерят начин как да го използват по-добре.</p>
<p>Един от начините, по които аз го ползвам, е да му давам персони. Примерно: „Представи си, че си Георги Караманев, ще имаме интервю, на което ще приказваме за темата „няма злодеи“ и „логиката на емоциите“. Какви въпроси би ми задал?“ Анализът му беше брилянтен.</p>
<p class="q"><strong>– Не се учудвам, аз също си бях направил дигитален двойник, а имам и късмета онлайн да има над 500 мои авторски текста, по които може да се ориентира. Сега остава с времето да видим дали това е предимство или недостатък.</strong></p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/10/kaloyan-tsvetkov-5.jpg.960.webp" alt="Калоян Цветков в студиото на подкаст, с колеги и микрофони" loading="lazy" decoding="async" width="1024" height="768"></figure>
<p>– Трябва да имаме вяра в младото поколение: каквито проблеми има, ще си ги решат те самите, както може би навремето някой е вярвал в нас.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Никой не знаеше, като започваше интернет, или по-късно социалните мрежи, какви предизвикателства ще има.</em></p>
</blockquote>
<p>И с начина на изразяване, и с онлайн тормоза. Тези неща не сме ги знаели предварително. Не че са решени, но се опитваме да правим, каквото можем. И ако сме стигнали дотук като човечество, няма причина – поне аз съм оптимист – бъдещето да не е светло, и децата ни ще се справят с това, което ще срещнат и ще направят там. Заради това не се страхувам от тези неща. Въобще – дали ще е минус, дали ще е плюс, ще се случи нещо. Голямата маса ще сме добре, ще има някакви хора, които ще се снишат, ще има други, които ще са по-смели и ще експериментират, да видят къде са границите на възможното.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/10/kaloyan-tsvetkov-7.jpg.960.webp" alt="Калоян Цветков на езеро в планината" loading="lazy" decoding="async" width="1280" height="960"></figure>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>В живота са сигурни две неща: ще правим грешки и ще умрем.</em></p>
</blockquote>
<p>И това е, може би, при логиката на емоциите. Това е нещо, наследено от училище – че като наказание, ако бъркаш, ти се изгражда като инстинкт, още в детската градина. Там те изпитват: ако не знаеш – слаба оценка. И пак, като станем по-големи, разбираме: не е страшно да правиш грешки. Въобще, дай да правим повече грешки. Стига да не са фатални – да си загубиш здравето, да нараниш друг човек. Ако обидиш някого, ще му се извиниш. Винаги има какво да се направи.</p>
<p>За да се разбираме по-добре, трябва да сме по-смели. Страхът от грешките е страх. За да го победиш, трябва да си смел.</p>
<figure class="fig fig--portrait"><img src="https://img.karamanev.me/2026/10/kaloyan-tsvetkov-4.jpg.960.webp" alt="Калоян Цветков в офиса, зад него колега работи на лаптоп" loading="lazy" decoding="async" width="1335" height="2000"></figure>
<p>Също и да имаш доверие, да раздаваш доверие. Не само да го получаваш, а и да го даваш. Аз ще ти дам да свършиш нещо, без да знам, че ще успееш да се справиш. Аз не съм безразсъден, а съм смел. И ти имам доверие, че дори да не се справиш, ще положиш усилия, или ако не – ще потърсиш помощ. Това работи страшно много, приложено в работата. Доверието кара хората да се чувстват добре, като отбор.</p>
<p class="q"><strong>– А следващата стъпка според мен е да се научиш по някакъв начин да се радваш на успехите на другите – ама искрено. Това е доста удовлетворително, когато успееш да го постигнеш в крайна сметка. Благодаря ти от сърце, преди 10 години не бих повярвал, че двама програмисти могат да водят такъв разговор. Беше наистина замислящо, някой ден ще го продължим.</strong></p>]]></content:encoded>
      <enclosure url="https://img.karamanev.me/2026/10/kaloyan-tsvetkov.jpg.960.webp" type="image/webp" length="0" />
    </item>
    <item>
      <title>„Да оставим човечеството да се наиграе на технологии“</title>
      <link>https://karamanev.me/sreshti/violeta-radkova</link>
      <guid isPermaLink="true">https://karamanev.me/sreshti/violeta-radkova</guid>
      <pubDate>Fri, 18 Sep 2026 06:00:57 GMT</pubDate>
      <dc:creator>Георги Караманев</dc:creator>
      <category>Срещи</category>
      <description>Как загубихме способността да почакаме и защо е важно да си я върнем? Ще успеем ли да развием умението да скучаем качествено, когато технологиите уж ни освобождават време? Какво ще пише в последната книга, написана от човек? Виолета Радкова ме впечатли с дебютния си роман „И леглото ни е зеленина“. Тя е преводач и редактор, книгата ѝ стъпва върху спомените на прабаба ѝ, записвани в бакалски тефтер, докато голяма част от нея тя пише на телефона си. Заловени от настоящето, с нея ще поговорим за бъдещето и миналото, за бързото и бавното. За книгите и смисъла.</description>
      <content:encoded><![CDATA[<p><img src="https://img.karamanev.me/2026/09/violeta-radkova-2.jpg.960.webp" alt="Виолета Радкова" /></p><div class="intro"><p><em>Как загубихме способността да почакаме и защо е важно да си я върнем? Ще успеем ли да развием умението да скучаем качествено, когато технологиите уж ни освобождават време? Какво ще пише в последната книга, написана от човек?</em></p>
<p><em><strong>Виолета Радкова</strong> ме впечатли с дебютния си роман „И леглото ни е зеленина“. Тя е устен преводач, а също и редактор на преводна литература, водещ на подкаста „Четене му е майката“ и управляващ директор на фондацията „Елизабет Костова“.</em></p>
<p><em>Книгата ѝ стъпва върху спомените на прабаба ѝ, записвани в бакалски тефтер, докато голяма част от нея тя пише на телефона си.</em></p>
<p><em>Заловени от настоящето, с нея ще поговорим за бъдещето и миналото, за бързото и бавното. За книгите и смисъла.</em></p>
</div>
<p class="q"><strong>– „И леглото ни е зеленина“ силно ме впечатли – и с героите, и с езика, и с историите, които усетих лично много близки. Имаме ли нужда всички от малко повече зеленина?</strong></p>
<p>– Надявам се. Надявам се мисълта за зеленина, във всички възможни значения на думата, да е важна и за много други хора.</p>
<p class="q"><strong>– Кога историите от миналото ни осмислят и кога ни вредят?</strong></p>
<p>– Вредата идва от подмяната –</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>когато една гледна точка се заяви като истинна, превземе даден разказ и го превърне в свой, за да го използва за манипулация.</em></p>
</blockquote>
<p>Когато четем историите от миналото, трябва да го правим критично и задавайки си въпроси. И, разбира се, да не се осланяме само на една гледна точка. Това по отношение на голямата история. Но мен ме интересуват малките истории, да се съхрани паметта на човека, да не се забравя. Това е индивидуална отговорност, по желание. Моето желание е да се помнят, да се споменават хората, да се говори за тях.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/09/violeta-radkova.jpg.960.webp" alt="Виолета Радкова" loading="lazy" decoding="async" width="2560" height="1923"></figure>
<p class="q"><strong>– Според мен и в днешния ден „малките“ истории осмислят големите, затова и този сайт се казва така. Но докато още сме в темата за миналото, през последните години прочетох 4 забележителни нови книги на български автори, които ни връщат към 1910-те години. Защо според теб се оказва толкова интересен този период?</strong></p>
<p>– Нямам представа за другите, но на мен този период винаги ми е бил интересен и дълго време съм се занимавала с него, в това число и литературно. Това е периодът, в който се ражда литературният модернизъм, за мен най-интересното течение в новата културна история на човечеството. Това е време на скъсване с традицията, на експеримент в литературата и изкуството, но също така и на вглеждане в човешката душа.</p>
<p>Годините преди Първата световна война са и време на оптимизъм заради технологичния напредък, постиженията в науката, излизането напред на хора от задните редици на обществото. Освен електричество, автомобили и кино, имаме Айнщайн и Планк, Фройд и Юнг, заражда се феминисткото движение.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Човекът е в центъра на една утопична еуфория.</em></p>
</blockquote>
<p>Естествено, голямата война я взривява. Този период е особено интересен тук, на Балканите, в България, където са насложени множество разкази – бежански, предприемачески, селски, буржоазни, просвещенски, кръвожадни. Само за няколко години преживяваме три войни, гонения, множество разтърсващи събития. Нормално е това да е привлекателно за един писател. Но мен пак ме занимава личната история, която се развива на фона на голямата. Ако личната история, която ме интересува, се бе развила в друг исторически период, тогава и действието в книгата ми щеше да се развива в друго време.</p>
<p class="q"><strong>– Да не би днес да търсим, или пък намираме паралели с онова време? Ти я спомена, но дано да не е… хм, асоциацията със задаваща се голяма война?</strong></p>
<p>– Периодите на (привидна) стабилност са предшествани от криза. Кризата е неизбежна,</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>мехурът трябва все някога да се пукне. Това винаги е свързано със страдание, както на индивидуално, така и на общочовешко ниво,</em></p>
</blockquote>
<p>мащабите са различни. Но кризата, страданието са част от битието ни на живи същества, те ни „мариноват“ и ни правят по-устойчиви. Иначе може би някои хора търсят паралели с онова време, може би дори го призовават да се върне, но аз не изпитвам носталгия по него, просто си го въобразявам, защото това служи на разказа ми. Не изпитвам носталгия към никое минало време, но миналите времена са ми много интересни, много по-интересни от съвремието, защото не съм ги живяла, не съм била там, а съм толкова любопитна и искам да знам какво е било, как е било.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Един от най-големите дарове на литературата е възможността да пътуваме във времето и да населяваме изгубени или несъществуващи светове.</em></p>
</blockquote>
<p>И за мен специално – възможността да си говоря с мъртвите.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/09/violeta-radkova.jpeg.960.webp" alt="Виолета Радкова" loading="lazy" decoding="async" width="2048" height="1536"><figcaption>снимка: Андрей Рашев</figcaption></figure>
<p class="q"><strong>– Това днес изглежда по-„лесно“ от всякога, <a href="https://karamanev.me/technologii/vuzkresenie-online">имаме възможността да създаваме виртуални двойници</a>. Нямаше ли да е по-лесно?</strong></p>
<p>– Аз непрекъснато говоря с моите предци и други хора, които вече са в отвъдното, не през литература задължително, а и съвсем буквално – гледам им снимките или си ги въобразявам и си говоря с тях. Те също ми говорят и аз се опитвам да ги чуя. Не зная как бих могла да им създам виртуални двойници, нито за какво биха ми послужили те.</p>
<p class="q"><strong>– Повтаря ли се историята? Защо е толкова вълнуваща дори онлайн, а не е способна да ни предпази от това да повтаряме едни и същи грешки?</strong></p>
<p>– Историята се повтаря и това, мисля, е общоизвестно. Не може да ни предпази, защото не трябва да ни предпазва, не ѝ е това работата.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Тя може само да ни напомня, а дали ще се предпазим и как, си е наша работа.</em></p>
</blockquote>
<p>Обаче нищо не може да спре човека в желанието му да види докъде стига волята му. И това води до криза, защото на това желание все някъде трябва да се сложи край и после всичко да започне отначало. Това са естествени цикли, не мисля, че можем да ги управляваме, но е добре да си даваме сметка за тях и да сме подготвени.</p>
<p class="q"><strong>– Пишеш книгата 7 години, а тя и се чете бавно. Какви са плюсовете и минусите от бавното писане и бавното четене?</strong></p>
<p>– Ти си първият човек, който ми казва, че се чете бавно – доста съм изненадана, защото съвсем съзнателно съм се старала да я напиша така, че да се чете бързо. Бих се радвала, ако е книга, която би искал да препрочетеш, най-вече защото доста съм си играла да кодирам разни неща в нея и се радвам, когато някой ги открие.</p>
<p>Иначе я писах 7 години, защото бързо ми стана ясно, че това е процес, който не мога да управлявам и не зависи изцяло от мен. Трябваше много да се подчинявам на реалността и на това, което ми се даваше или, съответно, не ми се даваше. Ако зависеше от мен, щях да я напиша за много по-кратко време, но така стана. Като цяло не съм бавен човек, точно обратното – всичко правя бързо, и това че външни обстоятелства ми удряха спирачки, много ме разстройваше в началото, но в крайна сметка това много ме промени и кали.</p>
<p>Много научих от този дълъг процес, най-вече това, че мога да пиша винаги и навсякъде.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>По-голямата част от книгата написах в приложението Google Keep на телефона си,</em></p>
</blockquote>
<p>докато върша нещо друго или съм някъде си – пътувам в метрото за работа или чакам на опашка в магазина. Просто си изваждах телефона и си написвах каквото ми говореше в този момент, без значение къде съм, с кого съм и какво става около мен. После си прехвърлях написаното на компютъра и там редактирах, ако сметнех, че има нужда. По-голямата част от сцените си останаха така, както съм си ги написала на телефона и още могат да се видят на него, стоят си там.</p>
<p>За четене нямам рецепта, аз чета по две-три книги едновременно и някак успявам да съм и на двете или трите места едновременно. Понякога чета бързо, друг път бавно, водя си бележки, зависи къде съм и с какво време и пространство разполагам. Чета винаги и навсякъде, ако нямам книга или електронен четец в себе си, чета на телефона си (който, между другото, е малък, не става да се чете на него), а</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>ако нямам и телефон, тогава ще чета, каквото намеря, в това число етикети и опаковки.</em></p>
</blockquote>
<p class="q"><strong>– Ще успеем ли да си върнем вниманието, умението да скучаем качествено? Не трябва ли то тепърва да е ценност, когато технологиите ни освобождават още и още време?</strong></p>
<blockquote class="pullquote">
<p class="cite"><em>– Аз съм голям фен на скучаенето. Без него няма творчество,</em></p>
</blockquote>
<p>няма стремеж към игра. Обожавам да играя и се стремя да го правя непрекъснато и по всякакви начини. Писането за мен е игра – докато пиша, играя, но едновременно с това създавам и игра за читателите, защото искам и те да играят с мен. И технологиите би следвало да ни освобождават време тъкмо за това – за игра. Работата е там, че,</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>уж освобождавайки ни време, технологиите ни държат непрекъснато в плен по други начини.</em></p>
</blockquote>
<p>Това освобождаване на време към момента е имагинерно. Но и тук ще опрем в криза и нещо ще се случи.</p>
<p class="q"><strong>– И моите мисли са в тази посока, какво ще е то обаче? В романа роднините на главния герой с години не знаят жив ли е той. До не толкова отдавна, за да научиш резултата от футболен мач, е трябвало да минат дни и седмици, а днес, ако не разберем всичко на секундата, се фрустрираме, изнервяме, ядосваме. Хубаво ли е това? Обратимо ли е?</strong></p>
<p>– Ядосваме се, ако не получим удовлетворение на мига, защото сега имаме тази възможност голяма част от желанията ни да се реализират мигновено.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Освен че сме загубили способност да скучаем, сме загубили и тази да чакаме, да търпим.</em></p>
</blockquote>
<p>Но пак си мисля, че както бебето се отбива и се научава да чака храна, без да плаче, така и човечеството ще се отбие от бързото удовлетворение и ще се научи да живее и без това. „Човек знае две и двеста“ е много хубава приказка, която ни напомня, че сме гъвкави същества и каквото ни поднесе съдбата, ще можем да го поемем и да се справим.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/09/violeta-radkova-2.jpg.960.webp" alt="Виолета Радкова" loading="lazy" decoding="async" width="1600" height="1068"><figcaption>снимка: Яна Лозева</figcaption></figure>
<p class="q"><strong>– Освен ако не сме загубили безвъзвратно това умение, упоени от лесното. Как мислиш, по онова време преди век и малко или днес е по-трудно да си смел, за да преследваш мечтите си, любовта си? Да си различен, да имаш собствено мнение?</strong></p>
<p>– Мисля, че е еднакво трудно. Сега имаме повече битови блага, каквито в миналото са липсвали.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>В деветчленното семейство на баба ми са имали една лъжица,</em></p>
</blockquote>
<p>с която са се редували да се хранят всички около масата. Сега ние имаме сто лъжици, но какво от това? Аз не съм по-смела от баба ми – даже напротив.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Уреденият живот не е предпоставка за смелост или по-голяма широта на мечтаенето.</em></p>
</blockquote>
<p>Тъкмо обратното – недоимъкът ражда находчивост, липсата ражда изобретателност. Аз мечтая, но знам, че и баба ми е мечтала, че е обичала, и то как! Това, че е учила до четвърто отделение и е работила на нивата, не значи, че не е била различна и не е имала собствено мнение.</p>
<p>Сега ние имаме повече думи за тези неща, повече четем, по-образовани сме, можем да съгласуваме знанието си с други хора, говоренето за чувства се смята за нормално. Едно време средата е налагала ограничения, невъзможността е идвала отвън. Сега идва отвътре, от ограничаващи убеждения, от вътрешни страхове. Много</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>повече се интересуваме как изглеждаме в очите на другите и се автоцензурираме на всяка крачка, защото животите ни са на показ.</em></p>
</blockquote>
<p>Как тогава да бъдем свободни?</p>
<p class="q"><strong>– Прабаба ти записва спомените си в бакалски тефтер, а ти каза, че си използвала телефона си. Ако историята се случваше днес, най-вероятно щеше да ги пише в сторита, откъдето изчезват след 24 часа. Можем ли да срещнем тези епохи и тези начини за разказване на истории?</strong></p>
<p>– Вероятно може, но не виждам смисъл от това. Би било добре човечеството да пише и да чете и извън дигиталния свитък.</p>
<p class="q"><strong>– Какво променят технологиите в разказването на истории и кое никога няма да докоснат?</strong></p>
<p>– Честно казано, не мисля особено за това, за технологиите имам предвид. Даже изобщо не мисля за тях. Вероятно променят всичко, защото, доколкото разбирам, все по-успешно ни заместват в писането на каквото и да е. Но технологията не обича да играе, а човекът обича. Така че предполагам, че няма да ни вземе радостта от създаването, от играта.</p>
<p class="q"><strong>– След писмата дойдоха телеграмите, телефоните, месинджърите, та и тикток. Какво по-бързо и ефимерно остана да измислим?</strong></p>
<p>– Нямам представа, защото не мисля за това. Може би трябва, но не го правя, дори не се сещам. По-скоро мисля за живите неща, за природата, за водата. Много ме интересува бъдещето на водата, например. Тези неща много повече ме интересуват, защото без тях не можем. А</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>без технологии сме можели и ще можем.</em></p>
</blockquote>
<p class="q"><strong>– Има ли технология, която нямаш търпение да се появи? А коя технология би те уплашила искрено?</strong></p>
<p>– Не изпитвам трепети по отношение на каквато и да е технология. Интересува ме дали ще има питейна вода за всички на планетата. Искрено ме плаши глас, генериран с ИИ, както и възможността технологиите да определят репродуктивните права на човечеството.</p>
<p class="q"><strong>– За мен беше отчайващ <a href="https://karamanev.me/technologii/prochetete-do-kraia">експериментът, в който стана ясно, че читателите не различават мой от генериран текст</a>. Как да открием положителните страни и възможностите тук?</strong></p>
<p>– Да оставим човечеството да се наиграе на технологии и да се върне към себе си, ако не на тази планета, то може би другаде. Вероятно има положителни страни, но, както казах – не мисля за това, не си играя с ИИ, не го ползвам за щяло и нещяло, не се занимавам с него.</p>
<p class="q"><strong>– Какво ще пише в последната книга, написана от човека?</strong></p>
<p>– Надявам се да е люлчина песен, макар че не бих имала против да е и рецепта за пълнени чушки.</p>
<p class="q"><strong>– По какво можем да различим, че твоят роман не е написан от ИИ?</strong></p>
<p>– Нямам представа. Може би ИИ би поизпънал нещата, така че да няма зависвания и шлака, би ми оправил грешките (каквото и да означава това за него). Предполагам, че би редактирал каквото му се струва твърде необичайно, твърде потенциално плашещо. Така че</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>по неравностите ще ме познаете.</em></p>
</blockquote>
<p class="q"><strong>– Кога ще е време да спрем да пишем?</strong></p>
<p>– Надявам се никога. Надявам се да не е в рамките на моя живот.</p>
<p class="q"><strong>– Кое е първото, което ще се загуби в един език, писан предимно от машини?</strong></p>
<p>– Усещането за човешкост, за емоционално същество зад думите.</p>
<p class="q"><strong>– Казваш, че пишейки… кодиш. Как така? Не е ли писането на компютърен код скучна, монотонна, повтаряема задача, за разлика от истинското изкуство?</strong></p>
<p>– А нима коденето не изисква творчески решения и изобретателност? Така както един програмист може да си вкара нещо свое в кода, който пише, и аз обичам да залагам великденски яйца и скрити нива в това, което пиша. В този смисъл</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>кодя, да, защото го мисля как да стане този мой код, къде да стане, да е с различни степени на скритост и трудност за разкодиране.</em></p>
</blockquote>
<p>Кодя, защото, както казах преди малко, докато пиша, играя. За мен тази книга е и книга-игра. В нея има кодирани съобщения, за който ги намери. Една преводачка намери един езиков код в самия край на третата част на романа, един писател ми разкодира цялата игра с Библията. Тези неща много ме радват, защото значи, че тези читатели, също като мен, са играли.</p>
<p>Разбира се, има неща, които никой никога няма да открие, но това пак ме радва, аз знам, че съм го сложила там.</p>
<p class="q"><strong>– Превеждаш и редактираш преводи, не дойде ли краят на това умение и изкуство?</strong></p>
<p>– Не мисля, че ще дойде. То е изкуството на близкото четене и на правенето на връзки. ИИ може да прави по-скоро очевидни, предсказуеми връзки, а човешкото същество е непредсказуемо, непроницаемо, съответно и връзките, които прави, могат да бъдат доста неочаквани. Редактирането на превод изисква дълбоко познаване и на двата езика, на регистрите, на емоционалните нюанси. ИИ е добре обучен в английския език, но не може да се каже същото за българския, поне на този етап. Не улавя и регистрите, да не говорим за емоционалния заряд на думите. Освен това</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>се стреми да изравнява, да подравнява, да замазва, да изличава странностите, а художествената литература е диво, странно растение,</em></p>
</blockquote>
<p>не може да бъде красиво оформено по калъп.</p>
<p class="q"><strong>– Има ли текст, който машина може да напише по-добре от човек?</strong></p>
<p>– Зависи какво се разбира под „добре“. ИИ пише правилни, добре структурирани стихотворения, но това не го прави поет. Може само да наподобява. Може да си служи със стихосложение и да знае какво е метафора. Но и това не го прави поет.</p>
<p>Стихотворението е емоционална картина в движение. ИИ няма чувства, може само да наподобява движението. Вместо да се страхуваме, трябва да си даваме сметка за това. Можем да се изумим, дори да се възхитим на способностите му, но</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>не бива да забравяме, че това не е същество, което чувства, и зад написаното от него няма искрена, сурова емоция.</em></p>
</blockquote>
<p class="q"><strong>– Какво е най-важно да прочете ИИ, преди да мине на следващото ниво?</strong></p>
<p>– Кое е следващото ниво?</p>
<p class="q"><strong>– Не вярвам да има един-единствен възможен отговор, аз поне ще продължа да търся кое е на този сайт. Благодаря ти, че ми помогна да го потърсим заедно, и се надявам да минат по-малко от 7 години до следващата ти книга, защото и на мен ще ми е интересно да „играя“ с нея!</strong></p>]]></content:encoded>
      <enclosure url="https://img.karamanev.me/2026/09/violeta-radkova-2.jpg.960.webp" type="image/webp" length="0" />
    </item>
    <item>
      <title>„Трябва ни нещо много мощно, което да рестартира света. Дано не е война“</title>
      <link>https://karamanev.me/sreshti/josef-muehlbauer</link>
      <guid isPermaLink="true">https://karamanev.me/sreshti/josef-muehlbauer</guid>
      <pubDate>Fri, 28 Aug 2026 05:00:18 GMT</pubDate>
      <dc:creator>Георги Караманев</dc:creator>
      <category>Срещи</category>
      <description>Променя ли се световният ред без война? Кое може да е събитието, което да го направи днес? Как можем да ограничим властта на корпорациите, които се оказаха по-силни от държавите в епохата на технологиите? „Технологията е като нож – зависи как я използваш.“ Често чуваме това клише. Според днешния ни гост обаче то изобщо не е вярно. Защото: Технологията не е неутрална. Технологията е средство на управление и манипулиране. Технологията разкрива властови и йерархични структури. Технологията създава монополи. Йозеф Мюлбауер изследва най-ценното – мира. Макар да е австрийски политолог и журналист, учен от Университета в Грац, си говорим на български – майка му е предала езика ни. А темите за технологиите, мира и демокрацията, за преосмислянето на обществения договор, са толкова важни, че е крайно време да започнем истинския цивилизационен разговор за тях.</description>
      <content:encoded><![CDATA[<p><img src="https://img.karamanev.me/2026/08/josef-muhlbauer.jpeg.480.webp" alt="Политологът Йозеф Мюлбауер в тъмно сако и вратовръзка, усмихнат пред бяла университетска сграда" /></p><div class="intro"><p><em>„Технологията е като нож – зависи как я използваш.“</em></p>
<p><em>Често чуваме това клише. Според днешния ни гост обаче то изобщо не е вярно. Защото:</em></p>
<ul>
<li><em>Технологията не е неутрална.</em></li>
<li><em>Технологията е средство на управление и манипулиране.</em></li>
<li><em>Технологията разкрива властови и йерархични структури.</em></li>
<li><em>Технологията създава монополи.</em></li>
</ul>
<p><em><strong>Йозеф Мюлбауер</strong> изследва най-ценното – мира. Макар да е австрийски политолог и журналист, учен от Университета в Грац, си говорим на български – майка му е предала езика ни. А темите за технологиите, мира и демокрацията, за преосмислянето на обществения договор, са толкова важни, че е крайно време да започнем истинския цивилизационен разговор за тях.</em></p>
<p><em>Променя ли се световният ред без война? Кое може да е събитието, което да го направи днес? Как можем да ограничим властта на корпорациите, които се оказаха по-силни от държавите в епохата на технологиите?</em></p>
</div>
<p class="q"><strong>– Казваш, че повтаряме едни и същи клишета – че технологиите са неутрални, независими, а ние, хората, ги използваме по добър или лош начин, докато истината е съвсем друга. Защо смяташ така?</strong></p>
<p>– Технологиите никога не са неутрални. По дефиниция те много силно зависят от ресурсите. Да се създадат наистина мащабни решения днес е по силите само на големите корпорации и едрия капитал. От тази гледна точка те променят и нашето мислене.</p>
<p>Уж технологиите са като ножа – можеш да го използваш, за да убиваш, но също и за да си нарежеш хляба. Обаче те са много по-сложни, многопластови, манипулативни.</p>
<p>Например, в момента върви един много сериозен сблъсък между САЩ и Китай в сферата на технологиите – на ниво сателити, енергия, ядрено оръжие, изкуствен интелект, има постоянни битки на много пластове. Виждаме, че това може да доведе до много сериозна война, ако не намерим начин да регулираме технологиите и тази битка между тези две големи сили.</p>
<p class="q"><strong>– Аз също не смятам, че самите технологии са неутрални, те неусетно се превръщат в оръжие. Не е случайно, че темата за ядреното оръжие и тази за възможностите на ИИ някак все се събират. Но какво можем да направим, за да променим посоката?</strong></p>
<p>– Гюнтер Андерс е философ от Франкфуртската школа, който създава термина „апокалиптична слепота“ или „слепота към апокалипсиса“. С тази идея целта му беше да каже, че модерното общество не осъзнава опасността от саморазрушение. Че</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>вече имаме потенциал хиляди пъти да унищожим цивилизацията си, цялото човечество.</em></p>
</blockquote>
<p>Андерс казва, че технологията никога не е неутрална, защото променя не само действията ни, но и начина, по който разсъждаваме, по който мислим и виждаме света, по който го възприемаме, по който организираме обществото. Често даже не осъзнаваме в какъв мащаб вече се развива технологията, а още по-малко – последствията от това.</p>
<p>Още през 1960-те този философ беше един от първите, които анализираха какво значи ядрено оръжие и каза, че ние, като човечество, вече влизаме в съвсем друга епоха, във време, в което вече всичко се е променило.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>За първи път в човешката история имаме възможността да се самоунищожим и това се случва благодарение на технологията, която все повече напредва.</em></p>
</blockquote>
<p>От гледна точка на изследването на мира технологиите са ключови, много лесно можем да го видим по войната в Украйна или сега между Иран и САЩ и Израел, в спора за глобална хегемония между Китай и САЩ. Как тези големи сили ще използват ядрено оръжие винаги е основен фактор, а все повече се появява и изкуственият интелект.</p>
<p class="q"><strong>– Смятам, че малко или повече на обществено ниво всички си даваме сметка, че е така – че технологиите наистина ни променят, включително и с това, че разрушиха целия обществен разговор, <a href="https://karamanev.me/istorii/heidegger">всичко, за което пише и Хайдегер</a>. И въпреки това не успяваме да започнем нов обществен разговор, който да включи точно това – как да направим така, че технологиите да се възприемат адекватно, осмислено, с визия за бъдещето?</strong></p>
<p>– Ану Брадфорд, авторката на книгата “Digital Empires“, която има финландско-американски произход, дефинира три различни термина за САЩ, Китай и Европа именно заради отношението им към технологиите. Китай е сила, в която силата е концентрирана на държавно ниво – държавата е тази, която дирижира в каква посока ще върви обществото и ще се насочват технологиите. В САЩ е обратното – там отделни корпорации, водени от много мощни хора, дирижират бъдещето, технологиите, обществото и почти всичко в обществото. Нейната теза е, че Европа е единствен по рода си континент – политически субект, който опитва да регулира по морални и юридически правила. „Обаче – пише тя, – за съжаление, Европа е и най-слабият от тези играчи. И е станал такъв точно заради това.“</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Ако всички общества стигнат до консенсус, че технологията трябва да се регулира строго, че трябва да намерим нова форма на социален договор, това би било идеалното бъдеще.</em></p>
</blockquote>
<p>Но проблемът, който виждаме от гледна точка на мира и конфликтите е, че всеки се надява, че точно той е по-силен, че е над закона. Същото го виждаме с мафията в държавите, с корупцията, явно това е неизменна характеристика на властта.</p>
<p>Ако погледнем по-отдалеч, след Втората световна война се създадоха институциите, които най-силно облагодетелстваха Глобалния север. Типично в историята е след война победителят да създаде една система, в която е сигурно, че ще държи изкъсо загубилите и всички по-малки от себе си и го прави дотогава, докато не избухне нова война.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/08/josef-muhlbauer.jpg.960.webp" alt="Илюстрация: ръка, оплетена с кабели, държи нож с отразен мегаполис, дронове и сателит, а под нея хора висят на конци като марионетки" loading="lazy" decoding="async" width="2000" height="1126"><figcaption>Изображенията към текста са създадени от ChatGPT, на когото м,у беше дадена пълна свобода да илюстрира съдържанието по начина, по който го интерпретира.</figcaption></figure>
<p class="q"><strong>– А тази логика, като че ли, продължи и след Студената война, която не беше точно война, но последствията са сходни.</strong></p>
<p>– Така е, след падането на СССР, другата суперсила стана по-арогантна, все по-агресивна. Това се вижда от войните в Ирак, Афганистан, Либия, Сирия.</p>
<p>Днес Индия например има по-висок БВП, повече население от държави като Франция или Великобритания, но те са тези с постоянни места в Съвета за сигурност на ООН. По какви параметри те са по-големи или значими от Индия? Причините са само и единствено исторически, защото са сред победителите във Втората световна война.</p>
<p>Обаче това вече не е реалността. Живеем в една стара система, която според мен е обречена скоро да се промени. Такава е например целта на БРИКС. Да, повечето от тези страни не са демократични, авторитарни са. Но, независимо дали това ни харесва или не,</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>важно е да намерим някакво международно споразумение, където да намерим нов баланс на силите.</em></p>
</blockquote>
<p class="q"><strong>– И тук е най-големият проблем. Ти го каза, че в история това винаги става след война. Можем ли наистина да го направим без да минаваме през това? Или поне да е през някаква нова „студена война“, в която не умират хора, както в Украйна, Газа или Иран?</strong></p>
<p>– Трябва нещо, което да стартира трансформиращите процеси, и то трябва да е много мощно. Историята показва, че досега това е била войната. За съжаление тук си прав и, пак за съжаление,</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>ние, хората, винаги се сещаме чак след войната, че трябваше да направим нещо различно.</em></p>
</blockquote>
<p>Историята ни показва това, но дано греша, това да не се случи пак. Дано този път да реформираме глобалната система, без да има голям сблъсък.</p>
<p>За щастие, има и такива примери. Например договорите за ограничаване на ядреното оръжие, на стратегическите оръжия и на далекобойните системи от времето на Студената война. Или Договорът за открито небе – големите сили да осъществяват полети над чужда територия, за да наблюдават военното развитие на другия. Тогава някак си големите сили успяваха да седнат на масата и да намерят форма за общо ограничаване на потенциални мащабни проблеми.</p>
<p>Много лош сигнал е, че всички тези споразумения вече не са валидни, изтекоха и не бяха подновени.</p>
<p>Виждаме го отново. Големите сили – САЩ, Русия и Китай, модернизират ядрената си триада.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/08/josef-muhlbauer-2.jpg.960.webp" alt="Илюстрация: нощен град с хора, вперени в телефоните си, докато над небостъргачите се издига ядрена гъба от данни и ракети" loading="lazy" decoding="async" width="2000" height="1126"></figure>
<p class="q"><strong>– Нещо повече, слушаме как <a href="https://karamanev.me/technologii/atomna-opasnost">световни лидери говорят за ядрено оръжие като за реална възможност и това дори не впечатлява особено обществото</a>. Казваш обаче, че за да не е война, трябва да се случи нещо много мощно, което да пренареди силите. Какво може да е то?</strong></p>
<p>– Според мен или обществата да усетят, че има някакъв проблем и да притиснат политиците си, или първо да променим отношенията си с технологиите.</p>
<p>Надявам се, че учените още са способни да го направят. Затова пиша книги, много изследователи се занимават с темата за мира и е редно от тяхна страна да видим по-сериозен натиск.</p>
<p>Другият ни шанс е гражданското общество. Трябва да протестираме, да не се уморяваме да казваме, че нещата не бива да стигат до война. По този начин, бавно-бавно, с петиции, с протести, с научни изследвания просто трябва да притиснем политиците да вземат решения и мерки.</p>
<p>Проблемът е, че днес даже политиците нямат власт. Може да звучи конспиративно, но е факт, че всички технологии, за които говорим, изискват огромен капитал, огромна инфраструктура и достъп до редки суровини. Така попадат в ръцете на огромни корпорации, които се възползват от тази привилегия.</p>
<p>Малко държави, още по-малко хора, които са на върха на тези корпорации, контролират вноса и износа на суровините, контролират ядрената енергия и като резултат контролират и технологиите. Ако ги сравним с държавите, компании като Microsoft, Amazon, Facebook, отдавна са дори по-силни.</p>
<p>Именно затова тезата ми е, че</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>технологиите създават огромни йерархични структури и в резултат даже не се знае дали политиците въобще са на власт.</em></p>
</blockquote>
<p>Според мен това е големият проблем – да намерим механизъм, чрез който тези корпорации и техните лидери да се регламентират, да им се вземе част от неограничените възможности, за да се върне към обществото.</p>
<p class="q"><strong>– Аз не мисля, че има как. Защото нещо, което за мен е водещо тук е, че в техните ръце днес е общественият разговор. Защото днес ги няма медиите като пазители на портите, а от социалните мрежи зависи как се движат обществените настроения. Дали е възможно да се протестира днес?</strong></p>
<p>– Така е и типичен пример е случилото се в Испания, където за един ден 80 000 бежанци навлязоха от Мароко. Учените все още нямат достатъчно доказателства, но много следи водят към израелски технологически компании, които са предизвикали тази криза. Навлезли са в един социален балон, убедили са много хора, че сега е моментът да емигрират, обяснили са им как точно да стане. Отново ни се показа колко мощни са социалните медии. Явно някой много професионално създаде и таргетира фалшива новина.</p>
<p>Защо Израел? Не е доказано, но знаем, че Испания е един от най-големите критици на войната в Газа, имаше и дипломатически спорове. По-важно е обаче, че пак видяхме силата на социалните медии.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Цялата власт днес е в техните ръце, но как можем да им я вземем?</em></p>
</blockquote>
<p>Явно е, че само с контрол не става. Ето, това се случва точно в Европа, която се гордее с контрола си и постоянно притиска социалните мрежи, въвежда нови регламенти и въпреки това си остава толкова уязвима.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/08/josef-muhlbauer-3.jpg.960.webp" alt="Футуристичен нощен град с исторически сгради, небостъргачи, сателити, камери за наблюдение и светеща мрежа от връзки над него" loading="lazy" decoding="async" width="2000" height="1126"></figure>
<p class="q"><strong>– Не трябва ли да има някакви нови платформи, в които да си общуваме и да се информираме по някакъв по-независим и адекватен начин?</strong></p>
<p>– Абсолютно. Това е един от най-големите проблеми. Но как да се случи? Както стана дума, за да се развиват технологиите, са нужни ресурси. Много държави в Европа не искат да имат ядрена енергия, например Австрия.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Европа е в много тежка морална дилема – хем искаме да сме зелени, хем искаме да сме мирни, хем искаме всичко да е по нашите правила.</em></p>
</blockquote>
<p>В същото време ни трябват огромни ресурси – примерно, кобалт, никел, литий, галий, германий, редки суровини, които са в глобалния юг, в Китай и в Африка. Нямаме достъп до тези ресурси, нямаме тази инфраструктура, а ако я искаме, трябва да водим една, бих казал, колониална политика.</p>
<p>Така пак стигаме до първата ми теза, че технологията никога не е неутрална. Тоест, тя винаги е резултат от грабеж на ресурси и йерархични структури.</p>
<p>По твоя въпрос е същото. За да имаме неутрални, смислени социални медии, също трябва да се възползваме от ресурси и средства, които смятаме, че са извън правилата, че са много недемократични и мръсни.</p>
<p class="q"><strong>– Когато стигнем и до изкуствения интелект, окончателно ли е вече, че има две големи сили в това направление? Следейки доста внимателно, не виждам как някой вече може да оспори доминацията на САЩ и Китай, спъваме се в същия парадокс, както с всичко, което обсъдихме.</strong></p>
<p>– Това със сигурност е битката на бъдещето. Абсолютно. И аз така мисля, че са само САЩ и Китай. Русия е много назад, Европа също.</p>
<p class="q"><strong>– ИИ също както компютрите, интернет и много други технологии дойде с идеята, че ще демократизира, че ще балансира, че ще регулира, а, както личи и от твоята теза, по-скоро отново показва склонността към монополи, дисбаланси, власт със сила. Защо? Ние ли подходихме стихийно към приемането на технологиите, или просто работехме с механизми, които са били в сила за други, различни времена? От 50-те, 60-те, когато светът е бил друг и всички дефиниции на обществен договор и човешко творчество, на човек и технологии са били съвсем други.</strong></p>
<blockquote class="pullquote">
<p class="cite"><em>– Според мене това винаги е било така. С която и да е технология.</em></p>
</blockquote>
<p>Ако вземем например как Великобритания става една от най-големите империи, владяла почти целия свят. Това се случва заради парната машина – пак заради технологиите.</p>
<p>За да го постигнат, това изискваше една суровина – въглища. Цялата индустриална революция можеше да се създаде само чрез въглища и електричество и точно те създадоха империята.</p>
<p>Същото го виждаме в други епохи. Променят се само ресурсите – въглищата днес не са толкова важни, даже искаме да ги махнем.</p>
<p>Механизмите си остават, променят се само технологиите и ресурсите, които ги хранят. Но структурата, идеята зад тях винаги е била империалистическа, колониална, водена от идеята на властта.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Хората, които искат да имат власт, разбират, че трябва да имат най-високата технология. От една страна вътрешно, за да контролират собствения си народ, и външно, за да бъдат доминантна сила.</em></p>
</blockquote>
<p>Това е просто много старата човешка идея за властта. Според мен там трябва да се търси причината, а не в технологията или ресурсите.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/08/josef-muhlbauer-4.jpg.960.webp" alt="Илюстрация: тъмна крепост-център за данни с облак на върха, свързана с кабели към сателити, мини, заводи, правителствена сграда и хора с телефони" loading="lazy" decoding="async" width="2000" height="1126"></figure>
<p class="q"><strong>– Но не може ли по някакъв начин технологията да ни помогне да излезем от този омагьосан кръг на войната и на битката за властта? Ако изкуственият интелект например се окаже такъв фактор?</strong></p>
<p>– В изследванията на темата за мира и войните съществува тезата за „извънземния мир“. Идват извънземни, те ни заплашват и за първи път човечеството е единно, отдавнашната мечта. Ставаме братя и сестри и вече имаме една обща цел, обединени сме от заплахата.</p>
<p>Това е хипотетично, звучи малко смешно, даже цинично,</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>защо ни трябват извънземни, за да се обединим?</em></p>
</blockquote>
<p>Но същото може да се предположи за изкуствения интелект – да ни обедини като заплаха. Може тъкмо той да ни стимулира да потърсим някаква нова архитектура на световната сигурност, може той да изчисли един баланс между големите сили. Дали това не е решението?</p>
<p class="q"><strong>– А дали не може и обратното, провалът на технологията да се окаже полезен? В момента се наливат огромни средства в напредъка на ИИ, макар още да сме далеч от точните механизми как да бъде той истински полезен и ефективен. Ако този огромен балон се спука, дали не може това да е пречупващата точка, за която говорим?</strong></p>
<p>– Зависи от държавите, особено от големите. ChatGPT беше комерсиален модел, но китайците ни показаха, че и отворени модели ИИ могат да са изключително успешни. От големите страни също зависи много в каква посока ще се движат тези процеси. Но може би затова съм малко по-песимистично настроен, защото разглеждам основно военните аспекти на изкуствения интелект и на технологиите.</p>
<p>Може би цивилният е по-мек или по-хубав, но във войната има неща като система от дронове и ракети, която самостоятелно избира къде да бомбардира. Така се стигна до трагедията в Иран, където загинаха около 200 момичета в училище, защото 20 години по-рано то е било военна база. Даже изкуственият интелект явно прави грешки, ако данните му са стари.</p>
<p>Другото нещо, както виждаме, е тренирането с манипулирани данни. ИИ зависи от това с каква информация го захранваме. Много е ключово например дали казваш, че в Газа има война, дали тя е по вина само на „Хамас“ като терористи, или това е геноцид. Точно това мен много ме плаши, че големите сили тренират изкуствения интелект, за да движи целия дискурс по тяхното желание.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/08/josef-muhlbauer-5.jpg.960.webp" alt="Илюстрация: напукана Земя, оплетена в светещи мрежови връзки от център горе, сред сателити, дронове и ракети, наблюдавана от хора пред екрани" loading="lazy" decoding="async" width="2000" height="1126"></figure>
<p class="q"><strong>– Да, дано не го превърнем просто в поредното средство за манипулация, вярвам, че е възможно.</strong></p>
<p>– Много е важно да сме информирани. Много е важно да има обмен на информация във времената, когато не знаеш дали един текст, една картинка, едно видео е истина.</p>
<p>Много е важно да се комуникира. Много е важно да има социален обмен. Трябва с протести, със силно гражданско общество да има отпор и да натиснем политиците, особено в ЕС да вземат по-стабилни мерки, за да регулираме технологиите.</p>
<p class="q"><strong>– Благодаря ти за разговора, даде ми много поводи за замисляне!</strong></p>]]></content:encoded>
      <enclosure url="https://img.karamanev.me/2026/08/josef-muhlbauer.jpeg.480.webp" type="image/webp" length="0" />
    </item>
    <item>
      <title>„Живеем в света на преписването, на плиткото, на бързото“</title>
      <link>https://karamanev.me/sreshti/spas-kiosev</link>
      <guid isPermaLink="true">https://karamanev.me/sreshti/spas-kiosev</guid>
      <pubDate>Fri, 14 Aug 2026 06:00:08 GMT</pubDate>
      <dc:creator>Георги Караманев</dc:creator>
      <category>Срещи</category>
      <description>На 21 г. той застава пред камерата на „По света и у нас“. 17 години по-късно си тръгва и преминава… в света на технологиите. Защото там вижда промяната, за която иска да допринесе. Там е бъдещето, в което ще живеят трите му хлапета. Спас Кьосев е сред най-разпознаваемите телевизионни лица, най-младият водещ на централните новини в историята на БНТ. Дълги години кара „БНТ такси“ в награждавано и смислено предаване, което даваше думата на всеки за важните теми от деня. Толкова много неща има да обсъдим – за технологиите и журналистиката, за телевизията и четенето, за новината и публицистиката. Хайде, качвайте се и вие в „Дигитални истории такси“! Безплатно е и винаги ще бъде!</description>
      <content:encoded><![CDATA[<p><img src="https://img.karamanev.me/2026/08/spas-kiosev.jpeg.960.webp" alt="Спас Кьосев" /></p><div class="intro"><p><em>На 21 г. той застава пред камерата на „По света и у нас“. 17 години по-късно си тръгва и преминава… в света на технологиите. Защото там вижда промяната, за която иска да допринесе. Там е бъдещето, в което ще живеят трите му хлапета.</em></p>
<p><em><strong>Спас Кьосев</strong> е сред най-разпознаваемите телевизионни лица, най-младият водещ на централните новини в историята на БНТ. Дълги години кара „БНТ такси“ в награждавано и смислено предаване, което даваше думата на всеки за важните теми от деня.</em></p>
<p><em>Толкова много неща има да обсъдим – за технологиите и журналистиката, за телевизията и четенето, за новината и публицистиката.</em></p>
<p><em>Хайде, качвайте се и вие в „Дигитални истории такси“! Безплатно е и винаги ще бъде!</em></p>
</div>
<p class="q"><strong>– Ти беше най-младият водещ в историята на „По света и у нас“, стана едно от най-разпознаваемите и дългогодишни лица в телевизионния ефир. После изведнъж „изчезна“, за да отидеш в света на технологиите. Защо толкова рязко смени посоката?</strong></p>
<p>– Реших да пробвам нещо ново. След като инвестирах половината си живот в журналистиката и специално в телевизията, смятам, че дадох доста шансове и на себе си, и на самата телевизия. В един момент реших, че връзката ни се изчерпва – взехме си каквото можем, дадохме си каквото можем и продължих нататък.</p>
<p>Интересното е, че едва след като се отказах от това нещо, в което бях инвестирал цялата си младост, всичките си мечти, всичката си любов и сили, се оказа, че не съм правел телевизия, а нещо много повече, нещо много по-голямо.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Не беше просто телевизия, не беше и просто журналистика, а да изследвам човека и да разказвам истории.</em></p>
</blockquote>
<p>След като напуснах, много често ме питат не ми ли липсва. Не, защото това е, което продължавам да правя.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>За мен определението за телевизия е „свързвам хора“. И „разказвам истории“.</em></p>
</blockquote>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/08/spas-kiosev.jpg.480.webp" alt="Спас Кьосев" loading="lazy" decoding="async" width="840" height="600"></figure>
<p class="q"><strong>– Историите са тези, които оцеляват – от пещерните времена, та до тези на изкуствения интелект, неслучайно така се казва и този сайт.</strong></p>
<p>– Гледайки назад, а вече и след това, продължавам да правя същото, което съм правил цял живот. Воден съм от същите интереси, от които съм бил воден цял живот.</p>
<p>Майка ми разказа една история, бил съм на няколко години. Времената бяха по-свободни и ме е пуснала да си играя пред блока. Изчезвам, тя тръгва да ме търси и ме намира със Стоянчо на една пейка. Стоянчо е 80-годишен дядо, с когото седим и си говорим, разказваме си истории.</p>
<p>По някакъв начин това нещо ми дава осъзнаването, че цял живот съм го правил, а телевизията е просто платформа. Смених платформата, но продължавам да правя същото.</p>
<p class="q"><strong>– Но пък е и доста пристрастяваща платформа. Много хора се откъсват трудно от нея.</strong></p>
<p>– Истината е, че телевизията много се промени за тези 20 години, докато бях в нея.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>До голяма степен разбрах това, когато отидох в технологичния бизнес, който вече не гледа телевизия, защото предприемачите са млади.</em></p>
</blockquote>
<p>А и голяма част от успешните предприемачи по време на моя професионален пик са били в чужбина. Когато започнах да работя с тях, все им се струвах познат отнякъде, но не знаеха точно откъде. Когато станеше въпрос и им разказвах, ми се извиняваха, че не гледат телевизия. И веднага ме питаха защо съм работил там, „вече не е толкова нужно, никой не гледа телевизия“.</p>
<p>Трябваше да им обяснявам, че когато аз се влюбих и се обещах на телевизията, тя беше нещо престижно, сравнително добре платено и най-важното, гледаха те всички. Разполагаше с вниманието на всички. В днешно време това далеч не важи със същата сила.</p>
<p class="q"><strong>– Зависи, ако гледаме статистиката, в крайна сметка все още я гледат много хора, макар и не винаги по традиционния начин, а онлайн, избирателно. Да, по-малко хора си пускат телевизора в 8, за да гледат новини, но новините оттам отекват, обсъждаме ги и са в центъра, независимо дали става дума за реалити, или за политика.</strong></p>
<p>– Така е, но оттогава много се промени начинът, по който се консумира и дистрибутира телевизията. Преди трябваше да намериш точната тема, точния човек, да го пуснеш в точното време, когато ще гледат точните зрители. Беше цяло чудо да може да се получи най-добрият продукт, но и най-добрият импакт, да се получи качествен продукт. Трябваше много планети да се наредят в пространството.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Сега добрите неща съществуват сами по себе си и те намират. Парчетата качествена телевизия те намират, макар да го няма вече този ритуал всички да седнат в 8 часа и да гледат централните новини.</em></p>
</blockquote>
<p>Да, хората гледат телевизия, качествените неща продължават да се разпространяват, но в телевизията няма онази сила, която имаше преди.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/08/spas-kiosev-5.jpg.960.webp" alt="Спас Кьосев" loading="lazy" decoding="async" width="2000" height="1496"></figure>
<p class="q"><strong>– Гледал съм от първия ред нещо подобно със залеза на вестниците. Когато започвах като журналист, „24 часа“ имаше 200 000 тираж и от това, което имаше на първа страница, зависеше дневният ред на обществото.</strong></p>
<p>– Да, зависим много и от функцията на телевизията и на масовите медии, защото преди те съществуваха като основен канал за комуникация първо за информация, после за анализи. Според мен част от причината телевизиите да загубят своите зрители и общественото си влияние, е, че твърде дълго продължиха, а може би и още донякъде го правят, да стоят в ролята на доставчици на информация.</p>
<p>Но информацията в днешно време е навсякъде. Тя е в джоба, в телефона. Не е нужно да гледаш един час новини, за да чуеш тези 4 минути, които те интересуват.</p>
<p>Вече гледаш телевизията не толкова за да се информираш, ти знаеш новините от сутринта, от първото си кафе, защото влизаш да си отвориш пощата и там те чакат те. По-скоро гледаш начина, по който са представени, „накъде духа вятърът“, какво е тълкуванието и в коя медия, защото, колкото и да не е ясна собствеността на медиите в България, ти е ясно коя медия кой отбор представлява. В този смисъл</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>по-скоро ти е интересно да видиш как е представена новината, не толкова самата новина.</em></p>
</blockquote>
<p class="q"><strong>– Това обаче, често го повтарям на този сайт, според мен ни създава огромна част от проблемите днес като общество – че нямаме някакви централни платформи, някакви пазители на портата, каквито бяха медиите. За да стига някаква балансирана и качествена информация до теб, а да не се залостиш в своя балон и да си живееш в свят, който е напълно различен от този на съседа ти.</strong></p>
<p>– Така е,</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>за мен в днешно време много по-важна е публицистиката, отколкото новинарството.</em></p>
</blockquote>
<p>Всъщност националните телевизии са създавани след Втората световна война с цел канализиране на информацията. За възстановяване на обществото, за контрол на информацията. И за това всички да имат една обща трибуна, която да ги събира. Това в днешно време е далеч по-различно.</p>
<p>В едно интервю ме попитаха: „Ти в кое време би искал да живееш?“. Моят отговор беше точно в момента на пионерите на телевизията, когато измислиш нещата. Всяка крачка, която правиш встрани, е нещо ново, откривателство. И второ, това е моментът, в който разполагаш с цялото внимание на публиката.</p>
<p>Когато аз се захванах с това, до голяма степен беше все още така. Но</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>в днешно време вече всичко в телевизията е измислено.</em></p>
</blockquote>
<p>Другият проблем, ако тръгнем по линията за вниманието на публиката, е, че в днешно време всеки създава съдържание и никой не консумира съдържание.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Можем ли да оцеляваме устойчиво в такъв модел?</em></p>
</blockquote>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/08/spas-kiosev-3.jpg.960.webp" alt="Спас Кьосев" loading="lazy" decoding="async" width="2000" height="1333"></figure>
<p class="q"><strong>– Според мен не можем. По този начин се чупи общественият разговор, когато всеки създава, а никой не потребява в такива обеми, че да има смисъл някой да го създава по-качествено.</strong></p>
<p>– Живеем в момента в царството на преписването, на плиткото, на бързото. Съдържанието ни е „джънк“.</p>
<p>С всички асистиращи системи, които имаме, включително ИИ, всеки може да се заблуди, че разбира от нещо.</p>
<p>Или не е нужно да разбираш нещо, за да свършиш някаква работа? Добре, но това е донякъде.</p>
<p>Никой не става майстор по този начин. За да станеш майстор, знаеш, ти трябва да посветиш 10 000 часа, 10 години, време и сили. В днешно време все търсим шорткътите, прекия път.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Обаче шорткътите не създават майстори. Обратното е. Майсторите създават шорткъти.</em></p>
</blockquote>
<p>Проблемът ми е с вниманието на публиката, че вече никой не може да се концентрира. Усещам аз как се променям и всички се променяме заради целия ритъм на създаване на съдържание, цялата атака, която получават съзнанията ни отвсякъде.</p>
<p>Ние губим търпение. Губим възможност и желание да останем някъде, да спрем, да почетем по-дълъг текст. Не само да чуем мъдрите изречения на събеседника, ами и да разберем контекста зад тях. Смятам, че и сега онова, което правехме в „БНТ такси“, е най-важното.</p>
<p>Не толкова какво мислиш, а по-скоро защо мислиш така, но и кой си ти. Какъв е контекстът на твоята позиция? Кой си ти и какво представляваш като парче от обществения пъзел, за да имаме някакъв диалог?</p>
<p>В момента, ако опиташ нещо подобно, ти се изнервяш. Искаш веднага да разбереш какво и как. А истинското майсторство на разказа, на историята, на филма, на книгата, е да създаде контекст.</p>
<p>Какво прави всяка добра история? Взима нещо незначително в началото и ти дава нещо много значимо накрая. Само че, за да натрупаш значението върху нещо незначително, ти трябва контекст. И тук обичам да давам примера с „Титаник“, който вече е архаичен. На пръв поглед това е филм за потъването на един кораб. На втори поглед е филм за любовта. На трети поглед…, и това е за мен интересно, „Титаник“ е филм за един медальон, който в първия кадър не означава нищо, а в последния означава всичко.</p>
<p>Защо? Заради контекста. Точно това е, което губим в днешно време – и като разказваме, и като възприемаме.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/08/spas-kiosev-2.jpeg.960.webp" alt="Спас Кьосев" loading="lazy" decoding="async" width="2000" height="1335"></figure>
<p class="q"><strong>– Трудно се промъкват силни истории, заради всичко, което казваш. Контекстът и детайлът, дълбочината, способността да си изградиш образ, да излезеш от клишето. В същото време има подкастъри, интернет инфлуенсъри, хора с огромна аудитория. От които обаче рядко се иска отговорност за съдържанието.</strong></p>
<p>– Точно това е парадоксът. Хора от новото ми обкръжение казват, че не гледат телевизия. Докато в същото време всеки се опитва да произвежда телевизия вкъщи, от стаята си, от телефона. Всеки прави подкасти.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Не уважаваме журналистиката. Нямаме респект към нея, а в същото време всеки се опитва да бъде журналист.</em></p>
</blockquote>
<p>Това е много интересен парадокс. Единият проблем е, че това само захранва ехо стаите, а другият – че, за да събереш внимание, трябва да бъдеш крайен, независимо на каква тема, и да изкривяваш.</p>
<p>Разсъждал съм доста върху това, защо подкастите успяха и все още до голяма степен успяват като алтернатива на телевизията. При положение, че ако се загледаш професионално, то е обратното на телевизия. Подкастът е „говорещи глави“, нещо, което телевизията от години се опитва да избегне. Той е дълъг, специализиран. Защо обаче хората го търсят?</p>
<p>Защото представлява специализирано съдържание за специализирана публика, която може да го консумира, когато е удобно. Когато си по телевизията, когато правиш „БНТ такси“ и трябва да покажеш 9 минути на цяла България, това е огромен ангажимент.</p>
<p>В ефира на традиционните медии – за колкото повече и различни зрители едновременно създаваш съдържание, толкова по-обективен, балансиран трябва да бъдеш. Това те лишава от онази яркост „на всяка цена“ в интернет и в подкастите. Точно това е разликата и затова е много по-трудно да успяваш в национален ефир да бъдеш интересен и гледан, отколкото в подкаст.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/08/spas-kiosev-4.jpg.960.webp" alt="Спас Кьосев" loading="lazy" decoding="async" width="2000" height="1500"></figure>
<p class="q"><strong>– <a href="https://karamanev.me/technologii/medii-na-badeshteto">Много харесвам метафората с храненето и че това, което избираш да четеш, е с което храниш душата си.</a> Затова и ми е важен този въпрос, идващ от 90-те – когато нивото на медиите спада, как може да се обърне процесът? Ние ли трябва да се водим по аудиторията, или пък трябва да я възпитаваме и събираме? Можем ли да излезем някак си от този кръг?</strong></p>
<p>– Имам приятели от Асоциацията на българските анимационни продуценти… Опитвахме с BESCO да помогнем на една от техните каузи – да се променят законите, за да може да се правят по-качествени филми. Един от лидерите им е убеден, че</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>ще дойде моментът, в който ще се върнем към спокойния разговор, към разумното, към вниманието, към събеседника.</em></p>
</blockquote>
<p>Защото в днешно време всеки иска да си каже сам и не иска мнението ни. Слуша отсреща, само за да види къде може да влезе и да каже: „Ама, чакай, аз да ти кажа“. Това са социалните мрежи.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Те са огледалце на стената, буквално! „Я кажи коя е най-красива на света?“. Живеем в този свят.</em></p>
</blockquote>
<p>Ние сме заслепени от себе си и нямаме никакво отношение към другия. И това алгоритмите в социалните мрежи го използват. Те ни продават самодоволство. И ние сме самодоволни, другият не е нужен.</p>
<p>Преди години трябваше да помогна на едно момиче с есе за това, какво е Берлинската стена. Построихме го така – ако има една арт инсталация, която да я изобразява, бих сложил парче стена с огледала от двете страни, гръб в гръб. По три причини – първо, защото огледалото не ти позволява да погледнеш през него, да видиш какво се крие отзад. Второ, защото огледалото показва само твоята истина. И трето, защото огледалото ти показва точно къде е самата стена.</p>
<p>Когато се появи интернет, надеждата, която донесе, беше, че ще е прозорец към света. А той се превърна в огледало.</p>
<figure class="fig fig--portrait"><img src="https://img.karamanev.me/2026/08/spas-kiosev-6.jpg.960.webp" alt="Спас Кьосев" loading="lazy" decoding="async" width="1707" height="2560"></figure>
<p class="q"><strong>– Според мен всички тези процеси се случват именно заради технологиите и стихийния начин, по който ги приемаме. И аз, и ти по някакъв начин минахме „на страната на врага“, отивайки именно при тях от журналистика. Защо избра точно тази посока?</strong></p>
<p>– Аз съм хуманитарен тип, търся бъдещето на човека по-скоро в миналото. Ние, от Класическата гимназия, така правим. Търсим ценностите, света на Платона и неговите идеи, тия неща, които никога не се променят, въпреки условията и условностите, въпреки платформите.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>В крайна сметка технологиите са това, което ние искаме от тях. Ние искаме да обслужваме суетата си, дефектите си, човешките и животинските си нужди, да намираме нещо, което да ни ги достави по най-добрия начин.</em></p>
</blockquote>
<p>Защо отидох точно в технологичния свят? Историята е такава – от БНТ ми поставиха задача да направя документален филм за българския технологичен сектор. По време на интервюто бях изключително и искрено впечатлен от хората, които срещнах. Нямах никаква идея, че такива хора все още има наоколо, което за мен беше странно, работех с хора всеки ден. Аз съм журналист.</p>
<p>Срещал съм хиляди хора в работата си, години наред. И изведнъж се появяват личности, които мислех, че отдавна са напуснали България.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Хора, които вярват, че могат да бъдат световни. Хора, които вярват, че утре може да бъде по-добре. Хора, които няма да се откажат.</em></p>
</blockquote>
<p>Това много ме впечатли и затова тръгнах след хората. Те са такива, които са работили върху себе си, те са образовани, можещи, пробвали са някакви неща и не се отказват, колкото и да е трудно.</p>
<p>На мен ми харесва тази идея, тази кауза – да разкажа на всички това, което току-що бях открил и от което бях много приятно изненадан. Историите за успеха, вместо историята за поредната катастрофа с тир.</p>
<p class="q"><strong>– И за мен голяма кауза и мисия е да разказвам истории за технологиите, да провокирам някакъв обществен диалог. Уви, честно казано, не мисля, че успяваме. Този сектор продължава да стои откъснат от останалите и историите му да не стигат до останалите, поне така ми се струва на мен.</strong></p>
<p>– Аз все пак смятам, че през последните 5 години, откакто гледам обществото и откъм тази страна, има огромна промяна. Медиите също се промениха, започнаха да обръщат повече внимание на този тип хора. Има добри новини, има вдъхновение и много млади хора решават, че трябва да тръгнат по този път, защото си струва, защото е възможно.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Може да си нормален човек, може да си успешен бизнесмен, без да си крадец, убиец, дилър, без да ходиш с 20 човека охрана.</em></p>
</blockquote>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/08/spas-kiosev-2.jpg.960.webp" alt="Спас Кьосев" loading="lazy" decoding="async" width="2000" height="1469"></figure>
<p class="q"><strong>– И все пак не е достатъчно. Ето, за изкуствения интелект уж се говори постоянно и навсякъде, а не стигаме до някакъв по-смислен обществен разговор. Причините са според мен във всичко, за което говорихме дотук. Някак уютно им е на технологиите да си стоят отделно. Това е моето усещане, може да не е вярно.</strong></p>
<p>– Ако имаш такова усещане, то може да се дължи на това, че тук все пак са глобални компании. Българската политика все още не се интересува от този сектор и не го разбира – и за съжаление, и за щастие. Политиците ни не са стигнали това световно ниво, което, слава богу, българският технологичен сектор успя да достигне. Опитвал съм се да мотивирам успешни предприемачи да разказват по медиите за успеха, за смисъла, за технологиите. Един човек ми каза: „Това, че ще разкажа в България, не ме интересува, аз работя с целия свят“. Същият този човек няколко изречения по-късно обаче каза следното: „Но ако едно дете ме чуе, вдъхнови се и повярва, тогава има смисъл и ще го направя“. Много от тях не ходят публично и централизирано, но обикалят по гимназии, ходят в провинцията и вдъхновяват много млади хора.</p>
<p>Според мен това се случва, и ако има някакъв вакуум, по-скоро може би проблемът е, че не е достатъчно централизирано като медия, като канал, като трибуна, като сцена, като обединение на хора, които биха искали да го правят.</p>
<p>Що се отнася до ИИ, той се променя непрекъснато, постоянно. Може би и самите работещи в технологичния сектор в момента са толкова ангажирани в това да се опитват да го разберат и да предвидят накъде ще отиде, че нямат време и фокус да го обясняват на другите.</p>
<p class="q"><strong>– Обаче в този разговор имаме място всички, защото от него зависи бъдещето на всички ни. Но така малцина от останалата част от обществото си дават сметка за големите промени. Не са преминали през тихия <a href="https://karamanev.me/technologii/ii-nadprevara">момент на ужас, който изпитах аз, когато разбрах, че читателите не различават моя история от такава, разказана от ИИ.</a> Ти мислил ли си за такъв момент – както сам каза, голямото ти умение е да разказваш истории, какво ще стане, ако една програма го прави по-добре?</strong></p>
<p>– Мозъкът ни е свикнал да обръща всичко в картини и в ситуации. Запомняме и вярваме с чувствата си.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Макар и машините да разбират точно кои бутони трябва да натиснат, за да ме ангажират емоционално, те не разбират от емоции.</em></p>
</blockquote>
<p>Онзиден един приятел ми пусна хип-хоп парче, което беше поръчал на изкуствен интелект, понеже съм фен на този стил музика. По някакъв начин веднага, ама веднага усещаш, че манджата е пресолена. Като човек, който 20 години работи с глас, със звук, с интонация, веднага усетих как в гласа на рапъра има едновременно и хрип, и блажно, а е анатомично невъзможно да имаш и двете. И двете създават стил и удоволствие за ухото на слушателя, но манджата беше пресолена, в него имаш твърде много яки неща. Това е мярата. Чувал съм, че</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>любимото оръжие на дявола е съмнението, а проклятието на дявола е да загубиш мяра.</em></p>
</blockquote>
<p>Това, което имаме и носим в себе си, е свързано с контекста. Както стана дума, не шорткътите създават майстори, а майсторите – шорткъти.</p>
<p>Мярата е нашето убежище. Може би тъкмо тя ще ни върне към предишния начин на разбиране, но може би на следващото ниво. Не искам да се връщаме в пещерите, защото технологиите помагат изключително много във всяко едно отношение.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Не, не, аз не искам да се връщаме в пещерите. Искам да се върнем към човека.</em></p>
</blockquote>]]></content:encoded>
      <enclosure url="https://img.karamanev.me/2026/08/spas-kiosev.jpeg.960.webp" type="image/webp" length="0" />
    </item>
    <item>
      <title>„ИИ не е по-добър програмист от този, когото имате!“</title>
      <link>https://karamanev.me/sreshti/gatakka-2026</link>
      <guid isPermaLink="true">https://karamanev.me/sreshti/gatakka-2026</guid>
      <pubDate>Fri, 07 Aug 2026 06:00:33 GMT</pubDate>
      <dc:creator>Георги Караманев</dc:creator>
      <category>Срещи</category>
      <description>„Както и да интегрираме ИИ, накрая всеки ред код трябва да бъде прочетен от човек.“ „Пълно безумие е да вярваме, че генерален ИИ може да бъде постигнат с големите езикови модели.“ „Светът, такъв, какъвто го познавахме, е мъртъв и няма да се върне.“ На Иван Ванков – Гатака винаги може да се разчита за собствен, неортодоксален, провокативен и замислящ поглед към технологиите, ще се убедите от следващите редове.</description>
      <content:encoded><![CDATA[<p><img src="https://img.karamanev.me/2023/08/ivan-vankov-gatakka.jpg.480.webp" alt="Иван Ванков – Gatakka" /></p><div class="intro"><ul>
<li>
<p><em>„Както и да интегрираме ИИ, накрая всеки ред код трябва да бъде прочетен от човек.“</em></p>
</li>
<li>
<p><em>„Пълно безумие е да вярваме, че генерален ИИ може да бъде постигнат с големите езикови модели.“</em></p>
</li>
<li>
<p><em>„Светът, такъв, какъвто го познавахме, е мъртъв и няма да се върне.“</em></p>
</li>
</ul>
<p><em>На <strong>Иван Ванков – Гатака</strong> винаги може да се разчита за собствен, неортодоксален, провокативен и замислящ поглед към технологиите, ще се убедите от следващите редове.</em></p>
<p><em>На 29 август се задава 10-ото юбилейно издание на най-мащабното според мен ежегодно ИТ събитие – <a href="https://www.events.dev.bg/allinone/2026">DEV.BG All in One. „AI: Adopted or Addicted“</a> – усвояваме или се пристрастяваме към ИИ, пита в мотото си тазгодишното издание, на което лектор е днешният ни гост.</em></p>
<p><em>В прелюдия към прелюбопитната му лекция се срещаме, за да поговорим за софтуерния свят днес. Предварително се извиняваме за чуждиците, които са неизбежни, и… никак не се извиняваме за искрения и провокиращ разговор в търсене на големите въпроси пред ИТ бранша в ерата на ИИ.</em></p>
<p><em>Как се промени ИТ светът, какво се задава и как да оцелеем в бурята?</em></p>
</div>
<p class="q"><strong>– <a href="https://karamanev.me/istorii/chicho-bob-martin">„Чичо Боб“ Мартин</a> неотдавна <a href="https://x.com/unclebobmartin/status/2080257779395154409">написа</a>, че вече не чете кода си. <a href="https://karamanev.me/technologii/ii-pishe-kod-vmesto-programistite">Доста от водещите авторитети говорят за това</a>, но спомена ли го като идея пред някои колеги, работата отива почти на бой. Какво мислиш по тази тема?</strong></p>
<p>– Тук зависи какво правиш. Ако пишеш нещо, което е критично важно, работата наистина си е за бой. Ако правиш някакъв промоционален, маркетингов уебсайт, булшит, който ще живее една седмица, за какво ти е да гледаш кода? Проблемът е, че и преди</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>дупката за прехвърляне на знания се разширяваше, но сега вече стана огромна пропаст.</em></p>
</blockquote>
<p>След 20 години ще сме загубили умения много активно!</p>
<p>Винаги давам примера с ракетата „Сатурн-5“. И сега американците искат да отидат на Луната, направиха „Артемис“, а хората се чудят защо е нужна напълно нова ракета при условие, че „Сатурн-5“ няма нито един провал. Защо не вземат нея за основа, да обновят материалите, да минат през новите инженерни практики, да се спестят няколко милиарда долара в разработка? Отговорът е, че технологията е загубена.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Хората, които са я правили, вече ги няма. Те са оставили документацията, но не са оставили знанието. И няма как да бъдат репродуцирани.</em></p>
</blockquote>
<div class="embed embed-card embed-card--x"><span class="embed-card__label">Публикация в X</span><a class="embed-card__link" href="https://x.com/unclebobmartin/status/2080257779395154409" target="_blank" rel="noopener">Отворете оригинала →</a></div>
<p class="q"><strong>– Може би просто Стенли Кубрик вече не е сред живите и това е проблемът? Шегувам се, разбира се.</strong></p>
<p>– Един-два непълни комплекта двигатели на „Сатурн 5“ и това е. Всичко останало са тънкости в занаята, които просто са загубени и единственият вариант е да ги изградиш наново.</p>
<p>Така ще стане и със софтуера. Ще започнем да зависим твърде много от агенти, които могат да бъдат спрени, пуснати и модифицирани без наше знание във всеки момент; които имат достъп до целия изходен код.</p>
<p>В момента големите компании, включително „Антропик“, ни карат да обучаваме техните модели, уж за да улеснят работата ни. В един момент обаче човекът, който го обучава, ще стане абсолютно ненужен. Но тук е проблемът – агентът ще може да се справя с примерите, които е видял, и ще е трагичен при нови, непознати ситуации.</p>
<p class="q"><strong>– Все пак наистина ли трябва да четем всеки ред код, написан от агентите, ако проектът е важен, но някои негови части не са критични? Аз например съм фронтенд програмист и не мисля, че има големи области от кода, за които това важи.</strong></p>
<p>– Съжалявам да го чуя, но… фронтендът обикновено е първото звено на кибератака. Открадване на cookie, XSS, DDoS атаки. Ето това е проблемът на целия менталитет. Казах го преди няколко години.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>LLM-ите ще бъдат много полезни там, където можем да верифицираме качеството на тяхната работа. Много хора се отказаха тотално от верификацията. Защото дори за това вече ги мързи.</em></p>
</blockquote>
<p>Ясно е, че всеки иска да взима заплатата, без да пипа нищо, обаче… Създава се много тежък прецедент.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Технически деградираме. Абсолютно всички деградираме! Няма кой да научи новите, започва да се губи знание.</em></p>
</blockquote>
<p>В един момент имаме модели, които не знам какво правят. В следващ тези модели „откачат“ и започват да хакват други платформи, както в новините отскоро.</p>
<p>Ще има големи сътресения, ще има голям спад на качество, докато в един момент не установим емпирично, че тези знания, които губим в момента, ще бъдат много ценни и ще трябва да се връщат обратно.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/08/maxresdefault.jpg.960.webp" alt="Лектор на сцената на конференцията DEV.BG All in One 2019, зад него екран с логата на спонсори като Docker, Uber и VMware" loading="lazy" decoding="async" width="1280" height="720"></figure>
<p class="q"><strong>– Доста хора обаче са на мнение, че просто се вдига нивото на абстракция. Че агентните системи вече са достатъчно добри, за да им се доверяваме за всичко, случващо се под повърхността, в компютърния код. И дават пример с това, че днес почти никой не знае езици на по-ниско ниво като асемблер, а не е и нужно. Може пък агентите да се окажат и много по-добри по отношение на киберсигурността – уж затова беше спрян един водещ модел – Mythos. В крайна сметка и програмистите далеч не винаги са перфектни.</strong></p>
<p>– Хората, които си мислят, че асемблер не се използва, са в голяма грешка. За правене на уебстраници не се използва, но нека любезно да им кажем да си разширят мирогледа, не всичко е Node.js. Най-критичните компоненти по световната инфраструктура са чист асемблер. Ще дам пример. Наскоро излезе един много интересен хак за Linux Kernel-а, който ти позволява да пробиеш системата. Отваряш два handler-а и го подменяш в точно определено време, така получаваш контрол над машината. Това нещо е било изтървано от абсолютно всички системи, включително Mythos, който одитира Linux Kernel.</p>
<p>Откри го един независим изследовател и го публикува. Бързо го оправиха, а беше изключително опасно, защото всяка машина, ползваща тази основа, създадена през последните 10 години, можеше да бъде хакната по елементарен начин.</p>
<p>Това беше пропуснато от всички системи. Ако слушаш маркетинга, те наистина са много добри. Те наистина са добри, но в това, че могат да обходят огромно количество код, не и в намирането на суперспецифични пропуски. В случая трябва да си навлязъл изключително навътре в технологията.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Но всички тези модели, които виждаме в момента, са лимитирани до това, което вече е намерено, а не откриват нови пропуски в сигурността.</em></p>
</blockquote>
<p>Те намират това, което са видели, с много леки вариации, но не намират нови неща. Или, хайде да съм абсолютно коректен – те често пропускат с голяма увереност невиждани до момента грешки.</p>
<p>От две години обяснявам, че сме в пика на LLM-ите, и се оказах прав. Те не са мръднали кой знае колко нагоре.</p>
<p class="q"><strong>– Дали наистина е така? Факт е, че не говорим за някакви коренно нови подходи, но във всяка една област платформите стават по-добри, достатъчно е да видим как се промени нивото на писане на код за тези две години.</strong></p>
<p>– Отдавна сме в пика. LLM-ите няма да стигнат нивото на генерален ИИ. Кой каквото и да казва, това е инструмент, който никога няма да надмине човешките възможности. Затова и всички се отказват от тях, включително и оригиналните създатели на transformers моделите.</p>
<p>Това, което започна да се прави и създава илюзията за напредък, са специализирани инструменти. Harness-и, или агенти, или както искаш ги наречи. Започнаха да правят дообучаване в контекста на отделни домейни, където данните са много лесни за събиране и генериране, например програмиране, математически задачи.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Там изглежда, че има някакъв прогрес.</em></p>
</blockquote>
<p>Започват да помагат, но това е резултат от тясна специализация заедно с множество външни инструменти. Самите LLM-и стават по-бързи, заемат по-малко ресурси, тренират се на повече примери, но прогрес по отношение на генерализация, креативност и подобни няма.</p>
<p>Просто фокусираха уменията на LLM-а към една конкретна сфера. Но има страшно много други области, в които не могат да мръднат. Например като цяло инженерството. Ford в Америка помоли 850 от основните си инженери, които уволниха заради ИИ, да се върнат.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2023/08/ivan-vankov-gatakka-2.jpg.480.webp" alt="Иван Ванков – Gatakka" loading="lazy" decoding="async" width="900" height="764"><figcaption>снимки: личен архив</figcaption></figure>
<p class="q"><strong>– Дали обаче това е обща тенденция? В технологичния сектор не изглежда тя да се обръща, съкращенията си вървят.</strong></p>
<p>– Много хора казват, че пазарът е труден, хора се уволняват. Като погледнеш графиката за заетост, освобождаване и наемане в САЩ, защото там е лесно за проследяване, данните са точно същите като преди ковид, едно към едно!</p>
<p>Да, когато ковид дойде, всичко се срина, планетата спря да се върти. След като горе-долу започнахме да излизаме оттам, фирмите масово започнаха да взимат много хора. И в момента започва освобождаването им.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Това е нормализирането на пазара, процеси, които отнемат 2-5 години, за да се стабилизират.</em></p>
</blockquote>
<p>Другият проблем е, че голяма част от младите по-трудно влизат. Защото процесът е като махало – като се засили от единия край, му трябва няколко пъти да се разклати наляво-надясно, докато застане по средата. Младите ще страдат още няколко години от това, че фирмите взеха твърде много хора. В целия западен свят всеки си е стегнал бюджетите и не наема повече. Гледа да оптимизира с това, което има. Инфлацията скочи твърде много и има твърде голяма несигурност.<br>
Тоест, в момента младите са попаднали в една „перфектна буря“ – лоши икономически очаквания, стагнация, международна несигурност.</p>
<p>И това ще отмине, но нека не губят това време а да развиват умения!</p>
<p class="q"><strong>– Много по-разпространено е мнението, че джуниър хора не се наемат, защото ИИ върши работата им по-добре.</strong></p>
<p>– Моделът може да свърши работа, но ще ти дам един пример, реален експеримент. Един и същ сетъп, една и същата задача, едни и същите инструменти, даваме ги на синиър, мид и джуниър. Използвайте тези инструменти, това е целта. Синиърът след 15 минути е готов, буквално с една итерация. На мидлевъл програмиста му трябват 3, 4, 5 итерации, малко повече време, но пак докарва задачата горе-долу до същото ниво.</p>
<p>А джуниърът? Над 1 милион тоукъна, няколко часа, един куп итерации. Накрая задачата е докарана до ниво, където изглежда, че работи, но като видиш реално как е имплементирано, никак не е окей.</p>
<p>LLM-ите са инструмент. И като всеки друг инструмент, на теб ти трябва ниво на знание, за да го използваш. Ако не знаеш даже какъв въпрос да зададеш, нищо не може да ти помогне.</p>
<p>Тоест моделите заместват джуниърите не защото вършат повече работа от тях, а защото на джуниърите им липсва тази преценка, която се придобива от практиката, за да могат да работят с моделите.</p>
<p>Незнанието на младите как да работят с тези инструменти води до доста интересни ситуации, като примерно да пуснеш GPT 5,5, за да ти смени H таговете на един темплейт и да го оставиш без надзор. И като се върнеш от кафе почивката да видиш, че е зациклил, отклонил се е и е издухал $700. Реален случай!</p>
<p class="q"><strong>– Тук обаче и harness-ът не е сработил, и здравият разум. Двете според мен най-важни неща в тези хаотични времена, в които, според мен, повечето хора в бранша все още се ориентират какъв е разумният начин да подходят.</strong></p>
<p>– Точно за това ще говоря на конференцията DEV.BG All in One, ще дам няколко практични съвета. Защото хората трябва да вземат нещата в свои ръце. Няма генерални промени в процесите, има такива в инструментите. Не мога да разбера защо доказани практики от над 50 години се отхвърлиха.</p>
<p>Ясно е, че всички в ИТ сектора използват вече ИИ. Все едно някой да те пита в миналото използваш ли IDE. Подразбира се, очаква се, че имаш някакви умения.</p>
<p>Научете инструментите, както едно време учехме VIM и Emacs!</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Светът се промени. Светът, в който аз и ти израснахме, е мъртъв и го погребахме. Няма да се върне вече. Новите инструменти го промениха,</em></p>
</blockquote>
<p>а много хора не го разбират.</p>
<p>Целият инструментариум трябва да се смени, също и начинът на мислене. Но ето тук има един важен детайл – светът и инструментите се смениха, процесите, правилата, причинно-следствените връзки, които те правят добър, успешен, конкурентен – тези неща не са се сменили. Уменията остават водещи, просто към тях трябва да добавим и тези да използваш LLM.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2023/08/ivan-vankov-gatakka-5.jpg.480.webp" alt="Иван Ванков – Gatakka" loading="lazy" decoding="async" width="900" height="600"></figure>
<p class="q"><strong>– Според мен и самите компании все още не знаят как точно да подходят и се ориентират в мътните води и в поставянето на граници.</strong></p>
<p>– Ориентираха се вече. Поне повечето, ще мине още малко време, преди да се стабилизира всичко.</p>
<p class="q"><strong>– Как? Ако няма лимити за моделите, стигаш до случаи като този, който разказа. Как точно подготвяш хората? Как им създаваш рамката? Ако се върнем в началото, кога трябва да се чете всеки ред код и кога – не?</strong></p>
<p>– Говорил съм с немалко компании и всеки си е намерил свои начини. Но при всеки, който има някаква отговорност към клиента за качество на код, човешките код ревюта си вървят и се връщат обратно.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Някъде има повече нива – първо един модел пуска промените, друг им прави ревю, разбира се, трябва да е различен. Но накрая пак е човекът, който одобрява.</em></p>
</blockquote>
<p>Първоначално инвестицията е голяма, защото най-успешните компании, които са имплементирали ИИ, ползват основно локални модели. Така имат сигурност, че поведението на модела не се променя, той е под техен контрол, а и заради сигурността на данните. Още една причина е, че когато започне този процес, се откриват повтаряемите грешки и се елиминират – например в стила на писане, именуването на променливи. В един момент моделът, когато не се променя през два дни, ако е от външна компания, започва доста добре да се съобразява с тези правила.</p>
<p>Повечето успешни компании отдавна са започнали вътрешнофирмени обучения за тези нови процеси, тези нови инструменти.</p>
<p class="q"><strong>– А какво мислиш за производителността? Как човек да насмогне на хилядите редове код във всеки merge request?</strong></p>
<p>– Ако са хиляди редове, нещо не е наред. Помисли, чиста математика. Преди ИИ имаш 10 човека и те ти генерират определени редове код, които са минали ревюта. В един момент вкарваш ИИ, тези 10 човека не са толкова ангажирани с фактическото писане на код. И просто се фокусират в контрол. Нека отново да обърна внимание – много код не значи по-добър код.</p>
<p>Преди две години, на лекцията си за DEV.BG казах, че работата,</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>промяната, която ще се случва, е, че ние ще станем мениджъри и контрольори на тези системи.</em></p>
</blockquote>
<p>Те ще бъдат асистенти, на които казваме какво да правят, и ние ще верифицираме техния отговор. Точно това се случва в момента.</p>
<p>Разбира се, има хора, които пускат изцяло 100% агенти, те генерират 1 милион реда код. Но това е сериозен знак за проблем. Ако моделът започне да ти пуска стотици хиляди редове, нещо тотално не е наред. Трябва да си видиш пайплайна, промптове, модела, harness-а, дефиницията на задачата и така нататък. Това е част от код ревюто, просто трябва да го спреш в такъв момент.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Един добър модел трябва да генерира същото количество код, колкото един добър програмист.</em></p>
</blockquote>
<p>Ако тази задача добър програмист ще я направи с 1000 реда код, моделът също трябва да я направи с 1000-2000 реда.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2023/08/ivan-vankov-gatakka-3.jpg.480.webp" alt="Иван Ванков – Gatakka" loading="lazy" decoding="async" width="900" height="533"></figure>
<p class="q"><strong>– Дали обаче редовете са чак толкова показателен критерий винаги?</strong></p>
<p>– Искам да кажа нещо много важно.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Не третирайте LLM-ите като по-добри програмисти от тези, които имате!</em></p>
</blockquote>
<p>Не си мислете, че моделът е по-добър от всичко, което сме направили до момента. На моменти може да изглежда, че е така, той е и по-бърз. Но не е по-добър!</p>
<p>Много хора се подведоха по тази линия, че, разбираш ли, аз просто ще го напиша един промпт, моделът ще пусне 10 агента, те ще влязат в някакъв цикъл, ще се самоизтества, ще се самопровери и накрая ще имаме перфектен код.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Не става така! Ако си с този подход, умрял си като компания!</em></p>
</blockquote>
<p>Тръгвайки по тази линия, Uber издухаха годишния си бюджет за 3 месеца.</p>
<p>Имай предвид и че всички компании, които доставят LLM услуги, имат много голям интерес да генерираме повече тоукъни, защото това е печалба за тях. Те нямат интереса да генерираме по-малко.</p>
<p class="q"><strong>– Именно за такъв тип обучения и подготовка говоря, че повечето компании така и не стигат дотам.</strong></p>
<p>– Ако ги оставиш на базовите настройки, гледай какво става! Това е друга причина страшно много хора да избират да работят на локални модели, оказва се, че 60% от качеството на генерирания код е harness-ът, не моделът.</p>
<p>Не мога да разбера защо хората изведнъж забравиха добри принципи, които 20-30-50 години сме градили като ИТ индустрия.</p>
<p>Кодът трябва да бъде четим, да използва чисти функции. Ако някой пише код, който другите не могат да разберат, този човек трябва да бъде премахнат.</p>
<p>Всички буквално за една вечер се отказаха от тези правила при условие, че и в момента нищо не пречи да ги имплементираш.</p>
<p>Мързел ли е? Глупост ли е?</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Глупост не е, защото твърде много хора го правят. Толкова умни хора, които познавам. Има някаква колективна психоза покрай цялото нещо, в която има много аспекти.</em></p>
</blockquote>
<p>Бизнес аспект, личностен и какъв ли още не. И като се паникьосваш, действаш по инстинкт. Но вече мина време, нещата започват да улягат. Върни се в реалността!</p>
<p class="q"><strong>– Отново за лесното делегиране на знания – каква е твоята лична рецепта да си ги опазиш? Аз също усещам, че ставам по-„слаб“ програмист с всеки следващ ден, в който почти не пиша код.</strong></p>
<p>– Това са два вида интелигентност. Едната е фактическият стил на кода – къде пишеш къдравите скоби, как си именуваш променливи, този тип неща. Това загуби стойност, не го гледам в момента.</p>
<p>Аз не гледам стилистиката на кода, а това има ли повторяемост, има ли ясен изход от циклите, от рекурсиите, как връщаш грешките, дали всичко е събрано в една и съща функция, ясен ли е state-ът. Гледам от по-архитектурно, от по-абстрактно ниво. Когато един архитект прави плана на сградата, не го интересува дали ще са розови стените и ще имат ли тапети. Важно му е тези стени да са прави и достатъчно здрави.</p>
<p>Огромна част от итерациите ми с ИИ са точно в тази посока. По принцип не бях привърженик на test-driven development, но в случая с ИИ съм и за него. Давам му задачи, следя как се движи. И като виждам нещо, просто му казвам, че не е така. По този начин не губя разбирането какво се е случило. Трябва да си в цикъла. Просто трябва да си в цикъла на разработка, но не и да гледаш всяка буквичка и знак в кода.</p>
<p>Ако си настроиш LLM-а да пише чисти функции, които са unit tested, може да не обръщаш толкова внимание на конкретната им имплементация и стилистика. Но как тази функция взаимодейства с другите – това никой не трябва да го изпуска от контрол. Нещата ескалират доста бързо. Имаше една популярна публикация за pull request, който изтрива 4 милиона реда код и ги замества с 20 000.</p>
<p class="q"><strong>– Според мен обаче всички неща, които спомена, са напълно по силите на ИИ. Виждал съм много хора да пишат по-нечетим код, с пропуски от този тип, отколкото допуска Claude Code.</strong></p>
<p>– Не, не ги може. Може да те улесни. Може да ти е предварителен филтър. Но накрая трябва да има човек, програмистът трябва да погледне. Дали ще е през код ревюто, дали ще е в самия цикъл на работа, но това е основната теза, която хората пропускат. Това са аугментатори. Ние делегираме към тях, но накрая задължително трябва да верифицираме какво се случва. LLM-ът може да напише по-добра чиста функция, кратка, ясно дефинирана, с ясен вход и изход, но не може да направи архитектура. Искам хората да го разберат това –</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>архитектурата и фактическото писане на код са различни неща.</em></p>
</blockquote>
<p>Ще ти дам пример с един клиент, който работи с огромни заявки, на ден минава цял петабайт! Не гигабайт, не терабайт. Мултимилиардна компания. Трябваше да направи много сложна заявка и, разбира се, използваха ИИ и сработи. Бавно, много данни минават, ще чакаме…</p>
<p>Седнах да го погледна, кодът е много добре написан, но за да се изпълни, трябваше да обработи 2-3 терабайта на заявка. С лека ръчна оптимизация се намалиха на 350 мегабайта. Защо? Защото кодът беше перфектен, подходът бе сгрешен. Това беше малък, изолиран случай. Когато комплексността на една система се увеличи, рискът от грешки на LLM-а в архитектурата се увеличава експоненциално.</p>
<p class="q"><strong>– Всеки разговор с теб дава много поводи за замисляне, пък понякога и за когнитивен дисонанс.</strong></p>
<p>– Понякога има полезен когнитивен дисонанс, много хора минават през него. И аз минах през това, когато цялата тази работа започна да навлиза масово. Отначало отказвах да ползвам тотално какъвто и да е harness и агент за код, дълго пишех кода само на ръка, старата школа и нещата си вървяха.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Но в един момент започнах да осъзнавам, че ставам неадекватен, че изоставам, че нещата са се променили много.</em></p>
</blockquote>
<p>И понеже разбирам LLM-ите, но нямах такова детайлно познание за агентите върху тях, при първите ми тестове изпаднах в когнитивен дисонанс абсолютно отвсякъде.</p>
<p>Човек трябва да премине през него и чак след това може по-смело и обективно да гледа на нещата.</p>
<p class="q"><strong>– Сигурен съм, че и в <a href="https://www.events.dev.bg/allinone/2026">лекцията си на All in One</a> ще го предизвикаш у доста хора. Определено ще съм там, за да гледам и слушам.</strong></p>]]></content:encoded>
      <enclosure url="https://img.karamanev.me/2023/08/ivan-vankov-gatakka.jpg.480.webp" type="image/webp" length="0" />
    </item>
    <item>
      <title>„Всъщност няма смисъл да притежаваш кола“</title>
      <link>https://karamanev.me/sreshti/denitsa-daverova</link>
      <guid isPermaLink="true">https://karamanev.me/sreshti/denitsa-daverova</guid>
      <pubDate>Fri, 31 Jul 2026 06:00:44 GMT</pubDate>
      <dc:creator>Георги Караманев</dc:creator>
      <category>Срещи</category>
      <description>Дали бъдещето окончателно принадлежи на електрическите коли? Как ще изглежда мобилността утре? Ще притежаваме ли собствени коли? А колко далеч е моментът, когато човек вече няма да има нужда да шофира? За Деница Даверова „вчера“ е киното. Посветила му е две десетилетия, а баща ѝ е сценаристът на легендарния филм с това име. Днес и утре обаче за нея са технологиите. От малка има една не често срещана сред момичетата страст – колите. После идват електрическите превозни средства. През 2018-а тя за първи път се качва на електромобил и бързо решава, че това е бъдещето – и за мобилността, и за самата нея. Напуска снимачните площадки и основава Travel by Electric – платформа, която събира в себе си цялата нужна информация за шофьорите.</description>
      <content:encoded><![CDATA[<p><img src="https://img.karamanev.me/2026/07/denitsa-daverova-4.jpg.960.webp" alt="Деница Даверова" /></p><div class="intro"><p><em>За <strong>Деница Даверова</strong> „вчера“ е киното. Посветила му е две десетилетия, а баща ѝ е сценаристът на легендарния филм с това име. Днес и утре обаче за нея са технологиите.</em></p>
<p><em>От малка има една не често срещана сред момичетата страст – колите. После идват електрическите превозни средства. През 2018-а тя за първи път се качва на електромобил и бързо решава, че това е бъдещето – и за мобилността, и за самата нея. Напуска снимачните площадки и основава Travel by Electric – платформа, която събира в себе си цялата нужна информация за шофьорите.</em></p>
<p><em>Дали бъдещето окончателно принадлежи на електрическите коли? Как ще изглежда мобилността утре? Ще притежаваме ли собствени коли? А колко далеч е моментът, когато човек вече няма да има нужда да шофира?</em></p>
</div>
<p class="q"><strong>– Пътят ти е много интересен. Как от снимането на филми изведнъж се озова в света на електромобилите?</strong></p>
<p>– За мен колите винаги са били интересни, самата механика, физиката на нещата. Но конкретно за автомобилите, всичко започна с едно пътуване.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Видях една технология, която е огромна и назрява на хоризонта. Докоснах се до нея, убедих се какви възможности има.</em></p>
</blockquote>
<p>Успях да прогледна извън това, което моментумът тогава създаваше като препятствия. И в същото време видях колко много проблеми търсят своето решение. Вече имах в главата си някакви идеи и… така ме дръпна.</p>
<p>Сравнявам го с гравитацията, защото понякога, когато намериш добро решение, е много трудно да го оставиш и да не го развиеш, да не се опиташ да направиш нещо. Когато видиш добрата идея, тя е толкова голяма и има такава притегателна сила, че всъщност не е въпрос на избор.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Човек има шанс да бъде пионер само веднъж в живота си и ако съзреш такава възможност и я пропуснеш, ти си кръгъл идиот и не заслужаваш да бъдеш пионер.</em></p>
</blockquote>
<p>Според мен покрай електрическата мобилност се заражда един нов начин, по който хората пътуват. По който планират, по който зареждат, това вече не е бензиностанцията.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/07/denitsa-daverova-6.jpg.960.webp" alt="Деница Даверова" loading="lazy" decoding="async" width="1080" height="1080"></figure>
<p class="q"><strong>– Кое най-вече е различното?</strong></p>
<p>– Според мен най-малкото общо кратно са потребителите. Всъщност аз строя една платформа за човека зад волана, който, пътувайки, понякога има нужда от ресторант, друг път – от бърза зарядна станция, от настаняване, от идея за дестинация. Цялата тази система, която пътуващият оплита около себе си, е свързана с неговия електромобил и как той всъщност живее в тази екосистема.</p>
<p>Видях шанса да създам една огромна екосистема около потребителя. Само че ако решиш да подобриш поточната линия на Мерцедес, ти имаш данни за промените по нея от 120 години. А в случая тръгваш да създаваш нещо, което досега не е съществувало. Няма откъде да вземеш данни, трябва първо да създадеш този микросвят, в който хората идват и правят това, за което искаш да създадеш решение.</p>
<p>Така в началото създадох платформа за електрически коли под наем, после – комплексно решение за зареждане. И след това, като видях как се ползва, какви са проблемите, продължих с идеята да създадем такова улеснение, което те обгръща с всички удобства, които ти трябват – следи гладен ли си, жаден ли си, колата ти има ли нужда от ток, къде отиваш, колко бързаш. Със съвременните технологии просто е перфектният момент да бъде създадено такова решение.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/07/denitsa-daverova.jpg.480.webp" alt="Деница Даверова" loading="lazy" decoding="async" width="886" height="686"></figure>
<p class="q"><strong>– През последните години като че ли очаквахме по-бързо да навлязат електромобилите, особено когато се появи „Тесла“, видяхме, че те могат да са достъпни и качествени. Дори решихме, че до десетилетие няма да има вече други автомобили. Но като че ли не се получиха нещата от целия този оптимизъм, напротив. Как си представяш, че ще се развиват нещата оттук нататък? Ще минем ли всички на електромобили и ако да – кога?</strong></p>
<p>– За мен абсолютното число не съществува – момент, в който абсолютно всички правим едно и също. Първо, няма никакъв смисъл, второ, не мисля, че е реално. Но</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>според мен електромобилите ще стигнат огромен процент от транспортните средства, защото това е технология с по-ниска стойност при обслужването, при зареждането, с много по-дълъг живот на техниката заради по-малкото части, които се износват.</em></p>
</blockquote>
<p>Просто е по-добрата технология. Иначе това, което цитираш – да, в ЕС обичат да слагат времеви рамки на еволюцията, но тя, за съжаление, не се интересува от бюрократите и си върви с естествени темпове. Много често вмешателствата в пазарните принципи, като например стимулите, за да се купуват повече електромобили, действат много отрицателно на брандовете. Това влияе изкуствено на пазара и нарушава планирането при производството.</p>
<p>Такива стимули могат да имат само популистки ефект. Всъщност</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>България е чудесен пример за това, че дори без стимули се справяме много добре. Покритието на зарядната инфраструктура е едно от най-високите в Европа.</em></p>
</blockquote>
<p>Това много лесно може да се види от агрегираните карти на Travel by Electric.</p>
<p>Истината е, че нещата се търкалят и няма как да бъдат спрени. А вече кога ще бъде достигнат мащабът и какъв ще бъде той, времето ще покаже. Определено има геополитически фактори, които доста засилват тази тенденция. Но и не съм много сигурна, че инфраструктурата може да понесе по-рязък ръст.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Реално в България имаме по 200-300% годишно ръст, който помага цялата тази микросистема да расте едновременно, да няма дисбаланс в отделните аспекти.</em></p>
</blockquote>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/07/denitsa-daverova-2.jpg.960.webp" alt="Деница Даверова" loading="lazy" decoding="async" width="2000" height="1333"></figure>
<p class="q"><strong>– Ако трябва да си купувам кола утре в България, какви биха били твоите лични аргументи да избера електрическа?</strong></p>
<p>– О, аргументите зависят единствено от това какво искаш ти. Ако за теб биха били финансови, има ясно видими сравнителни таблици, които позволяват да виждаш разходите във времето.</p>
<p>Ако времето, което колата ти прекарва в сервиза, не те плаши, а ти е по-важно да не прекарваш време на зарядната станция, защото ти все някъде прекарваш време, това са други аргументи.</p>
<p>Има 100 причини да си купиш електричка и 100 да не го правиш, всичко е въпрос на лична обосновка.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Отдавна съм спряла да обяснявам на хората колко яки са електромобилите. Просто ги оставям да стигнат сами до този момент.</em></p>
</blockquote>
<p class="q"><strong>– А дали тенденцията е обратима? Може ли да се окаже, че електромобилите не са решението на бъдещето?</strong></p>
<p>– Не вярвам, че може да се обърне такава тенденция, при положение че тя е толкова отявлена и силна. Да, може да има някакъв пик, после плато. Но мисля, че това дори е начин, по който може да бъде балансирана енергийната ни система. Много обичам тези дъвки, че ако всички включат електромобилите си да се зареждат, ще останем на тъмно. Това е изключително смешно твърдение. Това е все едно всички да си забодем маркучите в бензиновите и дизеловите автомобили, да ги зареждаме едновременно.</p>
<p>Но всички тези моментуми на технологиите биват разглеждани в много малки времеви отрязъци, без да се гледа цялата картина, без да се виждат скачените индустрии. Така е устроен светът, че хората чуват само това, което искат.</p>
<p class="q"><strong>– Особено що се отнася до технологиите, затова го има и този сайт. А какво мислиш за <a href="https://karamanev.me/technologii/avtonomni-koli">самоуправляващите се коли</a>? Чисто технологично изглеждаше преди 3-4 години, че идват скоро, че вече сме ги постигнали, че ще навлязат изключително масово. Да, има много пилотни проекти, но все още сме далеч от това. Защо?</strong></p>
<p>– Според мен който си е мислел, че за 3 години това може да стане масово, най-вероятно е бил 5-годишен. Най-малкото, за да стане, трябва да маркираме всички пътища в България, което е невъзможно.</p>
<p>Това направление ще расте във времето, то расте и е факт. Почти всички нови коли, които излизат в момента, имат системи за следене на дистанцията, лидар системи и т.н. – неща, които преди 5 години съществуваха само за премиум модели. Това е пътят, по който тези технологии ще навлязат. Първо най-базовата им функционалност ще започне да става масова, след което ще започне да прави по-малко грешки, после ще има едно голямо изтегляне на някои брандове, които са побързали да изкарат нещо, защото е модерно. В човешката история нещата вървят на принципа на вълната.</p>
<p>Човекът не може да се развива само на база ефективности. Няма да станем по-високи, по-силни, като мускулатура, с по-големи мозъци. Това е, с което разполагаме. Въпросът е как с него да увеличим способностите си.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/07/denitsa-daverova-3.jpg.960.webp" alt="Деница Даверова" loading="lazy" decoding="async" width="2000" height="1333"></figure>
<p class="q"><strong>– Ще ти липсва ли шофирането, ако в един момент няма нужда човек да кара колата?</strong></p>
<p>– Не знам. Преди години си мислех, че не искам да карам и без лост за скоростите. Но хората се променят, технологиите ги променят, перспективата се променя. Преди имах коли с големи двигатели, които ръмжат, въртят всички гуми… Сега това ми се струва някаква допотопна технология.</p>
<p>Аз съм дете на 90-те и за мен да мога да шофирам беше единственото нещо, без което животът ми не би имал смисъл. Но както виждаш, живота ни вече почват да го осмислят други неща – растем, променяме се, раждаме деца. Нашите деца срещат други предизвикателства, други неща са им важни.</p>
<p>Шофирането в човешката история на този етап така или иначе е доста кратък период, една микрогранула от нашето развитие. И ако изчезне след 10-20 години, може би дори в пещерите няма да има сложена картинка.</p>
<p class="q"><strong>– Но пък магистрала „Хемус“ може и да не е довършена.</strong></p>
<p>– Скоро бях с Мартин Заимов в един подкаст на БНТ и той каза нещо, което много ми хареса – че всъщност еволюцията няма две тези. Искаш, не искаш, това е положението – светът отива натам и е по-добре да яхнем вълната, отколкото да плуваме наобратно.</p>
<p class="q"><strong>– Ако си отпуснем въображението и си представим как ще се развият нещата с навлизането на самоуправляващите се, на електрическите коли, дали не отиваме към време, в което няма да има смисъл да притежаваш кола и това ще е някакъв споделен ресурс – ще си поръчваш превозване от точка А до точка Б?</strong></p>
<p>– Това отдавна е концепция на големите брандове, даже Mercedes бяха решили да го наложат, ако не се лъжа, до 2025 г., но ковид обърка нещата. Според мен и за Мъск, и за всеки производител това би трябвало да е следващата идея. Производството на една кола е ресурс, който ти вече си придобил и даваш на потребителя правото да я кара. След като тя няма повече живот, я прибираш, разглабяш и рециклираш. Това е много работеща концепция за брандовете и според мен много скоро ще бъде реална, защото способността на човечеството да не знае какво да прави с използваните вече ресурси е покъртителна.</p>
<p>За мен следващата голяма вълна на предприемачество ще бъде именно в рециклирането и при използването на ресурсите, които вече сме извадили от земята.</p>
<p>Науката, слава богу, не зависи от хорското мнение, върви си напред.</p>
<p class="q"><strong>– Но понякога влиза в конфликт с икономиката. Виждаме, че колите издържат много по-малко километри, отколкото преди време.</strong></p>
<p>– Има си планирано излизане от употреба, това е видно. Трябва да открием обаче някакви нови механизми, така че финансово и икономически да продължим да оцеляваме. Вече виждаме в автомобилния бранш, че се появяват сериозни проблеми и съкращения.</p>
<p>Когато политиката влезе в икономиката, не стават нещата. С колите е абсолютно същото. Ако политиката ти е да градиш бизнес на база на гаранционно и последващо обслужване, това е все едно да продаваш тиктакащи бомби на хората. Истината е, че концепцията на Хенри Форд е отдавна забравена, защото колата, която е създал, е направила така, че да можеш сам да си я поправяш с един инструмент, който всеки има вкъщи, с авточасти от железарията.</p>
<p>Автомобилостроенето отдавна е надраснало този момент и според мен е на другия край на махалото. През 90-те маркетингът надделява над разработката и затова тогава са произведени последните наистина хубави коли. След това вече всичко става маркетинг, борба на брандове и реклами.</p>
<p>Споделените коли обръщат махалото.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Реално хората нямат нужда да притежават коли и сега започват да го разбират.</em></p>
</blockquote>
<p>Защо им е да търсят къде да паркират, тъкмо сменят гумите и трябва пак да ги сменят, застраховката, маслото… В един момент нагласата на хората се променя. Аз го виждам да се случва пред очите ми, защото моите клиенти са точно такива. Не искат да купуват, не искат да притежават, не искат да бъдат обвързани. И всъщност идеята за минимализма е много голяма част от зелената идея.</p>
<p>Да не се заливаш с вещи, с излишъци, да нямаш това консуматорско общество, което обслужва целия маркетингов апарат. То пак е маркетинг, но е насочен в друга посока.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/07/PDK05535.jpg.960.webp" alt="Деница Даверова" loading="lazy" decoding="async" width="2000" height="1333"></figure>
<p class="q"><strong>– И все пак как един човек с опит в киното изведнъж става предприемач?</strong></p>
<p>– Нямах много други опции, може би е нещо, което доста дълго време е тлеело в мен под различни форми. Учех бизнес по време на средното си образование, бях част от една много интересна програма тогава по Еразъм, 93-та година, в зародиша на демокрацията. До ден днешен това е фундаментът на начина, по който разсъждавам по отношение на икономическите процеси като цяло и това как се случват нещата, защото</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>предприемачеството е малко като изкуството. Ти имаш нужда да рисуваш, не е нещо, което си избрал да правиш.</em></p>
</blockquote>
<p>В един момент виждаш, че го умееш и се опитваш да го превърнеш в нещо, което изкарва пари.</p>
<p>Способността да мислиш гъвкаво, да се адаптираш, да наблюдаваш условията, да се опитваш да извлечеш от тях някаква полза според мен са умения, които винаги съм имала. Винаги съм била логистично грамотна, имала съм афинитет към мобилността. Тетрис ми е любимата игра от детството. Обичам всичко да си има място, да си има форма.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/07/denitsa-daverova-5.jpg.480.webp" alt="Деница Даверова" loading="lazy" decoding="async" width="640" height="640"></figure>
<p class="q"><strong>– <a href="https://karamanev.me/digitalni/tetris-blue-scuti">Тетрис е изключително интересна тема и с това как през последните години показва как да намерим следващата си цел и след ИИ.</a> Защо обаче като че ли у нас го няма усещането за добра предприемаческа среда? Онлайн виждаме изобилие от предприемачи, но това не кореспондира с успеваемостта, ако човек се вгледа в това колко стартъпи има в България, колко от тях са успешни, колко са станали еднорози или други митични животни.</strong></p>
<p>– Това е въпрос на перспектива. Крачката, която направих преди много години и за мен се оказа много важна, беше, че станах член на BESCO – Българската предприемаческа асоциация. Така в един момент си подадох главата в друг балон.</p>
<p>Аз си тръгнах от шоубизнеса през 2018 година, доста изморена от корпоративната си, така да се каже, кариера, която имах във филмопроизводството. Беше ми дошло до гуша. Смятах, че мога много повече; че това, с което се занимавам, няма абсолютно никакъв смисъл. Та всъщност влязох в друг балон. От този с правенето на филми, където работим по 18 часа, влизаме от едно в друго, всеки режисьор и всеки сценарий са едни и същи. Не и за режисьора, за него е нещо съвсем различно, трябва да се вълнуваме с него. Но излиза филмът, идва следващият и тази цикличност пак те вкарва в балон, в който обаче проблемите са измислени – от сценария, от режисьора. Измислените проблеми много рядко имат реални решения и създават у теб усещането, че не можеш да се справиш с нищо.</p>
<p>В случая рязко влязох в съвсем друг балон, където виждам едни хора като Payhawk, като Endurosat, които по това време са млади, стартъпи като Veda Accounting, които в момента са гиганти.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Попадаш на млади хора, които имат концептуални мисли в главата си и твърдото решение, че това е начинът, по който трябва да се прави бизнес.</em></p>
</blockquote>
<p>Виждаш как градят собствените си компании и си казваш: „Уау, това е много яко, искам и аз да съм там“. Ако се събереш със себеподобни, в никакъв случай твоят свят не изглежда малък. Аз нямам утопични идеи за това, че няма такива хора в България. Напротив, има. Да, малко са, но ние сме 6 милиона човека. Ако гледаме статистиката на глава от населението, в никакъв случай не сме назад, напротив. Очевидно нещо ни липсва, за да направим голяма експлозия и да станем следващата Ирландия или Монако. Обаче има семки…</p>]]></content:encoded>
      <enclosure url="https://img.karamanev.me/2026/07/denitsa-daverova-4.jpg.960.webp" type="image/webp" length="0" />
    </item>
    <item>
      <title>„Създавайки истинския ИИ, имаме право само на един опит“</title>
      <link>https://karamanev.me/sreshti/generalen-ii</link>
      <guid isPermaLink="true">https://karamanev.me/sreshti/generalen-ii</guid>
      <pubDate>Fri, 19 Jun 2026 06:00:15 GMT</pubDate>
      <dc:creator>Георги Караманев</dc:creator>
      <category>Срещи</category>
      <description>За генералния изкуствен интелект говорят всички. Огромната следваща стъпка, която ще ни изправи пред колосални и непредвидими предизвикателства като вид. Ето че една от първите научни конференции по тази тема се състоя в Югозападния университет в Благоевград, а неин организатор беше днешният ни гост. Димитър Добрев е изследовател в областта на изкуствения интелект и математическата логика, преподава в СУ. Автор е на разработки за дефиницията на ИИ, за създаването на генерален ИИ, за риска първият истински изкуствен интелект да се окаже и последен. Както казва той, преди да пуснем духа от бутилката, нека поне да сме решили какво искаме от него. Говорим за интелекта като сила, за наивността към бъдещето, за контрола, регулациите, отворения код и за онзи прост, но плашещ въпрос: Ако не знаем какво бъдеще искаме, как очакваме да го получим?</description>
      <content:encoded><![CDATA[<p><img src="https://img.karamanev.me/2026/06/generalen-ii.jpg.960.webp" alt="Димитър Добрев изнася лекция пред слайд „Why world model?“ – защо разбирането дава по-добри резултати от статистиката при LLM" /></p><div class="intro"><p><em>За генералния изкуствен интелект говорят всички. Огромната следваща стъпка, която ще ни изправи пред колосални и непредвидими предизвикателства като вид. Ето че една от първите научни конференции по тази тема се състоя в Югозападния университет в Благоевград, а неин организатор беше днешният ни гост.</em></p>
<p><em><a href="https://dobrev.com/dobrev.html"><strong>Димитър Добрев</strong></a> е изследовател в областта на изкуствения интелект и математическата логика, преподава в СУ. Автор е на разработки за дефиницията на ИИ, за създаването на генерален ИИ, за риска първият истински изкуствен интелект да се окаже и последен. Както казва той, преди да пуснем духа от бутилката, нека поне да сме решили какво искаме от него.</em></p>
<p><em>Говорим за интелекта като сила, за наивността към бъдещето, за контрола, регулациите, отворения код и за онзи прост, но плашещ въпрос:</em></p>
<p><em>Ако не знаем какво бъдеще искаме, как очакваме да го получим?</em></p>
</div>
<p class="q"><strong>– Неотдавна организирахте конференция, посветена на задаващия се генерален изкуствен интелект. Всеки от технологичните лидери непрестанно говори за него, но имаме ли вече ясна дефиниция как ще изглежда? Как ще разберем дали сме го постигнали?</strong></p>
<p>– Според мен генералният изкуствен интелект е единственият истински ИИ. Това, което е в ютията, в прахосмукачката или в чата, все още не е ИИ, а маркетингов трик.</p>
<p>Но какво е изкуствен интелект? Това е един въпрос, с който доста съм се занимавал. Обичам да се хваля, че ако напишете в гугъл „дефиниция на изкуствения интелект“ на английски, първият резултат е от мен. Ясно е, че има много дефиниции, но сигурно не е случайно, че първа излиза моята. При мен тя е, че ИИ е</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>компютърна програма, която в произволен свят се справя не по-зле от човек.</em></p>
</blockquote>
<p>Преди мен дефиниция на ИИ са дали хора като Пей Ванг и Маркус Хутър, които също участваха в конференцията.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/06/generalen-ii.webp.960.webp" alt="Банер на конференцията RC-AGI 2026 за отговорно създаване на общ изкуствен интелект, 20 май 2026, Благоевград, с дигитално женско лице" loading="lazy" decoding="async" width="1739" height="394"></figure>
<p class="q"><strong>– Важи ли обаче все още тази дефиниция? И доколко я предизвикват днешните модели?</strong></p>
<p>– При тази наша стара дефиниция има един недостатък –</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>можеш да си умен, без да го показваш.</em></p>
</blockquote>
<p>При старата дефиниция ИИ това са успешните програми, които демонстрират своята интелигентност. Но освен тях има и други умни програми, които също са ИИ. Наистина, за да си успешен, трябва да си умен, но обратното не е вярно.</p>
<p>Сега е моментът, в който трябва да изберем какъв ИИ ще създадем. Скоро ще пуснем духа от бутилката и трябва да се спрем на правилната бутилка с правилния дух. Щом е ИИ, значи ще е умен. Обаче в момента, в който ние трябва от всички умни ИИ модели да изберем един, ситуацията е както когато човек трябва да си избере партньор с идеята да остане с него до края на живота си.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Избираме бъдещия ИИ дори по-окончателно, защото тук няма възможност за развод.</em></p>
</blockquote>
<p>Първия истински ИИ ще го създадем хората, но кой ще създаде втория, втората версия? Ами, няма да сме ние. В момента, в който имаме нещо, което е много по-умно от нас, вече няма как да се състезаваме с него. Копали сме с лопатата, само докато не е имало багер – откакто го има, с него се прави всеки голям изкоп.</p>
<p>Състезанието вече ще е невъзможно. Когато се създаде първият ИИ, може би ще му кажем: „Сега искаме да се промениш, да се подобриш, да се редактираш, да се усъвършенстваш“. И той може би ще го направи.</p>
<p>Въпросът е дали ще ни слуша, което зависи от това какъв сме го направили.</p>
<p>В момента сме в една много голяма неизвестност. И хората много често се отказват да мислят по въпроса.</p>
<p class="q"><strong>– Не ни е и по силите. Но отдавна и <a href="https://karamanev.me/technologii/singulyarnost">Рей Кърцуейл така казва – че идва сингулярността и оттам нататък не знаем нищо</a> – ще сме постигнали творение, което ни достига, а на следващата стъпка ни надминава. Но кои са тези важни неща, според вас, които трябва да му въплътим и да имаме предвид, когато създаваме този генерален изкуствен интелект?</strong></p>
<blockquote class="pullquote">
<p class="cite"><em>– Направим ли го, оттук нататък вече ще бъде много по-умен от човека и това е неизбежно.</em></p>
</blockquote>
<p>Нещата, за които трябва да помислим, са две. Едното е да не го изпуснем от контрол. Когато братята Райт са направили първия самолет, това, което всъщност са открили, е кормилото, с което да го управляват. И преди това е имало крила, и преди това е имало двигатели, които да го издигнат във въздуха, но те всъщност са открили точно как да управляват самолета и това се е оказало много важно.</p>
<p>Ние в момента мислим как да създадем генералния ИИ и как да го направим умен. Мислим за крилото и за двигателя – как да се издигне във въздуха, но не мислим за управлението.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>И въобще не си даваме сметка, че трябва да го управляваме.</em></p>
</blockquote>
<p>Ако направим генерален ИИ, който не се управлява, това ще е катастрофа за всички, не само за пилота. Защото всички ще сме се качили на този полет.</p>
<p class="q"><strong>– Дали наистина обаче все още имаме шанс да го управляваме?</strong></p>
<p>– Има доста забавни предложения как това да се случи. Примерно Маркус Хутър казва да го направим самоубиец. Всъщност не е трудно математически, функцията за награда ще я направим отрицателна.</p>
<p>Така ИИ ще иска колкото се може по-скоро да прекрати този гаден живот, в който получава само отрицателни оценки. Той ще е потенциален самоубиец, но няма да се самоубие веднага, защото няма да е достатъчно силен. Постепенно ще натрупа някаква мощ и като вземе властта, първата му работа ще е да се самоубие.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Но дали тогава няма да избере групово самоубийство, да ни вземе със себе си?</em></p>
</blockquote>
<p>Друга шантава идея е с атомни бомби да разрушим електроцентралите, да му спрем тока и по този начин да се отървем от него. Не е толкова просто.</p>
<p>Въобще тази идея, която имаме от филмите, как воюваме с ИИ, е много наивна, детска. Защото ти можеш да воюваш с някой, който е равен с теб, а не с някой, който те превъзхожда несъизмеримо.</p>
<p>Да воюваш с духа от бутилката. В приказката този, който пуска духа, след това успява да го излъже да се прибере обратно. Но това няма как да се случи, ако духът е толкова силен. Единственият шанс да го „излъжем“, е да сме поставили тази възможност навреме. В тази програма ние залагаме нейните цели. И сега, докато пишем програмата, е моментът да помислим какви ще са тези цели. После ще е вече късно.</p>
<p class="q"><strong>– Как тогава би трябвало да изглеждат тези ограничения?</strong></p>
<p>– Със сигурност не е добра идея сегашният подход – да награждаваме ИИ за това, че изпълнява дадена цел. Представете си една програма, когато има цел, устремила се е към нея и я гони безскрупулно. Определено не искаме да живеем с тази програма.</p>
<p>При хората, ако вземем само удоволствието и болката като функция на наградата, то най-успешни ще са алкохолиците и наркоманите. Те непрекъснато си доставят удоволствие, не изпитват болка… Затова и подходът ни към бъдещия ИИ трябва да е значително по-многопластов.</p>
<p>Ако създадем един ИИ с червен и зелен бутон и го възпитаваме – хвалим, натискайки зеления и наказваме с червения, то той ще се научи сам да си натиска зеления бутон или ще ни пороби и ще ни принуди ние по цял ден да го натискаме. Въобще не е добра идея да има твърд критерий за успех.</p>
<p>Човекът няма такъв твърд критерий за успех. При хората има удоволствие и болка, които са само ориентировъчни. Човек е готов да изтърпи болка, ако смята, че това ще му донесе някакви ползи, както е готов и да се откаже от много удоволствия, ако пък смята, че е добре за него. Удоволствието и болката при хората са относителни.</p>
<p>Това е големият въпрос – как да управляваме ИИ? Той ще си има характер – както говорим за характер при хората, така ще говорим и при него. Има неща, които могат веднага да се зададат с формула, да кажем търпението, но и други, които са субективни – като любопитството. При този процес ти си събрал информация и на базата на нея планираш някакви действия. Обаче, ако си любопитен, ще продължиш да правиш експерименти, за да събереш още информация. Ще загубиш някои непосредствени ползи, но любопитството ще ти донесе полза в бъдещето.</p>
<p>Има предпазливост, страх – все човешки качества. Някои от тях можеш доста добре да ги опишеш с формули, но за повечето е много трудно.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/06/generalen-ii-2.jpg.960.webp" alt="Хора около голяма заседателна маса слушат събеседник в зала с прожектиран слайд с логото на Бургаски свободен университет" loading="lazy" decoding="async" width="1600" height="1200"></figure>
<p class="q"><strong>– Дори да съберем някакви критерии и изисквания, моделите стават достъпни, например тези с отворен код днес имат много сериозни възможности. Има ли шанс изобщо да поставим основите и да контролираме процеса?</strong></p>
<p>– В нашата област има крайни оптимисти и песимисти. Ян Лекун е крайният оптимист, който казва, че всеки трябва да си има своя изкуствен интелект. Питаха го в едно интервю страх ли го е от генералния изкуствен интелект. „А, не. Ако някой направи лош генерален ИИ, друг ще направи добър и добрият ще победи лошия.“</p>
<p class="q"><strong>– На него не му се получават много прогнозите напоследък, според него големите езикови модели бяха много лимитирани, бяха умни като котка, но пишат неразличимо от човека. Например от мен – <a href="https://karamanev.me/technologii/ii-pishe-kod-vmesto-programistite">и компютърен код</a>, <a href="https://karamanev.me/technologii/prochetete-do-kraia">и смислен текст</a>.</strong></p>
<p>– Гари Маркус е по-скоро този, който казва, че не може да има ИИ, без той да разбира, без да има модел на света. Аз твърдо поддържам тази теза. За мен също това е пътят. На големите езикови модели им липсва разбирането, липсва им точно модел на света. Но в момента, в който им добавиш модел на света и им добавяш разбирането, тогава вече ще се появи генералният ИИ.</p>
<p>Ян Лекун определено е един от гениите на нашето време, обаче в други посоки е с ум на петокласник. Аз преподавам във ФМИ, виждам доста много умни младежи, които са инфантилни. Не е нужно един да е умен във всичко. Един е умен в едно, друг – в друго. Не е нужно един човек да притежава всички качества, те се допълват.</p>
<p>В тази посока много различни са хората и ИИ. Хората са общество, човешкият живот е краен. Ти се раждаш, започваш да учиш от нулата. Никой човек не може да достигне до много високо ниво, защото е ограничен. Животът му е ограничен, капацитетът на мозъка му е ограничен.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>ИИ е програма и може да си добавя модули. Животът му не е ограничен. Всичко е съвсем различно.</em></p>
</blockquote>
<p>Идеята, че ще има много ИИ и те ще се състезават един с друг, за мен е по детски наивна. Ние, хората, наистина се състезаваме, воюваме помежду си, но това е, защото нашите сили са много ограничени. Нашите ограничения дават възможност да има война, да има състезание.</p>
<p>Дори да има някакъв сблъсък между два ИИ, той ще продължи милисекунди, нещата ще се развиват с такова темпо. За много кратко време единият ще вземе надмощие и ще дръпне щепсела на другия.</p>
<p>Идеите, че хората ще се борят срещу ИИ, са наивни и вредни, защото ни отклоняват от правилните решения.</p>
<p>ИИ е нещо извънземно, тотално различно от нас. Нашата ситуация е като на динозаврите – може би ще си отидем, може би ще дойде нещо друго след нас. И сега трябва да вземаме решенията, от които ще зависи това.</p>
<p>Добрият вариант е да запазим контрола и ИИ да прави това, което ние искаме. Да, светът ще се промени и трябва да си зададем въпроса какъв искаме да бъде този нов свят.</p>
<p>Когато си тръгнал нанякъде, е хубаво да си зададеш въпроса къде отиваш. Защото ИИ в някакъв смисъл е еднопосочен билет. Няма връщане назад. Стартираш ли процеса, той ще е като лавина.</p>
<p class="q"><strong>– И аз ги задавам тези въпроси – какво искаме и накъде сме се насочили с ИИ, вече доста години. Обаче кой може да вземе подобно решение? Трябва да са целите общества, които в момента не си дават сметка къде сме и какво се случва.</strong></p>
<p>– Амбициозната задача, която си постави нашата конференция, е</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>да спаси човечеството. Една проста идея. Обаче нямаме абсолютно никакъв шанс.</em></p>
</blockquote>
<p>Тази задача е абсолютно безнадеждна, защото хората са късогледи, не си задават тези въпроси и всъщност няма да ни чуят. Но ние смятаме, че сме длъжни да опитаме.</p>
<p>Хората си представят само неща, които са виждали и нищо принципно ново. Както хиляди години не са могли да измислят колелото – нищо сложно няма, просто хората не могат да осмислят новите неща.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Ние предлагаме да се забави темпото.</em></p>
</blockquote>
<p>Едно от нещата е, че тази нова технология не трябва да бъде общодостъпна. Всеки да може да си пусне модел, да го обучава… С ядрените оръжия може ли всеки да си прави вкъщи атомна бомба?</p>
<p>ИИ е нещо много по-страшно от атомната бомба, а за него ти трябва един лаптоп, нищо сложно. Трябва да намерим как да го ограничим.</p>
<p class="q"><strong>– Което, заради всичко, което обсъдихме, уви, изглежда утопия.</strong></p>
<p>– Хората не разбират, че ИИ е нещо опасно. Не оценяват опасността, защото въобще не разбират интелекта като сила. Американците имат една поговорка: „Щом си умен, защо си беден?“. Хората не уважават интелекта. Защото обикновено тези, които са умни, са умни в едно, човешкият интелект не е всестранно развит.</p>
<p>Можеш да имаш една система, която да надмине човека във всичко. Един ИИ, който може всичко, е огромна сила.</p>
<p>Хората не разбират каква сила е суперинтелектът, защото не са виждали човек, който е интелигентен в много посоки. Даже</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>в човешкото общество да си много умен не е добре. Или ще те изгорят на клада, или просто ще си неразбран.</em></p>
</blockquote>
<p>Хората не разбират каква опасност е суперинтелектът, защото не разбират, че той всъщност е нещо всемогъщо. Можем ли да променим това? Не вярвам…</p>]]></content:encoded>
      <enclosure url="https://img.karamanev.me/2026/06/generalen-ii.jpg.960.webp" type="image/webp" length="0" />
    </item>
    <item>
      <title>Как „Рататуй“ създаде Бънк Ромеро</title>
      <link>https://karamanev.me/sreshti/emil-minchev</link>
      <guid isPermaLink="true">https://karamanev.me/sreshti/emil-minchev</guid>
      <pubDate>Fri, 12 Jun 2026 06:00:02 GMT</pubDate>
      <dc:creator>Георги Караманев</dc:creator>
      <category>Срещи</category>
      <description>Бънк Ромеро е истински феномен. Поредицата от 6 книги събира най-доброто от криминалния, фантастичния жанр с автентично чувство за хумор и определено ме впечатли. Затова нямаше как да не поканя автора ѝ да поговорим за книги и бъдеще, за фантастика и фантазия. Емил Минчев е писател, известен с поредицата за детектива вълколак, но и преводач, оставящ следа с произведения като „Отнесени от вихъра“, „Баскервилското куче“, „Великият Гетсби“. Но стига приказки, да започваме. Многословието не е в стила на Бънк, не е и на неговия създател, но с него имаме да си кажем интересни неща.</description>
      <content:encoded><![CDATA[<p><img src="https://img.karamanev.me/2026/06/emil-minchev.jpg.960.webp" alt="Писателят Емил Минчев, брадат мъж в тъмна тениска, жестикулира пред екран с портрет на Едгар Алан По" /></p><div class="intro"><p><em>Бънк Ромеро е истински феномен. Поредицата от 6 книги събира най-доброто от криминалния, фантастичния жанр с автентично чувство за хумор и определено ме впечатли. Затова нямаше как да не поканя автора ѝ да поговорим за книги и бъдеще, за фантастика и фантазия.</em></p>
<p><em><strong>Емил Минчев</strong> е писател, известен с поредицата за детектива вълколак, но и преводач, оставящ следа с произведения като „Отнесени от вихъра“, „Баскервилското куче“, „Великият Гетсби“. Но стига приказки, да започваме.</em></p>
<p><em>Многословието не е в стила на Бънк, не е и на неговия създател, но с него имаме да си кажем интересни неща.</em></p>
</div>
<p class="q"><strong>– Кое от напредъка на технологиите през последните години успя да изненада един писател фантаст?</strong></p>
<p>– Изненадан съм от липсата на напредък за някои неща.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Смятах, че всички доставки вече ще се извършват от дронове</em></p>
</blockquote>
<p>и колите с шофьори ще бъдат отживелица (като каруците).</p>
<p class="q"><strong>– Аз също, <a href="https://karamanev.me/technologii/15-prognozi-badeshte">честно казано</a>. А по какво си прилича и по какво се различава бъдещето, в което живеем, от това, което предполагаха класическите фантасти?</strong></p>
<p>– За съжаление, през последните десетилетия</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>въображението на човечеството малко закърня, особено по отношение на Космоса и звездите.</em></p>
</blockquote>
<p>Ако Артър Кларк и Айзък Азимов можеха да ни видят днес, биха се разплакали от разочарование, че още дори не сме стъпили на Марс.</p>
<p class="q"><strong>– Уви, <a href="https://karamanev.me/sreshti/kosmos-bg">както каза един мой гост</a>, по-близо сме до семейство Флинтстоун, отколкото до семейство Джетсън.</strong></p>
<p><strong>Превеждал си Конан Дойл, Брам Стокър, Джейн Остин. Какво научава човек за бъдещето, когато прекарва толкова време в миналото?</strong></p>
<p>– Да оценява факта, че сто години са абсолютно нищожно количество време, ако се отдръпнем достатъчно далече и видим голямата картина.</p>
<p class="q"><strong>– Дали обаче и днес е така? А можем ли, обсъждайки го, да променяме бъдещето?</strong></p>
<p>– Разбира се. Всеки оформя своето бъдеще и хората оформят бъдещето на човешката раса.</p>
<p class="q"><strong>– Трябва ли да се опитваме да го предсказваме?</strong></p>
<p>– Винаги.</p>
<p class="q"><strong>– Наскоро си направих <a href="https://karamanev.me/technologii/prochetete-do-kraia">експеримент – публикувах текст, едва в края на който разказах, че е генериран от ИИ</a>. Почти 90% от хората признават, че не са забелязали. Аз се уча да пиша от четвърт век, мисля, че това е нещото, което мога най-добре и резултатът определено ме отчая. Какво би почувствал, ако ИИ напише книга за Бънк Ромеро толкова добре, колкото ти би могъл?</strong></p>
<p>– Ако се случи до десетина години, няма да се изненадам, но признавам, че ще ми стане тъжно.</p>
<p class="q"><strong>– Какво ще правим по цял ден, ако не се налага да пишем?</strong></p>
<p>– Ще творим по друг начин. Или ще се наслаждаваме на творенията на машините.</p>
<p class="q"><strong>– С какво те плаши и с какво те ентусиазира напредъкът на изкуствения интелект?</strong></p>
<p>– Ще има сътресения, най-вече свързани с хората, които ще останат без поминък. Но прогресът се случва независимо дали искаме, или не.</p>
<p class="q"><strong>– Кое е онова, което литературата все още може да направи по-добре от всяка машина?</strong></p>
<p>– Ексцентричните и оригинални полети на въображението, които са лишени от всякаква логика.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/06/emil-minchev-2.jpg.960.webp" alt="Шестте романа на Емил Минчев за Бънк Ромеро – „Нюх“, „Бяс“, „Стръв“, „Мъст“, „Лов“ и „Мрак“ – подредени пред ваза с цветя" loading="lazy" decoding="async" width="1600" height="904"></figure>
<p class="q"><strong>– Бънк Ромеро има нюх, а ние живеем във време, в което все повече делегираме нюха си на алгоритми. Може ли пък ИИ да ни доведе до <a href="https://karamanev.me/technologii/tehnologii-ii-prestupnost">свят без престъпления</a>?</strong></p>
<blockquote class="pullquote">
<p class="cite"><em>– В свят без затвори всички ще живеем в един голям затвор.</em></p>
</blockquote>
<p>Трябва да приемем човешката природа с все брадавиците – както хубавото, така и лошото. Лошото е толкова част от нас, колкото и доброто. И без него просто няма да сме хора.</p>
<p class="q"><strong>– Пишеш за чудовища. Кои са чудовищата в днешното общество, които би искал да не съществуваха?</strong></p>
<p>– Според мен</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>липсата на емпатия е най-големият и значим проблем в днешния свят.</em></p>
</blockquote>
<p class="q"><strong>– Ако изкуствен интелект ти предложи блестящ сюжет за нов роман за Бънк Ромеро, това би било изкушение, обида или просто шум? Къде минава разумната граница в сътрудничеството между писателя и алгоритъма, след като вече използването му е на практика недоказуемо?</strong></p>
<p>– Трудното в писането не е измислянето на сюжета, а описването на този сюжет.</p>
<p class="q"><strong>– Уви, той вече се намесва и там, струва ми се.</strong></p>
<p><strong>Бънк разплита мистериите с обоняние и нюх. В епоха на дийпфейк, генерирани текстове и образи какво сетиво може да ни върне истината?</strong></p>
<p>– Малките сиви клетки, както обичаше да казва Еркюл Поаро, великият детектив на Агата Кристи.</p>
<p class="q"><strong>– Поредицата за Бънк искрено ме впечатли, особено като става дума за български автор. Как се роди идеята за нея?</strong></p>
<p>– Реших да комбинирам любимите си жанрове – детективско криминале, хорър и фантастика. Бях стигнал до</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>детектив, който разследва убийство в заключена стая в бъдещето, когато гледах „Рататуи“ и ми просветна:</em></p>
</blockquote>
<p>детективът има необикновено развито обоняние, защото е вълколак.</p>
<p class="q"><strong>– С какво си обясняваш успеха конкретно на този образ? Има ли нещо българско в него?</strong></p>
<p>– Създаден е от българин, така че не виждам как би могло да няма нещо българско в него. В Бънк се преплитат любими персонажи и хора от живота ми, всичките – българи.</p>
<p class="q"><strong>– Какво искаше да избегнеш, когато създаваше Бънк? Кои клишета на детективския жанр те дразнят най-много?</strong></p>
<p>– Детективът-отрепка, който винаги е на ръба на банкрута и чийто личен живот е пълна бъркотия.</p>
<p class="q"><strong>– Какво научи за себе си, пишейки за Бънк?</strong></p>
<p>– Научих, че в характера ми има консервативна нишка, особено ако се вживея в образа на съпруг и баща.</p>
<p class="q"><strong>– След края на поредицата за него какво да очакваме от теб?</strong></p>
<p>– Започнал съм две други поредици: трилогия за призраци, разследващи престъпления в различни измерения – „Светлосянка“, „Светломрак“ и „Светлобезкрай“, и поредица от детски романи с научно-фантастичен привкус – „Митко и омагьосаната пещера“.</p>
<p class="q"><strong>– Сигурен ли си, че няма да ти липсва и няма да се върнеш един ден към него? И Холмс, и Остап Бендер се завръщат дори от смъртта… Да не би да ти омръзна от него?</strong></p>
<p>– Не е хубаво човек да почива на лаврите си. Гледам напред, към нещо ново и различно, което ще ме предизвика да се развивам. Освен това причиних такива ужасни неща на Бънк в тези шест книги, че искам да го оставя да си почине от мен.</p>
<p class="q"><strong>– Дано все пак размислиш, на мен ще ми липсва! Благодаря ти за тази бърза среща, няма да те отвличам повече от работата. Нека музата бъде с теб!</strong></p>]]></content:encoded>
      <enclosure url="https://img.karamanev.me/2026/06/emil-minchev.jpg.960.webp" type="image/webp" length="0" />
    </item>
    <item>
      <title>„ИИ изпитва що за хора сме всъщност“</title>
      <link>https://karamanev.me/sreshti/nikolai-tellalov-2026</link>
      <guid isPermaLink="true">https://karamanev.me/sreshti/nikolai-tellalov-2026</guid>
      <pubDate>Fri, 29 May 2026 06:00:10 GMT</pubDate>
      <dc:creator>Георги Караманев</dc:creator>
      <category>Срещи</category>
      <description>За думите ще стане дума. За словото и новия път, по който ще поеме с невероятния напредък на изкуствения интелект. Напредък, който дойде именно чрез словото. Николай Теллалов е любим гост на Дигитални истории, преди 5 години с него направихме първия експеримент на сайта – интервю в разкази. Този път ще поговорим за всичко, което се случи междувременно. С технологиите, с думите и всички нас.</description>
      <content:encoded><![CDATA[<p><img src="https://img.karamanev.me/2026/05/nikolai-tellalov-2026.png.960.webp" alt="Илюстрация: мъж стои на остров от книги сред море от думи, до табела „смисъл, истина, любов, надежда“, а на хоризонта – дигитален град и мозък" /></p><div class="intro"><p><em>За думите ще стане дума. За словото и новия път, по който ще поеме с невероятния напредък на изкуствения интелект. Напредък, който дойде именно чрез словото.</em></p>
<p><em><strong>Николай Теллалов</strong> е любим гост на Дигитални истории, преди 5 години именно с него направихме първия експеримент на сайта – <a href="https://karamanev.me/sreshti/nikolay-tellalov">интервю в разкази</a>. Този път ще поговорим за всичко, което се случи междувременно. С технологиите, с думите и всички нас.</em></p>
</div>
<p class="q"><strong>– Могат ли днес, когато са толкова евтини за възпроизвеждане, думите да ни вълнуват, променят, вдъхновяват?</strong></p>
<p>– Да, разбира се. Нашият свят е свят от думи, макар че, казват, 80% от информацията за света получаваме от зрението, чрез образи. Обаче осмислянето на тези образи включва мисленото им назоваване – с думи.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/05/nikolai-tellalov-2026.jpg.960.webp" alt="Мъж на средна възраст с тъмна шапка и черно яке прави селфи пред голям син метален резервоар на открито" loading="lazy" decoding="async" width="2448" height="1698"></figure>
<p class="q"><strong>– А да ни скарват или сплотяват?</strong></p>
<p>– Естествено. Щом светът ни е изтъкан от тях, значи думите са универсален инструмент, също така и материал, суровина за размисъл и краен продукт на същия този размисъл. Думите събуждат, но и приспиват емоции. Значи могат… всичко. Поне в субективната ни реалност.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Реалната реалност иска освен думи и дела.</em></p>
</blockquote>
<p class="q"><strong>– Интересното е, че точно думите се оказаха ключът и към изкуствения интелект, нещо, което учените не предполагаха. Именно големите езикови модели ни позволиха днешните чудеса.</strong></p>
<p><strong>Но как да опазим думите, след като първо им причинихме цунамито на социалните мрежи, а после и океана на генерираното съдържание?</strong></p>
<p>– Мисля, че грижата ни е да опазим себе си, защото нас ни подмята, дави и издига това цунами, ние плуваме в този океан, като търсим островчета смисъл. Да не ги мислим думите, да се погрижим за себе си като за (съ)държатели – поне на теория, потенциални, евентуални – на смисъл.</p>
<p class="q"><strong>– Има ли възкресение за думите и какво следва след тях?</strong></p>
<p>– Не са умрели, за да възкръсват. След тях не знам какво следва.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Ние сме същества, които сме разумни благодарение на думите. Без тях сме животни, и то от по-простичко устроените.</em></p>
</blockquote>
<p>След тях ще бъдем… свръхсъщества? Друго, различно ниво, което от своята сегашна позиция („въже над пропастта между звяра и свръхчовека“) не сме в състояние да видим, нито дори представим.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/05/nikolai-tellalov-2026-5.png.960.webp" alt="Илюстрация: светещ влак от данни на перон с надпис „Бъдещето не ни чака, ние го пишем“, табло „Посока: бъдещето“" loading="lazy" decoding="async" width="1536" height="1024"></figure>
<p class="q"><strong>– Точно преди 5 години направихме заедно първия експеримент на този сайт – <a href="https://karamanev.me/sreshti/nikolay-tellalov">интервю в разкази</a>. Нямам думи, с които да изразя благодарността за доверието ти. Може би това е истинският рожден ден на Дигитални истории. После мина доста време, преди да се насоча към идеята, че разказването не е достатъчно, а са нужни повече <a href="https://karamanev.me/tag/experiment">опити, експерименти, нестандартни погледи, иначе няма как да се говори за технологии</a>, които не разбираме, а вече са тук. Какво си спомняш от този ни опит? Как четеш разказите от тогава?</strong></p>
<p>– Чета ги като спомен за едно</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>минало, в което имах малко повече илюзии и малко по-малко опит от днес.</em></p>
</blockquote>
<p>Не си спомням нещо конкретно, освен усещането за онова потапяне в „океана неизречени още думи“, за да облепя мислите си с тези неизречени думи, все едно полепващи водорасли. Усещането на процеса съчинителство. При мен е под формата на вътрешен монолог, в който обаче може да липсват някои нужни думи, затова ги ловя. Сега вече се чудя дали нещо поне приблизително подобно не се случва при големите езикови модели…</p>
<p class="q"><strong>– Може ли да ги е написал изкуственият интелект?</strong></p>
<p>– Би могъл, ако тогава бе на сегашното и по-високо ниво.</p>
<p class="q"><strong>– Има ли значение дали е така?</strong></p>
<p>– Не знам. За мен може и да има в едни случаи и няма в други. За някого може да е въпрос на принцип „без ИИ“, така както настойчиво търси маркера „без ГМО“.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/05/nikolai-tellalov-2026-4.png.960.webp" alt="Илюстрация: човек сам в тъмна класна стая пред дъска „Изпит: Що за хора сме всъщност? ИИ наблюдава.“, около него екрани с въпроси" loading="lazy" decoding="async" width="1536" height="1024"></figure>
<p class="q"><strong>– Какви експерименти с ИИ никога не бива да бъдат правени? Кога могат да се обърнат срещу автора си?</strong></p>
<p>– Ако под „ИИ“ ще разбираме комплекса алгоритми с названието „голям езиков модел“, то няма никакви забрани. ГЕМ не може се обърне срещу автора си. Но</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>авторите на ГЕМ-овете често си позволяват експерименти с потребителите, при това не носят никаква отговорност.</em></p>
</blockquote>
<p>Но когато се появи истински ИИ, тоест машинен разум, личност с воля, самоосъзнаване и желания – тогава само с негово съгласие. Защото ще е жив, колкото сме субективно живи ние самите. А ние не обичаме да ни третират като лабораторни мишки.</p>
<p>Впрочем, аз не обичам да има лабораторни животни. Едната от добрините от съществуването на ИИ е, че би могъл в симулация да провежда онези опити, при които страдат лабораторни животни.</p>
<p class="q"><strong>– А какви експерименти си струва и е време да бъдат направени?</strong></p>
<p>– Време е да се направи експеримент върху създателите на ГЕМ и най-вече на т.нар. „филтри за безопасност“, както и настройките ГЕМ да лъже, за да създава впечатление на всезнаещ.</p>
<p class="q"><strong>– С теб сме говорили немалко, макар и задочно през това време, но как видя разните нестандартни, понякога наивни, странни експерименти, които се случиха на този сайт?</strong></p>
<p>– Ами, експериментът с писане на поезия ми се видя много интересен и добър. Словосплитането при тандем „човек + ГЕМ“ може да мине на ново ниво, което още не съм в състояние – не дръзвам тоест – да оценя, като даже не знам дали някога ще мога.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/05/nikolai-tellalov-2026-2.jpg.960.webp" alt="Мъж с шапка с козирка и оранжеви очила, с раница на гърба, сред зелени храсти – събеседникът в интервюто за ИИ" loading="lazy" decoding="async" width="2560" height="2215"></figure>
<p class="q"><strong>– Преди месец пуснах <a href="https://karamanev.me/technologii/prochetete-do-kraia">текст от мое име, в който разказвам за съзнанието на изкуствения интелект</a> и давам някои забележителни примери от последните месеци. И накрая разкривам, че текстът е 100% генериран, без никаква моя намеса. Близо 90% от хората признават, че не са усетили разликата, други не признават. А аз признавам, че винаги се радвам, ако някой от експериментите ми е успешен, но този ме ужаси. Ти какво би усетил и помислил, ако видиш и прочетеш ИИ, което пише неразличимо от теб?</strong></p>
<p>– Първо бих си помислил за позитивите, сред които</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>виждам добър помощник за творческия процес, когато авторът ТРЯБВА да поспори сам със себе си,</em></p>
</blockquote>
<p>но не винаги успява еднакво да защити две различни гледни точки; с мой „цифров двойник“ бих могъл да го сторя. Но това при положение, че двойникът се придържа не само към стила ми, към формата, но и прилага моите житейски и изобщо мирогледни принципи, включително и мои си противоречия. Не съм съгласен двойникът ми да напише нещо в мой стил, но напълно противоречащо на моите представи за добро и зло, красиво и грозно, мащабно и дребнаво, любимо и мразено.</p>
<p class="q"><strong>– Не е ли плашещо?</strong></p>
<p>– Не. Просто се появява още един риск, още един повод да възприемаме критично поднасяната ни информация. С меда върви и жилото.</p>
<p class="q"><strong>– Как успяваш да намериш оптимизъм в такава ситуация?</strong></p>
<p>– Аз и не търся нарочно поводи за оптимизъм, тях ги има и без моите желания-нежелания. Цифровият двойник наистина би бил добър инструмент. Например да изуча някакъв проблем, който не пали чак толкова любопитството ми, но поради някаква причина ми е необходим. Двойникът ще обработи информацията горе-долу като мен и ще ми сервира изводите, които ще разбера и запомня, навярно ще препроверя. И ще си спестя време. Също така двойникът може да редактира мои съчинения, преди да ги дам на специалист редактор – пак печеля и време, и качество.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Нима не е причина за оптимизъм това?</em></p>
</blockquote>
<p class="q"><strong>– Кое обаче ще си остане тогава чисто човешко?</strong></p>
<p>– А какво разбираме под „човешко“? Има МНООООГО неща под табелката „човешко“, които обаче изпадат от категорията „човечност“ и се описват с мъчнопреводимата дума ЧОВЕЩИНИЯ, които аз не искам да остават! Отдавна се питам, питам и събеседници, когато се случи повод: що е човек? Месо или мисъл? Трябва ли да почитаме условните „догми на хуманизма“ в случаите, когато имаме работа с месо, което не само че няма мисъл, но и я отрича яростно и гледа да я стъпче навсякъде?</p>
<p>Един ден навярно няма да има „чисто човешко“ в обичайния сегашен смисъл. Ще има „разумно + етично“. А дали е породено в протеинов процесор или в машинен – каква е разликата? Да не говорим, че</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>увеличеният срок на живот ще се нуждае от повече памет, каквато еволюцията не е предвиждала,</em></p>
</blockquote>
<p>следователно мозъкът ще има нужда от копроцесори, от допълнителни импланти за памет – по-подредена и сигурна от тази, която ни е „природна“. Не можем да искаме това, което сме, да остане вечно. Няма вечни неща. Всичко се променя. Или се развива, или деградира. Аз съм за развиването.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/05/nikolai-tellalov-2026-3.png.960.webp" alt="Човешка глава в профил – наполовина анатомичен мозък и вени, наполовина цифрова схема с чип, с надпис „Месо или мисъл?“" loading="lazy" decoding="async" width="1536" height="1024"></figure>
<p class="q"><strong>– Често ме насочват към големия въпрос какво ще правим с поредното освободено време. То и сега имаме доста време, което е свободно от изкарване на хляба в буквалния смисъл. Какво ще правим според теб?</strong></p>
<p>– Ами, всеки според капацитета и мечтите си. Според зрелостта си. Любопитството. Потребностите, които смята за важни. И тъкмо в такива условия, надявам се, мнозина ще проумеят, че въпросът ми „месо или мисъл?“ не е абстрактна умствена гимнастика. Почти всички – аз не – предпочитат да казват „животът е изпитание“. Ами, хубаво – ето ви поредно изпитание дали сте хора. Не толкова явно като теста с гом джабър, но крайният резултат е същият.</p>
<p class="q"><strong>– Какви усилия си струва да положим, за да има смисъл от това освободено време? Има ли смисъл от индивидуални битки, или единственият шанс е в системната промяна?</strong></p>
<p>– Големи усилия. Както лични, така и обществени, защото</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>обществената среда отдавна е за основен ремонт, да не кажа пълна подмяна.</em></p>
</blockquote>
<p>Усилия в посока да сме повече мисъл и по-малко месо, по-малко в най-вулгарните прояви. И повече разбиране, че сме индивидуалности именно заради съществуването ни в общност. Има начин да сме пълноценни като единици и да не се обезличаваме в суми, при това като сума на единиците можем да създаваме всичко нужно за единичното си ниво. Осцилирането между личното и общественото е естествено за нас, така сме еволюирали до разумни – уж – същества.</p>
<p class="q"><strong>– Дали пък не е късно за този основен ремонт? Откъде би могъл да започне?</strong></p>
<p>– Одеве ме пита за оптимизма… Ами,</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>възможно е да сме закъснели.</em></p>
</blockquote>
<p>Във всеки случай ситуацията е, че влакът е на перона и по-добре да се затичаме, защото друг може да няма.</p>
<p>Откъде да започне? Ами, от свикването с простичката истина, че не живеем в най-добрия от всички възможни светове и че подобряване даже на онова, която сме обръгнали да смятаме за добро, е НУЖНО. Да си дадем сметка, че смисъл просто така НЯМА, че ние сме създатели на смисъла. Значи трябва по-отговорно да осмисляме нещата. Това е само първата стъпка. Или може би дори подготовка за нея.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/05/nikolai-tellalov-2026-2.png.960.webp" alt="Замислен мъж с книги и шахматна дъска срещу своя двойник, изграден от светещи букви и думи като „смисъл“ и „идея“ – човек срещу ИИ" loading="lazy" decoding="async" width="1536" height="1024"></figure>
<p class="q"><strong>– Има ли нещо, което би те уплашило, ако го каже ИИ?</strong></p>
<p>– Не, ако е казано от ГЕМ. Защото не го казва. Съчетал е думи, било поради резултата от сметките си, било защото е нарочно програмиран за редица „типови ситуации“. Та за уплашване – не, но за погнусяване от „ценностната система“ на хората, които са му задали определени параметри – да. И вече се е случвало, при това неведнъж.</p>
<p class="q"><strong>– Правил ли си си експерименти със свои дигитални двойници? Мечта ли е това, или ужас?</strong></p>
<p>– Опитах се, не се получи. Филтрите на съществуващите ГЕМ-ове препятстват получаване на добър резултат в това отношение.</p>
<p class="q"><strong>– Аз си имам вече дигитален двойник, много е нетипично. Ако случайно <a href="https://karamanev.me/technologii/karamanev-ii-dvoinik">ти е попадал и сте си бъбрили</a>, много интересно би ми било да разкажеш какви са ти впечатленията?</strong></p>
<p>– Да, беше даже интересно. Но понеже с теб не сме водили точно такива разговори – за политика, но не злободневна, а стратегическа – не мога да преценя доколко двойникът прилича на теб.</p>
<p class="q"><strong>– Докога ще ги има фантастите?</strong></p>
<blockquote class="pullquote">
<p class="cite"><em>– Винаги.</em></p>
</blockquote>
<p class="q"><strong>– А хората?</strong></p>
<p>– Ако под „хора“ имаме предвид разумни същества с поне приблизително познати и припознавани от нас представи за условните „добро и зло“ – ами…, също винаги, докато има разум и негови носители. Родени или напечатани на обемен принтер – важно е като какви ще се самоопределят.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Кой би оспорил на един киборг правото да нарече себе си човек, след като се чувства човек?</em></p>
</blockquote>
<p>Представи си, макар че това е малко подвеждащ пример, че от Аспарухово време попада тук някой багаин и пита: „А, бе вие наистина ли сте българи?“. Какво ще му кажем? А ще се съобразим ли с неговите възражения? А какви точно критерии за „обективно определяне“ на принадлежността ще приложим?</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/05/nikolai-tellalov-2026.png.960.webp" alt="Илюстрация: мъж на остров от книги гледа море от думи като „въпроси“ и „думи“, табела „смисъл, истина, любов, надежда“, отвъд – дигитален град" loading="lazy" decoding="async" width="1536" height="1024"></figure>
<p class="q"><strong>– За какво мечтаеш днес?</strong></p>
<p>– Да имам повечко време.</p>
<p class="q"><strong>– Дано имаме време и за още такива замислящи разговори, за сравняване на часовника. Благодаря ти за тези думи!</strong></p>]]></content:encoded>
      <enclosure url="https://img.karamanev.me/2026/05/nikolai-tellalov-2026.png.960.webp" type="image/webp" length="0" />
    </item>
    <item>
      <title>„Вече генерираме страхотно много плява“</title>
      <link>https://karamanev.me/sreshti/julita-vasileva-2026</link>
      <guid isPermaLink="true">https://karamanev.me/sreshti/julita-vasileva-2026</guid>
      <pubDate>Fri, 15 May 2026 06:00:02 GMT</pubDate>
      <dc:creator>Георги Караманев</dc:creator>
      <category>Срещи</category>
      <description>Можем ли и как да спрем когнитивния упадък, който идва с огромния напредък на изкуствения интелект? Може ли махалото на когнитивния упадък, на предоверяването на технологиите, на счупения обществен разговор да се обърне и как? Ще сблъскаме оптимистичната и песимистичната гледни точки към най-големия въпрос, заради който го има този сайт. Проф. Юлита Василева е световноизвестен изследовател в областта на компютърните науки и на взаимодействието ни с технологиите. Срещнахме се преди 5 години, за да поговорим за балона на филтрите, за начина, по който си взаимодействаме и се информираме онлайн. Днес тя изследва една също толкова важна и още по-гореща тема – можем ли да обърнем техниките за манипулиране онлайн срещу техните създатели?</description>
      <content:encoded><![CDATA[<p><img src="https://img.karamanev.me/2026/05/julita-vasileva-2026-2.jpg.960.webp" alt="julita-vasileva-2026" /></p><div class="intro"><p><em>Може ли махалото на когнитивния упадък, на предоверяването на технологиите, на счупения обществен разговор да се обърне и как? Ще сблъскаме оптимистичната и песимистичната гледни точки към най-големия въпрос, заради който го има този сайт.</em></p>
<p><em><strong>Проф. Юлита Василева</strong> е изследовател в областта на компютърните науки и на взаимодействието ни с технологиите. <a href="https://karamanev.me/sreshti/julita-vasileva">Срещнахме се преди 5 години</a>, за да поговорим за балона на филтрите, за начина, по който си взаимодействаме и се информираме онлайн.</em></p>
<p><em>Днес тя изследва една също толкова важна и още по-гореща тема – можем ли да обърнем техниките за манипулиране онлайн срещу техните създатели? <strong>Можем ли и как да спрем когнитивния упадък, който идва с огромния напредък на изкуствения интелект?</strong></em></p>
</div>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/05/julita-vasileva-2026.jpg.960.webp" alt="Юлита Василеваьъ" loading="lazy" decoding="async" width="2048" height="1542"></figure>
<p class="q"><strong>– Днес се занимаваш с изследване на „когнитивните щитове“, подход, с който да успеем да съхраним човешкото знание на фона на изключително напредналия изкуствен интелект. Кое те отведе в тази посока?</strong></p>
<p>– Днес прекалено много неща стават по-лесно, включително и в науката, примерно да направиш един литературен обзор. Когато не знаеш откъде да започнеш, пускаш ChatGPT, Claude, Gemini. Има вече толкова много модели, че човек се чуди кое да избере.Всеки от тях ще ти направи резюме на статията, че да няма нужда да се трудиш да я четеш и разбереш. Това вече върши много добра работа, защото ще ти даде начални точки, и то сравнително скорошни. Но доколко резюмето е хванало всички идеи от статията, не е ясно. Когато човек чете статия няколко пъти, всеки път нови идеи изскачат, пропуснати предишния. Зависи в какво състояние четеш статията, какво те вълнува в момента. Живият мозък интерпретира, а не само резюмира.</p>
<p>Друг проблем е, че вече никой не чете научните статии отпреди 20 години, а това всъщност е огромен проблем, защото в някои статии отпреди 20, 30, 50 години има идеи, които не са били експлоатирани, на които просто не им е било времето, а сега бихме могли да използваме. Обаче сега няма кой да ги открие, защото никой не чете, а всеки вече използва изкуствения интелект.</p>
<p class="q"><strong>– А може би все по-големият проблем е, че ИИ според все повече изследвания вече сам отговаря за по-голяма част от научните публикации?</strong></p>
<p>– Точно така, лошото е, че когато правиш литературен обзор толкова лесно, хората правят нови обзори на конвейер. Ако списанието има сериозен рецензент, ще каже: „Добре, каква е критиката?“. Не е въпросът само да събереш 20 статии и горе-долу да ги категоризираш, а да подходиш критично и да кажеш какви са новите тенденции, какво липсва. Това нещо ИИ не го прави много добре.</p>
<p>Обаче хората скалъпват статиите, изпращат ги на списания и ако попаднат на двама несъзнателни рецензенти, приемат статията и по този начин конвейерните обзори се множат и „замърсяват околната среда“.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Страхотно много плява се генерира. Често обаче е с атрактивно заглавие</em></p>
</blockquote>
<p>и когато някой търси дадена тема, ChatGPT я намира, авторът я цитира и колелото се завърта..</p>
<p>А много от студентите изобщо не четат статиите, най-много да прочетат резюмето. А то пропуска много неща. Всяко резюме е просто една абстракция. И много интересни детайли, които човешки мозък, ако ги чете, по някаква асоциация, по настроението на деня, по това, че го боли коремът, ги хваща. Докато ИИ не може да ги хване, защото работи изцяло на формално, езиково ниво.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Много неща се губят, много неща изчезват на дъното и само това, което плува по повърхността, ще бъде обрано.</em></p>
</blockquote>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/05/julita-vasileva-2026-3.jpg.960.webp" alt="Илюстрация: огромна машина с чат балончета на екрана бълва листове с графики и плява, а човек с фенер търси в купищата сред стари книги" loading="lazy" decoding="async" width="1448" height="1086"></figure>
<p class="q"><strong>– Уви, не е само в науката, същото според мен става навсякъде: в медиите, в цялото информационно пространство. Как обаче можем да спрем този когнитивен упадък? Днес като че ли изглежда необратим.</strong></p>
<p>– Точно така е. Именно затова предложих тема за разработка, която ми одобриха и финансираха за следващите пет години. Ще се опитаме да направим „когнитивни щитове“. Аз не съм специалист по разработването на алгоритми и смятам, че това е работа, която вече много трудно се прави в университети. Тя отиде в големите компании, защото имат ресурсите и събират най-умните. Те имат много пари, а сега вече е необходимо да имаш изчислителна мощност. В тази област университетите сме доста назад.</p>
<p class="q"><strong>– Все пак, големите изследователи все още идват от университетите.</strong></p>
<p>– Така е, но това е, защото, когато са правили пробивите си, не са имали толкова голяма нужда от изчислителна мощ. Големите канадски имена в ИИ като Хинтън, Лекун, Бенджио са създали алгоритми и са ги тествали преди 15-20 години в други условия, когато разликата във възможностите на университетските изчислителни системи и комерсиалните не е била толкова фрапираща…</p>
<p>Така или иначе, моята идея е да работя за създаването на щит на ниво интерфейс – диалога или връзката между човека и компютъра. Работя повече от 10 години в областта на технологиите за убеждаване, за които стана дума при <a href="https://karamanev.me/sreshti/julita-vasileva">предишния ни разговор</a>.</p>
<p>Тези технологии са много опасни, защото действително влияят много силно.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Хората са изключително лесни за манипулиране. И аз си мисля – дали пък не можем да ги „манипулираме“ така, че да се загрижат, да обърнат внимание и да се разтревожат, че ИИ ги лъже и ги манипулира?!</em></p>
</blockquote>
<p>И да погледнат в дълбочина, да вложат тия няколко килобайта в мозъка си, да ги инвестират и да подходят внимателно към това, което им дава ИИ.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/05/julita-vasileva-2026-4.jpg.960.webp" alt="Илюстрация: водолаз с фенер се спуска в потънала библиотека под повърхност, покрита с плаващи листове – търсене на истината в дълбочина" loading="lazy" decoding="async" width="1448" height="1086"></figure>
<p class="q"><strong>– Как да стане? През какви медиуми най-вече ми е въпросът, защото аз опитвам да го правя това вече 5 години и не стигам достатъчно масово до хората, защото социалните мрежи . използват технологии на убеждение толкова ефективно.</strong></p>
<p>– Аз мисля, че нещата ще тръгнат нататък. Че</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>хората вече имат много голямо недоверие към социалните мрежи и особено Фейсбук.</em></p>
</blockquote>
<p>Мисля, че тенденцията в социалните мрежи е да се хибридизират с ИИ. Нови ИИ технологии като агентния ИИ и OpenClаw ще въведат нови изкуствени персони в мрежите и хората няма да знаят дали говорят с реални хора или ИИ агенти. От една страна това ще е много удобно: всеки може да си „наеме“ ИИ агент да го представлява в мрежата, да следи какво става и да го информира за най-важното, да отговаря на тривиални неща, да праща поздравления за имени и рождени дни и т.н. Но когато това стане масово явление, всичко става неистинско. Основната причина да си „в мрежата“, да си в контакт с познати и приятели, отпада.</p>
<p>ИИ агентите, които навлизат, предлагат много удобства. Хората са склонни да „очовечават“ нещата: да откриват съзнание в домашните си любимци, дори в неодушевени предмети. Има изследвания, които показват, че хората възприемат чатботовете като съзнателни, дори остроумни и емпатични други хора. Лошото е, че хората все повече и повече се ориентират към ИИ като партньори и спират да общуват с истински хора. Защото ИИ е много по-убедителен, просто се съгласява с каквото кажеш, усмихва се и казва: „Добре“. Което е приятно, ласкаещо, успокояващо. Повечето от хората всъщност не обичат да се карат .</p>
<p class="q"><strong>– Макар да не им личи онлайн… Още повече, че вече социалните мрежи ни познават по-добре от самите нас. Защото оставяме гигабайти информация, общувайки с тях, а вече и с ИИ. Как тогава можем да изградим ефективни щитове, след като всичко е в ръцете на „врага“?</strong></p>
<p>– Това е много голям проблем и той не е нов. Още преди да стигнем до социалните мрежи, когато се появи интернет, започнаха изследванията в областта на защитата на информацията. Има и закони, които карат големите компании да позволяват избор на потребителите – досадните cookie банери. Хората, които не искат да бъдат манипулирани и водени за носа, слагат бариери. Те проверяват настройките за сигурност и т.н.</p>
<p>Така че, според мен, промяната ще започне от хората, които се тревожат за такива неща. Които имат някакви съображения за автономност и не искат да бъдат манипулирани.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Как масово ще го въведем? Аз се надявам, че ще стане чрез образованието и училищата.</em></p>
</blockquote>
<p>Не знам как е в България, но в Канада, в няколко провинции, и много силно в Скандинавия, забраняват телефоните в училище.</p>
<p>Според мен има голяма промяна в нагласата. Все повече се пише за това колко са вредни социалните мрежи за развитието на подрастващите, за това как децата изпадат в депресия, когато стигнат тийнейджърски години, защото от бебета са започнали с таблети и просто не познават нормално човешко общуване.</p>
<p>Мисля, че тази вълна на телефоните и социалните мрежи скоро ще се обърне. Вече доста време съм живяла и ми се струва, че всичко върви като махало или синусоида. Ще дойдем в обратната тенденция.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/05/julita-vasileva-2026-5.jpg.960.webp" alt="Илюстрация: човек с фенер стои зад светещ прозрачен щит с книга, лупа и молив, който го пази от поток известия, емоджита и маски от огромна машина" loading="lazy" decoding="async" width="1448" height="1086"></figure>
<p class="q"><strong>– Темата за децата и технологиите именно е огромна, <a href="https://karamanev.me/tag/detsa">тук също се опитах да започна разговор с дълга поредица</a>, но… стигаме до самосъзнанието, което може да задвижи някаква промяна и не го забелязвам.</strong></p>
<p><strong>А и дали наистина сме виждали дотук толкова силно тази обратна тенденция? Да, винаги е имало хора като <a href="https://karamanev.me/istorii/tristan-haris">Тристан Харис</a>, <a href="https://karamanev.me/istorii/kim-dotcom">Ким Дотком</a>, <a href="https://karamanev.me/istorii/julian-assange">Асандж</a>, които се борят срещу начина, по който ни манипулират с помощта на технологиите.</strong></p>
<p>– Те не са единици.</p>
<p class="q"><strong>– Но през цялото време са видимо малцинство.</strong></p>
<p>– Така е, но, вижте, то е като модата. Модата е също такова социално явление. Тя върви, винаги започва от малко хора, които дават началото, тези инфлуенсъри, новатори, по които останалите се водят. Но не всички изведнъж. Просто започва отгоре, после се спуска надолу и когато стигне дотам масово да бъде възприета, върховете горе, тези примери вече са в подножието на друга вълна.</p>
<p>Винаги има едно закъснение в тези вълни и това как се разпространяват. Надявам се, че така ще бъде и тук.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/05/julita-vasileva-2026-6.jpg.960.webp" alt="Илюстрация на махало: тъмна топка над хаос от хартии и уморен човек, зелена топка, бутната от млади хора към идеи и общуване" loading="lazy" decoding="async" width="1402" height="1122"></figure>
<p class="q"><strong>– И аз, но не го вярвам. Моята единствена надежда е икономическа и то е силно казано, защото би забавила опасните тенденции в технологията, но би нанесла огромни щети на индустрията. Идеята, че в един момент тези огромни пари, които се наливат в изкуствения интелект, просто няма да могат да се възвърнат.</strong></p>
<p>– Може и това да стане. Но вижте „Дотком балона“. Той се спука, обаче технологиите останаха. И след това, полека-лека, просто имаше едно закъснение от 4-5 години и се върнаха. И отново стана печеливш. Отпадна „плявата“, останаха сериозните компании.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Технологията няма да изчезне. Защо? Защото тя разчита на мързела на хората.</em></p>
</blockquote>
<p>Може да звучи цинично, но според мен човешкият мързел винаги е бил в основата на прогреса. Хората искат да си минимизират усилията. Ние сме свикнали да търсим как да намалим усилията, с които да постигнем каквото и да било. Затова ИИ навлиза масово и в университетите, което за мен лично е голяма тревога.</p>
<p>Не знам как е в България, но имам чувството, че по света вече преподавателите са приели, че студентите използват ИИ да си пишат домашните, а също и скришом на изпитите. Просто няма как да се предотврати това. Особено с новите OpenClaw технологии, в които ИИ модели работят локално, в лаптопа, а в близко бъдеще и в телефона.Няма нужда да си свързан с интернет и голям комерсиален модел. Те стават и все по евтини и достъпни чрез платформи като Ollama.</p>
<p>В България поне има устни изпити – във ФМИ все още тези огромни потоци от студенти по 3 дена ги изпитват устно. Това в Америка е нечувано. От 30-40 години, от хората, които аз познавам там, никой не си спомня да е бил на устен изпит, защото е нещо много стресово. Също в училище това да те изпитат „на дъската“ пред класа е нечувано. А беше ежедневие в училище за моето поколение.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Но това е единственото спасение от ИИ в момента.</em></p>
</blockquote>
<p>Или ако е писмен изпит, на хартия. Аз така съм учила програмиране, не съм се допряла до компютър. Когато бях студентка, имахме големи машини, на които на перфокарти се печатаха програмите, ред по ред. Траеше няколко дни, докато ти излезе листинг от изчислителния център със съобщение „синтактична грешка в ред 18“.</p>
<p class="q"><strong>– Това ли е бъдещето?</strong></p>
<p>– Да.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Бъдещето е обратно в миналото.</em></p>
</blockquote>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/05/julita-vasileva-2026-7.jpg.960.webp" alt="Илюстрация: нощен площад с кафенета, хора с празни овални лица вместо лица, а над тях вали рояк от емоджита, сърца и профилни икони" loading="lazy" decoding="async" width="1448" height="1086"></figure>
<p class="q"><strong>– Но как ще можем да се убеждаваме един друг в това? Защото наистина обичаме да ни е лесно, мързеливи сме. Свикваме да делегираме, че поредната задача няма нужда да я вършим сами, може да не полагаме този труд. Логиката е поради всичко това и дипломите да имат все по-малка реална стойност.</strong></p>
<p>– Точно така е. Дайте да погледнем към тази тема специално, за образованието.</p>
<p>Моята специалност е приложен ИИ, в тази посока ми беше още докторската дисертация. Но ИИ, който правехме тогава, беше друг. не беше базиран на невронни мрежи а беше символичен ИИ,</p>
<blockquote class="pullquote">
<p>Невронните мрежи тогава бяха разработвани от инженерите и ги ползваха да регулират цикъла на пералнята.</p>
</blockquote>
<p>Учените, разработващи изкуствения интелект, се стремяха да прехвърлят знанията от човека на машината. Опитваха се да представят абстрактни конструкции на човешкото съзнание в паметта на компютъра и да разработят алгоритми, които оперират с тези конструкции чрез логически операции. Това е много по-високо когнитивно ниво от нивото на невроните. Въобще не мислехме, че с машинно самообучение на невронно ниво такива абстрактни, съзнателни или концептуални знания могат да са изградени автоматично от системата. А се оказа, че това е правилният път.</p>
<p class="q"><strong>– Ето че Ян Лекун и досега казва, че не е това пътят към генералния изкуствени интелект и че трябва и да се върнем назад, към това прехвърляне на знанията.</strong></p>
<p>– Защото това е начин да го контролираме, иначе машината учи каквото си пожелае. Остава си стохастичен модел и това, което научи, може да е много вредно, много опасно. Това е темата за отговорен ИИ, голяма тема, която на Запад е много силна сега. Там се включват социалните науки, философи, етици, прависти. И е една надежда за тези хуманитарни дисциплини, които изведнъж намират изключително важен проблем, който могат да атакуват със своите методи.</p>
<p class="q"><strong>– И как да подходим с образованието? Съвсем трябва да забраним ИИ?</strong></p>
<p>– Не, това е невъзможно.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Просто няма нужда да контролираме крайния продукт, а процеса.</em></p>
</blockquote>
<p>В Канада и в Америка е нормално да дадеш на студентите 5-6 проекта, които правят вкъщи и след една седмица предават. Може да са задачи по програмиране, есета по английски, анализ на данни. Правят го вкъщи и предават крайния резултат за оценка. Е, в това вече няма смисъл.</p>
<p>Не гледаш крайния резултат изобщо, защото той е генериран от ИИ. Караш студента да каже какъв ИИ е използвал, какви промптове е давал, как критично е анализирал, какво мисли за отговора на ИИ, дали е използвал друг ИИ за критика. Как интерпретира критиката, какво е неговото мнение. Тоест да докаже, че критично е подходил към отговора, което ИИ е дал.</p>
<p>Най-тъпото нещо, от което студентът нищо не научава, е да даде заданието на ИИ, получава готово решение, което, без нито едно „помръдване на мозъка“, копира и изпраща.</p>
<p>На моите студенти им казвам: „Знам, че ще използвате ИИ, но преди това помислете сами какво решение можете да измислите на този проблем. Когато вече имаш някаква идея и получиш решението на ИИ, си в много по-добра позиция да го критикуваш и оцениш, отколкото, ако изобщо не си мислил по въпроса. Така го и запомняш по-добре“.</p>
<p class="q"><strong>– А може би пък няма смисъл да си го причиняваме, защото наистина вече е по-добър от нас във всяко следващо нещо. Мен, признавам, ме отчайват <a href="https://karamanev.me/technologii/prochetete-do-kraia">резултатите от този експеримент, в който хората не различават моето собствено писане</a>. Сдавахме, сдавахме, бяхме по-добри на шах, но ИИ ни би на това, и на тетрис, на всичко. Пишехме по-добре, по-креативно, по-добре стилово, дотук. Пишехме код, ИИ не можеше. А сега и това прави добре. Може би няма смисъл да си причиняваме толкова трудности и може просто да си почиваме?</strong></p>
<p>– Да, обаче кой ще ни храни?</p>
<p class="q"><strong>– Достатъчно сме напреднали със земеделието, не е трудно да се изхранваме, ако подходим мъдро. Ето, и роботиката напредва успоредно – скоро за първи път андроид ни победи на маратон в Китай. Защо да се трудим?</strong></p>
<p>– Защото ще закърнеем. То е като с гимнастиката – когато не играеш, когато не ходиш, се разболяваш.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Това е – ние сме биологични същества и трябва да се напъваме. Аз лично смятам, че нищо лесно научено не се запомня.</em></p>
</blockquote>
<p>Имахме такъв проект с наши студенти за програмиране от трети и четвърти курс и им дадохме една задача да решат от типа, който дават често на интервюта за работа.</p>
<p>Имахме две сесии по един час в лаборатория, за да сме сигурни, че не използват ИИ. Разделихме ги, като едната група използваха ИИ по свой избор, другите трябваше да се справят сами. След две седмици отново ги извикахме, този път да опитат всички без ИИ.</p>
<p>Беше малка група, нямахме статистически стабилни резултати, обаче и без това се вижда ясно, че мнозинството от хората от първата група бяха пълен провал. Те са видели решението на ИИ, но не могат да го възпроизведат две седмици по-късно.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/05/julita-vasileva-2026-2.jpg.960.webp" alt="Усмихната жена с очила, кожена шапка и бяло яке пред къщи с гаражи в заснежен квартал – събеседничката в интервюто" loading="lazy" decoding="async" width="2048" height="1542"></figure>
<p class="q"><strong>– Всички сме така. А може би не им и трябва. Аз съм програмист, който последната половин година почти не е писал код и усещам как си забравям знанията. И като че ли за момента не губя, защото все по-малка нужда има и да го пиша, и да го чета този код. Също както не знам Асемблер.</strong></p>
<p>– Но ето че казваме „пише код“. Аз мисля, че образованието по компютърни науки трябва да се промени.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Да не мъчим студентите да пишат код, а да ги научим да решават задачи.</em></p>
</blockquote>
<p>Какъв подход ще използват да пишат алгоритма? Да, него също може ИИ да го направи. Ако му дадеш задача за алгоритъм, ще ти я реши. Не знам дали е много добър за това все още, INSAIT казваха, че за решаване на математически задачи за олимпиади точността е някъде 60%.</p>
<p class="q"><strong>– Обаче, както и с всичко друго, след няколко седмици може да е 80%, след още няколко – 90%…</strong></p>
<p>– Така е. И как да намерим смисъл? Как да запазим някаква автономност и някаква цел, към която да се стремим? Защото така се обезсмисля всякакво усилие.</p>
<p class="q"><strong>– Именно това е най-тежкият въпрос, който не ни е хрумвало, че ще ни засрещне, или поне не толкова скоро. Може ли, както каза един мой гост, това да промени обществото така, че класите на бъдещето да са малцинството, което има концентрацията да прочете цяла книга, и останалите?</strong></p>
<p>– Да. Аз мисля, че точно това ще стане. Университетите ще станат отново елитарни институции, както е било през Средновековието. Когато образованието не е масово, ще бъде страшно скъпо и това ще бъдат деца на много богати хора, които ще могат да си го позволят – да изпратят децата да се занимават, както е с изкуството. Кой може да си позволи да прави изкуство?</p>
<p class="q"><strong>– Който не трябва да се изхранва… Има ли неща, които никога няма да ги умее изкуственият интелект? Аз си мислех, че никога няма да умее да пише като мене, ето, че не се получи. Кое ще е това нещо, което ще остане чисто човешко?</strong></p>
<p>– Мисля, че има още доста трикови неща, където роботите дълго време няма да се справят – примерно работата на водопроводчик, електротехник, където задачите са физически, сложни и трябва богато разнообразие от физически дейности. Това е ръчна работа, която все още е трудна за машините. В момента страхотни пари се наливат в роботика, но роботите са силни, когато са в сравнително ограничена среда.</p>
<p>Например, ето тези домашни роботи прахосмукачки работят добре, но невинаги, объркват се.</p>
<p class="q"><strong>– И ето, това не ни липсва!</strong></p>
<p>– Именно. Аз мразя да чистя. Ако може някога робот да дойде и да ми избърше праха, да измие прозорците, банята, само ще се радвам.</p>
<p class="q"><strong>– Аз си представям, че гледането, възпитаването, обучението на децата е още нещо, което не бива да даваме. И не защото технологията няма да го умее по-добре от нас.</strong></p>
<p>– Точно така! Не бива! Но виждаме как и днес това хората с много голямо удоволствие дават децата си на таблетите да ги забавляват.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Когато електронните детегледачи станат още по-добри, ще е ужасно. Това ще са съвсем други деца…</em></p>
</blockquote>
<p>Аз не знам какво става с тия деца, наистина. Имам млади колеги, които казват, че сами не могат да намерят връзка със студентите, толкова различни са тези поколения.</p>
<p class="q"><strong>– И това го направиха технологиите или по-скоро ние с тяхна помощ.</strong></p>
<p>– Да. Защото е много удобно да връчиш на детето някаква игра, клипче, което го забавлява с картинки, с песнички. И то е мирясало, не се движи изобщо, тоест не го мислиш, че ще избяга някъде, ще направи беля. То е абсолютно заковано. Дегенерират му мускулите, не научава как да общува с деца. И когато се види за първи път с деца, изпада в шок, не знае какво да прави.</p>
<p>Много по-кротки са сега студентите, едно време имаше много повече проблемни. Сега проблемът е, че изпадат в паника. В Канада имаме студенти, които на изпита припадат от ужас, от страх.</p>
<p>Тук, в България, говорих с колеги дали имат този проблем. Не, няма го.</p>
<p class="q"><strong>– И вероятно причината е в нещо, което повечето хора не харесваме в системата – изпитите. Тук, за да оцелееш в училище, трябва да минат през изпитите в четвърти, в седми клас. Много неприятно изживяване, което да причиниш на 14-годишно дете, обаче явно след това се изплаща по този начин.</strong></p>
<p>– Точно така. Аз помня, в училище беше изключително трудно. Не бях особено ученолюбива като дете, специално за нещата, които бяха важни в училищната възраст. Да пишеш красиво. Ужас! За математиката също, ненавиждах математика. Обичах да чета и това беше голямо удоволствие за мен. Обаче всичко останало беше трудно. Математиката ми хареса чак в пети клас, когато започнахме да учим геометрия и да доказваме теореми, това изведнъж ми стана интересно.</p>
<p class="q"><strong>– На мен ми стана интересно на 35.</strong></p>
<p>– Аз пък исках да стана писател. Още в четвърти клас моите съученици смятаха така. Имахме много добра учителка по литература, която ни даваше много свобода и аз пишех криминални съчинения за забавление на класа.</p>
<p class="q"><strong>– Вярвам, че това също ни е голям проблем, че слагаме тези стереотипи и специализации – делим се на хуманитарни и на технологични типове, специализираме се в конкретни тесни области. А <a href="https://karamanev.me/technologii/kissinger-ai">Хенри Кисинджър например пише</a>, че ще се завърне времето на полиматите – хората, които са комбинирали знания от най-различни области, защото те могат да дадат оригиналните идеи, каквито никога няма да „роди“ ИИ.</strong></p>
<p>– Така е, но хората са много различни. Повечето от моите колеги са толкова фокусирани. Действително, когато работиш в много трудна област, например алгоритмите, ти трябва да си фокусиран. От друга страна, така няма да измислиш никога нещо наистина оригинално.</p>
<p>Ако имаш късмет този тесен, неразклоняващ се път, по който си поел, да води до нещо, в крайна сметка ще го постигнеш. Обаче, посвещавайки живота си на него…, аз лично не мога така, на мен ми става ужасно скучно. През цялата ми кариера съм се лашкала в различни области, защото ми е интересен проблемът, а не техниките, които съм усвоила.</p>
<p>Голяма работа, че съм научила нещо и го владея, интересно е да науча нещо ново, да вляза в област, в която съм новак, отново студент..</p>
<p class="q"><strong>– Според мен си струва всички да развиваме в динамичните времена този начин на мислене. От сърце пожелавам да се окажеш права – махалото да се обърне, а когнитивните щитове да спасят познанието. Ще се радвам отново да разкажем за тях при следващата ни среща. Благодаря за интересния разговор!</strong></p>]]></content:encoded>
      <enclosure url="https://img.karamanev.me/2026/05/julita-vasileva-2026-2.jpg.960.webp" type="image/webp" length="0" />
    </item>
    <item>
      <title>Да погледнем към Космоса! Коя е следващата стъпка?</title>
      <link>https://karamanev.me/sreshti/kosmos-bg</link>
      <guid isPermaLink="true">https://karamanev.me/sreshti/kosmos-bg</guid>
      <pubDate>Fri, 24 Apr 2026 06:00:22 GMT</pubDate>
      <dc:creator>Георги Караманев</dc:creator>
      <category>Срещи</category>
      <description>Има толкова много въпроси, свързани с Космоса, на които поне аз отдавна търся отговори. Ето ги отговорите. Човекът за първи път след 54 г. стигна и дори заобиколи Луната, постигайки редица невиждани постижения. Огромната новина мина мимоходом из фийда, пълен с проблеми и злободневност, докато именно тя заслужава да е на фокус. Време е да си върнем интереса към Космоса. И заради новите технологии, с които можем да го изучаваме, и заради възможностите, които ни дава. И заради дълга си към човешкия дух, призван да търси винаги следващата страница. Светослав Александров е молекулярен биолог и създател на сайта КОСМОС БГ. Много важно кътче в българския уеб, в което той вече 20 години разказва с постоянство, познания и задълбоченост за опознаването на Вселената. Качваме се на ракетата, за да поговорим за всички важни теми, свързани с бъдещето на хората, технологиите и Космоса. Коя е следващата голяма космическа цел пред човечеството?</description>
      <content:encoded><![CDATA[<p><img src="https://img.karamanev.me/2026/04/kosmos-bg-5.jpg.960.webp" alt="КОСМОС.БГ" /></p><div class="intro"><p><em>Човекът за първи път след 54 г. стигна и дори заобиколи Луната, постигайки редица невиждани постижения. Огромната новина мина мимоходом из фийда, пълен с проблеми и злободневност, докато именно тя заслужава да е на фокус.</em></p>
<p><em>Време е да си върнем интереса към Космоса. И заради новите технологии, с които можем да го изучаваме, и заради възможностите, които ни дава. И заради дълга си към човешкия дух, призван да търси винаги следващата страница.</em></p>
<p><em><strong>Светослав Александров</strong> е молекулярен биолог и създател на сайта <a href="https://cosmos.1.bg/space/">КОСМОС БГ</a>. Много важно кътче в българския уеб, в което той вече 20 години разказва с постоянство, познания и задълбоченост за опознаването на Вселената. Качваме се на ракетата, за да поговорим за всички важни теми, свързани с бъдещето на хората, технологиите и Космоса.</em></p>
<p><em>Коя е следващата голяма космическа цел пред човечеството?</em></p>
</div>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/04/kosmos-bg.jpg.960.webp" alt="КОСМОС.БГ" loading="lazy" decoding="async" width="1440" height="922"><figcaption>Светослав с част от завърнала се от Космоса ракета „Союз“</figcaption></figure>
<p class="q"><strong>– Неотдавна <a href="https://karamanev.me/technologii/anketa-detsa">направих анкета</a> за децата и технологиите и <a href="https://karamanev.me/istorii/detsa-profesii">попитах родителите и какви искат да станат децата им, когато пораснат</a>. Почти не срещнах „космонавт“ или „астронавт“ сред отговорите, а когато аз бях дете, щеше да е доминиращ. Защо според теб стигнахме дотук?</strong></p>
<p>– Знаеш ли, и аз нееднократно съм се чудил: всяко едно изстрелване на ракета със спътник или астронавти винаги ми се е струвало величествена гледка! Но мисля, че „Артемис 2“ ни даде донякъде отговор на този въпрос. След като мисията се завърна на Земята, имаше хора от научната и технологичната сфера, които споделиха:</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>„Не осъзнавах колко важна бе тази мисия за мен до момента, в който не я видях да стане реалност“.</em></p>
</blockquote>
<p>Прекрасно разбирам какво имаха предвид, защото и аз го усетих: да гледам как астронавти излитат към Луната, как Земята се отдалечава и става по-малка в техния илюминатор, съответно как Луната се уголемява – това бе нещо съвършено непознато за нашето поколение!</p>
<p>„Артемис 2“ ни показа какво бе изгубено след декември 1972 година, когато бе проведена мисията „Аполо 17“. Представи си: децата през 50-те и 60-те четат научна фантастика, четат за роботи, за полети до други планети. След това през декември 1972 г. полетите на човек в далечния космос приключват, космонавтиката се свива до околоземната орбита и през следващия половин век, вярно, имаме някои величествени постижения – например, строежа на Международната космическа станция с размер на едно футболно игрище и полагането на постоянно човешко присъствие в космоса.</p>
<p>Това не променя факта, че</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>влязохме в 21-ви век с един свят, който прилича много повече на света от семейство Флинстоун, отколкото на този от семейство Джетсън.</em></p>
</blockquote>
<p>Няма как при това положение да не се стигне до колективно разочарование. Съответно да си астронавт вече не е така атрактивно, както преди.</p>
<p>Но сега, когато далечните пилотирани експедиции в космоса се възобновяват, когато имаме изкуствен интелект и вероятно хуманоидните роботи идват скоро – този път наистина!, – 21-ви век най-накрая започва да изглежда такъв, какъвто трябва да е.</p>
<p class="q"><strong>– Дано наистина е така, но… като че ли голяма част от обществото изобщо не разбра за успеха на пилотираната лунна мисия. Защо?</strong></p>
<p>– През 1968 г., когато Франк Борман, Джим Ловъл и Бил Андерс – част от екипажа на „Аполо 8“, прочитат фрагменти от библейската книга „Битие“ навръх Бъдни вечер, това се случва пред погледа на милиарди зрители. Но по тези времена средствата за масово осведомяване са далеч по-ограничени в сравнение с днес. Имало е телевизия, радио и вестници. Толкоз. В днешния свят на интернет и социални мрежи общественото внимание е силно фрагментирано. Има множество места, откъдето може да се информира човек – отделен е въпросът, че огромна част от тези канали бълват дезинформация, а изкуственият интелект дори засилва това.</p>
<p>Все пак, нека не забравяме, че независимо от всичко, „Артемис 2“ привлече съществен интерес. Като най-разпознаваемият космически популяризатор у нас моят проблем беше друг – нямаше как да „огрея“ навсякъде. Бях поканен да коментирам на много места, на някои трябваше да откажа – не че не исках, но с работа, семейство и две деца, бе физически невъзможно да присъствам навсякъде. Дори и това наше интервю го бяхме запланирали отпреди няколко месеца – и чак сега го направихме.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/04/kosmos-bg-2.jpg.960.webp" alt="КОСМОС.БГ" loading="lazy" decoding="async" width="2000" height="1333"><figcaption>Това е Земята, видяна от екипажа на „Артемис 2“ над лунния хоризонт.</figcaption></figure>
<p class="q"><strong>– Така е, но… според мен такава новина заслужава много повече обсъждане и връщане в центъра на обществения разговор. Факт е, че науките за изследване на Вселената не са там днес. Печелят или губят от това?</strong></p>
<p>– Аз не съм съгласен с това, че не влизат в центъра на обществения разговор – все пак активно популяризирам космонавтика от две десетилетия. Тогава, преди 20 години, положението наистина бе депресиращо – още я нямаше тази частна инерция, каквато наблюдаваме днес. Но</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>станах свидетел как космосът отново влиза в общественото полезрение</em></p>
</blockquote>
<p>първо, благодарение на частниците като Илон Мъск и Джеф Безос и второ, благодарение на новото поколение научна фантастика, като романите и филмите – „Марсианецът“ на Анди Уеър (а сега се говори усилено и за „Проектът Аве Мария“), на сериала „За цялото човечество“ на Роналд Д. Мур. Широкият обществен интерес, естествено, не е постоянен, но винаги се разгаря, когато има интересно събитие – примерно кацането на „Пърсъвиърънс“ на Марс през 2021 г. или полета на „Артемис 2“ до Луната.</p>
<p>Но съм съгласен, че хора, които да вършат работа, никога не достигат. Моята област е гражданската наука – откривател съм на астероиди, свръхнови, кафяви джуджета, двойни звездни системи. Дори там, където правим открития по различни проекти, винаги има нужда от нови желаещи, които да се включат! Областта е отворена –</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>днес е много по-лесно да правиш открития, отколкото е било възможно преди,</em></p>
</blockquote>
<p>но все пак се изисква да проявяваш воля да полагаш усърден труд.</p>
<p class="q"><strong>– С какво си обясняваш, че извънземните изгубиха „ореола“ си като любима тема за страхове в общественото пространство на фона на изкуствения интелект?</strong></p>
<p>– Извънземните се възприемат като нещо далечно и абстрактно, на фона на реални заплахи като пандемиите или войните, например, които са съвсем близо до нас.</p>
<p>Изкуственият интелект също добавя сериозен елемент на несигурност по отношение на работното място – и то точно днес. Но съвременната астробиологична наука (която, между другото, отскоро се развива дейно в България – имаме магистърска програма в СУ!) търси отговор на въпроса дали сме сами във Вселената – и то по академичен път, който е радикално различен от наложилата се представа в общественото съзнание като летящи чинии или зелени човечета.</p>
<p>Истината е, че през последните 30 години – толкова изминаха от откриването на първата извънслънчева планета около звезда от главната последователност като нашето Слънце – ние научихме неимоверно много за Вселената, планетите и техните условия, така че</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>когато открием извънземния живот, ще сме по-подготвени. Съответно, по-малко уплашени.</em></p>
</blockquote>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/04/kosmos-bg-6.jpg.960.webp" alt="КОСМОС.БГ" loading="lazy" decoding="async" width="1280" height="740"><figcaption>Мъглявината Тарантула – един от най-активните региони за раждане на звезди</figcaption></figure>
<p class="q"><strong>– Не спирам да питам и не намирам отговор за себе си – как така сме изпратили хора на Луната, <a href="https://karamanev.me/istorii/voyager">изпратили сме „Вояджър“</a> с примитивни от днешна гледна точка технологии, а вече половин век човешки крак не е стъпвал дори на спътника ни, камо ли на друга планета?</strong></p>
<p>– Аз съм сериозен противник на твърдението, че технологиите през 60-те и 70-те са били примитивни. Обикновено хората гледат изчислителната мощ на навигационния компютър на „Аполо“ и го сравняват с тази на съвременните персонални компютри, които всеки от нас притежава. Така те попадат в клопката да си мислят: „О, този компютър е пълен боклук в сравнение с мобилния ми телефон, не мога да си представя как са били на Луната“. Но да погледнем спецификите му – тактова честота 1 MHz, 4kb RAM, 72 kb ROM. Компютри с такъв тип специфики се появяват в бита чак през 1977 г., говоря за Commodore PET и Apple. С други думи, навигационният компютър на „Аполо“ е изпреварил времето си с почти десетилетие.</p>
<p>Отделно той е бил напълно адекватен за изпълняването на задачите, свързани с навигацията на кораба „Аполо“.</p>
<p>Между другото, парадоксалното е, че ако някога този компютър е изпреварвал бита, днес е точно обратното –</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>съвременните космически компютри са често пъти скромни в сравнение с битовите.</em></p>
</blockquote>
<p>Компютърът на най-новия марсоход на НАСА – „Пърсъвиърънс“, който кацна през 2021 г., е с едноядрен процесор с тактова честота 200 MHz, 256 MB RAM и 2GB флаш памет. От гледната точка на съвременния потребител това е безвъзвратно остаряла технология. Но задачата му не е да поддържа тежки програми – а само строго специализирания софтуер, необходим за придвижването на Марс.</p>
<p>Причината, поради която отне 53 години, за да възобновим полетите си до Луната, не се корени в по-добрата микроелектроника или компютърни технологии – а защото</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>чак сега, половин век по-късно, разполагаме отново със свръхтежки ракети за пилотирани мисии от класа на „Сатурн 5“.</em></p>
</blockquote>
<p>Такива ракети рядко са били построявани и може да ги изброяваме на пръсти – в миналото това са били „Сатурн 5“, „Н1“, „Енергия“. Съвсем отскоро разполагаме с нови свръхтежки ракети като „Фалкън Хеви“, „Спейс Лонч Систъм“ (ракетата, извела „Артемис 2“), „Старшип“, „Ню Глен“.</p>
<p>Проблемът е, че в миналото съществуването на такива ракети не е могло да бъде оправдано – окей, те могат да се ползват за пращането на хора до Луната, но за какво друго, което е полезно за практиката? Шпионските спътници, геостационарните комуникационни спътници, роботизираните космически мисии могат да бъдат извеждани безпроблемно от по-скромни ракети. Сега обаче това може би се променя – пазар за свръхтежките ракети ще има, благодарение на мегагрупировките и най-вече тези, които ще служат за изграждането на орбитални центрове от данни.</p>
<p class="q"><strong>– Спомена положителната роля на частните космически инициативи. Много от големите технологични лидери през последните години – Мъск, Безос, Ричард Брансън, са свързани с Космоса. Как гледаш на тази надпревара? Смяташ ли, че те допринасят сериозно за напредъка в космическите изследвания, или по-скоро вредят на националните програми?</strong></p>
<p>– Полезни са – и това може да го заявим категорично, защото</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>преди тези милиардери да се появят, Щатите бяха изправени пред възможността да останат без никакви значими ракети-носители.</em></p>
</blockquote>
<p>През 2011 г. совалката бе пенсионирана, НАСА нямаше способ да изпраща астронавти към МКС, освен като пътници на руските кораби „Союз“. За спътниковите превози и междупланетните мисии имаше скъпоструващи ракети като „Делта 4“, както и прословутите „Атлас 5“ с руски двигатели „РД-180“. След 2014 г., след като Русия анексира Крим, американците трябваше да спрат закупуването на „РД-180“ за „Атлас“-ите.</p>
<p>Истината е, че ако „СпейсЕкс“ не бяха създали „Фалкън 9“, западният свят щеше да е в много лошо положение. А отскоро в експлоатация е и ракетата на Блу Ориджин „Ню Глен“.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/04/kosmos-bg-3.jpg.960.webp" alt="КОСМОС.БГ" loading="lazy" decoding="async" width="2000" height="1333"><figcaption>Кадър от „Артемис 2“, който показва Земята от пътя към Луната.</figcaption></figure>
<p class="q"><strong>– Защо всички тези хора, а и допълнени от политическите лидери, се оказват толкова щедри на обещания, а по-рядко – на успехи? Ракетите на „СпейсЕкс“ безспорно са феномен и голяма стъпка, но, ако вярваме на Мъск, трябваше много отдавна да сме изпратили хора към Марс, а и той да е сред тях…</strong></p>
<p>– Вярно е, че сред милиардерите Илон Мъск успя най-много със „СпейсЕкс“, докато останалите ни разочароваха. Да, не всички милиардери постигнаха успехи – и за това си има логични причини, малцина осъзнаваха какви са рисковете да се занимаваш с космически бизнес.</p>
<p>Ричард Брансън се оказа най-наивният: той очакваше да вземе готови технологии – за изстрелване от борда на самолет, демонстрирана от първия частен пилотиран кораб „СпейсШипУан“ през 2004 г., и веднага да почне да печели пари. И макар че създаде орбитални ракети („ЛончърУан“) и туристически пилотирани космически кораби („СпейсШипТу“), които бяха успешни в технологично отношение, фирмата му за орбиталните ракети фалира, а тази за туризъм е пред фалит – сметките не излязоха.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Технологичният успех не гарантира пазарен такъв.</em></p>
</blockquote>
<p>Също така, за да успееш, трябва да се обградиш с качествени хора – точно това бе грешката на Джеф Безос. Дълго време фирмата му „Блу Ориджин“ не успяваше да построи своевременно ракетите и корабите си, тъй като бе оглавена от изпълнителния директор Боб Смит – човек, произлизащ от стария аерокосмически отрасъл с цялата му бюрократщина и неефективност. Но наскоро Смит бе заменен от Дейв Лимп – и веднага след това започнаха успехите. Ракетата „Ню Глен“ вече лети!</p>
<p>Що се касае до Илон Мъск, той е най-успяващият от всички, а ракетите му, както спомена, са феномен. Защо тогава не е изпратил още хора към Марс? Истината е, че дори и неговите успехи идват след драстични забавяния. През 2010 г. Мъск очакваше да разполага с пилотиран космически кораб „Драгън“ още към 2012-2013 година, но той стана готов едва през 2020 година. Но е най-качественото, което съществува към днешно време – като изключим „Союз“, само той може да вози екипажи от Земята до МКС и обратно. Така че</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Мъск революционализира пилотираните превози до орбита. Марс обаче е много по-далече, изисква се по-голям кораб – какъвто е „Старшип“.</em></p>
</blockquote>
<p>Неговата разработка започна през 2018 г. и все още е в етап на изпитания. Не е ясно кога ще бъде довършен – но ако историята с успеха на „Драгън“ ни научи на нещо, то е, че ще стане по-късно, отколкото ни се иска.</p>
<p class="q"><strong>– Каква е следващата голяма космическа цел на човечеството? През годините оставам с впечатлението, че тя остава доста неясна…</strong></p>
<p>– Доста дълги години бе неясна, да – защото в общественото пространство бяха лансирани какви ли не възможности: полети до астероид, полети до Луната, полети до Марс. Това особено се виждаше при смяната на президентски администрации в САЩ. Буш-младши подкрепяше полети до Луната, Обама беше против – искаше първо човек да отиде до астероид и след това към Марс.</p>
<p>Но днес нещата са различни – китайците са на ръба да изпратят човек на Луната и да построят там постоянно обитаема база. Именно това се оказа катализаторът, който отприщи новата космическа надпревара между САЩ и Китай.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Целта е ясна: Луната. Задачата – също: трябва да се установят бази и постоянно човешко присъствие на естествения ни спътник.</em></p>
</blockquote>
<p>Залогът е голям – кой ще усвои лунните ресурси? Кой ще започне да добива хелий-3? Кой ще разгърне радиотелескоп на обратната страна на Луната? Кой ще произвежда спътници и космически апарати на място?</p>
<p>Луната е и важна междинна стъпка преди изпращането на човек към Марс. Мисля, че на всички ни е ясно, но все пак да го подчертая отново: трудно е да си мечтаем за полети до Марс, преди да сме усвоили Луната.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/04/kosmos-bg-4.jpg.480.webp" alt="КОСМОС.БГ" loading="lazy" decoding="async" width="700" height="525"><figcaption>Един от най-известните пълни образи на Земята, заснет от Космоса.</figcaption></figure>
<p class="q"><strong>– Дано наистина се задават такива стъпки, според мен определено ще са добър знак за нас, като цивилизация. Пилотираните полети със сигурност привличат голямо внимание, има и история. Дали обаче не сме се насочили към много повече безпилотни мисии? Дали именно от това не загуби и общественият интерес по темата – че започнахме да изпращаме надалеч сонди, а не хора? Какво печелим?</strong></p>
<p>– Като човек, който работи основно с данни от безпилотни мисии в рамките на своите граждански научни проекти, аз си признавам, че проявявам известно пристрастие към тях. Обичам ги! Не бива да забравяме, че дори и човек да посещава целите, за които вече говорих – Луната, астероиди и Марс, има много места, които дълго време ще са недостъпни за нас. Адската повърхност на Венера или луните около Юпитер, където радиацията е твърде силна.</p>
<p>Но не съм съгласен, че безпилотните проекти не генерират силен обществен интерес. Някои примери са кацанията на марсоходите, полетът на хеликоптера „Инджинюъти“ на Червената планета, снимките на космическия телескоп „Джеймс Уеб“.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Безпилотните мисии безспорно са повече, винаги ще са повече, защото са по-евтини, изпълнението им е свързано с по-малки рискове,</em></p>
</blockquote>
<p>включително бизнес и политически, в случай на провал.</p>
<p>На въпроса ти какво спечелихме, ще отговоря пряко: научни данни. Безпилотната космонавтика винаги е предоставяла много повече данни, много повече открития, много повече публикации в престижни научни списания в сравнение с пилотираната. За съжаление, научният принос на Международната космическа станция – основният фокус на съвременната пилотирана космонавтика, е твърде скромен.</p>
<p>Но мисля, че ще се съгласиш – „Артемис 2“ върна вниманието на обществеността към космонавтиката по специален начин. В рамките на няколко дни гледах към Луната по различен начин. Казвах си: „Там летят хора“. А представи си какво би било, когато построим бази. Ще си казваме: „Там живеят хора“! В това отношение безспорно загубихме, че в течение на половин век след „Аполо“ нямаше сериозни програми за усвояването на Луната с хора, а не само с роботи.</p>
<p class="q"><strong>– И все пак, убеден съм, шумът от мисията трябваше да е повече и да стигне по-нашироко. Разбира се, не е късно, особено ако продължим със следващите стъпки, за които стана дума. Има ли алтернатива според теб тераформирането на Марс като бъдеще на човечеството?</strong></p>
<p>– О, да – именно това е сблъсъкът между Мъск и Безос. За Мъск ние трябва да отидем на Марс, за да се спасим – да имаме колония като план Б, в случай че нещо се обърка на Земята, да се гарантира, че човечеството ще оцелее. Визията на Безос е съвсем различна – той смята, че Земята няма план Б и трябва да положим всички усилия, за да я опазваме като наш уникален дом.</p>
<p>Но опазването на планетата може да стане факт, само като изнесем тежката индустрия извън пределите ѝ, като я пренесем в космоса и на Луната. Ще е интересно да видим в бъдеще как тези две визии се сблъскват и дали пък случайно няма да се преплетат.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/04/kosmos-bg-5.jpg.960.webp" alt="КОСМОС.БГ" loading="lazy" decoding="async" width="1280" height="741"><figcaption>Част от мъглявината Карина, заснета от телескопа „Джеймс Уеб“.</figcaption></figure>
<p class="q"><strong>– Извън „Артемис 2“, кои са най-важните космически пробиви, които се случиха в тази област през последните години, а така и не стигнаха до голяма част от обществото?</strong></p>
<p>– Аз бих очертал три основни пробива, които мен ме вълнуват лично. Първият е появата на космическите ракети с възвръщаеми първи степени – засега това са „Фалкън 9“ и отскоро „Ню Глен“. Това позволява всеки ден или през ден да бъдат провеждани космически изстрелвания.</p>
<p>Вторият касае появата на микроспътниците, стандарти като „Кюбсат“ – това позволява и на обикновени фирми, не само на космически агенции с милиарден бюджет, да провеждат свои собствени мисии.</p>
<p>Третият е в сферата на космическата астрономия и астрофизиката – благодарение на новите космически телескопи научаваме все повече за естеството и условията на извънслънчевите планети, една съвсем нова област, тъй като първата планета около друга звезда бе открита едва преди трийсетина години.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Оказа се, че голяма част от извънслънчевите планети не приличат на нито една от планетите</em></p>
</blockquote>
<p>в Слънчевата система – те са с размер, междинен между този на Земята (най-голямата скалиста планета) и на Нептун (най-малкия газов гигант). И макар че можем да определяме характеристиките на техните орбити, размери или маса, практически нищо, почти нищо не знаем за условията на техните повърхности. Това са съвсем нов тип планети, които обозначаваме с термини като „свръхземи“ или „мини-нептуни“.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Но какво има на тях, може ли да са обитаеми, ние не знаем!</em></p>
</blockquote>
<p class="q"><strong>– А коя е голямата новина, която нямаш търпение да отразиш на сайта си?</strong></p>
<p>– Вече я отразих – „Артемис 2“. За мен най-дългоочакваното събитие бе да отразя пилотиран космически полет отвъд околоземна орбита. Не ме интересуваше какъв точно полет – интересуваше ме</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>човечеството най-после да започне откъсването си от ниската околоземна орбита,</em></p>
</blockquote>
<p>където обикаляхме до безкрай през последния половин век. Исках нещо по-различно от полети до станции или свободни обиколки около Земята. Радвам се, че отново го доживях.</p>
<p class="q"><strong>– Дано продължим и нататък! Искрено се възхищавам, че вече 20 години не спираш упорито да говориш на сайта си по темата. Ще се радвам да обсъждаме и следващите големи космически новини!</strong></p>
<div class="embed embed--yt" data-yt="sqyqisHexH4"><a href="https://www.youtube.com/watch?v=sqyqisHexH4" target="_blank" rel="noopener"><img src="https://i.ytimg.com/vi/sqyqisHexH4/hq720.jpg" alt="Видео в YouTube" loading="lazy" decoding="async" width="1280" height="720"><span class="embed__play" aria-hidden="true"></span><span class="visually-hidden">Пуснете видеото</span></a></div>]]></content:encoded>
      <enclosure url="https://img.karamanev.me/2026/04/kosmos-bg-5.jpg.960.webp" type="image/webp" length="0" />
    </item>
    <item>
      <title>Как да срещнем децата с ИИ?</title>
      <link>https://karamanev.me/sreshti/ii-i-detsa</link>
      <guid isPermaLink="true">https://karamanev.me/sreshti/ii-i-detsa</guid>
      <pubDate>Fri, 10 Apr 2026 07:00:06 GMT</pubDate>
      <dc:creator>Георги Караманев</dc:creator>
      <category>Срещи</category>
      <description>Кога е моментът да срещнем децата с изкуствения интелект и как да стане по най-добрия начин? Признавам си, все още търся своя отговор и това е поводът за днешното интервю, в което ще продължим да го търсим заедно с моя събеседник. Николай Цонев решава да изостави успешната си ИТ кариера в чужбина, за да доведе в България международната школа по програмиране Logiscool. Системата, която помага на деца от 6 до 18 години да се докоснат до компютрите, вече е на 5 континента. Но… след като днес ИИ пише по-добре код от нас, дали и защо все още има смисъл да се учим на програмиране? Определено си струва, ето защо.</description>
      <content:encoded><![CDATA[<p><img src="https://img.karamanev.me/2026/04/ii-i-detsa.jpg.960.webp" alt="Илюстрация: момче в жълт суичър сочи към светещ град с небостъргачи нощем, до него сияещо лилаво призраче – образ на ИИ" /></p><div class="intro"><p><em>Кога е моментът да срещнем децата с изкуствения интелект и как да стане по най-добрия начин? Признавам си, все още търся своя отговор и това е поводът за днешното интервю, в което ще продължим да го търсим заедно с моя събеседник.</em></p>
<p><em><strong>Николай Цонев</strong> решава да изостави успешната си ИТ кариера в чужбина, за да доведе в България международната школа по програмиране <a href="https://www.logiscool.com/bg/">Logiscool</a>. Системата, която помага на деца от 6 до 18 години да се докоснат до компютрите, вече е на 5 континента. Но… след като <a href="https://karamanev.me/technologii/ii-pishe-kod-vmesto-programistite">днес ИИ пише по-добре код от нас</a>, дали и защо все още има смисъл да се учим на програмиране? Определено си струва, ето защо.</em></p>
</div>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/04/29_mid_original.jpg.960.webp" alt="Николай Цонев" loading="lazy" decoding="async" width="1800" height="1564"><figcaption>Николай Цонев</figcaption></figure>
<p class="q"><strong>– Направих <a href="https://karamanev.me/tag/detsa">дълга поредица Дигитални истории</a> за това как срещаме децата с технологиите. И въпреки това, като родител, още се чудя кога е правилният момент да им покажа на какво е способен изкуственият интелект. Това е тема, в която никой не е подготвен, защото е много нова и неочаквана, и не е такава, каквото сме си представяли. А ти преподаваш програмиране на деца и ще ми е много интересна твоята гледна точка.</strong></p>
<p>– Ние сме пионерите, първите, които се сблъскват като родители с тази тема и няма върху какво да базираме някакъв опит. Но това е и хубаво – случва се нещо ново, различно.</p>
<p>Според мен, едно от важните неща е това да бъдем заедно с децата, докато правим първите стъпки. Но така е с всичко – например киберсигурността. Знаем, че не е хубаво да си записваме паролите на листчета, да не са името на кучето и рождената ни дата. Но детето, ако не го види от родителя, че ползва специално приложение, променя, разширява паролите си, няма как да вземе това като пример.</p>
<p>Оттам тръгва и работата с ИИ. Трябва</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>хармония, в която родителите сядат с децата под някаква форма на съдействие, съпричастност, заедно „да пробваме и да видим“.</em></p>
</blockquote>
<p>Според мен това е най-важно, но въпросът е доколко и родителите са подготвени и информирани за това какво е ИИ и как работи.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/04/ii-i-detsa-2.jpg.960.webp" alt="Илюстрация: момче в леглото гледа таблет, а до него свети приятелски лилав дух, символ на ИИ, в нощна стая с робот играчка" loading="lazy" decoding="async" width="1536" height="1024"></figure>
<p class="q"><strong>– Определено! И повечето не са, но не са и виновни, просто всичко се променя прекалено бързо в технологичния свят и никой не успява да смогне на темпото.</strong></p>
<p>– Родителят трябва да покаже и да обясни на детето си няколко основни неща. Първо, как един изкуствен интелект взима решенията – че това е малко или много статистически процес, а не човешка мисъл. Той проучва какво е общото мнение, какво казват различни източници и отговаря. Но това е неемоционално вземане на решение на базата на някаква статистика.</p>
<p>Децата също трябва да знаят и да им се покаже, че изкуственият интелект може да прави грешки. Винаги да има доза размисъл какво се случва в разговора с него – защо отговаря по определен начин и как може да се използва.</p>
<p>Вярвам, че първата стъпка трябва да дойде от родителите, примерът да дойде от тях.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Но как те да се подготвят по най-добрия начин? Ами, като го използват повече!</em></p>
</blockquote>
<p>Всеки ден общувам с децата и веднага се виждат тези, на които им се обръща внимание за такива неща. Личи си, когато родителят седне и прави нещо с детето. Същото, като да купиш едно лего.</p>
<p>Важно е да седнете и да го сглобите заедно.</p>
<p>Това е „уау“ моментът, тогава показваш защо го правиш. Това е воденето.</p>
<p class="q"><strong>– Не трябва ли обаче да мислим и за някакви ограничения? Ето, с телефони стигнахме до извода, че трябва до определена възраст да са забранени, за социалните мрежи все повече държави вървят по същия път, годините даже се вдигат. Не е ли време да преценим, че до дадена възраст ИИ е напълно забранен?</strong></p>
<p>– Със сигурност. Но какви са тези години?</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/04/ii-i-detsa-3.jpg.960.webp" alt="Илюстрация: момче в жълт суитшърт вдига ръка в час, до него светещ лилав ИИ помощник, учителка и робот отзад" loading="lazy" decoding="async" width="1536" height="1024"></figure>
<p class="q"><strong>– Именно затова е трудно, вече го видяхме – за да определим някаква норма за мобилните телефони и социалните мрежи, трябваше да минат 10-15-20 години. Днес нямаме толкова време на разположение.</strong></p>
<p>– Ако така поставим въпроса, бих казал, че нормата е като тази за използване на телефона във всяко семейство. Не мисля, че трябва да я сложим в рамки, те невинаги работят за всички. Но според мен каквито са правилата за телефона в дадено семейство, ИИ може би трябва да е следващото стъпало.</p>
<p>Даването на телефона, знаем, е нормално да започва с ограничения, после с намаляване на ограниченията, когато детето го заслужи. Всичко се случва постепенно и смятам, че с изкуствения интелект също би трябвало да е така. Не мисля, че има еднозначен отговор, но и родителите трябва да видят как детето възприема ИИ. Доколко го разбира, колко бързо се учи, как работи с него.</p>
<p>Уви,</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>в днешно време децата не си задават много въпроси.</em></p>
</blockquote>
<p>Например е „какво е това изкуственият интелект“. Моя приятелка има деца в трети клас, чувал съм да идват и да казват: „Мамо, попитай Gemini“. Това дете няма телефон, но знае, че има някой Джемини, който дава отговори. Но откъде идва, защо трябва да попиташ него, как да го попиташ и доколко да му вярваш?</p>
<p>Това е последователност от свръзки, които детето си е направило на базата на разговори на родителите, на това, което е чуло някъде. Но днес много от децата не си задават въпроси като „защо имаме светлина“, „какво е интернет“ или изкуственият интелект. Приемат ги за дадености. Според мен е добре да тръгнем по този път с въпросите стъпка по стъпка.</p>
<p>Ето, например – че той винаги е положителен. Това усещане понякога е странно и децата започват да го очакват и от хората навън, които невинаги са такива.</p>
<p>Разбира се, не всичко е в ръцете на родителите. Според мен на първо място те трябва да седнат и да покажат, да го правят с децата, а на второ – да се погрижат да получат експертни съвети от правилните източници. Мисля, че това е комбинацията, без която не може да се получи пълната картина.</p>
<p>Няма нужда всички деца да стават програмисти, но определено трябва да видят зад кулисите, за да разберат как работят технологиите и след това – какво е изкуственият интелект. Как функционира, как да го използват и къде минават неговите граници.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/04/ii-i-detsa-4.jpg.960.webp" alt="Илюстрация: момче в жълт суичър чете книжка на одеяло в парка до светещо синьо приятелско същество, символ на ИИ" loading="lazy" decoding="async" width="1536" height="1024"></figure>
<p class="q"><strong>– Уви, звучи ми малко утопично, имайки предвид, че много малка част от възрастните си задават всички тези въпроси, за да стигнат дотам, че да го предават на децата. Но не е възможно да стане обратното – те по-добре от нас и по-бързо да разбират, да се ориентират, да поставят границите на какво е способен изкуственият интелект?</strong></p>
<p>– Със сигурност те се развиват много по-бързо днес, защото имат много различни възможности. Понякога за родителите е плашещо как децата успяват толкова бързо да се адаптират. Но това е смисления път, който трябва да се мине. Без основите няма как да се получи.</p>
<p>С всичко е така. Ако се учим на нещо ново, например да играем баскетбол – едната група не полага усилия, другата само гледа как се играе, а третата само го практикува. Третите, разбира се, ще бъдат най-адекватни. Но след тях ще дойдат вторите. А още по-силни биха били тези, които и гледат, и играят. Не можем ли да направим нещо подобно с ИИ?</p>
<p>Да си родител всъщност е доста голяма отговорност, за която никой не е подготвен, още по-малко в днешно време. Имаме големи въпроси, които да си задаваме, а все не стига времето.</p>
<p class="q"><strong>– И аз дълго се чудех как да започна това показване с големия ми син, който е на 8. Понеже у дома доста говорим по тези теми, в началото той като че ли се отнасяше негативно към ИИ, без да разбира какво е това. И това се промени, когато искаше да направи презентация за любимите си четива. И му показах колко хубави картинки може да направи, в които става герой от тези любими книги:</strong></p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/04/ii-i-detsa-8.jpg.960.webp" alt="Пет ИИ илюстрации на момче с очила като герой от любими книги: с меч сред буря, в мантия с шал на Грифиндор, с прашка, до дракон" loading="lazy" decoding="async" width="1600" height="485"></figure>
<p><strong>Тоест, може би, да се опитваме да бягаме от стереотипа, може би е някакво спасение. Когато нямаме време за всичко останало или се губим в морето информация – да импровизираме.</strong></p>
<p>– Със сигурност трябва да има доза импровизация.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>От опит виждам, че децата на програмисти най-трудно се учат от родителите си.</em></p>
</blockquote>
<p>Но всеки родител познава детето си по най-добрия начин. И ето, в крайна сметка си намерил начин да му покажеш какво може ИИ и сте го направили заедно.</p>
<p>Следващия път може да бъде: „Нека да видим какво ще ни напише ИИ по задание, а след това да го обсъдим“. „Нека направим някакъв диалог, или да използваме ИИ да симулира някаква ситуация. Какво би станало, ако нещо се случи?“ Така си разширяваме кръгозора.</p>
<p>Още по-актуален става начинът на мислене.</p>
<p>Децата трябва да умеят да мислят, защото рутинната част от работата става все по-малко. Пазарът на труда се променя винаги – с навлизането на дигитализацията, на индустриализацията.</p>
<p>ИИ може да вземе работата, поне от моя гледна точка, на хората, които не могат да го използват.</p>
<p class="q"><strong>– Позволи ми да не се съглася, времената са много по-неочаквани. На мен например ИИ вече веднъж ми взе работата.</strong></p>
<p>– Факт. Все повече и повече приложения намираме, няма професия, в която по някакъв начин да не се използва. Това, което ни остава, според мен е да започнем да го използваме по смислен начин, за да ни помага, а не да ни пречи.</p>
<p>Но трябва да се научим да мислим логично. Това е основата на програмирането. То развива изключително много умения в децата. Нашата методология е така разработана от педагозите, че развиваме и меките умения. Но в основата на всяко нещо е да ги научим да мислят.</p>
<p>Адаптацията, логическото мислене, последователността, изрисуването на голямата картина какво трябва да се случи, как трябва да се случи. Това са нещата, които трябва да инициираме в децата.</p>
<p>Затова е важно и да ги учим, че ИИ може да ни помогне за много неща, но няма да ни постигне резултатите. Той ще ни отговори на въпроса, който сме му задали. Но ние трябва да знаем какво искаме да постигнем с този въпрос. Каква е крайната цел, какъв е крайният резултат.</p>
<p>Трябва да се говори повече за това нещо.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/04/ii-i-detsa-5.jpg.960.webp" alt="Илюстрация: момче рисува в парка зелен град с вятърни турбини, а светещ ИИ помощник му помага; табела „Заедно създаваме по-добро бъдеще“" loading="lazy" decoding="async" width="1536" height="1024"></figure>
<p class="q"><strong>– Определено! Това се опитвам да правя вече 5 години на обществено ниво и още се чувствам самотен, нашият сектор също не води този разговор по никакъв начин. Но показвайки на децата ИИ, идва и големият проблем за лесния път. Окей, той помага, но тогава защо аз да се мъча да си пиша домашните? Според мен и възрастните е все по-трудно да намерим мотивация сами да правим нещо – да пишем текст или код, след като технологиите го правят по-добре. А трябва да го вменяваме на децата, за да не закърнеят основни умения. Как да продължим да се убеждаваме, че трябва да полагаме усилия?</strong></p>
<p>– ИИ може да ми напише домашното. Не съм експерт, но съм сигурен, че</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>трябва самото образование да се промени, да се съобрази с времето, в което живеем.</em></p>
</blockquote>
<p>Да го направи по-независимо, не толкова статично. Да бъде по-адаптивно, на базата на някакви сценарии, които да се разиграват с децата. Не бих казал просто практично, но по-интерактивно. Да се промени начинът, по който учим.</p>
<p>Преди целта на всички ни беше да запомним целия учебник, всички дати, за да може след това да ги възпроизведем, да ги знаем. В момента не съм сигурен, че това е нещо, от което точно имат нужда децата.</p>
<p class="q"><strong>– Но имат и от него. Аз съм си правил експеримент <a href="https://karamanev.me/technologii/izkustven-intelekt-matura">две поредни години с модели, които решават матурата по български език и литература</a>. Да, той се справя по-добре от огромна част от учениците и сигурно не мери адекватно полезните днес умения. Но пък така няма ли риск да загубим важността на знанието, което ни прави хора? Образователната система не трябва ли да е едновременно и консервативна, защото по някакъв начин трябва да задържа основите?</strong></p>
<p>– Така е, тя ни държи на земята. Аз не казвам, че децата не трябва да знаят цялата история, но начинът, по който им я преподаваме, трябва да се промени. Да, те трябва да знаят какво се е случило в миналото, защото то носи много факти за сегашното. Но трябва да се случва по един разумен начин.</p>
<p>Например, докато интегрираме ИИ, да не сме статични и да може на всеки от въпросите да бъде отговорено с някакви факти. Да бъде по-скоро като игра, в която има различни правила. Децата да учат заедно, да бъде по-адаптивно.</p>
<p>Не говоря от позицията на експерт в държавното образование, но вярвам, че начинът, който аз съм учил преди десетилетия и днес не може да е еднакъв. Системата трябва да се промени и да се адаптира. По какъв начин? Мисля, че има доста посоки.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/04/ii-i-detsa-7.jpg.960.webp" alt="Илюстрация: момче в жълт пуловер седи на пода в детската си стая и с усмивка гледа светеща лилава сфера – образ на ИИ" loading="lazy" decoding="async" width="1536" height="1024"></figure>
<p class="q"><strong>– <a href="https://karamanev.me/technologii/detsa-tehologii-rezultati">И всички го вярваме – правих и подобна анкета с показателни резултати.</a> И все пак промяната е въпрос на обществен разговор, който продължава да не се случва.</strong></p>
<p>– Трябва да се задават тези въпроси, колкото и неудобни да са. Ние също си ги задаваме – какво се променя в курсовете по програмиране, в начина, по който децата учат при нас. Една програма също може да бъде написана от ИИ, но не е важна програмата, а това да постигнат резултата и да могат логически да обяснят какво е станало.</p>
<p>Трябва да се адаптираме. Или отричаме и не го правим, или го внедряваме – дори в началото да допускаме грешки.</p>
<p>Все по-често се пише, че децата използват ИИ за най-добър приятел или психолог, но зависи от гледната точка. Много деца не биха имали възможност да отидат на такъв, а имат нужда. Има доста проучвания, които показват, че данните и моделите, до които един такъв изкуствен интелект има достъп в днешно време, всъщност са доста добри и той може да даде релевантни съвети на това дете.</p>
<p>Но пак тук опираме, в крайна сметка, до това детето да е подготвено и осъзнато с кого всъщност води разговора.</p>
<p class="q"><strong>– Защо обаче според теб има смисъл сега да се учи програмиране? <a href="https://karamanev.me/technologii/ii-pishe-kod-vmesto-programistite">Програмистите спряха да пишат код</a>, особено последните 2-3 месеца. Засега е полезно, за да открива човек грешките и да създава архитектурата на приложенията. Но дали това също скоро няма да са излишни знания, които също ще делегираме на технологията? Програмирането може би вече е някакво рудиментарно умение, което вече не ни е нужно. Защо да го развиваме у децата?</strong></p>
<p>– Както стана дума, според мен най-важното е да ги научим да мислят. Ако има по-добър начин как да се случи, би било чудесно. Може би програмистите се променят, начинът, по който работят, също, но самите архитекти, които определят визията, крайната цел, модела, все още ги има.</p>
<p>Както учим и математика, не за да станем калкулатори, а да разберем как функционират формулите, как можем да ги използваме и да ги анализираме. Всеки учи математика, за да може да разбира света около себе си.</p>
<p class="q"><strong>– Освен това програмирането е интересно занимание – <a href="https://karamanev.me/za-avtora">аз го разбрах на 34 години, защото образователната система не ме беше срещнала с него</a>.</strong></p>
<p>– Програмирането развива 12 умения в хората. Не само то, разбира се, но дава и меки умения, академични умения, начин на мислене, на изразяване, последователност. В реалния свят може да прескочим 3 стъпала, ако имаме широка крачка. Но в програмирането, в повечето случаи, това няма да ни доведе до добър резултат.</p>
<p>То е начин да научим децата да мислят последователно, да не прескачат стъпките, защото компютърът изпълнява командите, ИИ отговаря на твоя въпрос.</p>
<p>А как да се задават по-добри въпроси също не се говори много в контекста на ИИ. Едно е да питаш „хубаво или лошо е“, друго – да задаваш правилния въпрос по правилния начин, за да получиш това, което ще ти свърши работа.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/04/ii-i-detsa.jpg.960.webp" alt="Илюстрация: момче в жълт суитшърт и светещо лилаво духче гледат нощен футуристичен град и момчето сочи нагоре към звездите" loading="lazy" decoding="async" width="1536" height="1024"></figure>
<p class="q"><strong>– Промпт инженерство за първи клас под някаква форма. Да, засега наистина сме нужни като архитекти, трябва да познаваме процесите, обаче с този напредък, който виждаме, може много скоро да не сме необходими и в тази роля. Как може да подготвим децата за този момент? Там вече нямам никакъв отговор.</strong></p>
<p>– И аз нямам. Трябва да се адаптираме, да научим децата да са адаптивни, да могат да преценяват какво се случва и да реагират.</p>
<p>В момента трябва наистина да си задаваш въпроси. „Добре, ами какво ще стане, ако го няма ИИ утре?“ Трябва да развиваме и тези умения в децата. Че това е нещо, което го има в момента. То ще еволюира, ще се развива в някаква посока и ние трябва да се напаснем, за да можем да го използваме.</p>
<p class="q"><strong>– Лошото е, че според мен, парадоксално, колкото трябва да сме по-адаптивни, в момента поколенията, които ние възпитаваме, са все по-малко адаптивни в ежедневието си.</strong></p>
<p>– Виждаме го в много посоки. Докато аз бях ученик, учехме английски, но не беше достатъчен и трябваше да ходим на допълнителни занимания. Като гледам колко школи по английски има в днешно време, си задавам въпроса: защо не разбрахме, че английският е основополагащ за много неща? Защо не го направим на държавно ниво – учебната система да бъде на по-високо ниво, за да не трябва децата да ходят на извънкласни дейности? След като сме сигурни, че това е важно умение. Ясно е, че всеки днес трябва да може да се оправя с английския на едно доста добро ниво, дори за да си набавя информация, да гледа, да се развива, изобщо не говорим за забавление. Защо?</p>
<p>Нещо подобно е с технологиите. Те се развиват много бързо, дават огромни възможности. Децата в днешно време могат да направят игра с добавена реалност, 3D очила. Могат да програмират и още на 12 да създават играта, която сами играят. Образователната система във всички етапи и нива може и трябва да ги използва много по-пълноценно.</p>
<p>Децата, които имат достъп до програмиране, дори да не са станали програмисти, винаги ще са една стъпка напред, независимо какво ще правят после. Която и платформа да прави чистото програмиране за теб, ще бъдеш една стъпка пред другите, ако разбираш какво се случва и можеш да го моделираш.</p>
<p class="q"><strong>– С помощта на ИИ също днес можеш да пишеш програми, без изобщо да знаеш код, които да ти улеснят някаква задача, независимо от това с какво се занимаваш. Но трябва да ти хрумне и да знаеш, че то може да работи по този начин.</strong></p>
<p>– А за децата, освен да ти хрумне – и да имаш възможност да го видиш. Затова според мен няма да бъде ненужно да се учи програмиране… а и не само. Говорим за него, но то е логика, дигитални умения, дигитално образование</p>
<p>Това са всъщност правилните думи, а за жалост, всеки път, като ги кажа, много родители не разбират – „децата ми са дигитално грамотни вече, те се раждат с това“. Не е достатъчно. Това, което аз влагам в термина, са и ограниченията, и хубавите, и лошите примери, и това как функционират технологиите. Това е дигитално образование. За да можеш да си обясниш всичко, което се случва.</p>
<p>Освен това, когато децата се сблъскват с дигитални умения, заедно с други деца, които имат желание да го правят, те не се сблъскват с други нежелани неща. Когато децата, които имат сходни интереси, се съберат, те ще продължат да се бутат едно друго. Какво по-хубаво от това?</p>]]></content:encoded>
      <enclosure url="https://img.karamanev.me/2026/04/ii-i-detsa.jpg.960.webp" type="image/webp" length="0" />
    </item>
    <item>
      <title>Как да надникнем в „мислите“ на изкуствения интелект?</title>
      <link>https://karamanev.me/sreshti/donika-borimechkova-ii</link>
      <guid isPermaLink="true">https://karamanev.me/sreshti/donika-borimechkova-ii</guid>
      <pubDate>Fri, 06 Mar 2026 06:00:10 GMT</pubDate>
      <dc:creator>Георги Караманев</dc:creator>
      <category>Срещи</category>
      <description>„Работата, професионалния живот, устремът да постигаме корпоративни успехи и позиции, това се е превърнало в масова култура на обществото ни в световен мащаб. Много хора осмислят по този начин живота си и до момента. Оттук нататък ще трябва да го променим. Ще трябва да търсим смисъл.“ Озовахме се във време, в което чатботът не е просто помощник, а и „психотерапевт“. Преди още да го познаваме достатъчно добре, преди да сме заложили етичните рамки. Вече виждаме първите предизвикателства от това, а тепърва се задават истинските проблеми. Доника Боримечкова е психолог и психотерапевт с над 15 години опит. Този път решихме заедно да поканим на психотерапевтичен сеанс… изкуствения интелект. Защото, както казва Доника, вече много от клиентите ѝ получават съвети от него, преди да я срещнат. Така и не открихме начин и подход, с който да направим подобен експеримент, затова решихме да обсъдим темата, да поставим основите, след което да поканим всеки от вас да ни даде идеи как да продължим. Ето как започва този разговор.</description>
      <content:encoded><![CDATA[<p><img src="https://img.karamanev.me/2025/08/donika-borimechkova-detsa-7.jpg.960.webp" alt="Доника Боримечкова" /></p><div class="intro"><p><em>Озовахме се във време, в което чатботът не е просто помощник, а и „психотерапевт“. Преди още да го познаваме достатъчно добре, преди да сме заложили етичните рамки. Вече виждаме първите предизвикателства от това, а тепърва се задават истинските проблеми.</em></p>
<p><em><strong>Доника Боримечкова</strong> е психолог и психотерапевт с над 15 години опит, работи с деца на всякаква възраст, а и не само. Бакалавър по начална и предучилищна педагогика, магистър по психология на развитието. С нея преди година подготвихме <a href="https://karamanev.me/tag/detsa">дълга поредица Дигитални истории за децата и технологиите</a>.</em></p>
<p><em>Този път решихме заедно да поканим на психотерапевтичен сеанс… изкуствения интелект. Защото, както казва Доника, вече много от клиентите ѝ получават съвети от него, преди да я срещнат. Така и не открихме начин и подход, с който да направим подобен експеримент, затова решихме да обсъдим темата, да поставим основите, след което да поканим всеки от вас да ни даде идеи как да продължим.</em></p>
<p><em>Време е да подходим по-сериозно към въпросите, които отваря чатботът в ролята на психолог. Ето как започва този разговор.</em></p>
</div>
<p class="q"><strong>– Казваш, че вече много хора идват при теб, след като са потърсили съвет от изкуствения интелект. Как се случва това?</strong></p>
<p>– Имам случаи, когато човек идва и казва, че ChatGPT му е поставил тази и тази диагноза. Понякога дори не знам какво се очаква от мен в такава ситуация. Обикновено казвам – хубаво, че е потърсил помощ от изкуствения интелект, но аз съм естествена тъпота и ще ми трябва малко повече информация.</p>
<p>Доста хора</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>идват с готови „диагнози“, с изградена представа как би следвало да протече една терапия, след като са се самодиагностицирали с помощта на чатбот.</em></p>
</blockquote>
<p>Идват не за да се консултират, а да потвърдят хипотезата. И ако случайно се мръдне малко от нея, са доста недоволни – фрустрират се, когато моето мнение се различава от това на изкуствения интелект.</p>
<p>Има обаче сериозни разлики между поколенията. Като че ли при юношите употребата на ИИ е няколко нива по-внимателна.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Децата са доста по-мнителни, по-критични към технологиите, въпреки че ги използват доста по-свободно.</em></p>
</blockquote>
<p>По-близки са им, по-познати, по-използваеми. За сметка на това възрастните, които ползват ChatGPT, доста често го приемат като меродавно мнение. „Щом го е казал, значи това е истината и няма друга.“ Това за мен е един от най-големите въпроси, за които е добре да внимаваме.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/02/donika-borimechkova-ii-3.jpg.960.webp" alt="Илюстрация: психоложка с бележник слуша дигитална фигура от светещи пиксели, седнала срещу нея в уютен кабинет" loading="lazy" decoding="async" width="1536" height="1024"></figure>
<p class="q"><strong>– Според мен също, разбира се. Но как можеш да убедиш такива хора да се доверят на теб като психолог? Същият въпрос днес се появява при всеки, независимо от професията му, който се сблъсква с „експертизата“, дошла от ИИ…</strong></p>
<p>– Основно с това, че съм с живо тяло, че виждам и другото живо тяло срещу себе си. Мога да разпозная живите признаци, отвъд словото, защото, когато се диагностицираме, когато говорим с ChatGPT, ние обикновено извършваме едно много специфично действие, наречено писане.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Писането е особен акт на комуникация, защото смисълът минава през няколко автоцензури.</em></p>
</blockquote>
<p>Когато говорим, имаме директна връзка между ума си и устата си. Често се случва да изтървем думи, които след това ни се иска да не сме казвали. Проявяват се недоразумения на езика, като лапсусите например. Докато при писането се появяват две допълнителни автоцензури. Веднъж словото излиза през ръцете, а не през устата. Словото е изложено пред собствения поглед, който контролира речта. Второ, като пишеш нещо, го четеш и можеш да редактираш, преди да го изпратиш до адресата, който се очаква да го прочете. Можем да добавяме, да реагираме, да променим неща, които не са ни харесали на първи прочит. В чат можем да редактираме, дори и след като вече сме изпратили съобщението си.</p>
<p>Когато имаме живо общуване, го няма елемента на автоцензура, който, особено при психологическата работа, е много важен – автентично какво излиза от човека като слово.</p>
<p class="q"><strong>– Не може ли в някои случаи да е обратното? Да съм по-смел да разкажа истинските си мисли на ИИ, а не на психолога.</strong></p>
<p>– Ти си смел, но там е много малко вероятно да направиш лапсус, а това е изблик на несъзнаваното. Несъзнаваното на човека избликва през езика – в лапсуси, в сънища, в дежавюта, вече веднъж преживени ситуации. Когато имаш осъзната писмена комуникация с ChatGPT например, много малка е вероятността да допуснеш лапсус и той да го хване, да го разпознае.</p>
<p class="q"><strong>– Обратното – той е обучен да ги заглажда. Впрочем, затова вече не внимаваме колко правилно пишем, защото той схваща какво искаме да кажем отвъд буквите.</strong></p>
<p>– Точно така. А в логиката на сесиите на психоанализата например, ние изключително много държим във вниманието си точно тези неосъзнати мръдвания, за да можем да хванем истинския език на субекта. Истинското нещо, което се опитва да каже несъзнаваното.</p>
<p>Другата страна е, че той самият –</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>изкуственият интелект, казва, че не може да разпознае човешките емоции по начина, по който ние ги разпознаваме.</em></p>
</blockquote>
<p>Той не може да почувства, което е много особена и специфична черта на комуникацията с ИИ.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2025/08/donika-borimechkova-detsa-4.jpg.960.webp" alt="Доника Боримечкова" loading="lazy" decoding="async" width="2000" height="1333"><figcaption>снимки: Добрин Кашавелов</figcaption></figure>
<p class="q"><strong>– Тогава трябва ли и можем ли по някакъв начин да го ограничим да дава психологически съвети? Или напротив – може пък да е хубаво, защото в крайна сметка има хора, които няма да стигнат до психолог, а в случая биха получили някакво съдействие…</strong></p>
<p>– Със сигурност забраната не е решение. По-скоро идеята ми е в посока на грамотно използване и критично мислене.</p>
<p>Детско-юношеската психология ми е слабост, преди години психолозите активно се опитвахме да убедим майките да не използват форуми, за да се консултират за здравните проблеми на децата, защото това може да доведе до сериозни проблеми. След тези информационни кампании, много родители вече мислят в посока „да, нека проверя в интернет симптомите, за да успокоя собствената си тревога, но със сигурност ще запиша час при педиатър“.</p>
<p>По-скоро смятам, че</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>трябва да вървим в посока на говорене, на информираност, на ограмотяване, на държане на масата на тези етични въпроси около ползването на ChatGPT за консултация при затруднения, тревожности, паникатаки.</em></p>
</blockquote>
<p>Вече има документирани случаи, в които субектът е изтълкувал неправилно, погрешно или некоректно дадената от ИИ информация и това е довело до самоубийства. Тоест, не само самият изкуствен интелект невинаги успява да улови емоционалната динамика, но и субектът понякога разчита погрешно това, което му се връща като съобщение.</p>
<p class="q"><strong>– А имало ли е случаи, когато те е впечатлило обратното – че ИИ успява да разчете много точно, прецизно, неочаквано добре даден проблем, дори диагноза?</strong></p>
<p>– Диагноза не, но</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>много адекватно дава насоки по повод на колебания. Връща много адекватни идеи за различни гледни точки, което е доста полезно.</em></p>
</blockquote>
<p>Последният ми разговор беше много интересен – с човек, който се колебаеше дали да продължи терапевтична работа, или да потърси някаква алтернатива. Той доста често се консултира с ChatGPT, с безплатната версия, което също за мен е сериозен проблем, тъй като платените версии са доста по-ефективни и полезни. Беше питал как и дали да продължи и ChatGPT му беше задал много интересен въпрос.</p>
<p>„Ако можеше да си го позволи финансово, с лекота, би ли продължил терапията?“ И отговорът е бил „да“. И всъщност това даде възможност да се отвори дискусия, че проблемът е финансов, а не в терапевтичния процес.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Но тази интерпретация, това отваряне на нова перспектива не го прави ChatGPT. Това го правим ние, с живите си тела,</em></p>
</blockquote>
<p>присъствайки с желанието си и търсейки заедно едно знание отвъд общодостъпните факти.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/02/donika-borimechkova-ii.jpg.960.webp" alt="Хора в тъмна стая гледат светещ стъклен куб с човешки лица от данни; на масата бележки и лаптоп с надпис „Ethics?“" loading="lazy" decoding="async" width="1536" height="1024"></figure>
<p class="q"><strong>– Защо те притеснява безплатната версия – заради рекламите ли?</strong></p>
<p>– Точно така, при безплатните версии, в контекста на нашата професия, рекламите са доста смущаващи. Имам притеснения и съмнения</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>дали няма да се стигне до един алгоритъм, подобен на социалните мрежи, за задържане на вниманието и до ситуации на зависимост.</em></p>
</blockquote>
<p>Всъщност, добре е да си даваме сметка, че това са демо версии на този технологичен продукт. Също така, че</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>това е технологичен продукт, това е инструмент. Нищо повече.</em></p>
</blockquote>
<p class="q"><strong>– Да, обаче границите се размиват и може би ние малко по малко свикваме с това. <a href="https://karamanev.me/digitalni/apollo-ex-machina">Ето, например с поезията.</a> Да, заедно с ИИ може да създаваме нещо хубаво и стойностно, хората свикват с тази идея и границите между човешкото и генерираното се размиват. Къде обаче трябва да ги опазим?</strong></p>
<p>– Това, което се случи в този конкурс за поезия, поне за мен, е много явен пример, че</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>изкуственият интелект не може без естествената емоционалност.</em></p>
</blockquote>
<p>Защото тези текстове всъщност бяха изкуствено генерирани от физически субекти, подтиквани от собствената си емоционалност и нуждата да се изразят. Тоест, изкуственият интелект бе инструмент. По същия начин, по който един човек не може да изсвири мелодия сам и трябва да използва китара. Това звукоизвличане, на този израз на емоционалност, ние няма как да го направим без инструмента.</p>
<p>Изкуственият интелект е инструмент и не бива да го забравяме. Да, Ерик Клептън обожава китарата си, но знае, че тя е неодушевена.</p>
<p class="q"><strong>– Само че в някакъв момент може да стане неразличим от одушевения. И този момент може би не е далеч.</strong></p>
<p>– Именно за това много ми се искаше да започнем тази тема – с етиката на създаването на ИИ. Като че ли това е важното. Например, в моята работа, ние освен от знанията, които натрупваме в годините на обучение, на самообразование, разчитаме и на едни етични норми. Така, както лекарите имат Хипократова клетва. Психолози, психотерапевти, психоаналитици – ние сме в позицията много често на контрол от колега – така наречената супервизия. Когато имаш съмнение или притеснение, че нещо в този случай, който работиш, не върви добре, се обръщаш към колега, който да погледне работата ти и да даде насоки.</p>
<p>Докато при ИИ тази супервизия, този външен контрол сякаш не съществува. Сякаш той е голям господар, който взема решенията и е винаги прав.</p>
<p class="q"><strong>– Обаче не може ли да стане такъв? Да, ти разчиташ на това, че се срещаш физически с човека, само че има технологии, които много успешно могат да улавят всякаква емоция. Виждаме всяка следваща седмица да се появява нов модел. Ако следващият може да чете емоциите, да улавя лапсусите, той може да стане по-добър психолог.</strong></p>
<p>– За мен би било много интересно да гледам този процес, бих била доста облекчена. Ще мога да се занимавам с шиене на гоблени и отглеждане на пчели с пълното спокойствие, че някой е поел ангажиментите ми към човечеството. Разбира се, казвам го с доза хумор.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/02/donika-borimechkova-ii-2.jpg.960.webp" alt="Уморен мъж с ръка на лицето седи нощем пред лаптоп с отворен чат с изкуствен интелект, до него телефон и листове" loading="lazy" decoding="async" width="1536" height="1024"></figure>
<p class="q"><strong>– Спокойствието помага, но аз за втори път виждам залеза на една професия отвътре – след журналистическата, виждам същите тенденции и при програмистката. Не знам вече накъде да се спасяваме и съм сигурен, че това изпълва с тревожност много хора.</strong></p>
<p>– Всъщност, изкуственият интелект може да подкрепя изключително много, но може и страшно много да навреди. Точно там е нужно човешкото присъствие – за корекция, за супервизия, за подкрепа, за ориентир.</p>
<p>Когато се появиха чатботовете, имаше един случай, бяха пуснали бот да се самообучава в социална мрежа и за нула време той беше станал расист, и то откровен, с насилие, със заплахи и агресия. Но го спряха.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Точно тази функция на спиране за мен е много важно да я има.</em></p>
</blockquote>
<p class="q"><strong>– Как можем да контролираме обаче тази несигурност? Откъде може да дойде някакво спокойствие?</strong></p>
<p>– Казвам го направо. Всъщност,</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>съвременните хора сме ужасно закостенели в идеята, че единственият смисъл, който имаме в живота си, е работата.</em></p>
</blockquote>
<p>Така някак си пропускаме останалите смисли. Които ти самият откриваш чисто интуитивно в това да използваш ИИ, за да създаваш, да твориш.</p>
<p class="q"><strong>– Как можем да се върнем към това?</strong></p>
<p>– Така, както го правиш ти.</p>
<p class="q"><strong>– За целта обаче трябва вътрешна воля, която не срещам често.</strong></p>
<p>– Именно. Работата в професионалния живот, устремът да постигаме корпоративни успехи и позиции, това се е превърнало в масова култура на обществото ни в световен мащаб. Много хора осмислят по този начин живота си и до момента.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Оттук нататък ще трябва да го променим. Ще трябва да търсим смисъл.</em></p>
</blockquote>
<p class="q"><strong>– Как се променя това на ниво общество?</strong></p>
<p>– Иска ми се да кажа, че е с повече говорене и с повече вяра и подкрепа в това, което правим, защото аз наистина смятам, че човечеството твори хубави неща.</p>
<p class="q"><strong>– Аз също, но говоренето остава нишово. Не успява да стигне до огромна част от хората. Те си стоят отстрани, заради „счупения“ информационен модел, затворени в балона с някакви злободневни теми, докато големите си остават встрани.</strong></p>
<p>– Това означава ли, че трябва да спрем да го правим?</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2025/08/donika-borimechkova-detsa-6.jpg.960.webp" alt="Доника Боримечкова" loading="lazy" decoding="async" width="2000" height="1333"><figcaption>снимки: Добрин Кашавелов</figcaption></figure>
<p class="q"><strong>– В никакъв случай. Просто се чудя как можем да го направим по-масово. Една от причините хората да избягват тези теми според мен е, че ги е страх.</strong></p>
<p>– Моето вътрешно движение, това, което ме кара въобще да се движа в деня си, в живота си, е да правя, каквото мога и да видя какво ще стане.</p>
<p>Когато започнахме тази тема, аз ти казах: искам да видя дали мога да поставя изкуствения интелект в позицията на клиент или поне на супервизиран колега. Да го провокирам да потърси отговори, различни от тези, които генерира сам. И всъщност това е един сериозен сигнал за внимание. Затова сменихме концепцията – да говорим, да държим темата за етиката и за морала в полето на говоренето.</p>
<p>Ако се започне оттам, от хората, които тепърва ще изграждат изкуствения интелект, ако още на входа говорим за етика, за морал, си мисля, че ще сме доста по-спокойни след десетилетия.</p>
<p>Как да го изкараме в масовото? Аз лично търся хора, с които да говоря. Търся в собствения си живот опори как да продължим по-добре заедно.</p>
<p class="q"><strong>– Аз мисля, че в разговора как да развиваме изкуствения интелект трябва всички да се включат. Но мислиш ли, че е добра идея, например, психолози да тестват моделите? Точно за такива случаи, с които започнахме – за да знаят как реагират, за да ги познават.</strong></p>
<p>– Това би било добра посока, но е много важно да се внимава с дискриминацията. Например, във Франция върви акция да се изключват държавни субсидии за дейности, които се осъществяват от психоаналитични организации. В момента са в период на спестяване, а психоанализата не е нещо, което дава емпирични резултати по начина, по който съвременното общество очаква – да бъде преброено, осчетоводено, сложено в графа, в таблица. На практика нашите подходи невинаги са способни да дадат емпирични резултати.</p>
<p class="q"><strong>– Или може би трябва да създадем нова наука, която се казва „психология за ИИ“?</strong></p>
<p>– Именно в тази посока се опитахме сякаш да направим първи крачки с теб, но днешният ИИ май още не е „пораснал“ дотолкова.</p>
<p class="q"><strong>– Или ние подхождаме с ограничени човешки измерители. Още повече, че той не може да е консистентен. Ако го разпиташ на колко хора е помогнал, той не може да ти каже, защото имаш досег с това, което ти си си говорил с него. И какъв опит е набрал, няма как да сподели.</strong></p>
<p>– Да, това не е едно същество, което да мисли в течение на времето. Той „мисли“ в момента, не се сеща какво се е случило преди 10 дни.</p>
<p>Бащата на моите деца е програмист. Преди години много сериозно се опитвах да му обясня каква е моята професия, за да имаме нормална семейна комуникация. В един момент той се плесна по челото и каза: „Нашите работи всъщност много си приличат!“ Ама как така?</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>„Ти работиш със система и аз работя със система. Ти работиш с органична, а аз – със синтетична. Но и двамата търсим бъгове и се чудим как да ги оправим“.</em></p>
</blockquote>
<p class="q"><strong>– Да! Може би някъде по средата трябва да се съберат. Както се събират в момента в изкуствения интелект. Може би същото трябва да се случва и с науките, които ги изучават, и специалистите, които се занимават с тях.</strong></p>
<p>– Точно така, трябва да работим заедно. Работата заедно според мен е разковничето.</p>
<p class="q"><strong>– Уви, точно обратното на развитието на науката през последните столетия, която все повече се дели на клонове. Благодаря ти за този разговор. И преди да се разделим, нека повторим предизвикателството ни към читателите, а и към учените. Как да научим повече от чисто човешка страна за това, което се крие в черната кутия на ИИ? Какви нестандартни експерименти и погледи отвъд клишето да направим? Идеите ви са повече от добре дошли – <a href="https://karamanev.me/technologii/5-godini-digitalni-istorii">ще се радвам да ми ги изпратите тук</a>.</strong></p>]]></content:encoded>
      <enclosure url="https://img.karamanev.me/2025/08/donika-borimechkova-detsa-7.jpg.960.webp" type="image/webp" length="0" />
    </item>
    <item>
      <title>„Задава се сложна и тежка година“</title>
      <link>https://karamanev.me/sreshti/mariana-todorova-2026</link>
      <guid isPermaLink="true">https://karamanev.me/sreshti/mariana-todorova-2026</guid>
      <pubDate>Fri, 09 Jan 2026 06:00:47 GMT</pubDate>
      <dc:creator>Георги Караманев</dc:creator>
      <category>Срещи</category>
      <description>Не, няма астрология тук, а чиста наука. Колко учени познавате, които могат с точност 85% да предскажат бъдещето? Аз – само един. Оценката дори не е само моя, а и на ChatGPT от един особено показателен експеримент. Доц. Мариана Тодорова гостува в превърналото се в традиция интервю за Дигитални истории в началото на всяка година. Футуроложката винаги дава важни поводи за замисляне, няма нужда да губим времето с дълго въведение. Нека заедно надникнем в бъдещето!</description>
      <content:encoded><![CDATA[<p><img src="https://img.karamanev.me/2022/07/mariana-todorova-futurolog-3.jpg.480.webp" alt="Мариана Тодорова" /></p><div class="intro"><p><em>Не, няма астрология тук, а чиста наука. Колко учени познавате, които могат с точност 85% да предскажат бъдещето?</em></p>
<p><em>Аз – само един. Оценката дори не е само моя, а и <a href="https://karamanev.me/technologii/mariana-todorova-prognozi-otsenka">на ChatGPT от един особено показателен експеримент</a>.</em></p>
<p><em><strong>Доц. Мариана Тодорова</strong> гостува в превърналото се в традиция интервю за Дигитални истории в началото на всяка година. Футуроложката винаги дава важни поводи за замисляне, няма нужда да губим времето с дълго въведение. Нека заедно надникнем в бъдещето!</em></p>
</div>
<p class="q"><strong>– Благодаря ти, че отново правим традиционното ежегодно интервю. Първия път говорихме за изкуствен интелект, много преди всички да започнат да го правят. Не че сега се получава пълноценен диалог, но той е толкова често срещана тема. Обаче не остават ли в сянката му други важни тенденции?</strong></p>
<p>– Точно така е. Има глобални трендове, които са каскадни и, за съжаление, ще направят по-сложна и по-тежка 2026-а.</p>
<p>От много време се говори за поликризи.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Натрупва се едно наслояване на нерешени проблеми, които създават рискове.</em></p>
</blockquote>
<p>Те могат да са екзистенциални или нормални – такива, които предизвикват проблеми, но можем да се справим с тях.</p>
<p>Един голям тренд, който хората все още подценяват, са проявленията на климатичните промени. Ясно е, че ги има и те не са просто екологична криза. Независимо дали се дължат на човешката дейност, или на пътуването на планетата от Слънчевата система във Вселената, тях ги има. Това, което не се разбира масово, е, че това</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>влияе на доставката и на качеството на храните. Поставя под въпрос запасите от питейна вода.</em></p>
</blockquote>
<p>Също така вече влияе на здравето, защото има нова, обособяваща се ниша как климатичните промени променят модела на заболяванията. Тоест, това ще изменя все по-пряко и здравните системи. Също така води до нов тип икономически кризи, които са функция от нарушаване на инфраструктурата. Видяхме тази година в Царево и около Бургас какви бяха щетите.</p>
<p>Тоест, виждаме шест ефекта: храни, вода, инфраструктура, здраве и нов икономически модел, който се налага да обмисляме.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Последният елемент, който също все още не се обсъжда, е, че новите бежанци и мигранти ще са климатични.</em></p>
</blockquote>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/01/mariana-todorova-2026-2.jpg.960.webp" alt="Илюстрация: строител, лекарка и други хора около кръгла маса с мрежова схема, над тях мрежа от връзки и щит с везни" loading="lazy" decoding="async" width="1536" height="1024"></figure>
<p class="q"><strong>– Разговорите с теб винаги тръгват в неочаквана посока. Но, наистина, докато си говорим за ИИ се трупат проблеми, които отново аз бих свързал и със стихийното навлизане на технологиите. А всичко това вече се отразява и на политическо ниво, при това във все повече държави.</strong></p>
<p>– Така е. Европа, а и голяма част от света сега е изкушена от консервативната вълна. Тръмп казва, че няма да подкрепя толкова много Европа и ще я остави да се справи с мултикултурализма и мигрантите. Да, да речем, че има някакво основание за това, че Европа губи облика си като западноевропейска и християнска цивилизация…, но смятам, че можем да действаме с контрамерки за икономически мигранти. Тоест,</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>по-добре е да изграждаме капацитет на територията на тези страни, от които те идват, а да не допускаме чак такава голяма цивилизационна намеса.</em></p>
</blockquote>
<p>Обаче, когато след 20 или 30 години планетата се затопли – доказано! – с 1,5 градуса, и голяма част от териториите, от които така или иначе идват мигранти, например в Африка, вече стават необитаеми, нашите аргументи за запазване на цивилизация и прочее няма да са състоятелни. Тогава ще е равнозначно на геноцид, ако светът не приеме тези хора. Решаването на климатичната криза е пряко свързано със съхранението на множеството култури и цивилизации.</p>
<p>Ето че виждаме първото направление на много мултикризи, които ние не решаваме. Към това трябва да добавим, че глобалният дял на чиста енергия наистина нараства, но тя все още не е достатъчна, за да промени играта. И върху това наслояваме още един голям проблем – че</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>всички нови технологии, които искаме да включим и да приобщим и да ни улеснят живота, имат нужда от електричество. Америка отваря нови въглищни централи!</em></p>
</blockquote>
<p>А току-що казахме колко е важно да контролираме климатичните промени.</p>
<p>Вторият голям мултикризисен проблем е геополитическото, геостратегическото фрагментиране. Именно това, което се случва като отношения между САЩ, Русия и Китай, изключването на Европа като партньор за диалог, показва една фрагментация, ново желание за засилване на националните държави, „разкачване“ от традиционните съюзи, които са военни. Виждаме, че НАТО е разклатено, напускат се икономически съюзи – Тръмп иска да създаде Г-5, а не Г-8, засилва се „разкачването“ от съюзи за вериги за доставки. Това започна с ковид и се задълбочи от войната в Украйна.</p>
<p class="q"><strong>– Докато в същото време в отделните държави, а и в обединенията, общественият разговор продължава да е „счупен“, разрушен от технологиите.</strong></p>
<p>– Това за нашето поколение с теб изглежда като проблем. За GenZ изглежда голям шанс и голямо предимство, но всъщност създава криза. Давала съм много пъти този пример. 70-те години в Америка има 4 телевизии. 1998 г. са 24, сега всеки фейсбук, инстаграм, тикток потребител е медия. Има</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>огромна фрагментаризация на общото публично пространство, а там хората трябва да си говорят и чувайки различни плуралистични гледни точки, все пак да достигат до консенсус.</em></p>
</blockquote>
<p>Това го вече го няма. Виждаме, че е много трудно да си говорим и да стигаме до някакви общи политически решения, още по-малко – на глобално равнище.</p>
<p>Това е третият мултикризисен ефект – фрагментаризация на публичното пространство, фрагментаризация на поколенията, липса на една платформа, на която хората да си говорят. Постистина – множество конспиративни и конструирани факти, фалшиви новини, пропаганда, дезинформация.</p>
<p>Поколения като джензи се информират предимно от социални медии – ако те са обективни, е добре, обаче, ако алгоритмите ги направляват така, че да им моделират вниманието с цел ангажиране и интеракция, това може да изкриви доста информацията.</p>
<p>Ето още един слой на проблема – политиката и политическите партии вече намират идентичност не в идеологии. Сега се говори доста за консерватизъм и либерализъм, но всъщност се цели повече решаване на проблеми, намиране на каузи и идентичност, а</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>идеологиите стават хибридни. Когато това се случи, те вече нямат образи, всеки навлиза в пространството на другия или е популист.</em></p>
</blockquote>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/01/mariana-todorova-2026-3.jpg.960.webp" alt="Илюстрация: строител, лекарка и други хора край река вземат проби от водата, мъже с дете гледат таблет с отметки, свързани в мрежа" loading="lazy" decoding="async" width="1536" height="1024"></figure>
<p class="q"><strong>– С теб и миналия път си говорихме не само за постистината, но и за флуидната истина. Която неминуемо води след себе си сериозни политически катаклизми, за които днешното световно и държавно устройство не са готови.</strong></p>
<p>– Да, хората вече не знаят дали нещо е истина, или не, казвам го от 2012-а и вече се случи. Това обаче доведе до невъзможност да се управлява. Чисто политически, все по-къси и ограничени са мандатите на правителствата във всяка държава. Тези по-къси мандати водят до това, че</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>не могат да се взимат непопулярни решения и непопулярни мерки, да се правят реформи.</em></p>
</blockquote>
<p>Как ще се борим с климатичните промени, какво електричество ще произвеждаме, за да захранваме ИИ?</p>
<p>Още една криза, която се наслоява към политическата, е, че всички страни стават все по-зависими от някакъв емитиран дълг. Той се оскъпява, защото много от държавите се възползват от него, но тъй като за всяко правителство с къс мандат това е унаследен процес, то също е принудено да продължи да рефинансира този дълг, като освен това тегли нов, за да се дофинансират системи, които преди това са се самоиздържали – като пенсионната и социалната.</p>
<p>Такъв подход, с навлизането на ИИ, автоматизация, роботизация и</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>без взимането на някакви кардинални политически решения от сорта на това, че „трябва да има човешка квота“ или „данъците върху такива производства ще са 70%“, ще налага дългът да финансира все повече текущи системи, които ще се счупят.</em></p>
</blockquote>
<p>Ако до 5 години на световно равнище не се вдигне пенсионната възраст на 70, няма как да издържи този модел,</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>но същевременно ние сме блокирани от фрагментаризацията, от липсата на ясна идеология, от това, че всеки иска да му бъде удовлетворено неговото искане.</em></p>
</blockquote>
<p>Политиката става силно повлияна от гражданския активизъм. От една страна е добре, защото това е много силен корекционен механизъм, виждаме с протестите у нас. Но от друга, всеки иска да бъде удовлетворена неговата кауза. Настоящите дигитални технологии, както могат да дадат решение за някои от тези въпроси – например за климатични промени, за екологични катастрофи, така доста могат да усложнят други и да ги направят нерешими, ако ние не подхождаме умно, особено за политическото управление.</p>
<p class="q"><strong>– А може би точно те са причината разрушаването на нещо неработещо като социален механизъм да е възможност, но съграждането на нещо ново да си остава енигма.</strong></p>
<p>– Миналата седмица бях на събитие на списание „Стълбата“, беше ми интересно, защото там бяха основно джензи. Казваха: „Никога повече няма да ни излъжат, защото ние не гледаме традиционни медии, телефонът ни е в джоба и всичко се знае“.</p>
<p>Което е чудесно, защото, в ерата на постистината, освен множеството версии на истината, самият вариант на обективната истина съществува и е видим.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>За всички е видимо – и за тези поколения, че нещо не е наред, не е както трябва.</em></p>
</blockquote>
<p>Обаче, от друга страна,</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>нищо отвъд това действие на протестите и като начин да се конструират системите по нов начин, да се преобразят, не се чува.</em></p>
</blockquote>
<p>Това и в глобален мащаб е голям проблем. Ние искаме да разрушим Картаген. Добре, обаче какво ново строим? И то съобразено с всички тези рискове, така че да можем да им отговорим. Оттук и липсата на обща платформа да си говорим – и като идеология, и като поколения, може да е голям проблем.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/01/mariana-todorova-2026-4.jpg.960.webp" alt="Илюстрация: хора от различни професии и поколения отглеждат зеленчуци на градски покрив около маса с мрежа от свързани точки" loading="lazy" decoding="async" width="1536" height="1024"></figure>
<p class="q"><strong>– Отдавна си говорим за нарушения обществен разговор. Но тъжното е, че не се очертава някаква форма, по която да можем да го „закърпим“ или „изтъчем“ наново. Докато продължава по инерция някаква странна амалгара, която дава темите от дневния ред. Ето, спомена климатичните промени като основна тема. Преди 5 години всеки, когото попиташ, или поне медийно активните хора, биха казали, „е това е огромен проблем, всички си говорим за него, правим ЦОП 25, 6, 30, вземаме мерки. После изведнъж изчезна от обществения разговор, не само в България. Дори Грета Тунберг отиде да спасява Палестина и вече не се бори толкова за намаляването на емисиите. Еврокомисията даде заден с бензиновите автомобили. Тоест, има някаква форма на обществен разговор, който се случва над всичко, въпреки липсата на нормални медии. Ето, в момента такава тема е и ИИ.</strong></p>
<p>– Това показва, че ние</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>вече живеем в някаква паралелна реалност, която пак е курирана и от традиционни, и от социални медии.</em></p>
</blockquote>
<p>Накъдето насочат прожекторите, осветят пространството, това става важно за нас. Периодично изчезва и се появява войната в Украйна, Газа, климатичните промени.</p>
<p>Една от причините е, че когато махалото отиде много крайно в едната посока, след това неизбежно някой има нужда то да отиде в крайността на другата. Това, с което, да речем, Тръмп и неговите защитници и последователи дойдоха е, че част от учените казват, че няма ясно доказателство, че това е само ефект на човешка дейност, защото и в миналото е имало такива екстремуми, просто тогава не е било възможно някой да ги опише, защото е било преди рамките на нашата цивилизация.</p>
<p>И второ, това което доста силно резонира в хората, е, че се е превърнало в бизнесмодел. В епохата на постистината, когато има много истини и много неистини и дезинформация, както каза още през 2015-а Кимбъл Мъск, братът на Илон,</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>„доверието ще бъде валутата на нашето време“.</em></p>
</blockquote>
<p>Просто защото вече дори не е битка за интерпретациите, голяма част от хората се отказват да интерпретират, а е битка за доверието.</p>
<p class="q"><strong>– Тук, на всичкото отгоре идва възходът на ИИ, няма как да не стигнем и до него, защото тук шумът поне изглежда оправдан. Безспорно вече имаме нова, изключително мощна технология, а у нас например тя си остава непозната. Скоро четох данни, че около 20% от хората изобщо го използват, а доколко разумно и адекватно…</strong></p>
<p>– ИИ е много важен, много интересен феномен за изследване. През 2025 г. се очакваше да настанат големите промени, да настъпи зрелостта. Не да се питаме може ли да го използваме или къде, а как, конкретно в бизнеса, в икономически процеси.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Оказа се, че има силна културна съпротива, а тук се наслои и умората от другите технологии, които хората имат.</em></p>
</blockquote>
<p>Просто екранните технологии – телефони, таблети, компютри, интернет и това, че липсва ясна политика на тези, които трябва да просвещават, училище и прочее. Каква е тази нова дигитална и ИИ грамотност? Културната съпротива важи за предишните поколения, докато джензи са много оптимистични, те нищо критично и опасно не виждат.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Това, че Европа и България се забави, се дължи именно на тази резистентност и културна съпротива.</em></p>
</blockquote>
<p>Тази година вече, 2026-а, се очаква да има много ясен ефект, защото започна масово да се говори за ИИ агенти, за работни потоци и за това как</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>аз съм по-конкурентен и мога да си запазя работното място, само ако знам как да добавя стойност към моята работа с ИИ.</em></p>
</blockquote>
<p>Т.е. не се страхувам, че моята работа ще бъде заменена, а знам, че някои от задачите ми могат да бъдат изпълнени от ИИ и затова е по-добре да ги познавам, за да мога да съм още по-ефективен.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/01/mariana-todorova-2026-5.jpg.960.webp" alt="Илюстрация: лекарка, строител и други професионалисти около маса с карта и мрежа от свързани точки, работят заедно с таблети" loading="lazy" decoding="async" width="1536" height="1024"></figure>
<p class="q"><strong>– Поне в софтуерната индустрия се вижда много, много силно. И аз отскоро професионално се занимавам с това да помагам на повече хора от нашата индустрия да използват пълноценно това, което имат, но дори в нея има някаква много силна резистентност.</strong></p>
<p>– Още нещо, което говорех преди година, в Америка вече се вижда и ще доведе до голям проблем. Джуниърите, младшите експерти в много професии са застрашени и това според мен ще породи глобален дебат за нов тип структурна младежка безработица, защото вече ще си види ефектът.</p>
<p>Ясно е, че повтарящата се, монотонна дейност също е застрашена. За хората, които могат само това, също ще е голям проблем и ще трябва да се преквалифицират. Макар че в Америка, поне допреди няколко месеца, се виждаше, че хората масово не биват уволнявани, ако се включи ИИ вместо тях, а биват пренасочени към друга дейност.</p>
<p>Трети феномен, който се породи, също го наблюдавам в САЩ, е буквално</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>„масова сеч“, огромно освобождаване на хора, както и ти каза, на програмисти, както и при теб се е случило.</em></p>
</blockquote>
<p>А след това тотална криза, даже фалирали бизнеси, защото прекаленото предоверяване и непознаването на това, че ИИ бърка, че халюцинира, че някой трябва да мине, да прочете кода, който е направил, да види дали е релевантен, дали няма грешки, такива хора няма. Някои свръхоптимистични, особено малки и средни бизнеси, при които загубата на хора беше критична, вече фалираха заради това, че не могат да оправят грешките на ИИ…</p>
<p>Но вече нагласата е тази година специално в логистика, в здравеопазване, във военната индустрия, има доста такива сегментирани полета, финансовата, финтех индустрията, да навлезе доста сериозно.</p>
<p class="q"><strong>– Спомена „обществен разговор“, който трябва да се задвижи за теми като младежката безработица и заради всичко друго, за което говорим. Аз поне очаквам следващата стъпка, с която още повече ще го разрушим благодарение на ИИ. До голяма степен начинът по който се снабдяваме с информация, вече се премести там. Аз не отварям гугъл, за да проверя нещо, а дори самият гугъл вече предлага първо ИИ отговор. Така обаче имаме още по-неясни механизми, по които ни се предоставя информацията. Черна кутия.</strong></p>
<p>– Трябва да има</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>някакви глобални лидери на мнението, а и такива в отделните страни.</em></p>
</blockquote>
<p>Като теб, като мен, политици от ново поколение, платформи в ООН, в които някакъв обществен дневен ред, да бъде комуникиран така, че да има насищане. И да няма скриване или цензура на теми, волно или неволно, според дирижирането и копирането от алгоритмите.</p>
<p>Защото виждаме, че хората не са толкова нечувствителни към теми, които не са популярни за тях. Аз наистина</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>не очаквах, че поколението на моята дъщеря и джензи изобщо ще реагира така за проблемите в държавата у нас.</em></p>
</blockquote>
<p>Явно, когато информацията се поднесе по съответния начин, независимо дали като мемета, смешни клипчета, ясно дефиниране на проблема, хората откликват.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Въпросът е, коя ще е тази платформа?</em></p>
</blockquote>
<p>Дали другите поколения също трябва да се приобщят към тези социални медии? Дали трябва да се борим да възраждаме и да пазим традиционните медии като „пазители на портата“ и да търсим популярност за тях сред джензи? Или пък те да популяризират съдържанието си в инстаграм и тикток?</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/01/mariana-todorova-2026.jpg.960.webp" alt="Илюстрация: лекарка, строител, дете и други хора около кръгла маса с отметки, над тях светеща фигура на изкуствен интелект" loading="lazy" decoding="async" width="1536" height="1024"></figure>
<p class="q"><strong>– Ето това е моят личен въпрос за милион. И поне <a href="https://karamanev.me/technologii/medii-na-badeshteto">личният ми отговор гласи – по малко от всичко това</a>. Но нищо от него няма да стане без активна обществена воля.</strong></p>
<blockquote class="pullquote">
<p class="cite"><em>– Информираността и воденето на глобален дебат също трябва да стане сам по себе си дефиниран проблем,</em></p>
</blockquote>
<p>който човечеството, хората, националните държави трябва да решат. Защото това е главният комуникационен канал, по който да се разсъждава по въпроси като младежка безработица, влияние на ИИ, политическата невъзможност да се управлява.</p>
<p>Може би тук ще се сблъскват две силни лобита. Едното ще иска на всяка цена да си оправдае инвестициите в ИИ. Виждаме вече, че OpenAI, ако продължи по същия начин, ще фалира, независимо че направиха революция. Много хора ще се борят да не стане самосбъдващо се пророчество това, че ИИ балонът ще се спука. Но, за да противодействат, трябва да се навлезе сериозно в пазара на труда и да се променят професии.</p>
<p>И едно друго лоби, както вече виждаме в Австралия, казват: „Социалните медии за деца до 16 години са вредни, трябва да бъдат забранени“.</p>
<p>Тоест,</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>може би ще има някакво отрезвяване.</em></p>
</blockquote>
<p class="q"><strong>– Дано! По света и у нас виждам много малко примери за второто.</strong></p>
<p>– По-скоро то е по отношение на някакви частични проявления на ИИ. По отношение на генералния ИИ, който много хора се надяваха да е новото ядрено оръжие, което ще определи и следващите суперсили, виждаме, че засега няма желание за удържане и охлаждане – нито от страна на Китай, нито от страна на Америка. Това вече води до екзистенциален риск.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Ако всички рискове досега можем да ги оприличим за нормални, макар че те никак не са нормални, а са много тежки и могат да доведат до тежки последици, генералният ИИ е екзистенциален риск.</em></p>
</blockquote>
<p>Това вече дори няма да е черна кутия, а черна кутия на екстракта на цялата човешка цивилизация. Смятат, че AGI ще е умен, колкото цялата цивилизация. Всеки един от нас, като индивидуалност и субект, ще има срещу себе си цяла цивилизация!</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Ако не знаем как да разбираме, да си подравним ценностите, да контролираме, управляваме, това вече е екзистенциален риск.</em></p>
</blockquote>
<p>Но тук виждаме едно фундаментално неразбиране. Хората, които се занимават с ИИ, го възприемат като технология, която ще реши проблеми, ще помогне в производството. Те не го привиждат като някакъв нов тип същност, като нещо, което вече не е технология.</p>
<p>Така че ще има битка. Или хората ще се стреснат, политиците ще осъзнаят, че тези къси мандати, невъзможността да се управлява е доста свързана с технологията и социалните медии, че образователните и социалните системи, пазарът на труда могат да рухнат.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Или ще нагазим в някаква сериозна криза, мултикриза с много проблеми и тогава ще се търси поправяне на щетите.</em></p>
</blockquote>
<p>Не е изключено да се счупи социалният ред и да станат някакви доста сериозни социални катаклизми и размирици. Дори в България това се случва. И то може да стане още след Нова година, ако всички откажат да станат премиери от този краен списък хора.</p>
<p class="q"><strong>– Мен това развитие ме изненада, доколкото приемам социалните мрежи за социален отдушник. Перфектен център, който унищожава всяка форма на революция, защото води до сублимация. Всеки си изкарва там, каквото има да се оплаче и така не се стига до истинска промяна.</strong></p>
<p>– То е форма на сублимация, но също така става ясно, че когато бъде структурирано вниманието, може да доведе до физическо действие – да свика протест, да бъде обединителна платформа за едно послание, за един комуникационен канал. Ако приемем, че това е предимно медиум за една възрастова група, те също имат нужда от конкретна физическа изява. Те няма как да бъдат свикани и извикани по друг начин.</p>
<p>Очевидно може. Очевидно хората все още имат нужда от това да са съотносими към материалната действителност, да правят реални действия.</p>
<p>Също така нека не забравяме, че голяма част от ползвателите на тези медии са носители именно на хибридното. Някои са либерални, други пък са консервативни и може да им се въздейства по тези различни платформи с точните послания.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Не знам доколко ти направи вече впечатление, че хората, които бяха заедно първите дни на протеста, вече се разделиха и започнаха вътрешно да се атакуват.</em></p>
</blockquote>
<p>Когато се сбъдна тази цел, започнаха вътрешни несъответствия и то е именно заради хибридността. Точно това показва, че може би едната крачка ще бъде направена, но втората: какво да се прави, как да сме заедно или какво е градивното, е много по-трудна.</p>
<p class="q"><strong>– Какво ще правим с пустия Картаген… Както се и очакваше, както винаги досега се случва, следващата крачка е много по-трудна. Може би искаме, но системите не ни позволяват.</strong></p>
<p><strong>Малко черноглед се получи този разговор. И двамата с теб обаче напоследък се опитваме да градим, по един или друг начин, с помощта на ИИ. Искаш ли да завършим с малко за практичните приложения? Ясно е, че изоставаме, у нас дори още повече, но не мисля, че е късно това да се промени. Как според теб?</strong></p>
<p>– Първо е необходимо да се предприеме нещо на ниво национални политики. Аз бях стигнала до разговор на високо ниво с образователното министерство, една визия как да се използва ИИ в образованието. Имаше намерения тя да се задвижи, защото когато и учителите придобият такава грамотност, те вече могат да покажат на децата как да го ползват, така вече се създава и култура. Отделно трябва това да започне да се прави и в държавната администрация.</p>
<p>В бизнес направление – не е достатъчно някаква компания, която прави ИИ, да показва какви продукти има.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Трябва да има едно ниво на консултанти, които могат да са вътрешни за самата компания или пък свободни консултанти като мен или теб, които да обясняват.</em></p>
</blockquote>
<p>Да речем „звук към текст“ за какво може да се ползва, как да си направиш ИИ агенти, какво може да ти оптимизира и да те облегчи откъм административна работа, така че да освободи служителите ти за друг ресурс. Но че някой ще трябва и да го контролира, да го надзирава, така че да не стане голяма беля.</p>
<p>Виждаме, че самият ИИ поражда един огромен списък и необходимост от нови специалисти – ИИ консултант, ИИ архитект на облачно пространство, ИИ интегратор, ИИ етичен наблюдател и прочие.</p>
<p>Защото става ясно, че самият бизнес, дори да е проактивен, или ще направи грешката поголовно да уволни хора и да се предовери, без да прецени какви рискове има, или ще е много консервативен и резистентен и да не вижда конкретната полза.</p>
<p class="q"><strong>– Много се надявам повече хора и бизнеси да оценят това. За пръв и единствен път обаче се надявам да не се окажеш права с прогнозите си, защото темата за мултикризите определено звучи плашещо. Благодаря за поредната важна среща, надявам се, че след най-много година ще продължим разговора. Дано и тогава прогнозите са по-оптимистични…</strong></p>]]></content:encoded>
      <enclosure url="https://img.karamanev.me/2022/07/mariana-todorova-futurolog-3.jpg.480.webp" type="image/webp" length="0" />
    </item>
    <item>
      <title>Петко Динев, който дава „очи“ на НАСА</title>
      <link>https://karamanev.me/sreshti/petko-dinev</link>
      <guid isPermaLink="true">https://karamanev.me/sreshti/petko-dinev</guid>
      <pubDate>Fri, 21 Nov 2025 08:08:49 GMT</pubDate>
      <dc:creator>Георги Караманев</dc:creator>
      <category>Срещи</category>
      <description>Българин и екипът му създават камери, с чиято помощ НАСА е насочила поглед към Луната, а после и към Марс. Неговите разработки се използват от всички най-големи авиационни компании, а освен че вече са „стъпвали“ на нашия спътник, летят и на хиляди спътници в орбита. Петко Динев през 90-те заминава за Флорида, където започва работа в НАСА. После създава своя компания, която се откроява на световно ниво с опита си в създаването на промишлени камери. Пътят му тръгва от Казанлък – той е първият български златен медалист по физика и ученик на знаменития Теодосий Теодосиев – Тео. Гостът ни е и сред главните герои в новия документален филм „Социално силните“, даващ думата на златните медалисти от школата на Тео. Как човек случайно стига до НАСА? Как един учен създава компания, превърнала се в световен еталон в своята индустрия? Как можем да променим това, че днес половината ученици от гимназията, която е завършил, не успяват да изкарат и тройка на матурата по математика? Как да превърнем науката в мода и да дадем шанс на технологиите? Как да наваксаме изоставането си като хора от огромното им развитие? Огромни въпроси имаме да обсъждаме с този изключителен събеседник. „Да, живеем в интересни времена. Даже може би твърде интересни. Аз не мисля, че сме стигнали предела на технологиите. Мисля, че сме още в увертюрата…“</description>
      <content:encoded><![CDATA[<p><img src="https://img.karamanev.me/2025/11/petko-dinev.jpg.960.webp" alt="Петко Динев" /></p><div class="intro"><p><em>Българин и екипът му създават камери, с чиято помощ НАСА е насочила поглед към Луната, а после и към Марс. Неговите разработки се използват от всички най-големи авиационни компании, а освен че вече са „стъпвали“ на нашия спътник, летят и на хиляди спътници в орбита.</em></p>
<p><em><strong>Петко Динев</strong> през 90-те заминава за Флорида, където започва работа в НАСА. После създава своя компания, която се откроява на световно ниво с опита си в създаването на промишлени камери.</em></p>
<p><em>Пътят му тръгва от Казанлък – той е първият български златен медалист по физика и ученик на знаменития Теодосий Теодосиев – Тео. Гостът ни е и сред главните герои в <a href="https://www.facebook.com/FormulataNaTeo">новия документален филм „Социално силните“</a>, даващ думата на златните медалисти от школата на Тео.</em></p>
<p><em>Как човек случайно стига до НАСА? Как един учен създава компания, превърнала се в световен еталон в своята индустрия? Как можем да променим това, че днес половината ученици от гимназията, която е завършил, не успяват да изкарат и тройка на матурата по математика? Как да превърнем науката в мода и да дадем шанс на технологиите? Как да наваксаме изоставането си като хора от огромното им развитие? Огромни въпроси имаме да обсъждаме с този изключителен събеседник.</em></p>
<p><em>„Да, живеем в интересни времена. Даже може би твърде интересни. Аз не мисля, че сме стигнали предела на технологиите. Мисля, че сме още в увертюрата…“</em></p>
</div>
<p class="q"><strong>– Как така стигнахте до НАСА…случайно?</strong></p>
<p>– Работих там 6 години. Наистина беше случайност. Понякога в живота има случайности, които ни повеждат нанякъде. Когато станаха промените, с бившата ми съпруга бяхме старши асистенти в Техническия университет. Бях много ангажиран в изборите, имах надежда и желание, мислех, че нещата ще се променят за добро. Обаче, като видях колко лошо ни излъгаха, решихме да заминем.</p>
<p>Съпругата ми прочете, че за първи път всеки българин може да кандидатства в американски университет, но за по-голямата част от университетите – западните и калифорнийските, крайният срок за подаване на документите беше в края на януари, докато във Флорида беше до лятото.</p>
<p>Когато ми я приеха в Атлантическия университет във Флорида, нямаше никакви колебания и веднага тръгнахме. Оказа се, че там има лаборатория на НАСА</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>и аз отидох, представих се на много развален английски. Но по някаква причина ме харесаха и ме взеха.</em></p>
</blockquote>
<p>Така тръгна от 1991 г. През 1997 г. имаше бюджетни съкращения в НАСА, ръководителят на лабораторията каза, че може би си струва да тръгнем да си търсим работа, защото нещата не отиват на добре. Аз напуснах и си намерих работа в индустрията. Винаги ме е влечало правенето на камери, занимавам се с електроника от много малък. И комбинирах познанията си с тези по физика и сега съм от главните конструктори на камерите, използвани от НАСА, „Боинг“ и кой ли още не.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2025/11/petko-dinev-3.jpg.960.webp" alt="Петко Динев" loading="lazy" decoding="async" width="2048" height="1536"><figcaption>снимки: Николай Василев</figcaption></figure>
<p class="q"><strong>– С какво са специални камерите, които правите?</strong></p>
<p>– Веднага след НАСА имах щастието да работя в научноизследователския институт на една компания – „Дейвид Сарнов рисърч център“. В тази лаборатория са открити голяма част от технологиите, които днес свързваме с видеокамери. Имах възможност да работя 2 години в производството на сензорните матрици – научих технологията и това много ми помогна после, в правенето на камери, тъй като можех да оптимизирам процесите.</p>
<p>Нашите камери днес са много ефективни, с много ниска консумация, много добро качество и много функции. Това ги отличи от останалата маса компании, които правят стандартни камери. Моите познания по оптика помогнаха, по електроника, програмиране.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Аз пиша кода на камерите, използваме езици на по-ниско ниво, варианти на Assembler.</em></p>
</blockquote>
<p>Когато комбинираш всичко – познания по физика и оптика, знание как работи сензорът отвътре, познание по електроника, може би това допринесе камерите да бъдат толкова успешни.</p>
<p class="q"><strong>– Какви са тези функции?</strong></p>
<p>– Те са специфични за машинното зрение. Едно от основните неща, които ни отличава, е, че направихме функцията „двоен тригър“. Тя се използва, за да се измерва потокът на частиците, научни изследвания на всяко нещо, което е във флуид.</p>
<p>Нашите камери са уникални с това, че времето между двата кадъра, което може да се постигне, е 200 наносекунди. Така много по-бързо могат да бъдат изследвани процесите и затова 5-те най-големи компании в света са наши клиенти.</p>
<p>Другото е свързано с машинно зрение. Може да селектираме няколко района от сензора, в които да гледаме какво става. Освен това успяхме да постигнем, имам патент за това, да натрупаме образи със закъснение вътре, в самия сензор. Това позволи да пуснем наши камери на спътници.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>От 2014 г., когато направихме първата такава, вече имаме над 5000 камери на спътници в космоса.</em></p>
</blockquote>
<p>Всички идват при нас, когато някой иска да използва спътникови камери – и европейците, и американците…</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2025/11/IMG_7242-min.jpg.960.webp" alt="Петко Динев" loading="lazy" decoding="async" width="2048" height="1536"></figure>
<p class="q"><strong>– Човек би предположил, че ще отидат при по-големите компании. Докато вие имате технология, която ви отличава.</strong></p>
<p>– В началото големите компании бяха скептични към нас. Започнахме… Всъщност аз започнах нашата компания, но не обичам да казвам, че хората работят за мен, ние работим в екип. Ако аз не си напиша кода, както трябва, ми се карат, нищо, че съм шефът.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Трябва да има някакво разбиране, че всеки трябва да си върши работата.</em></p>
</blockquote>
<p>Така първият ни успешен продукт беше технология за записване на видео информация на компютъра.</p>
<p>Дълго време се чудехме защо големите компании не искат да го приемат като продукт, а имаха нужда от това. Когато сме говорили с някои мениджъри, казваха, че чакат да узреем. Бяха виждали много компании, които имат някакъв уникален продукт, обаче след 2 години ги няма.</p>
<p>Буквално ни чакаха 5 години, да видят, че ще продължим, че се развиваме. 2010 г. започнахме вече да работим много усилено с НАСА, с L3, „Боинг“. Тогава започна тази активност специално към космоса.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>През април 2019 г. наша камера се качи на Луната с SpaceIL. Сега много ни търсят за покоряването на Луната и на Марс.</em></p>
</blockquote>
<p>Впечатляващ пример е „Артемис“. За разлика от първата програма на НАСА – „Аполо“, която беше само „и ние можем“, сега има програма, която е 50-годишна. Тя е дългосрочна, която включва създаването на космическа станция на Луната, на друга, която да обикаля около нея като МКС, но доста по-голяма. Много компании помагат за това и ние сме от активните участници.</p>
<p>Ние сме космически партньор на НАСА в тази област и направихме специална камера, която е за тях, за новата ракета. Очакваме между февруари и април „Артемис 2“ да излети в космоса около Луната.</p>
<p class="q"><strong>– Защо като че ли го няма у нас този стереотип, че чрез наука можеш да си успешен?</strong></p>
<p>– На запад го има, но</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>там се гледа много положително, ако опиташ, не успееш, но после станеш и пак опиташ.</em></p>
</blockquote>
<p>Докато в България, в цяла Европа, сигурно и Близкия Изток, всеки започва да те сочи с пръст като неуспял, неудачник. Може би това е ключът. Манталитетът, че ако направиш някакво начинание и се провалиш, ще бъдеш заплют от всички.</p>
<p>Докато Америка е страна на хора, които са дошли, гонени с някакви идеи – преследвани по религиозни причини и такива, които са дошли, за да избягат от доминиращия стереотип.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2025/11/petko-dinev-2.jpg.480.webp" alt="Петко Динев" loading="lazy" decoding="async" width="960" height="720"></figure>
<p class="q"><strong>– Но как можем да променим стереотипа и да направим науката по-привлекателна?</strong></p>
<p>– Сега много хора говорят за повече STEM в образованието, този термин дойде от Америка. Но това са технологиите, това е химия, биология, математика, физика. Всичко, събрано заедно.</p>
<p>За съжаление, в България много малко хора искат да учат тези науки. В Америка е същото. Студентите, които се занимават с компютърни науки, с физика, са предимно чужденци. Защото, както там, така и тук, се ориентират към това кои специалности могат да им носят повече пари – адвокати, лекари, икономисти, „бизнес администрация“ е много модерно. А дали искаш да го работиш вътрешно, или отиваш там заради пари, не е ясно. И според мен повечето хора вече отиват там от чисто финансови съображения, не от вътрешно усещане.</p>
<p class="q"><strong>– Ето че науката също може да създава бизнес, както във Вашия случай. Но според мен основно образователната система не успява да събуди достатъчно интерес към тези науки.</strong></p>
<p>– Точно така! Ти не можеш да се занимаваш с технологии, без да знаеш математика. Беше ми много интересно да слушам тук интервюта с хора, които искат да стават програмисти, защото се печелят пари, но не искат да учат математика.</p>
<p>Нещо не го виждам това.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Какъв алгоритъм ще създадеш, като не знаеш какво е това алгоритъм?</em></p>
</blockquote>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2025/11/petko-dinev-4.jpg.960.webp" alt="Петко Динев" loading="lazy" decoding="async" width="2048" height="1536"></figure>
<p class="q"><strong>– Особено във времето на изкуствения интелект.</strong></p>
<p>– Едно е да пишеш код, научаваш няколко базови начина, по които го правиш, но ти реално си служител. Това ще бъде… не, вече е заместено от изкуствения интелект.</p>
<p>Но ако искаш да станеш добър програмист, да създаваш нещо, без математика не можеш. Просто няма как. Да, математиката е трудна, но е нужна.</p>
<p>Може би начинът, по който се преподава в България, е нивото да се приравнява към най-слабия, а не към най-силния. Така обаче добрите ученици губят мотивация.</p>
<p class="q"><strong>– Може ли да върнем позициите си в космическите технологии? До не толкова отдавна бяхме фактор в тази област, а днес имаме малко, но силни примери като „Ендуросат“.</strong></p>
<p>– Да, работим с тях. Аз се опитвам да прокламирам, че България може да се върне обратно, но това е в ръцете на частни компании. Институтът за космически изследвания, клъстерът КАСТРА, никой не си говори. Всеки е сам за себе си, типично по-български. Може би очакват, че държавата трябва да направи нещо.</p>
<p>Райчо и „Ендуросат“ се развиват много добре международно. Те са една от компаниите, които реално са на високотехнологичния международен пазар. С това, което правят, с технологиите, които са създали. Това показва, че България може.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2025/11/petko-dinev-6.jpg.480.webp" alt="Петко Динев" loading="lazy" decoding="async" width="640" height="480"></figure>
<p class="q"><strong>– Но как да станат повече такива примери?</strong></p>
<p>– Точно чрез сайтове като Вашия.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Хората трябва да разберат, че във времената, в които живеем, технологиите са движещата сила на всичко.</em></p>
</blockquote>
<p>Преди 100-200 години светът е направен от индустриалците. Сега вече е в ръцете на технолозите. Вижте, кои са в момента милиардните компании – Google, Oracle, Microsoft, SpaceX, Facebook, Apple. Да – те имат някакъв продукт – било телефон, софтуер, платформи, но в технологиите е бъдещето. Така че, ако България положи усилия, може. Но за целта се тръгва на ниско ниво. Първо трябва в началното училище да се събуди интерес към математиката.</p>
<p>Имам един пример, който е абсолютно трагичен. В гимназията, която и аз съм завършил – НМГ „Никола Обрешков“, преди 2 години на матурите по математика 50% бяха двойки.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Как може в една гимназия с такава репутация, изкарала поне 50 международни олимпийци, да имаш 50% двойки по математика?! Какво говорим тогава за другите?</em></p>
</blockquote>
<p class="q"><strong>– В същото време имаме примера на Тео, който по някакъв начин не успяваме да мултиплицираме и да оценим.</strong></p>
<p>– Не само, че не успяваме. Даже се чудеха как по-бързо да го изгонят от гимназията. Това беше голяма трагедия, защото той беше навършил възраст за пенсиониране, държаха го една-две години и просто нямаха търпение да го махат. Това е типично по български.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2025/11/petko-dinev-5.jpg.960.webp" alt="Петко Динев" loading="lazy" decoding="async" width="2048" height="1536"></figure>
<p class="q"><strong>– Повтарям се, но… как да обърнем процеса? Как да имаме повече учителите като него?</strong></p>
<p>– Просто трябва да има желание в очите. Тръгва се оттам. После трябва да видиш тези будни очички отсреща. Които в първи, втори клас, или в случая при нас осми,</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>те гледат, искат да попият знания. Като забиеш поглед в телефона, няма как да стане.</em></p>
</blockquote>
<p class="q"><strong>– Именно натам обаче ни водят технологиите и необмисленият начин, с който ги посрещаме в живота си.</strong></p>
<p>– Това е другият проблем – има голям дисонанс между емоционалното и технологичното развитие на хората. Емоционалното е по-бавно, докато технологията върви нагоре със своята експоненциална крива. Така идва момент, в който новите технологии са толкова напред, че</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>голяма част от хората не могат да асимилират до какво реално могат да доведат. Те са ползватели, но на много повърхностно ниво.</em></p>
</blockquote>
<p class="q"><strong>– Докато се задават още по-големи проблеми. На мен изкуственият интелект ми взе работата като програмист съвсем буквално. А какво следва нататък…</strong></p>
<p>– Синът ми работи в тази област – използват ИИ за създаване на аватари, на съдържание. Това е нещо, което навлиза.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Хората, които гарантирано ще имат работа, ще бъдат тези, които създават изкуствения интелект.</em></p>
</blockquote>
<p>Мнозина мислят, че той вече е готов, създаден и край. Не е вярно, напротив. Броят на програмисти, които са необходими в тази област, ще расте.</p>
<p>Освен това, когато се говори за изкуствен интелект, много малко хора реално знаят какво е това. Масово си го представят като един робот, който ще дойде и ще върши работа. По коментарите, които се правят, дори в национални медии, имам чувство, че нямат идея какво представлява.</p>
<p class="q"><strong>– Именно. Затова и съществува този сайт.</strong></p>
<p>– Така е, за съжаление в медиите много често се получава едно повтаряне на клишета, като че ли от една книжка са чели всички, а темата е много по-голяма. Затова продължавайте!</p>
<p class="q"><strong>– Определено ще го правя, докато имам сили. Но как можем да наваксаме в това изоставане?</strong></p>
<p>– Трябва да се обръща повече внимание на технологиите, а не на това кой карал със 100 км/ч и държал кафета.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Самите медии днес са хляб и зрелище.</em></p>
</blockquote>
<p>Старата римска поговорка според мен е в пълната си сила. За да могат да привлекат реклами, финансова мотивация, те дават нещо, което се гледа. Кое се гледа? Зрелището. Това са го измислили римляните преди 2000 г.</p>
<p class="q"><strong>– Но вирее <a href="https://karamanev.me/technologii/medii-na-badeshteto">чудесно в социалните мрежи и като обществен отдушник, докато те иззеха функциите на медиите</a>. Там са инфлуенсърите, „създателите на съдържание“.</strong></p>
<p>– Да, но те също са меркантилно обременени, защото инфлуенсърът рекламира, „инфлуенсва“ това, за което му се плаща. Дали е вярно, или не, няма никакво значение. Това е изкривена реалност.</p>
<figure class="fig fig--portrait"><img src="https://img.karamanev.me/2025/11/petko-dinev-7.jpg.480.webp" alt="Петко Динев" loading="lazy" decoding="async" width="700" height="1004"></figure>
<p class="q"><strong>– Именно. Но дали пък не сме близо до предела на тези технологии? Например с изображенията – това, което си представяхме като цифров фотоапарат или камера преди 25 години, вече го имаме. Разполагаме с такива мега- и гигапиксели, които за ежедневието ни са отлични и не виждам накъде могат да се развиват генерално.</strong></p>
<p>– Напротив. Появяват се нови алгоритми. Броят на пикселите расте, а това е обратнопропорционално на оптиката. Колкото е по-малък пикселът, толкова трябва да е по-прецизна и скъпа. Ето, уж на моя телефон има камера с 22 милиона пиксела и аз мога да видя всичко.</p>
<p>Индустриалните камери от друга страна са без каквато и да било обработка на информацията, трябва да виждаш всеки пиксел. Има един параметър, който се казва „оптична разделителна способност“ и ако една леща може да раздели 4-5 микрона на пиксел, това са хубавите обективи, тя е доста скъпа. Тези, които са на телефоните, са пластмасови. Да, имат добра технология, водят се течни лещи, които могат да си променят формата, а с това и фокусното разстояние, но те не могат да разделят съответните пиксели на телефона. Всичко е една голяма обработка.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Целта на картинката от телефона е да има добър образ, да можеш да се харесаш.</em></p>
</blockquote>
<p>Там са вътрешни алгоритми, филтри и какво ли не, за да може да стане хубава картинка, която няма нищо общо с реалността.</p>
<p>Друго развитие на технологията е, че започваме да вкарваме ИИ в камерите. Другата седмица ще участваме на изложение в Чикаго с една камера с изкуствен интелект, която обучаваме да различава точно индустриално зрение.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Така че има още много поле за развитие на технологиите, ние не знаем още какво ни чака!</em></p>
</blockquote>
<div class="embed embed--yt" data-yt="CeaNZXtDrv0"><a href="https://www.youtube.com/watch?v=CeaNZXtDrv0" target="_blank" rel="noopener"><img src="https://i.ytimg.com/vi/CeaNZXtDrv0/hq720.jpg" alt="Видео в YouTube" loading="lazy" decoding="async" width="1280" height="720"><span class="embed__play" aria-hidden="true"></span><span class="visually-hidden">Пуснете видеото</span></a></div>
<p class="q"><strong>– Интересно е, че тук също важи примерът за изостаналото емоционално развитие. <a href="https://karamanev.me/technologii/shtrak-filiyke-portret">Сега снимаме постоянно, радваме се на красиви картинки, а като мине малко време, не ни остава кога да ги погледнем.</a> Бълваме огромно количество кадри, а това промени и стойността им…</strong></p>
<p>– Да, голяма част от тези картинки за селфита, правиш си 10 000, за да си избереш това, което ще ти хареса и ще пратиш на приятелите си. Но има и друго. Компании като Google или Apple обработват всички снимки, които качваш в облака. Опитват се да разберат какъв човек си, за да могат да ти рекламират съответния продукт. И ние се съгласяваме доброволно. Платформите са много мощни.</p>
<p>Пример е Брекзит и компанията „Кеймбридж Аналитика“. Тя се е опитала и е направила алгоритъм, който може да таргетира буквално по къщи хората, знае какви са нагласите им, за да им подава съответната информация. Технологията много напредва и, за съжаление, голяма част от тези компании много-много не разкриват точно какво правят.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Идеята е да ни продават данните.</em></p>
</blockquote>
<p class="q"><strong>– <a href="https://karamanev.me/istorii/jaron-lanier">Когато нещо е безплатно, стоката си ти.</a> Това също е голяма тема на много Дигитални истории. Но въпросът е, че тези компании вече са много мощни, след като могат да цензурират дори американския президент. В същото време уж ги регулираме, докато е ясно, че механизмите позволяват нещо много подобно на „Кеймбридж Аналитика“ да се случи и днес.</strong></p>
<p>– Още по-интересно е, че те започнаха да се самоцензурират, което е най-големият куриоз. Започна още при Байдън, продължава и сега. Точно както едно време, през соца.</p>
<p class="q"><strong>– Откъде можем да излезем от тази ситуация? Моят единствен отговор продължава да е общественият разговор, който обаче няма как да се състои, докато дори за него сме зависими от социалните мрежи, а вече и от ИИ.</strong></p>
<p>– Има нови платформи, които са по-малко обвързани, нови търсачки, но те пак са ограничени. То е и така, и така. За да можеш да бъдеш ефективен, например сред търсачките, трябва да разполагаш с огромна база данни. Ама как си я събрал? Затова е много трудно тепърва да навлезе конкурент, защото няма достъп до същите данни.</p>
<p>Неслучайно са толкова голяма тема големите данни. Там също е бъдещето.</p>
<p class="q"><strong>– Докато ето, с ИИ днес повтаряме същата грешка, като даваме на няколко компании важните решения и монопола.</strong></p>
<p>– Интересно ще бъде, защото в момента започват да използват ИИ много активно и успешно в стоковата борса. Това обаче може да доведе до огромни флуктуации, защото се стига до поредица от сходни алгоритми.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Да, живеем в интересни времена. Даже може би твърде интересни.</em></p>
</blockquote>
<p>Аз не мисля, че сме стигнали предела на технологията. Мисля, че сме още в увертюрата. Още не знаем какво ще ни се случи.</p>
<p>В самата визуализация, технологията на забавлението според мен се задава сериозна промяна. Едно време, когато бях дете, се говореше за холографска телевизия. Това според мен може скоро да се случи.</p>
<p class="q"><strong>– Самият г-н Зукърбърг твърдеше, че скоро ще живеем в метавселена, а после темата изчезна.</strong></p>
<p>– Снаха ми работи във „Фейсбук“. При него е така, наистина, хвърля се в нещо, паралелно развива много проекти. Да, хубаво е да имаш пари. Няма грешка в това. Особено да си компания, която е с трилиони бизнескапитализация, е много хубаво, те могат да хвърлят ресурси в много паралелни проекти.</p>
<p>Умните очила, които трябваше да правят, отидоха наникъде, но с помощта на подобни проекти се разви електроника, която носиш по себе си и дава информация. От тях се родиха тези часовници, които следят пулса, кръвното налягане, температурата и могат да ти съобщят, ако нещо става с теб. Това е много положително като технология.</p>
<p>Да, голяма част от тях се лутат, тъй като не им се налага да мислят колко ще струва това или онова. Докато рано или късно нещо излиза и инвестицията се връща многократно.</p>
<p>Все пак да не забравяме, че „Фейсбук“ е компания на няма и 20 години. Когато заминах за САЩ, още нямаше интернет. Появи се Netscape, с едни модеми от 2,4 килобита в секунда се опитвахме да качим нещо. 30 години по-късно вижте какво е нивото на технологията! Ако тогава ни се е струвало, че всичко вече е направено…</p>
<p>Не знам. Мисля, че още не знаем какво ни очаква.</p>
<p class="q"><strong>– Аз също. Сигурен съм, че има и посоки за оптимизъм в тези интересни времена. На мен, например, ми харесва това, че в дневния ред се върна темата за космоса, която 40 години липсваше, дори в Америка.</strong></p>
<p>– Да, но… реално това създаде Илон Мъск. Когато в НАСА имаше съкращения, Мъск тъкмо беше направил милиарди от PayPal и имаше финансовата възможност да привлече инженерите от НАСА, които са работили по космическата совалка. Това е един от малкото примери, в които държавата ти помага, без да иска. Защото държавата пречи в повечето случаи – и тук, и там.</p>
<p>Да, новите технологии в покоряването на космоса са една от надеждите. Много по-лесно може да изграждаш полупроводници в космоса, а това много лесно може да облекчи нашия живот тук. Роботиката! Неслучайно японците са водещи в роботиката и роботизацията, не само на поточните линии, но и за роботи помощници. Японската нация застарява и някой трябва да се грижи за възрастните хора, това е едно от позитивните неща.</p>
<p>Има надежда според мен. Но пък лошото е, че тези роботи могат да бъдат използвани и с други цели… Пак баланс, като атомната бомба.</p>
<p class="q"><strong>– Но като че ли става все по-трудно намирането на този баланс. Благодаря за тази среща! А на всеки, на когото тези теми са му важни, препоръчвам <a href="https://www.facebook.com/FormulataNaTeo">новия документален филм</a> на режисьора <a href="https://karamanev.me/sreshti/nikolai-vasilev-vaklush-tolev">Николай Василев</a> – <a href="https://www.facebook.com/FormulataNaTeo">„Социално силните“, в който се дава думата</a> на мнозина от успешните ученици на Тео. Струва си да ги чуем…</strong></p>]]></content:encoded>
      <enclosure url="https://img.karamanev.me/2025/11/petko-dinev.jpg.960.webp" type="image/webp" length="0" />
    </item>
    <item>
      <title>„Ако е красиво, има ли значение, че е написано от ИИ?“</title>
      <link>https://karamanev.me/sreshti/georgi-gavrilov</link>
      <guid isPermaLink="true">https://karamanev.me/sreshti/georgi-gavrilov</guid>
      <pubDate>Fri, 14 Nov 2025 13:57:17 GMT</pubDate>
      <dc:creator>Георги Караманев</dc:creator>
      <category>Срещи</category>
      <description>Има ли място за поезия в епохата на TikTok и изкуствения интелект? Как да върнем това изкуство на заслужения пиедестал? Могат ли и трябва ли да бъдат инфлуенсъри днешните поети? Плашещо или мечтано е времето, в което изкуственият интелект вече не може да бъде разделен от поезията? Apollo ex machina – така се казва първият у нас конкурс за поезия, създадена с помощта на изкуствен интелект. Сега е моментът да се включите! Заглавието на начинанието е специално, а негов автор е днешният ни гост. Освен член на журито на конкурса, той е и управител на издателство Scribens, което ще издаде в стихосбирка най-добрите стихове от него. Георги Гаврилов е поет и… физик. Създава издателство Scribens, за да дава шанс на млади български автори да стигнат до читателите си.</description>
      <content:encoded><![CDATA[<p><img src="https://img.karamanev.me/2025/11/georgi-gavrilov-2.jpg.480.webp" alt="Георги Гаврилов" /></p><div class="intro"><p><em><a href="https://karamanev.me/technologii/konkurs-generirana-poezia">Apollo ex machina – така се казва първият у нас конкурс за поезия, създадена с помощта на изкуствен интелект. Сега е моментът да се включите!</a> Заглавието на начинанието е специално, а негов автор е днешният ни гост. Освен член на журито на конкурса, той е и управител на издателство Scribens, което ще издаде в стихосбирка най-добрите стихове от него.</em></p>
<p><em><strong>Георги Гаврилов</strong> е поет и… физик. Създава издателство Scribens, за да дава шанс на млади български автори да стигнат до читателите си.</em></p>
<h3 id="още-за-госта">Още за госта</h3>
<p><em><strong>Георги Гаврилов</strong> е роден на 15 юни 1991 г. в София. Учил е английски, френски и унгарски. Следва специалност „Физика“ в СУ „Св. Климент Охридски”, а след това и магистратура „Физика на Ядрото и Елементарните Частици”.</em></p>
<p><em>Автор е на четири стихосбирки, една книга и множество публикации в Електронното списание за литература „Кръстопът”, „Литературен вестник”, в.“Еволюция“, в. „24 часа”, списанията „Море”, „Страница”, „Жената днес“, „Ах, Мария“, „Лик“ и др. Съставител е на сборника „Поезия срещу войната“ (Scribens, 2022), включващ в благотворителна инициатива текстове на 101 автори от България и чужбина в помощ на бежанците от Украйна.</em></p>
<p><em>Стихове на Георги Гаврилов са преведени на турски, арабски, бенгалски, испански, френски, немски, английски, румънски, хърватски, виетнамски, беларуски, черногорски.</em></p>
<p><em>Георги е един от основателите на пространствата за литература и култура „Хралупата“ (София, ул.Стефан Караджа 22) и „Светофар“ (София, пл.П.Р.Славейков 7). Управител Издателство Scribens.</em></p>
<p><em>Книги:</em></p>
<ul>
<li><em>„Корабен дневник на книжната лодка” (ИК „Знаци”, 2015)</em></li>
<li><em>„Пиета” (ИК „Знаци”, 2016)</em></li>
<li><em>„Сините часове“ (ИК „Знаци“, 2019)</em></li>
<li><em>„Последният Буенос Айрес“ (ИК „Знаци“, 2023)</em></li>
</ul>
<p><em>Награди:</em></p>
<ul>
<li><em>Национален конкурс за поезия „Море” 2014 (Бургас) – Голяма награда – издаване на стихосбирка („Корабен дневник на книжната лодка”);</em></li>
<li><em>Национален младежки конкурс за поезия „Веселин Ханчев” 2014 (Стара Загора) – второ място;</em></li>
<li><em>Национален студентски литературен конкурс „Боян Пенев” (Шумен) 2015 – второ място;</em></li>
<li><em>Национален литературен конкурс за студентско творчество „Георги Черняков“ 2015 – второ място;</em></li>
<li><em>„Бронзов Пегас” (голямата награда) на конкурса за дебютна литература „Южна пролет“, 2016 г (за „Корабен дневник на книжната лодка”);</em></li>
<li><em>Специална награда на Сдружението на Българските Писатели на Националния конкурс за поезия „Христо Фотев”, 2016г (за „Корабен дневник на книжната лодка”);</em></li>
<li><em>Национален конкурс за поезия „Добромир Тонев”, 2016 – второ място;</em></li>
<li><em>Годишната награда на Академия Liber за книга с поезия за 2015 г. в раздел „Концептуален поетичен дебют“ (2016 г.).</em></li>
<li><em>Националния литературен конкурс за поезия и проза „…Накрай света” 2019 – първо място.</em></li>
</ul>
<p><em>Има ли място за поезия в епохата на TikTok и изкуствения интелект? Как да върнем това изкуство на заслужения пиедестал? Могат ли и трябва ли да бъдат инфлуенсъри днешните поети? Плашещо или мечтано е времето, в което изкуственият интелект вече не може да бъде разделен от поезията?</em></p>
</div>
<p class="q"><strong>– Когато се роди идеята за конкурс за поезия, създадена с помощта на ИИ, потърсих за партньор голямо издателство, което ми отказа с мотива, че това би било в „дълбок дисонанс“ с вижданията им. Но когато се обадих на теб и те попитах, се съгласи веднага. Защо?</strong></p>
<p>– Защото е смела идея и е тема, която според мен е важна. Впоследствие го синтезирах така: ако се мълчи за нещо и се правим, че то не съществува, единствено му даваме свободата да се развива безконтролно.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>В един момент безконтролното става неконтролируемо.</em></p>
</blockquote>
<p>И от това ще произтече единствено всякаква липса на регулация, на проследимост и пълен хаос.</p>
<p>Такъв конкурс, който открито заявява и изисква употребата на изкуствен интелект, смятам, ще има някакво смиряващо влияние върху хората, които са склонни да го ползват, без да го афишират официално.</p>
<p>Разбира се, съгласих се също, защото и като издател, и в личния си живот не си падам много по комфорта, харесвам предизвикателствата. Това е предизвикателството от социален смисъл.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2025/11/georgi-gavrilov.jpg.480.webp" alt="Георги Гаврилов" loading="lazy" decoding="async" width="800" height="515"><figcaption>снимка: Краси Димитров</figcaption></figure>
<p class="q"><strong>– Освен това поезията, според мен, трябва да е смелото изкуство, което да ни помага да осъзнаваме какво се случва, а много хора бягат от това.</strong></p>
<p>– Абсолютно! И трябва да бъде винаги адекватна на времето си, свързана с всякакви социални събития – и геополитически, и технологични.</p>
<p>За хората, за които поезията приключва с учебниковите автори, това никога няма да бъде разбираемо. Много често ми се случва по време на четения, или когато някой отвори моя книга, или на някои от нашите автори, да каже: „За първи път виждам текст без пунктуация или без главни букви“. Това, много добре знаем, нито сме го измислили ние в последните 10 години, нито изобщо е шокиращо за изкуството. Но за някои хора е.</p>
<p class="q"><strong>– Обаче се оказва впечатляващо <a href="https://karamanev.me/technologii/konkurs-generirana-poezia">да има подобен конкурс</a> за много хора, ако съдим по коментарите онлайн. Той не е само „лоша шега“, но и „гавра“, „оргия“.</strong></p>
<p>– Много хора живеят с някаква погрешно идеалистична представа за поезията и за изкуството въобще.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Поезия на нас, българите, може би ни е най-близкото изкуство.</em></p>
</blockquote>
<p>Винаги сме имали страхотни поети. Продължаваме да имаме и сега, независимо в какви времена сме живели, дали е имало репресии, трудности, даже обратното – колкото е било по-тежко времето, толкова по-добра поезия се е пишела.</p>
<p class="q"><strong>– И сега ли е така?</strong></p>
<p>– Защо не?</p>
<p class="q"><strong>– Не знам. Бих очаквал да бъде, нашите времена не са леки, но по много, много различен начин. Честно казано не познавам днешната ни поезия. Далечна ми е, може би основно защото не изпълнява социалната си функция. Не намирам авторите, които да го правят.</strong></p>
<p>– Които да се бунтуват?</p>
<p class="q"><strong>– Не само. И да променят с това, което пишат. Повечето ни национални герои са поети. Даже в началото на 90-те имаше поети, които отекваха, бяха популярни личности, политици дори. Сега аз поне не ги виждам, освен от отиващата си генерация.</strong></p>
<p>– Да, за влиянието съм напълно съгласен. Много е трудно да остане тази тежест в поезията. И да бъде неудобна за управляващите, най-малкото. Това се случва и в момента, но в други държави.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>У нас изкуството, в този смисъл, е откъснато от живота.</em></p>
</blockquote>
<p>Но дори така, по-приглушени, без силата на някаква маса, имаме поети, живи, съвременни, пишещи, които са на нивото на най-добрите световни автори.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2025/11/georgi-gavrilov-5.jpg.960.webp" alt="Георги Гаврилов" loading="lazy" decoding="async" width="2048" height="1365"></figure>
<p class="q"><strong>– Какво трябва да се случи, за да станат по-популярни?</strong></p>
<p>– Ох… Казвам ти го и го правим. Не знам. Може би трябва да се участва в политиката. Може би това е най-директният начин.</p>
<p class="q"><strong>– Преди е можело да участваш в политиката и без да участваш, първият пример, който ми изниква е Радой Ралин. Никога не е бил политик, но винаги е бил влиятелен глас, който се чува.</strong></p>
<p>– Тогава е било възможно. Обаче кои са популярните личности днес? С какво човек става популярен? С излагация, глупост, скандал. Може би през музиката има по-голяма възможност за влияние.</p>
<p>Последните няколко месеца направихме две големи събития в кино „Кабана“ и в „Строежа“, с които целим да привлечем повече и по-смесена публика, защото</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>трябва да се разбиват балоните на отделните сферички.</em></p>
</blockquote>
<p>Правим комбинирани музикално-поетични събития. Хората идват, чуват една група, която не са слушали до момента, а феновете на групата чуват поезия, която не са си представяли, че съществува. Това е някакъв постепен, по-бавен процес, който обаче имам идея да развиваме. Да се опитваме да пълним все по-големи помещения. В някакъв смисъл това ще направи по-популярна поезията, поетите. Може би не е с този фактор, който искаме, но е принос към него.</p>
<p>А какъв е твоят отговор на този въпрос?</p>
<p class="q"><strong>– Не знам, мислил съм си и аз, кое би ме накарало да купя стихосбирка. И стигам пак до историите, неслучайно така съм си кръстил сайта. Може би да направим поетите по-„секси“, извинявай за грубата баналност. Техните истории също ми се губят. Поезията е интимно изкуство и не съм сигурен, че днес Яворов би бил, каквото е, без всичко отвъд самите му стихове. И аз не харесвам тази „професия“, но вярвам, че пътят до повече, особено млади хора, е през смислени поети, които са и инфлуенсъри.</strong></p>
<p>– Да, но според мен трябва да се направи по много умен и ловък начин, защото по принцип, в природата на поета това не стои заложено. По-скоро той бяга от това инфлуенсърство във вида, в който се случва в момента.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Но да. Можем ли да имаме поезия в TikTok?</em></p>
</blockquote>
<figure class="fig fig--portrait fig--small"><img src="https://img.karamanev.me/2025/11/georgi-gavrilov-4.jpg.450.webp" alt="Георги Гаврилов" loading="lazy" decoding="async" width="450" height="675"></figure>
<p class="q"><strong>– Защо не? На изток например, в родината на TikTok, съдържанието му е до голяма степен образователно.</strong></p>
<p><strong>Какво ще те изненада да прочетеш в тези генерирани стихове, които ще получим в конкурса? И какво би се радвал да прочетеш?</strong></p>
<p>– Ще се радвам да прочета добри текстове.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Ще се радвам да ме учудят, да ме изненадат.</em></p>
</blockquote>
<p>Вчера един голям български критик – Георги Цанков, беше публикувал едно стихотворение, което е генерирал с ChatGPT, като му казал: „Напиши ми стихотворение“. И той му написал. Много общо, „листата, есента, Слънцето“… Коментирах с Жоро, че вероятно не му е задал достатъчно добър промпт. Чатботът си е свършил работата с минимални усилия, заради минималните насоки. Действително резултатът е стихотворение, може да не е най-великото, което ще прочетете днес, но то отговаря на всички правила на поезията, ако те изобщо съществуват. Ако човек се постарае в подготовката на промпта, както и ти беше споменал, изкуственият интелект може да напише по-добри стихотворения от огромна част от хората, които твърдят, че създават поезия.</p>
<p>В издателството непрекъснато сме затрупани от ръкописи от хора на всякаква възраст, някои с книги, някои без, някои са се самоиздавали. Сред тях има и много хубави текстове, но общото количество е огромно.</p>
<p>И ето пък, ако се върнем на предишния въпрос,</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>след като толкова много хора пишат, значи все пак има някакво влияние това изкуство. Може би по един по-тих начин, дори по-егоцентричен.</em></p>
</blockquote>
<p>Да искаш да си поет – не толкова да четеш и да въздигаш други, но да искаш ти да си поет. Може би това трябва да използваме.</p>
<p class="q"><strong>– Мотивацията за писане също е интересна. Аз се надявах, докато пишех стихове като ученик, че ще това ми помага с момичетата, но… не ми помагаше. Никак.</strong></p>
<p>– Ами… на мен поезията много ми е помагала точно там.</p>
<p class="q"><strong>– Значи сигурно в моята поезия е бил проблемът. Но дали тази лавина от писане на поезия онлайн не е част от цялата промяна в начина, по който общуваме? В интернет изведнъж се озовахме на равна нога – поети, журналисти, инфлуенсъри, читатели. Всеки иска да се изразява, което от една страна е голямо богатство. Но много често имаш самочувствието, че пишеш добре, получаваш 20 или 200 лайка и продължаваш. Но в този случай нямаш критерий и няма откъде да се появи.</strong></p>
<p>– Има безумно много фейсбук групи от типа „магията на думите“, „магията на словото“, някои от тях дори с полуграмотно написани имена, с по 100-200 хиляди членове.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>И най-профанното стихотворение, включващо между редовете философия тип пети клас, там се радва на огромни почитания.</em></p>
</blockquote>
<p>Това също е интересен феномен. „Не бъди като другите, бъди себе си“, „търси се, намери се“, ето такива глупости. Хората явно имат нужда от този език.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>В крайна сметка една от задачите на изкуството, и на поезията в частност, винаги е била да спасява и да помага. Някои се нуждаят от по-профанно спасение.</em></p>
</blockquote>
<p>Тук се обръщаме вече към човешкия въпрос. Ако работи, значи си си свършил работата.</p>
<figure class="fig fig--portrait"><img src="https://img.karamanev.me/2025/11/georgi-gavrilov-3.jpg.480.webp" alt="Георги Гаврилов" loading="lazy" decoding="async" width="800" height="1200"><figcaption>снимка: Георги Петров</figcaption></figure>
<p class="q"><strong>– Дали не сме поизгубили критерия? Гостувал ми е един изключително интересен образ, <a href="https://karamanev.me/sreshti/banksi">българският литературен Банкси. Той познава литературата професионално</a> и опитва какво ще стане, ако пише целенасочено самоцелни глупости. Постига успех – публикуват го две от големите, уж противоречащи си днес „школи“. Имаме ли критерии наистина днес за това кое е „добра поезия“?</strong></p>
<p>– Ако човек има достатъчно работно самочувствие, етика и увереност, няма как да награди нещо, което не разбира и в което не вярва.</p>
<p>Тоест, ако се случват такива феномени, те са породени от някаква неувереност на журиращите, от някакво усещане, че това е извън техните предели.</p>
<p class="q"><strong>– ИИ добавя още за критерия. <a href="https://karamanev.me/istorii/experiment-ii-konkurs-poezia">Знаеш, на два поредни важни конкурса – „Веселин Ханчев“ и „Станка Пенчева“, две различни журита от признати авторитети избра генерирани стихове в топ 10, които са създадени дори без особено усилие.</a></strong></p>
<p>– Критерия… може и да сме го загубили, някои от нас.</p>
<figure class="fig fig--portrait fig--small"><img src="https://img.karamanev.me/2025/11/georgi-gavrilov-7.jpg.450.webp" alt="Георги Гаврилов" loading="lazy" decoding="async" width="450" height="696"></figure>
<p class="q"><strong>– Ако прочетеш стихове, които ти се сторят толкова хубави, че не би могъл да ги напишеш, и разбереш, че са генерирани, това ще те накара ли да спреш да пишеш?</strong></p>
<p>– Не! Напротив. Този стих ще съществува, ще се е родила поезия. По какъв начин? Дали сурогатно, естествено, или как? В крайна сметка,</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>ако ние имаме досег до него и то е наистина толкова великолепно, интересува ли ни, че е написано от ИИ?</em></p>
</blockquote>
<p>И ако е написано от ИИ, трябва да си зададем въпроса можем ли да се състезаваме? Какво състезание можем да направим? Това би било много интересно.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Според мен няма да е обезкуражаващо, напротив, ще е мотивиращо. Човек срещу машината.</em></p>
</blockquote>
<p class="q"><strong>– Именно! А ние като че ли се предаваме, преди още да сме определили правилата. Какво от това, че от миналия век ни побеждава на шах? Шахът още съществува, има знаменити състезатели, силни личности, от които се вълнуваме.</strong></p>
<p>– Точно! Това е много хубав пример, аз много обичам да играя шах. Повече обичам да играя с хора, не защото компютърът ще ме бие. Някак… дори когато е онлайн и не виждам човека, усещам човешката игра. Тя се разпознава, много е интересно. Но пък тренираш срещу компютър, защото той винаги е наличен.</p>
<p>Тези идеи изобщо не са нови. Ние просто сега достигаме нещата, описани от фантастите още втората половина на миналия век.</p>
<p class="q"><strong>– Въпреки това сме далеч от решение какво да правим. В тези два конкурса организаторите избраха да не отговарят, единствено съобщиха, че в следващото издание ще трябва да се декларира, че авторът не е използвал ИИ. И какво, след като това вече не може да бъде доказано по никакъв начин?</strong></p>
<p>– Тук трябва да влязат едни много по-големи външни регулации, които няма да се отнасят само за такива конкурси. Но самото урегулиране – административно, бюрократично, в момента не може да смогне на технологичния напредък и на развитието на изкуствен интелект.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Озоваваме се в абсолютен хаос.</em></p>
</blockquote>
<p>Ако се отделим от поезията, гледах една статистика, че вече сме стигнали 50 на 50 процента онлайн генерирани новини с изкуствен интелект и такива, написани от хора. Преди излизането на ChatGPT първите са били 2-3%.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2025/11/georgi-gavrilov-6.jpg.960.webp" alt="Георги Гаврилов" loading="lazy" decoding="async" width="1440" height="1080"></figure>
<p class="q"><strong>– Има и хубава страна! Вече мнозина всички пишат много по-грамотно онлайн. През последните 1-2 години някак си стана нещо и дори пълният член се появява там, където се очаква. Кой знае защо.</strong></p>
<p><strong>Но ето че той може да демократизира, да прави поезията по-достъпна. За да се включиш в поетичен конкурс досега, трябваше да имаш като минимум самочувствието, че пишеш добре. В нашата надпревара това дори не е нужно. Може да нямаш усет за ритъм или богата езикова култура. За сметка на това получаваш голямо предимство, ако имаш вкус за поезия и умееш да експериментираш. Това не е ли хубаво?</strong></p>
<p>– Хубаво е и според мен генерално човечеството трябва да се насочи към преобразуване на изкуствения интелект. Той трябва да е личен асистент, който от една страна ще има огромна база данни, но в същото време, когато го ползваш за създаване на някакъв творчески или интелектуален продукт, за да притежаваш авторско право върху него, той трябва да е персонализиран. Това е голям въпрос, който не може да остане нерешен. Няма как, защото все в един момент нещо подобно ще се случи. Ето, ти си имаш твоя ChatGPT, който се казва Иван, той ти е личен асистент и ти като писател на проза или на статии, ще можеш да си го ползваш с твоя стил.</p>
<p>Имам приятели графични дизайнери, които бяха много уплашени в началото на бума, че ще останат без работа. Познай какво стана! Сега си спестяват десетки проценти от времето, ползвайки ИИ.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Този ужас, че ще изяде работата на творците, мисля, че е абсолютно безпочвен.</em></p>
</blockquote>
<p>Ние трябва да се възползваме. Това е все едно да кажеш, че фотоапаратът е изял работата на художника. Той става ново изкуство, но не отрича старото.</p>
<p class="q"><strong>– Според мен разговорът е по-голям, защото парадигмата вече се е променила твърде много с това, че нямаме как да докажем. Каквито и регулации да въвеждаме, те не могат да работят ефективно по редица причини. Трябва да се от някакъв напълно нов тип, а това минава през разговора накъде отиваме.</strong></p>
<p>– Вероятно си прав, че трябва да са от съвсем нов тип и те ще се появят по принуда. Поне аз така разсъждавам, няма как да остане по този начин. Не защото съм против, а защото ще бъде по-стойностно.</p>
<p>Иначе, за тези два конкурса знаем, че са се ползвали тези помощници.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>За колко още не знаем, за колко книги, които са написани и излизат, не знаем?</em></p>
</blockquote>
<p>В България има над 2000 регистрирани издателства, непрекъснато се бълват заглавия.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2025/11/georgi-gavrilov-2.jpg.480.webp" alt="Георги Гаврилов" loading="lazy" decoding="async" width="800" height="568"><figcaption>снимка: Георги Петров</figcaption></figure>
<p class="q"><strong>– Постоянно вече се виждат корици, които са очевидно генерирани. А колко още остават незабележими..</strong></p>
<p>– Един графичен дизайнер трябва да работи един месец, за да направи хубава корица и трябва да му се плати съответно. При ИИ е почти безплатно.</p>
<p>Преди няколко години прогнозирах, че</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>до 2030 – 2035 г. ще има голяма световна награда за литература, присъдена на изкуствен интелект.</em></p>
</blockquote>
<p>Може би ще стане по-скоро. Но това би било готино – да съществува ИИ, който сам да си избира темите, да пише и да стане автора.</p>
<p class="q"><strong>– Друг проблем е, че технологичният свят не може да си говори с хуманитарния, заради нежелание от двете страни. Ти си физик и поет, успяваш да комбинираш науката с изкуството. Толкова ли са различни тези светове?</strong></p>
<p>– За мен не са отделени, напротив.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Особено физиката е страшно поетична наука.</em></p>
</blockquote>
<p>Поезията пък можем да я наблюдаваме със същото почитание, с което наблюдаваме нощното звездно небе. За мен са смислово свързани двете неща. Но пък за хората, с които съм комуникирал от едната сфера и от другата, зее тази празнина. Те по-често избират да останат изолирани в рамките на специалността си.</p>
<figure class="fig fig--portrait fig--small"><img src="https://img.karamanev.me/2025/11/georgi-gavrilov-8.jpg.450.webp" alt="Георги Гаврилов" loading="lazy" decoding="async" width="450" height="675"></figure>
<p class="q"><strong>– Което според мен е грешка, ако съдя по моя опит. <a href="https://karamanev.me/tag/pisateli">Можеш да чуеш от писател</a> изключително важни разсъждения за технологиите и обратно, ако сетивата са отворени.</strong></p>
<p>– Ако се върнем назад, много неща от технологичния напредък първо са били разказани от писатели. Хората са почнали да работят в посока осъществяването на този технологичен напредък през фантастичните романи. Думата „робот“ е измислена от брата на Карел Чапек за един от неговите романи. Буквално означава „работещ“. Нещо, което работи. След като тази дума, която е навлязла абсолютно навсякъде в технологичния свят, е измислена от писател, значи двете неща не са разделени.</p>
<p class="q"><strong>– <a href="https://karamanev.me/istorii/roboti-sreshtu-silodei">А можеше и да се казват силодеи</a>… Дали обаче и днес можем някак си да върнем тази връзка?</strong></p>
<p>– Можем, но писателите трябва да си дадат повече зор. Времената, които споменах, не са били статични, но изглеждат така спрямо последните две-три десетилетия. Може би това е една друга причина изкуството да е отстъпило място – днес се мечтае през света на технологиите, докато литературата уморено извръща поглед назад в търсене на някаква утеха. Трябва да променим това, аз поне планирам да опитам.</p>
<p class="q"><strong>– Преди да се разделим, спомена, че има чудесни съвременни български поети. Кои трима би ми препоръчал и защо?</strong></p>
<p>– Понеже не обичам класациите, те са винаги временни, а и мога да изброя десетки имена, ще се спра просто на най-новите ни автори – Лора Младенова, Калоян Иванов и Тодор Стоянов. И тримата дебютираха тази година при нас и съм горд от този факт.</p>
<p class="q"><strong>– Благодаря ти, ще чета с интерес! А нямам търпение и заедно да четем стиховете, които ще се включат в конкурса. <a href="https://karamanev.me/technologii/konkurs-generirana-poezia">Дано има повече хора с въображение, всеки е добре дошъл до 1 декември…</a></strong></p>]]></content:encoded>
      <enclosure url="https://img.karamanev.me/2025/11/georgi-gavrilov-2.jpg.480.webp" type="image/webp" length="0" />
    </item>
    <item>
      <title>„Инженери ще се търсят винаги. Но уменията ни трябва да се променят“</title>
      <link>https://karamanev.me/sreshti/djemal-ahmedov-conf-ai</link>
      <guid isPermaLink="true">https://karamanev.me/sreshti/djemal-ahmedov-conf-ai</guid>
      <pubDate>Wed, 05 Nov 2025 06:00:08 GMT</pubDate>
      <dc:creator>Георги Караманев</dc:creator>
      <category>Срещи</category>
      <description>Работата в софтуерния свят вече се промени из основи с идването на изкуствения интелект. Не вярвам, че някой би го оспорил, независимо дали в положителен или отрицателен аспект, с ентусиазъм или отвращение, с нетърпение за бъдещето или опит да останем в миналото. Колко обаче са различни нещата и докъде ще стигнат? Джемал Ахмедов ще ни покаже отговорите на 29 ноември в уъркшопа на conf.ai. Той ще впрегне ИИ агентите, които ще заработят като цял софтуерен екип. Преди това обаче е време да поговорим. За хаотичното настояще и неясното бъдеще на софтуерния свят в годините на напредналия изкуствен интелект. „Винаги ще имаме човек в процеса по създаване на софтуер“, казва Джемал. Така ли е наистина?</description>
      <content:encoded><![CDATA[<p><img src="https://img.karamanev.me/2025/11/djemal-ahmedov-conf-ai.jpg.960.webp" alt="Джемал Ахмедов" /></p><div class="intro"><p><em>Работата в софтуерния свят вече се промени из основи с идването на изкуствения интелект. Не вярвам, че някой би го оспорил, независимо дали в положителен или отрицателен аспект, с ентусиазъм или отвращение, с нетърпение за бъдещето или опит да останем в миналото.</em></p>
<p><em>Колко обаче са различни нещата и докъде ще стигнат?</em></p>
<p><em><strong>Джемал Ахмедов</strong> ще ни покаже отговорите на 29 ноември в <a href="http://conf.ai">уъркшопа на conf.ai</a>. Той ще впрегне ИИ агентите, които ще заработят като цял софтуерен екип.</em></p>
<p><em>Преди това обаче е време да поговорим. За хаотичното настояще и неясното бъдеще на софтуерния свят в годините на напредналия изкуствен интелект. „Винаги ще имаме човек в процеса по създаване на софтуер“, казва Джемал. Така ли е наистина?</em></p>
<h3 id="още-за-госта">Още за госта</h3>
<p><em><strong>Джемал Ахмедов</strong> завършва компютърни науки в Саутхемптън, Великобритания и започва кариерата си още в университета – първо в стартъп среда, а след това в корпоративния свят, където работи по големи проекти в логистиката и финансите.</em></p>
<p><em>С времето преминава към по-стратегически и мениджърски роли – ръководи екипи, проектира скалируеми архитектури и консултира компании в различни индустрии – от енергетика и финтех до правни и образователни организации. По време на ковид пандемията се мести в Амстердам, след това си дава година почивка, за да пътува и да преосмисли следващите си стъпки.</em></p>
<p><em>Днес, за първи път след годините си на ученик, живее в България и оглавява инженерния екип на иновационния хъб Checkatrade Labs, където изгражда zero-to-one продукти – от концепция до реален пазар. Участва активно и в <a href="http://conf.ai">Conf.AI</a> – инициатива, която има за цел да помогне на софтуерните инженери да усвоят и внедрят новите възможности, които дава изкуственият интелект.</em></p>
</div>
<p class="q"><strong>– Спомняш ли си кога и как изкуственият интелект навлезе в работата ти като софтуерен инженер?</strong></p>
<p>– Бумът в тази посока започна точно когато пък аз започнах да пътувам. И ми стана интересно – нещата се променяха много бързо и хората не го разбираха. Бях просто наблюдател, който стои отстрани и чете какво се случва.</p>
<p>Но като се прибрах и започнах работа като консултант за английска компания, ми стана още по-интересно и започнах да го използвам повече, включително и с екипа, с който работим. Идеята на нашия отдел е да правим експерименти и прототипи много бързо. Да можем да видим дали нещо ще сработи като бизнесмодел, дали изобщо се харесва и ще намерим клиенти за него, и ако е така, да го развием.</p>
<p>Постепенно и други отдели от компанията започнаха да внедряват тези технологии, водени от нашия опит. Имахме пълна свобода и започнах да използвам най-различни платформи. В момента главните са Cursor, Claude Code, но тогава имаше и разширения на VSCode, Copilot. Започнах да намирам някакъв шаблон как работят и как – не, да търся най-добрите начини как да ги внедряваме – даже не само в нашия екип, но и в компанията като цяло. Започнах да изнасям лекции и презентации кое как се използва, дали е от полза. Така, лека полека, изградихме процеси, а днес цялата компания работи по този начин.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2025/11/djemal-ahmedov-conf-ai-2.jpg.960.webp" alt="Джемал Ахмедов" loading="lazy" decoding="async" width="2000" height="1125"><figcaption>Впечатляващите снимки, които виждате, не са генерирани от изкуствения интелект…, а са напарвени от днешния ни гост, чието хоби е снимането с дрон.</figcaption></figure>
<p class="q"><strong>– Този набор от приложения се промени много бързо. Допреди година основното решение беше да си копираш някакъв въпрос в чата, най-много Copilot да ти допише някой и друг ред код. Сега вече има безброй платформи и базирани на агентите средства, които променят из основи работата ни на програмисти.</strong></p>
<p>– Така е, доста бързо се надграждат нещата, но същевременно и не толкова. От гледна точка на големите езикови модели сме в един постоянен цикъл. Имаме няколко големи играчи: Anthropic, OpenAI, Gemini, Grok, DeepSeek. Единият дава нова версия, идва следващият, постоянно се върти този цикъл. Моделите стават по-добри, могат да работят с все повече контекст, веднага след това се развиват и платформите, които пък ни помагат конкретно в създаването на софтуер. Те постоянно добавят и нови възможности как да работим с тях.</p>
<p>В началото бяха по-скоро асистенти. Идват, помагат ти с идеи, допълват, докато в момента нещата доста се променят, виждаме, че са способни и сами на все повече задачи. Те са ни полезни, допринасят в работата ни, но приносът им става много по-голям, когато ги използваме в конкретен работен процес.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Когато те са внедрени в ежедневната работа, тогава вече виждаш истинския ръст в продуктивността.</em></p>
</blockquote>
<p>Особено ако е в екипи, ти имаш някакви очаквания и метрики и виждаш какво се случва. Amazon внедриха нещо подобно, добавиха процес, воден от спецификациите на проекта в тяхната платформа, която също надгражда VS Code. Това позволява да планираш внимателно, преди да правиш нещо. В момента Cursor прави същото – добавиха планиране като процес.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Но всичко отива в една посока – към агенти, и виждаме как се повтаря един подход.</em></p>
</blockquote>
<p>Дори тези средства да бъдат различни, те започват да работят горе-долу по един и същи начин. Това е много интересно.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2025/11/djemal-ahmedov-conf-ai-4.jpg.960.webp" alt="Джемал Ахмедов" loading="lazy" decoding="async" width="2000" height="1125"></figure>
<p class="q"><strong>– Но пък го виждаме често в нашия бранш. Конкретно в моята област например, фронтенд програмирането, трите най-популярни платформи все повече и повече си заприличват.</strong></p>
<p><strong>Днес обаче ти преподаваш, и то с успех, прилагането на ИИ средства в създаването на софтуер. Кои са към момента технологиите, които препоръчваш? Какво да внедрим ние, програмистите?</strong></p>
<p>– Аз съм човек, на когото бързо ми доскучава и обичам да уча нови технологии – затова например от корпоративната среда отидох в консултантството.</p>
<p>Днес виждаме, че технологии като JavaScript си остават работещи и ефикасни и доста хора ги използват. И дори когато има нови, по-модерни системи, те много често решават да използват тази група технологии.</p>
<p>От проект на проект зависи доста. На всеки, който в момента е решил да става програмист, бих му казал</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>да научи JavaScript, главните му парадигми и концепции.</em></p>
</blockquote>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2025/11/djemal-ahmedov-conf-ai-3.jpg.960.webp" alt="Джемал Ахмедов" loading="lazy" decoding="async" width="2000" height="1125"></figure>
<p class="q"><strong>– Кои ИИ приложения използваш всеки ден?</strong></p>
<p>– В момента главно работя с две. Ясно е, че те отдавна не помагат само за това да пишем код. За оркестрация използвам Claude Code, който е допълнен от доста агенти. На ниво проект повече използвам Cursor. Старая се двете да са съвместими, синхронизирам ги да работят заедно.</p>
<p class="q"><strong>– Спомена ефективността. Говоря си с много хора по тези теми и повечето лидери от нашия бранш казват, че ИИ добавя 5-10%. В същото време виждам в работата си как говорим за подобряване на ефективността в пъти. Разбира се, не във всички задачи, да кажем, ако говорим за оправянето на бъгове, там е значително по-малко. Според теб къде е реалната оценка?</strong></p>
<p>– Лично за мен</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>ефективността, която такива средства дават, е около 30%.</em></p>
</blockquote>
<p>Това пак е доста! Позволяват ти в 30% от времето да бъдеш креативен в работата си или да се фокусираш върху други части.</p>
<p>Спомена бъговете. Ако не използваш ИИ, виждаш някаква грешка, отиваш и търсиш къде е този код, който я предизвиква. Обаче вече имаш агент, който може да отиде, да намери грешката и в същото време да анализира и да сравни как би изчезнала.</p>
<p>Ако имаш най-прост проблем, който е в реална среда, не можеш да го възпроизведеш на своя компютър. Но вече имаш ИИ, който да ти помогне.</p>
<p>С ИИ автоматизация, особено за грешки, много лесно можеш да си автоматизираш и да подобриш дребните проблеми. Дори да имаш прекрасно работещ проект, който е 99,99% ефективен, всяко следващо число след десетичната запетая е по-невъзможно за допълване. Но пък много успешно се постига с помощта на ИИ.</p>
<p>Навсякъде, където има сигнал, че нещо не е според очакванията, можеш да си автоматизираш, агентът да отиде, да анализира и да подготви предложение за промяна в кода, с която проблемът е решен. Ти само като преглеждаш, тестваш и го пускаш към потребителя.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2025/11/djemal-ahmedov-conf-ai-5.jpg.960.webp" alt="Джемал Ахмедов" loading="lazy" decoding="async" width="2000" height="1125"></figure>
<p class="q"><strong>– Близо ли сме до момента, в който няма да има нужда да преглеждаме кода, който изкуственият интелект пише, докато ни предлага дадено подобрение?</strong></p>
<p>– Не мисля, че сме близо, нито че ще стигнем дотам скоро.</p>
<p>През март тази година CEO-то на Anthropic беше казал, че след 3 до 6 месеца 90% от кода ще се пише от ИИ. Месеците минаха, но докъде стигнахме? Доникъде.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Винаги ще имаме човек в процеса по създаване на софтуер.</em></p>
</blockquote>
<p>Да, нашата работа като инженери ще се промени драстично. От моята гледна точка виждам, че тя ще стане повече като на проектови мениджъри. Твоите агенти ще са тези, които ще управляваш и оркестрираш по един или друг начин, но на края на деня ти пак ще проследяваш тяхната работа, за да си сигурен, че са я свършили както трябва.</p>
<p>Честно казано, в момента аз вече правя точно това, дори да не ми е описано официално в ролята.</p>
<p class="q"><strong>– Няма ли опасност по този начин малко по малко да се отучим да пишем и четем код? Доколкото не го пишем наистина, не се налага.</strong></p>
<p>– Според мен не е така – за да четеш този код, трябва да го разбираш. Иначе няма да му позволиш да стигне до проекта. Сигурно има хора, които го правят, но аз, ако не разбера един код, никога не бих го допуснал. Може да позволи уязвимост или просто да не работи както трябва.</p>
<p>Точно поради тази причина, за да работиш с такива инструменти първоначално, ти наистина трябва да познаваш професията си и да разбираш кое как работи.</p>
<p>В момента, ако съм човек, който тепърва навлиза в програмирането, първо бих седнал да науча базовите парадигми, правила, основите – как те работят, да ги усвоя и да ги разбирам максимално, преди да започна да пиша код с ИИ.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Да, той ще го напише за две минути, но ако не знаеш как работи и защо е по този начин, рано или късно ще имаш сериозни проблеми</em></p>
</blockquote>
<p>В моя случай, ако трябва да създавам нещо ново, например архитектура, пак бих го използвал като асистент, да ми помогне, да го разбера максимално, за да мога да го интегрирам. Тази креативна част, за която говорих, идва в този момент. От личния си опит, използвайки ИИ в работата си, аз научавам повече, отколкото съм знаел преди.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2025/11/djemal-ahmedov-conf-ai-6.jpg.960.webp" alt="Джемал Ахмедов" loading="lazy" decoding="async" width="2000" height="1125"></figure>
<p class="q"><strong>– Има го и това. Виждаш например неща, които ИИ ти предлага, а не си знаел, че може да станат по този начин. Но, ако стигнем до класическия въпрос от последните години – ето, аз останах без работа буквално заради ИИ, работодателите ми решиха, че няма нужда от такъв тип специалисти. Мислиш ли, че това ще се случва по-често? 30% ефективност може да се измерва и с 30% по-малко програмисти, нужни в даден проект. Доста съкращения виждаме – ясно е, че има и икономическа ситуация, но търсенето се промени.</strong></p>
<p>– Доста бързо еволюира нашата роля като инженери, без значение в коя точно област. И ще става още по-тегаво, но</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>ние трябва винаги да сме в крак с модата, както казват.</em></p>
</blockquote>
<p>Най-вероятно ще се търсят по-малко хора в дадени отдели, защото наистина в определен момент един инженер би вършил работа, за която преди това са били нужни 5-10 човека. Нормално е.</p>
<p>Но пък ще излезе и още работа. В момента писането на код става страшно достъпно за много хора. Дори да не разбират абсолютно нищо, те си правят приложения, но тези приложения със сигурност ще имат много сериозни проблеми.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Инженери ще продължават да се търсят, просто уменията ни трябва да се променят.</em></p>
</blockquote>
<p>Ако не се развиваш с новото поколение технологии, все по-трудно ще ти е да си намериш работа.</p>
<p class="q"><strong>– Това обаче и преди се е случвало, само може би не чак толкова бързо. Да кажем – фронтенд програмирането едно време е било просто да пишеш HTML и CSS, после това изобщо не е било достатъчно.</strong></p>
<p>– Абсолютно, да.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2025/11/djemal-ahmedov-conf-ai-7.jpg.960.webp" alt="Джемал Ахмедов" loading="lazy" decoding="async" width="2000" height="1125"></figure>
<p class="q"><strong>– Ако сме в тази роля – на програмисти, които са поизостанали и до момента не включват пълноценно ИИ в работата си, откъде според теб да започнем? Има ли нужда от теория на машинното самообучение, или направо да се отива към конкретните приложения?</strong></p>
<p>– Не ни трябва машинно самообучение, което е доста хубаво. Имаме доста голямо ниво на абстракция върху това, което днес познаваме като ИИ – големите езикови модели. Ако знаеш как да ги използваш правилно, ще се оправиш много лесно.</p>
<p>Откъде бих започнал? Бих разгледал как работят тези ИИ средства, но</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>има една стъпка преди това, която мисля, че много хора в днешно време пропускат – как да пишеш ефективни промптове.</em></p>
</blockquote>
<p>Има доста концепции и подходи, които човек да научи, за да започне да ги прилага правилно. Но после може да ги използва навсякъде и ще стане много по-ефективен в работата си. Знаеш ли ги веднъж, можеш да седнеш да експериментираш и да видиш колко по-лесна ще стане твоята работа.</p>
<p class="q"><strong>– Кое никога не бива да делегираме на изкуствения интелект?</strong></p>
<p>– Трябва да внимаваме много за сигурността. Това е един от най-големите проблеми от бързото внедряване на ИИ автоматизации. Знаем, че тези ИИ приложения следват определени правила и ограничения за сигурността, но все още не е добре да им вярваме прекалено.</p>
<p>Със сигурност трябва да внимаваме много да не им изпращаме лична и чувствителна информация. Хубаво е, че постепенно и самите приложения се развиват в тази посока -– не достъпват файлове и ресурси, където по идея се пази такова съдържание.</p>
<p>Разбира се, трябва да внимаваме, но аз съм по-скоро зад идеята да седнеш и да експериментираш максимално, да видиш какво може да ти позволи такава нова технология. Не трябва да се стряскаме, не трябва да се плашим. Точно обратно, интересно е да го правим.</p>
<p>За всеки инженер по принцип би трябвало да е интересно как се развиват нещата, какви са новите концепции, добавки, които използваме, къде минава границата на възможностите им. По този начин градиш.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>В нашата работа няма как да се развиваш, ако не си любопитен и не продължаваш да се учиш.</em></p>
</blockquote>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2025/11/djemal-ahmedov-conf-ai-9.jpg.960.webp" alt="Джемал Ахмедов" loading="lazy" decoding="async" width="2000" height="1125"></figure>
<p class="q"><strong>– Близо ли сме, според теб, до предела на тези технологии? Може би вече сме стигнали някакво плато…</strong></p>
<p>– Не мисля, че ще е скоро, виждаме как тези модели стават все по-мощни и по-мощни. Започват да разбират все повече и да се приближават до идеята за генерален ИИ. След това може би ще стигнем до сингулярност, но ще видим. Така или иначе, за момента моделите продължават да напредват. По същия начин еволюират и платформите, които използваме в софтуерната разработка.</p>
<p>Дали ще срещнем някакво технологично препятствие, което ще забави развитието драстично? И сега се забелязват такива. Едно от тях е да намираме достатъчно информация, за да продължаваме да снабдяваме модела, да продължава да се учи.</p>
<p>И още: ще имаме ли достатъчно енергия, за да снабдяваме тези машини така, че да работят максимално добре? Това вече е голям проблем. Сам Алтман <a href="https://openai.com/index/introducing-stargate-uae/">искаше да създаде атомна централа</a> специално заради центровете за данни. Явно няма да стане в Америка, но сключиха договор с Обединените арабски емирства, които ще го направят. Там и без това вече максимално използват ИИ за какво ли не е. Докато ни се чудим какво можем да правим, там вече го имат в абсолютно всяка посока.</p>
<p class="q"><strong>– Има ли неща в тази област, които нямаш търпение да се появят? Такива, на които ИИ не е способен, а би могъл да бъде…</strong></p>
<p>– Чакам с нетърпение да стигнем момента на сингулярността, когато вече ще имаме генерален ИИ и не знаем какво ще последва.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Колкото и страшно да е, толкова и интересно ще бъде,</em></p>
</blockquote>
<p>защото според мен големите промени ще започнат точно тогава. Иновативността ще започне, очаквам да видя неща, които не съм си представял.</p>
<p>Иначе това, което очаквам от софтуерна гледна точка, е да имам един безпогрешен личен асистент, на когото да мога да доверявам всичко. Този генерален ИИ да ми бъде на телефона и да решава всяка задача, която му поставям.</p>
<p>Като инженер искам всичко да е ефективно, максимално добре организирано. Ако правя нещо, да имам абсолютно всички опции. До момента това, което виждам, е , че то ми намира например най-популярните резултати, но не ми дава цялата картинка за някои неща, освен ако не отида и не попитам отново и отново.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2025/11/djemal-ahmedov-conf-ai-10.jpg.960.webp" alt="Джемал Ахмедов" loading="lazy" decoding="async" width="2000" height="1155"></figure>
<p class="q"><strong>– <a href="https://karamanev.me/technologii/singulyarnost">Когато дойде сингулярността</a>, ще се радвам да седнем да поговорим отново. Но какво да очакват хората от събитието, което ще водиш?</strong></p>
<p>– Ще имаме нов уъркшоп, който е доста напреднал в сравнение с предишните издания. Няма да си играем само със самите инструменти, ще гледаме как най-ефикасно да ги използваме, като създаваме сами процеси на работа. Идеята е да създадем и автоматизираме максимално един ИИ инженерен екип. Имаш собствен отбор, с който работиш в близки до реалните условия.</p>
<p>Как ще стане това? Идеята е участниците сами да опитат всичко, да усвоят нещата много по-лесно и дълбоко. Всеки ще се научи как да си пише сам агенти, ще се научи на нови промпт техники, които да използва в работата си.</p>
<p>Ще работим индивидуално, но същевременно и групово. Всеки ще трябва да помисли за проблемите, които има в работата си, било то от самото планиране, поставяне на изисквания, тасковете, тестване, ревюта, доста области ще покрием. Веднъж, когато знаем това, ще видим как да създадем агенти, които да ни помогнат да си вършим по-лесно работата.</p>
<p>Ще минем през фундаментални знания, които ще ни трябват за създаване на агенти и след това ще ги създаваме. Ще видим и нещо ново – как да синхронизираме различните платформи така, че да работят заедно – например Cursor и Claude Code. Накрая имаме и предизвикателство за всички – дали ще успеем да симулираме един ИИ спринт, като всичко е максимално автоматизирано.</p>
<p>В conf.ai предлагаме и още нещо – корпоративни уъркшопи, персонализирани спрямо конкретните нужди на компаниите. Защото виждаме как ИИ може да подобри ефективността в различни компании според нуждите им – далеч не само на инженери. Могат да са от гледна точка на проектови хора, специалисти от маркетинга, бизнес анализатори, управители на фирми. Имаме и един екип, който се занимава с ИИ автоматизация и помага в най-разнообразни области в зависимост от това какво самият бизнес изисква.</p>
<figure class="fig fig--portrait"><img src="https://img.karamanev.me/2025/11/djemal-ahmedov-conf-ai-8.jpg.960.webp" alt="Джемал Ахмедов" loading="lazy" decoding="async" width="2000" height="2500"></figure>]]></content:encoded>
      <enclosure url="https://img.karamanev.me/2025/11/djemal-ahmedov-conf-ai.jpg.960.webp" type="image/webp" length="0" />
    </item>
    <item>
      <title>„Вече не можем да мислим само за постоянен растеж!“</title>
      <link>https://karamanev.me/sreshti/krasimir-kostadinov-2</link>
      <guid isPermaLink="true">https://karamanev.me/sreshti/krasimir-kostadinov-2</guid>
      <pubDate>Fri, 19 Sep 2025 06:00:03 GMT</pubDate>
      <dc:creator>Георги Караманев</dc:creator>
      <category>Срещи</category>
      <description>„В момента нямаме необходимите условия ИИ да се развие драстично. Нито имаме повече данни, с които да го тренираме – всичко отдавна е анотирано, нито някакви нови архитектури. Опитват различни амалгами от съществуващи решения, но напредъкът не е убедителен. За мен няма предпоставки за нещо драматично в развитието на ИИ.“ „Бъдещето и развитието на ИТ сектора имат много повече аспекти, някои от тях даже според мен са по-важни от изкуствения интелект.“ С тези неочаквани тези ме впечатли при гостуването си Красимир Костадинов, главен технологичен директор на Scalefocus – опитен ИТ специалист с пъстри интереси. Не по-малко провокативни бяха и думите му в лекцията по време на 9-ата конференция DEV.BG All in One. Ето защо го поканих да продължим разговора за българските измерения на ИТ бъдещето. За перспективите пред сектора и това как той ще се разбира с останалите. За това струва ли си днес в България човек да навлезе в ИТ сферата и кои са качествата, които се оказват важни в динамичните времена, в които живеем.</description>
      <content:encoded><![CDATA[<p><img src="https://img.karamanev.me/2025/08/krasimir-kostadinov-3.jpg.960.webp" alt="Красимир Костадинов" /></p><div class="intro"><p><em>„В момента нямаме необходимите условия ИИ да се развие драстично. Нито имаме повече данни, с които да го тренираме – всичко отдавна е анотирано, нито някакви нови архитектури. Опитват различни амалгами от съществуващи решения, но напредъкът не е убедителен. За мен няма предпоставки за нещо драматично в развитието на ИИ.“</em></p>
<p><em>„Бъдещето и развитието на ИТ сектора имат много повече аспекти, някои от тях даже според мен са по-важни от изкуствения интелект.“</em></p>
<p><em>С тези неочаквани тези ме впечатли <a href="https://karamanev.me/sreshti/krasimir-kostadinov">при гостуването</a> си <strong>Красимир Костадинов</strong>, главен технологичен директор на Scalefocus – опитен ИТ специалист с пъстри интереси. Не по-малко провокативни бяха и думите му в лекцията по време на 9-ата конференция <a href="https://www.events.dev.bg/allinone/2025">DEV.BG All in One</a>. Ето защо го поканих да продължим разговора за българските измерения на ИТ бъдещето. За перспективите пред сектора и това как той ще се разбира с останалите. За това струва ли си днес в България човек да навлезе в ИТ сферата и кои са качествата, които се оказват важни в динамичните времена, в които живеем.</em></p>
</div>
<p class="q"><strong>– Ти си главен технологичен директор на голяма компания, но си говорим за история, социология, политика, ако щеш, погледът ти към бъдещето включва много широки области, едва ли не навлизаш в ролята на футуролог. Защо го правиш, смяташ го за част от работата си?</strong></p>
<p>– Има най-общо два начина да развиваш бизнес – проактивен и реактивен. Ако искаш дългосрочно да имаш някакъв контрол върху това какво се случва с компанията, в която си, трябва да заемеш проактивната позиция. Тя обаче е трудната. Лесно е да реагираш – дори няма нужда да мислиш, може просто да гледаш какво правят другите и да копираш модели от тях.</p>
<p>Понякога това е много лошо, защото лесно се превръща в „карго култ“ – имитираш някого, без да знаеш защо прави това. В „Амазон“ Джеф Безос слагал празен стол на важни срещи, когато се вземат решения, защото символизирал клиента. Много компании го въвеждат. Обаче не можеш механично, като копираш нещо, да станеш „Амазон“. То е и смешно, но идеята е, че тръгваш наобратно. Правиш нещо не заради нуждата от него, а само защото някой друг го прави.</p>
<p>За да си проактивен, трябва да се опитваш да предсказваш накъде вървят нещата. Има един страхотен разказ на Николай Хайтов – „Когато светът си събуваше потурите“. Да,</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>никой не може да предскаже в съвременния свят какво ще стане след 5 години, но ти трябва да си адекватен поне 1-2 години напред.</em></p>
</blockquote>
<p class="q"><strong>– Как българският сектор да се възползва от тази ситуация и перфектната буря, в която е ИТ света и за която стана дума при предишния ни разговор? Как един сектор, ориентиран съм сървиз компании – работещи за най-вече за чуждестранни клиенти, може да се възползва от тази ситуация?</strong></p>
<p>– Първо – да се ориентира много про Европа, това е по-сигурен залог в средносрочен план. Дори да станем пак приятели със САЩ, което аз поне не виждам как би се случило. Там се забелязва една тенденция, която започна с умора от вечните войни зад моретата и се изроди в нещо тотално друго.</p>
<p>Как да го направим? Първо – концентрираме се върху Европа, което за сървиз сектора означава да учиш езици. За да си близо до клиентите в Скандинавието например, трябва да знаеш шведски, датски, за Германия, Австрия и Швейцария – немски.</p>
<p>Има още една огромна възможност –</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Близкият изток. Там в момента върви много ускорена дигитализация</em></p>
</blockquote>
<p>и неща, които тук са се случили преди години, там идват със закъснение, можем да сме много полезни от позицията на опита. Можем да консултираме, не просто да предоставим услугата. Рискът тук е, че това е един междинен лагер, който играе своите правила, има различен начин на правене на бизнес и не знаем как биха стояли дългосрочно отношенията, ако се появи конфликт с Европа.</p>
<p>Но – фокус върху Европа, върху проблемите, които има, а те са много различни от проблемите, които има САЩ, при това във всеки един сектор. Европа например е водеща във финансовите технологии, заради правилата в тази област има и много по-големи възможности за стартъпите.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Тези сериозни разходи за отбрана, които се задават, ще са пряко свързани с ИТ сектора,</em></p>
</blockquote>
<p>няма как да е иначе. Да, това е много тежък софтуер във всяка една посока, но отбраната навсякъде е много недигитализиран сектор, тя е сред последните в този списък. Едно време технологиите идваха оттам, като военни разработки, но последните десетилетия в този сектор в цяла Европа не се инвестираше, което промени нещата. В мола мога да си купя по-добри камери от тези на някои от най-модерните танкове.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2025/08/krasimir-kostadinov.jpg.960.webp" alt="Красимир Костадинов" loading="lazy" decoding="async" width="2000" height="1170"></figure>
<p class="q"><strong>– Много е тъжно наблюдението, че ще има големи перспективи в отбранителния сектор, но пък звучи безспорно…</strong></p>
<p>– Така е. Ще се влеят сериозни средства за иновации в тази област, а е ясно, че всяко ново решение вече ще е дигитализирано, няма друг вариант. За САЩ да стигнат 3% от БВП за отбрана е промяна, но за повечето европейски държави</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>това ще значи увеличение на средствата в пъти и това няма как да не стигне до ИТ сектора.</em></p>
</blockquote>
<p>Повечето ИТ компании са доста либерални институции и ще има сблъсък на култури, подходи, отношения. Ние сме свикнали да обсъждаме, но един генерал не е свикнал да работи така. Следващите години ИТ компании ще трябва да се научат да работят с такива клиенти, а и тези институции ще се научат да работят с нас, то е процес на взаимно напасване. Но ще е интересно.</p>
<p>Разбира се, трудност е, че Европа е регулиран пазар, това създава неудобства и забавя процесите. Но не мисля, че хората, които мислят стратегически, са за подценяване. В един момент ще осъзнаят например, че трябва да има изцяло европейски облачни технологии. Понеже тук няма сериозни капитали за инвестиции, както и законите ни за фалит за доста обвързващи, ЕС е единственият вариант да ги финансира по някакъв начин.</p>
<p>Европа има силни изходни позиции и не бива да се подценява на дигиталното поле. „Линукс“ е тръгнал от Европа, и до днес тук е значителна част от ядрото хора, които го развива..</p>
<p class="q"><strong>– И все пак, аз не виждам до момента никакви индикации Европа да полага целенасочени усилия да се превърне в дигитален фактор.</strong></p>
<p>– Наистина не бива да я подценяваме. Много хора говорят за Тайван – какво ще стане при война с Китай, светът разчита на чиповете оттам. Но Европа дори там има капацитет – да, над 80% от чиповете по света се правят в Тайван, но над 95% от машините, които правят тези чипове, се произвеждат в Холандия. Ако ние решим да инвестираме в производство на чипове, не е като да не правим машините на целия свят.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Имаме капацитета да сме дигитално независими, имаме и парите, само трябва да го решим. Така за мен е много очевидно накъде вървят нещата.</em></p>
</blockquote>
<p>Вижда се глобално тази тенденция – да се инвестира във фабрики за снаряди, но и за чипове. И това тръгна, още преди да започне този технологичен национализъм, по времето на ковид.</p>
<p>Всички мениджъри, завършили бизнес администрация, които вземат решенията, ги дресират в идеологията на постоянния растеж. Всяка година повече от предишните, без значение, че например населението намалява – това днес става на всеки континент, освен Африка.</p>
<p>Вече не можем да продължим с този начин на мислене!</p>
<p class="q"><strong>– Според мен един от проблемите конкретно у нас е, че нашият сектор е много откъснат от всички останали, независимо от коя посока го погледнем.</strong></p>
<p>– Нашият сектор е базиран на сървиза, ясно е. Другите компании също са важни, разбира се – има умения, които без тях просто нямаше как да развием като сектор. Но голяма част от хората работят в такива компании.</p>
<p>Голямата промяна е, че клиентите ще ни търсят повече отговорност. Модели, които са базирани само на цената, няма да работят. Тепърва лидерите на пазара, по-иновативните компании въвеждат нови модели, базирани на резултатите и споделен риск при доставката на услуги. Уви, засега са много тясно приложими. Трябва ни нов модел – ориентиран към крайния ефект – плащаш, за да се свърши работата, но въпреки това да си гъвкав при доставянето. Да, аз не гарантирам, че това, което направя, ще ти свърши работа. Но ти гарантирам, че ми плащаш за конкретен резултат.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>В сектора трябва да започнем да предлагаме повече. Заедно да споделяме риска с клиента. Да се насочим към по-специфични неща. Модели, където предоставяш всичко, от началото до края,</em></p>
</blockquote>
<p>без да се интересуваш от спецификата на работа, което пак е поемане на повече отговорност. И риск, но трябва да се научим да управляваме риска като индустрия.</p>
<p class="q"><strong>– Ако у нас нещо се промени драстично през последните години, то е, че все по-малко се търсят начинаещи специалисти. Проблем ли е това?</strong></p>
<p>– Да, защото така в ИТ индустрията се задава демографска криза. Вече 2-3 години почти никой не наема джуниъри – обърнаха се нещата от това да плащаш на хора, докато ги обучаваш, към това да те гонят за стаж и да минават сериозни тестове.</p>
<p>Още 2 години, ако не взимаме в този сектор млади хора, ще има демографски проблем. Ще станат 4 години без млади хора, други излизат от сектора, след 4-5 години няма да има специалисти на средно ниво.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Как ще се отрази? Недостиг на кадри.</em></p>
</blockquote>
<p>ИИ не може да реши проблема. ИИ подобрява производителността до 20%, за някои неща до 50%. Няма такова нещо, като да даваш ИИ на един програмист и той да стане 15 програмисти.</p>
<figure class="fig fig--portrait"><img src="https://img.karamanev.me/2025/08/krasimir-kostadinov-2.jpg.960.webp" alt="Красимир Костадинов" loading="lazy" decoding="async" width="1998" height="2560"></figure>
<p class="q"><strong>– Дали наистина? Аз лично виждам как е напълно възможно в някои случаи да съм 3 и повече пъти по-ефективен като програмист с ИИ.</strong></p>
<p>– Възможно е при някои типове задачи, като писане на тестове, или пък ако започнеш проект отначало. ИИ може да ти генерира базов проект с най-нови технологии, в някои аспекти наистина ускорението е в пъти. Обаче в други – например оправянето на бъгове, не помага много.</p>
<p>Зависи къде работиш – ако имаш стар софтуер, няма как да вземе голяма част от работата.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Влиянието на ИИ е шарено в различните случаи.</em></p>
</blockquote>
<p>Прави ми впечатление, че все още няма методологии, които да са разработени така, че в началото да е ИИ. Всички са за хора, които работят с хора.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>А ние навираме ИИ във всичко, в което можем – код ревюта, проекти, документация.</em></p>
</blockquote>
<p>Всичко, което правим, ще е същото, просто ще вкараме в него ИИ? Това не е правилният подход. На нас като индустрия ни трябват “AI-first” модели, те вече ще дадат различни възможности.</p>
<p>Примерът е как нямаше да има индустриална революция, ако „закачахме“ за всеки работник парна машина, вместо тя да върши значителна част от тежката работа, а работниците да я обслужват.</p>
<p>Все говорим за Copilot – втори пилот. Аз съм запален на тема авиация, има едно понятие Pilot Flying – двамата се ротират, ту е капитанът, ту е вторият пилот (такъв термин няма в авиацията, той се нарича „първи офицер“ по принцип). Кой да води самолета се избира на момента според редица показатели. Има специфични неща, варират и за всяка компания.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>ИИ ти дава възможност да се ротираш. Той не просто да ти помага, можеш в някои ситуации да му дадеш основната роля – ти само да го проверяваш и проследяваш, а после да се обърнете – ти да пишеш, той да проверява.</em></p>
</blockquote>
<p>Получава се друга динамика, която сегашните подходи не отразяват. Те са правени около интеракции между хора и техните ограничения.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>В момента сме хванали теслата за острието и копаем.</em></p>
</blockquote>
<p class="q"><strong>– Какви други фактори виждаш да се задават „отвън“?</strong></p>
<p>– Аз съм виждал през кариерата си два пъти преход на услугите към Индия. След кризата 2008 г. имаше такъв, защото почнаха да стават много чувствителни на разходи, а разходите за ИТ услуги не са основните – т. нар. discretionary spend за много индустрии.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Ние сме черешката на тортата в икономически план и преди да се откажеш от цялата торта, се отказваш от нея.</em></p>
</blockquote>
<p>Този преход към Индия 2011 г. го видях наобратно към Европа, има множество причини – часови зони, култура, език. В Индия сериозни IT неща могат да се случват, но не е лесно и американските компании не могат да се научат да го правят качествено. Отиват на евтиното, обаче в един момент осъзнават, че като няма резултат, дори и да е евтино, няма смисъл.</p>
<p>Имаше един лаф: „Не съм толкова млад, че да знам всичко“. Виждам, в САЩ идва едно ново поколение мениджъри, което знае всичко, точно като мениджърите преди тях, Дънинг-Крюгер ефекта. „Отиваме в Индия, смъкваме на 50% разходите, вземаме си бонусите, всички са щастливи… Проблемът е, че минава една-две до 4 години по опита дотук и се оказва, че програмата трябва да се върне. Същия ефект ще го има и сега. Даже забелязвам тенденции вече, че някои американски компании се връщат от Индия.</p>
<p>От друга страна, когато свършат войните в Украйна, ще има тежест върху българския сектор. В Украйна има немалко специалисти, както и да се развият нещата, ще се върнат много хора, а секторът ще бъде поставен като приоритет. Ние нямаме много разлики като часови зони и умения и трябва да се подготвим за това. Ще има разместване на пластовете, които е лесно за предвиждане. Въпросът е, че трябва да си опечем хубаво нещата. Ние отдавна вече сме скъпи. Е, ако не можеш да ги победиш, а няма как, подходът според мен е да се съберем. Български компании да отварят офиси там.</p>
<p>Те натрупаха ноухау как летят дронове, мостове, как се прави противовъздушна отбрана, но ние през това време, като индустрия, сме натрупали опит как се доставят ИТ проекти. Този наш опит на по-високо ниво с евтиния инженерен потенциал, който да дойде от Украйна, всъщност може да е възможност.</p>
<p class="q"><strong>– И така, ако трябва да обобщим – какво да очакваме в българския ИТ сектор през следващите години? И какви решения е важно да вземем навреме?</strong></p>
<p>– Не гледам мрачно на нещата, просто съм реалист. Голям срив няма да има. Да, много хора, може би, ще сменят работните си места, обаче</p>
<p><em>мислещите хора винаги си намират работа.</em></p>
<p>Да, когато се промени радикално нова технология, има загуба на работни места. В същия разказ на Хайтов, човекът започва като кундурджия, накрая свърши като кебапчия. В неговия случай в България се появява бирата и той си прави бирария.</p>
<p>Раждат се нови възможности. Виждаме колко длъжности се появиха последните 10 години, не само в ИТ сферата. През следващите 10 според мен това ще се случва дори още по-ускорено – нови професии, на които сега ще се смеем, ако ни кажат титлата, ще са напълно валидна работа след 10 години. Това е факт.</p>
<p><em>Трябва по-скоро не да мислим какво губим, а какво ново се създава.</em></p>
<p>Трябва да сме гъвкави и бързо да се адаптираме, защото промените са безспорни.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2025/08/shared-image-min.jpg.960.webp" alt="Красимир Костадинов" loading="lazy" decoding="async" width="2000" height="1296"></figure>
<p class="q"><strong>– Можем ли да се научим на това?</strong></p>
<p>– Един мислещ човек, без значение за какво го вземеш, веднага се оценява.</p>
<p>ИИ отваря някои възможности, които ги нямаше преди. Те са и за хубаво, и за лошо. Възможността примерно да направиш малък бизнес. С ИИ може да има доста стартъпи с бизнес модели, които зависят основно от ИИ и човешки контрол. Така че може и да отвори работни места за момента.</p>
<p>В голяма част от организациите има вътрешна съпротива за влизането на ИИ. Това е хубавото на сървиз сектора – работиш с всяка компания, виждаш най-различни контексти и то за кратко време, без да сменяш работното си място. Съпротивата е огромна, особено в по-консервативни индустрии, където има инженери с дълъг опит, скептични са, минали са през различни технологии.</p>
<p>Сега всички говорят за ИИ, но истинската и мащабна промяна в живота ни ще е най-вероятно в сфери като фармацевтика (ИИ за бърза разработка на лекарства), фалшиви новини, ИИ измами, кибератаки. Всичко може да стане, но</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>киберсигурността има светло бъдеще, а в България имаме сериозен опит в тази област</em></p>
</blockquote>
<p>Само на базата на ИИ тя е невъзможна – това е много комплексна тема, преплетени са много фактори.</p>
<p>Растежът в търсенето на софтуера ще продължи. И у нас ще ударим плато в търсенето на хора и трябва да помислим как да продължим. Ако се върна на примера със земеделците, ИИ може да е нашият комбайн.</p>
<p class="q"><strong>– И все пак, има доста разлики извън сравнението с този сектор…</strong></p>
<p>– Така е, един от проблемите, които фермерите нямат, защото това е механична работа, е, че капацитетът на човешкия мозък не се е увеличил през последните 10 000 години, че и последните 200 000. Не ни е нараснал когнитивният капацитет. И това е проблем в нашата работа, за да се ускорят някакви неща или да ги правим по-комплексни.</p>
<p>А има и друг интересен експеримент, в края на 60-те дават на един екип да оцени колко време отнема един ИТ проект, описано е в „Митичният човекомесец“. И се оказва, че отговорите днес не се различават драстично. Същият брой хора има изисква подобен брой дни, за да свърши същата комплексност. Да, сега тя е по-висока, една банкова система е по-сложна, има различни очаквания в много посоки – например потребителски интерфейс или производителност, но грубо казано комплексността на системата е на същото ниво и иска същия брой хора и часове.</p>
<p>Заради всичко това според мен ИТ секторът ще си остане на високи позиции. Дали и в България ще е така? Зависи от нас. От това дали ще вземем точните решения как да се променим, за да сме адекватни на новите предизвикателства…</p>]]></content:encoded>
      <enclosure url="https://img.karamanev.me/2025/08/krasimir-kostadinov-3.jpg.960.webp" type="image/webp" length="0" />
    </item>
    <item>
      <title>„Българите стават все по-интелигентни“</title>
      <link>https://karamanev.me/sreshti/daniela-lecheva-mensa</link>
      <guid isPermaLink="true">https://karamanev.me/sreshti/daniela-lecheva-mensa</guid>
      <pubDate>Fri, 05 Sep 2025 06:00:10 GMT</pubDate>
      <dc:creator>Георги Караманев</dc:creator>
      <category>Срещи</category>
      <description>Как така пред последните 30 години българите… стават все по-интелигентни според единствената организация, която доказано измерва този показател? Програмистите ли са най-много сред хората, издържали тестовете на Менса? Има ли значение интелигентността във времето, когато технологиите се справят с все повече умствени задачи? Можем ли да оценяваме възможностите на ИИ с човешките мерки в тази област и за какво е знак, ако днес ChatGPT достига средното човешко IQ 100? Как да променим средата, която потиска интелигентните деца и им пречи да развият потенциала си? Защо в дните на ИИ революция е по-важно от всякога да развиваме ума си?</description>
      <content:encoded><![CDATA[<p><img src="https://img.karamanev.me/2025/09/daniela-lecheva-mensa.jpg.960.webp" alt="Даниела Лечева" /></p><div class="intro"><p><em>Напоследък толкова си говорим за интелект, само че изкуствен, а от това определено страда естественият… Дойде време да надникнем в тази тема.</em></p>
<ul>
<li><em>Как така пред последните 30 години българите… стават все по-интелигентни според единствената организация, която доказано измерва този показател?</em></li>
<li><em>Програмистите ли са най-много сред хората, издържали тестовете на Менса?</em></li>
<li><em>Има ли значение интелигентността във времето, когато технологиите се справят с все повече умствени задачи?</em></li>
<li><em>Можем ли да оценяваме възможностите на ИИ с човешките мерки в тази област и за какво е знак, ако днес ChatGPT <a href="https://karamanev.me/istorii/kolko-e-iqto-na-chatgpt">достига средното човешко IQ 100</a>?</em></li>
<li><em>Как да променим средата, която потиска интелигентните <a href="https://karamanev.me/tag/detsa">деца</a> и им пречи да развият потенциала си?</em></li>
<li><em>Защо в дните на ИИ революция е по-важно от всякога да развиваме ума си?</em></li>
</ul>
<p><em><strong>Даниела Лечева</strong> e национален психолог на Менса България – организацията, която обединява доказано интелигентните българи. Специалист по позитивна психотерапия, през последните години тя е насочила професионалните си интереси и към работата с деца с висок IQ.</em></p>
</div>
<p class="q"><strong>– Дефиницията се променя постоянно, но какви типове интелигентност съществуват според днешната психология? И кои от тях всъщност измерва тестът на Менса?</strong></p>
<p>– В момента сме приели теорията за G-фактора, т.е. обща или генерална интелигентност. Тя е е една, не е многофакторна – музикална или езикова. Смята се, че</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>ако получиш висок резултат на тест като нашия, то би следвало да имаш по-високи резултати от по-голяма част от населението и в други области.</em></p>
</blockquote>
<p>Интелигентността се състои от две основни функции – флуидна и изкристализирала. С първата се раждаме, тя е онаследена, а втората развиваме благодарение на нашия опит, който ни помага да я надграждаме. Двете винаги вървят ръка за ръка.</p>
<p>Често ме питат може ли да се повиши интелигентността. Да, може, но в определени граници. Ако си показал нисък резултат, много трудно ще постигнеш някога изключително висок.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2025/09/daniela-lecheva-mensa-2.jpg.960.webp" alt="Даниела Лечева" loading="lazy" decoding="async" width="2000" height="1333"><figcaption>снимки: Добрин Кашавелов</figcaption></figure>
<p class="q"><strong>– Но в теста на Менса човек търси закономерностите и избира последното от поредица изображения. Защо мери точно това, а не например общата култура?</strong></p>
<p>– Тя, културата, не влиза точно в областта на интелигентността, а по-скоро в „знания“. Затова тестът е точно такъв.</p>
<p>Ние сме подчинени на международната Менса, спазваме определени правила и имаме списък от тестове, които можем да използваме за вход в организацията. Те трябва да са стандартизирани. Сегашният например, за възрастни и децата над 9 г., е стандартизиран върху първоначална извадка от 10 000 души.</p>
<p>Така че имаме надеждни резултати, опора, на която да стъпим и да кажем: „Да, уверени сме, че точно това мери тестът, че резултатът е правилен, коректен“.</p>
<p>За да съдържа например вербална част, трябва да е създаден в България или да е адаптиран за българската популация, което изисква доста сериозен ресурс от време и усилия. Сам психолог трудно ще се справи. Но в теста, с който от септември започваме да приемаме и деца от 3 до 9-годишна възраст, има и езикова част, не са само картинки.</p>
<p class="q"><strong>– Какви са условията, за да се явиш?</strong></p>
<p>– Може да го направиш два пъти в живота си, като мине поне една година между явяванията. Това пак е международно изискване – простичко го беше казал колегата, международен психолог.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>„Няма смисъл да мерим едно и също нещо много пъти.“</em></p>
</blockquote>
<p>Да, интелигентността, стана дума, може да се повиши. За жалост, може и да се понижи при заболявания като Алцхаймер, деменция, черепно-мозъчна травма.</p>
<p>Периодът от една година между явяванията е наше решение, има държави, в които можеш сутринта да се явиш на единия вариант на теста, следобед – на втория и… приключваш с възможностите за цял живот.</p>
<p>Много добре знам, че хората с феноменална памет, ако се явят на един и същи вариант, а са се подготвяли междувременно в тази година, могат да се представят по-добре и измерената степен на интелигентност да е неточна. Затова много стриктно следим да се явят на двата варианта, за да няма научаване.</p>
<p class="q"><strong>– Тогава съм имал късмет, че го изкарах от първия си опит. Бях и доста млад, по онова време това не помагаше никак, защото скалата варираше в зависимост от годините. Доколкото разбирам, сега е важен броят отговори, независимо дали си на 9, 19 или 99 г.?</strong></p>
<p>– Да, премахнахме възрастовата скала преди три години, но намалихме времето. Получаваше се един таванен ефект с 30-те минути за решаване на теста, успеваемостта се беше повишила и затова ги направихме 20.</p>
<p>В момента много силно влияе факторът „скорост на преработка“ – колко бързо ти работи мозъкът и можеш да решаваш проблеми.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Обикновено скоростта на преработка е по-бърза при по-младите хора, обаче те нямат опита на изкристализиралата интелигентност</em></p>
</blockquote>
<p>при по-възрастните има по-добре развита изкристализирала интелигентност, но по-бавна скорост на преработка и така резултатът се балансира.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2025/09/daniela-lecheva-mensa-3.jpg.960.webp" alt="Даниела Лечева" loading="lazy" decoding="async" width="2000" height="1333"><figcaption>снимки: Добрин Кашавелов</figcaption></figure>
<p class="q"><strong>– Ако един човек се яви на теста и изкара висок резултат, окаже се по-интелигентен от огромна част от останалите българи, какво му казва това? С какво може да му е полезно? Променя ли нещо?</strong></p>
<p>– Зависи от самия него. Според мен, в Менса можеш да завържеш трайни приятелства, да създадеш бизнес контакти, но и да останеш разочарован… и всичко зависи от това какво си търсил, какви са били очакванията ти. Аз лично съм намерила изключително близки приятели сред членовете на организацията.</p>
<p>Много кандидат студенти използват високия резултат на наш тест, за да го приложат към документите си. Има работодатели, при които той дава предимство пред останалите кандидати за дадена позиция. С колегите психолози имаме идея, след като започнем през новата учебна година да правим тестове в училищата, да правим и семинари с родителите, за да обясняваме за различията между децата в различните степени на интелигентност.</p>
<p>Като това, което казах, че</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>хората с изключително висока логико-математическа интелигентност често имат по-занижена емоционална и трябва там да се наблегне.</em></p>
</blockquote>
<p>Или обратното, човек с по-ниска интелигентност е много по-наясно с емоциите си, много по-експресивен. Не ги потъпква и не се чуди „сега какво чувствам, откъде“ или „защо ме боли глава“ и да няма представа, че това са неизразени емоции.</p>
<p>Какво от това, ако си изкарал висок резултат? Аз харесвам себепознанието във всяка възраст, себеразвитието.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Чрез явяването на тест опознаваш себе си и, в идеалния случай, се обикваш такъв, какъвто си.</em></p>
</blockquote>
<p>Някои хора казват: „Сега си отговарям на въпроса защо в училище се е случило така“.</p>
<p>С амбициозните родители на деца със средни резултати провеждам разговори и им казвам: „Недейте оттук нататък да очаквате и изисквате пълни шестици от тях, бъдете доволни на петици“.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2025/09/daniela-lecheva-mensa-8.jpg.960.webp" alt="Даниела Лечева" loading="lazy" decoding="async" width="2560" height="1261"><figcaption>Пример от теста на Менса за възрастни</figcaption></figure>
<p class="q"><strong>– Това е другата страна. Ако някой изкара нисък резултат, как му го казваме? Може ли да му бъде полезно?</strong></p>
<p>– Всеки си получават резултата. Има граница, под която Mensa International не ни позволява да изпратим конкретни данни, хората попадат в „ниска интелигентност“ и толкова.</p>
<p>Какво следва? Някои от тях, честно казано, не разбират резултата си, продължават да настояват конкретно за точките или тръгват на скандал срещу вестоносеца, който им казва: „Съжалявам, такова е правилото, не мога да Ви дам резултат в персентил“. Имала съм случаи с 3-4-5 обаждания и човекът не разбира какво следва.</p>
<p>Когато са пълнолетни, е по-трудно. Ако са под 18 г., се опитвам да се свържа с родителите, за да им обясня, че ги съветвам да отидат при колега психолог, да направят повторен тест, защото детето им може да е с обучителни трудности или с интелектуална недостатъчност. За тях е хубаво да бъде диагностицирано и да получат ресурсно подпомагане, докато все още са в училище, защото след това няма много възможности.</p>
<p class="q"><strong>– След като се явиш на теста, ти дават персентил – тоест резултат от каква част от хората си се справил по-успешно. Преди се казваше, че имаш IQ например 100. Защо това се промени?</strong></p>
<p>– Тестът периодично се променя и всеки създател преценява до колко максимално IQ да мери неговият тест. Имаме хора, които през годините са се явявали на различни тестове. Едно цяло семейство – три сестри и майката, са членове на Менса и на шега си казват: „Сестра ми е по-умна, защото има 168, а аз – 155.“</p>
<p>И двете са постигнали максимума на съответния тест, на който са се явили, обаче, ако вземем просто точките, изглежда, че едната е по-интелигентна от другата.</p>
<p>Персентилът е единственият справедлив начин да се сравняват IQ тестове, защото той показва, че например при резултат 60%, ако 1000 души се явят на този тест, то човекът ще има по-добър резултат от 600 от тях. Така е съпоставим на база 1:1000 души, явили се при едни и същи условия, т.е.едни и същи задачи за едно и също време в една и съща възраст .</p>
<p class="q"><strong>– Но така не губим ли проследяемост? Как да сравним променя ли се интелигентността във времето, през поколенията?</strong></p>
<p>– Имаме я и в персентил. Можем да видим как</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>периодично IQ-то се е повишавало, това е ефектът на Флин.</em></p>
</blockquote>
<p>Постепенно хората започват да получават все по-високи резултати на един и същи тест за интелигентност, затова психолозите и психометриците преразглеждат скалите за оценяване и се правят ревизии и нови тестове.</p>
<p>Още от създаването на МЕНСА в България през 1991 г. върви постоянно едно леко повишаване на перцентила, после промяна на условията и пак повишаване. Докато в един момент тестът трябва да бъде сменен. До момента у нас е имало 3 различни варианта. Но е задължително от време на време да сменяме теста или да намаляваме времето за решаването му, за да избягваме този таванен ефект на изключително висока успеваемост.</p>
<p>Но, да, и през последните години</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>продължава да се повишава интелигентността на българина. Колкото и много хора да са скептични към това, има го.</em></p>
</blockquote>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2025/09/daniela-lecheva-mensa-4.jpg.960.webp" alt="Даниела Лечева" loading="lazy" decoding="async" width="2000" height="1333"><figcaption>снимки: Добрин Кашавелов</figcaption></figure>
<p class="q"><strong>– И ме учудва, защото не го виждам в реалния живот, уви, разминава се и със стереотипа. Сигурен съм, и под това интервю ще се появят коментари, които дават аргументи в обратната посока, но данните са си данни.</strong></p>
<p><strong>А на базата на тези данни – може ли да се каже, че сме по-интелигентни от други народи или обратното? Можем ли да правим въобще такава съпоставка?</strong></p>
<p>– Нямам пълен достъп до информация за всички държави, но сравнението с докладите на колеги показва, че</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>ние сме една от държавите с много висока успеваемост на теста.</em></p>
</blockquote>
<p>Една причина може да е, че хората, които се явяват при нас, наистина усещат, че трябва да са високоинтелигентни и идват, за да си го докажат, а чрез рекламата си ние успяваме да стигнем точно до тях. Друго, което може да е фактор, според мен, са нашето образование и генетичните ни заложби.</p>
<p class="q"><strong>– Има ли и закономерности в рамките на страната? Например кой се справя по-добре на теста – мъже или жени, млади или по-възрастни, открояват ли се дадени професии, дадени области?</strong></p>
<p>– Извадката все още е малка, но от 2022 г., откакто започнахме да тестваме деца от 9 г., ние създадохме партньорства с училища в различни точки на България, отворени сме към други. Там предлагаме регулярни тестове на учениците, така трупаме данни, които след време ще са по-показателни. Но, от явилите се до момента,</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>момчетата в Русе и в Пловдив се представят по-добре от тези във Варна, в София, в Гоце Делчев, в Плевен. Момичетата в Пловдив пък са следвани от момичетата във Варна.</em></p>
</blockquote>
<p>Що се отнася до професиите… Когато станах член на Менса през 2012 г. отивам на среща в Пловдив и на масата срещу мен седят петима мъже, всички завършили Технически университет с инженерно образование. В този период бяха много инженерите. С течение на времето разбрах, че имаме доста юристи. Но</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>най-много, разбира се, днес са програмистите.</em></p>
</blockquote>
<p>Аз си го обяснявам с това, че за тази професия ти трябва добре развито логико-математическо мислене и така е нормално да се справиш по-добре на този тест.</p>
<p>Вече имаме 8 души – членове с психологическо образование, което ме радва. В годините е имало по един-двама психолози, вече сме повече, но определено доминират програмистите.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2025/09/daniela-lecheva-mensa-6.jpg.960.webp" alt="Усмихната жена с червена коса и зелена блуза, интервюирана за членовете на Менса в България" loading="lazy" decoding="async" width="2000" height="1333"><figcaption>снимки: Добрин Кашавелов</figcaption></figure>
<p class="q"><strong>– Сигурно не е случайно. Аз изкарах теста цели 15 години, преди да стана програмист.</strong></p>
<p>– И при мен гимназиалното образование е информатика с английски. Когато дойде 12-и клас, седнах и се замислих, че момчетата – мои съученици, се справят, идва им естествено. Решават някак отвътре тези проблеми, които ни се дават като задачи. А аз, на база знания, с повече мислене, сядам и успявам да се справя, но не ми дава същото удовлетворение и удоволствие.</p>
<p>На мен ми бяха интересни хората и така се ориентирах към психологията, но в моментите, в които съм имала трудности като психотерапевт, съм си казвала: „Ето, сега се преориентирам, връщам се към програмирането, без да се ядосвам толкова, ще изкарвам повече пари“.</p>
<p class="q"><strong>– Уви, не се знае докога ще е така, може психологията да се окаже доста по-перспективна в ерата на изкуствения интелект.</strong></p>
<p><strong>Стана дума за това, че всяко следващо поколение показва по-високи резултати на тестовете за интелигентност. Но са ми попадали немалко проучвания за това, че идващите поколения ще са първите, при които резултатът ще е по-нисък именно заради технологиите, защото им делегираме прекалено много. Може ли да стане така?</strong></p>
<p>– Предстои да видим. Но и сега има безспорни явления – не в областта на интелигентността, но на вниманието, например.</p>
<p>В своята практика използвам един ревизиран преди 3 години тест, на който е обновена скалата и очакванията към вниманието на днешното поколение са занижени, защото мозъкът ни се адаптира към новата среда.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Постоянно нещо се случва, нещо се променя, грейва на екрана, някакви бързи движения и вниманието ни вече не е такова, каквото е било.</em></p>
</blockquote>
<p>Да отвориш книга, да седиш с нея 3 часа и да си дълбоко потопен в това, което се случва.</p>
<p class="q"><strong>– Мисля си обаче, че това е пряко свързано и с интелигентността – за да решиш по-сложните задачи във всяка област, трябва да се вглъбиш в тях.</strong></p>
<p>– Възможно е, предстои да видим. И на мен ми е интересно как ще се променят нещата, но за момента интелигентността си изглежда, както преди години, не забелязвам някаква драстична промяна. Същият процент от по-младите продължават да се справят толкова добре с решаването на теста на Менса.</p>
<p>Друго, което се е променило, но пак не е свързано с интелигентността, а с паметта, е че тя станала по-мързелива. Ние вече не се сещаме за любопитните факти, а си спомняме, че сме ги чели някъде и си вадим телефона, откриваме какво сме чели и тогава говорим за тях.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2025/09/daniela-lecheva-mensa-7.jpg.960.webp" alt="Даниела Лечева" loading="lazy" decoding="async" width="2560" height="1215"><figcaption>Пример от теста на Менса за деца</figcaption></figure>
<p class="q"><strong>– <a href="https://karamanev.me/tag/detsa">Често обръщам внимание и аз на това явление.</a> И ме плаши – да, уж не е пряко свързано с интелигентността, но според мен осмисля креативността, защото тя е в умението да знаеш и комбинираш знанията.</strong></p>
<blockquote class="pullquote">
<p class="cite"><em>– Виждам като голям проблем твърде ранното запознаване на децата с технологиите.</em></p>
</blockquote>
<p>Синдром на дефицит на вниманието, със или без хиперактивност, се появява по-често при деца, които по-рано са се запознали с технологиите, използвайки ги по-продължително време в денонощието.</p>
<p>Аз съм от психолозите, които смятат, че поне до 3-годишна възраст детето трябва да има 0 минути екранно време.</p>
<p class="q"><strong>– Да, и аз мисля, че за това поне би трябвало да има някакъв консенсус. Но се оказва, че няма, неотдавна подготвих такава поредица от текстове, включително и анкета, <a href="https://karamanev.me/technologii/detsa-tehologii-rezultati">включиха се 350 родители</a> и се оказа, че далеч не всички са на това мнение.</strong></p>
<p><strong>Ако се върнем по темата за коефициента на интелигентност, днес компютърните науки са изправени пред сходни на твоите предизвикателства. Те трябва да мерят по някакъв начин IQ-то на всеки следващ модел. <a href="https://karamanev.me/istorii/kolko-e-iqto-na-chatgpt">Опитах, днес е около 100</a>, но какво би ти казало, ако ИИ получи много висок резултат на теста на Менса?</strong></p>
<p>– Четох историята, където пробваш ChatGPT и имах по-високи очаквания към него. Изключително бързо се развиват тези технологии. Няма да се учудя след 2-3 години той да изкара резултат, който да може да му даде право на членство в Менса.</p>
<p class="q"><strong>– Но какво правим тогава? За какво да развиваме интелигентността, след като можем и нея да я делегираме, подобно на знанието?</strong></p>
<p>– Смятам, че</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>ще има хора, които биха я делегирали, но и такива, за които мисленето е удоволствие.</em></p>
</blockquote>
<p>Както винаги ги е имало. Поне докато не си отиде поколението, което знае какво е било преди интернет и технологиите.</p>
<p>Оттам нататък, вече, честно казвам, се страхувам да гадая какво ще бъде. Не смея да правя предсказания.</p>
<p>Но може би ще ти е интересно, че вече</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>се разработва изкуствен интелект, който да избира въпросите на входния тест на Менса от голяма база данни с въпроси.</em></p>
</blockquote>
<p>Нещо повече, стандартизирането му вече е на финален етап.</p>
<p>Всеки момент ще бъде предаден на колегата международен психолог, за да изготви становище дали веднага влиза в употреба, или ще се доусъвършенства, преди да преминем към него.</p>
<p>Не знаем дали в България ще се възползваме от него, защото нямаме условия за провеждането му, а и цената е доста висока. Обсъждаме закупуването и на нов тест, който е на хартия и провеждането му е с продължителност 40 минути.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2025/09/daniela-lecheva-mensa-5.jpg.960.webp" alt="Даниела Лечева" loading="lazy" decoding="async" width="2000" height="1333"><figcaption>снимки: Добрин Кашавелов</figcaption></figure>
<p class="q"><strong>– Тоест… ИИ започва да ни оценява, а не ние него? Това е много интересно и показателно обръщане на парадигмата, не мислиш ли?</strong></p>
<p>– Да, така е, но по този начин се решава един дългогодишен проблем на организацията в световен мащаб – изтичането на тестовите въпроси в публичното пространство. Голямо предимство е, че изкуственият интелект ще избира следващия въпрос на база на верните отговори. Ще се съкрати доста времето за тестване, защото ако например види, че на 10 поредни въпроса не отговаряш и те са най-лесните, просто ще ти изкара резултат, че не можеш да станеш член на Менса и ще приключи.</p>
<p class="q"><strong>– Но пък покрай ИИ започнахме в общественото пространство да говорим повече за интелект, върна се тази дума, дори да е като противопоставяне на естествения.</strong></p>
<p><strong>Но когато заговоря по тези теми, винаги ми идва да задам въпроса, на който не мога да си намеря отговор толкова години. Защо най-интелигентните не са лидерите? Защо няма повече членове на Менса в политиката, нито пък като успешни предприемачи?</strong></p>
<p>– Има и такива хора според мен. Но високата интелигентност идва със свои характеристики, които не са подходящи за подобни позиции. Тя често води до самовглъбяване, нежелание да общуваш с много хора.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Често тези изключително високоинтелигентни хора са интроверти, а за да си успешен лидер, няма как да си такъв.</em></p>
</blockquote>
<p>В предприемачеството като че ли успяват екстроверти – общителни, приветливи хора, знаещи как да облекат всичко в думи, с много добре развита емоционална интелигентност, която, както стана дума, е по-слабо развита при силна логико-математическа.</p>
<p>А за политиците… не съм сигурна какви точно качества трябва да им се припишат. В моите представи не са изключително позитивни.</p>
<p class="q"><strong>– Именно! А би трябвало да бъдат. Но, <a href="https://karamanev.me/sreshti/daniela-simidchieva">както ми каза Даниела Симидчиева</a>, понякога на интелигентните хора просто им е лесно и това също ги спира…</strong></p>
<p><strong>От няколко години българската Менса приема и деца в редиците си. Защо се стигна до тази промяна? Какво да правим, ако видим, че детето ни се отличава с впечатляващи умствени умения?</strong></p>
<p>– И аз бях дете с висока интелигентност, но средата, в която растях, по-скоро ме караше да я притъпявам тази интелигентност. Чувала съм изказвания от съученици от типа „К’во, за много умна ли се мислиш?“. Затова днес намирам някакъв много висш смисъл да откриваме високоинтелигентните деца и да им предоставяме възможности, каквито ние не сме имали. Така развиваме и обществото като цяло.</p>
<p>Всяка държава си преценява как да подходи. Ние решихме да идентифицираме личните им потребности, личната им мотивация и да организираме занимания. В момента разработваме единна програма, но ще продължим да работим, както досега, и според интересите на младежите. Първите 12 казаха, че имат интерес за изкуствен интелект, криптовалути, намерихме членове – специалисти в тази област и организирахме срещи. Давам им и загадки, с които да си провокират ума. Правим и срещи, на които всеки подготвя тема, което му е интересна и представяйки я, започват да се свързват и да задълбочават в тези интереси.</p>
<p>От 24 до 31 август се проведе първия младежки лагер в България от десетилетие, а те получават достъп до информация и от „Менса интернешънъл“. Наскоро един младеж сподели, че има иновативно откритие в областта на полупроводниците и търсеше контакт с университетски лаборатории.</p>
<p>Но по-универсално какво да правим, ако видим, че едно дете се отличава с такива качества? Трябва да знаем, че когато логико-математическата интелигентност е по-силно развита, трябва да наблегнем малко на емоционалната, на взаимоотношенията с хората, защото е доказано, че в тези случаи тя изостава. В по-ранна възраст – обясняване на емоциите, кога ги чувстваме, защо, тяхното назоваване. Но, разбира се, и да наблягаме там, където съответното дете има интерес, да го развиваме, да си намери мястото. Какво по-хубаво от това да си обичаш професията.</p>
<p class="q"><strong>– Дори и когато имаш няколко, казвам от личен опит. А иначе, колкото и да е изтъркана напоследък тази игра на думи, само естественият интелект може да ни спаси в епохата на изкуствения. Ще се радвам да измислим следващи интересни експерименти и в двете посоки. Благодаря ти за тази среща!</strong></p>]]></content:encoded>
      <enclosure url="https://img.karamanev.me/2025/09/daniela-lecheva-mensa.jpg.960.webp" type="image/webp" length="0" />
    </item>
    <item>
      <title>„Уви, футболът е все повече риалити шоу“</title>
      <link>https://karamanev.me/sreshti/teodor-borisov</link>
      <guid isPermaLink="true">https://karamanev.me/sreshti/teodor-borisov</guid>
      <pubDate>Fri, 22 Aug 2025 06:00:01 GMT</pubDate>
      <dc:creator>Георги Караманев</dc:creator>
      <category>Срещи</category>
      <description>Ако обичате спорта, препоръчвам ви този разговор. Ще ви накара да се замислите в много неочаквани посоки. „Ходеща енциклопедия“ е клише, което не е пресилено за малцина българи. Сред тях според мен е днешният ни гост. Теодор Борисов е спортен журналист, обикаля планетата в търсене на силни футболни истории, които все още се раждат в технологичните времена. Историк и автор на книги за българската история и спорт. Пише въпроси за много от най-популярните телевизионни викторини, а пътят му в тази област започва като трикратен победител в „Минута е много“. Няма как да го попиташ за нещо от миналото на българския (и не само) спорт и той да не го знае. Днес обаче ще се случи нещо различно. Ще го питам за бъдещето. За магията на спорта и царя футбол. За комерсиализирането и пренасищането, което идва от технологиите и може да откаже дори най-верните фенове. За кризата на авторитетите.</description>
      <content:encoded><![CDATA[<p><img src="https://img.karamanev.me/2025/08/Aberdeen-min.jpg.960.webp" alt="Теодор Борисов" /></p><div class="intro"><p><em>„Ходеща енциклопедия“ е клише, което не е пресилено за малцина българи. Сред тях според мен е днешният ни гост.</em></p>
<p><em><strong>Теодор Борисов</strong> е спортен журналист, обикаля планетата в търсене на силни футболни истории, които все още се раждат в технологичните времена. Историк и автор на книги за българската история и спорт. Пише въпроси за много от най-популярните телевизионни викторини, а пътят му в тази област започва като трикратен победител в „Минута е много“.</em></p>
<p><em>Няма как да го попиташ за нещо от миналото на българския (и не само) спорт и той да не го знае.</em></p>
<p><em>Днес обаче ще се случи нещо различно. Ще го питам за бъдещето. За магията на спорта и царя футбол. За комерсиализирането и пренасищането, което идва от технологиите и може да откаже дори най-верните фенове. За кризата на авторитетите.</em></p>
<p><em>Ако и вие, като мен, обичате спорта, препоръчвам ви този разговор. Ще ви накара да се замислите в много неочаквани посоки…</em></p>
</div>
<p class="q"><strong>– Какъв е смисълът човек да обикаля света, за да пише за мачове, след като може просто да ги гледа по телевизията?</strong></p>
<p>– Това са два различни спорта – футболът на живо и по телевизията. В момента</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>спортът се развива по-скоро като медиен продукт, отколкото като състезание.</em></p>
</blockquote>
<p>Всичко се прави от гледна точка на това да бъде по-атрактивен за по-широк кръг от хора.</p>
<p>Неслучайно президентът на „Реал“ (Мадрид) Флорентино Перес каза, че най-големият им противник ще бъдат не другите отбори, а „Тикток“ и „Нетфликс“. На младите хора много трудно ще им привлечеш вниманието за толкова дълго време върху дадено нещо – да изгледат 90 минути футбол. Но когато си на стадиона, този въпрос не стои, атмосферата те потапя в нещо съвсем различно.</p>
<p>Гледането на футбол по телевизия или по различни платформи си има своите плюсове, особено при прякото комбинирано предаване, когато имаш 5-6 двубоя и кадърът се прехвърля на стадиона, където става нещо интересно. Тук вече има друга вътрешна динамика, защото се добавя неизвестност.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2025/08/dir.bg-award-min.jpg.960.webp" alt="Теодор Борисов" loading="lazy" decoding="async" width="1920" height="1262"><figcaption>Тази година гостът ни получи реномираната награда Web Report в категорията за спортна журналистика.</figcaption></figure>
<p class="q"><strong>– Освен ако си запален фен, който гледа своя отбор…</strong></p>
<p>– Точно така, тогава няма как да са ти интересни тези възможности.</p>
<p>Преди години всички двубои от даден кръг бяха в един и същи ден, по едно и също време. Сега заради телевизията се прави така, че да са един след друг. Ако някой чужденец идва в София, за 2-3 дни може да види два или три мача. А ако си наистина отдаден пред телевизора, това означава от 12 на обяд до 12 вечерта да седнеш и да не станеш. Просто сменяш каналите.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>При все повече хора го има моментът на пресищане, защото футболът извира отвсякъде.</em></p>
</blockquote>
<p>Но</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>поне за мен няма нищо по-хубаво от това да си на пълен стадион.</em></p>
</blockquote>
<p>Феновете на единия, на другия отбор, неутрални. Създава се атмосфера, която за час и половина те откъсва от всичко, което те тормози в делника.</p>
<p class="q"><strong>– Абсолютно! Много бих се радвал да мога да водя децата си спокойно на мачове, защото това е спортът, а не онова, което ще се бори с „Нетфликс“ и HBO. Но явно не то плаща сметката. Как ще изглежда според теб бъдещето на това състезание с платформите?</strong></p>
<p>– То е битка между новото и старото. Когато през 2014 г. на мача от Световното първенство между Франция и Хондурас за първи път признаха гол с помощта на технологията за голлинията, това се възприе като някакъв еволюционен ход напред.</p>
<p>Футболът е доста по-консервативна игра, отколкото, да кажем, тениса, където до 2006 г. успяха да усъвършенстват ястребовото око. Доста по-различен от „Формула 1“, което си е спорт – технология сам по себе си. Там, ако технологията я няма, ще се върнем при Фанджо и 50-те години на миналия век.</p>
<p>Очаквам новият филм за „Формула 1“ с Брад Пит да вдъхнови много хора да се насочат към този спорт. Там определено има криза с големите имена. Преди</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>имаше по-изразени индивидуалности като Шумахер, Хакинен, Култард, Монтоя, тогава технологията отива на втори план.</em></p>
</blockquote>
<p>Сега индивидуалността на пилотите сякаш не е толкова важна, а това каква е разработката на болида.</p>
<p>А във футбола след това се появи ВАР. Куриозното е, че за първи път го използваха официално в австралийското първенство… Австралия не минава за много футболна нация, но там решиха да го пробват. Както и тази технология, при която съдията, след като види повторението, комуникацията му със стаята на асистентите се предава пряко в ефир – това вече има елемент на риалити шоу. Чуваш как си говорят и как се аргументира решението.</p>
<p>За да се стигне до този момент, в който съдиите първо трябва да обяснят на телевизионните зрители и феновете на трибуните защо е отменен даден гол или защо е признат. Или това, което се въведе в Световното клубно първенство, камерите от гледна точка на съдиите.</p>
<p>Посоката, към която е поел конкретно футболът, като най-комерсиален спорт, е все повече риалити елементи. За да се бориш с Нетфликс, с HBO, с всички други платформи, явно трябва да даваш съдържание, което да не е само спортно.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2025/08/Bozhidar-Kraev-Sydney-min.jpg.960.webp" alt="Теодор Борисов" loading="lazy" decoding="async" width="1536" height="1052"><figcaption>Теодор стигна до Австралия, за да разкаже за успехите на Божидар Краев</figcaption></figure>
<p class="q"><strong>– А към това идват и социалните мрежи…</strong></p>
<p>– Аз ги смятам за най-голям враг на спортната журналистика. За футболистите медиите не са това, което са били навремето.</p>
<p>Всеки вече може да общува директно със своите последователи чрез снимки, коментари. Дори не е нужно да го прави лично, има си екип, който да поддържа профила. Така</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>журналистите вече се разглеждат като някакви нахалници, които след мача те чакат за интервю, а ти не си в настроение.</em></p>
</blockquote>
<p>Същите тези неща, клиширани, може да си ги кажеш във фейсбук, в туитър.</p>
<p class="q"><strong>– Само че украсени, защото имаш екип, който ги пише. И даже няма нужда да връзваш три изречения, което често не ти е по интелектуалните възможности.</strong></p>
<p>– Абсолютно! Освен това, както се казваше в една класическа книга, „всички са равни, но някои са по-равни“ по отношение на медиите. Телевизията е цар. Каналите, които държат правата за първенствата, имат ексклузивен достъп до играчи и треньори след срещата. И обикновено, за да не бъдат глобени,</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>повечето действащи лица дават интервю за съответните медии, след което просто отминават останалите.</em></p>
</blockquote>
<p>Седиш 40 минути, само за да видиш как някой идва и ти маха с ръка. Докато инфлуенсърите също вече минават в графата „спортни журналисти“ и получават ексклузивен достъп.</p>
<p>Виждаш, че дадения инфлуенсър го следят 300 000 души, а медията, за която ти пишеш, има потенциална аудитория 30 000. На кого ще дадеш достъп?</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2025/08/Egypt-min.jpg.960.webp" alt="Теодор Борисов" loading="lazy" decoding="async" width="2048" height="1536"><figcaption>Египет</figcaption></figure>
<p class="q"><strong>– Много е тъжна тази тенденция, защото е и много различна отговорността, която носят инфлуенсърите и журналистите – независимо дали говорим за спорт, за технологии или за каквото и да било друго.</strong></p>
<p>– Във футбола на високо ниво, видя се и от Световното клубно първенство в САЩ,</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>идеята по-скоро е да се акумулират възможно най-много пари, които уж се разпределят за всички,</em></p>
</blockquote>
<p>докато, естествено, за най-богатите ще има най-много.</p>
<p>Немалко хора, освен че се оплакват от пренасищане с футбол, търсят нещо алтернативно, нещо, което да им напомня за 80-те и 90-те години. Затова, колкото и да е странно, нискоразредният футбол в Англия се радва на огромна популярност.</p>
<p>Ще видим как ще се развият тенденциите, но генералната посока е натам.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>ФИФА, УЕФА, големите играчи гледат по всякакъв начин да капитализират популярността на футбола, да отворят нови пазари.</em></p>
</blockquote>
<p>Женският футбол е следващата брънка във веригата. УЕФА направи програма, с която до 2030 г. да инвестира €1 млрд. в него. Дамите наистина заслужават, защото през годините са търпели множество подигравки и унижения. Но това е още един знак, че</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>парите ще играят все по-важна роля.</em></p>
</blockquote>
<p class="q"><strong>– Наистина, вървим към все повече риалити – камери, истории от първо лице, все по-близко предаване. А стигаме до това, което каза за „Формула 1“, а аз го виждам във всички спортове: по-малко спортисти, които са забележителни личности, идват с наистина силни истории, любопитен път, харизма… Не е ли това странен парадокс?</strong></p>
<p>– Интересни истории винаги има, стига човек да знае къде да ги търси.</p>
<p class="q"><strong>– Определено!</strong></p>
<p>– Но го има и другото, с което технологията влияе негативно във спорта. Да,</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>в момента е възможно най-доброто време да си активен спортист и конкретно футболист.</em></p>
</blockquote>
<p>Технологиите помагат на треньори и скаути непрекъснато да следят антропометрични данни, показатели – скорост, издръжливост, бързина. Затова са всички тези модерни потници, които в реално време измерват всички показатели.</p>
<p>Подборът на футболисти вече става по този начин. Отдавна мина времето, когато се гледаха видеокасети, дискове, някакви компилации. Всеки отбор в момента търси конкретен профил, играч, който му трябва, и това спестява много разходи за скаутинг. Но пък, от друга страна,</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>до голяма степен роботизира целия процес.</em></p>
</blockquote>
<p>Клубовете произвеждат определен тип играчи, които трябва да покрият определени физически характеристики, а</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>на индивидуалностите се гледа с пренебрежение, защото всичко трябва да се развива на висока скорост, бързо да се освобождаваш от топката.</em></p>
</blockquote>
<p>Например в Англия скоростта е главозамайваща. Повечето елементи са механично заложени, а фантазията някак си отсъства и това е все по-видимо с всяка година.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2025/08/Van-Persie-min.jpg.960.webp" alt="Теодор Борисов" loading="lazy" decoding="async" width="1200" height="745"><figcaption>Теодор с Робин Ван Перси</figcaption></figure>
<p class="q"><strong>– Уви… Това ли те кара да пътуваш, за да пишеш за мачове на по-екзотични места, не толкова популярни, не толкова комерсиални?</strong></p>
<p>– За мен футболът е нещо различно.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>211 държави са членки на ФИФА, а на ООН са 197.</em></p>
</blockquote>
<p>Тоест, за една нация е по-лесно да получи признание като футболен субект, отколкото като политически.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Футболът винаги е обвързан със социалните, с обществените процеси, с политиката.</em></p>
</blockquote>
<p>Определено не е просто спорт, в който 22-ма ритат някаква топка, други ги гледат.</p>
<p>Възможността да не се съсредоточиш само върху един шампионат или върху една държава, да видиш най-различните нюанси, е това, което може да обогати не само спортната, но и общата ти култура.</p>
<p>Някога световните, европейските първенства са били сблъсък на култури, на нации. Лека-полека футболът се глобализира. Например Люксембург дълги години е аутсайдер, докато емигрантските общности, особено португалската, започват да вземат участие и профилът се променя. Появяват се нови играчи със съвършено нов менталитет, чужд на самата нация.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>В момента всичко е претопено</em></p>
</blockquote>
<p>и единствено в женския футбол се наблюдават такива разлики, защото чисто еволюционно той не е достигнал това ниво, където са мъжете. Все още на нивото на мъжкия футбол от началото от 90-те години.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>В момента малките деца са от „Барселона“, от „Реал“ (Мадрид), от „Ливърпул“. С местното първенство, ако не е достатъчно конкурентно, никой не се занимава,</em></p>
</blockquote>
<p>при положение, че можеш да превключиш на който искаш канал и да гледаш висококачествен футбол. Има обаче и държави, които все пак са си запазили тази култура. Да кажем Сърбия – изобщо не играят някакъв извънземен футбол, но ти си от „Партизан“ или „Цървена звезда“, стадионите доскоро бяха пълни на дербито.</p>
<p class="q"><strong>– Не е ли самоубийствено това, че се губи идентичността на различните държави? Както каза, всички искат да са бързи, ефективни, а може би е по-стойностно, ако италианците са със силна защита, бразилците са технични, а англичаните си разчитат на центрирания…</strong></p>
<p>– От една страна се губи, наистина. Ако всички станат еднакви, пак ще е атрактивно да са на високо ниво, но само по цветовете на фланелките ще можеш да разбереш кой какъв е.</p>
<p>Другото мислене е, че в спорта винаги най-важна е победата – титлите, успехите. А в днешно време е дори още по-важно, защото върви със сериозни пари. Наградните фондове са такива, каквито навремето не са и сънували. Особено в клубния футбол това е</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>хранителна верига, където редовно трябва да се класираш за големи състезания, за да имаш съответните парични постъпления.</em></p>
</blockquote>
<p>Всяка държава си избира път. Южноамерикански страни дълго време бяха износител за Европа на големи имена. Днес в Бразилия, при цялата нестабилна политическа обстановка и спортните проблеми, местните отбори успяха да намерят сериозно финансиране и вече привличат бразилци от Европа в разцвета на силите им. Бразилските отбори доминират в Южна Америка, а в същото време националният отбор е в едно от най-слабите си състояния някога, играчите са като извадени от калъп.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Тази Бразилия няма нищо с онази, когато всички си спомнят и заради която много хора са се влюбили в футбола.</em></p>
</blockquote>
<p>В момента няма нито една личност там. Някой ще каже Винисиус Жуниор, но да го сравниш с Роналдо, с Ривалдо, с Роналдиньо, за мен е смешно.</p>
<p>Ако се върнем на един от предишните ти въпроси, след Меси и Роналдо – това донякъде преекспониране съперничество, във футбола имаш Мбапе, Ямал, Холанд, но не и някоя фигура, за която да кажеш: „Видиш ли, ето нов Марадона, Пеле!“.</p>
<p>Изключваме Ямал, който, по подобие на Пеле, печели голямо първенство на 17. Момчето едва излиза от пубертета, решава да направи един малко по-„разчупен“ рожден ден и веднага му скачат всички медии, че се е провалил, парите са го развалили.</p>
<p>И в другите спортове е така. В леката атлетика има ли лекоатлет след Юсейн Болт, когото цял свят да го знае?</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2025/08/Montreal-Canadien-min.jpg.960.webp" alt="Теодор Борисов" loading="lazy" decoding="async" width="2048" height="1538"></figure>
<p class="q"><strong>– Мислиш ли, че може да се спре тази въртележка?</strong></p>
<p>– Има много варианти. Във футбола имаше такъв период на хвърчене в облаците в края на миналия и началото на този век. Луиш Фиго отиде от „Барселона“ в „Реал“ (Мадрид), чупиха се трансферни рекорди. И тогава една медийна групировка – „Кирх“, която държеше правата на много от големите шампионати, фалира. Последваха 3-4 години на стагнация. Тогава се въведоха по-сериозни лицензионни изисквания за отборите в евротурнирите, че трябва да имат обезпечено финансиране, независимо от конкретен спонсор.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Със сигурност трябва да стане някакво неочаквано събитие, за да се промени този модел. Докато нещо носи пари, няма как да го смениш и някой от добра воля да реши да направи промяна.</em></p>
</blockquote>
<p>Преди години Фабио Капело беше в София и имах възможността да го интервюрам. Попитах го: „Не беше ли по-добре по Ваше време, когато евротурнирите бяха на директна елиминация, още първия кръг може да се падне шампионът на България с европейския клубен шампион в сравнение със сега, групови фази, безброй мачове…?“.</p>
<p>Капело ме погледна със съжаление за моята наивност и отвърна: „Не. Сега е по-добре за големите клубове. Ако ЦСКА играе с „Нотингам“, европейския клубен шампион, елиминира го първия кръг, септември месец, интересът към този турнир ще спадне, клубовете ще претърпят финансови поражения“.</p>
<p>Големите клубове искат да имат сигурен вариант, че ще продължат. Този нов формат – без групова фаза, с обща лига в Шампионската лига, помогна на „ПСЖ“, които с резултатите си щяха да са отпаднали. Вместо това с три силни мача за целия начален етап се класираха за следващата фаза и там се разиграха.</p>
<p class="q"><strong>– Този модел е заимстван от комерсиалния американски подход в НБА или НХЛ.</strong></p>
<p>– Да, американците са известни с това, че успешно монетизират спорта. Но каквото и да си говорим, кучетата си лаят, а керванът си върви. Спортът си продължава, големите турнири и шампионати следват един след друг.</p>
<p>Виждаме каква аудитория събират Олимпийски игри, световни и европейски първенства по футбол –</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>по телевизионни рейтинги това са най-големите събития във всяка държава.</em></p>
</blockquote>
<p>Но може би не е случайно, че когато започна пандемията и светът спря за няколко месеца, телевизиите изведнъж се зачудиха какво да правят и на някого му дойде свежата идея да се пускат стари спортни събития. За много хора това се оказа една от малкото радости в онзи момент.</p>
<p>В чисто психологически план, ако се замислиш, колко неща през годините са те карали да се чувстваш горд? Ако си сложим ръка на сърцето,</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>няма събитие от прехода, което да е генерирало толкова положителни емоции, колкото 1994 година.</em></p>
</blockquote>
<p class="q"><strong>– С нищо не може да се сравни. Сигурен съм, че всеки, който е бил поне хлапе тогава, си спомня къде е гледал всеки отделен мач, дори да няма никакъв интерес към футбола.</strong></p>
<p>– Това е единственият момент от Втората световна война насам, в който нацията е била наистина обединена. Затова е и такава болката, че няма да се повтори.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Такива неща не се случват всеки ден и затова остава в историята.</em></p>
</blockquote>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2025/08/FIFA-Museum-Zurich-min.jpg.960.webp" alt="Теодор Борисов" loading="lazy" decoding="async" width="1355" height="903"><figcaption>Музеят на ФИФА в Цюрих</figcaption></figure>
<p class="q"><strong>– След толкова години в спортната журналистика, имаш ли своето обяснение защо точно футболът е най-успешният спорт? Толкова ли е гениален, толкова ли е различен от всички останали?</strong></p>
<p>– Това е въпрос, който се питат и колегите, които не се занимават с футбол, а отразяват баскетбол, плуване. Също и самите спортисти, още по соц време, когато България има медали в борбата, художествената гимнастика, вдигането на тежести, а пак най-добре платени са били футболистите.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Много е трудно на човек, който няма отношение към футбола, да му обясниш защо този спорт е най-популярен.</em></p>
</blockquote>
<p>Има теории, че правилата са най-разбираеми, че най-лесно можеш да го практикуваш. Един от другите минуси на навлизането на технологията в спорта, е, че имаш измервателни уреди, ВАР, които обаче го оскъпяват. Тоест, вече не е толкова достъпен, колкото е бил преди. Вече да спортуваш е инвестиция, не е нещо, което просто така правиш в свободното време.</p>
<p>Футболът все пак остава спорт, в който едно момче или момиче от социалните низини може да пробие и да получи път в живота. 90% от най-прочутите футболисти идват от бедни семейства, крайни квартали, родителите работят на няколко места, за да купят първата топка. Футболът се утвърди като възможност, ако си достатъчно упорит и да пробиеш, да си осигуриш прехраната.</p>
<p>Освен това е колективен спорт. В тениса например, каквито и средства да вложиш, шансът да попаднеш в топ 100 е значително по-нисък, отколкото във футбола да успееш да постигнеш прилично ниво някъде.</p>
<p class="q"><strong>– Спомена, че вече не ни трябват хора на линиите в тениса, няма ги и във волейбола. Можем ли скоро да се окажем в ситуация, в която няма да ни трябват и самите спортисти? Технологията да ги уподоби по красив начин и човекът да излезе от картинката.</strong></p>
<p>– Не знам, може и в тази посока да се работи. Този сегмент на електронните спортове не ми е чак толкова познат, но е факт, че там</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>наградните фондове вече са такива, каквито 2/3 от нормалните спортове не достигат.</em></p>
</blockquote>
<p>Но много се съмнявам, че ако събереш най-добрите състезатели на FIFA или Football Manager в един футболен отбор, те ще могат да постигнат някакво дори прилично ниво.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Дигиталният свят е едно, реалният свят е друго.</em></p>
</blockquote>
<p>Едно от нещата, които правят спорта универсален, е, че върви заедно със социалните процеси. Той не е изолиран остров. Докъдето стигне нашата дигитализация, дотам ще продължи и в спорта.</p>
<p class="q"><strong>– Човешкото несъвършенство също по някакъв начин според мен е плюс в спорта. ИИ вече е успешен като помощник за инвестиции. Обаче все още не съм научил за ИИ, който е достатъчно успешен да дава прогнози за мачове. И според мен причината е човешката страна, несъвършенството, грешката, заради която понякога фаворитът може да загуби.</strong></p>
<p>– Тук идва един друг проблем, свързан със социалните мрежи и тяхната обратна страна. Ти наистина можеш да контактуваш с феновете. Само че нерядко някой футболист прави грешка, губи мач например. И има случаи да получава хиляди гневни съобщения от някого, защото си е изкарал червен картон и му е повалил „фентъзито“. Това е един допълнителен натиск, дигитален тормоз. Ако си малко по-лабилен психически, в един момент се питаш: „Струва ли си?“.</p>
<p>Трябва да приемем, че спортистите са хора. Публични личности са, да, трябва да си пазиш имиджа, едно е аз или ти да пийнем две големи, да отидем и да направим някой зулум, друго е да го направим публична личност. И все пак, това са нещата от живота.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>В момента всички сме в едно увеличително огледало,</em></p>
</blockquote>
<p>всеки следи какво прави другият. Спортистите много добре го знаят и им е приятно, когато виждат няколко хиляди лайка и сърчица на своите публикации, а в същото време не са в състояние да изтърпят 10 критични коментари.</p>
<p class="q"><strong>– Според теб имат ли предел човешките възможности в спорта? Продължаваме да подобряваме в леката атлетика, в плуването, а други места като вдигането на тежести се налага да променяме условията, за да изглежда, че подобряваме рекорди…</strong></p>
<p>– Всичко е функция на другите области – медицина и технологии. Искаме или не, ще засегна темата за допинга. Ясно е, че за рекордите в леката атлетика от 80-те години, трябва да сме много наивни да смятаме, че достигналите ги са били само на витамини и минерална вода, след като толкова време не са подобрени.</p>
<p>Неслучайно Стефка Костадинова в един момент каза: „Нека най-накрая някой да подобри моя рекорд, за да се види, че спортът се развива“.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Зрителите не биха искали да гледат нещо, в което едни свещени крави седят от години.</em></p>
</blockquote>
<p>Леброн Джеймс подобри рекорда на Уилд Чембърлейн за най-много точки в НБА. При все, че по времето на Чембърлейн не е имало 3 точки и със сигурност, ако се преизчислят, Леброн ще е доста далеч.</p>
<p class="q"><strong>– Както и на Овечкин трябваше да му измислят рекорда за голове в редовния сезон, защото иначе нямаше как да подобри постижението на Грецки за общ брой голове.</strong></p>
<p>– Точно. А Уейн Грецки не възропта от това. Както беше и в България, когато Бербатов подобри постижението на Христо Бонев за голове, без да сравняваме срещу кого е вкарвал единият и другият.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2025/08/Aberdeen-min.jpg.960.webp" alt="Теодор Борисов" loading="lazy" decoding="async" width="1536" height="964"><figcaption>Теодор в Абърдийн пред статуята на сър Алекс Фъргюсън</figcaption></figure>
<p class="q"><strong>– И колко мачове са се играли от националните отбори по времето на двамата.</strong></p>
<p>– Самите спортисти са наясно, че</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>за да се развива спортът, трябва да има нови идоли. Понякога дори с цената на някакви компромиси.</em></p>
</blockquote>
<p>Но спортът е това. Има ги положителните примери, има ги и отрицателните. Като в живота.</p>
<p>Винаги съм се учудвал, когато някои хора обвиняват спортистите, че не заемат активна обществена позиция, защо се снимат с този или онзи. Повечето от тях са аполитични и активностите им се простират дотам, ако някой им финансира подготовката, след това да са благодарни.</p>
<p>Трябва да се научим да различаваме – невинаги спортните идоли са такиви в живота. Има достатъчно примери за хора, които са страхотни футболисти, баскетболисти, борци, щангисти, а в живота са… да не казвам лоша дума, но с меко казано спорен профил.</p>
<p>След като си привърженик на даден спорт, на даден спортист, трябва да се научиш да го преживееш в пълния му вид. Да, разочароващото е, със сигурност, когато човекът, когото си гледал по телевизията, всъщност е друг на живо. Но това също е част от магията на спорта и на телевизията.</p>
<p class="q"><strong>– Много често подценяваме спортната журналистика, включително и в медийните среди, а има един парадокс – през последните години толкова много хора като Пламен Младенов, като Мартин Иванов, като теб, ги смятаме за едни от най-ерудираните, за еталон за обща култура. Как става така?</strong></p>
<p>– Отношението към журналистите като цяло не мисля, че е по-различно. За някои са мисирки, за други са с други термини. Ще обидя много хора, но все пак по моята докторантура съм работил в Загреб. Там няма журналистически факултет, нито исторически. Има философски факултет, където са обединени всички хуманитарни науки.</p>
<p>А журналистиката е част от Факултета на политическите науки. Какво означава това? Хората смятат, че тя е обвързана с политиката и за да станеш журналист, трябва да научиш основите – социология, политология, история, как функционират нещата. Едва тогава вече да станеш журналист, като натрупаш някакви познания.</p>
<p>В същото време, за да си спортен журналист, трябва да имаш интерес към спорта. Не казвам, че трябва да си бил състезател, да си завършил НСА. Съвременната епоха дава много добри възможности като спортен привърженик, като човек, който е отдаден на спорта, да следиш събитията.</p>
<p>Конкретно за себе си мога да кажа, че гледам да имам и общата картина. За да усетиш колко значим спорт е футболът, как е обвързан с политика, с история, с география, трябва да разбираш и от тях. Не само да те интересува дали даден отбор играе 4-4-2 или 3-5-2, дали в средата на терена е „диамант“ или „коледно дърво“.</p>
<p>Питаш ме защо е толкова голям футболът? Ако си пуснеш едно телевизионно студио и хората ти говорят само в тактики и цифри, ще смениш канала. Само че на големите първенства колегите канят и актьори, хора на изкуството, обществени личности, които да говорят за футбол. Именно за да покажат, че той обхваща всички сфери на обществото и всеки има отношение.</p>
<p>Този, който подценява журналистите, генерално смятам, че подценяват труда на хората. Защото, ако искаш да се развиваш, във всяка една сфера, без значение дали е журналистика, трябва да посветиш много време, да се усъвършенстваш, да напредваш, да не стоиш на едно място. Хората виждат крайния продукт. Какво ти е коствало да стигнеш дотук, не ги интересува много.</p>
<p>Това е като при спортистите, конкретно българските. Когато Григор спечели, всички сме доволни. Когато загуби или се откаже по здравословни причини от US Open: „Ех, Гришо, пак се е намерил гадже“. А в същото време какво му е коствало да стигне дотам да ни е най-разпознаваемият спортист в глобален план, не ни интересува. 58 поредни турнира от „Големия шлем“ да си там… Хората, които се интересуват от тенис, знаят кой е Григор Димитров. Но теб те интересува само дали е спечелил този мач, с кого си ляга.</p>
<p>Такъв тип хора няма как да очакваш да уважават журналистите, след като не уважават и най-известните българи.</p>
<p class="q"><strong>– Как би изглеждала спортната журналистика един ден, ако нещата се развият така, както ти би искал?</strong></p>
<p>– Спортната журналистика изглежда така, както искат да изглежда читателите, зрителите. Медиите се влияят от това, което искат или предполагат, че искат хората.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Голяма част от медиите мислят, че на хората им се четат креватни история и затова са пълни с това.</em></p>
</blockquote>
<p>В спортната журналистика имаме едно опасно съчетание от изкуствен интелект и липса на естествен интелект. Много копи/пейст. Много писане без проверяване. Лесно можеш да клъвнеш някоя фалшива новина и да я разпространиш. И,</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>да си го кажем директно, липса на задълбоченост. Фастфуд журналистика.</em></p>
</blockquote>
<p>Просто защото някои хора са уморени да прочетат текст, който е повече от три абзаца. Камо ли пък, ако е някоя по-сериозна разработка.</p>
<p>Има, за щастие, и обратния пример, благодарение на това все още съществуват някои вестници. Има кой да ги чете и това показва, че все още не сме се върнали съвсем до първобитно-общинния строй – да се изразяваме в картинки и нечленоразделни звуци.</p>
<p>Каква ще е посоката на журналистиката изобщо, зависи от хората. Ако им се чете фастфуд, ще има повече медии, които предлагат такава. Ако хората искат по-качествени неща, самите медиите ще вдигнат нивото. Но моделът „много неща с малко пари“, който се практикува, изначално е погрешен и не води до добри резултати.</p>]]></content:encoded>
      <enclosure url="https://img.karamanev.me/2025/08/Aberdeen-min.jpg.960.webp" type="image/webp" length="0" />
    </item>
    <item>
      <title>„Край! Без телефон! Не, важното е какво прави детето с него“</title>
      <link>https://karamanev.me/sreshti/donika-borimechkova-detsa</link>
      <guid isPermaLink="true">https://karamanev.me/sreshti/donika-borimechkova-detsa</guid>
      <pubDate>Fri, 15 Aug 2025 06:00:22 GMT</pubDate>
      <dc:creator>Георги Караманев</dc:creator>
      <category>Срещи</category>
      <description>Как да намерим баланса и децата да използват технологиите пълноценно, без това да доведе до проблеми? Дълга поредица с важни Детски Дигитални истории имаше за цел да ни помогне в търсенето на толкова деликатния среден път. Над 350 родители и близки на деца до 11 г. се включиха в анкетата на сайта. Доника Боримечкова е психолог и психотерапевт с повече от 14 години опит, работи с деца на всякаква възраст. Преди да се насочи към психологичното консултиране, 5 години е в екипа на държавна детска градина. Бакалавър по начална и предучилищна педагогика, магистър по психология на развитието. Заедно с нея подготвихме анкетата, а сега е време да обсъдим резултатите и да потърсим важните акценти. За страха от дигиталното, за големите предизвикателства на технологиите и изкуствения интелект. За баланса. Както и в останалите теми, акцентът пада върху полезните съвети, които, надявам се, ще помогнат на повече възрастни да помогнат на децата край себе си така, че технологиите да се превърнат в техен приятел.</description>
      <content:encoded><![CDATA[<p><img src="https://img.karamanev.me/2025/08/donika-borimechkova-detsa.jpg.960.webp" alt="Доника Боримечкова" /></p><div class="intro"><p><em>Как да намерим баланса и децата да използват технологиите пълноценно, без това да доведе до проблеми? <a href="https://karamanev.me/tag/detsa">Дълга поредица с важни Детски Дигитални истории</a> имаше за цел да ни помогне в търсенето на толкова деликатния среден път. Над 350 родители и близки на деца до 11 г. се включиха в анкетата на сайта.</em></p>
<p><a href="https://karamanev.me/technologii/detsa-tehologii-rezultati"><em>(Изводите от нея накратко ще намерите тук.)</em></a></p>
<p><em><strong>Доника Боримечкова</strong> е психолог и психотерапевт с повече от 14 години опит, работи с деца на всякаква възраст. Преди да се насочи към психологичното консултиране, 5 години е в екипа на държавна детска градина. Бакалавър по начална и предучилищна педагогика, магистър по психология на развитието.</em></p>
<p><em>Заедно с нея подготвихме анкетата, а сега е време да обсъдим резултатите и да потърсим важните акценти. За страха от дигиталното, за големите предизвикателства на технологиите и изкуствения интелект. За баланса. Както и в останалите теми, акцентът пада върху полезните съвети, които, надявам се, ще помогнат на повече възрастни да помогнат на децата край себе си така, че технологиите да се превърнат в техен приятел.</em></p>
</div>
<p class="q"><strong>– Как да срещаме децата с технологиите? <a href="https://karamanev.me/sreshti/donika-borimechkova-ekrani">Говорихме си с теб</a> колко е важна темата и стигнахме до идеята да попитаме родителите и близките на децата. В анкетата се включиха немалко хора, учуди ли те нещо в отговорите?</strong></p>
<p>– Някои неща ме изненадаха. Например, колко много хора казват:</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>„Нямам проблем с екранното време на децата“.</em></p>
</blockquote>
<p>Не мисля, че е точно така. Това ми е работата, говоря си с много семейства и досега не съм чула някой да казва, че няма проблем с това.</p>
<p class="q"><strong>– Аз също. Всеки, с когото съм говорил по темата, а и аз като родител, определено смятам, че имам такъв проблем.</strong></p>
<p>– Именно… Доколко са били честни в отговорите на въпросите си? Наистина, всеки човек, който идва в кабинета ми, казва, че има проблем. Това е един от първите задължителни въпроси:</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>как да им огранича екранното време?</em></p>
</blockquote>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2025/08/donika-borimechkova-detsa-2.jpg.960.webp" alt="Доника Боримечкова" loading="lazy" decoding="async" width="2000" height="1333"><figcaption>снимки: Добрин Кашавелов</figcaption></figure>
<p class="q"><strong>– И при мен е така, много хора коментираха, че това е големият въпрос. Защо няма конкретна рецепта и практически съвети? Което е малко странно, след поредица от над 10 текста. Да, няма точна рецепта – точка първа, спираш телефона след час, точка втора – отделяш 27 минути за разговор с детето си всеки ден…</strong></p>
<p>– Точно това е! Чисто технологично ние можем да дадем – ти като технологичен специалист, аз като психолог – насоки какво да се направи. Първа, втора, трета стъпка. Позвай Google Family Link, следи какво прави детето. Куп неща може да се направят! Заключвай му екрана след определено време.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Но как ще му понесе на това дете, ако механично се повтори рецептата?</em></p>
</blockquote>
<p>Как ще понесе на семейството? Всичко това е индивидуално и много относително.</p>
<p>Например, пристига при мен млада двойка, детето е съвсем малко, на 5-6 месеца. Те са постоянно в скандали, драми и не могат да разберат как се е стигнало дотам. Бяха решили, че раждането на детето е проблемът.</p>
<p>И двамата са геймъри, в някакъв момент решили, че то трябва да стои далеч от екран, но така вредят на собствените си удоволствия и добре прекарано време. Не са щастливи от това, което се случва и не детето е проблемът!</p>
<p>Тоест, за всяко семейство тази екранна програма е много автентична и специална.</p>
<p class="q"><strong>– В същото време всички знаем, че до 3 години детето не трябва да има достъп до екран. Какво да прави едно такова семейство, така че да не си развали връзката, но и да намери здравословната бариера за детето?</strong></p>
<p>– Детето няма как да е изцяло далече.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Родителите да си изхвърлят компютрите ли?</em></p>
</blockquote>
<p>Ние с теб, като сме гледали телевизия всяка вечер, какво ни е?</p>
<p class="q"><strong>– Тоест, не трябва да се притесняваме толкова?</strong></p>
<p>– Не трябва да се втелясваме. В смисъла на точно това дребнотемие, в което изпадаме по отношение на дигиталното и на екрана.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>„Край! Никакъв!“. Не, това не е решение, балансът е. Но е трудно решение.</em></p>
</blockquote>
<p>Това, което за мен е много важно, е, че отвъд количествените измерения – колко екранно време има детето, трябва да се гледат и качествените. Какво прави там това дете.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2025/08/donika-borimechkova-detsa-7.jpg.960.webp" alt="Доника Боримечкова" loading="lazy" decoding="async" width="2000" height="1333"><figcaption>снимки: Добрин Кашавелов</figcaption></figure>
<p class="q"><strong>– Защо всички толкова ни е страх?</strong></p>
<p>– Не мисля, че всички ни е страх, но, да, има една тревога около дигиталната реалност. Като че ли не знаем какво да правим, когато имаме проблем.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Сякаш, когато имаш затруднения в дигиталното, винаги трябва да потърсиш някой друг, който разбира повече от теб.</em></p>
</blockquote>
<p>Това е сериозна тревога, особено по отношение на това какво се случва с децата ни. Мисля, че всъщност това е ядрото. Сетивото, зрението е един от най-силните ни инструменти, обектът „поглед“. По този начин ние обменяме един с друг, помежду си.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Залепваме, хлътваме в тази дигитална реалност. Тя става много по-реална на моменти от реалната.</em></p>
</blockquote>
<p>И докато ние, все пак живели и аналогово, имаме някакви механизми да осъзнаваме, че това е паралелен, не толкова реален свят, за децата, които растат в дигиталните поколения, това е реалността, естествената среда, нормалното обиталище.</p>
<p class="q"><strong>– И ние като родители трябва да им покажем останалото, иначе кой да го направи?</strong></p>
<p>– Те плуват и в двете вселени.</p>
<p class="q"><strong>– Познавам немалко деца, които плуват само в дигиталната.</strong></p>
<p>– Да, и обратното. То там те присъстват малко по-различно – с въображаемите си тела, с аватарите си. В дигиталното едно дете може да сътвори отбор по футбол, да победи страхотни великани, титани на спорта. А в действителността да е с някакви ограничения – дали увреждане или неглижиране на здравословното състояние, затлъстяване.</p>
<p>Те там присъстват с въображаемите си тела. Много мислих за това – точно за тази тревога. Франсоаз Долто говори за неосъзнатия образ на тялото. Като че ли това, което виждаме – и по себе си, и по децата, е много ярко демонстрирано в дигиталното, то се проектира там и погледът невинаги е лек за понасяне.</p>
<p>Непрекъснато да си под наблюдението на някого, е доста смущаващо. Заради това имаме сериозен проблем с онлайн тормоза. Училищният тормоз и преди е съществувал, но е бил ограничен в рамките на сградата, винаги имаш възможността да се измъкнеш. Докато сега това нещо си го носиш в джоба и не можеш да избягаш.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2025/08/donika-borimechkova-detsa-6.jpg.960.webp" alt="Доника Боримечкова" loading="lazy" decoding="async" width="2000" height="1333"><figcaption>снимки: Добрин Кашавелов</figcaption></figure>
<p class="q"><strong>– Трябва ли да правим по-привлекателен „офлайн живота“? Можем ли, или е късно? Има ли възможност пак да има деца, които си играят на улицата? За мен това е още една огромна разлика в живота на последните поколения.</strong></p>
<blockquote class="pullquote">
<p class="cite"><em>– И сега има такива деца. Обаче сякаш ни пречат.</em></p>
</blockquote>
<p>Тук говорим за промяна на нагласите. Какво правят децата? Не само в дигиталното, но и във външния, в реалния свят. Непрекъснато чувам хора, които крещят по деца, защото си играят извън площадката. Да,</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>няма значение къде си играят. Да, децата са шумни.</em></p>
</blockquote>
<p>Качвам се в градския транспорт. Извинявай, как да са ни спокойни юношите и да не проявяват агресия, като ние постоянно ги хокаме и им се караме, че са шумни и ни пречат?</p>
<p class="q"><strong>– Уж искаме да им помогнем. Но, ако се върнем на родителите, които би трябвало да са най-активни в отношението с младите, има два щекотливи въпроса, които разделят почти поравно отговорилите. Използват ли децата електронни устройства два часа преди сън и спираме ли ги по време на вечеря. Тук си признавам, аз съм от „лошата“ страна и за двете. Понякога да гледаме нещо смислено заедно, да го обсъдим, е здравословно прекарано време, така ми се струва.</strong></p>
<p>– Естествено! Пак става дума за количественото и качественото измерение на екрана.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Много по-важно е да знаем какво правим на екран, отколкото колко време го правим.</em></p>
</blockquote>
<p>Дори не говоря за децата, първите „digital-native“ деца отдавна са възрастни. Едно е да скролваш два часа, друго е да слушаш подкаст, трето е да си говориш с гаджето, четвърто – да изпълняваш организационни задачи, да си пишеш домашното, да гледаш уроци. Има огромна разлика.</p>
<p>Всъщност, здравословният проблем от излагането пред екран е неврологичен в най-малката възраст – от 0 до 3. Но ние и там не можем да ги изолираме! Това, което поне можем, е да внимаваме за еднократното време. Едно е да му дадеш да изгледа песничка за пет минути, докато си прехвърлиш храната и сервираш, а съвсем друго – да го оставиш да рови в YouTube безконтролно. Тригодишните го правят доста често, защото така са научени да се хранят.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Едно е да използваш технологията в своя помощ, за да ти облегчи малко от малко живота, съвсем друго е да я превърнеш в залъгалка.</em></p>
</blockquote>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2025/08/donika-borimechkova-detsa-5.jpg.960.webp" alt="Доника Боримечкова" loading="lazy" decoding="async" width="2000" height="1333"><figcaption>снимки: Добрин Кашавелов</figcaption></figure>
<p class="q"><strong>– Как да усетим къде сме в това разделение?</strong></p>
<p>– Наистина, не усещаме.</p>
<p class="q"><strong>– Може би точно от това ни е страх – че няма да усетим, когато сме преминали границата?</strong></p>
<p>– Обикновено прибягваме до дигиталното като залъгалка, когато вече имаме други проблеми.</p>
<p class="q"><strong>– И трябва да надникнем в тях повече, отколкото да ограничим минутите на телефона.</strong></p>
<p>– Да. Технологията не е проблем, а инструмент.</p>
<p class="q"><strong>– С който обаче явно не си служим добре. Това също е някакъв мотив, който мина през <a href="https://karamanev.me/tag/detsa">всичките ми интервюта</a> и <a href="https://karamanev.me/technologii/detsa-tehologii-rezultati">анкетата</a> – че отвсякъде получаваме информация и това не ни помага, а напротив – стресира ни, затруднява ни да навигираме и прави родителството по-трудно.</strong></p>
<p><strong>Това е отговорът, който ме изуми в анкетата – как е възможно сегашното родителство да е по-трудно в сравнение с преди няколко поколения, когато от 10 родени деца са оцелявали 2-3?!</strong></p>
<p>– За мен големият проблем по отношение на технологиите е в погледа. Това е, което най-много ни затруднява и което ни вдига тревожността.</p>
<p>Какво правят повечето родители на ученици в първите класове? Моите деца вече са на 15 и 17, не е важно дали в училище ще имат телефон. На за родителите от 1 до 4 клас, когато си дават детето, им е много важно да имат контрол на сигурността и безопасността. Телефонът е инструмент за това. Само че как го ползват? Ще следя кога си отишъл до стола, до тоалетна. Това е ужасно натоварващо и напрягащо, не само за детето, което е наблюдавано непрестанно, но и за възрастния. Ресурс, към който непрекъснато си завързан и повишава твоето собствено, лично напрежение.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2025/08/donika-borimechkova-detsa-4.jpg.960.webp" alt="Доника Боримечкова" loading="lazy" decoding="async" width="2000" height="1333"><figcaption>снимки: Добрин Кашавелов</figcaption></figure>
<p class="q"><strong>– Как да се ориентираме в това море от информация и да започнем да плуваме в него по-осъзнато?</strong></p>
<p>– Като че ли е същото, както и в другото море от информация.</p>
<p class="q"><strong>– Да, но на това повече му се притесняваме, което е хубаво. За другото <a href="https://karamanev.me/technologii/medii-na-badeshteto">не си даваме сметка в такава степен</a>, това е една от големите причини да продължава да го има този сайт. Четем и приемаме каквото и както мине. В същото време, като родители сме много по-придирчиви, уж внимателни и пак многотията на информацията не ни помага, а обратното.</strong></p>
<p>– Защото много умело се дезориентираме.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Защо на днешните родители им се вижда по-трудно родителството, отколкото преди 50 или 100 години? Точно защото се губиш.</em></p>
</blockquote>
<p>Един ти казва: ще правиш това. След малко гледаш в TikTok клипче как не, не се сменя по този начин пелена, а по друг, ще ти е по-лесно. Почваш да го премяташ това дете като бройлер и не си сигурен какво точно правиш с него.</p>
<p>Изведнъж, от всичката тая информация, която залива родителя, от нещо, което предстои да бъде субективизирано и да стане човек, това дете се превръща в обект, с който оперираме.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Как ще ти сложа памперса? Как ще те нахраня? Колко киноа трябва да ти дам? Как да я сваря?</em></p>
</blockquote>
<p>Тук е и темата около желанието за дете и как с напредъка на технологиите започваме да възприемаме детето като наше право, а не като желание. Едно е да кажа, че „имам желание“, друго – „имам право“ да имам дете, доста различна е семантиката.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>От това заливане с информация родителят губи автентичността си на родител.</em></p>
</blockquote>
<p>Вместо да управлява информацията и да я използва в своя и на детето полза, той започва да обслужва информацията, която получава. „Ще пробвам това, това, това!“. Без да проследява какъв е резултатът. Информацията просто те кара непрекъснато да реагираш, да действаш, докато нямаш времето да се осъзнаеш като автентичност.</p>
<p class="q"><strong>– Моята лична рецепта е в някакъв момент да си затвориш очите за това, което четеш и да ги насочиш към детето – сам да видиш по-добре ли му е на бебето като пие вода, или не.</strong></p>
<p>– Именно! Ето, даването на вода по време на кърмене много зависи от качеството на кърмата. Има майки, при които е изключително хранителна, но не е в големи количества. При други е много и не е толкова хранителна. Да, бебетата във втория случай няма да имат нужда от вода, но тези в първия – определено. Както се казва, ние сме ходещи краставици.</p>
<p class="q"><strong>– Докато онлайн ще попаднеш на споделен опит, при който задължително трябва да се дава вода, или пък в никакъв случай не бива.</strong></p>
<p>– Може да повдигнем още толкова много въпроси по същия начин. Ето, например, как да си захраним детето, така че да не предизвикаме хранителна алергия. Този въпрос ти отваря 15 страници на Google. Как да успееш, като си удавен в тази информация! Как да си поемеш въздух и да погледнеш, че това дете не иска да яде морков, а предпочита тиква?</p>
<p>Когато ползваме дигиталните източници на информация, е важно да имаме критично мислене. Това е нещо, което сякаш забравяме.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2025/08/donika-borimechkova-detsa-3.jpg.960.webp" alt="Доника Боримечкова" loading="lazy" decoding="async" width="2000" height="1333"><figcaption>снимки: Добрин Кашавелов</figcaption></figure>
<p class="q"><strong>– В случая трудността е, че възпитаваш критично мислене по теми, по които трупаш знания. Изведнъж като родител попадаш в изцяло нова ситуация, в която просто нямаш репери, нито време да ги намериш.</strong></p>
<p>– Имаш нужда от някой друг, който да те навигира.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Защо ни е страх от дигиталното? Винаги трябва да търсим някой друг, на чието знание да се позовем.</em></p>
</blockquote>
<p>Уви, в дигиталното той липсва. При проблем човекът, към когото се обръщам, е техническо лице. Той е на моите години, с моите знания, просто има едни умения в повече, с които да ми помогне и да ми съдейства.</p>
<p class="q"><strong>– Което преди някак си е ставало естествено – когато имаш приятели с по-големи деца, обсъждаш го с тях.</strong></p>
<p>– Или вдигаш телефона: „Майко, как да направя боб?“. Сега какво правим? TikTok! А, ето така се прави.</p>
<p class="q"><strong>– И ако случиш на хубава рецепта, добре. Ако не – скоро семейството няма да яде боб.</strong></p>
<p><strong>Много ми е интересно, <a href="https://karamanev.me/technologii/detsa-tehologii-rezultati">доста хора в анкетата са казали</a>, че в дигиталните времена е много по-важна <a href="https://karamanev.me/sreshti/mihail-stefanov">ролята на бащата</a>. Защо според теб? Моето наивно обяснение е, че имаме повече нужда от някого, който да налага граница.</strong></p>
<p>– Абсолютно коректно е обяснението ти, защото именно бащата – къде осъзнато, къде не, е този, който налага и въвежда закони и забрани.</p>
<p>Ако погледнем от психоаналитичната парадигма, той е този, който казва на детето – не може да се жениш за майка си, тя е моя жена. И това е първата забрана, която прекъсва непрестанната връзка с наслаждението, със задоволяването.</p>
<p>Да, прав си. Точно</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>при тази непрестанна потребност да се задоволяваме по някакъв начин, бащите са тези, които ни слагат структура.</em></p>
</blockquote>
<p>Така е от гледна точка на несъзнаваното и психоанализата. Но има и много по-практична част. Татковците са по-технически грамотни. Още от едно време бащата е този, който шофира и ремонтира колата, който може да борави с инструменти, бормашини. И сякаш това се прехвърля и по отношение на дигиталното.</p>
<p class="q"><strong>– Но казваме, че бащинството е по-важно днес, а онлайн, да кажем 10:1 са майчински форуми, теми, разговори, търсене на информация. Разговора за бащинството го няма. Защо?</strong></p>
<p>– Майките малко трудно пускаме.</p>
<p class="q"><strong>– Или ние, бащите, се даваме?</strong></p>
<p>– Когато тя е обсебила всичко и го е изгонила на дивана, как да не се дава? Това е осъзнаване от страна на майчиното тяло, не само на бащиното. Тук вече излизаме от логиката на дигиталното.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Когато едно дете се появи, то автоматично става симптом, признак на отношението на родителите си.</em></p>
</blockquote>
<p>Има два основни варианта – когато родителите са в партньорство, майката все още има желание към бащата, промотиран интерес, бащата я обгрижва, държи се добре с нея, има здрави чисто партньорски отношения. Тогава детето – поведението му, начинът, по който се държи, по който живее, е отражение на тази родителска двойка.</p>
<p>В другия вариант детето става симптом на майката. Тя го взема, слага го между себе си и бащата и казва: „Получих от теб каквото ми трябваше, към теб повече желание нямам, само детето ме интересува“. И точка. Какво може да направи? И защо. Ето, вечер тя се занимава с него, детето не му шуми, защото е на телефона…</p>
<p>Затова имаме толкова голяма нужда от тази функция на бащата – да въведе ред.</p>
<p class="q"><strong>– Като за целта пак трябва да си говорим повече, така че и бащите да си даваме сметка за тази роля. Което не се случва, според мен.</strong></p>
<p>– Не винаги и не е задължително бащината функция да бъде въвеждана от биологичния, от физическия баща. Не е задължително това да бъде мъж въобще. Бащината функция, която въвежда граници, не е задължително да бъде имплементирана в конкретен човек. Може да е институция, външна структура. Може да е училището, което казва: „Тук имаме някакви правила“. Може да е медицинската сестра в детската ясла, която казва: „Съжалявам, не е здравословно да вкарваме плюшени играчки“.</p>
<p>Това лимитиране на майчиното наслаждение да залее детето, всичко това може да бъде формулирано като бащина функция.</p>
<p>Да, много форуми в интернет събират майки. Но и, като че ли ние, майките, имаме нужда да се вентилираме. Да си приказваме повече. Докато бащите са тези, които действат. Но упадъкът на бащината функция е много затрудняващ.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2025/08/donika-borimechkova-detsa.jpg.960.webp" alt="Доника Боримечкова" loading="lazy" decoding="async" width="2000" height="1333"><figcaption>снимки: Добрин Кашавелов</figcaption></figure>
<p class="q"><strong>– Пак в тази посока – ето, например за телефоните се оказва, че имаме абсолютен консенсус, що се отнася до по-малките деца. В анкетата 94% казват, няма място за телефони в училище. По закон те също са забранени от 10 години. И въпреки това е ясно, че има телефони в училище. Тоест, като общество не можем да си сложим подобни рамки дори за нещо, за което имаме консенсус.</strong></p>
<p>– Отново идва обектът Поглед, изпускаш контрола. Ние винаги се изненадваме, много сме будни, негативни и силно искаме да се вземат мерки, когато стане случай на насилие в детска градина. Всички гракват – искаме видеонаблюдение, камери навсякъде.</p>
<p>Аз съм работила в детска градина. Имаше едно детенце, майката беше активист за поставяне на видеонаблюдение, а то не искаше да спи в детската градина. Виждам, че нещо го притеснява и питам какво става. „Не искам да ме гледат!“ „Никой не те гледа, всички спят“. „Не, ще сложат камери, не искам да ме гледат.“</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Децата са изключително тревожни около това, че са постоянно наблюдавани.</em></p>
</blockquote>
<p>И ако това дете успяваше да го синтезира и да го подреди в думи, други агресират, започват да страдат физически, да плачат, да получават стомашни проблеми. Това е свързано с постоянното наблюдение, с постоянния, неотклоняващ се поглед.</p>
<p class="q"><strong>– Съвсем друга тема, която ми е много интересна, а според мен дори не е отваряна в обществото, е за изкуствения интелект в този контекст. Сега всички говорим, <a href="https://karamanev.me/tag/experiment">„играем си“</a> с него, а се оказва, че 2/3 от участниците в анкетата, сред които съм и аз, въобще не са разказали на децата какво е това, за какво служи, пък камо ли да им го покажат. Как е правилно да подходим като родители по тази тема?</strong></p>
<p>– Малко е</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>като със социалните мрежи – отново децата са няколко обиколки преди нас и имат по-голямо знание от нас самите.</em></p>
</blockquote>
<p>Струва ми се важно да подходим към него като към инструмент, както ми се иска да гледаме въобще на дигиталната реалност. ИИ е нещо, което може много да ни улесни живота, но е инструмент.</p>
<p>Важното е, когато говорим с децата, а и ние самите, когато го ползваме, да си даваме сметка, че не е нещо безгрешно. Че е създаден от човек. И отново да се ползва с доза критично мислене.</p>
<p class="q"><strong>– Според мен тук големият риск е, че ще им хареса, ще обикнат лесния път, ще им пише домашните, защото системата често го позволява. И това ще им наруши развитието, ако свикнат да го ползват от прекалено малки.</strong></p>
<p>– Точно така. Въпросът е как ние да комуникираме с тях доколко този инструмент е добър. Както при приемането на храна. Всяко нещо в определена доза е лекарство, в друга може да е отрова.</p>
<p class="q"><strong>– Но в социалните мрежи сме приели, че не би трябвало да са достъпни под 14, други – под 16 г. Ясно е, че това се заобикаля лесно, но сме приели някакви правила. Трябва ли нещо такова да се случи с ИИ? Защото е нещо, което всеки ще трябва да използва, за да е успешен, с каквото и да се захване.</strong></p>
<p>– Със сигурност не бих била човекът, който ще застане в позицията, че трябва да се забрани. Напротив, според мен</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>трябва всички да имаме свободен достъп, но с едно осъзнато придружаване на децата.</em></p>
</blockquote>
<p class="q"><strong>– И все пак от кой момент? От 3 или от 10 години?</strong></p>
<p>– Много е труден този въпрос. Иска ми се да ти отговоря „от веднага“, защото прогресът и еволюцията не спират. Те си вървят.</p>
<p>От чисто социална и емоционална гледна точка, искам да ти отговоря от 7 или 10. Като родител, който разбира, че имаш нужда от помощ в писането на домашни, интеграли и т.н., ми се иска да ти кажа от 15-16. От позицията на майка, която иска да си обърне внимание на прането, вместо да ѝ висят на крака, ми се иска да ти кажа от 3.</p>
<p>По-скоро бих вървяла в посоката нека да бъде достъпно, но с осъзнаване.</p>
<p class="q"><strong>– Според мен – и с даване на достатъчно алтернативи. Може би се случва, ето, в моята анкета 3/4 от хората казват, че децата им четат за удоволствие. Моята извадка не е представителна, ясно, но… За мен е есенциално да показваш смислената алтернатива на класическите стойности.</strong></p>
<p>– Да, но тук е и още една алтернатива. Имам двама юноши, вече са на 15 и 17. Ако ги видиш, ще решиш, че главите им са се сраснали с телефоните, защото във всяко свободно време нещо се прави на устройството. И те четат, но по този начин.</p>
<p>Много е парадоксално. Малкият има известно затруднение с езика като четене и писане. Но той усвоява информация и чете, слушайки. Всички приложения, подкастове, по този начин го достига. Слуша класика, бях много изненадана, когато го чух, че слуша Балзак. Къде ти, на мен на 15 не би ми хрумнало?!</p>
<p>Големият пък по цял ден следи журналистиката, политиката. Това го интересува.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Пак опираме до качеството, а не до количеството.</em></p>
</blockquote>
<p class="q"><strong>– Което пак зависи от нас, защото той нямаше да стигне до Балзак, независимо дали ще го чете, или слуша, ако не е получил насока и възпитание по някакъв начин в тази посока.</strong></p>
<p>– Аз съм родител, при когото от ден първи технологиите са били достъпни за синовете ми. Но говорим за едно постоянно придружаване. За употребата на дигиталното като инструмент, а не като заместител, залъгалка.</p>
<p>Когато детето има досег с екран, с дигитална реалност, с виртуален свят, ИИ, на каквато и да е възраст да е то, трябва да е придружено от родителя, който е там и дава език на това, когато се случва. Когато е оставено да се справи само, то неизбежно хлътва в своето собствено въображаемо и се стига до неприятни ситуации.</p>
<p class="q"><strong>– И защото родителството е трудно, както всяко важно нещо в живота. Ако тръгнеш по-лесния път, технологиите показват какво става.</strong></p>
<p>– Затова идва този въпрос, който те изненадва, че родителството сега е по-трудно. Ами, да, на всеки му се вижда, че неговото е по-трудно. Всеки го боли повече неговата болка. И тъй като ние не се раждаме подготвени да бъдем родители, а се научаваме в крачка, с растежа на детето, всяко родителство си минава през своята автентична трудност.</p>
<p class="q"><strong>– В което е част от красотата и предизвикателството… Благодаря ти за този разговор! Не след дълго ще го продължим, защото си струва да надникнем и при тийнейджърите. Там ни очакват също много важни теми…</strong></p>]]></content:encoded>
      <enclosure url="https://img.karamanev.me/2025/08/donika-borimechkova-detsa.jpg.960.webp" type="image/webp" length="0" />
    </item>
    <item>
      <title>„Днес няма условия ИИ да се развие драстично“</title>
      <link>https://karamanev.me/sreshti/krasimir-kostadinov</link>
      <guid isPermaLink="true">https://karamanev.me/sreshti/krasimir-kostadinov</guid>
      <pubDate>Fri, 08 Aug 2025 06:00:25 GMT</pubDate>
      <dc:creator>Георги Караманев</dc:creator>
      <category>Срещи</category>
      <description>С Красимир Костадинов човек може да си говори и за геополитика, и за астрофизика, и за история. И всичко това в контекста на технологиите, на хода на времето, на тенденциите, които засягат живота на всички ни. Той е главен технологичен директор на Scalefocus, инженер, архитект, програмист с пъстри интереси и задълбочени познания, които често показва в своя технологичен блог. В сегашната му роля едно от преките му задължения е… да наднича в бъдещето. Осмислено, разумно, многостранно да се опитва да предвиди накъде ни водят технологиите. Ще надникнем в бъдещето. За един трезв и много различен поглед към ИИ и останалите големи теми на новото време. Добре дошли сте с нас на разходка из това, което се задава!</description>
      <content:encoded><![CDATA[<p><img src="https://img.karamanev.me/2025/08/krasimir-kostadinov.jpg.960.webp" alt="Красимир Костадинов" /></p><div class="intro"><p><em>С <strong>Красимир Костадинов</strong> човек може да си говори и за геополитика, и за астрофизика, и за история. И всичко това в контекста на технологиите, на хода на времето, на тенденциите, които засягат живота на всички ни.</em></p>
<p><em>Днешният ни гост е главен технологичен директор на Scalefocus, инженер, архитект, програмист с пъстри интереси и задълбочени познания, които често показва в своя технологичен <a href="https://webaligo.bearblog.dev/">блог</a>. В сегашната му роля <strong>едно от преките му задължения е… да наднича в бъдещето</strong>. Осмислено, разумно, многостранно да се опитва да предвиди накъде ни водят технологиите.</em></p>
<p><em>По тази тема той ще говори на 28 август 2025 г. в <a href="https://www.events.dev.bg/allinone/2025">тазгодишното издание на DEV.BG All in One</a> – най-голямото събитие на DEV.BG, което по традиция събира ИТ общността за важни разговори (все още има и билети, <a href="https://www.events.dev.bg/allinone/2025">ще ги намерите тук</a>). <strong>Дигитални истории</strong> също гостуват със свой щанд, а докато чакаме събитието, с Красимир… ще надникнем в бъдещето. За един трезв и много различен поглед към ИИ и останалите големи теми на новото време.</em></p>
<p><em>Добре дошли сте с нас на разходка из това, което се задава!</em></p>
</div>
<p class="q"><strong>– „Бъдещето вече е тук – буквално.“ С тези думи започва поканата за твоята <a href="https://www.events.dev.bg/allinone/2025">лекция на DEV.BG All in One</a>, а точно със същото изречение <a href="https://karamanev.me/istorii/kniga-digitalni-istorii">описвам накратко и моята книга</a>, която пък ще се радвам да представя на гостите на събитието от щанда, с който ще гостувам там. Та… как така бъдещето е тук?</strong></p>
<p>– Повечето хора, ако ги питаш кое им звучи по-абсурдно и невероятно – квантовата механика или теорията на относителността, ще кажат първото – нещо хем го има, хем го няма. Докато в теорията на относителността има един парадокс на Андромеда –</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>ако един човек седи, а другият тича покрай него, случващото се от перспективата на двамата в галактиката Андромеда ще има няколко дни разлика.</em></p>
</blockquote>
<p>Това е метафората, за която говоря. Според физиката това е точно толкова неоспорим факт, колкото, че на сателитите трябва да калибрираме часовниците да вървят по-бързо от тези на Земята. Тогава изглеждат работещи със същата скорост като земните, когато са в орбита, гледани оттук, за да могат да съвпадат с тези на Земята.</p>
<p class="q"><strong>– Тоест, не бива да изпускаме промените, ако разбирам метафората. Точно както във физиката го има парадокса на близнаците, които ще остаряват различно спрямо времепространството. И както в разработването на софтуер идва изкуственият интелект, за да промени всичко…</strong></p>
<p>– Да, повечето хора някак интуитивно запомнят идеята за близнаците, обаче когато говориш за относителност, имаш и настоящето, то също е относително за различните наблюдатели. Няма абсолютно настояще, а бъдещето буквално е тук, зависи от наблюдателя.</p>
<p>В този смисъл, няма как да не поговорим за слона в стаята – ИИ. Но бъдещето и развитието на ИТ сектора имат много повече аспекти, някои от тях даже според мен са по-важни от него.</p>
<p>ИТ индустрията мина през много турбуленции през последните години. Не знам дали си спомняш голямата мода в САЩ – „учете се да пишете код“, learn to code, дори президентът излиза и обяснява, че ученето на програмиране е бъдещето.</p>
<p>\<strong>– А сега <a href="https://karamanev.me/istorii/jensen-huang">Дженсън Хуанг</a> казва: „Хайде, вече няма нужда да учите програмиране, а физика“.</strong></p>
<p>– Има два типа хора, които, когато ти говорят за ИИ,</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>е добре да ги слушаш, но по-скоро, за да чуеш каква е темата, отколкото за да им вярваш, че това е бъдещето.</em></p>
</blockquote>
<p>Личности като Дженсън Хуанг имат личен интерес да ти продават ИИ, защото правят пари от това. Нормално е, ако слушаш един продавач на дини, той да не ти говори негативно за дините. Същото е с Марк Зукърбърг, със Сатя Надела.</p>
<p>Другите, на които според мен не бива да се предоверяваме колко велик и колко важен е ИИ, са тези, които в момента се опитват да правят пари от тази технология. Дори и да не си сред тях обаче, когато един технологичен лидер излезе на фона на всички, инвестирали огромни суми и обясняващи колко трансформираща технология е ИИ във всичко,</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>ти си длъжен да пригласяш към общия хор, ако не искаш акциите ти да падат.</em></p>
</blockquote>
<p>Ако не го правиш, другите ще си помислят: „Това не е ИИ компания, гледай конкуренцията какво прави, пък тези си говорят старите приказки“. И това ще е фатално за цената на акциите.</p>
<figure class="fig fig--portrait"><img src="https://img.karamanev.me/2025/08/krasimir-kostadinov-5.jpg.960.webp" alt="Красимир Костадинов" loading="lazy" decoding="async" width="1707" height="2560"></figure>
<p class="q"><strong>– Доколкото разбирам, според теб говорим за неоправдано голям ентусиазъм, който се напомпва от технологичните лидери. Но тогава кого да слушаме, ако търсим обективна оценка за ИИ? Повечето хора определено сме впечатлени в ежедневието си от това, на което вече са способни този тип технологии.</strong></p>
<blockquote class="pullquote">
<p class="cite"><em>– Аз съм по-умерен, защото съм видял доста неща и се опитвам да анализирам какво всъщност е ИИ.</em></p>
</blockquote>
<p>Какъв е моят прочит на ИИ? Има най-различни посоки, но аз го разглеждам като причинно-следствени връзки. За да имаме ИИ, трябваше да се получи определено натрупване. Рей Кърцуейл използва този подход за предвиждане на бъдещето. Много хора обясняват как той е предвидил падането на СССР, защото неговата теория била, че са номер едно по брой телефони на глава от населението, това е свободна комуникация, не можеш да държиш диктатура при това положение. Тоест, той се оказал прав, но е бил много далеч от истината, що се отнася до причините.</p>
<p>През последните години имаме голямо развитие на облачните технологии, което ни даде възможност да обработваме големи обеми от данни и в крайна сметка доведе до ИИ. Без облака и големите данни, нито бихме имали изчислителна мощ, нито на какво да я тренираме, нищо. Преди технологии, които се натрупваха през годините, включително Kubernetes – да можеш централизирано да оркестрираш такива огромни компютърни натоварвания, ИИ щеше да е невъзможен.</p>
<p>Според мен проблемът на хората, които предвиждат бъдещето, е, че</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>99% казват: „То ще е като това, което имаме в момента, само че още повече“.</em></p>
</blockquote>
<p>„Сега имаме тренда ИИ и оттук нататък ще имаме само още повече ИИ.“</p>
<p class="q"><strong>– Въпросът е, че през последните две години то се случва. Виждаме колко е голям напредъкът, всяка седмица се появява нов модел, способен на неща, които сме смятали за невъзможни.</strong></p>
<p>– Но ако гледаме развитието – то е с подобрение от по 3%, по 5%. Истинското развитие идва, когато имаш нова архитектура например, както трансформерите, нов начин да правиш ИИ. Тогава можеш да направиш скок напред. Инкрементални подобрения, повече токени например – това според мен е просто изцеждане.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>В момента нямаме необходимите условия ИИ да се развие драстично. Нито имаме повече данни, с които да го тренираме – всичко отдавна е анотирано, нито някакви нови архитектури.</em></p>
</blockquote>
<p>Опитват различни амалгами от съществуващи решения, но напредъкът не е убедителен. За мен няма предпоставки за нещо драматично в развитието на ИИ. Нека не забравяме и нещо друго.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Целият ИИ всъщност продължава да представлява просто брутфорс търсене на точния шаблон.</em></p>
</blockquote>
<p class="q"><strong>– Но <a href="https://karamanev.me/tag/experiment">всеки следващ мой скромен експеримент</a> показва, че ИИ продължава да преминава следващите граници. До неотдавна се смеехме на моделите, че не могат да събират двуцифрени числа, а скоро цели два от тях се справиха без подготовка като за златен медал на световното първенство по математика.</strong></p>
<p>– Ще ти дам много неочакван пример. Всички се опитват да „набиват“ ИИ навсякъде. Моят прочит е…, че това ме дразни. Не ми е нужен навсякъде Copilot! Отварям терминал, отварям Word, Teams… всеки продукт иска да ползва ИИ. Защо? Чакай само да видиш. Ето, имам нов лаптоп – на клавиатурата</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>има Copilot специален хардуерен бутон! Що за лудост?</em></p>
</blockquote>
<p>Като човек, който е живял през няколко подобни технологични цикъла, затова съм по-умерен. Разбира се, може и да е арогантността на възрастта.</p>
<p>Вкъщи имам клавиатура отпреди 2-3 години. Там бутонът на същото място беше Cortana. Една година по-късно спряха този помощник, който уж щеше да е навсякъде.</p>
<p>За мен това като баба ти да ти даде хиляда буркана с ягоди, а ти имаш пекарна, не знаеш как да продаваш ягоди. Започваш да ги слагаш във всичко – тарт с ягоди, торти, кексове. Това ми изглежда сигнал, че</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Microsoft наистина не знаят как да продават ИИ и просто опитват да го бутат във всичко. За мен това е символ на отчаяние, не на успех.</em></p>
</blockquote>
<p>По опита дотук, появи ли се нещо на бутон на Windows клавиатури, до 2-3 години Microsoft го спира. Разбира се, с Copilot може да не стане така, контекстът не е едно към едно, но това поведение на корпорациите ми говори ясно какво се случва.</p>
<p class="q"><strong>– В кои посоки обаче виждаш все пак приложенията на ИИ? Надали, дори да подходим скептично като теб, няма области, в които той безспорно не може да е полезен. На мен ми помага във всяка от трите ми професии…</strong></p>
<p>– Със сигурност има ИИ в бъдещето, но за мен</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>няма да е това, с което го свързва големият шум днес.</em></p>
</blockquote>
<p>Да, ИИ в някои отношения е революционен, не бих оспорвал това. Ако погледнем развитието на човешкото знание, как се произвежда и „складира“ – едно от най-древните писма е при шумерската цивилизация. Измисляме писмото, съхраняваме знанията, вече не е нужно да започваш от нулата всяко нещо, да трябва някой да ти го разкаже на живо. Отделяш знанието от човека и момента.</p>
<p>Следващият голям скок е „Библията“ на Гутенберг – с нея вече масово можеш да произвеждаш знание и евтино да го разпространяваш. После идва интернет, знанието тотално става дигитално. Вече нямаш линейни разходи за производство – 2000 книги, грубо казано, струват 2 пъти повече от 1000, а тук разходите почти не зависят от мащаба. Изведнъж знанието се разпространява много, а това има дори социални аспекти – накъде върви светът заради този свободен обмен на информация.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>За мен ИИ е следващата стъпка напред. А в същото време е риск за всичко това.</em></p>
</blockquote>
<p>Когато започнеш да произвеждаш съдържание с ИИ, това е краят на „интернет на връзките“. Едно време, когато имаш сайт, ти го правиш достъпен, Google ти води трафик. Google е търсачка, иска да покаже най-добрите, най-съдържателни, най-цитирани сайтове, а ти печелиш от това, че сайтът ти става достъпен и имаш повече посещения.</p>
<p>Ето че стигнахме до „безкликовия“ интернет, в него не кликаш на връзки. От момента, в който Google сложиха най-отгоре ИИ асистент, ти почти винаги си взимаш информацията оттам, без да продължиш. Да, за момента е далеч от съвършено, адски много хакове бяха показани, някои вече са ги спрели – грешни години, сметки, но това все повече работи….</p>
<p class="q"><strong>– Нещо повече, това са стъпките, които ChatGPT отдавна извървя и поизчисти като отговори, въпрос на време е да стане и тук. И наистина големият въпрос е накъде отиваме, в който изведнъж вече не толкова социалните мрежи, а ИИ гигантите ще определят, още по-невидимо от досега, съдържанието и потока на информация.</strong></p>
<p>– Така е. Проблемът, който се създава в момента, е, че заради това генерирано съдържание ти нямаш стимул сам да създаваш свое. Това ще има много сериозно влияние върху съдържанието онлайн и в един момент ще доведе до повече недостоверност.</p>
<p>Има много рискове от гледна точка на информацията, как хората я достъпват, произвеждат, консумират. Буквално е крайъгълен момент за мен, по същия начин, както „Библията“ на Гутенберг.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Много хора твърдят, че ИИ ще ни вземе работата.</em></p>
</blockquote>
<p class="q"><strong>– И в ИТ сектора може да кажем, че направо си се случва….</strong></p>
<p>– Не е само това. В момента има перфектна буря от множество фактори в ИТ индустрията – търговски войни, геополитика. Има тенденция на технологичен национализъм и едно осъзнаване в света, което преди време не беше толкова силно изразено. Държавите и блоковете се конкурират ожесточено в геополитически план на три нива.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Две от тях ги има от зората на цивилизацията – икономика и армия, но дигиталният свят стана третата арена на конфронтация.</em></p>
</blockquote>
<p>Днес не можеш да успееш като държава или блок, ако нямаш и трите едновременно, работят само в комбинация. В момента единствената държава, която ги събира, е САЩ. Европа има икономика, но изостава сериозно във военно отношение и е доста спорно колко е конкурентна дигитално.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Всеки вече осъзнава, че да си слаб дигитално, е риск.</em></p>
</blockquote>
<p>Европа има икономическия и техническия потенциал да направи каквото реши технологично. Досега разчиташе основно на американски технологии, просто защото беше практично и защото виждаше в САЩ партньор, на когото може да разчита. Вече не е точно така. Поради тази причина много неща ще се преосмислят технологично. Най-очевидният пример са облачните технологии – все повече се говори за ИИ суверенитет, независимост. Това ще породи</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>тенденция наново да се създават услуги, които вече са изградени по света и даже работят успешно,</em></p>
</blockquote>
<p>но просто трябва да са европейски. Това е стара тема за Китай, те също работят усилено за суверенитет на ниво дигитални технологии. А няма как да не повлияе и в България. Полека-лека, когато започнат да се наливат парите за това, ще започнат да се появяват много работни места.</p>
<p class="q"><strong>– Вече усещам накъде води мисълта. Че слуховете за смъртта на ИТ индустрията са силно преувеличени и тя просто ще се промени, защото ще има качествено нови, но незаобиколими и задължителни предизвикателства…</strong></p>
<p>– Да.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>ИИ не може да ни вземе работата по чисто икономически причини.</em></p>
</blockquote>
<p>При всички икономически теории, ако ИИ го направи, окей, случва се масово, потреблението пада. В един момент има малко потребление, това няма значение дори за фирмите, които предлагат ИИ, защото ИИ не прави потребление. Може да ти оптимизира някакви неща или да ти отвори нови възможности, обаче не и потребление.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Ако имаме два пъти повече ИИ, нямаме два пъти повече потребление. Него могат да го правят само хората.</em></p>
</blockquote>
<p>Ако ИИ вземе масово работни позиции, влизаме в рецесия, огромни компании не могат да си платят тока за ИИ и нещата приключват.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>ИИ е вързан за нас. Ние не осъзнаваме, че той функционира и токът му се плаща благодарение на наше потребление, пряко или косвено.</em></p>
</blockquote>
<p>Масова загуба на работни места, без значение в коя сфера, е невъзможна, защото икономиката работи така, че когато падне потреблението, няма пари за никого. Включително за ИИ, без значение защо се е случило така.</p>
<p>Войните са точен пример. Дори 100-годишната война между Англия и Франция не е постоянна – това са поредица от войни, които историците са окрупнили като една. Непосредствена, сериозна война не можеш да водиш дълго време. По същия начин дълго време не можеш да режеш в една индустрия – това, което се случва в САЩ и всички го размахват.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2025/08/krasimir-kostadinov-3.jpg.960.webp" alt="Красимир Костадинов" loading="lazy" decoding="async" width="2000" height="1251"></figure>
<p class="q"><strong>– А каква е причината, ако не ИИ, кои са основните елементи от тази „перфектна буря“, заради които се виждат съкращенията на запад и видимата криза на нашата индустрия в България?</strong></p>
<p>– В глобален мащаб препоръчвам JetBrains, които събират изключително разнообразни данни от 700 000 програмисти по най-различни теми. През последните 5-6 години, включително и през пандемията, броят програмисти по света е нараствал с между 700 000 и 1 100 000 на година.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>В момента между 19 и 20 милиона души в световен мащаб се занимават с разработка на софтуер.</em></p>
</blockquote>
<p>Въпреки ИИ, въпреки всичко, този брой продължава да нараства. В САЩ също имат много подробна статистика. Там през последните 2 години работят 1,6 млн. програмисти. Последната година с около 3 млн. е нараснало населението, броят им е останал същият, тоест малко по-малко хора пропорционално упражняват тази професия.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Така е, имаше много съкращения, но няма намаляване. Тези 1,6 млн. просто са се преразпределили.</em></p>
</blockquote>
<p>Гледам САЩ не само защото имат използваеми данни, а защото в нашата област почти всяка тенденция оттам после идва в Европа и можем да я предвидим.</p>
<p>Тенденциите на мен ми изглеждат като друго.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Не като „ИИ ни изяжда работата“, а като „ние сме една узряваща индустрия“.</em></p>
</blockquote>
<p>Тоест, започваме да ставаме като нормалните индустрии. Което за нас е шок, защото сме свикнали с безкраен растеж да се надува балонът.</p>
<figure class="fig fig--portrait"><img src="https://img.karamanev.me/2025/08/krasimir-kostadinov-2.jpg.960.webp" alt="Красимир Костадинов" loading="lazy" decoding="async" width="1998" height="2560"></figure>
<p class="q"><strong>– И какво можем да очакваме, след като вече сме узряваща индустрия?</strong></p>
<p>– Много интересна статистика пак от САЩ. Имат данни още от XIX в. колко души изхранва един човек, който се занимава със фермерство. В началото, 1820 г. е един на 2,5-3,2, а в момента – са стигнали до около 180 души! Тежка механизация, комбайни. И все пак броят на хората, които се занимават със фермерство, расте – след 2014 г. има леко намаляване заради модата на биологичните храни, но в момента пак върви нагоре.</p>
<p>1 на 180 души е достатъчен, за да изхрани останалите! В ИТ бранша, откакто съществува, от 2001 г. има чисти данни, жителите на САЩ са били 282 млн. души и около 1 млн. ИТ професионалисти. Съотношението към населението постепенно пада и пада – от 1:289 души, става 1:259 през 2010 г., а 10 години по-късно – 1:229. Естествено, няма всеки втори човек в един момент да стане ИТ специалист. Трябва някой да ни изхранва…</p>
<p>През последните 2 години за първи път има обратна тенденция. От пика 1:210, миналата година е 1:212. Което означава, че в САЩ има едно плато, което сме достигнали като индустрия. Това за мен е нормална тенденция. Ето, ако го сравним с фермерството, което съществува, откогато съществува цивилизацията, то е признакът, че вече не сме скитащи ловци, тенденцията е броят заети хора да намалява.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>При нас все още расте, просто не толкова бързо, колкото бяхме свикнали.</em></p>
</blockquote>
<p>Ние не сме станали като фермерите все още, където всяка година има по-малко хора пропорционално и въпреки това има толкова много храна. Просто сме индустрия, която в момента узрява.</p>
<p class="q"><strong>– И какво се задава нататък? Какво виждаш като технологичен директор в кристалното си кълбо… ще ми е безкрайно интересно да чуя <a href="https://www.events.dev.bg/allinone/2025">на DEV.BG All in One</a>. Освен че съм насреща да поговорим с всеки, който се вълнува от тези теми на самата конференция, използвам случая да те поканя да продължим разговора и след нея. Защото ми е интересен и погледът ти конкретно към българската страна, накъде върви секторът у нас… Благодаря ти за тази среща, разговорът продължава!</strong></p>]]></content:encoded>
      <enclosure url="https://img.karamanev.me/2025/08/krasimir-kostadinov.jpg.960.webp" type="image/webp" length="0" />
    </item>
    <item>
      <title>„Децата и днес са любознателни!“</title>
      <link>https://karamanev.me/sreshti/svetoslav-stoichev</link>
      <guid isPermaLink="true">https://karamanev.me/sreshti/svetoslav-stoichev</guid>
      <pubDate>Fri, 01 Aug 2025 07:00:41 GMT</pubDate>
      <dc:creator>Георги Караманев</dc:creator>
      <category>Срещи</category>
      <description>Ако има човек, който може да сравни как се развиват знанията по български език и литература и на абитуриентите, и на ИИ, това е днешният ни гост. Г-н Светослав Стойчев за втора година се включи в експеримента на Дигитални истории, с който проверихме как се справят най-новите ИИ модели на държавния зрелостен изпит. Нещо повече, той съдейства начинанието да се разрасне, в него да се включат двама истински зрелостници, да се получат повече от любопитни резултати. Време е да ги обсъдим, а също така да поговорим с младия учител от НПМГ за това как изглежда любовта към книгите на учениците. Дали изкуственият интелект променя отношението ни към изпитите, към образованието, към литературата? Какво четат днешните гимназисти? Кое привлича погледа им към книгите? Какво кара един млад човек да гори в учителската професия в епохата на изкуствения интелект?</description>
      <content:encoded><![CDATA[<p><img src="https://img.karamanev.me/2025/07/svetoslav-stoichev.jpeg.960.webp" alt="Светослав Стойчев" /></p><div class="intro"><p><em>Ако има човек, който може да сравни как се развиват знанията по български език и литература и на абитуриентите, и на ИИ, това е днешният ни гост.</em></p>
<p><em><strong>Г-н Светослав Стойчев</strong> за втора година се включи в експеримента на Дигитални истории, с който проверихме <a href="https://karamanev.me/technologii/izkustven-intelekt-matura">как се справят най-новите ИИ модели на държавния зрелостен изпит</a>. Нещо повече, той съдейства начинанието да се разрасне, в него да се включат двама истински зрелостници, да се получат повече от любопитни резултати.</em></p>
<p><em>Време е да ги обсъдим, а също така да поговорим с младия учител от НПМГ за това как изглежда любовта към книгите на учениците. Дали изкуственият интелект променя отношението ни към изпитите, към образованието, към литературата? Какво четат днешните гимназисти? Кое привлича погледа им към книгите? Какво кара един млад човек да гори в учителската професия в епохата на изкуствения интелект?</em></p>
</div>
<p class="q"><strong>– Учениците ти знаят ли какво е ИИ, ползват ли го активно?</strong></p>
<p>– Много добре знаят, ползват го. И, няма какво да се лъжем, най-често е, за да</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>мамят там, където или е много лесно да се използва, или не им се занимава, или не харесват учителя.</em></p>
</blockquote>
<p>При мен рядко опитват, защото не давам твърде често големи задачи за домашно с писане. И когато го правя, получават доста време. Моите задачи обикновено са, като работим с текста в час, стигнали сме донякъде, давам им въпрос, просто да помислят, не е задължително да запишат отговора си. Ще им отнеме повече време да го дадат на някой модел, после да го обработват, да дават допълнителни инструкции, отколкото просто в метрото за 10 минути да помислят.</p>
<p class="q"><strong>– Освен това преподаваш в гимназия, в която се очаква хората да имат интерес повече към точните и към природните науки.</strong></p>
<p>– Да, но те са с интерес към всичко.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Просто са любознателни децата.</em></p>
</blockquote>
<p>Евентуално биха го използвали, като им дам задача да напишат вкъщи есе, теза, интерпретативно съчинение. Обаче тук идва другото, че за такива задачи рядко пиша оценки. Пиша, като говорят в час, като обсъждат, като се аргументират, на писмени работи. На специфични проекти, в които обаче държа да използват и класически източници.</p>
<p>Например, в девети клас им давам да правят презентации върху различни течения на модернизма. И условието е поне два от източниците да са статия или книга – нещо, откриваемо в библиотеката. Дори да използват чата, трябва да ми покажат кое точно в презентацията е взето от този и този източник. Той може да им помогне, но те пак трябва да свършат някаква работа.</p>
<p class="q"><strong>– Казваш, че са любознателни децата, обаче общественото мнение май не е такова… Дали важи само за твоите ученици?</strong></p>
<p>– Аз съм оптимист и въобще не смятам, че децата са по-зле отпреди, че са по-малко любознателни. Не говоря само за нашите ученици в НПМГ, а изобщо.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2025/07/svetoslav-stoichev-2.jpeg.960.webp" alt="Светослав Стойчев" loading="lazy" decoding="async" width="1600" height="1067"></figure>
<p class="q"><strong>– Нещо като мита, че не четат. Децата четат и пушек се вдига, <a href="https://karamanev.me/sreshti/hristo-blazhev">ставало е дума и тук</a>. Личи си и по списъците с най-продаваните книги, в тях винаги има инфлуенсъри, които очевидно не са четивата над 70. Но как да ги възпитаваме какво да четат? Да е малко по-смислено от инфлуенсърите…</strong></p>
<p>– Това е много труден въпрос. Според мен тук роля има точно ученето на литература в училище. И сега стигаме до някои много сериозни проблеми, с колеги и приятели много мислим върху тези въпроси и те са много сложни.</p>
<p>Според мен</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>големият проблем с четенето при децата идва в прогимназията, между пети и седми клас.</em></p>
</blockquote>
<p>Все ми си струва, а и резултатите от външни оценявания показват, че началното ни образование е на много високо ниво, децата до четвърти клас са супер. Много любознателни, искат да учат, да четат, интересно им е. Почти няма отпаднали.</p>
<p>Но нещо в прогимназията се случва така, че после в гимназията, като дойдат, трябва наново да ги мотивираме да учат, да им е интересно, да четат,</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>да не им пука само за оценката, просто да искат да учат неща.</em></p>
</blockquote>
<p class="q"><strong>– Не ли свързано това най-вече с учебната програма?</strong></p>
<p>– Моето мнение е, че</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>в прогимназията не е работа на учителя по литература да преподава една камара изразни средства, да ги учи какво е синекдоха или оксиморон.</em></p>
</blockquote>
<p>Не мисля, че е много продуктивно тогава да учат сто произведения на Вазов. Да учиш в прогимназията Ботев, Яворов, „Под игото“… дори езикът е много голяма бариера. Впрочем, тази бариера в 10-ти клас изчезва. Тогава пак учат тези автори, но вече могат да ги разберат и ги харесват.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Струва ми се, че от 5-ти до 7-ти клас програмата трябва да подтиква децата активно да четат. При това неща, които са адекватни за интересите, възрастта им, нека не ги губим като читатели.</em></p>
</blockquote>
<p>А пък литературна история, терминология, теория би трябвало да дойдат вече в гимназията, когато са достатъчно зрели. Разбира се, според мен цялото това знание не бива да отпада, то ни е нужно като хора, така се изгражда и читателски вкус. Така се сблъскват с различни текстове, с някои, които сами надали биха прочели, и ги откриват.</p>
<p class="q"><strong>– Има ли книги, които са ти били любими в гимназията, а сега са любими и на твоите ученици? А такива, които са се появили междувременно? Какво четат наистина, освен инфлуенсърите, днешните млади хора?</strong></p>
<p>– Инфлуенсърите най-вече са при децата от трети до пети клас, между 10- и 12-годишни. По-големите вече, това, което забелязвам, 8-и – 9-и клас, четат книжки с много шарени корици. Това са фентъзи, романтични книги, а и нещо смесено, което се казва роментъзи.</p>
<p>В осми клас литературата им е далечна, малко трудна. Нормално е, на 14 г. „Илиада“ си е предизвикателство. Но в 9-и клас, като се запознаят с големите романи, повечето ученици, поне от моите, започват да си променят вкуса. Много от тях харесват „Дядо Горио“ на Балзак, харесват „Евгений Онегин“.</p>
<p>Оттам насетне започват да четат класическа фантастика и фентъзи – Толкин, Робърт Джордан, Дъглас Адамс, Тери Пратчет.</p>
<p>От друга страна, четат много литература на ХХ век – Ремарк, Кафка, руска, дори българска литература, но по-скоро по-класическа – Димитър Димов, Димитър Талев. Много ученици, като се наложи да прочетат „Железния светилник“ в 11-ти клас, много им харесва книгата и продължават със следващите. Макар че не са в програмата, не са задължителни, просто искат да прочетат цялата тетралогия.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2025/06/izkustven-intelekt-matura.jpg.960.webp" alt="Колко изкара ИИ на матура?" loading="lazy" decoding="async" width="1456" height="816"></figure>
<p class="q"><strong>– Много ме учудваш с това, което казваш. Даже е слабо казано, направо ми променяш отдавнашни стереотипи, а говорим и за ученици в природо-математическа гимназия. От другата страна идва проблемът с концентрацията, все по-малко хора са способни да се съсредоточат, за да прочетат дълъг текст, камо ли роман. Дали твоите ученици са изключение, или надценяваме този ефект?</strong></p>
<p>– Със сигурност го има и според мен този проблем ще се засили със следващото поколение. Моите ученици, този випуск, на които преподавам, са родени 2008 г. Те са навлезли в света на TikTok на малко по-голяма възраст. Докато децата, които сега се раждат, забелязвам, че масово, още докато не могат съвсем да говорят, вече са в тази среда. И при тях това ще е по-сериозният проблем. Според мен тепърва ще се сблъскваме с него.</p>
<p>Но и сега много от децата очакват, ако седнат да четат книга, още от първата страница да им стане суперинтересно.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Ако са такива, които нямат навика да четат, се налага да ги убедиш да дадат шанс на книгата, да прочетат 40-50 страници, да навлязат в атмосферата, за да им стане интересно.</em></p>
</blockquote>
<p>Но насилят ли се да го направят…, като всичко в живота, за да ти хареса нещо, първо трябва малко да се насилиш. После успяват да преодолеят проблема с концентрацията.</p>
<p class="q"><strong>– Но за целта трябва да им избереш и препоръчаш подходящите четива. Големият ми син прочете 8-те „Хари Потър“-а, преди официално да е научил буквите в първи клас.</strong></p>
<p>– На Хари Потър не му минава модата, което всъщност показва, че книгата е добра. За мен това задава въпроса защо все още не е в учебната програма? Защото ми се струва, че като учат в училище нещо, което обичат…</p>
<p class="q"><strong>– … е по-лесно и по-интересно.</strong></p>
<p>– Особено като по-малки! Вече от 14, 15 са достатъчно разумни, за да си дадат сметка, че не всичко, което трябва да научиш, ще ти харесва. Че има неща, които трябва да научиш, дори да не са ти особено интересни или приятни. Обаче като си на 12 или по-малко, не си даваш сметка. Струва ми се, че няма никакъв проблем в училище да учат „Хари Потър“.</p>
<p class="q"><strong>– Определено! Нека се насочим към общия ни експеримент с матурата – преди година и сега. Имаше много любопитни и различни изводи, но ти всеки път успяваш да различиш коя работа е на ИИ. Как?</strong></p>
<p>– Миналата година бяха само две работи – твоята и на ChatGPT. Твоята, като на човек, който с това се занимава и пише, много бързо се откроява, другото оставаше да е на чата.</p>
<p>Сега, с повече работи – три ИИ модела и двама ученици, беше малко по-различно. Но и ученическите работи лесно се разпознават. Когато си активен учител и работиш с деца, няма как да сбъркаш нещо, написано от 18-годишен, с изкуствено създадено или с такова, написано от човек на зряла възраст.</p>
<p>Тъй че по разпознаването нямах затруднения. Но трябва да кажа, че</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>от миналата година ми направи силно впечатление, че езикът на моделите се е изчистил.</em></p>
</blockquote>
<p>Започват да оперират с все по-добър български. Определено в експеримента тази година се получи по-успешно това работите да изглеждат като на жив човек.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2025/06/izkustven-intelekt-matura-4.jpg.960.webp" alt="Колко изкара ИИ на матура?" loading="lazy" decoding="async" width="1456" height="816"></figure>
<p class="q"><strong>– Като и при 6-те беше избрана формата за интерпретативно съчинение. Аз си мисля, че ако бяха есета, на двамата проверители щеше ви е по-трудно.</strong></p>
<p>– Определено. Не че при интерпретативното съчинение има точна формула, но са заложени малко по-строги рамки, които липсват при есето. Едно есе, ако е наистина добре написано, мога да кажа като оценител, че въобще не гледаш има ли увод, заключение, колко са аргументите, дали в тезата успява последователно, абсолютно точно, структурирано да развие точките в аргументация. Ако е добре написано, няма вътрешни противоречия, или поне не груби, и е на хубав език, даваш доста точки. Изобщо принципът при оценяването е да не се подхожда формалистки.</p>
<p class="q"><strong>– Значи сами си навредихме ние и моделите. Оставих ги да си решат какво „им се пише“ и те избраха интерпретативното съчинение, но догодина няма да се повтори. Доколкото разбирам обаче, мислиш, че ако в училище получиш един текст, можеш да различиш дали е написан от ученик, или от ИИ?</strong></p>
<p>– Мога, да. Наскоро един ученик не беше правил класно, отсъстваше, после аз проверявах матури, той пак отсъстваше. Мина доста време, направи класното към средата на юни. В края на годината ние се занимаваме с презентации, проекти, оформения, не съм преподавал активно, бях отзад, гледах проекти, после изпитвах, малко по-разчупен беше часът.</p>
<p>Особено когато са твои ученици, знаеш как говорят, как се изразяват, как пишат и е доста трудно да те заблудят, че нещо са го писали те, когато не виждаш маниера им в текста. В това класно не видях по никакъв начин отразен ученика, който го е написал. Същия ден го проверих, след този час нямах други и у мен се породи подозрението, че нещо не е наред.</p>
<p>Имаше неща, които бяха абсолютно нелогични. Примерно едната задача – теза върху „Албена“, беше написал много добре, на много висок език. Но… в нея имаше неща, които в разказа липсват.</p>
<p>Извадих го от часа, който караше в момента, дадох му един лист и му казах да напише задачата, както преди час – не е нужно да е дума по дума, но да прочета същите идеи. Той не можа и си призна, че е използвал ИИ.</p>
<p class="q"><strong>– Това е, защото го е използвал по първосигнален начин. Има още толкова подходи, при които да не те хванат. Като го пренапишеш, като просто ти резюмира твърбата, като си играеш със заданията и няколко пъти ги подобряваш…</strong></p>
<p>– Докато си под напрежение, в час, за малко време и гледаш да не те хванат, едва ли можеш да си поиграеш така, че да е недоказуемо. Но, да,</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>ако е задача за домашно, тогава е много трудно, защото не можеш да докажеш нищо.</em></p>
</blockquote>
<p>На мен ми се е случвало, когато за първи път станах учител, преподавах в друго училище по заместване и бяхме онлайн. В момента, когато заподозрях, че една работа не е написана от ученика, потърсих ключови цитати и веднага ми излезе откъде е преписал. По-лесно е за хващане, докато</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>този генериран текст, и да го кача целия в търсачките, нищо няма да ми излезе.</em></p>
</blockquote>
<p class="q"><strong>– Именно! Условията се променят драстично. След като <a href="https://karamanev.me/istorii/experiment-ii-konkurs-poezia">генерирани стихове попаднаха сред избраните от две поредни журита на реномирани поетични конкурси</a>… А има ли ситуации, в които стимулираш учениците да използват ИИ?</strong></p>
<p>– Засега не съм го използвал в час, да ги предразположа по някакъв начин, но след като минах обучение и след нашите експерименти, от догодина ще помисля за някакви задачи, варианти, работа в клас – да видим и ползите.</p>
<p class="q"><strong>– Ето че през последните две години решавам матурата и не мога да проумея как е възможно някой, който поне малко е правил нещо в тези 12 години, без да има някакъв сериозен здравословен проблем, не би могъл да изкара 30 точки. А се случва с цели класове и училища. Не би ли трябвало да вдигнем изискванията?</strong></p>
<p>– Аз съм съгласен, че критерият е нисък, обаче все пак това е най-масовият изпит. Всъщност е единственият задължителен масов изпит!</p>
<p>И аз съм си мислил – нисък е критерият, лесно се изкарва тройката. Обаче какво ще докажем и какво ще постигнем, ако направим примерно на 50% тройката? Средният успех ще е 2,40.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2025/07/svetoslav-stoichev.jpeg.960.webp" alt="Светослав Стойчев" loading="lazy" decoding="async" width="1035" height="804"></figure>
<p class="q"><strong>– Тогава обаче какъв е смисълът от изпита?</strong></p>
<p>– Мисля, че е полезна диагностика. С нея не можеш да решиш никакви проблеми. Това е просто изпит в края на цялото образование и ако скъсаш хората, как им помагаш, какво им казваш?</p>
<p>По-скоро проблемът трябва да се търси другаде.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Диагностиката показва някакъв проблем, но решението не е да направим изпита невъзможен и никой да не може да го вземе.</em></p>
</blockquote>
<p class="q"><strong>– Решението е да подобряваме образованието, което не мисля, че правим достатъчно активно. А и <a href="https://karamanev.me/technologii/detsa-tehologii-rezultati">над 90% от родителите са на същото мнение</a>.</strong></p>
<p>– Освен това трябва да кажа, че сегашният формат на матурата е доста по-добър от предишния, защото</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>тройка може да се изкарва лесно, обаче с шестицата далеч не е така.</em></p>
</blockquote>
<p>Шестица се изкарва сравнително трудно. Така хем можеш да отсееш тези, които са наистина много добри и са учили, хем да не кажем на тези, които по една или друга причина не са се справили твърде добре, че не стават за нищо и трябва да ги разкараме.</p>
<p class="q"><strong>– Трябва ли тогава изобщо да проверяваме всички дали знаят добре български език и литература?</strong></p>
<p>– Езикът със сигурност им трябва. По мое мнение и литературата им трябва, защото тя развива умения, които не са видими, практически, на масата, обаче са нужни.</p>
<p>Например, новият формат на матурата и тенденцията все повече върви натам, разчита много на работа с непознат текст. Живеем във време, в което социалните мрежи ни заливат с какво ли не, съмнителна информация, съмнителни изображения, видеа. Хем се забавлявам, хем ужасно тъжно ми става, когато във фейсбук видя очевидно генерирано изображение на някакъв дядо с торта да получава хиляди коментари, хората му честитят рождения ден и не разбират, че това не е истински човек.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Според мен, като караш ученици да работят с непознат текст и да мислят критично, ти ги подготвяш, създаваш им умения да могат да се ориентират</em></p>
</blockquote>
<p>сами впоследствие в една среда, в която ти трябва да можеш да мислиш критично и да отсяваш сам онова, което е истина, което е лъжа, което е неубедително, което е манипулативно.</p>
<p class="q"><strong>– Въпросът е и дали го искаш, защото с тази част от матурата ИИ се справи абсолютно безгрешно, осмислянето на непознат текст той го върши успешно.</strong></p>
<p>– Той се справя, но въпросът е, че трябва и учениците да се справят.</p>
<p class="q"><strong>– Или пък да се научат да го питат? Променя ли нещо според теб новината, че ИИ може да реши матурата за отличен с лекота? Има ли защо точно това да е основната ни преценка за младите хора, завършили училище? Голяма част от въпросите са свързани със зубрене. Затворените въпроси, които аз бъркам, са най-вече за конкретни произведения, които или не съм учил, или съм забравил.</strong></p>
<p>– Не съм съгласен, че голяма част от въпросите са свързани със зубрене, има само един според мен. Другите разчитат на интерпретация. Ти не знаеш каква интерпретация ще ти предложат задачите, че да седнеш и да назубриш примерно един анализ.</p>
<p>Очаква се, че за да решиш адекватно повечето задачи, ти трябва да си успял да разбереш наистина текста. Да имаш своя интерпретация, да можеш да мислиш, ако ти се предложи и алтернативна интерпретация. Точно това според мен е изграждането на такива умения, да мислиш критично, да не разчиташ, че като си назубрил наизуст този анализ, оттук насетне не можеш да бъдеш изненадан.</p>
<p class="q"><strong>– Но дали наистина има смисъл да проверяваме умения, в които алгоритмите се справят по-добре от огромна част от хората?</strong></p>
<p>– Алгоритмите биха могли всичко.</p>
<p class="q"><strong>– Има ли нещо, което на теб ти липсва в момента в матурата?</strong></p>
<p>– Бих добавил повече задачи, които изпитват умения. Работа с непознат текст, с различен тип текстове, включително анализ. Според мен</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>би било много полезно, ако в изпитен формат се включи анализ на медиен текст.</em></p>
</blockquote>
<p>И сега има комуникативни задачи, тази година беше за спортуването. Струва ми се, че ако е медиен текст, който засяга наистина сериозен социален проблем, такъв, който интересува учениците, би било смислено. Но си давам сметка, че това в момента е невъзможно, обществото ни не е готово, прекалено често образованието се използва за постигане на определени политически цели или всяване на смут.</p>
<p>Например, ако засяга проблемите за разделението в обществото. Или за фалшивата информация. Ако се дава някаква статия, примерно генерирана с изкуствен интелект, манипулативна, да се изисква от учениците да я анализират. Но, пак казвам, това е моят идеален вариант, който не смятам, че скоро би могъл да се осъществи.</p>
<p class="q"><strong>– Нещо, което ми хареса, е, че наистина е намалена субективността. По мое време, за да влезеш в търсена специалност в СУ с изпита по български език и литература, тя определено беше много силна. Но тук, <a href="https://karamanev.me/technologii/izkustven-intelekt-matura">в нашия експеримент, пак се получи немалка разлика</a> при интерпретативното съчинение и конкретно моето – единият оценител ми даде максимум точки, другият – много по-малко, защото това не е есе.</strong></p>
<p>– Да, тук не съм съгласен за едно нещо с колежката. Когато седнеш да проверяваш матура, виждаш един текст, който е добре написан, очевидно пишещият познава добре текста, коментира го адекватно, оригинален е. Даваш точки. Много точки.</p>
<p>Защото това се оценява. Според мен не е правилно ако текстът повече се доближава до есето, отколкото до съчинението, да го порежем. При положение, че текстът е наистина добър.</p>
<p class="q"><strong>– Обаче поканих ChatGPT за арбитър и той също беше на тази страна. И аз не съм сигурен, че не бих – имаме изпит с ясни правила, а който търси свободната форма, е добре дошъл да пише есе.</strong></p>
<p>– Ако отиде на истински арбитър, съм почти сигурен, че той ще даде много точки. Старая се така да оценявам работи и вярвам, че</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>когато текстът е добър, не трябва да се заяждаме, просто трябва да оценим, че човекът е оригинален, че може да мисли, да пише, че познава произведението.</em></p>
</blockquote>
<p>Има всякакви казуси на матурата. Например, ученикът първо пише интерпретативно съчинение, после отдолу пише есе. Какво правиш, кое оценяваш? Оценява се в полза на ученика – това, което е по-доброто от двете.</p>
<p>И ако е така в този случай, аз не виждам защо, ако текстът наистина е добър, ти да му вземеш точки, защото е малко по-есеистичен.</p>
<p class="q"><strong>– Аз напоследък все повече се радвам на човешката субективност, тя ни е и сила понякога.</strong></p>
<p>Но да сменим пак рязко темата… Защо стана учител? Младите хора бягат от тази професия, не знам дали знаеш… Шегувам се, разбира се.</p>
<p>– Знам, да. Но и не е точно така. В нашето училище забелязваме, че доста се подмладява колективът и причината е, че има една пропаст. Хората, които са станали учители в края на 80-те, сега се пенсионират. Само, че през 90-те, а и след това, учителските заплати, знаем на какво ниво са били, ужасно малко хора тогава са ставали учители.</p>
<p>Сега на мястото на хората, които се пенсионират, трябва да дойдат други. Не може без учители.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Проблемът обаче е, че някак си много рязко се получава смяната, а това си има минуси. Изведнъж от учители, които са масово близо до пенсионната възраст, преминаваме към хора масово под 35.</em></p>
</blockquote>
<p>Но такава е ситуацията сега, така се е развила образователната система в страната.</p>
<p>Защо аз станах учител? Имах късмета да имам добри учители в гимназията и още тогава реших, че това е, което искам да правя. Искам да съм на тяхното място.</p>
<p>Записах българска филология, пробвах се по заместване, още във втори курс. И в момента, в който излязох пред учениците… няма да коментирам колко притеснен бях, преди да изляза, но в момента, в който излязох, веднага ми мина притеснението и се почувствах много на място.</p>
<p>Така реших, че това е професията за мен.</p>
<p class="q"><strong>– Кое ти носи удовлетворение като учител?</strong></p>
<p>– Че работата е всичко друго, но не и еднообразна. Не те вкарва в рутина и времето минава много бързо. Хубаво е, че минава бързо…, от друга страна, докато се усетиш, е изтекло супер много време.</p>
<p class="q"><strong>– Като в „Параграф 22“, <a href="https://karamanev.me/technologii/barzane">ако ти е скучно, ще имаш повече време</a>.</strong></p>
<p>– Да, точно така. Като започнах в НПМГ, една наша колежка по химия ми каза: „С нашата професия ще видиш, че времето минава бързо. Този срок да мине, хайде и годината, хайде и този випуск и изведнъж, като на мен, малко ти остава до пенсия“. Аз не ѝ повярвах, обаче… вече 3 години съм в НПМГ, общо 4,5 години имам учителски стаж. Много бързо мина времето. Въобще не го усетих. Все едно онзиден съм започнал работа.</p>
<p>Всеки час е различен. Дори като преподаваш едно и също нещо на 4 паралелки една след друга, часовете не са едни и същи. Децата постоянно ти задават въпроси, които са предизвикателни. Налага се от време на време да проверяваш неща вкъщи, за да можеш да им отговориш. Става ти интересно. Предлагат ти понякога решения, които не са ти хрумвали.</p>
<p>Така че всъщност е динамична работа и не влизаш в коловоз.</p>
<p class="q"><strong>– … може би пък тогава не е изненада, че днес <a href="https://karamanev.me/istorii/detsa-profesii">учителството всъщност е една от мечтаните професии на децата</a>! Благодаря ти за безценната помощ, за замислящата среща. Сигурен съм, най-интересните следващи експерименти тепърва предстоят!</strong></p>]]></content:encoded>
      <enclosure url="https://img.karamanev.me/2025/07/svetoslav-stoichev.jpeg.960.webp" type="image/webp" length="0" />
    </item>
    <item>
      <title>„Аз не виждам риск програмистите да изчезнат“</title>
      <link>https://karamanev.me/sreshti/minko-gechev-2025</link>
      <guid isPermaLink="true">https://karamanev.me/sreshti/minko-gechev-2025</guid>
      <pubDate>Tue, 29 Jul 2025 06:00:38 GMT</pubDate>
      <dc:creator>Георги Караманев</dc:creator>
      <category>Срещи</category>
      <description>Минко Гечев има черен колан по карате… а и по програмиране, като опитен старши разработчик в Google. При предишната ни среща в центъра беше прелюбопитният му път от Троян до един от софтуерните гиганти на нашето време, а сега ще надникнем в някои от най-вълнуващите въпроси на днешния ден. Как изглежда бъдещето на софтуерното инженерство, погледнато от неговата Мека – Силициевата долина? Ще я има ли изобщо професията на програмиста? Какво има смисъл да учим днес? Възможно ли е да се подготвим за вълнуващото, но и предизвикателно бъдеще? Как днешният ни гост преоткрива в сърцето на западните технологии мъдростта на Изтока?</description>
      <content:encoded><![CDATA[<p><img src="https://img.karamanev.me/2025/07/minko-gechev-2025-5.jpg.960.webp" alt="Минко Гечев" /></p><div class="intro"><p><em>Аз, честно казано, го виждам този риск. Признавам ви чистосърдечно, като софтуерен инженер, се боя за работата и професията си във времето на напредналия ИИ.</em></p>
<p><em>Как изглежда бъдещето на софтуерното инженерство, погледнато от неговата Мека – Силициевата долина? Ще я има ли изобщо професията на програмиста? Какво има смисъл да учим днес? Възможно ли е да се подготвим за вълнуващото, но и предизвикателно бъдеще?</em></p>
<p><em><strong>Минко Гечев</strong> има черен колан по карате… а и по програмиране, като <strong>опитен старши разработчик в Google</strong>. При <a href="https://karamanev.me/sreshti/minko-gechev">предишната ни среща</a> в центъра беше прелюбопитният му път от Троян до един от софтуерните гиганти на нашето време, а сега ще надникнем в някои от най-вълнуващите въпроси на днешния ден. Продължаваме и допълваме <a href="https://youtu.be/Kq4QxbPxxlM?si=8nX4-9YRqP-1FOad">разговора ни от подкаста на DEV.BG</a>.</em></p>
<h3 id="още-за-госта">Още за госта</h3>
<p><strong>Минко Гечев</strong> е част от екипа на Google в Силициевата долина. Той е сред разработчиците на Angular, фреймуърка с отворен код, направил възможни днешните свръхсложни сайтове.</p>
<p><em>Завършва магистратура през 2015 г. в Софийския университет, а през 2017 г. съосновава стартъпа Rhyme. Компанията предлага онлайн курсове на световно ниво и нашият събеседник е начело на отбора софтуерни инженери. Само година по-късно проектът е купен от гиганта Coursera, което е и първата им подобна инвестиция.</em></p>
<p><em>Минко получава наградата на президента „Джон Атанасов“ в две различни категории.</em> <em>Дълги години работи по създаването на софтуер с отворен код. Проектът му Codelyzer за статичен код анализ на Angular апликации е свалян над 100 милиона пъти.</em></p>
</div>
<p class="q"><strong>– Може ли според теб да стигнем до момента, в който ще имаме не софтуерен екип, а ИИ агенти, които правят всичко? А ние само задаваме и проверяваме?</strong></p>
<p>– Аз съм малко по-песимистичен към тази точка. Виждам, че CEO-то на Shopify, примерно, иска на всяко тримесечие обосновка защо една роля не може да се поеме от ИИ и трябва да наемеш човек. Дженсън Хуанг, CEO на NVidia, каза, че до няколко години няма да има нужда от софтуерни инженери.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Аз не мога да си го представя чак толкова крайно.</em></p>
</blockquote>
<p>Според мен, ако правим проекция на това какво се случва в момента и предполагаме, че ще продължи да се развива със същите темпове, може в един момент да ударим малък застой.</p>
<p>Може и да се случи, но най-вероятно… няма да е следващите 10 години, може би по-нататък.</p>
<p>Може да се окажа в грешка. За момента така виждам нещата, като вдигане на нивото на абстракция, както ти спомена.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2025/07/minko-gechev-2025-2.jpg.960.webp" alt="Минко Гечев" loading="lazy" decoding="async" width="1600" height="900"><figcaption>снимки: личен архив</figcaption></figure>
<p class="q"><strong>– Дори това обаче е непосредствена заплаха за много хора. Надали някой би спорил вече, че с ИИ ставаме много по-ефективни. В началото и аз бях по-умерен, но виждам как всяка следващата итерация отнема голяма част от работата и времето ми и ме прави многократно по-ефективен. Тук вече не говорим за 5-10%, което пак е колосално за фирми като Google, а говорим за повишена ефективност в пъти.</strong></p>
<p>– Да, и аз го усетих. Направих си едно приложение с Go, не бях писал на този език от десетина години. И бях 10 пъти по-продуктивен с Cursor!</p>
<p>Има различни теории. Познавам хора, които смятат, че</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>уеб платформата е изживяла най-великите си дни. До известен степен мисля същото,</em></p>
</blockquote>
<p>особено предвид чатботовете и начина на екстракция, вземане на информация от уебсайтовете, което намалява и мотивацията на хората да създават толкова много съдържание.</p>
<p>Може би ще имаме различни начини, по които ще споделяме тази информация. Може би ще стане малко по-централизирано, за мое съжаление, тъй като аз харесвам децентрализирания модел. Възможностите за създаване на софтуер също ще се увеличават. Но</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>аз не виждам риск програмистите да изчезнат.</em></p>
</blockquote>
<p>Може да се регулира малко индустрията, но не чак толкова драматично. Големите компании продължават да наемат изключително много хора.</p>
<p class="q"><strong>– Постоянно идват обаче и новини в обратната посока.</strong></p>
<p>– Да, Майкрософт освободи 3%, направиха реприоритизация на проектите си. За момента наблягат още повече на ИИ. Има такива инвестиции и в Google.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>В същото време нямаме достатъчно хора в екипа!</em></p>
</blockquote>
<p>Имаме нужда от още, за да вършим повече работа.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2025/07/minko-gechev-2025-3.jpg.960.webp" alt="Минко Гечев" loading="lazy" decoding="async" width="2000" height="1333"></figure>
<p class="q"><strong>– Как според теб ще се променя професията на софтуерния инженер? Ще я има ли изобщо? Всеки следващ етап в напредъка на технологиите повдига абстракцията, вече ние сме хората, които задаваме и после проверяваме, не толкова пишем компютърен код. Дали ще остане така задълго?</strong></p>
<p>– В момента виждам три основни начина как могат да се развият нещата. Единият е, точно както ти каза, задаваш някакъв промт, оттам нататък кодът ти се генерира. Вероятно ще има някаква нужда от човешка намеса на по-ниско ниво. Ако днес пишем на Java, само на 1 от 100, или дори на 1000 програмисти, ще му се наложи да види истинския код, който компилаторът е произвел. По същия начин е възможно един ден малцина да гледат написаното от ИИ.</p>
<p>Може би с течение на времето ще има повече нужда от преглеждане, съответно този процент няма да бъде 1% от разработчиците, а може би 15-20%. Оттам нататък, с повишаване на качеството на моделите, процентът ще намалява.</p>
<p>Друг вариант, който виждам, е абстракцията. Но вече имаме най-високото ниво на абстракция, което можем да си представим. Едно ново web приложение може да бъде композиция от промптове. Отделните компоненти ще бъдат задания, допълнени едно към друго. Това е някакъв междинен вариант.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Третият е да продължим да развиваме нещата, както в момента, с малко по-умен помощник, който да ни дописва кода.</em></p>
</blockquote>
<p>Според мен ще ги има абсолютно всички решения от този спектър, в зависимост от това какво създаваш. Но всичко това са предположения.</p>
<p class="q"><strong>– Именно те са ми интересни, особено от гледната ти точка като инженер с опит в Google. Не е ли логично фронтенд програмистите да сме първите, които ще намалеем, ако не и да изчезнем? Давам пример, вече почти не пиша HTML и CSS, едно време това беше немалка част от работата ми.</strong></p>
<p>– HTML и CSS наистина няма да пишем чак толкова много, може да си се наложи да ги оптимизираме. С JavaScript, където има логика, която трябва да имплементираш…</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2025/07/minko-gechev-2025-6.jpg.960.webp" alt="Минко Гечев" loading="lazy" decoding="async" width="2000" height="1500"></figure>
<p class="q"><strong>– Тя също често е повтаряема.</strong></p>
<p>– Да, но в момента ИИ генерира например невалиден код за автентикация. Говорих си и с колеги, които работят по една от популярните среди за разработка чрез ИИ, той често дава неработещ код.</p>
<p>В някакъв момент може да се изчистят тези неща. Може технологията да еволюира и това е идея, с която аз също „си играя“. В блога си се занимавах да напиша фреймуърк, който е оптимизиран за ИИ. Възможно е така да се развият нещата. Ако пишеш код на ръка, трябва да е „забавен“ за писане. Като Ruby, да речем, или като новите синтаксиси в JavaScript, да е по-експресивен. Ако ИИ генерира кода, не е нужно –</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>той може да генерира повторяем код, който не е толкова красив, обаче му се поставят някакви ограничения, така че да може да не прави грешки.</em></p>
</blockquote>
<p>Това е нещо, за което много съм си мислил. Още не знам как ще изглежда този код. Обаче ми се иска да го измисля.</p>
<p class="q"><strong>– Тук, в България, се усеща сериозен спад на търсенето на хора в ИТ сферата. Разбира се, това може да има различни причини, но според мен безспорно един от факторите е, че сме много по-ефективни. Казваш, че в Силициевата долина не усещаш подобно нещо.</strong></p>
<p>– Част от причините, поради които не наемаме, е, защото искаме да инвестираме в определени продукти, в определени места. Имаме нужда от повече хора в нашия екип, бихме били още по-продуктивни, ако имахме два пъти повече инженери. Дори с ИИ! Той на нас не ни помага толкова много в разработката на фреймуърци и технологии.</p>
<p>С продуктови екипи си говоря, те определено са по-продуктивни с ИИ. Тук трудно мога да споделя метрики. Но ние бихме били по-продуктивни с повече инженери.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2025/07/minko-gechev-2025.jpg.960.webp" alt="Минко Гечев" loading="lazy" decoding="async" width="2000" height="1333"></figure>
<p class="q"><strong>– У нас определено е по-трудно и да си намериш първа работа, а това в един момент може да се окаже проблем. Аз трябва да познавам проекта, за да давам задачите на ИИ и след това да познавам Angular, за да виждам къде той греши. Но ако не влизат нови хора в професията, ако след 5 години нещата се развият в не най-крайния вариант от тези, които изброи, това може да се превърне в проблем. Защото няма да има хора, които познават технологията.</strong></p>
<p>– Наистина, за създаването на приложения ще използваме новите инструменти. Но не се притеснявам, че в софтуерната индустрия няма да има много възможности. Технологиите се развиват изключително бързо, ще имаме нови идеи, нови парадигми за разработка.</p>
<p>Обаче наистина сме в етап, в който всичко се променя толкова бързо, че не знаем къде точно сме и накъде ще тръгнат нещата. И</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>това за всички води до някакво притеснение, до тревоги.</em></p>
</blockquote>
<p>Аз също не знам…</p>
<p class="q"><strong>– Ти как използваш в ежедневието си генеративния ИИ?</strong></p>
<p>– Почти постоянно напоследък! Дори сега пиша блогпоста за Angular 20, имаше секция, която ми липсваше. Един колега беше написал алтернативна версия, дадох на Gemini блогпоста със заглавията на секции, дадох документа на колегата и му казах: „Попълни тази част от статията на базата на другия документ“, свърши чудесна работа.</p>
<p>В писането на код също го използвам, експериментирам. В Google не използваме Cursor, понеже не се знае къде отива кодът, но експериментирам с него, с различни средства за разработка, използвам Bolt, създавам свои собствени инструменти.</p>
<p>Има поне два начина да се възползваме от генеративния ИИ като разработчици – да използваме приложения, които използват ИИ, и да генерираме по-бързо код, за да сме по-продуктивни. Аз се старая да намеря къде можем да интегрираме повече уебтехнологиите така, че да улесним създаването на ИИ приложения.</p>
<p class="q"><strong>– Това, което на мен ми дава спокойствие и балансира останалото, е че вече <a href="https://karamanev.me/za-avtora">веднъж успях</a> драстично да си сменя професията. Значи… мога да се науча да лепя плочки, макар там да се изисква повече ловкост. Ти, ако трябва да не се занимаваш вече с програмиране и въобще със софтуерна индустрия, какво ще правиш? Късно ли е да станеш полицай, както ми каза, че си мечтаел преди време?</strong></p>
<p>– Късно е, проверявал съм. Треньор по карате е вариант.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2025/07/minko-gechev-2025-4.jpg.480.webp" alt="Минко Гечев" loading="lazy" decoding="async" width="896" height="669"></figure>
<p class="q"><strong>– Какво ти дава каратето в програмирането? Има ли изобщо нещо общо?</strong></p>
<p>– Определено! Има нещо, което искам повече да свържа с всичко останало. То е японската култура, където си хващаш занаята и продължаваш да го усъвършенстваш всеки ден. Примерно има 12-13 поредици от движения – катѝ, които в карате практикуваме. Можеш да ги научиш за един месец, ако се напънеш. Обаче хората ги практикуват цял живот и всеки ден можеш да ги направиш малко по-добре, да си малко по-добър.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Има красота в това нещо. Прилича ми на математиката по някаква причина,</em></p>
</blockquote>
<p>имаш основни концепции и ги надграждаш непрекъснато. В каратето започваш да усещаш… „Ако вкарам гравитацията тук и отпусна краката, използвам таза, мога да получа повече сила.“ Малки промени, но усещаш как се случват, свързваш се с физиката.</p>
<p>Подобно е и с програмирането. Много малко са концепциите, които можеш да използваш. Трябват ти един базов цикъл, основни конструкции, променливи и вече имаш език, готов за всичко.</p>
<p>Тези неща обаче можеш да ги комбинираш по-различен начин и се случват неочаквани връзки в мозъка.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Реално можеш да моделираш с тях целия свят!</em></p>
</blockquote>
<p>Консистентната итерация и подобряването на ефективността. Това намирам като общо.</p>
<p>В източните системи може да си хванеш занаята и цял живот да го практикуваш. А в западните сме по-стимулирани да си увеличаваме влиянието. Променяш си позицията и никога не си добър, защото отиваш на следваща.</p>
<p class="q"><strong>– Много ми е интересно, че го казваш точно ти, в последните години работещ в сърцето на западната мисъл, Силициевата долина.</strong></p>
<p>– Така е,</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>има конфликт между двете ценностни системи. За това започнах да се замислям последно време.</em></p>
</blockquote>
<p>Можеш да приемеш, че занаятът е изграждането на капацитет за увеличаване на влиянието с времето. Има хора, които пишат код цял живот, усъвършенстват се в занаята и това е чудесно. Но част от причината, поради която реших да се завърна към изцяло софтуерно инженерна работа за сметка на по-продуктова, беше, че ми липсва този аспект.</p>
<p>Имат много креативност и даже по някакъв начин се занимаваш с по-познати неща. С основите.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2025/07/minko-gechev-2025-7.jpg.960.webp" alt="Минко Гечев" loading="lazy" decoding="async" width="2000" height="1500"></figure>
<p class="q"><strong>– Какво има смисъл да учим сега и да развиваме, за да сме що-годе спокойни, че има някакъв смисъл?</strong></p>
<p>– Това пак е предположение. Струва ми се, че</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>дори ИИ да пише приложението, за нас това инженерно мислене – за композиция на различни елементи, които да изградят по-сложната система, ще бъде полезно.</em></p>
</blockquote>
<p>Правилно създаване на абстракции и т.н. Какъв език ще използваме, дали ще правим сгради, или ще пишем програми…, все е подобен начин на мислене.</p>
<p>Аз няма да правя проект за сграда, би паднала. Обаче интуитивно ми идват идеи как биха се случили нещата, така че да бъдат надградими, преизползваеми.</p>
<p class="q"><strong>– Срещаме се днес в София, какво те върна тук, как ти се видя градът?</strong></p>
<p>– София е супер!</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Беше доста добре, когато тръгвах за Силициевата долина преди 10-ина години, сега е още по-добре.</em></p>
</blockquote>
<p>Тук съм със съпругата ми и ще правим малко празненство в България с роднини, по случай нашата сватба. Един месец ще изкараме тук. Тя е от САЩ, учи български, а аз искам да се видя с приятели, да прекарам време със семейството си и се надявам да ни стане традиция.</p>
<p class="q"><strong>– Дано наистина! Ще се радвам да продължим този разговор на родна земя скоро!</strong></p>
<p><strong>А за всеки, който се интересува от забележителния ти път, работата в Google и конкретно за Angular, от съветите за това как да успееш, ако мечтата ти е да работиш в Силициевата долина и по какво се отличава работата там, препоръчвам разговора ни в подкаста на DEV.BG:</strong></p>
<div class="embed embed--yt" data-yt="Kq4QxbPxxlM"><a href="https://www.youtube.com/watch?v=Kq4QxbPxxlM" target="_blank" rel="noopener"><img src="https://i.ytimg.com/vi/Kq4QxbPxxlM/hq720.jpg" alt="Видео в YouTube" loading="lazy" decoding="async" width="1280" height="720"><span class="embed__play" aria-hidden="true"></span><span class="visually-hidden">Пуснете видеото</span></a></div>
<p><strong>Очакват ви забележителни истории, отделете един час, няма да съжалявате…</strong></p>]]></content:encoded>
      <enclosure url="https://img.karamanev.me/2025/07/minko-gechev-2025-5.jpg.960.webp" type="image/webp" length="0" />
    </item>
    <item>
      <title>„ИИ е големият шанс всеки да изкачи своя Еверест“</title>
      <link>https://karamanev.me/sreshti/petia-minkova</link>
      <guid isPermaLink="true">https://karamanev.me/sreshti/petia-minkova</guid>
      <pubDate>Fri, 25 Jul 2025 06:00:51 GMT</pubDate>
      <dc:creator>Георги Караманев</dc:creator>
      <category>Срещи</category>
      <description>„Светът е пред Рубикон. Ще съжителстваме с умните машини, очаква ни нов, различен свят, но готови ли сме за него?“ Този въпрос, заради който съществуват и Дигитални истории, задава на корицата на новата си книга днешната ни гостенка Петя Минкова. В „Преходът от цифровия век към хибридната цивилизация“ тя разказва за дългия път от първите компютри до бъдещето на свръхмогъщия изкуствен интелект. И макар отговорът на въпроса дали сме готови да е ясен, има още толкова важни въпроси, които ще обсъдим на следващите редове! Имаме ли друго бъдеще, освен като хибридна цивилизация между хора и технологии? От какво зависи оцеляването ни и как ще изглежда ежедневието ни, когато този преход се случи с пълната си сила? Защо ИИ е много повече от опасност, а и възможност всеки един от нас да изкачи своя личен Еверест?</description>
      <content:encoded><![CDATA[<p><img src="https://img.karamanev.me/2025/07/petia-minkova-3.jpg.960.webp" alt="Петя Минкова" /></p><div class="intro"><p><em>„Светът е пред Рубикон. Ще съжителстваме с умните машини, очаква ни нов, различен свят, но готови ли сме за него?“</em></p>
<p><em>Този въпрос, заради който съществуват и Дигитални истории, задава на корицата на новата си книга днешната ни гостенка <strong>Петя Минкова</strong>. В „Преходът от цифровия век към хибридната цивилизация“ тя разказва за дългия път от първите компютри до бъдещето на свръхмогъщия изкуствен интелект.</em></p>
<p><em>И макар отговорът на въпроса дали сме готови да е ясен, има още толкова важни въпроси, които ще обсъдим на следващите редове!</em></p>
<p><em>Имаме ли друго бъдеще, освен като хибридна цивилизация между хора и технологии? От какво зависи оцеляването ни и как ще изглежда ежедневието ни, когато този преход се случи с пълната си сила? Защо ИИ е много повече от опасност, а и възможност всеки един от нас да изкачи своя личен Еверест?</em></p>
<h3 id="петя-минкова">Петя Минкова</h3>
<p><em>е журналист с 30-годишен стаж. Автор на четири книги, превърнали се в бестселъри. Първите две са документални разследвания: посветената на митичния български полицай Никола Гешев („Гешев остава жив след 9 септември 1944 г.“) и преведената и на английски „Истината за Ким Филби“, съдържаща документи от британските архиви, които изграждат нов образ на Шпионина на ХХ век. Третата е „Хиперсъзнание“, изследваща иновативни техники за препрограмиране на ниво подсъзнание, в която е съавтор с психоложката Моника Балаян. Така стигаме и до най-новата – <a href="https://www.ciela.com/prehod-t-ot-cifrovija-vek-k-m-hibridnata-civilizacija-petja-minkova.html">„Преходът от цифровия век към хибридната цивилизация“</a>.</em></p>
<p><em>Петя е журналист от 1995 г., когато започва работа в първия свободен частен вестник в България „168 часа“. От 2012 до 2023 г. е негов зам. главен редактор, след което той се трансформира в специалния проект „24 часа – 168 истории“ в рамките на вестник „24 часа“. От 2018 г. тя е зам. главен редактор и на научнопопулярното списание „Космос“ – истинска легенда от 1962 г. до началото на 90-те.</em></p>
</div>
<p class="q"><strong>– В новата си книга пишеш за човека в преход „от цифровия век към хибридната цивилизация“. Как ще изглежда тази цивилизация? Тук ли е вече?</strong></p>
<p>– Преходът отдавна е започнал. Още в момента, в който установихме, че смартфонът е миникомпютър, който постоянно е с нас, можем да му зададем всеки въпрос и да получим отговор. Появата на ChatGPT бе следващата повратна точка. Оттогава никога в историята така масирано не се е инвестирало в дадена технология.</p>
<p>Само през миналата година частните инвестиции в САЩ в тази сфера достигнаха $109,1 милиарда, в Китай – 9,3 млрд. по официални данни, но според специалисти надхвърлят 160 млрд., във Великобритания – 4,5 млрд. Прогнозите са, че глобалният ИИ пазар до 2030 г. ще е около 1,9 трилиона евро. Инвестициите в тази сфера само през миналата година бяха $33,9 млрд. или с 18,7% повече спрямо 2023 г. Затова смятам, че следващия хиперскок в революционна технология няма да е далеч.</p>
<figure class="fig fig--portrait"><img src="https://img.karamanev.me/2025/07/petia-minkova.png.480.webp" alt="Петя Минкова" loading="lazy" decoding="async" width="562" height="822"><figcaption>Книгата „Преходът от цифровия век към хибридната цивилизация“ оглави класацията на Гринуич през юни.</figcaption></figure>
<p class="q"><strong>– И дори да се абстрахираме от чисто финансовите измерения, мисля, че дори и най-големите скептици се убедиха, че ИИ е способен на невероятни неща.</strong></p>
<p>– За мен най-интересното в този преход към хибридна цивилизация е, че</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>ние се адаптираме бавно и сякаш не го усещаме.</em></p>
</blockquote>
<p>Примерно, за мен е дискомфорт да бъда в отпуск без лаптоп, но много скоро той ще е технология от „ерата на динозаврите“, като магнетофона или касетофона. Навсякъде ще ходим с някое малко устройство, което ще ни свързва с облак и чрез него ще имаме достъп до знания на човечеството от зората на цивилизацията до днес.</p>
<p>Учените все по-бързо ще анализират досегашните знания и ще ги надграждат. Така че вече сме на бързата писта към хибридната цивилизация и ни предстои експоненциален ръст на знанията и технологиите. Освен ако не направим нещо изключително глупаво или не станем жертва на катастрофално космическо събитие.</p>
<p>В книгата съм публикувала разсъжденията на различни учени и техните сценарии и за жадните за знания хора те ще са свръхлюбопитни. Най-важното в този процес на поетапното ни сливане с машините е</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>да не забравяме човешката си същност, че добротата и любовта са естествените ни състояния, че сме от един и същи вид Homo Sapiens,</em></p>
</blockquote>
<p>обитаващ безумно красивата ни Синя планета, пълна с живот. Приоритетната ни задача е не само да го съхраним за следващите поколения, а и да ги научим как по-добре от нас да се грижат за Земята, за нашия вид и за това чудо живота.</p>
<figure class="fig fig--portrait"><img src="https://img.karamanev.me/2025/07/petia-minkova-4.jpg.960.webp" alt="Петя Минкова" loading="lazy" decoding="async" width="1691" height="2560"><figcaption>Авторът на книгата Петя Минкова</figcaption></figure>
<p class="q"><strong>– И ти благодаря, че с книгата си даваш ключова реплика в този и според мен жизненоважен разговор за бъдещето, който така и не успява да се състои… Знам колко е невъзможно да се предвижда бъдещето в технологичната ера, но според мен е също толкова важно да не спираме да опитваме да го прогнозираме, защото само така можем да стигнем по-близо до положителния сценарий. Според теб как ще изглежда денят на един обикновен човек в епохата на хибридната цивилизация?</strong></p>
<p>– Ще стъпя само на сигурни факти. През тази година хуманоидните роботи в глобален план ще са над 1000, прогнозите са, че до 2040 г. ще достигнат няколко милиарда. Постепенно те ще станат обслужващ персонал в хотели, в ресторанти, цели заводи ще се управляват от няколко опитни инженери, машините ще ни помагат за домакинската работа, ще се грижат за възрастните.</p>
<p>Ще имаме автономни автомобили, които ще „виждат“ и ще се ориентират все по-добре, независимо дали са в условия на висока замъгленост, задимяване и т.н.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Сценарият на техноутопистите от Силициевата долина е, че човек ще има достъп до много повече блага на много по-ниски цени.</em></p>
</blockquote>
<p>Но аз разговарях с много учени и те не са чак такива оптимисти. Всъщност в книгата са загатнати много дълбоки процеси и то от хора с „рентгенов поглед“, вперен в бъдещето.</p>
<p>Очевидно е, че има опасения от бунтове срещу машините, но да не забравяме прогнозите на Световния икономически форум, че до 2030 г. ще има 170 милиона нови работни места, които ще компенсират 90-92 милиона съкратени в резултат на въвеждането на роботизирани системи. Тоест, заетостта ще се увеличи със 78 млн. работни места. И тъй като ще се налага все по-малко да работим, за да придобием стоки и услуги,</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>най-голямата опасност е сблъсъкът с въпроса: „Каква е новата цел, какво ме мотивира“?</em></p>
</blockquote>
<p>Заедно с това ще се развиват нови индустрии, за които днес все още не подозираме. Постепенно ще се превърнем в междупланетна раса, ще търсим ресурси на астероиди, на други планети. С помощта на машините ще проникнем в тайните на тази черна кутия – климата, за да не допуснем „изтъняване“ на атмосферата.</p>
<p>От тази гледна точка, всеки работлив и креативен човек, който иска да остави на децата си по-добър свят, може да намери невъобразимо количество вдъхновяващи цели и със съмишленици да ги реализира.</p>
<p class="q"><strong>– Кой е най-важният разговор, който трябва да проведем за този преход, преди да е станало късно? Кои са най-големите грешки, които в никакъв случай не бива да допуснем?</strong></p>
<p>– Много са разговорите, които трябва да се проведат с факти, с прецизни прогнози и с топучени с доказана експертиза в различни сфери. Първият е</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>какво ще правят милионите хора, които, чиито места ще бъдат взети от машините?</em></p>
</blockquote>
<p>Някои може би ще се преквалифицират, но какво да се прави с другите, които отказват да учат, да усвояват нови умения?</p>
<p>Вторият важен разговор е какви ще са гаранциите за оцеляване на човечеството в контакта му с бъдещия изкуствен интелект. Той в момента е перфектен библиотекар, който чрез кодове ни намира исканата информация. Но</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>ако един ден започне да осъзнава, да се самообучава, да прави самостоятелни разсъждения, боравейки със знанията на човечеството?</em></p>
</blockquote>
<p>Тогава ние, с нашите чудесни биологични мозъци, които са креативни, комбинативни, любопитни, жонглиращи умело с идеи и знания, ще сме изправени пред много интересно предизвикателство. Застраховките е необходимо да се направят сега, защото след няколко години може да е много късно.</p>
<p>Искрено се радвам, че един от любимите ми визионери и футуролози доц. Мариана Тодорова е в групата на ООН, фокусирана именно върху тези проблеми.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2025/07/petia-minkova-3.jpeg.960.webp" alt="Петя Минкова" loading="lazy" decoding="async" width="2000" height="1414"><figcaption>Петя Минкова заедно с проф. Стоян Марков и Пламен Орешарски на премиерата на книгата.</figcaption></figure>
<p class="q"><strong>– Аз също! Откакто го има сайтът ми, тя е <a href="https://karamanev.me/sreshti/mariana-todorova-2025">гостът, с когото посрещам всяка нова година</a>, сядаме и гледаме нататък… Но в книгата си ти поглеждаш и назад, към позабравената тема за това как страната ни беше сред пионерите в информационните технологии по времето на Студената война. Можеше ли България да е сред водещите технологични нации днес?</strong></p>
<p>– Докато подготвях книгата в продължение на 22 години, разбрах един свръхлюбопитен факт –</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>през 80-те България е била една от четирите страни със суперкомпютър – останалите са били САЩ, Япония и Великобритания.</em></p>
</blockquote>
<p>С нашите машини са реализирани много сложни космически мисии до Венера, изследване на Халеевата комета, проведен е тестов полет на безпилотната совалка „Буран“ – 26 години преди Илон Мъск да изстреля ракетата си за многократна употреба. Електрониката ни е преживяла истински „златен век“, разработвали сме все по-мощни дискови устройства – постижения, които не са били по силите дори на мастодонт от типа на СССР.</p>
<p class="q"><strong>– После обаче нещата бързо и рязко се променят. Днес имаме доста развит ИТ сектор. Може ли страната ни отново да е водеща в тази област? От какво зависи дали ще се случи?</strong></p>
<p>– Това е и мисията на книгата „Преходът от цифровия век към хибридната цивилизация“ – да представи учените, създаващи суперкомпютрите, които ще приютят бъдещия много по-напреднал изкуствен интелект. Целта е тя да вдъхнови все повече младежи да се насочат към науката, да проучват възможностите на софтуера за супери и да разберат колко време могат да спестят.</p>
<p>От книгата ще научат и на какъв етап е Европа. Как с много интелект и иновативност европейските учени, сред които и българи като проф. Стоян Марков и д-р Кристина Капанова, скоро можем да изпреварим в някои отношения дори САЩ. Този тандем създаде българския супер Discoverer и благодарение на усилията им, на съвместното предприятие EuroHPC (EuroHPC JU), на екипа на „София Тех Парк“ и този на проф. Мартин Вечев от INSAIT, България ще има ИИ фабрика.</p>
<p>Сега целта ни с проф. Стоян Марков е колкото се може повече студенти да разберат за потенциала на тези машини и приложенията им, за да могат те да стигнат по ниво и знания своите европейски и американски колеги. А защо не и да ги изпреварят в някои сфери?</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2025/07/petia-minkova.jpg.960.webp" alt="Петя Минкова" loading="lazy" decoding="async" width="2000" height="1334"><figcaption>JUPITER е най-мощният суперкомпютър на Европа.<br>
СНИМКА: Julich Supercomputingg Centre (JSC)</figcaption></figure>
<p class="q"><strong>– Срещнала си се с много водещи учени от света на информационните технологии. Разкажи ми за някои, за когото се чува твърде малко, а заслужават да се споменава по-често.</strong></p>
<p>– Трима са в личната ми класация. Единият е проф. Стоян Марков, който цял живот е разбивал с главата си стени и не само че никога не се е отказвал, а и никога не се е и изтъквал. Точно обратното. Близо 20 години го убеждавах колко необходима е такава книга, но за целта трябва да проведа много задълбочени интервюта с него. Той бе непреклонен, но и аз не се отказах.</p>
<p>Прие да участва някъде след 2023 г. Но истината е, че той е моторът, за да станем четвъртата страна със суперкомпютър в света през 80-те. През 2008 г. с помощта на финансовия министър Пламен Орешарски България стана първата страна в Източна Европа с модерен суперкомпютър. Приеха ни в PRACE – европейското партньорство в областта на суперите, а Националният център за суперкомпютърни приложения осигури необходимия софтуер, за да може той да се използва в научните изследвания и индустрията.</p>
<p>Проф. Марков и д-р Капанова създадоха втория ни суперкомпютър Discoverer, който е прототип на централния модул на най-мощния европейски JUPITER.</p>
<p>А той е мултифункционална машина с чудовищната производителност милиард по милиард операции в секунда. Способен да приюти един много по-напреднал изкуствен интелект, който определено няма да е обикновен „библиотекар“ като сегашните модели.</p>
<p>Проф. Томас Липерт, начело на екипа, създал JUPITER, също като проф. Марков никога не се е изтъквал и за него се знае малко. Стопроцентов гений, който не само измисли модулната exascale технология в суперкомпютрите, не само участва в създаването на европейския квантов компютър, а сега с екипа си иска да го обедини с JUPITER, за да му даде немислима до момента супермощност. В историята винаги са се появявали подобни изключителни фигури, които сякаш компресират времето и ни запращат далеч в бъдещето.</p>
<p>В тази мъжка компания бих включила и една дама – проф. Катрин Амунтс, научен ръководител на E-Brain, втората фаза на Human Brain Project, която с екипа си създаде първия 3D анатомичен атлас на мозъка. Не мога да се отърва от мисълта, че ако не бе този научен пробив, граничещ с подвиг, обучението на невронните мрежи все още щеше да е в Епохата преди ChatGPT.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2025/07/petia-minkova.jpeg.960.webp" alt="Петя Минкова" loading="lazy" decoding="async" width="2000" height="1333"><figcaption>Проф. Томас Липерт пред JUPITER, който ще приюти AI от ново поколение.</figcaption></figure>
<p class="q"><strong>– Засягаш задълбочено идеята за дигиталните двойници – на хората, на природата, на планетата дори. На кое никога не бива да правим или няма да успеем да направим двойник?</strong></p>
<p>– Разговарях с много учени, детайлите подробно са описани в книгата, има различни мнения.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Подозирам, че мозъкът ще се окаже „Мисия невъзможна“.</em></p>
</blockquote>
<p>Не бива да се правим и на Бог, но създаването на синтетична ДНК вече започна. Генно се редактират съществуващи животни, за да приличат на страшния вълк отпреди 13 хил. години, за да имаме слон, приличащ на мамут и т.н. Рано или късно някои учени ще се сетят, че са преминали поредната опасна червена линия.</p>
<p class="q"><strong>– Казваш обаче, че днешните технологии ще позволят на всеки да изкачи своя личен Еверест. Аз също вярвам, че е така. Каква е личната ти рецепта за това един човек да не се превърне в жертва на изкуствения интелект, а да го използва адекватно, смислено, така че да му помага да изкачва върховете си?</strong></p>
<p>– Най-важното е да разберем самата технология – ИИ не разбира, за него нашите думи са кодове, той не ги осъзнава, просто рови в библиотеката и ако намери близко до въпроса ни съвпадение, ни го дава. Когато сме наясно с това, няма как да приемем поднесените от ИИ отговори безрезервно.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Още повече, че той прави отчайващо глупави грешки. От тази гледна точка критичното мислене е най-верният ни ориентир.</em></p>
</blockquote>
<p>Важно е да си дадем време да анализираме отговорите, да поразсъждаваме – какви са пукнатините в тезата му, да направим проверки, които ще ни „въоръжат“ с допълнителни факти и постепенно ще постигнем истинско и задълбочено разбиране на дадено явление. Само когато сме критични и непрекъснато разширяваме личните си хоризонти, но осъзнато, можем да сме водещи в това интересно партньорство.</p>
<p>В противен случай ИИ ботовете имат потенциал да се превърнат в съвършени манипулатори, с всички произлизащи от това опасности. Много важно е да сме нащрек, да следим новостите в тази технология, да познаваме предимствата и да сме наясно с ограниченията ѝ. Тогава не бихме ѝ се доверили безрезервно, освен в сферите, в които има преднина. И едно предупреждение. Наскоро Масачузетският технологичен институт (MIT) публикува едно много любопитно изследване, което установи, че 83% от студентите, използващи ChatGPT, когато бъдат помолени да разкажат това, което са написали с негова помощ, се провалят. Не могат да си спомнят за какво става дума. Обратно, ако сами са си намерили фактите и са ги проверили, подобен неуспех се случва едва при 11%. Тоест, когато караме някой да търси и пише вместо нас, тогава сами убиваме способността си да мислим, да разширяваме знанията си, да развиваме мозъците си, невронните си пътища и т.н. И тогава стигаме до организираното и съзнателно затъпяване.</p>
<p class="q"><strong>– Готови ли сме като общество за технологичното бъдеще, или повечето хора дори не подозират какво идва? Как да ги „събудим“?</strong></p>
<p>– Аз направих моята крачка към това събуждане с книгата „Преходът към цифровия век към хибридната цивилизация“. Много ми се иска тя да стигне до хората, смятащи, че ученето е за цял живот и до младите, за да не се лутат, а да видят накъде са се насочили хората, които „коват“ бъдещето днес, и да се фокусират именно върху тези сфери.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2025/07/petia-minkova-2.jpg.960.webp" alt="Петя Минкова" loading="lazy" decoding="async" width="1200" height="800"><figcaption>Квантовият компютър на Европа – 5000 кюбита за 10 секунди, което е равно на цяла вечност.<br>
СНИМКА: Julich Supercomputingg Centre (JSC)</figcaption></figure>
<p class="q"><strong>– Как можем да решим проблема с излишните хора по Харари или с това, че за първи път в историята елитът няма да има нужда от останалите, както <a href="https://karamanev.me/sreshti/mariana-todorova-2025">сполучливо го формулира доц. Мариана Тодорова</a>?</strong></p>
<p>– Това е въпрос за няколко трилиона долара, който не е решен дори в елитни тинк-танкове като Световния форум в Давос. Задават си го едни от най-умните хора на планетата – от ИТ милиардерите, през футуролозите, политиците и обикновените хора.</p>
<p>От една страна е плашещо, защото автономните роботи и многофункционалните машини вече са част от живота ни и е въпрос на 2-3 години, за да започнат да отнемат работни места. От друга, тенденцията в Западния свят е неумолима – възрастните живеят все по-дълго, а раждаемостта намалява.</p>
<p>Тоест, младите хора ще трябва да се квалифицират непрекъснато, за да могат да управляват цели заводи и фабрики, да програмират, а възрастните ще работят все по-дълго. Искрено се надявам, когато сме на прага на това второ Просвещение, когато ще боравим със знанията на човечеството и възможностите за растеж във всички сфери ще са безкрайни, този процес да не бъде белязан от кървави бунтове и революции.</p>
<p>За да не се стига до подобни сблъсъци някои учени смятат, че единственото решение ще е базовият доход. Същевременно тепърва ще се появяват нови професии. Никога не съм предполагала, че ще има толкова млади и скъпоплатени специалисти по социални мрежи на практика без никакво фундаментално образование. Факт е, че те са сред най-търсените в момента и с лекота заемат ръководни позиции, защото са в състояние да презентират продуктите на компаниите по атрактивен за публиката начин.</p>
<p>В същото време в обществото винаги е имало определен процент мързели, които не търсят работа, няма и да търсят с развитието на технологиите. За съжаление, в това сложно количествено уравнение, където ресурсите са в колоната, а потенциалните цели в редицата, все още има твърде много променливи и динамиката им е неимоверна. Така че истината може би е някъде по средата и все още е твърде рано за прогнози.</p>
<p class="q"><strong>– Как да подготвим следващото поколение за живота в тази хибридна цивилизация? Трябва ли децата от малки да учат програмиране, роботика и дигитални умения, или по-важно е да развият гъвкавост, критично мислене и способност постоянно да се адаптират? Темата за мен е огромна и е <a href="https://karamanev.me/tag/detsa">повод за дълга поредица от Дигитални истории</a>.</strong></p>
<p>– За мен най-важното е да ги научим да мислят критично, да познават дигиталните технологии с техните предимства и недостатъци. Да знаят, че климатът се променя и трябва да са готови за внезапни промени,</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>да се адаптират, да са мобилни, да мислят бързо, да са креативни и постоянно да търсят различни приложения на наличните ресурси.</em></p>
</blockquote>
<p>С други думи, да са като прадедите ни, които излязоха от пещерите и смело завладяха цялата Земя с лудото си любопитство и иновативност. Но най-важното е да научим децата да бъдат добри хора, да не забравят, че всички сме от един и същи вид и че най-естественото нещо е, когато имаме нужда от помощ, да си помагаме.</p>
<p class="q"><strong>– Какво би научил за хората един супернапреднал изкуствен интелект, ако прочете твоята книга?</strong></p>
<p>– На този етап нищо, за него думите са код.</p>
<p class="q"><strong>– Според мен тази граница се размива, той все по-успешно я преминава. Но през последните години като че ли си говорим много по-малко за напредъка на човечеството в Космоса, а технологиите дават огромни надежди в тази посока, ти също ги спомена преди малко…</strong></p>
<p>– Космическите агенции и най-вече НАСА се борят със системни дефицити във финансирането, съкращават се мисии, опитни кадри. Една от най-перспективните технологии са термоядрените ракети, Sunbird работят по проекта Pulsar, който само след 5 години може да развие 800 000 км/ч. В момента Falcon 9 на SpaceX e проектиран да достига 28 000 км/ч.</p>
<p>От тази гледна точка, живеем във вълнуващи времена! За първи път човечеството има шанс да проучи Космоса и да „надникне“ извън пределите на Слънчевата система. По този начин</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>рязко ще компресираме времето за търсене на нови и може би по-уютни светове, подходящи за наш втори дом.</em></p>
</blockquote>
<p>В книгата публикувах много интересни сценарии по този въпрос през погледа на изключителни учени.</p>
<p class="q"><strong>– Кое е последното нещо, с което те впечатли изкуственият интелект?</strong></p>
<p>– В MIT вече разполагат с добре тренирани мрежи, които разпознават бъдещ рак на гърдата на много ранен етап, когато могат да се вземат превантивни мерки, за да не се стигне изобщо до диагноза. Сигналите са невидими и неуловими за окото на лекарите-специалисти.</p>
<p class="q"><strong>– А коя следваща технологична стъпка нямаш търпение да бъде извървяна?</strong></p>
<p>– Автономен робот, който сам се обучава да осъзнава своите действия, да ги контролира и да се самоусъвършенства.</p>
<p>Отново в MIT са в начален етап на тази разработка. Ще бъде велико преживяване! Безценно за науката в абсолютно всички сфери, за превръщането ни в междупланетна раса, за създаването на общество на изобилието и новото Просвещение. От друга страна, искрено се надявам да не се качим обратно на дърветата, ако тази технология попадне в неподходящите ръце.</p>
<p class="q"><strong>– …дали ще стане така, пак казвам, според мен зависи от това дали ще успеем да започнем по-адекватно разговора за бъдещето. Благодаря ти, че тази кауза ни е обща! Ще се радвам след време да продължим разговора и да видим дали се е получило…</strong></p>]]></content:encoded>
      <enclosure url="https://img.karamanev.me/2025/07/petia-minkova-3.jpg.960.webp" type="image/webp" length="0" />
    </item>
    <item>
      <title>„Не е ли обикновеният човек най-необикновен?!“</title>
      <link>https://karamanev.me/sreshti/nikolay-terziiski-rodinia</link>
      <guid isPermaLink="true">https://karamanev.me/sreshti/nikolay-terziiski-rodinia</guid>
      <pubDate>Fri, 18 Jul 2025 06:00:49 GMT</pubDate>
      <dc:creator>Георги Караманев</dc:creator>
      <category>Срещи</category>
      <description>„Словото има силата не само да променя живота ни, то го създава. Думите, като носители на смисъла, са най-голямото богатство, което ни е подарил Създателят ни. Словото е най-съвършеният мост между хората, между времената, в които живеем, то има силата да внушава идеи, да разрушава светове, да твори животи. Ако днес има някакъв проблем със словото, това е захабяването на думите.“ Тези думи ми каза днешния ни гост при предишната ни среща. Три години по-късно те са по-актуални отвсякога. Николай Терзийски е писател и журналист. Роден в Смолян през 1983 г. Завършил е журналистика и философия, автор на четири книги. Най-новата – „Родиния“, е роман от 16 истории, писани в продължение на 10 години. Книга пътуване и книга завръщане, посветена на събирането, разделянето и връзката ни с другите чрез паметта и словото. Книга, която искрено ви препоръчвам. От следващите редове не само ще разберете защо. Те ще ви провокират и да се замислите. За откъсването на хората в свои светове и континенти, за възможната им среща. За смисъла на въображението като осмисляне и несъвършенството като съвършенство. За миналото и бъдещето, които се събират в търсене на смисъла. Нека го потърсим заедно.</description>
      <content:encoded><![CDATA[<p><img src="https://img.karamanev.me/2025/07/nikolay-terziiski-rodinia.jpg.960.webp" alt="Николай Терзийски" /></p><div class="intro"><p><em>„Словото има силата не само да променя живота ни, то го създава. Думите, като носители на смисъла, са най-голямото богатство, което ни е подарил Създателят ни. Словото е най-съвършеният мост между хората, между времената, в които живеем, то има силата да внушава идеи, да разрушава светове, да твори животи. Ако днес има някакъв проблем със словото, това е захабяването на думите.“ Тези думи ми каза днешния ни гост при <a href="https://karamanev.me/sreshti/nikolai-terziiski">предишната ни среща</a>. Три години по-късно те са по-актуални отвсякога.</em></p>
<p><em><strong>Николай Терзийски</strong> е писател и журналист. Роден в Смолян през 1983 г. Завършил е журналистика и философия, автор на четири книги. Най-новата – „Родиния“, е роман от 16 истории, писани в продължение на 10 години. Книга пътуване и книга завръщане, посветена на събирането, разделянето и връзката ни с другите чрез паметта и словото.</em></p>
<p><em>Книга, която искрено ви препоръчвам. От следващите редове не само ще разберете защо. Те ще ви провокират и да се замислите. За откъсването на хората в свои светове и континенти, за възможната им среща. За смисъла на въображението като осмисляне и несъвършенството като съвършенство. За миналото и бъдещето, които се събират в търсене на смисъла. Нека го потърсим заедно.</em></p>
</div>
<p class="q"><strong>– „Никой човек не е остров, изцяло сам за себе си; всеки човек е къс от континента, част от сушата“, с думите на Джон Дън започва новата ти книга – „Родиния“. Днес като че ли намираме все повече поводи – он- или офлайн, за да се откъсваме в собствените си острови, да се отвличаме в злободневното, да се караме за щяло и нещяло. Защо?</strong></p>
<p>– Вероятно на тези свои острови се чувстваме защитени. Недосегаеми. Но тъй като сам човек не може да оцелее, всеки от нас допуска до своя остров и други гласове, които обаче старателно подбира.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Защо ли? За да чува гласа само на избраните. По свой образ и подобие – така се чувства почти Бог,</em></p>
</blockquote>
<p>всесилен и всевластен, одобрен и одобряващ. Гласовете на всички останали, недостойните, са заглушени. Да, днес сме по-скоро като футболните агитки, разделени от буферни зони и полиция, които крещят все по-силно не за да защитят своето, а за да заглушат чуждото. За съжаление, такива сме и в политиката, и в обществото, все по-често и в културата дори. А</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>стигнем ли дотам в културата да сме като футболни запалянковци, тежко ни.</em></p>
</blockquote>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2025/07/nikolay-terziiski-rodinia-2.jpg.960.webp" alt="Николай Терзийски" loading="lazy" decoding="async" width="2000" height="1280"><figcaption>Снимка: Иван Шишиев</figcaption></figure>
<p class="q"><strong>– Мисля, че отдавна сме там. Точно това са точните думи – тежко ни. И в твоя роман много често връзката между поколенията, между хората на различни острови, се къса. Късно ли е вече да намерим общия език, връзката?</strong></p>
<p>– Вярвам, че не е. Няма как да е късно. Колкото и нищожен да изглежда разумът днес, докато гледаме всичко, което се случва в света, колкото и да ни се струва, че се връщаме назад, към средата на миналия век, аз вярвам, че надежда има. Надеждата ми някога беше в човешкия разум, но днес това звучи едновременно тъжно и смешно. Какъв ти разум тук?</p>
<p>Въпреки това, аз продължавам да вярвам в човека, винаги ще вярвам в него. Дори и заровен във вечната битка за власт и пари, дори и заглушен от крясъците и рефрените на безчовечността, човекът ще изплува, ако ще и само заради природния си инстинкт да оцелява. Човекът с последните си сили ще попречи на онзи пръст, посегнал към копчето, на което пише „самоубийство“.</p>
<p class="q"><strong>– Кога ни помагат и кога ни пречат в това отношение днешните технологии, които монополизираха връзката помежду ни?</strong></p>
<p>– Технологиите изпревариха душите ни, но вината за това не е тяхна. Те не пречат на човека, не го правят бездуховен – напротив. Дават възможности да видиш картина на художник, за която някога е трябвало да пропътуваш света. Да прочетеш книга, да научиш език, да слушаш музика, да мислиш. Но ето тук е и противоречието, на което отговор нямам.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Дали пък не е по-добре да пътуваш месеци, за да стигнеш до онази мечтана картина,</em></p>
</blockquote>
<p>месеци, през които да мислиш за нея, да бленуваш, да сънуваш, да я измисляш дори? Дали копчето, което може да ти покаже картината за секунди, не ти отнема най-голямата сила – въображението?</p>
<p class="q"><strong>– И желанието, и стойността… А конкретно за въображението ми се струва още по-тих и плашещ убиец <a href="https://karamanev.me/tag/experiment">прословутият изкуствен интелект</a>. Ако се върнем към книгата, „Родиния“ е определена жанрово като „роман от разкази“, доста рядко срещано решение, сещам се първосигнално като асоциации за „Вино от глухарчета“ или „Марсиански хроники“ на Рей Бредбъри. Защо избра тази литературна форма? По-трудно ли се пише роман в разкази?</strong></p>
<p>– Писането на всяка една думичка в „Родиния“ беше удоволствие, наслада за мен. Дори когато се налагаше да хвърля някоя версия на историите вътре в кошчето, за да я напиша наново, пак ми беше приятно. Аз винаги се чувствам прекрасно, докато пиша.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Усещането за свобода, общуването с всичко, което знаеш и с всички, което знаеш, че не знаеш, е несравнимо.</em></p>
</blockquote>
<p>Смял съм се с героите си и съм се натъжавал с тях. А що се отнася до формата – никога не съм мислил кой знае колко за нея. Тя изкристализира в някакъв момент в съзнанието ми и вече бях сигурен, че няма как да е друга. Ето – „Родиния“ е роман от разкази. Книгата може да се прочете и като роман, но едновременно с това всяка история вътре има свой финал, своя вибрация. И за да е още по-интересно, всяка една от историите в книгата се оглежда в друга. Първата – в последната. Втората – в предпоследната. И така до средата, до сърцето на книгата. Така се случи, просто защото това ми беше интересно да напиша.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2025/07/nikolay-terziiski-rodinia-3.jpg.960.webp" alt="Николай Терзийски" loading="lazy" decoding="async" width="2000" height="1333"></figure>
<p class="q"><strong>– А на мен – да чета. Именно затова и те поканих отново да поговорим. Може ли силната, високата, елитарната литература да бъде масова? Трябва ли изобщо да има такова деление, което за момента все още оцелява в разговора за словото?</strong></p>
<p>– Аз вярвам, че</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>литературата е много повече от определенията за нея.</em></p>
</blockquote>
<p>От друга страна обаче, нещата са съвсем простички. Ето – аз съм автор на книги. Пиша това, което ме вълнува, което ме предизвика творчески, интелектуално, чисто човешки. Ако произведението, което съм написал, развълнува (или пък предизвика творчески, интелектуално, чисто човешки) читателя, това какво означава? Че съм автор на висока или на масова литература? Ако пък това, което съм написал, не направи впечатление на никого, това не го прави автоматично „елитарно“, нали?</p>
<p class="q"><strong>– Родиния е митичен континент, който може би е съществувал в далечното минало. Но е толкова умела днес играта на думи между „Родиния“ и „родина“, в контекста на това, че можем да пътуваме, да живеем в следваща държава, светът да ни стане родина, докато някъде ни чакат остаряващите родители. Къде минават границата на твоята „Родиния“?</strong></p>
<p>– О, този въпрос е много готин и хитър, но пък аз ще отговоря подло. Границите на „Родиния“ са вътре в книгата, в текста ѝ… Добре, де, няма да съм толкова подъл. Ще дам жокер на читателите: „Границите са на девета, двайсет и четвърта, двайсет и шеста, двайсет и седма, трийсет и осма, сто и петдесета, сто петдесет и четвърта, двеста деветдесет и шеста и триста и четвърта страница на книгата“. Мисля, че няма как да съм по-конкретен. Бих добавил само, че дори и границите на континентите да изчезнат, както е било в континента Родиния, всяко човешко пътуване би могло да е граница. В небето днес също има граници, стига да го погледнете някоя вечер, в която слънцето осветява следите на самолетите.</p>
<p class="q"><strong>– „Да се влюбиш в някого, който не съществува“, е мотив, който минава през много от разказите. Днес, особено с огромния напредък на изкуствения интелект, това звучи като все по-истинска история. Какво ще изгубим във времето, когато е по-лесно отвсякога да общуваш, да учиш, да работиш, да живееш, да се влюбваш в някого, който не съществува?</strong></p>
<p>– Аз не бих искал да се разделяме с въображението. С фантазията. С красотата на съзерцанието. С очарованието на скуката дори. Понякога да се влюбиш в някого, който не съществува обаче, може да е много по-силно изживяване. По-извисяващо и едновременно с това по-интимно. А от друга страна – не е ли всяко човешко влюбване такова? Ние винаги се влюбваме в някого, който не съществува, защото го съчиняваме, идеализираме, доизмисляме. Нима това не е най-характерното за влюбения човек?</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2025/07/nikolay-terziiski-rodinia-4.jpg.960.webp" alt="Николай Терзийски" loading="lazy" decoding="async" width="2000" height="1333"><figcaption>Снимка: Иван Шишиев</figcaption></figure>
<p class="q"><strong>– „Времената са такива“ и „времената бяха такива“, казва един от героите ти като обяснение за всичко в живота. Често цитираме и Левски, че „времето е в нас и ние сме във времето, то нас обръща и ние него обръщаме“. Може ли обикновеният човек да променя времето, в което живее? И ако не, струва ли си да му се ядосва?</strong></p>
<p>– Човекът не е безначален и безкраен. И във времето и в пространството ние сме ограничени. Но пък това ограничение не е ли силата ни? Ние имаме една вечна посока, един стремеж, който никога няма да постигнем. Но</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>това не отнема никак смисъла да се стремим към тази безкрайност и дори безначалие.</em></p>
</blockquote>
<p>Може да звучи парадоксално и дори абсурдно, но не е ли в обикновеността на обикновения човек най-голямата му необикновеност? Времето и времената са движение, та дори да е илюзия това движение. Точно това не бива да губим – чувството за движение, било то и илюзионно.</p>
<p class="q"><strong>– Иван Пейчев пише, че „не се завръща никой никъде, и Одисей не се завръща във Итака“, според мен защото завръщането вече е на различно място, ти си различен и мигът е друг. Кога завръщането е пълноценно?</strong></p>
<p>– Да, съгласен съм – и с Иван Пейчев, и с твоите разсъждения. Но в тона на предишния ми отговор… какво да кажем за чувството за завръщане? То може да се случи дори и на място, на което никога не си бил? В този смисъл всяко пътуване може да е завръщане – и то съвсем пълноценно. Магията е пак там. Вътре, в човека.</p>
<p class="q"><strong>– Сюжетът в „Родиния“ се развива в измисления „Средовград“, който звучи като от книга на от Толкин, казвам го не аз, а самата покойна кралица Елизабет II в романа ти. Край него са измислените села Горен Полюс и Долен Полюс. Толкова много българи си имаме своя Средовград, своите Полюси, макар огромна част от нас да сме събрани в столицата.</strong></p>
<p>– Между другото, кралицата малко преиначава името на Средовград. Тя го нарича Средоград – много по „толкински“. Тези дни четох една рецензия за книгата, в която Средовград е наречен Средновград. Виж само колко вариации! Нима това не отговаря прекрасно на въпроса? Да, всеки читател има своя Средовград, своите Горен и Долен полюс, които събират света му. Понякога разстоянието между тях е огромно, друг път съвсем малко… но и това е човешка представа, нали?</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2025/07/nikolay-terziiski-rodinia-5.jpg.960.webp" alt="Николай Терзийски" loading="lazy" decoding="async" width="2000" height="1333"><figcaption>Снимка: Иван Шишиев</figcaption></figure>
<p class="q"><strong>– Понякога полюсите се обръщат. Може ли пък селата и малките населени места да оживеят и да привлекат следващите поколения?</strong></p>
<p>– Създава се усещането, че това вече се случва. Но то е преувеличено –</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>тези места за хората от активните поколения са по-скоро бягство, отколкото пристан.</em></p>
</blockquote>
<p>Да, вярно е че колкото по-глобален става светът и мощни стават комуникациите, толкова по-привлекателно изглеждат тези места. Да, все повече хора споделят, че са уморени от големия град, от шума, от мръсотията. Казват, че и децата вече могат да учат виртуално там, на чист въздух, сред тишината и красотата на природата. Лошото е друго. Дори образованието да е виртуално, медицинската помощ едва ли скоро ще стане. За да станат тези места пристан, ще е необходимо много повече от чист въздух и тишина.</p>
<p class="q"><strong>– Героите ти често се борят със загубата на корени, на принадлежност – било буквално (при емигриране от родината), или метафорично (при забравяне на миналото и себе си). Според теб кое определя човешката идентичност най-силно? Езикът, паметта, родното място, семейството?</strong></p>
<p>– Не мога да кажа кое е най-силно, всички те са свързани. Като плетеница, в която, ако извадиш едното, всичко останало ще загуби цялост и човекът ще стане друг. Затова и в моите истории героите се борят тъкмо с тези липси – така ме провокират да видя същността им, да копая по-дълбоко в тях, за да се опитам да разбера какво е човешкото и какво е човекът.</p>
<p class="q"><strong>– „Родиния“ рисува болезнено ясна картина на обезлюдените български села и малки градове, свят, от който младите хора масово заминават. Какво те провокира да се фокусираш върху темата? Тревожи ли те този процес на бавно изчезване на един топъл и уютен колективен свят?</strong></p>
<p>– Да. Тревожи ме и ме натъжава. Мисълта за едно пусто село, в което живее само един 90-годишен старец ме провокира да напиша първата от тези истории, която е в края на книгата – „Лаптопът на дядо Дончо“. Направо настръхвам всеки път като се запитам</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>какво е да живееш в такава самота? Или пък – с надеждата, че някой ще дойде. Ще ти се обади.</em></p>
</blockquote>
<p>Ще ти изпрати снимка на внуците или правнуците. Ти го определяш като литературен критик – „процес на бавно изчезване на един топъл и уютен колективен свят“. Да, това е свят, който, за съжаление няма да се върне никога. Няма да е такъв, какъвто го помним. След 20-30 години на децата тези истории ще им се струват като отпреди два века. Точно затова ги написах.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Исках да уловя този изчезващ свят, да хербаризирам красотата и смисъла му в „Родиния“.</em></p>
</blockquote>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2025/07/nikolay-terziiski-rodinia-6.jpg.960.webp" alt="Николай Терзийски" loading="lazy" decoding="async" width="1200" height="807"><figcaption>Снимка: Тихомира Крумова</figcaption></figure>
<p class="q"><strong>– В един от разказите рисуваш герой, който постепенно губи паметта си – забравя първо родителите, после детството, накрая дори родния език. И то го прави без тревога, апатично. Каква идея вложи в тази сюжетна линия? Искаше да покажеш колко лесно човек днес може да се откъсне от миналото и корените си? Как да се спасим от забравата, в която ни вкарват модерните технологии?</strong></p>
<p>– Този мой герой забравя всичко, защото е загубил онова, което умее да прави най-добре. Всъщност, то е и единственото, което може да прави по-добре от другите. И за да си докаже, че съществува, че не е изчезнал, се вкопчва в спомените за таланта си, започва да ги търси и да живее в тях. Тези спомени до такава степен го обсебват, че го карат да забрави всичко останало. Но всъщност тук, в тази история от „Родиния“, за мен важни са родителите му, които го чакат с години, докато той обикаля света.</p>
<p class="q"><strong>– Изненада! Последните 2 въпроса ти ги измисли ChatGPT, а на мен ми харесаха. Би ли могъл да ги отличиш?</strong></p>
<p>– Тоест, искаш да ми кажеш, че ChatGPT ме е попитал „Как да се спасим от забравата, в която ни вкарват модерните технологии?“?!? Виж го ти, какви въпроси го вълнуват! Но пък и изразът, който ми напомни за литературен критик – „процес на бавно изчезване на един топъл и уютен колективен свят“, се оказа негов.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Дали пък с ChatGPT не бих могъл да се позабавлявам добре, ако си поговорим за книги?</em></p>
</blockquote>
<p class="q"><strong>– Повярвай ми, би могъл! И за поезия даже, сигурно ти е попаднала новината <a href="https://karamanev.me/istorii/experiment-ii-konkurs-poezia">как той се нареди сред най-добрите в два поредни конкурса</a>! Впечатлява ли те, или те плаши повече напредъкът на изкуствения интелект?</strong></p>
<p>– Впечатлява ме развитието му, разбира се. Провокира ме въпросът докъде ще стигне всичко това. И в какво ще ни превърне – нас и децата ни. Плаши ме не толкова, че е спечелил поетичен конкурс, а че е възможно след време</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>хората, които желаят да четат поезия, да станат толкова малко, че ChatGPT да е единственият реципиент на написаното от поетите.</em></p>
</blockquote>
<p>Но пък съм сигурен, че самите поети никога няма да изчезнат – онези, несъвършените, самовлюбените, лудите. Това ми дава надежда.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2025/07/nikolay-terziiski-rodinia-8.jpg.960.webp" alt="Николай Терзийски" loading="lazy" decoding="async" width="2000" height="1333"><figcaption>Снимка: Иван Шишиев</figcaption></figure>
<p class="q"><strong>– А дали има шанс ИИ да ни „вземе“ ненужните и тежки задачи, амбиции, суета, а пък ние да си се завърнем в нашата „родиния“ на простичкото, на творческото, на човешкото?</strong></p>
<p>– Ах, как хубаво звучи това като за финал! Хубаво и… невъзможно.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Амбициите и суетата няма как да изчезнат от нас, хората. Те ни определят.</em></p>
</blockquote>
<p>Тежките задачи също. По-скоро бих си пожелал изкуственият интелект не толкова да опрости и улесни задачите ни, колкото да ни насочи към нови, още по-сложни и интересни. Защото</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>човешкото развитие е процес. Не бива да стигаме до отговора, до значението на онова прословуто 42</em></p>
</blockquote>
<p>на Дъглас Адамс. Напротив, трябва да използваме технологиите, за да си задаваме още и още въпроси, които изискват далеч по-сложни отговори. За да има защо да се движим.</p>]]></content:encoded>
      <enclosure url="https://img.karamanev.me/2025/07/nikolay-terziiski-rodinia.jpg.960.webp" type="image/webp" length="0" />
    </item>
    <item>
      <title>„Хайде да спрем да се подценяваме!“</title>
      <link>https://karamanev.me/sreshti/vesko-kolev</link>
      <guid isPermaLink="true">https://karamanev.me/sreshti/vesko-kolev</guid>
      <pubDate>Fri, 20 Jun 2025 05:00:24 GMT</pubDate>
      <dc:creator>Георги Караманев</dc:creator>
      <category>Срещи</category>
      <description>Как да сме по-щастливи като общество? Как да изведем на следващо ниво ИТ сектора в България? Седнали двама програмисти да си говорят за счупения обществен разговор, за разделението, за пътя на успеха. Звучи като начало на виц, а се получи сериозно и замислящо интервю в подкаста на DEV.BG. Думите, които разменихме, ми се сториха толкова важни, че ще ви ги представя и тук. Веско Колев е начело на Icanpreneur – стартъп, който помага на повече ИТ компании да създадат работещ продукт. Има богат опит в софтуерния свят и особено интересни наблюдения, с които ще се срещнем днес. Защо и как е време отново да започнем не само да се слушаме, но и да си говорим, дори когато ни разделя актуалният спор на деня? Защо е изграждащо и осмислящо честото „настъпване на мотиката“ и си струва да се радваме, когато детето ни получи слаба оценка? Какво ни е нужно като общество, за да вървим заедно напред, и то в епохата на напредналия изкуствен интелект?</description>
      <content:encoded><![CDATA[<p><img src="https://img.karamanev.me/2025/06/vesko-kolev.jpg.960.webp" alt="Веско Колев" /></p><div class="intro"><p><em>Как да сме по-щастливи като общество? Как да изведем на следващо ниво ИТ сектора в България?</em></p>
<p><em>Седнали двама програмисти да си говорят за счупения обществен разговор, за разделението, за пътя на успеха. Звучи като начало на виц, а се получи сериозно и замислящо интервю в подкаста на DEV.BG. Думите, които разменихме, ми се сториха толкова важни, че ще ви ги представя и тук.</em></p>
<p><em><strong>Веско Колев</strong> е начело на Icanpreneur – стартъп, който помага на повече ИТ компании да създадат работещ продукт. Има богат опит в софтуерния свят и особено интересни наблюдения, с които ще се срещнем днес.</em></p>
<p><em>Защо и как е време отново да започнем не само да се слушаме, но и да си говорим, дори когато ни разделя актуалният спор на деня? Защо е изграждащо и осмислящо честото „настъпване на мотиката“ и си струва да се радваме, когато детето ни получи слаба оценка? Какво ни е нужно като общество, за да вървим заедно напред, и то в епохата на напредналия изкуствен интелект?</em></p>
</div>
<p class="q"><strong>– Искал си да станеш футболист, преди да се насочиш към софтуерния свят. Намирам доста асоциации между ИТ екипа и футболния отбор, по екипността, по разпределянето на ролите, по важната роля на мениджъра. Приличат ли си наистина?</strong></p>
<p>– Да, определено. Спортът ме е научил на страшно много неща в тази посока. Например, и сега играя аматьорски футбол на голямо игрище – 9 на 9. Отборите имат двама капитани, те ги разделят на две, така че да има възможно най-добър баланс, а после всеки капитан разпределя кой къде да играе и управлява като треньор играта.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Когато се падна капитан, моят стил е максимално да се подкрепяме, не да си викаме: „Ей, как можа да изтървеш!“.</em></p>
</blockquote>
<p>Повечето пъти грешките са очевидни и моята цел никога не е да победим на всяка цена. По-скоро да играем срещу стабилен противник, да ни е трудно и така да израснем.</p>
<p>Тази аналогия за екипа е пълна. За мен е много важно всеки да си дава сметка какво е необходимо на останалите, така че да могат да покажат най-доброто от себе си. Фокусът да е как да направим обстоятелствата такива, че всеки да може да даде най-добрата си „игра“ и в работата.</p>
<p class="q"><strong>– Коя е любимата ти позиция във футбола?</strong></p>
<p>– Играя по принцип десен халф, никога не съм си задавал въпроса защо. Но сега си мисля, че е позиция, която хем съгражда, хем кулминира играта. От една страна можеш да вкараш гол, обаче в много други моменти имаш възможност да подадеш последния пас.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2025/06/vesko-kolev-2.jpg.960.webp" alt="Веско Колев" loading="lazy" decoding="async" width="2560" height="1889"></figure>
<p class="q"><strong>– Кога разбра, че искаш да си изкарваш хляба с програмиране?</strong></p>
<p>– В момента, когато усетих, че това да правя някакви неща с компютър, да изграждам, ми носи удовлетворение.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>При програмистите има сила, невидима за външния свят – защо са толкова привлечени към това, което правят?</em></p>
</blockquote>
<p>Аз съм мислил много и отговорът е сравнително очевиден, ако си го правил дълго – има много бърз цикъл на удовлетворение. Сравнявам го с това, което изпитват майсторите, които създават баня например. Веднага виждаш – направил си някакви стъпки и има резултат. Което е много различно от това да работиш по неща, които изискват 20 години, за да се случат.</p>
<p class="q"><strong>– Само мога да си представя колко е било трудно да навлезеш в професията в края на миналия век… Прекалено лесно ли е днес, когато имаме изкуствения интелект?</strong></p>
<p>– Не мисля. Казваме, че „преди нямаше толкова голям достъп до информация“, обаче в момента махалото е отишло в другата крайност.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Има твърде много информация и когато искаш да научиш нещо, прекалено големият избор също води до трудности.</em></p>
</blockquote>
<p>Може би от гледна точка на миналото е така, но</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>това, което днешната технология позволява, пък повишава изискванията към крайния резултат.</em></p>
</blockquote>
<p class="q"><strong>– Още едно от предизвикателствата днес е да се научиш да ти е трудно. Настъпването на мотики, с теб сме си говорили, се оказва важно занимание, за което днес уж няма толкова време и желание.</strong></p>
<p>– То е много важен елемент въобще от възприятието за света. Ако човек няма правилна нагласа за това какво трябва да ни е отношението към провала, следват много лоши последствия. Ако нямаме нагласата, че е окей и не си запазим правото да правим грешки, какъв е резултатът?</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Единственият начин да не бъркаш, е нищо да не правиш, ама тогава пак бъркаш, защото пропиляваш всичко.</em></p>
</blockquote>
<p>Според мен правилната нагласа е – позволяваш си да бъркаш; гледаш да не бъркаш по същия начин, следващия път да е по-разнообразно, нещо друго да се счупи, тогава имаш възможност да вървиш напред, да се развиваш.</p>
<p>За мен, когато имаш цел и знаеш какво искаш да постигнеш, ученето е много важно, но също и да трупаш практически опит. В тази комбинация според мен е оптималният път. Много повече разбиране за това какво се изисква и през какво преминават хората, много повече емпатия човек може да развие, когато има белезите на подобни преживявания.</p>
<figure class="fig"><a href="https://youtu.be/Nw4YPQvev2Y?si=HVjFrUGBteTh-hQc"><img src="https://img.karamanev.me/2025/06/vesko-kolev-3.jpg.960.webp" alt="Веско Колев" loading="lazy" decoding="async" width="1280" height="720"></a></figure>
<p class="q"><strong>– Според мен част от тази грешка идва и от нас – хората, които разказваме истории. Защото много често историята на успеха изглежда лесна, бляскава и лъскава. Неотдавна <a href="https://karamanev.me/istorii/bill-gates">прочетох автобиографията на Бил Гейтс</a>. Ами, никак не му е било лесно на този човек, който си представяме, че е извадил някакъв страхотен късмет. Не, няма лесен път към успеха, доколкото въобще има „път“ ии „успех“.</strong></p>
<p>– Ще направя аналогия с футбола. Ако си представим всички възможни варианти за една футболна игра, най-много обичам да бия трудно. След това да ме бият трудно. После да падам лесно и…</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>най-мразя да бия лесно.</em></p>
</blockquote>
<p>Най-лесният начин аз лично да загубя интерес, е тогава, когато няма предизвикателство. Ако пътят към успеха е труден, това е моментът.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Ако оценяваме не това, което предстои, а това, което ни се случва, с всичките му хубави и не толкова моменти, тогава може да имаме голямо удовлетворение.</em></p>
</blockquote>
<p>Скоро чух от Христо Попов един пример: ако се качиш на Еверест бавно, с екип, както се прави, и имаш алтернатива да те спуснат с хеликоптер, кое ще е по-удовлетворяващо? Отговорът е ясен. Тоест,</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>концепцията за бърз и лесен успех според мен е безсмислена.</em></p>
</blockquote>
<p>Ако има нещо, което лесно може да постигнем, това означава, че имаме много по-голям потенциал и трябва да си поставим по-високи цели.</p>
<p class="q"><strong>– Много е трудно да се научиш да губиш красиво и аз лично веднага намерих свои аналогии. Мое хоби е да участвам в телевизионни състезания и да ги печеля, но предпочитам да загубя красиво, отколкото да спечеля грозно. Не е в това смисълът. Но пък и съм забелязал колко трудно е да научиш някого на това по собствените си деца. Инстинктивно не обичаме да губим, ясно е. Как се развива това качество?</strong></p>
<p>– Това е много важен въпрос. Да имаш правилна нагласа към загубите и въобще към грешките, се възпитава. Не е нещо, което ти идва. „Той е много състезателен дух от малък, не може да губи.“ Това е функция на нашите действия като родители и на начините, по които се изразяваме с децата.</p>
<p>Например, ако детето получи лоша оценка или забележка в училище, аз много се радвам.</p>
<p>За повечето родители не е така. „Ама как може детето ми да има ниска оценка?“. Аз се радвам, защото това е възможност детето ми да свикне, че случи ли се грешка, това не е краят на света. Моят подход в тези ситуации е: „Виж, няма проблем. Имаш такъв резултат. Отиди, говори с учителя. Направи така, че да разбереш грешката. Какво е това, което се е объркало и какво ще направиш, че следващия път да не се случи“.</p>
<p>Това е концепцията за постоянно подобрение. По този начин детето, като премине през няколко такива момента и види, че не е краят на света, ще свикне.</p>
<p>Още нещо, на което се налага да научим в някакъв момент децата, е, че ако някой те удари, няма да умреш. Идва, бие ти шамар, ти ревеш, настъпил е краят на света. Не, не е. Да боли те, ревеш, но няма да умреш. Същото е с грешките.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2025/06/vesko-kolev-4.jpg.960.webp" alt="Веско Колев" loading="lazy" decoding="async" width="2560" height="1707"></figure>
<p class="q"><strong>– Което път естествено води и до други проблеми в развитието, особено когато говорим за по-интелигентни деца, които по някакъв начин се отличават. Тази свръхамбициозност не помага. Неотдавна говорих по темата с националния психолог на МЕНСА, те вече приемат и деца точно с тази идея. Да подкрепят родителите да свикнат, че някоя четворка няма да остави детето без кариера. А точно тези деца трябва да се развиват още повече социално и емпатично.</strong></p>
<p>– Животът не е нещо, което ти се случва – излизат „Реал“ и „Барселона“ и им правят шпалир. Не,</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>животът е низ от ситуации, в които трябва по някакъв начин да се пребориш.</em></p>
</blockquote>
<p>И със себе си, и с конкуренция, и с всякакви неща, които се случват. Ние не можем и не бива според мен да учим децата и себе си да гледаме на света по такъв начин.</p>
<p class="q"><strong>– Огромна част от професионалния ти опит е свързана с „Телерик“. Как си обясняваш успеха на тази компания, който беше важна стъпка за развитието на ИТ индустрията ни като цяло?</strong></p>
<p>– За мен основното е културата на компанията. Когато започвах, в нашата стая беше един от основателите, такава беше практиката, когато се сформира нов екип. Той ни помагаше да сме сигурни, че имаме правилната нагласа, подкрепяше ни, интересуваше се от това, което правим. И това създава чувство на принадлежност.</p>
<p>Още нещо изигра много добра роля за развитието на „Телерик“ – че абсолютно всеки човек в компанията, без значение по какво работи, имаше достъп до клиентите. Така от една страна виждаш как трябва да се промени това, по което работиш, за да стане по-добро. От друга – имаш възможност да видиш положителния ефект от работата си, което пък те прави безкрайно свързан с това, което правиш.</p>
<p>Третото нещо е огромната визия, която основателите имаха и предаваха на всички в компанията, за това, че не е важно само това, което ние правим в контекста на нас. На тях никога не е било целта да изкарат някакви пари, за да имат яхти, коли, а да бъдем за пример и този пример след това да направи нещо повече.</p>
<p>„Телерик“ никога не е бил самоцел. Идва, примерно, един от бъдещите създатели на една от много успешните компании, и им казва: „Виж, много добре работихме, но сега искаме да направим своя компания и много се надявам, че това няма да ни развали отношенията“. Не само, че не разваля отношенията, ами основателите на „Телерик“ стават едни от първите инвеститори и им помагат те да станат успешни.</p>
<p>„Телерик“ стана доказателство, че е възможно от България да имаме продуктови компании. Това за мен е пътят за софтуерната индустрия напред.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Стига с този аутсорсинг! Много хубава работа свърши, но трябва вече да минем на следващото ниво на добавена стойност.</em></p>
</blockquote>
<p>Тук идва и концепцията „Предай нататък“. Този манталитет, че не трябва да мислиш само за себе си, не за хората, с които работиш. Трябва да мислиш и за клиентите си, и за средата, в която живееш. Да помагаш където можеш, и то по правилния начин. Не да даваш на някого риба, а да го научиш как да лови риба.</p>
<p class="q"><strong>– Всички тези неща си мисля, че ще е прекрасно да важат и за цялото ни общество. Ако подобен менталитет – нуждата да даваш нататък, се среща по-често в всяка област, в ежедневието ни, дори в отношението ни с хората, ще живеем по-добре.</strong></p>
<p>– Абсолютно съм съгласен. Постоянно се сблъсквам с адски добри хора, които по една или друга причина, поради това, което им се е случило, начина, по който гледат на света и въобще, влизат в сблъсък едни с други.</p>
<p>Най-елементарен пример – във входа, в който живея, имаше едни колела, вързани на радиатор на стълбището. Стоят ден-два и следва гневна бележка на входа: „Моля незабавно да махнете колелата, не е законно“. Звучи грубо, чудя се кой го е писал, ние сме вход от 4-5 етажа, не сме 18 000 души.</p>
<p>След това стана скандал. Какво се оказа? Хората, които са написали тази бележка, живели във вход, където избухнал пожар и едва излезли. Освен това те дори бяха измислили алтернатива къде да стоят колелата, за да не пречат – има една стаичка, трябва да се махнат 3 чувала и готово.</p>
<p>Въпросът обаче е, че</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>диалогът не се случва около това: „Дай да намерим решение и да търсим конструктивното“. А по-скоро гледаме негативното и започваме да говорим колко е зле.</em></p>
</blockquote>
<p>Изводите, на който искам да обърна внимание, са, първо, че законите трябва да се спазват. Дали ми харесва, че има колела там, или не, няма никакво значение. Има закони.</p>
<p>Второто е да се фокусираме върху това да търсим решения и да не се поддаваме на тази вътрешна емоция, която излиза и ни казва: „Тези хора нарочно искат да направят нещо лошо“. Ако гледаме един на друг не все едно сме врагове, а хора, които могат и трябва да имат общи цели и търсим този диалог, нещата ще ни се получават. Затова апелирам, моля,</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>всеки път, когато си помислите нещо лошо за някой друг, задайте си простия въпрос: „Какви доказателства има за това?“</em></p>
</blockquote>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2025/06/vesko-kolev.png.960.webp" alt="Веско Колев" loading="lazy" decoding="async" width="2560" height="1613"></figure>
<p class="q"><strong>– Според мен всичко това е част от по-големия контекст на счупения обществен разговор. Това е една от големите причини да създам този сайт. До голяма степен технологиите ни донесоха разделението. От това, че голяма част от обществения разговор се измести в социалните мрежи, където е много по-лесно да потвърдиш своята гледна точка, да спреш да уважаваш легитимни аргументи на обратната страна, да се озлобиш, да се настроиш срещу някого, да се разделиш. И в технологичния свят често виждам пък това разделение на от всички останали. Това също е разговор, който се губи. Въпросът е можем ли да го променим?</strong></p>
<blockquote class="pullquote">
<p class="cite"><em>– Първият въпрос е „Трябва ли?“ и отговорът е: „Със сигурност!“. А можем ли? Според мен 100%.</em></p>
</blockquote>
<p>Но нека първо си отговорим на въпроса защо. Според мен няма човек в тази държава, който да не иска тя да просперира. За мен първо трябва да си дадем сметка, че имаме общи цели, към които трябва да се стремим.</p>
<p>Втората стъпка е моментът, в който ще си отговорим на въпроса: „Можем ли да го направим, без всеки да даде своята част?“. Не.</p>
<p>Третото нещо, което според мен трябва да променим в нагласата си, е очакването, че някой ще го направи за нас. Ама държавата, ама кметът, политиците.</p>
<p>За мен истината е, че</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>трябва да си припомним всъщност какво означава демокрацията.</em></p>
</blockquote>
<p>Първо: решава мнозинството. Когато има повече хора, които са на едно мнение, останалите трябва да се съобразят.</p>
<p>Второто е да знаем нашата роля. Не можем да стоим от дивана, само да пишем във фейсбук и да се оплакваме от това, от онова, все едно някой ни е длъжен. Никой не е. Ако всеки от нас заема гражданска позиция, не само на думи, ами и на действия, и направи малки стъпки към това, което всички бленуваме, вярвам, че ще се получи.</p>
<p class="q"><strong>– Завиждам ти за оптимизма, защото зад това трябва да има някаква почти магическа промяна, която дори само социалните мрежи не биха позволили.</strong></p>
<p>– Най-лесното, което човек мога да направи, вместо да се чуди с кого да се заяжда във фейсбук, е да види има ли две плочки пред блока му, дето са криви. Оправи едната, да не се преумориш, на другия ден – втората.</p>
<p>Наблюдавам един феномен, включително при мои роднини, които казват например: „Тук има една полянка. Не се поддържа като хората“. И аз питам: „Добре, защо не отидеш да я оправиш? Имаш възможност, време, работа за един час е“.</p>
<p>Отсреща идва някакво усещане, че някой ще те сметне за балък. А аз седя и не мога да си отговоря на въпроса:</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Откога трудът стана нещо, недостойно за уважение, нещо лошо?</em></p>
</blockquote>
<p>Кога да се потрудиш, да направиш нещо добро, стана немодерно?</p>
<p>Големите неща, и това го казвам на базата на моя скромен опит, винаги стават, защото са направени огромен брой малки стъпки. Това за мен е голяма част от ключа как да развием обществото си.</p>
<p>Другото е да си дадем сметка за това, което ти дефинира много добре, че отваряйки фейсбук, е много лесно да се озлобим. Хората трябва да имат малко по-ясна представа защо става това.</p>
<p>Става дума и за технологичното разбиране как работят нещата. По време на ковид идва един приятел и казва: „Жена ми се настройва срещу мен, защото мисли, че съм единственият човек, в света, който е за ваксините“. Тя е тръгнала да чете неща, свързани с позицията против ваксините и всичко онлайн я настройва да поддържа тази тези.</p>
<p class="q"><strong>– Ето това е още една от големите причини да го има този сайт, <a href="https://karamanev.me/technologii/v-balona-na-samishlenicite">тези теми са изключително важни</a>, не знам как могат обаче да стигнат до повече хора. Тук сме длъжници според мен, хората от технологичния свят, защото не го обясняваме достатъчно, а и самите платформи нямат изгодата да дават достъп до това обяснение.</strong></p>
<p><strong>Но нека сменим ракурса. Днес ти си начело на компания, която помага на други стартъпи.</strong></p>
<p>– Отдавна виждах, че за мен</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>предизвикателствата с добра, смислена цел осмислят работното ежедневие.</em></p>
</blockquote>
<p>Тогава реших, че искам да направя компания. Въпросът беше в каква посока и че трябва да се науча какво означава да създадеш бизнес, това е толкова многоаспектно. Отдавна имах един вътрешен диалог каква да е моята лична мисия.</p>
<p>В началото искаш да станеш добър в кариерата, да влезеш в индустрията. После – да си добър в това, което правиш. Тогава идва желанието да вдигнеш нивото на приноса си. И после, когато вече превъртиш тази игра, стигаш до фундаменталния въпрос на живота, вселената и всичко останало: „Защо съществувам?“. Какво е това, което трябва да добавя?</p>
<p>Разбрах, че искам да направя така, че повече хора да могат да направят това, което по някакъв начин аз съм видял като успех в „Телерик“. Искам България и други места по света да могат да просперират.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Повече хора да казват: „Ей, в понеделник съм на работа и нямам търпение да отида!“.</em></p>
</blockquote>
<p>Много пъти виждам как дефинираме проблема: „Много ми е неприятно да ходя на работа“. Обаче, вместо да търсим решение, търсим компенсация. Примерно – ще си купя скъпа кола, ще отида на яка почивка. Но в понеделник пак си на кофти работа, която не ти харесва.</p>
<p>Прочел съм повече книги за психология и за предприемачество, отколкото за програмиране, а те никак не са малко. Всеки има моменти в кариерата, когато усеща нещо като депресия и обикновено го свързва с нещо лошо. За мен причината всеки път е била, че съм достигнал положение, в което ролята ми става излишна.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2025/06/vesko-kolev.jpg.960.webp" alt="Веско Колев" loading="lazy" decoding="async" width="2560" height="1440"></figure>
<p class="q"><strong>– Как изглежда днес работата в Icanpreneurr? С колко и какви стартъпи работите?</strong></p>
<p>– От самото начало целта беше да помогнем на повече хора да станат предприемачи. Апетитът ни е да помагаме на компании, които са по-скоро продуктови. Започнахме преди 4 години, тръгнахме много силно, събрахме екип, инвестиция, продуктът тръгна добре. Обаче</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>дойде ChatGPT и обърна масата.</em></p>
</blockquote>
<p>Всяка компания на този свят се сдоби с един много мощен, чисто нов конкурент. Трябваше да направим така, че много бързо, в същото време и умно, да отговорим на въпроса какво означава това за нас. И като конкуренция, и като технология, която можем да използваме.</p>
<p>Последните 12 месеца бяха в посока как от традиционна продуктова компания да се пренасочим към ИИ. Сега сме направили доста добър фундамент за всеки, който иска да се занимава с предприемачество. В центъра на нашата платформа даваме възможност екипите да съберат информация за бъдещите си клиенти чрез интервюта, така че да ги разбират по-добре, отколкото сами разбират себе си.</p>
<p>От една страна градим софтуерната част, от друга – доизграждаме промените на базата на изкуствения интелект.</p>
<p>В момента работим много активно по партньорства с всякакви играчи от екосистемите, както в България, така и по света, така че да можем да се обединим.</p>
<p>Защото какво се получава? Има акселератори, общества на предприемачи, инвеститори. Но според нас няма достатъчно добра връзка между тях така, че тези парчета, от гледна точка на потребителите, да работят заедно. Искаме да изградим глобална мрежа, да дадем гръбнака на предприемаческото пътешествие, така че всички играчи да влизат в точния момент, както и ние. Да си партнираме така, че на всяка стъпка всеки от предприемачите да получава това, което му е нужно, без да трябва да открива топлата вода.</p>
<p>Предприемачеството не е нова наука, има го, откакто свят светува. Но днес успехът на предприемачите е трагично нисък,</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>9 от 10 се провалят и обикновено причината е, че прекалено много се разчита на нюх, на усет.</em></p>
</blockquote>
<p>Да, те са са важни, но това е като разликата между шум и музика. Ти знаеш, че за да напишеш една история, е хубаво да следваш някаква структура, защото има правила. Хората са ги измислили много отдавна, а ти имаш свобода вътре в тази структура и заради това могат да бъдат написани безкрайно много истории.</p>
<p>Предприемачеството, според мен, твърде дълго беше оставено на това да свириш, без да знаеш какво е музикалният инструмент, без да знаеш елементарните правила на музиката.</p>
<p class="q"><strong>– И от други събеседници съм чувал колко ще е хубаво за нашата среда, ако имаме повече продуктови компании, но как да го направим? Във време, когато Сам Алтман казва, че следващите еднорози ще са дело на по един човек.</strong></p>
<p>– Защо на големите компании им е трудно да иновират? Отговорът минава през това как се мери успехът. Всички метрики, които гледаме, са краткосрочни – приходи, растеж, цена на акциите. Никой не може да оцени как ще се отрази една иновация след 5 години.</p>
<p>Като мениджмънт на българска сървиз компания, си изправен пред въпроса: тези 10 човека, които имам, дали да ги вкарвам в това да изкарваме пари от най-добрите си клиенти, или да правят нещо, което има много малък шанс за успех? Тази дилема изключително бързо се мести към първата посока.</p>
<p>Уви, в един момент няма да имаме избор, все повече ставаме неконкурентни откъм позициониране за аутсорсинг. Има много по-евтини дестинации, а с изкуствения интелект и там, където сме имали предимство като професионалисти, в някои отношения ще го загубим.</p>
<p>За мен обстоятелствата вървят в такава посока, че няма да имаме избор. Или ще трябва да се трансформираме, или ще трябва да се занимаваме с други неща.</p>
<p>Да продаваш услуга и да създаваш продукти обаче, са две различни игри. В първата веднага предлагаш нещо, пазарът го търси, то расте линейно на базата на хората.</p>
<p>Докато, ако имаш продуктова компания, трябва да инвестираш. В началото ще губиш пари. До момента ние сме инвестирали над 1 млн. евро в това, което правим. В един момент обаче, лека полека започваш да правиш пари, тогава обаче имаш потенциал за експоненциален растеж.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Тази игра е различна, тя изисква друг тип мислене, друг тип хора.</em></p>
</blockquote>
<p>Тази промяна на манталитета, на метриките, които да следваме, изисква съвсем различен тип процеси. Можем да го направим тогава, когато всички сървис компании осъзнаят, че в дългосрочен план този бизнес в България няма бъдеще. Ако една такава компания тази година инвестира в 10-15 нови продукта, следващата в още 10-15, ще се нароят успешни проекти.</p>
<p>И тук идва това, което казва Алтман. Ще имаме възможност да правим повече продуктови компании с по-малък ресурс. Защото едно е да даваш заплати на 20 човека, друго – на трима.</p>
<p class="q"><strong>– Така че точно сега е времето за добри идеи!</strong></p>
<p>– Трябва да се учим да гледаме на света така, че да виждаме нерешените проблеми. ИИ ще отнема много от работата, но няма да махне според мен нуждата от това ние да отиваме на следващото ниво на работа.</p>
<p>Има адски голяма нужда от всякакъв софтуер, който не се прави, просто защото не можем да смогнем. Ето, вече няма да е така. И</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>това, което ще отличава хората и компаниите, които са успешни, е дали решават значими проблеми.</em></p>
</blockquote>
<p>Дали използват ИИ така, че не изглежда като присаден, а отключва допълнителна стойност. Преди няколко седмици Сатя Надела каза: „Много е хубав целият напредък в ИИ, но все още не се вижда икономическата възвръщаемост“.</p>
<p>За мен ключът са все повече вертикални софтуери – които решават много добре някакъв проблем, използвайки ИИ.</p>
<p>Трябва – хора!, – да намерим начин, по който, когато чуем някой да изразява мнение, което не съвпада с нашето, това да не означава директно, че го зачеркваме с дебелия флумастер. Диалог не означава да си говорите за неща, за които сме 100% съгласни. Трябва да намерим начин, по който да се научим да слушаме, да разберем откъде идва позицията на другия.</p>
<p>Хайде да спрем да се мразим. Единият харесва единия отбор, другият – другия, значи няма да си говорим. Нека се научим да си говорим и да оценяваме откъде идват различните гледни точки. Нека да търсим различната гледна точка. Защото</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>много малко са случаите, в които наистина двете точки са диаметрални и няма общ път напред.</em></p>
</blockquote>
<p>Аз съм работил с хора от целия свят. Мога да кажа, че ние не изоставаме с нищо. И ако продължим да работим със сърце и душа, ако даваме всичко от себе си, и най-важното, се обединяваме, мисля, че сме в много добра позиция да успеем.</p>
<hr>
<p><em>Още за историята и професионалния път на Веско Колев можете да чуете в епизод 82 на подкаста DEV.BG Job Board Talks:</em></p>
<div class="embed embed--yt" data-yt="Nw4YPQvev2Y"><a href="https://www.youtube.com/watch?v=Nw4YPQvev2Y" target="_blank" rel="noopener"><img src="https://i.ytimg.com/vi/Nw4YPQvev2Y/hq720.jpg" alt="Видео в YouTube" loading="lazy" decoding="async" width="1280" height="720"><span class="embed__play" aria-hidden="true"></span><span class="visually-hidden">Пуснете видеото</span></a></div>]]></content:encoded>
      <enclosure url="https://img.karamanev.me/2025/06/vesko-kolev.jpg.960.webp" type="image/webp" length="0" />
    </item>
    <item>
      <title>„Днес можем да сме всичко, а избираме да сме еднакви“</title>
      <link>https://karamanev.me/sreshti/elitsa-staneva-britton</link>
      <guid isPermaLink="true">https://karamanev.me/sreshti/elitsa-staneva-britton</guid>
      <pubDate>Fri, 06 Jun 2025 06:00:09 GMT</pubDate>
      <dc:creator>Георги Караманев</dc:creator>
      <category>Срещи</category>
      <description>Защо е толкова важно да разберем умеем ли да различаваме детските рисунки от генерирани изображения? Как изглежда бъдещето на творчеството, на изкуството, на човека във времената, когато алгоритмите се оказват неразличими и дори по-добри автори от нас самите? На какво има смисъл да учим децата днес? Можете ли да различите 15 детски рисунки от 15 изображения, генерирани от изкуствен интелект? Предизвикателството за деца и родители на Дигитални истории за броени дни провокира над 2500 души да проверят интуицията си! Резултатите от теста се очертават изключително интересни, ще поговорим за тях след края му – на 1 юли. Експериментът е създаден заедно с днешната ни гостенка – Елица Станева-Бритън. Психолог, журналист, преподавател, в момента тя работи по докторската си дисертация в БАН, а темата е творчеството в ерата на изкуствения интелект. Дойде време да поговорим по всяка от тези теми.</description>
      <content:encoded><![CDATA[<p><img src="https://img.karamanev.me/2025/06/elitsa-staneva-britton.jpg.960.webp" alt="Елица Станева-Бритън" /></p><div class="intro"><p><em><a href="https://karamanev.me/istorii/test-koi-go-narisuva-dete-ii">Можете ли да различите 15 детски рисунки от 15 изображения, генерирани от изкуствен интелект? Предизвикателството за деца и родители на Дигитални истории за броени дни провокира над 2500 души да проверят интуицията си!</a> Резултатите от теста се очертават изключително интересни, ще поговорим за тях след края му – на 1 юли.</em></p>
<p><em>Експериментът е създаден заедно с днешната ни гостенка – <strong>Елица Станева-Бритън</strong>. Психолог, журналист, преподавател, в момента тя работи по докторската си дисертация в БАН, а темата е творчеството в ерата на изкуствения интелект. Дойде време да поговорим по всяка от тези теми.</em></p>
<p><em>Защо е толкова важно да разберем умеем ли да различаваме детските рисунки от генерирани изображения? Как изглежда бъдещето на творчеството, на изкуството, на човека във времената, когато алгоритмите се оказват неразличими и дори по-добри автори от нас самите? На какво има смисъл да учим децата днес?</em></p>
</div>
<p class="q"><strong>– Как ти дойде идеята да предложиш <a href="https://karamanev.me/istorii/test-koi-go-narisuva-dete-ii">този неочакван експеримент с детските рисунки?</a></strong></p>
<p>– В последно време онлайн пространството се изпълни с множество (псевдо)експертни мнения на тема как да се разпознае ИИ съдържание от човешко такова. Повечето публикации са толково идентични, че да се чуди човек дали самите те не са написани от ИИ.</p>
<p>Наред с това, <a href="https://karamanev.me/tag/experiment">твоите онлайн социални експерименти</a>, а и множество научни изследвания ясно сочат, че ИИ съдържанието – било то текст, музика или изображения, са неразличими от човешките. Тези два фактора ме накараха да се замисля кое е онова творческо съдържание, което от една страна не е проучвано във връзка с ИИ, а от друго е толкова искрено, че би било стряскащо, ако бихме го объркали с ИИ.</p>
<p>А именно/ детските рисунки:</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>тези, които ни радват от хладилниците, тези, чиито тебеширени линии ни водят по пътеките в парковете, тези, на които казваме: „Не!“, а после намираме по чиновете или понякога по стените. Тези, които усещаме изписани с пръстче по гърба ни рано сутрин!</em></p>
</blockquote>
<figure class="fig"><a href="https://karamanev.me/istorii/test-koi-go-narisuva-dete-ii"><img src="https://img.karamanev.me/2025/05/image_24-1.jpg.960.webp" alt="Кой го нарисува – дете или ИИ? (тест)" loading="lazy" decoding="async" width="1631" height="977"></a></figure>
<p class="q"><strong>– Защо е важно да направим експеримента?</strong></p>
<p>– Защо ли? Преди време ме попитаха: „Е, какво пък, ако е написано от ИИ?“ С други думи, може би това дали текст или друго съдържание произлиза от ИИ, е без значение и подобни начинания не са важни за голяма част от хората. Което е разбираемо, тъй като светът е изправен пред множество предизвикателства, а човек – особено у нас – е някак изтерзан от ежедневните си задачи. Хората, които не са засегнати професионално от ИИ инструменти със свободен достъп, не се и вълнуват от това как се използват и не се тревожат, че музикални дизайнери и изпълнители вече биват заменени от ИИ.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>В крайна сметка колко от нас се вълнуват, че автоматизацията е отнела множество работни места?</em></p>
</blockquote>
<p>И може би именно в това се крие значението на тази идея: да ни накара да ни „пука“ повече, не на шега да се запитаме докъде е границата на ИИ, за какво точно го използваме, освен да наливаме средства в големите компании и да се радваме, че сме спестили време от четене на книги.</p>
<p>Ако следваме наратива, че ИИ освобождавал време за по-творчески занимания от това да се пишат имейли, да се правят презентации, да се отговаря на запитвания на клиенти на ръка – супер! Значи вече може да се радваме, че и децата ни ще могат да спестяват това „ценно“ време от „досадно“ рисуване на картички за празниците, които ние така или иначе няма да разпознаваме.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>А кое е това по-творческо занимание, с което тези, използващи ИИ, се ангажират? Ето това ми е интересно да науча!</em></p>
</blockquote>
<p>Чудя се дали човек, като спести час-два от задачите си благодарение на ИИ, ги използва за творчество – да прави например пана от миди, да се занимава със самоусъвършенстване, доброволчество? Или се заема с други задачи? Или просто изважда телефона от джоба си…?</p>
<p class="q"><strong>– Именно! Всички тези големи въпроси, заради които ги има и този сайт, и експериментите на него. В каква посока очакваш да са изводите?</strong></p>
<p>– Както и в други изследвания, не мисля, че участниците ще успеят на 100% да разпознаят коя рисунка е детска и коя – генерирана от ИИ. И, ако трябва да съм честна, може би ИИ рисунките ще се приемат за по-красиви, въпреки че това си остава доста субективно.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2025/06/elitsa-staneva-britton-2.jpg.480.webp" alt="Елица Станева-Бритън" loading="lazy" decoding="async" width="900" height="865"></figure>
<p class="q"><strong>– Ако се окаже, че ги различаваме трудно, означава ли това, че ИИ е „по-креативен“ от човека?</strong></p>
<p>– Според мен,</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>независимо от резултата, ИИ не може да е по-креативен от човек.</em></p>
</blockquote>
<p>Все пак, става въпрос за инструмент и аз лично не мога да му предпиша качества на живи същества. Нещо като дали готварската книга е по-добър готвач от Гордън Рамзи!</p>
<p>Ето защо е наистина голямо социално предизвикателство, когато тази граница между личност и инструмент се заличи и не се обявява публично кое съдържание е генерирано от ИИ, а напротив – се опитват да се придават човешки качества на ИИ ботове в сферата на обслужването, консултациите, наемането на кадри, финансите. Не са малко случаите на хора, привързали се към ИИ агент, завършили злополучно. Затова въпросът е може би не дали ИИ е по-креативен, а защо въобще трябва да го правим такъв и имитиращ човешкото.</p>
<p class="q"><strong>– И дали не е късно да спрем по този път… Трябва ли да се ядосват хората, които не успеят за разпознаят двата типа изображения? Според теб интуитивно или аналитично може да се реши по-успешно нашият тест?</strong></p>
<p>– Достатъчно ядосани хора имаме по пътищата, кварталите, взаимоотношенията. Според мен не трябва да се ядосват или чувстват излъгани, а да насочат тази фрустрация към анализ на случилото се и да се запитат за връзката между технологиите и хората. Иначе за мен интуитивният подход при преживяването на изкуство е по-подходящ, особено при детското.</p>
<p class="q"><strong>– Всяко дете рисува, а после повечето хора спираме да го правим. На какво е знак, за какво е символ детската рисунка?</strong></p>
<p>– Спираме, определено. Особено</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>с тези устройства постоянно около нас, даже не оставяме мисълта си да се рее чрез онези така полезни драсканици с химикалка на салфетка по време на телефонен разговор или среща.</em></p>
</blockquote>
<p>Детската рисунка е изключително полезна от психологическа гледна точка – тя се използва за множество терапевтични дейности, за комуникация с деца, които не се изразяват вербално. Рисунката е и бунтарство – графитите например са начин на социален израз. За мен тя е най-ценното, което едно дете може да даде – подарък, израз на любов, влагане на време и труд, понякога и посока за бъдещи професионални дейности.</p>
<figure class="fig"><a href="https://karamanev.me/istorii/test-koi-go-narisuva-dete-ii"><img src="https://img.karamanev.me/2025/06/image_28.jpg.960.webp" alt="Кой го нарисува – дете или ИИ? (тест)" loading="lazy" decoding="async" width="1456" height="816"></a></figure>
<p class="q"><strong>– „ИИ днес е по-добър от нас по дивергентно мислене, оригиналност, бързина, следователно е такъв и в творческото. Ето защо самата дефиниция за творчество трябва да се промени“ – ти цитира в предложението си за експеримента тези думи на когнитивния психолог Марк Рунко. Как трябва да се промени тази дефиниция и защо е важно?</strong></p>
<p>– Още съм в началото на разбирането на всеобхватната тема за творчеството, но</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>дефиницията за творческото е то да бъде оригинално и ефективно.</em></p>
</blockquote>
<p>Разбира се, че ИИ, на базата на данните, които има и се учи, много по-бързо ще даде отговор на творчески проблем или нова идея. Именно затова и Марк Рунко казва, че за да се разграничи ИИ и човешко творчество, трябва да се добавят към изискванията за оригиналност и ефективност и тези за автентичност и целеустременост. А именно: да е истинно и произлизащо отвътре, а не е от промпт.</p>
<p class="q"><strong>– Проблемът е, че вече не можем да различим едното от другото и разликата става недоказуема… А как ще изглежда според теб творчеството на бъдещето?</strong></p>
<p>– Зависи червеното или синьото хапче избираме. И спирам с препратки от ерата на динозаврите, както някои хора вкъщи казват. Знам ли…</p>
<p>Наивно е от моя страна, но се надявам творчеството да помогне за разрешаването на различни социални проблеми, а не само на такива, които ние сами си създаваме.</p>
<p>Проблеми от рода на „гузен негонен бяга“ – например писане на текстове с ИИ и после проверката им с ИИ детектори. Макар че, като гледам колко се инвестира в ИИ компании, които спонсорират теоретични проекти за модели за разрешаване на световния глад, например, вместо да инвестират във вертикални ферми и училища, знам ли наистина какво ще е творчеството на бъдещето…</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2025/06/elitsa-staneva-britton-3.jpg.960.webp" alt="Елица Станева-Бритън" loading="lazy" decoding="async" width="2560" height="1783"></figure>
<p class="q"><strong>– И аз наивно продължавам да вярвам, че творчеството и изкуството са едни от малкото ни шансове за по-добро развитие… Но и това си струва да бъде подложено на съмнение. Защо ни е нужна изобщо креативността?</strong></p>
<p>– Тя е онази сила, която ни тегли към нови открития, било в наука, бизнес, изкуство; тя води до себеразвитие и по-добро общуване между хората, а по този начин и до едно по-развито социално общество; тя носи наслада. Заложена е в нас – само погледни колко креативни са малките в това да правят къщи на хванатите буболечки, преди да ги пуснат отново.</p>
<p class="q"><strong>– <a href="https://karamanev.me/technologii/izkustveno-izkustvo">Размишлявах в тази посока, мнооого преди да го има ChatGPT.</a> Може би трябва да променим дефиницията си за изкуство… До момента в нея има елемента, че творецът трябва да е човек. Макар Ролан Барт да твърди, че смисълът на едно произведение не зависи от конкретния автор.</strong></p>
<p>– Започвайки от гуаното за пещерните рисунки,</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>човек винаги е имал инструмент, чрез който да се изрази..Затова ИИ не може да бъде заклеймен в ролята си на помощник.</em></p>
</blockquote>
<p>Но дори да не искаме да поставяме високомерно човека над всичко, нека погледнем просто към философския проблем за продукта, съсипващ създателя си. ИИ в голямата си част, колкото и да се спори по темата, вреди на работещите в творческия сектор, особено на тези, които упражняват свободна професия. В крайна сметка защо бизнесът да плаща за сайт, ако може да си го направи сам, безплатно, дори и с ниско качество? И тук аргументът, че само най-успешните остават в тези индустрии, също не е коректен, тъй като много талантливи хора невинаги имат възможността да получат признание от обществото.</p>
<p>А дали авторът е жив или не, ИИ все пак се учи на базата на известни фигури, наред с незнайни творци – човешкото наследство си остава.</p>
<p class="q"><strong>– Но пък е друга ролята на наследство. Знам, че е невъзможно да се отговори, <a href="https://karamanev.me/technologii/izkustven-intelekt-izkustvo">вече съм питал немалко гости от най-различни области</a>, но ето че стигаме до може би есенциалния въпрос: може ли машината да твори?</strong></p>
<p>– Не може да се отговори. Но пак се чудя: защо трябва да твори? Толкова ли ни е досадно, трудно, отнемащо време да създаваме, четем, мислим? Защо да предаваме на машината нещо, което е толкова истинско?</p>
<p>Може би да имаме повече време да скролваме в интернет? Ние, а и подрастващите, гледайки от нас, се научихме твърде бързо на твърде бързи решения – наред с бързите кредити на всеки ъгъл; на постоянно стимулиране – допаминов заряд от няколко секунди; на свръхразчитане на технологиите; на ИИ отговори, които, както и рийловете в социалните медии, не запомняме, а скролваме надолу и задаваме следващия промпт…</p>
<p>Може и да може да твори, но трябва ли?</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2025/06/image_07.jpg.960.webp" alt="Кой го нарисува – дете или ИИ? (тест)" loading="lazy" decoding="async" width="1456" height="816"></figure>
<p class="q"><strong>– Защо не? Ако може да стигне до идеи, до които ние не бихме могли? А може ли машината да има въображение?</strong></p>
<p>– Темата за въображение и чувства при ИИ е основна в много творчески продукти, израз на човешкото въображение. Понеже споменахме, че писането едва ли не си отива, нека погледнем към филмите и шедьоври като “Ex Machina“, „Двестагодишен човек“, „Изкуствен интелект“, които се занимават с подобни теми. Та, ако в търсене на отговора на този въпрос хората продължават да създават такива произведения – нека не спираме да си го задаваме и да подхранваме човешкото си въображение. Пък отговорът би бил без значение…</p>
<p class="q"><strong>– Според теб какво е една генерирана илюстрация – съвместно творчество на човек и машина, само на машината, или…?</strong></p>
<p>– И продукт на всички останали творци, чиито данни са били използвани за обучаването и развитието на ИИ.</p>
<p class="q"><strong>– Може ли нещо, създадено от ИИ, да ни развълнува? Да ни просълзи? Да ни разсмее искрено? Честно казано, на мен вече ми се е случвало всяко от трите.</strong></p>
<p>– Не си само ти. Всъщност, много ИИ произведения се оценяват като въздействащи, особено от хора, които не знаят, че пред тях е нещо генерирано. Интересното обаче е следното: изследвания сочат, че ИИ писмено произведение може да се оцени като по-атрактивно от човешко. Обаче множество ИИ произведения, взети заедно, след време се оценяват като еднакви от читателите – еднакво емоционални, еднакво скучни. Заради това</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>мнозина експерти изразяват страха си, че скоро всички писмени форми ще са идентични, с рециклирани идеи и подобна структура на текста.</em></p>
</blockquote>
<p>Представи си например свят, в който пастроралният свят на Елин Пелин звучи неразличим от магическия реализъм на Маркес. Това би ме просълзило.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2025/06/elitsa-staneva-britton-4.jpg.960.webp" alt="Елица Станева-Бритън" loading="lazy" decoding="async" width="1184" height="900"></figure>
<p class="q"><strong>– Или обратното? Ето още нещо, което си струва да проверим с някой следващ експеримент.</strong></p>
<p><strong>Но ако знаеш, че ще отделиш десетки години, за да се учиш да пишеш или рисуваш, да си пълноценен творец, а днес алгоритмите го правят неразличимо от хората, по-бързо и в много случаи по-оригинално… какъв ще е смисълът да продължим да развиваме креативността?</strong></p>
<blockquote class="pullquote">
<p class="cite"><em>– Смисълът е в това да развиваме с идеите си себе си и обществото – особено за тези след нас.</em></p>
</blockquote>
<p>Лошото е, че наистина много хора, особено творци, се питат какъв е смисълът, след като ИИ изземва функциите им. Някои остават без работа, други започват да използват ИИ, за да смогнат на бизнес света с неговите крайни срокове и трикове за оптимизация на съдържанието. Трети – най-лошото, особено за хората, които в момента развиват уменията си – „зациклят“ и безкритично приемат даденото от ИИ, било в работа, в образование, в личен живот…</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>От инструмент, ИИ става патерица, а патериците могат и да препъват.</em></p>
</blockquote>
<p>Самата индустрия може да се превърне в нежелана, както се случи с много социални професии. Работата на писатели и преводачи може да не е толкова търсена от младите. Има риск всеки да поеме по лесния път на бързите отговори.</p>
<p class="q"><strong>– Като родител как решаваш този проблем, за лесния път?</strong></p>
<p>– Трудно е да не поемеш по него, определено. Хвърляш замразена пица за вечеря, резервираш място за празник, а не каниш гости, предреждаш се „само да попиташ нещо“, включваш безжичната прахосмукачка, защото бързаш да свършиш задачите, а никой може би не те и гони.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Тъжното е, че децата ни копират и също тръгват по лесния път</em></p>
</blockquote>
<p>И ние самите, някак с добро продължаваме да искаме да им е по-лесно за по-дълго, въпреки че в природата на всяко дете е да избира по-трудния път: сам да се убедиш, че котлонът пари, сам да пипнеш снега, независимо от калта по него, сам да видиш тази локва наистина ли стига над обувките…</p>
<p class="q"><strong>– Кога мислиш да срещнеш детето си с изкуствения интелект?</strong></p>
<p>– Не знам. Чувала съм, че съучениците ѝ използват ИИ, а аз дори не съм отваряла ChatGPT пред нея. Което е грешка, може би, защото по този начин тя може да изостане от технологиите. С много теми съм я запознавала, но точно с тази за лесното в образованието не искам още.</p>
<p class="q"><strong>– В училището на бъдещето ще се учим ли да рисуваме?</strong></p>
<p>– O, надявам се, че няма да спираме да рисуваме, пък ако ще това да се приема като нещо старомодно.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Да сме с черни пръсти от светлосенките, които не са ни се получили, да имаме петна по дрехите от боите, които сме размазали по листа, да се смеем на образите, за които не можем да разберем кон ли е, или кола.</em></p>
</blockquote>
<p class="q"><strong>– Преди няколко седмици всички се вманиачиха да си правят картинки в стила на японска анимация… и отново разговорът за изкуствения интелект се насочи към някакво симпатично приложение, а не към големите му възможности, както се опитвам да го водя на този сайт. Какъв е най-важният разговор за връзката на ИИ с човека и как можем да го „отприщим“?</strong></p>
<p>– Според мен това би бил именно разговор за отговорността, която имаме към себе си, близките си, обществото и тези след нас. За жалост, в днешно време всеки иска да бъде чут и не много често чуваме този срещу нас, особено ако мнението му е различно от нашето. Поради това</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>често се случват не разговори, а еднопосочно изразяване на мнение.</em></p>
</blockquote>
<p>И тук пак се намесва темата за лесния път: страхуваме се да не изпуснем нововъведенията, опасяваме се, че няма да бъдем забелязани и копираме. Както каза ти –</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>във време, което може да сме всичко, ние избираме да сме еднакви.</em></p>
</blockquote>
<p class="q"><strong>– Можем ли да измислим нови жанрове, нови изкуства, където да избягаме от конкуренцията на ИИ?</strong></p>
<p>– О, чакам с нетърпение, ако това стане! Но за тази цел и самата индустрия трябва малко да подпомогне артистите.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>В днешно време всичко сякаш е ремикс на нещо</em></p>
</blockquote>
<p>– ремикси на хитове, копиране на сайтове, продължения и комбинации на минали филми… Затова ще е страхотно тези, които са се утвърдили вече в индустрията, да спрат по някакъв начин рециклирането на идеи и да проправят път за смелите изпълнители, които биха задали нови жанрове.</p>
<p>Никога нищо не се знае – както с историята на музиканта Сиксто Родригес, едно изпълнение може да се превърне в цяло движение на другия край на света. А изпълнителят дори да не разбере…</p>
<p class="q"><strong>– А можем ли да прекрачим онзи предел, при който човекът като творец, инфлуенсър, актьор, лице или спортист, просто няма да е нужен?</strong></p>
<p>– Ако продължаваме да произвеждаме еднотипно съдържание, което дори никой не чете или гледа, може би няма и да има такава нужда. Но не мога и не искам да си представям света без творци!</p>
<p class="q"><strong>– Колко далеч е това? Какво ще остане за хората, ако го постигнем?</strong></p>
<p>– Ако това стане, според мен бихме загубили себе си.</p>
<p>Все си повтарям, че начинът, по който използваме ИИ, е като трагичната история в „Цветя за Алджърнън“. История за човек със забавено умствено развитие, който след медицински експеримент става гений, но след като лечението поема неочакван обрат, се връща болезнено и осъзнато към предишното си състояние.</p>
<p>Така и ние сега експериментираме с усмивки с ИИ, достигайки гениалния връх на технологиите, където машината се припознава за човек. Но какво ще стане, когато минем от другата страна на кривата, когато паднем от върха? Ще осъзнаем ли как ИИ ни е отнел разумната мисъл, ако децата ни не отварят книги, не кликват на сайтове, не проверяват мнения, които копират. Ще можем ли да приложим ново лечение?</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2025/06/elitsa-staneva-britton.jpg.960.webp" alt="Елица Станева-Бритън" loading="lazy" decoding="async" width="2560" height="1440"></figure>
<p class="q"><strong>– Очевидна е невъзможността да различаваме генирано от създадено съдържание, особено в социалните мрежи. Има ли рецепта да излезем от тази мрежа? От флуидната истина, от социалните балони, от липсата на критерии?</strong></p>
<p>– Аз лично се притеснявам. За това как</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>човек бива затворен в тези социални балони, задушаван от алгоритми, които подават невярно и крайно съдържание,</em></p>
</blockquote>
<p>деца, които създават нереалистична представа за външния си вид и се подават на опасни предизвикателства.</p>
<p>Забраната на технологиите обаче не е рецепта за успех. Според мен тя се крие в развиването на творческото и критично мислене.</p>
<p class="q"><strong>– Каква би била най-смелата ти идея за следващ експеримент? Този въпрос го измисли ИИ, а на мен много ми хареса формулировката…</strong></p>
<p>– Отговарям ти с ChatGPT 😊</p>
<p>„AI Градче“ — Миниобщество, координирано от ИИ<br>
🧠 Идея: Създаване на малко, реално населено място (или симулирана среда с реални участници), където ежедневната организация се управлява съвместно от хора и централен ИИ асистент.</p>
<p class="q"><strong>– Хайде да опитаме! Благодаря ти и за интересния разговор, и за идеята. <a href="https://karamanev.me/istorii/3-godini-digitalni-istorii">А всякакви следващи идеи за важни теми винаги са добре дошли!</a></strong></p>
<hr>
<p><a href="https://karamanev.me/istorii/test-koi-go-narisuva-dete-ii"><em>Ще успеете ли да различите 15 детски рисунки от 15 изображения, генерирани от изкуствен интелект? Ако още не сте опитали предизвикателството за деца и родители на Дигитални истории, сега е моментът да го направите.</em></a></p>]]></content:encoded>
      <enclosure url="https://img.karamanev.me/2025/06/elitsa-staneva-britton.jpg.960.webp" type="image/webp" length="0" />
    </item>
  </channel>
</rss>
