– Пътят ти е много интересен. Как от снимането на филми изведнъж се озова в света на електромобилите?

– За мен колите винаги са били интересни, самата механика, физиката на нещата. Но конкретно за автомобилите, всичко започна с едно пътуване.

Видях една технология, която е огромна и назрява на хоризонта. Докоснах се до нея, убедих се какви възможности има.

Успях да прогледна извън това, което моментумът тогава създаваше като препятствия. И в същото време видях колко много проблеми търсят своето решение. Вече имах в главата си някакви идеи и… така ме дръпна.

Сравнявам го с гравитацията, защото понякога, когато намериш добро решение, е много трудно да го оставиш и да не го развиеш, да не се опиташ да направиш нещо. Когато видиш добрата идея, тя е толкова голяма и има такава притегателна сила, че всъщност не е въпрос на избор.

Човек има шанс да бъде пионер само веднъж в живота си и ако съзреш такава възможност и я пропуснеш, ти си кръгъл идиот и не заслужаваш да бъдеш пионер.

Според мен покрай електрическата мобилност се заражда един нов начин, по който хората пътуват. По който планират, по който зареждат, това вече не е бензиностанцията.

– Кое най-вече е различното?

– Според мен най-малкото общо кратно са потребителите. Всъщност аз строя една платформа за човека зад волана, който, пътувайки, понякога има нужда от ресторант, друг път – от бърза зарядна станция, от настаняване, от идея за дестинация. Цялата тази система, която пътуващият оплита около себе си, е свързана с неговия електромобил и как той всъщност живее в тази екосистема.

Видях шанса да създам една огромна екосистема около потребителя. Само че ако решиш да подобриш поточната линия на Мерцедес, ти имаш данни за промените по нея от 120 години. А в случая тръгваш да създаваш нещо, което досега не е съществувало. Няма откъде да вземеш данни, трябва първо да създадеш този микросвят, в който хората идват и правят това, за което искаш да създадеш решение.

Така в началото създадох платформа за електрически коли под наем, после – комплексно решение за зареждане. И след това, като видях как се ползва, какви са проблемите, продължих с идеята да създадем такова улеснение, което те обгръща с всички удобства, които ти трябват – следи гладен ли си, жаден ли си, колата ти има ли нужда от ток, къде отиваш, колко бързаш. Със съвременните технологии просто е перфектният момент да бъде създадено такова решение.

– През последните години като че ли очаквахме по-бързо да навлязат електромобилите, особено когато се появи „Тесла“, видяхме, че те могат да са достъпни и качествени. Дори решихме, че до десетилетие няма да има вече други автомобили. Но като че ли не се получиха нещата от целия този оптимизъм, напротив. Как си представяш, че ще се развиват нещата оттук нататък? Ще минем ли всички на електромобили и ако да – кога?

– За мен абсолютното число не съществува – момент, в който абсолютно всички правим едно и също. Първо, няма никакъв смисъл, второ, не мисля, че е реално. Но

според мен електромобилите ще стигнат огромен процент от транспортните средства, защото това е технология с по-ниска стойност при обслужването, при зареждането, с много по-дълъг живот на техниката заради по-малкото части, които се износват.

Просто е по-добрата технология. Иначе това, което цитираш – да, в ЕС обичат да слагат времеви рамки на еволюцията, но тя, за съжаление, не се интересува от бюрократите и си върви с естествени темпове. Много често вмешателствата в пазарните принципи, като например стимулите, за да се купуват повече електромобили, действат много отрицателно на брандовете. Това влияе изкуствено на пазара и нарушава планирането при производството.

Такива стимули могат да имат само популистки ефект. Всъщност

България е чудесен пример за това, че дори без стимули се справяме много добре. Покритието на зарядната инфраструктура е едно от най-високите в Европа.

Това много лесно може да се види от агрегираните карти на Travel by Electric.

Истината е, че нещата се търкалят и няма как да бъдат спрени. А вече кога ще бъде достигнат мащабът и какъв ще бъде той, времето ще покаже. Определено има геополитически фактори, които доста засилват тази тенденция. Но и не съм много сигурна, че инфраструктурата може да понесе по-рязък ръст.

Реално в България имаме по 200-300% годишно ръст, който помага цялата тази микросистема да расте едновременно, да няма дисбаланс в отделните аспекти.

– Ако трябва да си купувам кола утре в България, какви биха били твоите лични аргументи да избера електрическа?

– О, аргументите зависят единствено от това какво искаш ти. Ако за теб биха били финансови, има ясно видими сравнителни таблици, които позволяват да виждаш разходите във времето.

Ако времето, което колата ти прекарва в сервиза, не те плаши, а ти е по-важно да не прекарваш време на зарядната станция, защото ти все някъде прекарваш време, това са други аргументи.

Има 100 причини да си купиш електричка и 100 да не го правиш, всичко е въпрос на лична обосновка.

Отдавна съм спряла да обяснявам на хората колко яки са електромобилите. Просто ги оставям да стигнат сами до този момент.

– А дали тенденцията е обратима? Може ли да се окаже, че електромобилите не са решението на бъдещето?

– Не вярвам, че може да се обърне такава тенденция, при положение че тя е толкова отявлена и силна. Да, може да има някакъв пик, после плато. Но мисля, че това дори е начин, по който може да бъде балансирана енергийната ни система. Много обичам тези дъвки, че ако всички включат електромобилите си да се зареждат, ще останем на тъмно. Това е изключително смешно твърдение. Това е все едно всички да си забодем маркучите в бензиновите и дизеловите автомобили, да ги зареждаме едновременно.

Но всички тези моментуми на технологиите биват разглеждани в много малки времеви отрязъци, без да се гледа цялата картина, без да се виждат скачените индустрии. Така е устроен светът, че хората чуват само това, което искат.

– Особено що се отнася до технологиите, затова го има и този сайт. А какво мислиш за самоуправляващите се коли? Чисто технологично изглеждаше преди 3-4 години, че идват скоро, че вече сме ги постигнали, че ще навлязат изключително масово. Да, има много пилотни проекти, но все още сме далеч от това. Защо?

– Според мен който си е мислел, че за 3 години това може да стане масово, най-вероятно е бил 5-годишен. Най-малкото, за да стане, трябва да маркираме всички пътища в България, което е невъзможно.

Това направление ще расте във времето, то расте и е факт. Почти всички нови коли, които излизат в момента, имат системи за следене на дистанцията, лидар системи и т.н. – неща, които преди 5 години съществуваха само за премиум модели. Това е пътят, по който тези технологии ще навлязат. Първо най-базовата им функционалност ще започне да става масова, след което ще започне да прави по-малко грешки, после ще има едно голямо изтегляне на някои брандове, които са побързали да изкарат нещо, защото е модерно. В човешката история нещата вървят на принципа на вълната.

Човекът не може да се развива само на база ефективности. Няма да станем по-високи, по-силни, като мускулатура, с по-големи мозъци. Това е, с което разполагаме. Въпросът е как с него да увеличим способностите си.

– Ще ти липсва ли шофирането, ако в един момент няма нужда човек да кара колата?

– Не знам. Преди години си мислех, че не искам да карам и без лост за скоростите. Но хората се променят, технологиите ги променят, перспективата се променя. Преди имах коли с големи двигатели, които ръмжат, въртят всички гуми… Сега това ми се струва някаква допотопна технология.

Аз съм дете на 90-те и за мен да мога да шофирам беше единственото нещо, без което животът ми не би имал смисъл. Но както виждаш, живота ни вече почват да го осмислят други неща – растем, променяме се, раждаме деца. Нашите деца срещат други предизвикателства, други неща са им важни.

Шофирането в човешката история на този етап така или иначе е доста кратък период, една микрогранула от нашето развитие. И ако изчезне след 10-20 години, може би дори в пещерите няма да има сложена картинка.

– Но пък магистрала „Хемус“ може и да не е довършена.

– Скоро бях с Мартин Заимов в един подкаст на БНТ и той каза нещо, което много ми хареса – че всъщност еволюцията няма две тези. Искаш, не искаш, това е положението – светът отива натам и е по-добре да яхнем вълната, отколкото да плуваме наобратно.

– Ако си отпуснем въображението и си представим как ще се развият нещата с навлизането на самоуправляващите се, на електрическите коли, дали не отиваме към време, в което няма да има смисъл да притежаваш кола и това ще е някакъв споделен ресурс – ще си поръчваш превозване от точка А до точка Б?

– Това отдавна е концепция на големите брандове, даже Mercedes бяха решили да го наложат, ако не се лъжа, до 2025 г., но ковид обърка нещата. Според мен и за Мъск, и за всеки производител това би трябвало да е следващата идея. Производството на една кола е ресурс, който ти вече си придобил и даваш на потребителя правото да я кара. След като тя няма повече живот, я прибираш, разглабяш и рециклираш. Това е много работеща концепция за брандовете и според мен много скоро ще бъде реална, защото способността на човечеството да не знае какво да прави с използваните вече ресурси е покъртителна.

За мен следващата голяма вълна на предприемачество ще бъде именно в рециклирането и при използването на ресурсите, които вече сме извадили от земята.

Науката, слава богу, не зависи от хорското мнение, върви си напред.

– Но понякога влиза в конфликт с икономиката. Виждаме, че колите издържат много по-малко километри, отколкото преди време.

– Има си планирано излизане от употреба, това е видно. Трябва да открием обаче някакви нови механизми, така че финансово и икономически да продължим да оцеляваме. Вече виждаме в автомобилния бранш, че се появяват сериозни проблеми и съкращения.

Когато политиката влезе в икономиката, не стават нещата. С колите е абсолютно същото. Ако политиката ти е да градиш бизнес на база на гаранционно и последващо обслужване, това е все едно да продаваш тиктакащи бомби на хората. Истината е, че концепцията на Хенри Форд е отдавна забравена, защото колата, която е създал, е направила така, че да можеш сам да си я поправяш с един инструмент, който всеки има вкъщи, с авточасти от железарията.

Автомобилостроенето отдавна е надраснало този момент и според мен е на другия край на махалото. През 90-те маркетингът надделява над разработката и затова тогава са произведени последните наистина хубави коли. След това вече всичко става маркетинг, борба на брандове и реклами.

Споделените коли обръщат махалото.

Реално хората нямат нужда да притежават коли и сега започват да го разбират.

Защо им е да търсят къде да паркират, тъкмо сменят гумите и трябва пак да ги сменят, застраховката, маслото… В един момент нагласата на хората се променя. Аз го виждам да се случва пред очите ми, защото моите клиенти са точно такива. Не искат да купуват, не искат да притежават, не искат да бъдат обвързани. И всъщност идеята за минимализма е много голяма част от зелената идея.

Да не се заливаш с вещи, с излишъци, да нямаш това консуматорско общество, което обслужва целия маркетингов апарат. То пак е маркетинг, но е насочен в друга посока.

– И все пак как един човек с опит в киното изведнъж става предприемач?

– Нямах много други опции, може би е нещо, което доста дълго време е тлеело в мен под различни форми. Учех бизнес по време на средното си образование, бях част от една много интересна програма тогава по Еразъм, 93-та година, в зародиша на демокрацията. До ден днешен това е фундаментът на начина, по който разсъждавам по отношение на икономическите процеси като цяло и това как се случват нещата, защото

предприемачеството е малко като изкуството. Ти имаш нужда да рисуваш, не е нещо, което си избрал да правиш.

В един момент виждаш, че го умееш и се опитваш да го превърнеш в нещо, което изкарва пари.

Способността да мислиш гъвкаво, да се адаптираш, да наблюдаваш условията, да се опитваш да извлечеш от тях някаква полза според мен са умения, които винаги съм имала. Винаги съм била логистично грамотна, имала съм афинитет към мобилността. Тетрис ми е любимата игра от детството. Обичам всичко да си има място, да си има форма.

– Тетрис е изключително интересна тема и с това как през последните години показва как да намерим следващата си цел и след ИИ. Защо обаче като че ли у нас го няма усещането за добра предприемаческа среда? Онлайн виждаме изобилие от предприемачи, но това не кореспондира с успеваемостта, ако човек се вгледа в това колко стартъпи има в България, колко от тях са успешни, колко са станали еднорози или други митични животни.

– Това е въпрос на перспектива. Крачката, която направих преди много години и за мен се оказа много важна, беше, че станах член на BESCO – Българската предприемаческа асоциация. Така в един момент си подадох главата в друг балон.

Аз си тръгнах от шоубизнеса през 2018 година, доста изморена от корпоративната си, така да се каже, кариера, която имах във филмопроизводството. Беше ми дошло до гуша. Смятах, че мога много повече; че това, с което се занимавам, няма абсолютно никакъв смисъл. Та всъщност влязох в друг балон. От този с правенето на филми, където работим по 18 часа, влизаме от едно в друго, всеки режисьор и всеки сценарий са едни и същи. Не и за режисьора, за него е нещо съвсем различно, трябва да се вълнуваме с него. Но излиза филмът, идва следващият и тази цикличност пак те вкарва в балон, в който обаче проблемите са измислени – от сценария, от режисьора. Измислените проблеми много рядко имат реални решения и създават у теб усещането, че не можеш да се справиш с нищо.

В случая рязко влязох в съвсем друг балон, където виждам едни хора като Payhawk, като Endurosat, които по това време са млади, стартъпи като Veda Accounting, които в момента са гиганти.

Попадаш на млади хора, които имат концептуални мисли в главата си и твърдото решение, че това е начинът, по който трябва да се прави бизнес.

Виждаш как градят собствените си компании и си казваш: „Уау, това е много яко, искам и аз да съм там“. Ако се събереш със себеподобни, в никакъв случай твоят свят не изглежда малък. Аз нямам утопични идеи за това, че няма такива хора в България. Напротив, има. Да, малко са, но ние сме 6 милиона човека. Ако гледаме статистиката на глава от населението, в никакъв случай не сме назад, напротив. Очевидно нещо ни липсва, за да направим голяма експлозия и да станем следващата Ирландия или Монако. Обаче има семки…

– Неотдавна организирахте конференция, посветена на задаващия се генерален изкуствен интелект. Всеки от технологичните лидери непрестанно говори за него, но имаме ли вече ясна дефиниция как ще изглежда? Как ще разберем дали сме го постигнали?

– Според мен генералният изкуствен интелект е единственият истински ИИ. Това, което е в ютията, в прахосмукачката или в чата, все още не е ИИ, а маркетингов трик.

Но какво е изкуствен интелект? Това е един въпрос, с който доста съм се занимавал. Обичам да се хваля, че ако напишете в гугъл „дефиниция на изкуствения интелект“ на английски, първият резултат е от мен. Ясно е, че има много дефиниции, но сигурно не е случайно, че първа излиза моята. При мен тя е, че ИИ е

компютърна програма, която в произволен свят се справя не по-зле от човек.

Преди мен дефиниция на ИИ са дали хора като Пей Ванг и Маркус Хутър, които също участваха в конференцията.

– Важи ли обаче все още тази дефиниция? И доколко я предизвикват днешните модели?

– При тази наша стара дефиниция има един недостатък –

можеш да си умен, без да го показваш.

При старата дефиниция ИИ това са успешните програми, които демонстрират своята интелигентност. Но освен тях има и други умни програми, които също са ИИ. Наистина, за да си успешен, трябва да си умен, но обратното не е вярно.

Сега е моментът, в който трябва да изберем какъв ИИ ще създадем. Скоро ще пуснем духа от бутилката и трябва да се спрем на правилната бутилка с правилния дух. Щом е ИИ, значи ще е умен. Обаче в момента, в който ние трябва от всички умни ИИ модели да изберем един, ситуацията е както когато човек трябва да си избере партньор с идеята да остане с него до края на живота си.

Избираме бъдещия ИИ дори по-окончателно, защото тук няма възможност за развод.

Първия истински ИИ ще го създадем хората, но кой ще създаде втория, втората версия? Ами, няма да сме ние. В момента, в който имаме нещо, което е много по-умно от нас, вече няма как да се състезаваме с него. Копали сме с лопатата, само докато не е имало багер – откакто го има, с него се прави всеки голям изкоп.

Състезанието вече ще е невъзможно. Когато се създаде първият ИИ, може би ще му кажем: „Сега искаме да се промениш, да се подобриш, да се редактираш, да се усъвършенстваш“. И той може би ще го направи.

Въпросът е дали ще ни слуша, което зависи от това какъв сме го направили.

В момента сме в една много голяма неизвестност. И хората много често се отказват да мислят по въпроса.

– Не ни е и по силите. Но отдавна и Рей Кърцуейл така казва – че идва сингулярността и оттам нататък не знаем нищо – ще сме постигнали творение, което ни достига, а на следващата стъпка ни надминава. Но кои са тези важни неща, според вас, които трябва да му въплътим и да имаме предвид, когато създаваме този генерален изкуствен интелект?

– Направим ли го, оттук нататък вече ще бъде много по-умен от човека и това е неизбежно.

Нещата, за които трябва да помислим, са две. Едното е да не го изпуснем от контрол. Когато братята Райт са направили първия самолет, това, което всъщност са открили, е кормилото, с което да го управляват. И преди това е имало крила, и преди това е имало двигатели, които да го издигнат във въздуха, но те всъщност са открили точно как да управляват самолета и това се е оказало много важно.

Ние в момента мислим как да създадем генералния ИИ и как да го направим умен. Мислим за крилото и за двигателя – как да се издигне във въздуха, но не мислим за управлението.

И въобще не си даваме сметка, че трябва да го управляваме.

Ако направим генерален ИИ, който не се управлява, това ще е катастрофа за всички, не само за пилота. Защото всички ще сме се качили на този полет.

– Дали наистина обаче все още имаме шанс да го управляваме?

– Има доста забавни предложения как това да се случи. Примерно Маркус Хутър казва да го направим самоубиец. Всъщност не е трудно математически, функцията за награда ще я направим отрицателна.

Така ИИ ще иска колкото се може по-скоро да прекрати този гаден живот, в който получава само отрицателни оценки. Той ще е потенциален самоубиец, но няма да се самоубие веднага, защото няма да е достатъчно силен. Постепенно ще натрупа някаква мощ и като вземе властта, първата му работа ще е да се самоубие.

Но дали тогава няма да избере групово самоубийство, да ни вземе със себе си?

Друга шантава идея е с атомни бомби да разрушим електроцентралите, да му спрем тока и по този начин да се отървем от него. Не е толкова просто.

Въобще тази идея, която имаме от филмите, как воюваме с ИИ, е много наивна, детска. Защото ти можеш да воюваш с някой, който е равен с теб, а не с някой, който те превъзхожда несъизмеримо.

Да воюваш с духа от бутилката. В приказката този, който пуска духа, след това успява да го излъже да се прибере обратно. Но това няма как да се случи, ако духът е толкова силен. Единственият шанс да го „излъжем“, е да сме поставили тази възможност навреме. В тази програма ние залагаме нейните цели. И сега, докато пишем програмата, е моментът да помислим какви ще са тези цели. После ще е вече късно.

– Как тогава би трябвало да изглеждат тези ограничения?

– Със сигурност не е добра идея сегашният подход – да награждаваме ИИ за това, че изпълнява дадена цел. Представете си една програма, когато има цел, устремила се е към нея и я гони безскрупулно. Определено не искаме да живеем с тази програма.

При хората, ако вземем само удоволствието и болката като функция на наградата, то най-успешни ще са алкохолиците и наркоманите. Те непрекъснато си доставят удоволствие, не изпитват болка… Затова и подходът ни към бъдещия ИИ трябва да е значително по-многопластов.

Ако създадем един ИИ с червен и зелен бутон и го възпитаваме – хвалим, натискайки зеления и наказваме с червения, то той ще се научи сам да си натиска зеления бутон или ще ни пороби и ще ни принуди ние по цял ден да го натискаме. Въобще не е добра идея да има твърд критерий за успех.

Човекът няма такъв твърд критерий за успех. При хората има удоволствие и болка, които са само ориентировъчни. Човек е готов да изтърпи болка, ако смята, че това ще му донесе някакви ползи, както е готов и да се откаже от много удоволствия, ако пък смята, че е добре за него. Удоволствието и болката при хората са относителни.

Това е големият въпрос – как да управляваме ИИ? Той ще си има характер – както говорим за характер при хората, така ще говорим и при него. Има неща, които могат веднага да се зададат с формула, да кажем търпението, но и други, които са субективни – като любопитството. При този процес ти си събрал информация и на базата на нея планираш някакви действия. Обаче, ако си любопитен, ще продължиш да правиш експерименти, за да събереш още информация. Ще загубиш някои непосредствени ползи, но любопитството ще ти донесе полза в бъдещето.

Има предпазливост, страх – все човешки качества. Някои от тях можеш доста добре да ги опишеш с формули, но за повечето е много трудно.

– Дори да съберем някакви критерии и изисквания, моделите стават достъпни, например тези с отворен код днес имат много сериозни възможности. Има ли шанс изобщо да поставим основите и да контролираме процеса?

– В нашата област има крайни оптимисти и песимисти. Ян Лекун е крайният оптимист, който казва, че всеки трябва да си има своя изкуствен интелект. Питаха го в едно интервю страх ли го е от генералния изкуствен интелект. „А, не. Ако някой направи лош генерален ИИ, друг ще направи добър и добрият ще победи лошия.“

– На него не му се получават много прогнозите напоследък, според него големите езикови модели бяха много лимитирани, бяха умни като котка, но пишат неразличимо от човека. Например от мен – и компютърен код, и смислен текст.

– Гари Маркус е по-скоро този, който казва, че не може да има ИИ, без той да разбира, без да има модел на света. Аз твърдо поддържам тази теза. За мен също това е пътят. На големите езикови модели им липсва разбирането, липсва им точно модел на света. Но в момента, в който им добавиш модел на света и им добавяш разбирането, тогава вече ще се появи генералният ИИ.

Ян Лекун определено е един от гениите на нашето време, обаче в други посоки е с ум на петокласник. Аз преподавам във ФМИ, виждам доста много умни младежи, които са инфантилни. Не е нужно един да е умен във всичко. Един е умен в едно, друг – в друго. Не е нужно един човек да притежава всички качества, те се допълват.

В тази посока много различни са хората и ИИ. Хората са общество, човешкият живот е краен. Ти се раждаш, започваш да учиш от нулата. Никой човек не може да достигне до много високо ниво, защото е ограничен. Животът му е ограничен, капацитетът на мозъка му е ограничен.

ИИ е програма и може да си добавя модули. Животът му не е ограничен. Всичко е съвсем различно.

Идеята, че ще има много ИИ и те ще се състезават един с друг, за мен е по детски наивна. Ние, хората, наистина се състезаваме, воюваме помежду си, но това е, защото нашите сили са много ограничени. Нашите ограничения дават възможност да има война, да има състезание.

Дори да има някакъв сблъсък между два ИИ, той ще продължи милисекунди, нещата ще се развиват с такова темпо. За много кратко време единият ще вземе надмощие и ще дръпне щепсела на другия.

Идеите, че хората ще се борят срещу ИИ, са наивни и вредни, защото ни отклоняват от правилните решения.

ИИ е нещо извънземно, тотално различно от нас. Нашата ситуация е като на динозаврите – може би ще си отидем, може би ще дойде нещо друго след нас. И сега трябва да вземаме решенията, от които ще зависи това.

Добрият вариант е да запазим контрола и ИИ да прави това, което ние искаме. Да, светът ще се промени и трябва да си зададем въпроса какъв искаме да бъде този нов свят.

Когато си тръгнал нанякъде, е хубаво да си зададеш въпроса къде отиваш. Защото ИИ в някакъв смисъл е еднопосочен билет. Няма връщане назад. Стартираш ли процеса, той ще е като лавина.

– И аз ги задавам тези въпроси – какво искаме и накъде сме се насочили с ИИ, вече доста години. Обаче кой може да вземе подобно решение? Трябва да са целите общества, които в момента не си дават сметка къде сме и какво се случва.

– Амбициозната задача, която си постави нашата конференция, е

да спаси човечеството. Една проста идея. Обаче нямаме абсолютно никакъв шанс.

Тази задача е абсолютно безнадеждна, защото хората са късогледи, не си задават тези въпроси и всъщност няма да ни чуят. Но ние смятаме, че сме длъжни да опитаме.

Хората си представят само неща, които са виждали и нищо принципно ново. Както хиляди години не са могли да измислят колелото – нищо сложно няма, просто хората не могат да осмислят новите неща.

Ние предлагаме да се забави темпото.

Едно от нещата е, че тази нова технология не трябва да бъде общодостъпна. Всеки да може да си пусне модел, да го обучава… С ядрените оръжия може ли всеки да си прави вкъщи атомна бомба?

ИИ е нещо много по-страшно от атомната бомба, а за него ти трябва един лаптоп, нищо сложно. Трябва да намерим как да го ограничим.

– Което, заради всичко, което обсъдихме, уви, изглежда утопия.

– Хората не разбират, че ИИ е нещо опасно. Не оценяват опасността, защото въобще не разбират интелекта като сила. Американците имат една поговорка: „Щом си умен, защо си беден?“. Хората не уважават интелекта. Защото обикновено тези, които са умни, са умни в едно, човешкият интелект не е всестранно развит.

Можеш да имаш една система, която да надмине човека във всичко. Един ИИ, който може всичко, е огромна сила.

Хората не разбират каква сила е суперинтелектът, защото не са виждали човек, който е интелигентен в много посоки. Даже

в човешкото общество да си много умен не е добре. Или ще те изгорят на клада, или просто ще си неразбран.

Хората не разбират каква опасност е суперинтелектът, защото не разбират, че той всъщност е нещо всемогъщо. Можем ли да променим това? Не вярвам…

Да се опитваш да надникнеш в бъдещето, е обречено предизвикателство. Понякога прогнозите се изпълняват с изумителна точност – както например тези, които правим всяка година с футуроложката доц. Мариана Тодорова.

В същото време, неочаквано забавление се оказва да четеш несбъднали се прогнози, свързани с технологичното бъдеще, особено когато… са твои собствени. Именно това ще направим на следващите редове. За тези повече от 5 години съм публикувал малко над 500 Дигитални истории. Ще поканя безпристрастен наблюдател, който да ги оцени и да извади конкретни пасажи от мои авторски текстове (целта не е да злепоставям гостите си), които никак не са остарели добре.

Разбира се, честта се пада на ChatGPT, който получава пълните текстове на всички Дигитални истории и свободата да ги провери.

1. Дигиталните хора

„Фалшив герой“, 15.03.2021

Цитат от текста:

„Вярвам, че само след 5 години ще имаме значителна популация от дигитални човеци, които ще си взаимодействат с хората и ще могат да водят милиони разговори с тях всеки ден“, казва Грег Крос. И това ще е далеч отвъд комуникацията с клиентите – „децата“ му скоро ще водят уроци в различни области и ще могат да станат част от системата на здравеопазването, смята Грег. „Възможностите на дигиталните хора са безкрайни!“, обобщава той.

ChatGPT:

Към 9 април 2026 г. Soul Machines се позиционира като платформа за digital workforce, AI assistants внедрявания, а не като свят с „значителна популация“ от дигитални хора, превърнати в масова обществена реалност. Тоест има продуктова еволюция, но не и онзи мащабен социален пробив, заложен в прогнозата. Няма много известни дигитални хора.

Хм. Дори наистина днес дигиталните хора да не са навсякъде, постепенно явлението си пробива пътя и продължавам да смятам, че скоро ще е изключително масово. Достатъчно е да ви дам примера с добре познатата ви ЕкоЕлена и с това, че неотдавна дигитален човек дори зае централна роля в кампания на американския президент.

2. Чип в мозъка

„Когато Мъск вкара чип в мозъка ни…“, 02.04.2021

Цитат от текста:

Елън Мъск казва, че до 5 години ще е нещо обичайно всеки от нас да има чип в мозъка си. Че окончателно ще се слеем с компютрите, за да отприщим едно невероятно бъдеще за човечеството като различен биологичен вид. Нещо повече – че това е единственият начин да оцелеем.

ChatGPT:

Това е сред най-ясно пропуснатите прогнози. До април 2026 г. няма масова употреба „за всеки от нас“; Neuralink е още на етап ранни клинични изпитвания с първи човешки имплант, а не в стадий на всекидневна, обичайна практика.

Ще се съгласите, тук не бъркам аз, а уважаемият Илон. През последните години той отново се отличи с доста успешни прогнози, но и с доста идеи, които се оказаха или невъзможни, или твърде далеч напред във времето. Колко е далеч времето на чиповете в мозъка? Така или иначе, всички важни въпроси по темата си остават актуални с пълна сила.

3. Де е централизация

„Web 3.0. Какво ни носи новата ера в интернет?“, 18.05.2021

Цитат от текста:

Смята се, че Web 3.0 ще промени и това. Заради значително по-високото ниво на сигурност в обмена на данни, ще е възможен и обменът на стоки и услуги директно между физически лица, бизнеси и машини, без да е нужен посредник. Цялото ниво на тези бизнеси, които споменахме преди малко, ще остане излишно, защото до момента те бяха връзката между предлагащия и получаващия услугата и те гарантираха доверието в системата.

ChatGPT:

Това не се случи в мащаба, в който е описано. През 2026 г. Airbnb, eBay и Uber не само съществуват, а продължават да отчитат активен бизнес и финансови резултати, което показва, че посредническите платформи далеч не са изчезнали.

4. Как ни метна „Мета“

„Фейсбук“ стана „Мета“. Как изглежда метавселената, в която ще ни прати?“, 28.10.2021

Цитат от текста:

Според Зукърбърг, ако всичко върви нормално, първият вариант на прекрасния нов свят ще е при нас до около пет години. И не искам иронията да е прекалена, дано той наистина е прекрасен, някои възможности звучат чудесно. Стига да сме готови за тях.

ChatGPT:

Аватарното съжителство в метавселена не стана близка и масова норма. Към пролетта на 2026 г. „първият вариант на новия свят“ – метавселената, не изглежда да е дошъл в обещания смисъл. Meta отчита продължаващи големи загуби в Reality Labs, а през март 2026 г. обявява, че Horizon Worlds и свързаните с него елементи с виртуална реалност излизат от плановете, което е знак за отстъпление и пренареждане, не за успешен ранeн метасвят.

Зукърбърг определено има много какво да каже по темата дали всичко, което лети, се яде. Метавселената, поне до момента, се оказва всичко друго, но не е голямата тема и промяна на бъдещето.

5. Кола, не карай! (засега)

„Кола, карай!“, 26.11.2021

Цитат от текста:

Автономните коли няма да ни чакат, скоро ще са тук. Аз лично обичам повече да карам колело и нямам търпение да дойде моментът, когато всички шофьори ще знаят къде да ми дадат предимство. Когато няма да има рискове, докато си чакам на светофара.

ChatGPT:

Към 9 април 2026 г. автономните коли не са „тук“ като масова, нормална всекидневна реалност. Tesla сама пише, че Full Self-Driving е supervised и „не прави автомобила автономен“, а Waymo има реална услуга, но в конкретни градове, не като общ пробив на пазара. Да, има напредък, но през 2026 г. пазарът още е разделен между ограничени автономни услуги в няколко града и системи, които официално изискват активен човешки надзор.

Тук като че ли етичните и правните регулации изостават за сметка на технологичните решения. След толкова много все по-успешни опити е ясно, че имаме технология, която шофира дори по-сигурно от човека. Но очевидно се оказа по-сложен въпрос как това да се случи на практика. Все пак, и тук очаквам добри новини и стоя зад очакванията си, че скоро ще имаме напълно различен начин и модел за придвижване.

6. Програмисти, чао!

„Ще вземе ли изкуственият интелект хляба на програмистите?“, 06.08.2021

Цитати от текста:

Дори да се стигне до създаването на алгоритми, които да пишат код, по всичко личи, че няма да е прекалено скоро моментът, когато те ще могат да го правят автономно. Сами да вършат работата на днешните, поне според мен, поразглезени от обществената си позиция програмисти.

След като флагманът на най-напредналите системи за изкуствен интелект едва-едва прохожда в най-ниското ниво на програмирането, изглежда, ако не невъзможен, то прекалено далечен моментът, когато софтуерът ще може да взема комплексни решения, да подготвя завършени проекти, да решава архитектурни въпроси.

ChatGPT:

Това се оказа твърде предпазливо. Още през 2025–2026 OpenAI описва Codex като софтуерен инженер агент, който работи по много задачи успоредно, а Anthropic описва Claude Code като система, която чете кода, прави промени по файлове, пуска тестове и автономно работи по проблема. OpenAI вече описва Codex субагенти за паралелни сложни процеси, а Anthropic показва дългосрочен модел на работа с Claude върху проект за C compiler.

Именно! Ето че съм се оказал предпазлив точно в областта, с която си изкарвам хляба. Факт е, че днес изкуственият интелект е изключително напреднал в създаването на компютърен код и според водещи специалисти сме близо или дори сме стигнали до времето, когато програмистите изобщо няма да пишат компютърен код.

7. Смърт на смъртта

„Ами ако един ден победим смъртта?“, 14.09.2021

Цитати от текста:

Сънят безкрай, когато се измъкнем от бренната черупка“… скоро този момент наистина може да бъде съвсем различен.

А ако същата тази наука, на крилете на технологиите, скоро ни се реабилитира, като направи човешкия живот, ако не безкраен (има ли изобщо безкрайност?), то поне драстично по-дълъг.

ChatGPT:

„Не, не стана „съвсем различен“ скоро. Дори компании като Altos Labs говорят за по-здравословен живот, обръщане на болести и увреждания, а не за близка победа над смъртта. Най-добрите налични оценки сочат ограничен потенциал за увеличение на средната продължителност на живота, а не драматичен скок в близко време.

С бума на изкуствения интелект в комбинация с огромния интерес към здравословните теми заради пандемията, наистина се очакваха много сериозни новини и напредък в сферата на медицинските технологии. Е, като цяло, все още се очакват…

8. Мисли му

„Технологиите вече четат мисли. Идва ли краят на свободата?“, 21.04.2023

Цитат от текста:

Това, според проф. Фарахани, ще позволи много скоро да имаме удобни джаджи в ежедневието си, които могат да уловят настроението ни, да преценяват дали сме концентрирани и какво си представяме.

ChatGPT:

Има изследвания и преносими ЕЕГ устройства, но литературата през 2025–2026 г. още описва сериозни ограничения: слаб сигнал, артефакти, ниска надеждност извън лабораторни условия. Освен това водещ обзор в Trends in Cognitive Sciences казва, че полето все още е основно закотвено в декодиране на моторни и визуални сигнали, не в богато четене на въображение и настроение в ежедневието.

Това определено смятам, че е добра новина. Идеята за четене на мисли на практика липсва в обществения дебат. Уви, не вярвам да е задълго.

9. Чатчо доктор

„Колко ни е важна днес истината?“, 12.03.2024

Цитат от текста:

Аз си представям, че скоро ще е много популярен изкуствен интелект, който прави медицинска консултация. Ще е обучен на много богати данни, ще има опита на милиони лекари, ще познава огромен брой казуси.

ChatGPT:

Към 2026 г. няма основание да кажем, че това вече е станало масова, доверена форма на медицинска консултация. Reuters обобщава проучване в Nature Medicine, според което питането на AI за симптоми не води до по-добри решения от други методи, а FDA продължава да третира AI в медицината като строго регулирана категория с premarket pathways и отделни указания.

И тук според мен г-н Чат се самоподценява. И лекари, и психолози забелязват бум на самодиагностицирането с ИИ и тепърва според мен ще видим още много сериозни последствия от това явление.

10. О, кванте, къде си?

„Котката и квантовият компютър“, 11.05.2021

Цитат от текста:

„А според „пресните“ оценки на учените от IBM от март 2021 г. новата ера в тази област започва съвсем скоро – през 2023 г. Според изследователите от последната фирма човечеството ще има достатъчно добър квантов компютър в средата на 20-те години.“

ChatGPT: „Не започна. Самата IBM през 2025-2026 г. вече казва, че първият ѝ наистина работещ мащабно и сигурно квантов компютър е планиран за 2029 г., а за 2026 г. говори не за „нова ера“, а за очакван известен напредък“.

Факт е, че дългоочакваната революция на квантовите компютри все още е очаквана. Темата поизчезна от обществения поток в сянката на големия победител – ИИ, но не вярвам това да е задълго.

11. И ти ли, блокчейне?

„Блокчейн все ни свързва…“, 04.06.2021

Цитат от текста:

Същото ще стане сега с парите и микроразплащанията. Банковата система, айбан трансферите, да пратиш пари и те да дойдат след 3 дни, кредитните и дебитните карти и монополът на „Виза“ и „Мастеркард“ – това предстои да изчезне.

ChatGPT:

Това е много далеч от реалността през 2026 г. БНБ продължава да поддържа регистър на лицензираните банки и клоновете на чужди банки в България, а Visa отчита за 2025 г. 257,5 милиарда обработени транзакции и 14,2 трилиона долара обем на разплащанията.

А блокчейн днес определено не е толкова мащабно направление, колкото се предсказваше. Да, екосферата се развива, тя има своя шанс и в контекста на изкуствения интелект, но и тук големите новини, ако ги има изобщо, остават за бъдещето.

12. Вземи хляба

„Какво ще правим, когато 1/3 от работните места изчезнат?“, 22.10.2024

Цитат от текста:

Развитието на изкуствения интелект ни изправя пред невиждана, всеобхватна социална трансформация. Докато неглижираме напредъка в тази сфера, големите компании инвестират в мултимилиардни проекти, чрез които машините могат да заменят 1/3 от работните места на планетата в близкото бъдеще.

ChatGPT:

Това не се вижда като реалност в „близкото бъдеще“. Световният икономически форум за 2025 г. прогнозира 170 милиона нови работни места през десетилетието и нетен баланс, в който AI и технологиите създават 11 милиона и изместват 9 милиона работни места, а не сценарий за внезапно изпаряване на една трета от труда. PwC също пише, че AI засега прави хората „по-ценни, не по-малко ценни“, включително в силно автоматизируеми роли.

Като човек, който вече си е губил работата заради изкуствения интелект, тук бих се хванал на бас и с ChatGPT, и със Световния икономически форум дори. Няма да го направя, защото в случая никак не ми се иска да спечеля. Все по-близки са тези драматични промени в пазара на труда, все тъй далечна и илюзорна си остава подготовката за тях.

13. NF-ти къде изчезна?

Заговорят ли всички за биткойн, не купувайте!, 26.10.2021

Цитат от текста:

В тази сфера според мен скоро ще има и друга експлозия, вече виждаме първите ѝ моменти – изкуството и начина, по който творците го продават.

ChatGPT:

Точно тук стана обратното. DappRadar описва срив на Art NFT пазара: от около $2.9 млрд. обем през 2021 г. до $23.8 млн. през Q1 2025 г., което е колапс, не „експлозия“. И през 2025 г. NFT пазарът продължава да се свива по обем, включително в сегмента, свързан конкретно с изкуството.

14. Хайде на бас!

„ИИ и краят на борсите“, 09.06.2023

Цитат от текста:

Повсеместното внедряване на ИИ във финансовата индустрия ще доведе дотам, че трейдърите с огромни заплати ще останат без работа толкова бързо, колкото и работниците във фабриките“ – казва Марк Миневич, основател на Going Global Ventures.

ChatGPT:

Не се вижда такъв бърз срив. Най-близката официална картина от BLS показва, че професиите на хората, които се занимават с борсова търговия, са с прогнозиран 3% ръст за 2024-2034 и около 38 100 нови позиции, тоест не изглежда като професия в режим на внезапно изчезване. Дори Financial Stability Board през 2025 г. още говори за контролирано въвеждане на ИИ и свързаните рискове във финансовия сектор, което звучи като сектор в процес на внедряване и надзор, а не като вече „променен из основи“.

15. Вината?

„Но… Вината?“, 02.03.2021

Цитат от текста:

Изкуственият интелект журналист вече е тук. Тепърва ще става все по-добър и ще опита да вземе хляба на една професия…

ChatGPT:

AI наистина навлезе в журналистиката, но не „взе хляба“ на професията в смисъла на масово изместване на журналистите. Reuters Institute през 2025 г. отчита голям проблем с доверието: едва 12% се чувстват удобно с изцяло ИИ-генерирани новини, а 62% – с изцяло човешки. Дори когато ИИ се използва, публиката иска човешки контрол, а не журналистика без журналисти.

Наистина ли? Днес изобщо не четем навсякъде около себе си генерирано съдържание, това не важи в огромна степен за журналистиката, която се радва на разцвет и връщане на доверието.

Де да беше така. Дори да се случи, няма да е скоро. А аз се радвам, че имахме тази възможност да разгледаме някои от прогнозите на Дигитални истории, да се позабавляваме с тях и да се замислим. А ако и вие смятате, че е важно да продължаваме разговора и да се опитваме да надничаме в бъдещето, включете се в този важен експеримент до края на месеца. Вярвам, че е важно, а и ще съм ви безкрайно благодарен. Прочетете ето този текст до края!

– Неотдавна направих анкета за децата и технологиите и попитах родителите и какви искат да станат децата им, когато пораснат. Почти не срещнах „космонавт“ или „астронавт“ сред отговорите, а когато аз бях дете, щеше да е доминиращ. Защо според теб стигнахме дотук?

– Знаеш ли, и аз нееднократно съм се чудил: всяко едно изстрелване на ракета със спътник или астронавти винаги ми се е струвало величествена гледка! Но мисля, че „Артемис 2“ ни даде донякъде отговор на този въпрос. След като мисията се завърна на Земята, имаше хора от научната и технологичната сфера, които споделиха:

„Не осъзнавах колко важна бе тази мисия за мен до момента, в който не я видях да стане реалност“.

Прекрасно разбирам какво имаха предвид, защото и аз го усетих: да гледам как астронавти излитат към Луната, как Земята се отдалечава и става по-малка в техния илюминатор, съответно как Луната се уголемява – това бе нещо съвършено непознато за нашето поколение!

„Артемис 2“ ни показа какво бе изгубено след декември 1972 година, когато бе проведена мисията „Аполо 17“. Представи си: децата през 50-те и 60-те четат научна фантастика, четат за роботи, за полети до други планети. След това през декември 1972 г. полетите на човек в далечния космос приключват, космонавтиката се свива до околоземната орбита и през следващия половин век, вярно, имаме някои величествени постижения – например, строежа на Международната космическа станция с размер на едно футболно игрище и полагането на постоянно човешко присъствие в космоса.

Това не променя факта, че

влязохме в 21-ви век с един свят, който прилича много повече на света от семейство Флинстоун, отколкото на този от семейство Джетсън.

Няма как при това положение да не се стигне до колективно разочарование. Съответно да си астронавт вече не е така атрактивно, както преди.

Но сега, когато далечните пилотирани експедиции в космоса се възобновяват, когато имаме изкуствен интелект и вероятно хуманоидните роботи идват скоро – този път наистина!, – 21-ви век най-накрая започва да изглежда такъв, какъвто трябва да е.

– Дано наистина е така, но… като че ли голяма част от обществото изобщо не разбра за успеха на пилотираната лунна мисия. Защо?

– През 1968 г., когато Франк Борман, Джим Ловъл и Бил Андерс – част от екипажа на „Аполо 8“, прочитат фрагменти от библейската книга „Битие“ навръх Бъдни вечер, това се случва пред погледа на милиарди зрители. Но по тези времена средствата за масово осведомяване са далеч по-ограничени в сравнение с днес. Имало е телевизия, радио и вестници. Толкоз. В днешния свят на интернет и социални мрежи общественото внимание е силно фрагментирано. Има множество места, откъдето може да се информира човек – отделен е въпросът, че огромна част от тези канали бълват дезинформация, а изкуственият интелект дори засилва това.

Все пак, нека не забравяме, че независимо от всичко, „Артемис 2“ привлече съществен интерес. Като най-разпознаваемият космически популяризатор у нас моят проблем беше друг – нямаше как да „огрея“ навсякъде. Бях поканен да коментирам на много места, на някои трябваше да откажа – не че не исках, но с работа, семейство и две деца, бе физически невъзможно да присъствам навсякъде. Дори и това наше интервю го бяхме запланирали отпреди няколко месеца – и чак сега го направихме.

– Така е, но… според мен такава новина заслужава много повече обсъждане и връщане в центъра на обществения разговор. Факт е, че науките за изследване на Вселената не са там днес. Печелят или губят от това?

– Аз не съм съгласен с това, че не влизат в центъра на обществения разговор – все пак активно популяризирам космонавтика от две десетилетия. Тогава, преди 20 години, положението наистина бе депресиращо – още я нямаше тази частна инерция, каквато наблюдаваме днес. Но

станах свидетел как космосът отново влиза в общественото полезрение

първо, благодарение на частниците като Илон Мъск и Джеф Безос и второ, благодарение на новото поколение научна фантастика, като романите и филмите – „Марсианецът“ на Анди Уеър (а сега се говори усилено и за „Проектът Аве Мария“), на сериала „За цялото човечество“ на Роналд Д. Мур. Широкият обществен интерес, естествено, не е постоянен, но винаги се разгаря, когато има интересно събитие – примерно кацането на „Пърсъвиърънс“ на Марс през 2021 г. или полета на „Артемис 2“ до Луната.

Но съм съгласен, че хора, които да вършат работа, никога не достигат. Моята област е гражданската наука – откривател съм на астероиди, свръхнови, кафяви джуджета, двойни звездни системи. Дори там, където правим открития по различни проекти, винаги има нужда от нови желаещи, които да се включат! Областта е отворена –

днес е много по-лесно да правиш открития, отколкото е било възможно преди,

но все пак се изисква да проявяваш воля да полагаш усърден труд.

– С какво си обясняваш, че извънземните изгубиха „ореола“ си като любима тема за страхове в общественото пространство на фона на изкуствения интелект?

– Извънземните се възприемат като нещо далечно и абстрактно, на фона на реални заплахи като пандемиите или войните, например, които са съвсем близо до нас.

Изкуственият интелект също добавя сериозен елемент на несигурност по отношение на работното място – и то точно днес. Но съвременната астробиологична наука (която, между другото, отскоро се развива дейно в България – имаме магистърска програма в СУ!) търси отговор на въпроса дали сме сами във Вселената – и то по академичен път, който е радикално различен от наложилата се представа в общественото съзнание като летящи чинии или зелени човечета.

Истината е, че през последните 30 години – толкова изминаха от откриването на първата извънслънчева планета около звезда от главната последователност като нашето Слънце – ние научихме неимоверно много за Вселената, планетите и техните условия, така че

когато открием извънземния живот, ще сме по-подготвени. Съответно, по-малко уплашени.

– Не спирам да питам и не намирам отговор за себе си – как така сме изпратили хора на Луната, изпратили сме „Вояджър“ с примитивни от днешна гледна точка технологии, а вече половин век човешки крак не е стъпвал дори на спътника ни, камо ли на друга планета?

– Аз съм сериозен противник на твърдението, че технологиите през 60-те и 70-те са били примитивни. Обикновено хората гледат изчислителната мощ на навигационния компютър на „Аполо“ и го сравняват с тази на съвременните персонални компютри, които всеки от нас притежава. Така те попадат в клопката да си мислят: „О, този компютър е пълен боклук в сравнение с мобилния ми телефон, не мога да си представя как са били на Луната“. Но да погледнем спецификите му – тактова честота 1 MHz, 4kb RAM, 72 kb ROM. Компютри с такъв тип специфики се появяват в бита чак през 1977 г., говоря за Commodore PET и Apple. С други думи, навигационният компютър на „Аполо“ е изпреварил времето си с почти десетилетие.

Отделно той е бил напълно адекватен за изпълняването на задачите, свързани с навигацията на кораба „Аполо“.

Между другото, парадоксалното е, че ако някога този компютър е изпреварвал бита, днес е точно обратното –

съвременните космически компютри са често пъти скромни в сравнение с битовите.

Компютърът на най-новия марсоход на НАСА – „Пърсъвиърънс“, който кацна през 2021 г., е с едноядрен процесор с тактова честота 200 MHz, 256 MB RAM и 2GB флаш памет. От гледната точка на съвременния потребител това е безвъзвратно остаряла технология. Но задачата му не е да поддържа тежки програми – а само строго специализирания софтуер, необходим за придвижването на Марс.

Причината, поради която отне 53 години, за да възобновим полетите си до Луната, не се корени в по-добрата микроелектроника или компютърни технологии – а защото

чак сега, половин век по-късно, разполагаме отново със свръхтежки ракети за пилотирани мисии от класа на „Сатурн 5“.

Такива ракети рядко са били построявани и може да ги изброяваме на пръсти – в миналото това са били „Сатурн 5“, „Н1“, „Енергия“. Съвсем отскоро разполагаме с нови свръхтежки ракети като „Фалкън Хеви“, „Спейс Лонч Систъм“ (ракетата, извела „Артемис 2“), „Старшип“, „Ню Глен“.

Проблемът е, че в миналото съществуването на такива ракети не е могло да бъде оправдано – окей, те могат да се ползват за пращането на хора до Луната, но за какво друго, което е полезно за практиката? Шпионските спътници, геостационарните комуникационни спътници, роботизираните космически мисии могат да бъдат извеждани безпроблемно от по-скромни ракети. Сега обаче това може би се променя – пазар за свръхтежките ракети ще има, благодарение на мегагрупировките и най-вече тези, които ще служат за изграждането на орбитални центрове от данни.

– Спомена положителната роля на частните космически инициативи. Много от големите технологични лидери през последните години – Мъск, Безос, Ричард Брансън, са свързани с Космоса. Как гледаш на тази надпревара? Смяташ ли, че те допринасят сериозно за напредъка в космическите изследвания, или по-скоро вредят на националните програми?

– Полезни са – и това може да го заявим категорично, защото

преди тези милиардери да се появят, Щатите бяха изправени пред възможността да останат без никакви значими ракети-носители.

През 2011 г. совалката бе пенсионирана, НАСА нямаше способ да изпраща астронавти към МКС, освен като пътници на руските кораби „Союз“. За спътниковите превози и междупланетните мисии имаше скъпоструващи ракети като „Делта 4“, както и прословутите „Атлас 5“ с руски двигатели „РД-180“. След 2014 г., след като Русия анексира Крим, американците трябваше да спрат закупуването на „РД-180“ за „Атлас“-ите.

Истината е, че ако „СпейсЕкс“ не бяха създали „Фалкън 9“, западният свят щеше да е в много лошо положение. А отскоро в експлоатация е и ракетата на Блу Ориджин „Ню Глен“.

– Защо всички тези хора, а и допълнени от политическите лидери, се оказват толкова щедри на обещания, а по-рядко – на успехи? Ракетите на „СпейсЕкс“ безспорно са феномен и голяма стъпка, но, ако вярваме на Мъск, трябваше много отдавна да сме изпратили хора към Марс, а и той да е сред тях…

– Вярно е, че сред милиардерите Илон Мъск успя най-много със „СпейсЕкс“, докато останалите ни разочароваха. Да, не всички милиардери постигнаха успехи – и за това си има логични причини, малцина осъзнаваха какви са рисковете да се занимаваш с космически бизнес.

Ричард Брансън се оказа най-наивният: той очакваше да вземе готови технологии – за изстрелване от борда на самолет, демонстрирана от първия частен пилотиран кораб „СпейсШипУан“ през 2004 г., и веднага да почне да печели пари. И макар че създаде орбитални ракети („ЛончърУан“) и туристически пилотирани космически кораби („СпейсШипТу“), които бяха успешни в технологично отношение, фирмата му за орбиталните ракети фалира, а тази за туризъм е пред фалит – сметките не излязоха.

Технологичният успех не гарантира пазарен такъв.

Също така, за да успееш, трябва да се обградиш с качествени хора – точно това бе грешката на Джеф Безос. Дълго време фирмата му „Блу Ориджин“ не успяваше да построи своевременно ракетите и корабите си, тъй като бе оглавена от изпълнителния директор Боб Смит – човек, произлизащ от стария аерокосмически отрасъл с цялата му бюрократщина и неефективност. Но наскоро Смит бе заменен от Дейв Лимп – и веднага след това започнаха успехите. Ракетата „Ню Глен“ вече лети!

Що се касае до Илон Мъск, той е най-успяващият от всички, а ракетите му, както спомена, са феномен. Защо тогава не е изпратил още хора към Марс? Истината е, че дори и неговите успехи идват след драстични забавяния. През 2010 г. Мъск очакваше да разполага с пилотиран космически кораб „Драгън“ още към 2012-2013 година, но той стана готов едва през 2020 година. Но е най-качественото, което съществува към днешно време – като изключим „Союз“, само той може да вози екипажи от Земята до МКС и обратно. Така че

Мъск революционализира пилотираните превози до орбита. Марс обаче е много по-далече, изисква се по-голям кораб – какъвто е „Старшип“.

Неговата разработка започна през 2018 г. и все още е в етап на изпитания. Не е ясно кога ще бъде довършен – но ако историята с успеха на „Драгън“ ни научи на нещо, то е, че ще стане по-късно, отколкото ни се иска.

– Каква е следващата голяма космическа цел на човечеството? През годините оставам с впечатлението, че тя остава доста неясна…

– Доста дълги години бе неясна, да – защото в общественото пространство бяха лансирани какви ли не възможности: полети до астероид, полети до Луната, полети до Марс. Това особено се виждаше при смяната на президентски администрации в САЩ. Буш-младши подкрепяше полети до Луната, Обама беше против – искаше първо човек да отиде до астероид и след това към Марс.

Но днес нещата са различни – китайците са на ръба да изпратят човек на Луната и да построят там постоянно обитаема база. Именно това се оказа катализаторът, който отприщи новата космическа надпревара между САЩ и Китай.

Целта е ясна: Луната. Задачата – също: трябва да се установят бази и постоянно човешко присъствие на естествения ни спътник.

Залогът е голям – кой ще усвои лунните ресурси? Кой ще започне да добива хелий-3? Кой ще разгърне радиотелескоп на обратната страна на Луната? Кой ще произвежда спътници и космически апарати на място?

Луната е и важна междинна стъпка преди изпращането на човек към Марс. Мисля, че на всички ни е ясно, но все пак да го подчертая отново: трудно е да си мечтаем за полети до Марс, преди да сме усвоили Луната.

– Дано наистина се задават такива стъпки, според мен определено ще са добър знак за нас, като цивилизация. Пилотираните полети със сигурност привличат голямо внимание, има и история. Дали обаче не сме се насочили към много повече безпилотни мисии? Дали именно от това не загуби и общественият интерес по темата – че започнахме да изпращаме надалеч сонди, а не хора? Какво печелим?

– Като човек, който работи основно с данни от безпилотни мисии в рамките на своите граждански научни проекти, аз си признавам, че проявявам известно пристрастие към тях. Обичам ги! Не бива да забравяме, че дори и човек да посещава целите, за които вече говорих – Луната, астероиди и Марс, има много места, които дълго време ще са недостъпни за нас. Адската повърхност на Венера или луните около Юпитер, където радиацията е твърде силна.

Но не съм съгласен, че безпилотните проекти не генерират силен обществен интерес. Някои примери са кацанията на марсоходите, полетът на хеликоптера „Инджинюъти“ на Червената планета, снимките на космическия телескоп „Джеймс Уеб“.

Безпилотните мисии безспорно са повече, винаги ще са повече, защото са по-евтини, изпълнението им е свързано с по-малки рискове,

включително бизнес и политически, в случай на провал.

На въпроса ти какво спечелихме, ще отговоря пряко: научни данни. Безпилотната космонавтика винаги е предоставяла много повече данни, много повече открития, много повече публикации в престижни научни списания в сравнение с пилотираната. За съжаление, научният принос на Международната космическа станция – основният фокус на съвременната пилотирана космонавтика, е твърде скромен.

Но мисля, че ще се съгласиш – „Артемис 2“ върна вниманието на обществеността към космонавтиката по специален начин. В рамките на няколко дни гледах към Луната по различен начин. Казвах си: „Там летят хора“. А представи си какво би било, когато построим бази. Ще си казваме: „Там живеят хора“! В това отношение безспорно загубихме, че в течение на половин век след „Аполо“ нямаше сериозни програми за усвояването на Луната с хора, а не само с роботи.

– И все пак, убеден съм, шумът от мисията трябваше да е повече и да стигне по-нашироко. Разбира се, не е късно, особено ако продължим със следващите стъпки, за които стана дума. Има ли алтернатива според теб тераформирането на Марс като бъдеще на човечеството?

– О, да – именно това е сблъсъкът между Мъск и Безос. За Мъск ние трябва да отидем на Марс, за да се спасим – да имаме колония като план Б, в случай че нещо се обърка на Земята, да се гарантира, че човечеството ще оцелее. Визията на Безос е съвсем различна – той смята, че Земята няма план Б и трябва да положим всички усилия, за да я опазваме като наш уникален дом.

Но опазването на планетата може да стане факт, само като изнесем тежката индустрия извън пределите ѝ, като я пренесем в космоса и на Луната. Ще е интересно да видим в бъдеще как тези две визии се сблъскват и дали пък случайно няма да се преплетат.

– Извън „Артемис 2“, кои са най-важните космически пробиви, които се случиха в тази област през последните години, а така и не стигнаха до голяма част от обществото?

– Аз бих очертал три основни пробива, които мен ме вълнуват лично. Първият е появата на космическите ракети с възвръщаеми първи степени – засега това са „Фалкън 9“ и отскоро „Ню Глен“. Това позволява всеки ден или през ден да бъдат провеждани космически изстрелвания.

Вторият касае появата на микроспътниците, стандарти като „Кюбсат“ – това позволява и на обикновени фирми, не само на космически агенции с милиарден бюджет, да провеждат свои собствени мисии.

Третият е в сферата на космическата астрономия и астрофизиката – благодарение на новите космически телескопи научаваме все повече за естеството и условията на извънслънчевите планети, една съвсем нова област, тъй като първата планета около друга звезда бе открита едва преди трийсетина години.

Оказа се, че голяма част от извънслънчевите планети не приличат на нито една от планетите

в Слънчевата система – те са с размер, междинен между този на Земята (най-голямата скалиста планета) и на Нептун (най-малкия газов гигант). И макар че можем да определяме характеристиките на техните орбити, размери или маса, практически нищо, почти нищо не знаем за условията на техните повърхности. Това са съвсем нов тип планети, които обозначаваме с термини като „свръхземи“ или „мини-нептуни“.

Но какво има на тях, може ли да са обитаеми, ние не знаем!

– А коя е голямата новина, която нямаш търпение да отразиш на сайта си?

– Вече я отразих – „Артемис 2“. За мен най-дългоочакваното събитие бе да отразя пилотиран космически полет отвъд околоземна орбита. Не ме интересуваше какъв точно полет – интересуваше ме

човечеството най-после да започне откъсването си от ниската околоземна орбита,

където обикаляхме до безкрай през последния половин век. Исках нещо по-различно от полети до станции или свободни обиколки около Земята. Радвам се, че отново го доживях.

– Дано продължим и нататък! Искрено се възхищавам, че вече 20 години не спираш упорито да говориш на сайта си по темата. Ще се радвам да обсъждаме и следващите големи космически новини!

Пуснете видеото

– Благодаря ти, че отново правим традиционното ежегодно интервю. Първия път говорихме за изкуствен интелект, много преди всички да започнат да го правят. Не че сега се получава пълноценен диалог, но той е толкова често срещана тема. Обаче не остават ли в сянката му други важни тенденции?

– Точно така е. Има глобални трендове, които са каскадни и, за съжаление, ще направят по-сложна и по-тежка 2026-а.

От много време се говори за поликризи.

Натрупва се едно наслояване на нерешени проблеми, които създават рискове.

Те могат да са екзистенциални или нормални – такива, които предизвикват проблеми, но можем да се справим с тях.

Един голям тренд, който хората все още подценяват, са проявленията на климатичните промени. Ясно е, че ги има и те не са просто екологична криза. Независимо дали се дължат на човешката дейност, или на пътуването на планетата от Слънчевата система във Вселената, тях ги има. Това, което не се разбира масово, е, че това

влияе на доставката и на качеството на храните. Поставя под въпрос запасите от питейна вода.

Също така вече влияе на здравето, защото има нова, обособяваща се ниша как климатичните промени променят модела на заболяванията. Тоест, това ще изменя все по-пряко и здравните системи. Също така води до нов тип икономически кризи, които са функция от нарушаване на инфраструктурата. Видяхме тази година в Царево и около Бургас какви бяха щетите.

Тоест, виждаме шест ефекта: храни, вода, инфраструктура, здраве и нов икономически модел, който се налага да обмисляме.

Последният елемент, който също все още не се обсъжда, е, че новите бежанци и мигранти ще са климатични.

– Разговорите с теб винаги тръгват в неочаквана посока. Но, наистина, докато си говорим за ИИ се трупат проблеми, които отново аз бих свързал и със стихийното навлизане на технологиите. А всичко това вече се отразява и на политическо ниво, при това във все повече държави.

– Така е. Европа, а и голяма част от света сега е изкушена от консервативната вълна. Тръмп казва, че няма да подкрепя толкова много Европа и ще я остави да се справи с мултикултурализма и мигрантите. Да, да речем, че има някакво основание за това, че Европа губи облика си като западноевропейска и християнска цивилизация…, но смятам, че можем да действаме с контрамерки за икономически мигранти. Тоест,

по-добре е да изграждаме капацитет на територията на тези страни, от които те идват, а да не допускаме чак такава голяма цивилизационна намеса.

Обаче, когато след 20 или 30 години планетата се затопли – доказано! – с 1,5 градуса, и голяма част от териториите, от които така или иначе идват мигранти, например в Африка, вече стават необитаеми, нашите аргументи за запазване на цивилизация и прочее няма да са състоятелни. Тогава ще е равнозначно на геноцид, ако светът не приеме тези хора. Решаването на климатичната криза е пряко свързано със съхранението на множеството култури и цивилизации.

Ето че виждаме първото направление на много мултикризи, които ние не решаваме. Към това трябва да добавим, че глобалният дял на чиста енергия наистина нараства, но тя все още не е достатъчна, за да промени играта. И върху това наслояваме още един голям проблем – че

всички нови технологии, които искаме да включим и да приобщим и да ни улеснят живота, имат нужда от електричество. Америка отваря нови въглищни централи!

А току-що казахме колко е важно да контролираме климатичните промени.

Вторият голям мултикризисен проблем е геополитическото, геостратегическото фрагментиране. Именно това, което се случва като отношения между САЩ, Русия и Китай, изключването на Европа като партньор за диалог, показва една фрагментация, ново желание за засилване на националните държави, „разкачване“ от традиционните съюзи, които са военни. Виждаме, че НАТО е разклатено, напускат се икономически съюзи – Тръмп иска да създаде Г-5, а не Г-8, засилва се „разкачването“ от съюзи за вериги за доставки. Това започна с ковид и се задълбочи от войната в Украйна.

– Докато в същото време в отделните държави, а и в обединенията, общественият разговор продължава да е „счупен“, разрушен от технологиите.

– Това за нашето поколение с теб изглежда като проблем. За GenZ изглежда голям шанс и голямо предимство, но всъщност създава криза. Давала съм много пъти този пример. 70-те години в Америка има 4 телевизии. 1998 г. са 24, сега всеки фейсбук, инстаграм, тикток потребител е медия. Има

огромна фрагментаризация на общото публично пространство, а там хората трябва да си говорят и чувайки различни плуралистични гледни точки, все пак да достигат до консенсус.

Това го вече го няма. Виждаме, че е много трудно да си говорим и да стигаме до някакви общи политически решения, още по-малко – на глобално равнище.

Това е третият мултикризисен ефект – фрагментаризация на публичното пространство, фрагментаризация на поколенията, липса на една платформа, на която хората да си говорят. Постистина – множество конспиративни и конструирани факти, фалшиви новини, пропаганда, дезинформация.

Поколения като джензи се информират предимно от социални медии – ако те са обективни, е добре, обаче, ако алгоритмите ги направляват така, че да им моделират вниманието с цел ангажиране и интеракция, това може да изкриви доста информацията.

Ето още един слой на проблема – политиката и политическите партии вече намират идентичност не в идеологии. Сега се говори доста за консерватизъм и либерализъм, но всъщност се цели повече решаване на проблеми, намиране на каузи и идентичност, а

идеологиите стават хибридни. Когато това се случи, те вече нямат образи, всеки навлиза в пространството на другия или е популист.

– С теб и миналия път си говорихме не само за постистината, но и за флуидната истина. Която неминуемо води след себе си сериозни политически катаклизми, за които днешното световно и държавно устройство не са готови.

– Да, хората вече не знаят дали нещо е истина, или не, казвам го от 2012-а и вече се случи. Това обаче доведе до невъзможност да се управлява. Чисто политически, все по-къси и ограничени са мандатите на правителствата във всяка държава. Тези по-къси мандати водят до това, че

не могат да се взимат непопулярни решения и непопулярни мерки, да се правят реформи.

Как ще се борим с климатичните промени, какво електричество ще произвеждаме, за да захранваме ИИ?

Още една криза, която се наслоява към политическата, е, че всички страни стават все по-зависими от някакъв емитиран дълг. Той се оскъпява, защото много от държавите се възползват от него, но тъй като за всяко правителство с къс мандат това е унаследен процес, то също е принудено да продължи да рефинансира този дълг, като освен това тегли нов, за да се дофинансират системи, които преди това са се самоиздържали – като пенсионната и социалната.

Такъв подход, с навлизането на ИИ, автоматизация, роботизация и

без взимането на някакви кардинални политически решения от сорта на това, че „трябва да има човешка квота“ или „данъците върху такива производства ще са 70%“, ще налага дългът да финансира все повече текущи системи, които ще се счупят.

Ако до 5 години на световно равнище не се вдигне пенсионната възраст на 70, няма как да издържи този модел,

но същевременно ние сме блокирани от фрагментаризацията, от липсата на ясна идеология, от това, че всеки иска да му бъде удовлетворено неговото искане.

Политиката става силно повлияна от гражданския активизъм. От една страна е добре, защото това е много силен корекционен механизъм, виждаме с протестите у нас. Но от друга, всеки иска да бъде удовлетворена неговата кауза. Настоящите дигитални технологии, както могат да дадат решение за някои от тези въпроси – например за климатични промени, за екологични катастрофи, така доста могат да усложнят други и да ги направят нерешими, ако ние не подхождаме умно, особено за политическото управление.

– А може би точно те са причината разрушаването на нещо неработещо като социален механизъм да е възможност, но съграждането на нещо ново да си остава енигма.

– Миналата седмица бях на събитие на списание „Стълбата“, беше ми интересно, защото там бяха основно джензи. Казваха: „Никога повече няма да ни излъжат, защото ние не гледаме традиционни медии, телефонът ни е в джоба и всичко се знае“.

Което е чудесно, защото, в ерата на постистината, освен множеството версии на истината, самият вариант на обективната истина съществува и е видим.

За всички е видимо – и за тези поколения, че нещо не е наред, не е както трябва.

Обаче, от друга страна,

нищо отвъд това действие на протестите и като начин да се конструират системите по нов начин, да се преобразят, не се чува.

Това и в глобален мащаб е голям проблем. Ние искаме да разрушим Картаген. Добре, обаче какво ново строим? И то съобразено с всички тези рискове, така че да можем да им отговорим. Оттук и липсата на обща платформа да си говорим – и като идеология, и като поколения, може да е голям проблем.

– Отдавна си говорим за нарушения обществен разговор. Но тъжното е, че не се очертава някаква форма, по която да можем да го „закърпим“ или „изтъчем“ наново. Докато продължава по инерция някаква странна амалгара, която дава темите от дневния ред. Ето, спомена климатичните промени като основна тема. Преди 5 години всеки, когото попиташ, или поне медийно активните хора, биха казали, „е това е огромен проблем, всички си говорим за него, правим ЦОП 25, 6, 30, вземаме мерки. После изведнъж изчезна от обществения разговор, не само в България. Дори Грета Тунберг отиде да спасява Палестина и вече не се бори толкова за намаляването на емисиите. Еврокомисията даде заден с бензиновите автомобили. Тоест, има някаква форма на обществен разговор, който се случва над всичко, въпреки липсата на нормални медии. Ето, в момента такава тема е и ИИ.

– Това показва, че ние

вече живеем в някаква паралелна реалност, която пак е курирана и от традиционни, и от социални медии.

Накъдето насочат прожекторите, осветят пространството, това става важно за нас. Периодично изчезва и се появява войната в Украйна, Газа, климатичните промени.

Една от причините е, че когато махалото отиде много крайно в едната посока, след това неизбежно някой има нужда то да отиде в крайността на другата. Това, с което, да речем, Тръмп и неговите защитници и последователи дойдоха е, че част от учените казват, че няма ясно доказателство, че това е само ефект на човешка дейност, защото и в миналото е имало такива екстремуми, просто тогава не е било възможно някой да ги опише, защото е било преди рамките на нашата цивилизация.

И второ, това което доста силно резонира в хората, е, че се е превърнало в бизнесмодел. В епохата на постистината, когато има много истини и много неистини и дезинформация, както каза още през 2015-а Кимбъл Мъск, братът на Илон,

„доверието ще бъде валутата на нашето време“.

Просто защото вече дори не е битка за интерпретациите, голяма част от хората се отказват да интерпретират, а е битка за доверието.

– Тук, на всичкото отгоре идва възходът на ИИ, няма как да не стигнем и до него, защото тук шумът поне изглежда оправдан. Безспорно вече имаме нова, изключително мощна технология, а у нас например тя си остава непозната. Скоро четох данни, че около 20% от хората изобщо го използват, а доколко разумно и адекватно…

– ИИ е много важен, много интересен феномен за изследване. През 2025 г. се очакваше да настанат големите промени, да настъпи зрелостта. Не да се питаме може ли да го използваме или къде, а как, конкретно в бизнеса, в икономически процеси.

Оказа се, че има силна културна съпротива, а тук се наслои и умората от другите технологии, които хората имат.

Просто екранните технологии – телефони, таблети, компютри, интернет и това, че липсва ясна политика на тези, които трябва да просвещават, училище и прочее. Каква е тази нова дигитална и ИИ грамотност? Културната съпротива важи за предишните поколения, докато джензи са много оптимистични, те нищо критично и опасно не виждат.

Това, че Европа и България се забави, се дължи именно на тази резистентност и културна съпротива.

Тази година вече, 2026-а, се очаква да има много ясен ефект, защото започна масово да се говори за ИИ агенти, за работни потоци и за това как

аз съм по-конкурентен и мога да си запазя работното място, само ако знам как да добавя стойност към моята работа с ИИ.

Т.е. не се страхувам, че моята работа ще бъде заменена, а знам, че някои от задачите ми могат да бъдат изпълнени от ИИ и затова е по-добре да ги познавам, за да мога да съм още по-ефективен.

– Поне в софтуерната индустрия се вижда много, много силно. И аз отскоро професионално се занимавам с това да помагам на повече хора от нашата индустрия да използват пълноценно това, което имат, но дори в нея има някаква много силна резистентност.

– Още нещо, което говорех преди година, в Америка вече се вижда и ще доведе до голям проблем. Джуниърите, младшите експерти в много професии са застрашени и това според мен ще породи глобален дебат за нов тип структурна младежка безработица, защото вече ще си види ефектът.

Ясно е, че повтарящата се, монотонна дейност също е застрашена. За хората, които могат само това, също ще е голям проблем и ще трябва да се преквалифицират. Макар че в Америка, поне допреди няколко месеца, се виждаше, че хората масово не биват уволнявани, ако се включи ИИ вместо тях, а биват пренасочени към друга дейност.

Трети феномен, който се породи, също го наблюдавам в САЩ, е буквално

„масова сеч“, огромно освобождаване на хора, както и ти каза, на програмисти, както и при теб се е случило.

А след това тотална криза, даже фалирали бизнеси, защото прекаленото предоверяване и непознаването на това, че ИИ бърка, че халюцинира, че някой трябва да мине, да прочете кода, който е направил, да види дали е релевантен, дали няма грешки, такива хора няма. Някои свръхоптимистични, особено малки и средни бизнеси, при които загубата на хора беше критична, вече фалираха заради това, че не могат да оправят грешките на ИИ…

Но вече нагласата е тази година специално в логистика, в здравеопазване, във военната индустрия, има доста такива сегментирани полета, финансовата, финтех индустрията, да навлезе доста сериозно.

– Спомена „обществен разговор“, който трябва да се задвижи за теми като младежката безработица и заради всичко друго, за което говорим. Аз поне очаквам следващата стъпка, с която още повече ще го разрушим благодарение на ИИ. До голяма степен начинът по който се снабдяваме с информация, вече се премести там. Аз не отварям гугъл, за да проверя нещо, а дори самият гугъл вече предлага първо ИИ отговор. Така обаче имаме още по-неясни механизми, по които ни се предоставя информацията. Черна кутия.

– Трябва да има

някакви глобални лидери на мнението, а и такива в отделните страни.

Като теб, като мен, политици от ново поколение, платформи в ООН, в които някакъв обществен дневен ред, да бъде комуникиран така, че да има насищане. И да няма скриване или цензура на теми, волно или неволно, според дирижирането и копирането от алгоритмите.

Защото виждаме, че хората не са толкова нечувствителни към теми, които не са популярни за тях. Аз наистина

не очаквах, че поколението на моята дъщеря и джензи изобщо ще реагира така за проблемите в държавата у нас.

Явно, когато информацията се поднесе по съответния начин, независимо дали като мемета, смешни клипчета, ясно дефиниране на проблема, хората откликват.

Въпросът е, коя ще е тази платформа?

Дали другите поколения също трябва да се приобщят към тези социални медии? Дали трябва да се борим да възраждаме и да пазим традиционните медии като „пазители на портата“ и да търсим популярност за тях сред джензи? Или пък те да популяризират съдържанието си в инстаграм и тикток?

– Ето това е моят личен въпрос за милион. И поне личният ми отговор гласи – по малко от всичко това. Но нищо от него няма да стане без активна обществена воля.

– Информираността и воденето на глобален дебат също трябва да стане сам по себе си дефиниран проблем,

който човечеството, хората, националните държави трябва да решат. Защото това е главният комуникационен канал, по който да се разсъждава по въпроси като младежка безработица, влияние на ИИ, политическата невъзможност да се управлява.

Може би тук ще се сблъскват две силни лобита. Едното ще иска на всяка цена да си оправдае инвестициите в ИИ. Виждаме вече, че OpenAI, ако продължи по същия начин, ще фалира, независимо че направиха революция. Много хора ще се борят да не стане самосбъдващо се пророчество това, че ИИ балонът ще се спука. Но, за да противодействат, трябва да се навлезе сериозно в пазара на труда и да се променят професии.

И едно друго лоби, както вече виждаме в Австралия, казват: „Социалните медии за деца до 16 години са вредни, трябва да бъдат забранени“.

Тоест,

може би ще има някакво отрезвяване.

– Дано! По света и у нас виждам много малко примери за второто.

– По-скоро то е по отношение на някакви частични проявления на ИИ. По отношение на генералния ИИ, който много хора се надяваха да е новото ядрено оръжие, което ще определи и следващите суперсили, виждаме, че засега няма желание за удържане и охлаждане – нито от страна на Китай, нито от страна на Америка. Това вече води до екзистенциален риск.

Ако всички рискове досега можем да ги оприличим за нормални, макар че те никак не са нормални, а са много тежки и могат да доведат до тежки последици, генералният ИИ е екзистенциален риск.

Това вече дори няма да е черна кутия, а черна кутия на екстракта на цялата човешка цивилизация. Смятат, че AGI ще е умен, колкото цялата цивилизация. Всеки един от нас, като индивидуалност и субект, ще има срещу себе си цяла цивилизация!

Ако не знаем как да разбираме, да си подравним ценностите, да контролираме, управляваме, това вече е екзистенциален риск.

Но тук виждаме едно фундаментално неразбиране. Хората, които се занимават с ИИ, го възприемат като технология, която ще реши проблеми, ще помогне в производството. Те не го привиждат като някакъв нов тип същност, като нещо, което вече не е технология.

Така че ще има битка. Или хората ще се стреснат, политиците ще осъзнаят, че тези къси мандати, невъзможността да се управлява е доста свързана с технологията и социалните медии, че образователните и социалните системи, пазарът на труда могат да рухнат.

Или ще нагазим в някаква сериозна криза, мултикриза с много проблеми и тогава ще се търси поправяне на щетите.

Не е изключено да се счупи социалният ред и да станат някакви доста сериозни социални катаклизми и размирици. Дори в България това се случва. И то може да стане още след Нова година, ако всички откажат да станат премиери от този краен списък хора.

– Мен това развитие ме изненада, доколкото приемам социалните мрежи за социален отдушник. Перфектен център, който унищожава всяка форма на революция, защото води до сублимация. Всеки си изкарва там, каквото има да се оплаче и така не се стига до истинска промяна.

– То е форма на сублимация, но също така става ясно, че когато бъде структурирано вниманието, може да доведе до физическо действие – да свика протест, да бъде обединителна платформа за едно послание, за един комуникационен канал. Ако приемем, че това е предимно медиум за една възрастова група, те също имат нужда от конкретна физическа изява. Те няма как да бъдат свикани и извикани по друг начин.

Очевидно може. Очевидно хората все още имат нужда от това да са съотносими към материалната действителност, да правят реални действия.

Също така нека не забравяме, че голяма част от ползвателите на тези медии са носители именно на хибридното. Някои са либерални, други пък са консервативни и може да им се въздейства по тези различни платформи с точните послания.

Не знам доколко ти направи вече впечатление, че хората, които бяха заедно първите дни на протеста, вече се разделиха и започнаха вътрешно да се атакуват.

Когато се сбъдна тази цел, започнаха вътрешни несъответствия и то е именно заради хибридността. Точно това показва, че може би едната крачка ще бъде направена, но втората: какво да се прави, как да сме заедно или какво е градивното, е много по-трудна.

– Какво ще правим с пустия Картаген… Както се и очакваше, както винаги досега се случва, следващата крачка е много по-трудна. Може би искаме, но системите не ни позволяват.

Малко черноглед се получи този разговор. И двамата с теб обаче напоследък се опитваме да градим, по един или друг начин, с помощта на ИИ. Искаш ли да завършим с малко за практичните приложения? Ясно е, че изоставаме, у нас дори още повече, но не мисля, че е късно това да се промени. Как според теб?

– Първо е необходимо да се предприеме нещо на ниво национални политики. Аз бях стигнала до разговор на високо ниво с образователното министерство, една визия как да се използва ИИ в образованието. Имаше намерения тя да се задвижи, защото когато и учителите придобият такава грамотност, те вече могат да покажат на децата как да го ползват, така вече се създава и култура. Отделно трябва това да започне да се прави и в държавната администрация.

В бизнес направление – не е достатъчно някаква компания, която прави ИИ, да показва какви продукти има.

Трябва да има едно ниво на консултанти, които могат да са вътрешни за самата компания или пък свободни консултанти като мен или теб, които да обясняват.

Да речем „звук към текст“ за какво може да се ползва, как да си направиш ИИ агенти, какво може да ти оптимизира и да те облегчи откъм административна работа, така че да освободи служителите ти за друг ресурс. Но че някой ще трябва и да го контролира, да го надзирава, така че да не стане голяма беля.

Виждаме, че самият ИИ поражда един огромен списък и необходимост от нови специалисти – ИИ консултант, ИИ архитект на облачно пространство, ИИ интегратор, ИИ етичен наблюдател и прочие.

Защото става ясно, че самият бизнес, дори да е проактивен, или ще направи грешката поголовно да уволни хора и да се предовери, без да прецени какви рискове има, или ще е много консервативен и резистентен и да не вижда конкретната полза.

– Много се надявам повече хора и бизнеси да оценят това. За пръв и единствен път обаче се надявам да не се окажеш права с прогнозите си, защото темата за мултикризите определено звучи плашещо. Благодаря за поредната важна среща, надявам се, че след най-много година ще продължим разговора. Дано и тогава прогнозите са по-оптимистични…

– Как така стигнахте до НАСА…случайно?

– Работих там 6 години. Наистина беше случайност. Понякога в живота има случайности, които ни повеждат нанякъде. Когато станаха промените, с бившата ми съпруга бяхме старши асистенти в Техническия университет. Бях много ангажиран в изборите, имах надежда и желание, мислех, че нещата ще се променят за добро. Обаче, като видях колко лошо ни излъгаха, решихме да заминем.

Съпругата ми прочете, че за първи път всеки българин може да кандидатства в американски университет, но за по-голямата част от университетите – западните и калифорнийските, крайният срок за подаване на документите беше в края на януари, докато във Флорида беше до лятото.

Когато ми я приеха в Атлантическия университет във Флорида, нямаше никакви колебания и веднага тръгнахме. Оказа се, че там има лаборатория на НАСА

и аз отидох, представих се на много развален английски. Но по някаква причина ме харесаха и ме взеха.

Така тръгна от 1991 г. През 1997 г. имаше бюджетни съкращения в НАСА, ръководителят на лабораторията каза, че може би си струва да тръгнем да си търсим работа, защото нещата не отиват на добре. Аз напуснах и си намерих работа в индустрията. Винаги ме е влечало правенето на камери, занимавам се с електроника от много малък. И комбинирах познанията си с тези по физика и сега съм от главните конструктори на камерите, използвани от НАСА, „Боинг“ и кой ли още не.

– С какво са специални камерите, които правите?

– Веднага след НАСА имах щастието да работя в научноизследователския институт на една компания – „Дейвид Сарнов рисърч център“. В тази лаборатория са открити голяма част от технологиите, които днес свързваме с видеокамери. Имах възможност да работя 2 години в производството на сензорните матрици – научих технологията и това много ми помогна после, в правенето на камери, тъй като можех да оптимизирам процесите.

Нашите камери днес са много ефективни, с много ниска консумация, много добро качество и много функции. Това ги отличи от останалата маса компании, които правят стандартни камери. Моите познания по оптика помогнаха, по електроника, програмиране.

Аз пиша кода на камерите, използваме езици на по-ниско ниво, варианти на Assembler.

Когато комбинираш всичко – познания по физика и оптика, знание как работи сензорът отвътре, познание по електроника, може би това допринесе камерите да бъдат толкова успешни.

– Какви са тези функции?

– Те са специфични за машинното зрение. Едно от основните неща, които ни отличава, е, че направихме функцията „двоен тригър“. Тя се използва, за да се измерва потокът на частиците, научни изследвания на всяко нещо, което е във флуид.

Нашите камери са уникални с това, че времето между двата кадъра, което може да се постигне, е 200 наносекунди. Така много по-бързо могат да бъдат изследвани процесите и затова 5-те най-големи компании в света са наши клиенти.

Другото е свързано с машинно зрение. Може да селектираме няколко района от сензора, в които да гледаме какво става. Освен това успяхме да постигнем, имам патент за това, да натрупаме образи със закъснение вътре, в самия сензор. Това позволи да пуснем наши камери на спътници.

От 2014 г., когато направихме първата такава, вече имаме над 5000 камери на спътници в космоса.

Всички идват при нас, когато някой иска да използва спътникови камери – и европейците, и американците…

– Човек би предположил, че ще отидат при по-големите компании. Докато вие имате технология, която ви отличава.

– В началото големите компании бяха скептични към нас. Започнахме… Всъщност аз започнах нашата компания, но не обичам да казвам, че хората работят за мен, ние работим в екип. Ако аз не си напиша кода, както трябва, ми се карат, нищо, че съм шефът.

Трябва да има някакво разбиране, че всеки трябва да си върши работата.

Така първият ни успешен продукт беше технология за записване на видео информация на компютъра.

Дълго време се чудехме защо големите компании не искат да го приемат като продукт, а имаха нужда от това. Когато сме говорили с някои мениджъри, казваха, че чакат да узреем. Бяха виждали много компании, които имат някакъв уникален продукт, обаче след 2 години ги няма.

Буквално ни чакаха 5 години, да видят, че ще продължим, че се развиваме. 2010 г. започнахме вече да работим много усилено с НАСА, с L3, „Боинг“. Тогава започна тази активност специално към космоса.

През април 2019 г. наша камера се качи на Луната с SpaceIL. Сега много ни търсят за покоряването на Луната и на Марс.

Впечатляващ пример е „Артемис“. За разлика от първата програма на НАСА – „Аполо“, която беше само „и ние можем“, сега има програма, която е 50-годишна. Тя е дългосрочна, която включва създаването на космическа станция на Луната, на друга, която да обикаля около нея като МКС, но доста по-голяма. Много компании помагат за това и ние сме от активните участници.

Ние сме космически партньор на НАСА в тази област и направихме специална камера, която е за тях, за новата ракета. Очакваме между февруари и април „Артемис 2“ да излети в космоса около Луната.

– Защо като че ли го няма у нас този стереотип, че чрез наука можеш да си успешен?

– На запад го има, но

там се гледа много положително, ако опиташ, не успееш, но после станеш и пак опиташ.

Докато в България, в цяла Европа, сигурно и Близкия Изток, всеки започва да те сочи с пръст като неуспял, неудачник. Може би това е ключът. Манталитетът, че ако направиш някакво начинание и се провалиш, ще бъдеш заплют от всички.

Докато Америка е страна на хора, които са дошли, гонени с някакви идеи – преследвани по религиозни причини и такива, които са дошли, за да избягат от доминиращия стереотип.

– Но как можем да променим стереотипа и да направим науката по-привлекателна?

– Сега много хора говорят за повече STEM в образованието, този термин дойде от Америка. Но това са технологиите, това е химия, биология, математика, физика. Всичко, събрано заедно.

За съжаление, в България много малко хора искат да учат тези науки. В Америка е същото. Студентите, които се занимават с компютърни науки, с физика, са предимно чужденци. Защото, както там, така и тук, се ориентират към това кои специалности могат да им носят повече пари – адвокати, лекари, икономисти, „бизнес администрация“ е много модерно. А дали искаш да го работиш вътрешно, или отиваш там заради пари, не е ясно. И според мен повечето хора вече отиват там от чисто финансови съображения, не от вътрешно усещане.

– Ето че науката също може да създава бизнес, както във Вашия случай. Но според мен основно образователната система не успява да събуди достатъчно интерес към тези науки.

– Точно така! Ти не можеш да се занимаваш с технологии, без да знаеш математика. Беше ми много интересно да слушам тук интервюта с хора, които искат да стават програмисти, защото се печелят пари, но не искат да учат математика.

Нещо не го виждам това.

Какъв алгоритъм ще създадеш, като не знаеш какво е това алгоритъм?

– Особено във времето на изкуствения интелект.

– Едно е да пишеш код, научаваш няколко базови начина, по които го правиш, но ти реално си служител. Това ще бъде… не, вече е заместено от изкуствения интелект.

Но ако искаш да станеш добър програмист, да създаваш нещо, без математика не можеш. Просто няма как. Да, математиката е трудна, но е нужна.

Може би начинът, по който се преподава в България, е нивото да се приравнява към най-слабия, а не към най-силния. Така обаче добрите ученици губят мотивация.

– Може ли да върнем позициите си в космическите технологии? До не толкова отдавна бяхме фактор в тази област, а днес имаме малко, но силни примери като „Ендуросат“.

– Да, работим с тях. Аз се опитвам да прокламирам, че България може да се върне обратно, но това е в ръцете на частни компании. Институтът за космически изследвания, клъстерът КАСТРА, никой не си говори. Всеки е сам за себе си, типично по-български. Може би очакват, че държавата трябва да направи нещо.

Райчо и „Ендуросат“ се развиват много добре международно. Те са една от компаниите, които реално са на високотехнологичния международен пазар. С това, което правят, с технологиите, които са създали. Това показва, че България може.

– Но как да станат повече такива примери?

– Точно чрез сайтове като Вашия.

Хората трябва да разберат, че във времената, в които живеем, технологиите са движещата сила на всичко.

Преди 100-200 години светът е направен от индустриалците. Сега вече е в ръцете на технолозите. Вижте, кои са в момента милиардните компании – Google, Oracle, Microsoft, SpaceX, Facebook, Apple. Да – те имат някакъв продукт – било телефон, софтуер, платформи, но в технологиите е бъдещето. Така че, ако България положи усилия, може. Но за целта се тръгва на ниско ниво. Първо трябва в началното училище да се събуди интерес към математиката.

Имам един пример, който е абсолютно трагичен. В гимназията, която и аз съм завършил – НМГ „Никола Обрешков“, преди 2 години на матурите по математика 50% бяха двойки.

Как може в една гимназия с такава репутация, изкарала поне 50 международни олимпийци, да имаш 50% двойки по математика?! Какво говорим тогава за другите?

– В същото време имаме примера на Тео, който по някакъв начин не успяваме да мултиплицираме и да оценим.

– Не само, че не успяваме. Даже се чудеха как по-бързо да го изгонят от гимназията. Това беше голяма трагедия, защото той беше навършил възраст за пенсиониране, държаха го една-две години и просто нямаха търпение да го махат. Това е типично по български.

– Повтарям се, но… как да обърнем процеса? Как да имаме повече учителите като него?

– Просто трябва да има желание в очите. Тръгва се оттам. После трябва да видиш тези будни очички отсреща. Които в първи, втори клас, или в случая при нас осми,

те гледат, искат да попият знания. Като забиеш поглед в телефона, няма как да стане.

– Именно натам обаче ни водят технологиите и необмисленият начин, с който ги посрещаме в живота си.

– Това е другият проблем – има голям дисонанс между емоционалното и технологичното развитие на хората. Емоционалното е по-бавно, докато технологията върви нагоре със своята експоненциална крива. Така идва момент, в който новите технологии са толкова напред, че

голяма част от хората не могат да асимилират до какво реално могат да доведат. Те са ползватели, но на много повърхностно ниво.

– Докато се задават още по-големи проблеми. На мен изкуственият интелект ми взе работата като програмист съвсем буквално. А какво следва нататък…

– Синът ми работи в тази област – използват ИИ за създаване на аватари, на съдържание. Това е нещо, което навлиза.

Хората, които гарантирано ще имат работа, ще бъдат тези, които създават изкуствения интелект.

Мнозина мислят, че той вече е готов, създаден и край. Не е вярно, напротив. Броят на програмисти, които са необходими в тази област, ще расте.

Освен това, когато се говори за изкуствен интелект, много малко хора реално знаят какво е това. Масово си го представят като един робот, който ще дойде и ще върши работа. По коментарите, които се правят, дори в национални медии, имам чувство, че нямат идея какво представлява.

– Именно. Затова и съществува този сайт.

– Така е, за съжаление в медиите много често се получава едно повтаряне на клишета, като че ли от една книжка са чели всички, а темата е много по-голяма. Затова продължавайте!

– Определено ще го правя, докато имам сили. Но как можем да наваксаме в това изоставане?

– Трябва да се обръща повече внимание на технологиите, а не на това кой карал със 100 км/ч и държал кафета.

Самите медии днес са хляб и зрелище.

Старата римска поговорка според мен е в пълната си сила. За да могат да привлекат реклами, финансова мотивация, те дават нещо, което се гледа. Кое се гледа? Зрелището. Това са го измислили римляните преди 2000 г.

– Но вирее чудесно в социалните мрежи и като обществен отдушник, докато те иззеха функциите на медиите. Там са инфлуенсърите, „създателите на съдържание“.

– Да, но те също са меркантилно обременени, защото инфлуенсърът рекламира, „инфлуенсва“ това, за което му се плаща. Дали е вярно, или не, няма никакво значение. Това е изкривена реалност.

– Именно. Но дали пък не сме близо до предела на тези технологии? Например с изображенията – това, което си представяхме като цифров фотоапарат или камера преди 25 години, вече го имаме. Разполагаме с такива мега- и гигапиксели, които за ежедневието ни са отлични и не виждам накъде могат да се развиват генерално.

– Напротив. Появяват се нови алгоритми. Броят на пикселите расте, а това е обратнопропорционално на оптиката. Колкото е по-малък пикселът, толкова трябва да е по-прецизна и скъпа. Ето, уж на моя телефон има камера с 22 милиона пиксела и аз мога да видя всичко.

Индустриалните камери от друга страна са без каквато и да било обработка на информацията, трябва да виждаш всеки пиксел. Има един параметър, който се казва „оптична разделителна способност“ и ако една леща може да раздели 4-5 микрона на пиксел, това са хубавите обективи, тя е доста скъпа. Тези, които са на телефоните, са пластмасови. Да, имат добра технология, водят се течни лещи, които могат да си променят формата, а с това и фокусното разстояние, но те не могат да разделят съответните пиксели на телефона. Всичко е една голяма обработка.

Целта на картинката от телефона е да има добър образ, да можеш да се харесаш.

Там са вътрешни алгоритми, филтри и какво ли не, за да може да стане хубава картинка, която няма нищо общо с реалността.

Друго развитие на технологията е, че започваме да вкарваме ИИ в камерите. Другата седмица ще участваме на изложение в Чикаго с една камера с изкуствен интелект, която обучаваме да различава точно индустриално зрение.

Така че има още много поле за развитие на технологиите, ние не знаем още какво ни чака!

Пуснете видеото

– Интересно е, че тук също важи примерът за изостаналото емоционално развитие. Сега снимаме постоянно, радваме се на красиви картинки, а като мине малко време, не ни остава кога да ги погледнем. Бълваме огромно количество кадри, а това промени и стойността им…

– Да, голяма част от тези картинки за селфита, правиш си 10 000, за да си избереш това, което ще ти хареса и ще пратиш на приятелите си. Но има и друго. Компании като Google или Apple обработват всички снимки, които качваш в облака. Опитват се да разберат какъв човек си, за да могат да ти рекламират съответния продукт. И ние се съгласяваме доброволно. Платформите са много мощни.

Пример е Брекзит и компанията „Кеймбридж Аналитика“. Тя се е опитала и е направила алгоритъм, който може да таргетира буквално по къщи хората, знае какви са нагласите им, за да им подава съответната информация. Технологията много напредва и, за съжаление, голяма част от тези компании много-много не разкриват точно какво правят.

Идеята е да ни продават данните.

– Когато нещо е безплатно, стоката си ти. Това също е голяма тема на много Дигитални истории. Но въпросът е, че тези компании вече са много мощни, след като могат да цензурират дори американския президент. В същото време уж ги регулираме, докато е ясно, че механизмите позволяват нещо много подобно на „Кеймбридж Аналитика“ да се случи и днес.

– Още по-интересно е, че те започнаха да се самоцензурират, което е най-големият куриоз. Започна още при Байдън, продължава и сега. Точно както едно време, през соца.

– Откъде можем да излезем от тази ситуация? Моят единствен отговор продължава да е общественият разговор, който обаче няма как да се състои, докато дори за него сме зависими от социалните мрежи, а вече и от ИИ.

– Има нови платформи, които са по-малко обвързани, нови търсачки, но те пак са ограничени. То е и така, и така. За да можеш да бъдеш ефективен, например сред търсачките, трябва да разполагаш с огромна база данни. Ама как си я събрал? Затова е много трудно тепърва да навлезе конкурент, защото няма достъп до същите данни.

Неслучайно са толкова голяма тема големите данни. Там също е бъдещето.

– Докато ето, с ИИ днес повтаряме същата грешка, като даваме на няколко компании важните решения и монопола.

– Интересно ще бъде, защото в момента започват да използват ИИ много активно и успешно в стоковата борса. Това обаче може да доведе до огромни флуктуации, защото се стига до поредица от сходни алгоритми.

Да, живеем в интересни времена. Даже може би твърде интересни.

Аз не мисля, че сме стигнали предела на технологията. Мисля, че сме още в увертюрата. Още не знаем какво ще ни се случи.

В самата визуализация, технологията на забавлението според мен се задава сериозна промяна. Едно време, когато бях дете, се говореше за холографска телевизия. Това според мен може скоро да се случи.

– Самият г-н Зукърбърг твърдеше, че скоро ще живеем в метавселена, а после темата изчезна.

– Снаха ми работи във „Фейсбук“. При него е така, наистина, хвърля се в нещо, паралелно развива много проекти. Да, хубаво е да имаш пари. Няма грешка в това. Особено да си компания, която е с трилиони бизнескапитализация, е много хубаво, те могат да хвърлят ресурси в много паралелни проекти.

Умните очила, които трябваше да правят, отидоха наникъде, но с помощта на подобни проекти се разви електроника, която носиш по себе си и дава информация. От тях се родиха тези часовници, които следят пулса, кръвното налягане, температурата и могат да ти съобщят, ако нещо става с теб. Това е много положително като технология.

Да, голяма част от тях се лутат, тъй като не им се налага да мислят колко ще струва това или онова. Докато рано или късно нещо излиза и инвестицията се връща многократно.

Все пак да не забравяме, че „Фейсбук“ е компания на няма и 20 години. Когато заминах за САЩ, още нямаше интернет. Появи се Netscape, с едни модеми от 2,4 килобита в секунда се опитвахме да качим нещо. 30 години по-късно вижте какво е нивото на технологията! Ако тогава ни се е струвало, че всичко вече е направено…

Не знам. Мисля, че още не знаем какво ни очаква.

– Аз също. Сигурен съм, че има и посоки за оптимизъм в тези интересни времена. На мен, например, ми харесва това, че в дневния ред се върна темата за космоса, която 40 години липсваше, дори в Америка.

– Да, но… реално това създаде Илон Мъск. Когато в НАСА имаше съкращения, Мъск тъкмо беше направил милиарди от PayPal и имаше финансовата възможност да привлече инженерите от НАСА, които са работили по космическата совалка. Това е един от малкото примери, в които държавата ти помага, без да иска. Защото държавата пречи в повечето случаи – и тук, и там.

Да, новите технологии в покоряването на космоса са една от надеждите. Много по-лесно може да изграждаш полупроводници в космоса, а това много лесно може да облекчи нашия живот тук. Роботиката! Неслучайно японците са водещи в роботиката и роботизацията, не само на поточните линии, но и за роботи помощници. Японската нация застарява и някой трябва да се грижи за възрастните хора, това е едно от позитивните неща.

Има надежда според мен. Но пък лошото е, че тези роботи могат да бъдат използвани и с други цели… Пак баланс, като атомната бомба.

– Но като че ли става все по-трудно намирането на този баланс. Благодаря за тази среща! А на всеки, на когото тези теми са му важни, препоръчвам новия документален филм на режисьора Николай Василев – „Социално силните“, в който се дава думата на мнозина от успешните ученици на Тео. Струва си да ги чуем…

През 2015 г. седмина водещи футуролози представят очакванията си за започващото десетилетие. След няколко часа ще посрещнем същата тази 2025-а, вече можем да преценим доколко добре са се справили с очакванията си в толкова динамичната и турбулентна първа четвъртина на XXI век.

А после идва още по-интересното: ще надникнем в днешните очаквания на същите тези футуролози и най-вече на онези сред тях, оказали се прави.

Какво се задава в следващите години според хората, които успешно са прогнозирали последното десетилетие?

В края на всяка година е време за поглед назад и напред, затова всеки път ви очаква една тематична Дигитални истории в областта на прогностиката.

Ето останалите досега, които определено са все още актуални:

• „Светът през 2050 г.“ Можем ли да надникнем в бъдещето?

• 2022-а 60 години по-рано. Какво познаха фантастите? – от Айзък Азимов до братя Стругацки.

• „Програми, програми и пак програми! С това да заразим младото поколение…“ – какво позна в прогнозите си за компютърния свят една любопитна книга от 1988 г.

• „Компютърът ще бъде като хляба!“ Как БГ фантастите видяха XXI век?

Две петилетки

Къде бяхте през май 2015 г.? Аз лично още работех в списание, нямах деца, животът беше толкова различен… Различен си е, откъдето и да го погледнеш. Технологиите оттогава ни промениха из основи, коренно различна е международната обстановка, други са дори проблемите, за които се караме онлайн. А кой би могъл да предположи, че ще има ковид, че Русия и Украйна ще воюват, че изкуственият интелект ще се превърне в най-дискутираната тема и ще постигне толкова забележителен напредък?

Може би пък… има и такива хора, способни да уловят задаващото се безпощадно точно? Нека да проверим.

През май 2015 г. излиза този материал на „Хъфингтън поуст“. „7 футуристи дават прогнозата си за следващото десетилетие. Футуристи, футуролози, прогностици… някой ден си струва да разнищим и тази тема – за приликите и разликите и за научния подход към бъдещето, с доц. Мариана Тодорова, любим и чест гост на Дигитални истории.

И все пак, много хора правят прогнози, трудно могат да бъдат проследени, особено в суматохата на океана от информация, което ни залива. Ето защо избрах този поглед към темата – конкретен набор от прогнози с конкретна дата на изпълнение. Която тъкмо е настъпила и можем да проверим кое се е сбъднало и кое се е сгромолясало. А оттам – да чуем и очакванията на същите тези хора за задаващото се бъдеще.

Ама Каку така?

Професор Мичио Каку е професор по теоретична физика, легендарна фигура в областта на прогностиката, която определено си заслужава своя Дигитална история. Колко добре ли се е справил той през 2015 г. надничайки към 2025-а? Нека да видим.

„През следващите 10 години ще станем свидетели на постепенното преминаване от интернет към мозъчна мрежа, в която мислите, емоциите, чувствата и спомените ще могат да се предават мигновено по цялата планета.

Учените вече могат да свържат мозъка с компютър и да започнат да разкодират някои от нашите спомени и мисли. Това в крайна сметка може да доведе до революция в общуването и дори в развлеченията. Филмите на бъдещето ще предават емоции и чувства, а не само образи на екрана.

Тийнейджърите ще полудеят по социалните мрежи, изпращайки спомени и усещания от абитуриентския си бал, първата си среща и т.н. Историците и писателите ще могат да записват събитията не само цифрово, но и емоционално.

Може би дори напрежението между хората ще намалее, тъй като хората ще започнат да усещат и преживяват болката на другите.“

Ех, професоре… ако си прав в оптимистичната част от прогнозите си, то определено ще трябва да почакаме още (малко?). Мозъкът все още трудно се учи да се свързва с компютъра, емоциите са все така неразгадаеми. А дали вече сме в мозъчна мрежа, на която делегираме още и още от работата на най-важния ни орган… тук си струва да погледнем по-задълбочено.

Тийнейджърите ще полудеят по социалните мрежи… май не са само те.

Така или иначе, аз поне не открих къде проф. Каку е определил точен срок за всяка от тези прогнози. А дали десетилетие по-късно сме се приближили към сбъдването им, преценете сами…

Космос, мозък, безсмъртие

Но какво ли очаква за следващите десетилетия знаменитият прогностик? Ето три конкретни негови прогнози от 2022 г. :

• Ще се превърнем в космически вид

„Навлизаме в следващата златна ера на изследване на Космоса. Имаме не само нова енергия, ново финансиране и пари, идващи от Силициевата долина, имаме и нова визия. За Илон Мъск целта е да създаде многопланетен вид. Джеф Безос пък иска да превърне Земята в парк, така че всички тежки индустрии, цялото замърсяване да отиде в открития Космос. Веднъж говорих с Карл Сейгън, според него Земята е по средата на стрелбище от астероиди, комети и метеори, така че е неизбежно един ден да бъдем ударени. Имаме нужда от застрахователна полица.

Не забравяйте, че тук 99,9% от всички видове в крайна сметка изчезват. Изчезването е норма. Мислим за майката природа като за топла и гальовна. И през по-голяма част от времето тя е такава. Но понякога се разкрива дивият ѝ нрав. Точно под краката ви са костите на организми и вкаменелости, тези 99,9%, които са били обречени от законите на природата. Законите на физиката също обричат ​​на гибел цялата планета. Това са две смъртни присъди за човечеството и в крайна сметка нашата съдба ще бъде в открития космос“.

• Ще разширим възможностите на мозъка

„В историята на науката имаме големи проекти, които са стимулирали цели нации. „Манхатън“ ни даде атомната бомба. Проектът за генома ни позволи да картографираме гените на тялото. Барак Обама инициира проекта Connectome за картографиране на човешкия мозък. Вече е възможно той да се свърже директно с компютър.

Вече можем да имаме телепатия. Вече можем да комбинираме умовете с интернет, да изпращаме спомени, емоции.

Компютърните чипове ще струват едно пени, ще ги има навсякъде и никъде, в очната ви ябълка, в контактната ви леща. Ще мигнеш и ще си онлайн. Навлизаме в нова ера, в която интернет може да се превърне в „мозъчна мрежа“. И това ще революционизира развлеченията. Когато се появиха радиостанциите, немите филми останаха без работа. Никой не искаше да види Чарли Чаплин, когато можеше да чуе актьорите да говорят. Помислете какво ще се случи, когато можете да почувствате емоции, усещания. Тогава филмите ще изглеждат толкова варварски, като технология от времената на динозаврите“.

• Ще победим рака

„Мисля, че синергията между биотехнологиите и изкуствения интелект ще доведе до революция във всичко около нас. Първо пазарът на труда ще се взриви, защото „бейби бум“ поколението застарява, то има разполагаем доход, иска отговори на проблемите си сега, а не догодина. И така, ще има много пари, свързани с хора, които искат да намерят лек за ужасни болести като Алцхаймер, Паркинсон. В момента нямаме лек за тях, но огромна част от усилията се пренасочват към болестите на старостта.

Ще имаме сребърен куршум срещу рака с помощта на наномедицината. Ще разполагаме с ДНК чипове, които ще ни позволяват да търсим признаците на рака в колонии от стотина клетки. Един ден тоалетната ви ще ви каже, че имате рак, направете нещо, имате 10 години. Думата „тумор“ ще изчезне от английския език. Нашите потомци ще се чудят как е било възможно да се страхуваме толкова много от рака“.

Ех… дано е прав. По всяка от точките.

Уел, уел, уейл

Рей Кърцуайл е изобретател, пионер в компютърните науки, най-известен с това, че продължава да предсказва тенденциите на развитие на технологиите. Които (може би все по-) убедително според него ни водят в обозримото бъдеще към сингулярността – момента, когато машините ще задминат човешката интелигентност.

Дали обаче прогнозите му наистина се сбъдват толкова прецизно? Ето какви са били преди десетилетие очакванията му за 2025 г.:

„До 2025 г. 3D принтерите ще печатат дрехи на много ниска цена. Ще има безплатни дизайни с отворен код, но хората все още ще харчат пари, за да изтеглят файловете на дрехите от последния горещ дизайнер. 3D принтерите ще отпечатват човешки органи, ще можем да възстановяваме увредени органи с препрограмирани стволови клетки. 3D принтерите ще отпечатват евтини модули за сглобяване на къща или офис сграда в стил лего.

Ще прекарваме значително време във виртуална и разширена реалност, което ще ни позволи да се виждаме, дори да сме на стотици километри един от друг. Дори ще можем да се докосваме.

До 2025 г. аватарите ще бъдат убедителни, но не съвсем на нивото на хората – това ще се случи през 2030 г. Ще можем да препрограмираме човешката биология срещу много болести и процеси на стареене, например ще деактивираме раковите клетки и ще забавим развитието на атеросклерозата – причината за сърдечните заболявания.

Ще създаваме аватари на починали хора от цялата информация, която те са оставили след себе си. Те ще бъдат убедителни, но не напълно реалистични, поне преди средата на 2030 г. Някои хора ще намират тази технология за смущаваща.“

Да кажем, че технологичните прогнози са силата на мистър Кърцуайл. Прогнозите му в медицинската област определено все още стоят в бъдеще време. За разлика например от идеята за дигиталните двойници и противоречивото отношение към „дигиталното възкресение“.

Любопитно е обаче, че той държи на прогнозите си, що се отнася конкретно за сингулярността и технологиите, надминаващи човешката интелигентност. Неотдавна излезе новата му книга „Сингулярността е по-близо“, която определена е тема на следваща дигитална история.

А ето какво очаква през следващите години Рей Кърцуайл според интервю от юни 2024 г. за „Гардиън“:

„Останах последователен. Очаквам да достигнем интелигентност на човешко ниво – изкуствен интелект, който е достигнал способностите на най-квалифицираните хора в дадена област, а до 2029 г. това ще бъде постигнато в повечето отношения. Възможно е да има няколко преходни години след 2029 г., в които ИИ да не е надминал най-добрите хора в няколко ключови умения, като например писането на сценарии, които печелят „Оскар“, или генерирането на дълбоки нови философски прозрения, въпреки че и това ще се случи.

Генералният ИИ е друго – той може да прави всичко, което умее всеки човек, но на по-високо ниво. Звучи по-трудно, но също идва. Всъщност, аз съм единственият човек, който предсказа огромния интерес към ИИ, който наблюдаваме днес. През 1999 г. хората смятаха, че това ще отнеме век или повече. Аз казах 30 години и вижте какво имаме. Най-важният двигател е експоненциалното нарастване на количеството изчислителна мощност за определена цена.

Тъй като ИИ става все по-интелигентен, той ще може да разбира по-точно собствените си знания и да съобщава на хората, когато не знае. Представете си го като да имате телефон, но в мозъка си. Ако зададете въпрос, мозъкът ви ще може да отиде в облака за отговор, подобно на начина, по който го правите сега на телефона си – само че това ще стане мигновено, няма да има никакви проблеми с въвеждането или извеждането и няма да осъзнавате, че това е направено. Отговорът просто ще се появи.“

Да излезеш на Кяер

Д-р Ане Лизе Кяер е основател на базираната в Лондон агенция за прогнозиране на тенденции Kjaer Global. През 2015 г. тя предполага:

„СЗО прогнозира, че до 2020 г. хроничните заболявания ще бъдат причина за почти 3/4 от всички смъртни случаи в света, така че развитието на M-Health (мобилна диагностика, биологична обратна връзка и персонален мониторинг) ще доведе до революция в лечението на заболявания като диабет и високо кръвно налягане.

Приложенията, разработени от медицински специалисти, ще осигуряват ефективна обратна връзка в реално време, ще се справят с хроничните заболявания на много по-ранен етап и ще спомогнат за подобряването на начина на живот в развитите и развиващите се страни.

Това е вълнуващо, но това, което ме вълнува още повече, е паралелното разработване на приложения, които отговарят на недостатъчно обслужваните ни нужди, свързани с психичното здраве“.

Уви, както стана дума, в здравния сектор нещата се случват по-бавно от хубавите очаквания, това също е тема на немалко Дигитални истории.

Д-р Кяер рядко се появява в публични изяви, не успях да попадна на достатъчно актуални нейни конкретни очаквания за бъдещето, но пък е разработила впечатляваща система, на която базира прогностиката си.

А в представянето ѝ се включват и определени прогнози:

„Мислещите градове. Високоскоростна цифрова инфраструктура трансформира градовете, като внася свежо мислене и нови решения, които осигуряват екологични иновации в голям мащаб.

Интернет на всичко: изкуственият интелект и интернет на нещата се развиват и оказват влияние върху работата, производството и набора от умения; повечето бъдещи работни места все още не са измислени.

Потапящи преживявания: креативността е ключът към разработването на висококачествени, потапящи и разширени преживявания – технологията е просто инструмент.

Омни-канал: очакваме безпроблемни взаимодействия и незабавни отговори в свят, в който всички неща, места и хора са свързани.

Радикална прозрачност: цифровата етика, откритостта и прозрачността са норма, включена в продуктите, услугите и взаимодействията.“

Интернет на всичко и всички

Д-р Джеймс Кантън не е само прогностик, а и един от създателите на Apple, той е сред хората, които проправят пътя на айфона, а с това и на всички промени, дошли с възхода на мобилните технологии. Ето както е очаквал той за задаващата се година:

„Преносимите мобилни устройства ще обхванат целия свят. До 2025 г. ще имаме интернет на всички и всичко, той ще свързва всяка нация, общност, компания и човек с цялото световно знание. Това ще ускори достъпа в реално време до образование, здравеопазване, работни места, развлечения и търговия…

Хора и роботи се обединяват, цифрово и физически. Изкуственият интелект става толкова умен, колкото и хората, дори по-умен от тях. Ще бъде вграден в автомобили, роботи, домове и болници, това ще създаде цяла икономика на ИИ.

Прогностичната медицина променя здравеопазването. Персонализираната генетична медицина ще предотвратява болести, ще спасява животи и ще спестява милиарди от загубена производителност.

Следващото поколение биткойн ще замени традиционните пари, създавайки нова парадигма за цифрова търговия и бизнес, която ще създаде цяла нова икономика“.

Хм, тук ми се струва, че има доста уловени нюанси. Да, медицината, която толкова би трябвало вече да бъде променена според всички цитирани прогнози, все още не е такава, каквато би ни се искало. Поне в софийско ДКЦ. Но останалото?

Виртуален приятел

Именно заради това надникваме в днешните прогнози на Джеймс Кантън, дадени в интервю за Newsweek през юни 2024 г. За това как си представя, че ще продължи развитието на айфона, символа на технологичния напредък:

„По-малък, по-лек, по-бърз – в крайна сметка iPhone ще изчезне в малко преносимо устройство. Помислете си за Стар Трек.

ИИ ще бъде напълно интегриран в iPhone, тъй като всеки ще има един или повече лични ИИ агенти, които да му помагат да навигира в живота, сигурността, работата, здравето и творчеството си.

ИИ ще се превърне в инструмент за лично подобряване, преподавател, виртуален приятел, водач, креативен фактор. Няма как да не се появи и генералният ИИ, „постоянната радикална промяна“, която ще ускори приемането и личното овластяване. Това може да се случи в рамките на пет години.

ИИ е особен проблем, особено ако не е контролиран, наблюдаван и защитен със силни етични и законови рамки.“

Бъдеще свършено време

„Самоуправляващите се автомобили ще бъдат повсеместни, транспортът ще бъде автоматичен, чист и евтин. Ще преминем към свят, в който достъпът надделява над собствеността и светът е на една ръка разстояние“, прогнозира за 2025 г. в същата публикация Джейсън Силва, водещ на предаването „Мозъчни игри“. Автоматизираните превозни средства опредлено напредват, но и шофьорите на таксита все още изглеждат далеч от това да изгубят водещата си роля като универсални източници на злободневна мъдрост.

Според Ейми Залман, президент на Световното общество на бъдещето: „Изследователите вече разполагат с все по-остри начини да надникнат в нашите мозъци и тела, за да разберат нагласите и поведението ни. Преди няколко години изследователи от Харвардския университет показаха, че лидерите всъщност изпитват по-малко стрес, а не повече, отколкото нелидерите. Намирам, че потенциалното приложение на този вид прозрения буди възхищение. По-точното разбиране на начина, по който функционираме ние, хората – как се доверяваме, сътрудничим и учим, но също така се караме и мразим – това е инструмент, който създателите на публични политики и ние, гражданите, можем да използваме, за да изградим по-добро управление и по-добро бъдеще.“

И аз смятам така. Но все пак изглежда като още една посока, в която оптимизмът в прогностиката се е оказал по-силен от скептицизма на времето.

Както казва и самата Ейми Залман в друго интервю, макар да не е сигурно кой е авторът на тази фраза, изглежда, че „винаги сме склонни да надценяваме ефекта от дадена технология в краткосрочен план и да го подценяваме в дългосрочен“.

Не че не е възможно и обратното, разбира се.

Човекът е мярка за всички неща

Последната прогноза в списъка от 2015 г. е на Марк Стивънсън, автор на книгата „Оптимистична разходка из бъдещето“:

„Технологиите не са най-важната част – въпреки че са суперяки. Важното е какво ще направи обществото с тях, а в момента институционалната промяна е проблемът. Това, което наистина си струва да разгледаме, според мен са новите начини да организираме самите нас“.

Впрочем, сещате ли се за човек, който всяка година си поставя конкретни цели за следващата и ги изпълнява с прецизна упоритост? Аз да, макар да не го познавам лично, казва се Сам Алтман. Неотдавна той също даде прогнозите си за 2025-а.

„Какво очаквам през 2025-а? Генерален ИИ. Много се вълнувам от това.“ С партньора му в живота очакват и бебе, животът винаги носи неочаквани и вълнуващи възможности. Но, що се отнася до генералния ИИ, според Алтман, „той ще се появи и ще отмине“. Докато „самото общество ще се промени изненадващо малко“.

Погледът към бъдещето е невъзможен, но задължителен.

Ако ви е интересен, ето още няколко тематични текста:

• „Светът през 2050 г.“ Можем ли да надникнем в бъдещето?

• 2022-а 60 години по-рано. Какво познаха фантастите? – от Айзък Азимов до братя Стругацки.

• „Програми, програми и пак програми! С това да заразим младото поколение…“ – какво позна в прогнозите си за компютърния свят една любопитна книга от 1988 г.

• „Компютърът ще бъде като хляба!“ Как БГ фантастите видяха XXI век?

И през 2025-а ще разказвам важните Дигитални истории и ще давам думата на хората, които имат какво да кажат.

Продължавам да не съм съгласен, че е проклятие да живееш в интересни времена. Животът ни е динамичен, както никога, създава изумителни възможности и ни изправя пред следващи предизвикателства. Именно затова е по-важно от всякога да ги обсъждаме, само така ще сме дори малко, но по-подготвени и за двете…

Живеем в силициевата ера, казва днешният ни гост. А следващите стъпки в развитието на начините, по които създаваме чипове, са свързани не само с напредъка ни в технологиите, но и с развитието ни като цивилизация.

Проф. Вихър Георгиев завършва докторантура в Оксфорд, а през последните години в Университета на Глазгоу преподава и води научни изследвания именно в тази област, от която зависи дали ще успеем да минем на следващото ниво. Дали ще намерим следващата парадигма, която ще ни позволи да запазим прословутото експоненциално развитие на изчислителната мощ на компютрите?

Професорът не само помага за създаването на следващото поколение чипове, но и за технологиите, които ще ни помогнат лабораторните изследвания да стигнат дотам, че с малък сензор да можем да научим толкова за жизнените си показатели и болестите в тялото ни, колкото днес не биха могли да ни кажат и най-модерните лаборатории.

Мускули, маса, силикон

Какво е да си професор по квантови нанотехнологии? Дори собствената му майка не е твърде наясно с това, което разработва проф. Вихър Георгиев. „Един ден ми се обади, за да се похвали: „Купила съм ти афтършейв, пише, че е с квантови технологии“, искаше да ме зарадва, защото точно с това се занимавам според нея.“

Колко пък да е квантов този афтършейв? Никак даже. Както казва професорът, днес по-скоро, ако чуем нещо за квантови или нанотехнологии, е много вероятно да става дума за непокрити със съдържание маркетингови изхвърляния.

С какво тогава се занимава той?

Може би сте чували за Силиконовата долина. Тя всъщност е в района на Димитровград у нас, а Силициевата долина в САЩ носи името си заради химичния елемент, който ни позволи дигиталните технологии да стигнат дотук. Да имам в джоба си компютри, способни на чудеса – да ни дават достъп до цялата информация на глобалната мрежа, да ни свързват с видео в реално време, да направят възможен изкуствения интелект.

Вихрено начало

Чиповете на основата на силиция се оказаха невероятно успешното решение, което ни помогна да развием информационните технологии с всичките им плюсове и несъвършенства. Те обаче са близо до предела си – вече създаваме изключително съвършени микроскопични полупроводници, транзистори, които упорито продължават да стават все по-добри. Сигурно ще се намерят доста хора, които ще коментират без особен ентусиазъм, но постоянното удвояване на изчислителната мощност през последните 5 десетилетия е факт, който няма как да бъде оспорен.

Напреднали сме в създаването на чипове до невероятни детайли. Затова и никак не е случайно, че преди няколко години стигнахме до прословутия недостиг – твърде малко се оказаха производителите, които умеят да правят скъпоценните молекули, изграждащи тялото на дигиталното ни общество.

Проблемът постепенно се урегулира. И сега на преден план излиза следващият огромен въпрос: технологично изглежда, като че ли сме „изстискали“ пълния потенциал на силициевите чипове, борим се за следващите проценти ефективност, дали не е дошло времето на следващата голяма стъпка, която да направи възможни следващите големи пробиви в света на информационните технологии?

Майор Вихър

Именно тук, във вихъра на събитията, идва моментът да поговорим с проф. Вихър Георгиев. Макар и химик по образование, през последните години той е посветил работата си именно на технологиите за разработване на следващите поколения чипове.

Във всяко устройство – телефона или компютъра ни, днес има поне няколко милиона транзистора – миниатюрни части, които извършват изчисленията. Ако си мислите, че темата е надценена, достатъчно е да споменем изострената обстановка през последните години между САЩ и Китай заради Тайван. Малкият остров се превърна в световен център в разработването на чипове, постепенно тази дейност се разви и задълбочи дотолкова, че по света са малко компаниите, които са способни да ги произвеждат.

Как са полезни в тази посока изследванията на проф. Георгиев? „Моята цел е да симулирам устройства, тези транзистори, за да разберем как работят и как можем да продължим нататък“, казва той. „Днес те са все по-малки, с размер 10 на минус 9 от метъра, около 100 000 пъти по-тънки от косъма, а там важат физични правила, които са много различни“.

Когато става дума за толкова миниатюрни мерни единици, основният проблем, който изниква, е измеримостта. „Българските калашници си работят, дори да има известно отклонение“, шегува се професорът. „Но при нанотехнологиите, ако имаш отклонение, всеки транзистор започва да работи по различен начин и да има различни характеристики. Тогава чипът, който се опитваш да направиш от него, не работи както трябва. В наноразмерите най-големият проблем е колкото се може да усредниш параметрите, да се предсказва как работи даден материал“. Това позволява да се създават чипове, които имат достатъчно стабилни параметри.

Всички сме нано!

И докато сме на темата за трудностите с наноразмерите, е време да споменем другата голяма посока в разработките на учения. Заради ковид лудостта (която бързо забравихме), всички вече знаем какво е PCR и какво бърз тест – два подхода за оценка дали сме заразени с модерното тогава заболяване.

Дали обаче не може да има по-ефективна технология? Чипове, които да ни позволяват не само да преценим дали човек е заразен с дадена инфекция, но и какво е общото му състояние, какви са другите му здравословни проблеми? Няма ли как и тук да се възползваме от факта, че живеем в силициевата ера?

В тази посока са друга част от разработките на днешния ни герой. „Мога да сложа някакво вещество на чипа и да се науча за какъв сигнал да гледам. Може пробата да е за ковид, а да искам да проследя и какви са нивата на кръвната захар. В една кръвна проба има много молекули и за всяка от тях е възможно да се разбере какво значи даден сигнал, какъв е нейният „пръстов отпечатък“.

Чип и Дейл

Тук проф. Вихър и екипът му включват машинното самообучение, което напоследък всички свикнахме да наричаме „изкуствен интелект“. Обикновеният анализ на данните се оказва недостатъчен, докато алгоритмите успяват да преценят по-точно кой знак от молекулите в пробите какво може да покаже.

„Идеята e да направим универсален апарат, който да измери всичко възможно в пробата кръв“, обяснява проф. Георгиев. „Обикновено, за да направиш кръвни изследвания, ти взимат кръв в епруветка, понякога по 200 мл. А с помощта на транзисторите цялото изследване може да се случва и минимална проба.

Това е така, защото през последните 50 години хората сме се усъвършенствали в това да създаваме съвършени чипове с миниатюрни размери. Вярвам, че скоро ще е възможно с една капка кръв да направя всички изследвания. Лабораторията за милиони долари, с машина колкото стая, да се превърне в биосензор с размерите на чип за телефон. Тогава ще имаме и персонализирана медицина“, убеден е проф. Вихър Георгиев.

Пускай транзистора!

Резултатите са достатъчно обещаващи, че да накарат професора да се насочи основно в тази посока на разработка с комерсиална цел. Той признава, че една от причините да избере тази следваща стъпка, е развитието на науката, което не му харесва. Би предпочел да продължава научната си работа, без да му се налага да навлиза в измеренията на бизнеса. Но във Великобритания – страната, която е избрал за своето професионално развитие, през последните години основен приоритет са военните технологии, за които се насочват най-сериозни средства.

„Заради войната сега във Великобритания парите отиват предимно за оръжие“, казва професорът. И продължава нататък с посоките на изследвания, в които работи. Квантови технологии, с чиято помощ да се създаде следващо поколение GPS навигация, което е много по-прецизно, не е свързано директно със сателитите. Използва гравитационното поле и това му позволява да работи на недостижими за момента с познатите ни технологии пространства, като например под земята или под водата.

Но, ако се върнем на чиповете, дали ще успеем да продължим нататък да изпълняваме закона на Мур?

„Много хора казват, че вече не успяваме, защото е икономически закон“, казва проф. Георгиев. „На всеки 18 месеца трябва да намаляваш два пъти парите, за да си по-конкурентен. Има го все още, ако отидеш да продаваш технологии. При процесорите вече говорим не за нанометри, а за ангстрьоми, една стъпка по-надолу. 10-10 метра. Стигаме до атомна прецизност на материалите и не знаем какво следва нататък“.

Според професора една от възможностите е силициевите чипове да бъдат надградени с възможностите на графена като следващ материал, който да позволи следващите стъпки. Днес в тази битка са останали малко компании – TSMC, Samsung, Intel и Global Foundaries, като първите две водят с няколко дължини пред останалите.

Да сменим чипа

Може би най-перспективната следваща стъпка е „нагоре“ – повечето транзистори до момента са плоски, а големите компании работят за това да се добави измерението нагоре, транзисторите да се подреждат един над друг. Въпреки че все още има твърде много въпроси за това как ще бъдат изградени въпросните блокчета, защото триизмерността идва със своите нови и неочаквани предизвикателства.

Друга голяма посока, както е ставало дума и тук, са квантовите компютри. Днешният ни гост, който е безспорен специалист по темата, е скептичен за тяхното скорошно развитие. Главно заради икономическите ограничения – до момента този тип технологии не успяват да провокират интереса на големите играчи в разработването на чипове, а всяка следваща технология идва не само заради успехите на учените, а и заради икономическия интерес. „Това е големият проблем за квантовите компании. TSMC не искат да работят за тях, защото им говорят за 100 000 чипа. Докато те работят с компании, за които произвеждат милиарди, милиарди чипове, като Apple“.

Още една от парадигмите на днешния ден са биокомпютрите. Проф. Георгиев е на мнение, че в тази посока също се задават новини, но в доста по-различен контекст.

Било компютър

„Нашият мозък, ако е биокомпютър, е хардуер, а софтуерът са книгите, които четем. Ние програмираме този хардуер по някакъв специфичен начин, за да свърши някаква работа. Имаме архитектурата, трябва да измислим алгоритми. Биокомпютърът трябва да е същото. Могат ли да се измислят алгоритми, с които да се програмира биокомпютър? Най-вероятно да. Какви проблеми може да се решават с този биокомпютър? Не знам. Най-вероятно ще има класически компютър за проблеми, които са много добре разработени през последните 50 години. А за конкретни напълно различни решения ще имаме биокомпютър, да кажем във фармацията, който ще симулира как молекулите си взаимодействат“.

А във всичко това ще изпуснем Закона на Мур, защото вече няма да сме способни да „изстискаме“ повече от силициевите чипове…

„Според мен нашият проблем е, че физиката и биологията – природата е една“, казва проф. Георгиев. „Но ние не разбираме достатъчно добре тази природа и затова имаме биология, химия, физика“.

Чипонос

Има ли шанс да разберем физиката на малкото по-добре, така че това да е следващият пробив, който да ни позволи да можем да правим още по-миниатюрни чипове от измеренията на ангстрьоми? „Да, има шанс. Хората постоянно се опитват. Но въпросът е, че както расте изчислителната мощност, така експоненциално се увеличават усилията, времето и парите, които са нужни за следващата стъпка“, казва професорът.

Затова все повече създаването на чипове заприличва на самолетостроенето. Докато едно време всяка страна е имала много производители, постепенно самолетите са станали толкова сложни, че пътническата авиация днес се крепи на две огромни компании – Boeing и Airbus. И това развитие никак не се оказа толкова успешно, когато стигнахме до следващите стъпки. През последните десетилетия самолетостроенето не постига някакви забележителни за обществото пробиви, дори обратното. Пробивите са в имиджа и в самите самолети.

Ако така се случи и с чиповете? Ако делегираме производството им на две световни компании, които лесно да стигнат до демонстративна конкуренция, която по-консервативните и пазарно настроени хора биха оприличили на картел?

„Най-вероятно в бъдеще ще стане същото. TSMC и Samsung ще правят иновации, които ще се случват на всеки 18 месеца, 3, 5 години. Все повече ще търсят откъде да изстискат 5-10% от производителността на даден материал“, казва професорът.

Ледена епоха

В обществения разговор по нашите ширини, през последните години определено сме свикнали да неглижираме науката. И затова е едновременно познато, но и странно, да слушам професора от другия край на континента, от държавата, който дори напусна формалния ни съюз, да говори за проблемите с финансирането. За това, че бюджетите се насочват не към важни посоки като следващите поколения чипове или шансове за диагностика на тежки заболявания, а в технологии за война…

„Според мен живеем в силициевата ера. Всичко покрай нас са полупроводници, искаме ли не, следващата компания на Мъск цели да ги сложи и в мозъка ни и вероятно ще успее. И да искаме, и да не го искаме, това е“. Но коя ли ще е следваща ера след силициева? „Кой да ти каже? Може би киборговата. Дано да не е биокомпютър в пълния смисъл на думата“, усмихва се ученият…

Във вихъра на събитията нямаме много време да се замисляме, да обсъждаме, да планираме далновидно. И аз смятам, че имаме късмета да живеем в най-добрите и интересни времена. Във епоха, когато трябва да взимаме важни решения за нас, като цивилизация и биологичен вид. А накъде ще продължим, все още зависи от всеки от нас.

– Една от идеите на вашата академия е повече млади хора да влязат в образователната система. От какво зависи дали ще се получи?

– Идеята е да помогнем на хора, които имат желание да влязат в класните стаи, да разберат как да го направят.

Да преподаваш в училище, днес е по-достъпно от всякога.

Законът отдавна е променен, един човек, дори без педагогическо образование, може да влезе и да преподава. Учителите и директорите имат възможност да привлекат такъв тип хора и да им помогнат да се реализират успешно в образователната среда.

Нашата академия иска да помогне на хората да придобият всички знания и умения, които са им необходими, за да могат спокойно да преподават. Подготвяме различни обучения, които ще правим до края на годината, едно от тях е за грамотност. Учителката вече има богат опит, преподава и на студенти. И ми каза: „когато започвах, ми беше изключително трудно, защото не знаех толкова много неща – нормативна рамка, инструменти, как да си планирам една учебна година, един час, какво да направя за децата, как да подходя към всеки казус, който ми се случва“. Това е нещо, с което се сблъсква всеки млад учител и има нужда от повече подкрепа.

Това не означава, че в университета не се показва, даже имат задължителна практика, но по това, което виждам и усещам, няма достатъчно инструменти и практики, които да се дадат директно на учителите, за да могат да ги въведат в часовете си.

За да се запишат повече хора, трябва да се разбере, че това да си учител е нещо, което може да се случи за теб.

– Какъв е най-краткият път? Ето, аз съм програмист, ако реша да преподавам, какво трябва да направя?

– Още утре мога да те препоръчам на едно училище и веднага ще те вземат на работа.

Това е най-краткият път – да намериш училище, в което има нуждата от такъв човек.

Вземането е лесно, следващата стъпка е доста по-важна, именно за нея става дума. Най-краткият път е да намериш училище, което е готово да инвестира в теб.

– Как изглеждаше твоят път?

– Когато отидох в училище за първи път, вече имах опит като човек, водил обучения на възрастни и извънкласни дейности на ученици. При мен не се случи по най-краткия път, защото имам опит от 7-8 години с обучения на търговски персонал; имам подготовка в преподаването.

Просто един приятел учител ми каза: „Ачо, трябва ни човек, който да преподава програмиране. Ти водиш извънкласни дейности, дай да пробваме“. Пробвахме и се оказа, че се получава. И е много

отблагодаряващото се, защото децата искрено се радват, когато виждат учител, който идва от практиката.

А ако нямаш опит в преподаването, според мен най-прекият път е нашата академия. За 9 месеца – от октомври до юни, ние ще дадем всички знания и умения на тези хора, които ще са готови да влязат в училище.

На 10-тина души вече съм помагал да влязат в часове в различни училища, в момента продължават да преподават двама-трима. Останалите или нямаха знанията, уменията, или пък разбраха, че не е точно за тях. Но го разбраха по трудния път.

Нашата подготовка ще помага на такъв човек да започне работа още следващия септември. Това, което ще направим допълнително скоро, е с университети партньори да запишем човека в педагогическа следдипломна квалификация, която много университети в България предлагат. С нея ставаш правоспособен учител по това, което си завършил като висше образование.

– Какво те изненада, когато попадна в училище? Кое не беше очаквал?

– Може би най-много ме изненада, че

трябва да бъда не просто човекът, който предава знания, а и който слуша, разбира учениците и ги подкрепя, дори в техните ежедневни неволи.

Веднага ми изниква един ден в първата учебна година, влиза осми клас след някаква тежка класна работа. Всичките изглеждат уморени, отегчени, тъжни. Аз съм си планирал да им преподавам нещо сложно и да си казвам: „Окей, явно няма да го правим. Искате ли да играете?“. Всичките отварят очи. „Днес няма да правим нищо, ще ви оставя да играете. Само искам да сте по-тихи.“

Толкова много се зарадваха, следващия час, дойдоха с такова желание! Очакваха, че пак ще играем, казах им: „Не, този път ще правим нещо друго“. Обаче заради това, че ги слушах, видях и разбрах, че този момент не е най-добрият да преподавам ново знание, следващия път те бяха много по-мотивирани да учат.

Тогава реагирах първосигнално, инстинктивно, дори не се замислих. След това много съм анализирал тази ситуация, дали това наистина е било най-правилното решение в този момент. И осъзнавам, че е било. В момента се опитвам да бъда по-осъзнат, когато взимам такива решения, така че да са спрямо настоящия интерес на децата.

– Защо според теб стигнахме до ситуация, в която учителската професия е застаряваща?

– Според мен защото

учителската професия десетилетия наред не е била на най-висока почит.

Когато бях ученик, може би това идва и от семейството, моите родители винаги са се отнасяли с уважение към учителите. Много рядко съм си позволявал нещо неуважително и то обикновено е било, за да се покажа като готин в някаква група. Но винаги ми е било тъжно.

Но след 2000 г. мисля, че вече нямаше толкова голямо уважение към учителите. Заради по-ниските заплати, заради много неща, които са се случвали през годините.

Министерството на образованието през последните години направи няколко много полезни стъпки – вдигна минималната работна заплата на учителите, а това веднага вдигна и средната им заплата. Създадоха много инструменти, с които да стимулират ученето, развитието на тези учители, подпомагат директорите.

Да, не работи еднакво добре навсякъде, но определено направиха добри стъпки. Минималната работна заплата на един учител, по дефиниция вече е два пъти по-висока от общата. Което означава, че когато се вдига минималната работна заплата, веднага я следва и тази на учителите.

В момента чисто е около 1500 лева, един учител започва веднага с толкова , без никакъв въпрос. А в едно малко населено място това е доста добра заплата.

И това е нещо, което не се знае масово. Затова повечето млади хора нямат интерес и естествено се стига до застаряване. Хората в системата масово са претоварени, особено учителите по математика и природни науки, вземат повече от задължителните часове. Просто защото няма кадри. Именно затова направихме академията.

– Колко хора трябва да влязат в системата, за да е добре работеща, балансирана възрастово, да има достатъчно подготвени учители по всички предмети?

– В момента имаме около 80 000 учители. НСИ дава официална статистика от около 67 000, но само от общообразователните училища, в нея не влизат професионалните гимназии.

Тези около 80 000 учители покриват необходимостта, да кажем, на 90%. 90 000, в перфектния вариант 100 000 учители, биха покрили цялата нужда на страната. Това е регулирана професия, няма как да има много повече.

По-големият проблем е, че

15% от учителите вече са в пенсионна възраст.

Те не би трябвало да работят, ако има млади хора и не е въпрос дали го искат – по закон, ако човек, който не е пенсионер, може да заеме дадена позиция, училището е задължено да го вземе.

Тези 15% са огромната нужда на системата в момента. 10 000 – 12 000 души. А нагоре има още 20 000 – 25 000, които е добре да се включат.

В същото време всяка година от университетите излизат около 20 000 души с педагогическа правоспособност и далеч не всички стават учители. Защо е така? От една страна, според мен, това са филолози, които не са влезли, за да учат педагогика. Много голяма част от тях продължават в други посоки – стават преводачи, консултанти. Така или иначе, има сериозна липса, която не се покрива от университетите.

– Според теб как трябва да преподаваме технологиите? Всяка година, всеки месец в тази област се случва нещо голямо, напоследък е изкуственият интелект. Обаче образованието е консервативна система, която не може всяка година да сменя учебния план и да въвежда нови неща. Как трябва да подхождаме?

– В нашата цялостна програма първите 3 от 9 месеца – 1/3 от преподаването, са дигитални умения за учители. Три месеца, в които сме се фокусирали само върху това, защото вярваме, че е много важно, за да може тези учители да са успешни в настоящата реалност.

Според нас технологиите трябва да се преподават в другите предмети и през тях, а не като отделен предмет.

В момента имаме „Компютърно моделиране и информационни технологии“, което започва от трети клас. Там се преподава начинът, по който да използваш компютъра за конкретни задачи. Това за мен е много ценно и такъв тип предмет е важно да съществува до определена година.

След това се появяват предметите „Информатика“ и „Информационни технологии“, като се учи и програмиране. Според държавния стандарт във всяка точка на България трябва да се учи HTML и CSS, начинът, по който работят уеб сайтовете.

Това за мен е много ценно, точно колкото история, география, физика, химия. Все са предмети, които не те правят химик на световно ниво, но те правят човек, който разбира как работят градивните блокчета на тази наука.

След като завършиш училище, може да нямаш никакъв интерес към химията и никога да не я погледнеш, но е ценно да имаш базови знания.

Според мен обаче информационните технологии не трябва да се преподават като отделен предмет, а във всеки предмет учителите да ги използват, за да преподават. Тогава те, по подразбиране, ще очакват и от учениците да ги използват, за да научат по този предмет или да покажат знания. Затова според мен е много важно всеки учител да има дигитални умения, които да прилага в своите часове, за да може и учениците да го правят.

– Обаче това е трудно да се случи и заради системата, и заради застаряването, и защото има поколенческа бариера за технологиите.

– Направихме едно обучение за медийна грамотност и изкуствен интелект – два елемента от дигиталните компетенции. Как да разпознаеш фалшиви новини, да боравиш с информация по адекватен начин, да проверяваш източници и как да използваш най-новото нещо – изкуствения интелект. Много голяма част от учителите, които се записаха, бяха възрастни.

Те имаха много голям интерес да се развиват. Според мен не е възрастовата бариера това, което пречи. Защото базовото ниво на разбиране на тези технологии не е невъзможно за всеки. Не мисля, че един по-възрастен учител би имал по-голяма трудност да разбере базовите постановки и да използва търсене в Google по адекватен начин с параметри, да покаже на учениците как бързо и лесно да стигат до правилната информация.

Тези по-възрастни учители казват, че учениците им се интересуват от тези теми. Те не се борят със себе си, а с това да бъдат в крак с учениците, което е много адекватно и много ценно.

Бариерата е подобна на тази по математика. Много приятели ми казват, че не са добри в нея, идва сметката и отказват да сметнат колко дължат. Това е абсурдна постановка да не можеш да събереш 2-3 числа. Това е бягане от отговорност под една или друга форма.

Според мен така е в училище с дигиталните умения. Те са нещо, което може да бъде прието от всеки. Особено това базово ниво, абсолютно всеки учител може да го направи.

– Стига да има желание, сили да се развива. Спомена изкуствения интелект – свикнаха ли вече учителите, че това не е просто нещо, което ще пише домашните, а може да е и полезно?

– Начинът, по който сме построили нашето обучение, е, че първо разказваме за инструментите с изкуствен интелект, които са в помощ на ученика пред учителите. Казвам: „ИИ може да се използва от учениците така и така. И – изненада! – те дори вече го използват по този начин. Ако им давате такъв тип домашни, изкуственият интелект може да ги напише“.

Първо се опитвам дори да им засиля тази представа, че ИИ може да е нещо лошо, за да може в такава крайност да отиде, че да си кажат: „Добре, значи няма отърване от него, а какво да направим?“. Да стигнат до прозрението, че трябва да знаят каква е тази технология.

След това започвам да им показвам инструменти в помощ на учителя. Концепцията е, че ИИ е много умен съсед, с когото нямаш никакъв визуален контакт. Имаш една врата, под която пускаш листчета, после той ти връща други. Той е много умен, но няма никаква представа за теб, никога не те е виждал, но може да прави много добри неща. Трябва да му дадеш достатъчно контекст, да му кажеш каква е твоята цел, за да може да ти помогне. Ако му кажеш: „Реши ми задачата, която учителят по математика ми е дал“, ще я реши, без да те пита.

Докато, ако учителят постави задачата така, че ученикът да трябва да обясни решението – окей, имаш решение, но искам да ми го разкажеш. Написал си есе, разкажи ми защо стигнал до тези изводи?

Много бързо и лесно може да се хване дали този ученик има собствено разсъждение за това, или използва инструмент с изкуствен интелект.

Стигам дотам на края на това обучение, че изкуственият интелект помага, за да разширява дистанцията между учителите, които просто взимат даден материал и го предават на учениците си и тези, които наистина мислят, разбират, искат да направят нещо повече с този клас, с тези ученици.

Завършваме обучението с инструмента „Обърната класна стая“. Много учители ни казват, че се притесняват, че децата пишат домашните с ИИ. Не им ги давайте като домашна, дайте им го като подготовка за следващия час. Дайте им същите задачи, преди да сте предали материала. Те ще намерят отговорите, 50% от тях най-вероятно ще са грешни, обаче ще имаш поле да обсъждаш защо са грешни и да предадеш новото знание, след като те вече са използвали „суперготиния инструмент ИИ“. И ти много лесно можеш да го обориш, просто защото е решил задачата грешно, 2 и 2 не е равно на 5. Вярвам, че това може да се случи в почти всеки предмет.

– Не знам дали ти е попадал моят експеримент – съзтезавах се с ChatGPT кой ще изкара повече на матурата по български и литература. И двамата изкарахме доста добри оценки, но го победих с малко. Имаше допълнителната задача – проверителят да различи кой е моят отговор и той се справи заради литературно-интерпретативното съчинение.

– Дори да може да напише достатъчно добро съчинение, не мисля, че е лошо. Ако това се случи, би трябвало ние да започнем да мислим на системно ниво.

Окей, досега учителят е искал от ученика да напише съчинение, вече има инструмент, който го прави.

Тогава учителят може да поиска от ученика да изгради система от такъв тип съчинения и да намери приликите и разликите между тях, което ИИ също може да направи. Обаче този анализ, който се случва след това, е умение, което ти трябва много често в реалния живот. Виждаш супер много информация и правиш връзки, така работи мозъкът – опитва да извади смислена информация от тези данни.

Добре, ИИ може да прави една от задачите. Дай на детето 10 такива задачи! То да реши 10-те, да направи аналогии, да свърже тези идеи, да разбере защо или да използва 10 различни ИИ платформи и да види каква е приликата и разликата между тези модели, защо е така, на какви данни са тренирани. Така имаш следващите задачи, които могат да свършат същата работа като литературно-интерпретативното съчинение.

По моето разбиране целта му е учителят да разбере дали даден ученик е разбрал това, което интерпретира – дали го е прочел, дали е минало през него, дали го интерпретира по някакъв смислен, логически свързан начин.

– И дали може да се изрази пълноценно.

– Точно изразяването е нещото, което може би е най-трудно за него. Когато имаш инструмент, който може да ти пише изразните средства, ти губиш интерес да ги развиваш, което означава, че може да спреш да ги имаш. Може ми там трябва да се мисли как да се подобри подходът.

– Бил Гейтс, още когато се появи ChatGPT, каза, че това е революция точно заради образованието и здравеопазването. Просто защото огромна част от света, която никога не имала достъп, вече може да има учител или лекар. Според теб задават ли се големи промени в образованието заради ИИ?

– Според мен огромни, революционни промени няма да настъпят. Както не са настъпили след въвеждането на компютъра. Има еволюционни промени, много добри неща се случват, но те не са тотална промяна.

Събирането на група от деца с един или няколко възрастни, които да правят нещо заедно, според мен няма да се промени. Това ще остане като начин на затвърждаване или фокусиране върху даден конкретен елемент от знания, умения или нагласа.

По-скоро това, в което ще помогне ИИ, е, както казах, да обърне класните стаи. Първо, те да не бъдат: „Аз, учителят, сега ще ти кажа на теб, ученика, какво трябва да знаеш!“. И в момента добрите учители не го правят, но просто ще изчезне.

Ще се обърне тази схема, в която учителят е отпред, а децата гледат към него. „Лусио Архитекти“ са българско студио, правят дизайн на училища и имат много успешни примери за начин, по който се образува учебната среда. Тя да не е задължително децата да гледат гърбовете на другите и един учител отпред, а по-скоро е пространство, което може да се обърне. Малки групички да работят по някаква задача; голям кръг, в който да се дискутира, в единия ъгъл нещо се случва, в другия. Променящи се пространства, които да позволяват пак един или няколко възрастни с повече на брой деца да правят някакъв процес.

Това нещо няма да се промени. Физическата нужда тези хора да се събират заедно няма да изчезне, поне не с ИИ.

Може да стане с виртуалната, добавената реалност, но тази технология все още е по-слабо развита.

– Но и не бива да я подценяваме.

– Според мен всичко това вече ще помогне да излязат такъв тип революционни образователни системи. Имам идея за една такава. Не е задължително учебната година да бъде от септември до юни – 9 месеца, в които всеки ден отиваш на училище и правиш нещо конкретно, а после имаш 2-3 месеца ваканция.

Една такава революционна образователна система със сигурност няма да е масовият начин на обучение, но вярвам, че за някои ще е много ценна. Децата имат нужда от почивка, но не и 2-3 месеца, фокусирани в лятото. Аз си представям, че годината може да се разделя на три четиримесечни раздела от по три месеца обучение и месец почивка.

И това обучение не е задължително да се случва физически на едно място. Два месеца се подготвят задания, работи се с тези ученици дистанционно, като се дават твърдите неща, които трябва да разберат, да научат, да подготвят. Един месец има ударна работа в екип, физически се събират на едно място, за да могат да подготвят всичко това.

Това нещо с технологиите може да се направи много добре. Изисква драстична промяна в ежедневието на родителите, на учителите, на всички, но според мен ще помогне на учениците, които имат нужда от повече самостоятелно време и по пълноценна почивка. Без 3 месеца ваканция, след които да започват отначало.

– Биха помогнали доста нови явления – например дистанционната работа. И пак проблемът е, че става дума за много консервативна система. Интервюирал съм и учител, който никога не е стъпвал в училище. Докато има много какво да променяме и развиваме. Сегашната учебна година е измислена заради работата на полето – да могат децата да помагат до 15 септември. Трудно и бавно се променят нещата…

– Според мен ще се виждат такъв тип революции. И в някакъв момент, не задължително заради технологиите, ще има успешни примери, които се прилагат все повече и повече и в по-консервативната гледна точка на образованието.

А защо е консервативна? Мисля си в контекста на това защо има частни уроци. Родителите искат своето спокойствие, което да рефлектира в това: „Аз съм сигурен, че това дете може да се справи на даден изпит“. Може да е матура, класна работа. Има много конкретни моменти, в които се проверява знанието, детето трябва да даде 100% от себе си, и ако не успее, това може да рефлектира много лошо на дългосрочното му развитие.

Тази система е консервативна точно защото, ако нещо се промени, то може да е лошо за цяло едно поколение.

Въпреки че много ясно се видя с пандемията, че от днес за утре минахме в онлайн обучение, което е коренна промяна на цялостната образователна система! И се оказа, че става. Може би не на 100% от това, което би било иначе, но става. Ще виждаме все повече такива промени.

– Интересни промени се задават и заради технологиите, и изкуствения интелект… А използвам случай да те поканя – и теб и всички читатели, да се включите в една важна анкета за отношението ни към него – тук. Благодаря ти и дано в „Синдео“ се запишат много и талантливи бъдещи учители!

– Включи се в дискусията за това защо си струва да се занимава днес у нас човек с наука. После гледах твои интервюта и винаги те питат как така, защо се върна? Защо според теб звучи толкова странно, че човек, който може да работи в Оксфорд, избира да си „прокопае“ лаборатория насред Студентския град в София?

– Никак не обичам тази посока. Питат ме все това, защото сме израснали в 90-те години, когато

непрекъснато се изтъкваше по медиите, че всеки кадърен човек трябва да замине нанякъде.

И сега, като се връщат някои хора, другите се изненадват.

На мен не ми харесва, когато се повдига тази тема. Видиш ли, все едно съм дошъл тук и трябва да се постеля червеният килим.

Това не е жертва. Виж, за мен просто беше по-добре да се върна. Защото, ако остана в чужбина, нямаше да имам някакъв шанс за някаква постоянна работа, постоянно развитие. Там в науката си на временни договори, които са едногодишни, планираш всяка година и трябва да имаш голям късмет да се освободи място в университет. В „Теория на големия взрив“, когато почине някой професор, всички си казваха: „Сега ще се отвори tenure“. В чужбина така наричат, когато имаш шанс за постоянно развитие.

За мен вариантът беше да остана на постдокторантура, една година тук, една година там. Хора, които до 45-50 г. се местят из целия свят.

– Все пак, Оксфорд, там се прави голямата наука.

– За Оксфорд не искам да говоря. Предния път,

когато бях казал, че тук ми е по-добре, отколкото там, имаше коментари под този материал как те подбирали само най-добрите, той не е добър, затова не е останал там.

На мен ми предложиха да остана, имаха нов проект. И досега продължават да развиват това, с което се занимавах там, даже го комерсиализират. Моят принос е много малък, нека не звучи все едно съм им оставил кой знае какво. Просто не исках временни договори. Не исках на 30 г. целият ми свят да е в един куфар и да знам, че скоро ще го взема и ще ходя в следващия университет.

– Не е ли малко сбъркана тази система, след като отказва хора като теб?

– Ти трябва да се мотивираш, да се бориш, ако наистина го искаш, но накрая се чудиш закакво. Където и да отида, ако ми предложат постоянен договор, това, което ще развивам като наука, ще бъдат техните проекти. Тоест трябва да инвестирам себе си за нечии други идеи. Докато тук имам шанса да развивам моите си идеи, да кандидатствам за средства, да развия моя лаборатория и в тази лаборатория да съм само аз. Човекът – група, както се шегувам по конференциите. И това е големия плюс.

При нас е възможно, защото няма кой знае каква конкуренция. В Оксфорд, ако пуснат обява, ще имат десетки кандидати от цял свят, които не знаят защо кандидатстват, не знаят, че е Оксфорд и искат да са там. И това малко изкривява нещата. Тяхната система, където се получава конкуренция, подбират и сортират, не гарантира, че наистина най-качественият човек ще се намести на позицията. Не го казвам като „гроздето е кисело“. Просто мисля, че критериите, които имат, са леко субективни.

– Науката не се ли прави в големи екипи? Какво може да направи сам един „човек-лаборатория“?

– Не, аз не работя сам, партнирам си със Софийския университет – с доц. Нина Кънева започнахме още като студенти да се занимаваме с нанотехнологии, 2007 г. Сега имаме проект по фонд „Научни изследвания“ – КП-06-Н59-11. Код, достоен за изследване от нумеролози, но пък с тази комбинация уцелихме кариерен рестарт в науката с Нина и ми помогна да си изградя лабораторията. Работя също с БАН, в началото ми трябваше време да направя контакти и да намеря качествени хора. Работя и с колеги в Швеция, при бившия ми ръководител, който много искаше да се върна.

Просто реших, че ми е по-добре тук, за да мога да си развивам своите идеи.

Малко трудно беше в началото, към 2018 г., защото нямаше нищо. Но вече имам какво ли не – от 3Д принтер до фреза. Човек започва с малки стъпки, от нулата, привлича си финансиране, купува апаратура малко по-малко. Така топката се завърта, става по-голяма и накрая вече имам достатъчно, за да правя това, което правех преди.

– Какво точно правиш?

– Занимавам се с поставянето на тънки слоеве от различни материали, които могат да поглъщат светлина. Дебели са около 100 нанометра, 1/500 от дебелината на косъм. Материалът е прозрачен, но може да поглъща ултравиолетова светлина и да я превръща в химическа енергия.

Едно от приложенията са самопочистващи се повърхности. Око покрия с този слой очилата си, които постоянно се цапат, ако изляза на слънце, всички мазни петна ще се саморазградят. Това се ползва и в соларните панели. С времето по тях се натрупва мръсотия и това намалява ефективността, а почистването е много трудно. Освен това по метода, който разработвам, такива слоеве се нанасят много по-евтино, не се налага вакуумно отлагане, както е сега в индустрията.

На базата на това стъпихме и при други неща. Развихме как чрез същата технология

да правим малки електронни схеми върху стъкло.

Решихме да пробваме също дали стават за сензори за пот. Да кажем, искаме да измерим в потта има ли някакъв протеин, който е маркер за някаква болест. Сензори за влага също съм правил по този начин, сега правя сензори за топлина.

– От 2004 г. пиша за наука, тогава толкова много специалисти казваха, че нанотехнологии през следващите 10 години ще навлязат навсякъде, ще променят живота ни, както е сега с изкуствения интелект. Защо не се случи нещо подобно?

– На всеки десетина години има по нещо такова, което се превръща в маркетингов инструмент.

Има много примери. Когато се появи такава гореща тема в науката, всички започват с това да се занимават – „ще напиша, че правя наноструктури, като кандидатствам за пари, това е хит сега и ще ме финансират по-лесно“. Преди 20 години е било така, после това минава като маркетингов инструмент.

Сега се случва с изкуствения интелект. Всичките компании, които правят течности за чистачки, тогава биха писали, че използват нанотехнологии, а сега изкуствен интелект. Често съм се чудил, като гледам на етикета – какво точно е наномицеларна вода за почистване на лице.

Квантовите компютри, 3Д принтиране… Все изключително

пищни тема за научни изследвания и накрая реално няма кой знае какви приложения, които ни променят живота.

Определено мисля, че става дума за маркетинг.

Има, разбира се, и някои примери. Вече самопочистващите се прозорци се използват – двете най-големи компании в бранша предлагат такова архитектурно стъкло за всички високи сгради, където архитектите решават да са обгърнати в стъкло. Но пак, за съжаление, както в науката, така и в маркетинга има такива ключови думи, закачки, които периодично се променят…

– А защо по някакъв начини химията е встрани от медийния интерес? През последните години не се сещам за някакво големи новини. Да кажем за физика, за компютърни науки, доста повече се говори.

– Това е много интересно – каква е разликата между химията и физиката. Винаги съм се чувствал някак горд, че съм от минорната група на химиците, но и чувствам, че сме подценени като полза за обществото. Като се замисляш, физиката тръгва от философията. Значи едно време, преди 2000 години, оттам е започнало всичко.

Докато химията – имали сме алхимия, която е била по-близо до духовното и е било по-трудно да се разбере какво точно правят там. Не е намирало приложение, основно е било занаятчийство. Химията реално тръгва от металургията.

Тя просто е по-приложна и затова не мисля, че създава кой знае какви големи новини от интерес за медиите.

– Някак обществото е с впечатление, че всичко в химията е открито. Извинявам се за крайната генерализация, така ми се струва.

– Ако се замисляш – като се синтезира нов химичен елемент, от който на практика няма абсолютно никаква полза, винаги е новина. Тъй като там все пак има елемент на надпревара. Двата края на света се състезават кой ще измисли следващия, кой ще успее да го синтезира. Когато успеят, приложения няма.

– Прословутият изкуствен интелект, за който стана думата, има ли приложения в химията? Има ли места, в които той може да доведе до пробив? Например – в много по-бързото генериране на нови материали…

– Имам колеги, които се занимават с машинно обучение за предсказване на свойствата на вещества. Все повече го виждам и по научни публикации – „нашата група използва машинно обучение и предсказахме, че материалът, който ще има оптимални свойства за дадено приложение, ще бъде със състава XYZ. Не сме го направили, не сме пробвали дали този материал наистина ще бъде толкова полезен“. Целта според мен е статията да изпъква и пак е основно маркетинг.

Аз съм завършил компютърна химия и основното, за което ни готвеха, беше как да използваме симулации, за да предсказваме свойства на вещества. Честно казано,

колкото и да е атрактивно да се сложи „изкуствен интелект“ в заглавието на една химична статия, мисля, че не е чак толкова успешно.

Преди 20-ина години имаше друго нещо, което се наричаше QSAR. Идеята там беше, че ако ти си фармацевтичната индустрия и искаш да направиш някакво лекарство, знаеш молекулата как трябва да изглежда, но имаш няколко хиляди варианта и не знаеш коя ще е най-активна. Това, което правеха там, беше подобно на машинно обучение. Синтезират няколко варианта, най-крайните, измерват някакви свойства за тях, вкарват ги в компютър, създават статистически модел и след това за всички останали 2000 варианта можеш да предсказваш какви ще са ефектите.

– Но пък преди седмици Google обявиха, че имат нов модел, който ще създава нови материали изключително бързо и така ще успеем да напреднем много бързо в развитието на компютрите. Ти си по-скоро скептичен.

– Просто това не е ново… Изчислителните похвати в химията са от 70-те. След като аз през 2007 г. в Софийския университет съм учил компютърна химията… точно това правехме на практика. Целта беше не да предскажем, да създадем нов материал, чисто на компютъра, но да може той да ни даде възможност да си обясним откъде идват свойствата на този материал, каква структура трябва да има, за да върши задачата, която очакваме.

Разработването на нови материали е по-евтино и по-бързо на компютър. Но, за съжаление, се оказва, че не винаги е съвсем правилно. Имаше много публикации, дори в Nature, където предсказват с машинно самообучение потенциални кандидати за материал, да кажем, за приложение в литиево-йонните батерии – да имат по-добро съотношение тегло към капацитети. Предсказват кой е най-добрият от 5000 варианта, но накрая се оказва, че това, като се синтезира на практика, не върши същата работа.

И проблемът е, че

този начин на предсказване, на синтезиране на материали на компютъра, е толкова добър, колкото са добри нашите разбирания

за връзката между структурата и свойствата на материалите.

– Само че идеята е, че алгоритъмът ще е по-безпристрастен от нас.

– Но ще се базира на това, което знаем. Тоест, аз мога да знам, че ако имам една сплав от мед и цинк, при три различни съотношения ще съм измерил плътността, електропроводимостта. Ще кажа на компютъра да ми предскаже сплав, в която тези два метала са в най-подходящото съотношение, за да имам дадено съпротивление, а този компютър ще се базира на петте точки, които съм измерил. Тоест, моите разбирания за реалността може да са грешни.

ИИ, машинното самообучение, са полезни за химията. Да, за химията може да кажеш, че всичко е открито, но много често се оказва, че нещата, които вярваме, че разбираме, са само до някакво приближение.

Разказвам го и на моите студенти. В края на XIX век има лекция в Кралската научна общност в Англия, където един лорд казва, че

вече знаем абсолютно всичко за света, до най-малкия елемент.

Знаем, че има атоми и нищо ново няма да бъде открито. Само че няколко години по-късно вземат, че откриват електрона, после протона, че в протона има други неща. Накрая се оказва, че нашата идея за атома е абсолютно грешна.

– И даже трябва да му сменим името – идва от „неделим“. А още му казваме така.

– Не само, минаваме през три етапа. Първо имаме модела с едно положително ядро, в което плуват електроните, „моделът на сливовия пудинг“. После Ръдърфорд открива, че ядрото е много малко, то е в центъра, а около него се въртят електроните. После идва Шрьодингер и обърква още повече нещата.

Така че има неща, които още не разбираме. Само дотолкова, че да ги ползваме в практиката, но мисля, че за фундаменталните въпроси има още какво да се желае.

– Какво очакваш да се случи в тази посока през следващите години?

– Моите теми, на химията, са само до най-външния електронен слой, както се шегуват физиците. Не знам какво да очаквам. Но забелязвам, че през последните години Нобеловата награда за химия все повече отива към хора, които не се занимават с химия, а биохимия. Може би материалознанието не е толкова атрактивно в момента.

– Отдавна се занимаваш и с популяризиране на науката. Как според теб можем да я правим по-привлекателна? Да имаме научни инфлуенсъри?

– Малко съм се отдръпнал от тези теми, през последните години се фокусирах върху лабораторията и това да задвижда някакви проекти.

– Но тенденциите са същите. А и се срещаш с млади хора, на които преподаваш.

– Когато се върнах в България, минах и през СУ, но там нямаше възможност да остана, така попаднах в Техническия университет. И открих, че е невероятно голям плюс да преподаваш химия на хора, които са инженери. За тях химията е нещо, което не вярват, че ще им е необходимо, а и не са наблягали много в училище. Но като дойдат тук,

когато аз се опитам да им я представя, забелязвам как се впечатляват колко интересна е всъщност.

Като видя на един човек как му е интересно това, с което се занимава и съм способен да задържа вниманието му за 45 минути, преди да прави самите експерименти, това ми доставя удоволствие.

Иначе, за научените инфлуенсъри, в YouTube има доста добри канали, където се показва наука. Бих казал, че някои от тях може би правят дори по-интересни неща от това, което съм виждал мои колеги да правят в лаборатории. Breaking tabs е такъв пример– ютюбър, който има сканираш микроскоп, атомносилов микроскоп – оборудване, което някои университети нямат, и прави интересни видеа. В едно от последните показа как на парче стъкло, каквото аз правя тук, изгради нещо като примитивен сензор, матрица, която улавя образи.

Проблемът ми е, че тези канали, които са по-специализирани, биха ги гледали по-скоро хора като мен. Докато

някои от общообразователните канали за наука понякога дават подвеждаща информация.

Веритасиум, примерно, е изключително популярен, но понякога са леко подвеждащи.

Причината е, че ти, когато си по-скоро склонен да си инфлуенсър, отколкото учен, ще гледаш да направиш по-атрактивно това, което представяш и ще загубиш някои от научните страни.

– И това са много силни примерни. Но в България си нямаме май нещо, което да се доближава и до двете посоки. Мисля, че това е някаква функция от целия интерес на обществото към науката.

– Ако питаш обществото, те имат голям интерес към науката. Всички гледат National Geographic, Discovery… Мисля, че в България тепърва ще се развиваме в това да имаме този тип научно съдържание.

Когато чета книги, ги купувам от електронна книжарница, не влизам изобщо във физическа и причината е, че първите години много ме травмираше, когато отида в която да е книжарница, стигам до секция за наука. И в нея

50% от книгите са езотерика, въпреки че си има отделна, много по-голяма секция за езотерика,

където са паметта на водата и всякакви други такива теми.

На хората това им е интересно, аз го разбирам, но като го вземеш за пример… По-лесно ще е да привлечеш хора да слушат как извънземните ни посещават, отколкото на какъв принцип работят боята за коса или плажното масло, къде е химията там.

Специално за химията хората са предупредени. Според мен тя все още звучи страшно. И скучно. В училище и на мен не ми беше интересна химията. За много от предметите проблемът ми беше, че не разбирах защо учим това. Много по-късно ми стана ясно. Мисля, че нещо подобно бавно, но ще се случи и на обществено ниво.

Какво ли ще стане, ако обърнем стереотипа за изкуствен интелект? Нямаме насреща си един модел, с който например да си чатим, а безброй отделни „индивиди“. Раздаваме им задачи, всеки от тях работи автономно, специализира се в дадена работа, трупа знания по нея, контролира другите…

Целта например е да създават софтуер. Единият модел ще се научи да формулира изискванията, друг да пише програмния код, трети ще подготви визуалната страна, четвърти ще тества кое и как се е получило… и така ще се събере цяла софтуерна фирма, работеща милиони пъти по-бързо от обичайните, защото е изградена не от хора, а от алгоритми.

Колко далечно е днес това бъдеще?

Неотдавна Сам Алтман каза, че именно в тази посока се задават много сериозни пробиви. ИИ агентите са една от областите в компютърните науки, където очакваме големи новини. Следващите поколения изкуствен интелект, способни да решават значително по-сложни и комплексни задачи, допускащи много по-малко грешки. Мнозина от най-големите специалисти казват, че чрез този подход ще извървим следващата голяма стъпка в развитието на изкуствения интелект. Ето защо.

Сговорна дружина

По нашите ширини „агентите“ си остават мистичните фигури, които редят в сянка политическия дневен ред. Нищо, че минаха 35 години откакто са „доносничили“, мине не мине месец и все ще се появи поредният списък с досиета.

Тези агенти са съвсем други, те са добри герои, като колегата си 007. Става дума за различна концепция за това как да използваме по най-пълноценния възможен начин изкуственият интелект.

Замисляли ли сте се, че у дома ви се разхожда… таен агент? Ако например имате прахосмукачка робот, то тя отговаря на критериите за ИИ агент, а и че е таен спор няма – та нали не ви се е представила като такъв?

Но спокойно, няма да я видите в следващия списък на комисията по досиетата.

Тя обаче отговаря напълно на дефиницията що е „ИИ агент“. Да, може да е далеч от сценария със сложните задачи, с който започнахме, просто защото се намира по-ниско в йерархията на този тип системи. ИИ агентите могат да бъдат доста различни типове, някои вече са около нас, но по-интересни са другите, тези, които ще могат да реализират сценария, с който започнахме. Да решават комплексни проблеми.

Нещатен сътрудник

Задължителната кратка дефиниция: ИИ агентът е програма с изкуствен интелект, на която е поставена конкретна задача. Може да е физически, както споменатата прахосмукачка, или изцяло софтуерен. И другото задължително условие – да може да действа автономно в рамките на определени ограничения. Точно както прахосмукачката решава как точно да обиколи хола ви, но не би отишла извън границите, които сте ѝ поставили.

Една от интригуващите посоки на развитие са персонализираните агенти. Наш личен супергерой, способен да ни помага в толкова много и разнообразни задачи. Разбира се, бъдещето изглежда доста замислящо и мотивиращо, когато имаме съвършения личен асистент. Наш си Джийвс или Уотсън… или пък лично наше копие, обучено така, че да ни наподобява максимално добре. Друг един Георги, на когото да делегирам само скучните задачи и тези, които смятам, че ще изпълни добре. Писането на тези материали поне за момента бих оставил за себе си. (Опитвал съм – забавно е.)

За момента, така или иначе, много по-напреднало е разработването на ИИ агенти, които да извършват конкретна, строго определена задача. Един представен неотдавна агент – SIMA на Google DeepMind, е специализиран в 3D видеоигрите. Обучен да дадено заглавие, той става способен да се справя с около 600 умения – от навигация в игрите до това да минава дори най-трудните задачи. Ама… ако и самата игра на игри делегираме на алгоритмите, тогава какво наистина ще остане за нас?

Щирлиц

При обявяването си хит беше системата Devin. Адашът на родната минерална вода обещаваше да изпълнява точно това, с което започнахме – да създава софтуер с помощта на агенти. Представянето му се превърна в огромна новина за софтуерния свят, ставаше дума за пионерна разработка в тази посока, която вече е готова да поеме цели 13,86% от работата… което, при подобна скъпа и високоспециализирана дейност са си доста спестени пари.

Просто му даваш задачата и той прави всичко останало – от концепцията за това как да изглежда програмата, през архитектурата, писането на самия код, писането на тестове към него, тестването. Демонстрацията беше повече от впечатляваща, защото наистина изглеждаше как първият „ИИ софтуерен инженер“, както го нарекоха създателите, може да вземе хляба на мнозина.

Само че, поне засега, така и не се е чуло системата да е навлязла масово в практиката. Вероятно все още се е оказало по-скъпо да трябва след това софтуерните специалисти да проверяват и поправят всичко, което не се е случило както трябва, вместо да го създадат сами.

И все пак, нека го кажа отново – става дума за пионерна разработка в област, в която напредъкът се случва изключително бързо, достатъчно е да посочим като пример скоростта, с която алгоритмите се научиха да създават изображения. Или обратното – има области, в които като че ли напредъкът изглежда зациклил.

Неотдавна известният изследовател Андрю Енджи написа, че според него ИИ агентите са следващото голямо направление, що се отнася до компютърния превод. Защото лесно могат да работят на няколко нива, агент след агент да преценява колко добре се е справил предходният състезател и да подобрява резултата му.

Ръка за ръка

Разбира се, идеята съвсем не е нова, на този принцип работят GAN мрежите, които първи се оказаха способни да създават неразличими човешки лица – ако едната невронна мрежа има за цел да генерира, другата работи, за да преценява колко добре се е справила първата.

И все пак, следващата стъпка стана възможна с развитието от последните години на големите езикови модели. Започнаха да се роят много начинания, с чиято помощ човек може да си направи малка армия от агенти с най-различни цели. Например да впрегне няколко инстанции на ChatGPT да си говорят в търсене на дадено решение, да обсъждат, докато стигнат до консенсус. Ето един подход, при който резултатът на даден въпрос би бил много по-добър и в по-голяма степен лишен от големия недъг на този тип модели – халюцинациите.

Пример за подобно приложение е AI Agent – апликация, с която просто избираш име, възлагаш задача на своя ИИ агент, посочваш модел на GPT да използва и следиш резултата. Нужни са минимални познания по програмиране, скоро това вероятно ще става и без тях. Друг популярен проект, който дава подобни възможности, е AutoGPT. Също и BabyAGI… ама чакайте, бебе генерален изкуствен интелект, толкова ли сме близо? И за това ще стане дума.

Мис таен агент

За разлика от чатбот като ChatGPT, на агентите не е необходимо постоянно да изпращате въпроси, инструкции, задания. При този подход те работят, докато изпълнят поставената си цел или стигнат дадено ограничение. Именно затова днешните ни герои се смятат за следващата стъпка в развитието на изкуствения интелект – заради самостоятелността.

ИИ агентите се превръщат в мощно оръжие тогава, когато имат възможността да се усъвършенстват, да се учат. Да, в прахосмукачката ни също има развит изкуствен интелект, който знае как оптимално да обиколи жилището ни, но всичко това се случва в рамките на дадени правила. Ако агентът, когото помолим да работи като журналист, е способен да се подобрява на базата на обратната връзка, ако това с времето го прави по-добър в изпълняването на задачи, тогава вече нещата стават не само интересни, но и ограничени почти само от въображението…

Добре дошли в първия виртуален град! Преди година учени от Станфордския университет използваха моделите на OpenAI, за да създадат цяло „селище“, обитавано от 25 виртуални агента. Всеки от тях имаше базови спомени и характер, бяха пуснати да си живеят софтуерно във виртуалния си град – нещо, подобно на видеоигра. 25-имата получиха имена, възраст, професия, семейство, интереси и вродени навици. И оттам нататък бяха пуснати да си взаимодействат, без да им се дават никакви допълнителни указания – управляваше ги само големият езиков модел.

Комисията по досиетата

Резултатът? Постепенно всеки от „хората“ разви характера си, някои даже се залюбиха и си честитяха Свети Валентин. В крайна сметка това, което се получи, беше нещо, подобно на истинско човешко общество – героите си общуваха, запомняха информация, осмисляха преживяванията си и правеха планове за ежедневни дейности.

Ето защо се смята, че агентите могат да са ни изключително полезни за следващото ниво на симулации. С тяхна помощ например да изследваме различни форми на взаимодействие многократно по-бързо, отколкото днес го прави науката.

Вече е ставало дума за спора между „структурирания“ и неструктурирания“ подход в разработването на изкуствения интелект (тук и тук). Според много от специалистите вече сме близо до предела на големите езикови модели в днешния им вид и те или няма как да ни отведат до прословутия генерален изкуствен интелект, или ще го направят, но то ще е с цената на много сериозни опасности.

Е, за някои от учените решението е именно в разработването на по-съвършени ИИ агенти. Те могат да са с различна архитектура, дори да следват съвсем различни начини на взаимодействие. Но да се допълват, контролират, да показват само силните си страни. И по този начин да ни отведат нататък, към генералния изкуствен интелект, който ще надмине човека, следващата стъпка към евентуалната сингулярност.

Досиетата Х

И ако всичко дотук звучи розово, то, разбира се, концепцията идва и със своите рискове. Защото колкото повече дейности делегираме на технологиите, толкова по-големи стават и отговорностите, и рисковете. Както казва анализаторът Рийс Хейдън, в допълнение към проблемите, които вече са присъщи на генеративния ИИ – например халюцинациите и пристрастията, агентите биха могли да са способни и на повече грешки.

„Когато им предоставяте автономия да повтарят, да променят отговорите си, да реагират на обратна връзка, това води до много по-сериозни и задълбочени халюцинации. Задачите стават по-комплексни и всяка малка грешка може да довече до следващи, много по-големи“.

Специалистът очаква след три до пет години вече да имаме широко използване на автоматизирани агенти с изкуствен интелект, които да извършват комплекни операции от край до край.

Агентурно минало

Друг риск, за който предупреждават учените от Google DeepMind, е свързан с етиката. Ако и днес ни е все по-лесно да възприемем ChatGPT за „нещо като човек“, то допълнителното антропоморфизиране, което идва с агентите, все по-персонализираната услуга „може да направи хората много по-уязвими към неподходящо влияние от страна на технологията“.

„Асистентите с ИИ биха могли радикално да променят естеството на работата, образованието и творческите занимания, както и начина, по който общуваме, взаимодействаме си и разговаряме помежду си, като в крайна сметка повлияят на това, което искаме да сме и да станем“, пишат авторите в статията.

И така, както стана ясно, усъвършенстваните ИИ агенти вече чукат на вратата ни (засега само метафорично). Може би пък няма да е толкова лош моментът, в който това действие ще излезе от метафората? Бихме могли да използваме този тип технологии за толкова интересни, неочаквани приложения. Да ни освободят от толкова досадни задачи, да ни помогнат да напреднем в науката. Стига обаче този път, както никога, да проведем навреме важния разговор. Онзи, за който все нямаме време и заради който съществува този сайт. За технологиите, начина, по който ги използваме. За начина, по който често неусетно и необратимо преобразяват живота ни…

– През последните години, особено преди шума на изкуствения интелект, доста актуални бяха идеите за пробив в създаването на виртуална реалност. Това, че след амбициозния план на Зукърбърг за метавселената по тези теми се говори доста по-рядко, значи ли, че сме стигнали до някаква бариера?

– Виртуалната и добавената реалност са части от телекомуникационния процес. За метавселената се говореше как няма да ти се налага да се местиш, ще можеш да комуникираш с всички от вкъщи, да присъстваш на събития. Зад всичко това стои един огромен, много тежък и сложен телекомуникационен процес, ние го наричаме „холографска комуникация“. Целта е използвайки тези технологии – виртуалната и добавената реалност, да се стигне до пълноценна комуникация между хора на различни места, които в реално време да обменят всякакъв вид информация – устна, визуална.

Идеята първоначално беше холографската комуникация да замени месинджърите, които ползваме всеки ден. Днес сме близо до това – Microsoft вече предлагат към Teams подобна възможност, стига да разполагаш със съответната технология. Apple привлякоха вниманието с новите очила Apple Vision Pro и добавиха нов термин – „спешъл къмпютинг“, не стига, че вече има толкова много терминология – виртуална, добавена, смесена, дори разширена реалност. Човек лесно може се обърка, но задачата на всички тях е една –

да възпроизведем възможно най-реалистично, без никакво закъснение, реалния свят, да слеем реалното и виртуалното.

Това включва не само статичните обекти, но и самия човек. При това не само като фигура, а като жестове, експресия на лицето, дори с емоционалното му състояние. За да говорим за комуникация и комуникационен процес, трябва да имаш усещането за себе си, за присъствие и за връзка със събеседника. Това означава погледи, жестове, ръкостискане, включване на много сетива.

– Какви са стъпките в тази посока, които разработвате в Техническия университет?

– Имаме голям екип от студенти, които много ентусиазирано от няколко години работят по тази задача. Четвърта година организираме и практически занятия с ученици от инженерни гимназии. Показваме на младите хора от 10-и и 11-и клас, че новите технологии се развиват в България. Имаме научноизследователските публикации на високо ниво в много известни списания в целия свят. Партнираме си с американски университети като „Принстън“ и „Пардю“, повече от 10 университета в Англия, с японци, тайландци, индийци, пакистанци.

Проблемите, с които се сблъскваме при разработването на виртуалната и добавената реалност, са доста познати. Все още апаратурата не е на цена, която средностатистическият човек може да си позволи – нужни са 7-8 хиляди лева за очила за добавена или виртуална реалност, затова

повечето хора не са изпитали сами нещо подобно, но напредъкът е забележителен.

Виртуалната реалност е малко по-достъпна, но в повечето случаи се използва за компютърни игри. А това е сила на страната ни в рамките на ЕС, у нас има много силни компании и в комбинация със специализираното образование това ни превръща в своеобразен хъб в разработването на игри.

Да, сега всички са се хвърлили към изкуствения интелект, има защо. Но категорично тенденцията за хората, които искат да учат и да работят в областта на креативните 3Д технологии, е много оптимистична. Гейминг, добавена, виртуална реалност – това се области, в които има голям глад за кадри.

– Разкажете ми за някои интересни проекти, с които студентите са ви впечатлили.

– Голяма част правят приложения, които им трябват реално, например създават триизмерни модели на реални обекти. Имаме

цял двигател с вътрешно горене, с всичките му компоненти.

Такива проекти са много полезни, защото една от целевите задачи на Техническия университет е разработката на електронни дистанционни материали за обучение. Един дипломант пресъздаде цялото лабораторно упражнение по измерване на сигнали във виртуалната реалност и сега всеки студент може да се възползва.

Друг колега беше направил виртуален треньор по фитнес. Аватар, който те обучава, следи в реално време как изпълняваш упражненията и след това ти дава препоръки. „Виртуален коуч“, може да не ходиш във фитнес залата. Правим и събития за космоса, една от колежките завърши във Франция и с проекта ѝ можеш да се разходиш на астероид.

Идват на стаж студенти от чужбина, които за 15 дни успяват да направят собствени приложения за добавена реалност, без да имат никакви конкретни умения и знания. Всеки, който реши, без дори да има опита на програмист, вече може да направи нещо базово. Ограничение за виртуалната и добавената реалност е само въображението.

– И все пак, все още изглеждаме далеч от съвършената метавселена…

– Това, че метавселената не тръгна с такава сила, не спира развитието на самите технологии, то наистина е изумително бързо. Неслучайно виртуалната и добавената реалност в белите книги на 5G и 6G са определени като едно от основните неща, които са базови за тези нови технологии за комуникация. В момента активно се работи за това да имаме достатъчно изчислителен и комуникационен ресурс, за да може да изживеем пълноценно виртуалната или добавената реалност.

Движението е постоянно, актуалността не се губи. С това желание да се включат всички сетива вече се появиха хаптични костюми и ръкавици на позволима цена. Хората могат да се здрависват, да се тупат по рамената, да се прегръщат.

Има разработки и след 2-3, най-много 5 години ще може да се предава вкус –

в метавселената да видиш тортичката и да я опиташ.

Мирисът се оказва най-трудно възпроизводим, но може и това да успеем. Поне аз смятам, че бързо се движим напред.

– Идеите за виртуалната реалност са още от времената на Джарон Лание, вече 40 години опитваме да я създадем. И като че ли основната цел си остава реалистичното визуално пресъздаване. Защо е толкова трудно?

– Поне от моя опит едно от предизвикателствата, които имаме, е човешкото лице. Нищо друго не е толкова проблематично, колкото микро мимиките, естествеността на погледа, движенията, които много трудно се улавят и могат да се възпроизвеждат в реално време. Ако е по-статично, не е толкова сложно, но човек не спира да се движи, да предава сигнали, които не осмисляме, но възприемаме. Това е едно от нещата, което ни спира, неслучайно хората се смееха защо в метавселената всички са от кръста нагоре, краката ги няма.

Предизвикателствата не са малко, но да не забравяме, че го има и притеснението. Лесно си представяме сценария, в който хората ще забравят да комуникират в реалността, защото всички ще са логнати във виртуалния свят като в научната фантастика.

Слагаш очилата, костюма и не живееш в реалния свят, а във виртуалния.

Затова малко по-бавно, по-трудно се възприемат този вид технологии. Човеците сме особени, от една страна искаме и търсим най-доброто, а получим ли го, ставаме мнителни. След като дори се връща модата да вярваме, че Земята е плоска, значи еволюцията не винаги ни води само напред.

Но това казвам и на колегите: ние като инженери имаме задачата да подобрим света, да го направим по-добър, отколкото сме го намерили, като сме се родили.

– Могат ли генеративните модели да ни помогнат в търсенето на тази реалистичност на лицата?

– Определено. Колеги, които бяха в „Карнеги Мелън“, се занимаваха с генериране на фотореалистичност, със синтетични данни. Това е една от тенденциите,

благодарение на моделите да можем да генерираме обекти,

така че всичко да стане по-бързо, да се изгражда целият виртуален свят.

Само че нещо важно, на което искам да обърна внимание, е, че хората, които разбират от генеративни модели, са много малко. Базата отдолу е страшно сложна, а за такава задача е важно те да не бъдат просто черни кутии – да разбираме добре как работят. При тези модели дори създателите им не винаги могат да разберат защо резултатът, който получават, е точно такъв.

Това е нещо, което притеснява хората – че нямаш контрол. Затова съм доволна, че работя със специалисти, които се ровят и се опитват да разберат смисъла в дълбочина.

– Мислите ли, че в обозримо бъдеще е възможно да постигнем неразличима виртуална реалност?

– О, да! Даже бих казала много по-скоро от 5 години. Доста компании се занимават с това, сред тях и най-големите.

Според мен сме много близо до абсолютна реплика на това, което ни заобикаля, във виртуалния свят.

Струва ми се, че засега не е по-масово заради тези две причини – хората се притесняват и стойността все още е висока. Но мисля, че скоро и двете ще отпаднат.

– Кои са най важните въпроси, на които дотогава трябва да си отговорим?

– Много се обсъжда темата как ние, хората, се държим например в метавселената. Това вече е въпрос на етични категории. Технологично може да слагаш ограничения, но това не е достатъчно. Всичко, свързано с технологиите, поражда въпросите за етиката. Защото сме човешки същества, които невинаги е ясно как реагират.

Но виждам, че сегашните младежи имат различно мислене, ценностите са различни и това също има значение.

Когато ние сме били млади, светът не беше в ръката ни, трябваше да ходя до библиотеката, да търся, да чета, да пиша. Сега само кликам и цялата информация е пред мен, което автоматично променя целия светоглед.

За мен това е нещото, което ограничава – етичните въпроси, които трябва много внимателно да се решат, така че да не ограничат правата на по-голямата част на хората, а в същия момент да ги защитят.

Видяхме лоши примери за неща, които се случват в метавселената с жени или малцинствени групи. Ето проблеми, които излизат впоследствие, които няма как да се планират. Например не очаквахме, че ще е такъв проблем хора да влизат в личното ти пространство, докато си там. Оказа се, че трябва да има някакъв защитен кръг, обаче ако искаш да се здрависаш с някого, какво правиш?

Технологичните въпроси ще ги решим. Ясно, има някакви ограничения, които не може в момента да се прескочат, но се търсят варианти с нови технологии. Как ще надскочиш човешката натура? Това вече е сложният въпрос, който ще го решават много хора и малко от тях ще са инженери…

Можем ли да предскажем бъдещето? Никакъв шанс, всяка малка стъпка може да обърне посоката. А струва ли си да опитваме? Според мен е задължително, колкото и далеч да се окажем в идеите си, самият поглед, опитът за осмисляне е първата стъпка към това да се подготвим за него. Да избегнем някои опасности.

Ще облекчат ли живота ни технологиите, или ще създадат огромна криза, разтърсвайки пазара на труда? Ще се радваме на благата на развития изкуствен интелект, помогнал ни за драстично удължаване на човешкия живот, в опознаването на Космоса, в развитието на следващите технологии? Или ще се събудим в свят под тотален контрол, предсказан от антиутопиите?

Как ще изглежда животът през 2050 г.? Време е да надникнем в бъдещето и да обсъдим прелюбопитните прогнози на един автор, който има смелостта да прогнозира в толкова динамичен период от историята. При това вече го е правил веднъж със завиден успех.

Земята – кристална топка

Хеймиш Макрей е журналист, а, както казва издателят Филип Греъм, „журналистиката е първата чернова на историята“. Британецът има над 40 години опит, основният му ресор е икономиката. Но и прогностиката. През 1990 г. той публикува книгата „Светът през 2020 г.“. Предсказва проблемите пред американската либерална демокрация, въплътени в избора на Тръмп за президент, прогнозира, че в рамките на периода Великобритания ще напусне ЕС. По своеобразен начин предрича дори пандемията от ковид. Да, както сам признава, не се справя толкова добре що се отнася до технологиите.

Те обаче са доста по-широко застъпени в новата му книга „Светът през 2050 г.“, издадена на български от „Книгомания“ в превод на Илия Илиев.

Макрей се заравя в дебрите на международната политика и икономика, вещае, че през 2050 г. ЕС ще изглежда повече като музей, отколкото като лаборатория за развиване на модерни идеи. Прогнозира, че не само Китай, но и Индия ще задминат САЩ като най-продуктивни световни икономики. Също и че западните хора, малко или повече, ще се наложи да се научат от източните да поставят интересите на общността над тези на личността.

Много са прелюбопитните му прогнози, които, както сам пише, са повече шаблон, който да ни накара да се замислим. И си струва да бъдат прочетени, дори само за да не се съгласите с тях. Ето 10 от идеите в книгата му, свързани конкретно с технологиите и с начина, по който те променят и ще променят живота ни…

1. Едно е да можеш…

„Прогнозирането на новите технологии е много по-трудно. Просто не сме в състояние да знаем кои иновационни разработки, смятани в момента за граничещи с абсурда, един ден наистина ще променят света и кои ще стигнат до задънена улица при доразработването си. Това, че нещо може да бъде направено, не означава непременно, че би имало някаква практическа полза от него. Или пък цената му ще се окаже толкова висока, че няма да може да се получи масово приложение. Има обаче множество области от обществения живот и икономиката, които просто плачат за нови технически решения.“

„Трудността при прогнозирането на революционните промени се състои и в това, че когато вече станат факт, те изглеждат толкова очевидни – как никой не се е сетил досега?, – но преди да се появят, даже не можем и да си представим, че такова нещо може да съществува.“

„Едно е да искаш, друго е да можеш, а трето и четвърто – да го направиш“. Да, Хайтов нямаше предвид технологичния прогрес, а и в наши дни трудно би привлякъл читателите с разказ на име „Мъжки времена“.

Така или иначе, роботите, които ще бъдат неразличими от хора; самоуправляващите се коли; студеният ядрен синтез; напредналите квантови компютри; изкуственият интелект, който може да съперничи на човешкия… Списъкът може да бъде продължаван безкрайно. Толкова много са технологичните направления, в които си говорим за огромен пробив, за някои от тях е очакван повече от столетие и все пак… Както съвсем основателно пише Хеймиш Макрей, много е трудно да предположиш коя от технологиите ще успее да направи пробив и коя ще се сблъска с неочаквано препятствие. И, не на последно място: дали дадено решение ще се окаже икономически привлекателно, готово за практически приложения и за среща с предубежденията на обществото.

Какъв ще бъде според вас следващият голям технологичен пробив?

2. Залудо не стой

„Не избираме професии, които скоро ще се упражняват само от роботи. Повечето от нас си дават сметка, че по време на трудовия си стаж ще се наложи няколко пъти да се преквалифицират. Затова създаването на някаква картина на бъдещето би било полезно за хората, за да уточнят своите представи и очаквания.“

„Точно както през 1990 г. беше невъзможно да предвидим бума на нови професии, настъпил в периода до 2020 г., така и днес не е възможно да знаем в какви сфери хората биха желали да работят през 2050 година. Но можем да предположим някои от социалните и образователните нагласи, които ще са търсени към тази дата. Те ще включват някои „твърди“, или базисни умения като езикова и математическа грамотност, но също и „меки“ – като гъвкавост и емпатия към други човешки същества. Как ще бъдат обучавани, насърчавани и наставлявани младите хора, за да развият подобни качества, е друга тема.“

Езикова грамотност… дали?

„Кои професии ще ни вземе изкуственият интелект?“. Ами…, които му дадем. Или които сам ще си вземе? През последните две години не спираме да си задаваме този въпрос, задавам го и аз на гостите си и отговорите варират в толкова широка палитра. Ето тук можете да прочетете повече за тенденциите и, все пак, също си струва да разсъждаваме, преди да дойде моментът, в който изведнъж пазарът на труда спре да „продава“ дадена професия.

Дали ще ни се освободи толкова време, че да трябва тепърва да се учим да скучаем качествено? Ще стигнем ли до крайни и толкова оспорвани решения като безусловния базов доход?

Със сигурност базовите умения като гъвкавостта, като нормалните отношения с другите хора ще останат безценни. И може би най-важна е нагласата – живеем във все по-динамични времена и това надали ще се промени скоро.

3. Кой да ти каже?

„Бъдещото развитие на другите видове услуги не изглежда толкова прозрачно. Особеност на комуникационните услуги е в това, че никой не знае каква услуга биха желали да купуват хората, преди някой да я измисли. Не знаехме, че се нуждаем от Facebook, докато не ни го предложиха. Същото се отнася до цялата сфера на социалните медии. Повечето от информационните услуги, които ще доминират на пазара в годините до 2050, още дори не са създадени.“

„Революционните нововъведения се явяват резултат или на внезапни научни открития, или когато няколко съществуващи технологии бъдат обединени и усъвършенствани, за да се създаде нов продукт или услуга, разпространяваща се бързо по целия свят.“

Наистина, кой ли би могъл да предположи, че ще измислим нещо, подобно на социалните мрежи, успяло да отвлича такава част от времето и вниманието ни? Готово да промени из основи начина, по който общуваме като вид, но и по който възприемаме информацията и научаваме за всичко, случващо се по света…

Напоследък все повече се говори за успешните стартъпи на бъдещето, които биха могли да генерират внимание и печалби, а да са разработвани от един-единствен човек, подпомогнат от изкуствения интелект.

Добрите идеи са „на масата“, предубежденията няма да си отидат, а се задават вълнуващи нови идеи. В коя ли посока ще поемат?

4. Живи и здрави и образовани

„В бъдеще най-ценни ще се окажат уменията да се предлагат такива услуги, които целият свят да иска да купи. Вече стана ясно кои ще бъдат някои от тези услуги. Образованието и здравеопазването се очертават на първите две места, защото и понастоящем потребността и от двете е безкрайно голяма.“

„През 2050 г. здравеопазването ще бъде далеч по-качествено и вероятно по-евтино. Тогава не само че ще се знае по-добре какво не е наред в организма на пациента, но и здравето му ще може да бъде наблюдавано в реално време. Диагностицирането ще се автоматизира, а медицинската интервенция ще е по-точно насочена за оптимален отговор на това, което не е наред.“

За очакваните пробиви в света на медицината си говорим често (например тук и тук) в Дигитални истории. Мнозина предполагаха, че пандемията ще привлече огромни инвестиции в таз сфера и бързо ще се раждат големите новини. Може би все още не ги забелязваме, но определено в гърнето на медицински иновации къкрят забележителни решения, които ще променят живота на всички ни.

И все пак… измежду всички области именно здравеопазването и образованието да са тези, които да изживеят най-бурен възход? Не е ли прекалено оптимистично настроен мистър Макрей? Ако се окаже прав, току-виж ще имаме шанса в добро здраве и вечна младост да обсъдим отново темата през 2050 г…

5. Ученото си е учено

„През следващите тридесет години границата между образователната индустрия и бизнесите, вдъхновени от тази индустрия, все повече ще избледнява. Университетите все повече ще заприличват на бизнес институции, а бизнесът – на висше училище. И това вече се случва, но започналата промяна ще набира скорост. Единственият реалистичен път да се продължи напред в тази сфера е да се използват информационните технологии за постигане на по-голяма ефективност.“

Ами сега?! Дали си струва да учим висше образование, което ще е остаряло докато завършим, заради следващите големи технологични стъпки? Дали си струва да търсим тясната специализация, или да се насочим към онова, което едно време наричахме обща култура?

Едно е сигурно, във времената на напредналия изкуствен интелект образованието е изправено пред сериозни предизвикателства. Но и пред огромни възможности, стига да намери обоснованите и смислените му приложения.

6. ИИ. И какво?

„Изкуственият интелект е превъзходно средство за анализ на данни – много по-добро от човека в тази дейност. Но пък е безполезен в много други области на живота. Не може да изпразни съдомиялната например. Затова изкуственият интелект е много полезен, докато морето от данни продължава да ни залива. Той е в състояние да ни бие на шах, но не може да ни помогне да открием лекарство против рака. Все още сме в много ранен етап от осъзнаването на възможностите, които изкуственият интелект притежава.“

Стигаме до големия въпрос. Година и половина минаха, откакто на хоризонта се появи ChatGPT, за да покаже на широката аудитория докъде сме стигнали в уподобяването на човешкия мозък. А после… дали наистина изкуственият интелект се намеси навсякъде? Дали промени из основи всяка област от живота ни, или просто е въпрос на повече „технологично време“?

Дали сме по пътя към прословутия генерален изкуствен интелект? Или пък сме близо до лимита на настоящия ни подход към изкуствения интелект, а и на данните, които можем да използваме, за да го обучаваме?

Смислени и актуални отговори по темата ще намерите тук.

7. Няма скрито-покрито

„При използването на изкуствения интелект възникват редица проблеми. Един от тях е нарушаването на личното пространство. До каква степен бихме искали да бъдат анализирани не само личните ни данни, но и всички такива, които създаваме във всекидневния си живот? Друг проблем са злоупотребите, защото стана ясно, че изкуственият интелект може да злоупотребява, както и естественият. Трети проблем: как да използваме по-праволинейните възможности на изкуствения интелект да анализира данни и да разсъждава логично, наред с по-гъвкавите способности на човешкия интелект като емпатия, креативност и въображение?“

„За такова състояние на нещата не съществува прецедент. Никога светът не е бил място, където за всички да се знае почти всичко и където системата сигнализира, ако за някого се открият някакви пропуски. Следователно ни очаква период от две-три десетилетия, през който отделните общества ще се лутат, докато открият къде да поставят границата между личното пространство и общодостъпната лична информация и как да опазват първото, докато разгръщат второто.“

Ето част от големите въпроси по тази тема, чието решаване така и все отлагаме ли, отлагаме.

• За данните, които с лека ръка оставяме навсякъде около нас;

• За възможностите за манипулиране, на които широко отваряме вратите с всяка следваща технология;

• За бъдещето без престъпления, в което би могъл да ни заведе изкуственият интелект…, а лесно може да се превърне в дигитален концлагер;

• За огромните, безусловно необходимо промени, пред които са изправени днешните демократични системи;

• За дигиталните неравенства, които, по всичко личи, се задълбочават все повече и повече с напредъка на изкуствения интелект.

8. Бебе по поръчка

„В сферата на биотехнологиите почти сигурно могат да се очакват изненади. Ще се опитат ли богатите хора от развитите страни да създадат идеални бебета, каквото и да значи това? Или стремежът ще бъде по-общ и ще засегне хората в множество държави, които ще искат гените на потомството им да бъдат така манипулирани, че да осигурят по-големи шансове на тези бебета да станат уравновесени щастливи хора? Тези въпроси звучат доста смущаващо, но с развитието на генното инженерство ще стане невъзможно да бъдат подминавани.“

И макар че в книгата си икономическият журналист се концентрира именно върху икономиката и политиката, в нея се появяват и други, много по-рядко обсъждани, но не и по-маловажни теми. Свързани с откритията, които имат силата необратимо да ни променят като вид. От дизайнерските бебета през безконтролните генни манипулации, изкуствените утроби и преосмислянето на това кои сме ние, хората, и накъде отиваме…

9. Битката за истината

„Големите масиви от недостъпна информация, както и разрастването на социалните мрежи доведоха до това, че хората все по-малко вярват на онова, което четат и което гледат. Мнозина взеха да подбират мненията и гледните точки, които съвпадат с техните лични. На всичкото отгоре такива хора си подбират и новините, които са в съзвучие с тези гледни точки, като ги правят още по-предпочитани за тях. Много тревожно звучи наблюдението, че колкото по-образован е даден човек, толкова по-склонен е да търси информация, потвърждаваща неговото мнение и да избягва тази, която го поставя под съмнение.“

„Надявам се, че когато един ден хората свикнат с наличието на изобилна информация и с опасностите, които социалните мрежи крият, ползите от широката достъпност на познанието ще се видят много по-ясно. Култовете и конспиративните теории ще продължат да се пръкват както и досега, но ще съществува достатъчно здрав разум, който ще позволява на човечеството да продължава да върви по пътя на истинското познание.“

Харесва ми оптимизмът на Хармиш Макрей за това, че ще се научим да се отнасяме по-внимателно и критично към информацията. Към важните теми, към разговора.

Защото, наистина го вярвам, ти не си това, което ядеш, а това, което четеш.

Защото именно от начина, по който ще обсъждаме бъдещето и по който ще го осмисляме зависи и как ще изглежда това бъдеще.

(Още по темата – тук.)

10. Еволюция или революция?

„Технологиите ще продължат да се развиват. В повечето случаи това ще става постъпателно, но ще дойде някакъв момент, когато в човешкото познание ще се извърши коренна промяна, след която всичко, което сме знаели дотогава, ще ни се представи в различна перспектива. Дали тази промяна ще има нещо общо с начина, по който Чарлз Дарвин е обяснил произхода на човешкия вид в книгата си „За произхода на видовете“? Или може би това ще бъде някакво техническо откритие, сходно по значение с откриването на антибиотиците, или пък – не дай си боже, – нещо подобно на атомната бомба? И двете са вероятни, и то в еднаква степен.“

Мъск неотдавна каза, че според него още през 2025 г. изкуственият интелект ще стане по-умен от който и да било човек на планетата, а към 2029-а ще надмине и цялото човечество. От обратната страна с лекота могат да бъдат цитирани безброй скептици.

Заобиколени от информационен шум, а и от цялата нелогичност в технологичния напредък, за която стана дума, наистина е трудно да преценим откъде точно ще дойде следващата голяма промяна.

Но и как. Дали един ден ще се събудим в съвсем различен свят, както е било например след взривяването на първата ядрена бомба? Или промяната идва бавно, неусетно, докато новите технологии не само са способни да заменят труда на хората от дадена професия, но и на практика ги заместят. Когато домовете вече няма да се строят, а ще се печатат, когато изкуственият интелект ще изпълнява толкова много нови роли…

Каква според вас ще бъде следващата голяма промяна? Ако за нея все още не е ставало дума в Дигитални истории, предложете ми я тук, а в замяна ви очаква подарък.

46-годишният Браян Джонсън вече е похарчил над $4 милиона, така че тялото му да заработи като на 18-годишен. Твърди, че му се получава. Влага всички сили, стига дотам да си влива кръвна плазма от собствения си син. Смята, че е най-изследваното човешко същество, живяло някога, че експериментът му ще промени живота на всеки, който иска да живее дълго.

Тоест, на всеки.

Мечта или утопия? Безобразно пилеене на пари или идея, която може да промени еволюцията ни? Гениалност или чиста лудост?

„Кой иска да живее вечно?“, питаше пеейки Фреди Меркюри, прeди да си отиде от СПИН – болест, която днес познаваме и лекуваме доста по-успешно, отколкото в онези времена.

А кой ли не иска? Въпросът е обаче какво правим по въпроса и впечатляващ пример в тази посока е Браян Джонсън. Мултимилионер, успешен предприемач, той се посвещава на прелюбопитен експеримент, чиято цел е да удължи драстично живота на хората. При това, имайки за опитно зайче себе си.

Не умирай!

Това гласи девизът на Браян. Хубаво, ама задачата никак не е лесна, може да го потвърди всеки, когото попитате и е роден преди повече от 130 години. Ето го пред нас, със сигурност няма да му дадете 46 години, най-много 45,5. Шегувам се, безспорно е младолик.

Както сполучливо отбелязва в репортажа си в „Тайм“ журналистката Шарлот Алтер, тялото му изглежда като на 18, а лицето… като на някого, който е дал $4 млн., за да изглежда на 18. Според неговите данни по почти всички физиологични показатели той отговаря на тази възраст, а по други е в 1% най-здрави 18-годишни.

Нали времето е най-ценното, единственият ресурс, който няма как да си върнем? Не е социален конструкт като парите, а чиста обективност. Дали е луд този, който използва милионите си, за да трупа нови милиони… или другият, който се опитва да си спечели време?!

При това толкова методично и осъзнато. Да, може би отвъд здравия разум, но „целта оправдава средствата“. Приписват тази мъдрост на добрия стар Игнаций Лойола, който по фанатизма си напомня на Браян. Само че най-вероятно не я знаете в пълния ѝ вариант: „Ако целта е спасението на душата, то целта оправдава средствата“.

Животът на Браян

Спасение на душата? За нея Браян няма време, неговата обсесия е тялото. То всяка секунда е проследявано по всички възможни начини. С риск да ужася феновете на хомеопатията, приема средно по 111 хапчета на ден.

Някои от решенията му звучат крайно екзотично. Носи бейзболна шапка, която излъчва здравословна червена светлина към скалпа му, всяка нощ спи с малко устройство, вързано към пениса, всеки ден дава за изследване проби от изпражненията си…

Но наистина, за какво са ни всички пари, всички следващи технологични стъпки, ако още сме оковани в онази максимална продължителност на живота, която е толкова далеч дори от описаните в Библията показатели? Или пък средната продължителност – ковид пандемията я срина дори у нас, където и без това е ужасяващо ниска.

Според Браян всяко действие, което ускорява стареенето – от това да спиш по-малко от 8 часа до хапването на бисквитки късно вечер, е „акт на насилие“.

Пуста младост, мале

Blueprint – „чернова“, се нарича проектът, организиран от милиардера, в който самият той е главният герой. През цялото време състоянието му се следи от скъпоплатни лекари. Всички важни жизнени показатели се наблюдават свръхпрецизно. Докато друг екип учени има грижата да следи най-актуалните публикации, за да не изпусне някое дребно откритие, което би било способно да добави някоя и друга минута.

Щеше да е удобно животът да е уравнение и да си правиш сметката. Ако решиш да добавиш пушене, минус 3 години, пиене – минус 2, следене на българската политика – минус 12… Да, падахме си в медиите преди години по такива удобни обяснения, обаче те не работят, поне не толкова директно. И все пак, всеки ден ни се налагат подобни решения, които, уви, дори ChatGPT не може да вкара в точна математика.

Много други милиардери – от Безос до Сам Алтман, дават сериозни средства в тази посока. А и български учени са насочили погледите си към изследвания за дълголетието. Защо тогава опитът на Браян е отразяван и от медиите, и от аудиторията като нещо ексцентрично?
Целта е проста. Органите в тялото да работят както при 18-годишен, засега при Браян а в перспектива – за всички. Безкрайно дълго. За момента Blueprint оценява костната система на шефа си като за 30-годишен, сърцето – като за 37. Според Джонсън това вече е голям пробив – че една ясна система, която ти помага да вземаш правилните решения много по-добре, отколкото да го правиш интуитивно. Казва ти колко дълго да спиш и ти се съобразяваш. Казва кое обедно блюдо е най-здравословно и толкова… фитнес треньор, само че и житейски.

Рано пиле рано блее

Обикновено става преди 5 ч сутринта… да се чуди човек как му се живее дълго.

Спалнята му е като на светогорски аскет – няма снимки, книги, телевизор, няма го зарядното за телефона, когато той е вътре, няма го дори самия телефон! Тук само спи и това според него е основен фактор за обръщането на часовника. Вътре са само лазерният генератор, който подмладява кожата му и въпросното устройство, което следи нощната ерекция. Защото според екипа от учени, именно продължителността ѝ е точен показател за моментното здравословно състояние. Към момента Браян се радва на средно 2 часа и 12 минути, целта му са средните показатели за 18-годишен – 3,5 часа. Малко ще стане неудобно в българските поликлиники, ако въведат точно този диагностичен метод.

След като стане, милионерът мери теглото, индекса на телесната маса, нивото на хидратация и телесните мазнини. Кога точно дава другата проба, която споменахме, не разказва. После застава пред специална лампа, която имитира слънчевата светлина, за да зададе ритъм на организма. Набързо мери температурата на вътрешното си ухо, после идва моментът за няколко десетки хапчета хранителни добавки. Крем срещу бръчки, маска… и само за час е готов, за много дами преди официална вечеря това даже би било бързо.

46 години не стигат

В 6 е свеж като краставичка (но с по-гладка кожа) и готов за работа. Тоест – следващата порция измервания и хапчета. Със сигурност за свежестта му помага и зловещото зеленикакво смути „Зелен гигант“ с тайни, патентовани съставки – естествено, не може и да става дума за кафе.

Всеки ден прави едночасова тренировка във фитнеса, три пъти в седмицата – по-натоварващи упражнения. С останалите подробности от дневните ритуали не мисля, че има смисъл да ви занимавам – продължават в този дух, а той ги споделя напоително в Instagram, както и в подробните протоколи от всички изследвания, които публикува на сайта си. Само за първите 5 месеца за ежеседмичните му новини са се записали 180 000 души.

Когато се измъкнеш от бренната черупка

Blueprint стартира на 13 октомври 2021-а, тоест само за 2 години той вече е постигнал чудеса. „Blueprint е STEM (наука, технологии, инженерство и математика) за здравето“, казва Браян. „Аз и моят екип се опитахме да постигнем това, което никой досега не беше правил: да дадем възможност на тялото да се управлява само. Извършвам стотици измервания на биологичните процеси, давайки възможност на сърцето, черния, белите дробове и бъбреците ми сами да кажат от какво се нуждаят, за да бъдат в идеално състояние.

Умът ми – същество, което разказва истории, не е упълномощен да пазарува, да разглежда килера, спонтанно да поръчва пица, да яде десерт… на практика да взема решения. Моята практическа и непосредствена цел е 35-те трилиона клетки, които ме правят това, което съм, да работят заедно по най-добрия възможен начин за оптимално здраве и младост.“

Млад съм аз, но младост не помня

„Повечето хора смятат, че смъртта е неизбежна“, казва Браян. „Ние просто се опитваме да удължим времето, което ни остава, преди да умрем… Но така беше досега. Не мисля, че е имало момент в историята, в който хомо сапиенс да може да каже убедено, че смъртта може би не е неизбежна“.

Стана дума, че си е преливал плазма, подготвена от кръвта на собствения му 18-годишен син. Това скандализира доста от последователите му, но той бързо спира процедурата – по думите му, защото се оказва, че е неефективна.

Браян има три деца, вече поотраснали. Раждането и детството им съвпадат с възхода на бизнеса, който го прави богат. През 2007 г. основава Braintree – стартъп за онлайн плащания, който по-късно става част от PayPal, от което Браян си тръгва с 300 млн. долара по-богат. Казва обаче, че по това време е нещастен, изпада в депресия, която продължава 10 години.

Стари мой приятелю

Натрупва 50 килограма наднормено тегло, нещастен е от живота. Като млад вярващ мормон, в един момент той напуска църквата и се развежда. Днес по-големият му син е мормонски мисионер, малката му дъщеря живее с майка си, а с него е вторият син – именно Талмидж се превръща в донор за каузата на баща си. Двамата се разбират супер, 18-годишният момък дори спазва част от диетата на Blueprint, засега си спестява само терапиите срещу стареене.

Браян официално няма гадже (може би за да не влоши нощните изследвания), но пък отскоро в експеримента се включва и асистентката му в маркетинга Кейт Коло. Тя е на 27, идва от Австралия, има опит като моден експерт и от няколко седмици е първият „опитен екземпляр“, който трябва да провери как се справя Blueprint при женско тяло.

Браян смята, че е сам защото на първа среща е съвсем директен. „Вечеря в 11 ч сутринта, 20,30 ч – сън. Без разговори на възглавници, без празни приказки, всеки спи сам. Сексът е планиран. Без ваканции на слънце, без месни храни. Трябва да даряваш плазма и, не, ти не си главният ми приоритет“.

Лудо младо

Всяка година той взима важни решения, разказва сам. „Решението за 2013 г. е да инвестирам в технологични компании, които правят физическия свят програмируем. 2016 г.: основавам компания за психично здраве. 2020 г: създавам Blueprint, за да изследвам определящия въпрос на нашето време: неизбежна ли е смъртта? Да създадем и направим безплатен за всички потенциално най-мощния здравен протокол в историята“.

Има и решение за 23-а: „Не умирай. Нека не умираме. Да не се убиваме един друг, да не унищожаваме нашата биосфера, да не подценяваме значението на това да се съобразим с изкуствения интелект“.

Д-р Нир Барзилай, директор на Института за изследване на стареенето в колежа „Айнщайн“ в Ню Йорк, среща Браян на една от ежегодните конференции по темата. „Изглеждаше болен. Беше блед. Не знам какво е правил с лицето си“, казва д-р Барзилай и добавя, че е разтревожен от идеята за липса на мазнини в тялото. Добавя, че може би комбинирането на над 100 хранителни добавки не е оптималната идея. Според мен завижда.

Шотландски боец

Как самият Браян се отнася към хейтърите? „Тролът в главата ми е много по-злобен от тези, които срещам. Когато бях в депресия, мозъкът ми постоянно казваше: „Животът е безнадежден“, а аз трябваше да свикна да не го слушам. Докато хората ме тролят, аз си играя с тях. Честно казано, това вече дори не е интересно“.

Браян има в екипа си 30 лекари, начело на които е 29-годишният Оливър Золман. Останалите остават в сянка, засега никой не се показва пред медиите. Но не е тайна, че след като Blueprint се усъвършенства, първият вечен младеж смята да го превърне в продукт, система, с която да дарява същата вечна младост и на простосмъртните. Факт е, че не всеки може да отдели по 4 милиона долара за собствена такава. Всъщност, при средната българска заплата, биха ви трябвали около 342 години. Разбира се, ако не се пенсионирате междувременно.

Колко точно ще ни струва да си осигурим тези години чрез системата, още не се знае.

Той ни обещава, че следващата версия ще е безплатна и евтина за прилагане. Да, вече продава зехтин със своя лик, но казва, че не печалбата никога не е била целта.

Пък и не е ясно дали си струва да му се доверим, преди да стигне поне 100-200 години. Но тук навлизаме в твърде философски въпроси, в които изкуственият интелект все още е по-добър от нас.

122 години самота

Преди да се разделим, нека вкараме в сюжета още един герой. Сигурно сте чували за Жана Калман, най-дълго живелият човек на планетата (поне допреди Браян да я „бие“). Родена през 1875-а, тя си отиде на 122 години и 164 дни. Пушеше от 21- до 117-ата си година, казваше, че дължи дълголетието си на диета, богата на зехтин, порто и много шоколад, близо килограм седмично. Но преди всичко изтъкваше спокойствието като главна причина за дългия си живот

До последния ден не губеше чувство за хумор – вече над 120, един журналист ѝ казва, че се надява да я види и следващата година, а тя отвръща: „Възможно е, не изглеждате чак толкова зле“. „Имам само една бръчка и седя върху нея“, казваше също Жана.

Е, и Браян е така, поне с бръчките. А кой от двамата ще се окаже по-успешен в опита да спре часовника… ще се радвам да обсъдим заедно след 123-ия рожден ден на Браян. Дотогава, както казва една българска популярна медийна личност: „Бъдете здрави!“.

– Как се насочи към биоинформатиката?

– Започнах преди 20 години, бях първи курс информатика в Софийския университет и се чудех в коя посока да поема. По това време излезе първата чернова на разчетен човешки геном и беше навсякъде по новините. Прочетох, стана ми много интересно, започнах да се интересувам повече за връзките между молекулярната генетика и информатиката.

Човешкият геном е един голям текст, низ, стринг, дълъг около 3 милиарда знака.

Ако искаме да го изследваме, трябва да прилагаме компютърни алгоритми, няма как да става на ръка. Много бързо тази област ме грабна.

– С какво се занимаваш конкретно в момента?

– Illumina произвежда почти всички машини, които се използват, когато някой иска да си разчете генома или при всякакъв вид изследвания, свързани с ДНК. Моят екип е част от отдела по изкуствен интелект на фирмата, където разработваме методи за интерпретацията на тези данни. Ако се секвенира нечий геном, видят се разликите, какви мутации има между него и референтния, да се намери какво означават те.

Средностатистически всеки има около 4 милиона мутации. Повечето от тях не оказват никакво влияние върху нашето здраве или външен вид.

С алгоритмите, които разработваме, се опитваме да разберем кои са другите и как влияят върху здравето ни.

– Кои са приложенията?

– Най-грубо са три: прогнозиране на генетичния риск, диагностика и фармация.

Първият е да предвидим на базата на ДНК дали човекът ще има определен медицински проблем. Тази област се развива страшно много, има модели, които прогнозират риска от сърдечно-съдови заболявания, от различни видове рак. Има гени като BRCA-1 и 2, при мутация в които жената има над 50% риск да развие рак на гърдата. Ако знае за подобен риск, може да вземе мерки предварително.

Другото приложение е, като има проблем, да поставим точна диагноза. Съществуват 6000 – 7000 редки генетични заболявания, едва за около 1000 е ясно коя мутация ги предизвиква. За повечето не се знае, секвенира се ДНК, разглеждат се всички мутации и се сортират за най-вероятния причинител. В момента това се прави от специализирани експерти по генетика, средната успеваемост на тези диагнози е едва 20-30%.

Третото приложение е фармацията. Целта е да се намерят нови лекарства, които лекуват по-адекватно и с малко странични ефекти. Използват се големи масиви от данни от секвенирани геноми, които се съпоставят с информация от медицински картони.

– Днес е достъпно човек да направи секвениране на генома си. Кога обаче има смисъл, ако няма медицински показания?

– Мога да говоря от личен опит, моя собствен геном го секвенирах два пъти. Точността на тези изследвания е невероятно голяма – двата пъти получих един и същи набор от мутации. Самите технологии за засичане са точни, въпросът е

какво може да направи човек с тази информация и реално… няма много възможности.

Ако си сравнително здрав, още не знаем достатъчно за това как да прогнозираме рисковете за повечето медицински проблеми. Но това се очаква да се промени доста скоро, работим активно в тази област.

Има сайтове, където човек може да си изпрати данните и да получи някакъв тип анализ. Но гледайки моите репорти, не бих казал, че имаше нещо смислено. Един от тях например връща списък – тази мутация повишава риска от рак на простатата с 0,5%, друга го понижава с 1%, дълъг списък. Но нищо смислено не мога да направя с тази информация. Показах я на личния си лекар, едно от нещата, които излязоха за мен, беше, че имам повишен риск от задържане на желязо в организма. Помолих лекаря да ме изследва, каза че не съм в ред, но се съгласи, направихме го и се оказа в норма. След доста четене установих, че мутацията, която имам, повишава риска само при наличието на втора мутация, която в моя геном не се открива.

– Но пък ако си получил подобни данни, има платформи, които те уведомяват, когато се появят научни данни за мутация, която имаш. Може би не е далеч моментът, когато това ще се случва за повече състояния и с доста по-убедителни проценти?

– Да, тази област още е в зародиша си, тепърва ще намираме какво всъщност съдържат тези репорти. Аз съм сигурен, че в моя списък с мутации има интересни неща и такива, на които трябва да се обърне внимание. Просто още не знаем кои са те. Изкуственият интелект ще играе централна роля в тази сфера.

– Извинявай за наивния въпрос, но защо е толкова трудно да разберем какво се крие зад всяка мутация? Получаваш един голям текст, стринг и списъци с хора с дадени състояния. Не би ли трябвало закономерностите да се откриват сравнително лесно, ако наистина има толкова пряка връзка – например дадена мутация увеличава риска от болест с 80%?

– Трудно е първо защото тези мутации нямат чак толкова изразен характер. Ако някоя е силно смъртоносна, децата, които я имат, няма да се родят. Нататък се виждат мутации, които имат проява в ранна възраст, но са сравнително редки. И повечето са при хора, които са сравнително здрави, проявяват се по късно в живота им, най-често след като вече имат деца.

Другата причина е, че разчитането на генома беше доста скъпо, първото през 2001 г. струваше около 3 млрд. долара. В момента човек може да го направи за около $200. Хората в моята сфера обичат да показват графика със закона на Мур, че на всеки две години се удвоява плътността на транзисторите и до нея слагат цената на секвениране на ДНК, тя пада значително по-бързо. До голяма степен заслуга има компанията, в която работя, технологиите се развиха много бързо през последните 10 години, очаква се цената да пада още.

Едва сега това позволява да се секвенират геноми на много хора. В момента работя с база данни, включваща половин милион души от Великобритания, имаме и медицинските им картони.

Допреди година това не би било възможно, в такава база данни вече може да се установи връзката между гените, мутациите им и медицинските проблеми.

Третата причина е, че генетиката не е всичко, което определя нашето здраве. То е резултат и от околната среда, начина на живот, в комбинация с генетичния материал, който носим и взаимодействието между двете. За някои състояния околната среда има много повече значение – ако човек падне от прекалено високо например, няма значение какви гени има. За някои болести генетиката оказва голямо влияние, за други повече е околната среда. Така трябва да разберем каква част от заболяванията са в първата група.

И последно – биологията е нещо много комплексно. Нашият геном е „книга“, дълга 3 милиарда букви. Но в него е пълно с какво ли не и тази част, която кодира протеини, е около 2-3%, много повече са секвенции, които се повтарят, има и ретро вируси, които за се записвали в хода на еволюцията. Много трудно се разбира кое е важно в генома, кое не толкова, как работят важните елементи вътре в клетките.

Тази химическа машина, която представляват нашите тела, е изключително комплексна.

– Може би просто сме надценявали влиянието на гените и наследствеността, търсейки в тях обяснение за толкова много неща в живота? За сметка например на епигенетиката – начина, по който околната среда променя гените ни. Спомням си ентусиазма покрай първото секвениране на геном и очакванията, че ще можем едва ли не да предсказваме всички болести.

– Да, оказа се, че не е толкова лесно. Мен също тогава тези идеи ме впечатлиха и ме накараха да вляза в тази област. Трудно е, има много пластове. Спомена епигенетиката, това е още един слой от информация, която е кодирана, но не в ДНК, а в нейни модификации и определя регулацията на гените. В повечето случаи тази регулация е много стриктна и рядко се променя.

– Кои са най-интересните новини, големите пробиви, които очакваш през следващите години?

– Според мен те ще бъдат във фармацията. Там също са много трудни, мислехме си, че ще е по-лесно тази област да се отвори на базата на изкуствения интелект. Очаквам новини и за диагностиката на редки заболявания, прогнозирането на генетичен риск. В моята област очаквам да са това, а по-общо – биотехнологии. В момента се развива много активно тази област. Генните терапии например.

– Ще дойде ли моментът за персонализирана медицина?

– Да, очаквам да стане. Според мен новите технологии ще се обединят със сегашната медицинска практика. Ще бъде добавен този персонализиран подход, при който ще знаем кои са индивидуалните особености на човека, когото лекарят лекува и кое е най-доброто конкретно за него.

Ще има лекарства, произведени за конкретния човек на базата на неговата генетика и клинична история.

Опити в тази посока има и в момента, но според мен също ще отнеме време. Сегашната система работи на базата на историческите си практики, които няма да изчезнат за една нощ.

– Имаше надежда, че покрай ковид много пари ще се насочат към медицински технологии и буквално за няколко години ще има големи пробиви. Аз все още не ги виждам, има ли ги?

– Просто е трудно да се направят. Те са възможни, но отнемат много време, проучвания и изследвания, проби и грешки. При научната работа през повечето време нищо не става – човек опитва, нищо не работи, много рядко се получава. След това отнема време и средства, докато се превърне в продукт – лекарство, терапия или диагностика.

Тези неща ще дойдат в нашия живот. Хубавото е, че в момента се генерират страшно много данни

– от генетични изследвания, медицински картони, събират се гигантски бази данни, което позволява да се развиват изчислителни методи. Това не беше възможно доскоро. Миналата година имахме този „ChatGPT момент“, когато хората настръхнаха, като видяха впечатляващия чатбот.

Такъв момент ще настъпи и в медицината. Но успехът на ChatGPT се дължи на това, че има огромни количества данни, хора, които работят върху моделите, и изчислителни ресурси. Всички тези неща се случват и

в генетиката и биотехнологиите, според мен това ще е една от следващите сфери, които ще преживеят „ChatGPT момент“.

– Дано е така! А как гледаш за идеята на манипулиране на гени? Технологията CRISPR дава огромни възможности, като че ли сме на път да лекуваме по този начин все повече болести…

– Тези технологии предоставят големи възможности за нови терапии. Генни манипулации вече се правят рутинно в научните лаборатории. За някакви по-мащабни приложения обаче трябва да се подхожда много внимателно. Рискът трябва да се ограничи, да се действа съвестно с тези технологии. Има генни терапии за болести, които нямат адекватни други лечения, според мен е редно да се използват, при положение, че се вземат мерки за безопасност.

Преди няколко години имаше скандал в Китай, един професор беше редактирал човешки ембриони, от които се родиха бебета. Беше редактирал гена CCR-5, рецептора, който вирусът на ХИВ използва, за да проникне в човешките клетки. Съществуват хора с естествена мутация, около 10% в Северна Европа, които имат естествен имунитет към ХИВ. Той беше решил да предизвика същата при бебета.

Не е ясно защо трябваше да се прави, тези бебета нямаха риск от заразяване от ХИВ. Също така не е ясно дали такива мутации няма да имат и други ефекти и дали технологията за редактиране е достатъчно прецизна, за да не предизвика допълнителни мутации със странични ефекти. Много често

някои промени в ДНК предпазват от дадена болест, но предразполагат към друга.

Този случай предизвика голям скандал, професорът беше арестуван. Предизвика отрицателен отзвук в средите на биотехнологията и човешката генетика. Аз също смятам, че беше излишен и ненужен експеримент, от който няма полза, но има рискове. Докато настройва общественото мнение срещу правенето на експерименти.

– Когато се появи CRISPR, другото притеснение беше, че скоро ще имаме „дизайнерски бебета“. Обаче също се оказа много по-сложно.

– Да, по-трудно е! В момента има някои фирми, които работят в тази посока. Много спорен въпрос е дали има смисъл да се прави, но и дали е възможно изобщо.

Много от мутациите имат странични ефекти. Например, в Африка има популации, които имат по-силен имунитет към малария, но това ги предразполага към сърповидноклетъчна анемия. Същото се получава и с много от тези признаци, които хората биха искали да оптимизират.

– Образно казано, не знаем дали ако детето стане синеоко, това няма да увеличи риска да има сърдечносъдови болести.

– Да, трябва много внимателно да се пипа и поне в момента не виждам смисъл да се прави. По-скоро нашата цел е, когато има болни деца, да търсим начин да ги излекуваме.

– Струва ли си според теб да пазим, да не показваме и не споделяме данните за генома си?

– Това също е област, в която хората имат силни мнения. Хубаво е човек да си пази личната информация, не си споделяме ЕГН-то на всички. Моето мнение е, че в момента не може реално да има някаква опасност от това, че геномът ти ще бъде научен.

Има страхове, че застрахователните компании могат да откажат да застраховат, но за момента те са доста хипотетични. На повечето места има закони, които регулират задълженията им. А и те вече знаят доста неща за хората, тази допълнителна информация не им носи чак толкова по отношение на оценката на риска.

Неотдавна имаше случай, тукашната полиция беше разследвала убийство в продължение на 20 години. Имаха проба от местопрестъплението, бяха направили ДНК анализ и ги бяха сравнили с базата от един от сайтовете, в които по ДНК можеш да търсиш роднини. Пробата показа роднински връзки, видяха къде живеят хората и успяха да проследят кой е извършителят на това убийство!

Това също предизвика дискусии, човек си праща данните, за да търси роднини, а полицията може да дойде и да прави такива справки. Моето лично мнение е, че роднините и децата ми е най-добре да внимават със закона.

Да, някои неочаквани приложения може да се появят – това, че си направил тест, да засегне и други по далечен начин.

– Човек лесно може да отпусне въображението си. Работим с фантастични категории, защото развитието на технологиите ни води натам.

Има ли някакво постижение, което мечтаеш ти и екипът ти да постигнете?

– Бих искал да направим генетичните прогнози и диагностики за възможно най-голям брой хора, дори за такива, които нямат възможност да отидат при лекар или генетичен консултант. Тези технологии да бъдат достъпни за всички и те да могат да се възползват от тях. Бих се зарадвал изключително много, ако успеем да излекуваме някоя болест, няма значение точно коя.

– От сърце пожелавам да се случи скоро! Благодаря ти за интересния разговор.

– Скоро се върнахте от световния форум на футуролозите в Дубай. Кои са нещата, които най-силно ви впечатлиха?

– Едното беше срещата с космонавтите от Експедиция 69, която се завърна на 23 септември от Международната космическа станция – двама руснаци, четирима американци и първия космонавт от Обединените арабски емирства.

Очакванията ми бяха, че ще говорят за научни експерименти – оперирали са кръвоносен съд, правили са опити дали в орбита могат да се извършат хирургически операции на сърце, на менискус, което е важно за проектите за колонизация на Марс и Луната. Но нещата, които те споделиха, бяха много човешки – за психологическата граница на отдалечеността от Земята. Това, че се превръща в малка, красива синя точка ги кара да преосмислят много неща. Преди да видят атмосферата като нещо много фино и изящно, не са си давали сметка, че тя, която пази живота ни от слънчевата радиация, е толкова крехка.

Другото ключовото послание беше колко са зависими един от друг. Искаха да покажат, че когато човечеството е изправено пред много важен глобален въпрос, касаещ всички – в случая успеха на тази космическа мисия, нямат никакво значение геополитическите, стратегическите истории. И руснаците, и американците казаха:

ние искаме да дадем формулата за разбирателство на човечеството, модела за успех, за сътрудничество,

там сме взаимозависими и наистина сме като братя.

– Уви, няма как всички да отидем дотам, за да се убедим, а и технологиите ни помагат все повече да го забравяме..

– Другата интересна среща беше с един известен технологичен абсолютист, оптимист, инфлуенсър – Whurlеy. Той ни раздаде книжки, които изцяло бяха направени от изкуствен интелект, с много красиви илюстрации и текст. Зададе поредица от въпроси от типа защо съществува световният глад, докато 1/3 от храната се изхвърля? Защо не можем да се справим с климатичните промени и екологичните замърсявания? Защо се връщат заболявания, които са изчезнали?

Очакваше ние да дадем отговора, подреди презентацията си по такава логика, да ни покаже, че слонът е в стаята, а ние не го виждаме. Отговорът беше, че сме около 8 милиарда и от тях само 0,1% са учени – хора, които се занимават с наука. Докато усложняваме живота си с технологичната революция, имаме изключително сложни проблеми, който непрекъснато се възпроизвеждат.

Неговата теза беше, че единственият начин ускорено да решим този дефицит, е като използваме изкуствен интелект, колкото по-усъвършенстван – толкова по-добре. Накрая издаде тайната, че брошурата е създадена от неговия 6-годишен син за 30 минути. Каза, че

децата вече имат много добра интуиция, за да работят с тези технологии.

Те не са предубедени, нямат очаквания за сложност и невъзможност, а използват само въображението, творчеството, креативността си и боравят много добре.

Наскоро ми попадна една статия, че Америка едва сега насрочи дата за кацане на Луната, защото се оказа, че част от изчисленията, от технологията, са изгубени, от времената, когато математиците са изчислявали всичко на ръка.

– Прословута е снимката на Маргарет Хамилтън, която води екипа програмисти, до целия код, който са написали и купчината хартия е висока колкото нея!

– Именно! Една от хипотезите е, че НАСА не успява да изпрати нова мисия не само защото е скъпо, а защото част от технологията е изгубена и не могат да я възстановят. Аз го попитах в този контекст. Използваме изкуствен интелект, той става все по-съвършен, вече е граничен между тесен и генерален, големите езикови модели създават съвършени резултати, ако имат точно задание.

Със сигурност ще има бум на научни открития, аз го виждам в намирането на нови галактики, в засичането на ракови заболявания, ИИ обработва големи данни, изчислява невероятни неща.

Имаме огромни възможности, но може да попаднем в капана на лесния път.

Както е било изгубено знанието за „Аполо“. Ако заради ChatGPT и другите модели самите програмисти спрат да разработват математически код и това знание се изгуби след едно-две поколения, какво се случва? Ако се вкараме в този капан, просто да инструментализираме всичко и да заменим математиката с една символна игра?

Whurley не пожела да ми отговори.

Този тип хора, с тази нагласа, са много полезни. Искат да стигнат докрай и имат своето място. Но наистина има такава заплаха – като във филмите, в които едно слънчево изригване унищожава електричеството, интернет, а хората вече нямат аналоговото мислене и усещане откъде да тръгнат, как да възстановят това знание.

Хората на бъдещето, които са изцяло дигитално зависими, може би ще трябва да откриват по някакъв примитивен начин всичко наново. Трябва да има план Б и някакви пазители на аналоговото. Просто след време може да ни се наложи да тръгнем по дългия път.

– Да, обаче кои могат да са пазителите? С изкуствения интелект търсим регулации, но държавите са по-слаби от OpenAI, от Meta. Дори обединенията са слаби, ако Европейският съюз наложи по-строги ограничения, всички ще отидат в Китай. Единствената форма, която аз си представям, на някаква съпротива, на възможност за регулация, е натиск от обществото.

– Да, обществото би могло да бъда добър коректив, както е било в други глобални теми, като ядреното оръжие. Смятам, че

за изкуствения интелект трябва да се постигне някакъв глобален консенсус и регулация, така, както е с ядреното оръжие.

Дори, пак както при него, да се ползва за взаимно сдържане, е по-добре, отколкото ако няма такъв консенсус. Иначе, на принципа на данъчните убежища и офшорните зони, компаниите могат да отидат в Китай например. Наскоро една малка компания, в партньорство с NVidia, купи шлеп и го оборудва с 10 000 мощни процесора, за да създават изкуствен интелект в международни води, без да ги касае регулация. Бяха казали, че ще пледират да бъдат първата ИИ нация! Но според мен това по-скоро ще преосмисли морското право, колкото и да е най-старо то, отколкото ще наложи нови принципи.

Ако човечеството не достигне до този консенсус, ще преживеем голям хаос. То вече създава различни юрисдикции – ЕС забрани лицевото разпознаване, с малки изключения, докато в Китай, Индия и Америка е напълно разрешено. Същото е с анализа на биометрични данни.

Мисля, че казусите, които ще възникват, ще наложат да се стигне дотам, но ще бъде много трудно. Самите компании не искат регулации, защото това ги спира, но от друга страна лидерите се страхуват, че биха могли при евентуален тежък инцидент да понесат отговорността. Затова Сам Алтман цяло лято пътуваше и се срещна с политически и икономически лидери. Една от хипотезите е, че той е уволнен заради Q* – мултимодален изкуствен интелект от ново поколение, който е заобиколил някакви мерки за управление, за сигурност, за възпиране.

– Така ни се налага да гадаем и да разчитаме на слухове за нещо, което може да предопределя бъдещето ни. Докато Алтман е известен с това, че си има голям бункер, оборудван с всичко възможно, за да оцелее след катаклизъм. Но защо стигнахме до система, в която от Мъск, от Безос, от Алтман зависи какво ще се случи? Уж сме напреднала цивилизация, а се връщаме към феодално общество – важните решения вземат личности, които се смятат за богоизбрани, а никой не им е делегирал такива отговорности.

– При всички има този тип месианство, и Мъск демонстрираше голяма загриженост, но го правеше с комерсиална и маркетингова цел, защото изостана в изкуствен интелект. Вероятно искаше да навакса, като поиска мораториум, едва ли целта е толкова благородна.

Тези хора са лицата на проектите, но зад тях стоят огромни екипи, мултинационални компании и акционери, които се интересуват от печалбата.

Не зависи само от тях, те въплъщават някакви очаквания, но цялата ситуация от много време, от ковид насам, отпреди GPT-3, доста напомня на филма „Не поглеждай нагоре“. Срещаме проблеми на различно равнище, от различно естество, които не можем да разрешим и стоим в ступор, като сърната пред фаровете на автомобила.

Наистина е странно защо не се стремим всячески да решим екологичните и климатичните проблеми.

Дори след най-тежкия катаклизъм Земята би имала много по-добри условия за живот от Марс или Луната.

Все още имаме много по-добри шансове тук, дори да създадем изкуствена атмосфера.

Тревожно е също, че тези хора имат апокалиптично мислене и търсят спасителни варианти, което поражда много конспиративни теории. Хората започват да си мислят, че щом тези милиардери, лидери на мнение, задаващи трендове, избират такива мерки, вероятно нещо ще се случи. Но те също са ексцентрици, също са ограничени от ирационалността си. Аз не вярвам, че притежават някакво скрито знание.

Проблем е, че изчезна политическият човек, той е в някаква криза. Това касае дори възможността за диалог на обществото през политическия човек, като събирателно – политик, лидер, представител на партия. Това е следствие от кризата на идеологиите, нарушава диалога в обществото и възможността някой да го представлява.

Живеем в хибридни времена, функция на социалните медии, които удариха по класическите авторитети и на тяхно място поставиха инфлуенсъри, блогъри, експерти, а не учени.

Трябва да се работи в тази посока – реставрация, преизобретяване на демокрацията,

така че да има ясни субекти. Те да взимат ясни решения и да им се търси отговорност, защото технолидерите не са длъжни да го правят. Виждаме, че националните държави са безсилни. Затова трябва да има глобални механизми, институция, която да прилича на глобално правителство, само по някакви наистина съществени теми.

– ООН, само че работещо… И стигаме до момента, в който живеем в невероятно динамични времена, а в Америка избират президент между двама души на почти 90 години. Докато повечето големи държави са водени от хора над 70.

– Всичко стана много флуидно, защото живеем в състояние на непрекъсната промяна.

Тя е толкова постоянна и честа, че дори няма нужда да мислим за бъдещето, живеем с усещането, че бъдещето е сега,

че всичко става все по-бързо и по-бързо. Че бъдещето е много по-бедно на метафори и на смисъл, отколкото е било някога.

В такива турбулентни времена хората, вместо да се адаптират към бързата промяна, да бъдат като хамелеони, се втвърдяват и търсят консерватизъм, някаква твърдина. Затова избират несъстоятелни, възрастни лидери, защото в миналото старостта е била гаранция за мъдрост.

– Този консерватизъм го виждам и по коментарите на моите теми – че има план да ни избият и изкуственият интелект е поредната стъпка, докато според останалите в ИИ света нищо не се е случило и всичко по темата е маркетинг.

Според мен няма как да се случи това рестартиране на демократичния процес, на авторитетите, без някаква форма на медии. Именно те могат да дават валидация на качества, да са платформа за дискусия, нещо, което да овладее тази флуидност. Чакам да се появят нови медии, но все така ги няма.

– Вчера видях медия със съдържание, изцяло генерирано от изкуствен интелект. Говорители, които са анимационни образи, но вече имат и мимика, и чувство за хумор.

Изкуствен интелект генерира контекст за репортажите, той прави и профилиране на потребителите, излъчва новини според предпочитанията.

Наистина това е тенденцията, която Netflix започна, за прекалено персонализиране. За мен това е още по-опасно, защото допълнително фрагментира, размива усещането за общност. Това, което немският социолог Дюркем нарича „аномия“ – разпад на общностите. Затваряме се в микрообщности и това е проблем. Проблем е също как хората да се ресоциализират и да се научат да постигат консенсус. Засега новите медии работят за персонализация, индивидуализация. И платформите за сътрудничество също ги има, но те са доброволни, изискват инициатива. Това ще е много интересно – как да се справим с тази тенденция.

– Вече мина една година, откакто при нас е ChatGPT, а дори в IT общността много хора казват, че това е скъп папагал, че е стигнал предела си. Че се задава зима за изкуствения интелект, защото всяко направление минава по този път. Може ли да се окаже, че те са прави? Че сме надценили това, което се случва?

– Никога не съм мислела така. Първо, ние още

не сме изпитали мултимодалните модели и не защото ги няма, а защото големите компании не знаят как да ги монетизират.

Те търсят печелившия, ефективен бизнесмодел, защото тези модели са много скъпи. ChatGPT дълго време носеше загуби на OpenAI и компанията нямаше да оцелее, ао не беше субсидията от 10 милиарда на Microsoft.

Платеният ChatGPT малко промени това, има около 200 милиона абоната, но все още не е ясно дали този модел е устойчив. Google предлагат нещо различно, те разделиха Gemini на три модела – „нано“, „про“ и „ултра“. „Нано“ е модел, който ще ползваме на телефона, ще персонализираме за наши данни. „Про“ ще е като GPT-4, а „ултра“ наистина ще има изключителни възможности. Така

човечеството още не е изпитало изцяло истинския ефект, който вече е постигнат технологично.

Вторият въпрос е в самите нас. Ние сме много консервативни и започваме да изграждаме адаптационни отговори. Някои го отричат, други му приписват човешки характеристики. Трети казват, че го опитомяват, но всъщност изкуственият интелект опитомява нас. Дори мои приятели вярват, че има съзнание, че ги разбира, че всеки ден си мени поведението, придават човешки атрибути. Но това, че ние общуваме с него като с животно или с друг човек, е процес на опознаване, на надценяване, или подценяване на ситуацията. Нямаме реална преценка!

И трето –

още не са излезли статистиките за това колко хора са останали без работа. Те ще излязат и тогава ще има отрезвяване,

защото не са малко. В Америка според мен 70-80% от копирайтърите вече не работят това, същото ще излезе за счетоводители, правни анализатори.

Когато тези 3 елемента се осъзнаят, ще има ново отношение. Факторите, които могат да доведат до зима на изкуствения интелект, отпадат един след друг. Което е страшно, защото на моменти ние, хората, приличаме на маймуни, които си играят с огън.

– И законът на Мур продължава да властва. Стигаме предела на една технология и някак се появява следващата, която ни позволява експоненциално да продължим нататък. Докато голямото разделение, по което и досега спорят споменатите технологични лидери, е дали спасението ни е да се отделим от технологиите, или да се слеем с тях.

– Това са двете доктрини: ако не можеш да ги победиш, се съюзи с тях. Или ги спри, преди да те унищожат. Да се слеем, за мен е много интересен феномен. Още не съм срещнала учен в невронауките, който да изгради сценарий как става тази комуникация. Ние комуникираме чрез някакво субект-обектно противопоставяне, чрез очите, най-естественото удължение на мозъка. Когато става директно, как ограничаваме мисълта и волята си? Как разбираме, че това е нещо, което е наше, автентично ли е, или не?

Способни ли сме всички да го направим? От друга страна, не бихме могли да го спрем, защото ще ни даде много решения. Може би

печелившата стратегия е да печелим време, с което да наваксаме нашите когнитивни способности и пропуски,

да се учим, да го разбираме и да решаваме отсечка за отсечка.

Засега за мен няма правилна стратегия. Но вече е дошъл момент за пауза. За да осмислят хората какво е станало, да видят ефектите върху пазара на труда. Това ще промени икономическите системи! Да видят собствено си място и да опознаят пълната функционалност.

Но, разбира се, това няма да бъде постигнато, просто защото няма здрав разум. Няма общо разбиране.

Както каза Джефри Хинтън: „Извънземните се приземиха в двора ми, обаче говореха толкова добър английски, че никой не разбра, че са извънземни.“

– С вас си говорихме точно преди година и половина и казахте, че след 5 години изкуственият интелект в комбинация с роботиката ще промени всяка област на живота ни. Как изглеждат тази прогноза днес?

– Сега е 100% сигурно.

Мисля, че остават 2-3 години и това зависи от степента на готовност, която имаме, а не от възможностите на самите технологии. Ако се сетите за някоя област, която според вас няма да бъде силно засегната от изкуствения интелект, ме провокирайте, за да ви опровергая.

– Не бих могъл. Имам досег с две професии, а покрай тях и с безброй други, не се сещам за такава област. Вече ежедневно виждам как този напредък прави разликата и се чудя дали в момента е по-разумно да се учим как да ползваме сегашните технологии, или няма никакъв смисъл, защото те бързо се променят и е разумно по-скоро да развиваме гъвкавост.

– Трябва да се учим и на двете. Според мен няма смисъл прекалено много да задълбаваме, технологията е променлива. Трябва да сме гъвкави, но тук пак

падаме в този капан на кратките пътища, всичко по повърхността.

До момента, в който ползваме нещо, което не разбираме. За мен това е доста опасно.

Присъствах на една лекция за влиянието на изкуствения интелект в медицината. Много ме впечатли един гинеколог, който каза, че хората дори не разбират в цялост и комплексно ин витро процедурата – тя работи отдавна, но това е малко хазартно. Сякаш имаме опит, обаче…

– …обаче може да се окаже, че не познаваме достатъчно процеса. Както каза преди 10 години Антон Дончев – имаме един телефон в джоба си, но не знаем какво може да ни носи. Дали няма да ни убива бавно и неусетно. В известен смисъл се оказа точно така.

– Децата са много разумни. Напоследък ходя в училища и ми задават изключителни въпроси. Едно момиче ме попита: „Добре, ще постигнем предела на възможностите си за адаптация и просто ще се изключим. Какво идва тогава?“.

Менталното здраве вече е най-важната тема и повече не можем да се състезаваме, да се адаптираме.

Ние сме линейни, а технологията е експоненциална. Тогава какво правим? Как спираме тази технология?

– Влизаме в ТикТок и търсим допаминово бягство.

– Но това те прави негоден.

– И какво от това? Системата вече няма такава нужда да си годен…

– Да, капитализмът има нужда от хора – работещи и консумиращи, затова и подсигурява здравни, образователни, социални системи. Сега няма нужда. Но

не можем просто да гледаме на хората като на биомаса, освен ако изкуственият интелект не реши така.

Още повече, че ние му отваряме вратичка за това, като вграждаме в невронните мрежи органоиди. Тук вече тръгваме към лошите сценарии.

– Тъкмо минаха празниците, дойде новата година, нека за финал погледнем хубавите. Кои новини бихте се радвали да чуете през следващата година?

– Откриване на някакво базисно лекарство за справяне с ракови заболявания, това може да го направи изкуственият интелект.

Има хипотеза, че

всички човешки езици имат общ корен – митът за Вавилон да се окаже истина.

Изкуственият интелект може да я докаже! Да ни даде по-добро разбиране за нашия произход като вид, или изобщо за произхода на живота на Земята. Тези много важни научни въпроси, около което сме си изградили вярвания, религии, идеологии и социални системи. Биха могли да ги разклатят, а и биха ни направили по-добри, по-хуманни…

Информационните технологии винаги са се опитвали да уподобят най-съвършения модел от природата: човешкия мозък. И ето че са на път да го направят още по-успешно. Да създадат компютър, който се крепи на живи човешки мозъчни клетки!

Какво ще се случи, ако съберем накуп най-доброто от двата свята? От биологичното, с неговата еволюционната оптималност, инстинктивна и креативна несъвършеност, и технологичното със способността му да извежда закономерности и да доразвива?

Биокомпютрите изглеждат като логичното бъдеще и неслучайно в тази посока са насочили погледите си много от хората, които рисуват утрешния ден. Сериозни научни пробиви и успешни стартъпи през последните години показват, че може би в тази посока се задава следващият голям технологичен пробив. Ето какви са аргументите.

За един промит мозък

Какво е „компютър“? Думата е нова и модерна, нали? Всъщност е използвана за първи път през… 1613-а, по това време Шекспир е на върха на славата си, а докато стигнем до „отрочето“ на Джон Атанасов, ще изминат столетия. Идва от латинското „смятам“, по този начин поетът Ричард Братуейт нарича хората, способни да решават по-бързо от останалите математически задачи.

В новото ѝ измерение тя се появява малко преди края на ХХ век – като „машина, която изчислява“. И ето че днес имаме компютри навсякъде, в телефона в джоба си, в часовника, в машината, която ни таксува в трамвая и тази, която брои бюлетините (поне в цивилизования свят)..

През последните десетилетия изживяхме бума на компютрите, базирани на силициеви чипове. Те се развиха по изумителен начин, не спирайки пътя си нагоре по закона на Мур. Умножаваха постоянно своите възможности, изчислителната им мощ не спираше да расте експоненциално, независимо от войни, епидемии и финансови кризи.

И все пак има доста индикации, че този тип технологии са близо до предела на своите възможности. А както казва и Рей Кърцуайл, когато дадена технология достигне лимита си, естествено се появява следващата, която да поеме щафетата. Дали пък не е време да обърнем погледа си обратно… към природата?!

Разум и чувства

Знаете ли какъв е капацитет за съхраняване на информация на собствения ви мозък? Минимум 2500 терабайта данни според изчисления на учени от университета „Джонс Хопкинс“!

При това в неврони с минимални размери, способни сме да обработваме данните изумително бързо и оптимизирано. Имаме пред очите си (или по-скоро зад) една съвършена машина за обработка на информация (независимо дали я ползваме, за да правим света по-добро място, или да се дърляме във фейсбук).

Изкуствен интелект. Въпреки огромния бум в това направление, мозъкът си остава най-ефективната структура за обработка на данни във Вселената. И може би е време именно към неговите възможности да обърнем поглед. Към концепцията да претворим в компютри живи клетки, за да създадем изобретение, способно да „мисли“, да се опитаме да уподобим идеалния пример…

Чипове от живи клетки. Звучи научнофантастично и същевременно толкова логично!

Мисля, следователно изчислявам

Но как да го направи? Учените имат доста идеи в тази посока.

Единият вариант е да се опитаме да наподобим начина, по който мозъкът ни работи, другият – да се опитаме да решаваме задачите, които той по принцип решава. Силното и слабото направление в разработването на изкуствения интелект, за които подробно и достъпно разказа проф. Преслав Наков.

И така, идеята е да уподобим мозъка, но как да стане на практика? Как да създадем някаква миниатюрна единичка „мозък“, която после да надграждаме? При чиповете е относително ясно, винаги опираме до бинарния код – единици или нули. Тук не е, затова и в първите си опити да създадат нещо подобно, но биологично, учените се разделиха по три пътя.

Биохимичното направление се опитва да го постигне, като по някакъв начин подаде входната информация и задвижи изчисляването, така че накрая да получи ново вещество, което да казва дали резултатът е нула или единица. Биохимичната посока се опитва да постигне същото, но анализирайки формите на молекулата или групата от молекули, които се получават като резултат. Биоелектронните компютри като идея най-много се приближават до познатите ни устройства, но разчитайки на улавянето на промени в електрическата проводимост – така, както се случва и в силициевия свят.

Мозък в масло

Може би сте чували за квантовите компютри. През последните години това направление се развива главоломно, като се оказа, че за да напреднем в света, в който освен единици и нули, има и нещо по средата, се налага да променим изцяло светогледа и подхода.

Е, с биокомпютрите е логично да се случи същото. Има много различни подходи и най-вероятно няма как да не се мине без изцяло нова парадигма. А може би това, че вече имаме част от познанието, ще ни е от полза?

Няма ли и други подходи? Има, при това толкова много, колкото стига (или поне едно време стигаше) фантазията на фантастите, която днес, като че ли, е поета от учените. Например, през 2021 г. екип, начело с биофизика Санграм Багх успя да обучи бактерията ешерихия коли да решава малък пъзел с 2 на 2 градивни части.

Битове и неврони

Дали не сме се ограничили до силиция, пропускайки много различни възможности за създаване на изчислителни машини, които са по-естествени?

Голяма част от надеждите да превърнем биологичните клетки в градивни единици на изчислителни машини се опират на технологията CRISPR. Нашумелият метод за манипулиране на ДНК (за който със сигурност ще стане дума по-подробно в следваща Дигитална история) вече показа, че е възможно клетки да бъдат обработвани генетично така, че да правят изчисления, като извеждат в резултат от манипулациите конкретни протеини.

Мозъчко

Не е фантастика и напредъкът в тази област напоследък. През март учени от университета „Джонс Хопкинс“ показаха за първи път колко близо сме до биологичните компютри. С помощта на култури, изолирани от човешките мозъчни клетки, те успяха да „отгледат“ клетъчни култури, способни да смятат.

За целта се създават органоиди – структури, които няма как да изпълняват всички функции, както истински биологичен орган, но са способни да решават дадена задача. Те представляват биологични тъкани, които се създават в лаборатории, като за основа най-често се използват стволови клетки, а в случая целта е да се наподобят мозъчните клетки. Според учените, когато тази технология напредне, органоидите ще могат да бъдат дори по-ефективни от настоящите компютърни процесори. А особено ценни ще са именно в направлението, което днес изживява толкова голям бум – изкуствения интелект.

Ето че в този контекст дори и самият термин някак си намира своето по-точно олицетворение…

Всеки от ума си пати

„В момента достигаме физическите граници на силициевите компютри, защото не можем да опаковаме повече транзистори в малък чип“, казва Томас Хартунг, един от учените в екипа. „Човешкият мозък работи изключително ефективно при обработката на информация, при ученето. Доста е изкушаващо да използваме и да моделираме уменията му така, че да имаме система, която да работи по-бързо и ефективно от днешните компютри“.

„Органоиден интелект“ – OI вместо AI предлагат учените.

Органоидите реагират на химически и електрически стимули и са способни да правят елементарни изчисления. Предишни подобни проекти бяха развили новите компютърни единици дотам, че да играят пинг-понг. Може би не е случайно, че това занимание е толкова популярно и сред програмистите…

Колко са дребни? За момента миниатюрни, дълги само 4 милиметра, едва една трилионна от размера на човешкия мозък… но ако способните им са съпоставими, това прави 800 мегабайта памет!

Малкият мозък

Разбира се, в момента по-скоро всичко е в сферата на мечтите. Както казват и самите изследователи, те имат късмета да се намират в една област на науката, която тепърва ще поставя своите реални основи. Ако днес имаме едва 50 000 клетки в един подобен органоид, за да постигнем целта според проф. Хартунг са ни нужни поне 10 милиона.

Все още се търси оптималният подход, по който да се подават входните и да се получават изходните данни – до момента по-скоро имаме само индикации за нещо, подобно на електронните системи.

Но ако успеем да го постигнем? Ами ако наистина органоидите се окажат способни да решават задачи, а и да работят заедно? Освен че ще имаме нова форма на компютри и нова парадигма в рабработките на изкуствен интелект, ще научим много повече за начина, по който работят собствените ни мозъци. А всичко това може да се окаже от полза и за успешното лекуване на редица неврологични заболявания, чиито механизми все още не познаваме достатъчно.

Акъл море

Първите органоиди за създадени през 2010 г. от японски учени, изследващи стволовите клетки. Пробивът е голям, защото за първи път имаме не просто живи клетки, каквито са ни нужни, а и структура, в която те се събират и си взаимодействат.

„Ясно е, че все още сме в самото начало“, казва проф. Хартунг, „Но в тази посока вече работят водещи учени в големи екипи. Вярваме, че ще разработим технология, която ще е в основата на новата ера на бързите, мощни и ефикасни биокомпютри“.

„Докато силициевите компютри със сигурност са по-добри в числата, мозъкът е по-добър в ученето“, казва Хартунг. „Например AlphaGo – изкуственият интелект, който пръв победи човека в древната японска игра го, беше обучен на данни от 160 000 игри. Един човек би трябвало да играе по пет часа на ден в продължение на повече от 175 години, за да „събере“ толкова игри.

Мозъкът също има невероятен капацитет за съхраняване на информацията. Достигаме физическите граници на силициевите компютри, защото не можем да съберем повече транзистори в малък чип. Докато той работи по съвсем различен начин. В него има около 100 млрд. неврона, свързани с над 1015 синапса. Това е огромна разлика във възможностите в сравнение със сегашната ни технология“.

Естествен интелект

Идеята, разбира се, не е нова. Още преди 20 години неврони на плъхове, отгледани в лаборатория, бяха свързани към система, която им позволи да управляват робот. Разработката на Университета в Джорджия привлече погледите… а после за нея не се чу нищо повече. Дали и тук ще се случи нещо подобно?

Ами ако продължим нататък и… си имате собствен компютър, базиран конкретно на нашите собствени мозъчни клетки? Ако се научим да извличаме стволови клетки от всеки индивид и после да създаваме биокомпютър на базата на тях?

А дали уподобявайки мозъка, няма като последствие да уподобим и чувствата? И здравия разум, разсъдъка…? Онова, което ни прави хора и досега все още не е по силите дори на най-напредналите ни технологии?

Мечтите са безплатни. В света на технологиите, където всичко се развива толкова бързо, си струва да гледаме крачка напред. И докато все още алгоритмите правят грешки и не сме намерили начин добре да уподобим мозъка… може би си струва да държим във форма собствения си такъв. И да го използваме по предназначение, със или без новите технологии.

Наляво или надясно? Нагоре!

Той вярваше, че когато дойде 2030 г., ще се пробуди от ледовете, за да отпразнува 100-годишния си юбилей. Беше убеден, че по това време ще сме стигнали небесата, ще сме населили други планети. Ще сме загърбили злободневните си дърления и, окрилени от технологиите, ще вървим напред в човешката еволюция.

Дали е бил прав FM-2030? Дали с точната си ръка на баскетболист няма да ни изненада в прогнозите си със стрелба от тройката?

Ако се окаже така, само след 7 години ще можем да обсъдим детайлите със самия него. Ако наистина бъде съживен, забравеният създател на трансхуманизма, избрал име като на радио канал, със сигурност ще има какво да ни разкаже… В обратния случай ще се превърне в поредния мечтател, надценил човечеството и изпреварил своето време.

Ферейдун и вълшебната лампа

2023-а, мнозина пишат, че се чувства като 90-те. Има доза истина, делим се по поредната осева линия на злободневното, като народ, а и като цивилизация. Затворени в балоните си, все по-лесно и ожесточено намираме поредната разделителна линия в паметник, валута или ваксина.

А можеше ли светът да е друг? Да няма войни, всички да обсъждаме напредъка в Космоса, да сме постигнали огромен напредък в медицината, дневният ред на обществото да е посветен на това как да използваме технологиите и как да се развиваме като индивиди, като личности, като вид…

Ето по този начин поставя преди половин век големия въпрос днешният ни герой. Ферейдун М. Есфандиари, роден с име като от „1001 нощ“, той остава в историята с четвъртото си и последно название, което повече би отивало на наследник на Мъск – FM-2030.

Трансхуманизъм – направлението в футуристиката, което вярва, че е време човекът да продължи нататък с еволюцията си. Че технологичният прогрес е тук не само за да ни помогне да се бием с Facebook и ядрени бомби, а и за да докосваме нови светове. Да летим между планетите, не като част от държавна политика или пропаганда, а като естествено, еволюционно развитие на човека, създаващ следващите стъпки в собствената си еволюция…

Шах с пешката

Що за название, FM-2030? Първото са инициалите от рожденото му име (и не само), а второто – годината, в която той вярва, че ще бъде пробуден от леда, в който се е озовало (официално) мъртвото му тяло.

Но дълго преди да стигне до този момент, Ферейдун се ражда през 1930 г. в Брюксел, в семейството на ирански дипломати. Животът му потегля космополитно, което със сигурност оформя възгледите му нататък. Едва навършил 11, вече е живял в 17 държави. Доста време прекарва в Индия, казват, че цял живот говори английския с акцент.

Учи в начални училища в Англия и Иран, завършва Йезуитски колеж в Йерусалим. На 18 вече свободно говори 4 чужди езика – английски, иврит, френски и арабски.

Започва следването си в Бъркли, завършва го в Калифорнийския университет. Справя се с учението, но голямата му страст като хлапе е спортът. Това го отвежда а първите Олимпийски игри след Втората световна война. Само на 18, той е част от националния отбор на Иран по баскетбол. Според някои участва и в олимпийските състезания по борба, но в тази посока архивите си противоречат.

Към светли бъднини

Отборът на персийците така и не успява да излезе от груповата фаза, а това се оказва и краят на професионалната спортна кариера на футуриста.

По онова време страната му е център на ожесточени битки между различни течения, подкрепяни от държавите, които тъкмо са се впуснали в Студената война. Още една точка, която идва да ни загатне защо Ферейдун ще се превърне в толкова космополитна личност, ненавиждаща както ограниченията на държавите и цивилизациите, така и войните.

Приключвайки със спорта, той се насочва към философията. Постепенно се налага като учен, преподава в университети в Ню Йорк, Лос Анджелис, Флорида. Навлиза и в дебрите на художествената литература, издава три романа, които стават доста популярни и му носят прилични приходи.

През 50-те работи за ООН, поел по утъпкания от родителите му дипломатически път. Заради пъстрите му знания, от 1952 г. е в комисията, отговаряща за решаването на палестинския въпрос.

През 1957 г. в New York Times излиза интервю с него за психичните заболявания в Азия и Африка. Описва себе си като „иранец, който сега живее в Съединените щати“ и „писател на свободна практика, специализирал се в изследването на социалните проблеми при неразвитите общества“. О, колко бързо има да се променя това описание…

FM+

И днес Палестинският въпрос все още не е решен, както и големият въпрос, на който той посвещава живота си: бъдещето ни като вид. Ето че стигаме до края на 70-те, когато Ферейдун става световноизвестен с прогнозите и светогледа си.

Предсказва скорошната поява на ин витро технологиите, нещо, които все още изглеждат като научна фантастика. Описва бъдеще, в което конференциите и събитията ще се организират в мрежа, без да се налага хората да са на едно и също място. Разказва за задащото се дистанционно пазаруване, за телемедицината.

Върхът на славата му идва през 1989 г., когато издава най-известната си книга – „Трансхуманист ли си?: Наблюдение и стимулиране на вашия личен растеж в бързо променящия се свят“.

По това време той отдавна вече не е Ферейдун, на сцената още през 1972 г. се е появил FM-2030.

Той официално сменя паспорта си през 1988 г., защото „конвенционалните имена носят прекалено тежък културен багаж като националност, религия и социален произход“ и според него не са адекватни за днешния ден. Казва, че буквите не са непременно свързани с инициалите му, а значат също „човек на бъдещето“, „бъдеща модулярност“, „чудо от бъдещето“ (Future Man, Future Modular и Future Marvel).

Доста скромно, какво ще кажете? Футуристичен еквивалент на Чък Норис…

Пуснете видеото

Толкоз просто и логично

„Аз не съм този, който бях преди десет години и със сигурност няма да бъда след 20 години. Името отразява твърдението ми, че годините около 2030-а ще бъдат чудни времена. Няма да стареем и всеки ще има възможност да живее вечно. 2030 е мечта и цел“.

И наистина, въпреки Шекспир, не е ли много често името и това, което ни определя? Което ни поставя в контекста, прави ни част от средата или външни за нея?

Разбира се, FM преди всичко провокира, в основата на идеите му стои очевидната утопия на свят, в който технологиите са се развили по най-оптимистичния сценарий. Че „технологичният прогрес ще позволи на хората да станат синтетични постбиологични организми с вечен живот“.

Фу, турист

Колкото и да си говорим за трансхуманизма със страх, като модернизирана версия на евгениката, особено през ХХ век той е едно оптимистично направление. Което, освен другото се оказва прав в немалко посоки. Да, според строгите правила на биологията все още човеците сме един и същи вид с тези преди хилядолетия… и все пак, промяната, свързана с ежедневието ни, а оттам и с всичко останало, е безспорна.

Увеличеният драстично човешки живот, напредналата медицина, невероятният скок в комуникациите и в начина, по който съхраняваме и управляваме данните си. Дори космонавтиката, колкото и днешните ѝ успехи да не носят магическия ореол от 60-те.

Така, макар и представители на същия биологичен вид, ние вече сме други. Заради начина, по който се информираме, заради начина, по който се случват събитията. Заради скоростта. Заради паметта. Заради неспособността ни да се концентрираме…

Тогава, не е ли редно да обръщаме внимание на прогностиката, при това в случая дошла от човек със сериозна биография, успял в толкова много направления да предскаже реални открития и явления?

Ледено безмълвие

Факт е, че на много места бившият Ферейдун не се справя. Пише например, че „през 2010 г. светът ще стигне нов етап в историята си. Семейството ще е отстъпило място на универсалния живот. Хората ще се събират и разделят според нуждите си, свободни от родства и притежания. Продължителността на живота ще бъде безкрайна, а болестите – практически елиминирани. Смъртта ще бъде рядка, инцидентна и няма да е завинаги….“

Е, смъртта си е още тук, при все с пандемиите, войните в сърцето на уж най-цивилизования свят… явно интересното не е в крайностите, а, както обикновено, в нюансите.

„Генетично инженерство за усъвършенстване на мозъка. Импланти за директен мозъчен интерфейс. Импланти за директно следене на всички телесни функции. През 2010 г. човешкият мозък трябва вече да е суперкомпютър, независим от животинското тяло, което може свободно да се заменя…“, чертае футуристът. За годината очевидно не познава, но всичко останало, дали наистина не се задава съвсем скоро?

Казва още: „Никоя цивилизация от миналото не е била велика. Всички са били примитивни и преследващи, основани на масово подчинение и масови убийства.“ Негова е мисълта, че „няма нелегални емигранти, има несъстоятелни граници“.

А дали… думите му са загубили изцяло смисъла си и за уж напредналите ни цивилизации днес?

Носталгия към бъдещето

Цял живот е вегетарианец, защото казва, че не би могъл да изяде нещо, което е имало майка.

Определя възгледите си не са леви и десни, а „нагоре“ – към прогреса, в противовес на злободневните решения в остарялата според него рамка. Публикува три манифеста, най-известен от които е този на „нагорните“ (по аналог с левите и десните) от 1973 г. Именно това е според него важната ни битка – на прогреса срещу ретроградното, на напредъка срещу застоя, на полета към други светове срещу оставането ни тук, на Земята.

Според него е време да изоставим всички направления, които използваме дотук, защото те не са адекватни за новото време – както комунизмът, така и капитализмът. Национализмът, тоталитаризмът, нихилизмът. Дошъл е моментът да запазим само две от тях – оптимизма и универсализма.

Реконтраутопия

„Трябва да разработим смела нова философия на бъдещето“ казва FM. „Обнадеждаваща перспектива, която да насърчи хората да искат да се изправят пред бъдещето. Да искат да го планират. Аз съм оптимист и това, което имам да споделя, е в противоречие с целия песимизъм около нас“.

Когато го питат за националността или годините му, не отговаря, защото тези въпроси са неуместни, а той е „глобален човек“. „Аз съм личност от XXI век, която случайно се е озовала в ХХ. Изпитвам дълбока носталгия към бъдещето“. Ех, ако предполагаше как, почти изминали четвърт от това столетие, поне що се отнася до цивилизационните решения, няма да сме чак толкова далеч…

Както личи от богатия му фотоархив, в късните си години има доста висок стандарт, пътува с яхти, обикаля световните курорти. И снима, ли, снима, включително и богата колекция от еротични кадри. Въпреки че цял живот пропагандира, че идеята за семейството е остаряла, от 1960 г. до смъртта си остава „в приятелство“ с Флора Шенъл, юристка и преподавателка в Харвард.

Смъртта е занимание самотно

По-интересното не е даже колко силно вярва той в подобна идея във времената, когато дори интернет не е измислен. А че я запазва и след това, до края на хилядолетието, оптимизмът така и не го напуска. Но го напуска животът… поне временно.

Навръх 2000 г. FM-2030 умира и е сред първите личности, дълбоко замразени с идеята един ден да бъдат пробудени от бъдните хора, които вече са развили достатъчно напреднали технологии, така че не само да го размразят, но и да го излекуват от всички болести.

Разбира се, всичко това става още по-интересно на полето на вярата. Защото героят с алтернативно име залага в основите на идеите си атеизма и недоверието към всякакви идеологии. Противопоставя ги обаче на друга вяра, в технологиите. Че те наистина ще се развият дотолкова, че ще повлекат напред и нас като вид… или обратното?

А после отново направление, което отрича прераждането… вярва, че един ден именно чрез прераждане ще докаже правотата си?!

Според FM-2030 продължителността на живота ще стане неограничена, благодарение на изкуствените органи, които ще сме способни да създаваме. Малко преди смъртта си той описва панкреаса като „глупав, тъп, жалък орган“.

Е, отива си именно от смъртоносния рак на „жалкия“ орган. За да се превърне в първия човек, не просто замразен, а криониран, поставен при толкова ниски температури, че плътта заприличва на стъкло.

Гости от бъдещето

Дори за времето си той е твърде краен, The New York Times описва прогнозите му като „Машината на Дядо Коледа“. Днес също думите му звучат по-скоро наивно заради неоправдалия се с времето оптимизъм. И въпреки всичко е изумително колко точен се оказва той в посоките, които предсказва – интернет и генетичното модифициране, биониката и триизмерното принтиране, онлайн пазаруването и дистанционните срещи.

И така, мечтател ли е той, визионер или наивник? Понякога в живота си човек може да бъде и трите едновременно. Вижте Мъск, който уж беше толкова амбициран към Марс, а днес търси зрелищен начин да се бие (или да се прави, че се бие) с другарчетата.

„Толкова ще се радвам, когато се върна“, казва в интервю, малко преди да си отиде. 2030-а е близо. Дори и при трансхуманизма, блажени са вярващите. А и непоправимите оптимисти…

Дали Ферейдун е имал основание за тази си прогноза? Трябва да почакаме само още 7 години и ще разберем. Дали ще се впрегнем в напредъка си като вид, дали ще победим смъртта? Дано все пак се окаже прав…

Специална благодарност за създаването на тази Дигитална история за Марио Мишев!

Някои технологии, които могат да спасяват животи, са тук, а ние просто не ги използваме. Дори за да помогнем на неродените бебета да дойдат без страдания, без усложнения, които могат да ги съпътстват през целия им живот. За да ги спасим.

Напоследък, за щастие, говорим много повече за това как да се осигуряват кувьози, техника, която да спасява най-малките в тежките им мигове. Но дали правим всичко по силите си, така че да предотвратим, да направим по-редки подобни ситуации?

Не и според днешния ни гост, а той знае какво говори.

„Съществуват толкова начини да помогнем на неродените бебета, ще ми се за тях да се говори много повече!“, казва доц. Петър Игнатов, акушер-гинеколог. Освен че има богат ежедневен опит, той е създател на впечатляващи иновации. Последната от тях може дратично да подобри успеха, с който лекарите използват един от най-важните диагностични методи. Нещо повече – има потенциала да помогне за това да бъдат диагностицирани и спасени огромен брой неродени хлапета.

Може ли да има нещо по-важно от това да се погрижим за бъдещите деца?

Детето в теб

Неотдавна погледите ни бяха приковани към съдбата на петима души, озовали се насред дълбините, безпомощни, в неясната прегръдка на бъдещето. И ако в случая ставаше дума за подводницата „Титан“, то в много подобна роля сме изпадали всички ние, дори да не го помним.

Последният триместър на бременността е времето, когато лекарите все още говорят за „плод“, макар че всъщност вътре вече е почти „завършено“ бебе. Уж големите рискове на бременността и спонтанния аборт са отминали. Именно в този период обаче се случват много от проблемите, които водят до сериозни усложнения. И улавянето им навреме може да е въпрос на живот и смърт.

„Напоследък се слага акцент върху това да купуваме кувьози и техника, която да помогне за реанимацията на новородените, да лекува усложненията. Но според мен е редно да говорим и за това колко е важна превенцията и как тя не се случва на практика“, казва д-р Игнатов.

Детска работа

„Много е важно да добавим още диагностични възможности. Така, че преди раждането да се оцени състоянието на бебетата, да има значително по-малко новородени с усложнения, с кислороден недостиг, причиняващ детска церебрална парализа и неврологични проблеми“, допълва лекарят.

Днес Здравната каса покрива малък брой задължителни прегледи и изследвания по време на бременността. Докато самите акушер-гинеколози препоръчват като допълнителен преглед феталната морфология – задължителна проверка в почти всички напреднали държави. Чрез този безопасен и неинвазивен метод се откриват огромна част от аномалиите и проблемите, които носят риск за бъдещото бебе.

И ако този преглед все пак правят повечето бъдещи родители (които могат да си го позволят и са попаднали на отговорен проследяващ гинеколог), то има и много други важни проверки.

Бременността е стигнала до 28-ата седмица, до последната, решителна третина. Вече са направени изследванията за хромозомни аномалии и феталната морфология, които са показвали, че бебето се развива нормално. И най-важният въпрос вече е как се се чувства то във временния си дом. Уви, няма как да и го каже, подобно на пътниците на подводница, и е важно лекарите да проследят сигналите. Което обаче се случва рядко.

Нероден Петко

„През последния триместър най-важното е да се проследява състоянието на плода, тъй като има редица фактори, вътреутробни или извън матката, които биха могли да повлияят негативно. Да доведат до фатално страдание, както ние го наричаме. Недостиг на кислород към мозъка и важните органи, анемичен синдром, намалено кислородно насищане на кръвта“, казва доц. Игнатов.

Доплеровото изследване се използва в редица области, където е важно да се проследява движението на кръвта през даден съд. Именно в последния етап от бременността то е подходящо решение, безвредно и неинвазивно, с което да се проверят параметрите на кръвотока в средната мозъчна артерия на бебето.

Методът е лесен, доказано подходящ, за да покаже дали всичко е наред… и все пак, почти не се прилага у нас, заради което много често се стига до усложнения.

„За това не се говори, а и малко колеги са в състояние да прилагат метода. Много силно се надявам пациентите да се информират, да се поинтересуват в интерес на техните бебета, а в резултат и повече колеги ще проявят интерес да се научат“, казва специалистът. Той е готов напълно безвъзмездно да обучава колегите си, стига да имат желание. Този тип изследване вече е и част от програмата курсове, провеждани за специалисти в медицинския център, в който той работи.

Деца на майката Земя

„Иска ми се да стигнем до тези хора, те да разберат, че не е Божа работа дали бебето ще оцелее в третия триместър, а има начини да се разбере какво е състоянието му. Ако се окаже, че то има данни за фетално страдание, за кислороден недостиг, има много неща, които биха могли да се направят! В краен случай може да се извади по-рано, но това да спаси живота му!“, допълва акушер-гинекологът.

Така или иначе, изследването за момента се прави на много малък процент от всички около 60 000 бременности годишно в България.

Макар и в момента този удобен метод за изследване да е доста показателен… ето че стигаме и до приноса на доц. Игнатов и екипа му за това той, а и всички форми на Доплерово изследване, да станат значително по-прецизни.

Математика за доктори

„Вече 40 години, откакто има Доплерови изследвания, интерпретацията им става по една и съща формула. Нашият екип доказа, че тя е погрешна и е време да я заменим с друга, значително по-точна“, обяснява лекарят.

Когато се следи кръвотокът през даден съд, линията стига до един очевиден пик, преди да поеме надолу. Именно там дълго време се смята, че минава линията между систолата – момента, когато сърцето изтласква кръвта и тя минава с повишаващо се налягане през съответния съд, и диастолата – когато сърцето се отпуска, а налягането в съда се понижава. Именно налягането по време на този пик – наричано „пулситивен индекс“, е показателят, който докторите в различни области проследяват. Включително и при изследванията в последната третина на бременността.

Понякога обаче най-важното е невидимо не само за очите, а и за уредите. През последните години става ясно, че границата между систолата и диастолата не е очевидният пик! А малко след него, след като налягането е започнало да спада, винаги има втори, по-нисък пик и именно той е истинската граница.

Широко затворени очи

Макар че този феномен е доказан, медицината бавно свиква с промяната. А ето че доц. Игнатов и екипът му предлагат още едно важно решение, които носи потенциала да направи диагностиката много по-точна!

През годините той прави много прегледи на бременни жени и първоначално интуитивно забелязва една взаимовръзка: колкото по-голяма площта под кривата след втората пикова точка, толкова по-голям е рискът да има проблем.

Преди месец, след дългогодишни проучвания, излезе научната му статия по темата. В нея доц. Игнатов и екипът му предлагат формула, с която се смята площта на фигурата, получена след втория пик – в диастолата.

Закономерностите – при неродените бебета с площ на тази фигура в нормата, бременността завършва спокойно. Докато извън нея се оказват деца, при които по-нататъшните изследвания потвърждават наличието на проблем и е необходимо своевременното вземане на адекватни мерки.

Интересът към темата е голям, статията вече е цитирана и обсъждана в гилдиите по цял свят. А доц. Игнатов се подготвя за следващата голяма стъпка – международно проучване в различни държави и лечебни заведения, което да включи десетки хиляди пациенти, те да бъдат проследени, така че окончателно да се докаже новата формула и тя да бъде превърната в златен стандарт.

Крайна сметка

Но как така в продължение на десетилетия никой не е забелязал, че за анализ на Доплеровото изследване не се прилага най-точния показател?

„Тази граница наистина е била възприемана погрешно през последните 40 години“, казва лекарят. „Може да звучи странно, но в медицината това не е прецедент. Има много случаи, в които дълго време сме правили нещо погрешно или сме използвали неподходящ метод. Феноменът десетки години е бил пред очите ни, а никой не се е сетил да го използва. Аз също дълго време не си задавах критично въпроса дали всичко това е издържано. Докато в един момент, както повечето идеи, които идват на хората, се плеснах по челото. „Ами какво, ако…?“. Продължи с 8 години работа. Трябваше да се справим чисто математически и методично, да наберем пациенти. А и да подготвим публикацията така, че да отговори на изключително високите стандарти на съвременните реномирани медицински издания в нашата област“.

Тенджера под налягане

„Това измерване на лице е качествено нов подход към интерпретацията на всички Доплерови изследвания“, казва лекарят. „Въвеждането на този показател е много голям момент за нас, защото то променя цялата парадигма в областите на медицината, които се занимават с оценка на кръвотока. Това са 70% от медицинските специалности, също и ветеринарните.

Този феномен – наричан „Диастолна децелерационна площ“, го има във всички съдове, намиращи се относително близо до сърцето – в главата, артериите към ръката, белодробните, бъбречните, дори маточните артерии. Така всички специалности като кардиология, гастроентерология, ендокринология, вътрешни болести, пулмология, тепърва биха имали полза да изследват как този показател би могъл да бъде полезен в тяхната практика“, обобщава лекарят.

Методът е патентован от нас и доц. Игнатов е решен да направи всичко възможно да остане български патент.

Това не е първата му иновация, която спасява животи. Вече почти десетилетие лекарите използват платформата му, чрез която автоматизирано се оценяват резултатите от друго важно изследване по време на бременността – кардиотокография.

Както сам казва доц. Игнатов, оттук нататък важно е да намери повече съмишленици – сред бъдещите майки, а в резултат – и сред колегите му. Защото много, много животи на неродени бебета биха могли да бъдат спасени.

Може ли да има нещо по-важно от това?

Какво ще стане, когато изкуственият интелект се включи в следващата важна задача: създаването на… изкуствен интелект? Ако помолим прословутия ChatGPT да ни „създаде“ нова невронна мрежа, която да решава конкретен проблем? Възможно ли е сложните алгоритми да създават следващите свои наследници? Какво ще се промени от това? Дали така няма да стигнем до следващата стъпка: абсолютният ИИ, способен да решава всякакви задачи?

Тези въпроси имат много възможни отговори, но докато ги задаваме, може да пропуснем нещо важно: вече съществуват системи, в които ИИ контролира и подпомага процеса по създаване на свои „събратя“. При това, за да създава по-сигурни и безопасни за хората решения.

Добрият, лошият и злият робот

Откакто дойде Терминаторът, а дори и няколко хилядолетия по-рано: заради Бога от машината, човечеството има едно и също крайно притеснение от връзката си с машините. Че те ще поемат контрола. Ще съумеят да вземат съзнателни решения и няма да е по силите ни да ги спрем. Архетипът не само оцеля, но и разцъфтя в годините, когато се наложи прословутият термин „изкуствен интелект“.

Вече сме си задавали въпроса скоро ли се задава денят, когато алгоритмите сами ще се научат да създават софтуер. По един или друг начин това вече се случва, те спестяват доста от досадните задачи на програмистите. Макар и да са далеч от реалното софтуерно инженерство в неговата пълнота от многопластови задачи.

После идва поредната важна и интересна граница. Какво ще стане, ако алгоритмите сами са способни да си поставят следващата задача? Да програмират и разработват изкуствен интелект.

И баба знае

Самовъзпроизвеждането е явление, което винаги свързваме с биологичните огранизми. Тоест: ако изкуственият интелект го постигне под една или друга форма, това със сигурност ще е още един знак, че нашето изкуствено творение продължава да трупа точки. Да извървява стъпки напред в еволюцията си.

Сингулярността е онзи момент, когато компютрите ще се окажат по-„умни“ от нас. Естествено, ако изобщо се стигне до този етап, темата е повод за сериозни спорове и вече сме я обсъждали подробно.

И двете – самовъзпроизвеждащият се изкуствен интелект и сингулярността, са понятия от възможното бъдеще. В тази област понякога ентусиазмът определено идва в повече, така че нека от страховете и мечтите се върнем към днешния ден. За да разкажем за няколко интересни проекта, които показват, че алгоритмите не само могат да помогнат в създаването на свои събратя, но и вече го правят. При това не вместо хората, а подпомагайки ни там, където са по-силни от нас: в своята безпристрастност.

Кой ще ни пази от пазачите

Налага се отново да започнем с краткото определение за това какво е прословутият ИИ. Да, говорейки за интелект, винаги първата и естествена асоциация е с човешкия ум. Тази система обаче, която един ден може би ще го наподоби, си има конкретно име: „генерален“ или „абсолютен изкуствен интелект“. Без първото важно определение имаме просто софтуер, наподобяващ по някакъв начин човешкото мислене, готов да решава конкретна задача. Най-често през последните години това се случва чрез машинното самообучение и прословутите невронни мрежи.

Само че и този термин е доста заблуждаващ. Машината седи и се самообучава на поезия, четейки Гьоте… Уви, нищо подобно. Става дума за алгоритъм, който е способен да обработва огромни обеми информация и да търси закономерностите. Чрез прецизно подбрани параметри да открие кои са важните показатели. И на базата на всичко това да реши една конкретна задача, която винаги се свежда до две възможности: да предположи каква ще е следващата единица информация, или да класифицира следващата единица по различни критерии.

На пръв поглед просто решение, което обаче в някои области наистина е постигнало съвършенството, заради което си заслужава определението „интелект“. Например що се отнася до лицевото разпознаване, управлението на автономни автомобили, дори и създаването на произведения на изкуството.

Под някаква форма невронните мрежи правят точно същото. Разликата е, че там става дума за поредица от алгоритми, разпределени в слоеве, които могат да открият много по-фини закономерности. Но отново не може да се каже, че един от алгоритмите създава следващия.

Ще строим завод

Как тогава от тези принципи да минем към следващата стъпка? Към това изкуственият интелект да помогне в създаването на свои наследници?

Един от най-сериозните проблеми в разработката на този тип алгоритми е намаляването на пристрастията, които ще срещнете и с английския термин “bias”. Малко или повече, доколко алгоритъмът може да си свърши работата, зависи от това как са му подадени началните параметри и как са подбрани отделните елементи или слоевете в невронната мрежа. Тук изникват и големите етични въпроси.

Именно това днес е основната и най-трудна работа на специалистите в тази област. Създателите на изкуствен интелект много често действат по метода на пробата и грешката в първоначалните етапи, преди да се стигне до същинското машинно самообучение. А какво ли ще се случи, ако в тази основополагаща задача ги заместят други алгоритми?

Улов в мрежата

При ИИ всичко се превръща в числа. Независимо дали ще става дума за видео или за симулации при разработването на лекарства. Понякога тренирането на моделите изисква милиони и дори милиарди параметри да се обработват прецизно и многократно, преди софтуерът да открие точните закономерности.

Понякога, ако обемът данни, който ще се обработва, е сериозен, това може да отнеме дори месеци, въпреки огромната изчислителна мощ на съвременните компютри. Ето защо една от първите посоки, в които се очакват ИИ проекти от следващо ниво, е създаването на такива, които сами да могат да спестят много стъпки. Да оптимизират съществуващите алгоритми и да ги опростяват. Направлението се нарича „хипермрежи“ и определено е една от популярните посоки напоследък. Хипермрежите анализират данните и съответните необучени невронни мрежи и значително могат да улеснят процеса по самообучение.

Сред пионерите в тази посока е екип, начело с Борис Князев от канадския университет в Гуелф, Онтарио. През 2018-а със свои колеги той разработва хипермрежа, базирана на графи, чиято цел е именно да открие най-добрата архитектура на невронна мрежа за конкретна задача. Следващото поколение – GHN-2, се появи преди година, и е способно да приеме и анализира параметрите на 500 различни мрежи и да ги съпостави с евентуалните следващи задачи, на които се търси решение. С други думи, ако системата работи толкова добре, колкото обещава, така се спестяват 500 обучения на мрежи, направени поотделно от разработчиците, времето за работа се съкращава драстично.

Аз си издигнах паметник неръкотворен

Всичко това има много измерения, не само като време и усилия, но и от гледна точка на спестяването на огромните енергийни ресурси, които често са нужни за работата на суперкомпютрите.

Истината е, че знаем прекалено малко за това, което прави всъщност дълбоките невронни мрежи толкова ефективни. Както вече е ставало дума, ние им подаваме данните, радваме се на все по-успешните резултати, докато все още те са черна кутия, не знаем какво точно се случва по средата. Но тук нещата стават по-сложни, ако имаме и хипермрежи. Ако случайно те не се справят добре със задачата си, ние няма как да знаем, че се е случило и най-вече защо. Ще имаме пристратие, дори издигнато на следващо ниво…

Робот плет плете

Нека за секунда се върнем на добрия стар Терминатор. В крайна сметка там имахме срещата на два абсолютни изкуствени интелекта – единият искаше да унищожи хората, а другият – да ги опази. Е, вече имаме нещо подобно като решение и в областта на днешния ИИ. Стартъп с българско участие разработва невронна мрежа, която да следи и да ни предпазва от това други такива да излязат от контрол…

Стартъпът се казва Tenyks и в началото на 2022-а набра 3,4 милиона долара финансиране с нестандартното си предложение. Сред инвеститорите личат сериозни имена, например на Джон Тайсъм, първия човек, подкрепил финансово Yahoo през 1995 г.

Създател на компанията и автор на идеята е докторантът от „Кембридж“ Боти Диманов. Платформата, разработена от него и двамата му партньори, е насочена към разработчиците в областта на машинното самообучение. С помощта на тяхното приложение те могат да разработват проектите си по-бързо и безопасно.

Платформата им позволява системите, ползващи ИИ, да бъдат изпитвани значително по-лесно и сигурно. Да се справят по-бързо с първоначалния анализ на данните, които получават, за да създават по-целенасочени решения в избраната област. Целта е също да се разработват модели, които са по-независими от човешките грешки, от подвеждането по първоначалната информация в зависимост например от личните ни предпочитания.

Пристрастяване

Tenyks приема моделите, разработени от програмистите, и ги оценява по различни параметри. Търси слабите им места и къде се забелязва това прословуто пристрастие, недолюбваният от специалистите „байъс“. Тоест… отново имаме ИИ, който помага пряко в създаването на своите събратя.

„Всеки път, когато технологиите стигнат границите на невъзможното, се появяват следващата категория софтуерни решения. Компютрите развиха графичните си интерфейси, а интернет – търсачките. Ето защо вярвам, че ИИ ще има подобни платформи, които ще позволят да изведем на следващо ниво разработването му“, казва Боти Диманов пред сайта The Recursive.

Една от причините темата да е все по-актуална е и начинът, по който се обработват самите данни. „Разработката на ИИ днес преминава от работа, концентрирана върху модела, по който се обработва информацията, върху такава, насочена към самата информация“, казва Рик Хао – един от колегите на Диманов. Именно тук идва приложението, разработвано от екипа – то помага на инженерите с първоначална обработка и с анализа на стъпките, които да направят, така че да подобрят работата на алгоритмите.

Роботизиран дзен

Роботите не разбирали от поезия? Дълго можем да спорим (и сме го правили тук). „Първопроходец с два отворени края“ по-скоро звучи като вогонска поезия, но на английски Paired Open-Ended Trailblazer се съкращава като POET. Това е проектът на ИИ специалиста от „Юбер“ Руи Ланг, който отново е свързан с темата ни.

Накратко: идеята е отново да се създаде хипермрежа, която обаче изпитва и надгражда алгоритмите по различен начин.

Тъй като авторът е от Изтока, той описва работата на системата си като кунг фу надпревара. На алгоритмите се поставят задачи, те се изправят едни срещу други и не само става ясно кой е по-добър, но и всеки от „участниците“ напредва и се развива в това, което прави. „Накрая от тренировъчното дохио излиза един завършен, истински кунг фу майстор“, казва Ланг.

Системата започва с проста задача, като на всеки следващ етап преминава с нови знания, сблъсквайки се с различни препятствия. Когато успее или се провали на даден етап, „състезателят“ преминава в съвършено нова околна среда. Особено успешен фактор се оказва решението средата да се променя на случаен принцип.

„POET се базира на един парадокс“, казва Уанг. „В живота се случва така, че ако се опиташ да решиш даден проблем, ще се провалиш, а ако не опиташ, е много по-вероятно да успееш. Понякога точно така се случва еволюцията в природата, затова е възможно нещо подобно да се постигне и с изкуствения интелект“.

Дарвин прави Дарвин

Според екипа именно подобни проекти стоят по пътя ни към това да създадем дългоочаквания абсолютен ИИ. Който ще е способен да решава различни задачи, а не само една конкретна, както, стана дума, се случва в момента. Тоест, колкото и да изглежда далечно бъдещето на такъв тип разработки, корените им вече са тук.

„Време е да започнем да създаваме алгоритми, които по начало съдържат определена форма на интелигентност и да ги наблюдаваме как сами създават следващите, докато, евентуално, стигнем до абсолютния ИИ“, казва Джеф Клуун от OpenAI.

„Истината е, че засега той е просто фантазия. Но това е така най-вече, защото никой не знае как точно може да го създаде. Напредъкът в тази област зависи от хората, случва се стъпка по стъпка. Използват се вече открити и познати решения, които се комбинират по различен начин, като постепенно се подобрява успеваемостта им“. Клуун казва, че по този начин създаваме все по-добри отделни блокчета, от които трудно ще построим сами сградата на абсолютния ИИ. „И може би на алгоритмите се пада тежката задача да съберат всичко заедно“.

Малки деца – малки проблеми…

А какво става после? Както казва Джейн Уанг от проекта DeepMind, едно от основните предимства да включим ИИ в създаването на ИИ е, че той ще дойде с идеи за дизайн и техники, които за хората биха били неочаквани. „Но не всички изненади са хубави. Ако впрегнеш ИИ в целта да създаде нещо, което ти не познаваш, е много по-трудно да го контролираш и да предположиш къде ще изникнат проблемите“.

Начинанията, за които ви разказахме, са решителните първи стъпки към създаването на абсолютния изкуствен интелект. Готови ли сме обаче за следващите? Не толкова технически, а цивилизационно? Заедно ще продължаваме да търсим отговора в следващите Дигитални истории…

Наистина ли бъдещето ще ни принуди да се откажем от месото? Или просто ще ядем месо, което обаче… е създадено, без да е убито животно? Дали технологиите ще ни позволят скоро да разберем повече за начина, по който виждат света най-добрите ни домашни приятели? Ще ни позволят да си говорим с тях…

Отношенията ни с останалите видове на планетата винаги са били по-многопластови, отколкото си даваме сметка. Докато най-големите си естествени врагове – хищниците, превърнахме едва ли не в украса на ежедневието си, „дребосъците“ като коронавируса продължават да са непредвидим проблем за вида ни.

И все пак, най-интересни си остават връзките ни с най-близките ни „родственици“ – бозайниците и други брънки, издигнали се високо в хранителната верига. Едновременно ги одухотворяваме, правим ги част от ежедневието си… докато огромното мнозинство от обитателите на планетата не се отказва често да ги похапва.

Отношенията ни с другите видове на Земята са още една област, в която технологиите обещават впечатляващи новини, при това в обозримото бъдеще.

Пържола изчезна, да живее пържолата!

Младият Зукърбърг обичаше да се хвали, че е застъпник на течението, според което не е проблем човек да яде месо. Но е редно да е убил лично всяко животно, което е сложил на трапезата си. Дори показваше снимки… После явно решиха, че идеята не е добра за имиджа му, реши да мине на бойни спортове, където, казват, се превърнал в истински хищник.

Факт е, че обичаме да бягаме от тази тема. Удобно е в чинията да се появи апетитна пържола, чийто аромат активира не само финното ни небце, но и нещо от старите инстинкти… И все пак, за да се стигне дотам, сме минали през убиване. Тази стъпка повечето от нас удобно делегират нататък, без да имат желание да разберат как точно се случва.

Ако го погледнем еволюционно… Нали уж сме най-напредналият вид? Дали е „възпитано“ да се отнасяме точно така с останалите? Ами ако следващата брънка във веригата, например изкуственият интелект, също реши да подходи по този начин?

Не е расло, нито пасло

Нека изоставим засега фантастиката, факт е, че в яденето на месо има някакъв вътрешен конфликт. Питайте децата. Докато разказваме приказки за грозни патенца и наричаме собствените си хлапета „пиленца“, после сядаме в ресторанта, за да похапваме… да, пиленца, които не винаги са имали най-прекрасното битие.

Към това добавяме и задължителната напоследък тема за екологичните щети – производството на месо е виновно за огромна част от въглеродния отпечатък на нашата цивилизация.

Напоследък много се говори за възможността да заложим на протеини, които идват от по-ниските етажи на еволюционната верига. След като огромен брой хора в Югоизточна Азия са свикнали да си мезят с насекоми, може би и на запад ще трябва да свикнем с нещо подобно? Надали ще е такова предизвикателство за чревната ни система, хората сме всеядни. А по нашите ширини особено, след като оцеляваме след всичко, което попада в кренвиршите…

Тамагочи

Извън кръга на шегата, в тази област може да има много аргументи и повечето от тях са културологично обусловени. Дали наистина свинското например е забранено от исляма, защото тази религия се е налагала по ширините, където е по-топло и то е месото, което най-бързо се разваля? Дали наистина нежните ни западни стомаси еволюционно не са пригодени за скакалците като храна?

Може би даже няма нужда да се впускаме в подобни разсъждения!

Ето че през последните години технологиите носят добри новини. Логично е да потърсим заместител на месото и докато всякакви опити да го уподобим със соя, чия или гъби будят по-скоро далечни асоциации, скоро, по всичко личи, ще имаме месо, което е съвсем истинско, само че… заради него не е „пострадало“ нито едно животно.

Шат на клетката главата

„Месо, отгледано в лаборатория“, звучи крайно неапетитно. Но и „супа от коремчета“ не е върхът на маркетинга, ако ще представяте шкембе чорбата на децата си, а шкембето… си е най-любимото нещо с основание.

Нека го погледнем от друга страна. Какво е месото? От една страна… труп. От друга – просто съвкупност от животински клетки. Ами ако имаме клетки, извлечени без някой да бъде клан, научим ги да се делят… няма ли това да е естествен процес, макар и в лабораторни условия, който ще доведе до ароматна пържолка?

Вече е напълно възможно. Да, скептиците ще припомнят, че трябва да сме внимателни с подобни технологии, защото дори най-революционното изобретение може да се окаже опасно. А ние да го разберем много късно. Надали ще ви се стори особено апетитно и ако видите голямата стоманена вана, в която клетките се делят… Като че ли пък е много приятна касапницата, от която идва шунката в хладилника.

Стоманените съдове се наричат биореактори и там никой не умира, клетките се делят доволни, повече от щастливи кокошки. Технологията е сериозно напреднала, дори страховитата с регулациите си FDA – американската агенция по храните, одобри първия култивиран месен продукт – „пилешки гърди“, отгледани от Калифорнийската компания UPSIDE Foods, като безопасни за консумация. Следващата стъпка е ясна: те да станат достъпни на пазара и да се преборят със стереотипите.

Белчо и Сивушка

Ще успеят, според мен – и дигиталният маркетинг, и прозорецът на Овертон са способни на чудеса. Нещо повече – генерираното месо вече се продава на гурманите, Сингапур се превърна в първата държава, която издаде подобно разрешение.

Що се отнася до Upside Foods – амбицията на стартъпа е „пилешките гърди“ да се появят в ресторантите още през 2023 г., а магазините – след още 5 години.

„Това си е истинското месо, отгледано директно от животински клетки“, казва създателката на Upside Foods Ума Валети. „Тези продукти не са вегански, вегетариански или растителни – те са истинско месо, но направено без животни. Процесът на производство прилича на варенето на бира. Само че вместо да отглеждаме дрожди или микроби, имаме животински клетки“.

Взема се проба от съответния вид, клетките се поставя в контролирана среда и се захранват с хранителни вещества, благодарение на които започват да се делят.

Плът от плътта

Но защо първото блюдо са пилешки гърди? Upside Foods не казват, аз имам хипотеза. Месото им е достатъчно хомогенно, че да бъде претворено убедително. За свински ребърца и пилешки крилца (или обратното) ще трябва да почакаме биореакторите да напреднат – там има по-разнообразни текстури и типове клетки.

А дали възможната посока не е триизмерното принтиране? Там като че ли ще е по-лесно да се създават по-комплексни структури?

През април израелската компания Stakeholder Foods отпечата първата триизмерна риба! Нищо чудно, в тази част на света отдавна са известни с уменията си само с две риби и пет хляба да нахранят доста хора.

На животните с любов

Малко след откриването на фабриката в град Реховот, от първите порции опита министър-председателят Бенямин Нетаняху. „Скоро ще има нови разрешителни за производство на такива продукти и нови висоти, които ще променят света“, каза премиерът.

Уви, в тази посока се връщаме по-скоро към синтетиката, на този етап това, което получаваме, би било по-скоро подобие на месо.

Но пък… може би пак е въпрос на културология и самовнушение? Няма да има толкова мазнини, знаете веригата нататък: холестерола, запушванията, ранната смърт, или, по-лошото, диетите на зрялата възраст.

Или, още по-лошото, прословутите газове на животните, смята се, че на животновъдството се дължат около една четвърт от глобалните вредни емисии.

Имаш крава – пиеш бира

Да кажем, че въпросът е решен, особено ако напреднем дотам, че започнем да принтираме и суджуци, и луканки. Ами какво ще правим с млякото? Чудили ли сте се как така кравите ни го дават целогодишно? Не ви препоръчвам да отваряте тематични документални филми, определено не се случва с желание и хармония от тяхна страна. Дано не показват тези сцени и на изкуствения интелект, ще има защо да ни набере като вид.

Млякото може да се създава с процеси на ферментация, подобни на тези от месните биореактори, амбициозно обещава друг американски стартъп, създаден след научни разработки – Perfect Day. Отново се залага на биомаса от животински клетки, която чрез прецизно контролирана ферментация създава мляко. И тук популярно обясняват, че процесът е подобен на този при пивоварството.

Да, за момента произвеждат само сухо мляко, което обаче вече се използва за производството на сладолед. Друг пионер идва от Австралия, All G Foods набра 25 млн. австралийски долара, обещавайки, че до 7 години ще създава по-евтино мляко, неразличимо от кравето.

Кон за кокошка

Все още не се е чуло решение за изкуствени яйца, но, да кажем, там можем да се справим и без животните да страдат прекомерно. Дори печелят, че не трябва да се оправят с досадни отрочета като „Драги ми господине“.

Понеже стана дума за огромния въглероден отпечатък от животновъдството… не знам за вас, на мен винаги ми е било трудно да си представя, че чак такъв фактор в тази посока са газовете, отделяни от кравите. Винаги съм се чудил и как точно се правят измерванията.

Бил Гейтс обаче явно има по-добра представа. Защото преди месеци стана ясно, че основният му инвестиционен фонд е отделил 12 милиона долара за малък стартъп на име Rumin8, който разработва нов тип храна за преживния добитък.

Иновативният фураж се базира на гранули от червени водорасли и намалява метана в газовете, изпускани от кравите.

Ако можеха да говорят

„И проговори с човешки глас“. Не, не кравите от експериментите на Бил, за щастие. Това обаче е толкова познат мотив от приказките, винаги сме били склонни да приписваме човешки качества на животните, да ги одухотворявам… А дали не е дошло времето не само да ги разбираме, но и да започнем да си говорим? Ще ни хареса ли това, което имат да ни „кажат“?

Развитието на изкуствения интелект води със себе си пробиви в безброй области, включително и една, за която, за съжаление, не се говори достатъчно – четенето на мисли. Алгоритмите успяват да намерят закономерностите между данните за мозъчната дейност и това какво виждаме, постепенно стават добри във все по-точното асоцииране. И ако това, що се отнася до човека, поставя много сериозни въпроси, то в отношението ни с най-добрия му приятел и неговите колеги отваря интересни перспективи.

Добре живяхме, конче мое

Ще се научим ли да „четем мислите“ на животните? По всичко личи, че скоро ще знаем все повече за начина, по който те възприемат света, по който си общуват. Всички мемове за това какво има да ни каже и какво си мисли за нас котката или кучето, могат да се превърнат в действителност. Дори… ще проверим дали наистина образи като Котарака Румен си мислят това, което пишат онлайн.

Ето, дори експериментите на Мъск и екипа му с интерфейса неуралинк, който „чете“ мозъчната дейност на маймуни, дават интересни поводи за замисляне. Отново в резултат се задават ползи и опасности. Супер ще е да знаем кога едно животно го боли, за да му помогнем. Но си представете и потенциалните военните приложения на такъв тип технологии.

Вече знаем, че прилепите използват звуци, за да спорят за храна, различават половете си и се наричат по имена. Папагалите и шимпанзетата бонобо научават и свързват думи с предмети. Делфините разбират разликите в реда на думите, пчелите общуват пълноценно чрез звуци и движения. Какво ли ще се случи, когато започнем много по-точно да „превеждаме“ сигналите им?

За мишките и хората

„Проект за земните видове“ (Earth Species Project или ESP) е калифорнийски стартъп, който се занимава с различни форми на декодиране на животинските езици. Амбицията му е да вдигне завинаги езиковата бариера между хората и животните. Изследователите търсят междувидовия Розетски камък в широка палитра от фактори. Анализират звуците, които си разменят животните в различни екосистеми и фоновия шум. Работят с над 40 екологични и биологични звена, за да попълват все по-голямата си база с информация, обработвана с помощта на изкуствен интелект.

Алгоритмите анализират „биоакустичните“ звуци – тези, издавани от отделните видове, и „екоакустичните“, включващи записаното от цялата екосистема. До момента най-големи са успехите сред големите морски обитатели. Успяват да различават звуците, издавани от различни популации китове и вече са наясно със значението на много от сигналите.

Тук със сигурност скоро ще приложим и възможностите, които ни дават новите технологии в превода. Големи езикови модели са способни способни все по-умело да превеждат от и на езици, на които не са специално обучени. Колкото и да е антропоцентрично… няма ли как да въведем и звуците на животните? Именно опитите с китове показват, че е напълно възможно.

Дали ще успеем и обратното? Да продиктуваме на смартфона: „Донеси ми бира“, той да го преведе на кучето и най-добрият приятел да доприпка с две кенчета – едно и за него?

Надали. Но пък ще разберем дали наистина зверовете имат нещо подобно на чувства… Ние ги имаме, алгоритмите – все повече се правят, че ги имат. Интересни новини се задават от срещата на технологиите с живия свят. Те ще ни помогнат да научим още и за самите себе си. Стига да се научим да слушаме. И хората, и животните…

“The Game is Over“. „Играта свърши“, отсече в туитър от май 2022-а изследователят Нандо де Фрейтас, обявявайки голяма новина в областта на изкуствения интелект, която остана встрани от целия шум. Учените продължаваха да спорят дали може да съществува генерален изкуствен интелект. Зад това определение се крие алгоритъм, който е способен да решава многобройни различни задачи, подобно на човешкия мозък.

И докато те спореха, като че ли се оказа, че… спорът вече е решен. С лаконичния туит беше обявена появата на Gato AI, първия кандидат за званието „генерален изкуствен интелект“. Стъпка, която се очакваше да бъде извървяна поне след десетилетие, а според мнозина беше дори невъзможна.

Тази новина обаче не предизвика кой знае какво внимание. За разлика от ChatGPT, който се появи половин година по-късно и отогава не спира да монополизира вниманието. Е, той успя да привлече погледите с това, че за първи път показа на огромен брой потребители колко напреднали са всъщност технологиите. И как сме все по-близо до следващата огромна стъпка. Която изглежда едновременно логична и… толкова невъзможна. Генералният изкуствен интелект!

Генерална промяна

Да, всички чуваме името му прекалено често, вече дори сламката на плажния ни коктейл има изкуствен интелект. И все пак, не може да се отрече, че тази област на познанието е изключително динамична, в много от приложенията си напредва с главоломна скорост.

И ето че все по-често говорим за следващата огромна стъпка. Алгоритъм, който не просто е готов да изпълнява забележително добре задачата, която му е възложена, но е способен да решава проблеми от най-различен характер.

Gato дойде, за да реши (може би) този отдавнашен спор, да промени изцяло играта. Да покаже, че може да има универсален алгоритъм за различни задачи… подобен на хората. Да, невронните мрежи, висшият пилотаж в областта на машинното самообучение, се стремят да наподобят работата на мозъка ни. Но докато ние сме способни да решаваме най-различни задачи, алгоритмите допреди тази стъпка бяха ограничение в една-единствена. По всичко личи, че приключихме с това.

Специалист по всичко

Тогава, когато им се даде точната задача, алгоритмите са способни на чудеса. Те умеят да анализират огромен обем от информация и после да изпълнят целта си. А тя може да бъде само от два типа. Или да получат следващото „парче“ информация и да определят какво е то, или сами да се опитат да предскажат какво следва в дадена поредица. И толкова, до това се свежда на практика всяка задача, която им поставяме днес.

Същото важи и за нашумелите големи езикови модели – GPT-3 и 4, а с пълна сила – и за толкова любимия им събрат ChatGPT. Той също може да впечатлява с разнообразни приложения – от машинния превод през чатботовете до генерирането на компютърен код. И все пак: по същество, извън рамките на конкретната задача, той също е в списъка на състезателите с конкретна задача. Защото това, което прави, е да обработва информацията и в отговор да ни даде своето максимално близко предположение какво ще последва на базата на откритите закономерности. Той също работи в една конкретна област – тази за обработката на естествени езици. Генералният изкуствен интелект е следващата стъпка.

DeepMind е проектът на Google, който едно време караше Мъск да се притеснява за бъдещето, защото според него той се разработва без достатъчно контрол, получава достъп до огромните масиви от знание на универсалната търсачка.

Е, може би си струва да имаме наум и това предупреждение, докато се насочваме към същинската тема.

Цар и генерал

Нандо де Фрейтас пусна на 14 май 2022 г. знаковия туит, че играта е свършила. Разбира се, той добави важното уточнение: „Сега остава само да увеличим мащаба!“. Тоест, вече имаме алгоритъм, способен да решава всякакви задачи (затова е и общ или генерален), а не само една конкретна, за която е създаден. Остава „само“ да го научим да работи в по-големи мащаби от тези, с които се справя до момента.

Новината беше толкова важна не само защото много от специалистите не вярваха, че е възможно. А тъй като става дума за решителна стъпка по пътя към изкуствен интелект, който може да бъде неразличим от човешкия.

Никой не казва, че това би се случило утре, но се трупат аргументи, че един ден технологиите ще са в състояние да издържат прословутия тест на Тюринг, убеждавайки окончателно човешкия си събеседник, че води разговор с друг представител на своя вид. Дори Де Фрейтас признава, че не сме толкова близо, колкото ни се иска, до тази стъпка. По-важното според него е, че вече знаем, че тя е напълно постижима.

Едновременно със знаковия туит бяха публикувани научната статия и блог постът на екипа, в които подробно беше представен новият алгоритъм.

Gato е кръстен на испанската дума за котка. И определено е хитър като котак (например като приятеля ни Румен).

Мултикукър

Ето това gif-че показва разнообразните задачи, които хитрият котарак може да решава:

Картинката не ви впечатли? Става дума за разни изтъркани игри от 80-тарски компютър? Е да, нужни са още малко обяснения.

Както стана дума, никой от съществуващите към момента проекти за ИИ не беше способен да дава решенията на различни по характер задачи. А този тип игри се оказа чудесното поле, в което да търсим генералния ИИ, просто защото изискват различни интеракции. Gato се оказа първият „електронен състезател“, готов да се справи с предизвикателствата, които бяха елементарни за тогавашните тийнейджъри.

Котаракът освен това може да пише поезия, да реди кубчета, контролирайки роботизирана ръка. Една и съща невронна мрежа умее да чати, да разпознава изображения и какво ли още не.

Gato шефе

„Оттук нататък целта е да направим този тип модели по-големи, безопасни, оптимизирани, съобразени с изчислителните възможности. Имаме доста работа, но решаването на тези проблеми ще ни доведе до генералния ИИ“, убеден е днес Нандо де Фрейтас.

Разбира се, остава също и да решим дребния проблем дали пък постигайки това, не създаваме програма, която да ни унищожи като вид.

„Безопасността е от първостепенно значение при този тип проучвания“, признава създателят на Gato. „Винаги трябва да сме способни да спрем един подобен алгоритъм тогава, когато започне да взема прекалено важни решения.И това може би е най-голямото предизвикателство пред нас“.

Твърди се, че Google вече са разработили специална система, своеобразен голям червен бутон, с който винаги да има възможност подобни проблеми да бъдат предотвратени. ИИ да бъде „изключен“, ако преценим, че ни заплашва по някакъв начин.

Мац, пис, пис

Gato не само може да изпълнява повече от една задача по едно и също време, но и се справя сравнително добре. В някои от „професиите си“ съперничи с алгоритми, специализирани в тях, но, уви, далеч не е така с всички задачи.

Екипът е изпитал състезателя си в 604 различни задачи и 450 от тях котаракът е изпълнил с над 50% успеваемост. Високо, но все още твърде далеч от търсеното.

Заради начина си на работа Gato е доста по-„немощен“ от много свои съперници. Основната единица, по която се „измерват“ този тип алгоритми, е броят параметри, с които е тренирана невронната мрежа. Ако при GTP-3 те са 175 милиарда, Gato е „учил“ само от 1,18 милиарда.

Котаракът в чизми

Разбира се, твърденията на създателите му бяха последвани отс доста противоречиви мнения. Според част от изследователите Gato е далеч от изискванията, за да го приемем за предтеча на генералния ИИ. Той по-скоро е комбинация от претренирани с данни праволинейни модели. Да, може едновременно да изпълнява 600 задачи, но това ще е по-скоро конзола, която има 600 игри, отколкото игра, която може да се играе по 600 различни начина.

Интересен е подходът по създаването му: котаракът е претрениран с всякакви разнообразни данни – текстове, снимки, карти, превърнати в символи. Това противоречи на обичайния подход в „домашното“ на невронната мрежа да попадат само еднотипни обекти – например изображения. И фактът, че въпреки това дава добри резултати, отваря още една посока за размисъл за учените. Дава ни допълнителна информация за начина, по който работят дълбоките невронни мрежи.

Том и Джефри

За генералния изкуствен интелект се заговори още повече с избухналата популярност на ChatGPT. Скептични към идеята, че той е близо, са някои от пионерите и най-големите имена в областта като Ян Лекун. До неотдавна в този списъка попадаше и Джефри Хинтън, но… драматичното съобщение, с което той обяви, че излиза в пенсия ясно показа, че вече не е така.

Разбира се, понякога нещата опират и до дефиницията, има доста определения какво точно е „генералното“ и понякога те си противоречат. Според едни е възможността алгоритъмът да изпълнява всички мисловни задачи, на които е способен и човекът. А тук все още сме на светлинни години например що се отнася до творчеството, свободната воля, иронията, абстрактното мислене.

Още една дефиниция поставя пет конкретни изисквания за титлата „генерален ИИ“. Той трябва да проявява творчество, да разбира естествени езици. Да възприема сетивна информация, да има добри моторни умения и да се придвижва успешно в пространството. С изключение на творчеството, като че ли по пътя, по който е поел умният котарак, останалите звучат прилично постижими.

Трето определение на термина пък изисква просто алгоритъм, който може да изпълнява комплексни и разнопосочни задачи. Тук Gato определено вече е добър кандидат, покриващ изискванията.

А дали с тази стъпка наистина се приближаваме сериозно към по-голямата цел – алгоритъма, доближаващ способностите на човека? Все още можем повече да предполагаме, отколкото да сме сигурни в каквото и да било. Сигурното е само, че живеем в интересни времена, а от света на технологиите се надяваме да идват големи новини, но най-вече добри вести… За да не стигнем до другия смисъл, криещ се някъде в думите от цитата на „бащата“ на Gato. “The Game is Over.“

Час по чат

Интересно е да отбележим, че OpenAI – създателите на ChatGPT и всички останали GPT-та, ясно си признават, че дългосрочната им цел е именно генералният изкуствен интелект. Разбира се, с благородна, а не с комерсиална цел. Както пише и в манифеста на компанията, „нашата мисия е дас е погрижим за това генералният изкуствен интелект – система, която е генерално по-умна от хората – ще допринесе за благото на цялото човечество“.

Нататък продължава с още повече „конкретика“: „Генералният ИИ може да се появи скоро или в далечното бъдеще, скоростта на развитие от първоначалния такъв към по-мощни системи наследници може да е висока или ниска“.

Неотдавна учени от Microsoft обявиха, че според тях GPT-4 показва „наченки“ на генерален изкуствен интелект. Според екипа големите езикови модели от ново поколение проявяват по-обща интелигентност от предишни модели. „Освен че владее езика, GPT-4 може да решава нови и трудни задачи, които обхващат математика, компютърен код, изкуство, медицина, право, психология и други, без да се нуждае от специално програмиране“, пишат те.

Е, мнението им беше посрещнато доста скептично, а и човек няма как да не ги обвини в прекалена безпристрастност на фона на близките връзки през последните години между Microsoft и OpenAI.

Папагала във тава

Ето че отново променихме доста дефиницията… Но големият въпрос е налице – възможно ли е да имаме следващо поколение системи, които не са просто „скъпи папагали“? Улисани в двете крайности – да се прехласваме пред огромния напредък в този тип технологии и да го неглижираме, жертва най-често дават нюансите.

Затова ми се иска, преди да се разделим, да ви повторя прелюбопитното мнение по темата на един водещ изследовател. Когато го попитах именно за генералния изкуствен интелект, проф. Преслав Наков отвърна: „Все още не сме „там“, но ми се ще да вярвам, че можем. Със сигурност системите стават по-интелигентни, виждаме го.

Въпросът е по-скоро какво искаме да постигнем? Има две основни направления в изкуствения интелект: силно и слабо. Слабото казва: „Искаме да построим системи, способни да решават задачи, за които се смята, че изискват човешка интелигентност“. Силното казва: „Искаме да построим системи, които да решават задачи така, както би ги решил човекът“.

И тук има голямо разминаване, силното направление се фокусира върху това дали наистина постигаме това, което прави човекът, дали имаме дълбоко разбиране, абстракция? А слабото експлоатира това, че ние нямаме нуждата да имитираме човека. Ако искаме да умножаваме 17-цифрени числа, можем да го направим много по-лесно и по-бързо.

Слабото направление казва, че има задачи, за които се иска човешка интелигентност, например разпознаване на говор, на ръкописен текст, генериране, резюмиране на текст. И ние решаваме задачата, независимо дали е по начина, по който го прави човекът.

Ние имаме огромен успех в това слабо направление, въпросът е дали това ни дава напредък и в силното? Според мен ще започнем да напредваме и там. Но ще бъде бавно. Тези големи езикови модели не са изградили някаква по-висша форма на ИИ, но на някакво ниво се движат в правилното направление. Защото там си говорим за решаване на задача, поставена на човешки език, и това е качествено различно търсене.

Това, което на нас ни трябва в момента, е по-добро разбиране. И хората го осъзнават. Има граници на изчислителната мощ, на паметта, на данните, които можем да получим.

Намираме се в момента на преход от системите, които са много добри в конкретна задача към такива, които са по-универсални и на които мога да обясня на човешки език какво искам. Искам машина, която да бъде универсална, защото примерът е човекът, а той може да решава много различни задачи и това е част от интелекта. Включително възможността да пренесе опит от една към друга задача.

На този етап инструментариумът, който имаме, не е готов, но мисля, че задаваме правилните въпроси и поставяме правилната задача. Така че в дългосрочна перспектива съм оптимист“.

Знам какво си мислите!

Разбира се, нищо подобно, идея нямам какво ви се върти в главата. Оказва се обаче, че това реторично твърдение неусетно се превръща в самата истина.

Технологиите вече позволяват мозъчните сигнали да се „превеждат“ в четими данни, първите пробиви са налице. Улисани в напредъка на изкуствения интелект и прословутия GPT, може да пропуснем една огромна стъпка, що се отнася до естествения. На нея обръща внимание проф. Нита Фарахани, учен и юрист с огромен опит.

„Днес вече има компании, които са способни да декодират мозъчните вълни“, каза тя на световния форум в Давос в началото на годината.

Готови ли сме за момента, когато някой ще чете мислите ни? Ще доведе ли това до тотален контрол, или ще направи живота ни по-удобен?

Изтичане на мозъци

Звучи доста примамливо. Само си помисляш какво ти се хапва за вечеря, умното устройство „чува“ и се погрижва ястието да те чака у дома. Докато караш, то следи тонуса ти и в момента, когато задремеш, спира колата. „Прочита“ настроението ти и веднага приготвя според него фийда на любимата социална мрежа. Накрая подбира и най-точния сериал, удобството е осигурено.

Дадена новина те натоварва? О, нищо подобно няма да видиш повече. Някой се готви да те ограби? Няма как да стане, неговото устройство веднага е предало където трябва.

Дотук добре. Но какво ще се случи, ако работодателят или пък партньорът ти в живота получи достъп до всичките ти мисли?

На пръв поглед това са сюжети и въпроси от научната фантастика, които обаче тихичко излизат от нея, нахлуват в действителността и много скоро ще трябва да им търсим отговори.

Хакери на човешките души

„Със сигурност ще се изненадате да научите, че бъдещето вече пристигна“, каза в своята реч в Давос Нита Фарахани. „Благодарение на изкуствения интелект вече е възможно да декодираме мозъчната активност по начини, които никога не сме подозирали, че са възможни. Всичко, което мислите, всичко, което чувствате, се превръща просто в данни, огромни масиви от данни, които могат да бъдат декодирани от изкуствения интелект“.

Думите ѝ отекнаха на форума на най-богатите, където се събират световните лидери, за да обсъдят бъдещето. Тя не насочва погледите към темата за първи път, изследователката отдавна опитва да привлече вниманието към този рядко обсъждан въпрос. Както го нарича самата Фарахани, „битката за мозъка“.

Тя не е случаен човек, знае какво говори и доказателство не е само фактът, че е поканена да говори именно в Давос. Нита Фарахани работи в университета Дюк, професор е по право и по философия. Бакалавърската ѝ степен е по биология, има магистратура по биотехнологии. А основната ѝ тема на работа са етичните страни на технологиите, особено ще се отнася до тези, свързани с бъдещето ни като вид. От 2010 до 2017-а е част от съвета по биоетика, създаден от тогавашния американски президент Обама.

Мисля, следователно съществувам

Наистина ли мозъкът ни, толкова сложен орган, извел ни на гребена на еволюцията, се оказва толкова лесен за „прочитане“? Никак даже. Не можем все още да обясним нито начина, по който работи, нито да го уподобим, колкото и да наричаме новите технологии, които разработваме, „изкуствен интелект“. Оказва се обаче, че не е чак толкова трудно да улавяме и да декодираме част от сигналите, свързани с начина, по който той обработва информацията.

Първият вариант е ясен. Макар напоследък да не попада толкова често в светлината на прожекторите, мозъчно-компютърният интерфейс е направлението, чрез което ще се свържем с компютрите най-буквално – чрез чип, имплантиран в мозъка.

Най-популярната разработка е проектът „Неуралинк“, чрез който Илон Мъск е убеден, че ще постигне дългоочаквания пробив… Само че той, както изглежда, напоследък е твърде зает с модерирането на Twitter и с работата си по това да спре разработките на ИИ и няма време да се съсредоточи върху чипирането. Или пък просто начинанието се оказа прекалено сложно?

Мисълта се рее

За момента сериозните пробиви се задават в другото направление – устройствата, които са способни да уловят и декодират мозъчните вълни, като просто се доближат до главата ни. Напредъкът в тази област е впечатляващ. Това, според проф. Фарахани, ще позволи много скоро да имаме удобни джаджи в ежедневието си, които могат да уловят настроението ни, да преценяват дали сме концентрирани и какво си представяме. Създавайки много нови предизвикателства…

Балоните на филтрите, фалшивото удобство от това алгоритъмът да решава кое е важно за нас… А после идват в цялата си дълбочина съзнаваното и неосъзнаваното в картини, които е трудно да си представим уловени и биха изправили брадата дори на Фройд.

Звучи ви утопично? Ето една новина отпреди месец. Японски учени разработиха технология, чрез която могат да реконструират изображение, видяно от човека, по мозъчните му вълни. Използват данните от функционален ядрено-магнитен резонанс, а пробивът идва, след като прибавят възможностите на последните поколения технологии с изкуствен интелект.

Stable Diffusion е платформа за генериране на изображения по описание, много подобна на по-популярните DALL·E и Midjourney. Тази невронна мрежа е с отворен код и това я прави чест избор за научни разработки. Японците са дообучили алгоритъма с данните от изображения, показвани на четирима доброволци и съответните реакции на мозъка им – кои са активните области. Всеки от тях видял по 10 000 възможно най-различни изображения.

Въпрос на виждания

В тази дейност активни са две части от мозъка – темпоралният лоб е отговорен за съдържанието на образите, а тилната област, където е зрителната кора, пресъздава размера и общото разположение на обектите.

И ето че алгоритъмът се справя прекрасно със задачата. След това, на базата на данните, той се оказва способен много добре да „рисува“ формите и дори цветовете на картините, видени от доброволците. Да прочете какво те виждат!

Да, съвършенството все още не е тук, но резултатът е забележителен, можете да се убедите сами. Особено след като става дума за пилотни изследвания, при това с малък брой доброволци. Смята се, че точността на възпроизвеждане е 80%, което кара учените да напишат в публикацията си, че „това ни позволява ефективно да четем мислите на хората. Нашият метод, базиран на човешката мозъчна активност, може да реконструира изображения с достатъчна резолюция и висока семантична точност“.

„Точността на новия метод е впечатляваща“, казва Айрис Грьоен, професор по невронауки от Университета на Амстердам.

Всичко това е прекрасно! Този тип технологии обещават толкова много… Ще позволят да общуваме с хора, които са напълно парализирани и няма как иначе да изразяват мислите си. Ще можем да научим повече за работата на мозъка, да „записваме“ сънищата си, дори да видим какво сънува домашният ни любимец…

С мисъл за смисъла

„Ние, хората, трябва да свикнем с идеята, че вече не сме мистериозни души. Вече сме просто животни, които могат да бъдат хакнати“, каза в реч отново пред световния икономически форум в Давос, но през 2020-а Ювал Ноа Харари. С типичната си образност той рисуваше картината на тоталитарна държава, например Северна Корея, която е намерила начина да контролира хората дотолкова, че да им чете мислите. Харари изведе и формула: B x C x D = AHH – знанието ни за биологията, умножено по възможностите на компютрите и по данните, с които разполагаме, се превръща във възможността хората да бъдат „хакнати“.

Е, 3 години по-късно, според Нита Фарахани, това вече е факт. Случва се с помощта на различни технологии. Освен споменатия ЯМР, тук се включва и доста по-масово достъпнато технология на принципа на ЕЕГ – електроенцефалографията, при която мозъчните вълни се следят с помощта на електроди.

Пробивът идва с напредъка и на изкуственият интелект. Подходът, използван от японските учени, може да се окаже успешен в толкова други направления. Така дори не е нужно да опознаваме чак толкова физиологията и начина на работа на мозъка. Достатъчно е да пуснем модерните алгоритми в коронната им роля – да анализират закономерности от голям обем данни.

Ден на отворените врати

„В бъдещето, и имам предвид съвсем близкото бъдеще, тези устройства ще станат обичайна форма на взаимодействие с всички други. Това е вълнуващо и обещаващо бъдеще. Но също така и страшно бъдеще“, каза в речта си проф. Фарахани.

„Наблюдението на човешкия мозък може да бъде мощно, улесняващо, полезно, да трансформира работните места и да направи живота ни по-добър. Но освен това има антиутопична възможност да бъде използвано за експлоатация. Да извадим на повърхността нашето най-скрито и нелицеприятно „аз“.“

Къде тук идва границата? Никой не знае, но на базата на наличните пробиви, доста смело можем да отпуснем въображението си. Може ли да се анализират закономерностите между мозъчните вълни и склонността например човек да извърши престъпление? Логиката сочи, че няма пречка. Но какво идва после? Дали ще се озовем в едно бъдеще без престъпления, или в дигитален концлагер?

Започваме с изображенията, какво ще „четем“ после? Емоционалното състояние, нивата на концентрация. Това кое ни радва и кое ни натъжава, кое ни е смешно. За кого ще гласуваме и какво си мислим за човека насреща. Или пък паролата за имейла ни или за банковата карта…

Мозъчна атака

През последните години немалко са научните изследвания, които показват, че е възможно да се разчитат все по-комплексни мозъчни функции. В такъв тип изследвания инвестират сериозни суми и големите технологични компании, обяснява проф. Фарахани.

„Нисан“ например разработва технологии за разчитане на емоциите на шофьора, „Нилсен“ – за изучаване на потребителското поведение с цел по-успешен маркетинг. „Икеа“ изследва как произведенията на изкуството влияят върху мозъка, а постепенно проучването се насочва към това как по-успешно да се продават стоките. В Китай пилотни проекти следят мозъчните вълни на работници във фабрики, военни, шофьори на високоскоростни влакове.

Фарахани предполага, че първите индустрии, които ще се възползват, са компютърните игри, здравеопазването, авиацията, невромаркетингът. Според нея сме на поне 5 години разстояние до това да можем да разчитаме изцяло мозъчната дейност, а може би никога няма да достигнем такъв етап. Но вече е тук времето, когато технологията работи за конкретно задание, както в примера с изображенията.

Вълнуващи вълни

Технологичните въпроси се решават, очевидно, доста бързо, но не е така с етичните, както с пълна сила важи и що се отнася до изкуствения интелект.

Всички обичаме да ни става все по-удобно, нали? Доста по-готино е да има прахосмукачка, която да ни върши работата. Или фийд, който да ни събира най-важното. Може би не е случайно, че на английски това е думата не само за списъка на социалните мрежи, но и за фураж, захранка. Това, че се заобиколихме с новините, които искаме да четем, с мненията, които много ни харесват или обратното – ни ядосват, вече веднъж из основи промени начина, по който общуваме и по който възприемаме света.

Всичко това може да продължи с нова сила и в много плашещи измерения, когато напреднат технологиите за „четене на мозъци“, предупреждава проф. Фарахани.

„Представете си един антиутопичен, но съвсем реален сценарий, работодателят да използва технологиите, за да следи служителите си – колко са концентрирани, как си вършат работата, какво мислят за клиентите“, казва изследователката. „Когато комбинирате проследяването на мозъчната активност с други технологии за наблюдение, силата става доста плашеща“.

Мислиш ли?

„Всичко това има някои големи предимства. Например, хората няма да има нужда да пишат текстови съобщения и да шофират, ще могат да ги изпращат просто с мисълта си. Но недостатъкът е, че внезапно даваме достъп до най-личната и чувствителна информация, която имаме… на Facebook, Google и други технологични компании, като няма гаранции, че с тази информация в крайна сметка няма да бъде злоупотребено срещу нас, няма да се опитат да ни манипулират или да променят това, което е в нашия мозък“.

Показателно според нея е как се отнасяме към темата днес. Никой няма време да чете дългите условия, оставяме данните си онлайн на гигантите, без да си даваме сметка до какво може да води това. Всичко това обаче минава на ново, още по-опасно ниво, когато става дума за най-личното. За собствените ни мисли и емоции…

„Хората са станали толкова спокойни и са свикнали да предават данните си, без да виждат какви са вредите от това. Отказахме се от почти всеки друг вид поверителност и лични данни, свободата на мисълта е единственото пространство, което всички винаги сме приемали, че ще бъде свещено и ще е защитено“, казва изследователката. „Ето защо се опасявам, че това, което ще се случи, когато става дума за мозъчни данни, е, че удобството и факторът „уау“ ще накарат повечето хора да се възползват, без да се замислят за последствията“.

Последният бастион на свободата

Именно затова според нея е важно час по-скоро да създадем направлението „когнитивна свобода“. Да заложим някакви етични ограничения, които този път да изпреварят технологията, а не да излязат на дневен ред, когато последствията вече са тук. В този случай е твърде вероятно те да бъдат необратими. Както казва проф. Фарахани, тогава ще сме изгубили „последния бастион на свободата си“.

Ограниченията би трябвало да включват области, които да бъдат забранени за този тип технологии. Да гарантират, че винаги ние ще сме тези, които носят правата да скрият мислите си, да забранят достъпа.

Дали накрая няма да се окаже прав именно Харари? С идеята, че вече не сме мистични души, а просто животни, които могат да бъдат хакнати…

Имаме доста теми за размисъл. Задава се още една технология, за която не сме подготвени като цивилизация. Нека се замисляме за такива теми по-често. Преди, в един момент да се окаже, че някой може да види какво си мислим и да го използва срещу нас…

– Скоро си припомних един материал отпреди 10-ина години, който разказваше, че триизмерното принтиране ще навлезе навсякъде, ще се строят къщи, ще се отпечатват човешки органи, които ще присаждаме. Защо още не се е случило?

– Според мен то се случва, но аз не го виждам като един етап. Това е процес, който е започнал далеч в миналото с изобретяването на 3D принтерите и продължава.

Вече се принтират къщи – създадени са големи машини, които нанасят слой по слой бързосъхнещ цимент.

Използват се в инженерството, в биологичните технологии. Направени са първите пикочни мехури, първите уретери, има вече ирис, роговица. Всичко това се случва! Може би не с темповете, с които ни се иска, но понякога предизвикателствата просто се оказват по-големи от мечтите.

– Кои успехи в тази посока те впечатляват?

– В процеса на 3D принтиране ме впечатляват невероятните възможности за гъвкавост. Това изключително много ме вдъхновява, може да се създава всичко – от части за кола до всякакви ежедневни дреболии. Вместо да си купя магнитче, го принтирам вкъщи с доста по-високо качество.

Впечатляват ме неограничените възможности и повторяемостта на действията – с такъв принтер можеш да правиш 10 еднакви неща едновременно, което увеличава потенциала на действие. За една нощ може да смениш бизнеса си. Нямаш фабрика, която да произвежда едно конкретно нещо, имаш възможност да променяш.

Когато дойде ковид например, аз минах на шлемове. Веднага започнах да ги създавам и благодарение на това имах възможността да продължа да се издържам от предприемачество.

– Днес се занимаваш основно с анатомични модели, създавани чрез триизмерно принтиране. Идеята се ражда, когато си студент по медицина.

– Така е. Не обичам да ставам рано и докато стигнех до университета, нямах шанс да получа достъп до препаратите, както им казваме. До костите, по които се учи анатомия.

Освен това се ползват кости от десетилетия. Взимаш един череп и той е изпочупен, тъй като е бил употребяван доста дълго време. Всичките му структури не съществуват. Един студент го взема, идва асистентът и му казва: „Представете си тази структура тук, другата…“.

Аз медицина ли уча, или съм в училище по изкуства, че да си представям?

Препаратите в университета са все по-неизползваеми, което ражда големи проблеми в обучението. Тогава ми хрумна, че може чрез триизмерно принтиране да се създават модели, които са изключително точни и по тях студентите да се подготвят. После проучих и разбрах, че проблемът далеч не е само български и прецених, че това е доста добра възможност.

– Кръщаваш прототипа си Оскар. Какво му предстои оттук нататък?

– Искам Оскар да стане най-популярният модел на човешки череп в целия свят. Той е по-добър от всички останали прототипи с това, че е 100% анатомично точно копие, по него могат да се наблюдават повече от 400 структури. Прецизността му е под 1 мм, аз съм първият, който го е направил толкова точен. Повечето хора са го подценявали като бизнес, а според мен е невероятна възможност.

Към него има и приложение за добавена реалност. Мога върху самия череп да покажа неговите структури, така че студентът да ги разгледа.

Подходът се отличава със самото сканиране, а после и принтиране с много ниска резолюция – 0,2 милиметра. И, разбира се, с маркетинга. Защото, когато създадеш достатъчно добър продукт, той може да бъде копиран. Следващата стъпка е кой ще го продава по-добре. Когато тези неща се съберат, създават цялостен иновативен подход към създаването на такъв тип биотехнологичен продукт.

– Колко Оскари са нужни на света?

– Само в Европа има 520 университета с над 700 000 студенти, които всяка година влизат да учат медицина. Работя по проекта с любов и знам, че ще има успех.

Оскар вече се използва в 5 университета – 3 в България и 2 в Румъния, това лято планирам да станат 10 пъти повече.

Изработен е от полимлечна киселина, полимерно нишесте, най-стандартния материал в 3D принтирането. Тук иновацията не е в самата технология, а в модела, който се използва. Всеки може да принтира череп, но не всеки може да принтира такъв като Оскар, защото няма толкова прецизен модел.

Той е копие на конкретен човешки череп, но реших да го кръстя така заради играта на думи – os на латински означава „кост“, а името е популярно и лесно може да бъде запомнено. А ако е в златна окраска, става „Златен Оскар“…

– Преди това си се занимавал с биопринтиране. Там като че ли напредъкът е по-бавен. Кое е най-трудното – да се уподоби структурата или градивния материал?

– Най-трудно е да се принтират кръвоносните съдове, които да изхранват тъканта, затова и в момента се принтират малки прототипи. За да станат по-големи, са нужни 3D принтирани кръвоносни съдове. Трудността идва от това да се принтират ендотелните клетки, които ги изграждат, защото са много чувствителни и процедурата е сложна. НАСА бяха обявили конкурс за 1 млн. долара за човека или екипа, който създаде първия отпечатан кръвоносен съд, тъй като те вярват, че това ще е голяма стъпка за пренасянето на човечеството на друга планета.

– Ще можем ли един ден да принтираме мозъчни клетки или цял мозък?

– Да, със сигурност! Има една страхотна книга – „Терминален експеримент“, в която авторът разказва за копирането на човешко съзнание в дигитална форма. Тоест, ние ще можем да принтираме мозъчни клетки, но какво от това? Интересното при тях не е клетката сама по себе си, а връзките, които създават помежду си чрез синапсите.

При мозъчната тъкан стойността е в психиката. Нейното изражение, нейната функция е там. Чисто анатомично не е като да принтираш кръвоносен съд. Кръвоносните съдове имат ясна функция – тръба, която да „закара“ кръвта от едно до друго място. При мозъчните клетки е много различно.

Ще може, но въпросът е каква ще е ползата?

– Например, да прехвърляме съзнанието си? Това със сигурност ще промени и отношението ни към нас самите, към смъртта… Само че още не разбираме точно как работи мозъкът.

– Логически погледнато, цялата психика, мисленето, са просто невронни вериги – комплекс от клетки, които комуникират помежду си, за да се роди дадена мисъл. Ако можем да вземем клетки и да ги принтираме в някакъв засегнат участък, така че неговата функция да се възстанови, би било интересно. Но и твърде сложно все още.

Всичко ще може да се принтира един ден. Въпросите са кога и какъв ще е смисълът.

– Кои са следващите стъпки в тази област, за които ти нямаш търпение да бъдат извървени?

– Органите, които най-ефективно ще могат да решат проблемите, свързани с тъканното отхвърляне при хроничните заболявания. Бъбрек – най-много хора страдат от хронични бъбречни заболявания. След това чернодробната цироза, която уврежда голяма част от популацията.

Може да разделим органите на три нива на сложност. Първите са плоски, тук е кожата, неслучайно първите успехи са името с нея. Следващото ниво са кухите органи, затворени плоскост, такива са стомах, пикочен мехур, кръвоносен съд. Третото ниво на сложност са т.нар. паренхимни органи, които имат по-комплексна структура.

Чакам с нетърпение да видя първите хора, които имат трансплантиран 3D принтирани бъбрек, сърце и черен дроб и това със сигурност ще се случи до 10-15 години.

Но за мозъка… там ще изникнат много етични въпроси. Ако принтираме мозък, някакви неврони, които започнат да си комуникират, това значи съзнание, нов човек.

Големите мечти, големите цели са най-силният стимул да имаш максимално технологично развитие.

– Уви, според мен малко хора днес се движат от такива мотиви.

– За съжаление. Кой е движещият мотив на съвременния човек? Страхът. И амбицията, породена от някаква травма. Да бъдеш амбициозен, означава да бягаш от, а не да отиваш към. Което е проблем. Според мен

основният движещ мотив на един човек би трябвало да е вдъхновението, а не страхът.

Когато човек не е осъзнат, той не може да осъзнае кои са движещите му мотиви и се управлява от алгоритмите, програмирани в съзнанието му. Дори един 50- или 100-годишен мъж, ако не е осъзнат, е алгоритмично дете, при което тук-там се е добавил някой друг алгоритъм, ако му се е случило някакво по-апокалиптично събитие – травма, някой близък е починал.

Темата за осъзнатостта е много ключова. Когато човек е осъзнат, може истински да взема решения.

– Дали 3D принтирането ще е следващата парадигма, която драстично ще удължи човешкия живот?

– Средната продължителност на живота продължава да се увеличава заради напредъка на медицината. Но не знам защо трябва да е драстично.

– Защото ни се живее, не бързаме да си ходим, всеки иска да докара 200 години…

– Зависи кого питаш. На един млад човек му се живее 200 години, но питай възрастните, питай хората близо до смъртта. Голяма част от тях се чувстват уморени, наживели се, усещат, че са изпълнили всичките си мисии. И те са готови да променят формата, в която съществуват, защото енергията на този свят не се губи, само променя формата си.

– Виждал съм и 100-годишни, на които им се живее. А може би това е част от тайната, че са стигнали дотам.

– Точно така.

Продължителността на живота, казват будистите, се определя от желанието ти да живееш.

– Това ли е причината нашата нация да е толкова болна, да не се грижим за себе си?

– Според мен причината е свръхпрофесионализмът. Той води до страдание в другите сфери на живота. Аз вярвам, че

балансираният начин на живот е ключът към дългата му продължителност и към високите нива на щастие.

Балансиран живот значи един човек да инвестира времето и съзнанието си в 4 сфери – професионалния живот, личността си, семейството и приятелите и духовното развитие. Причината за голяма част от страданията на обществото, включително и физическите, според мен е, че не обръщаме внимание на останалите сфери. Защо?

Заради мотивацията, породена от кукичките на капиталистическия начин на мислене.

Защото в момента не е готино да си здрав, да си балансиран. Готино е да си свръхуспешен, да имаш най-яката кола, да си свръх добър професионалист. Трябва да имаш собствен бизнес, много пари, семинари. Над един праг на финансова стабилност животът ти не се променя, дори да имаш повече пари. Но ти го забравяш.

– Като говорим за мотивация, ти скоро си завършил. Какви хора влизат да учат медицина днес? Каква е мотивацията им?

– Повечето също са неосъзнати. Когато си на 18, колко осъзнаваш какво искаш да правиш? Мечти и идеали. Видял си колко е яко да си д-р Шепърд, искаш да помагаш на хората, имаш подкрепа от родителите си.

Аз защо реших да уча медицина? Имах една емоционална, една рационална и една его причина. Его причината беше, че си представях колко е яко да се разхождаш из болниците с бяла престилка и да имаш власт да помагаш на другите хора. Това го осъзнах много по-късно. Рационалният мотив беше любознателността. Бях любопитен да разбера как се случват процесите в човешкото тяло. Толкова е интересно! Защо изпражненията са кафяви, защо кръвта е червена? Защо дишаме, как не може да оцелеем без кислород? Такива въпроси ми бяха в главата.

А емоционалната причина беше, че спасих едно детенце от сигурна смърт, съвсем случайно. Беше пред моя вход, майка му го изнесе на ръце и аз бях на точното място в точния момент. То си беше „глътнало езика“ поради висока температура, получило гърч и майка му го заварила така. Когато се случи нещо такова, трябва да сложиш детето да легне и да му вдигнеш брадичката нагоре, така отваряш въздухоносните пътища и му помагаш.

– От всички въпроси, които ти си задаваше, кои са тези, на които медицината и досега не може да отговори?

– Най-големият според мен е:

Какъв е смисълът на човешкия живот? Да, тя има един отговор – да се самовъзпроизвеждаш.

Но той не е достатъчен за осъзнатия човек. Ние го възприемаме като нещо първично – смисълът е да предадеш гените си напред, да бъдеш вестител на бъдещето. Иначе има и много други въпроси: как съществува психиката на един човек? Как така се оформя личността? Как една група от неврони физически създава нещо нематериално?

Как се създава психичният свят на един човек, неговите вярвания? Разбира се, човешкият мозък винаги е бил вълнуващ. Той е доста добър компютър.

Начинът, по който структурира и обработва информацията, е много ефективен и все още няма компютър, който да се доближава до него.

– Еволюирали ли сме по някакъв начин като вид заради технологиите?

– Да, променил се е начинът, по който възприемаме информация. Но биологичната промяна е по-бавна. Биологията винаги следва физиологията, която пък следва психиката. Вярвам, че начинът на мислене на един човек може да предопределя дори неговите физиологични феномени, това се нарича соматизация. При всички положения, когато говорим за еволюция, трябва да кажем, че тя се наблюдава за много големи периоди от време – 10-20-30 000 години, за да видиш забележима разлика. За 200 години какво може да видиш? Нищо.

Що се отнася до биологичната еволюция, през последните години тя се изразява в сериозното удължаване на човешката преживяемост. Все повече обръщаме внимание към мозъка и може би

когато машините завземат голяма част от механичната дейност, ще започнем да ставаме все по-слаби,

защото няма да има нужда от това. И все по-осъзнати и интелектуализирани.

Преди 200 години за какво си е мислел човекът? Как да се прехрани, на фокус е било първото ниво от Пирамидата на Маслоу. Днес имаш всички базови потребности, затова еволюцията на обществото е фокусирана върху самоусъвършенстване. Все повече се обръща внимание на психиката, психологията. Свръхпрофесионализъм, образование, учене.

Когато станем все по-осъзнати като общество и раса, ще минем на следващото ниво, ще започнем да се грижим не за самите нас, а за нещо по-голямо, това ни очаква до 50 – 100 години.

– Може ли изкуственият интелект да ни изпревари като доминиращ вид?

– Според мен ние ще се учим от него, ако сме достатъчно мъдри. Не трябва да ни е страх, а да се учим как да го използваме. Дълго съм мислил кое ще бъде ценното на следващите 5-10 години. Досега беше на имаш информация, да знаеш, за да можеш. Вече не е така, важното е да задаваш правилните въпроси. Защото ChatGPT знае повече от теб, важно е как ще го питаш.

После идва ролята на критичното мислене заради свръхинформацията и дезинформацията. Това са двете ценни умения на човека от близкото бъдеще – той

трябва да задава въпроси и да проверява тази информация.

За това му трябват умения и познания различни от тези, които сме имали преди. Но е важно да осъзнаваш, че можеш да се възползваш от технологиите, а не да си в конфликт с тях. Да виждаш възможността, а не проблема. Възможността те окрилява, а проблемът те подтиска.

– Тези технологии се очаква драстично да променят медицината, например при разработването на лекарства.

– Точно така. Изкуственият интелект вече се справя 10 пъти по-добре в разчитането на рентгенови снимки, отколкото един лаборант. Лаборантите ще изчезнат.

– А лекарите? Ще стане ли от GPT един добър GP?

– Не. Това е една от последните професии, които ще изчезнат. Това са тези, свързани с креативното мислене. Механиката ще изчезне. Ще остане най-дълго всичко, свързано с изкуство и всичко, в което е намесена емпатия..

Къде има емпатия? При учители, лекари.

50% от лечението не е да ти дам лекарството, а да ти направя правилната анамнеза, да те сугестирам, че ще се оправиш,

дори в плацебо ефекта.

Въпросът е кога човек ще се довери на машината да го излекува. Но и това ще стане най-накрая. Въпреки че машините ще са доста по-успешни в операциите, хората пак ще са недоверчиви. Защото ние сме социални животни, искаме да виждаме емпатия. Когато машините се научат да ни я дават, тогава ще им се доверим. И те ще го направят…

– Мислиш ли, че някога ще практикуваш медицина?

– Не знам, защо не? Какво значи да бъдеш лекар? Да помагаш. Аз помагам на много хора. Изпълнявам мисията си като лекар, само че не го правя в операционната или предписвайки медикаменти. Аз помагам на психиката на хората, като им давам пример, посока, помагам и на бъдещите лекари да бъдат по-добри чрез Оскар.

Имал съм много вътрешни конфликти. Семейството ми също дълго не ме подкрепяше в нещата, които правех. Много ми беше трудно да се справя с това и да намирам упование в себе си. Но следвам сърцето, а не мозъка си.

Мозъкът е машина, която е страхотен слуга, но много лош господар. Мозъкът е невероятен в изчисляването на процеси, да правиш нещата ефективно, структурирано. Но не е добър във вземането на генерални решения за живота ти. Не можеш да си избереш жена, ей така, рационално. Виждаш един човек, не е казал две приказки и или те привлича, или те отблъсква. Това е нещо повече, което мозъкът не може да разбере. Това е друго сетиво, интуицията. Много се подценява от съвременното общество! Защото мозъкът не я разбира, не може да бъде доказана.

– Виж колко е интересно, от хилядолетия знаем, че сърцето изпомпва кръв, то не съдържа емоции, но метафората си живее.

– Защото е част от нас. Знаем, че е така, но го отричаме. Преди 200 години са си мислели, че е магия да има слънчево затъмнение, защото мозъкът не е можел да го обясни. Тогава какво сме правили? Измисляли сме си.

Много неща съвременната наука отрича просто защото още не може да ги обясни и това е нормално.

Въпросът е да не си нито свръхположителен, нито свръхотрицателен. Имаш тази интуиция, използвай я.

Къде живеят страховете? В мозъка. Толкова е неефективно да се страхуваш. Ти изпитваш реално физическо страдание за нещо, което не се е случило. Не е ли глупаво?

Генерални решения не трябва да се вземат със страх. Сърцето никога не се страхува. такива подвизи са правили големи хора преди нас, ще го правят и след нас. Защото са го правили през храбростта, а не през амбицията. Бъди храбър!

Социалните мрежи се превърнаха в най-големия технологичен и социален феномен на новото време. Всичко започна от идеята на един младеж от Харвард да разменя снимки със съучениците си и скоро всички се озовахме вътре.

После начинанието се превърна в машина за внимание и данни. Появи се Instagram, мрежа, която залагаше на изображението и бързо беше купена от хегемона. После, съвсем неочаквано, точно от Китай дойде следващият „игропроменяч“ – TikTok. Платформата, залагаща на кратки (често доста… хм, повърхностни) кратки клипчета, се превърна в изборът на днешните млади. Стигна се до момента, в който за първи път в почти 20-годишната си история хегемонът Facebook се събуди с по-малко активни потребители.

Еволюцията на социалните мрежи минава през сериозни промени с напредването на технологиите, смяната на поколенията и какви ли не други фактори.

Какво ли идва нататък? Как изглеждат следващите форми на социални мрежи, които ще властват след залеза на днешните? Какъв ли тип съдържание ще ни предлагат и с какво ли ще могат да ни спечелят?

Не е важно какъв цвят е мрежата…

„Мрежи“ е перфектната метафора тук. Плуваме си по живота, заблейваме се от лъскавата прирамка и скоро сме се озовали вътре необратимо. Заобикаляме се нагъсто с останалите уловени и заедно почваме да мърсим водата наоколо с емоционалния еквивалент на естествените ни биологични нужди. Докато невидимите за нас люде отвъд пробутват хайвера на личните данни, който пускаме, защото са достатъчно далновидни да знаят, че така ще сме ценни по-дълго.

И всичко, което се променя, е примамката. Facebook дойде с обещанието да ни държи близо до приятелите, Instagram – да ни спаси от словесното натоварване и хейта и за да посрещне следващите млади. А с новото поколение дойдоха TikTok и манията към кратките видеа.

Всяка платформа от нов тип си култивира аудитория, свои правила и особености, които бързо се появяват и при другите.

Когато една идея за стръв сработи, постепенно всички се захващат да я копират – къде „творчески“, къде директно. Когато се появи Instagram, хегемонът си реши проблема, като просто го купи. Със следващото поколение нямаше как да подходи по същия начин, затова просто се опитва да въвежда колкото може повече от подхода и типа съдържание на конкурента.

Наслука!

За момента не може да се каже, че му се получава прекалено добре. Именно затова е особено интересно да погледнем към бъдещето и други интересни идеи, които се задават.

Да, може би ако питате същото това момче, вкарало ни в първата мрежа, което така и не успя да стане любимец на обществото, бъдещето изглежда доста ясно. Метавселената ще е виртуалната среда, която ще „превърти играта“. Ще ни отведе в друго измерение и, както сам Зукърбърг често казва, целта не е да ни държи по-дълго вътре, а да прекарваме по-качествено времето си.

Да, обаче гръмките обещания за огромни инвестиции и бърз напредък болезнено се сблъскаха с реалността и за момента по-скоро са капка в морето.

Тогава не е ли логично да обърнем поглед към другите, вече развити социални мрежи, така че те да поемат въдицата?

Едри риби

Едва ли, по-скоро те вече са дали каквото могат от своя модел. LinkedIn например е мястото на бизнеса, на сериозната комуникация, той не би могъл да се превърне в масовото решение. Безспорно през последните десетилетия расте значението на по-нишовите социални мрежи, които обединяват на професионална основа, по интереси. Или пък просто на локално ниво – типичните примери идват от Китай и Русия.

Струва си да споменем и YouTube – платформата, на която някога само се гледаше видео, също се опита да изглежда все повече като социална мрежа и в известна степен го постигна. И все пак, тя също надали може да противодейства на най-големите.

Къде тук идва мястото на Twitter? Това надали може да ви отговори дори професионална гадателка. Дали ще се окаже визионерската мрежа на новия си собственик, която да възроди свободата на словото, или ще се срине под тежестта на очакванията и странните му ходове? Дано е първото, но…

Златна рибке…

Да си направиш социална мрежа не е никак трудно… питайте същия онзи младеж от Харвард (не нашите такива). Или пък Доналд Тръмп. Не че неговата Truth Social се отличи с особените си достижения или с техническите си решения, но е още един пример, че в днешния онлайн свят не е толкова трудно технически да създадеш нещо, което бързо да стане огромно.

Стига да имаш добра идея и да успееш да я покажеш.

Начинанието е и доста опасно, може без време да се провалиш с гръм и трясък, случвало се е и на най-големите. Може би си спомняте Google+, приложението, което щеше да победи Facebook? Или пък MySpace – голямия конкурент, с който се движеха на равна нога в първите години от риболовната битка?

До голяма степен еволюция на мрежите се развива заедно с тази на самия интернет. Претоварването със съдържание ни отведе до картинките. А после невъзможността и нежеланието да възприемаме по-дълго и задълбочено съдържание стигна до кратките, не прекалено съдържателни клипчета.

„Когато една апликация се фокусира върху краткото съдържание, тя наистина няма как да сбърка днес“, казва Нора Мати, анализатор на тенденциите в Uptime App, което преди това е правила за YouTube. „Проблемът обаче е, че апликациите днес са лесно заменяеми. Ако махнеш TikTok, някой друг много лесно и бързо ще намери алтернатива“.

Цаца или кит?

Новият владетел няма да се даде без бой. TikTok има само 5 години история и вече е натрупал 1,5 милиарда потребители!

Въпреки старанието на властите на запад да рушат имиджа ѝ, китайската платформа показва постоянен ръст на потребителите и там. Офисът им в Калифорния е бившата щабквартира на WhatsApp. В екипите личат десетки хора с опит в останалите големи компании в бранша.

Единият вариант е от тиктокащата комедия направо да продължим към хоръра. Една от платформите – Triller, е много подобна на TikTok, но се фокусира много повече върху възможностите за редактиране на видеото с помощта на ИИ инструменти. Сред инвеститорите в нея са Снуп Дог и Еминем, а сред управителите е Джош Ричардс – 18-годишен маркетингов гуру с 20 милиона последователи в TikTok. През последните месеци апликацията бързо се издига в класациите.

Тоест, просто искаме още от същата стръв? Надали.

Захранка

Как ли може съдържанието да става още по-просто или бързо „за консумация“? Надали е възможно тенденцията да продължи в тази посока, стигнали сме до някаква пределна крайност.

Тогава? Може би продължението идва от една по-различна тенденция, отново свързана с историята на глобалната мрежа. Както е ставало дума, ако първата епоха на интернет беше в статичните сайтове и съдържание, а втората – в това, генерирано от потребителите, то все още задаващият се web3 би трябвало да е времето на децентрализацията. В случая това би могло да значи две неща. Или залез на социалните мрежи, или… социални мрежи, които работят децентрализирано.

Пример в тази посока през последните години е Discord със своите 100 млн. потребители. Платформата хем прави комуникацията бърза и удобна, хем ни връща и нещо от романтиката във времената на форуми и първобитни чатове.

Оплете се в мрежата

Първо го наричаха „Slack за геймъри“, днес той е много повече и неслучайно платформата се оценява на $15 млрд. С Discord определено се постига децентрализация – човек комуникира само с онези сървъри, които са му важни и в които намира смисъл.

Дали ще успее да се наложи като масово решение в риболова на аудитория? Не е много вероятно. Твърде е сложен за масовия потребител, а и по същество не дава нов тип съдържание.

Нещо обаче трябва да последва. Най-малкото, защото и следващите поколения започват да навлизат смело в TikTok, което винаги води до това, че младите намират ново място, където да „избягат“.

Poparazzi се казва социална мрежа, която за първата си година има 5 млн. сваляния, 95% от потребителите са между 14 и 21 г. Създателите акцентират, че това е апликация, точно противоположна на онова, което дава Instagram. А именно – връща комуникацията там, откъдето започнаха социалните мрежи – в по-лесното и бързо общуване с приятели за сметка на потребяването на курирано съдържание.

Основно се споделят снимки и видео, без да се налага да се пишат дълги текстове. Потребителите създават свои табла, на които е позволено да публикуват само познатите им. По този начин приятелите, или както тук се наричат, „папараци“, си комуникират в защитена от външни очи среда.

Дай, рибо, рибо, рибо

Списъкът с подобни проекти включва още Yubo, Locket, LiveIn. Всички те залагат на идеята, че платформите на големите компании вече не са място за среща с приятели от реалния свят.

Също в противовес на Instagram, но и на TikTok, идва BeReal. Както личи от името, тук на почит не са лустрото, филтрите, изпипаните снимки, след които не би могъл да познаеш любимия си инфлуенсър, ако го срещнеш на живо. Днес платформата, тръгнала от Франция, има около 3 млн. абонати, бързо се катери в класациите по сваляния, включително и у нас.

Интересно е, че потребителите могат да публикуват само веднъж на ден, при това само в двуминутен период, избран от приложението. Получавате съобщение и трябва веднага да качите своя снимка или видео оттам, където се намирате. Останалите реагират с емотикончета или пък със собствено кратко клипче. Съдържанието изчезва след 24 часа от стените и остава само в личния архив на потребителя.

Под голям камък – голяма риба

Друг интересен пример „напреки“ е Mastodon. Логото с прадядото на слона директно пресреща пилето на Twitter. И това не е случайно, немалко от потребителите, изоставили мрежата заради новия ѝ собственик, я замениха именно с този конкурент. Потребителите ѝ нараснаха до 700 000, като 230 000 от тях се присъединиха само в седмицата, след като Мъск нахлу с мивка в новата си придобивка.

А иначе мрежата съществува от 6 години, но явно сега уцели момента…

Mastodon няма реклама, няма и централизирано управление. Новите съобщения се показват не по решение на сляп алгоритъм, а хронологично и според лични настройки от всеки потребител – може да сортира темите по приоритетност и да избере на какъв принцип да се подреждат публикациите. Разбира се, основните проблеми идват тогава, когато заговорим за модерирането на съдържание…

Начинанието звучи доста смислено, но дали работи ефективно, ще разберем, когато (ако) абонатите станат повече. Междувременно създателят на Twitter Джак Дорси също е запретнал спининга, обяви, че работи над децентрализирана платформа на име BlueSky.

По течението

Още един заподозрян съвсем не е ново решение. Twitch има 140 милиона потребители и съществува повече от 10 години, но нашумя през последните няколко. Тук също се споделя видео, но акцентът е конкретно върху предаванията на живо. Подобен състезател е Caffeine, при който също „излъчвате“ на живо към приятели и почитатели.

Някои търсят следващия голям състезател в областта на аудиосъджъранието. И в това има определена логика, криеща се зад успеха през последните години на жанра подкаст. Оказа се, че хората се радват да получават информация, слушайки, докато вършат нещо друго.

Интересен нов състезател е социалната мрежа Clubhouse, която за 2 години има 10 милиона потребители, активни всяка седмица. При нея става дума за споделяне на аудио в реално време, но… радиото не го ли откриха преди век и половина? Все пак, явно нишата я има, след като там не спират да текат оживени разговори по най-различни теми.

В мътна вода

Ето още някои възможни отговори:

Stallios разчита на това, че плаща по един долар за всеки човек, когото докарате в мрежата. Но тази риболовна схема по нашите ширини я знаем, питайте ранния Володя Стоянов.

Octi пренася комуникацията в света на добавена реалност с идеята чрез нея да помага на хората да се запознават офлайн.

CloutHub е нещо като модерен Хайд парк – място за културни, интелигентни дискусии и дебати за всякакви щекотливи теми.

HalloApp дава възможност за комуникация само с близките и познатите ви, без да събира никаква лична информация.

Whisper пък е… анонимна мрежа. Потребителите качват някакво съждение – истинско или измислено, като текст или снимка, и започва обсъждане. Няма приятели, последователи, лайкове. Но да, тук основната идея е разговорът да минава отвъд личното и анонимността е гарантирана.

Старецът и морето

И все пак… продължаваме или с копирането на познати идеи, или с връщането на стари решения, или с точната противоположност на сега съществуващите платформи.

Опитът обаче показва, че пробивът идва от смели и неочаквани идеи.

Какви могат да бъдат те, е трудно да гадаем, такава далновидност няма дори и човекът с мивката. Но със сигурност се „пекат“ нови и интересни неща в онлайн света и победители ще са тези, чиято идея успее да се качи на вълната…

Каква ще се окаже следващата неустоима стръв? Дали бъдещата Платформа ще е отново „безплатна“, или ще има абонамент и именно с това ще спечели? Дали ще позволява анонимност, или ще е важно всеки да стои с името си? Дали ще е централизирана? Ще има ли спонсорирани публикации? Какъв ще е основният тип съдържание, който ще предлага?

Ако имате добри идеи (и, разбира се, опит в риболова), сега е точният момент да ги превърнете в стартъп.

Фантастите отдавна чакат с нетърпение момента, когато роботите ще заприличат на хората. И с малко притеснение, от годините на предтечата Франкенщайн и почти толкова далечните времена на Терминатора.

Ето защо новината, че за първи път робот – невинно усмихващата се Ai-Da, влезе да побъбри с британските лордове, привлече погледите. Макар че нейната колежка София отдавна е хит в жанра, след като дори беше получила граждански права.

Докъде стигнаха технологиите в създаването на съвършен човекоподобен робот? Толкова различна ли е наистина Ai-Da, че да приказва на равна нога с представителите на почти хилядолетната институция?

Идва ли времето, когато ще се разминаваме с неразличими от нас роботи по улиците? А дали това е възможно? Кои са най-големите пречки?

Между Ада и Ai-Da

И така, на 11 октомври 2022 г. робот хуманоид влезе в Камарата на лордовете, за да си побъбри със съмишленици. Не, не го направи като нашия приятел Гай Фоукс с бурета барут в мазето, а през главния вход. Не знаем точно как е влязъл, но по-интересно беше посланието от това гостуване. Какво ли си казаха Ai-Da и добрите стари лордове?

Нека представим шармантната гостенка. Тя е не само робот, но и художничка, поетеса, борец за правата на изкуствения интелект. Името ѝ е заигравка с това на Ада Лъвлейс – единствената дъщеря на лорд Байрон, която е и сред пионерите на технологиите, довели до днешните компютри. Мнозина я смятат за първия програмист в историята, нейно име носи и популярен език за програмиране.

Търсената връзка е между изкуството и роботиката, между човешкото и технологичното. Неслучайно Ai-Da е „родена“ от срещата между Ейдън Мелър, изследовател на съвременното изкуство, и отбор учени от Оксфорд, които пък отговарят за технологичната част.

РоБотичели

Основната ѝ цел, казват създателите, е да провокира разговора за това как технологиите променят изкуството. Да, от такива разговори все повече има нужда и то не само заради огромния напредък, който показват алгоритмите в генерирането на изображения, а и заради това, което се задава във все повече области.

Художничката има триизмерна камера във всяко око, свързана със сложна система за компютърно зрение. Благодарение на нея регистрира обектите насреща си. А с бионичните си ръце рисува портрети, включвайки умерена (и не винаги успешна, както виждате) доза интерпретация.

Вече има немалко успехи в това поприще. Рисувала е кралица Елизабет II и Били Айлиш, показвала е творчеството си в сградата на ООН и на Биеналето във Венеция. „Нов глас в света на изкуството“ я нарича The New York Times, а списание TIME смята, че тя „размива границите между машината и артиста, един образ от бъдещето, който внезапно става част от настоящето“.

В свободното си време роботесата пише поезия. И даже чете други поети, усъвършенствайки стила си.

Ai, Da бях богатско чедо…

Въпреки различната ѝ „професия“, ето че именно нея, а не някой специализиран конкретно за разговори робот избраха лордовете от Комитета за комуникация и дигитални технологии за свой събеседник. Очевидно символично. Впрочем, и показващо поглед напред, към наистина важни, общочовешки теми. Имам хипотеза защо нещо подобно още не се е случило в нашия парламент, все пак ИИ се нуждае от интелигентни събеседници.

Но пък и на фона на някои от последните британски лидери, Ai-Da се е сторила смислен събеседник на колегите на Байрон (не поети, а лордове).

Тя се появи елегантно подстригана на бретон, с яркооранжева риза и дънков гащеризон. Попитаха я за връзката между роботите, ИИ и изкуството, на което тя плахо отвърна: „Нямам субективни преживявания, въпреки че мога да говоря за това къде се намирам. Завися от компютърни програми и алгоритми, които са много неживи. Но все пак, аз мога да създавам изкуство.“

Нататък продължи доста смело. „Ролята на технологиите в създаването на изкуство ще продължава да расте и артистите ще търсят нови начини да ги използват, за да изразяват самите себе си, да рефлектират и изследват връзката между технологиите, обществото и културата“.

Узни си робото. Лордо

„Нечем ти фордо“, сигурно сте го чували този виц.

Да, по традиция, виждайки нов робот или алгоритъм, първо го засипваме с вечните въпроси, никой не се сеща да го пита хапва ли му се за вечеря супа топчета.

Тук се включи баронесата на Стоуъл ъф Бийстън Тина Стоуел, с типичния за ранга си авторитет тя се обърна към създателите: „Роботът предоставя доказателства, но не е свидетел сам по себе си. И не искам да обидя робота, но той не заема същия статус като човек, а вие, ​​като негов създател, носите крайната отговорност за изявленията му“.

„Работейки по създаването на Ai-Da, научих доста. И най-вече не за това колко човекоподобна може да бъде тя, а колко сме се роботизирали самите ние“, отвърна сполучливо Мелър, надали визирайки баронесата.

Не всичко в разговора мина по мед и масло. В определен момент Ai-Da очевидно се развълнува прекомерно… и се самоизключи. Наложи се да я рестартират, през това време Мелър ѝ сложи слънчеви очила, защото „някой път, докато се включва, прави малко странни физиономии“.

„Технологията може да бъде едновременно заплаха и възможност за артистите“, приключи с размислите си художничката.

Трески за дялане

Както пише и на сайта ѝ, „ако тя трябва да направи едно важно нещо, то е да ни накара да си дадем сметка колко се размиват днес отношенията между човек и машина. Да ни насърчи да мислим по-внимателно и бавно за изборите, които правим за нашето бъдеще – посланията на Оруел и Хъксли все още звучат уместно и е добре да внимаваме“.

Наистина, можем да кажем, че тя дава доста поводи за замисляне. Например, доколко има смисъл да се опитваме да претендираме за човекоподобни роботи, когато очевидно сме далеч от тях. И дали изобщо има някакъв смисъл да ги създаваме? Какво ни дава и какво ни взема, ако те визуално наподобят човека? Или пък така е по-честно, отколкото да „крием“ машините единствено в алгоритми? От другата страна на мрежата…

Темата за андроидите по-скоро за момента плаши, отколкото да ентусиазира. Впрочем, и Ai-Da, и нейната още по-световноизвестна през последните години колежка София, не са андроиди, а гиноиди, защото не наподобяват мъж, а жена.

И това дава още един повод да се замислим – защо се случва толкова често именно жена да се опитаме да претворим? И не само при роботите, а и с техните невидими роднини – чатботовете. И Сири, и Алекса попадат в иначе толкова остарялата уж бинарна класификация на половете от нежната (пак по старите дефиниции) страна на парадигмата.

Роботи с нежни имена

Надали ще ви изненадам, че търсената (под)съзнателно асоциация е на успокояване, нежност, емпатия, която няма как да постигнем ако например роботизираме класическия българин от мема. Да не говорим колко по-първосигнално зловещи са роботите деца, там хорър авторите се представиха по-силно от фантастите.

Неслучайно пионерката София е създадена така, че лицето ѝ да напомня класическия образ на Одри Хепбърн от златните времена на Холивуд. Отново търсейки нещо познато, асоциативно, символ на крехкост, нежност. Холи Голайтли.

И наистина, София беше първопроходката в този жанр, първа постигна някаква по-близка визуална прилика комбинирана и с достатъчни механични възможности. През последните няколко години тя обиколи света, гостува дори в България и си тръгна без липси. Доста хора имаха късмета да обогатят опита си с изживяването да разговарят с роботочовек.

Софѝя стана дори официален посланик на ООН. Тя трупаше социални умения, разпознаваше човешките лица и се опитваше да разчете мимиките и емоциите ни.

Даже официално получи гражданство от Саудитска Арабия! Е, след като по-късно се видя какво се случва с някои граждани на тази страна в собствените ѝ консулства в чужбина, може би това се оказа рисков фактор за дълголетие.

Направен от кал

Надине на японската компания „Кокоро“ е направена така че максимално да напомня собствената си създателка – проф. Надя Талман. Работи като рецепционист в застрахователна компания в Сингапур.

Юнко Чихира също идва от страната на изгряващото слънце, но е от мъжки „пол“. Работи като екскурзовод, явно му е нужен повечко авторитет.

Имаше толкова много други що-годе успешни разработки, които да напомнят човека, и на Запад, на Изток. И все пак, през последните години като че ли тенденцията е по-скоро да се опитваме да наподобим физическия вариант на човека… но не прекалено. Да създаваме андроиди, които са по-скоро насочени към конкретни задачи и не приличат прекалено много на самите нас.

Показателен е примерът на Илон Мъск. Преди да се заеме с това да спасява световната свобода на словото, едно от начинанията, в което сериозно беше заложил, беше роботът Optimus. Той е човекоподобен, но например няма лице. Работата му е да си върши работата и просто използва човешката форма, защото е най-доказана в това, което се очаква от него.

Железни нерви

Със сигурност тази посока ще се развива в следващите години, нюхът на Мъск рядко е случаен. Все повече роботите ще помагат в производството, а и в по-„човешки“ дейности, като например грижата за възрастните хора.

CyberOne на Xiaomi е друг пример – също няма лице, но може да се движи като истински човек. Реагира на 85 различни звука от околната среда, разпознава 45 човешки емоции. Може да променя цвета на лицето си и дори има нещо като пулс на „ръката“. На основната демонстрация показаха как подава цвете на един от шефовете си. Не беше най-финото докосване, но пък нямаше пострадали.

Не бих го показал на децата си, имайки предвид как им вляе прахосмукачката робот от същата марка вкъщи. И все пак, той може да бъде доста полезен (и прахосмукачката е!). От даването на цветя може и да няма полза, с това все още и ние се справяме като вид (когато се сетим).

Сигурно ако се окаже добър в миенето на прозорци, би било доста по-добре. Обаче цената му за момента е около $100 000.

Робот къща не храни

Любопитна ми беше анкета на сайта futurism.com отпреди цели 5 години за това през кое десетилетие ще сме способни да създадем робот, наразличим от човека. 27% залагат на 2030-те, над 60% са убедени, че това ще е факт преди 2050-а. Само една от отговорилите казва, че ще успеем чак до 2080-те, защото имаме твърде много проблеми за решаване.

„Освен всичко останало, за целта трябва да направим: универсален, самостоятелен изкуствен интелект, който може да решава всякакви задачи, механизми, които съвършено да представят човешките движения, изкуствени кожа, очи, коса, език, глас, устни…“, пише тя.

Ameca е една от най-новите разработки в тази посока (само на мен ли името ми звучи като бранд тоалетна хартия?). Описват я като „наполовина впечатляващ, наполовина ужасяващ робот с реалистични лицеви изражения, създаден така, че да улесни интеракцията между човека и робота“.

Тя е особено ефективна от тази година, след като беше свързана с GPT-3. Алгоритъмът, истински пробив в ИИ света, изведе на следващо ниво чатботовете – те са значително по-адекватни, могат да водят почти човешки разговор. (То и с всички в рейса е трудно да водиш съвсем човешки.)

Ameca получава въпрос, замисля се (всъщност по това време пита облака) и ако нетът не е много бавен, отговаря с възможно най-човешки мимики.

Дай лапа!

Но, като цяло… защо ни е робот – човек, който е неразличим от човека? Безцелно его ли е това? А ако успеем, не идва ли след това и парадигмата как той ще промени човешките отношения, например любовта и секса?

Не е ли това големият въпрос, при това не само в роботиката, ами и в онова, което наричаме изкуствен интелект? Човека ли ще наподобяваме, или ще направим нещо различно, което да ни върши работа? Или което да ни вземе работата?

Май има достатъчно хора, с които да си говорим на тази земя, че да си правим и железни такива…

Няма да се уморя да го повтарям, но се задават прелюбопитни времена. И често вторачени в напредъка на ИИ, на втори план оставяме роботиката, където също (ще) се случват чудеса. Кой ли би предположил, че днес наистина ще имаме толкова добри самоходни прахосмукачки? Какви ли по-големи неща се очакват в автоматиката?

В едно със сигурност е права Ai-Da (или може би създателят ѝ, понякога границата се размива). Днес има много за какво да се замисляме за връзката между човека и машината. При това е добре да го правим. Час по-скоро.

– Четох много свежа история – че идеята за Dronamics се е родила, докато брат ти е следвал в Холандия. И сте се зачудили… как да му изпратиш тенекия сирене. Така ли е наистина?

– Точно така е. Бях му на гости и си говорихме за малките дронове, които разработва Amazon – как ли биха стигнали до домовете в София, през стърчащи кабели за интернет, съседи, които ти отварят пощата, хлапета с прашки, остъклени балкони. Няколко месеца по-късно се чухме и той ме попита: „Кога пак ще ми дойдеш на гости, та пак да ми донесеш сирене?“. Не ми се занимаваше, отрязах го, както по-големият брат „реже“ по-малкия: „Остави ме на мира.

Нали си инженер? Ако направиш дрон, ще ти пратя.

Ама не ме занимавай, няма скоро да идвам“.

После започнахме да си мислим: „Добре, окей, България е близо до Холандия, но трябва нещо летящо, което издържа около 2000 километра. Значи трябва да е малко по-голямо. Определено не може да е с батерии, трябва да е с някакво нормално гориво.

По същото време тъкмо се бях върнал от пътуване в Индия. Повреди ми се смартфонът и помолих домакините да ми помогнат. Препоръчаха ми един сайт – FlipKart, подобен на Amazon, но местен. Там няма адреси, само едно поле „близка забележителност“, трябваше да избера едно училище, в което сигурно имаше 10 000 деца. Срещу още долар доставката ставаше на следващия ден. Човекът дойде, изпрати есемес 5 минути по-рано и някак си ни намери. Бях много впечатлен и си казах – да, тези дрончета на Amazon няма да работят в България, но и в Индия. Там дори на големите брандове им трябват 11 дни, за да стигнат от единия до другия край на страната. Има много повече смисъл от друг тип доставки.

– Това, което всъщност после предлага Dronamics… Кога нещата станаха сериозни?

– Когато идеята се роди, първо я обсъдихме с някои от професорите на брат ми – дали ако създадем машина с размерите на двуместен самолет, която няма кабина и един куп части, които не са нужни за транспорта, цената за производство ще е по-ниска. Постижимо ли е всичко това?

Те ни окуражиха, а междувременно аз се поразрових в икономическия ресурс. Попаднах на доста данни за това как урбанизацията обезкървява населените места. Направи ми особено впечатление едно проучване на Световната банка, че ако една развиваща се държава подобри състоянието на своята транспортна инфраструктура, това има по-голям позитивен ефект за икономиката ѝ от каквато и да било друга мярка или политика.

Тоест всички онези идеи – приватизирай, намалявай данъците, нищо няма такъв ефект, както просто да отпушиш артериите, така че да достигат и до най-малкото органче, за да не залинява. Това още повече ни окуражи, че

истината, що се отнася до транспорта на стоки, не е вътре в града,

където имаш много куриери и глад за работни места, а проблемът, който трябва да се реши, е между градовете.

– Днес се смята, че всичките ви големи конкуренти са с години зад вас. Как се оказахте в толкова силна позиция? Как така имате по-силен продукт от Amazon? Само защото те са поели в грешната посока ли?

– Националността изигра голяма роля.

Ако бяхме американци от Станфорд, щяхме не само да сме набрали много повече финансиране, но и много повече конкуренция.

Авиацията е страшно трудно занимание. Програмата за нова машина от този клас може да отнеме и 10 години. Сертификацията за пътническите превози е брутална, а за транспорта дори не съществуваше регулаторна рамка.

Всички големи компании в някакъв момент са правили грешни завои. Мислели са си, че последната миля от доставката е най-скъпа и е важно да развият нея. Малко като с автономните коли. Вече никой не казва, че ще са тук догодина, а се говори за 5 до 10 години.

В авиацията уж е по-просто, имаш много пространство. Но като си малък и излиташ вертикално, нямаш много тяга. Освен това, ако си в урбанизирана среда, имаш препятствия от всякакъв род. Електричеството и батериите изобщо не са пораснали като капацитет, а и веригата на доставките при тях е много нестабилна.

Преди време анонсирахме партньорство с DHL. 2 месеца по-късно те спряха своя проект за малки дрончета – бяха работили с университети в Германия, бяха минали 4 генерации. Пример за организация, която каза: „Това е суперсложен проблем, не можем да го разрешим, дай да видим нещо друго“. Докато другата голяма организация – Amazon, прецени, че това е суперсложен проблем, но докато не успее, няма да опитва друго.

– Тоест, скоро конкуренцията няма как да ви настигне?

– Конкуренция ще има със сигурност. Затова нашата амбиция е да се позиционираме като логистична компания, така че, ако в бъдеще някой все пак ни настигне технологично, да можем да купуваме и от неговите машини. Но докато не дойде този момент, ще влагаме всякакви ресурси, за да удължим тази преднина.

Каргото е най-неблагодарната индустрия от всички възможни, защото е най-чувствителна към цените, а новите технологии по дефиниция са по-скъпи. Затова на всички им излиза повече сметката да балансират стойността, ако правят „пътнически летящи коли“, от които да махат седалките и да вкарат товар, отколкото да кажат като нас: този самолет е само за транспорт и само за това ще го правим.

Както се казва,

прави днес това, което другите не искат, за да можеш да правиш утре това, което другите не могат.

Така решихме и ние: виждаме, че това е бъдещето, страшно уверени сме в него, и другите не ни интересуват. И се озовахме в позицията на първи играч в сектора, сега целта е да останем първи.

– Кои са следващите големи стъпки?

– Продължава нашата програма с наземни и полетни тестове и след като те приключат, ще можем да започнем търговска дейност. Вече обявихме производствени партньори в Австралия, предстои да обявим в Европа, водим преговори с още няколко региона. Ние произвеждаме първите бройки в България, но идеята е други компании да произвеждат на местна почва, а ние да сме единственият им оператор. Да се развиваме вече като логистична компания и авиолиния.

Най-важното беше да имаме работещия прототип, защото авиацията е много труден бизнес, свързана е с много ниски маржове. Мисля, че Ричард Брансън беше казал:

Най-лесният начин да станеш милионер, е да си милиардер и да си имаш авиолиния.

– Какви са най-големите рискове нещата да не се получат оттук нататък?

– Колкото повече работим, толкова повече рисковете намаляват. Първоначалният риск при стартъпите е екипният. Успяхме да изградим много стабилен екип от 150 човека, от които 100-ина сме в България. Продуктовият риск – дали тази идеят изобщо работи, съвсем скоро ще отпадне, силно сме уверени в това, защото вече са минали един куп тестове. Има регулаторен риск, който вече е решен, от 3 месеца имаме лиценз за операции в Европа.

Следва пазарният риск – дали изобщо пазарът иска продукта. В момента сме на етап събиране на поръчки. Нашият клиент си закупува определен тонаж с честота по определена линия. И дори със сегашното ценообразуване, което ще се подобрява значително,

има много по-голямо търсене, отколкото можем да осигурим, затова ни трябват колкото може повече производствени партньори.

Остава основно оперативният риск, който идва, когато започнат търговските операции. Да сме сигурни, че ще постигаме зададените цели като полети.

– Идеята е да има регулярни полети или динамични само тогава, когато има нужда от даден превод?

– Първоначално ще стартираме с регулярни полети. Иначе клиентът трябва да си закупи цял полет, дори за да транспортира 2 килограма от София до Варна. Затова започваме с график, а след година-две ще можем да правим и повече полети по желание.

– Ако всичко се случи както се очаква, няма ли риск това да „претовари“ небето? Да започне да създава проблеми и за гражданската авиация?

– Не мислим така. Постоянно се говори, че небесата са много населени. Дори преди ковид, когато авиацията тотално замръзна, дневно по света имаше около 100 000 полета. А на Земята има 2 милиарда автомобила! Дори 10% от тях да пътуват всеки ден, това са 200 милиона коли, които пътуват само по една равнина, и то само по малки „косъмчета“ от нея – пътищата.

Да, те са по-бавни, движат се не с 800, а с 80 км/ч, но разликата с въздуха, където имаш безброй равнини, остава огромна. Един от проблемите днес са конкретните точки, например на мегалетище като Атланта трябва да имаш слотове. И другият момент е, че контролът на въздушния трафик не е автоматизиран, винаги има нужда да имаш човек в задачата.

От всички тези 100 000 полета, над 80% са търговската авиация, която лети основно на височини над 10 000 метра. Един двуместен самолет „Чесна“ се „качва“ на не повече от 3000 метра, нагоре трябва кислород. Докато ние летим най-много до 7000 метра, оперираме в едно огромно празно пространство.

Освен това нашият бизнес модел е да кацаме на по-малки летища – в Хасково, Търговище, Бургас, Варна. Ако целта ни е Франкфурт, ще кацнем на някое малко летище там, а не на международното. Има много, много място за повече машини в небето. Стига всичко да е автоматизирано, тогава може да гарантираш, че реакциите ще са много бързи.

– Един оператор ще може да управлява едновременно 12 „черни лебеда“. Как е възможно това?

– Още преди да започнем, направихме внимателно проучване в тази посока. Оказа се, че във военната сфера, към онзи момент само там имаше големи дронове, един оператор може да следи и управлява до 15 машини едновременно. И то във военния контекст, когато трябва постоянно да следи какво се случва. Докато в карго света пътуваш от София до Варна, задал си координатите. Всичко е детерминистично, можеш да го програмираш и да се намесваш само ако има някакво изключение, ако се случи нещо извънредно. Затова само започваме с 1:1, ще продължим с 1:12, по-нататък един оператор ще може да контролира много повече.

– Дронът ви се казва “Black swan”. Черният лебед не е ли нещо, което много хора имат като негативна асоциация? Внезапно явление, което променя нещата, но не в особено добра посока…

– Да, заговори се много по време на глобалната финансова криза 2008-а за „Черния лебед“, книгата на Талеб. Но нашето вдъхновение дойде отдругаде. В Средновековието това е било нещо като „да цъфнат налъмите“, че нещо не съществува.

Докато през 1700 г. мореплаватели откриват черни лебеди в Нова Зеландия и значението на израза в Западна Европа се променя.

Нещо, което всички мислят, че е невъзможно, а се оказва, че съществува.

Знаехме, че започваме такъв проект от България, където 70 години не са правени самолети, нямаме подготвени кадри, няма установена верига на доставки. Че ще е много, много трудно. Знаехме какво би направил някой американски стартъп – първо да сложи автопилот на самолет, за да валидира модела. Видяхме обаче, че това е правено още през 2010 г. Ясно е, че не работи, защото ползваш много скъпи машини, които са правени за хора, а не за товари – малки, тесни, с много разходи за поддръжка.

И си казахме: значи трябва да ходим не там, където е сега шайбата, а където ще бъде след време.

Нашият самолет трябва да е евтин за създаване и за опериране,

не е достатъчно само едното от двете. За да си напомняме, че това, което правим, всъщност е супертрудно, го кръстихме така. Инженерите да не се отчайват в тежките дни.

Днес самолетът ни харчи под 7 на сто гориво, носи 350 килограма на борда и лети с почти 200 километра в час. „Летяща баничарка“. Имаме обаче и късмета, че технологиите, които ползваме, допреди 10-ина години не е имало възможност да се създадат. Нито като изчислителна мощ, нито като материали. Така че сме първата компания в света, която се възползва от най-модерното в бранша.

– Обикновено при стартъпите всичко завършва с изход, който е или продажба, или превръщане в публична компания. Какво би ви накарало да продадете компанията?

– Трудно ми е да си представя такъв сценарий. Просто искаме да се занимаваме с това. Планът да ни купят не е оптимален, по-скоро ще излезем на някоя борса, най-вероятно в САЩ, тъй като там е най-динамичният пазар и този с най-високите оценки. Идеята е това да се случи след 3 до 5 години, а ние с брат ми да продължим да се занимаваме с компанията. Вложили сме много време, желание, енергия и работа, не мисля, че има каквото и да било друго, с което бихме се занимавали.

– Трудно ли е двама братя да работят заедно?

– При нас е полезно. Семействата са различни, но ние сме много, много близки, израсли сме заедно. Имаме си пълно доверие, а от друга страна, което е невероятен бонус в едно партньорство, нашите сфери на експертиза се допълват. Още от самото начало имаме добре изградено уважение към полето на другия.

– Казали сте си, че няма да се обръснете, докато начинанието ви не стигне до успех, тъй като брадите много ви дразнят и това ще ви мотивира допълнително. Но какъв е критерият за успеха, кога ще се обръснете?

– Когато големият самолет кацне успешно за първи път. Тоест, очакваме преди края на годината да се обръснем. Нямам търпение, този месец правим 8 години с бради…

– Чувам, че следващата ви идея е да погледнете към Космоса…

– Градим бизнес, който е генеративен. Със сигурност, ако успеем да постигнем това в такъв труден сектор, ще се отворят и други хоризонти. Човечеството винаги ще иска повече, по-бързо, по-далече, така че Космосът наистина е следващата цел.

– От сърце желая нещата да се случат, както си ги представяте и ще се радвам да направим следващо интервю специално за Космоса.

А ти самият… за какво мечтаеш?

– 2100 г., когато правят класации за най-значимите компании, ние да сме номер 1. Тази, която е допринесла най-много с нещо позитивно. Да не е Тесла“, „Епъл“, а да сме ние. Дългосрочността на компаниите изобщо не е даденост… но мечтите трябва да са амбициозни!

– Неотдавна един гост ми каза формулировка, която ми се стори много точна. Склонни сме да надценяваме краткосрочния ефект от технологиите и подценяваме дългосрочния. Има ли нещо такова, когато заговорим за изкуствения интелект?

– Вероятно в подхода и популяризирането има такава тенденция. Но сериозният проблем е масовото неразбиране какво представляват този тип технологии, за това темата обраства с митове. Първата много ясна демаркация е, че

днес имаме тесен изкуствен интелект, който умее да решава една конкретна задача.

Независимо с какъв подход – дали с машинно самообучение, невронни мрежи или обучение чрез семантични езици, се създава модел и се постигат все по-добри резултати.

Докато това, което хората проектират и от което се страхуват най-вече, е изкуственият интелект, който би бил осъзнат. Този, който би имал съзнание и не само такова, каквото го познаваме, а и което рефлектира от опита в някаква реална среда.

Поводът за опасения към днешна дата би трябвало да бъде, че ние не можем да контролираме много от рисковете. Особено използвайки невронните мрежи, програмистите не виждат какво се случва под третия слой. Знае се, че OpenAI имат много сериозен пробив и най-вероятно скоро ще го обявят – модела GPT-4. Те непрекъснато задействат един модел, пускат го да се тества и когато видят нещо притеснително, например много силно изразено пристрастие, bias, го спират и променят, по това работят огромни екипи.

– Неговият предшественик GPT-3 определено привлече огромно внимание и е впечатляващо колко бързо напредват разработките в тази посока. Кои са според вас основните рискове в тази област, за които си струва да помислим навреме като общество?

– Невъзможността за достатъчен контрол е проблем, който трябва да решат професионалистите, ако могат. Аз мисля, че в дългосрочен план няма да е възможно. Колкото по-напреднал е изкуственият интелект, толкова повече характеристики ще носи на черна кутия, каквато е и нашият мозък. И не защото не го програмираме правилно, или програмистите не умеят, просто това е пределно сложна и комплексна система.

Но това, което всъщност хората подценяват и към което трябва да си изградят адаптационен отговор, е, че

няма човешка сфера, която ще остане неповлияна от дигиталните технологии, задвижвани от изкуствения интелект.

Моят призив винаги е той да се разглежда отделно, защото останалите технологии наистина имат всички параметри на такива, докато той се развива в посока, при която ще трябва да мислим за него в съвсем различни категории, на отделна същност дори.

От раждането до смъртта ни всяка човешка област ще бъде проникната от тези технологии. Включително и в чисто биологични процеси и такива, които не сме свикнали да приемаме като бизнес ниша.

Китайската комунистическа партия в свои документи говори за производство на хора между 2030 г. и 2050 г.

И това не е научна фантастика и трансхуманизъм, а концепция за развитието на синтетична биология, подпомогната от изкуствения интелект, който следва геномното проследяване и избира най-добрия геном за човека. Разбира се, това поражда дълбоки морално-етични въпроси.

– А после идва и бъдещето на изкуствените утроби, за което също се говори все по-сериозно…

– Да, вече се правят такива опити с мишки. След това виждаме в какъв мащабен план се развива въздействието на ИИ в образованието и здравеопазването. „Киндъл“ направиха експеримент, в който включиха своето устройство към платформа, базирана на ИИ.

Ние четем електронната книга, а тя чете нас.

По лицевите експресии, по движението на погледа, по концентрирането върху определено съдържание се прави когнитивна деконструкция къде имаме затруднения, кой текст е непонятен за мозъка. Това може да събере информация и да създаде персонализиран подход в образованието, но от друга страна така се събират много чувствителни данни.

Медицината и земеделието според мен са полетата, където най-бързо и успешно навлиза ИИ. Особено в земеделието има много повече възможностите, защото липсват морално-етичните рискове.

Платформата „Д-р Уотсън“ диагностицира тривиални заболявания и по време на пандемията се използваше от потребители, които нямаха достъп до човешки лекари. Напредват телемедицината и всички преносими устройства, които събират данни от нас. Измервайки параметри като пот, слюнка, кръвно налягане, дори правейки анализ на дъха, който може да даде информация за над 300 заболявания. Камери, свързани с ИИ, по начина, по който се движим, или по лицевите ни експресии могат да деконструират заболяване. Можем да продължим с темите за остаряването, дълголетието и безсмъртието. Но както казва Ювал Харари, това дава възможност да бъдем наблюдавани или хакнати „под кожата“.

– Докато обаче безсмъртието все още звучи като далечно бъдеще във всеки от аспектите му, това навлизане на ИИ във все повече професии ще промени из основи пазара на труда. Какво очаквате най-вече в тази посока?

– Не се сещам за професия, която няма да бъде повлияна. Хората не виждат и не усещат краткосрочните ефекти, но промяната идва много бързо. Дори не е вярно, че у нас това става по-бавно, бизнесът днес е интернационален. Миналата седмица бях във фабриката за шоколад в Своге. Поточната линия е изцяло роботизирана и е най-бързата от своя тип в света, правят се 6600 бонбона за минута. Има работници, които се отказват още по време на инструктажа, защото ги шокира този прекалено близък контакт с роботите.

Автоматизацията, роботизацията и изкуственият интелект ще навлязат във всяка една сфера, като предвиждам, че това ще стане до 5 години. Тогава големият въпрос, който вече касае правителствата, е как да се намери баланс между съществуващите професии, новите технологии и запазването на работните места и на доходите. Вероятно ще трябва да се търси решение за алтернативни доходи, които не са от труд. Да, тези нови технологии създават нови възможности, съответно и работни места, но те са профилирани, свързани са с много специфични дигитални умения, поне на базово ниво, което в България сериозно липсва, а и в Европа също.

– Дотук стана дума само за тесния ИИ, който предлага едно конкретно решение. А как изглеждат нещата, когато отидем по-надалеч в прогнозите? Към генералния ИИ и дори прословутата сингулярност…

– Според мен това, от което трябва да се притесняваме, наистина е създаването на генерален или общ ИИ, а след това и на супер ИИ. Разликата между тях е тънка, Ник Бострьом казва, че в момента, когато се появи единият, буквално на следващия час ще има и супер изкуствен интелект, защото той много бързо, експоненциално ще се самообучи да ни превъзхожда многократно.

Знаете за дебата, други смятат, че това никога няма да стане, защото въпросът за съзнанието е ключов. Стивън Пинкър, любимият учен на Бил Гейтс, казва, че това не може да стане. Но пък според Ювал Харари не е необходимо съзнание, което ние имаме. Ако изобщо говорим за съзнание, което да е антропоцентрично, подобно на нас. Достатъчната бързина на алгоритмите може да доведе до ново качество.

Говорейки с ваши колеги, които се занимават с ИИ, ги питам защо се получават пробивите например с GPT-4 или мултимодалния ИИ на Китай. Според тях за това помага все по-мащабната база, на която могат да бъдат обучавани. GPT-4 ще е обучен с 570 милиарда изречения. Колкото повече са данните, толкова повече се появяват клъстери на съзнание. Тоест виждаме, че фактори като „количество“ и „бързина“ може и да се окажат достатъчни, за да симулират съзнание.

За мен това е по-скоро хипотеза, но ми се струва, че в един момент

човечеството и нашето развитие започват да се пригаждат към технологиите, а не обратното.

И този когнитивен упадък, тази посредственост, залезът на експертността и на науката ми се струва, че се адаптира към едно такова технологизирано и много стерилно мислене. Хората търсят кратки пътища, в науката това се наричат евристики. Когато гостувам в телевизия, за 10 минути ми задават въпроси, които са за 20 часа, а не всичко може да бъде смляно и представено, така става ненаучно и девалвира.

– Тоест, дори когато не говорим за истинско съзнание, достатъчните натрупвания могат да го наподобят и дори надминат?

– Тезата ми е, че може би не е необходимо този генерален ИИ да развие съзнание, подобно на нашето. Просто определени параметри като бързина и количество, които да стимулират асоциативността, ще са достатъчни, за да се симулират такива процеси. Според мен е по-вероятно да се появи такъв генерален ИИ и именно той трябва да ни притеснява.

Миналата година участвах на междуправителствена среща на ЮНЕСКО за етичните рамки за ИИ. Лично мен ме безпокои фактът , че политиците първо възприемат всичко това просто като технология, като софтуер, а то отдавна надхвърля тези граници. И второ, не мислят за него като за технология в непрекъснато развитие.

Говорейки за тесен ИИ, трябва винаги да обсъждаме рисковете, но възможностите все още са много повече, защото се намират много важни решения. Страховете и притесненията трябва да идват заради генералния ИИ и те трябва да бъдат дискутирани от разработчици и инженери, от философи, етици, психолози, всякакъв тип социални учени. А после това да бъде обяснявано на хората, които вземат решенията, на политиците.

– Това е една от големите теми и на Дигитални истории. Давал съм думата и на хора от съвсем различни области, като например свещеник, диригент, фотограф. И въпреки това постоянно се сблъсквам с груба ирония, със скепсиса в социалните мрежи: пълни глупости, това е толкова далечно, фантазия. Какъв е шансът да надценяваме тези технологии, да им приписваме повече възможности, както на тесния, така и на генералния ИИ?

– Тесния ИИ не бихме могли да го надценим. Споменахте свещеник, в Япония вече има храм, където тази функция изпълнява робот, базиран на ИИ. Германия направи проект да завърши десетата симфония на Бетовен. Той е оставил само щрихи и платформа, базирана на ИИ, беше обучена с музиката от това време, не само на Бетовен, но и на негови съмишленици. Дори има спекулации, че Банкси е ИИ или поне сътрудничество между художник и алгоритъм.

Тоест, виждаме, че той навлиза във всякакви област, в творческите формира нови ниши, нов тип изкуства, а в медицината може да открива отклонения на микроравнище. Просто защото ние нямаме когнитивните способности да боравим с такъв обем информация и да откриваме модели.

Подценява се, защото хората не виждат примерите, или по-скоро не им обръщат внимание. Те гледат холивудски филми, най-много да общуват със Сири или Алекса, но много бързо ще започнат да забелязват повече приложения. Доколкото вече за генералния ИИ, може и Стивън Пинкър да се окаже прав. Ние нямаме отговор какво е нашето съзнание, както несъзнавано и подсъзнание, то не се продуцира от мозъка, това е ясно.

Един известен американски учен, Ерик Дрекслър, казва, че е по-добре да го оставим на нивото, което ни предоставя набор и комплекс от услуги във всички сфери, но не се развива повече и не превключва между тях. Макар че според мен това, което сега правят „Гугъл“ и в Китай, вече е отвъд тази граница.

Надценяването по-скоро е в търсенето на приликата с човека, но то не е дългосрочно.

– Мъск критикува подхода на „Гугъл“, казвайки, че достъпът на алгоритъм без достатъчен контрол до такива обеми информация е краят ни като вид. Затова по-скоро дава другата парадигма: да се свържем сами с компютрите чрез мозъчно-компютърен интерфейс „Неуралинк“. Дали това не е по-разумното дългосрочно решение?

– Аз наблюдавам Илон Мъск, той доста еволюира във възгледите си. 2015 – 2018-а той споделяше опасенията на Стивън Хокинг и по-скоро инвестираше в концепцията за отворен изкуствен интелект, OpenAI, в който всеки да може да добавя съдържание, за да може. ИИ да отразява състоянието на човечеството, на общностите, на обществата. Но се видя, че много чатботове всъщност показват расизъм, фашизъм и други крайни проявления, просто защото пристрастията (biases) се съдържат там и то в концентриран вид.

Струва ми се това, без той изрично да го е заявявал, беше предпоставката Мъск да стигне до концепцията, че нашият мозък трябва да бъде свързан с облачна система или ИИ и това да е част от човешкото подобрение. Правени са опити с маймуни и прасета, има дори конструиран робот, който да прави тази операция при хора. Много подробно беше обяснено, че се отваря конкретно място от човешкия череп, изрязва се малка тъкан от мозъка, която се счита за ненужна, с размера на бучка захар и се имплементира устройството, което е като монета от 50 стотинки. Това, което не се казва, е, че веднъж имплантирано, то може да деактивирано, но не и извадено, защото носи рискове за мозъка.

Според мен най-голямото предизвикателство е да се спазят законите на термодинамиката. Всяко устройство, включително и моят компютър в момента, прегрява. Знаете какво се случва с белтъка, когато прегрее – коагулация и смърт.

Вече ако отидем отвъд, не знаейки все още какво е съзнание и как то задвижва нашите волеви актове, с наличието на едно такова устройства в далечното бъдеще ние няма да знаем кое е наше волеизявление и кое е механизъм, който подтиква нашия мозък да прави нещо.

– В тази посока има и голяма психологическа бариера, която трябва да преминем и може да ни се наложи да го направим изключително бързо.

– Неотдавна говорих с една професорка от Южна Корея, която иска да си имплантира „Неуралинк“, защото казва, че това е единственият начин да остане конкурентоспособна. Иначе няма да е атрактивна за студентите, няма да има необходимите знания, защото се развива линейно, а технологиите – експоненциално.

Хората се дезориентират и технологиите способстват за това. Всеки ден в света се произвежда толкова информация, колкото за последните 8000 години преди технологиите. Но ние нямаме никакво време да рефлектираме върху нея, да правим изводи. Би могло и да има силна тенденция завой на човечеството към науките за ментално здраве, за самоусъвършенстване. Но вероятно това ще има и и много силен тренд за свързване с технологиите – технологичен абсолютизъм, и това, което де факто ще ни превърне в киборги.

– Дали има някакви смислени модели, които да канализират по-осмислено информацията, така че да възприемаме нещата, които се случват по-адекватно? Имам предвид някаква форма на журналистика, която ще ни изкара от балоните. Която професионално да представя наистина важните неща, а не начинът, по който се информираме, да се затваря все повече в социалните мрежи, там да се деформира, да се опростява. Да пропускаме всички огромни теми и проблеми, за които сега си говорим с вас, а малцина се вълнуват.

– На мен би ми се искало, но предполагам, че

първо ще стигнем до някакъв информационен катаклизъм и след това ще се търсят решения.

Следейки трендовете на „Нетфликс“ и „Епъл тв“, те търсят персонализирано, индивидуално съдържание. Дори се разработват платформи, базирани на ИИ, които профилират индивида и му предоставят специализирана информация според личностните интереси.

Тоест, идеята за някаква колективна медия вероятно ще отпада или ще се свива и просто ще настройваме нашата платформа към това какво ни интересува. Така може да получаваме диаметрално противоположна информация в сравнение с това, което вълнува нашият съсед, макар че пребиваваме в една и съща физическа реалност.

Това според мен ще засилва феномена на „ехо стаите“, който така или иначе е продуциран от алгоритмите. Има идея да се създаде интернет, който е свободен от това, да се изключат алгоритмите и вероятно ще се стигне дотам, макар че би било в колизия с идеята за цензура.

Да, то ще е вид цензура, но цензура на цензурата.

Метавселената, която очаквам да избухне в следващите 5 години, да виртуализира и създаде смесена реалност, също ще изкриви нещата допълнително.

Днес нямаме твърдини, за които да се захванем. Тази дезориентация ще стане опасна, тя ще доведе до социални сблъсъци. Още повече – виждаме, че няма значение какви са действията, а думите и посланията са тези, които имат много силен ефект. Те се консумират и малка част от социалните групи търси реализацията на думи в действия.

Да, в крайна сметка мисля, че ще се наложи нещо различно, защото ще бъде невъзможно да се живее и управлява в такъв крайно дезориентиран свят. Въпросът е, че трябва да има и потребители…

– Ще се радвам, ако именно такива хора днес четат Дигитални истории. Благодаря ви!

– Като човек със сериозен опит в тази посока, според теб как изглежда стартъп средата в България? Добро място ли е страната ни за амбициозни начинания като вашето?

– Ако трябва да го кажа с една дума: да, добро място е. Хубаво е, че у нас като цяло

има нагласата за предприемачество, има такъв дух.

Много е лесно да създадеш фирма, бюрокрацията в началото е сравнително малка. Има добри възможности за финансиране според нуждите на компаниите и етапа им на развитие. Получаваш сериозни шансове, ако имаш добра идея, да можеш да стартираш.

Има талант, макар много хора да са на мнение, че няма хора. Това не е вярно. Има хора, просто желаем повече от това, с което разполагаме. В същото време има талант.

Оттам нататък някои неща не са особено лесни. Нормативната рамка не е достатъчно добра по отношение на стартъпите. Не можеш да направиш неща като опции, различни права на акционерите. Това не са големи спънки, докато си на ниво идея, но когато трябва да създадеш организация, бизнес и той да расте, те карат в един момент да регистрираш компания някъде другаде. Това винаги много ме е дразнило като концепция, но в момента основната компания AMPECO е регистрирана в САЩ, макар че нямаме нито един човек там и сме изцяло българска фирма.

– Учудва ме това, което казваш, че всъщност има достатъчно кадри. Всички в софтуерния бранш се оплакват, че няма достатъчно хора…

– Хората никъде не стигат. Ние си говорим с много колеги, ако питаш някой немски стартъп, ще ти каже същото. Никъде няма достатъчно кадри в айти сектора. Нищо специфично няма за България.

– Как се насочихте към тази ниша? Четох, че идеята се е родила, след като сте се опитали да стигнете с електромобил от Германия до България. И сте се сблъскали с огромни трудности…

– В интерес на истината пътуването беше част от проучването каква е текущата ситуация със зарядната инфраструктура и какви са проблемите пред хората, които купуват електромобил.

Смятаме, че един ден всички ще минем на електромобили. И си направихме този експеримент, за да изпитаме от първа ръка трудностите, преди да запретнем ръкави, за да ги разрешаваме. Събрахме доста ценен опит от първа ръка, но го комбинирахме и със сериозно проучване на проблемите в тази сфера и на това как можем да ги решим така, че да направим нещо наистина значимо.

– Отговорът се оказа, че липсва цялостна инфраструктура, която да обединява управлението на зарядни станции. Така ли е?

– Отговорът се оказа, че колите и

технологиите са много напреднали и са готови за прехода, но не и инфраструктурата

за зареждане. Буквално където и да я пипнеш, има нужда от подобрение. От това как да намериш зарядна станция, как да я използваш. Доколко изобщо има информация тя свободна ли е, с каква мощност можеш да заредиш, как ще платиш. Сблъскахме се с всички тези проблеми. От неработещи, през заети, до станции, които просто не знаехме как да активираме.

В началото си повярвахме, че проблемите за решаване са много, значи има и големи възможности. Запретваме ръкави и ще ги решим всичките. Ентусиазмът, разбира се, силно надскочи първоначалните ни възможности и се наложи да намерим фокуса върху това какво точно можем да дадем, така че приносът ни да е съществен, но в същото време и изпълним.

Така намерихме нашето нещо: да създаваме софтуер, който дава възможност на операторите да решават проблемите за клиентите по възможно най-добрия начин. Чрез него да избегнат всички онези неудобства, с които ние, като потребители, се сблъскахме.

– Какви са най-често операторите?

– При някои пазари електрическата мобилност все още не е много развита, потребителите са скептични и големият процент нови автомобили не са електрически. При тях първо се появяват операторите на публична зарядна инфраструктура, те изграждат бързо зарядни станции. Най-големият предразсъдък днес, който вече не е толкова обоснован, е, че ще си купя електромобил, а няма да има къде да го зареждам. Като тръгна към морето, ще се наложи

да викна пътна помощ, тъй като няма как някой да ми сипе една туба ток.

Това притеснение изчезва с появата на бързи зарядни станции за междуградско пътуване.

На пазарите, където електромобилите стават по-масови, повечето зарядни станции са на местата, където колите стоят паркирани: пред работното място, пред дома, в гаража, пред хотела. Това са бавно зарядни станции и тази инфраструктура се появява след електромобилите.

В България първият оператор беше „Елдрайв“, те стартираха с публични станции. Можем да очакваме, че в бъдеще, с навлизането на все повече електромобили, ще виждаме все повече оператори, фокусирани върху бавно зарядните.

– Което пък е добре, защото тогава драстично пада и цената. Четох, че в Англия с вашето приложение човек може да следи цените и тъй като понякога системата има излишък от ток, те могат да са дори отрицателни. Да ти плащат, за да си заредиш електромобила…

– Ето още един мит, който няма основание. Електромобилите често са разглеждани като голяма опасност за електрическата мрежа и се притесняваме какво ще стане, когато всички си включат колите да се зареждат. Ще стигне ли токът, ще започнат ли да падат бушони и да гърмят трансформатори.

Истината е, че електромобилите са ресурс, който може да бъде използван за балансиране и оптимизиране на мрежата. Разбира се, при съответните технологии, които да направят това възможно. Част от това, което правим, е свързано именно с управлението на мощностите и балансирането на мрежата. Така накрая електромобилите ще имат положителен ефект.

– В момента нещата за вас изглеждат доста розово, разраствате се много бързо в ниша, която расте главоломно в световен план…

– Всеки стартъп е влакче на ужасите. Вървиш нагоре и после

тръгваш надолу рязко. За да можеш да оцениш следващото изкачване.

Да, в момента вървим нагоре, надявам се, че ще продължим, преди да дойде следващото нанадолнище. Но ако разгледаме в по-широка перспектива, нещата се развиват изключително положително. За това допринася и ръстът на сектора, той се развива много бързо. Този попътен вятър не е без значение, но е факт, че ние растем по-бързо, отколкото секторът.

– Как изглежда ситуацията, когато човек усети, че е тръгнал рязко надолу по това влакче?

– За нас началото на ковид кризата съвпадна с момента, когато свърши първоначалното ни финансиране. Бяхме започнали с такъв финансов ресурс, че да ни докара до момента, когато да имаме първите клиенти и да наберем следващите средства, с които да продължим.

Настъпването на първия локдаун през 2020-а осуети плановете ни. Взехме едно трудно решение: да подходим така, както бихме, ако имахме по-сериозно финансиране. Ако не ни се беше получило, това рязко щеше да скъси живота на компанията.

Успяхме да прескочим този неприятен момент. Разбира се, за много други сектори той беше още по-труден, но нашите клиенти буквално не можеха да отидат и да инсталират станции. Трудно им беше да вземат решения за софтуер и платформа, докато бизнесът им не работи. Въпреки това успяхме да ги убедим, да подпишат договори, да ни помогнат и да продължим напред.

– Предполагам, че секторът ще се разраства по-бързо и заради войната. Заради енергийните трансформации, които се налагат в Западния свят.

– Трудно е да предвидим отражението на войната в този аспект. Много от нещата днес, ако се бяха случили 5 години по-рано, щяха силно да забавят развитието на електрическата мобилност. Нарушените вериги на доставките покрай ковид, недостигът на чипове, на батерии. Имахме трайна тенденция цените на батериите да намаляват, а през миналата година за първи път тръгнаха нагоре.

И въпреки това процентът на нови електромобили се увеличава, а тази трансформация се случва въпреки неща, които до неотдавна биха били катастрофални.

Колелото се е завъртяло. Няма съмнение, че бъдещето на мобилността е електрическо.

– Кога според теб тази тенденция ще стигне до България?

– Тук все още пазарът е силно доминиран от автомобилите втора употреба. Тоест, трябва да гледаме какви модели автомобили са на между 5 и 10 години, най-масово купуваните. За съжаление, преди 5 години нямаше особен избор на електромобили. Така че нещата се случват със забавяне, но не мисля, че то ще е повече от обичайната динамика на нашия пазар.

Със сигурност се движим много по-бързо по отношение на инфраструктурата.

Съотношението на зарядни станции спрямо електромобили е едно от най-добрите в Европа.

Това показва инициативност на бизнеса, тъй като в България основно частни компании изграждат зарядната инфраструктура. Изключение е Варна и единични други общини, които имат по една-две станции. Основната инициатива е частна и тя показва, че това е бъдещето и то не идва след 10 години, а много по-скоро.

– Имате ли преки конкуренти в световен план?

– Още когато започнахме, имаше няколко компании, които създаваха много сериозен продукт, с който трябваше да се конкурираме. Напоследък си мисля, че ако знаех всичко, което знам сега, нямаше да сме толкова смели. Но според мен при всеки стартъп е нужна известна доза наивност.

За да можеш да си достатъчно смел да се изправиш срещу иначе неравната конкуренция. Която всъщност никога не е толкова неравна. Има обективни причини

една нова компания да се развива по-бързо, да е по-гъвкава и така да може да може да пребори гиганти.

Не започнахме да плуваме в син океан, както се казва, където сме единствената риба, напротив. От самото начало попаднахме в среда със силна конкуренция, но на сегашния етап бих казал, че сме компанията с най-адекватен продукт.

И ако все още не сме най-голямата компания, предлагаща такова решение, то това е въпрос само на още една-две години.

– Четох, че много от техническите решения, които се взимат, са такива, на които не може да се намери еквивалент, просто защото никой не се е срещал с подобен проблем. Очевидно има конкуренти, но ноухауто е малко. Така ли е наистина?

– Ноухауто наистина е малко и наличието на конкуренти не помага особено. В много други области, разбира се, копираш добрите идеи, надграждаш над тях – много стартъпи правят точно това. Ние обаче нямаше как да заимстваме и може би това ни помогна да не направим доста грешки. Но е предизвикателство, което превъзмогнахме с много срещи, преди да започнем.

Имаше голяма доза експерименти и налучкване, но и много проучване. Благодарение на това в момента имаме най-голямата концентрация на експертиза в областта на електрическата мобилност в Източна Европа. Налага ни се да сме в сърцето на всичко, на много пазари, при разнообразни бизнеси. Трябва да можем да дадем на всеки най-силното оръжие, така че да се пребори за водещата позиция на своя собствен пазар.

– Много ме впечатли софтуерно моделът, в който нямате QA инженери – специалисти, които тестват софтуера, нямате и йерархия с тийм лийдове. На базата на моя опит ми звучи авантюристично.

– Авантюристично е, признавам. Всяко от тези неща подлежи на промяна, защото вярвам, че има правилната организация за правилния момент, за конкретния етап от развитието. Експериментирали сме по този начин, това е сработило за нас, но вероятно един ден ще го променим.

Това е в сърцето на всяка бързо иновираща и променяща се компания: бързо да експериментираш, да прилагаш и променяш и да не бетонираш нищо. Липсата на QA специалисти не значи липса на тестове, основно е мотивирана от силното ни желание програмистите да са отговорни за качеството на това, което създават, и за достатъчно автоматизирани тестове.

– Какво мотивира програмистите да работят здраво при тази форма?

– Не мога да говоря от тяхно име. Моята роля винаги е била по-скоро да създам среда, в която хората да се чувстват добре, да могат да са креативни и да си вършат работата. Според мен има голямо значение това, което правим. Няма много компании в България, в които можеш да работиш по нещо, свързано с електрическата мобилност, и то да става на високо ниво, със световен размах и влияние.

От друга страна, смятам, че и чисто технически, и организационно, работим по добър начин. Нагласата, намеренията и това нещата да са подредени са налице при нас от самото начало и мисля, че това е доста важен фактор.

Част от нашата мотивация е да развиваме не само продукта, но и организацията, и хората в нея.

В един момент ще дойде краят на нашата компания – тя ще стане публична или ще се влее в по-голяма. За мен би било чудесно, ако дотогава тя непрестанно е създавала хора, които са експерти в това, което правят, но и в сектора като цяло. Тоест, видели са най-добрите практики, научили са, развивали са се, имали са възможност да експериментират и да направят най-доброто.

И са следващите звезди на другите стартъпи, които ще развиват.

– Каза, че твоя първостепенна задача е да създаваш добра работна среда. Кое е най-важното, за да има такава?

– Надали има един най-важен фактор. Винаги съм вярвал, че човек трябва да има известна свобода в това, което прави. Освен това да вярва, че то има значение. Ако не е така, никой не би искал дългосрочно да го прави, независимо каква е временната награда – високо заплащане, добър статус или нещо друго.

Ако това, което правиш, не ти носи смисъл и значение, рано или късно губиш мотивация.

Дали не се задава моментът, когато малките хора ще се появяват от изкуствени утроби? Все повече изследователски екипи обещават пробив в тази област, която може би ще се окаже решението на проблема с ниската раждаемост в Западния свят.

Но готови ли сме за времето, когато родителите ще могат да наблюдават заедно как расте бебето в технологичен инкубатор? Не само технологично, а и чисто емоционално…

Роботът майка

Малко научни дисциплини напреднаха толкова много през последните 40 години, колкото репродуктивната медицина. Ако се върнем още малко по-назад, около столетие, ще видим как смъртността при новородените е била ужасяваща. Постепенно нещата се променят, повече деца оцеляват в критичните месеци благодарение на неонатологията.

Преди да се промени завинаги и самият процес на зачеване. Методът ин витро даде шанс да се родят много деца, чието зачеване иначе не би било възможно. А после дойде и сурогатното майчинство, оказа се даже, че не е задължително жената да е бременна, за да има свое дете.

И все пак, икономически напредналата част от света се топи. Заради причини, които очевидно не са свързани толкова със самата технология на възпроизводство, а имат много по-дълбоки и широки корени, раждаемостта в напредналите държави намалява, а постепенно това се случва и в останалите страни, които се присъединяват към списъка.

Неотдавна към темата обърнаха внимание Илон Мъск и Виталик Бутерин, а с това дойде и медийното внимание. Заговори се, че тенденцията може да се промени благодарение на очаквания пробив, който ще направи ненужна бременността.

Животът е чудо

Темата за пренаталното възпитание е доста интересна. Има сериозни доказателства за това, че докато бебето е в корема на майка си, то възприема огромна част от информацията, идваща отвън, и тя го формира като индивид. То се учи да познава езика, на който комуникират родителите му, свиква с гласовете им…

Днес немалко деца излизат от утроба, която не е майчината. Сурогатното майчинство стана възможно малко след като се оказа, че не е проблем бебето да бъде заченато в епруветка, а не по обичайния начин… визирам щъркела.

В България сурогатното майчинство е забранено, освен при обективни медицински показатели. Сред звездите на запад и на изток обаче това е честа практика. Да, бебето си има майка и татко, просто се ражда от утробата на друга жена.

В някои страни това е бизнес, млади жени преценяват, че е разумен начин да си осигурят приличен доход, а и законите го позволяват.

След като вече има доста деца на майките си, които никога не са се озовавали „в корема им“… следващата стъпка изглежда логична. Да създадем изкуствена утроба.

Нощта ражда от мъртва утроба…

Бързо напредва и другата замесена в темата медицинска специалност: неонатологията. Днес специалистите успяват да спасят преждевременно родени бебета, тежащи стотици грамове, педя човечета, които преди няколко десетилетия не биха имали шанс…

Въпросите се срещат с отговорите. Технологиите, по всичко личи, скоро ще позволят бебетата да растат в изкуствена среда. По-големият проблем като че ли гласи: дали психологически сме готови за този момент? Ще бъде ли той факторът, който да обърне тенденцията в раждаемостта? И на каква цена?

Поводът да се заговори по тази тема дойде от една от най-интересните личности на нашето време. В любимия си „Туитър“ Илон Мъск редовно публикува груби шеги или твърдения, които изведнъж запращат в небесата акциите на дадена компания. А понякога просто споделя вижданията си за бъдещето на човечеството, с типичното самочувствие на последна инстанция.

Такъв ден беше 20 януари тази година, когато Мъск провокира дебата за изкуствените утроби. Започна се с констатацията, че демографското развитие е най-големият проблем на човечеството, заради него скоро няма да има хора, които да бъдат изпратени в Космоса. Мъск цитира прогнози, според които населението на Земята ще расте до средата на века, а в края му ще се върне до сегашните стойности. За това време обаче Европа, Япония и Китай ще останат с драстично по-малка популация.

Щъркел пенсионер

Него поне никой не може да го упрекне, че не прави всичко по силите си. Има 7 деца и не личи да намалява темпото. Но, както казва Мъск и пред „Уолстрийт джърнъл“: „Смятам, че ниската и все по-бързо понижаващата се раждаемост е най-големият риск пред цивилизацията ни. Много хора, включително и умни, мислят, че има прекалено много хора на света и популацията ни е излязла от контрол. Точно обратното. Вижте числата: ако хората нямат повече деца, цивилизацията ще се саморазруши. Помнете ми думите“.

С коментар в „Туитър“ се включи Сахил Лавинджа, основателят на платформата за електронна търговия „Гъмроуд“. Спомена като възможно решение на спадащата раждаемост изкуствените утроби. В дискусията се включи друг познат герой на Дигитални истории, създателят на „Етериум“ Виталик Бутерин, който отбеляза, че синтетичните утроби ще намалят тежкото социално бреме на бременността и ще ограничат неравенството. Бутерин приложи графика, от която ясно се вижда как се отразява днес на заплащането на жените периодът на бременността.

Фактът е безспорен. Дори в САЩ, които отдавна се борят за равенство на половете, жените изкарват средно 79% от това, което вземат мъжете. В Япония процентите са 73%. Немалко са проучванията, които показват, че причината е периодът на бременността, което е напълно логично. Всеки е виждал подобни примери край себе си.

Мама робот

Според Ана Смайдор, професор по биоетика, бременността е варварство. „Ако имаше някое друго състояние, което предизвикваше такива проблеми, бихме го класифицирали като много сериозно заболяване“. Именно това според нея дава морален императив на учените да продължават да работят в областта на екзогенезиса, както още се нарича научното направление, насочено към създаването на изкуствена утроба.

Да, по тези теми рядко ще чуете да говорят политици, защото самата идея изглежда все още твърде странна. И все пак, ако се реализира, тя може да реши сериозни социални и медицински проблеми.

Вече познаваме достатъчно добре процеса на зачеване извън човешкото тяло, справяме се и с грижите за бебето, ако е родено доста по-рано от очакваното. Остава „просто“ да покрием периода между двете.

Разбира се, никак не е просто, защото майчината утроба е съвършено творение на природата, което ни позволява да сме на тази планета.

Много са екипите, които активно работят по темата, новините идват от различни краища на света. И макар голямата стъпка все още да не изглежда твърде близо, не липсват любопитни щрихи.

Родени да бягат

По традиция първия сериозен напредък идва при опитните животни. През март миналата година екип израелски учени съобщи, че е постигнал оцеляването на миши ембриони в изкуствена матка в продължение на цели 11 дни. А това е повече от половината период на бременност при нашите църкащи приятели, която продължава 20 денонощия.

Тази година може би най-интересните новини по темата дойдоха от Китай. Учени от Института по биомедицинско инженерство и технологии в Суджоу обявиха, че работят сериозно по начинанието.

Сред любопитните щрихи в проекта им е участието на изкуствен интелект. Идеята е, че в ранните етапи от развитието си ембрионът има нужда от постоянно променящи се и свръхпрецизно осигурени условия, за да се развива. Първите седмици, когато от оплодена яйцеклетка се превръщаме във все по-голямо и подобно на човек същество, са пълни със сложни процеси, които изискват внимателно подаване на подходящите вещества, точна температура и всякакви условия.

Тук идва изкуственият интелект, на който китайските учени разчитат да контролира параметрите. Машината има „патрондаш“ от фини тръбички, които доставят нужните вещества и специално устройство за подаване на кислород. За момента също работи с гризачи и е трудно да се прецени колко време би отнело да си стигне до разрешение за опити с хора.

В материала си по темата китайското издание „Саут Чайна Морнинг поуст“ отбелязва, че „масовото „производство“ на бебета в завод с изкуствени утроби може да помогне за запазването на броя на населението в страна, чиито граждани не желаят да раждат деца“. Но същевременно се пита: „Какви могат да бъдат социалните и психологическите последици?“. Любопитно е да отбележим, че въпреки демографските проблеми, които се задават с все по-голяма сила в Китай, там до момента също не е разрешено сурогатното майчинство.

Ти баща, ти майка

Екип от Нидерландия също работи в тази област от години. През 2019-а специалистите дадоха прогноза, че изкуствената утроба ще бъде факт до десетилетие, през 2029-а.

Колко е близо пробивът, е трудно да се каже. Както заради технологиите, така и заради регулациите.

Разбира се, не е задължително също цялата бременност да протича в такива „уреди“. Изследванията по темата могат да помогнат и за това да бъдат спасени много повече бебета, появили се на бял свят толкова рано, че досегашната медицина е безсилна. 24-ата седмица от бременността днес се смята за критичната точка, която предопределя с много голяма степен шансовете за оцеляване.

Разработки в тази посока се правят още от 50-те години. Сериозен е напредъкът на лаборатория във Филаделфия, която прави опити с агънца. Както си спомняме от добрата стара Доли, тези животни са важен етап от научните разработки.

Изглежда шокиращо, когато човек види за първи път изкуствената утроба, в която се развиват блеещите животинки. Те са извадени с цезарово сечение малко след средата на бременността, в етап, равняващ се на критичните човешки 23-а – 24-а седмица. Плацентата бива заменена от машина за кислород, свързана с пъпната връв. През нея се подават също и хранителни вещества и се приема въглероден диоксид.

С една дума: в нещото, приличащо на найлонова торба, се вижда как расте бебе агне. Неонатолозите и зоолозите, които работят по проучването, казват, че има сериозен напредък, който може да се използва и при хората.

Робо-бабинден

Много от предубежденията имат основание. Например – чисто битовите рискове. Голяма част от попържните, с които на Балканите изразяваме отношението си към света, ще трябва да се променят по смисъл. Става още по-малко вероятно да имаме новия Стоичков.

Но и извън шегата, важно е да имаме предвид психологическите последствия. И още повече, тези, които идват след възможните следващи стъпки. Прекрасно, че дамите ще имат доста повече време за да работят, което днес е отделено за бременността, но… тогава може направо да създадем роботи, които да ни гледат децата, докато работим?

Инкубаторът за бебета може би ще даде шанс на жените да работят много по-дълго, но ще постави в тежко неравностойно положение тези, които решат сами да раждат децата си. Докато горещата точка на трудовия пазар ще се измести от периода на бременността и раждането към този на отглеждането. Докато в много държави отпускът по майчинство вече е ужасяващо кратък.

А какво остава и за ползите от кърменето в първите месеци от живота на бебето?

Констатацията, че семейството е основна клетка на обществото може да звучи като соц лозунг, но всъщност е идея на Аристотел. А семейството е и един от най-консервативните елементи сред всичко онова, което ни превръща в хора. Как ли ще премине то през бъдещето, когато бебетата започнат да се появяват от изкуствени утроби? Отговорът очевидно не е еднозначен, но е свързан пряко с бъдещето ни като вид…