Адриен обича да тича. И тича ли, тича по предприемаческия път, а и в истински маратон. Но най-вече тича срещу стереотипите. Ако го видите веднъж, ще го запомните, даже не е нужно да ви казвам с какъв детайл от характерната му визия.

Струва си да го запомните и защото историята му дава неподправено вдъхновение. Адриен живее в София от 18 години, развива успешна компания за компютърни игри, която дава работа на българи, осиновява българско момиче и е събрал много дигитални истории, които да ни разкаже.

Миг от приказка

Въпросът откъде идва цветът на брадата му е неизбежен. Задавали са му го стотици пъти и отдавна има готов отговор, даже повече от един. „Има много отговори на този въпрос, но все пак краткият гласи: за да бъда запомнен.“

След няколко седмици ще е в Кьолн за най-голямото професионално гейминг събитие в света. Тази година се очакват 400 хиляди посетители, от които между 50 и 70 хиляди са хора от бранша. „Няма как да запомниш толкова хора, ще запомниш няколкостотин. Но ако се отличаваш, има много голям шанс да запомнят точно теб. Може би не запаметяваме веднага имената, нито контекста. Но щом се запознаеш с някого, веднага усещаш: харесвам този човек или не. Това е първата категоризация, която ни помага да оцеляваме.“

Така синята брада не е каприз, а средство. Също и начин да се отличиш в тълпата.

Адриен не започнал от синьото. Първо били червени костюми и сака, минал през руса, зелена и лилава брада. Всяка от тези версии предизвиквала обратна връзка, която Адриен внимателно анализирал.

„Мисля, че това вече е версия 3 на моя бранд маркетинг. Само чакай да дойдат следващите!“

По брадите посрещат

И все пак… Синята брада не е ли приказният герой – макар и дело на перото на Шарл Перо, напълно достоен и за това на Стивън Кинг?

В приказката той е сериен убиец, отнема живота на жените си една след друга, заключва труповете им в тайна стая и забранява на следващата да отваря вратата. Историята е един от най-мрачните текстове в европейския фолклор. Но не и според Адриен, който го тълкува съвсем другояче.

„Всичко това е фалшива новина. Този човек от приказката е истинската жертва!“ Французинът е подготвен и за този въпрос, като е категоричен, че последната жена е измамила съпруга си. Извикала е братята си да го убият и да му вземат парите. Свидетели няма. Хората са казали, че той е лошият, но доказателства не са представени.

„Няма присъда. Няма аргументи. Няма нищо. Според теб това справедливо ли е?“

Присъдата е изпълнена от роднините, парите са прибрани от роднините и в цялата история няма и една институция. Доста замисляща тема за размисъл, предвид отношението към правораздаването по нашите ширини.

„Синята брада е бил неразбран и измамен.“

Черен пиар

Неусетно стигаме до темата за предубежденията, синята брада се оказва и прелюбопитен социален експеримент. Според Адриен навсякъде по света реакцията на хората към нея е различна, но и доста показателна. В Лондон му подвикват, че изглежда добре. В Париж го обвиняват, че е наркоман. В Германия кой знае защо решават, че е от Берлин. В Сан Франциско коли спират насред улицата, за да му подвикнат одобрително. В Япония се плашат, но… много учтиво. В Тайланд всеки иска да си направи селфи с него.

А в София? „Хората и тук са малко уплашени от мен. Гледат ме, но не казват нищо. Не е враждебност, но е тихо учудване, някак си не са свикнали на различието.“

Адриен е французин с италиански произход, човек, който приема ярките цветове за нещо естествено, което обаче му липсва у нас. „Влизаш в Zara в Милано или в Рим и виждаш мъжка колекция, пълна с цветове. Влизаш в Zara в София, същата верига, същата година, същия сезон. И всичко е сиво. Не изпъквай, не впечатлявай. Каквото и да правиш, само не привличай внимание.“

Оранжево небето

Причините за тази ни нагласа според него са исторически. През годините хората, които изпъкват, са били преследвани и това започва още от Османската империя и прословутата идея за преклонената главица. Стига до 90-те с мутрите, мафията и посланието, което тогавашната държава е излъчвала към собственото си население. „Не вярвай на институциите. Всичко е нагласено. Правосъдие не съществува. Ако изпъкнеш, ще те прецакат. Бъди дискретен. Върши си своето. И бездруго играта е нагласена, защото всеки познава някого, който познава някого, а ти не познаваш никого. Така че си мълчи.“

„Може това да е било вярно преди 30 години, но сега вече не е. Не съм експерт, но съм тук от доста време, мисля, че правителството и институциите са малко по-чисти. Проблемът е, че софтуерът е останал същият, а хардуерът се е сменил“, казва Адриен. „Хората още работят с операционната система, с която са израснали. Не изпъквай, системата е нагласена, ти не си част от нея, живей си живота в своя ъгъл.“

Пътища потайни

Точно тази нагласа според него води и до остарялата идея, че „ако си умен и нямаш връзки, заминавай. Започни кариера във Великобритания, в Германия, във Франция. И не се връщай“.

Затова е особено любопитно как при него се е случило точно обратното. Както казва Адриен, той е заминал от Франция по абсолютно същите причини, заради които българите тръгват от България. „Чувствах, че нямам връзките в правителството или в бизнеса.“

Родителите му са учители по изкуство, сега пенсионери. Баба му и дядо му са били земеделци. Взема дипломата от добро бизнесучилище, но не вижда перспектива в родината си и поглежда навън.

Заминава през 2005 г. Чудейки се между Италия и Близкия изток, избира… не най-приключенската възможност, а Брюксел. Там създава първата си компания и разбира нещо за себе си, което ще определи следващите двайсет години. „Когато започнахме да работим, ни трябваше много енергия. Усещах го. А Брюксел не ти дава енергия, изсмуква я.“

Зимата на 2007-а е моментът, в който търпението му се изчерпва. Бизнесът е потръгнал, но нищо друго не е наред. „Има-няма шест месеца, в които видях слънце три от дните. През останалото време беше нощ до 10 сутринта, после цял ден сиво или дъжд.“

Слънце и ниски данъци

– това са двата фактора, които Адриен преценява, че са най-важни за избора на следващия му дом. В списъка влизат Кипър и Малта, а България не е там, докато приятели, които също правят видеоигри в София, не се обаждат и го канят да разгледа нашата страна.

Адриен идва през юни 2008-а и вижда, че тук има и слънце, и ниски данъци. В България минава и през професионалния успех, и през любовта. Среща бъдещата си съпруга – португалка. Синът им Атлас е роден тук през 2014 г., а през 2023-та осиновяват момиче, което се казва Алоха и е българче.

За тези 18 години според него, извън данъците и слънцето, много неща са се променили. Днес има приятели в Португалия, Испания и Франция, които се оплакват, че изкарват по-малко, отколкото в София. „Не за всички, разбира се, но за ИТ хората сцената в София е отлична. Не само това, в крайна сметка инфраструктурата в София е страхотна – метрото, трамваите, автобусите, големите булеварди. Всъщност е доста добре, а тук все се оплакваме.“

Тъй загадъчна и нежна

„Не съм принуден да остана в България. Мога да се преместя където си поискам. Но щом съм тук, значи съм решил да остана.“

Едно от нещата, които са го спечелили, е планината. „Мислиш си: мамка му, имам този проблем, имам трудности с този служител, имам нещо за решаване с децата. После поглеждаш Витоша и си казваш: тази планина е тук от милиард години и ще бъде тук още милиард. Аз съм толкова малък. Това, което правя, има значение и в същото време няма. Мен това ме отпуска.“

Разбира се, далеч не всичко у нас му харесва, списъкът с проблеми започва с висшето образование. „Нивото му е много ниско и това ме дразни като работодател. Имам 45 души и всяка година ми трябват нови хора, излизащи от университета. Повечето изобщо не са квалифицирани и трябва да започнем от нулата.“

Вторият проблем е начинът, по който България „се продава“ навън. Всяка кампания за привличане на инвеститори започва и завършва с десетте процента плосък данък, а според него това е послание към грешната аудитория.

Човешки капитал

„Ако искаш да привлечеш Mercedes, Volkswagen, Tesla, Google – най-големите, на тях не им пука за данъците. Големите питат друго: колко души могат да наемат. Могат ли да намерят 10 000? По-скоро 20. Това е основният проблем, просто няма хора.“ Адриен го усетил най-силно, когато бизнесът му потръгнал и трябвало от 30 души екипът му да стигне 80. Оказало се, че на пазара просто няма достатъчно опитни кадри.

В същото време според него имаме огромен потенциал като инженери – силни сме във всичко, което е свързано с хардуер и софтуер; с математика, физика, химия; с логика и организация. Всичко, което е в света на прагматичното.

„Но липсва останалото – маркетинг, творчество. Не че в България няма креативни хора. Не е това, много креативни хора работят в моята компания, просто този талант се среща значително по-рядко, поне по моя опит.“

Бягай, Адриен

Започнахме с бягането. От 2015 година Адриен тренира по един час на ден, минимум шест дни в седмицата. Започнал като начин да се справи с напрежението, неотдавна той завърши първия си пълен маратон – в София.

Това обяснява защо не го е страх дори… от изкуствения интелект, задължителна тема за всеки разговор с човек от технологичния бранш. Французинът създава видеоигри и чете научна фантастика, откакто се помни. Класическите антиутопии е срещнал само на 8.

„Всичко, което се случва в момента, се задава от 100 години. Да, в един момент компютрите ще станат умни. Да, в един момент роботите ще правят разни неща. Говорим със Сири повече от 10 години, просто сега стана доста по-успешно с ChatGPT. Знаехме, че ще го постигнем и все пак има толкова много следващи стъпки, които нямам търпение да извървим. В момента ИИ е едновременно изключително умен и забележително тъп. Още е много далеч от изстрелването на ракети към Марс. За момента даже не мога да го дочакам да ми обработва достатъчно интелигентно едни прости таблици.“

За България обаче ИИ е огромна възможност, от която трябва да се възползваме разумно. Просто защото живеем демографска катастрофа, топим се и пътят ни напред минава през по-добра продуктивност.

„Много ми липсва това, че хората не са свикнали с различието. В крайна сметка трябва ти някой, който да кара този автобус. А нямаме достатъчно хора, които да го правят, защото всички искат да са Python програмисти. Нямаме кой знае какво друго решение.“

„Балтийските държави са чудесен пример. Те имаха много структурни проблеми и заложиха на дигитализиране на държавата – днес са лидери в електронното управление. Ако погледнем в бъдещето, когато има все повече автоматизация и роботизация, не мисля, че е предимство за държава като Китай да има 1,5 милиарда души.“

Успех!

Последният въпрос е за любимата му българска дума и отговорът идва без секунда колебание.

„Успех.“

Защото му звучи добре, но най-вече – защото съдържа звуци, които просто не съществуват във френския. Била е една от онези барикади, които е трябвало да превзема сричка по сричка. Заедно с „всичко“ и „чудесно“.

„Най-често е естетика – боядисана брада като себеизразяване, субкултурен знак или резултат от облог. Друг вариант е роля: театър, косплей или препратка към Синята брада на Перо. Рядко е неволно.“ Това ми каза Claude, когато го попитах защо някой би имал синя брада. Да, доста рядко е неволно и би ми било интересно да науча детайлите от подобна история.

„Различията са това, което ни прави интересни“, усмихва се Адриен. Така е и според мен. Все по-трудно е да си различен, оригинален, нестандартен. Но все по-важно и все по-ценно. Малко ми е жал, че нямам брада, но ще помисля за нещо друго… или ще питам Claude. А вие?

Двама души концентрирано са вперили поглед един срещу друг, имат по 45 секунди, за да познаят картинките, които ще се появят срещу тях, и да победят в дуела.

Не се съмнявам, че снощи сте гледали първия епизод от The Floor, новото и иновативно състезание по NOVA. Ако не сте, изобщо не е късно, тепърва остават цели 12 епизода. Само по себе си е повод за празник, че игра за знание, а не за скандали, се появява в праймтайма и вярвам, че ще бъде хитът на сезона. Слуховете (и ChatGPT) мълвят, че и аз съм там.

Тук сме обаче за една малко по-различна дигитална история, която е тясно свързана с играта. Тя идва да ни покаже, че когато сме заедно, сме способни на чудеса. Че щом хора, събрани уж да се състезават и побеждават един друг, могат да си протегнат ръка за нещо по-голямо, значи и обществото ни може да го направи.

Обичате ли да провокирате и проверявате знанията си? Търсите ли смислени каузи, на които да помогнете, като сте сигурни, че помощта отива на точното място и помага за нещо важно и устойчиво?

Ако отговорът ви е „да“ дори на един от тези въпроси, то тази Дигитална история е точно за вас!

Представям ви Quizza! Сайт, който създадохме с доброволен труд. В който можете да се предизвикате, като решите някой от многобройните ни постоянни куизове на какви ли не теми. Можете да се изправите в седмично състезание срещу някои от познатите ви от он- и офлайн състезания герои! И, не на последно място, да срещнете каузи, зад които всеки от нас застава с името си!

Оптимистична теория за българския куиз

Надали сте виждали 100 по-разнородни люде на летище „Васил Левски“, както в една ранна утрин преди полета за Амстердам. Хора от „всякоя възраст, пол, занятие“, обединени от това, че са се решили да се предизвикат в едно състезание, което за първи път ще се прави за българска телевизия.

Какво се случи в The Floor, ще видите сами (и определено ви съветвам да не пропускате нито един епизод). Толкова пъстри и различни личности, толкова истории и толкова каузи. И както уж накрая победителят е един, така победителите се оказаха всички, защото се върнахме след доста натоварените и нелеки снимки с нови приятели, нови каузи и идеи.

Знаете ли какво е куиз? Знам, рязко сменям темата, но и в The Floor има доста неочаквани въпроси и внезапни обрати.

Истината е, че… никой не знае. Произходът на самата дума е обвит в легенди. Според една популярна история от Дъблин театрален предприемач на име Ричард Дейли се обзаложил, че ще измисли безсмислена дума, която за броени дни ще стане тема на разговор в целия град. Твърди се, че през 1791-а надраскал по стените буквите Q, U, I, Z и скоро всички заговорили за тази странна дума.

Макар тази история да е съмнителна, тя е и симпатична, ще се съгласите. Думата „quiz“ се появява в печата към края на XVIII век, но с друго значение – чудат или странен човек. Чак през 1867 г. се среща за пръв път в смисъла на тест от въпроси за проверка на знания.

Странни хора

Някога използвахме за същото думата „викторина“. Куизът не е нищо повече от приятен начин да предизвикаш и провериш знанията си. Състезание, в което се опитваш да решаваш – сам или с отбор, загадки. Могат да са общообразователни или в конкретна тема. Своеобразен куиз е и всеки дуел, който ще видите в The Floor, а и всяко друго популярно телевизионно състезание, свързано със знанието.

ТВ викторините са любимо занимание по цял свят. Достатъчно е да споменем руската класика „Какво? Къде? Кога?“, американската „Jeopardy!“ или пък чисто родното „Минута е много“. В онлайн света обаче куизовете оживяват с пълна сила и в мрежата.

За мнозина куизовете са основно… в кръчми. Стана дума, че за първи път „куиз“ се споменава в старите вестници, ето ви още един цитат от преглед на печата в древните, праисторически времена.

„На пръв поглед – кръчма като всяка друга. Само че ако се загледа, човек вижда на масите между пълните халби с бира и пържените картофи листове и химикалки. А ако наблюдава по-внимателно хората, забелязва, че се вторачват замислено в листата и се чудят над нещо като че ли много важно“.

Цитатът е от съботен очерк на вестник „24 часа“ от 2009 г. със заглавието „Нова мания: спорт за мозъка в кръчма“. Може би се досетихте, писал съм го аз. За почти пълнолетните години, които са минали оттогава, значително повече хора се убедиха, че куизовете в кръчми са изключително приятно занимание – днес в почти всеки град има местни версии, а в по-големите всеки ден можеш да избираш къде да се включите с приятели.

Quiz vadish?

Хората, които често ходят по такива места, свикнаха да се наричат „куизъри“, макар че според мен можем и малко повече да се постараем със словотворчеството.

Какво ги отличава от „некуизърите“? Може би начетеност, претенция, опит? Според мен единствената разлика е, че първите вече са открили колко приятно е не просто да се виждаш на по питие с приятели през седмицата, но и да се опитате да раздвижите заедно мозъка. Така дори бирата е по-сладка…

Може би се питате какво общо има всичко това с началото на тази история? Преминаваме директно към кулминацията.

Приключението The Floor в Амстердам завърши (макар че за всички зрители то тепърва започва!). И ние решихме, че… искаме да направим нещо повече! Мнозина от участниците обичат куизовете, голям брой от тях разказаха за важни, стойностни, ценни каузи, които биха подкрепили. И се зачудихме, няма ли как да обединим всичко това? После, от дума на дума, се досетихме как да се случи.

Представям ви Quizza! Сайт, който създадохме с доброволен труд. В който можете да се предизвикате, като решите някой от многобройните ни постоянни куизове на какви ли не теми. Можете да се изправите в седмично състезание срещу някои от познатите ви от он- и офлайн състезания герои! И, не на последно място, да срещнете каузи, зад които всеки от нас застава с името си!

Бит и душевност

В някои състезания (дори, мисля си, в повечето) победата не е най-важна. Признавам, не бих предположил, че 100 българи, повечето от които никога не са се срещали, изпратени да се състезават един срещу друг за награда, могат да дадат пример за… общност?

Дали това не е посока, идея, надежда, която можем да претворим в по-голям мащаб?

Идеята за сайта се появи съвсем спонтанно. В българското онлайн пространство няма особено много места, където човек може да предизвика познанията си. В същото време мнозина от нашата общност създават куизове, немалко от нас имат своя важна кауза, която биха искали да подкрепят.

Може ли добрата идея и смислената кауза да обединява, да вдъхновява?

Оказа се, че може.

Във време, в което социалните мрежи разпокъсаха диалога между поколения и гледни точки. Във време, когато авторитети са кът, също както и общественият разговор. Във време, когато изкуственият интелект поставя под съмнение фундаментални човешки понятия…

Дали не е знанието това, което може да ни обедини?

Куиз за кауза

Повече от половината участници в първия сезон на The Floor вече са част от начинанието!

Програмистите сред нас се заеха със самия сайт, дизайнерката отговаря за прекрасната му визия. Копирайтърите се включиха с текстове, авторите на куизове – с огромен брой разнообразни по трудност, тема, логика, дори формат викторини, които са предизвикателство за всеки! Имаме куизове за най-опитните майстори, такива за начинаещи, дори детски. Имаме спортни и научни куизове, картинни и текстови. Куиз за всеки вкус и всеки с вкус!

Освен това всеки имаше право да предложи своя кауза, зад която стои с името си.

Вече ви очакват 69 куиза с 1777 въпроса, състезания два пъти седмично, цели 37 каузи, които можете да подкрепите, ако прецените. Зад начинанието са 88 от 100-те човека на Флоора!

Кои сме ние и кои са нашите каузи можете да видите тук.

Не започвам с поименните благодарности, защото тук наистина силата е в екипа. В примера, в смисъла.

В посланието, че когато една идея може да ни обедини, сме способни на чудеса. Да създаваме нещо, което е полезно за другите. Без идеята за печалба, за слава, за личен успех.

Има ли нещо по-важно?

Сега е ваш ред.

Елате и опитайте куизовете ни!

(За любителите на The Floor има специално предизвикателство със 100 въпроса – по един за всяка от темите на „пода“. Успеете ли да постигнете 60 точки, печелите сертификат!)

Включете се в състезанията ни.

Разгледайте каузите ни.

Покорете играта!

Сигурен съм, най-доброто предстои…

Двама души се взират упорито в редички от подредени кръгли, плоски камъчета. Игра като игра, ще си кажете, само че не е толкова просто, никак даже. Защото това не само е една от най-старите игри, които познаваме, но и най-сложната. Дълго време я смятахме за последния бастион на човечеството, където технологиите не могат да ни изпреварят. А когато това се случи… се роди една забележителна нова дигитална история.

Тя идва да ни напомни, че технологиите са тук и за да ни предизвикват, и за да ни заплашват. Но и за да ни показват нови хоризонти да създаваме, да творим, да се развиваме като вид.

Няма Го

Знаете ли кои са повече от атомите във Вселената? Може да се сетите за неизпълнените обещания на български политици, Айнщайн е казал, че по-голяма е само човешката глупост. Но има и още един безспорен победител в надпреварата. И той е свързан с играта, за която си говорим днес, а името ѝ звучи толкова семпло. Мистичната и все още не достатъчно популярна у нас (това скоро ще се промени), го е цяла вселена.

Трудно бихте го предположили, ако видите не толкова голямата дъска. 19 на 19 възможни позиции в класическия вариант, около 2,5 пъти повече, отколкото в шахмата. Всичко това обаче прави възможни около 2,08×10170 разположения!

Ще пробвате ли да преброите колко е точно това? Ще отнеме малко време, става дума за число, което е драстично по-голямо от броя на атомите, които се смята, че изграждат Вселената – те са от порядъка на 1080.

Не всички прости са гениални, но всичко гениално е просто. Така е и с го. Просто слагаш своите камъчета – черни или бели, подобно на шаха, на пресечните точки. Целта е ни повече, ни по-малко от това да заградиш тези на съперника.

Голям камък хвърли

Фасулско, нали? Не е, пулчетата са много по-правилни от бобените зърна и… много по-голямо предизвикателство от тях, не само за хората, но и за технологиите. Ако не вярвате, помолете любимия си ИИ модел да нарисува реалистична или анимирана сцена от игра на го. Уж толкова просто, а… линиите няма да са симетрични, пулчетата ще са с различен размер, никак няма да изглежда като истинската игра.

Какво остава за самото състезание? Всички (по-възрастни) си спомняме знаменателния момент на 11 май 1997 г., когато компютърът Deep Blue победи световния шампион по шах Гари Каспаров, с което официално машините се оказаха по-силни от нас в тази древна и световно популярна игра. Трябваше обаче да минат цели още 18 години и 10 месеца преди технологията да е способна да постигне същото и в го.

И… какво от това? Спряхме ли да играем шах след загубата на най-добрия в този спорт сред хората? Никак даже.

Спряхме ли да играем го? Не само, че не, но играта стигна до нови, невиждани висоти и е по-популярна от всякога.

Гол след гол

Ще спрем ли да пишем, когато ИИ започне да пише по-добре от най-четените писатели? Ще спрем ли да мислим, да творим, да осмисляме, ако алгоритмите ни задминат?

Игрите са много интересен пример, през призмата на който да осмисляме промените, идващи от технологиите. Ставало е дума за „Тетрис“ – играта, дошла от отдавна несъществуващия СССР, за да ни покаже, че човекът винаги е способен на следващи високи. На нови рекорди, на нови ракурси. На нови форми, изкуства, парадигми.

Дълго време след шахматната развръзка, го бе сочена като играта, в която компютрите са обречени. Основната причина беше именно огромното разнообразие – потенциалните ходове и разположения на игралната дъска са толкова много, че просто не се поддават на сухи изчисления, както това се беше случило по-рано в шаха. Така че се наложи машините да „сменят стратегията“ – не просто да изчислят възможните развръзки, а да улавят логиката, да търсят шаблоните, да навлизат в тайните на играта.

Гонитба

Но как може да е чак толкова сложна игра с едноцветни, еднакви по сила плочици и преплетена в мрежа дъска?

Ако надникнем под повърхността – тя е много повече. И стратегия, и разработена с годините и поколенията играчи логика. Всеки може да започне бързо, но за да станеш истински добър, се изискват години на посвещение и сериозни упражнения. Също както в шаха, не е особено голям шансът някой, едва научил правилата, да победи световния шампион.

В случая освен за повече възможни комбинации говорим и за огромна история. Доказано го е игра на 2500 години, макар някои изследователи да я отпращат цели 4 хилядолетия назад във времето. Търпението на китайците не е за подценяване, именно в тази държава играта получава истинския си разцвет. Наричат я „вейчи“ или „уейчи“ и я тачат дотолкова, че я поставят сред четирите основни изкуства на образованите аристократи, редом със свиренето на цитра, калиграфията и живописта.

Години по-късно

Още през 196 г. пр.н.е. двама военачалници – принц и неговият генерал, са записали партия го по абсолютно същите правила, каквито се използват днес. Според китайските легенди играта е измислена в зората на тази цивилизация от полумитичния император Яо (ок. 2100 г. пр.н.е.) и неговите съветници, за да развива ума и концентрацията на леко отвеяния му син.

Концентрацията… това, което и ние днес толкова лесно губим в онлайн битката за вниманието ни. Дали пък го не е и нашата рецепта да си я върнем?

Поколенията усъвършенстват и допълват подходите (без да докосват правилата), докато през ХХ век играта стига и до западния свят и се превръща в популярно занимание далеч извън Поднебесната. В Япония навлиза преди повече от хилядолетие като „и-го“.

Смята се, че днес над 50 милиона души по света играят го, активните играчи са над 20 милиона. Повечето от тях са от Китай, Япония и Южна Корея, което обяснява и обемите, но постепенно континентите се разширяват (със или без ИИ).

Насочваме се към технологиите… отдалеч. Японският инженер Масахиро Хара измисля QR кода през 1994 г., именно докато играе го през обедната си почивка. Дъската го вдъхновява с идеята за двуизмерния пикселиран код, с който днес сме заобиколени отвсякъде.

Говори ми

Ето че се озоваваме точно преди десетилетие. 9 март 2016 г., решителната битка. Абсолютният световен шампион по го Ли Седол се изправя в последното сражение, което може да реши всичко. Срещу него е AlphaGo – суперпрограма, разработена специално за това състезание, както гласи и името ѝ. Неин създател е екипът на DeepMind, подразделението на Гугъл, което се занимава с разработването на изкуствен интелект.

Ще се изиграят точно пет битки, човекът още не го знае, но вече е обречен да загуби и тази надпревара с машината, при това с показателния резултат 1:4.

Най-интересното се случва във втората партия. 37-и ход, всичко се движи според очакванията, двамата състезатели се надлъгват с познати идеи и стратегии…, когато изведнъж AlphaGo изиграва напълно неочакван, на пръв поглед безумен ход. Коментаторите, сред които са състезатели с огромен опит, веднага отбелязват, че машината е допуснала грешка и дава огромен шанс на съперника си.

Гордост и предразсъдъци

Ли Седол обаче не мисли така и се оттегля за близо четвърт час, за да намери отговор.

От DeepMind по-късно ще отбележат, че според техните оценки това е ход, за който би имало шанс 1:10 000 да бъде избран от човек в същата ситуация.

Ли не успява да се съвземе, ходът се оказва изключително успешен. После световният шампион ще разкаже за усещанията си – за пръв път осъзнава, че срещу себе си няма човек, а нещо, което може да мисли по напълно различен начин. И няма да успее да се съвземе, докато битката бива изгубена.

Един малък нюанс, който често се пропуска. В четвъртата партия – единствената, която Ли печели, той също прави легендарен и нестандартен ход, който му носи победата. Поуките оставям на вас.

Голо оръжие

Ход 37 обаче се превръща в своеобразна емблема на ИИ революцията през последните години, а за това определено допринася фактът, че той е водеща тема в няколко от книгите на Ювал Ноа Харари.

За него ход 37 не е спортен детайл, а символ на големите въпроси на нашето време. Именно той е една от причините историкът-философ да говори за ИИ не само като за изкуствен интелект, а и като „извънземен интелект“, нещо чуждо спрямо човешката психика и интуиция.

Го е идеалният пример: игра с хилядолетна култура, школи, философии, правила на добрия вкус. В метафората на Харари хората са обикаляли определени „острови“ в пейзажа на играта и са ги взели за целия свят. После идва AlphaGo и за нула време открива „нови континенти“ – стратегии, които десетките милиони играчи не са проумявали. Ход 37 показва свободата на ИИ от ограниченията на човешките умове, които по навик не „стъпват“ в някои зони на възможното.

Гоу аут!

Редом с ентусиазма обаче идва и опасността. Ход 37 ни показва и непроницаемостта на системите. Дори след триумфа екипът на победителите не е способен да обясни ясно защо AlphaGo е избрал точно този ход.

Така ИИ е едновременно радикално новаторски (като открива „континенти“, които хората не виждат) и радикално непрозрачен (взима ключови решения без човешки разбираема причинност). Нещо, впрочем, в което днес лесно можем да се убедим, гледайки напредъка на тази сфера.

Според Харари днес се възхищаваме, че ИИ е открил „нов континент“ в го, утре ще го повторим във финансите, изкуството, киберсигурността. Но какво ще правим, когато системите взимат решения по начини, които не можем да проверим смислено? Докато пропускаме опасностите…

Но какви опасности тук? Събрали сме се да играем! Защото, както отново казва Харари, ход 37 може да бъде, но не е задължително край на човешката креативност. А дали ще е така – зависи от нас.

В случая с го асоциацията е повече от оптимистична. След загубата хората не просто не спряха да харесват играта, точно обратното – тя е по-популярна от всякога! Появяват се клубове, онлайн форуми, все повече професионални играчи се катерят по строгата йерархия на древното състезание.

Горещо пладне

Нещо повече – за много от стратегиите, казват специалистите, човешките играчи са разчупили мисленето си. След хилядолетия на осмисляне на играта, се появяват огромни нововъведения!

Така стигаме и до черешката на тортата – AlphaGo се отблагодари на създателя си за добрата реклама, като му осигури… Нобелова награда. Демис Хасабис получи признанието за химия за предсказването на структурата на протеини. Като компютърната програма, с която го постигна, е базирана до голяма степен именно върху разработките на AlphaGo. Нещо повече – това е и първият Нобел в съвременната история на ИИ.

Го е абстрактна и много интуитивна игра, която не е математически измерима. Преди в битката да влезе изкуственият интелект, когато някой майстор направел силен и неочакван ход, се казвало, че е „вдъхновен от боговете“. Нещо повече – истинските майстори рядко могат да обяснят подобно решение логически, по-скоро казват, че са го усетили.

В резултат от навлизането на машината стават популярни начални ходове, които преди никой не би си помислил да използва. Постепенно дори в битките между топ играчи анализите показват огромен брой от идеите, дошли от изкуствения интелект. И няма как да е иначе – подобно на шаха, днес в лицето на алгоритмите дори най-добрите имат мечтания спаринг партньор, от който да се учат. И който, вече едва ли не по подразбиране, е по-силен от тях. Но какво от това?

Интересен парадокс: от една страна ИИ разширява знанието, откривайки ходове, които хората не са виждали, от друга може да води до унифициране, когато всички учат от един и същи „майстор“.

Готини хора

Историята на го е пълна с много любопитни щрихи, а въпреки всички тях, то си остава просто… игра. Която си струва да опитате и вие, а ето че вече може да се случи и в България! След дългогодишна пауза, в края на март, точно 10 години след знаменитата битка на човека и компютъра, ще бъде организиран български шампионат по го!

Съорганизатори са институтът „Конфуций“ и Българската го асоциация, турнирът е официален и към европейската федерация. Шампионатът ще се проведе на 21 и 22 март в сградата на института „Конфуций“ в София на бул. „Тодор Александров“ 79. Форматът е отворен, поканени са състезатели от цяла Европа.

Но дори да ви е рано за състезание, никога не е късно да опитате. Можете да го направите с „Атари Сафари“ – група ентусиасти, които през последните години полагат сериозни усилия да популяризират играта с ежеседмични събития. Можете да ги срещнете в София всеки вторник от 18,30 ч в “The Grumpy Dwarf” на ул. „Позитано“ № 3. Успех!

Повече информация ще намерите тук.

В този живот не бива и не може само да получаваш. Ако не даваш – в замяна или пък напълно безвъзмездно, си живял напразно, както се пее в популярния шлагер. Дори да го знаем, струва си да си го припомняме често. Надявам се тази Дигитална история да стигне до повече хора. Вярвам, че ако поуките от нея бъдат разпознати от повече българи, то всички сме способни да си върнем разговора и да помогнем страната ни да процъфтява. Да изпълним големите мечти на главния герой и разказвача тук – децата ни да ИСКАТ да останат в България.

Тенко Николов не само е един от най-успешните технологични предприемачи на България. Тръгвайки от А и Б, със SiteGround той, основателят на компанията Иво Ценов и екипът им, създават глобален бизнес – една от водещите технологични компании в света.

Той е визионер, който вярва в силата на сработения екип, споделените ценности и „малко здравословна лудост“. Той превръща офиса в любимо място за работещите в компанията, грешките – в уроци, а успеха – във възможност да дава обратно на общността. За него печалбата отдавна не е самоцел, а средство да направи нещо значимо – от подкрепа за образованието и науката до инвестиции в „изстрели към Луната“, които могат да променят света. Имаме шанса да ни разкаже днес своята история за късмета, куража да рискуваш и силата да бъдеш „за пример“.

Пуснете видеото

Публикацията е подготвена по разговора, който проведохме с Тенко Николов на събитието DEV.BG Leadership Agora през ноември 2025 г. в София Тех Парк. Можете да видите и чуете разговора тук.

Никога да не поресна

Пипи, може би помните. Какъв ще станеш, когато пораснеш? За мен този въпрос и детските отговори казват много. А също и това как се променят те през поколенията.

Като дете Тенко няма ясна представа „какъв иска да стане“, докато един ден дядо му не му подарява първия компютър – легендарния „Правец 8М“. Срещата е знаменателна. „В първия момент, в който видях компютъра, вече знаех, че искам да стана програмист“, спомня си той.

В онези години компютрите са рядкост, но Тенко има късмета да получи и втори компютър – като награда от родителите си, след като е приет в Езиковата гимназия в Стара Загора през 1991 г.

Оттук интересът му е все повече насочен към технологиите. И макар че животът го повежда по друга пътека и той така и не става програмист, компютрите предопределят съдбата му.

Колелото на късмета

Питайте, ако решите, Бил Гейтс, за всички стереотипи, свързани с големия технологичен успех. Заговорим ли за богатство, бързо стигаме до образа на един праволинеен път, постлан с късмет.

Историите обаче затова са и последният бастион, където изкуственият интелект драстично изостава. Защото в тях силното са подправките, нещата отвъд самите думи.

Тази на SiteGround започва скромно и неочаквано – в студентско общежитие на Американския университет в Благоевград, където група приятели решават да си опитат късмета в хостинг бизнеса. Тенко Николов дори не е сред тях, но се присъединява много скоро – когато екипът наброява едва четирима души, вече в малък апартамент в столичния квартал „Борово“.

В този момент начинанието изглежда близо до безнадеждното. Пари няма, екипът бута месец за месец. „Всички правеха всичко. Аз съм работил денонощно, съдружникът ми Иво – също, всички покрай нас работеха денонощно“.

Офисът на Тенко е в кухнята, където колежката му Дима сутрин прави палачинки.

Никога не се предавайте – никога, никога, никога, никога

Един петък екипът се събира и съдружникът му Иво Ценов казва изнурен: „Ами, пробвахме, не става. Няма да го бъде…“

Бизнесът просто не върви. Време е да затворят фирмата. Но понеже е петък, решават да изчакат до понеделник.

Междувременно… се случва малко чудо. Екипът още е заедно, за да „полее провала“, когато идва съобщение, че е направена първата продажба. След месеци на упорит, но напразен труд, най-сетне нещата се случват и някой някъде е платил за услугата им! Със съботната сутрин идва и… втора продажба.

И ето че в понеделник в офиса цари възторг, краят е отложен. Да, знаем, съдбата има чувство за хумор: малко по-късно идва съобщение, че парите са изтеглени обратно – оказва се, че първите две „покупки“ са направени от измамник с крадена кредитна карта.

Радостта се оказва преждевременна. „Но заради това съществуваме до днес – заради неуспял крадец и едно намигване на съдбата в точния момент“, усмихва се Тенко. Бързо идва третата продажба, колелото бавно, но необратимо се завърта, за да започне да се търкаля с все по-шеметна скорост.

Колелото на времето

Въпрос на късмет ли е успехът? Донякъде – да, смята Тенко Николов, но с важна уговорка: „Късметът винаги е част. Но ти трябва да го предизвикаш. Не става само с късмет, не става и без него“. Добрият шанс сам по себе си не стига, ако нямаш смисления екип до себе си и не рискуваш. „Без правилните хора нищо не се получава. От значение, разбира се, е и подходящият момент“.

Как един прохождащ бизнес избира правилните хора? Още от първия ден, разказва Тенко, търсят колеги със сходно мислене, със същите идеали и ценностна система. Днес това звучи като клише от HR пост, но в началото на века, когато започва тази история, дори клишетата не са това, което са.

По онова време в България има много добре подготвени инженери и системни администратори – голяма част от тях самоуки таланти, способни да правят чудеса. И това според Тенко е парадокс, защото по онова време образованието не е способно да ги подготвя, у нас все още ги няма и големите фирми. И все пак – талантът е налице, а в SiteGround бързо се ориентират как да го привличат. С идея и екип, а не просто с обещанията за висока заплата.

„Хостинг бизнесът никога не е бил най-сексапилното начинание на света“, усмихва се Тенко. Затова и стратегията не е да примамват с гръмки обещания, а с различен подход. „Опитвахме се да привличаме хората с това, че правим нещата по различен начин, правим ги интересно“, обяснява той.

„Нищо, на работа съм“

Признавам ви, една от най-тъжните гледки за мен са хората, които не обичат работата си. Времето е най-ценният ни ресурс и не бих могъл да си представя какво е да отделяш толкова голяма част от него за нещо, което не харесваш.

По същия начин мисли и днешният ни герой. „Често срещано явление е хората да мразят работата си и като се съберат с приятели, хейтът е насочен или към половинката, или към работата“, казва Тенко. „За половинката ние не можем да помогнем особено, но решихме да опитаме поне за работата на нашите служители да променим посоката“. Философията, че работата може да е удоволствие, при SiteGround се заражда естествено, а не по учебник. Днес много компании говорят за „споделени ценности“, за „екипна култура“ – но твърде често тези неща остават само добри пожелания.

Компанията бързо расте. Първият апартамент – офис в „Борово“ отеснява, щом екипът надхвърля 10 души. Местят се в друг, по-голям апартамент. А там всеки път, когато имат проблем за решаване, Тенко и Иво излизат навън и започват оживен дебат. Спорят с часове как да постъпят и на улицата се раждат много от нестандартните им ходове. Един от тях е разширяването извън София – доста екзотично решение за ИТ фирма в онези години.

След Пловдив идва ред на Стара Загора, родния град на Тенко. Междувременно софийският екип расте и към 2011 г. в SiteGround идва време за следващата стъпка. Времето на апартаментите отминава, нужен е офис в традиционния смисъл на думата. Тук идва един от онези съдбоносни улични спорове между съдружниците. Те оглеждат сгради из София и попадат на нещо, което едновременно ги привлича и плаши – цял етаж от 3500 квадратни метра в модерна офис сграда. „Голям е“, казва Иво. „Наистина е голям“, съгласява се Тенко. Обаче и двамата ги човърка една идея: „Мисля, че трябва да го вземем“.

Широка душа

В началото гледката е сюрреалистична. 25 души обитават пространство, което може да приеме стотици. „30% от офиса беше усвоен като работна площ – спомня си Тенко, – останалото превърнахме в… забавление“. Двамата съдружници решават да инвестират част от печалбата в неща, които ще радват хората им. Игрални зали, джаги, билярди, дори закрит корт за тенис.

От онова време Тенко разказва забавна случка. В същата сграда е и офисът на „Кока-Кола Хеленик“ – корпоративен гигант, заемащ шест етажа. Един ден той се засича в асансьора с директора за България. „Той костюмиран от горе до долу, с вратовръзка. Поздравява ме и откровено казва: „Да знаете, че много ви завиждам. Имате най-красивия офис, най-доволните служители. А освен това идвате по джапанки на работа!“.

„На човек не му трябва кой знае колко, за да е щастлив. Просто някой трябва да мисли за това“, казва Тенко, когато се връща към тази история. „Рано усетихме, че за нас е много важно да харчим част от парите, за да са щастливи нашите хора.“ Той не крие задоволството си, че примерът им постепенно става норма.

Взел – дал

Ето че стигаме до най-важното за мен в тази история. Още в първите години от историята на SiteGround, Тенко и съдружниците му започват да се питат: „Какво можем да направим, което да е положително не само за нас, а и за екосистемата в България, за общността на разработчиците по принцип?“.

Осъзнават, че използват изключително много софтуер с отворен код. Бързо им хрумва, че могат да надграждат проектите и да ги връщат обратно към общността. Да бъдат не просто потребители, а и създатели на свободния софтуер.

Десет години по-късно резултатите са впечатляващи: 160 приноса към ядрото на „Линукс“, милиони редове код, които се използват от програмистите по света. „Днес доста солиден процент от интернет ползва наш код“, отбелязва с гордост Тенко.

Не излиза ли това извън логиката на конкуренцията и пазара? Не дава ли предимство на конкурентите, които могат да използват наготово код?

„Силната конкуренция ражда добър продукт за крайния клиент“, казва Тенко. „Ние сме били най-слаби като компания, когато не сме имали силна конкуренция. Така че, ако конкурентите ти станат по-силни – благодарение на твой код или друго, и ти ще станеш по-силен“. И допълва: „Ти не можеш само да взимаш. Ако е така, в един момент ябълките от дървото свършват. Ако не засадиш нова, няма да има не само за децата ти, но и за теб самия“.

Цветна метафора, какво ще кажете?

Код кодувам

Този опит да „садят“ в почвата на общността се оказва изключително ценен. В началото е трудно – изисква дисциплина и друга настройка на работа, но усилието си струва. И когато резултатите стават видими, самочувствието на екипа също расте. Виждат, че една (тогава) малка българска фирма може да допринесе за световната софтуерна екосистема.

После идва време за следващата стъпка. Тенко и колегите му започват да се питат: „Какво друго полезно можем да направим?“. Искат да надградят идеята за даването. Така се ражда първата вътрешна инициатива във фирмата: преди коледно парти Дима (същата колежка с палачинките) предлага всички заедно да подкрепят някоя смислена кауза. Подготвила е списък с три идеи, между които екипът да избира – компанията да даде шанс на служителите да дарят, а тя да удвои събраната сума.

Резултатът надминава всички очаквания – събират неочаквано много пари. Обявяват трите избрани каузи, обясняват защо са смислени за обществото и слагат кутията за дарения. „Очаквахме хората да дават по 2-3 лева – спомня си Тенко, – а всички пускаха по 50, по 100. Събрахме внушителни средства.

Така разбрахме, че проблемът не е, че българинът не иска да даде, а че му е трудно да го направи. Дима беше положила огромен труд, беше проучила десетки предложения, от които избра 3. Беше проверила внимателно и беше преценила къде точно дарението не просто е нужно, но и би имало устойчив ефект. Тази работа повечето хора трудно могат да я свършат сами, ако решат да дадат 5 или 50 лева за добро дело. Особено елементът на устойчивост – подчертава Тенко, – не просто да дадеш едни пари, а да искаш нещо да се случи срещу тях. Това у нас масово липсва – хората или не вярват, или не знаят къде да дарят, или не им се занимава да проверяват. И така се стига до апатия и нихилизъм, че нищо не зависи от нас и всички каузи са съмнителни“.

Наопаки

Ето че стигаме до днес, когато Тенко дори е оставил ежедневното управление на SiteGround на доверения си екип. За сметка на това е активен в управлението на фондация „За пример“, която има важната и амбициозна цел да подкрепя каузи, които устойчиво да правят България по-добро място за живеене. Доста впечатляваща трансформация, какво ще кажете? Сред водещите посоки на работа на фондацията са образованието, спортът и здравето.

А тъй като стана дума за идеята за устойчивост, не е чудно, че особен акцент е и образованието. Може би си спомняте поредицата на Дигитални истории за децата и технологиите – едно от малкото мнения, които обединяват родителите е, че днешната образователна система не е адекватна за времето, в което живеем и се нуждае от сериозни промени.

Но защо тогава нищо особено не се променя?

Тенко Николов има отговор от първа ръка – въпреки стотиците инициирани предложения за промяна в образователната система, много малко неща са реално имплементирани. А истинската промяна е все така далеч. Причината, според него, не е в липсата на желание или експертиза, а че винаги се опира до една и съща стена в лицето на институциите.

„Бюрократичната машина е толкова закостеняла, че една шепа хора могат да стопират всяка инициатива“, допълва той и дава показателен пример. Тъй като не е доволен от храната, която получават в училище децата му, се задълбочава в тази тема. Оказва се, че храната за учениците се приготвя по т.нар. „Рецептурник за ученическото хранене“, който не е обновяван… от 1968 г.!

Екипът на Тенко забелязва, че решението не е сложно: предлагат да наемат топготвачи, които да обновят рецептурника. Условието е да не поскъпва храната – с наличния бюджет на училищата да се постигне по-здравословно меню. „Вместо кренвиршка – ябълка.“

Първият проблем е изненадващ и отново свързан с ябълките, този път далеч не метафорично. Оказа се, че у нас няма достатъчно български ябълки, за да стигнат до всички училища. По-големият проблем обаче отново е свързан с волята за устойчива промяна на национално ниво.

Инсайт за INSAIT

Тук обаче идва момент за един особено важен и показателен пример, че голямата промяна е възможна, дори в образованието. Става дума за най-успешното и обещаващо начинание в тази област у нас, което нямаше да стане възможно в сегашната си форма, ако не му се беше доверил именно Тенко Николов.

Понякога решенията идват от неочаквани места – през забележителни хора с визия и кураж. Като добре познатия на читателите на Дигитални истории проф. Мартин Вечев.

Един от най-важните компоненти при изграждането на сложна структура като INSAIT е привличане на най-добрите учени в света в изкуствения интелект тук, в България. Освен държавното финансиране, затова се изискват и допълнителни средства за част от заплатите на тези хора, особено на първите които стартират в INSAIT, тъй като те определят нивото и на останалите.

Тенко си спомня как още по средата на срещата между него и проф. Мартин Вечев, той прекъсва професора и му казва: „Дори ако направиш една трета от това, което ми казваш, това ще промени много нашата държава. Кажи с какво можем да помогнем?“.

Създателите на SiteGround са едни от първите хора, доверили се на мащабното начинание, и досега са най-големите дарители на INSAIT с над 6 000 000 евро, като тези средства са ключови за привличането на едни от най-реномираните учени в света в изкуствения интелект на място в София (като проф. Люк Ван Гуул). Въпреки че днес INSAIT е подкрепян от цялата ни екосистема и от компании като Google, Amazon, Toyota и много други, началната и продължаваща подкрепа от SiteGround е основополагаща за успеха на INSAIT.

„Трябва човек да е малко луд и да си вярва, че дори невъзможното е възможно. Явно без лудост няма как да ни се получи“, обобщава Тенко.

Например за пример

Може ли тази история да се повтори в други сфери? Тенко вярва, че да. „Има български преподаватели в топ университети. Хората трябва да имат желанието да направят нещо тук. Ако има желание, има и начин.“

Неслучайно фондацията му се нарича „За пример“. Доброто е „заразно“ – достатъчно е да покажеш, че нещо може да се случи и това ще окрили всички след теб.

За какво мечтае днес човек като Тенко Николов? Оказва се, за същото, за което и аз. „Мечтая децата ми да искат да останат в България. В момента е особен период и много трябва да се промени, за да стане така“.

Аз вярвам обаче, че след като хора като него си поставят подобни мечти и цели, няма как и това да не се случи. Време е за малко повече оптимизъм, за връщане на обществения разговор, за общи цели.

А иначе, наистина – човек е толкова голям, колкото големи са мечтите му. Особено ако има смелостта да ги последва…

Интернет все ни свързва, интернет ни дели. Но колко много страни от живота си сме дали като отговорност на технологиите? Рядко си даваме сметка. А коледните празници са прекрасен момент да го направим. Ако сте се поуморили от празнични емоции и трапези, подготвил съм ви една специална Дигитална история.

Днешната ни героиня среща любовта в интернет. Неочакваният пламък в мрежата я води до Англия, където създава щастливо семейство. Докато в един момент тя и съпругът ѝ решават, че искат да избягат… от обществото, в което всичко се случва онлайн, а човешкият контакт е отживелица.

Отделните истории правят общата ни история,а разказът на Даниела Радкова ще завърши в едно много специално място за общата ни история. И с каузи, които са красиво символични точно за празниците.

На прощаване

Колко жени, които умеят да скачат с парашут, познавате? Доскоро и аз не познавах. Даниела израства в Родопите, а пътят я води към… военно поделение в Пловдив, където се специализира като парашутистка. Казва, че най-страшен не е първият, а вторият скок – когато вече знаеш какво те очаква.

Най-страшният скок в неизвестното обаче идва после, когато вече е далеч от поделението.След тежка раздяла с бившия си приятел си убива времето в интернет. По това време са модерни „фермите“ във фейсбук, допълва ги с филми, случайни чатове с различни хора. За да срещне случайно… колега от военните времена, когото никак, ама никак не е харесвала. Междувременно той е заминал за Англия. Разменят две-три думи… после пътят ги повежда толкова далеч, че стига до трима синове.

Приказките прерастват в безкраен чат и поела по този път, Даниела го извървява. „Той предложи: „Защо не дойдеш при мен в Англия?“ Неочаквано и за самата мен отговорих: „Защо не?“.

До моето първо либе

В Англия приключението едва започва. В началото младата двойка работи във ферма за гъби. По това време изискват разрешителни за работа и когато ги получават, решават да продължат напред.т. Следващата им работа е във фабрика за кухненски шкафове… Но как си представяте бивши военни, хора, които са скачали с парашут професионално, да стоят на едно място и да изпълняват повтаряеми, монотонни задачи? Точно така, никак.

„Бяхме във втората по големина фирма в Англия за кухни. Страшно много напреднахме, уважаваха ни, обаче в един момент… едно и също, шкафче, шкафче, шкафче. Казах на мъжа ми, че трябва да сменя работата, защото вече не издържам.“

Приятел ѝ предлага да започне като доставчик в Amazon. Първопроходникът на електронната търговия скоро посреща и мъжа на Даниела.

„Обаче в един момент в Англия влязохме в едни релси, в които бяха всички. Сядаш на дивана, влизаш в сайта на „В и К“, плащаш си водата, плащаш си тока, газта. Трябват ти химикали, влизаш в сайта и поръчваш. Трябва ти телевизор, влизаш и поръчваш… В един момент си дадох сметка, че нямаме никакъв социален живот! Превърнали сме се в едни роботизирани човечета, ходещи на работа.“

Ето че стигаме до ковид и времената, когато доставчиците бяха единствените хора, които можеха сравнително спокойно да пътуват между хората. (Колко бързо забравяме такива уж незабравими явления!)

Зададе се облак темен

„Беше призрачно и гадно“, спомня си Даниела, „само доставчиците бяхме на пътя – всички останали бяха затворени. В един момент усетих, че просто не издържам. Ние сме се превърнали в роботи!“

„Тогава още повече се разви животът онлайн. Хората започнаха да работят от вкъщи. Всеки ден минаваш пред една къща, доставяш някоя пратка и виждаш как детската изчезва, започва ремонт и на нейно място се появява стая с монитор. После два монитора, три. Хората започнаха да се затварят напълно. Спряха дори да се преобличат, стояха с домашни дрехи. Спряха да излизат. Социалният живот спря. Минаваш всеки ден и виждаш как това се променя пред очите ти. Решихме, че не е нашето. Че няма да се справим с този дигитален начин на живот.“

Тъкмо по това време се ражда вторият им син. Родителите са наясно, че не искат той да расте в роботизираното ежедневие и е време да се върнат към корените. Семейството взема важното решение през 2022-а и скача обратно с парашута 12 години, след като е полетяло към Албиона.

Патриот

Вероятно ви е направило впечатление (на ChatGPT определено би му направило, ако го попитате), че вътрешните подзаглавия в този текст са заглавията на стиховете на може би най-познатия ни поет, чиито стихотворения обаче се броят на пръстите на крайниците ни.

Именно родния град на Христо Ботев приютява днес Даниела и семейството ѝ. Вече бившата (а може би и бъдеща, кой знае?) парашутистка има магазинче за сувенири, в което ни посреща пъстро разнообразие от какво ли не, освен… най-типичния местен „продукт“ – калоферската дантела. Търговците в градчето са се обединили около идеята да не продават най-характерното, защото по този начин биха намалили драстично броя на хората, които ще отидат в музея, посветен на традиционния занаят.

Даниела започнала с онлайн бизнес, после видяла, че в мрежата се предлагат много занаятчийски произведения, които просто няма къде да бъдат видени извън мрежата.

Моята молитва

Още в Англия тя е направила страница за ръчно направени бебешки аксесоари. „При онлайн търговията проблемът беше, че никъде не можеш да видиш тези неща физически. Онлайн магазините са голяма възможност, но не винаги можеш да си избереш точно това, което искаш, като просто го видиш на картинка. Исках да направя магазин, в който да влезеш, да видиш, да пипнеш. Да разгледаш цветовете, да си наслагваш десените“.

Затова решава да направи бебешки магазин в Калофер. Но, някак естествено, бавно и неумолимо… сувенирите изместват бебешките аксесоари. Хората идват в центъра на възрожденския град и, разхождайки се, търсят магнитчета, бъркалки, дъски. Бебешкият магазин става сувенирен. И досега приема поръчките на хората, помнещи страницата и от Англия, но това остава на втори план.

В Калофер ѝ се случва още една изненада. След като големият ѝ син е заченат след дълга битка и с помощта на метода ин витро, а второто дете се е появило точно в разгара на ковид отново с помощта на медикаменти… неочаквано в семейството идва и трети младеж.

Ето че дигиталният детокс днес е факт. Даниела, която е срещнала мъжа си онлайн и е минала през технологичното отчуждение на острова, днес се радва на здравословната среда сред роднини в малкия град.

В механата

Защо точно Калофер? Мъжът на Даниела е от китното планинско градче. А „човек, който е роден в Балкана или на морето, никога не може да се откъсне от тях“, казва тя.

Днес това, че Даниела и мъжът ѝ са далеч от големия град, им помага да са щастливи. Но не само, благодарение на същите тези технологии, те могат да правят какво ли не, включително и… успешно да завършат дистанционно висше образование в Англия.

Даниела е категорична, че образованието не е фактор, който би трябвало да спира хората да се връщат в по-малките населени места. „В момента баткото ходи на английски, на плуване, дори на футбол в Карлово. Ако един ден реши да учи някъде другаде, нека опита. Има квартири. Хората са оцелявали винаги по този начин, но днес, като че ли сме поразглезили децата си.

На 14 години отидох в Пловдив, сама на квартира, с още едно момиче, доскоро заедно в малко селце в Родопите, при хазяи – баба и дядо. Не е нещо кой знае колко драматично, по това време толкова много деца се справяха така“.

Ней

„В малкия град постоянно се слуша мнението на всички. Един казва, че си добър, всички мислят, че си добър. Един казва, че си лош – всички мислят, че си лош. Постоянно някой те одумва какво правиш, защо го правиш, как го правиш. Но дотук приключвам с лошото. В Калофер гладен и жаден няма да останеш, на пътя също. Ще дойде някой, ще ти помогне, ще те прибере. Когато и да имаш нужда от нещо, дори магазините да не работят, винаги има комшии и хора на който да разчиташ. Имаш работа за вършене – всички ще се притекат да ти помогнат. Обадиш се в 10 вечерта на някой комшия дадат ти мляко, ориз – каквото ти е свършило и ти е нужно.

„Много съм доволна, че се върнахме към старото“, казва Даниела. „Много ми харесва, че все повече хора го правят. Осъзнават, че имат нужда да заровят ръце в земята и колко енергия дава това. Тук и детството е съвсем различно. Отдавна нямам навик да заключвам, просто няма нужда. Детето излиза да играе навън, цяла тумба се движи на рояк, обядват, където им е най-близо – дали у нас, дали у някой друг.

В Калофер сякаш времето е спряло преди 30 г. и модернизацията настъпва бавно, но не успява да измести традиционното. В града има един банкомат, а оцеляването до голяма степен е на разменни начала. Аз ти давам яйца, ти ми връщаш мляко. Но го има и другото – току-що една баба ми остави парички „да се почерпя“, защото 30 минути си играх да ѝ поръчам неща за сериозна сума. от „Тему“. Накрая беше толкова доволна, че не знаеше как да ми се отблагодари.“

Борба

През последните години Даниела не спира да намира каузи, за които да отдели част от времето си.

Днес е насочила усилията си най-вече към две: реновирането на занемарения киносалон в града и осигуряването на нови книги за градската библиотека.

Не среща много съмишленици по пътя си, но, както сама казва, понякога щастието обича тишината.

Решена е да не се отказва, докато не осигури комфортна зала, където децата ѝ и тези на целия град да могат да се насладят на някое филмче, без да минават десетки километри. А също и да върне интереса на децата и родителите им към книгите. Библиотеката в градчето определено има нужда от нови и интересни издания.

Близките ѝ са скептични, познатите ѝ се чудят, но тя е решена да изпълни целта си и градчето да има своите нови придобивки. И идеален момент е Коледа…, когато дори най-големите дигитални адепти слизат от пултовете, за да похапнат сарми с роднините си. Ако още не сте намерили доброто дело, което да направите за празника, каузите на Даниела определено са добра възможност.

Куизове, благотворителни търгове, инициативи… далеч не са малко начинанията, с които Даниела се е заела, а можем да ѝ помогнем и ние всеки малко по малко и ръка за ръка. Да потърсим заедно красотата на аналоговото. Ако историята ѝ ви е заредила с желание да помогнете, още за начините, по които можете да го направите, ще намерите тук.

Понякога животът в мрежата ражда казуси, които не биха ни хрумнали, колкото и да отпускаме въображението си. Представете си, почти като в роман на Кафка, изведнъж започват да ви се появяват реклами на китайски магазини… за да ви предлагат нещо, което, много добре знаете, вие сте създали.

Какво бихте направили в такава ситуация?

Не Грегор Замза се казва нашият днешен герой, а Атанас Михалчев. Фотограф, художник, преподавател, от 3 десетилетия той живее в Канада и развива своето изкуство. Освен картините си – в пъстра палитра от стилове, той продава онлайн и малки, добре измислени и стимулиращи въображението и ловкостта детски комплекти за оригами. Които изведнъж… се оказва, че не са негови.

Наистина ли намерихме достатъчно добри механизми за защита на авторското право онлайн? Ще успее ли днешният ни герой да си върне откраднатото? Ще възтържествува ли справедливостта?

Само за малко

„Аз съм свободен и затова се чувствам изгубен“, пише Кафка в произведение, което не е „Метаморфозата“. Нещо подобно е животът в мрежата. Тя се роди, за да ни даде свободата да общуваме, да се изразяваме, да получим в шепите си цялото море от информация на препълнената ни с история и хора планета. Докато в същото време ни накара да се чувстваме изгубени, а свободата постепенно се превърна повече в декларация, отколкото в право.

Ето, например авторските права – една тема, която, уви, по нашите ширини така и не успя да намери достатъчно добрата си дефиниция така, че писатели, преводачи, фотографи, художници, музиканти и всички други творци не само да бъдат адекватно овъзмездявани за труда си, но и да са спокойни, че всеки, който използва без разрешение произведенията им, ще си получи заслуженото.

Да, в някои части на света много често е различно, но… той е все по-голямо село и правилата все по-трудно се намират. Да не говорим за контекста на идващия изкуствен интелект и неочакваните етични казуси, които дебнат зад ълъга, за да ни ударят с пълна сила.

Този див, див запад

Атанас Михалчев завършва анимационна режисура в Прага. Когато идват промените, решава да потърси късмета си зад граница – няколко години живее във Франция, после със съпругата и двете му дъщери намират бъдещето си в Канада. Избират френскоезичната част, защото се справят по-добре на този език и от 1993 г. са намерили в Монреал мястото, където се чувстват добре. Дори когато температурите паднат до -15 С, както ми показва, докато си говорим, артистът.

В началото Атанас работи като преподавател по графичен дизайн, после започва да показва тайните на фотографията на студентите в Монреалския университет. От 2015-а е, както казва, „щастлив пенсионер, който се занимава само с изкуство, а не мисли за бизнес и за пари“.

Ех, това определено звучи като идилия, пожелавам го на всеки, който чете този текст!

Но след като започнахме с Кафка, ясно е, скоро идилията ще се промени. Накъде ли?

Хартиите не горят

Повтарям се, но като щастлив пенсионер (да, у нас звучи странно) Атанас открива нова форма на изкуство, която го привлича. Той често идва в България и организаторите на ежегодния хартиен фестивал в София му показват, че в тази посока се крият много творчески възможности.

„Хартията днес се разглежда като материал, който е ефективен за всичко – монументално изкуство, скулптури, различни инсталации. Започнах да хвърлям повече сили там и открих колко интересна посока са хартиените играчки“, казва художникът.

И ако всички знаем какво е оригами – фигури, които се създават със сгъване, то в случая по-точно става дума за киригами – „кири“ значи изрязване, именно така се създават плодовете.

Всъщност интересът на Атанас към темата се заражда още преди 40 години, по време на следването му дават задачата да разработи хартиена играчка, представяща професия, и той създава пожарникари за изрязване и залепяне. После те се превръщат и в поредица, която е готова да бъде отпечатана и да се появи по българските книжарници, заедно с тропически и полярни животни, но така и не се случва заради липсата на хартия.

Историята продължава в Канада. „Представих хартиените фигурки и колегите вкупом почнаха да ме убеждават, че трябва да ги продавам. Така, през 2003 се роди фирмата ми Jouets Hartiatoys.
Пожарникарите облякоха нови канадски униформи, към наборите се прибави нова колекция – Ферма. Сега предлагаме общо 20 колекции“.

Изрежи и залепи

Така му хрумва идеята да разработва киригами комплекти за деца. Хем ще е полезно на хлапетата да стават от време на време от компютрите, хем ще претворяват нещо, което им е интересно… Така се ражда поредица от цветни комплекти на различни теми, един от най-успешните е свързан с плодове и зеленчуци – децата сглобяват хартиени дини, моркови, круши…

Атанас показва проектите си на Панаира на играчките в Ню Йорк, едно от най-големите световни събития в тази област. И среща сериозен интерес! Подписва договор с компания на име „Борнелюнд“, кръстена така от шведския си създател, която е собственик на 64 магазина за играчки. Тя поема задължението да разпространява киримите на българския художник.

„През последните няколко години родителите започнаха да си дават сметка, че компютърните игри имат невротизиращо влияние и започнаха отново да търсят позабравените ръчни занимания“, казва Атанас. „За да сглобиш хартиените фигурки, се изисква сръчност при изрязването, триизмерно мислене и търпение при залепването. Нашите продукти не са играчки с буквалния смисъл, а семейно занимание – родителите могат да помогнат с изрязването, а по-малките деца – да залепват. Всъщност това е философията на нашия продукт – да съберат забързаните съвременни родители и децата им за няколко незабравими мига“.

Заимстване

Щастлив пенсионер, както вече на два пъти стана ясно, той се захваща за работа и бързо произвежда пилотните 1000 комплекта. През следващите години оригамитата се появяват в магазините, голяма част от тях намират своите бъдещи „сглобители“, други се налага да почакат…

„Имам лека забрана вкъщи, казват ми да престана да развивам това нещо, защото съм напълнил гаража с кутии“, усмихва се художникът. Комплектите се появяват на повече сайтове, самият им създател ги предлага на коледни панаира, по събития, среща се с деца, които ще им се зарадват.

Оригамитата намират своите почитатели и се продават успешно, докато… изведнъж, както си работи на компютъра и търси в кои магазини онлайн се предлагат комплектите, Атанас вижда в AliExpress точно 9 от неговите неговите колекции, сред тях и „хартиени плодове“, при това на изумително ниска цена. Но… както са неговите, така съвсем леко са променени, преработени по доста странен начин.

„Гледам… Боже господи, кво е това? Тези хора не си поплюват въобще.“ Оригамитата са на практика същите, но някой се е постарал да изглеждат малко различно.

„Те са преснимали моята снимка на сглобените продукти, преначертали, изрязали и въпреки това цялата композиция е същата, едно към едно. Самите форми са сканирани и прерисувани, личи си много ясно. Има тук-таме различни черти и стрелки, някой е положил усилия, но това не променя факта, че е откраднал основната идея.“

Хер Замза, тук ли сте още?

За един пукнат долар

Добрите идеи летят във въздуха. Ама нали уж в модерните времена (поне дореди ChatGPT), уважаваме автора? Впрочем, в AliExpress такъв не е посочен за оригами комплектите.

И така, както се прави в подобна ситуация? „Не знам дали си струва да се подеме някаква инициатива, защото е безкрайна врътня. За да тръгне съдебно дело, след като проучих, се оказа, че са нужни 20 000 долара, а няма никаква гаранция, че ще спечеля“, продължава Атанас.

По Джон Гришам май не беше това идеята на американската съдебна система? Доколкото си спомням, той също съди OpenAI за това, че използват без разрешение произведенията му, за да обучават следващите си модели изкуствен интелект…

Композицията в китайския вариант на оригамито е абсолютно идентична. Атанас си поръчва един комплект и се впечатлява, качеството и на хартията, и на печата е добро. Само че струва… един долар. Той, каквото и да прави, няма как да произведе комплект, който да струва по-малко от 10. И още нещо – използва промоция и доставката е безплатна, нещо невъзможно за западен магазин при подобна малка сума.

Още една интересна тема за размисъл на фона на търговските войни и днешните глобални икономически спорове между световните сили.

Живот назаем

„Дори да спечелиш, те могат нищо да не платят, защото ще кажат – нямаме пари. Все пак, трябва да си дадем сметка, че в Китай някои хора живеят с 2 долара на ден“, казва Атанас.

Постепенно той свиква с идеята, че произведенията му са откраднати. В електронния магазин има възможност да подадеш сигнал, че нещо с предлаган продукт не е наред и той го е направил. До момента няма отговор.

И още нещо. Казва си, че след като го копират, значи е добър в работата си. „Постепенно се почувствах много поласкан, не го крия!“

Макар от Канада да е свикнал, че правилата за авторството трябва да се спазват. „Да, на всяка снимчица се пише авторът, плаща му се… Просто другото го нямат в главата си! Аз съм ги питал какво ще стане, ако ме спре полицай и му пъхна в джобчето 20 долара? „Абе, няма такова нещо!“ Как да няма? „Ще те арестува моментално и ще те затвори за подкуп на държавен служител“.

Великите умове

Днешният ден изглежда немислим в критериите на миналия. А бъдещето е ефимерна измислица, казвам ви го като човек, който вече 4 години събира Дигитални истории, опитвайки се да надникне в близкото бъдеще с ясното съзнание, че това е невъзможно.

Докато в същото време е задължително. Цивилизациите се конкурират, изкуственият интелект постига невероятни доскоро неща. А ние си оставаме хора, за които единственият начин да намират решения на големите пробелми, е да ги обсъждат.

Колко струва добрата идея?

Къде ще отиде авторството и ролята на създателя във времената, когато алгоритмите творят не само неразличимо, но и по-„добре“ от повечето от нас?

Как ще се срещне погледът на толкова различни цивилизации към бъдещето?

Ще стигнем ли до момента, когато дори западът ще се наложи да пожертва част от личната свобода за сметка на общото?

Аз лично търся отговора в историите. Понякога малките истории са най-силни. А вие – как ще реагирате, ако някой или нещо „създаде“ това, което вече сте създали? Отиде ли си ролята на човека като автор? Ще се радвам да чуя мнението ви.

Виктор Асенов не спира да тича, напред към поредния рекорд за покоряване. Ако ви е попаднала забележителната Дигитална история на незрящия бегач на дълги разстояния, надали ви е оставила безучастни. Защото поуките от нея са много, а тя е повод и да продължим разговора с Виктор. За ежедневните неволи на българите със зрителни (и други) увреждания. За това как да се отнасяме с тях, дали сме достатъчно внимателни, дали в България се грижим за правата им.

Последният въпрос е риторичен. Сигурен съм, забелязвали сте и вие, че автобусите в София са пригодени за хора с увреждания. Виждали ли сте обаче някой да се качи в тях с инвалидната си количка? Ами сайтовете? Днес всичко се случва онлайн, технологиите улесняват всички ни и могат да бъдат толкова полезни и за хората, които най-много се нуждаят от тях.

Обаче не са. Как това може да се промени? С Виктор поговорихме и обобщихме 5 конкретни идеи. Поне за мен всяка от тях е повод за замисляне, така че и сам да се чувствам полезен. Дано и за вас е така…

1. В шкафа на интернет

„Темата за достъпността на сайтовете според мен е изключително важна, а фирмите масово я омаловажават“, казва Виктор. Това обаче е и тема, за която през следващите месеци ще се говори много, казвам ви го журналист, но и като фронтенд програмист.

Европейският акт за достъпност (The European Accessibility Act) е документ, който указва защо и как точно всички сайтове, действащи в рамките на ЕС, трябва да бъдат създадени по такъв начин, че да са достъпни за всички, които ги отварят с помощта на електронни четци. Тази технология се използва от хората със зрителни увреждания и им помага да използват пълноценно днешните сайтове, стига да се спазват определени правила. Ако програмистите, подготвящи сайтовете, не обърнат нужното внимание, сайтовете стават неудобни и дори неразбираеми на хората, които ги отварят чрез четци.

Скоро това определено ще е изключение. През юни 2025 г. изтича срокът, в който сайтовете трябва да се съобразят с изискванията. Глобите са сериозни, по темата ще се говори все повече, тъй като нерядко сайтовете се налага да положат сериозни усилия, за да покрият изискванията.

Защо обаче това е важно? Давам думата на Виктор:.

„Сега сайтовете изобщо не спазват тези правила! Масово банки, магазини. Хората като мен нямаме друг начин да ползваме даден сайт. Технологията се подобрява, развива се…, а аз отварям страницата и не мога дори да си ползвам онлайн банкирането.“

„За хората, които не са ИТ специалисти, ще го обясня така. Имаме един склад, пълен с много неща, наблъскан е с каквото се сетиш. Влизаме да потърсим нещо и започва едно хаотично ровене, защото не сме си етикетирали правилно рафтове, секции. В секцията „водопровод“ попадаме на чекмеджета, пълни с болтове. Бъркаш в купчините и все вадиш неща, които не ти трябват. Същото е с неправилното етикетиране на уебсайтове – трябва да е ясно описано всичко, бутончета, форми, заглавия.

Например, имаме форма за попълване – име, презиме, фамилия, година на раждане. Ако се озовеш в полето „презиме“, а етикетчето му е някъде далеч, четецът няма как да те ориентира. Става почти невъзможно да попълниш цялата форма“.

Или пък снимките? Ясно е, че първата мисъл на всеки собственик на сайт не е да описва всяка картинка, така че да е ясно какво показва тя на посетителите с екранни четци. Това обаче не само е изключително полезно за тях, а и съвсем не е трудно, може да бъде автоматизирано. Стига, разбира се, да положим определени усилия.

„Важно е за хора като мен и е чудесно, че компаниите ще трябва да започнат да спазват правилата“, казва Виктор. „Сигурно много програмисти ще си кажат: „Ама наистина ли трябва? Защо да оправям стари бакии“. Ами, пробвайте. Вземете един електронен четец и бързо ще се убедите колко неприятно е да попаднеш на сайт, в който правилата не се спазват. И за колко много от страниците това се отнася с пълна сила…“

Понякога е трудно човек да прецени колко добре даден сайт изпълнява изискванията, в други случаи пък се появяват сериозни неудобства, ако трябва да бъдат отстранени проблеми, които са по-комплексни. Затова използвам случая да препоръчам софтуерната компания, в която работя – AIOPSGROUP, която създаде екип с повече от интересни дигитални истории (които, разбира се, скоро ще разкажа), включващ хора със зрителни увреждания и опитни специалисти именно в тази област. С идеята да помага именно тогава, когато достъпността е важна (още по темата – тук).

2. Дигитално прошнуроване

След минутката за напълно заслужена и осъзната реклама, отново се връщаме на достъпността, но в други нейни форми.

Днес всички прекарваме толкова голяма част от времето си онлайн, все повече от живота си делегираме на компютрите. Технологиите позволяват по-голяма достъпност, все по-пълноценно могат да ги използват хората с различни увреждания… обаче понякога е въпрос на малко, но осмислено усилие.

Виктор казва, че такъв пример са машините за гласуване. Те не са съобразени с нуждите на хората със зрителни увреждания, а съвсем не е трудно да бъдат. И по този начин те ще могат да гласуват пълноценно сами, без да се налага да търсят помощ и без риск да гласуват не за когото са решили.

У нас поне изборите са достатъчно често… може би не е трудно да се помисли в тази посока?

Същото според Виктор важи за банкоматите. Прекалено често се избират решения, при които потребителят въвежда данни на самия екран – няма копчета и клавиатури. Удобно, лесно, но… не и за хората със зрителни увреждания. „Същото е и с пос терминалите“, казва Виктор. „Проблемът е с въвеждането на пин кода. Обикновено трябва да отида, да го кажа на касиера и той да ми го въведе. Случвало ми се е, имам доверени хора. Отиваме в склада, защото отпред е пълно с хора, там пък се оказва, че няма обхват… Въвеждаме сумата, отиваме отзад, въвеждаме, излизаме и се молим да направи връзка, за да мине плащането. Това е модерно, но не е достъпно. И за мен е проблем, и за продавача. Разбира се, технологиите са плюс за хората, но понякога се въвеждат необмислено“, обобщава Виктор.

За съжаление, според него са сериозни проблемите и с достъпа на незрящите до иновативни технологии, които могат да направят живота им драстично по-пълноценен.

В дирекциите за социално подпомагане те кандидатстват за високотехнологични помощни технически средства – например очила, които описват околната среда и помагат в ориентирането. Или пък брайлови дисплеи и принтери – все технологии, които са много полезни, но мнозина не могат да си позволят – очилата струват 8-10 хиляди лева, брайловият принтер – от 12 до 20 хиляди. „Дотук хубаво, но явно някой се подиграва. Дирекциите си измислят нови и нови документи, постоянно се променят условията. В момента се занимавам точно с това тази програма да се спаси, иначе ще изпуснем средствата от Европейския съюз“, разказва Виктор.

3. От питане глава не боли

Право да ви кажа, не знам как да не допускам грешки в отношението си към хората с увреждания. Как да съм им полезен, ако ги срещна? Как да не ги обидя? Може би и вие си задавате подобни въпроси, затова може да ви е полезен отговорът на Виктор:

„Не е трудно, хората не правят кой знае какви грешки. Важно е да знаеш, че винаги е хубаво да попиташ: „Имате ли нужда от помощ?“. Ако да, заставаш до мен и си подаваш левия лакът. Аз не държа на това, ако имам нужда, ще дойда и ще те попитам сам, защото съм по-„джаста праста“. Обаче много други хора не смеят. Винаги е хубаво, ако просто попиташ.

Нормалното е да се каже кога е зелено, кога – червено. Ако видите човек с куче водач, в никакъв случай не го пипайте за повода, преди да попитате дали може. Аз например ще ви дам да го погалите, моето куче ще скокне, ще се порадва, ще иска да ви подуши, ще ви обърне внимание. Но има случаи, в които това може да доведе до сериозни проблеми.

Питайте, хора! Питайте! Не се притеснявайте, че ще изръсите някоя глупост!

Онзиден една жена ме спря: „Можете ли да ме упътите в квартала, как да изляза на „Ботевградско“?“. Заставам до нея и ѝ посочвам: ако завиете натам, ще излезете на „Тодорини кукли“. Явно ѝ беше трудно да се ориентира, упътих я.

Има хора, които си се паникьосват, като ме заговорят и чак после забележат, че съм незрящ. Спокойно, ще ти обясня, даже ще те насоча. Аз поне със сигурност няма да се обидя“.

Да си говорим повече, да питаме… а не е ли това пътят не само за да сме полезни на хората с различни трудности, но и да решим някои от големите проблеми, с които се сблъскваме всички като общество?

4. На линия

Минавайки офлайн, няма как да не попитам Виктор, като човек, който е пътувал доста, как му се струва градската среда в София. Предполагам какъв ще отговорът и не ме изненадва. Той е обиколил немалко държави в Западна Европа – Испания, Италия, Австрия, Германия, Франция. Казва, че макар постепенно и у нас градските условия да се подобряват, все още сме много далеч от тях. Все пак, доста по-удобно е в София, отколкото в Непал. „Има и по зле от нас за градска достъпност… Ама ако ще се сравняваме с непалците, не ми се струва окей. Там няма светофари, пешеходни пътеки, няма нищо“, разказва Виктор.

Едно от най-големите възможни подобрения е поставянето на различните настилки на водещи линии. Плочки, или пък лепящи се ленти, успоредни леки грапавини, които помагат на хората с увреждания да се придвижват безопасно.

Как работят? Линиите водят така, че човек с бял бастун може да се опира в тях и да ги проследява, стигайки до определена цел. Те се редуват с релефни точки там, където има разклонение и брайлови табелки, описващи коя посока накъде води.

Те биха били много полезни не само по улицата, но и в магазините. „Това се прави в чужбина и определено е голям плюс. Няма да затворим мола и да разбием цялата настилка! Тези водещи линии наистина работят и не пречат на никого“, казва Виктор.

5. Ще изскочи куче

Голяма тема, за която според Виктор не се говори достатъчно, са кучетата водачи.

На първо място, важно е да знаем, че те би трябвало да влизат абсолютно навсякъде – и в лаборатория, и при зъболекар, и в магазин, и във всякакви превозни средства. Има само едно изключение и то е интензивна операционна. Кучетата са специално обучени и е важно да бъдат допускани навсякъде. Докато Виктор казва, че много често се случва това да му бъде отказано и да му направят проблем при най-различни обстоятелства.

Тези кучета минават през много сериозно, специализирано обучение, за да бъдат спокойни и да се справят със комплексната и несъобразена с тях градска среда.

Ето защо се обучават в София. Целта е да не се плашат от силни шумове, да познават нетипични настилки, да свикнат с всякакви превозни средства.

„Нашите кучета се обучават да ходят и когато няма тротоар, защото у нас това често се случва. Веднъж присъствах, когато при единственото училище за кучетата водачи дойдоха техни колеги от Австралия. И се изумиха, защото не очакваха, че ще срещнат конски каруци, липса на тротоари, кофи за боклук върху тротоарите, паркирани коли. После казаха, че след като кучетата се справят при тази обстановка, те определено са сред най-добрите в света“.

„Училището за кучета водачи е голямата ми кауза“, допълва днешният ни герой. „У нас е само едно и се издържа единствено от спонсорството. В цял свят такива училища се издържат от държавата, но в България, за съжаление, тя е абдикирала от това си задължение“.

Ако и вие смятате, че каузата е важна, можете да помогнете по различни начини. Например постоянно се търсят приемни приемни семейства за кучета водачи.

За да станеш такъв, е достатъчно да си от София и да имаш възможност да отглеждаш куче, а в дома да няма деца под 10 г. Приемното семейство трябва веднъж или два пъти месечно в почивните дни да води кучето на обучение. Иначе е добре да бъде разхождано колкото може повече и на колкото може повече места – ако в дома има и котка, това е плюс, защото гостът ви ще свикне да не се стряска и от този естествен дразнител. Плюс е, ако в сградата има асансьор.

И така… оказва, че не е толкова трудно да сме полезни едни на други. И понякога малките крачки могат много сериозно да помогнат на хората със зрителни увреждания. За точния им брой не намерих сигурни данни, но определено са над 10 000 души в България.

А първата стъпка е толкова лесна! Просто да помислиш. Просто да попиташ…

Да тичаш, докато победиш себе си. 60 километра по стръмните склонове на Пирин, маратони, ултрамаратони на няколко континента. Да караш колело 600 километра по цялото протежение на българското дунавско крайбрежие. А обиколката на Витоша с колело и бягане, позната като „Витоша 100“, любимо предизвикателство на коравите програмисти да ти се струва „състезание за паркетни бегачи“.

Такъв е днешният ни герой – Виктор Асенов, обича да предизвиква себе си, да тича, да изпреварва и да показва. Завършил социална педагогика, така и не успява да си намери професионално развитие, разочарован от начина, по който у нас се отнасяме с хората с увреждания.

Много можем да научим от днешния ни дигитален герой, срещаме се с него и обикаляме София. За да поговорим за предизвикателствата, пред които ни изправя животът и тези, които сами трябва да си поставяме.

Дали не пропуснах да спомена, че той е незрящ? Но това не го спира да гони рекорди. И да преследва мечтите си…

Виж сега…

Разхождаме се из София, стана дума… Аз само му казвам къде трябва да се озова, а той намества слушалките, леко докосва телефона си и докато аз включа приложението за навигация, вече го чувам да ми диктува какъв е идеалният маршрут, как да стигнем до спирката на автобуса. После бързо се озоваваме в превозното средство, а верният му спътник – лабрадорът, се кротва в краката му.

Софийските автобуси в час пик могат да са предизвикателство и за най-хладнокръвния пътник. От колоритната компания, през твърде близките взаимоотношения, до характерните миризми. ChatGPT би могъл да напише роман, ако се повози в 604, обаче много повече заслужава роман Виктор, който не се впечатлява от нищо.

Защото е видял толкова много! Уф, видял… винаги ми е било трудно да се справям, когато трябва да мисля как да се отнасям внимателно с някого, така ли е при вас? Той никога нищо не е виждал, поне в баналния смисъл на този глагол. Ражда се със сериозни зрителни нарушения, едва различава формите на близки предмети, после и това изчезва. Днес може да различи само дали е в тъмна стая, или все пак в нея е запалена лампа. Защото, когато е било времето, медицината все още не е била стигнала до възможностите, които има днес, помагайки на хората с подобни проблеми.

„По рождение съм незрящ, шумен и борбен“,

пише в една от публикациите, които ми попаднаха. Ама как така „пише“, къде го чета? Аз не чета брайлова азбука, за съжаление… Но той използва пълноценно технологиите – пише, чете, ориентира се, бори се, а, както стана ясно още в началото, може много повече.

Например? Ами, да си докарал фризер. От Пазарджик. С БДЖ. Сменяйки три транспортни средства. Излишно е да казвам, че фризерът се озовава право на местоназначението – на правилното място в семейната кухня.

Още ли мислите, че си струва да мрънкаме, когато на тротоара ни опръска откъртена плочка?

Тичай, Форест, тичай

Впрочем, струва си. Но не да мрънкаме, а да не свикваме с проблемите. Да се опитваме да подобряваме, да променяме. Да не се примиряваме.

Другото е суета. Виктор се учудва как точно преценяваме кое си струва да привлече обществените погледи.

„Хората се радват много повече на неща, които са гледали по телевизията, или са чували, че са опасни. А други ситуации, които са обективно значително по-трудни, но пък не са им познати, омаловажават“.

На страха очите са големи? Нещо такова. Виктор се учудва, че когато минава по зрелищния хребет Кончето в Пирин, това е отразено от медиите като много сериозно постижение. А когато успява да пребяга първите си 43 километра без почивка в планината, а тя – да води маршрути по стръмна скала, никой не обръща внимание.

Трудно е да ти е трудно… или е трудно да определиш кое е трудно?

Нищо не е трудно, ако човек слуша Виктор (освен, може би, битката с администрацията и борбата за разумни условия, при които хората със зрителни увреждания да се справят у нас. Но и за това ще стане дума).

Ще избягам ли от теб?

„Дунав Ултра“ е едно от последните постижения на Invictus Виктор, както се казва фейсбук страницата му – „Непобедимия“. Там, казва той, няма нещо сложно – „само въртиш педалите“. Не съм съгласен. Карам постоянно колело и навъртам 600 километра за 2-3 месеца, толкова е най-дългата велообиколка у нас, измината от него на тандемен велосипед, с помощта на партньорка, която управлява колелото. На него обаче не му стига, следващата мечта е да успее да измине същото разстояние само за две денонощия.

Успехите му в бягането са още по-впечатляващи. През последните години Виктор е добре познат в бегаческите среди с устрема си, с желанието да продължава. За целта се включват по двама „пейсъри“ – бегачи пред и зад него, с които е в постоянна връзка и му помагат да се ориентира в препятствията, къде са и как да ги избегне. Постоянно чува „камък вляво“, „остра скала точно отпред“… Така обикаля Витоша, Пирин…, също и Мюнхен, дори висините в Непал.

Всяко бягане обаче си има начало. И подготовка. До пети клас Виктор учи в специализирано училище за хора с нарушено зрение. После баща му преценява, че така няма да се научи да се справя с проблемите и го записва в кварталното училище. В началото му е тежко, свикнал да се отнасят към него със специално отношение, да му обръщат внимание… „После се стегнах. Не можех да си позволя да се проваля, постепенно започнах и да намирам приятели. Масовото училище те научава на неща, които иначе няма как да придобиеш, стоейки сред хора с еднакви съдби.

В него научаваш, че ще има подигравки заради увреждането ти, ще получиш помощ или пък състрадание. И това ти помага да се изградиш като личност, да свикнеш с живота такъв, какъвто започва после.“

По това време Виктор живее с баба си и дядо си, те му помагат с домашните там, където има нужда. Често ходят на вилата, дядо му го учи да реже с трион, баба му – да кара колело. Уменията бързо се оказват полезни по неочакван начин.

Гледка от планината

Защото… Виктор среща любовта. Спомня си много добре датата, когато за първи път се чува по скайп с момичето, което по-късно ще стане негова съпруга – Калина, която също е незряща. 21 февруари 2012 г., изненадва го как е възможно някой да яде сладолед посред зима. Тя пък му се чуди как така не вижда, а реже дърва и кара колело.

„След 3 дни отидох на гости у тях, а на 29 февруари тя дойде за обмяна на опит в моето даскало.

Там започнаха бъзиците да я заведа на сладкарница, на кафе… и, ето така, в часа по физика, станахме гаджета“.

По това време Виктор случайно научава, че първите си 5 години е прекарал в дом за изоставени деца. По онова време било честа практика да съветват родителите на незрящи да ги оставят, защото институциите ще се погрижат по-добре. После обаче го взели обратно. Виктор приема тежко новината, но постепенно свиква.

Защо избягах

През 2018 г. Виктор отива да търси съвет от лекар с богат опит в лечението на проблеми с роговицата. Разказва му, че обикаля планините, кара колело. И получава съвета да спре, защото това може само да му навреди.

Момчето се затваря вкъщи, зацикля в компютъра, спира да бяга и кара. Губи себе си, губи смисъла. Докато една вечер са далеч от града и жена му предлага вечерта да излязат двамата, с колелата, при това из гората. „Аз карам пред нея и я викам, защото тя не е толкова уверена да се спуска бързо по черен път, знаейки, че отстрани има борови дървета. Тамън сме се изкаляли доволно след двучасово нощно каране сред локвите и тя ме пита:

„Я сега ми кажи, пречи ли ти това, че не виждаш, да караш колело?“ Чак тогава осъзнах какво се е случило. Че първата победа е в главата ти“.

Първата… и най-важната. И най-трудната. Оттогава Виктор знае, че не бива да спира. В бягането напредва бързо и неочаквано. Първо тича само с кучето водач след автобуса, после решава да опита нещо по-сериозно. Изкачва се сам от Княжево до Копитото. Случаен турист го вижда и го кани да опита 5-километрово бягане в Борисовата градина.

След известно време пътищата им с жена му се разделят, но… така е в живота понякога.

Бързай бавно

„Дърпах се малко, понеже събитието ми се струваше масово и показно, но отидох. Изтичахме го за 32 минути. Така се запалих по бяганията, започнах да си намирам състезания и лека-полека да свалям времето.

Случайно установих, че освен приказлив, явно съм и бърз.“

Следва първият полумаратон в Несебър. Общността на бегачите го харесва, става популярен и все по-лесно си намира пейсъри.

Казва, че най-трудното му предизвикателство дотук е в Пирин – 66 км с 4,4 км денивелация, постоянно се изкачваш и слизаш. „Това трасе е най-тежкото в България. Правил съм вече какви ли не. При „Персенк 160“ трудността е във времетраенето. Продължава 40 часа, най-добрите го минават за малко над 20 и изобщо не придремват, пристигат на финала, без да спят.“

При него няма как да стане, и той, и двамата пейсъри трябва да внимават. Човекът, който тича пред него, предупреждава за всяко следващо препятствие. Защото все още няма достатъчно съвършена технология, която да го прави, това е едно от нещата, за които Виктор няма търпение.

Колкото е по-трудно, толкова му е по-интересно и повече се наслаждава. При обиколката на Витоша с колело и бягане казва, че единствената трудност е в това да не заспиш, иначе е „за паркетни бегачи“. Не като Пирин, който е мрамор и гранит, постоянни препятствия и голяма денивелация.

Най-важното е невидимо за очи

„Много хора по света бягат градски маратони, за мен е интересно по-трудното. Как, аджеба, да го направим? Например Софийският маратон. Равно е, спокойно… да, има дупки, това е разликата от другите градски маратони, ама не са като на Пирин.

Ако не е трудно, е скучно. Ако има трудности, започваш да размишляваш. Така е предизвикателно! Това те кара да се чувстваш щастлив и жив!“

Обаче… какво го кара да не спира да бяга?

„От една страна желанието да показвам на другите! Аз знам, че възможностите са неограничени. Хората могат да ме надскочат и надминат. Искам други незрящи да ме надскочат. А после да си кажа: „А дали пък аз не мога по-добре?“. Има ги и двете – и моето вътрешно съревнование със себе си, и, най-вече, желанието да провокирам всички други. Ще помогна на всеки, който иска, със знанията и опита си, да подобри това, което постигам.“

Най-вече защото у нас толкова много от незрящите, от хората с увреждания… а и от зрящите, и от хората без увреждания, не се сещат да си измислят предизвикателства, да си поставят високи, уж нереални цели. Улисани в ежедневието.

Високо застани!

Що се отнася до Виктор, той има доста такива цели. Не се е отказал от мечтата за дете. Нито пък от тази да си намери работа, на която да се чувства полезен. Отчаян от системата, не мисли, че има бъдеще в сферата на образованието. Напоследък се занимава с масажи, намерил е човек, който му е изработил мобилна масажна маса, която да носи по домове и офиси. Нарамил я е… и е готов за работа. Ако искате квалифициран масаж, при който и ще поговорите с неповторим събеседник, пишете му!

Междувременно не би отказал, ако някой му се довери за постоянна работа. Разбрал е, че не е за него работата на бюро. Но може да организира, да, планира, да обсъжда… вярвам му безусловно не само заради бягането, а и като го виждам как се оправя в шумния автобус, в който хората се чудят как да се отнесат с него.

„Мечтая да си намеря работа. Искам да бъда полезен! Но искам да е нещо, свързано с движение. Умея да организирам, трябва ми нещо, в което да вкарам мисъл. Обичам да пътувам, да се запознавам с нови хора.

Днес правя масажи в офисите. Това е, да имам работа. Обичам да опитвам, да експериментирам! Дайте да пробваме, бе, хора! Ще разберем дали става, или не. Всички тези неща, които съм правил досега, нямаше как да станат без проби и грешки.“

Не просто се надявам, сигурен съм, че някой ще му се довери. Кадърните хора не стигат никъде… наистина ли човекът, който може да се пребори с Пирин и Непал, няма да се пребори и с предразсъдъците?

Високо, да те видя…

Ако чете тези редове някой потенциален работодател, който ще оцени уменията му, ще се радвам да ви запозная…

Но нямам време много да го мисля, Виктор бърза напред с кучето. И си поставя следващите уж невъзможни цели. „Дунав Ултра“, но не за 5 дни, а за под 48 часа.

Както и по-голямата. Да осигури повече възможности на още и още хора, които са в ситуация като неговата. Можем да го правим всички, да правим по-достъпен, по-отворен към хората с увреждания и реалния свят, и този онлайн. Именно това е темата, към която бърза да ни поведе Виктор за следващата Дигитална история…

Разказът е част от първия том на „Нашата Коледа“, сборник под редакцията Захари Карабашлиев, включващ текстове не 17 автори, сред които Георги Милков, Иван Ланджев, Николай Терзийски. Втората колекция – „Нашата Коледа 2“, включва 21 разказа от автори като Алек Попов, Здравка Евтимова, Николай Терзийски, а също и още една Дигитална история.

Писна му и поднесе пламтящата клечка кибрит. Не му се беше случвало, откакто всички го правеха по всяко време. Тогава и той не се замисляше, препускаше от комин на комин, сам димейки. Ех, никак не беше отдавна, хората забравят толкова бързо…

Вече не пушеше, беше пробвал всички бездимни алтернативи с аромат на авокадо и отрицателен въглероден отпечатък, никое не беше неговото. След всяка бърза цигара пък се почваше с писмата на следващата Коледа да не носи подаръци в този дом, ако ще носи и миризма.

Пушенето в онзи момент беше последният му проблем.

Той усещаше, че изостава от динамиката на времето, че не се справя с работата си. Стараеше се, полагаше усилия, но нещо не беше както трябва. Оставяше на хлапетата все по-готини джаджи, по-съвършени геймърски клавиатури; все по-яки игри; по-големи и по-плюшени животни.

На никого не му пукаше. Явно се разминаваше с езика на младите, който си беше един и същ, откакто се беше заел с тази професия. Подаръците му стояха и трупаха прах вместо лайкове.

Не се чувстваше на мястото си навръх Коледа, във вихъра на работата все се оказваше, че нещо не е както трябва, че е донесъл грешния подарък, описан в писмото като „екстеншън“. Още по-зле беше в детските градини. Казваха му, че искат да стават инфлуенсъри, а той кимаше машинално. Чудеше се и защо държат да получат телефон, с който да правят вайръл клипчета, след като последното, което някой нормален човек иска, беше да разнася вируси напред-назад навръх Коледа.

Време беше нещо да се промени. Едно от джуджетата отсече: „бърнаут“. Ама той да не е кибритена клечка? Обясниха му какво е това, но не, не беше то… та той работеше само един ден в годината. Не беше и от притеснение, професията му беше доста рядка, с константно търсене. Нямаше как да я поеме изкуственият интелект, не ги правят с достатъчна осанка, нямат дори бради.

После всичко се изясни. Разбра, че е назад с модата или, както му обясниха джуджетата, изтървал е тренда. Речено – сторено, най-накрая ще влезе в мрежата, колкото и да не харесваше паяжините, изпречващи се едно време по комините.

Комини отдавна нямаше, налагаше се да влиза през тръбите на абсорбатора, можете да сте сигурни, не му беше лесно. Времената бяха други, но той събра сили, за да се опита да ги настигне.

***

Най-накрая успя да си осигури нормален нет. Скоростта все куцаше, докато накрая се сети какво да направи и в навечерието на поредната Коледа написа писмо на колега.

„Пускам интернет на Дядо Коледа за Коледа“, гласеше туитът на Илън Мъск, който си беше самата истина, макар че последователите на най-богатия чешит, кой знае защо, не успяха да вникнат в смисъла.

Но как да започне? Не научи много от джуджетата, всички бяха вперили погледи в телефоните и докато ги разпитваше, чегъртаха екраните с показалче, докато с неприкрита досада се опитваха да отклонят въпросите.

Все пак му стана ясно, че пътят минава през прословутите социални мрежи. И сега седеше, вперил отчаян поглед в монитора и нервно пушеше…

В началото нямаше търпение да започне!

Не се получи от първия опит. Подведе се по едно джудже, което отби въпросите му с опит да се пошегува и се озова в Tinder. „Аз съм най-добрият приятел на всички деца! Радвам се винаги когато намеря начин да ги накарам да се почувстват добре“, написа в профила.

Имаше късмет, ФБР знаеше с кого си има работа, агентите не го арестуваха, а просто му обясниха къде е грешката в превода, изтриха профила и прибраха всички, които го бяха мачнали.

За опита му с OnlyFans няма да навлизаме в подробности.

***

За кратко остави социалните мрежи и се потопи в света на модерния, както беше чувал, дигитален маркетинг. Изгледа няколко онлайн курса, определи си таргет аудиторията, направи анализ, отдели бюджет. Реши да види как стоят нещата, ако човек си потърси подаръци онлайн… Опита се да предложи стоките си така, че всеки, който потърси нещо за себе си в мрежата, да го получи без пари, ако се е държал добре през годината, но интересът се оказа мижав.

Всяко малко или голямо хлапе можеше да пожелае каквото си поиска, обаче същото обещаваха и AliExpress, и още хиляди сайтове. Той не искаше пари, но се оказа, че те искат дори по-малко.

Следващият отчаян опит беше Tik Tok. Как няма да избухнат хлапетата, щом видят свежи клипчета от фабриката за играчки?!

Оказа се „бумър“, пълен „криндж“. Ентусиазмът му да заговори на езика на младите се блъсна в стената на хейта.

***

Отчаян, продължи в LinkedIn. Снимката с вратовръзка се получи нелепа, а профилът му остана непосетен. „Нося радост на децата“ няма как да се бори с „Предприемач, CEO, създател на стартъпи, game changer“.

„Защо да ги променяме игрите? Няма ли нещо вечно в тях?“ – помисли си.

Накрая добрият старец се озова в добрия стар Facebook. Дядото на социалните мрежи се оказа благотворното място, където намери съмишленици. Припомни си стари песни и шеги от онова време, бързо се вписа в атмосферата. Споделяше мемове как е доставил първия подарък, поръчан онлайн от дете на име Исус, което си мечтаело за геймърски джойстик.

Прекарваше все повече време онлайн, изпипа и професионален профил. „Подаръци по желание, доставяме през комина!“, изпълнени мечти.

Добавяше познати хлапета, повечето вече бяха станали татковци и дядовци, а той ги познаваше в светлината от някога. Почувства се сред съмишленици. Скролваше, четеше как Гошко, на когото беше донесъл якото влакче, беше станал машинист, Тошко имаше две сладки хлапета – лайк! Митко със странните желания беше влязъл в политиката. А нататък, нататък…

След няколко дни взе от фонда с подаръци нов телефон, не излизаше от мрежата. Случваше му се да се сблъска в кухнята със скролващи джуджета.

Най-накрая разбираше днешните хора, беше голям кеф да знаеш какво мисли всеки по важните теми, да се заобикаляш със съмишленици, да научаваш веднага най-интересните новини.

***

Лавината се отприщи от нищото.

„Нека да бъдем добри!“ – включи се той с коментар в поредния оспорван политически спор и вълната го заля за минути. Скоро имаше сили само да скролва кахърен, пушеше цигара от цигара, подръпвайки нервно брада.

„Трол“. Ама как трол?! Той познаваше доста тролове, знаете как е, ако си приказно създание. Създал си бил профила твърде скоро, имал малко снимки, на повечето приличал на Дядо Коледа. Не заемал ясни позиции по важните теми от деня. Нямало как хем да е за неутралитет на Лапландия и за ваксините, хем да носи червено. Обиждал хората на „джуджета“.

Приличал на Маркс, не, на Достоевски, не, на нищо не приличал, профилната снимка била крадена. Нямало как да раздава подаръци за без пари, било активно мероприятие, пета колона.

Разбира се, опита да се защити, но обясненията му останаха глас в пустиня. Още по-зле стана, когато се включиха приятелите му, двете групи се захапаха в лют спор кой е Дядо Коледа.

Малко беше останало от брадата му, когато профилът беше блокиран окончателно. Той тъкмо се беше вторачил в съобщението, а на екрана изскочи ново известие, за да му напомни какво е правил точно преди година…

Изтърва телефона и се забърза към шейната. Въздъхна и се намести удобно. По навик помоли елените по време на полета да включат на самолетен режим мобилните си устройства.

„Дали да не пиша на другия колега – Марк, че са сбъркали? С Илън се получи добре…“ – помисли си. Но после реши друго. „Имам работа.“

„През декември навършвам 63 години. Видял съм много и съм преживял много. Вместо да намаляват, проблемите стават все повече. Имах два инсулта, злокачествен тумор и още. В тези трудни моменти винаги имаше един човек до мен, който отново и отново ме изправяше на крака и дори ми даваше крила. Този човек е моята съпруга Тони. Преди няколко дни спонтанно записах чувствата си към нея в няколко реда. Тъй като не съм нито музикант, нито певец, с помощта на изкуствен интелект направих от тях песен.“

Силните истории продължават да се случват в дигиталния свят заради, благодарение на или въпреки него. И както отношенията ни като хора неусетно се променят от развитието на технологиите, така ги има и онези универсални сюжети, които оцеляват във времето и се прераждат с нови нюанси, с нови детайли и вдъхновение.

Все по-често историите изчезват яко фийд, незабелязани в бързината на скролването, на злободневното. Имаме ли времето и нагласата да ги потърсим? Да се зачетем, да се увлечем по тях, докато бързаме нататък, улисани в поредната злободневна тема?

Тази история е за любовта, дошла не много рано, но навреме. За късмета и щастието да намериш своя човек. За мечтите, които отлагаме, а не бива. За силата да не се предаваш, дори в най-трудните моменти и пред най-тежките предизвикателства. Поне докато имаш най-силната опора, тази на човека до себе си.

Падаме, както ходим

Чавдар Михайлов изглежда върлинест мъж, мисълта му тича, он- или офлайн. Налага се да се чуем през мрежата, за да побъбрим. Един ден преди това той за пореден път е отворил Dir.bg, да прочете новините от България, както казва, за да им се ядоса, но попада на анкетата на Дигитални истории за това накъде ни води изкуственият интелект. Решава да я попълни и добавя нещо от себе си – именно редовете, с които започна тази история. А на мен ми стана любопитно да науча повече. Да се потопим всички в разказа му и да потърсим поуките. Не толкова за изкуствения интелект, колкото за човешкото, за универсалното..

„Когато погледна моята история, виждам, че тя наистина не е стандартна. И, разбира се, тук много добре пасва една стара поговорка: не е важно какво се е случило, важно е как го разказваш“, усмихва се Чавдар.

Биографията му е класическият сюжет на прехода. Завършил техникума по фотография, после и висше по същата специалност, пътят в търсенето на по-добро бъдеще го води до Германия… също и любовта.

Изпращат го на специализация, където се залюбва с момиче от смесен брак на българин и германка.

Сбогом, Ленин!

1989 г., промените витаят във въздуха, а на Чавдар му е тясно, току-що върнал се у нас. Започва да крои планове как да замине за Америка през Канада. Една вечер отива при приятел, сервитьор в Новотела, и го моли за 2000 лв. заем, с които да купи мечтания билет. Всичко е измислено, на следващия ден трябва да вземе парите и да организира заминаването… когато на вратата му се звъни.

Дошла е студентската му любов от Германия. „Пристига и казва: „Не мога без теб“. Нали знаете как стават тези истории? И аз замислих. „Добре“. Опитахме се да живеем в България, обаче не се получи. Живеехме с родителите ми, брат ми и семейството му – девет човека в стая, хол и кухня. 6 месеца се опитвахме да направим нещо, да вземем апартамент. Но разбрахме, че няма да стане и подадохме документи да се върнем в ГДР“.

Така вместо в САЩ, героят ни се озовава в Германия. Докато получат документите обаче, вече няма нужда от тях, дошъл е 9 ноември 1989 г., Берлинската стена е паднала, а Чавдар и жена му седмица по-късно заживяват в новата обединена държава.

Стихосбирка бих написал, посветил ти бих куплет

Там работи като телевизионен оператор, после го канят като фоторепортер на свободна практика в агенция, чиито снимки използват най-големите немски медии. Работата му харесва – осигуряват му техника, с която да подслушва полицията, бърза помощ и пожарната, така че случи ли се нещо важно, е първи в епицентъра.

Специализира се дотолкова, че спи със слушалка в ухото и по тона на чутия разговор бързо преценява кога има повод да се запъти към поредното местопрестъпление. Често се озовава там преди полицаите и лекарите, запечатва какви ли не житейски случки. Казва, че по онова време формира основния си житейски принцип – на първо място да не вреди никому. Ако ще отразява ужасяващи случки и ситуации, то ще е с деликатност и уважение към пострадалите. Например, при тежка катастрофа със загинали деца, прави снимка, която става популярна – кукличка, паднала до пролятата кръв. Именно тази му деликатност обаче слага край на работата.

Чавдар попада на ужасяваща катастрофа. Младеж с мотор е опитал да заобиколи камион, но шофьорът не го видял и го помел. „Бях още преди бърза помощ, опитах да успокоя шофьора, който беше в много тежко състояние. Беше лято, горещо, снимах как кръвта се изпарява, вдигаше се пара, виждаше се само обувката, а отзад – моторът и камионът. Веднага се обаждам на моята шефка и казвам къде съм, какво съм снимал. А тя отвръща: „Снимай му лицето“. Как ще му снимам лицето? Това е нечовешко. „Щом не искаш, си уволнен!“ И това беше.“

Двойната Лотхен

Всяко зло за добро – българинът избира да смени посоката и се насочва към съвсем различна боласт. По ирония на съдбата днес работи в компания, която създава части за някои от най-модерните коли, макар самият той нищо да не разбира от автомобили – разделя ги по цветове, а не по марки. Въпреки това създава части за болиди от Формула 1, а също и за Koenigsegg – шведския автомобилостроител, създаващ едни от най-бързите коли в света. Чавдар вече 20 години е в бранша и създава шаблоните, по които се създават сложните карбонови части, изградил си е име.

Докато всичко това се случва, си отива една любов. С жена му имат дъщеря, но постепенно се усеща как се отдалечават. Започват да се карат на злободневни теми и бързо решават, че е дошъл моментът да се разделят.

„Толкова внезапно дойде разводът, след него изобщо не знаех какво ще правя, нямаше дори къде да живея. Набързо купих къща със заем, но в крайна сметка успях да я изплатя, там съм и днес.“

Чавдар посреща 40-ия си рожден ден сам, неподготвен за новите предизвикателства. Опитва да излиза с момичета, но бързо се отказва, защото разбира, че няма да е лесно да попадне на човек, с когото да се разбира. „Насила се запознах с няколко жени, просто не става. Не съвпада! Човек трябва да види дали си пасвате, как мисли другият“.

И тогава най-неочаквано се случва най-важното, намира любовта с главна буква, при това съвсем случайно.

Монтеки, Капулети и Гинчето

Чавдар е в България, за да се види с роднините си. Разказва на майка си, че се чувства самотен, не е бил готов за живота на разведен мъж на средна възраст…

„А тя възкликна: „Нищо, случва се. Ето, горката Тони, и тя има проблеми, и тя се разведе.“ Коя Тони? Оказа се племенничката на най-добрата ѝ приятелка. Като бяхме млади, нарочно не искали да ни запознават – имах прословуто име, че се движа само по барове. „Ами, Тони е на Гинчето племенничката“. „Откъде да знам, че Гинчето има племенничката, защо не сте ни запознали?“ „Криехме я от теб. Тони е интелигентно момиче, геодезистка“.

Стана ми интересно, обаче майка ми не даде номера ѝ. След седмица пак се сетих и я попитах: „Абе, знаеш ли, не съм се обаждал отдавна на Гинчето, имаш ли ѝ телефона?“. Звъннах на леля Гинка и почнах направо: „Давай номера на племенничката ти“. Тя ми го продиктува, обадих се, по телефона се заприказвахме. Отначало беше за това кой какви проблеми има…“

После от проблемите се стига до решенията. Чавдар намира общи теми за разговор с племенничката на Гинчето. Разприказват се и не след дълго той я кани в новата си родина.

Там нещата не потръгват гладко.

2007 г. Чавдар е поканил Тони през декември, за да обиколят коледните панаири… но тогава пък е и сезонът, в който компанията му работи най-здраво за новите болиди на отборите от Формула 1… „Говоря си с моя шеф, казвам му: трябва да отида на летището, чака ме момиче. „Тук има работа, не може, трябва да я свършиш“. Справям се някак, излизам, тръгвам към летището… задръстване. Бях закъснял 10 минути, нямах време да купя и цветя… Пълен провал!“, усмихва се той.

Обаче, нещата потръгват като в приказка. И, знаете, заживели мирно и щастливо…

Животът е прекрасен

Основният проблем на приказките е, че свършват. Виждаме развръзката, но дали Красавицата и разхубавеният Звяр са били щастливи и като семейство? Кой от двата е миел съдовете? Ами измежду Снежанка и принца? Завършили ли са висше седемте козленца?

Що се отнася до Чавдар и Тони, щастието е пълно. Няколко месеца се чуват по телефона, виждат се и през лятото в България. И ето че идва моментът той да я покани да пробват да поживеят заедно в Германия… Минават дълги и щастливи години, двамата се наслаждават на късната любов. Преди няколко години Чавдар е зарадван и като дядо от дъщерята от първия му брак…

После обаче, както стана ясно от началото на тази Дигитална истори, идват болестите.

Мозъчен удар. Чавдар има късмета, че се случва рано сутринта, лекарите идват бързо и го спасяват. Втори инсулт няколко месеца по-късно… „А пък аз съм от истинските мъже“, не губи усмивката си той. „Като ме заболи нещо, веднага лягам и не мърдам. Тони трябва да е до мен и пет пъти на час да ме пита как съм. Имах късмет, че ударите не бяха тежки, но тя беше, която ме спаси. Грижеше се за мен непрестанно. Дори като си стъпих на краката, все беше до мен, и досега е тук“.

Още няколко месеца по-късно следва нова тежка диагноза. Рак на простата. Следва бърза операция, дълго време не знае дали туморът е злокачествен, трябва да минат три месеца, преди да му излезе час за консултация с лекар. После идва операция на тазобедрената става…

„По мен студентите по медицина могат да учат, имам всякакви проблеми“.

Ангелинка

Любовта има много измерения, ще се съгласите. Щом я има и си личи дори тогава, когато заговорим за инсулти и тазобедрени стави. „Тони все тича покрай мен. Дори имаме едно лозе тук, сега ще го продаваме, тя работи повече от мен…“

Стигаме до изкуствения интелект. Тук няма да се месим – нито аз, нито ChatGPT и ще оставим Чавдар да разкаже сам развръзката на тази дълга и красива за мен история.

„Една вечер, след две бири и три шота ракия, мислех за моите два инсулта, злокачествения тумор и предстоящата операция на тазобедрената става. Тогава ми дойдоха някои мисли, които не се римуваха съвсем добре, но изглеждаха като стихотворение.

Не мога да спра да мисля за теб. Очите ти блестят като звезди. Шепотът ти в нощта е като мелодия… Луд съм по теб…

Когато те видях, не знаех, че ще ми донесеш любов! Сега не мога и не искам да се разделя с теб. Обичам да се губя в твоята любов…

Любовта те доведе в живота ми. Не мога да поема по друг път… Не искам повече да живея без теб, обичам те… ела… нека полетим…

Ах, колко е трудно да бъдеш влюбен на 40 години

Може би идва един момент, в който свикваме един с друг и започваме да не забелязваме много неща, които сме виждали преди. Любовта почва да избледнява и идва ежедневието, по-малко се отделя време за нас, двамата. Но идват ситуации, както беше с моите болести, когато виждаш, че човекът се връща и е до теб. И тогава разбираш, че това е истинският човек и по някакъв начин трябва да му кажеш: „Благодаря“. Да покажеш, че го виждаш.

Беше важно за мен да благодаря на жена си, това, което тя прави, не е нещо, което може да се приеме за даденост.

На следващия ден прочетох за Suno и веднага го изпробвах. Този изкуствен интелект може да превърне моя текст в песен, като добави мелодия и глас. Бях щастлив, че ми дава тази възможност, защото не мога да свиря на инструменти и пея фалшиво. Да намеря правилната мелодия с подходящия глас не беше толкова лесно, но след една седмица и 35 предложения от Suno, най-накрая получих песен, която ми харесва.

Пуснете видеото

Някои си мислят, че трябва да срещнат човека, който ще е до тях, на млади години. Но човек не знае. Аз просто имах късмет, а и тя имаше. Разбираме се, допадаме си. Тя командва, аз си мълча. Като ми дойде много, тогава кипвам, но се разбираме много добре…“

Сирано де GPT

Когато започват болежките, Чавдар решава, че е време да изпълни някои дълго отлагани мечти. Първата му задача е да си направи списък:

• Да напише книга

• Да издаде детска книжка за двете си внучета

• Да напише песен

• С Тони да отида на Малдивите

• Да направи дърворезбован стол

• Да оправи старото си колело

• Да си купи дрона, за който е мечтал като фотограф

• Да види Китайската стена

„Ей такива работи, неща, които искам да ми се случат, преди да ритна камбаната. И едно по едно, от време на време, всичко се случва“.

Тази година за Великден прави детската книжка за внучетата. Две мечета с техните имена – Оливер и Мила, стават рано и тръгват навън. Едното вижда, че зайчето е скрило яйцата, намират ги и отиват при заека. Чавдар пише текста, а картинките са дело на ChatGPT.

„Той ми помогна. С тези рисунки на мечетата съм много горд, защото са си мои, никой друг няма същите. Тази книжка е уникат за децата, много я харесаха. Така за първи се срещнах с креативността на изкуствения интелект. Но според мен той не е креативен, а хората. ИИ помага точно на такива като мен, които не могат да пеят, да рисуват, да музицират, но имат желание да сътворят нещо, да го направят и да са щастливи от това“.

Носете си новите дрехи, момчета

Постепенно отмята и други точки от списъка. Разговорът ни се е отложил малко, защото двамата с Тони са на Малдивите. Полита и дълго обещаваният дрон.

„Всичките тези мечти ги имах още на 18. Но човек все няма време, все отбутва, все си намира причина да не може да ги свърши, малките лични цели“, казва Чавдар. Докато днес има и време, и посока, и любов. И „кюнстлих интелигенц“ – ИИ, една от малкото чуждици, които се промъкват в живописния му български.

„Човек трябва по-рано да ги прави тези неща, защото, като остарееш, вече всичко се случва по-трудно… Преди това семейство, деца, работа… нямаш време за мечти. Човек е щастлив, като се прибере вкъщи и може за малко да седне да си почине. Но сега чакам с нетърпение да се пенсионирам, да имам късмет да поживея малко като пенсионер, за да си довърша списъка.

Като са ти подарили свещ, запали я. Не я пази в ъгъла, да чакаш, за спомен, че някой ти я е подарил, че е надписана. Просто я остави да изгори, за да я видиш. Защото ти ще си заминеш и няма да видиш как гори. Човек трябва да си живее живота, да му се наслади…“

Любов по време на холера

„Капитанът се обърна към Фермина Даса и видя по клепките ѝ първите искрици зимен скреж. После погледна Флорентино Ариса, усети непоклатимото му самообладание, неустрашимата му любов и го заля закъснялото прозрение, че животът е по-безкраен от смъртта.

– И докога смятате, че ще можем да продължаваме това дяволско отиване и връщане? – попита той.

Флорентино Ариса имаше готов отговор отпреди петдесет и три години, седем месеца и единадесет дни заедно с нощите им.

– Цял живот – отвърна той.“

Ако нищо не ви говорят последните редове, а сте сте прочели дотук историята на Чавдар Михайлов, определено ви препоръчваме да питате ChatGPT кой е Флорентино Ариса.

Понякога краят на историята идва преди началото. Понякога предопределението си знае работата, но в други случаи изглежда толкова залисано в собствения фийд на любимата социална мрежа, че никакво го няма. Обаче винаги ще ги има тези истории. Които да ни припомнят какво е човешкото, кой е човекът и какво е любовта. Ще ги има и в епохата на изкуствения интелект, сигурен съм. ще ги има дори и след това.

– Книгата ти ми напълни душата. Какво те накара толкова упорито да искаш да я напишеш?

– Преди няколко години участвах в проект, организиран от резиденция „Баба“, в рамките на който няколко души, предимно от по-големи градове в България, отиваха на село, помагаха с каквото е необходимо и прекарваха известно време с по-възрастните хора там.

Бях попаднал в едно семейство в Неговановци, северно от Видин. Живях там с баба и дядо за около три седмици. Запознах се с ежедневието им и им

помагах в къщата… главно в готвенето, разговорите и, разбира се, в пиенето.

Запознах се с много хора от околността и видях много неща, които никога нямаше да видя, ако не бях напуснал града. Научих много и Негованци се превърна в първото село в книгата ми. От престоя ми там дойде и идеята за нея.

Осъзнах, че

тези хора имат толкова много да разкажат и да ни научат от живота си, а за съжаление никой никога не ги е слушал.

Винаги съм обичал да готвя и да се храня, така че естественото средство за събиране на информация за мен беше готвенето с тях. Това е единственото нещо, което те наистина обичаха да правят и им позволяваше да се отпуснат, да разкажат живота и философията си. Видях, че не само винаги готвеха без точни мерки, но и живееха по подобен начин. Разбрах, че има един общ израз, който може да обясни не само готвенето им, но и начина им на живо. „На око“.

Това, което ме трогна най-много, беше

простотата на селския живот и огромното количество радост и удовлетворение, които хората успяват да извлекат от него.

Бях свидетел на изключителна и постоянна скръб в живота на всеки човек, който ми разказваше за своите трудности, но никога не се фокусираше върху тях… никога не се спираше на лошото повече от необходимото. Радостта винаги надделяваше над тъгата; въпреки че скръбта им беше голяма, тя никога не ги контролираше прекалено дълго и винаги отстъпваше място на щастието.

„Това ястие е любимо на стопанката, както и на съпруга ѝ, който е голям привърженик на готвенето, но откакто здравето му започва да се влошава, му е почти невъзможно да стои на крака задълго. Така баба Даниела изцяло се е нагърбила с кухненските задължения. Върши това с разбиране, а и с охота.

Докато възрастният мъж започва все повече да се интересува наред с обичайното си четиво и от едно ново хоби – дърворезбата. И преди няколко години превръща част от отдавна изоставената си плевня в истинска Мека на резбарството. Това е мястото, където той често се отбива да поработи върху любимия си предмет за резбоване – украсени дървени лъжици за готвене. Плевнята наподобява влажна, полутъмна пещера, но той такава си я обича и щом влезе вътре, на мига се оживява. Потъва за часове, докато не се появи триумфално с новото си творение.

Недалеч от неговата резбарска работилница, в приглушено осветения интериор на същия хамбар, се е приютил сапунджийският цех на баба Даниела. Там тя приготвя калъпи домашен сапун за местните хора. Обикновено ѝ се отплащат със собствена продукция или занаятчийски стоки – от пресни кокоши яйца и домашно вино до плетени чорапи. Все още пазя два нейни сапуна в найлонов плик под мивката в банята. Всичко на всичко три съставки: свинска мас, луга и малко вода.“

Откъс от „На око“ на Рори Милър

– Имаш ли интересни случки, свързани с това как на село използват технологиите? Или с липсата им?

– В селата не се срещат много технологии. Понякога, някое от децата или внуците предава на бабите и дядовците си стар настолен компютър, но това е всичко… повечето от тези хора се сблъскват за първи път със съвременните технологии след 50-тата си година и просто нямат интерес към тях. Освен това

не е лесно да се осмислят всички тези устройства и нашите често мързеливи оправдания, че не можем да живеем без тях.

Стигаш до момент в живота, в който просто не е необходимо да използваш такива неща. И да се научиш как да го правиш просто изглежда безсмислено. Тези хора са живели пълноценен, смислен живот и нямат нужда от това.

Много от тях са любопитни за това, което се случва извън селото, и биха искали да си играят с модерни джаджи. Но само за кратко време и не на сериозно.

Технологиите са важни, те трябва да присъстват и да съществуват, за да помагат на тези хора, но да се очаква, че те ще ги използват и разбират, е невъзможно.

– Знаят ли на село какво е изкуствен интелект? А трябва ли да ги има?

– Това е тема, която изобщо не ги интересува и няма да ги интересува в близко бъдеще. Разбира се, те ще разберат, че съществува, но тя няма място в живота им или поне такова, което те могат да видят.

Кажете им „изкуствен интелект“ и те ще го сметнат за зъл робот или нещо подобно… което, всъщност се оказва, че не е твърде далеч от истината.

„Под „компютър“ имат предвид едно семпло питие от ракия с кока-кола. И досега нямам никаква представа защо го наричат така. Не е идеално лошо и трябва да призная, че го изпивам главно заради страхотното му прозвище… или поне това е официалното ми оправдание.

Връщаме се, а междувременно чушките са се съвзели достатъчно и последният картоф е изчезнал – аз и не питам за него. Баба е счукала няколко скилидки чесън с щипка сол в дървена купа и реже пресния лук на парчета с малкия си, остър кухненски нож. За пореден път отказва да използва дъска за рязане и вместо това кълца лука между пръстите си – просто така е по-бързо, е обяснението ѝ.

Повтаря същото с пълна шепа пресен копър. Всичко се слага в една и съща tyna и се намачква с чука от хаванчето. Добавят се няколко мариновани люти чушки от туршиите в мазето, заедно с чаена лъжичка или малко повече от маринатата.“

Откъс от „На око“ на Рори Милър

– Може ли „Баба“ да ни върне спокойствието на живота? Минава ли то през мярката „на око“ като противовес на непрестанното бързане, състезаване, покоряване на рекорди?

– Техният начин на живот, подходът им към проблемите и дилемите в живота, може да ни научи на нещо. Когато им се случи трагедия, тя не ги депресира, не започват да пият или да употребяват наркотици, не се втурват към кухнята, за да се утешат с преяждане.

Те очакват трагедията. Те знаят, че тя ще се случи. Без нея нищо не би било красиво.

Така че не става въпрос за Баба, а за това как се справят с нещата. Трябва да разберем, че животът не се основава на количеството или дори на количеството на качеството… той се основава на съществуването. Качеството на съществуването не може да се измери количествено, то е мимолетно. Затова никога не мислете за това колко много или колко често –

мислете за чудото и щастието просто да имате и да бъдете.

– Прочетох, че си опитал коктейла „компютър“, може ли да разкажеш какво представлява?

– Първият ми „компютър“ беше налят, докато бях в Челопек, от дядо Васко. Той постави пред мен къса чаша и я напълни до половината с ракия от стара бутилка за вино, която беше преработена. След като постави ракията, той бавно посегна под масата и извади обратно бутилка кола. Напълни чашата ми догоре с нея. „Компютър!“ Той обяви.

Разказа ми, че винаги, когато с баба нямали какво да правят вкъщи, си наливали от компютъра, а после влизали вътре и гледали „Уокър, тексаският рейнджър“…

„Но ме покани и преди да успея да подвия крак, сложи пред мен малка чаша и ми наля бяло вино. Време беше.

През следващия час говорихме за много неща. Баба винаги се оживяваше, когато ми разказваше за семейството си. Подчертаваше как дъщеря ѝ била най-голямата радост в живота ѝ, докато не се появила внучката и оттогава дъщерята отстъпва на второ място. Разказа ми за моментите, когато нейните внуци остават при тях, и за приключенията, в които се впускат заедно, и беше очевидно колко жизненоважни са теза нейната душа и същество. Трудно беше да я накарам да говори за нещо друго!

Сподели също и за увлечението си да пее традиционен български фолклор, което, изглежда, е разпространено занимание сред всички баби във всяко село. Докато в града повечето хора се стремят да забравят общата си история и да прегърнат или да подражават на други култури, тук, в селата, бабите и дядовците правят възможното, за да запазят историята си, докато в крайна сметка (нека се надяваме) тя не стане интересна за останалата част от населението, заключено в по-големите градове.“

Откъс от „На око“ на Рори Милър

– Разкажи някоя история, която си чул в българските села и е важно да я разкажем и на ChatGPT.

– По време на моите пътувания това все още не беше достигнало до селото. Изкуственият интелект беше познат повече или по-малко, но главно от научнофантастичните романи.

Не мисля, че това е актуално за хората над 50 години в селото… Все още не, така или иначе.

– Кажи някоя рецепта, която не би била възможна преди технологичните времена!

– Всички рецепти са възможни без никаква електронна помощ.

– Защо българите сме добри програмисти? Може ли това да обърне тенденцията с опразнените села?

– Наистина не виждам връзка. Въпреки това, тъй като програмистите могат да работят от вкъщи, надявам се отсега нататък да виждам повече такива да се появяват из селата!

„Попитали една 90-годишна баба от село каква е тайната на дълголетието ѝ. „Никога не съм направила нищо лошо на никого. Държа се сърдечно. Не съм затръшвала вратата си за нито един пътник, само ги питам гладни ли са и искат ли да се нахранят? Нямам врагове, не ходя на доктор. Никого не мразя, не мразя този свят.“ По повод на дълголетието проумях връзката между храната и добродетелите.

Прекарах много време да обикалям от семейство на семейство. Слушах техните истории, смеех се, хапвах и пийвах. Хората ме канеха в своите кухни, за да им помагам и да ги гледам как готвят с цялата си гордост, любов и страст-досущ като художник, посветен изцяло на своята творба.

Занимава ме готвенето, което събужда общуването и вдъхновява обичта. Когато е повод да се събират хората, за да се насладят на храната и на жизненоважните мигове да бъдат заедно на масата със своите връстници, семейство, любими хора, че даже и с недолюбваните от тях.

Ето къде открих красотата и завладяващата неповторимост на готвенето – рецептата става твоя. Чрез импровизация и вкусване откриваш собствения си стил и принос, също както можеш да откриеш собствения си характер в живота.

Готвенето се ражда от романтика и любов, а не от съзерцание на молекули. Ето защо се опитвам да проповядвам готвене без точни мерки. На око.

Това не е научен експеримент, нищо не се повтаря два пъти в същия вид. Готвенето е като цирков моноспектакъл. Жонглираш със специфични съставки и обстоятелства, за да получиш своя вкусен резултат. Разчиташ на относителни или косвени мерки – щипка от това, шепа от онова, три секунди от онази течност, капка от другата и т.н. Всичко зависи от това да опиташ, да помиришеш, да докоснеш, както и да слушаш…

Всичко е на око.“

Откъс от „На око“ на Рори Милър

– Оптимист ли си за България? Имаме толкова смислени хора, а нещо не достига…

– Как да ти кажа…И да, и не.

Има толкова много неща, които трябва да се променят, но, за съжаление, тази промяна изисква значителни усилия и жертви. Тя няма да дойде от това да лежиш на дивана на майка си, да се оплакваш, да мечтаеш, да не плащаш наем и т.н.

Ще са необходими действия, а не думи. И, разбира се, нещата могат да се променят. Но бихте ли били готови да пожертвате себе си, за да осигурите по-добро бъдеще за вашето дете или за децата на другите?

Ако не, тогава въпросът е приключен и е най-добре просто да се опитате да бъдете малко по-тихи, докато вие и всичко, и мислите, които някога сте имали, бързо се разпадат в миналото.

80-годишен, днешният ни герой отива да прави компания на позната, която ще се записва да следва журналистика. Спонтанно и той решава да се върне на студентската банка. Това се превръща в приключение, продължило 8 години, пълно със знания и упорито учене. Преди няколко месеца, вече навършил 88, Петър Шойлев получи дипломата си като доктор по журналистика!

Срещаме се, за да си поговорим за ученето и любовта към науката, за журналистиката и бъдещето на начина, по който се снабдяваме с информация. За това как третата възраст може да не е печално, тъжно, самотно занимание, а заслужената есен на житейския път. Как и у нас да имаме повече щастливи, усмихнати и наслаждаващи се на дните си възрастни хора. А какви ли са бъдещите планове на д-р Шойлев?

Все повтаряме, че днес човек трябва да учи през целия си живот… Но как е възможно някой да е толкова мотивиран, да има силите да следва в изцяло нова област на тази възраст, при това да завърши с пълно отличие докторат? Ето как!

Вечният студент

Музика, машинно инженерство, икономика, реклама… и накрая журналистика. През колко професионални области е минал само Петър Шойлев. А уж е от поколението, което беше свикнало с идеята, че може цял живот да не смени работното си място.

Да, музиката така и не се превръща в негова професионална съдба, макар като млад да обича да свири на пиано. Дълго време се подготвя да кандидатства в Консерваторията, докато в последния момент решава рязко да смени посоката. Отива в днешния Технически университет, за да следва машинно инженерство, а след първата година се прехвърля към електроинженерството.

Първата му работа по разпределение е в Завод за електромотори. Скоро след това, на партийно събрание чува лозунга, че всеки инженер трябва да стане икономист. „И защо не? Реших, че щом така искат, защо пък да не стана?“

Продължава да работи, но се записва и да учи задочно, така след 4 години и половина вече има и диплома по икономика на промишлеността. Продължава с едногодишно обучение по външна търговия, преди да спре с ученето в системата на висшето образование… но само за 40-ина години.

Един мъж на 88

Професионалният му път лъкатуши в различни посоки. В завода Петър постепенно се издига от технолог през началник на цех, та до началник на всичките 12 цеха. Той обаче не обича да стои на едно място, дори в онези доста по-консервативни от тази гледна точка времена и скоро се озовава в ГДР, изпратен е на специализация по електроапаратура в Берлин.

След като се връща, 4 години е начело на дирекцията по реклама и маркетинг на „Балканкар“ – по това време фирмата, втора в света по производството на мотокари. „Ние, българите, бяхме на много високо ниво в това, с което се занимавахме. Мисля, че и сега можем да бъдем, стига да имаме желание“, усмихва се д-р Шойлев.

Две години работи в Москва, където помага за създаването на български Технически център. Кариерата си завършва обратно в София като един от директорите в новото държавно дружество „Булгарлизинг“. Именно там го заварва 1997-а, когато навършва годините за пенсия и е време за почивка.

През целия си живот Петър обича да обикаля по света, да среща нови хора. Пътува доста и вече като млад пенсионер. Уви, през 2009 г. съпругата му си отива от този свят, а малко след това д-р Шойлев се премества в Лондон, при сина си, който от студент живее в Англия.

Докторе, кажи!

Но защо тогава… решава да учи в Софийския университет? Наистина съвсем случайно. При едно от пътуванията си до София бъдещият доктор по журналистика се среща с позната, която отива да се запише там. „Ще дойдеш ли с мен да видиш какво представлява?“ Пристигат заедно и Петър най-спонтанно пита какво е нужно, за да се запише и той. Оказва се, че за магистратура е достатъчно да има една вече завършена такава в друга специалност с поне много добър успех, а той има няколко.

Полу на шега започва да посещава лекциите и упражненията, но му става все по-интересно. Доволен е и от преподавателите, които среща. „Тези професори ми направиха впечатление, че са на много високо ниво, а аз мога да го различа, виждал съм много преподаватели. Всеки от тях беше доста задълбочен в своята област и с опит в това, което преподава“.

Магистърската степен идва с лекота (и само шестици), след завършването научната му ръководителка проф. Здравка Константинова го кани да продължи с докторантура. И през следващите 4 години успешно си взема всички изпити, за да завърши с докторски труд за съвременната политическа карикатура в западните периодични издания.

Дали д-р Шойлев ще продължи да учи, или пък ще започне кариера в журналистиката?

Все още няма точен план, но едно е сигурно. Не е за него да седи и да не прави нищо… „Точно обмислям как да продължа нататък, накъде да отида. Обикновено хората почват да пишат мемоари в този етап на живота си. Аз мисля, че трябва да върша нещо, което да е полезно не само за мен, а и за обществото. Обмислям все още, не мога да потвърдя какво ще е то“, споделя веруюто си днешният ни герой.

По доктори

Напоследък толкова се говори за ученето през целия живот, за това как никога не е късно човек да усвои ново умение, да навлезе в нова област. Истории като тази на д-р Шойлев показват колко е разумна тази идея – как подобна активност може да дава смисъл, да крепи духа на човека във всяка възраст. Ето защо си струва да чуем съветите му.

„Някои хора остават разочаровани от ученето. Според мен в повечето случаи човек учи не за да помни това, което вижда, а за да знае къде и как да го търси. Ако нещо се преподава като сух материал, ако само трябва да се изпълнят съответните задължителни точки по даден предмет, то няма как да не е скучно. Но човек трябва сам да си направи интересно това, което изучава“.

А най-важно според него е всеки да работи това, което му е интересно. „Може да си захванал нещо, но ако виждаш, че не е за теб, остави го. Това не значи, че не си довършваш работата, не се предаваш, а се пренастройваш.“

На висшето са всички възрасти покорни

Стигаме до една много важна за мен тема, по която ми е интересно да чуя мнението на човек, с две степени по-високо образование в същата сфера от мен. Как ще изглежда бъдещето на начина, по който се снабдяваме с информация? Може ли журналистиката отново да стане уважавана, перспективна професия?

„Мисля, че може, но е трудно. Защото или трябва да следваш линията на тази медия, която те е наела като журналист. Или трябва да си смел, сам да решаваш какво ще кажеш и да го изпълниш. За съжаление, медийното пространство се изпълни с непрекъснати лъжи. И при това положение журналистът няма възможност да се изрази като самостоятелна фигура. Вие правилно сте се насочили към това, което правите, защото журналистиката не значи непременно, че чрез нея ще изкараш пари. Можеш да преустроиш журналистическа си дейност в дадена насока.

Това е трудна професия и наистина е голямо предизвикателство да я упражняваш честно и почтено. Журналистиката трябва да се развива и не знам дали медиите ще останат такива, каквито са, или ще се превърнат в нови дигитални форми като вашата. Може би ще се усъвършенстват средствата за упражняване на тази професия.“

Учи, мама, да не работиш

А как можем да превърнем знанието, ученето в приоритет, в ценност? Докато 40% от българите казват, че миналата година не са прочели и една книга. „Не може да стане насила“ – отсича Петър. „Едно време се казваше: „Учи, за да не работиш“. Сега това не важи, сега, ако искаш да работиш, трябва да учиш. Чрез изискванието на работното място младите хора трябва да знаят, че трябва да имат някаква научна подготовка.

И това ще стане, ако работата, която им се предлага, се заплаща или стимулира така, че по-доброто образование да се цени. Когато работните задачи се обвържат с науката, с обучението, може да се получи хармония. Иначе, и да му викаш: „Учи!“, той си мисли – аз и без да уча, има много примери на хора, които стават милиардери.“

И все пак, най-важно според него остава умението човек да намери това, което го увлича, което му е интересно и приятно. Ако не опиташ никога да рисуваш, няма как да разбереш дали можеш, дали ти носи удоволствие. На мен ми остава само да се съглася, след като на 33 написах първия си ред компютърен код, пълен с предубеждения, а година по-късно започнах работа като програмист.

Младост 3

По време на следването Петър се разбира чудесно с младите си състуденти, обменят материали, обсъждат актуални теми, говорят си на малки имена. Докторът не крие, че харесва идващото поколение и има големи надежди за него.

Нещото, което най-силно ме впечатлява в историята на д-р Шойлев, е това колко е далеч от стереотипа, а той определено има основание. Сигурен съм, виждате и вие около себе си тъжни, унили възрастни хора… Дали не може това да се промени?

„Българите са интересни по характер – те не обичат много някой друг да знае какво правят и това ги кара да се дистанцират. От друга страна, след определена възраст, да си говорят, да пътуват, да учат, да започват нови неща, хората трябва да се събират. Например, в Холандия възрастните се събират всеки четвъртък да танцуват, да хапнат, да се повеселват. В България няма места, където да отидеш и да видиш други хора. Останали са само тук-там пенсионерски клубове… но това е по-скоро място, където ще отидеш, за да гледаш другия как се е намръщил и ти си намръщен… Идеята е обратното“.

Училището на живота

Преди да се разделим, няма как да не попитам д-р Шойлев и за толкова шумната напоследък тема за изкуствения интелект. „Мисля, че той ще влезе в приложение. Аз лично не го ползвам, но на много хора им помага да се ориентират бързо, да получат веднага информация за някои неща. По отношение на информацията го харесвам. Но по отношение на това той да ми каже аз какво да правя – не!“.

И тук съм напълно съгласен. Защото човек, който има толкова сили и желание да продължава със следващите интересни начинания, при това така, че да е полезен и за другите, няма нужда от електронни съветници. Само от здраве, за да продължава напред, желая му го от сърце!

Компютърен код, който прилича на готварска рецепта? Създаване на програми с помощта на… цветове или звуци? Езици за програмиране, вдъхновени от Шекспир, от Тери Пратчет и дори Доналд Тръмп? Ако човек излезе от утъпкания път, може да намери доста забавни и неочаквани щрихи в света на информационните технологии.

Езиците за програмиране са дори по-пъстри и интересни от човешките, те не се раждат „по естествен път“ в резултат от еволюция, а са резултат от желанието на създателите си да дадат ново средство на останалите. Достатъчно добро, за да превръща идеите им в компютърните програми, които днес движат света напред. Да, винаги ще ги има сериозните и полезните езици (например JavaScript, този, с който и аз си изкарвам хляба), онези, които се използват всеки ден и навсякъде около нас.

Но я има и другата страна – забавна, шантава, нестандартна.

„Езотерични“ се наричат програмните езици, които по една или друга причина са обречени да не станат популярни. Понякога те са създадени за това целенасочено, в други случаи просто разработчиците им не са се постарали достатъчно и са направили продукт, който няма как да стане масов. Така или иначе, винаги могат да ни изненадат. 10 примера за някои от най-шантавите езици за програмиране ще посрещнем на следващите редове.

1. Нека да побъбрим

Всеки може да си измисли поредица от команди, които компютърът да изпълни и нещо да се случи в резултат… За да говорим обаче за език за програмиране, най-честият критерий се нарича „цялостност по Тюринг“. Изпълняват го, макар и като съпътстващо явление, дори някои компютърни игри. И все пак това е универсалният критерий дали говорим за пълноценен език за програмиране. Този, който, съвсем накратко, може да изпълни списък с операции, които са в способностите на теоретичната машина на Тюринг (подробно обяснение ще намерите тук).

Именно такива езотерични езици ще търсим (с едно изключение). Не просто поредици от команди, а цялостни по Тюринг системи, които биха могли да създадат компютърно приложение…

Това съвсем не значи, че трябва да са сложни или с много възможности, както важи за „истинските“ им събратя в ежедневието. Това показва първият ни пример.

SmallTalk (от английски – „неангажиращ разговор“, но буквално „кратки приказки“) – така се казва един малък език с голяма история. Как може един език да е малък ли? Ето така, тук се е събрал на гърба на пощенска картичка:

През 70-те години трима инженери – Алън Кий, Дан Ингълс и Адел Голдбърг работят в лабораторията “Xerox PARC”. Смятат съществуващите по онова време програмни езици за ненужно усложнени, овъртолени, неудобни за учене. Така решават да създадат език, чийто пълен синтаксис се побира на салфетка.

Първоначалната идея е SmallTalk да се ползва от децата, които учат програмиране. Обаче се оказва толкова успешен, че през 1995 г. е вторият най-популярен обектно-ориентиран език след C++.

В началото на новото хилядолетие американските военни го използват за създаването на софтуер за военни симулации с повече от милион реда код. “JP Morgan” пишат на Smalltalk мащабната си система за анализиране на финансовия риск “Kapital”. Езикът се превръща в любим и за много други компании от финансовата сфера.

Smalltalk е все още тук и се смята, че има солидно бъдеще. Популярен е като подходящ избор за анализ на големи данни, за интернет на нещата и машинно самообучение. Просто най-неочаквано се е оказало, че понякога е достатъчно всичко да е… просто.

2. Патриотът програмист

Всички езици са на латиница, без английски е невъзможно да се учи програмиране… Ами, не е точно така (и не само защото днес можеш на български да помолиш ChatGPT да напише код). Езотеричните езици са доста разнообразни, макар, разбира се, в професионалната сфера, през последните няколко десетилетия английският да се наложи като лингва франка.

Има ли програмни езици на български? Ако на власт и у нас дойде патриотично управление, като нищо може да наложи решението държавният софтуер да се пише на български. За щастие, имаме решения. Ето един вариант: езикът „Лого“.

Да, името му го издава, той се използва основно за рисуване на изображения и е създаден през 80-те.

Можете да си го пишете в сивито, синтаксисът му е бърз за научаване. Основното му предназначение отново е да привлича към програмирането децата, които да рисуват по екрана, без да им се налага да знаят чужди езици. У нас през втората половина на 80-те се провеждат национални олимпиади по „Лого“, за да отсяват най-перспективните хлапета в информационните технологии.

Как изглежда кодът? Ще ви хареса. За да начертаете окръжност, трябва да напишете само:

повтори 360 (нп 1, нд 1)

край

В превод „нп“ ще рече „напред“, а „нд“ – „надясно“. По същия начин квадрат се чертае с:

повтори 4 (нп 10, нд 90)

край

3. Въздух… без налягане

В някои езици се спори колко да са отстъпите преди командата – два или четири, дали да се използва табулация или единично поле. В други, сред който най-популярен е Python, отстъпът по-скоро замества някои от скобите, за да подрежда йерархията от команди.

Има обаче и език…, който е просто и само празни пространства. Нищо повече. Очевидно защо, нарича се Whitespace и всичко в него се изчерпва с интервали и отстъпи.

Поради основната му характеристика… ще ни е малко трудно да ви го представим. И все пак не е невъзможно. Приемете, че S e единично поле, T – табулация:

S S S T S S T S S S

T

S S S S S T T S S T S T

T

Командите се отделят с нов ред с табулация, а това какво се изпълнява зависи от комбинацията на интервали и табулации.

4. Казано честно, всичко ми е ооокей

Технологиите и литературата не вървят ръка за ръка? Нищо подобно! Този език ще допадне на ценителите на фентъзито и Тери Пратчет. В Света на диска, те много добре знаят, всичко се случва върху гърбовете на четири слона, които пък се разхождат върху една огрооомна костенурка, Великата А’Туин.

В този свят има един магически университет, библиотекарят му е орангутан, който комуникира, като казва само „Окей“ с различна интонация.

Е, в нашия свят същият орангутан можеше да стане програмист благодарение на езика, вдъхновен от него и създаден от програмиста Дейвид Моран-Мар. Да, той уточнява: езикът е предвиден за употреба само от орангутани.

Оок – така се казва и има три команди:

Ook.

Ook!

Ook?

И… също е завършен език по Тюринг! Тоест, можете да правите с него почти всичко, което е позволено на всички днешни модерни езици за програмиране, а никой няма да ви пита дали наистина сте орангутан.

Оставяме ви за размисъл (и упражнение) програмата, която казва прословутото първоначално послание: Hello, world!

И докато сме в литературния свят, понякога нещата могат да са много по-драматични. Буквално – ако изберете да програмирате на Shakespeare. В него направо може да се каже, че светът е сцена и всички сме актьори.

Имената на шекспировите герои са променливи, а дали числените стойности са положителни или отрицателни зависи от комбинацията на двама от героите в дадена сцена.

Ако например Хамлет е с отрицателна стойност, можете да включите и друг герой, който да го обиди и по този начин да промени знака пред числото. Можете да добавите входни и изходни данни, като в първия случай накарате някого да слуша сърцето си, а в другия – да изкаже мнението си. Шантаво, колкото си искате! Ето толкова:

Ето, дори да не знаете английски, вече можете да се похвалите, че разбирате основното за езика на Shakespeare…

5. Шеф програмист

Както пише Дъглас Адамс, в третия етап от развитието си всяка висша цивилизация стига до въпроса „Къде ще вечеряме?“. Е, програмистите отдавна са на това ниво, както личи от следващия ни гост. Chef е създаден още преди модата на телевизионните готварски риалитита и работата му е да помага в готвенето. Ето най-стандартната команда „Здравей, свят!“, на този език:

Доста многословно, нали?

Но пък забавно, съставките са променливите, които се дефинират, а самата рецепта е функцията по отпечатване. Различните групи продукти са и типове променливи, които си взаимодействат при изпълнението/готвенето.

Идеята на езика? Да покаже на хората, които нямат техническо мислене, а са свикнали повече с рецептите на Гордън Рамзи или Пенка Чолчева, че програмирането е забавно.

Командата „Готово е за сервиране!“ изпълнява функцията.

6. #Нямампроизнасяне

Не ви съветвам да опитвате да произнесете името на езика CLWNPA. На български? Дадено! „Сиелдабълюенпией“.

Какво обаче има да ни каже този акроним? Compiler Language With No Pronounceable Acronym, „компилиран език с непроизносим акроним“. Създаден е през далечната 1972-а и въпреки че името му е толкова колоритно, става популярен с доста по-скучното название INTERCAL.

Още нещо, с което ще го запомните. Това е доста учтив език. Вместо да се занимава с това да казва, че нещо е функция, той учтиво моли компютъра да създаде такава:

PLEASE DO ,10 <- #1

PLEASE DO ,10SUB#1 <- #176

PLEASE DO ,11 <- #30

PLEASE DO ,11SUB#1 <- #76

DO ,11SUB#2 <- #190

(По-дълъг пример ще намерите тук.)

„Моля те, компютре“ и после следва побитова информация за това, което трябва да се направи. Сякаш още в добрата стара 72-а някой е подозирал, че днес ще сме толкова зависими от компютрите и ще трябва да сме учтиви с тях (за да не дойде василискът на Роко).

Разбира се, „непроизносимият“ идва от съвсем различни времена, когато масово използваните езици далеч не са като днешните. Кодът, предназначен за компютри, изглежда доста повече като такъв. Съответно не е особено четим и разбираем, така че да улеснява разработчиците.

За какво ли служи командата “PLEASE“? Ако не сте достатъчно вежливи да я използвате, компилаторът работи под особен, значително по-бавен и прецизен режим. Ако пък я слагате на всеки ред, отново налага ограничения.

Този език понякога просто „гърми“ с грешка E774 или… „СЛУЧАЕН_БЪГ_НА_КОМПИЛАТОРА“. Дори според официалната документация това се случва напълно случайно. Мислите, че този език е шега? Може, но пък отговаря на всички класификации за цялостност по Тюринг. Трябва само да сте достатъчно смели (и учтиви), за да изберете точно него.

7. Ток и жица

След литературата е време да надникнем в останалите изкуства. Музиката например често влиза в арсенала на програмистите – достатъчно е да споменем примера за джаза и различните версии на платформата WordPress.

Така стигаме до езика за програмиране Rockstar.

Искате да сте рокзвезда, но сте обикновен програмист? Няма проблем! Този език служи едновременно и за писане на текстове на песни. Да, тук няма толкова вежливост като при предишния ни герой или драматизъм, като при Шекспир, просто ток и жица:

Създателите изрично обясняват, че оставянето на коментари в кода е силно нежелателно, всеки трябва да намери своя смисъл в рок поезията. Вие ще намерите ли смисъл в написаното по-горе?

8. Като на картинка

Стигаме до универсалния свят на изображенията. Тук обръщаме традиционната схема, която през последните години ни наложиха Midjourney и събратята му – човекът рисува, а компютърът се опитва да разбере какво трябва да направи. Този език се нарича Piet.

Създателят му Дейвид Морган-Мар използва като входни данни битови картини, които на пръв поглед приличат на случайни мацаници… или на модерно изкуство, преценете сами:

Изпълнението на кода се прави точка по точка, все едно показалецът се движи по самата картина. Използват се 20 различни цвята, всеки от които е конкретна команда. Добавя се и различна яркост за съответните операции. Белите позиции не извършват операции, а черните за знак изпълнението на кода да спре. Езикът е кръстен на холандския модернист Питер (на английски Piet) Мондриан, а ако се чудите защо… ето една от най-известните картини на майстора:

9. Мейк програминг грейт агейн

След като разбрахме на какви езици програмират музикантите, художниците и орангутаните, навлизаме в политиката, особено актуална в сегашната година на избори и политически вълнения.

След като се поуспокоихме, че алгоритмите няма да ни вземат (изцяло и поне засега) програмирането като човешка дейност е време… да направим програмирането велико отново!

TrumpScript (ако се абстрахираме от политическите му послания) не претендира да има общо дори с изискванията на Тюринг, но пък е забавен.

При него няма числа с плаваща запетая, а само цели, защото „Америка никога не прави нищо наполовина“. Всички числа трябва да са по-големи от 1 млн., защото малките са несъществени. Не са разрешени външни библиотеки, защото целият код трябва да е домашно американски. Вместо обичайните термини True (вярно) и False (невярно) се използват любимите на кандидат-президента fact (факт) и lie (лъжа).

Ще го пребъде ли езикът… предстои да разберем след 5 ноември

10. Ум патки пасе

Пропуснахме любопитни кандидати за този списък като ReMorse, използващ точки и тирета в духа на добре познатия от миналото морзов код; Taxi, при който кодът прилича на пътна карта (без непременно да е пълен с житейските напътствия, с които у нас свързваме тази професия) или ArnoldC, използващ само едносрични реплики от филми с Арнолд Шварценегер.

Целенасочено за накрая (с идеята, че вече сме изгубили детската аудитория) остана езикът със звучното название Brainf*ck, което няма да превеждам, но метафорично се отнася за умствена гимнастика.

Той е целенасочено труден, създаден така, че всяка елементарна задача да се превърне в предизвикателство за програмиста. Ежегодно се организират състезания, според почитателите му научиш ли се да пишеш код на него, след това ще си факир във всеки друг познат програмен език.

И всичко това… със само 8 команди, които отново са достатъчни, за да го направят цялостен по Тюринг. През 1993 г. Урбан Мюлер го разработва, докато следва физика, постепенно създанието заживява свой живот и си извоюва култов статус. За прословутото „Здравей, свят!“ е достатъчно да напишете:

++++++++++[>+++++++>++++++++++>+++>+<<<<-]>++.>+.+++++++..+++.>++.
<<+++++++++++++++.>.+++.——.——–.>+.>.

И така, какъв език за програмиране ще изберем днес, може би дори не е толкова важно. Колкото това имаме ли да кажем нещо смислено онлайн…

Братовчеди ли са Java и JavaScript и ако нямат нищо общо… защо носят толкова подобни имена? Защо в название и символ на Apple се превръща толкова експлоатиран символ като ябълката? Какво ли е… Adobe? А Google? Има ли Lenovo общо с Ленин?

„Туй, което зовем ний „роза“, ще ухае сладко под всяко друго име“, казва Жулиета, цитирана от Шекспир. А туй, което зовем Apple или Amazon, щеше ли да ухае сладко под друго име?

Можем само да гадаем. Но зад названията на най-големите в онлайн света понякога се крият забавни истории. В следващите редове ще минем набързо през някои от най-поучителните и неочакваните.

В името на прозата

„За една чест и за едно красно име“ живее човекът според Рачко Пръдлето, героя на Иван Вазов. Сигурно скоро не сте си спомняли за Рачко (не Рачков) и неговото „красно име“, но със сигурност често споменавате имената, за историята на които ще поговорим на следващите редове.

Азбуката ни започва с една сравнително популярна история, тази за името на Apple. Дълго време създателите на фирмата се чудят какво да е то, докато в един момент, както разказва Стив Возняк, Стив Джобс се завръща от пътуване до комуна в Орегон, която се грижела за ябълкова градина. Така и не се сетили за нещо по-добро, а в своята автобиография Джобс пише, че името му харесало, защото е „забавно, одухотворено и не плаши“.

Да, оттогава не е уплашило доста милиони потребители, а напротив. И докато още сме на буквичката „А“, нека споменем готината логика зад името на Adobe. Компанията, която се грижи за Photoshop, Illustrator и много други дизайнерски и общочовешки софтуерни решения, е кръстена от нейния съосновател Джон Уорнък на малкото изворче със същото име, което блика недалеч от дома му – Адоби Крийк.

Именувам се

Да, очевидно често имената идват просто защото трябва да звучат добре, без излишни натоварвания и някакви негативни асоциации. А хрумките изникват изпод дърво и камък.

Или пък срещу заплащане. Компанията Research In Motion през 2001 г. наема консултантска фирма, за да предложи достатъчно добро название за новата услуга, която планират да предложат, за малка машинка, чрез която могат да се изпращат толкова модерните по онова време имейли.

На въпросните консултанти малките клавишчета на апаратчето им се сторили досущ като зрънцата на горски плод. Например къпинки. И така, по свежа и точна асоциация, се „родили“ телефоните BlackBerry. Скоро и самата компания поръчител, която много харесала името, се прекръстила по същия начин.

Понякога търсенето на име е доста трудно. Чудили ли сте се що за оракул е Oracle? Тримата създатели на проекта казват, че не могат да си признаят точната етимология, защото става дума за проект, по който точно преди да създадат фирмата, са работили за ЦРУ.

Кръщене

А може да е толкова просто… ChatGPT се превърна в суперзвезда въпреки очевидно не особено маркетинговото съкращение, което говори нещо на малцина. Или пък OpenAI, които, може да питате Илон Мъск, отдавна не са никак “open“.

Продължаваме нататък, за да не се забъркваме в щекотливи направления. Някои имена са си направо шантави по идея, например Twitter. Както разказва създателят Джак Дорси, компанията е търсела име, което по някакъв начин звуково напомня за самата услуга, която се предоставя. „Ами, когато получите съобщение, телефонът ви не казва „бъззз“, нито „джит“, „дзвъннн“, на нас ни звучеше точно подобно на „туит““.

Много е забавно да си представим предприемачите, седнали да „бъзкат“, „джиткат“ и „туиткат“, докато нацелят най-доброто звукоподражателно решение.

Оттам и Twitter, като мрежата, която споделя „туитове“… които така и не станаха „хиксове“, след като Мъск приложи маркетинговия си гений с новото име на платформата – Х. (Или пък с Tesla – да, може да ни убеждава, че е преклонение пред сръбския гений, но, гледайки някои идеи в моделите, като нищо ще да има връзка и популярният у нас мултифункционален инструмент.)

Подобна е историята на TikTok… Нещо „тиктока“ там, на „езиковедски“ го наричат „ономатопея“ – звукоподражателна дума, в случая от известието за нов кратък клип от любим инфлуенсър.

Pixar кръщава фирмата си за анимационни филми Стив Джобс по испанската дума за „правя картини“.

От Google по-голямо няма!

Google, може би го знаете, идва просто, за да заяви огромни възможности. Гугол е най-голямото число, което аритметиката в момента дарява със собствено име.

Ами Amazon? Твърди се, че в началото Джеф Безос държал да се казва Cadabra (на галено от „абракадабра“), но после решил, че задължително името трябва да започва с първата буква в азбуката, така че винаги да излиза на първо място при каквото и да било търсене. А после дошла и тази дума, свързана с името на река Амазонка (Безос казва, че го вдъхновява, защото е различна, екзотична и най-голямата в света). И, разбира се, с “amazing“, „Много яко!“.

Nintendo пък си е класическо японско решение – първата сричка означава „доверен“, а останалите – „рай“. Тогава, играейки, попадаме в „доверения рай“?

Може вече да има не толкова много телевизори, но YouTube е… „твой телевизор“. Защо е така и как най-голямата платформа за видео трябваше да е сайт за запознанства – четете тук.

Записано в дневника

Какво е пък това Skype и има ли връзка с небесата? Да, определено, първо го наричали Skyper заради това, което предлага – “Sky peer to peer“, „небето от потребител до потребител“. Метафора, търсеща да каже, че без сървър по средата между потребители вече е възможна комуникация, която да излети в облаците.

Viber не идва от вибрирането на телефона, а от идеята, че когато двама души си говорят, те трептят на еднаква честота. Whatsapp, разбира се, е заигравка между разговорното „как си“ на английски и съкращението за апликация.

Докато сме на начините за комуникация… Telegram май е доста очевидно – Павел Дуров ни връща във времената, когато диктувахме съобщения по пощата, които да пристигнат до приятелите ни в съседния град… Любопитно е, че оттам идва и Instagram – „моментна телеграма“. Колко ли от хората, които ги ползват днес, изобщо са виждали телеграма?

С Facebook също е доста скучно, на български бихме го нарекли „лицекнига“. Всъщност, Марк Зукърбърг кръщава така проекта си, с който иска да се свърже със състудентите, по думата, която се ползва за училищните дневници в „Харвард“ и други реномирани университети. Все пак е симпатично, че запазва названието, след като малкото му проектче се превръща в меганачинание, погълнало целия свят.

Така е и с WordPress. Създателят Мат Муленвег търси нещо достатъчно запомнящо се и разбираемо, нищо повече (и все пак предостатъчно – четете тук).

Именник на българските ханове

На български никак не звучи добре комбинацията от двете съставни думи в названието на Microsoft, със сигурност сте чували вицове в тази връзка, свързани с евентуалните физически характеристики на Бил Гейтс. Всъщност името е предложено от Пол Алън и идва от… „микропроцесор“ и „софтуер“. Другите тълкувания оставаме не вас.

Подобно скучна е логиката и при Intel – „интегрирана електроника“.

Ами Lenovo? Дали идва от Ленин, или от „леност“? Не точно, етимологията води към “legend“. През 2002 г. тази дума хрумва на шефа на проекта Ян Янкин, който дори започва да я ползва активно. Обаче скоро вижда, че вече има доста начинания със същото название. Затова решава да комбинира началото – “le“ от „легенда“ с “novo”, което на латински значи същото, което и на български. 32 милиона долара отнемат маркетинговите действия за прехода от Legend към Lenovo.

Има име

Sony също идва от латинска дума, “sonus“ – „звук“. Удобно за произнасяне от хората от различни култури.

След както “novo” е същото като „ново“, значи и Sega идва от „сега“? Никак даже, то е съкращение от “Service Games of Japan”.

Доста забавна е историята как Linux носи името на доста скромния си създател Линус Торвалдс. И другото му „отроче“ – git, има поучително название, но повече за техния произход можете да намерите тук.

eBay – създаден от Пиер Омидяр, популярният онлайн магазин, започнал по-скоро като аукцион, приема името на консултантската компания, управлявана от неговия създател. Тя се казвала Echo Bay, но, уви станало ясно, че домейнът със същото име е зает и трябвало да се измисли нещо по-различно. Омидяр решила просто да го съкрати.

Ами конкуренцията – дали Alibaba непременно си върви с 40-те разбойници? Джак Ма си седял в кафене в Сан Франциско, когато му хрумнало, че това е доста популярно име и решил да провери. Попитал сервитьорката за какво се сеща, а тя отвърнала: „Сезам, отвори се!“. Така стигнал до извода, че това е едно от малкото имена, познати по целия свят, между различните култури. (Като стана дума, това май звучи и като… Shazam, отвори се, нали?)

Яхууу!

Понякога е направо банално. Форумът за въпроси и отговори Quora идва от… questions & answers – въпроси и отговори. Световният гигант в мрежовото оборудване Cisco, както си личи отдалеч, носи името на Сан Франциско, града, от който произхожда.

Yahoo! звучи като ентусиазиран призив и точно това представлява. Създателите на някогашния конкурент на Google като световна търсачка се оглеждали за призив, който да звучи шумно, необуздано, грубо.

Ксерокс на български е нещо повече от марка, направо е име на уред, който копира страници. А названието на истинския Xerox идва от технологията „ксерография“, което пък произлиза от гръцките думи за „сухо“ и „пиша“.

Тази секция е за полиглоти. Samsung на корейски ще рече „три звезди“. Nokia дължи името си на финландската река Нокианвирта. Wikipedia комбинира универсалното „енциклопедия“ с хавайската дума за бързина, а историята определено е интересна.

Преди да се разделим, е време за още една интересна група имена – тази на езиците за програмиране.

Оно мастика

Първо отмятаме най-честия случай – езиците, приютили в имената си съкращения. Тук попадат някои от най-характерните решения от миналото, когато като че ли не са си падали толкова по маркетинга и на първо място е стояла задачата името да обяснява езика. BASIC е съкратено от Beginner’s All-purpose Symbolic Instruction Code. Грубо казано – „символичен код с инструкции за начинаещи с множество приложения“. Друг революционен език – COBOL, е абревиатура от COmmon Business Oriented Language – „генерален, бизнесориентиран език“.

FORTRAN произлиза от FORmula TRANslator – „преводач на формули“, а LISP е чисто и просто… LISt Processor – „процесор за списъци“.

Нашумелият през последните години Go просто носи първите букви от името на създателя си – Google. Доста нетипична като за компанията липса на въображение…

В по-ново време сред най-използвани езици, „кръстени“ на съкращения, са SQL – Structured Query Language, „структуриран език за заявки“ и PHP. За него можете да попаднете на информацията, че съкращението идва от Personal Home Page – „лична страница“, но по-скоро става дума за Hypertext Preprocessor – „препроцесор за хипертекстове“.

На дядо си Мъдьо

Немалко са езиците, които получават названието си в чест на личност. Най-популярният пример е Ada, наречен на Ада Лъвлейс. Дъщерята на лорд Байрон е една от пионерките на компютърните науки, далеч преди да съществуват изобщо компютрите. Езици са кръщавани на Ойлер, Тюринг и други математици и програмисти. А и не само – други носят имената на личности като Моцарт, Окам, Айфел, дори Оруел.

Сред по-популярните са революционният за 70-те години Pascal, наречен в памет на френския математик Блез Паскал и Haskell, носещ името на един от пионерите на програмирането – Хаскел Къри.

От света на митологията и литературата пък идват Delphi, Oberon, Oz, Alice.

Ти ли С?

Днешните най-популярни езици за програмиране имат общ прародител – С. После някои от неговите наследници запазват буквичката и я надграждат, за да се усети разликата (C++, C# или Objective-C). Има дори език C–.

Откъде обаче идва самото име на толкова важния за компютрите днес С? Малко е банално. Просто създателите му го смятат за наследник на системен език на име B. Който пък е опростена версия на езика BCPL, на който дължи името си… Както виждате, тук езиците за програмиране са в доста сложна роднинска връзка, която определено може да съперничи на сценария на латиносериал.

А ако продължим с наследствените названия, си струва да отбележим и Ruby – „рубин“, който просто е инспириран от Perl – „перла“. Само че при прародителя има и една „изядена“ буква, за да звучи по-свежо…

Питон не пита

Програмистите са малко банални наистина, ще си кажете след примерите от горните редове. За финал оставих няколко примери, които да покажат обратното – къде умелото, къде не, чувство за хумор при създателите на програмни езици.

Чудите се какъв е този питон зад името на най-популярния език, свързан с разработването на изкуствен интелект – Python? Всъщност не е питон, а наистина „пайтън“. „Монти Пайтън“ – създателите на езика са били фенове на британските комедии.

Вече е ставало дума за JavaScript, който в последния момент получава това име заради изцяло маркетингови цели. Така че да може да се качи на раменете на славата на своя „полуадаш“ – Java. При това доста нахално, тъй като става дума за проект на съвсем различни създатели, които очевидно просто не са били особено внимателни при защитата на авторските си права.

Java от Ява

А гледайки назад във веригата… какво е Java? Първо езикът трябвало да се казва Oak – „дъб“. Но на създателите нещо им „стържело“ (и по-добре, на български не звучи симпатично, ще се съгласите). Затова седнали и побъбрили за име, което да им звучи готино, без непременно да носи някакъв дълбок смисъл. Така езикът станал Green – „зелен“. Това пък решили, че е много семпло.

Така се спрели на Java. Програмистите пийват доста кафе, нали знаете? Това с пълна сила важало и за този екип, който пък предпочитал напитката от сорта Ява, кръстен на индонезийския остров. Останалото е история (и безплатна реклама на този сорт кафе и на Индонезия като туристическа дестинация).

И така, минахме през доста истории… Които показват, че името може да няма значение, но може и да проправи пътя на едно начинание. Пропуснах ли нещо важно? Коя от историите ви се стори най-интересна? Ще се радвам на всякакви интересни мнения…

Открито е невероятно мощно явление, създаващо ново вещество! Не само че лекува дори нелечимите случаи на рак, но ще отвори очите на науката в толкова много посоки. Например… да освети тъмната нощ!

Мария Кюри открива радиоактивността, получава цели две Нобелови награди и проправя пътя на бъдещето.

Тя отваря вратите на една нова технология, която се оказва неочаквано успешна… До момента, когато става ясно, че силно сме подценявали опасностите от нея. Това ще струва живота на хиляди хора, които просто са търсели препитание.

Дали познаваме достатъчно технологиите, на които се доверяваме? Може ли и прословутият изкуствен интелект или пък някое от другите днес модерни направления да се окаже по-опасно, отколкото изглежда на пръв поглед?

Най-важното е да се замисляме, да обмисляме, да обсъждаме. Да си разказваме.

Истории като тази на радиевите момичета си струва да се четат по-често. За това са историите – да ни карат да подлагаме на съмнение, да имаме едно наум. Уви, не всичко, което блести, е злато…

Изгори, за да светиш

„Моят красив радий“ го нарича Мария Кюри, до днес тя остава един от най-тачените и знаменити учени, довели на раменете си прогреса. Много време ще мине, преди човечеството да разбере целия ужас, на който е способно откритието ѝ – това ще стане с пълна сила чак след атомните бомби, пуснати над Хирошима и Нагасаки.

Но много по-рано, в началото на миналото столетие това нейно изобретение е навсякъде. Първите си експерименти семейство Кюри прави с полоний – при него започва ядрена реакция, която обаче спира след около ден. После идва ред на урания… докато е намерено идеалното ново вещество. Радият, и по-конкретно неговият изотоп 226, има период на полуразпад от 1600 години! Колко много приложения може да има това!

Само за две години е открита силата на неговото лъчение да лекува онкологични заболявания. Резултатите понякога са чудодейни на фона на познатите преди това и радият се превръща в суперзвезда. Появяват се бутилки с радиева вода, бонбони, подмладяващи кремове за лице…

Много бързо на мода идва и още едно, макар и битовото негово приложение – часовниците, светещи в тъмното се превръщат в любим аксесоар! Ако тогава имаше Instagram, можете да сте сигурни, че щяха да са основна част от фийда. По онова време звучи като магия… и си е магия, защото върху циферблатите се полага иновативна боя на основата на откритието на семейство Кюри.

Сместа свети благодарение на каскада от химични взаимодействия: радиевите соли се смесват с цинково съединение и в резултат частиците, излъчвани от радия, карат атомите на цинка да вибрират, което създава искрици трептяща светлина, почти неразличима през деня, но ясно видима нощем.

Светещите часовници „ъндарк“(„нетъмен“) стават особено популярни след избухването на Първата световна война. В окопите войниците имат нужда от сигурна информация за часа, без да има нужда от фенерче, което би привлякло мерниците на отсрещните снайперисти. Производството на светещи часовници се превръща в свръхпечеливша индустрия.

Просветление

Този прогрес си има конкретно лице – Американската радиева корпорация (U.S. Radium Corporation), която притежава мини в Колорадо и Юта, първа предусеща огромните възможности на тази технология. Именно тя създава боята „ъндарк“ и изгражда няколко специализирани фабрики, в които се произвеждат новите часовници. Най-голямата – в Ориндж, Ню Джърси, бързо се превръща в мотор за местната икономика.

Така започва историята на „радиевите момичета“. За да боядисват циферблатите за наети стотици млади жени. Работата е лесна, като за времето си, приятна, бързо се превръща в приключение. Нещо повече, момичетата от бедните местни семейства не само получават добри пари, но имат късмета да работят и с най-нашумялата и най-здравословна технология.

За да нанасят бързо и ефективно боята, разработват специална техника – след всяко оцветяване облизват четките, за да им придадат остра форма, така могат да оцветяват прецизно дребните цифри и линии на часовника.

От всяка работничка се очаква да боядиса по 250 циферблата дневно, работейки пет дни и половина седмично. Плаща им се по цент и половина на часовник, което прави седмична заплата от 20 долара – отлично възнаграждение за работа, която не изисква особено образование. Работничките получават 3 пъти повече, отколкото роднините им, трудещи се в съседни фабрики.

Покрай всичко това забелязват още един страхотен страничен ефект – по този начин и самите те… започват да светят. Мажат от боята по лицата си (та нали това е най-здравословният крем!), докато скоро няколкостотин момичета могат да бъдат забелязвани и в най-тъмната нощ заради луминисциращите им тела…

Започват да ги наричат „призрачните момичета“, което пък им носи доста романтична слава и ги прави търсена и приятна компания за танци в събота вечер…

Раят зад другия ъгъл

Те не само работят с най-здравословното вещество, но и с най-скъпото по това време – един грам струва $2,2 млн. в днешни пари.

„Радият ще удължи човешкия живот до 100 години“, гласи заглавие на The New York Herald от 1921 г.

Вв едно от продълженията на „Вълшебникът от Оз“ Лиман Франк Баум включва героя Хорнърс, които добиват радий, така че хората да облицоват стените на домовете си с него, като им придават красива, мека светлина. „Той е и лекарство, никой никога не може да се разболее, ако живее близо до радий“, обяснява Форнърс.

Как момичетата да предполагат, че нещо не е наред? По това време не се казва и дума за възможна опасност. През 1921 г., на върха на славата си, Мария Кюри обикаля САЩ, за да събира пари за следващи изследвания. Посрещнат я огромни тълпи, пред които тя говори за ползите от радиоактивността. Кулминацията е вечер, когато тя вади от джоба на полата си флакона с радиоактивен изотоп и започва да пръска във въздуха, за да показва меката, ефирна, синьо-зелена светлина…

Днес, разбира се, ни е лесно да се учудваме на доверчивостта на радиевите момичета. Уви, не винаги опасностите се виждат навреме. Дори Опенхаймер, работейки по проекта за ядрена бомба, не знае точно какво ще получи в резултат. Да не говорим за поучителната история на Томас Миджли, който налага по света не едно, а цели две масово смъртоносни изобретения – оловния бензин и фреона, десетилетия преди да стане ясно колко опасни са всъщност.

Раят за радиевите момичета бързо се превръща в ад. Само след две години масово започват да развиват тежки болести, постепенно зачестяват смъртните случаи. „Нищо подобно!“ – уверяват работодателите им от Радиевата корпорация, това са съвпадения, починалите са били болни от сифилис…

В края на тунела

Фабриката продължава да работи, четките да се потопяват в „ъндарк“ и да нанасят прогресивния си филм върху часовниците. Докато стрелките тиктакат с дните живот, които остават на повечето момичета. Почти всички на възраст между 18 и 22 г.

През 1924 г. 9 от момичетата са мъртви, останалите усещат все по-упорита слабост, дължаща се на напредващата анемия, зъбите им започват да падат.

Мениджърите на корпорацията решават, че е време да предприемат мерки и наемат екип учени от Харвард, който да проучат какъв е проблемът. В резултатите те описват, че цялата фабрика е покрита с радиев прах, че момичетата буквално светят в тъмното. Но и че се е появила някаква непозната, мистериозна болест, която води след себе си редица усложнения. Учените не отбелязват, че между двете явления може да има някаква връзка – все още радиоактивните технологии имат толкова безупречна репутация.

Въпреки това докладът не се харесва на корпорацията, която принуждава авторите да махнат цялата информация, свързана с радия, от финалния доклад.

Същата година се включва и втори екип учени, който прави много по-подробни и задълбочени изследвания, вдигайки сериозен шум около появилата се болест. Това привлича вниманието на местния здравен инспектор Харисън Мартланд и именно от неговото разследване се стига до неминуемата истина – използваната технология е смъртоносна, а всички радиеви момичета са обречени.

Толкоз просто и логично

Радиация. Това е, което кара цифрите на часовниците да светят, то е и заради което неумолимо тиктакат часовниците с оставащите дни на стотици доверчиви момичета. Които се оказват значително по-засегнати от всички останали във фабриките именно заради практиката да близват четките. Така радиевото съединение попада в тялото им, постепенно се натрупва в костите, във всички вътрешни органи и започва разрушителното си дело.

Разбира се, не и според Радиевата корпорация, която обвинява здравния инспектор в тенденциозни данни, изфабрикувани, за да застрашат репутацията ѝ.

И макар всичко да е очевидно, ще минат години, преди истината да излезе наяве. А за това ще допринесе смелостта на 5 „радиеви момичета“, които решават да съдят корпорацията за смъртоносните си увреждания. Две години не се намира адвокат, който да защитава правата им – толкова са силни позициите на Радиевата корпорация. После още две години минават, докато бъде насрочено първото заседание по делото. През това време умират още 13 момичета.

В съдебната зала ищците нямат сили дори да вдигнат ръка, за да се закълнат. Докато корпорацията отлага ли, отлага процеса под всякакъв претекст, явно очаквайки това да реши проблема ѝ по естествен път…

16-ата документирана жертва е д-р Сабин фон Сококи, изобретателят, който е разработил „нетъмната“ боя.

Широко затворени очи

Разследването на Мартланд натежава с неопровержимите си изводи, които той публикува през 1925 г. в престижно научно списание. Делото приключва през 1928 г., след като е направена аутопсия на едно от момичетата – Амелия Маджия, отишла си само на 25 след 4 години работа във фабриката.

Малко преди смъртта си тя рязко започнала да губи тегло, силно я болели ставите, оплаквала се на лекаря си, че се движи трудно и се чувства като старица. После, вадейки ѝ зъб, зъболекарят ѝ с ужас видял, че в клещите му остава и огромно парче от челюстта. Следва тежка анемия, постоянни кръвоизливи. Страданието ѝ не е дълго, а в смъртния акт записано, че си е отишла от обострена стомашна язва.

Изровените ѝ кости обаче буквално… светят. Оставят за секунди бели петна и на фотографска лента, а с още малко допълнителни изследвания Мартланд доказва, че става дума за радиоактивност.

Самият Мартланд е шокиран от резултатите, няма как да допусне колко смъртоносна би могла да е толкова популярна за времето си технология. Става ясно, че в заводите е имало около 4000 работници, не се знае колко от тях са работили с четките, но 112 са официално документираните ранни смърти в резултат от радиацията.

Процесът приключва с присъдата Радиевата корпорация да изплати по 10 000$ на петте момичета, солидна сума за времето си, както и да покрие разходите им за лечение. Те, уви, не могат да се порадват на обезщетението, след проточилия се процес са на предела на силите си и си отиват една след друга в рамките на 3 години.

Тема за размисъл

Радиоактивността ще отнеме живота и на самата Мария Кюри през 1834 г.

Няма хепиенд, понякога е така. И все пак, изследванията на Хартланд и шумът покрай процеса помагат за това да се сложи край на ужасяващия „ъндарк“ и останалите прибързани опити да се приписват свръхестествени качества на новооткритото явление. Данните от тях се използват и през следващите десетилетия, за да се установят практики за безопасност при проекта „Манхатън“, а и при всички следващи разработки, свързани с ядрените технологии. На „радиевите момичета“ са посветени книги, филми.

„Не ме е грижа за себе си“ – казва след процеса Грейс Флайър, една от жените, решили да не се предават. „Мисля за стотиците момичета, на които това може би ще послужи като пример“.

Според специалистите почти всичко, което знаем за радиацията в човешкото тяло, дължим на изследванията, които са правени през следващите години на страдащите жени.

След процеса американското правителство е притиснато да създаде специална администрация, която да се грижи за приемливите условия на труд.

Защо си струва да не забравяме подобни ужасяващи истории? Хората сме единственият вид, който може два пъти да се опари на един и същи огън.

В суматохата на технологичния бум, усилен и от скоростта на ежедневието, често подценяваме рисковете от всяко нововъведение. Независимо дали е радият, социалните мрежи, изкуственият интелект. А всичко това се усилва от бруталната икономическа логика, в която онлайн гигантите са по-силни от държавите, а техните лидери трябва да вземат решения, от които зависи бъдещето на всички ни.

Дали не трябва да си говорим повече за това?

46-годишният Браян Джонсън вече е похарчил над $4 милиона, така че тялото му да заработи като на 18-годишен. Твърди, че му се получава. Влага всички сили, стига дотам да си влива кръвна плазма от собствения си син. Смята, че е най-изследваното човешко същество, живяло някога, че експериментът му ще промени живота на всеки, който иска да живее дълго.

Тоест, на всеки.

Мечта или утопия? Безобразно пилеене на пари или идея, която може да промени еволюцията ни? Гениалност или чиста лудост?

„Кой иска да живее вечно?“, питаше пеейки Фреди Меркюри, прeди да си отиде от СПИН – болест, която днес познаваме и лекуваме доста по-успешно, отколкото в онези времена.

А кой ли не иска? Въпросът е обаче какво правим по въпроса и впечатляващ пример в тази посока е Браян Джонсън. Мултимилионер, успешен предприемач, той се посвещава на прелюбопитен експеримент, чиято цел е да удължи драстично живота на хората. При това, имайки за опитно зайче себе си.

Не умирай!

Това гласи девизът на Браян. Хубаво, ама задачата никак не е лесна, може да го потвърди всеки, когото попитате и е роден преди повече от 130 години. Ето го пред нас, със сигурност няма да му дадете 46 години, най-много 45,5. Шегувам се, безспорно е младолик.

Както сполучливо отбелязва в репортажа си в „Тайм“ журналистката Шарлот Алтер, тялото му изглежда като на 18, а лицето… като на някого, който е дал $4 млн., за да изглежда на 18. Според неговите данни по почти всички физиологични показатели той отговаря на тази възраст, а по други е в 1% най-здрави 18-годишни.

Нали времето е най-ценното, единственият ресурс, който няма как да си върнем? Не е социален конструкт като парите, а чиста обективност. Дали е луд този, който използва милионите си, за да трупа нови милиони… или другият, който се опитва да си спечели време?!

При това толкова методично и осъзнато. Да, може би отвъд здравия разум, но „целта оправдава средствата“. Приписват тази мъдрост на добрия стар Игнаций Лойола, който по фанатизма си напомня на Браян. Само че най-вероятно не я знаете в пълния ѝ вариант: „Ако целта е спасението на душата, то целта оправдава средствата“.

Животът на Браян

Спасение на душата? За нея Браян няма време, неговата обсесия е тялото. То всяка секунда е проследявано по всички възможни начини. С риск да ужася феновете на хомеопатията, приема средно по 111 хапчета на ден.

Някои от решенията му звучат крайно екзотично. Носи бейзболна шапка, която излъчва здравословна червена светлина към скалпа му, всяка нощ спи с малко устройство, вързано към пениса, всеки ден дава за изследване проби от изпражненията си…

Но наистина, за какво са ни всички пари, всички следващи технологични стъпки, ако още сме оковани в онази максимална продължителност на живота, която е толкова далеч дори от описаните в Библията показатели? Или пък средната продължителност – ковид пандемията я срина дори у нас, където и без това е ужасяващо ниска.

Според Браян всяко действие, което ускорява стареенето – от това да спиш по-малко от 8 часа до хапването на бисквитки късно вечер, е „акт на насилие“.

Пуста младост, мале

Blueprint – „чернова“, се нарича проектът, организиран от милиардера, в който самият той е главният герой. През цялото време състоянието му се следи от скъпоплатни лекари. Всички важни жизнени показатели се наблюдават свръхпрецизно. Докато друг екип учени има грижата да следи най-актуалните публикации, за да не изпусне някое дребно откритие, което би било способно да добави някоя и друга минута.

Щеше да е удобно животът да е уравнение и да си правиш сметката. Ако решиш да добавиш пушене, минус 3 години, пиене – минус 2, следене на българската политика – минус 12… Да, падахме си в медиите преди години по такива удобни обяснения, обаче те не работят, поне не толкова директно. И все пак, всеки ден ни се налагат подобни решения, които, уви, дори ChatGPT не може да вкара в точна математика.

Много други милиардери – от Безос до Сам Алтман, дават сериозни средства в тази посока. А и български учени са насочили погледите си към изследвания за дълголетието. Защо тогава опитът на Браян е отразяван и от медиите, и от аудиторията като нещо ексцентрично?
Целта е проста. Органите в тялото да работят както при 18-годишен, засега при Браян а в перспектива – за всички. Безкрайно дълго. За момента Blueprint оценява костната система на шефа си като за 30-годишен, сърцето – като за 37. Според Джонсън това вече е голям пробив – че една ясна система, която ти помага да вземаш правилните решения много по-добре, отколкото да го правиш интуитивно. Казва ти колко дълго да спиш и ти се съобразяваш. Казва кое обедно блюдо е най-здравословно и толкова… фитнес треньор, само че и житейски.

Рано пиле рано блее

Обикновено става преди 5 ч сутринта… да се чуди човек как му се живее дълго.

Спалнята му е като на светогорски аскет – няма снимки, книги, телевизор, няма го зарядното за телефона, когато той е вътре, няма го дори самия телефон! Тук само спи и това според него е основен фактор за обръщането на часовника. Вътре са само лазерният генератор, който подмладява кожата му и въпросното устройство, което следи нощната ерекция. Защото според екипа от учени, именно продължителността ѝ е точен показател за моментното здравословно състояние. Към момента Браян се радва на средно 2 часа и 12 минути, целта му са средните показатели за 18-годишен – 3,5 часа. Малко ще стане неудобно в българските поликлиники, ако въведат точно този диагностичен метод.

След като стане, милионерът мери теглото, индекса на телесната маса, нивото на хидратация и телесните мазнини. Кога точно дава другата проба, която споменахме, не разказва. После застава пред специална лампа, която имитира слънчевата светлина, за да зададе ритъм на организма. Набързо мери температурата на вътрешното си ухо, после идва моментът за няколко десетки хапчета хранителни добавки. Крем срещу бръчки, маска… и само за час е готов, за много дами преди официална вечеря това даже би било бързо.

46 години не стигат

В 6 е свеж като краставичка (но с по-гладка кожа) и готов за работа. Тоест – следващата порция измервания и хапчета. Със сигурност за свежестта му помага и зловещото зеленикакво смути „Зелен гигант“ с тайни, патентовани съставки – естествено, не може и да става дума за кафе.

Всеки ден прави едночасова тренировка във фитнеса, три пъти в седмицата – по-натоварващи упражнения. С останалите подробности от дневните ритуали не мисля, че има смисъл да ви занимавам – продължават в този дух, а той ги споделя напоително в Instagram, както и в подробните протоколи от всички изследвания, които публикува на сайта си. Само за първите 5 месеца за ежеседмичните му новини са се записали 180 000 души.

Когато се измъкнеш от бренната черупка

Blueprint стартира на 13 октомври 2021-а, тоест само за 2 години той вече е постигнал чудеса. „Blueprint е STEM (наука, технологии, инженерство и математика) за здравето“, казва Браян. „Аз и моят екип се опитахме да постигнем това, което никой досега не беше правил: да дадем възможност на тялото да се управлява само. Извършвам стотици измервания на биологичните процеси, давайки възможност на сърцето, черния, белите дробове и бъбреците ми сами да кажат от какво се нуждаят, за да бъдат в идеално състояние.

Умът ми – същество, което разказва истории, не е упълномощен да пазарува, да разглежда килера, спонтанно да поръчва пица, да яде десерт… на практика да взема решения. Моята практическа и непосредствена цел е 35-те трилиона клетки, които ме правят това, което съм, да работят заедно по най-добрия възможен начин за оптимално здраве и младост.“

Млад съм аз, но младост не помня

„Повечето хора смятат, че смъртта е неизбежна“, казва Браян. „Ние просто се опитваме да удължим времето, което ни остава, преди да умрем… Но така беше досега. Не мисля, че е имало момент в историята, в който хомо сапиенс да може да каже убедено, че смъртта може би не е неизбежна“.

Стана дума, че си е преливал плазма, подготвена от кръвта на собствения му 18-годишен син. Това скандализира доста от последователите му, но той бързо спира процедурата – по думите му, защото се оказва, че е неефективна.

Браян има три деца, вече поотраснали. Раждането и детството им съвпадат с възхода на бизнеса, който го прави богат. През 2007 г. основава Braintree – стартъп за онлайн плащания, който по-късно става част от PayPal, от което Браян си тръгва с 300 млн. долара по-богат. Казва обаче, че по това време е нещастен, изпада в депресия, която продължава 10 години.

Стари мой приятелю

Натрупва 50 килограма наднормено тегло, нещастен е от живота. Като млад вярващ мормон, в един момент той напуска църквата и се развежда. Днес по-големият му син е мормонски мисионер, малката му дъщеря живее с майка си, а с него е вторият син – именно Талмидж се превръща в донор за каузата на баща си. Двамата се разбират супер, 18-годишният момък дори спазва част от диетата на Blueprint, засега си спестява само терапиите срещу стареене.

Браян официално няма гадже (може би за да не влоши нощните изследвания), но пък отскоро в експеримента се включва и асистентката му в маркетинга Кейт Коло. Тя е на 27, идва от Австралия, има опит като моден експерт и от няколко седмици е първият „опитен екземпляр“, който трябва да провери как се справя Blueprint при женско тяло.

Браян смята, че е сам защото на първа среща е съвсем директен. „Вечеря в 11 ч сутринта, 20,30 ч – сън. Без разговори на възглавници, без празни приказки, всеки спи сам. Сексът е планиран. Без ваканции на слънце, без месни храни. Трябва да даряваш плазма и, не, ти не си главният ми приоритет“.

Лудо младо

Всяка година той взима важни решения, разказва сам. „Решението за 2013 г. е да инвестирам в технологични компании, които правят физическия свят програмируем. 2016 г.: основавам компания за психично здраве. 2020 г: създавам Blueprint, за да изследвам определящия въпрос на нашето време: неизбежна ли е смъртта? Да създадем и направим безплатен за всички потенциално най-мощния здравен протокол в историята“.

Има и решение за 23-а: „Не умирай. Нека не умираме. Да не се убиваме един друг, да не унищожаваме нашата биосфера, да не подценяваме значението на това да се съобразим с изкуствения интелект“.

Д-р Нир Барзилай, директор на Института за изследване на стареенето в колежа „Айнщайн“ в Ню Йорк, среща Браян на една от ежегодните конференции по темата. „Изглеждаше болен. Беше блед. Не знам какво е правил с лицето си“, казва д-р Барзилай и добавя, че е разтревожен от идеята за липса на мазнини в тялото. Добавя, че може би комбинирането на над 100 хранителни добавки не е оптималната идея. Според мен завижда.

Шотландски боец

Как самият Браян се отнася към хейтърите? „Тролът в главата ми е много по-злобен от тези, които срещам. Когато бях в депресия, мозъкът ми постоянно казваше: „Животът е безнадежден“, а аз трябваше да свикна да не го слушам. Докато хората ме тролят, аз си играя с тях. Честно казано, това вече дори не е интересно“.

Браян има в екипа си 30 лекари, начело на които е 29-годишният Оливър Золман. Останалите остават в сянка, засега никой не се показва пред медиите. Но не е тайна, че след като Blueprint се усъвършенства, първият вечен младеж смята да го превърне в продукт, система, с която да дарява същата вечна младост и на простосмъртните. Факт е, че не всеки може да отдели по 4 милиона долара за собствена такава. Всъщност, при средната българска заплата, биха ви трябвали около 342 години. Разбира се, ако не се пенсионирате междувременно.

Колко точно ще ни струва да си осигурим тези години чрез системата, още не се знае.

Той ни обещава, че следващата версия ще е безплатна и евтина за прилагане. Да, вече продава зехтин със своя лик, но казва, че не печалбата никога не е била целта.

Пък и не е ясно дали си струва да му се доверим, преди да стигне поне 100-200 години. Но тук навлизаме в твърде философски въпроси, в които изкуственият интелект все още е по-добър от нас.

122 години самота

Преди да се разделим, нека вкараме в сюжета още един герой. Сигурно сте чували за Жана Калман, най-дълго живелият човек на планетата (поне допреди Браян да я „бие“). Родена през 1875-а, тя си отиде на 122 години и 164 дни. Пушеше от 21- до 117-ата си година, казваше, че дължи дълголетието си на диета, богата на зехтин, порто и много шоколад, близо килограм седмично. Но преди всичко изтъкваше спокойствието като главна причина за дългия си живот

До последния ден не губеше чувство за хумор – вече над 120, един журналист ѝ казва, че се надява да я види и следващата година, а тя отвръща: „Възможно е, не изглеждате чак толкова зле“. „Имам само една бръчка и седя върху нея“, казваше също Жана.

Е, и Браян е така, поне с бръчките. А кой от двамата ще се окаже по-успешен в опита да спре часовника… ще се радвам да обсъдим заедно след 123-ия рожден ден на Браян. Дотогава, както казва една българска популярна медийна личност: „Бъдете здрави!“.

Продължава да е повече от примамливо да се насочиш към програмирането, да потърсиш бъдещето си в прословутия IT сектор…

Днешният ни гост е програмист с 20-годишен стаж! Насочва се към това поприще, много преди то да се превърне в мода и да стане толкова изкусително. Докато не усеща, че му е омръзнало да прекарва времето си пред компютрите, а най-приятно му е да е сред децата.

Така, напук на всички стереотипи, Богдан решава да си изкарва хляба, като гледа хлапета. Това го прави щастлив, осмисля ежедневието му. Дори не му минават идеи да се връща към компютрите, за него няма нищо по-смислено от времето, прекарано с децата…

Не е ли време да преосмислим някои клишета?

„Ставаш и продължаваш“

На мен ми е трудно, признавам. Да видиш хлапето, което се е спънало и плаче и вместо да се затичаш да го успокоиш, да го окуражиш с думи, да стане и да продължи нататък.

Не важи само за малките, и в живота е така. Падаш и ставаш, докато можеш. Всяко падане те прави по-силен и те подготвя за следващото ставане. Припомня ни го историята на Богдан Ценов. Прочетох за него на сайта ladyzone.bg и ми стана любопитно да поговорим. За децата, за новото начало. За това колко е важно да избереш своето, това, което ти носи удоволствие и смисъл.

От малък го влекат технологиите. През 2002 г. завършва специализираната гимназия ТУЕС, от която младежите излизат с всичко нужно, за да започнат работа като програмист. Точно по това време обаче той се сблъсква със сериозен здравословен проблем. Прекарва седмици в болница, лекарите са категорични, че най-много до 5 години ще се придвижва само с инвалидна количка.

Богдан обаче решава да стане. И да продължи. Вече са минали 22 години, той успешно се бори със здравословните си проблеми и не само не е в инвалидна количка, а е напълно способен да се грижи за деца, да играят в парка. Заложил е на алтернативната медицина и опитът му се е оказал повече от положителен.

Детето в себе си

След гимназията решава да продължи с Техническия университет. Но доста преди да получи дипломата си, вече си изкарва хляба като програмист. Първо работи в своя фирма, после се премества при бивши клиенти… И така остава в една и съща фирма 13 години! „Добре се получи, стабилно“, усмихва се „пенсионираният“ IT специалист.

Специализира конкретно в технологиите с езика PHP, обича работата си, тя му дава доста възможности. Почти през цялото време разработва онлайн магазини и други комплексни платформи. И се чувства добре – затова остава в компанията толкова дълго. Той е единственият програмист, разработващ сайтовете, шефовете му го ценят. Е, тъй като системата си работи, те нямат желание да минават на по-модерни технологии, въпреки че междувременно софтуерният свят се е променил из основи.

Междувременно Богдан среща любовта, точно преди 10 години се ражда дъщеря му. Жена му също е в IT сферата, семейството е щастливо, хлапето расте… а после идва ковид.

Детство мое, реално и вълшебно

„Затвориха ни да си работим от вкъщи. Гледахме се, гледахме и в един момент стана ясно, че трябва да се разделим“, спомня си той. С жена му откриват, че няма как да продължат заедно, скоро разводът е факт. Докато по същото време той усеща в себе си, че му е време за промяна… Омръзнало му е 20 години да програмира, без да учи нови неща, стресът също му идва в повече. „Целият този стрес ми повлия на здравето, което се опитвах да крепя, да стоя далеч от инвалидната количка“.

Току-що разведен, Богдан остава и без работа, но… му е спокойно на душата. Няколко месеца кара на спестявания, докато не изниква с цялата си тежест въпросът: А сега накъде? Компютрите са му омръзнали, иска да общува с хора, да диша въздух, да се грижи за здравето си, да има време и за дъщеря си… Но пък и опитът, и образованието му са свързани толкова тясно с компютрите, че като че ли няма как да се намери решение.

„Кога съм се чувствал най-щастлив?“, задава си въпроса нашият герой. И отговорът идва съвсем естествено. Когато дъщеря му е била мъничка, той е прекарвал много време с нея в игри, гледайки я как расте, как учи нови неща… А не може ли с нещо подобно да си изкарва хляба?

Мери Попинз

„Да, програмистите са добре платени, но и зорът е много голям. Бързай, крайни срокове, нови технологии. Казах си: „Не, това не е за мен, трябва ми нещо по-спокойно“. И какво да е то? Деца! Разбираме се много добре, за мен времето с тях не е стресово, чувствам се супер, играем си, говорим си, учим“.

Идеята му идва, докато е на гости на родителите си. Предлагат му да се посъветват с жената, която е гледала самия Богдан, докато е бил малък. А тя отсича – има огромно търсене на детегледачи. Обратно на стереотипите, много семейства търсят конкретно мъже, по една или друга причина. Най-вече на средна възраст, спокойни, грижовни към хлапетата. Точно като него…

Първата си „работа“ намира минути, след като е публикувал обявата онлайн. В началото му се доверяват познати, после започват да го препоръчват…

Неусетно са минали две години, в които Богдан си изкарва хляба с почасово гледане на деца. Първите месеци ходи по домовете, постепенно организира малък център, където днес едновременно се грижи за 4 хлапета. Новото начинание определено допада и на дъщеря му, която помага, забавлява се с малките и ги учи на нови неща. Влече я актьорското майсторство и играта с хлапетата ѝ се отразява добре.

Детска радост

Програмирането за момента определено не му липсва. „В момента, в който реших да се занимавам с деца, първото, което си направих, беше страница. Детегледач с уебсайт. Така че аз пиша код за кеф, понякога ми се обаждат и от бившата работа за някоя дребна корекция“.

„В работата като програмист създаваш някакви проекти, хората ги ползват, нещо остава. Но когато стане по задължение или имаш някого на главата, който казва кое как да се случи, в един момент ти натежава“, разказва Богдан.

Той не изключва един ден да се върне към тази професия, но за момента никак не му се иска. И все пак животът винаги може да ни изненада. „Да не мислиш, че преди 10 години съм мислил, че ще се занимавам с деца?!“, усмихва се той.

Първият му „клиент“ е бебе на 3 месеца, за което се грижи почасово година и половина. Децата, които гледа, са по-малки от 6 години – решил е така, защото нататък е важно да попаднат в ръцете на човек с подходящо образование. Прекарват времето в игри – когато времето позволява, често можете да го срещнете с подопечните му в столичния Южен парк.

Учат се да рисуват, пишат, решават загадки. Четат заедно любими книжки. Моделират пластелин, режат с ножички, апликират. Въпреки IT опита на детегледача, наоколо няма никаква електроника – липсват пеещи играчки, телевизори, телефони.

Драги ми Смехурко

„Децата са супер зареждащи! Дори само да ги гледаш как израстват… Едно момиченце, като започна да идва при мен, беше почти бебе, а сега може да нареди пъзел, да нарисува, пише по малко. Порастват, това е толкова приятно! Като с един сайт – почваш от нулата, а накрая имаш нещо хубаво, смислено, полезно“.

Но откъде тръгва стереотипът, че за децата едва ли не по подразбиране трябва да се грижат жени? Не е трудно да го проследим, но определено си струва да го подлагаме на съмнение в наши дни. Често с Богдан се свързват самотни майки, които търсят по някакъв начин във възпитанието да я има и мъжката роля.

„Може би е по-трудно да си мъж в тази професия, защото се сблъскваш със страховете на хората. Като кажеш „детегледач“, сменя памперси, се плашат, а това за мен е странно“, казва Богдан. И се връща във времената, когато е трябвало да избират жена, която да им помага с грижата за дъщеря му. Имало две кандидатки, поканили ги у дома да се запознаят. Първата била учителка с опит, сериозна биография… но щом влязла в стаята, детето се скрило. Втората била без специално образование, но пък веднага срещнала одобрението на директния си „работодател“, момичето се залепило за нея и започнали да си играят.

Децата имат усет за хората и най-добре могат да изберат с кого се чувстват спокойни, убеден е Богдан. „Това е водещо, детето да си го усети. Когато е малко – на 3, 4, важно е да се чувства добре, да има доверие на този човек, а не да е едва ли не наказано“.

С деца на море

Така го избира и самотна майка с две хлапета, които са доста палави и трудно биха се оставили на възрастна жена. Той обаче се справя, тъй като е външен човек, му е по-лесно и да поставя границите.

„Много често жена, като гледа детето и то падне, веднага започва да се вайка: „Олеле, Боже, какво стана!“. Докато на мен ми е по-лесно да кажа: „Нали ти казах, че ще паднеш. Ставаш и продължаваш!“.

Интересно се оказва да гледаш деца, които не са твои. „Всичко е коренно различно. Моето дете винаги може да ми влезе под кожата по някакъв начин, да получи каквото иска. А когато е чуждо, има много по-различна емоционална свързаност. Това, че седи и реве, тръшка се, мрънка, не ме впечатлява. Действаме по правилата.“

Всеки, който е търсил помощник за грижата с децата, знае колко е трудно да се намери човек, на когото да се довериш. От опита си Богдан се е убедил, че трябва да има много повече качествени хора, които да влизат в тази роля. И конкретно мъже. „Кой си струва да се насочи към тази професия? Ако човек обича да се занимава с малките, да е нежен, внимателен с тях, те го харесват. Виждам много хора, които гледат деца, а си личи, че ги дразнят… Това е проблем! Да, изморително е, и аз се изморявам понякога, но въпреки това трябва винаги да се държиш добре с децата“.

Никога да не поресна

И ето че днес Богдан понякога… наема жена, която да взема дъщеря му от училище, докато той се грижи за поверените му хлапета.

Той е убеден, че промяната се е случила точно навреме и днес определено се чувства щастлив. „Нещата си се наредиха както трябва. Парите, които идваха от IT, бяха много добре дошли. Вече детето, като е по-голямо, е различно. Това беше удобният момент да стане промяната. А тя си е рискова, зарязваш всичко, което е изградено, и тръгваш да градиш нещо от нулата“.

За какво ли мечтае програмистът, избрал да е детегледач? „Да си запазя спокойствието, моето място. Хем да върша полезна работа за някого, хем да се чувствам удовлетворен от това, което правя. Гледането на деца ми дава всичко това и много бих се радвал да продължа да се занимавам с тях“.

Какво е щастието? Имам универсален отговор. Отидете в парка, поседнете. И погледайте децата, които играят любимата си игра…

„Ще умра, не си чувствам ръцете…“, продумва Блу Скути, преди да си даде сметка, че е изпълнил една мечта, изглеждаща невъзможна. Почти 4 десетилетия по-късно е победил, по един или друг начин, играта, която всички сме играли.

Застанал зад ретро телевизор с кинескоп, намерен след безброй трудности, щракащ 42 минути без откъсване копчетата на ретро джойстик със скорост над 20 удара в секунда… тийнейджърът ни припомни, че няма предел за човека.

Как обаче е възможно да победиш игра, която няма край? И защо този успех и пътят до него са много важна новина за хората като вид? За възможностите на човека, благодарение на сътрудничеството и на таланта винаги да върви напред… Да създава, да твори, да намира смисъл. Да ражда истории.

„Тетрис“ е легенда, която минава през поколенията, за да ражда следващи легенди. Преди седмица се разходихме из историята на играта, дошла от една съветска лаборатория по време на Студената война. А днес ще се докоснем до един съвсем пресен рекорд, който има да ни каже толкова много за нас самите.

А едно време какви игри имаше…

Сред хилядите версии на „Тетрис“, може би най-голяма популярност добива тази от игралната конзола на „Нинтендо“. И въпреки че става дума за толкова остаряла днес технология, която можете да пуснете в класическия ѝ вид само на аналогов телевизор, през последните години култът към нея не само не спада, а расте. По света се правят все по-оспорвани състезания.

Играчите се превръщат в изумителни виртуози. В класическите варианти на „Тетрис“ състезателят няма как да победи играта – винаги следва ново и ново ниво… Но как тогава американският тийнейджър я е победил?

Историята е пълна с технически детайли, но накратко – класическият „Тетрис“ за „Нинтендо“ е създаден така, че да използва максимално пълноценно хардуера от онези праисторически компютърни времена, когато дори мегабайтите бяха мираж.

Търкалянье с подфръганье

По принцип играта се забързва и става все по-трудна до 19-о ниво, след това продължава да генерира нови и нови нива, но единствено редувайки цветовете на фигурите. Така през последното десетилетие състезателите се надпреварваха да записват рекорди. Скоростта наистина е изумителна, движенията на екрана трудно могат да бъдат проследени с око, същото важи за пръстите на джойстика. Играчите мислят много ходове напред, а им е нужна и определена доза късмет.

Доста дълго време се смяташе, че краят на рекорда е настъпил, състезателите спряха около 50-ото ниво, където алгоритъмът започва да генерира фигури с цветове, които почти не се различават от фона – просто разработчиците никога не са очаквали някой някога да стигне дотам. Наричат тези нива „въглищата“.

После пределът беше физически – след 20-ата минута пръстите на играчите просто отказват и това отново забави напредъка…

През 2021-а обаче новият рекордьор измисли изцяло различна техника – „търкаляне“, която днес ползват всички. Не просто натиска с палците си копчетата на джойстика, а успоредно с това го бута с показалци нагоре, което печели жизненоважните частици от секундата. Така рекордът продължи да се катери нагоре.

Game over

Така се появи новата голяма цел. Програмистите обучиха изкуствен интелект да играе тази форма на играта и той започна да стига до немислимо високи нива, докато в един момент… играта спира. Заради ограничената памет и решенията на някогашните програмисти, в немислимо високите нива има точки, които, при изпълнението на много специфични обстоятелства, водят до край на играта. Или по-точно – до блокиране на екран

Точно през 2021 г. започва да играе професионално и нашият приятел Блу Скути. Тогава само на 11, той печели състезания и бързо се намества сред елитните състезатели, които преследват немислимата цел – да победят легендарния „Тетрис“.

Именно това се случи в първите дни на 2024-а. Скути пропусна първата възможност, после всичко изглеждаше необратимо загубено, докато…, още две нива по-късно, не можа да повярва какво е постигнал. След 39 години „Тетрис“ по един или начин беше победен (или поне надхитрен), Скути стана знаменитост, а състезателите започнаха да мислят какви ли ще са следващите големи цели.

Пуснете видеото

Интересно видео (на английски), в което се разказва за технологията и историята на рекорда и това кои са следващите постижения в играта, които могат да бъдат преследвани.

Приказка без край

Ето една идея. Още през 1992 г. математикът Джон Бжустовски разсъждава върху въпроса дали човек може да играе „Тетрис“ вечно. И стига до заключението, че играта е статистически обречена на край. Ако един играч получи достатъчно голяма поредица от редуващи се фигури с формите S и Z, това в един момент ще го накара да загуби. Колко обаче трябва да играеш за подобна статистика? А и тя също би могла да бъде ограничена от разработчиците с леко усъвършенстван алгоритъм.

„Какво е окончателна победа в играта?“, пита реторично и Пажитнов. „Вникнете в ужаса на тези думи“.

Истинското име на момчето е Уилис Гибсън. „Скути“ идва от Scutum – латинското име на съзвездието Щит, а в жаргона е нещо голямо, изключително

Скути играе по около 20 часа на седмица. Семейството му одобрява хобито, даже са положили доста усилия, за да му осигурят необходимия старовремски телевизор. Стига до ниво 157, на практика нечовешко представяне в игра, измислена да стига до 29-ото!

Той вече държи рекордите за най-дълга игра, най-много точки, най-високо ниво…

Четири сватби и едно погребение

Съдбата на тази игра явно е свързана по някакъв начин с трагичното. Скути посвети рекорда на баща си, починал месец преди хлапето да стане световно известно.

Пажитнов също каза, че е много впечатлен от успеха на хлапето, но държеше да отбележи, че не е победена играта му, а чисто и просто имплементацията ѝ за конзолата на „Нинтендо“.

Формално е напълно прав. По-важното обаче е друго.

Вече четвърт век алгоритмите са по-силни от нас на шах… и какво? Състезанията са по-атрактивни от всякога, продължават да се намират нестандартни ходове, да се раждат запомнящи се състезатели, интересни личности. Да дават поводи дори за национална гордост, както го правят през последните месеци българските шахматистки.

Отдавна алгоритъмът ни победи и в дълго време затрудняващата го игра „го“ (именно партия по го, впрочем, сближава нашия герой Пажитнов и японците). Въпреки това днес тя е по-популярна от всякога, появяват се по-силни играчи…

Във времената, когато технологиите са готови да ни победят във все повече игри, се оказва, че и ние, хората, ставаме по-добри. Че успяваме да намерим нови форми, нови посоки, в които машината все още не е способна да ни стигне. Дали същото няма да се случи в почти всяка област? Дали пък напредъкът на изкуствения интелект няма да създаде нови форми, да ни помогне да преоткрием изкуството?

Homo Ludens

„Начинът, по който това 13-годишно хлапе направи своя главозамайващ подвиг, ни казва много за това как се променят границите на човешките постижения в цифровата ера“, пише професорът по когнитивни науки Том Стафорд. И още:

„Постижението е реално, но значението му е далеч отвъд сферата на класическите аркадни игри и тези, които ги обичат.Това, което Гибсън е направил, и как го е направил, дава общи уроци за това как хората учат и как се разширяват границите на човешките постижения. Гибсън не просто е взел стара конзола, а се е присъединил към една жива традиция.Има хиляди играчи, посветени на „Тетрис“ на NES – платформата, на която за първи път играта е пусната в Северна Америка.

Много от дискусиите около изкуствения интелект се фокусират върху областите, в които човешките умения могат да остареят, но е грешка да се смята, че човешката производителност е неподвижна цел. Както показа рекордното постижение на Гибсън, ние постоянно гледаме към външните граници и, достигайки до тях, разширяваме обхвата си.

Поуката е, че преодоляването на границите на човешките умения е следствие от непрекъснати колективни иновации, както и от забележителни личности. Хората са вид, който се определя от способността си да учи, а в цифровата ера има все повече възможности за навлизане в неизследвани територии на представяне във всички аспекти на изкуството, науката и културата – включително и в „Тетрис“.“

Спортът за един мирен свят

„Изобретих „Тетрис“ за собствено удоволствие. Само така и може да се изобрети нещо“, усмихва се Пажитнов.

Неотдавна, в интервю за големите въпроси на 2024 г., футулорожката доц. Мариана Тодорова ми разказа за срещата си с космонавтите, които се завърнаха на Земята преди месеци. Изненадана беше, че вместо за технологии, те говорели за човешкото, за бъдещето ни като вид заедно.

„Искаха да покажат, че когато човечеството е изправено пред много важен глобален въпрос, касаещ всички – в случая успеха на тази космическа мисия, нямат никакво значение геополитическите, стратегическите истории. И руснаците, и американците казаха: ние искаме да дадем формулата за разбирателство на човечеството, модела за успех, за сътрудничество. Там сме взаимозависими и наистина сме като братя“.

Не е ли „Тетрис“ прекрасна метафора за това, което може да ни обедини? Тръгнала от една изчезнала държава, насочила се към изтока, чрез него завладяла запада… За да ни припомни, че сме способни на следващите големи стъпки. Че можем да се развиваме, да мечтаем, като вид да използваме пълноценно и осъзнато технологиите. Но това е възможно само когато сме заедно.

„В софтуерния свят хората със зрителни увреждания могат да намерят изключително добро професионално развитие“, казва днешният ни герой. И го доказва със собствения си пример.

Той е един от най-активните и постоянни ентусиасти в българската WordPress общност, особено що се отнася до достъпността на сайтовете. От цели две десетилетия създава уеб страници с помощта на платформите с отворен код. А сега е поел и по пътя на класическото програмиране…

Днес Исмаил Исмаил има две големи цели. Да помогне за това повече от огромните възможности на живота онлайн да станат достъпни за хората с увреждания.

И да покаже, че в сферата на информационните технологии те могат да намерят много успешно професионалното си бъдеще.

Отворете сетивата си за една доста неочаквана… гледна точка.

Наричайте ме Исмаил

Могат ли наистина незрящите да програмират?

Исмаил, познат на приятелите като Есмо, определено знае какво говори. Роден там, където се срещат Рила и Родопите – в малкото градче Якоруда, като малък животът му буквално е на ръба. Ражда се преждевременно, поставят го в кувьоз… уви, по времената, когато тези апарати все още не са особено съвършени. Заради прекаления приток на кислород се стига до ретролентална фиброплазия. Наричана и просто ретинопатия, зад тази диагноза се крие сериозно зрително нарушение – ретината е разрушена и не може да възприема зрителната информация.

Нашият герой има известен късмет и не ослепява напълно. Зрението му по документи е 100% нарушено, но той все пак може да разпознава силуети. Нещо повече – постоянните тренировки на очите са важни, за да съхранява зрението си и именно те го карат да се насочи към… създаването на интернет страници.

Око да пипне

Технологиите го увличат още като хлапе. Докато е в гимназията, на прага на новия век, родителите му подаряват първия компютър, който ползва основно за игри.

През следващите години обаче тези машини му стават все по-интересни. И когато идва време да избере професионален път… се оказва, че това няма как да се случи с висше образование в областта на компютрите, защото по онова време няма условия да го учат младежите със зрителни проблеми.

Така записва история. Науката за миналото също го увлича и през 2008-а завършва бакалавърска степен в Софийския университет.

Уви, с тази диплома така и не успява да си намери работа и това го връща към компютрите. Още докато следва, той се впечатлява от първите системи, подобни на днешния WordPress – с помощта на Drupal, а после и Joomla, започва да прави сайтове, първо за приятели, а после – и професионално.

Един за всички

Когато пък WordPress изгрява на хоризонта, той се превръща в един от първите големи фенове на платформата у нас. „Направен е така, че да бъде бърз и лесен за хората“, казва Есмо. Печели го както възможността всеки човек, дори без особен опит, да си направи собствен сайт, така и общността. Идеята на отворения код, съпричастността, възможността всеки да допринесе според способностите си.

Не спира да го прави и до днес. Редовно участва в срещите на общността, на няколко пъти е бил и лектор. Постоянно допринася и в реалната работа – най-често за да превежда на български новите версии на платформата, но и за „поправянето“ на бъгове, свързани с достъпността.

Именно проверката на това дали сайтовете са подходящи да посрещнат хора с увреждания през последните години се е превърнала в още едно основно занимание на Есмо. Уви, у нас на практика няма възможност за подобна професионална реализация, докато на запад има отделна специалност – на софтуерните специалисти по осигуряване на качеството конкретно що се отнася до достъпността.

През последните години той е на път да осъществи друга своя голяма мечта – да напредне в дебрите на фронтенд програмирането, като в момента изкарва JavaScript пътеката в СофтУни. Междувременно продължава да прави WordPress сайтове с трите теми, в които през последните години се е специализирал.

Вдигни очи

И ако Есмо има остатъчно зрение, ето че според него програмирането може да е прекрасно занимание и за напълно незрящите, само че в този случай по-скоро става дума за бекенд технологиите.

Но как се случва всичко това, ако човек не вижда кода си?

„Когато си напълно незрящ, се използват така наречените екранни четци – софтуер, който връща всичко онова, което по принцип се вижда на екрана, под формата на текст“, разказва Есмо. През последните години работата по разработката на софтуер по цял свят е все по-удобна за хората с увреждания. Най-популярният в момента софтуер за писане на програми – VSCode, е изцяло съобразен с нуждите им.

Неслучайно на запад има немалко напълно незрящи програмисти, Есмо познава двама българи, които работят в Германия – PHP програмист и специалист по Java. Ами у нас?…

В България няма официална статистика за броя на хората със сериозни зрителни увреждания, но се смята, че са не по-малко от 13 000. Едва 5% от тях имат някаква работа според единствената неофициална статистика, която намирам онлайн.

А дали не би могло това да се промени?

Déjà vu

Защото човек със сигурност се чувства пълноценен и щастлив и тогава, когато си намери призванието, както личи и от усмивката на Есмо, заговорим ли за програмиране.

„Трябва да се дава повече гласност на идеята, че един незрящ човек може да стане много успешен бекенд програмист!“, казва Есмо. „Кодът си е текст, който се обработва. Съвременният софтуер е доста усъвършенстван. Въпросът е повече хора да пробват!“

Кое ли според него е най-важно да знае всеки млад незрящ човек, преди да се насочи към програмирането? „Първо – че няма да му е лесно. Второ – че е трудно, но не и невъзможно. Трето – много хора се спират от математиката, зависи какво пишеш, но в повечето случаи тя никак не е сложна. И четвърто – да не се отказва! В началото е трудно, но после става наистина интересно“. Абсолютно същото мисля и аз.

Уви, за момента няма специализирани курсове за незрящи у нас, но опитът на нашия гост показва, че днес е възможно да се получи и в обичайните академии или университети.

Стъпки към достъпност

Повече от ясно е колко е несъобразена с нуждите на незрящите днешната ни градска среда – тротоарите понякога са приключение дори за здрав пешеходец. Ето защо технологиите днес се оказват незаменим помощник на хората със зрителни проблеми, които им помагат например като пазаруват онлайн, при навигацията, при избягването на препятствия.

Но ако достъпността в реалния свят е скъпа и очевидно непосилна за общините ни, то онлайн тя също се оказва много важна, а съвсем не е толкова трудна за постигане.

Честно казано, не бях се замислял дали и този сайт е достъпен за незрящи. За щастие, моят гост потвърждава, че всичко е наред, той следи Дигитални истории, дори сам пожела да разкаже историята си с идеята тя да мотивира повече младежи със зрителни проблеми.

Оказва се, че не е трудно да се провери дали един сайт е достъпен… достатъчно е някой да се досети да го направи.

Малка крачка за девелопъра…

Има четири основни четци – разработени за Windows и Apple и два проекта с отворен код. Софтуерът е настроен така, че да разчита по определени правила кода на уеб страницата и ако те не са спазени, сериозно „буксува“.

„Един сайт е достъпен, когато можеш да навигираш в него свободно без мишка, само с клавиатура. Трябва да спазва правилата за семантичен html, защото таговете помагат на екранния четец да прецени кое да прочете. Важно е също цветовата схема да е четима и контрастна“, разказва Есмо.

Каква част от сайтовете у нас отговарят на изискванията? Преди няколко години нашият гост се оказва начело на екип, който проверява уеб достъпността в публичния сектор, по това време се оказва, че сериозни проблеми имат около 50% от сайтовете. Според опита му днес нещата не са се променили особено, защото имаме формални изисквания в тази посока, но те не се спазват, а и никой не следи за тях. Отскоро в Електронно обслужване за първи път има специализирани тестери, но според Есмо препоръките им все още остават нерешени.

И… smile!

Извън официалните сайтове пък няма никакви правила. Според него хубав пример е екосистемата на Apple, където всяко приложение се проверява за достъпност, преди да бъде допуснато до клиентите. „Гледах на една конференция и как Google тестват за достъпност – всичко се минава от напълно незрящ, слабо зрящ, човек с двигателна увреда. Имаха 7 QA инженери, които тестват само това“.

В повечето сайтове, разбира се, това не е възможно, особено в малък пазар като нашия.

И все пак очевидно усилието не е голямо и си струва всеки собственик на местенце онлайн да помисли по темата. (Ако решите да го направите, нашият гост препоръчва за проверка WAVE Accessibility Tools, Google Lighthouse или добавката за Chrome axe DevTools.)

Преди няколко години Есмо среща любовта и днес е семеен мъж. Не спира да прави сайтове, да допринася за общността на отворения код и да изпитва наслада от това, което прави.

Плановете му за професионално развитие са свързани с WordPress, като обогати знанията си и с други технологии. „Мечтая да се реализирам като един нормален човек! Живот и здраве да има е най-важното, другото се постига“.

И като че ли историята на Есмо най-силно потвърждава именно тази максима…

22 модерни кувьоза и 5 линейки, специално оборудвани, за да помагат на преждевременно родени деца. Ето толкова е огромен днешният ни гост. Благодарение на него в много региони на страната преждевременно родените деца имат значително по-голям шанс да оцелеят и да избегнат усложненията.

Той подготвя доброволци за ситуации, в които държавата не би могла да се справи сама. Провежда обучения как да оказват първа помощ и децата, и родителите им.

Не е Дядо Коледа, но също има брада и също е изморен, в такова настроение срещам Лазар Радков. Разговорът ни е за подкаста на DEV.BG, където имам късмета да водя някои от епизодите. А този път много от думите си струва да бъдат прочетени.

Пуснете видеото

Чудесата могат да бъдат резултат от труда на всеки от нас. Всеки може да променя света и средата около себе си. А когато онези хора, събрани от желанието си да създават, намерят малко подкрепа и се събират заедно, те могат да променят и средата. Дали това е пътят, който ще ни поведе напред като нация, ще ни издърпа от ролята на най-бедните и нещастните?

Ако има човек, който да ни убеди, това е именно Лазар Радков.

– Днес стотици хиляди хора събират капачки, защото ти успя да ги вдъхновиш да го правят, но как започна? Кога реши, че не е достатъчно да се занимаваш с нещо професионално, а имаш нужда и от нещо различно?

– Доста назад е във времето. Занимавах се със спорт, с треньорска дейност. Имам спортен клуб, колегите все още ми плащат голяма част от сметките, помагаме на хора с по-заседнал начин на живот да си подобрят здравето, кондицията, начина, по който се чувстват и изглеждат. Да се преборят с нещата, които ги болят. Покрай тази работа ме каниха да изнасям лекции пред ученици и студенти. Винаги съм имал някаква вътрешна потребност да давам, да бъда полезен с това, което правя, да помагам на хората, да допринасям животът им да бъде мъничко по-добър.

През 2013-а нещата с клуба вървяха, но усещах, че имам нужда да правя повече, да допринасям. Дадох си сметка, че живея добре, доволен съм от живота, от хората около себе си. А когато човек „си надвие на масрафа“ – има един хубав български лаф, когато си плаща сметките и има покрив над главата, топло му е, има интернет… По пирамидата на Маслоу се чувства добре, основата му е осигурена.

Остава да се опита да направим нещо и за другите, за средата, за света.

Така че да го оставим мъничко по-добър, по-смислен. Важно е човек да се грижи за собственото си добруване, за това на близките, обаче, ако на мен ми е добре, живея в палат, а наоколо е блато и бунище, няма как да съм щастлив.

– Но защо се насочи точно към кампании за събиране на капачки?

– Тази кауза не е измислена в България, нито съм я измислил аз. 7-8 години преди нас имаше една голяма кауза „Капачки в действие“, момче и момиче събираха, за да купуват инвалидни колички.

Капачката е изключително малка, проста, не заема място. Човек може лесно да си я сложи в джоба, така да се почувства мъничко по-добре, че прави, макар и малко, нещо добро.

Но когато много хора го направят, се случват големи неща. За 6 години вече сме рециклирали 1,3 млн. кг пластмаса!

Сигурно над един милион българи участват. Над 95% от хората не полагат особени усилия. Дали капачката ще я хвърлиш в кошчето за боклук или ще я сложиш в контейнерчето, все тая. Коша за боклук го изхвърляш, когато се напълни. Този за капачките два пъти годишно го носиш на площада или го оставяш в блока, някой го носи. Нищо не ти коства като време, като енергия, като ресурс.

Но когато човек направи нещо мъничко, той чувства, че прави добро. Както казва един приятел, като прибере капачката, няма да хвърли бутилката на улицата. Чувстваме се добре, чувстваме се част от нещо по-голямо, че помагаме.

Над 85% от хората, участвали в анкетите, казват, че откакто събират капачки, са започнали и да изхвърлят разделно отпадъците. Близо 90% забелязват повече боклуци по земята, правят им впечатление, от време на време вдигат по някой боклук, да го изхвърлят. Така едно мъничко нещо, което е смислено, повежда по един съвсем различен, по-градивен и смислен път – този на добротворчество.

– Всички имаме порив да сме полезни, но често постоянството е това, което ни липсва. Каква е твоята рецепта да не се отказваш?

– Като се откажа, какво ще правя?

Имало е много трудни моменти. За някои съм разказвал, повечето само аз си ги знам. Когато нещо ти гори отвътре, няма как да се откажеш.

Когато някой ме пита: „Искам да направя кауза, да помагам за нещо, може ли да ме насочиш?“, отговарям: „Защо да те насочвам, бе, човек? Ти не живееш ли в България? Разходи се, огледай се, има хиляди неща, които имат нужда да бъдат подобрени, които имат нужда от подкрепа, цели социални прослойки, отрасли“.

IT секторът е един от малкото, които са добре работещи, защото няма почти никакви регулации.

– И все пак, как се започва? Ако досега не съм го правил, идва ми идеята да помогна с нещо, да съм полезен, както е било при теб, каква е следващата стъпка?

– Ще ти разкажа някои от нещата, които ние правим и след това ще видим как ти можеш да допринесеш.

През 2017 г. открихме, че в много от болниците, в по-малките населени места, кувьозите са на по 30-40 години, затова насочихме кампанията „Капачки за бъдеще“ в тази посока. Дори Министерство на здравеопазването нямаше тези данни.

После с мои колеги си дадохме сметка, че

всички сме доста неподготвени за всякакви екстремни ситуации,

и по време на ковид се видя след една седмица затваряне.

Нямаме идея как да даваме първа долекарска помощ, какво да правим при земетресения, при бедствия, как да избягваме ситуация на насилие, как да защитим себе си и близките си. Тогава събрах колеги, взехме да правим такива обучения.

Миналата година установих, че и по училищата, на децата никой не го преподава. В началото на годината стартирахме кампания за обучения по първа долекарска помощ. Още първия срок бяхме обучили над 4000 деца, до Нова година планирам да станат към 10 000. Става въпрос за деца в Пловдив, Пазарджик, София, Стара Загора, Плевен, търся партньори в други градове.

Преди година стартирахме инициативата „Доброволчески клубове за бъдеще“. Имаме такива в над 30 града, идеята е да свържем хората, които са активни и градивни и искат да срещат себеподобни. Искат да правят нещо, обаче се чувстват сами.

В доста градове се получи невероятно, направиха кампании за засаждане на дръвчета, за почистване, ходиха в училищата, направиха мащабни почиствания. Покрай това те палят други хора.

Колкото по-силна е енергията на един човек, толкова повече привлича другите около себе си.

Друго важно направление – при по-голямо бедствие, колкото и да е подготвена държавата, видяхме го в Турция след земетресението, хората никога не са достатъчно и трябва да има обучени доброволци, за пожарогасене, за аварийно спасителна дейност, екипирани, тренирани. Които да отиват и да помагат на терен. Вече имаме „Спасителни клубове за бъдеще“ в 8 града. Правим тренировки, събираме оборудване.

Още нещо, което правим изцяло с лични средства, са безплатни прегледи по селата, където няма лекари. В много села нашите доброволци от клубовете за бъдеще, медицински лица, пътуват и правят базови изследвания – мерим кръвно, кръвна захар, ЕКГ, това е консултирано с лекари.

– Списъкът е доста дълъг… Не знам как ти стига времето за всички тези неща, но пътищата са много. Когато решиш да правиш добро, можеш да помогнеш по много начини – със средства, с времето си, с обучение.

– Да, примерно събрахме пари, ще си купим резачки. Имаме нужда от хора с високопроходими машини, с гаражи, където да държим тези неща. Имаме нужда от средства, те със сигурност никога не достигат.

Нещо, което прохожда в последните години у нас, са доброволчеството и гражданското общество. Двете са неразривно свързани, няма как едното да е без другото. Гражданско общество има, когато хората си дадат сметка, че за да се промени нещо, то трябва да е от нашите усилия, няма да дойде от политиците, няма да дойде отвън, от Господ.

Вчера бях във Варна, едно момиче ми казваше, че се опитва да събира доброволци. „Много малко хора, трудно става.“ Не ти трябват много хора, това не е банкет. Трябват ти малко, но мотивирани.

Всяка промяна се прави не от мнозинството, а от малка, мотивирана, добре обучена група хора.

С желание, с акъл, с умения, хората, които искат да променят някъде нещо, го правят. Няма значение в коя област, трябват малки, добре сработени, обединени групи хора. Затова се опитвам да правя формирования от по 10-15 души, които да бъдат като семейство и когато има сигнал, да отиват и да реагират поне половината.

В момента, когато човек влезе в света на доброволчеството, влиза в различно измерение. Там хората отиват и правят нещо не защото очакват някой да им плати или да им благодари, не защото очакват нещо в замяна, а защото знаят, че нещо има нужда да бъде направено, че така е правилно. Виждат, че някъде има нужда, проблем, недостиг, несправедливост, отиват и помагат, дават своето време, своята енергия, понякога нерви, здраве. Да, тези инициативи са по-малко от Западна Европа, защото човек, за да може да се раздава за тези неща, е доста по лесно, когато е успял икономически, а не ако не знае дали ще успее да си плати сметките на края на месеца.

В доброволческите среди човек може да види хора, които се раздават за нещо, което е по-голямо от тях. Дори това, което правят, да е капка в морето, те знаят, че трябва да се прави, снежинка по снежинка.

Хвърлят милиони, милиарди снежинки, но има една, която вече прави лавината.

Нещата стават с натрупване, с бачкане, с работа с други хора и няма друг начин, няма пряк път.

– Аз съм избрал своя начин по някакъв начин на доброволчество чрез разказването на дигитални истории. Защото мисля, че това умея най-добре – да предизвиквам разговори по важни теми, да карам хората да се замислят. Чух в друг подкаст, че един от една от любимите ти книги е „Странник в странна страна“. Та се замислих, не се ли чувстваш често като странник в странна страна, говорейки по тези теми?

– Когато човек се опитва да облагородява такава дива пустош, необработена земя, съвсем нормално е в началото да е самотен. Разбира се, не казвам, че България е пустош, просто имаме сектори, които са недоразвити – при доброволчеството тепърва имаме тук-таме организации, човек ще се сети за 2-3. Те са стотици, но действат на локално ниво. Съвсем нормално е, когато човек прави някакви неща, които ги няма или са малко известни, да се чувства сам, неразбран.

Няма да те лъжа, че това не ме човърка, не ме е жегвало през годините, но мисля, че последните година – две успях да го приема. Окей, опитвам се да правя нещо, което е слабо развито, не е популярно, обаче има смисъл в него. Когато наистина вярвам, че нещо е важно и нужно, аз имам вътрешна мотивация, просто знам, че трябва да го правя. Няма да развия целия сектор, няма да оправя държавата. Обаче ще направя нещо.

Освен това обичам да развивам нови неща, да разработвам нови среди. Едно време, преди да почна да пиша статии за персонално трениране, имаше основно фитнес треньори, които бяха огромни батки и даваха едни и същи упражнения. Състезателният бодибилдинг е подходящ за много малък процент, повечето хора имат нужда да усещат телата си, да могат да се движат добре, да изпълняват движенията. Съвсем различен е подходът и в тренировките, и в отношението.

Обичам да правя неща, които не са популярни. В момента, в който почнат да стават популярни, става пренаселено и се насочвам към нещо ново. Обичам да прекарвам много време сам, да прекарвам време в гората. Живея в Княжево, 10 минути нагоре ходене или 5-6 тичане съм си в гората и си изчиствам си главата. Избягвам да мисля за себе си като за Майкъл, човека от „Странник в странна страна“, той си беше свръхчовек, със свръхспособности. А пък никой не знае моите кусури и слаби, тъмни страни и страхове по-добре от мен.

– Казваш, че доброволчеството до голяма степен е свързано със стандарта. Но дали не е повече народопсихология? Аз съм виждал много хора, които за каузи дават последните си левчета.

– Че е свързано със стандарта, е статистика. Но и народопсихология, култура, която трябва да развиваме и да променяме.

Културата не се променя от само себе си, а вследствие на усилията на много хора за продължителен период от време.

Нашата народопсихология е градена със столетия и хилядолетия назад и няма да се промени лесно. Малки промени се случват в рамките на десетилетие. Тя е като ледник, движи си в една посока със сантиметри на година – и културата, и народопсихологията, и ценностите.

Трябва да има един вектор, който да бута бавничко, бавничко. Хората смятат, че ще гласуваме за правилните хора и те ще дойдат, за да оправят всичко… няма да стане. Един приятел казва, че политиците са еманацията, квинтесенцията на това, което сме като общество.

Много силно вярвам, че гражданските инициативи могат да влияят изключително много за промяна на начина на мислене. Разбира се, става за дълъг период от време, просто трябва да се поддържат огънят и посоката.

Много силно вярвам, че в едно общество трите основни гравитационни центъра са: политиката – няма как, човекът е политическо животно, бизнесът – там, откъдето идват благата. Когато го няма третото, тези две се срастват, има монополи, политически чадъри, корупция. Когато обаче се появи третият център – гражданското общество, той измества гравитационна точка между тези двете, започва да ги балансира.

– Никога ли не си казваш: „Не е моя работа“?

– Един треньор, когото следях – Скот Сонън, разказваше: „Когато виждах нещо, което не е окей, счупено е, има нужда да се подобри, като по-млад си казвах, че някой трябва да направи нещо. Обаче, кажа ли това, аз възприемам себе си като „никого“. Аз съм „някой“, ти си „някой“. Всеки, който вижда несправедливост, е „някой“. Виждам тук и сега това и мога да направя нещо – не да реша проблема, но да направя нещо, което да подобри поне мъничко ситуацията. Да разкажа, да привлека хора и заедно да подобрим това нещо“.

Съзнаваше ли някой през 2017-а, че в десетки градове кувьозите са от миналия век? Случайно го открихме, някакви доброволци с идеи, ентусиасти, и взехме да бутаме. 2017-а един кувьоз, 2018-а – 2, 2019-а – 19 кувьоза. И ги подменихме! Бяхме си поставили за цел в началото на 2020 г. да няма нито една болница в България, в която най-новият кувьоз да е от миналия век. Вече е така.

След това установихме, че няма детски линейки – имаше две в София, дарени от други каузи. 2019-а обявихме кампанията, проучих фирми, изисквания, техника. 2020-а дарихме първата, стигнахме до петата. Тези линейките обслужват по няколко области и вече покриват цяла България.

Сега отново ще помогнем с апаратура на няколко десетки града в България. Купихме първата офроуд линейка, после втората. Ще купим пожарни, с които доброволческите формирования да подпомагат пожарните.

Аз имам малък бизнес, който ми плаща сметките. Не карам бентли, не живея в затворен комплекс с 300 квадрата апартамент, а под наем. 2020-а даже ми откраднаха колата, карам кола на приятел, трябва да си взема нова.

Не искам много за себе си от живота, имам нещата, които искам. Ако ходя малко по-често на масаж, ще се чувствам по добре. Но тук проблемът не е финансов, а чисто организационен. Нещо, върху което се опитвам да работя последните години.

Аз не мога да избягам от собствената ми безотговорност към мен самия.

Вярвам, че човек трябва да помага там, където му сочи сърцето. Ако е насила, удовлетворението няма да е толкова силно. Нека човек да потърси кауза, която наистина му резонира.

Много уча от хората около мен и вярвам, че всеки може да допринася за хората около себе си, за хората в нужда, ако го усеща вътре. Трябва да ти е тука, в сърцето, в душичката. Ако наистина усещаш едно огънче, една топлинка и се чудиш можеш ли, не можеш ли… Ако се чудиш, направи го. Ако се чудиш, със сигурност можеш!

Целия разговор с Лазар Радков вижте тук:

Пуснете видеото

Само си представете цяла седмица да живеете без пари. Никакви – карти, банкноти! Ами месец, година? Днешният ни герой се справя по този начин от цели 15 лета.

Започва начинанието като експеримент – как ли ще се му се получи да живее без пари за година? Харесва му толкова, че не се връща назад.

Ще кажете, ние – на Балканите, това си го можем. И все пак, дори по нашите ширини човек няма как да кара изцяло на кисело зеле и домашна ракия, рано или късно стига до системата чрез помощи, ток, вода… За разлика от Марк, който преди това е успешен бизнесмен.

Нещо повече! Преди 7 години той прави следващата стъпка, да заживее без досег с модерните технологии. Казва, че е щастлив, както никога преди. Защото може да оцени нещата, които сме имали някога, необременени от проблемите на модерното общество.

А вие, бихте ли си представили утрешния ден, лишен и от пари, и от технологии? Какво още има да ни каже Марк Бойл?

За „Гинес“ без „Гинес“

2007-а, 28-годишният ирландец е седнал на по бира с приятели, разговорът се насочва към това кое разделя хората. Бъбрят си за екология, за развитието на обществото… и стигат до извода, че в основата на всички проблеми са парите. А може ли да се живее щастливо днес без пари?

До онзи момент историята му е класическа. Шест години следва бизнес и икономика, после намира престижна работа в Бристол като мениджър на голяма компания за биопродукти. Повече от доволен от живота – не само е изпълнил мечтата на всяка бяла якичка, но вярва и че помага за спасяването на природата. А темата за екологията му е близка от последната година в колежа, когато попада на филма „Ганди“.

Ето че изведнъж стигаме до онази тиха вечер на сладки приказки, в която разговорът стига дотам, че няма как в днешния ни свят да съществува истински етичен бизнес. Че начинът, по който е устроено обществото ни, ни настройва едни срещу други и унищожава природата. „А главният проблем са парите, големият разединител на хората“, решава Марк. Става му ясно, че не прави достатъчно за това светът да бъде по-добър и е време за радикално решение. „Бъди промяната, която искаш да видиш в света“ – спомня си прословутите думи на Ганди.

Богат = беден?

Първата му идея е друга. Ирландецът решава да се отправи на 2,5-годишен пешеходен поход от Бристол до родния град на Ганди – Порбандар. При това без пари, със съвсем малко багаж. Не му се получава, връща се само месец по-късно, разбрал, че езиковата бариера не му позволява да продължи. Прибира се с доста трудности, но и с ясен план в главата си.

Начинанието му започва в „деня без покупки“, символичния антагонист на „черния петък“. Разбира се, преди това му се налагат няколко дългосрочни инвестиции – като например лаптоп, който работи със слънчеви батерии. Но когато ден едно от експеримента отстъпва, той няма вече дори пени. Върнал е банковите си карти и се оставя на съдбата…

Но как се живее без пари? Какво ядеш, как се обличаш, с какво си миеш зъбите? И изобщо… къде живееш, така че да няма риск на вратата да почука касиерката на входа? Нашият герой е изправен пред всички тези предизвикателства, с които никак не е сигурен, че ще се справи.

Първия си „безплатен“ дом намира случайно. Точно в деня, след като взема решението за голямата промяна, на една велоалея го спира непознато момиче, което му разказва за фермата, в която работи и го кани да се включи като доброволец. „А има ли някакъв шанс да паркирам караваната си там, за да живея?“ – пита плахо той, а момичето отвръща, че би било чудесно.

Човекът взе парите…

„Така само за един ден имах място, където да отседна. Три дни по-късно получих каравана от Freecycle – световна организация за размяна на ненужни стоки. Това просто показа, че когато се посветиш на нещо, в което вярваш, „някой“ те подкрепя, възнаграждава тези действия. Започнах да се храня от земята, да си набавям храна, да разменям и да се гмуркам, когато съм в града за уикенда“, връща се в онези дни Марк.

Сприятелява се със съседите, той им прави дребни услуги, те му плащат в натура. Разбира се и с местните ресторанти да му дават храната, която скоро ще стане негодна, отново срещу символична работа.

Къпе се с водата в ручея, без никаква козметика. Паста за зъби си прави от рибни кости и семена от копър. Какво използва за тоалетна хартия, можете да се досетите, ако си спомняте 80-те (за останалите – непродадените вестници от близката будка). Спомня си даже, че след години му се случва да се избърше със… статия за себе си.

Променя и хранителния си режим. Цял живот е веган, но след като изоставя парите, се налага да изостави и този принцип. Лови риба три пъти седмично, а когато намери на пътя блъснат елен, го завлича вкъщи и използва всяка частица от него. Огъня пали, търкайки камъни, защото се е отказал и от запалките.

Беднякът милионер

Още преди това е решил, че за отопление няма да разчита на изкопаеми горива. Работил е като доброволец в център за бежанци в Кале и се е наслушал на историите на хора от Ирак и Афганистан. „От тях разбрах, че войните се случват заради желанието на Запада да получи ресурсите на тези страни. Осъзнах, че не мога повече да използвам изкопаеми горива, не мога да бъда част от система, която унищожава семейства, руши природата. Точно това правят и парите с нас – откъсват ни от такиви хора, не виждаме лицата им, страданията им. Не виждаме как се случва всичко, скрити зад паравана на консуматорството“.

С какво ли толкова са му неприятни точно финикийските знаци, за които всички други се трепем всеки ден? Според него един от основните проблеми на днешното общество е, че потребителят е отделен от процеса на създаване на продукта. Той не знае колко човешки труд е вложен в производството на нещата, които използва, и е престанал да цени както труда, така и хората. Ако отглеждахме храната си сами, нямаше да изхвърляме 1/3 от нея. Ако сами си изработвахме маси и столове, нямаше да ги изхвърляме, когато трябва да ги пребоядисаме.

„Когато имаш пари, не ти трябват съседи, никой не ти е нужен. Можеш да си купиш всичко, да плащаш дистанционно. Пазаруваш в супермаркета от някого, който не знае името ти, не се интересува дали си добър човек, дали правиш нещо за обществото. Когато имаш пари, не е нужно да живееш според някакви принципи, нито да уважаваш хората“, обяснява Марк.

Freeconomy / Freak-onomy

Не, не си го представяйте като модерен вариант на св. Иван Рилски. Бойл бързо се запознава с много приятели в околността. Постепенно се учи и да пътува без пари.

Става му още по-лесно, след като натрупва популярност. Минава една година, експериментът завършва, но… на него му е харесало и решава да продължи. Замисля се, че цяла година не е боледувал благодарение на натуралните продукти и чистия въздух. Било му е спокойно както никога преди, мислейки за работа, кредити, покупки. Да, приятелката му в началото го е подкрепяла, после го е напуснала, но… така е преценила.

Казва, че сам се е изненадал на какви неща е способен. От човек, който е изпълвал дните си с електронни таблици и не е докосвал лопата, бързо става умел земеделец, свиква да търси храна, развива неочаквани умения.

„В началото беше ужасяващо и трудно, но в края на първата година някак си се оказах по-удовлетворен, по-здрав и по-спокоен от всякога“.

Като за без пари

„За пръв път почувствах колко съм свързан и взаимозависим от хората и природата около мен“, пише Марк. „Подобни идеи проникват в артериите, сухожилията и костите на човека едва когато той осъзнае физически как собственото му здраве зависи изцяло от това на огромната мрежа от живот. Открих, че сигурността ми вече не се крие в банковата сметка, а в силата на взаимоотношенията ми с хората, растенията и животните около мен. Характерът ми замени стерлинга като моята валута.“

Събира опита си в книгата „Човекът без пари: една година живот във фрикономика“. Играта на думи идва от английски и ще рече „свободна икономика“. Четивото бързо става популярно, започват да го канят на лекции по цял свят, получава и рубрика в „Гардиън“. По-късно ще напише още 3 книги, ще събере почитатели в 162 страни. Ще събере опита си с този на други „безпарични“ като Хайдемари Швермер, чиято история си заслужава отделен разказ.

На третата година частично се отказва от „безпаричието“. Съгласява се да управлява средствата, постъпващи в сметка от продажбите на книгата, но само за цели, които подкрепят начинанието. Иначе и до днес, точно 15 години по-късно, няма никакви собствени пари, дори портфейл.

Милионерче, не се подигравай ти

Разбира се, намират се и хейтъри. „Прекрасно ги разбирам, защото и сам съм израснал по този начин“, казва той. „От самото ни раждане с най-добри намерения родителите и учителите ни внушават, че трябва да бъдем успешни. Че трябва да печелим пари, защото това е единственият начин да сме успешни. А не е така и моят опит го доказва.“

Ирландецът често повтаря, че животът без пари не е нещо ново, че всъщност те са конструкт, който съществува в малка част от 200 000-годишната човешка история. Е, на това историците отговарят, че някаква форма на парично-стокови отношения е имало почти винаги през 5-те ни хиляди документирани години.

Постепенно Марк задълбава в екологичната тематика и през 2015-а публикува провокативната книга „Да пиеш коктейл Молотов с Ганди“, в която описва как политическата и икономическата система са ни довели дотам, че климатичните промени са необратими, а екологичните мерки – палиативни. Затова е време да заменим 3-те „R“ в днешната грижа за природата – reduce, reuse, recycle (намали, преизползвай, рециклирай), с доста по-радикалните resist, revolt, rewild (съпротивлявай се, бунтувай се, връщай се към природата). Остава да гадаем дали четивото е попадало на Грета Тунберг, със сигурност би го одобрила.

За милиони няма закони

И въпреки радикалните призиви, той продължава да прави само третото, но пък систематично. През 2014-а се връща в Ирландия и с всички пари, които е натрупал от продажбите на книгите, купува земя, върху нея построява новия си дом със собствените си ръце. Има обаче и обширно свободно пространство, на което кани да дойде всеки, споделящ принципите му.

И ето че стигаме до следващата му голяма стъпка. Връщайки се в Ирландия, той намира поредния зъл герой за днешното общество – технологиите. Според него, макар да са създадени, за да сближават, те отдавна са се превърнали в още едно средство за разделяне на хората.

Така една сутрин през 2017 г. Марк се събужда без любимия си лаптоп, последната му връзка с модерността. И тук промяната го изненадва с това колко добре му се отразява.

Щом приятели нямаме вече

Въпреки резкия преход, Марк продължава да пише книги – прави го на ръка. Няколко години продължава и с рубриката в „Гардиън“, праща писмата по традиционната поща, а редакторът му подбира и отпечатва някои от най-интересните читателски мнения. Разбира се, има доста ирония в това, че дори това послание на антидигиталния човек стига до вас благодарение на същите тези дигитални технологии.

Обратно на стереотипа, казва, че не е избрал „по-простия живот“, а обратното. „Той е доста сложен и се състои от хиляди прости неща. В сравнение с него старият ми живот в града беше доста прост, но се състоеше от хиляди сложни неща, като смартфони, контакти и пластмаса. На мен ми беше скучно да правя едно и също ден след ден, използвайки сложни технологии, които, подозирах, отегчават и тези, които ги произвеждат. Живеейки без течаща вода, електричество или машини, животът ми със сигурност стана по-сложен. Не идеализирам миналото, нито бъдещето. Живял съм и с техника, и без нея и знам кое ми носи най-много спокойствие и удовлетворение“.

И все пак – кое му липсва най-много от технологиите? Мачът на деня и гласовете на родителите му.

Да се видиш у пара

И, да, ако се вълнувате, намерил си е ново гадже.

Друго, което му липсва в първите дни, е музиката на Джони Мичъл и Дейвид Бауи. Но казва, че днес ги заменя с птичите трели, а това му припомня как сме превърнали изкуството в пасивно потребление, вместо във вътрешна нужда. „Ние консумираме развлеченията си, вместо да участваме в тях с цялото си сърце. Превърнали сме се в консуматори на всичко…“

Някъде тук експериментът се превръща окончателно в начин на живот. Продължава и досега… макар последната му медийна изява да е отпреди няколко месеца, може и да се е отказал, но писмото за това още да пътува, ако е поверено на „Български пощи“.

„Хората често ме питат как се справям без техника. Този въпрос за мен е по-интересен от отговора, аз правя хиляди малки неща“, казва Марк. „Никой ден не е като другия. Ето, днес от дънери на дървета, паднали в гората от вятъра, построих скара за опушване на пъстърва и еленско месо – нямам хладилник и съхранявам „излишъка“ в коремите на съседите. На следващия ден направих заграждение за конете. На сутринта довърших асфалтирането на пътеката към къщата, след това обработих кожата на северния елен, от която един ден ще направя дрехи или нещо полезно. Жилите ще ми служат вместо конци.“

Тигре, тигре

„Когато реших да се откажа от технологиите, най-голямото ми притеснение беше, че ще се откъсна от семейството, приятелите и останалата част от обществото“, спомня си Марк. „Но се оказа точно обратното. Сега поддържам връзка с тези, на които държа, чрез писма, а тяхното писане провокира съвсем различно ниво на мисълта и изразяването в сравнение с електронната поща или есемесите. Никога не съм бил по-общителен със съседите и близките си, отколкото, след като се отказах от социалните медии. Много хора идват и отсядат в безплатното общежитие, което стопанисваме. Започнах да ценя тихото време за размисъл с пейзажа и дивата природа толкова, колкото и времето с хората“.

Марк разбира за Брекзит едва няколко месеца по-късно. Когато последната му роман е написана, му се налага за малко да прекъсне „отшелничеството“, за да я набере на компютър. Спомня си този момент като ужасен.

„Бедността е забавно явление“, размишлява безпаричният ни герой. „Тя винаги се определя финансово и винаги се съотнася към това, което другите печелят. Възможно е човек да е изключително щастлив, въпреки че има малко пари и официално е категоризиран като бедняк. Също така може да сте много нещастни, въпреки че получавате висока заплата. Тези, които винаги искат нещо повече, винаги ще живеят в бедност, независимо от това колко печелят, докато другите, които са доволни от това, което имат, винаги ще чувстват изобилие. По-голяма част от бедността в модерния свят не е материална, а духовна – състояние на духа, при което удовлетворението идва единствено от стремежа към материални придобивки“.

100 милиона или левче

И така, какви са поуките? Марк е категоричен – не смята, че всеки би могъл да заживее във въплъщението на това, което критиците му наричат „анархо-примитивизъм“. Той просто живее така, както чувства, че трябва.

„Най-големият ми урок дотук е, че докато се занимавах с моите малки неща, видовете изчезваха по-бързо от всякога, а социалната несправедливост нарастваше експоненциално, давайки все повече и повече пари в ръцете на онези, които са най-малко склонни да ги използват за общото благо“, казва той.

„Не можем да стоим и да гледаме как индустриалната цивилизация тласка голямата мрежа на живота – включително и нас – към ръба на пропастта. Демокрацията е призвана да държи властта отговорна, но в един свят на пропаганда, работа от 9 до 6 и политико-икономическа неграмотност демокрациите не успяват да го направят. Когато това се случи, трябва да се намеси активизмът“.

Моите 5 стотинки

„Сега е моментът да бъдем смели. Трябва да спрем навлизането на машината в естествения свят, като използваме всички ефикасни средства. Иначе, преди да се усетим, ще станем свидетели на опустошението и загубата на цялата красота, която все още е останала. Ако позволим това да се случи, ще заслужим съдбата си“.

Разбира се, няма нужда да сме лудити днес и би било трудно да живеем пълноценно по този начин. Технологиите са навсякъде в ежедневието, но е безкрайно полезен всеки подобен поглед, който ни кара да се замислим за тях. За дигиталните и реалните ни връзки, за отношенията лице в лице с хората, които обичаме. За цената на удобствата, с които лесно се заобикаляме, пускайки заедно с тях и разделението, и социалните несправедливости, и други нелицеприятни страни на дигиталния свят.

Решението на Марк със сигурност не е за всеки… но пък си струва да се замислим. Следващия път, когато се в пуснем в лудешкото коледно пазаруване на ненужни вещи. В опита да убедим с омраза някого онлайн. Или просто когато усетим, че е добре поне за един час да вземем да изключим телефона и да излезем навън…

Кевин Митник от малък е любопитен, но не си пада по пъзелите или шаха, а по решаването на едни малко по-различни задачи… Още ненавършил пълнолетие, се оказва осъден за хакерство – престъпление, което по онова време дори го няма в законите.

Не след дълго той ще се превърне в най-издирвания хакер, „Обществен враг №1“ (според New York Times) и най-голямо предизвикателство за ФБР. За да попадне отново в затвора, откъдето вече ще излезе като спасител на компаниите от онлайн престъпници.

Живот като на филм, ще си кажете. И по живота му наистина са създавани филми, но… само по част от него. През юли 2023 г. Кевин Митник си отиде, като че ли най-накрая намерил щастието, макар и за малко да не успя да дочака първото си дете.

Човекът, който създаде термина „социално инженерство“, учителят на днешните хакери, но и на днешните специалисти по киберсигурност, изживява живота си като филм, който си струва да се изгледа от началото до края. Така, както би го разказал самият той – най-издирваният и обсъжданият хакер в историята…

Сам вкъщи

Родителите на Кевин се развеждат, когато е съвсем малък. За да го издържа, майка му работи почти денонощно. А той от малък не си пада чак толкова по играта с приятели, колкото по това да опознава нови неща.

Обича да пътува, само че през 70-те това никак не е евтино за семейство като неговото. Така само на 12 Кевин за първи път „хаква“ системата. По онова време автобусната мрежа на Лос Анджелис ползва система за таксуване, подобна на добре познатата до вчера у нас – само че там „тайната“ не е в самото билетче, а в това как са „подредени“ перфорациите върху него. С добро планиране момчето успява да намери цял кочан с карти, после успява да убеди един от шофьорите да му даде да разгледа как работи системата за перфориране заради училищен проект…

В резултат скоро Кевин има карти за всички автобусни линии и започва да обикаля на воля. За първи път е успял да приложи една „атака“, за която все повече слушаме днес – социалното инженерство.

Баш хакерът

„Не след дълго бях запомнил наизуст разписанията на всички автобуси в системата“, спомня си Кевин. „Това беше ранен пример за моята изненадваща памет за някои типове информация, и до днес помня телефонни номера, пароли и други неща от детството си“.

Още нещо, което го влече от малък и ще се прояви скоро с пълна сила, е магията. „След като научех как работи някой нов трик, практикувах, практикувах и практикувах, докато не го овладеех. До известна степен именно чрез магията открих удоволствието от това да заблуждавам хората“.

В гимназията се запалва по „телефонния фрикинг“ (от phreaking – „разбиване, пробив“). По това време цялата комуникация се осъществява през добре познатите аналогови линии и тук можем да намерим праобразите на днешното хакерство. С различни трикове младежите си осигуряват безплатни разговори, които по това време не могат да си позволят. Идва време „магията“ да се претвори в практика – Кевин бързо се учи да се представя за някой друг и по този начин да получава това, което търси.

Чета с предател

Превръща се във виртуоз – създава нерегистрирани телефонни номера, може да звъни от чужд номер, да прослушва и да прекъсва разговори. Свиква да се справя със сложни технологични въпроси – както сам казва, в разгара на тази част от „кариерата“ му, макар да е хлапе, той познава телефоните и мрежата по-добре от който и да било техник.

После идва времето на компютрите. Първата мрежа, която хаква, е на собственото му училище. И макар че има възможност да промени оценките си с по-високи, той не го прави. Интересен му е самият подход до това да постигне целта, процесът, а не ползите, които би могъл да получи. Нещо, което той ще продължи да обяснява през целия си живот…

1980 г., Кевин е на 16 и прави първия си по-сериозен пробив, получава достъп до компютрите в мрежата на голяма компания. По това време е част от група хакери, издадени са след типична тийнейджърска любовна драма и той получава първата си присъда – три месеца в център за непълнолетни.

Когато интернетът беше млад

После колелото се завърта и макар че хакерът става все по-добър в уменията си, почти винаги слабото звено се оказват други. През 1987 г. го издава приятелят му Лени де Чико – двамата заедно правят поредица от хакерски атаки. Когато идва ФБР, Кевин с искрено любопитство пита Лени защо го е предал. „Ти си опасност за обществото“, отвръща доскорошният му приятел.

Този път Кевин има умел адвокат, който изтъква, че клиентът му страда от тежка зависимост от компютрите, на която се дължат и престъпленията. В резултат присъдата е само година при леки условия.

След като излиза от затвора, започва най-активният период за нашия герой. Още в следващите дни, кой знае защо, номерът на полицаят, който трябва да следи поведението му, е блокиран, съдията, който го е осъдил, се събужда без достъп до банковата си сметка, а от главния компютър на съда са изчезнали всички данни по неговото дело.

Бони и Кев

На няколко пъти Кевин започва работа като програмист, но славата му бързо го застига. Рекордно време се задържа в студиото “20th Century Fox” – цели два месеца.

След поредния кратък престой „на топло“, решава да се опита да завърши в нов колеж, където среща красавицата Бони. Впечатлява го толкова, че… той хаква телефона на предишното ѝ гадже, за да ѝ покаже, че ѝ изневерява.

Любовта потръгва, даже започват работа в една и съща фирма… когато отново полицията долавя, че той прави нещо нередно и иззема харддисковете от дома му. Досещайки се какво ще открият полицаите, Кевин и Бони набързо се женят, така тя и юридически е освободена от дълга да свидетелства срещу мъжа си. Бракът им издържа… точно до следващия път, когато хакерът се озовава в затвора.

Митник битник

Къде минава границата между легендата и истината? Надали ще узнаем. Така или иначе, в началото на 90-те Кевин се превръща в легенда, за да остане на пиедестала си на най-умелия хакер в цялата компютърна история.

Той отрича огромна част от случките, за които е обвиняван и осъждан. На няколко пъти казва, че е спрял напълно с хакерските си атаки, но все се случва нещо, което го изкарва от контрол. През 80-те това е раздялата с Бони, а през 1992 г. умира брат му. По това време Кевин уж се е отказал от хакерството, дава платени консултации, но новината го срива, за кратко сваля 45 килограма и после… изчезва.

След серия от хакерски атаки той е обявен за федерално издирване. Крие се цели 3 години, през които живее под фалшива самоличност. И „работи“ активно, навлиза в технологията на мобилните телефони.

Навръх Коледа през 1994 г. обаче допуска фатална грешка. Получава достъп до личния компютър на специалиста по киберсигурност Цутому Шимомура, колкото да се надсмее над един от водещите си съперници. Даже му оставя звуков файл с попръжни. Друг обаче се смее последен, Шимомура се включва в екипа на ФБР, тръгнал по следите на Митник, и на 15 февруари 1995 г. хакерът е арестуван.

„Въпреки създадения от медиите мит за Кевин Митник, аз не съм злонамерен хакер“, пише по-късно Кевин. „Това, което правех, дори не беше в разрез със закона, когато започнах, но се превърна в престъпление след приемането на ново законодателство. Въпреки това продължих и бях хванат. Но отношението на федералното правителство към мен се основаваше не на престъпленията, а на това да ме превърнат в пример. Не заслужавах да бъда третиран като терорист“.

Хакер хакеру око не вади

Именно тук се ражда митичният му статус. По време на процеса властите правят всичко, за да го демонизират. Шимомура пише книгата „Взлом“, която се превръща в бестселър и сценарий на касов филм, заедно с Джон Марков. Той пък е журналист, който също се е включил в издирването и го описва от първа страница на The New York Times с помпозни определения. Самото американско министерство на правосъдието нарича Митник „най-търсения киберпрестъпник в американската история“.

Междувременно започва масова кампания той да бъде освободен. „Колеги“ на Кевин хакват някои от най-големите сайтове, на които се появяват лозунги, че е набеден, че е изкупителна жертва.

Процесът се проточва и когато, най-накрая, се стига до присъда, тя е 5-годишна, но хакерът вече е излежал цели 4 от годините. Което е направо символично, ако бяха потвърдени първоначалните обвинения, те биха му стрували… 300 години зад решетките.

Дръж ми шапката

Кевин излиза от затвора в ролята на поп звезда и се възползва от новата роля. Още 3 години му е забранено да ползва електронни устройства, затова му се налага дори, когато участва в ролята на… агент на ЦРУ в скромния сериал „Шпионка“, да използва фалшив макет на компютър.

После изпитателния срок изтича, а Кевин се връща към хакерството, но от другата му страна. В неговия „занаят“ „черна шапка“ се наричат недоброжелателите, които атакуват системите с цел злоупотреба, а „бяла“ – тези, които изпитват сигурността в помощ на компаниите. Е, с идването на новия век Кевин сменя шапката си (доколкото е известно) окончателно. Последните години от живота си създава своя консултантска компания за киберсигурност, превръща се във водещ експерт по темата и популярен лектор. Накрая отново среща и любовта в лицето на модната дизайнерка Кимбърли, която скоро се сдобива с фамилията Митник.

По това време дори помага на полицията. В малък град в Мичиган се появява телефонен терорист, който започва серия от бомбени заплахи. Шерифът се свързва с Митник, който подробно му обяснява какви данни да потърси от телефонната компания и скоро 15-годишният пакостник е заловен. „Не благодарете само на мен, а и на Цутому Шимомура“, усмихва се Митник. С голяма доза ирония, защото Митник обвинява журналиста Марков, че е използвали изцяло измислени факти и е създал силно преувеличен образ, от който той така и не успява да излезе. А Шимомура напълно незаслужено получава ролята на бляскав герой.

Митница

Близо година Кевин се бори с рак на панкреаса, преди да си отиде през юли 2023-а, на 59 години, за малко не дочакал раждането на първото си дете. Оставяйки зад себе си легендарния образ на митичния хакер.

Дали го заслужава? Несъмнено. Дори само заради това, че през целия си живот така и не забогатява, не се възползва от огромните пробиви, които е направил. Разбира се, те в никакъв случай не са безобидни, само щетите, които е нанесъл заради престъпленията, за които е осъден, са за повече от 300 милиона долара, а според мнозина общия му „принос“ е многократно по-голям. Motorola, IBM, Nokia, Sun Microsystems са само част от компаниите, които успява да „пробие“. Списъкът се допълва от НАСА, от Масачузетския технологичен институт.

И все пак… в „работата“ му има огромна доза изкуство. Той успява да влиза в какви ли не роли, за да получи достъп до поредната цел. Превръща се в служител, изгубил паролата си, в техник, нуждаещ се от съдействие. Справя се дори с телефонната мрежа на ФБР, следи комуникацията между агентите, които го издирват. Хакерството за него винаги е било предизвикателство, авантюра, и от двете страни на шапката.

„Някои хора стават от леглото всяка сутрин с ужас от ежедневната си работа, все едно, че работят в солни мини“, пише Кевин. „Аз имах късмета да се наслаждавам на работата си. Не можете да си представите предизвикателството, наградата и удоволствието, които изпитвах. Усъвършенствах таланта си в изкуството, наречено „социално инженерство“: да накарам хората да направят неща, които обикновено не биха направили за непознат, и да ми платят за това. За мен не беше трудно да се усъвършенствам, защото семейството на баща ми от поколения се занимава с продажби и изкуството на влиянието и убеждаването може би е наследствена черта. Когато съчетаете склонността към заблуждаване на хората с таланта за влияние и убеждаване, получавате профила на социалния инженер“.

Хак на патката главата

„Всеки, който обича да играе шах, знае, че е достатъчно да победиш противника си. Не е нужно да разграбваш царството му или да завземаш активите му, за да си струва“, казва той. Какво би посъветвал младежите, които се интересуват от хакерство? „Не следвайте моите стъпки. Станете добри в използването на виртуалните машини и всички налични инструменти. Задълбочете се в системната администрация и основите, преди да се впуснете към сигурността“.

„Докато съществува компютърният код, ще има и уязвимости“, успокоява ни в една от многото си книги митичният хакер.

„Това, в което се убедих, е, че винаги ще е по-лесно да манипулираш хората, отколкото технологиите“, казва той. „Компаниите дават милиони долари за защити, криптиране и устройства, но това са напразно похарчени пари. Нито една от тези мерки не е насочена към най-слабото звено във веригата на сигурността – хората. Освен това всяка технология е уязвима на атаки, ако имаш достатъчно време и ресурси“.

Мамник

Чак е малко скучна ролята му през последните години, на мъдър и препатил образ, който се грижи за… сигурността. При положение, че самият той е измислил и наложил най-популярните типове атаки, които се използват днес.

Както сам казва, „работата ми сега е все едно Пабло Ескобар да се преквалифицира във фармацевт“. Доста шарено, какво ще кажете?

Също както и обясненията му, че е правил нещо, което по онова време дори не е било забранено и че се е превърнал незаслужено в черна овца. В крайна сметка той просто така и не успява да избяга от любовта си към магията. Която все по-малко я има и в живота ни, и в компютърния свят…

12 май 2017-а, денят, който можеше да сложи край на интернет. Компютрите на британската здравна система започват да рухват един след друг. Спират да работят и на екрана се появява недвусмисленото съобщение „Ууупс, файловете ви са криптирани! Трябва да преведете между $300 и $600 в биткойн на следния адрес, за да отключите машината…“.

Проблемът бързо се превръща в лавина, спират да работят 70 000 устройства, не само компютри, а и скенери, хладилници, в които се съхранява кръв… цялата медицинска апаратура! Застрашен е животът на хиляди хора.

По същото време атаката се разгръща по цял свят. Вирусът WannaCry, влязъл в родния мем фолклор с нелепия превод „Искаплаче“, се превръща в най-мощната кибератака в човешката история. Само за един следобед нанася щети за между 4 и 8 милиарда долара. Нещо повече, заради начина и скоростта, с която се разпространява, заплашва за денонощие да порази всяко устройство, свързано към интернет.

Спира го по особено неочакван начин един симпатичен къдрав британец с ямайски произход. Само на 22, той се превръща в знаменитост в киберсвета. Докато няколко месеца по-късно не се озовава в щатски затвор с обвинения, които могат да му донесат десетки години затвор.

Историята на Маркъс Хъчинс е нещо средно между „Граф Монте Кристо“ и „Престъпление и наказание“ на дигиталните времена. За възходите и паденията на момчето, което спаси интернет (и хиляди животи), преди да се срещне с грешките от миналото си…

Майка плаче

Събуждайки се след шумно парти в Лас Вегас, Маркъс ще види на двора черния бус, досущ като са по филмите. „Няма как да са ФБР, не може да е толкова очевидно“, ще си помисли той. А после, когато на летището двама опрятно костюмирани мъже ще се приближат и ще се легитимират, все още ще вярва, че са дошли, за да съберат информация за унищожителния WannaCry, вируса, който той е спрял няколко месеца по-рано. Само че ще чуе една дума – „Кронос“, и ще разбере, че демоните от миналото са се върнали. И е време да отговаря за грешките от детството си…

Като стана дума за детството, голямата страст на Маркъс по онова време е да се качи на сърфа и да се отпусне по огромните вълни. Дълги години печели състезанията по спасяване със сърф, популярни в някои части на Англия.

Майка му Джанет е медицинска сестра, родена в Шотландия. Баща му Дезмънд работи в социалните служби, има опит като пожарникар и идва от Ямайка. Двамата се срещат в лондонски нощен клуб и именно в предградията на британската столица се раждат двете им момчета. Маркус е на 9, когато семейството се мести в каменна къща насред животновъдна ферма само на няколко мили от западния британски бряг.

Животът във фермата се оказва тъкмо очакваната идилия, децата свикват с ежедневието, близо до природата. Маркус е будно хлапе. Няма много приятели, но, както казва баща му, расте с много остро чувство за добро и зло. Пада и си чупи китката, а дори не издава звук, но плаче неутешимо, когато техният хазяин – фермерът, се налага да убие болно теленце.

Бъдещият хакер няма много приятели, откроява се с високия си ръст и екзотичния си вид в място, където живеят основно кореняци британци.

Британски вечери

Както често се случва с героите на дигиталните времена, именно това го насочва не само към сърфа, но и към технологиите. От 6-годишен го привлича семейният компютър, след година е способен да го разглобява и сглобява обратно, пълни го със странни програми, а скоро започва и да ги пише сам. Както после ще разказва, за него програмирането се превръща в „портал към е един свят, в който можеш да изградиш всичко, което си поискаш. Без никакви ограничения!“.

В училище, докато останалите учат текстообработка, той се учи да пише програми, с които да заобикаля ограниченията и да инсталира каквото си реши. На 13 получава от родителите първия си компютър… или по-скоро частите, които си е избрал, за да ги сглоби. Както казва майка му, по това време компютърът се превръща в „пълна и безгранична любов“ за Маркъс, който го оставя само заради сърфа.

Неусетно обаче момчето усеща, че е научило всичко, което иска и вече му е скучно с познатите програми. И именно тогава предприема стъпката, която ще предопредели в най-голяма степен бъдещето му – създава си профил в популярен хакерски форум…

Както обикновено по наклонената плоскост, всичко започва доста невинно. Форумът събира тийнейджъри, които обсъждат как са успели да пробият защитата на популярния месинджър MSN. Един от гостите разказва, че е създал свой софтуер, маскиран като картинка, който, веднъж отворен, се изпраща на всички от списъка с контакти и така стига до огромен брой хора. „Уау, вижте какво може да направи програмирането“, помисля си в този момент Маркъс. „Искам и аз да умея такива неща!“.

I Shot The Sheriff

Само на 14, той за първи път се включва форума с проста програма за кражба на пароли… Справя се изумително добре като за човек без опит, успява да пробие защитата на най-популярния тогава браузър – Internet Explorer. Програмата уж криптира паролите, които запазва, но невръстният хакер се справя със защитата. Програмата „разчита“ всички пароли на потребителя и ги изпраща на имейла му.

Останалите от форума са впечатлени, без дори да подозират, че насреща стои хлапе. Казва, че по онова време изобщо не му хрумва, че прави нещо лошо. Не се и замисля за какво биха могли да бъдат използвани откраднатите пароли. „Просто усетих: „Леле, какво готино нещо съм направил!“.

Много бързо идва и първата грешна стъпка. Един ден училищният му онлайн профил е блокиран и той е извикан да дава обяснение. Обвиняват го, че е организирал кибератака, която е повредила необратимо скъп сървър на училищната мрежа. Макар че и до днес Маркъс отрича, надали има голям шанс да става дума за съвпадение…

Тъкмо тогава семейството се мести в още по-малко село, а той получава стая на втория етаж, отделена от останалите. Там се развива и кариерата му, която задълго го отделя от света…, преди да му доведе световната слава.

Маркъс се мести в друг, по-професионален форум, където потребители се хвалят със способностите си да разбиват всякакви системи. Минималното умение, за да бъдеш допуснат, е да имаш собствен ботнет – да управляваш хиляди устройства, чиито собственици не подозират, и да ги насочваш към сървъри с цел те да бъдат натоварени и да спрат да работят – т.нар. DDOS атака.

Плачи дете, баща ти е невинен!

И ето го 15-годишния къдрав младеж, насред идилията на дълбоката британска провинция, който вече има собствена ботнет мрежа от 8000 компютъра. Получава достъп до тях, като скрива зловреден скрипт в торенти, потребителите им ги отварят, без да подозират нищо и влизат в мрежата…

Но пак е важно да отбележим – Маркъс и тогава, а и след това, очевидно прави пробивите си, защото може. Идеята му не е да краде или да нанася вреди, просто използва уменията си в поредното интелектуално предизвикателство.

Някъде там обаче стои и тънката граница, която е неминуемо в един момент да бъде прекрачена.

В началото Маркъс избира сравнително законен бизнес, който все пак да му носи определени доходи. Наема сървъри и осигурява хостинга, нужен за колегите му, хакери от форума. Когато го питат направо дали ще посрещне и фишинг сайтове, той отвръща: „Няма проблем! Може всякакви, само не и детско порно“.

Година по-късно са му омръзнали и ботнетовете, и хостингът, заради комуникацията с недоволни клиенти, и се заема с това, което му е най на сърце – разработването на софтуер за атаки. Ето че стигаме и до историята, която накрая ще го отведе до ФБР…

Д-р Фауст

Маркъс си е изградил солидно име сред хакерите, когато с него се свързва мъж с псевдонима Вини с амбициозно предложение: да му създаде хакерски софтуер с разнообразни възможности. Вини да го продава и двамата да си делят приходите. Така се появява програмата UPAS Kit, кръстена на дървото упас, чийто сок индианците на остров Ява използват, за да правят отровни върховете на стрелите си.

Бизнесът потръгва много бързо, а и не само. Маркъс се сближава с Вини, за 17-ия си рожден ден получава от него като подарък колекция от марихуана и халюциногенни гъби.

Нашият герой е повече от доволен от живота. Създава програми, които са му интересни, чувства се търсен, изкарва добри пари. Родителите му нямат причина да се усъмнят, че работи като програмист на свободна практика, те отдавна знаят колко е добър с компютрите. Не му трябва да се замисля за какво се използва програмата му, след като всеки месец получава по няколко хиляди долара в своя биткойн портфейл.

Да, макар и млад, той вече има опит в това да крие следите си и да остава анонимен, нещо жизненоважно за това поприще. И все пак допуска грешката да издаде на Вини адреса си, на който да получи специалния подарък.

Руси вируси

След успеха Вини се включва със следващото предложение, втора версия на софтуера, в която обаче да е добавен кийлогър – софтуер, с чиято помощ хакерите получават достъп до цялата информация, която жертвата въвежда с клавиатурата си. А също и възможност за инжектиране на зловреден код във формите на сайтовете.

Целта и на двете е ясна – това са най-разпространените хакерски решения тогава, когато се крадат данните от разплащания. Вини предлага на Маркъс да дадат в ръцете на клиентите си възможност да източват парите на жертвите си.

Е, тук вече в главата на Маркъс светва лампичката, че е на път прекрачи границата. Но няма особен избор – отказва, а Вини го заплашва, че ще даде адреса му на полицията и ще го ракрие като създател на хакерски софтуер. Въпреки всичко, нашият герой е непреклонен. Накрая като че ли двамата намират компромис – Маркъс ще създаде всички останали възможности на софтуера, които са обсъждали, но не и тези, свързани с банковите кражби.

Така след няколко месеца на „хакерския пазар“ се появява UPAS Kit 2.0. Оказва се, че Вини тайно е наел и втори човек, който да добави исканите от него възможности. Скоро след това комплектът се появява с ново име – Kronos. Заигравката е със Zeus, популярен сред киберпрестъпниците софтуер. И асоциацията с гръцката митология – името на титана баща, изяждал синовете си, преди накрая да се роди Зевс.

Този зловреден софтуер бързо се превръща в пазарен хит, а после и в легенда. И именно думата „Кронос“ Маркъс ще чуе от агентите на ФБР в Лас Вегас 7 години по-късно…

No Woman, No Cry

Младежът е достатъчно разумен, така че просто да прибере парите и да прекъсне всякакви връзки с Вини. През следващите години продължава да е активен в хакерските форуми. Създава блога си MalwareTech, където прави подробни технически анализи на различните типове зловредни програми – как работят и как могат да бъдат спрени. Започва да анализира внимателно някои от най-опасните ботнет групи и дори разработва противодействие. Успява да проникне в софтуера им и да покаже кои компютри са били включени в тях без знанието на собствениците им.

Всичко това му печели и първата законна работа. Сали Нейно, собственик на Kryptos Logic, малка фирма за киберсигурност от Лос Анджелис, е впечатлен от блогпостовете. Пише му с покана заедно да разработят софтуер, който да проверява дали даден компютър е вкаран в ботнет група и да предупреждава собствениците му. Предлага му 10 000 долара за начинанието, а Маркъс, гузен от досегашния си опит, е толкова амбициран, че създава първата версия за няколко седмици.

Това пък му печели постоянна работа, вече изцяло с „бялата шапка“ – така в киберсигурността наричат хакерите, грижещи се да намерят проблеми, които могат да бъдат отстранени. При това младежът вече печели повече, отколкото в най-добрите си времена „от другата страна“.

Едва навършил 20, той работи упорито, успявайки да спре сериозни хакерски атаки. Разбива първата голяма ботнет група от ново поколение, вкарала в арсенала си огромен брой т.нар. умни устройства. Вече не само компютри, но и камери, телефони, GPS-и са хакнати умело, така че по желание на новия си повелител да носят разрушение. Маркъс успява да спре първата подобна група, но вместо да я издаде на властите, просто пише на създателя ѝ да спре.

Богатите също плачат

„През кариерата си съм установил, че малко хора са наистина зли, повечето просто не се замислят за ефекта от действията си“, пише той в блогпоста, в който разказва за успешната си акция.

Така стигаме до момента, когато Марсъс вече е на 22 и си взема за първи път цяла седмица почивка….

Около обяд на 12 май 2017 г. администраторите на британската здравна система усещат, че се задава сериозен проблем. Едно по едно хиляди устройства започват да блокират, проблемът се разраства лавинообразно. Много бързо става ясно, че засяга безброй страни и става дума за прословутия вирус, останал известен до днес като най-мащабната кибератака в историята на интернет. WannaCry…

Получава името си, защото криптира по необратим начин чувствителна информация на компютрите и ги записва като файл с разширението .wncry.

Кой се смее последен?

После ще стане ясно, че създателите му са севернокорейски хакери, които са използвали особено опасен модул, създаден за целите на американската Агенция за национална сигурност. Високотехнологичният шпионски инструмент на АНС е откраднат и превърнат в оръжие, което изглежда абсолютно неунищожимо и може да зарази буквално всички компютри в мрежата..

И може би щеше да го направи, ако Маркъс Хъчинс беше избрал да се занимава не с хакерство, а си беше останал на сърфа край затънтените брегове на Англия…

„Беше все едно да виждаш момента преди автомобилна катастрофа. Знаехме, че се задава нещо смъртоносно, което щеше да струва живота на много хора и нямаше как да го спрем“, казва Джош Корман, водещ специалист по киберсигурност. „Изглеждаше, че WannaCry е готов да се разпространи в здравната система на САЩ. Ако това се случеше, огромен брой хора щяха да умрат. На живо се сбъдваше най-големият ни кошмар“.

Смешен плач

За часове са поразени системите на германската железопътна компания Deutsche Bahn, руската Сбербанк, автомобилните производители Renault, Nissan и Honda, университети в Китай, полицейски управления в Индия, испанската телекомуникационна компания Telefónica, FedEx и Boeing. Само за един следобед са унищожени данните на близо четвърт милион компютри.

За щастие, не се стига до вечерта. Около 14,30 ч Маркъс, след разходка из селцето, случайно сяда да хапне пред компютъра си, за да види, че интернет гори. „Избрах си адски добра седмица, за да си взема отпуска“, пише той в Twitter.

След няколко минути вече е получил от колега копие на зловредния код и започва трескаво да го изучава. Обядът още е пред него, докато той симулира с програмата атака върху виртуална машина в спалнята му. Съвсем случайно, буквално за миг, вижда как зловредният софтуер изпраща заявка до някакъв много странен адрес онлайн: iuqerfsodp9ifjaposdfjhgosurijfaewrwergwea.com.

Маркъс е натрупал доста опит и макар да не е сигурен какво точно е това, знае, че не е случайно. Затова бързо се заема да проследи какъв е този сайт и него… го няма. Затова решава просто да си купи домейна, да види какво ще стане, каква ще е заявката, която ще пристигне от заразените компютри.

Четири секунди след 15,08 ч Маркъс регистрира сайта с не особено привлекателното търговско име срещу цели 10,69 долара.

Шампанско и сълзи

Внезапно страховитият WannaCry… спира. „Война на световете“. Маркъс изведнъж започва да получава огромен брой заявки към сайта от всички компютри, поразени по света, но вирусът спира да се разпространява нататък. Просто се е оказало, че създателите са допуснали грешка и ако заявката се изпълни, изпълнението на кода спира дотук…

Когато разбира какво е направил, Маркъс скача радостен от стола и, както никога, отива да се похвали на семейството си. „Добре си се справил, скъпи“, казва майка му и продължава да реже лук.

През следващите няколко дни следват яростни атаки срещу сървъра, опитващи да го спрат и по този начин да пуснат отново на свобода чудовището. Но Маркъс вече е разбрал какво се случва, а има и силни съюзници. Цяла седмица нашият герой не спи повече от три часа накуп, докато се грижи сайтът да удържи. „Знаехме, че ако този домейн се срине, WannaCry ще се рестартира“, спомня си Салим Нейно, шефът на Хъчинс. „В рамките на 24 часа вирусът ще е поразил всички уязвими компютри по света.“

Остава загадка защо през следващите дни създателите не пускат нова версия, при която този дребен проблем да е отстранен. Ще минат месеци, преди анализите да покажат, че става дума за севернокорейски хакери, макар, разбира се, родината им да отрича. Мнозина ще предположат, че самият Майкъл е създателят и в това се крие чудото на внезапния край, но ще се натрупат доста аргументи, че това няма как да е възможно.

Истината и само истината

Докато междувременно той се превръща в световна суперзвезда. За една нощ 100 000 души го последват в Twitter. Благодарение на миниатюрната снимка в блога му, съседите го разпознават и семейният дом бързо е окупиран от журналистите. През следващите месеци той е принуден да напусне удобното убежище, за да се порадва на славата си. Обикаля световни събития, за да разказва как е успял да се справи със страховития вирус… докато едно утро стигаме до дългоочакваната среща с възмездието за предишните му грешки.

Август 2017-а, само 3 години след големия успех. Предишната вечер Маркъс е говорил пред 30 000 души на най-голямата конференция по киберсигурност в света в Лас Вегас. Около 7 ч сутринта пред вратата вижда бусът с агенти, но си представя, че това се случва само по филмите.

Малко по-късно се отправя към летището, където му прави впечатление, че изобщо не му искат компютъра за проверка. Вместо това след малко в чакалнята към него се приближават двама души с костюми. И след въвеждащите общи приказки, след като се легитимират и минават по същество, още първата дума го кара да разбере, че не са го повикали, за да го разпитват за големия му успех, а приказката е приключила. „Кронос“. После му слагат белезниците.

Следват месеци в щатски затвори, но Маркус вече си е спечелил световно реноме и на негова страна застават огромен брой специалисти по киберсигурност. Със защитата му се заемат безплатно водещи юристи.

До доказване на противното

И все пак, не могат да направят много, защото младежът няма какво да отрича. Още на първия разпит му показват разпечатан чат, който той добре познава и в който разказва подробности за начинанието си. Прави пълни самопризнания.

Следват няколко седмици в затвора, докато адвокатите му издействат да бъде пуснат с определени ограничения. Най-много го измъчва не че е попаднал в града на мечтите си, за да се озове в затвора, колкото чувството за предаденото доверие. „Всички тези хора пишеха на ФБР, за да кажат „хванали сте грешния човек“. И това беше сърцераздирателно“, казва Хъчинс. „Вината беше хиляди пъти по-голяма от тази, която изпитвах запади Кронос“.

Изкушава се да разкаже в блога цялата истина, но адвокатите му го разубеждават. През пролетта на 2018 г., 9 месеца след ареста, прокурорите предлагат на Хъчинс сделка. Ако той се съгласи да разкрие всичко, което знае за самоличността на други хакери и автори на зловреден софтуер, те ще му гарантират, че няма да влезе отново в затвора.

Маркъс отказва. Съгласява се да се признае за виновен само по две от десетте обвинения. И те са достатъчни, за да прекара в затвора поне 10 години, но решението е в ръцете на съдията.

Изважда късмета да попадне на магистрат от старата школа, който припомня, че е съдия от 3 десетилетия, през които е осъдил над 2200 души. „Оценявам факта, че човек може да разглежда безчестното поведение, което е в основата на този случай, на фона на това, което някои определят като дело на истински герой. В крайна сметка именно това прави този случай уникален“, казва съдия Щатмюлер, преди да обяви решението си.

И стана човек

„В същото време, ако не предприемем мерки за защита на сигурността на тези прекрасни технологии, на които разчитаме всеки ден, всичко това има потенциала да предизвика невероятен хаос“.

Делото завършва с условна присъда. Съдията претегля приноса на нашия герой спрямо щетите, които е нанесъл, и решава, че моралният му дълг е анулиран. Почти две години след първия арест, Маркъс излиза на свобода и се връща при родителите си. И към работата си – да пази света онлайн от „лошите“.

Трябва ли за всяко престъпление да има възмездие?

„Съществува погрешно схващане, че за да бъдеш експерт по сигурността, трябва да се занимаваш с тъмната страна“, съветва после Хъчинс. „Това не е вярно. Можете да научите всичко, което трябва да знаете, законно. Придържайте се към светлината.“

А дали ако беше спазил собствения си съвет, щеше ли да се озове в ролята си на спасител? Понякога простите обяснения не работят. И именно тогава идва времето на силните истории, като тази на Маркъс Хъчинс…

Материалът е базиран на задълбочената разработка по темата на Wired.

23 март 2016 г. можеше да бъде апокалиптичен ден в историята на дигиталния свят, който надали ще се повтори. Netflix, Facebook и Spotify са само част от безбройните сайтове, които изведнъж се оказва, че… няма как да бъдат поддържани и обновени.

Защо ли? 28-годишният програмист Азер Кочулу просто е изтрил 11 фатални реда компютърен код.

Но как е възможно един непознат програмист да блокира сайтовете на световните гиганти? Защо в странния днешен онлайн свят неочаквано се оказва, че огромни, мултимилиардни проекти се крепят на раменете на доброволния труд на ентусиасти? Какво ли е накарало Азер да се ядоса толкова, че да отприщи в най-страховития му вид ефекта на пеперудата?

Понякога най-малките и уж безобидни редове код обръщат програмата…

Бекъп дупка не прави

Прелюбопитна е дигиталната история на JavaScript – езикът за програмиране е създаден само за 11 дни и… понякога му личи, въпреки че оттогава извървя дълъг път. Превърна се в жизнената сила, проправила пътеките на днешния интернет, какъвто го познаваме. Докато преди сваляхме програми за какво ли не, инсталирахме ги чрез операционната система, днес почти всичко се случва в браузъра.

Промяната дойде толкова бързо и неусетно, колкото не можехме да предположим… А също толкова бързо всичко може и да се срути, както личи от историята на днешния ни герой.

Възходът на уеб приложенията съвпадна с едно друго важно явление в софтуерния свят – масовото навлизане на софтуера с отворен код. Първопроходник беше създателят на Linux и Git Линус Торвалдс, а през последните десетилетия върху програмите, които са открити и се споделят свободно, се крепи огромна част от днешната софтуерна индустрия.

Особено що се отнася до света на JavaScript. Най-популярната платформа за това се нарича NPM и притежава буквално милиони проекти, които изпадналият в нужда програмист може да използва. Всеки е добре дошъл да остави своите парченца код, които, по един или друг начин, да бъдат използвани от всички останали.

Бързата работа, срам за програмиста

Тази система работи по повече от впечатляващ начин. Постоянно се появяват нови библиотеки, най-успешните биват сваляни и използвани от разработчиците милиони пъти на ден.

Нещо повече, постепенно този тип проекти се превръщат в огромни вавилонски кули, защото библиотеките със софтуер се крепят една на друга, всяка следваща използва малко парченце код от предишните…

Което в един момент, въпреки цялото удобство, може да се превърне в проблем. Точно както в историята на Азер Кочулу.

Мнозина иронизират факта, че за да създадеш нов проект чрез модулите, които ти се налага да използваш, трупаш гигабайти в папката node_modules, които в един момент тежат повече от Вселената… но това, в крайна сметка, не засяга крайните потребители и определено е по-малкият проблем.

Казана дума, хвърлен бъг

По-големият риск със сигурност е сигурността, която става все по-трудна за проследяване с използването на море от код. Именно напомняне в тази посока е случката с мигранта от южната ни съседка.

От малък Азер Кочулу е запален по идеите за софтуера с отворен код. Заедно с основната си работа, има и своеобразно хоби – да създава библиотеки, които да качва на платформата NPM, давайки на останалите програмисти.

Някои от проектите му се радват на сериозен успех, а и той изпитва удовлетворение. До прословутия 23 март 2016 г. е публикувал цели 273, някои от които имат стотици хиляди използвания за седмица. И точно тогава той получава имейл, който го разгневява…

Пише му Боб Стратън, патентен специалист от фирма на име kik. Азер е създал малка софтуерна библиотека със същото название и за да не стават грешки, адвокатите го призовават да смени името на своя проект.

Шушу-мушу сайта разваля

Знаете, понякога нещата в онлайн комуникацията ескалират бързо, нали? Е, няколко имейла по-късно Азер започва да хвърля огън и жупел с речник, на който би завидял и герой на сръбски филм. Категорично отказва да смени името на библиотеката, дори и когато са му предложени $30 000. Казва, че идеята му е друга и че на полето на отворения код не бива да са водещи търговските интереси.

Прочел интересни неща за близките си роднини, патентният адвокат разбира, че по този начин няма да се получи. Затова решава да се свърже направо с организацията, която може да му помогне.

Макар че NPM е напълно некомерсиална платформа, тя си има компания собственик, която се грижи за правилата и инфраструктурата. Именно на нея пише патентният адвокат на kik, явно успява да впечатли получателите и този път вместо цветист отговор, среща съгласие.

Азер получава нов имейл, този път от NPM, в който го информират, че библиотеката му е отстранена заради проблеми с авторските права. Тъй ли? Възмутен, че платформата се поддава на шантажа и погазва собствените си правила, той с едно движение изтрива всичките си 273 библиотеки.

Капка по капка – бъг

Така стигаме до следобеда, когато хиляди програмисти от цял свят получават една и съща грешка – някаква библиотека, за която почти никой от тях не е чувал, не може да бъде заредена. Това означава, че те са блокирани в работата си, а някои, които са имали лошия късмет тъкмо тогава да изпращат новия си код към потребителите, се озовават с напълно неработещи сайтове. И всичко това, само заради един от проектите на Азер.

Но как никой не е чувал за липсващата семпла библиотека, след като за последния месец преди това тя е била свалена от цели 2 550 569 програмисти?

Как така всички са използвали кода му, без дори да са чували името му? Как компании като Netflix, Facebook и Spotify са се доверили в крайна сметка на външен софтуер, който би могъл дори да нанася неподозирани вреди?

Отговорът отново се крие в пирамидата на днешния уеб софтуер. Всеки разчита на външни библиотеки, които пък разчитат на предишните.. в огромна кавалкада от взаимни зависимости.

Азер просто е бутнал първото парченце домино… „Това просто счупи интернет“, гласи коментарът, събрал най-много радостни отзиви по темата в платформата за програмисти GitHub.

Три пъти мери, един път коди

Е, същото се е случило и с работата на Азер. Оказва се, че огромен брой от най-използваните приложения са използвали точно най-малкия от всичките му 273 проекта – наричан Left-pad и състоящ се от… 11 реда код:

Ако дори сте се докоснали до програмирането, бързо ще прецените, че става дума за елементарна функция, която буквално би могла да бъде написана за минути от всеки, познаващ на базово ниво JavaScript. И, все пак, вместо да си я направят сами, са решили да я използват наготово някои от най-популярните библиотеки, на които се крепи мрежата.

Най-много проблеми идват от това, че Left-pad по това време е част и от Babel – много важна и разпространена библиотека, която се използва, за да „превежда“ кода така, че да бъде разчетен и от по-стари браузъри. Babel се използва, на практика, навсякъде. Списъкът включва сайтовете на Facebook, Netflix, PayPal, Yahoo, Spotify, Reddit, Slack, LinkedIn.

И така… „онлайн апокалипсисът“ бързо е избегнат. Първото работещо решение се появява 42 минути, след като проблемът е споменат за първи път. Няма и два часа по-късно в NPM вече е качен нов пакет със същото име, което веднага решава проблема.

Не е луд който яде бъговете…

После идва време за анализа след мача. И Азер, и kik, и NPM влизат в обяснителен режим, за да разкажат на общността какво се е случило, картината бързо се избистря.

Азер казва, че се е ядосал, защото „тази ситуация ме накара да осъзная, че NPM е нечия частна земя, където корпорацията е по-силна от хората. А аз създавам отворен код, защото „силата трябва да е в хората“. Той моли за прошка всички, които са пострадали, но казва, че това е тъкмо нужната възможност да се говори повече за това как решенията в общността трябва да се вземат именно от нея, а не от централизирани институции.

Остават обаче по-важните въпроси. Ако ставаше дума за много по-комплексно решение, то буквално би могло да блокира работата на милиони програмисти по цял свят и би застрашило почти всички най-големи сайтове.

Още ли ни звучи толкова примамлива идеята за софтуера с отворен код?

Програмата се кове, докато е гореща

За щастие, оказва се, че тя е още по-магнетична и работеща от всякога. И именно подобни случаи го показват.

Защото общността, която включва огромен брой специалисти, може да реагира бързо и да реши подобен проблем. Днес Азер е с десетилетие по-опитен, натрупал е сериозни успехи като програмист, вече е с по-семпла прическа, може би дори е забравил, че в един момент за малко не „счупи интернет“. Но опитът от този случай даде идеята за по-строги правила кой и как може да изтрие дадена библиотека с код. Днес това би отнело много повече време, всички, които я използват, биха били предупредени навреме, за да вземат мерки.

Ето че когато комерсиалният елемент е елиминиран, понякога могат да се случват чудеса.

Софтуерът с отворен код продължава да властва, както никога. Защото е един от онези не чак толкова много примери, които ни връщат към основната идея на интернет. Възможността да сме обединени, равни, да си помагаме… Пък дано се научим как да го правим и в социалните мрежи.

Днес все по-малко държим при нас важната си информация – файловете, снимките, документите, архивите. Няма ги вече физическите носители на данни – дискетите, дисковете, флашките, размерът на харддиска няма значение, всичко важно вече е в облака. Толкова е удобно! Няма риск да загубиш нещо, имаш достъп отвсякъде. Компаниите се грижат за сигурността и е толкова спокойно…

Компаниите ли?! Да, днес разчитаме на данните в облака, използвайки пространство, което почти винаги ни дава някой от онлайн гигантите. Дори, ако не се улисваме, то е безплатно, в достатъчно големи размери, бързо, сигурно. Дали обаче това се дължи на грижата им за нас?

Но данните ни, както вече е ставало дума, са най-скъпият ресурс в онлайн света днес. И делегирайки ги на облака, ние се превръщаме в още по-удобно и гарантирано манипулируеми единици. Нещо повече – във всеки един момент този, който управлява облака, може да промени правилата и изведнъж да загубим целия си архив.

Великият комбинатор

Да останем без всички детски снимки, да се лишим от фатални за работата ни документи… внезапно и с един замах.

Ким Дотком, не е уебсайт, нито е следващият наследник на севернокорейската династия или на семейство Кардашиян. Но да, това е името и на уебсайта му. А животът му е влакче на ужасите – първо е хакер, после – мегауспешен предприемач. Следва период като мултимилиардер и още един… като престъпник, който прави всичко по силите си, за да избяга от американското правосъдие. И между всичко това идва позицията му на защитник на свободата онлайн.

Време е за една от най-пъстрите и непознати днешни дигитални истории, толкова неочаквана и поучителна, толкова шарена и динамична, колкото е нейният главен герой.

Стамат Точкабеге

Аз съм превърнал името си в домейн – karamanev.me. Но трябва да призная, че е къде-къде по-оригинално да направиш обратното, какъвто е случаят с нашия герой, роден със скучноватото име Ким Шмиц.

Автор на албум, стигнал до топ 8 в Нова Зеландия и на филми. Основател на интернет партия и татко на 6 деца. Хакер и бохем, безподобен шемет, технологичен гений, който има да ни казва много важни неща.

Надали гледайки жизнерадостното голямо семейство в инстаграм профила му някой би предположил, че днес Ким ще е в разгара на 10-годишна битка за справедливост срещу американските власти, в която той изглежда на страната на правдата. Не би го допуснал и по началото на тази история.

Роден през 1974 г., баща му е германец, а майка му – финландка. На 16 прави първите си киберпрестъпления, а на 20 идва време за „дебютния“ арест – за продаване на откраднати номера на телефонни карти. Някак естествено, с навлизането на масовите компютри, Ким се пренасочва към този тип измами – и така цяло десетилетие. През 2003 г. е осъден в Германия за незаконно присвояване на средства онлайн, прекарва пет месеца в затвора, преди да се сдобие с 20-месечна условна присъда.

Когато интернетът беше млад

Става известен през 90-те, след като се хвали пред немските медии, че е хакнал сайтовете на НАСА, Пентагона и Ситибанк. Представя се с името Кимбъл – герой на футуристичен сериал от 60-те, по-късно претворен и на големия екран от Харисън Форд. Оказва се, че в НАСА си нямат идея, че ги е хакнал, а журналистите са се подвели по хвалбите му, без да знаят как да проверят твърдения. Но… има ли лоша реклама?

После купува и продава компании, богатството му расте. В един момент му се налага да заживее в Тайланд, боейки се от съдебно разследване. Все пак, за кратко го арестуват и там, а пред властите се представя като „Негово Кралско Височество Крал Кимбъл Първи, владетел на Кимпир“. Дали не е бил вдъхновен от популярния в Тайланд самоковски компир?

Появява се в светлината на прожекторите през 2001-а с компанията си Kimvestor, която продава свръхлуксозни стоки. По време на състезанието от Формула 1 в Монако на парти на 73-метровата му яхта гостува тогавашният монарх на княжеството – принц Рение.

Документален филм за незаконното рали „Гъмбол 3000“ показва как хер Шмиц кара „Мерцедес“ с 240 километра в час и се забавлява, докато полицията спира негов съперник. Пада си и по компютърните игри, дълго време заема първото място в ранглистата на Call of Duty: Modern Warfare 3 сред повече от 15 милиона играчи онлайн!

Добрият, Лошият и Ким

Ставаше дума, че тук ще има драматични обрати нали? Ето че е само 2005 г., а нашият масивен герой се превръща в суперзвезда и мултимилионер! Зората на облачните технологии, с приятели той създава хостинг услугата Megaupload. Ще минат 6-7 години, преди големите играчи да се усетят за важността на споделянето на файлове в облака. Докато нашият Ким предусеща, че компютрите и мрежите вече са достатъчно бързи и съвършени, за да позволяват да пазите информацията си на сигурни отдалечени сървъри, без да се притеснявате за нея.

Е, с тази условност в случая, че достъп до файловете имат и други потребители, прави се месечна класация на най-теглените файлове… И, както се сещате, на първите места се появяват най-касовите към момента блокбъстъри, нещо, което Холивуд никога няма да прости на Ким.

Докато той вече е суперзвезда и започва всячески да парадира с богаташкия си начин на живот. Именно през 2005-а си отива Ким Шмиц и окончателно, дори по документи се ражда (макар и около 130-килограмов) Ким Дотком. Прилежно изпран и изсушен от престъпното си минало (както бихме казали по нашите ширини), той се превръща в любим технологичен гуру, чест гост на най-гледаните телевизионни предавания.

Megaupload бързо става мегасензация – това е първата по рода си услуга, която ще проправя пътя на други, тепърва се определят правилата на играта. Интересът е огромен, в пика на популярността си платформата достига 180 милиона регистрирани потребители, 50 милиона посещения всеки ден. Цели 4% от целия световен интернет трафик е свързан със сайта на този голям образ в епицентъра на начинанието, което го прави световноизвестен!

Хер Флик

2012-а не се оказа фатална за света въпреки прогнозите на маите и техните фенове. Но стана такава за MegaUpload. Един от най-успешните сайтове изведнъж се оказа на мушката на американските власти.

В един слънчев ден всеки от потребителите на облака за файлове, който реше да ги достъпи, е посрещнат от приветливия надпис, че американските власти са разпоредили достъпът до страницата да бъде забранен. Всеки от хората, решили да качат там семейните си снимки или любимата си музика, губи окончателно достъпа до тях. Защото Дотком и империята му от медийни суперзвезди са се превърнали в мишена на властите.

Романтичните време на интернет, властите, поне в САЩ, все още можеха да си позволят нещо подобно, хубаво или не. Те отминаха някак неусетно с момента, когато се оказа, че мастодонтите могат да преценят има ли право на думата действащият американски президент. Оттогава най-драматичната сцена, свързана с технологични гиганти, е как Мъск влиза с умивалник в централата на Twitter.

На гости у Доткомови

Далеч по-драматична е сцената на командосите, озовали се в имението на Ким Дотком в Нова Зеландия. Идилична страна, несвикнала с подобни сцени, години по-късно самият ѝ премиер ще се наложи публично да се извинява пред днешния ни герой за неоснователно грубото задържане, след което той се озовава в затвора.

„Хеликоптери, карабини, спецчасти, зли кучета и 72 ченгета тероризираха семейство, което не е заплаха за никого“, пее по-късно хер Дотком в клип, посветен на случката. „Бяхме шокирани от необичайния ареста за неумишлено нарушение на авторските права в интернет, повдигнато от САЩ, което дори не е престъпление в Нова Зеландия“, спомня си той.

Дали Ким е попаднал на далечния остров, защото е очаквал подобно развитие, можем само да предполагаме. И все пак, известен жокер в тази посока може да ни даде фактът, че и трима от най-приближените му създатели на MegaUpload по някаква случайност също са се оказали в Нова Зеландия във фаталния за компанията момент.

Ким казва, че е избрал мястото заради спокойствието и чистия въздух, които иска за децата си. Спира се на острова през 2009-а, преди това основният му дом е в Хонконг. Макар до днес да има немски, финландски паспорт и да казва, че е повече американец от тези американски власти, които са го подложили на гонения. Според злите езици, всяко от местата е избирано, защото е далеч от западното правосъдие.

Крадецът вика

Мислите си, че българското правосъдие е бавно? Е, от 2012 г. до днес новозеландското така и не може да реши дали да екстрадира нашия герой, за да бъде съден в САЩ. Наследниците на маорите явно нямат бърза работа.

Едва преди месеци, 11 години след мащабната операция, двама от колегите на Ким сключиха сделка с обвинението. Признаха се за виновни, съгласявайки се да доизлежат символични присъди в идиличната държава, без риска да бъдат върнати в родната си Америка. Четвъртият обвинен си отиде от фатална болест. А Ким продължава битката с правосъдието.

Като междувременно не си губи времето. Създаде Mega – както си личи и по името, услуга, подобна на Megaupload (при това с тузарския домейн me.ga), която промотира на зрелищно шоу със също толкова зрелищни танцьорки. Засне песни и видеоклипове, в които даваше своята версия за развитието на делото и своята невинност.

Опита следващи бизнеси, например своя платформа за търговия с криптовалути, която набра много сериозно финансиране, преди да обяви несъстоятелност.

Създаде интернет партия, която получи 1,42% от гласовете на парламентарните избори в Нова Зеландия през 2014-а. Уви, въпреки че по това време си заслужи официалното извинение на премиера, това не помогна за електоралния му възход и 4 години по-късно гласовете му бяха далеч отвъд десетичната запетая.

И все пак, днес не спира да парадира с богатството, с живота си. С идилията, която си е построил, вече с 6 деца. И макар да се раздели в Мона, майката на децата с номера от 2 до 5, намери отново любовта в лицето на поредна бъдеща майка – и шестте хлапета са родени ин витро.

Ким Чен Ком

„Аз не съм пират, а иноватор“, обича да повтаря героят ни. И друг въпрос ми изниква след тези думи, за технологичните лидери. Дали днес е редно толкова много от бъдещето ни да зависи от хора, озовали се на върха на технологичната верига не само заради уменията и морала си? Като Ким… или Мъск, или Сам Алтман, списъкът е дълъг.

Обвиненията на щатските власти определено не го представиха като най-примерния гражданин. В списъка освен нарушаването на авторското право попаднаха финансови измами, рекет, пране на пари. Можете да питате Асандж или Сноудън – решат ли да ви изкарат по-черен от дявола, тези институции знаят как да го направят. И все пак… явно доказателствата не са чак толкова убедителни, колкото би трябвало, след като Ким все още се радва на свободата си.

Той е категоричен, че не е нарушил правилата, а това е било естественото развитие на комуникацията в интернет. „Megaupload беше създаден като услуга, която ви позволява да изпращате големи файлове, тъй като имейлите имаха ограничения, така е и до днес. Популярността и първоначалният растеж бяха свързани с това. Компанията не беше създадена с идеята да се превърне в някакъв пиратски рай. Ако американското правителство казва, че сме мегаконспирация, мафия, която е създала престъпна мрежа от пирати, те грешат напълно. Целта им беше да затворят проекта под влияние на Холивуд и после да се справят в движение. Като се опитват да хакнат правната система.“

„Аз не съм зъл, знаете ли? Аз съм добър човек. Всички, които ме познават, ме харесват… Прокурорите трябва да седнат на масата, да се вразумят и да решат въпроса. Защото аз няма да се предам. Ще се боря докрай. И няма никакъв шанс да спечелят, защото знам, че съм невинен.“

Мегаигра

Освен че не се свени да показва лукса, в който живее, Ким казва, че днес е радетел за свободния интернет и за това как се съхраняват данните. Защото делегираме прекалено много доверие на най-големите компании, без да сме сигурни как ще ги използват те.

И наистина – качваме файловете си където и както ни попадне, създаваме архиви, без да се грижим какво ще им се случи. Удобно е да ти е удобно. Можете да питате и Ким, предвид не само богатия му житейски опит от хакер през милиардер и престъпник.

А тъй като днес живеем в света на информацията и на големите данни, по този начин осигуряваме огромен обем от информация, който е и е най-ценния ресурс за все по-развития изкуствен интелект. Оттук нататък един от обичайните големи въпроси е възможността по този начин да бъдем по-лесни за манипулации от всякакъв характер.

„Има опасност интернет да бъде колонизиран от няколко компании или правителства. Когато това се случи, свободният поток на данни ще секне, иновациите ще се ограничат. Не бива да спираме да се борим срещу това!“

Дотком балонът

„След като технологични компании цензурираха действащия президент на САЩ, това е знак, че най-големите все повече се ангажират и с политиката“, казва адашът на Ким Ир Сен. „Нормално е човек да се запита какво искат да получат, не го правят от добро сърце, а с някаква цел.“

Любопитен е оптимизмът му, че ситуацията ще се промени в позитивен план благодарение на технологии като блокчейн. „Няма как един единствен проект да може да променя начина, по който общуваме. Това трябва да бъде мрежа за хората, от хората, с отворен код, децентрализирана и мисля, че това е бъдещето. Според мен технологичните гиганти правят голяма грешка, като подценяват силата на отворения код и готовността на хората да преминат към нещо друго“.

Дали има шанс да е прав?

Междувременно нашите данни в облака стоят някъде, намират се на физически сървър, който има копия за безопасност, но… дали пък нещо не може да им се случи неусетно? Това е темата на следващата, голяма като Ким и много важна дигитална история…

Четири двойки мишки са пуснати да си живеят на воля. С изобилие от храна и вода, далеч от опасностите и болестите. Готови да завладяват една огромна територия… Мишият рай!

Започват да се плодят като зайци. Броят им расте главоломно, удвоява се на всеки 55 дни. По всичко личи, че си живеят живота и се наслаждават на всеки миг. Година по-късно в „рая“ живеят 620 мишки!

Докато внезапно се случва нещо необяснимо – много от гризачите стават агресивни, започват да се нараняват без причина. После мъжките стават лениви и незаинтересовани, броят на обитателите на мишето царство неусетно започва да намалява… докато се стига до пълен крах.

Дали това не е знак накъде води естественият ход на живота ни тук, на Земята?

Експериментът „Вселена-25“ на изследователя Джон Калхун, направен преди половин век, се е превърнал в огромен повод за замисляне от 70-те, та до времената на фейсбук.

Хелоу, Биг брадър

За него не спира да се говори и днес. Учените намират в експеримента много пропуски и неточности, които подлагат на съмнение и резултатите. Докато основните закономерности и големите философски и социални въпроси, които опитът поставя, не спират да изглеждат все по-актуални.

Как продължава експериментът? Можем ли да научим нещо от мишките за хората или сравнението е пресилено? Дали въпросите, поставени от „Вселена-25“, не са по-актуални от всякога във времената на тикток и изкуствения интелект? Струва си да разкажем невероятната история на Калхун и неговите гризачи, дори и „само“ за да се замислим за бъдещето ни като вид…

И така, „Вселена-25“. Юли 1968 г., четирите млади миши семейства заживяват в телено заграждение в американския Национален институт за психично здраве. Начело на експеримента е биологът Джон Калхун, който в предишните години е нашумял с редица мащабни поведенчески изследвания при плъховете. Този път обаче избира роднинския им вид – мишките, за опита, с който ще се прочуе.

Установката е изградена от 256 големи кутии, всяка от които може да побере 15 мишки, които да живеят на широко. Оборудвани са с дозатори за вода и храна, с всичко нужно за изграждането на гнездо. Калхун казва, че целта му е да създаде утопичното, идеално място за мишките. Такова, в което да имат абсолютно всичко необходимо, да са дори презадоволени и само да се наслаждават на живота.

Според изчисленията пространството е достатъчно в него да си живеят блажено 3840 братовчеда на Мики Маус, а храната, която получават, би била достатъчна дори за 9500!

Всички мишки на събрание

И, разбира се, в началото нещата се развиват идилично. Четирите двойки се радват на живота в рая, Калхун нарича този период етап А. Ако сами не сте били в тази роля, със сигурност можете да си представите тийнейджъри, възпитавани у дома от строгите родители, които са оставени за първи път да правят каквото си искат в огромно имение, при това в приятна компания…

Така бързо се стига до етап B, моментът, в който се раждат първите малки. И започва истинското блаженство, плодят се и множат. От купонджийството навлизаме в осъзнатата идилия! Броят на мишките се удвоява на всеки 55 дни (при положение, че бременността при тях трае 20, а една майка ражда средно по 20 мишлета).

Интересно е, че тенденциите не са равномерни – в някои от котилата… или „мишила“, се раждат 111 малки, в други – само 13. Според Калхун това зависи от активността на мъжкарите.

Мишо Шамара

После… идва време за по-интересното. 315-и ден, всичко се обръща, започва етап С. Нарастването на броя на обитателите рязко се забавя, както пише Калхун, развива се строга социална йерархия.

В същото време се появява все по-голяма голяма група млади мишоци, които не успяват да се впишат в системата. Изтикани са от останалите в периферията на някогашния миши рай. И определено не приличат на обитатели на Едем – целите са нахапани, по телата им личат кървави рани. Калхун ги нарича „изгнаниците“ и обяснява това явление с дълголетието. В идилията на „рая“ го няма естествения отбор, който да избутва от върха на йерархията мъжките – тук „патриарсите“ живеят по-дълго и не допускат младите конкуренти да заемат мястото им.

В този етап „изгнаниците“ се озлобяват и започват да проявяват все повече агресия, често напълно без причина. В крайна сметка ресурсите все още са предостатъчно, в „квартала“ живеят 620 мишки, има място за поне 5 пъти по толкова.

В същото време женските обитатели на комуната започват все по-умело да се отбраняват от нахалниците, в резултат също стават агресивни… но необяснимо защо не само към агресорите, а и по принцип – включително и към децата си. Раждаемостта драстично спада, вдига се смъртността сред младите. Забелязват се дори случаи на канибализъм. (На някои места може да срещнете, че става много по-чест и хомосексуализмът, но това липсва в оригиналната статия.)

И все пак, броят на мишките все още расте, за да достигне 2200 – доста под максималния брой, който „раят“ би могъл да приюти.

Цар Плъх

И ето че стигаме до етап D, когато се разгръщат с целия си ужас мишите Содом и Гомор. Самият Калхун използва за този момент библейска алегория, наричайки го „фазата на втората смърт“. Първата настъпва, когато духът и обществото са разрушени и продължават да живеят по инерция. И тогава е въпрос на време да дойде втората, която да довърши физическото тяло. За този период Калхун въвежда и друг термин, станал популярен в социалните науки – „поведенчески упадък“.

Рязко се увеличава броят на нов тип мъжки мишки – ученият ги нарича „красивите“. Те вече нямат рани или белези, те просто си живеят. Не се борят за женските, не спорят за територии, не правят нищо друго, освен да ядат, да спят и да се грижат за козината си. Постепенно и дамите напълно спират да им обръщат внимание, раждаемостта спада до нула и три години след началото на експеримента животът в мишия рай приключва. Останали са 120 мишки, всички надминали репродуктивната възраст. В своето мише времеубежище те са принудени да видят залеза на изгубения рай в своя безнадежден старчески дом…

Няколко месеца преди това да се случи колега на Калхун премества част от „красивите“ и някои от дамите в нов дом, но това не променя нищо. Очевидно след „първата смърт“ те са изгубили всякакви инстинкти за продължаване на рода, за щастие, за оцеляване дори.

Миш-маш

И така, „Вселена-25“ (наречена така, защото е 25-ият пореден поведенчески експеримент на Калхун) приключва, за да се превърне в легенда.

През 70-те за първи път е на мода да се говори за пренаселеността. Ето защо опитът на Калхун намира благодатна почва и когато той публикува изследването си в Scientific American, медиите бързо подемат основното му послание.

Специалността на изследователя е етология – направлението на науката, което изследва поведението на животните. Но голямата му и доста оспорвана идея е, че няма логически причини, ако наблюдаваме развитието на други бозайници, да не виждаме принципи, които да важат и за хората.

Ние сме просто социални животни, нали така? Или, по новото определение на Харари, „просто животни, които могат да бъдат хакнати“.

Мишкувам

Интересно е да споменем малко и за предишните експерименти на Калхун. Още в края на 40-те в оградено пространство от 930 м2 той отглежда плъхове – тук броят им би могъл да достигне 5000. И все пак популацията достига 200 гризача, после се стабилизира на около 150. Плъховете не се разселват равномерно, а се събират в колонии от по 12-13 – според Калхун това се оказва оптималната бройка за социална единица, в която да се развие йерархия.

После, в края на 50-те, той отново разселва плъхове, но не толкова на широко. Разделя 48 животни в 4 групи от по „оптималните“ 12, като крайните две нямат досег една с друга.

Именно двата полюса са завладени от силни самци, които си събират харем от по 8-12 дами и прогонват останалите мъжки към средата. И там се започва с вакханалии – агресивност, чести сбивания, бой по малките, пълна липса на желание за секс…

Да живей Джордан Питърсън, ще си кажете. Нищо, че не става дума за любимите му омари. Или пък повод за размисъл за теми като тоталитаризма, демокрацията…?

Звезда Мишлен

През следващите години славата на Калхун и експеримента му расте. Същото важи обаче и за критиките. На първо място – срещу идеята, че си служи с преки асоциации между човешкото общество и толкова различен от нас биологичен вид. Че използва ненаучна терминология, че не спазва строгите изисквания за документиране на експеримента.

Някои от възраженията са повече от убедителни. Например в документацията му е отбелязано, че когато настъпва етап D, мишият рай продължава да се почиства само по веднъж седмично, тогава е напълно логично от останалите трупове да се развият инфекции. Именно заразните болести са друг от аргументите срещу опита. Според критиците му Калхун не проследява достатъчно внимателно и не документира здравословното състояние на своите опитни животни, които е напълно възможно да са си отишли от пандемичен вирус.

Ученият признава също, че през лятото те живеят при над 32 градуса, което определено се отразява на поведението при този вид.

Още една от критиките звучи повече от сериозно. Калхун не документира подробно произхода на първите 8 обитатели. Пише само, че идват от определена лаборатория и толкова. Тогава обаче… най-вероятно те и без това имат роднински отношения помежду си. А ако си представим развитието през следващите години, в които мишето общество расте главоломно, но в рамките на гените на само 8 животинчета, които на всичкото отгоре са и роднини…? Последствията от кръвосмешението са познати на науката много преди „Игра на тронове“. Генетични мутации със сигурност са едно от много вероятните обяснения за израждането на живота в „рая“.

Мишката и книжката

Нещо повече – от калхуново време до днес съществуват… хиляди подобни миши колонии. Да, за добро или лошо все още учените разчитат много на симпатичните гризачи, както за изследването на нови медикаменти, така и за редица други научни задачи. И подобни общества си растат и процъфтят, без никой да вижда и помен от „изгнаниците“ или от „красивите“. По-големите „ферми“ „произвеждат“ до 10 000 мишки на месец!

Изобщо, в научните среди се отнасят доста скептично към изводите на Калхун, но те продължават да шестват из медийното пространство, днес в ролята на поредната житейска мъдрост със съмнително потвърждение, споделяна във фейсбук.

Дотук с радостта и за Джордан Питърсън, защото според предтечата му пътят на спасението ни като вид не са традиции и консервативните вярвания. „Успехът ни като хора досега се дължеше на това, че почитахме повече отклоненията, отколкото традициите“, казва Калхун. „Промяната на стереотипа винаги е печелела лека преднина пред спазването му. Сега трябва усърдно да търсим онези творчески отклонения, от които ще произлезе следващата стъпка в еволюцията ни. Това може да ни гарантира едно безкрайно бъдеще, в чието осъществяване можем да участваме.“

Дали пък това не се оказаха технологиите?

Клик

При представянето на експеримента някои медии не се свенят да прогнозират, че ако приложим резултатите към човешкото общество, то краят ни като цивилизация ще настъпи около 2010 г.

„Земята е пренаселена. Някога ще станем 5 милиарда! Как ще се препълни нашият миши рай, когато станем повече!“ – така звучат медийните лайтмотиви през 70-те, които помагат експериментът да се прослави.

И все пак, подминахме заветната граница още преди края на 90-те. Днес стигнахме дори поредната цел – вече сме осем милиарда земни обитатели…

А къде ни отведоха междувременно технологиите? Ние не само имаме пространство, колкото си искаме, храна, коктейли… Под „ние“, разбира се, имам предвид обитателите на страните в северното полукълбо, уви, на юг нещата изглеждат по различен начин.

Но дори и в презадоволената част на света, „златният милиард“, където уж беше дошъл края на историята, ние успяваме, въпреки целия си днешен блясък на модерните общества, да стигнем до войни, да се мразим и убиваме с впечатляваща ловкост и оригиналност… На масата на преговори дори за най-развитите страни все още стои решение като ядрената война, която буквално би могла да ни заличи като вид.

Мишокът Зоро

Нещо повече. Точно в най-развитите страни раждаемостта спада, популацията по правило започва да намалява и като че ли единственото решение остава емиграцията от все още изоставащите части на света…

Както казва Мъск (и никой не би могъл да го укори, че не полага грижи в тази посока), най-големият риск пред човечеството е задаващото се съвсем скоро намаляване на броя му…

Статистическите прогнози показват, че ще достигнем 9,7 милиарда през 2064 г. и след това броят на хората ще започне да намалява, докато в края на века е около 8,8 милиарда.

И ако все пак пренаселеността не се оказва проблем – днес, ако не воюваме помежду си, Земята ни спокойно може да изхрани много повече хора.

Може би проблемът не е в пренаселеността? А в измислените ценности на консуматорското общество, които при нашите миши приятели се изразяват в презадоволеност? В удобството да имаш всичко, което видът ти е свикнал да смята да ценно, в количества, които далеч надхвърлят нуждите ти? Ако приемем, че що се отнася до храната, го преодоляваме по един или друг начин, как точно се справяме с презадоволеността си от джаджи, от комуникация, от информация?

Чело коте книжки

Ако към всичко това добавим и социалните промени, които се задават, а за които не обичаме да говорим? С изчезването на професии, с идеи като универсалния базов доход.

Продължаваме и към умението на технологиите уж да ни сближават, но да правят все по-трудно нормално общуване, да ни лишават от естествената човешка топлота, да създават в илюзорното си щастие отчуждение.

Дали пък в крайна сметка, въпреки напредъка на технологиите, под цялото лустро на модерността, не си оставаме просто първосигнални мишки? Всеки, който без предубеждения прочете историята на мишия рай, би открил някакви паралели с развитието ни като вид…

Обяснението на Калхун, разбира се, е прекалено опростено и наивно, това го прави, на първо време, удобно за някогашните (а и днешните социални) медии. Но това не прави съдбата на „Вселена-25“ по-малко поучителна, стига да не я приемаме за научна. Със сигурност е поучителна, дори и само като метафора.

Защото само историите днес ни помагат да се замислим за това кои сме, какви сме. И накъде отиваме…

– Имам една мечта… – започва, леко неуверен Нено. Двамата с Криси са се качили на хълма с внушителната панорама към Долината на розите и бъдещата ферма. – Да гледам боровинки. Ще бъдеш ли до мен?

– Да, на 100%! – отвръща тя, без да се замисли. – Идея си нямах с какво се захващам… – допълва Криси днес.

И двамата работят в света на информационните технологии. Той е програмист, тя – проектов мениджър. Днес заедно са собственици на 4700 корена боровинки, които през лятото зарадваха с впечатляващия си вкус стотици купувачи. Гледат и 5 декара рози, редуват дейлитата с прекопаване, разговорите за data science с такива за агрономство.

Понякога животът е цветя и рози, нужна е само смелост, за да го оцениш и преосмислиш. Да повярваш в мечтите си. И да забравиш за стереотипите…

Roseberry fields forever

„Утре ще си взема почивен ден… Ще си купувам трактор“, казва веднъж Нено, а шефът му, какво да прави, отвръща: „Добре!“.

Сферата на информационните технологии се превърна в поле, което дава много възможности на най-различни хора. „Поле“ уж само в метафоричния смисъл… Но не и за Криси и Нено.

Тя е от Любимец, следва в чужбина и бързо напредва по кариерната стълбица на своята професия – проектов мениджър. Той е от село Осетеново и докато трупа годините опит като програмист, има голямата мечта да се върне на село, към земята…

И упорито работи за това мечтата да разцъфне. Гради стъпка по стъпка плана за фермата, в която ще гледа две толкова различни култури – рози и боровинки. Обмисля кои парцели да ползва, как точно да се погрижи за растенията… докато работата си тече, животът също. Идват годините на пандемията, когато любовта на Криси и Нено покълва, за да разцъфне с пълния си блясък.

Хълмът на боровинките

Двамата тъкмо са приключили първия пълноценен сезон с двете култури. В края на пролетта реколтата от розов цвят е била добра, после е дошло времето на боровинките.

И като стана дума за ароматният плод, именно той е голямата мечта на Нено. От дълги години програмистът се интересува как да се отглежда тази уж позната ни култура така, че плодът да стане вълнуващо сладък. Резултатът: след като е осигурил парцел, купува непознати у нас сортове за разсад и… стотици огромни саксии. Пълни ги с киселата почва, в която най-добре се развива този плод – не случайно обичайният му дом е планината. Макар у нас подобна практика да е почти непозната, по света се използва доста, доказана е в практиката.

Тъй като нямат собствена земя, така са спокойни, че ще могат да пренесат саксиите, ако се наложи фермата да си намери нов дом. Гледат около 20 сорта, за да видят кой как ще се развива. 5-6 са основните, по-голямото количество, отличават се с големите си размери и с различните си вкусове – някои са по-сладки, други – не толкова. Всички други сортове са там, за да опитват, да търсят различни решения.

„Искаме да видим кой колко добре ще се развива, в какъв период зрее при нашите условия, защото едно е по книга, а друго конкретно тук“, разказва Нено. Идеята е чрез комбинация от сортове да имат максимално дълъг сезон, в който да предлагат на клиентите си различни варианти на вкусния плод.

Розово бъдеще

Доста програмистки, дори инженерен подход, какво ще кажете? Така мислят и нашите герои, идеята на Нено е да вземат най-добрите идеи и да ги прилагат между двата толкова различни свята, в които живеят…

В работата си Криси отговаря за екип от специалисти в обработката на данни. На последната среща на живо им подарява по бурканче сладко и им разказва с какво се занимава в свободното си време. А те ѝ отвръщат с искрен интерес, впечатлени не само от историята, но и от вкуса. Колега от Индия ѝ разказва, че в родината си има близки с опит в земеделието и ще ѝ помогне, ако решат да създадат ферма и там.

Някак естествено идва името – RoseBerry събира розите и боровинките. За разкош в логото има и мечка, която да оцени двете ароматни земеделски култури. И не само – над селото се издига местността Мечи камък, която се превръща в талисман на начинанието.

Като специалист в управлението на хора, Криси най-често е близо до работниците. С програмистите ли се работи по трудно, или с берачи на рози? „Всички са хора!“, отвръща тя.

„Моят екип е от 17 човека, прекрасни, но не са никак лесни. Така е и с розоберачите. Всеки си има плюсове и минуси, много различни хора, с различно минало, с различна култура. Два различни свята! Не можеш да ги съпоставиш. Разсъждават по съвсем различен начин и срещата с двете вселени много те обогатява. Преди всичко трябва да си човек с останалите, без значение дали насреща е програмист или розоберач. Защото човек до човек опира!“

Мъхеста брада

А къде е мястото на розите? Фермата си двамата айти специалисти започват именно с тях. Традиционната местна култура им се отплаща, имат дългосрочен договор за изкупуване на розовия цвят. По този начин са и по-спокойни за бъдещето – след като гледат две култури, дори едната да пострада по някаква причина, другата ще им помогне да се справят с трудностите.

4700-те саксии с боровинки вече заемат всички 14 декара от парцела. Съвсем скоро мислят да разширят площите и за двете култури, в преговори са със собственици на земя край Осетеново. Трудностите идват заради това, че парцелите са малки, често са разделени между много наследници, които трудно намират общ език.

И ето че тази година, когато за първи път фермата заработи с пълния си капацитет, интересът беше толкова голям, че в един момент двамата спряха да приемат поръчки. Доста хора научават за тях от репортажи по Нова телевизия и в youtube канала Boho Soulz.

Пуснете видеото

Сладки мечти

Други просто ги намират през социалните мрежи, които Криси активно развива. „В YouTube ни намериха много лекари, в TikTok – хора, на които просто им е станало любопитно дали тия големи боровинк ще са хубави, в Instagram последователите пък се докосват до нашето ежедневие. Facebook е за малко по-улегналите, често оттам идват родители с малки деца“, разказва Криси.

Тя приема поръчките и държи да се чуе лично с всеки клиент. Така научава какво ги е привлякло, а и се раждат много истории. Млада майка ѝ разказва, че имала големи трудности със захранването на бебето си и помогнали единствено техните боровинки. „При нас всичко е проба/грешка и си слушам клиентите. Когато им звъня и някой ми каже: „Ама нали ще ми пратите от ония големите, сладките?“, вече знам какво предпочита, други си падат по по-киселите“.

„Много хора ни се чудят защо се занимаваме с онлайн продажби, защо влагаме толкова усилия и пари за опаковки и кашони с логото ни. Само ние си знаем колко ни струва. „Какво се занимавате, отидете на борсата, продайте си цялото количество и това е!“ Да, ама не е това въпросът. Ние искаме да продадем продукта, но със смисъла! И добавяме точно това – идеята, как го правим, историята ни, живота ни! Така или иначе си работиш работата, изкарваш пари. Ама дай малко смисъл в това нещо!“, емоционално разказва Криси.

„Идеята е хората да видят кои сме, кой стои зад тази ферма, как работим, как произвеждаме този продукт и да знаят, че си го купуват от нас“.

Боровинката на тортата

„Продукт, маркетинг… и остава да задържиш колкото може повече. В един момент имаше толкова много динамика… Нено ми каза: Толкова много неща направихме за нула време, че не може да спрем, за да си поемем въздух, да осмислим и да видим какво сме направили и какво правим!“, усмихва се Криси.

Търсенето не спира, вече са им предложили са изнасят продукцията си за Шотландия, а също – да я разпространяват в една от големите търговски вериги.

Макар сезонът да е отминал, работата продължава, защото скоро ще дойде време за сладкото от боровинки.

И двамата разказват колко добре им се отразява физическата работа, с която редуват часовете пред компютъра заради основната им професия. След особено нервна среща Криси грабва правата лопата и половин час по-късно е забравила за всякакви грижи.

Имат още много идеи, например да разпространяват розовия цвят като ароматизатор, да организират събития. Но, както сами казват, работата в айти сферата ги е научила да работят стъпка по стъпка.

Но как им стига времето за всичко? Трудно. Налага им се например да отклоняват поканите да се видят с приятели. „Как може да сме с някого в 10 вечерта, като на следващата сутрин трябва да станем в 5,30 ч и да сме във фермата?“, чуди се Криси.

Аджайл с лопата

„Не тръгнахме да правим всичко наведнъж“, спомня си Нено. „Имах в главата си изградена представа какво трябва да се случи във времето. Взимаме земята, знаем, вече я имаме, имаме договори за наем. Както в програмирането – от колонката „Работи се“ отива в „Готово“ и започваш следващото. Според мен това е ключът към успеха, за 2 години с малко хора да направим нещо голямо“.

Ето че стигаме и до друга голяма възможност, която дават технологиите. Ежедневната грижа за боровинките е изцяло автоматизирана! Във фермата използват софтуер на българския стартъп Ondo Solutions. „През телефона си правя една програма, казвам кой сектор да се полее в колко часа, колко дълго, с какво да се нахранят боровинките там, това ми спестява супер много време и оптимизира целия процес. Така се пести много вода, което също е изключително важно“, допълва Нено.

Според младите фермери рисковете оттук нататък са минимални. Саксиите и системата за отглеждане осигуряват всичко необходимо на растенията, край селото има полигони за градушки. „Нон стоп говорим за това какво да надградим. И като видим дори една пробойна, се стараем да я запълним“, разказва Нено. „Тествахме водата, за да знаем с какво да нахраним след това боровинките, редовно тестваме и самите плодове, съветваме се с агроном“.

Името на розата

Една от най-големите трудности е да намират работници за активния сезон, до този момент се включват основно хора от селото, но с разрастването на начинанието те няма да са достатъчни. „Заради това също е идеята да гледаме две култури – първо берем розите, след това боровинките и така удължаваме периода, в който можем да осигурим работа на хората“, разказва Нено. След като стават популярни, мнозина им пишат и предлагат да се включат в брането, включително и от чужбина. А какво ли ще стане, ако то се превърне във форма на тиймбилдинг за техни колеги от айти света?

Целта на Нено е след няколко години да изостави всичко останало и да се занимава само с фермата. Криси по-скоро ще продължи и на двата фронта. „Обичам да смесвам много неща и да ги надграждам. Затова с Нено се допълваме, аз съм малко повече човек на комуникацията, на модерните неща. Докато той е коренът, заземява ме, дърпа ме и дава истинското към другите, чисто дигиталните неща“, казва Криси.

Когато нещата се случват с любов и смисъл, тогава няма неизпълними мечти. Доказва го и историята на двамата ни гости. Както казва Криси, „сладка и уханна работа е това – земеделието…“

Този материал получи голямата награда за „Истински истрии“ от реномираната надпревара Web Report 2024. Още по темата – тук.

Имам удоволствието да ви представя Исус Костов! За колегите си е просто „Джизъс“, а за мен – силен пример как човек може да победи средата, предубежденията, дори себе си, за да постигне онова, за което мечтае. Колкото и да изглежда далечно, дори невъзможно.

Пътят му тръгва от циганското гето, а днес е софтуерен инженер в реномирана компания. Учи сам онлайн, така и не се отказва, започвайки от училище, където често ходи гладен, с обувки без подметки. За да стигне до днес, натрупал сериозен опит в професията.

„Най-ценното, което програмирането ми даде безспорно е свободата“, казва Исус. „То ми донесе възможността да се измъкна от трудното положение, в което бях и да си изградя живот, в който съм независим и мога да помагам на семейството си“.

Следващата му цел е да вдъхнови повече хлапета да преследват мечтите си. Да не се отказват, потискани от средата и от обстоятелствата.

А какво ли ще стане, ако подобни истории променят отношението и на обществото ни, и на айти сектора към тези деца?

Братчетата на Гаврош

Може би сте чували да наричат софийския, а и морския „Лозенец“ – „Луксозенец“. Е, не особено остроумната шега не важи за квартала с това име в Стара Загора. Третият най-голям ромски квартал у нас има около 10 000 жители и не се различава кой знае колко от „Факултета“ или „Столипиново“. Има и по-устроени улици, но немалка част от него си е „класическото“, западнало и изоставено от света и държавата гето. Именно там израства Исус Костов.

Семейството му не се отличава от останалите. Дълго време живеят само с пенсията на баба му, често нямат пари за храна, за ток. Нерядко четиримата живеят на свещи, в един момент дори и свещите свършват. Почти през цялата година „банята“ са само туби с вода, оставени на слънце.

Дълго време Исус ходи на училище с боти без подметка, като свое „изобретение“ слага отгоре торбички от хляб, за да са все пак сравнително сухи.

Романтика

„Не ми харесваше нито леката нощ, нито доброто утро. И започнаха да се появяват мисли – как да направя живота си по-добър? Какво трябва да променя, за да мога утре да купувам храна. На мен и на семейството ми, защото семейството значи всичко…“, спомня си Исус.

С днешния ми колега програмист се запознавам онлайн, веднага ми прави впечатление колко грамотно пише – със сигурност запетаите се появяват на по-правилни места, отколкото на повечето четива във фийда. Оказва се, че, макар през живота си дотук да не е прочел нито една книга, в училище той е случил на учителка, която го е научила на грамотност. Казвала се Марияна Христова и с колежки събрали пари за нови обувки, когато видели окаяните боти.

„Ромите се сблъскват с много пречки, включително дискриминация, бедност, лош достъп до образование и здравеопазване“, казва Исус. „В резултат много млади роми се изправят пред трудности, които ограничават техните възможности. Другата причина е, че ние сме доста безхарактерен народ, винаги оставяме трудните неща за по-натам.“

Йоан Кръстител

В началото така се развива за него и напредъкът с програмирането. На 17 години Исус тренира лека атлетика и покрай спорта се запознава с приятел, който учи за софтуерен инженер. С Йоан се сближават, започват да си ходят на гости и на Исус му става любопитно какво представлява програмирането.

Започва да гледа курсове онлайн, бързо се увлича, но… почти веднага се отказва.

Семейството му 2 години е в Италия, затова му се налага да изостане с ученето. Така още докато е в 9-и клас, започва работа в „Макдоналдс“ – сутрин учи, после кара 8- или 12-часови смени.

В 12-и клас вече е в завод за гумени уплътнения. Работи здраво, тренира активно, учи програмни езици… И накрая просто му идва в повече. Тъкмо по това време изкарва книжка, започва работа като шофьор на бус и решава, че няма нужда да учи трудната материя.

„Окей, разбрах, че е трудно, че не мога да съм като Йоан. Тъп съм и това е. Приех, че капацитетът ти е дотук“, разказва Исус. За щастие, бързо събира смелост да опита още веднъж.

„Карам си буса, ама си мисля…, може пък да имам повече потенциал от това да въртя някакъв волан? Ще се върна към програмирането. Захапах здраво и след още няколко месеца можех да правя базови сайтове“.

Голгота

По това време Исус решава, че правилният начин да продължи е висше образование. Записва „Софтуерно инженерство“ в Габрово, но… бързо се убеждава, че няма да стане. „За 3 месеца разбрах, че това място не е за мен, вече бях загубил 2 години заради Италия, сега и още 4 години в университет, в който не изглеждаше, че можеш да вземеш знания, особено за програмирането… не можех да си го позволя“. Така продължава със собствени усилия…

Както много хора в тази професия знаят, най-трудно е намирането на първата работа. Младежът решава да отиде на крака в старозагорска фирма и да пита за стаж. Има късмет, шефът го приема и започва да му задава базови въпроси. Исус се справя доста прилично, но… не достатъчно. Отчаян, той се отказва за втори път.

Минават няколко месеца, в буса му е все по-скучно и решава да опита отново. Но този път – да кандидатства едва след като си направи портфолио. Пише на различни фирми с предложението да им създаде безплатен сайт и… неочаквано много от тях се съгласяват. Доволен клиент дори му изпраща по куриер суичър с лого и 200 лв. подарък.

Вече имайки какво да покаже, Исус успява да намери първата си работа. Шест месеца се учи на занаята, известно време е в друга фирма. Макар да има вече доста знания, му е трудно да се установи някъде задълго, главно заради това, че не знае достатъчно добре английски.

Джизъс Костов Суперстар

Именно така попада на интервю във френска фирма, чийто собственик също не е пръв приятел с езика на Шекспир. Оценява обаче какво умее младежът и му дава шанс. А той му се отплаща. И се оказва, че се справят доста добре и на не твърде съвършения английски от двете страни.

В първия работен ден отива притеснен, а шефът го пита: „Исус? А как ти казват на галено? Айсус?“ „Джизъс е по-добре!“ – отвръща той и ледовете са стопени.

Днес е на 23 години и вече има немалко опит зад гърба си. Дори развива с бивш колега собствен проект за есемес платформа.

Разказва, че е напреднал в професията, без да е дал дори един лев за уроци или курсове – само с помощта на по-опитните колеги, на приятели и… на видеата, качвани от индийци в YouTube.

„Много хора могат да се научат да програмират, ако имат желанието и решимостта“, казва Исус (а и аз съм напълно съгласен). „Не е нужно да си гений или да имаш университетско образование. Важното е да си упорит и да не спираш да учиш. Освен това не мисля, че всеки трябва да стане програмист. Това е област, която изисква определен вид мислене и интерес към технологиите. Всеки човек има своите уникални таланти и страсти, най-важното е да ги откриеш и да ги следваш.“

Повест за два града

Именно това не е спирал да прави Исус и днес е гордостта на семейството си, изкарва достатъчно, за да им помага.

Кое ли му е било най-трудно в началото? „Да взема есенцията от двата свята, в които живея, и да ги комбинирам в един. Изисква се доста емоционална енергия и висока емпатия. Бил съм отхвърлян от българи, защото съм циганин и от цигани, защото „се правя“ на българин. Бориш се да бъдеш уважаван на противоположни фронтове“.

Според Исус предразсъдъците са един от големите проблеми, които пречат на много от ромите да успеят.

„Преди се срамувах да изляза от махалата и да разговарям с българи заради репутацията, която вече е била изградена. Колкото и да си свестен и образован, с цвета на кожата си носиш и репутацията, почти винаги хората имат предразсъдъци. Но това е нож с две остриета – или потъваш в гетото заради натиска, или изграждаш силен характер“.

Именно затова той смята, че пътят на интеграцията трябва да минава и от двете страни. „Най-вероятно каквото и да направи държавата, няма да помогне толкова, колкото самите роми да повярват малко в себе си, да имат някакво самочувствие колкото и да е трудно. Да спрат да страдат и да се ограничават заради другите“.

Пуснете видеото

2019-а, Исус има идеята да стане влогър и записва видео с един свой типичен ден – от часовете в училище през работата в завода, малко преди окончателно да се насочи към програмирането. Скоро има идеята да направи продължение – как ли се е променило ежедневието му оттогава?

Нарамил кръста си

Така промяната по-скоро може да дойде от самите ромски деца. „Но важният момент, в който се решава накъде ще поеме едно дете, не е свързан с конкретно събитие. Това е по-скоро процес с редица фактори. Любовта и подкрепата, които получава от семейството. Какви трудности ще срещне и как ще се справи с тях. Образованието, съучениците, приятелите, компаниите, в които ще попадне.“

Исус доста ясно формулира какви качества трябва да има според него едно хлапе, за да се насочи към програмирането. Според него попрището е подходящо за хора, които се чувстват удовлетворени след решаването даден проблем – независимо дали в битовия, или във виртуалния свят. Тези, които умеят да бъдат адаптивни, които имат търпение и харесват екипната работа.

„Не се опитвай да научиш всичко наведнъж“, съветва Исус следващите хлапета, поели по този път. „Започни с основи, като избереш един програмен език и след това постепенно увеличавай знанията си. Практиката прави съвършенството. Работи върху малки проекти и задачи, за да укрепиш наученото. Има безброй безплатни учебни материали онлайн, които могат да ти помогнат. Не пренебрегвай този ценен ресурс.
Грешките са част от процеса на обучение. Не се отчайвай, анализирай ги и научи от тях. Присъедини се към форуми, групи и срещи на програмисти. Обменяйте опит и знания. Бъди упорит. Запази баланса в живота. Бъди любознателен“.

Ближния както себе си

Както си личи, той мисли доста алгоритмично и структурирано, никак не е трудно да разберем как при това положение е успял в софтуерния свят. По същия начин Исус мисли и за своето бъдеще. „Откакто успях да преодолея многобройните препятствия, виждам света на технологиите като поле с безкрайни възможности. Нещата, към които се стремя, са: развитие на уменията ми, помощ за общността, създаване на собствени проекти и баланс между живота и работата“.

Повече от смислени цели като за 23-годишен млад мъж, какво ще кажете?

Разделяме се с Исус, а аз си мисля – колко би било хубаво подобни истории да стигат до повече хлапета, в гетата или в дворците, в „Лозенец“ или във „Факултета“. И до повече предприемчиви хора, които да оценят, че и на двете места можем да намерим много скрити таланти – в програмирането или не. Че всяко дете заслужава шанс и право на щастие. Че десетилетията на ромското включване минават, а включването го няма. Докато пътят към него минава през историите, през говорене и разбирането, през човешкото, което е по-голямо от всичко друго…

Материалът е подготвен със съдействието на YouTube канала PeterBest и на Георги Петров.

Знаете ли кой е първият космонавт от Африка, втория най-населен континент на планетата?

Нека ви отговорят гугъл или ChatGPT, аз ще ви разкажа кой можеше да бъде. Защото от всички вечни истории, има една, която най-често подценяваме. Нека оседлаем Росинант, да посрещнем една незаконно млада Дулсинея и да подгонваме вятърните мелници на Слънчевата система!

Знаменития идалго Дон Кихот няколко века по-късно е Едуард Мукука Нколосо, изобретателят, който… за малко не изпревари САЩ и СССР в битката им за Космоса!

Язон и астронавтите

30 октомври 1964 г. Списание Time разказва за поредната африканска държава, получила независимост. Доскорошната британска колония Северна Родезия една сутрин се събужда като независимата Замбия, водена от Кенет Дейвид Каунда, „син на презвитериански проповедник и бивш учител, който свири на китара, не пуши и е пълен въздържател“.

„Замбия: утре на Луната“ е озаглавена ентусиазираната журналистическа публикация в духа на българските „Дела и документи“ от същите години. Тя разказва подробно за историята и географията на новопоявилата се страна, за народа и икономическите ѝ перспективи. Но защо на Луната? Отговорът идва едва в последния абзац.

„По време на празненствата за независимостта само един бележит замбиец не успя да сподели общия ентусиазъм. Това е Едуард Мукука Нколосо, начален учител и директор на Националната академия за науки, космически изследвания и философия на Замбия, който твърди, че събитията са съвпаднали с усилията на космическата му програма да изпревари САЩ и Съветския съюз в полет до Луната.

Нколосо обучава дванадесет замбийски астронавти, сред които и закръглено 16-годишно момиче, като ги върти около дърво във варел за гориво и ги учи да ходят на ръце, защото това е единственият начин, по който хората могат да вървят на Луната“.

Шах с пешката

Как така сериозната публикация в реномираното списание завършва по подобен сюрреалистичен начин?

Е, през следващите години Едуард, който е решил да ходи на Луната (а после и на Марс), се превръща в любимец на западните медии.

И как да е иначе?

Само си го представете. САЩ и СССР наливат огромни средства и концентрират усилия в разгара на голямата надпревара за Космоса, докато нашият приятел Едуард е убеден, че ще ги победи.

Дванадесет разгневени мъже

Създава космическия си център в изоставена ферма на 11 километра от столицата Лусака. Тренировките на 12-те бъдещи афронавти включват търкаляне надолу, по хълма, в 200-литрови варели за гориво – това, според замбийския Фон Браун, е идеалната подготовка за живота в безтегловност и после – на връщане към Земята.

„Освен това ги карам да се люлеят на края на дълго въже“, казва той пред репортер. „Когато достигнат най-високата точка, режа въжето. Това създава усещането за свободно падане“.

„Афронавтите“, кръстени така от самия Нкосоло, носят униформи от със зелени сатенени якета и жълти панталони, защото „когато не сме космически кадети, ние сме рок група „Динамит“.

Първата цел е Луната, следващата, разбира се – Марс. А после и звездна станция, кръстена на кучето на Едуард – „Циклоп“.

Боговете винаги са полудели

Ракетата, която ще ги отведе до високите цели, е кръстена на президента Кенет Дейвид Каунда. „Д-Калу 1“ е с размери 2 на 3 метра, има формата на барабан и е изработена от мед и алуминий. Планирано е да се отправи към Космоса навръх националния празник от централния Стадион на независимостта в Лусака.

Не става напълно ясно за какво точно се готвят афронавтите, след като в „Д-Калу“ е планирано да се качат единствено първата африканска звездна пътешественичка – спомената от Time 16-годишна Мата Мвамбва, споменатия най-добър приятел на Едуард – Циклоп.

А на втория етап – към Червената планета, към тях да се присъединят две специално обучени за целта котки и католически мисионер. Който, по думите на Едуард, ненатрапчиво да представя на местните жители предимствата на своята религия и по този начин ще помогне Замбия да се превърне в „доминатор на Седмото небе на Междузвездното пространство“. При това, без да се проявява прекалена грубост спрямо туземците.

Едуард Ножицата

По същото време замбийският Корольов кани ЮНЕСКО да се включи с програмата с грант от 7 млн. паунда. Отправя официални оферти и към големите си съперници – космическите програми на СССР и САЩ. Кани и частни инвеститори в програмата, която оценява на $1,9 милиарда.

Според някои източници не получава нито долар, според други – връщат му чек за 10 рупии, изпратен от индийско дете, трогнато от начинанието.

И макар че е отворен за помощ към колегите си от двата големи блока, Едуард казва, че не взима страна, но ще запази напредъка си в тайна, дори да получи средствата. „Не можеш да се довериш на никого в проект от такъв мащаб. Някои от идеите ни са много по-напред от тези на американците и руснаците и няма да позволя на никого да види плановете ми за ракетите“, заплашва афронавтът.

Замбезийска мечта

За съжаление, историята няма хепиенд. Още преди да дойде 1969 г. и Едуард да изгуби надпреварата за Луната, се случват непредвидени събития. Не е ясно дали като част от подготовката, но първата афронавтка в Космоса се оказва бременна и, тъй като е още непълнолетна, родителите ѝ я прибират у дома.

„Моите космонавти си мислеха, че са филмови звезди. В един момент поискаха да им се плаща“, оплаква се Едуард. „Двама от най-добрите ми мъже се пропиха преди месец и оттогава не съм ги виждал. Друг от моите афронавти се присъедини към местна танцова група“.

Постепенно и останалите кадети губят мотивация и се оттеглят от проекта, а Едуард, не получил достатъчно подкрепа, се вижда принуден временно да го прекрати. С идеята един ден отново да продължи кръстоносния си поход към небето.

И така, позабавлявахме се в сюрреалистичния сюжет, но… доколко сериозни са били намеренията на нашия замбийски дон Кихот? Дали става дума за наивност с космически размери, за опит за лесни пари, за особено чувство за хумор. Или пък… за една друга кръстоносна битка, само че за справедливост?

Земя като една човешка длан

Не очаквайте еднозначен отговор. И все пак: ето още малко факти за нашия идалго, които да допълнят картината.

От малък Едуард е възпитаван в идеята, че държавата, в която живее, заслужава да получи независимост от Великобритания. Въпреки това той в продължение на 4 години воюва във Втората световна война като част от севернородезийските британски сили. Затова и малко преди смъртта си ще получи престижен съветски медал за ветерани и дори ще му бъде присъдено званието полковник.

Създава малко училище, в което преподава на неграмотните хлапета, но то е затворено от британските власти. Именно това кара бъдещия космически покорител да се впусне в битката за свобода на своя народ, където, казват, понякога се проявява и с не най-лицеприятния си образ. Например, водейки група, която отвлича съпругата на британски големец. Но пък… не е като да не го е правил и Гоце Делчев, питайте мис Стоун.

От онези времена има и други забавни истории. За да не бъде разкрит от британците, понякога той се маскира като жена. Веднъж е толкова доволен от маскировката, че отива да разпитва войниците кой е този Нколосо, който им създава толкова проблеми.

Война на световете

Организира някои от най-мащабните протести срещу колонизаторите. За две години дори попада в затвора.

Дългоочакваната независимост му позволява отново да влезе в ролята на учител, но, като че ли, вече му е скучно. Затова решава да създаде Националната академия за наука, космически изследвания и философия, част от която по-късно става и начинанието на афронавтите. По това време се застъпва и за правата на местните знахари, които, според него, би трябвало да имат същите условия за работа, както и лекарите, практикуващи западна медицина.

Че се радва на заслужена почит показва фактът, че след краха на космическата програма, Едуард е назначен за специален представител на президента. При това задачата му е да работи активно в помощ на съседните народи, които все още не са извоювали своята независимост.

А няма ли логика да… съберем заедно тези два мотива – битката срещу колонизаторите и космическата програма?

През последните десетилетия историята на афронавтите е разказвана често, с нескрита подигравателна нотка, дори от най-реномирани световни медии. И все пак, като че ли тя е дори нещо повече, както личи от забележителната статия в The New Yorker на Намвали Серпел, професор по английска литература в Харвард от замбийски произход.

Пуснете видеото

Кой не знае Дулсинея?

Ученият се впуска по следите на Едуард, за да разкрие неочевидното зад тази история, превърнала се в своеобразен символ на родината му.

Професорът се заравя в редица документи, кореспонденция, дори попада на писмо, в което Едуард пише до британската кралица, за да я призове да се погрижи за състоянието на затворите в империята.

И ни разкрива образа на един изключително интелигентен човек, който дори в доста напреднала възраст решава и завършва право. В никакъв случай той не е наивник, който би решил, че с домашната си ракета ще покори Марс, за да спечели местните жители за каузата на католицизма.

„Замбийската ирония е много фина“, пише проф. Серпел. „Ние нямаме „да“ и „не“. Имаме две „да“ и едното от тях означава „не“.“

Дали именно тук не се крие отговорът?

„Добре образован, ветеран от Втората световна война, ключова фигура в съпротивата срещу колониализма в Замбия“ – така го описва синът на Едуард, чието име носи, а картината се допълва и от подобните думи на много други хора.

Замунда банана бенд

Днес може би бихме нарекли умело тролене представлението, което Едуард спретва за западните медии, идващи с предразсъдъците си за тази част от света. Готови да се смеят на гърба на примитивните замбийци, масово неграмотни, а мечтаещи за Космоса.

Защото проектът е и метафора. На грозната колониална история на целия континент, на самочувствието на западния човек като център на Вселената.

Дали оттогава се е променило кой знае какво? Да, днес няма афронавти, но неравенството и предразсъдъците са си още тук и не личи да отлитат.

Малък пример: светът вече е глобален и високотехнологичен, нали? През 2020 г. достъп до интернет са имали 94,6% от жителите на Северна Америка и 39,3% от тези на Африка. Като, разбира се, няма нужда да отваряме темата за глада и липсата на бъдеще.

Въпреки това за западния човек продължава да е драма съдбата на петима милионери, озовали се по своя воля в подводница, докато никой и не чува за кораб, потънал по същото време край Гърция със 700 безследно изчезнали африкански мигранти.

Междувременно афронавтите се превръщат и в попкултурен символ.

На върха на копието

В последните си години Едуард работи като отговорник по сигурността в индустриална компания. „Това е твърде долна работа за мен, не ми се приказва за нея“, споделя той на замбийски репортер в едно от последните си интервюта. В него разказва с доста повече охота за космическите си приключения. „Не съм се отказал от този проект“, казва той. „Все още имам визия за бъдещето на човека. Все още чувствам, че човекът ще може да пътува свободно от една планета на друга.“

Дали космонавтката Мата Мвамбва съжалява, че се насочва към семейния живот, а не към Луната? Следите ѝ се губят. Няма как да питаме и Едуард, той отлита към небето на 4 март 1989 г.

И какво, афронавтите така и не успели да стигнат до Луната? Е, Дяволчето Фют, знаем, го е направило. А пък дали и американците са успели, ще срещнете много скептици, знаете как е…

И все пак, толкова е красива историята на Едуард. Защото мечтите никога не са смешни и винаги си струва да ги гоним. Защото наистина човек е толкова голям, колкото големи са мечтите му…

– На какво отдаваш факта, че България се озова на първо място след 20 години история на международните олимпиади по лингвистика? На добрата подготовка, на това, че имаме силни ученици, че имаме традиции?

– Комбинация е. Силни ученици според мен има навсякъде. Няма как да кажем, че ги няма в Америка или в Китай. Но

първо трябва да ги намериш, после да ги запалиш и най-накрая да ги подготвиш за международно ниво.

Така че е комбинация. Тук влизат и традициите, защото, за да запалиш децата за това състезание, трябва да има много школи. В повечето математически и в немалко езикови гимназии в България има извънкласна работа по лингвистика.

Имаме национални семинари, състезания. Това създава обстановка, която мотивира учителите. Заплащането не е кой знае какво, затова е важно да има и нещо друго, което да им прави кеф.

Същото е с учениците. Те оценяват възможността след това да влязат в добър университет, успехът да им послужи като препоръка.

Второто, което ги мотивира, е купонът.

Създаването на нови приятелства, пътуването.

Ние организираме много по-интересни събития, отколкото други олимпиади, на които съм присъствал. Може би това идва от факта, че моят учител – проф. Руслан Митков, имаше друго хоби – диджей.

Когато аз започнах да организирам събитията, се свързах с един негов колега, за да го поканя, а той отсече: „Вие, лингвистите, никога няма да намерите диджей в България! Взехте ни най-добрия!“.

За учителите – Руслан много добре разбираше, че е много важно да сплотиш една толкова пъстра група. Нямаш йерархия, нямаш финансов мотив, смисълът е да видиш колегите, да посещавате интересни места…

– Теб лично с какво те спечели лингвистиката?

– Запалих се в 9-и клас в Английската гимназия в София. В един час по математика влезе моят преподавател проф. Руслан Митков и ни даде задача по лингвистика. Каза: „На когото му е интересно, правим кръжок“.

Отидохме няколко човека, някои останаха, други бързо се отказаха. После, вече като студент, реших аз да направя такъв клуб в Английската гимназия, защото междувременно Руслан беше заминал да живее във Великобритания.

През 1998 г. в България изобщо нямаше състезания. Бяха тъмни години, образованието беше съвсем западнало. Събрахме се трима учители – от София, Варна и Русе, и 2-3 години сами ходехме по състезания.

– Как се стигна до националния отбор?

– През 2003 г., в Боровец беше първата международна олимпиада, аз не съм участвал в организирането ѝ.

Скоро след това започнахме да подготвяме повече състезания, да избираме национален отбор.

Процесът не се е променил досега. Има два етапа – национално състезание и олимпиада. Събират се точките, после каним 16-те най-добри ученици на двуседмичен лагер. Накрая правим две контроли, събираме с предишните резултати и

осмината най-добри се превръщат в национален отбор на България.

В началото ръководителите на отбора бяха двамата учители с най-много класирали се ученици. Тъй като преподавах в Софийската математическа гимназия, почти всяка година бях сред тях.

След това преценихме, че ръководителят на отбора има да прави доста неща – да се регистрира държавата, езика, да се платят таксите за участие, да се търсят спонсори. В Съюза на математиците в България решихме, че трябва да има един човек, който да е мандатен ръководител на националния отбор и втори да е учителят с най-голям брой ученици. Така е до ден днешен. А аз съм избран като ръководител за трети мандат.

– Защо често става дума, че състезанията са по „математическата лингвистика“? Грешно ли е това?

– Не е правилно, те са само по лингвистика. „Математическата“ е добавена по формални причини.

Лингвистикатата е наука за езика. Говорим за нея, когато става дума не за един определен език, тогава се нарича „филология“, а за повече – за връзките между тях, за развитието им, за езиковите групи и семейства, прилики и разлики, промени.

Математическата лингвистика е само един клон, който е бил много популярен през втората половина на ХХ век. Още с първите компютри и програмни езици са се появили два големи въпроса: може ли компютърът да разбира човешкия, естествен език и умее ли да превежда.

Тук идва математическата лингвистика – дисциплина, която описва езиковите явления с математически методи.

Този модел обаче така и не проработва. Най-известният пример е от Канада през 80-те. Разработват софтуер, който превежда ограничен език, само прогнози за времето от френски на английски.

Днешните програми за превод не използват математически методи, а се крепят на невронни мрежи. Захранени са с информация и сами търсят закономерностите.

– Как изглеждат задачите?

– Всяка задача на олимпиадите се решава по пътя на логиката, не ти трябва никаква математика. Получаваш текст на непознат език, независимо дали е един по-дълъг или отделни изречения, думи и превод на познат език, в случая – български. На базата на тези преводи учениците трябва да направят изводи за някакви явления в другия език и да преведат нови изречения, за да се види, че са разбрали.

Никаква математика няма, чиста логика!

Обикновено се търсят явления, които ги няма в познат на решаващия език. Например в словенския има т. нар. двойствено число. В българския имаме само единствено и множествено, а там има дума и за два обекта от съответния тип. От това може да излезе една не особено трудна задача по лингвистика. За да го забележиш, не ти трябва никаква математика. Гледаш, мислиш, подчертаваш, систематизираш в таблица. И това е!

– Доколко сериозно се отнасят към състезанията големите държави? Аз си представям, че във всяка област, в която те са решили, биха могли да вложат повече ресурси от нас и да се окажат по-силни?

– Всяка държава се отнася различно. Големият въпрос е къде има инициатор, който да бута цялата работа. Никъде по света лингвистиката не е задължителен учебен предмет – в университетите го има, но не и в средното образование.

Въпросът е дали местните организатори ще успеят да направят добър подбор и да минат през цялата верига – да намерят, да запалят и да обучат учениците.

В САЩ това се получи заради един българин, който, за съжаление, почина преди няколко месеца – проф. Драгомир Радев.

Той направи националния им отбор, а САЩ и Канада заедно си избират отборите.

Драгомир вложи страшно много усилия, хъс, връзки, време и частичка от себе си, за да го направи. Такива хора има и по други места, но не навсякъде. Това ми е обяснението, че в Китай например няма развитие, те би трябвало да побеждават всички. Щом го правят по математика и информатика, ако изпратят същите ученици след две седмици обучение, ще ни разбият, ако не първия път, то на третия. А те участват вече доста години и не се представят добре. Може би няма достатъчно нахъсани хора…

– Въпреки всичко е изумително, че сме първи в подобно направление. Особено на фона на образователната ни система.

– Първи сме в една от класациите. Няма официално международно класиране, тази е от Уикипедия, но е вярна, ние я проверихме. Например по брой медали САЩ имат повече от нас, също ако броим медали спрямо участия. При медали спрямо население, сме първи безспорно. Зависи коя класация се гледа.

– Според мен е логично именно тази да е меродавна – в крайна сметка по този начин се класират държавите и на спортните олимпиади.

– Мен ме изуми реакцията. Когато го написах,

не бих очаквал, че ще има 7600 споделяния във фейсбук! Не съм вярвал, че е възможно.

Не знам как не са ме потърсили, за да ми предложат работа като пиар на Министерския съвет или на голяма компания.

– Може би имаме нужда да се гордеем, въпреки че напоследък патриотизмът е щекотлива тема. Наистина много малко публикации могат да съберат толкова споделяния и при това – с положителен заряд.

– Образователната ни система наистина е в окаяно състояние. Но, първо, това са ученици от математически и езикови гимназии, които, в сравнение с другата част от системата, са в пъти по добре.

И второ – проблемът е на самата идея на средното образование в България след края на социализма, в тази демокрация, в която уж живеем… Аз не виждам много демокрация, но както и да е.

Идеята на западното образование, към което се стремим, не е да подкрепя изявени ученици, а да има една стабилна основа, под която да няма много дупки.

Преди това, по време на Студената война, всяко талантливо дете беше специално развивано.

Ако се види, че има талант, самата система го подкрепяше и издигаше. Имаше какви ли не възможности, имаше изградена структура. В западния модел това го няма и причината не е лоша. И там едно по-изявено дете ще намери подкрепа, но тя идва от частния сектор. Ако разчиташ на бизнеса, нещата са по-нестабилни. Идва криза и първото, от което се режат средства, са такива инициативи.

– Да, но системата се проваля и в основната задача, която казваш – да има база. Доказателство са училищата, където всички абитуриенти изкараха кръгли двойки на матурите.

Но има и друго разделение, на децата на хуманитарни и на точните науки. Аз например трябваше да стана на 33, за да разбера, че мога и да програмирам. Правилно ли е да съществува такъв стереотип, или направление като вашето показва, че няма основание?

– Доста сложен въпрос. Разделянето на профили съществува в повечето държави и има тенденция то да става все по-рано. С идеята един ученик да изучава повече от това, което е близко до него, което му е интересно и да не си губи времето, грубо казано.

Ако свири перфектно на цигулка, може да стане Минчо Минчев и без да решава квадратни уравнения.

Дали е правилно, или не, е много сложен въпрос, защото много хора, като теб, в един момент се преориентират далеч след като са завършили.

Но има друго, в което образованието издъхва по цял свят – идеята, че учиш нещо и после 40 години го прилагаш. Така е ставало през 1900 г., когато за тези 40 години светът почти не се е променял. Сега няма нито една област, в която да е така, не говорим изобщо за айти сектора. Медицина? Ами автомобилите? След 40 години кое е останало същото? Има един компютър вътре и никой не ти дава да пипаш, пълно е с датчици. Едно време можеше да смениш сам всичко на москвича.

Цялата система на образованието трябва да се промени из основи.

– Кои са по-успешни в състезанията по лингвистика – „хуманитарните“ или „технологичните“ ученици?

– За профили не знам, но определено се открояват хората от математическите гимназии.

– Как се реализират след това състезателите? Предполагам, че всички, които са стигнали до националния отбор, нямат проблем да бъдат приети в реномирани университети.

– Приемат ги в университетите, но, поне за мен, това не е реализация. Много са различни. Доста голяма част от тях се занимават по някакъв начин с информационни технологии. Малко продължават с лингвистика, но има и такива. Профилът им с нищо не е по-различен от този на успешните ученици от математическите гимназии.

Не чак толкова голяма част заминават навън – много повече бяха през 90-те години.

– А как се промениха поколенията за тези 20 години, в които подготвяш състезателите?

– Аз съм човек, който много мрази идеята: „Ех, едно време какви ученици имаше, а тия сега какви са!“. Хайде стига!

Но наистина има разлики. Едно време бяха много по-дисциплинирани и по-послушни. Идваха на курсовете, сега идват, ако искат. Домашни – решават, ако искат. Обаче

това не означава, че не са по-будни и не се справят добре. Резултатите го показват.

Промени се и образованието.

Интересно е, че се промени и отношението им към музиката. Днес са с телефон в ръката от началните класове, никога не остават сами. Вече нямат нуждата да си пуснат музика и да я чуят задълбочено. Да няма какво друго да правят, да са с 10 касетки, които да могат да слушат.

Много по-малко пушат и пият. Преди 20 години, когато отидеш на екскурзия или състезание, първата ти работа беше да се напиеш. Вече не е така, всички политики за ограничаване на тютюнопушенето и алкохола явно имат въздействие върху младите хора.

Станаха по-сигурни в себе си, по-отворени в добрия смисъл.

Имат мнение и са готови да го защитават. И преди, разбира се, мислеха и не мълчаха. Но сега много по-често чувам това мнение и аргументите им, отколкото преди.

– С напредването на големите езикови модели ще стават ли по-ценни уменията от състезанията по лингвистика, или тези задачи вече ще се поемат от алгоритмите?

– Тед Малчев, който сега завърши, изкара сребърен медал и отива да учи в Харвард, участваше в научно изследване за софтуер, който решава такива задачи. Такъв сигурно може да се направи, друг е въпросът на кого му трябва. Тези задачи не са реално предизвикателство на науката лингвистика, а

целта им е да оценят определен начин на мислене на младите хора.

И да направиш софтуер, който го прави вместо тях, не мисля, че би имал практическо приложение.

– А ако декодираме редки или мъртви езици? В един разказ на Тед Чанг идват извънземни и най-голямото предизвикателство е за лингвистите, които трябва да декодират начина им на комуникация.

– Изкуственият интелект помага. Но дали ще може да се реши някой лингвистичен проблем с програма? Не ми се струва вероятно. Езиците се делят на два типа – за едните вече знаем всичко, за другите – почти нищо. Това са тези, които са нямали писменост, езикът умира и не компютър, а машина на времето ни трябва, за да го възстановим. Опитваме с обратни моделирания от потомствени езици, но нямаме гаранция, че сме прави и това не е наука.

Явленията в езиците не се случват по команда, те си имат правила, но не може да се приложи обратно инженерство.

Дали изкуственият интелект може да разчете някои непознати писмености? Мен ме съмнява, защото не останаха много неразчетени писмености – това са тези, за които има най-малко данни. Такъв тип технологии помага, когато имаш огромни обеми от информация.

– Накъде според теб води това, че всички започнахме да си комуникираме толкова много на английски? Че го превърнахме в глобалния лингва франка…

– Езикът е естествено явление, той не се контролира. Той се променя, развива се. Той е жив! Всички знаем как говореха нашите баби и дядовци – ние не говорим по този начин. Оставяме чуждиците, но няма да чуеш никой да казва „кому е нужно“. Ще го разбереш, ако си чел българска литература отпреди 150 години, но дотук.

Друг пример: как изчезнаха големите разлики между диалектите, между говорите в Западна и Източна България.

Нашите баби, които са пътували много по-малко, говореха по много различен начин в зависимост от мястото, където са отрасли. Това се усеща и при младите хора, има различно произнасяне на някои звуци, думи, но разликите са много по-малки.

Другият пример за това

как езикът не може да се управлява изкуствено, е пълният член. Никой и никога не е говорил така!

Софроний Врачански измисля абсолютно изкуствено правилото, че той трябва да се пише след извършителя на действието. Истината е, че в една част на България са говорили на „ът“, в друга – на „ят“, в трета – на „я“. Всяка държава има нуждата да събере диалектите си в нормиран език, затова е такава и нормата. Това се е наложило, но никой не говори по този начин! Повечето хора не успяват и да пишат така. Учениците си нямат хабер как да го прилагат и аз не им сърдя. То е толкова неестествено, чак излишно.

В историята има и други подобни случаи. Френските думи имат толкова шантав правописът – един звук се пише с 4-5 знака, защото на монасите се е плащало на буква. Така beaucoup има 8 букви и само 4 звука.

Дали е хубаво, или не? Не можем да го спрем. Езикът се развива. Има държавни норми, при нас ги задава Институтът за български език на БАН.

– Това са все важни теми и Дигитални истории – и за залинялото ни словотворчество, и за правописа и за прословутия пълен член. Благодаря от сърце и успех на следващите състезания! Дано задържите и увеличите преднината!