– Много харесвам анимациите, които създавате, и когато прочетох поста ти, че в „Студио Змей“ не използвате и няма да използвате ИИ в работата си, нямаше как да не те поканя да обсъдим темата. Честно казано, аз смятам, че ИИ има място в работата на всеки, за да помага в рутинните, повтаряемите задачи, но също и в креативните. Защо и как ти стигна до това решение?

– Нашето студио работи основно с чужбина. В началото работихме малко тук, видяхме, че системите за финансиране на анимация са много недоразвити, защото навън цялата индустрия разчита на системна държавна подкрепа и субсидии. Така се наложи да потърсим друг вариант. Начинът, по който работиш с чужбина, е, че продаваш труда си и евентуално авторско право. Много рано се сблъскахме точно с тази система – как се продава авторско право и какво точно означава това. Всъщност, доказването на авторство за анимационен, филмов проект или театрална пиеса, е доста сходно. Тогава трябваше много бързо да се науча, защото влязохме в преговори с една много голяма компания и трябваше да се погрижим за правата си.

Ставаше дума за Франция, намерих много добра адвокатка, преподавател в Сорбоната, която специализира с тези неща. От нея разбрах, че авторството се доказва с точно определени документи, и има точно определено описание какво означава да си автор на дадена продукция или проект. Така например авторите, освен заплащането за направата на един филм, получават и малка сума при всяко излъчване. Когато една телевизия излъчва филм, тя е задължена да отделя определени суми за авторите при всяко излъчване, дори и след като е платила вече веднъж за закупуване на самият филм. При анимационните филми това са арт директорът, режисьорът, сценаристът и композиторът. БНТ например в момента отделя по един лев за всяка излъчена минута анимация, който се разпределя между четиримата.

Не звучи много, но примерно авторите на „Семейство Симпсън“ с натрупванията си от всички страни, където върви сериалът, са могли да се пенсионират преди 20 години. Има големи международни организации, които следят тези суми да се отделят и разпределят, и това беше преди ИИ изобщо да навлезе.

– А той не промени ли из основи нещата, ако не можем да докажем ясно кой е човекът в някоя от тези роли?

– Когато ИИ започна да навлиза, ние вече знаехме как функционират нещата. Или ни наемат за правото да се използват авторски произведения, или за да свършим определена работа. В един момент започнахме да получаваме искания да довършим нещо, което очевидно е генерирано с ИИ, а ние трябва да направим така, че да изглежда по-добре. В началото даже не отказвахме на принципна основа, защото не знаехме, че става дума за ИИ. Давахме за подобни задания пазарна цена, защото все пак от наша страна това го работят истински хора. Изобщо не получавахме отговор отсреща, а впоследствие се оказа, че нито един от тези проекти не стигна до реализация.

Тогава взехме решението в работата си да не използваме ИИ.

Има чисто правни аспекти, но дори да започнем с това, че не можеш да искаш същото заплащане за нещо, което на теб ти е струвало 5 долара, за да го генерираш, след като някой друг е прекарал месеци или години за подобна задача. Етичният казус започна да се появява, защото започна да става ясно, че

ИИ моделите са тренирани върху съдържание с авторски права и хората, на които това съдържание принадлежи, по никакъв начин не получават споменаване или отчисления.

Започнаха да излизат приликите – да се генерират неща, които много приличат на други, които са авторски. И постепенно, в крайна сметка, разбрахме, че това е абсолютно безсмислено. В момента се водят редица дела, точно заради липсата на кредит и подобни отчисления.

Отделно, че в нашата индустрия не е и практично. На нас ни е много по-лесно да си работим с нашите художници и те да нарисуват или анимират нещо, което да е готово с една-две корекции, отколкото да минаваме през някакъв модел, който отнема супер много време, за да се докара до ниво, което е готово за продукция. Дори да приемем, че няма етичен казус, а в този случай той е огромен. Водят се колосални дела и големите компании в момента много внимават дали изобщо ще използват ИИ по подобен начин. Нещо повече – и самите зрители според мен реагират доста отрицателно на неща, които са изцяло ИИ.

– Стига да го различат, което вече е илюзия, че е възможно…

– Използвайки ИИ модел,

трудно можеш да генерираш наистина оригинална визуална история. Просто защото той винаги стъпва на нещо друго.

Разбира се, това е нещо, с което може би ще се експериментира в бъдеще. Не казвам, че ние ще го правим, по-скоро подозирам, че големите компании ще тръгнат в тази посока, защото имат много голям набор от материали. Чисто технически, малък екип като „Студио Змей“, който е на само на 11 години, най-вероятно

нямаме достатъчно голям масив, за да обучим модела така, че да ни върши работа. И пак ще ни е по-ефективно и смислено да я вършим сами.

Да, ИИ днес е една комбинирана, много приятна търсачка, която може да е забавна. Например, направихме си експеримента да генерираме българска комедия. Няколко пъти, а накрая все ставаше дума за подялба на апартамент или стар имот.

Комедията всеки път беше просто покъртителна – за някакви приятели, които идват в апартамента на единия, който иска да го подготви за продажба, защото го е наследил, и там се сблъскват с някакви типични драми… Това е много показателно за състоянието на българското кино, защото беше една амалгама от всички български филми, които можеш да намериш онлайн.

Но можеш ли да създадеш оригинална история, каквато досега не е имало в българското кино? Става много по-трудно. А има и друг казус, който мисля, че вече се вижда в IT-сектора – че все по-трудно се наемат млади специалисти, без опит.

– Определено. А ако те изчезнат, откъде ще дойдат следващите специалисти?

– Виждам как същото ще се случи и в дизайна, и в анимацията. Как започваш, как поддържаш създаването на ново знание, развитието? Анимацията до някаква степен е занаят. Има много талантливи хора, но трябва да натрупаш опит, за да знаеш какво правиш, да имаш някакво усещане за естетика, какво работи и какво – не. Впоследствие започваш да надграждаш и вече на най-високото ниво да мислиш за нови начини да правиш нещата.

Ако изчезне нивото на начинаещите, защото ИИ прави техните задачи, хората, които стигат до средно и високо ниво, няма да имат основата и знанията, за да продължат.

Тук имам и контраргумента, че тези модели в момента се продават много под реалната си себестойност. И съм склонен да се хвана на бас за нещо не много голямо, че до 5 години цената за токени и за употребата на публични ИИ модели ще скочи драстично. Най-вероятно няма да може да се използват по този начин, по който сега се използват, за да си генерираш мемета. Реално погледнато, ако нямаш достъп, за да генерираш как би изглеждал ж.к. „Младост“ като филм на „Гибли“, няма да го направиш. Никой няма да инвестира пари, за да го генерира.

– Съгласен съм, бих се хванал на бас и си записвам за след 5 години, да сме живи и здрави, и ние, и ИИ. Защото и чиповете се развиват, и моделите стават по-ефективни с всяка седмица и не мисля, че достъпността рязко ще се промени. Ето обаче, с теб си говорим най-спокойно и търсим аргументи в две противоположни посоки, което ми се струва все по-сложно и рядко явление.

– И аз така мисля. Вече навсякъде е така, но

в България става все по-трудно да се води нормален, уважителен разговор с хора, които имат различно мнение.

Без да приемаш, че то прави ужасен човека срещу теб, че той те мрази. В крайна сметка, хората трябва да могат да си говорят уважително, дори да имат различно мнение.

Един човек, като му разказвах за възгледите ни, и каза: „Ясно, значи мразиш ИИ“. Отговори го напълно добронамерено. По никакъв начин не мразя технологията, това е абсурдно. Но щом си формулираш съждението по този начин, вече започваш антагонистично.

За много неща е така. Не ни се занимава да се задълбаваме, търсят се много бързи, повърхностни решения. Особено в социалните мрежи. Направихме една поредица за медийна грамотност, анимационно минисериалче „Мила и Марко за екраните“. Като част от проучването за него си направих TikTok. Не знам дали имаш TikTok, но това е... Нямам думи, ужасно е с какви неща се забавляват младите хора онлайн.

Търсим бързи отговори, бързи решения, много трудно задълбаване, рядко водим дискусия с различни мнения.

– А това отива и в отношението ни към ИИ. За повечето хора той е забавление – да си генерират картинка според модата – дали в света на 80-те или в стила на студио „Гибли“. Вместо да започнем важния разговор за тази технология, която има помитащ потенциал.

– Определено, вече като виждам всяка такава нова мода, съм в шок. Освен това прочетох условията за ползване на моделите, които тествах. Мисля, че много малко хора го правят, отнема време, а мисля, че е много важно. Там определено има неща, с които е хубаво човек да е наясно. Особено ако слага свои снимки или материали. Така обогатява тези модели с различна информация, което е за негова сметка, а според мен България се случва масово. Това също мисля, че е огромен проблем.

В един момент хората, които са го използвали често по този начин, ще започнат да се виждат къде ли не, в реклами или други изображения, които може да не са никак приятни.

Ще е много неприятен страничен ефект и много хора ще се изненадат. В крайна сметка трябва да имаме някакво базово ниво на онлайн грамотност.

– Уви, днес не мисля, че е възможно да се спасиш от това. Ако си популярна личност например, образът ти отдавна е в моделите. Ако използваш дълги години социалните мрежи – също.

– Да, но така ги даваш сам, давайки ясно съгласието си. За мен това е огромна разлика. Да, най-вероятно по един или друг начин ще попаднеш в данните, но не и като изрично си се съгласил те да се използват за всичко.

Подозирам, че в един момент ще имаме дигитални паспорти, които по някакъв начин да събират тези данни и да ни осигуряват някаква защита. Там също има много спорове – това някакъв вид контрол ли е, или е гаранция за сигурност, много интересно и странно е как ще се развият нещата. На европейско ниво в момента се опитват да въведат регулации, но това няма ли да забави европейските модели? Надали подобни регулации ще има в Китай например.

Тъй че какво точно се стремим да бъдем? Може би това е най-важният въпрос.

В Китай в момента ИИ се използва за създаване на много мащабни медийни продукти, които носят огромни приходи. Но това там е буквално държавна политика. Те въобще не се интересуват от тези проблеми и дилеми, които ние имаме тук. Донякъде, може би, могат да си го позволят с това ниво на контрол, което имат.

Може би обобщението е, че трябва да се научим да си говорим повече, обществото като цяло, и да задълбаваме във важните теми.

– Мисля, че още не сме там, но дали мислиш, че в обозримото бъдеще ще е възможно да има неразличима генерирана анимация например?

– Не съм сигурен, честно казано. От една страна, визуалното съдържание изисква много ресурси. Но ти си прав, че с развитието на технологиите той може да стане абсолютно достъпен.

Има специфики, които би било много по-трудно да се генерират. Сега го виждаме примерно с рекламите, със статичните изображения.

Да, днес можеш да генерираш неща, които изглеждат наистина много добре. Само че отново много често тези неща са най-малко общо кратно на нещо.

Т.е. много често са чисто ремиксиране.

И другото е, че ти ако генерираш нещо, аз мога да генерирам почти същото. Дори да използваш нещо уникално като промптове, пак в някакъв момент някой друг може да използва същото или много сходно и ще постигне много близък резултат.

И тук също е един от основните казуси при масовата употреба. Не говоря за големите американски компании, които са на по 100+ години, имат огромни масиви от информация, които си пазят много ревностно. Става дума от гледна точка на масовия потребител. На мен ми бяха попаднали във фейсбук две реклами на тотално различни неща, които изглеждат все едно са една и съща. Те вече не са реклама, а точно обратното. И това го виждам в много масови продукти, в магазини, тетрадки, всякакви бързи продукти, които по принцип не са скъпи.

Подозирам, че колкото по-добър става този модел, колкото по-добри стават тези изображения, толкова и хората ще се наситят да ги гледат навсякъде.

– Позволи ми да не се съглася, опитах го и с поетичен конкурс. При творческо отношение, оригиналност, допълнително съдържание, положен труд, винаги могат да се получат нови, красиви, интересни, смислени резултати. Проблемът за мен е, че хората подхождат шаблонно и затова резултатите им си приличат.

– Все пак мисля, че в един момент оригиналните изображения, оригиналната стилистика, нещо, създадено от истински човек, пак ще има по-висока стойност, просто защото

ще се върнем към по-оригинални стилове, неща, които изглеждат по-различно.

Пак е въпрос на процент на употреба, също и на това как ще се ориентира по-масовият потребител. Със сигурност има хора, които са малък процент, но го използват много креативно и ще има интересни резултати.

Аз обаче си генерирах приказка с ИИ и тъй като преподавам, със студентите анализирахме резултата. Ами, то всъщност не беше никаква история, не беше приказка. Нямаше сюжет, нямаше поука, нямаше герои, нямаше действие, нямаше абсолютно всички необходими неща, за да можеш да кажеш, че това е история, и да го разпознаеш по някакъв начин. На повърхността изглежда, като да работи, но веднага щом го анализираш, виждаш колко е счупено всъщност.

Ако го пуснеш още и започнеш да му даваш итерации, може би в някакъв момент ще стигне до това. Но ми е малко странно – ако ти отделиш 3 дни за това, защо вместо тях просто не напишеш приказката?

Може би бъркам, защото съм по-оптимистично настроен от повечето хора.

Не смятам, че ИИ ще вземе работата на целия свят, а по-скоро ще покрие Fiverr поръчките.

Има един сайт, в който се изпълняват евтини поръчки за какво ли не, най-често за 5 долара. Именно това, масовото, според мен ще отиде при ИИ.

– Тук аз пак съм на другата страна, може би защото пък виждам изключително успешните примери, включително и ИИ да пише неразличимо от мен, след като това е умението, което съм развивал цял живот.

– Ние имаме студенти, които идват от Франция всяка година, представяме им наши проекти и им даваме задача – да направят нещо, базирано на тях. Доскоро бяха доста оригинални, снимаха видео, правеха всякакви работи. Миналата година генерираха нов ИИ персонаж, без да ни питат, разбира се.

Беше много неприятно, защото персонажът изглеждаше доста добре. Изглеждаше като нещо, което бихме направили.

След това им разказах защо това никога не бива да го правим и после не можем да го продадем.

Признавам, ако видя ИИ да генерира неразличимо и добре анимация, няма да ми бъде приятно. Ще потърся дали някой го използва, за да печели. Но това може да се случи и без ИИ. И преди се случваше да вземат твой дизайн и да го слагат на корица на книга в Бразилия. Плагиатството не е нов проблем, просто инструментът би бил нов.

Според мен ИИ дава безкраен потенциал за мемета и сатира, което е страхотно, сатирата трябва да е достъпна. Но се надявам това да ни накара да започнем да ставаме по-оригинални и да търсим повече различност. Както

когато се появява фотографията, изобразителното изкуство не изчезва, а се развиват импресионизмът и другите визуални стилове, които нарочно не изглеждат фотографски или реалистично.

Ти нарочно отиваш в една посока, която това нещо не може да прави. Съответно, това стимулира създаването на нови изразни средства, нови софтуери, истории, програми. Дали ще се случи така? Ще видим, аз оставам оптимист.

Вярвахте ли преди няколко години, че изкуственият интелект ще създава толкова изпипани изображения? От свръхреалистични „фотографии“ до персонализирани карикатури в поредната модна тема, която залива социалните мрежи. Аз не.

Също толкова впечатляващо е колко бързо свикваме с подобни промени. Колко лесно се превръща в мода да си направиш илюстрацийка на това как си те представя ChatGPT или да го накараш да те нарисува в стила на класическо аниме, за се посмееш. И колко рядко си задаваме въпросите накъде ни водят подобни решения.

Това е причината за поредния експеримент, за който ще ви разкажа. Извън всякакво съмнение, алгоритмите днес вече са изумително добри в създаването и обработката на изображения. Но как се променя креативността им? Способни ли са да създават оригинални, неочаквани, прецизни илюстрации?

Да, ИИ днес е прекрасна възможност за нов поглед към изкуството. Доказаха го изводите от първия по рода си поетичен конкурс Apollo ex Machina. Но кой тогава е авторът? Кога и какво да му оставим да „твори“? Можем ли изобщо да говорим за такава дума? Изкуство ли са изображенията, които все по-съвършените алгоритми създават?

Не очаквайте от мен отговори – те са твърде сложни и в намирането им трябва да се включим всички ние. Тук обаче ви предлагам поредния повод за замисляне.

През 2022 г. призовах първия впечатляващ ИИ модел за изображения MidJourney да изпълни неочаквана задача. Подадох му 10 цитата от любими български поети, за да видим какво ще нарисува той. Резултатите бяха впечатляващи и замислящи, това се превърна в една от най-четените и обсъждани Дигитални истории.

Оттогава мина почти петилетка. Как ли ще изглеждат картинките, които днес ще нарисуват най-модерните модели по същите тези стихове? ИИ несъмнено ще покаже повече умения, но дали ще има повече творчество, разбиране? Дали илюстрациите му ще са по-близко до изкуство? Преценете сами…

1. Дяволът, старият дявол…

Задание:

В живота си нивга не бях се надявал
на толкова мил комплимент:
покани ме Дявола – старият Дявол –
дома си на чашка абсент.

(„На гости на Дявола“, Христо Смирненски)

MidJourney, 2022 г.:

ChatGPT, 2026 г.:

Колко бързо се променят наистина технологиите, докато ние обсъждаме всичко друго, но не и това! През 2022 г., за да постигна изобщо някакви логични изображения, се налагаше да използвам кратки извадки от стиховете, за които да потърся адекватен превод на английски. Нито все още имаше достатъчно добри автоматизирани преводачи, нито самите ИИ инструменти „говореха“ нещо, различно от английски. ChatGPT още беше само в мечтите на татко си Сам. Когато, сякаш от нищото, се появиха моделите, способни да показват забележителни изображения.

Сами можете да прецените разликата между двете илюстрации по стиховете на Смирненски. Редно е да отбележа, че в сегашния опит използвах ChatGPT и вградената му функционалност за създаване на изображения. Създадох нов профил, така че да не се подвежда по досегашните ни разговори и да създаде образи, максимално абстрахирани от всякакви детайли, които могат да идват от човека. Единственото ми указание беше да създаде изображение (не илюстрация, фотография или карикатура например) по текста, който следва. Чатът получи само по един шанс да изпълни заданието (с едно изключение, за което ще стане дума), именно първите и единствени резултати ви представям тук.

Признавам си, на мен и двете ми харесват. И ако преди изображението можеше доста лесно да се познае по стила, който определено носеше във всяка картинка, то днес, със сигурност, „творчеството“ (докога ли ще ги има кавичките?) на ИИ в „рисуването“ (а тук?) може да е безкрайно разнообразно. Затова по-интересно ми е накъде ще поеме отвъд очевидното, без да бъде насочван. Според вас има ли в новата картина повече от духа на самите стихове?

2. Високи, сини планини

Задание:

Високи, сини планини,
реки и златни равнини,
небе по-нежно от коприна –
това е моята родина!

(„Високи сини планини“, Младен Исаев)

MidJourney, 2022 г.:

ChatGPT, 2026 г.:

Само 4 години, а планините са доста по-високи, доста по-сини и „изпипани“. Дали приличат на български (и дали трябва?), какви са белите птици в далечината и още много въпроси по творческите решения на днешния ИИ оставям на вас.

3. Жив е той, жив е!

Задание:

Жив е той, жив е! Там на Балкана,
потънал в кърви лежи и пъшка
юнак с дълбока на гърди рана,
юнак във младост и в сила мъжка.

(„Хаджи Димитър“, Христо Ботев)

MidJourney, 2022 г.:

ChatGPT, 2026 г.:

Погледнете първата картинка, после втората. И… после пак. А след това ми кажете, че за тези 4 години ИИ не се е развил изумително. Докато още вървяха шегите, че изображенията така и не успяват да постигнат правилния брой пръсти… стигнахме дотам, че те наистина стават все по-неразличими, както се оказа и от много от експериментите, направени на този сайт.

Без никакви допълнителни указания, само по достатъчно пълните с детайли и послания стихове на Ботев, според мен ChatGPT създаде напълно достойно изображение, което никак не е лишено от емоция.

4. Белоцветните вишни

Задание:

Помниш ли, помниш ли тихия двор,
тихия дом в белоцветните вишни?

(„Помниш ли, помниш ли, тихия двор“, Димчо Дебелянов)

MidJourney, 2022 г.:

ChatGPT, 2026 г.:

Изображенията от 2022 г. са доста по-наивни, несъвършени… но пък дали не са и малко по-метафорични, индиректни, небуквални? Да, днес сме способни да „захраним“ изкуствения интелект с огромни количества контекст – да му даваме повече и повече информация, на базата на която той да ни отвръща със своето „мнение“. Но дали това винаги е полезно?

Иначе и тук, спор няма, цъфналите вишни са доста красиво цъфнали и доста вишни във второто изображение. Но тези пранги откъде дойдоха…?

5. Стопанинът замина за Америка

Задание:

Прозорците – затворени и черни
и черна и затворена вратата,
а на вратата – листът със словата:
„Стопанинът замина за Америка.“

(„Повест“, Атанас Далчев)

MidJourney, 2022 г.:

ChatGPT, 2026 г.:

И отново: замина ли стопанинът? Замина. Как да го кажем? С табела, на която на всичкото отгоре пише „Стопанинят“. Струва ми се, че това е най-слабото представяне на електронния художник днес. Затова му давам втори шанс – след като приключвам с останалите стихове, го моля за по-художествено тълкувание – заслужават го и алгоритъмът, и стиховете на Далчев. Резултатът? Ето го:

Можело значи? При правилния промпт. Даже я няма баналната табела…Тоест, що се отнася до изображенията поне, най-добрите резултати идват, когато естественият и изкуственият интелект се допълнят. Вечна дружба! Но дали ще е наистина вечна?

Все актуални въпроси, откъдето и да ги погледнеш – дали откъм поезията или откъм софтуерното инженерство.

6. Архангел невидим

Задание:

Трябва да свиря в глухата вечер,
докато не дочуя към мене да иде
гласът на хиляда тромпета далечни.
Или на някой архангел невидим.

(„Вечерен тромпет“, Борис Христов)

MidJourney, 2022 г.:

ChatGPT, 2026 г.:

Това за мен е победителят на деня.

Дори ненатрапчивите скършени вериги и бодливата тел са си на мястото. „Архангелът невидим“ е по-невидим, отколкото за MidJourney през 22-а, но според мен също е тук. А го има и самия тромпет, от който, сякаш, излиза точно той…

7. Нощта ражда… странни работи

Задание:

Нощта ражда из мъртва утроба
вековната злоба на роба:
своя пурпурен гняв –
величав.

(„Септември“, Гео Милев)

MidJourney, 2022 г.:

ChatGPT, 2026 г.:

Два алгоритъма, разделени от няколко поколения технологии… и толкова различен резултат? Не вярвам да би могъл да е възможен от двама души – илюстратори, повели се по един и същи текст.

Дали ИИ не ни дава огромен шанс да бъдем различни, разнообразни, нестандартни, новаторски? Според мен определено. Колкото и да е по-вероятно и изкушаващо точно обратното – да ни поведе по течението и да стигнем до сцената с абсента, с която започнахме…

8. Август

Задание:

Август. Следобедът на годината.

(„Всичките наши тела“, Георги Господинов)

MidJourney, 2022 г.:

ChatGPT, 2026 г.:

Лаконично. Изящно. Меко. Лятно. Ех – замислих се, – колко далеч е този пусти август…

9. Мунчо тайм

Задание:

Тоя луд беше единственият човек, който се осмели да протестира.

(„Под игото“, Иван Вазов)

Илюстрация:

ChatGPT, 2026 г.:

И при първия експеримент, съвсем нарочно, единият от цитатите не беше от поезия. За мен е особено интересно в случая, че ИИ не се е повел по съдържанието, което лесно би го завело да потърси информация онлайн и бронираните полицаи от картинката да бъдат заменени от типични заптиета. Щеше да му е по-лесно също да нарисува този един самотен луд, даже без нуждата от всички, поели в обратната посока.

И все пак, може би не бива да подценяваме метафоричността на електрическия автор…

10. Нечакан и неискан гостенин…

Задание:

Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и неискан гостенин.
Не ме оставяй ти отвън на пътя –
вратите не залоствай.

(„Прощално“, Никола Вапцаров)

MidJourney, 2022 г.:

ChatGPT, 2026 г.:

И тук изображенията говорят достатъчно, нямат нужда от мен.

ИИ ни изкушава да запълваме с евтини думи и картинки света си, а това рядко се оказва смислено.

10+ …на китарата

Бедни, бедни Васко.. само преди 4 години шестваше без конкуренция в онлайн фолклора и така ми даде шанс за финал да разнообразя меланхолията и да поразклатя поетичния патос.

Кой ли те помни днес, улисани в толкова много злободневни моди, които се изтъркаляха оттогава във фийда ни?

Задание:

На китарата Васко Жабата,
той ще свири, драги гости само за вас.
Ще чуете мелодии, хора, народни песни
цигански кючеци, всичките са лесни.

MidJourney, 2022 г.:

ChatGPT, 2026 г.:

Даже и ChatGPT, вижда се, е забравил квакащия китарист. Но макар видимо да го тегли към Карпатите, в настроението се е ориентирал правилно. Както и в детайлите на предния план.

Дяволът е в детайлите. Къде е ангелът, могат да ви кажат специалистите, които са по-близо до религията от мен.

Надявам се, че ви е било интересно. А аз ще се радвам на следващите идеи за важни експерименти, с които да разсъждаваме и проверяваме. Кои сме ние, докъде ни доведоха технологиите. И накъде отиваме…

Да превърне зъболекарите в импресионисти би му хрумнало само на Уди Алън. Дали обаче във времето, в което технологиите ни позволяват немислими доскоро неща, не е точният момент да търсим по-различното, разчупеното, нестандартното. Например…

Ако докторите бяха изкуствоведи

За това и самият Уди не би се досетил, дори в най-силните си творчески години.

В една сумрачна зала неколцина млади лекари са се скупчили пред прожекционен екран. Но не, на него не се показват рентгенови снимки, нито лабораторни резултати, залата не е в болница или университет, а… в музей. Докторите разглеждат репродукции на картини от разни епохи – от Гоя, та до древноегипетски статуи.

Жената отпред им обяснява, че целта е да анализират какво виждат, сякаш е медицински случай. На екрана се появява хаотична мозайка от сиви, черни и бели „лепенки“. „Това е прочуто произведение на изкуството“, подсказва тя. Следва неловка тишина. „Испанско е, на един от най-известните художници на XX век…“ Накрая един от лекарите се престрашава: „Пикасо?“.

Оказва се прав – пред тях е „Герника“, емблематичната картина за ужасите на войната, която никой от присъстващите досега не е разпознал. Младите медици, потънали досега в учебници по биохимия и дежурства в болницата, изведнъж са изправени пред задача от съвсем различно естество – да търсят знаци, символи и истории, скрити в изкуството. Но защо им е нужно? Оказва се, че по неочакван начин това умение може да им помогне да откриват и анализират по-добре симптомите на своите пациенти.

Всестранно развита личност

Може би си спомняте този идеал от вече доста далечното минало. Днес като че ли той не е на пиедестал. Не очакваме от лекарите да разбират от изкуство, нито обратното. Не допускаме, че писателите могат да са и програмисти, нито обратното. Ако случайно видим у някого ерудиция едновременно в много и различни посоки, тя може да ни впечатли на седмичния куиз, но като че ли сме отвикнали да я свързваме с успеха. Отделните науки и изкуства с течение на вековете се разцепват на малки тресчици и тесни профили, което невинаги е от полза за голямата картина.

Ето типичен пример – изкуственият интелект. Тема и направление, което вече засяга абсолютно всяка област от живота ни, докато ние сме делегирали разработката му на тесни специалисти, а важните решения – на успешни предприемачи.

Дали обаче познанията по математика и информатика и тези по добиване на богатство са достатъчни, за да създаваме нещото, което един ден би могло да се превърне в следващия, още по-интелигентен вид на планетата? Не, не ми отговаряйте на глас, ако четете това в трамвая, въпросът е риторичен. По-трудният отговор е как можем да променим това и да съберем наглед вечни противници като хуманитарното и технологичното начало. Този отговор търся и може би едва напипвам след повече от 500 Дигитални истории.

Ренесанс на Ренесанса

Ако искаш, само кажи и ще ти напиша текста в друг стил и ще добавя още каламбури.

Шегувам се. Простете ми лирическото отклонение, то е тук, и за да се опита да ви убеди, че този текст наистина не е писан от изкуствен интелект. Но можем ли да сме сигурни?

Да виждаш и да разпознаваш вече не е обективно умение и наука. Технологиите и хората вече не са способни да ни доказват кое произведение е човешко и кое – не, с достатъчна степен на убеденост, че да има смисъл. Тогава не е ли време да погледнем на гледането, на търсенето на истината, на проверката на факти… като на изкуство?

Ето че се връщаме при нашите доктори, взрени в картината на Пикасо. Няма да ги питаме дали същата вечер, седнали на по чашка, няма да проклинат тези изгубени часове.

Изкуството да виждаш. “The Art of Seeing” e партньорски проект между Медицинския факултет на университета Макмастър и художествения музей със същото име, които се намират в канадския град Хамилтън.

Ухо да види, крака да пипне

Идеята? Очевидна е. Да гледаме отвъд очевидното

На български имаме два чудесни нюансирани глагола, които нерядко бъркаме. Че можеш да гледаш, без да виждаш е ясно, но понякога е възможно и обратното. Спомняте си, убеден съм, най-същественото е невидимо за очите.

Какво да правим тогава?

Такава е идеята на “The Art of Seeing“ – да развива визуалната грамотност, да ни научи как да гледаме, а не просто какво, за да виждаме. С неочаквани примери. Ако лекарите развият усета си за изобразително изкуство, това може да развие и други, на пръв поглед странични умения, които обаче като бумеранг да допълнят и виждането им следващия път, когато в ръката им попадне рентгенова снимка.

Дали и обратното е вярно – майстор на четката да се вдъхнови от няколкочасово присъствие на колоноскопии, историята мълчи. Но пък е добре да сме широко скроени (не непременно в медицинския смисъл).

Проектът насърчава участниците да развият емпатично, холистично и хуманитарно мислене – качества, жизненоважни не само за лекарите, но и за всеки, който иска по-пълноценно да разбира околните. В основата е бавното, внимателно вглеждане в произведения на изкуството, съпроводено от дискусия.

Вместо обичайните 7 секунди, които средностатистическият посетител отделя на една картина, тук участниците прекарват десетки минути в наблюдение и разговор – почти невъзможно упражнение по търпение и осъзнатост в днешния забързан свят. Хората влизат в диалог помежду си и с произведенията, за да открият как творбите отразяват човешкия опит през различни епохи и култури. Получава се аналитично и емоционално пътуване, в което изкуството служи като огледало и житейски екскурзовод.

Виж сега

Дали няма да е добре да приложим нещо подобно и по отношение на изкуствения интелект? Да го караме да седи, да осмисля, да обсъжда, за да му помагаме в това да е по-добър във всеки един от смислите на това прилагателно?

Дали пък да не продължим и с технологичните лидери? Да, мнозина от тях говорят за любимите си четива, но като че ли е доста рядко срещан интересът към изкуството…

Смятам, че определено би им се отразило добре да им покажем изкуството да виждаш. Разбира се, имам предвид варианта с художествените галерии, не с медицинската манипулационна, за която стана дума.

Тясна специализация срещу широк поглед. Като журналист и писател, а също и фронтенд инженер мога да ви кажа, че човек може да вземе немалко от всяка от тези области в другата, за да вижда по-добре. За целта обаче трябва първо да се пребори с предубежденията и после – да даде шанс.

Кон без капаци

Именно това правят изкуствоведите и лекарите от Макмастър. Казват, че ги събира проблемно-ориентираният подход. Всяко произведение се превръща в казус, който групата „диагностицира“ чрез задаване на въпроси, събиране на визуални „симптоми“ и обсъждане на хипотези.

„Арт диагностиката“ дава още нещо – учи на внимание към детайла, наблюдателност и критично мислене. Участниците развиват уменията да описват прецизно това, което виждат, да подкрепят размислите си с „доказателства“ от картината и да разграничават наблюдението от своята интерпретация – умение, което директно кореспондира с клиничния преглед на пациенти.

Както отбелязват създателите на програмата, особено важно място във философията ѝ заема стремежът да се преодолеят предубежденията и тесногръдието. Желанието да се разчупят традиционните модели на виждане и познание. Чрез срещи с изкуство от разнообразни култури и периоди участниците са провокирани да разпознават собствените си индивидуални и системни пристрастия и да ги поставят под въпрос.

Така визуалната грамотност се превръща и в социална – умение, което може да подпомогне по-голямото равноправие и разбиране в обществото. В крайна сметка, да гледаш по-внимателно най-често води не само до това да виждаш повече детайли, но и да осъзнаваш как твоят собствен поглед е оформен от контекста – и как може да се промени.

Де го гледаш, де се пука

Програмата първоначално е разработена за специализанти лични лекари, после се включват и всякакви други. Но и отпреди това има немалко данни, че систематичната среща с изкуството подобрява диагностичните умения на лекарите. Например, студенти по медицина в Харвард, преминали курс по изкуствознание, постигат с цели 38% по-точни диагнози в сравнение с останалите.

Но как и защо? Дали просто записалите се са били по-любопитни и любознателни, или наистина изкуството е това, което е подобрило уменията им?

Подобен експеримент с бъдещи медицински сестри в Йейл установява, че срещналите се с изкуството откриват повече клинични признаци у пациентите. То сякаш тренира окото и ума да забелязват онова, което иначе би им убегнало.

Но, поне според организаторите, не става дума само за техника, а и за емпатия. Много други данни показват ясната зависимост, че в хода на следването, колкото повече „твърди“ знания трупат бъдещите медици, толкова се понижават нивата им на съпричастност към пациентите. С цялото ми възхищение към специалистите, човек даже няма нужда да чете научни изследвания, за да се убеди, достатъчно е да попадне в софийска поликлиника.

Програмата на Макмастър е замислена като форма, която да връща баланса. Изкуството е човешки опит, претворен в определена форма – то изисква от зрителя да съпреживее чужда гледна точка, чужда емоция.

Вече с десетилетен опит, програмата дава и други, съвсем неочаквани ползи: участниците споделят за намален стрес, подобрено усещане за благополучие и възвръщане на страстта към професията. Чрез изкуството лекари, „прегарящи“ от тежката си работа, отново откриват защо са я избрали за призвание. Да разбират и помагат на хората.

Пенчо не чете

Добре, полезно се оказва да гледаш и осмисляш картините, но… какво да правим, ако сме като младия лирически, който не чете и в стиховете на баща му „Пенча го мързи, гледа да лежи“ така, че после да се превърнем в голям поет, номиниран за Нобелова награда? С други думи, ако не ни вълнуват красивите картини, можем ли да ги направим интересни?

Със сигурност имаме по-голям шанс, ако подходим правилно. „Изкуството да виждаш“ използва разнообразни образователни техники за въвличане на публиката. Сесиите обикновено се водят от фасилитатор, който обаче не обяснява достойнствата и историята на дадена картина, а започва да разпитва: „Какво забелязвате тук? Какво ви кара да мислите така? Как ви кара да се чувствате?“.

Този тип ръководено разглеждане, казват създателите на програмата, се оказва ключов – създава неформална атмосфера, в която всеки да предизвика сетивата си, за да сподели после своите наблюдения и асоциации. Грешни отговори няма – важното е да се аргументираш. Така зрителите постепенно укрепват увереността в собствените си сетива и учат да се доверяват на наблюденията си, вместо веднага да посягат към технологиите или готови шаблони. „Лекарите се учат да вярват на очите си, а не само на скъпи тестове и апарати“, казва д-р Джоел Кац, един от пионерите.

Говорим и за своеобразно завръщане към миналото, където лекарите са и хора на изкуствата. Достатъчно е да споменем Леонардо и приноса му за анатомията. Или пък факта, че в християнската традиция св. Лука е покровител едновременно на художниците и на хирурзите.

„Имаше времена, когато добрият лекар бе и добър хуманитарист, но ги изгубихме покрай наблягането върху научното и техническото“, отбелязва д-р Брайън Голдман от Торонто.

Може би е време да съберем отново двата свята. Дори не само тях.

Deja vu

Какво виждат лекарите? В началото – това, което и очакваме. Един от участниците признава: „Първоначално в главата ми идваха медицински описания. Този човек изглежда недохранен, трябва да му се провери кръвната захар…“. Обяснимо, по навик търсят патологията – дори в маслените портрети на ренесансови дами те съзират симптоми на анемия или признаци на заболявания по кожата. Разговорът обаче внимателно ги води към друга перспектива. Бъдещите лекари свикват да питат: „Защо художникът е изобразил тази фигура така? Каква история разказва тази сцена? Как се чувства този герой?“.

Постепенно настъпва истинска промяна в погледа. Както споделя д-р Пунит Сет: „Това ни учи да гледаме на хората като на човеци, а не само като на медицински случаи“. Разбирането, че зад бледността на една жена може да се крие не болест, а тъга; че скръстените ръце на скулптура може да не са симптом на артрит, а израз на смирение – това са уроци, които остават.

В последните години организаторите разширяват подхода, като включват и творчески практики. Участниците не само разглеждат изкуство, но и го създават – рисуват, пишат кратки текстове, дори пробват танц и театър. Целта не е да станат художници, а от първо лице да усетят процеса на съзидание и свързаните с него самоанализ и внимание. Изкуството на гледането преминава в изкуство на правенето, с което кръгът се затваря. А, както пише един от участниците: „Изкуството е израз на емоция, а емоцията говори на универсален език“. В крайна сметка, да се научиш да „четеш“ картини, означава да се научиш да „четеш“ хората – с всичките им видими белези и невидими истории.

Накъдето ти видят очите

Във времената, когато не само не се яде всичко, което лети, но и всичко, което можеш да прочетеш, е по-важно отвсякога да търсим различния поглед. Да превръщаме виждането в изкуство, а гледането във виждане. Да търсим различния поглед, да върнем повечето гледни точки. Да ненавиждаме едностранчивия поглед, за да виждаме по-ясно и да потърсим заедно истината. Да ясновиждаме бъдещето, като срещаме и технологиите, и изкуството. И всеки, който има какво да каже и покаже.

Има ли нещо вярно, как смятате?

Ако искаш, мога да ти напиша съкратена версия на този текст за социалните мрежи. Да започвам ли?

Публикацията е част от новия брой на списание Perfect Day.

Бихте ли предположили, че българските ИТ лидери четат „Хари Потър“ или пък Достоевски? Аз не бих, поне допреди седмица, когато ги попитах и се оказа, че е точно така.

Няма да се уморя да повтарям, че ти си това, което четеш. В навечерието на Деня на будителите изпратих на 30 забележителни за мен личности кратка покана – да препоръчат 3 свои любими книги на читателите на Дигитални истории. Постарах се палитрата от гости да е възможно най-пъстра – от хора на лидерски позиции до такива, познати като лектори; от работещи отвъд океана до чужденци, които секторът е довел в България; представители на най-пъстри технологии и на различни поколения.

Получих цели 20 отговора, като днес имам удоволствието да ви представя втората половина от отговори (първата е тук)! Отново ще отбележа, че не са групирани по определена логика, защото се оказаха прекалено пъстри и неочаквани, за да е възможно, предлагам ви ги в поредността, в която ги получих.

Приятно четене!

1. Болката и петата ракия

Недко Христов е опитен девопс специалист и запомнящ се лектор, преди това пътят му минава и през професията на QA.

(Още за и от него – тук.)

• „За петата ракия. Дядо“ от Георги Бърдаров

„За петата ракия“ е може би най-любимия ми разказ. Извън рамката на обществото, стигмите, извън религията. Великолепен завет от Бърдаров за човешкото, за не една, а за пет ракии; истории, разказани на счупен стол на средата на пътя, по който коли вече не минават; за един замрял телефон.

Чувайте се по-често с бабите и дядовците си.

• „Градинарят и смъртта“ от Георги Господинов

Това е една от най-деликатните, великолепни, най-трудни книги, които съм чел през последните години. Обобщавайки романа с едно изречение, той е един паметник от думи от Г.Г. към неговия баща. Той е отвореният гръден кош на Г.Г., а вътре, върху две шепи пръст, никнат цветя, една череша и много рози. Г.Г. с годините става все по-добър и ако мога да го съпоставя с някого то това би бил Леонард Коен (с референция към последния му албум – You want it darker).

Връзката „баща-син“ много често е пренебрегвана и то жестоко – рядко се замисляме, че бащата е един паметник, на който можем да се облегнем винаги; една голяма част от нас, която имаме и често забравяме за нея.

Звъннете на родителите си.

• „Хроника на болката“, Иво Иванов

Годината е 2024-а, за 64 часа изкарах с колелото 700 км на епичното предизвикателство „Дунав Ултра“. И докато карах, изслушах „Хрониките на болката“ на един дъх. Защото ме болеше след толкова много километри на колелото и защото вече съм чел Иво Иванов. Иво разказва покъртителните истории за Джесика Лонг, Ники Божиков от Калофер, за Иван. Какво е общото между тях? Всички те (и други от книгата) са параолимпийци, които обществото вижда като „втора ръка“ хора. Всички те показват, че човек е толкова силен, колкото е силен духът му. Тялото просто го следва.

Невероятно просто и човешки разказани, тези истории носят суровия заряд за желание за живот, за невероятната сила на човек и за това, че всеки, ако пожелае нещо истински силно, може да го постигне.

Препоръките за любими български автори идват точно с 11-ия отговор, все едно съм си ги пожелал! При това неслучайни – Иво Иванов и Георги Бърдаров също са гостували в Дигитални истории. И ако всяка книга е силна история, то Недко ни припомня, че и четенето на всяка книга може да бъде силна история.

2. Проба, грешка и прошка в ИТ света

Антон Ангелов е управляващ директор и съосновател на Аutomate The Planet, безспорен авторитет, автор и лектор в света на тестването на софтуер.

(Още за и от него – тук.)

• „Защо грешим?“ от Катрин Шулц

Тази книга е като огледало, в което виждаш собствените си когнитивни бъгове. Шулц не просто анализира защо грешим, а показва защо именно грешките ни движат напред. За всеки, който работи с хипотези, експерименти и несигурност. Учи да уважаваш грешката, а не да я се страхуваш.

• „Sapiens: Кратка история на човечеството“ от Ювал Ноа Харари

Това е книга, която пренарежда контекста, в който мислим за хората, технологиите и обществото. След нея не гледаш на историята като на минало, а като на набор от системни експерименти с успехи, бъгове и ъпдейти. Най-много ми харесва как си играе с термина „фикция“ и как много голяма част от фундаментът на обществото ни в момента се крепи на него. Само един пример са парите – измислица, в която всички сме приели да вярваме, за да има смисъл.

• „Пътеводител на галактическия стопаджия“ – Дъглас Адамс

Гениален ред, скрит в абсурда. Адамс е философ, дегизиран като комедиант, и показва колко често смисълът е просто въпрос на гледна точка (и на това да не забравиш кърпата си). Бленд на забавен абсурд, който разчупва мисленето и ни изкарва от ежедневието.

• „Да бъдеш човек“ и „Бягство от свободата“ от Ерих Фром

Фром е може би любимият ми философ, имам около 15 негови книги. Той задава най-трудните въпроси за смисъла, избора и свободата и те кара да спреш за момент и да мислиш не какво правиш, а защо. Тези книги са писани преди 70 години, но все едно разказват 1:1 за текущия момент.

Антон дори ни покани в личната си библиотека:

А г-н Харари вече се появява за трети път, при това с една и съща своя книга. Дали не е време и за задължителен списък с четива за утрешния ден, като едно време, в училище? Разбира се, единственото задължително е човек за всеки случай да не излиза навън без пешкир, питайте Дъглас Адамс.

3. Голямата игра

Ивайло Йосифов е съосновател и главен технологичен директор на FindMeCure, професионалният му е свързан с технологиите в сферата на здравеопазването.

(Още за и от него – тук.)

• CivCeo („Случайният шампион“, не е превеждана на български) от Андрю Каревик

Уникалността на серията идва от комбинацията между стратегическа игровата механика (като в някогашната игра Civilization) и реални бизнеспринципи – главният герой решава повечето конфликти чрез преговори, икономическа стратегия и сделки, а не чрез насилие. Накратко – „изкуството на преговорите“ във фентъзи свят.

• Radical Candor („Крайна откровеност“, не е превеждана на български) от Ким Скот

Мисля, че за трети път я прочетох. Задължително, задължително четиво.

• „Българите между две катастрофи – 1396-1944 г.“ от Александър Стоянов

Авторът я описва като книга, която всяко българско семейство трябва да притежава и прочете. Аз съм напълно съгласен с него.

А ако все още някой не е съгласен, че заедно четем невероятно пъстър списък от книги, нека отново погледне как до препоръка за съвременната ни история стои книга от авторка с огромен опит в технологичния свят. На мен определено ми е изключително интересно как си е спечелила това определение от Ивайло и ще я прочета.

4. Без компромис

Вели Пехливанов е съосновател на Resolute Software – консултантска компания, която работи с клиенти от 4 континента.

(Още за и от него – тук.)

• „Без компромис“ от Крис Вос

Бивш федерален агент и специалист по преговори по време на кризисни ситуации със заложници, ни прекарва през психологията, човешкото поведение и изключително ефективните методи за преговаряне, използвани и усъвършенствани от ЦРУ. Споделени чрез личен опит и обобщени в проста, но изключително ефективна комуникационна рамка, Крис Вос предава тънкостите на умението да преговаряш в критични условия, там, където провалът или дори компромисът може да коства човешки животи. Изключително полезно знание, направо ежедневен наръчник за всеки, който иска да усъвършенства комуникационните си умения в бизнеса, работата в екип и въобще общуването с хора…, дори и да не спасява заложници ежедневно.

• „Най-богатият човека на света“ от Рафаел Видак

Книга за успеха, личната борба и мотивацията, която един верен наставник може да вдъхнови дори и в момент на провал и личностна криза. Една от най-добрите за мен книги за личностно развитие, разказана чрез вълнуваща историята на главния герой, попаднал на една необичайна възможност, подготовка за работа и вълнуващо пътешествие с харизматичен милиардер. Книга, която се прочита на един дъх с вълнение, а след това се повтаря и преповтаря заради простичката, но гениална практическа система за заздравяване на тялото и духа, за намирането на пътя към вътрешното богатство.

• „Първото правило на магьосника“ на Тери Гудкайнд

Епична фентъзи сага за властта, която покварява, тайните, които трябва да бъдат разбулени, истината, която е страшна и причинява болка, за любовта, която никоя мрачна сила не може да пребори. Изпълнен със загадки, мистерии и епични обрати, това е роман за поглъщащите, често противоречиви човешки чувства – любов, омраза, корист и самоотверженост, разказани в пленяващ сюжет в един огромен приказен свят на магия и митични създания.

Себепознание, фентъзи и умения се преговаряне с похитители… Неочаквано добра комбинацията за пътя към успеха в ИТ света.

5. Крайна откровеност

Тушка Дерменджиева е на лийд позиция в света на бекенд технологиите в една от най-големите технологични компании у нас – ScalеFocus.

(Още за и от нея – тук.)

• Radical Candor („Крайна откровеност“, не е превеждана на български) от Ким Скот

Това е една от книгите, които най-много са ми помогнали в работата. Даването на обратна връзка винаги е било едно от най-трудните неща за мен – особено когато искаш да бъдеш едновременно честна и подкрепяща. Тази книга показва как да постигнеш този баланс – да казваш истината директно, но с грижа към човека отсреща.

• „Шестте вида талант в работата“ от Патрик Ленсиони

Тя ми помогна не само да разбера по-добре собствените си силни страни, но и да виждам по-ясно какво мотивира хората около мен. Оттогава гледам на екипната работа по различен начин – старая се да изграждам екипи, в които всеки допринася там, където е най-силен, а работата върви по-естествено и ефективно.

• „От третия свят до първия“ от Ли Куан Ю

Обичам да пътувам, а тази книга ми даде дълбока перспектива за света и за това защо някои държави успяват, а други изостават. Историята на Сингапур е впечатляваща – не само като модел за развитие, но и като източник на уроци по визия, лидерство и управление на големи екипи.

Книгата е прозорец към света. Клишето си е напълно вярно, дори в ерата на технологиите и изкуствения интелект. След като четете дотук, най-вероятно ще се съгласите и с това съждение.

6. Човекът и ИИ интимно

Зорница Николова е старши продуктов мениджър в Payhawk – първия български еднорог. Можете да я намерите и в Goodreads с поредица от препоръки конкретно за продуктови мениджъри.

• „Life 3.0“ („Живот 3.0“, не е превеждана на български) от Макс Тегмарк

Публикувана през 2017 г., книгата прогнозира развитието на изкуствения интелект. Тогава все още ми звучеше като научна фантастика, а сега някои от описаните неща вече са реалност. Но още по-ценното и това, което според мен я прави релевантна и днес, е по-философският поглед и етичните въпроси около ИИ, както и опитът за поглед дори отвъд измеренията на планетата.

• „Експанзията“ от Джеймс Кори

Името на автора всъщност е артистичен псевдоним, зад който стоят двама съавтори. Има и сериал по книгата със същото име (мен не успя да ме грабне). Освен че е наистина увлекателно написана фантастика, за мен тази поредица е интересна и с това, че в художествен контекст отразява много от света около нас, включително в геополитически план. Дори не е трудно да се разпознаят прототипите на държави, използвани като база за фиктивните.

• The Mom Test („Тестът майка“, не е издавана на български) от Роб Фицпатрик

Тази книжка съм сигурна, че е попадала на над 90% от читателите, особено ако са продуктови хора или основатели на стартъпи. Обикновено се препоръчва в контекста на това как да правим смислени продукти. Споменавам я обаче тук, тъй като по същество дава много практически и достъпни насоки, напомня как да останем любопитни за нещата около себе си, как да (си) задаваме правилните въпроси, за да намерим най-добрите отговори, а това е много ценно умение не само за продуктови хора.

Замислям се колко голяма част от книжните препоръки на българските ИТ лидери така и не са издавани на български. Замислям се също и че би било прекрасно този списък да попадне и на хората от издателския бранш, понякога те също се нуждаят от добри идеи.

7. Фундаменти

Светослав Димов е маркетинг специалист, съосновател на платформата DEV.BG, на поредица от събития и начинания, които да помогнат в развитието на българските ИТ (и не само) лидери.

• „Седемте навика на високоефективните хора“, Стивън Кови

Годината е 2003-а. На лятна бригада в САЩ съм и влизам при HR мениджъра на компанията, в която работя, с думите: „Ще ми препоръчате ли някои книги за мениджмънта или лидерството?“. Тя се усмихва, хваща две книги, които стоят на бюрото ѝ, и отвръща: „Имам предложение точно за теб!“.

Подари ми две книги – The Power Principle („Принципът на властта“, не е превеждана на български, от Блейн Ли), която така и не прочетох и „Седемте навика на високоефективните хора“, която бях чувал да хвалят в AIESEC (студентска организация, на която бях член). Влюбих се в книгата! В един момент от живота си я подарявах на толкова много хора, че започнаха да ме подиграват. Смятам, че е ценна с няколко неща:

• Има много обширна изследователска дейност зад книгата;
• Дава ти някакви правила и алгоритъм, които може да приложиш в различни ситуации и сфери на живота си;
• В ерата на „ще ти разкрия тайната на…“ и допамина, книгата не дава бързи решения, а поставя фундаменти.

Ето, че г-н Кови се оказва поредният автор, любим на повече от един от специалните гости, които поканих.

8. Поздрави и за тревожните хора!

Васи Гошева е съосновател на платформата Soft Skills Pills, която помага на компаниите да развиват меките умения на служителите си. Водеща е на подкаста „Радиоточка 2“.

• „Тревожни хора“ от Фредрик Бакман

Роман, който четох или през сълзи, или със залепнала усмивка и тихичко кикотене (понякога и двете едновременно). През уникалното си чувство за хумор Бакман създава шантава комедия, която всъщност е майсторска дисекция на хората, които сме днес. Препоръчвам да я прочетете абсолютно насериозно.

• „Поздрави от синята палатка“ Петя Кокудева

Пътепис от пътешествията на Петя из пет континента – без клишета, без протяжни описания. Само кратки, нежни истории за срещи с хора и култури. Четеш и сякаш гледаш през фотоапарат, уловил емоции, а не пейзажи.

• Very Good Copy („Много добър копирайтинг“, не е издавана на български) от Еди Шлейнър

Книга, която бих препоръчала на всеки, който иска да пише по-добре – не само на копирайтъри. Еди е един от моите учители в писането и в тази книга е събрал най-доброто от себе си: как да караш думите да дишат и живеят. Докато я четях, имах усещането, че той точно до мен. За мен в това се крие смисълът на доброто писане.

Няма да се хваля, но ще отбележа, че от препоръчваните български автори, почти всички, които са сред нас, вече са гостували на Дигитални истории. Това важи и за великолепното интервю на Петя Кокудева.

9. Бременност за инженери

Николай Стоицев е старши инженерен мениджър в StorPool Storage.

(Още за и от него – тук.)

• Cribsheet („Пищов за родители“, не е издавана на български) от Емили Остър

Тази и следващата са двете книги, които най-много са ми помогнали в живота. Когато станах баща, бях доста притеснен. Cribsheet ми даде увереност, защото не диктува „правилния“ начин, а представя синтез на научните данни за първите години от живота на детето – какво знаем, колко е сигурно и какви компромиси правим. Също е и отлично въведение в това как работят социалните науки (видове изследвания, ограничения, как да четем резултати). Добре обяснява, че няма универсално „правилно-грешно“ при гледането на деца, а информирани избори и управление на риск.

• Expecting Better („В очакване на по-доброто“, не е издавана на български) от Емили Остър

Прочетох я по време на втората бременност на съпругата ми и я усещам като книгата за бременност, написана за инженери. Вместо готови рецепти, тя събира и анализира актуалните изследвания около бременността и предлага рамка за вземане на решения през призмата на вероятности и рискове. Помогна ми да подкрепям съпругата си по-добре и да имам информирано мнение, когато тя има нужда от него.

• „Покажи своето творчество“ от Остин Клиън

Малка книга с голям ефект върху мен. Именно тя ме убеди да започна да водя дневник на работата си и да документирам процеса. Воденето на професионален дневник се оказа изключително полезно за яснотата, за обратната връзка и за това да превръщам ежедневния поток в по-устойчив капитал от идеи. Насърчава да учим публично, да споделяме щедро и така да изградим смислена общност около работата си.

Родителството и връзката на децата с технологиите са голяма тема на поредица от Дигитални истории. И всякакви смислени препоръки за четива в тази посока са повече от добре дошли.

10. Нишка по нишка

Ирина Лилова отговаря за развитието на таланта в Telerik Academy, има пъстър опит в областта на управлението на човешки ресурси.

(Още за и от нея – тук.)

• „Атлас на сърцето“ от Брене Браун

Вътрешният ни свят е сложен и многопластов, но става по-достъпен, когато имаме карта за него. Брене Браун отваря за нас сигурно пространство за назоваване и разбиране на 87 от най-дълбоките човешки емоции и преживявания. Подплатено с над 20 години научен опит.

• „Нишка“ от Виктория Бешлийска

Роман, който преплита историите на седем жени по неочакван и увлекателен начин. Автор на блога „По дирите на думите“, Виктория Бешлийска си служи умело с езика ни, което носи допълнителна красота и сила на разказа. „Нишка“ е литературно преживяване, което едновременно свързва с корените и дава простор.

• „Изкуството на победата“ от Фил Найт

Всяка година в екипа получаваме по една книга, подбрана от CEO-то ни. Така дойдоха при мен мемоарите на Фил Найт, създателя на Nike. Повече от бизнес книга, това е съпреживяване на философията, залегнала в изграждането и развитието на марката. Изпълнена с повратни моменти и неизменната връзка с Япония, книгата няма да ви остави безразлични.

Ирина дава и бонус идея: „в последните години всяко лято си подарявам време с някоя книга от детството ми. Това ми донесе повече, отколкото предполагах. Опитайте – може и вие да откриете нещо интересно за себе си“.

Прекрасно хрумване!

Нека не прекъсваме тази „Нишка“ (и не само защото романът на Виктория Бешлийска ми е любим, а тя е гостувала на Дигитални истории даже два пъти), а да продължаваме нататък. Хайде да си говорим повече за любими книги! Кого според вас да попитам за препоръки?

Пак ще го кажа. В информационната епоха, повече от всякога, ти си това, което четеш.

(Първата част от книжните препоръки ще намерите тук.)

„Поезия, написана с помощта на изкуствен интелект“. Що е то? ИИ ли я пише сам? Дали зависи от заданието на човека? Или пък двамата намират начин да продължат заедно, така че да създадат нещо следващо, нещо различно? Така, както е било винаги до момента…

Вярвам, че си струва тeзи въпроси да си задават колкото може повече хора. И да потърсят своите отговори. Защото по-добрата версия на бъдещето минава само и единствено през този разговор.

Apollo ex Machina се казва конкурсът за поезия, генерирана с помощта на ИИ, организиран от Дигитални истории и издателство Scribens. Можете да се включите в него тук до 1 декември, правилата са максимално опростени. Можете да изпратите до 3 стихотворения, в чието създаване е участвал по един или друг начин изкуственият интелект.

Може ли така да се родят нови, различни, неочаквани, красиви стихове? От човека ли зависи, или от алгоритъма?

Обновено: Вече са ясни резултатите от първия по рода си конкурс за поезия и ИИ у нас, издадена е и стихосбирката, а изводите са изключително важни и позакателни – четете тук.

Машинално

Очакват ви награди, а най-добрите стихове ще бъдат издадени от Scribens. Изборът е отговорен и сериозен, защото в журито се съгласиха да се включат впечатляващи имена: Петър Чухов, Бойко Ламбовски, Виолета Кунева, Георги Гаврилов.

Но… защо е нужно да проверим колко добър автор (или партньор) може да е алгоритъмът точно в област като поезията?

Може би, ако се вярва на немалко от хората, видели обявата за конкурса, не е нужно? Дори напротив:

Деятелен като машина

Целта ми винаги е била да водя разговора, а не да го насочвам. Да, вече е ясно, няма как да е случайност, че на два поредни водещи български поетични конкурса в топ 10 попаднаха генерирани от ИИ стихове.

И какво от това? Мнозина са изцяло против ИИ да бъде допуснат до поезията. Тя би трябвало да е човешка, недокосната, откъсната от технологиите…

Какво е нужно, за да преуспяваш?

Бъди деятелен като машина!

Да те не плаши нищо!

Пази се само от ума си!

Умът препъва всяка деловитост.

Понякога я прави невъзможна.

Пази се от ума!

Не го оставяй да ти пречи!

Как би могъл да бъдеш безпогрешен?

Добри Жотев

През добрата стара 1969 г. Добри Жотев рисува образа на Кибернета. Имах късмета да науча за него именно чрез разговорите, които водя на моя сайт. И ето че голяма част от темите на днешния ден са били предпоставени толкова точно и толкова отдавна.

„Специалистите по кибернетика отново говориха за възможността от създаване на машина – творец, докато литературните дейци бурно протестираха против това…“

Това се чуди „известният съветски писател, преводач и журналист Дмитрий Жуков“, размислите му са публикувани в списание „Лик“ през 1967 г.

Да, темите уж са добре познати, пътят е утъпкан. И все пак, трябва ли да държим на разстояние творчеството и технологиите?

Защо е този хленч?

Защо въздишат хората

по някаква романтика

   изстинала?

Романтиката е сега в моторите,

     които пеят

      под небето синьо.

Никола Вапцаров

Да, от утре ще декларираме, че изкуственият интелект не е използван в създаването на стиховете, с които поетът участва в даден конкурс; които вплита в поредната си стихосбирка.

По-етика

Само че вече живеем във време, в което не е доказуемо дали един текст е написан от човека или алгоритъма. Нещо повече – всеки от нас всеки ден вече чете генерирани текстове, без да си дава сметка.

Наистина ли можем да решим целия проблем със забрани, регулации? Като се правим, че нищо не се е променило и просто заобикаляме ненатрапчивия слон в стаята, убедени, че е просто статуя?

Ръцете на вятъра

протягат клоните ми –

навътре към небето,

навън към сънищата.

Там, където

съдбата разлиства мечтите,

аз те чакам –

дете на вятъра.

„Максим Иванов“

Да, няма как журитата на два поредни поетични конкурса да се подведат случайно. При това с толкова различен състав и изисквания.

Уважаваш ли ме?

А как точно можем вече да сме сигурни кой е авторът? И наистина, кой е авторът, ако ИИ и човекът работят заедно? Изкуство ли е това?

Как можем да преценим колко точно са добри в създаването на поезия алгоритмите, ако не ги предизвикваме?

Как можем да запазим творческия си порив, който, опитът дотук показа, лесно пада жертва на удобствата, които ни носят технологиите?

„Не бих се включил, защото не одобрявам използването на ИИ в поезията“. С този аргумент ми отказа поетеса, която поканих за член на журито (а всички останали приеха, за което, отново, благодаря от сърце!). Точно същите думи получих и от колега журналист, който не пожела да разкаже за начинанието. Известно издателство отказа да подкрепи начинанието, защото е в „тежък дисонанс“ с вижданията му.

И все пак, одобряваме ли го или не, ИИ е тук, за да остане и ние не можем да се правим, че не съществува. И за да сме способни да го осмислим, използваме по най-добрия начин или пък забраним, е важно първо да го опознаем.

Защо точно конкурс? Трябва ли да стимулираме хората да използват тази технология, или е по-добре да се страхуваме и да стоим далеч от нея?

„(човек съм аз от плът и кръв,

желязо в мене няма грам;

каквото приживе създам,

смъртта без жал ще изкълве;

далеч отивам и съм сам…),

оставям тези стихове.“

Франсоа Вийон, превод Васил Сотиров

Поетичните конкурси са в основата на модерните ни виждания за това изкуство, припомни ми Бойко Ламбовски, известен поет, журналист и член на журито на Apollo ex machina.

През 1458 г. Франсоа Вийон участва в поетичен конкурс, организиран в двора на херцог Шарл Орлеански в замъка Блоа. Темата на надпреварата е зададена от самия херцог – „Умирам от жажда до фонтана“. Съвременен нетипичен инфлуенсър, Вийон се включва в състезанието редом с десетина придворни поети и това му помага за първи път да стигне до повече читатели.

Време разделно

1860 г., Атина. Григор Пърличев печели първо място на ежегодния поетичен конкурс в Атина с епичната си поема „Ο Ἀρματωλός“ („Сердарят“ или „Войводата“). Получава лавров венец и парична премия, а това, не е пресилено да се каже, е и първият голям поетичен успех на българин.

Пърличев получава титлата лауреат, гръцкото правителство му отпуска малка пожизнена пенсия, предлага му гражданство и стипендия за обучение в престижен чужд университет, говори се дори за Оксфорд. Той обаче отказва всички почести. Заявява, че преди всичко е българин и че целта му е била да покаже на света способностите на българския народ.

„Ние заявяваме, че величието на света се обогати с една нова красота: красотата на скоростта.“

Филипо Томазо Маринети, Манифест на футуризма

След Пърличев минаха доста години, дойде интернет, а поезията беше една от първите гостенки в него. В началото това се случваше във форумите, аз също пишех в един от тях, издадохме дори няколко сборни стихосбирки. Бях в гимназията, вярвах, че стиховете ще ми помогнат да съм успешен с момичетата (е, не успяха). После започнах да чета поезия и да се убеждавам колко велико е това изкуство.

Днес повече от всякога като ценител вярвам, че поезията може да ни помогне да осмислим света, в който се озовахме. В търсенето на отговорите на онези огромни въпроси, заради които ги има Дигитални истории. Ако с помощта на машината можем да създадем нещо по-добро, по-красиво, по-вълнуващо, трябва ли да я забраняваме? Ако тя може да ни даде следващите идеи, форми, посоки, жанрове? Ако тя самата е способна да създава по-добри стихове, трябва ли да ѝ го забраняваме?

Не знам за вас, но всичките ми любими поети са смели хора. Такива, които не са се бояли от статуквото, от цензурата на духа и мисълта, от задръжките на времето, стила или жанра. От границите и изкуствените ограничения.

Програмирана хармония

„Обичам да си представям (и колкото може по-скоро!)

една кибернетична поляна,

където бозайници и компютри

живеят заедно и заедно програмират хармония

като чиста вода, докосваща ясно небе.“

Ричард Бротиган (Не успях да намеря превод, тази версия е на двама ни с ChatGPT.)

В конкурса, който организираме заедно с издателство Scribens, ограниченията са минимални. Очакваме да се включат с до три стихотворения всички, които се чувстват провокирани. Няма ограничения за жанрове и форми, нито как точно ще използвате изкуствения интелект – като пълноценен автор, като редактор, като помощник. Победителят ще получи парична награда, подгласниците – книги, а най-добрите стихове ще бъдат издадени в сборник.

Къде е днес поезията? Може ли да се преоткрива, може ли да ни помага да осмислим света, в който живеем?

Не знам. Но съм сигурен, че в журито на първия у нас конкурс за генерирана поезия са хората, които могат да ни покажат пътят към отговора.

Нека го потърсим заедно. Ще създатете ли с помощта на ИИ точно вие стихове, които вълнуват?

Опитайте.

Не се знае кой ще се окаже Apollo ex machina.

Обновено: Вече са ясни резултатите от първия по рода си конкурс за поезия и ИИ у нас, издадена е и стихосбирката, а изводите са изключително важни и позакателни – четете тук.

Няма как да не сте попадали на този модерен спор, вероятно имате и свое мнение:

След като изкуственият интелект създава резултати, неразличими от човешкото творчество, ще продължим ли да творим?

Иззема ли големият герой на днешния ден ролята на човека като автор, или е поредната брънка в дългата верига на историята, новият инструмент, който ще ражда следващите изкуства, жанрове и форми?

Който ще помогне на човека да се изразява и осмисля света по нов начин и с нови средства…

Е, впечатляващите картини, които виждате, поне за мен са поредният силен аргумент в полза на оптимистичната теория. Докато създателят им показва как невинаги е нужно да има граница между технологиите и изкуството, между математиката и изкуството, между хуманитарното и технологичното.

Саурон

На пръв поглед ретро фотография от далечни времена, но лицата са размазани, деформирани, като в странен сън. Елегантна дама от 20-те години позира за портрет, а от рамото ѝ наднича фантастично животно. Симпатичен робот е пременен в шевици, изглежда готов да затропа кръшно хоро.

Добре дошли в света на Давид Саудер. За унгарския мултимедиен артист реалността е само отправна точка – животът се разгръща в безкрайното пространство на въображението, където технологиите са новата четка на художника, а абсурдното и красивото се срещат и допълват.

Роден през 1976 г. в Унгария, Саудер дели живота си между две страсти: изкуството и технологиите. От дете привлечен от компютрите, като студент той се насочва към историята на изкуството. Любовта си към тези уж толкова отблъскващи се занимания той събира в новата специалност „Интермедия“ в Художествената академия в Будапеща – място, където дигиталното изкуство не просто е позволено, а приветствано, „като рай на земята“, както казва самият той. Следва година в Хелзинки, където усъвършенства уменията си в програмирането.

От 2009 до 2014 г. Саудер работи като куратор в Унгарския културен институт в Берлин, после се връща в родината си, отскоро води курсове по изкуствен интелект в изкуството в Университета по изкуства и дизайн „Мохой-Нади“ в Будапеща. Висше училище, което носи името на един от забележителните артисти, създали „Баухаус“ – именно течението, показало за първи път колко успешно могат да се съберат технологиите и изкуството. Няма нищо случайно, какво ще кажете?

Бъг в паметта

Саудер постепенно се насочва към сюрреализма. А аз се чудя – какви ли щеше да ги върши онзи мустакат испански идалго, известен с мравояда, който е обичал невъзмутимо да разхожда и с въображението си? Е, Салвадор Дали не стигна до ИИ, но човекът с обърнатите му инициали ми се струва подходящ кандидат да го наследи.

И ако сме свикнали да смятаме грешката за човешка, а машините за безпогрешни… още в началото на творческия си път унгарецът обръща перспективата. Саудер намира своя глас на едно неочаквано място: в грешката. В бъга, „глича“ – за него цифровите визуални изкривявания, дефектите се превръщат във врата към човешки истории.

В ранната си серия „Провалени спомени“ той взима стари семейни фотографии и умишлено ги „поврежда“ с алгоритмични смущения, сякаш цифровата памет отказва, подобно на човешката. Концепцията идва, за да покаже приликите, които той вижда между начина, по който мозъкът ни съхранява образи, и този, по който го прави компютърът. И в двата случая при повторното „отваряне“ на спомена често липсват фрагменти, появяват се „бъгове“, които умът ни запълва със собствени измислени парченца.

Давид. Дали?

Интересен нюанс за времената, в които дадохме на машините задължението да помнят вместо нас, какво ще кажете?

Към всеки повреден портрет той добавя и кратичка измислена предистория – въображаеми разкази, които да обяснят сюрреалистичните изкривявания. Един вярващ, редовен посетител на църквата, започва да се съмнява в себе си; група приятели затъват твърде дълбоко в метафизични спорове; бляскава дама изпада в параноя заради мехурчетата в шампанското ѝ…

Саудер свързва цифровите грешки и човешките емоции, но и показва как въображението може да закърпи онова, което времето е разрушило.

Отвъд екрана

Следващата стъпка е да разруши бариерата между дигиталния и физическия свят. Един показателен пример идва, когато художникът решава да вдъхне живот на бъг в триизмерна форма. Той се заиграва с модел на птица на компютъра си, когато неочаквана грешка покрива образа с чудати линии. Вместо да изтрие „счупената“ птица, Саудер я приема като идея, решава да я „извади“ от цифровия свят и да я материализира като скулптура, изваяна от собствените му ръце.

„Важно е зрителите да видят как творбата излиза от екрана“, обяснява Саудер, като отново акцентира върху идеята – нека размием границата между виртуалното и реалното, та самата тя е толкова старомодна, колкото и необективна.

После създава инсталации в мащаб 1:1, през които можеш да минеш, за да се потопиш в Първата световна война – мрежа от нишки, очертаваща събитията върху 200 кв.м. Занимава се и с добавена реалност, изгражда инсталация за музея на Леонардо да Винчи в Милано.

Давид Супер

Дълго време Саудер е скептичен към прословутия изкуствен интелект, защото не намира как да го използва. Струва му се, че генерираните от ИИ визуализации са някак чужди, не това, което той иска да създаде.

Всичко се променя, когато попада на визуален колаж, създаден от алгоритмите, който едновременно го озадачава и очарова. „Аз и изкуственият интелект имаме да вършим работа заедно“, решава той и се гмурва смело в проучвания.

„През последната година и половина не ИИ учи от мен, аз се уча от него“, признава Саудер. Той подхожда към алгоритмите като към мистериозен нов свят за изследване: експериментира, настройва параметри и наблюдава какво се случва в „електронния мозък“, когато получи дадени инструкции. Процесът, по думите му, поглъща време и енергия, но и отваря възможност да се създават неща, които доскоро са били немислими.

Започва поредица от пъстри проекти – от това да създава анатомични пуловери, което никога не е мислел, че ще може да направи, до превръщането на самия себе си в герой на поредица от сюрреалистични образи с неочаквани сюжети.

Много бързо Саудер открива, че ИИ може да му помогне да отприщи една творческа посока, която не е смятал, че е по силите му. „С ИИ имаме възможността да създаваме абсурдни, сюрреалистични неща, които преди никога не сме били способни“, казва художникът – програмист в едно от малкото си интервюта.

Палитрата е празна

Неотдавна отправих предизвикателството към гостите на сайта Дигитални истории да различат детски рисунки от такива, генерирани от (или създаде с помощта на, все още се чудя, кое e по-прецизно) ИИ.

Включиха се над 3800 души, резултатът показа, че вече и тук нямаме никакъв шанс. Да, изначалната, основната, вродената ни креативност вече може да бъде съвършено уподобена от алгоритмите!

Но колко много възможности ни дават те! Ако не вярвате, питайте днешния ни герой.

Да, според Давид Саудер ИИ не е заплаха за твореца, а инструмент – такъв, който може значително да разшири палитрата на истинския създател. Точно както фотографията или фотошоп не убиха живописта, а предложиха нови средства за изразяване, така и изкуственият интелект дава нова четка в ръката на дигиталния артист.

„Трябва да гледаме на ИИ като на инструмент“, настоява Саудер – „нещо, което при правилна употреба може да се представи блестящо и да подсили човешката креативност“.

Да, едно е да го кажеш, друго да покажеш, трето и четвърто да убедиш, както би казал виртуалният Хайтов. И все пак… всички тези картини, творби, които виждате, показват, че може и да има нещо подобно, какво ще кажете?

Публикацията е част от новия брой на списание Perfect Day.

– Как ти дойде идеята да предложиш този неочакван експеримент с детските рисунки?

– В последно време онлайн пространството се изпълни с множество (псевдо)експертни мнения на тема как да се разпознае ИИ съдържание от човешко такова. Повечето публикации са толково идентични, че да се чуди човек дали самите те не са написани от ИИ.

Наред с това, твоите онлайн социални експерименти, а и множество научни изследвания ясно сочат, че ИИ съдържанието – било то текст, музика или изображения, са неразличими от човешките. Тези два фактора ме накараха да се замисля кое е онова творческо съдържание, което от една страна не е проучвано във връзка с ИИ, а от друго е толкова искрено, че би било стряскащо, ако бихме го объркали с ИИ.

А именно/ детските рисунки:

тези, които ни радват от хладилниците, тези, чиито тебеширени линии ни водят по пътеките в парковете, тези, на които казваме: „Не!“, а после намираме по чиновете или понякога по стените. Тези, които усещаме изписани с пръстче по гърба ни рано сутрин!

– Защо е важно да направим експеримента?

– Защо ли? Преди време ме попитаха: „Е, какво пък, ако е написано от ИИ?“ С други думи, може би това дали текст или друго съдържание произлиза от ИИ, е без значение и подобни начинания не са важни за голяма част от хората. Което е разбираемо, тъй като светът е изправен пред множество предизвикателства, а човек – особено у нас – е някак изтерзан от ежедневните си задачи. Хората, които не са засегнати професионално от ИИ инструменти със свободен достъп, не се и вълнуват от това как се използват и не се тревожат, че музикални дизайнери и изпълнители вече биват заменени от ИИ.

В крайна сметка колко от нас се вълнуват, че автоматизацията е отнела множество работни места?

И може би именно в това се крие значението на тази идея: да ни накара да ни „пука“ повече, не на шега да се запитаме докъде е границата на ИИ, за какво точно го използваме, освен да наливаме средства в големите компании и да се радваме, че сме спестили време от четене на книги.

Ако следваме наратива, че ИИ освобождавал време за по-творчески занимания от това да се пишат имейли, да се правят презентации, да се отговаря на запитвания на клиенти на ръка – супер! Значи вече може да се радваме, че и децата ни ще могат да спестяват това „ценно“ време от „досадно“ рисуване на картички за празниците, които ние така или иначе няма да разпознаваме.

А кое е това по-творческо занимание, с което тези, използващи ИИ, се ангажират? Ето това ми е интересно да науча!

Чудя се дали човек, като спести час-два от задачите си благодарение на ИИ, ги използва за творчество – да прави например пана от миди, да се занимава със самоусъвършенстване, доброволчество? Или се заема с други задачи? Или просто изважда телефона от джоба си…?

– Именно! Всички тези големи въпроси, заради които ги има и този сайт, и експериментите на него. В каква посока очакваш да са изводите?

– Както и в други изследвания, не мисля, че участниците ще успеят на 100% да разпознаят коя рисунка е детска и коя – генерирана от ИИ. И, ако трябва да съм честна, може би ИИ рисунките ще се приемат за по-красиви, въпреки че това си остава доста субективно.

– Ако се окаже, че ги различаваме трудно, означава ли това, че ИИ е „по-креативен“ от човека?

– Според мен,

независимо от резултата, ИИ не може да е по-креативен от човек.

Все пак, става въпрос за инструмент и аз лично не мога да му предпиша качества на живи същества. Нещо като дали готварската книга е по-добър готвач от Гордън Рамзи!

Ето защо е наистина голямо социално предизвикателство, когато тази граница между личност и инструмент се заличи и не се обявява публично кое съдържание е генерирано от ИИ, а напротив – се опитват да се придават човешки качества на ИИ ботове в сферата на обслужването, консултациите, наемането на кадри, финансите. Не са малко случаите на хора, привързали се към ИИ агент, завършили злополучно. Затова въпросът е може би не дали ИИ е по-креативен, а защо въобще трябва да го правим такъв и имитиращ човешкото.

– И дали не е късно да спрем по този път… Трябва ли да се ядосват хората, които не успеят за разпознаят двата типа изображения? Според теб интуитивно или аналитично може да се реши по-успешно нашият тест?

– Достатъчно ядосани хора имаме по пътищата, кварталите, взаимоотношенията. Според мен не трябва да се ядосват или чувстват излъгани, а да насочат тази фрустрация към анализ на случилото се и да се запитат за връзката между технологиите и хората. Иначе за мен интуитивният подход при преживяването на изкуство е по-подходящ, особено при детското.

– Всяко дете рисува, а после повечето хора спираме да го правим. На какво е знак, за какво е символ детската рисунка?

– Спираме, определено. Особено

с тези устройства постоянно около нас, даже не оставяме мисълта си да се рее чрез онези така полезни драсканици с химикалка на салфетка по време на телефонен разговор или среща.

Детската рисунка е изключително полезна от психологическа гледна точка – тя се използва за множество терапевтични дейности, за комуникация с деца, които не се изразяват вербално. Рисунката е и бунтарство – графитите например са начин на социален израз. За мен тя е най-ценното, което едно дете може да даде – подарък, израз на любов, влагане на време и труд, понякога и посока за бъдещи професионални дейности.

– „ИИ днес е по-добър от нас по дивергентно мислене, оригиналност, бързина, следователно е такъв и в творческото. Ето защо самата дефиниция за творчество трябва да се промени“ – ти цитира в предложението си за експеримента тези думи на когнитивния психолог Марк Рунко. Как трябва да се промени тази дефиниция и защо е важно?

– Още съм в началото на разбирането на всеобхватната тема за творчеството, но

дефиницията за творческото е то да бъде оригинално и ефективно.

Разбира се, че ИИ, на базата на данните, които има и се учи, много по-бързо ще даде отговор на творчески проблем или нова идея. Именно затова и Марк Рунко казва, че за да се разграничи ИИ и човешко творчество, трябва да се добавят към изискванията за оригиналност и ефективност и тези за автентичност и целеустременост. А именно: да е истинно и произлизащо отвътре, а не е от промпт.

– Проблемът е, че вече не можем да различим едното от другото и разликата става недоказуема… А как ще изглежда според теб творчеството на бъдещето?

– Зависи червеното или синьото хапче избираме. И спирам с препратки от ерата на динозаврите, както някои хора вкъщи казват. Знам ли…

Наивно е от моя страна, но се надявам творчеството да помогне за разрешаването на различни социални проблеми, а не само на такива, които ние сами си създаваме.

Проблеми от рода на „гузен негонен бяга“ – например писане на текстове с ИИ и после проверката им с ИИ детектори. Макар че, като гледам колко се инвестира в ИИ компании, които спонсорират теоретични проекти за модели за разрешаване на световния глад, например, вместо да инвестират във вертикални ферми и училища, знам ли наистина какво ще е творчеството на бъдещето…

– И аз наивно продължавам да вярвам, че творчеството и изкуството са едни от малкото ни шансове за по-добро развитие… Но и това си струва да бъде подложено на съмнение. Защо ни е нужна изобщо креативността?

– Тя е онази сила, която ни тегли към нови открития, било в наука, бизнес, изкуство; тя води до себеразвитие и по-добро общуване между хората, а по този начин и до едно по-развито социално общество; тя носи наслада. Заложена е в нас – само погледни колко креативни са малките в това да правят къщи на хванатите буболечки, преди да ги пуснат отново.

– Размишлявах в тази посока, мнооого преди да го има ChatGPT. Може би трябва да променим дефиницията си за изкуство… До момента в нея има елемента, че творецът трябва да е човек. Макар Ролан Барт да твърди, че смисълът на едно произведение не зависи от конкретния автор.

– Започвайки от гуаното за пещерните рисунки,

човек винаги е имал инструмент, чрез който да се изрази..Затова ИИ не може да бъде заклеймен в ролята си на помощник.

Но дори да не искаме да поставяме високомерно човека над всичко, нека погледнем просто към философския проблем за продукта, съсипващ създателя си. ИИ в голямата си част, колкото и да се спори по темата, вреди на работещите в творческия сектор, особено на тези, които упражняват свободна професия. В крайна сметка защо бизнесът да плаща за сайт, ако може да си го направи сам, безплатно, дори и с ниско качество? И тук аргументът, че само най-успешните остават в тези индустрии, също не е коректен, тъй като много талантливи хора невинаги имат възможността да получат признание от обществото.

А дали авторът е жив или не, ИИ все пак се учи на базата на известни фигури, наред с незнайни творци – човешкото наследство си остава.

– Но пък е друга ролята на наследство. Знам, че е невъзможно да се отговори, вече съм питал немалко гости от най-различни области, но ето че стигаме до може би есенциалния въпрос: може ли машината да твори?

– Не може да се отговори. Но пак се чудя: защо трябва да твори? Толкова ли ни е досадно, трудно, отнемащо време да създаваме, четем, мислим? Защо да предаваме на машината нещо, което е толкова истинско?

Може би да имаме повече време да скролваме в интернет? Ние, а и подрастващите, гледайки от нас, се научихме твърде бързо на твърде бързи решения – наред с бързите кредити на всеки ъгъл; на постоянно стимулиране – допаминов заряд от няколко секунди; на свръхразчитане на технологиите; на ИИ отговори, които, както и рийловете в социалните медии, не запомняме, а скролваме надолу и задаваме следващия промпт…

Може и да може да твори, но трябва ли?

– Защо не? Ако може да стигне до идеи, до които ние не бихме могли? А може ли машината да има въображение?

– Темата за въображение и чувства при ИИ е основна в много творчески продукти, израз на човешкото въображение. Понеже споменахме, че писането едва ли не си отива, нека погледнем към филмите и шедьоври като “Ex Machina“, „Двестагодишен човек“, „Изкуствен интелект“, които се занимават с подобни теми. Та, ако в търсене на отговора на този въпрос хората продължават да създават такива произведения – нека не спираме да си го задаваме и да подхранваме човешкото си въображение. Пък отговорът би бил без значение…

– Според теб какво е една генерирана илюстрация – съвместно творчество на човек и машина, само на машината, или…?

– И продукт на всички останали творци, чиито данни са били използвани за обучаването и развитието на ИИ.

– Може ли нещо, създадено от ИИ, да ни развълнува? Да ни просълзи? Да ни разсмее искрено? Честно казано, на мен вече ми се е случвало всяко от трите.

– Не си само ти. Всъщност, много ИИ произведения се оценяват като въздействащи, особено от хора, които не знаят, че пред тях е нещо генерирано. Интересното обаче е следното: изследвания сочат, че ИИ писмено произведение може да се оцени като по-атрактивно от човешко. Обаче множество ИИ произведения, взети заедно, след време се оценяват като еднакви от читателите – еднакво емоционални, еднакво скучни. Заради това

мнозина експерти изразяват страха си, че скоро всички писмени форми ще са идентични, с рециклирани идеи и подобна структура на текста.

Представи си например свят, в който пастроралният свят на Елин Пелин звучи неразличим от магическия реализъм на Маркес. Това би ме просълзило.

– Или обратното? Ето още нещо, което си струва да проверим с някой следващ експеримент.

Но ако знаеш, че ще отделиш десетки години, за да се учиш да пишеш или рисуваш, да си пълноценен творец, а днес алгоритмите го правят неразличимо от хората, по-бързо и в много случаи по-оригинално… какъв ще е смисълът да продължим да развиваме креативността?

– Смисълът е в това да развиваме с идеите си себе си и обществото – особено за тези след нас.

Лошото е, че наистина много хора, особено творци, се питат какъв е смисълът, след като ИИ изземва функциите им. Някои остават без работа, други започват да използват ИИ, за да смогнат на бизнес света с неговите крайни срокове и трикове за оптимизация на съдържанието. Трети – най-лошото, особено за хората, които в момента развиват уменията си – „зациклят“ и безкритично приемат даденото от ИИ, било в работа, в образование, в личен живот…

От инструмент, ИИ става патерица, а патериците могат и да препъват.

Самата индустрия може да се превърне в нежелана, както се случи с много социални професии. Работата на писатели и преводачи може да не е толкова търсена от младите. Има риск всеки да поеме по лесния път на бързите отговори.

– Като родител как решаваш този проблем, за лесния път?

– Трудно е да не поемеш по него, определено. Хвърляш замразена пица за вечеря, резервираш място за празник, а не каниш гости, предреждаш се „само да попиташ нещо“, включваш безжичната прахосмукачка, защото бързаш да свършиш задачите, а никой може би не те и гони.

Тъжното е, че децата ни копират и също тръгват по лесния път

И ние самите, някак с добро продължаваме да искаме да им е по-лесно за по-дълго, въпреки че в природата на всяко дете е да избира по-трудния път: сам да се убедиш, че котлонът пари, сам да пипнеш снега, независимо от калта по него, сам да видиш тази локва наистина ли стига над обувките…

– Кога мислиш да срещнеш детето си с изкуствения интелект?

– Не знам. Чувала съм, че съучениците ѝ използват ИИ, а аз дори не съм отваряла ChatGPT пред нея. Което е грешка, може би, защото по този начин тя може да изостане от технологиите. С много теми съм я запознавала, но точно с тази за лесното в образованието не искам още.

– В училището на бъдещето ще се учим ли да рисуваме?

– O, надявам се, че няма да спираме да рисуваме, пък ако ще това да се приема като нещо старомодно.

Да сме с черни пръсти от светлосенките, които не са ни се получили, да имаме петна по дрехите от боите, които сме размазали по листа, да се смеем на образите, за които не можем да разберем кон ли е, или кола.

– Преди няколко седмици всички се вманиачиха да си правят картинки в стила на японска анимация… и отново разговорът за изкуствения интелект се насочи към някакво симпатично приложение, а не към големите му възможности, както се опитвам да го водя на този сайт. Какъв е най-важният разговор за връзката на ИИ с човека и как можем да го „отприщим“?

– Според мен това би бил именно разговор за отговорността, която имаме към себе си, близките си, обществото и тези след нас. За жалост, в днешно време всеки иска да бъде чут и не много често чуваме този срещу нас, особено ако мнението му е различно от нашето. Поради това

често се случват не разговори, а еднопосочно изразяване на мнение.

И тук пак се намесва темата за лесния път: страхуваме се да не изпуснем нововъведенията, опасяваме се, че няма да бъдем забелязани и копираме. Както каза ти –

във време, което може да сме всичко, ние избираме да сме еднакви.

– Можем ли да измислим нови жанрове, нови изкуства, където да избягаме от конкуренцията на ИИ?

– О, чакам с нетърпение, ако това стане! Но за тази цел и самата индустрия трябва малко да подпомогне артистите.

В днешно време всичко сякаш е ремикс на нещо

– ремикси на хитове, копиране на сайтове, продължения и комбинации на минали филми… Затова ще е страхотно тези, които са се утвърдили вече в индустрията, да спрат по някакъв начин рециклирането на идеи и да проправят път за смелите изпълнители, които биха задали нови жанрове.

Никога нищо не се знае – както с историята на музиканта Сиксто Родригес, едно изпълнение може да се превърне в цяло движение на другия край на света. А изпълнителят дори да не разбере…

– А можем ли да прекрачим онзи предел, при който човекът като творец, инфлуенсър, актьор, лице или спортист, просто няма да е нужен?

– Ако продължаваме да произвеждаме еднотипно съдържание, което дори никой не чете или гледа, може би няма и да има такава нужда. Но не мога и не искам да си представям света без творци!

– Колко далеч е това? Какво ще остане за хората, ако го постигнем?

– Ако това стане, според мен бихме загубили себе си.

Все си повтарям, че начинът, по който използваме ИИ, е като трагичната история в „Цветя за Алджърнън“. История за човек със забавено умствено развитие, който след медицински експеримент става гений, но след като лечението поема неочакван обрат, се връща болезнено и осъзнато към предишното си състояние.

Така и ние сега експериментираме с усмивки с ИИ, достигайки гениалния връх на технологиите, където машината се припознава за човек. Но какво ще стане, когато минем от другата страна на кривата, когато паднем от върха? Ще осъзнаем ли как ИИ ни е отнел разумната мисъл, ако децата ни не отварят книги, не кликват на сайтове, не проверяват мнения, които копират. Ще можем ли да приложим ново лечение?

– Очевидна е невъзможността да различаваме генирано от създадено съдържание, особено в социалните мрежи. Има ли рецепта да излезем от тази мрежа? От флуидната истина, от социалните балони, от липсата на критерии?

– Аз лично се притеснявам. За това как

човек бива затворен в тези социални балони, задушаван от алгоритми, които подават невярно и крайно съдържание,

деца, които създават нереалистична представа за външния си вид и се подават на опасни предизвикателства.

Забраната на технологиите обаче не е рецепта за успех. Според мен тя се крие в развиването на творческото и критично мислене.

– Каква би била най-смелата ти идея за следващ експеримент? Този въпрос го измисли ИИ, а на мен много ми хареса формулировката…

– Отговарям ти с ChatGPT 😊

„AI Градче“ — Миниобщество, координирано от ИИ
🧠 Идея: Създаване на малко, реално населено място (или симулирана среда с реални участници), където ежедневната организация се управлява съвместно от хора и централен ИИ асистент.

– Хайде да опитаме! Благодаря ти и за интересния разговор, и за идеята. А всякакви следващи идеи за важни теми винаги са добре дошли!

Ще успеете ли да различите 15 детски рисунки от 15 изображения, генерирани от изкуствен интелект? Ако още не сте опитали предизвикателството за деца и родители на Дигитални истории, сега е моментът да го направите.

– Много ми се иска да стане забавно интервю, омръзна ми от тъжни теми. Но съм забелязал и при теб – хуморът ти винаги е с лека доза тъга.

– Те вървят заедно, театърът е сълза и смях. По-добре по-леко да минават нещата, но и да си казваме какво ни безпокои. Или какво ни харесва.

– Много си говорим за критичното мислене, че помага да отсеем зърното от плявата. Така ли е наистина? Аз не вярвам по много причини – например „счупения“ обществен разговор или пък факта, че днес не можем да различим човешкото от генерираното от изкуствен интелект.

– И не само това. Системата, откакто има цивилизация, се опитва да намери начин как да манипулира хората чрез някакъв вид пропаганда. Използва всичко налично, което има – и религия, и наука, и изкуство, и култура. Винаги властта, в крайна сметка, се възползва от тези неща.

Но не с цел хората да станат по-просветени, а с търговска. Винаги парите са на първо място.

– Обаче според мен в интернет минаваме на следващо ниво, в което не само, че ние сме стоката на социалните мрежи, а и сме много удобни за манипулиране.

– Ама кога е било различно? Просто мащабите са други и достъпността. Преди 300 години, като си в някое село, много бавно стига до теб някаква информация, ако изобщо дойде. Оттам нататък нищо по-различно.

Аз съм завършил кукли и едно от малкото неща, които си спомням – не бях от ученолюбивите, но много ми хареса, беше историята за куклите Пънч и Джуди. Те тръгват от Италия и стават много популярни, защото са вид новинарска емисия. Тоест, отговорността е върху персонажа, а не върху кукловода, който си е говорел каквото си иска през куклите, всякакви мнения е изказвал, тежки, обвиняващи.

Куклите, базирани на Пънч и Джуди, стигат до Чехия и Полша. И когато германците ги завладяват,

ги затварят в сейф, за да няма контрапропаганда на тяхната. Ето колко силни могат да бъдат изкуството и културата.

Винаги е било така! Затова първото, което всеки нов режим чисти, са вярата и културата, за да си създаде свои. Това е естествен принцип, много суров и неприятен, но всички го правят до ден днешен.

– Дали обаче културата има същото място в онлайн света, дали ИТ „режимът“ наистина си изгражда култура? Според мен властват повърхностното, първосигналното. Инфлуенсърите, които не непременно са създатели на смислено, важно, адекватно съдържание, са авторитети, не медиите или хората на изкуството.

– Дали наистина е различно отпреди 50 или 500 години? Според мен, не. По-скоро проблемът е, че мащабът е огромен и вече всички са включени – и маса, и елит.

Навремето привилегирован е бил елитът. Чрез телевизия, чрез вестници се включват в играта огромна маса хора, всички, които пожелаят. Дори бездомник може да си намери вестник и да прочете новините, докато преди 200-300 години само дворецът и приближените му са имали достъп до някаква по-изящна култура. Другите са се оправяли, както могат, пак с дребнави и опростачени неща.

Моцарт е погребан в обществено гробище, нищо, че е свирел в кралските дворове.

Има и още нещо, което преди 2-3 месеца открих за себе си. Според мен на простичкия човек, в хубавия смисъл на думата – този, който не е имал, който работи на нивата, в завода, от столетия му е било мечта да живее царски. С баба ми и дядо ми, като изкараме хубаво на море, като хапнехме нещо вкусно, казваха: „Царски си хапнахме, царски изкарахме“.

Това дори подсъзнателно е било вклинено в хората – желанието да усетят как живеят царете. Илюзорно се е получило под някаква форма. Днес, дори да взимаш малка заплата, можеш да си позволиш 4 дни на Хисаря, да плуваш в басейн, да ползваш джакузито и други царски неща.

Това е фасадно и илюзорно, но все пак е така. От 20-тина години обаче

това не ни стига и вече искаме да се чувстваме богове.

Смятам, че много силен сигнал е този стремеж към аза. „Аз и всички останали.“ „Аз съм центърът на Вселената, другите са някакво театрално събитие, в което участвам, те са ми средство за изгода и най-вече за омраза. Мога да мразя всички останали, защото не мислят като мен. Те са тъпи, глупави, орки.“

Всякакви грозни термини се използват за другите, които са различни от мен. И

това е някакъв вид обожествяване на личността, което е пагубно.

Но то пак може би идва от мащаба на това информацията да достига до всеки по много лесен начин. Всеки да е капацитет в интернет пространството, или поне да се смята за такъв.

Всеки да може да изкаже личното си мнение. И това в крайна сметка може би се оказва проблем.

– Както каза друг мой гост, „фалшивото усещане, че мнението ни има значение“. Ето, уви, пак не тръгнахме със смях, а стигнахме дотам, че има проблем.

– Може и да не е проблем, а да е началото на нещо много хубаво, няма как да предскажем. Да кажем, че аз съм по-песимистично настроен, допускам, като теб. Обаче смятам и че мога да греша. Много е важно да не е на всяка цена решението на зле ли отиват нещата, или на добре.

Хората като личности смятам, че трябва да бъдат уважавани – всеки един човек на света, и в миналото, и в бъдещето, и в настоящето. Но масата винаги ме обезпокоява.

Аз не харесвам струпванията на хора, защото тогава личността изчезва.

Винаги съм се безпокоил от концерти, митинги – всяко скупчване на хора унищожава личността и според мен върши работата на определен кръг хора, които умеят да манипулират.

Това също не е ново, пак е открай света. Дали личността ще наделее, или тълпата? Не е в нашата власт да преценим.

– Обаче ето, интернет ти дава шанс като личност да създаваш съдържание и то да може да стигне далеч.

– Абсолютно! Всеки може под някаква форма да изяви личността си – чрез пост във фейсбук, видео или лайв в тикток. Тук обаче идва

друг проблем – до каква степен това трябва да бъде контролирано? И кой да го контролира?

Трябва ли да има някакви граници, било то морални, етични, или не?

Според мен на този въпрос човечеството никога не си е отговорило от самото начало, когато е възникнал. Който и да е изборът, винаги ще е компромисен. Ако кажем „свобода на словото“, това означава, че всеки може да каже, каквото пожелае. Не бива да има цензура, тя е намеса от страна на някакви органи, която също може да бъде покварена, имаме много примери в историята. Или може да се насочи в цел, която да не е угодна за народа, или да е само за определени кръгове хора. Това според мен е неконтролируем процес.

Звучи много симпатично всеки да може свободно да изказва мисълта си, без никаква цензура. Но това пък крие риска крайни идеи да стигнат до много хора и да доведат до насилие. Според мен това няма как да бъде решено никога.

– Само че тук идва и изкуственият интелект, способен да създава всякакво съдържание.

– „Мили Ванили“ също се оказа, че не бяха хората, зад тях стояха други певци, а пък си беше, да кажем, симпатична музика.

– Значи истината няма значение, а съдържанието?

– Според мен тук опираме още веднъж до търговския принцип – има ли изгода и кой държи ключа към нея, кой ще се облагодетелства.

Истината е доста условно нещо. Според мен не би трябвало някой да каже: „Истината е това“. Винаги трябва да има „според мен“, „аз мисля, че“, ако някой твърди, че знае истината, това означава, че е Бог, което е доста горделиво.

Истината е субективно, условно нещо. 2 + 2 = 4. Добре, съгласен съм, че някъде логиката е унифицирана, но в крайна сметка пък може да се окаже, че не е така. Това е доста крайно, но все пак можем да допуснем, че някъде дълбоко сме сгрешили в Древна Гърция и математиката всъщност не е съвсем точна наука.

– В геометрията се оказва така. Но нека отново опитаме пак да се усмихнем. Как стигна до идеята да създаваш мемове със себе си? Защото това се оказва форма, която стана изключително популярна…

– О, това не е мое, ще ти разкажа. Един ден, 2019-а, някой ми пише: „Това е много готино“ и ми изпраща черно-бяло мемче. Аз се зачудих: от някакъв филм ли е, къде съм го казал… И се обърках!

Оказа се, че едно момче, без да ме пита, без да се познаваме, е направило страница „Китодар Тодоров“. По това време правихме „Петък в 5“ и това… малко ме поизнерви. Преди това някой беше направил инстаграм страница, обаче започна да вкарва и някакви политически неща. Аз съм много против, политиката изобщо не ми харесва – успях, но много трудно баннах страницата, снимах лична карта и какво ли не.

Затова ме обезпокои, че има страница „Китодар Тодоров“, без мое знание и разрешение. Започнах да опитвам да я банна, обаче тя вече беше натрупала доста последователи. В един момент един от хората, с които работехме, разбра кой я създава и се срещнахме в едно кафе. Оказа се, че е работил на 20 метра от кафето, в една аптека, и си помислил, че го следим.

– Е тук вече стана забавно, представям си ситуацията…

– Срещнахме се с него, това момче се казва Данчо. Казах му, че не е много готино това, което е направил, той се съгласи и започнахме да се чудим какво да правим. Това е фен страница, но трябва да отидеш в описанието, за да видиш, а никой не го прави.

Помолих Данчо да смени името, да се вижда, че е фен страница на Китодар Тодоров, тогава ще е много по-често. Помолих също

да няма политика и религия, да си правим мемчета, да ги слага, да не са обвързани с тези посоки.

Той се съгласи, след това даже заснехме видео, в което казвам, че разрешавам на Данчо да ползва страницата.

3-4 месеца по-късно дойде предложение от Мартин Кадинов да започна да стриймвам игри във фейсбук. Краят на 2019 г., година-две не бях играл, но идеята ми хареса. За целта ни трябваше страница, аз нямах такава, само един профил, който ползвам веднъж на две години. Звъннах на Данчо и по някакъв начин станахме съдружници, до ден днешен сме заедно в този профил.

– Аз уж следя медийния поток, често ми попадат тези мемове и винаги съм смятал, че са си твои. Виж колко интересно и неочаквано се развиват историите в епохата на социалните мрежи…

– Ето ти една илюзия.

– Стигаме и до игрите. Аз последно съм играл компютърни игри в края на миналия век, тогава масово се говореше, че от тях младите оглупяват, какво поколение ще излезе… Мина четвърт век, не съм забелязал да се случва, поне не заради тях. Кога се оглупява от игри?

– Абсолютно може да се случи.

Ако играта е основното, което правиш, то е равносилно на това да се алкохолизираш, да станеш наркоман, телеман.

Тоест, когато играта се превърне в зависимост, е проблем. Убеден съм в това, въпреки че много обичам да играя. Просто трябва да е с мярка. Както ако фейсбук или тикток ти отнема по-голямата част от от свободното време, тогава е проблем. Много по-добре е за едно лято да изчетеш произведенията на Достоевски например.

За мен игрите са зависимост и го намирам за проблем. Да кажем, не толкова, както преди 7-8 години, но игрите наистина могат да те отделят от нормалната комуникация с другите хора. Когато се роди синът ми, чаках да стане 9, за да си легнат той и жена ми, и да почна да играя до 1-2 ч, сутринта ставах недоспал. Това не е нормално, особено като е всеки ден.

Да, може да го замениш с игра на белот, на „Монополи“, шах. Важната граница е да не стане зависимост, а да е просто време за отдих. По този начин да се отпускаш, да се разсейваш, защото игрите пък могат да те разсеят от безумното ежедневие.

Със сигурност ми дават някакво удовлетворение и някакво разсейване.

Въпросът е да е в някаква норма. Ако човек умее да се контролира, игрите не са лошо нещо. Ако не – по-добре изобщо да не играе. Крайната цел, особено на мобилните игри, е да платиш стотинки за нещо, което много се приближава до хазарта.

– Ето че, когато си намерил баланса, стриймването на игри ти дава шанса да се срещаш с интересни хора.

– Така е. Но преди десетина години, докато играеха, онлайн хората си говореха някакви разумни неща: „Откъде си, как се казваш?“. Сега обаче остана само „Върви по дяволите!“. Комуникацията се изгуби, стана агресия под някаква форма. Рядко ще видиш: „Късмет!“, „Приятна игра!“. Докато навремето това беше някакъв метод за опознаване, хората бяха вежливи и искаха да научат за другия.

Дали са виновни игрите, или цялостната ситуация на човечеството, е друга тема. Дали пък игрите не са допринесли за това хората да станат грубияни? Не мога да преценя, но най-вероятно е доста по-комплексно.

В развлекателния бизнес често участват много интелигентни хора. Както в киноиндустрията, така и геймингът привлича талантливи музиканти, актьори. Тоест, то е вид изкуство. Няма само минуси, много обичам игрите. Но е важно човек да може да се контролира.

– Не е ли голяма част от този проблем първоначалната среща с технологиите? Това за мен е голяма тема – как като родители срещаме децата си с технологиите, как им ги представяме, как им показваме и алтернативите. Така, че да възпитат и самоконтрол.

– Аз обаче не вярвам в това. Не вярвам, че семейството може да се пребори. Освен ако не е силово, което не е готино.

Синът ми нямаше телефон много години, таблети, компютри, лаптопи. Докато не могат да си го купят, няма да имат, такава ми беше системата. Продължи, докато той стана на 14, четеше, даже пишеше фентъзи книжки. Ходеше навън, помагаше на бездомни котки, хранеше ги, водеше ги на ветеринар, вършеше доста по-смислени неща от това да се забиеш в екрана.

Един ден просто баща ми му подари телефон и всичко това изчезна.

За това наистина много ме е яд, много.

Технологиите са толкова близо до нас, че не виждам как може човек да се измъкне. Ето, онзиден нямах телефон, имаше срив и… всъщност се почувствах супер. Никой не може да ме намери, аз не мога да намеря никого. Изведнъж една зависимост по-малко.

Просто не мислиш за тая тъпа джаджа. Толкова велико усещане!

От друга страна съм сигурен, че огромен брой хора свръхмного са страдали, че нямат телефон. Бизнеси са бедствали.

Цялата ни съвременна цивилизация е построена на някакви машинки, от които сме зависими, и това е много тъпо. Един истински свободен човек не би трябвало да смята телефона за нещо изключително важно, нито компютъра. Това го губим с времето, защото

усещането е, че ни дават всичко. Че технологиите ни дават свобода, а не е така. Напротив, те ни създават повече зависимости

– Дори Бил Гейтс всяка година за един месец ходи далеч от всякакви технологии. И много други технологични лидери развиват навик да се освобождават от тази зависимост…, докато се възползват от нашата.

– Търговия. Това е проблемът на свободната търговия. Когато няма контрол, всеки си прави каквото си иска. Това е проблемът на изцяло търговския принцип, когато няма контрол.

Аз си спомням някакви игри, в които ти напомняха, че не си прекъсвал 3 часа и е време да си починеш. Да, беше единична игра, но самите производители даваха сигнал, че прекаляваш и е време да правиш нещо друго. Това обаче е единичен случай,

сега целта е да играеш повече и повече, да се зарибиш, за да пожелаваш да си купиш още и още. И това няма никакъв контрол.

– Както социалните мрежи например.

– Връщаме се до това кой да отговаря за този контрол и кой да взима решението. И пак стигаме до момента, че няма оправия. Всеки се оправя както може.

Бягайки от джунглата, ние, хората, влязохме в много по-тежка джунгла.

Бягайки от това всеки да се оправя както може и да се създаде общество, което да бъде защитено от външни и вътрешни сили, в крайна сметка стигнахме до общество, което не е защитено и от двете. Всеки си прави каквото си иска и се спасява поединично. Това е моето усещане за съвременния свят.

Един професор по игрови модели в Софийския университет, философ, преди 10-15 години беше казал нещо, което ми направи много силно впечатление – говореше за това колко е важно кой е субект и обект във всяко взаимоотношение между хората. Даде за пример спорта. Ако там навремето обектът е бил играчът, сега е публиката и всъщност спортът обслужва изцяло и само нея. Така

спортът девалвира, защото вече няма значение сам по себе си, а как ще рефлектира върху публиката и какво тя ще си купи. Шоуто!

Всичко около нас е реклама към това да си изхарчиш парите на правилното място, а то, разбира се, е „моят бизнес“.

– Докато постепенно човекът става едва ли не излишен и от двете страни на този модел.

– Така е. Мислех си, че е тукашен, български проблем, а се оказа световен. Замърсяваш околната среда и някак си не мислиш, че след 100 години това може да доведе до проблем и то масов. Твоите деца ще страдат, а не те касае.

Хората като цяло, когато имат изгода, не мислят до какви последствия тя би могла да доведе. Изобщо не ги интересува.

Особено при новооткритите неща. Човек се нахвърля и изобщо не му пука какво ще изгуби, дали ще умре някой. „Важното е да взема 10 милиона или 200 милиарда, защото това ми дава някаква сигурност“.

Всички хора по света мислят така, когато стигнат до далаверата.

– Защото, както казваш, се имаме за богове, а сме си същите крехки, смъртни, грешни същества, както преди технологиите – ценни думи на друга моя гостенка.

– Точно така, обаче всеки иска да е велик. Никой не иска да каже: „Аз съм слаб и немощен във всичко“. Винаги заради алчността и гордостта цивилизации са стигали до цинизма, който пък е водил до разрухата им. Моделът не се е променил.

В Стария Завет личи как еврейският народ, когато е добре, забравя за Бога и почва да си прави идоли, гривнички, каквото си иска. Идва някой пророк и казва: „Няма да се размине, да знаете. Ще стане много кофти“. Убиват го с камъни. В един момент това, което казва, се случва, залива ги огън и жупел. „О, Господи, съжаляваме, ние наистина сме много зле.“

Пак тръгнат нещата и пак почват гривнички по краченцата, идолченца, оргийки. Този процес никога не се е променял.

Невероятно е как не се учим от историята си.

Уж тя е важен предмет, защото се учим от грешките си. Абсолютно не е вярно, даже ми се струва, че нарочно правим тъкмо грешните неща, които знаем, че са се случвали в миналото.

– Явно не можем по друг начин, това е положението.

– Пак стигаме до момента, че на практика няма решение на проблема, защото ние, хората, не сме богове. Много малко неща зависят от нас и

единствената власт, която имаме, е върху избора. Нищо друго не ни принадлежи

– нито телата, нито даже мислите са наши. Наши са единствено изборите на базата на мислите, които ни идват и нещата, които ни се случват.

Как ще избереш? Пожелателното е изборите да са правилни, но за съжаление често не са. Когато осъзнаем, че наистина сме нищожни спрямо нашата планета, а камо ли спрямо Вселената, спрямо тая плашеща безкрайност и спрямо времето, което също е плашещо безкрайно в миналото и бъдещето…

Само когато се смирим, ще можем да се комуникираме нормално.

Много ме впечатлява филмът „Боговете сигурно са полудели“. Там е разказано простичко, с много хубаво чувство за хумор колко хората са се прецакали в това желание да усложняват системата, в която живеят. Когато имаш повече, колко всъщност се заблуждаваш, че живееш по-добре.

И колко много сме изгубили от първичния човек, онова племе, което събираше водичка от сутрешните листа, което нямаше думи като „омраза“ или „виновен“…. Но…, нещата са такива, каквито са.

– Е, забавният разговор нещо не се получи… за компенсация ще го гарнирам с мемовете на Китодар и Данчо. Но не съжалявам, много ми беше интересна гледната ти точка. А ще стигнем и до забавната част, надявам се, съвсем скоро, на GG Lan Party 2025. Ще е чудесно ако успеем да се видим там!

– Изкуственият интелект се намесва все повече в изкуството – от създаването на изображения, та до поезията. Като човек, който вече 30 години се занимава със създаването на изключително качествени и оригинални кадри, имаш ли отговор на традиционния въпрос на катаджиите: какво ще правим сега?

– Какво? Ще се хванем за ръчички и ще затанцуваме. ИИ е технология, с която работя от доста време, откакто се появи. Няма смисъл да се тръшкаш, нито много-много да го мислиш.

Ако седнеш да го правиш, току-виж минало покрай теб и заминало, без да измислиш нищо.

Откакто е излязло, буквално плеснахме с ръце и се прегърнахме. В моя свят имаше един период на чудене най-вече за авторските права, те бяха голяма драма. Дори 3D артистът, с когото работя, беше участвал в някакви европейски коалиции, много сериозни бяха амбициите в посока:

не ползвай ИИ, защото съсипваш труда на всички хора.

Но това отмина. От година и половина постоянно го ползвам за работа, почти никога в чистия му вид, той и не може, трябва малко да се пипне. Но постоянно работя с него и разчитам да става все по-добър и по-добър.

– Как виждаш тази синергия – да го използваме, без да ни замени?

– Не мисля, че някога ще ни замени. Със сигурност ще ни изненадва всеки ден, най-много всеки месец. Но ние живеем в такова време – изненадващо.

Аз го ползвам и съм много щастлив, че се развива толкова добре. Десетина пъти вече са ме питали дали могат да ползват картинките ми за обучение на този или онзи ИИ модел. Аз съм абсолютно „за“ първо, защото не можем да спрем прогреса. И второ, защото

искам да ми служи все по-добре и по-добре.

– Как изглежда в момента начинът, по който работиш с ИИ?

– Най-често правя сторибордове. Моята фотография и видеото, което правя от известно време, е много трудно разказваема, преди да бъде одобрена. Работя 90% по проект, по задача и като трябва да обясня на човек, който досега се занимава със счетоводство, че ще заснемем как два крокодила се борят и отзад има рефер, облечен в последната тениска на „Найк“, той ме гледа много дълго, празно, докато разбере какво му казвам.

Затова използвам някои от генераторите на изображения – най-вече MidJourney, оказа се, че ми върши най-добра работа, за да илюстрирам какво, аджеба, искам да кажа. Какво ще се получи. Естествено, никога не излиза така, както искам и го моделирам малко..

Второ – практичната част. Трябваше да снимаме как една девойка отваря врата и отвътре се показва спалня с деца, осветени от лунна светлина, с книги по стените, пердета, възглавници. За да го направим, трябваше да се подготвяме цял ден и бюджетът щеше да нарасне прекалено. А това е само 20% от картинката – една вратичка, процеп и се вижда нещо.

Седнахме, сметнахме, казахме си: „Няма да стане!“ и си го генерирахме,

пообработихме и го ползвахме като част от цялостната композиция. Все по-често ползвам такива неща, напоследък го правя и с видеото.

– Казваш, че няма да ни замени, но аз виждам посоки, в които се случва. Например, за да илюстрирам текстовете си, вече не ми се налага да търся в банка за кадри и да си платя, а си генерирам нещо, което ми върши работа. Ето, вече заменя много сток фотографи.

– Със сигурност заменя по някакъв начин доста от хората в тази индустрия, но мен лично не ме касае. Преди 30-ина години, за да изобразиш в статия двама човека как се ръкостискат, ти или ползваш архива на съответната медия, или поръчваш на някакви хора да ти го заснемат. Когато се появи сток фотографията, всички, които си вадеха хляба с такъв тип фотография имаха истинска драма.

Сега преживяваме същото – вече няма да се ползва сток фотография, ако няма нужда от конкретни хора, директно си генерираш някакъв образ и готово.

Между другото, някак си го предусещах. Преди да се заговори за ИИ, на няколко пъти ми трябваха човешки лица, които не съществуват. Случайно попаднах на един сайт, който ги генерираше и си казах: „Колко хляб има в това нещо! Как някой не се е сетил да го направи?“. И само

докато си завърша изречението, взеха, че го направиха и то по начин, който ни завъртя главата и не разбрахме какво се случва.

– Именно, и аз минах точно през този сайт. Стана изключително бързо, ние си мислехме, че с текста може да се случи, с някакви повторяеми задачи, а генерирането на изображения беше неочаквано.

– Ако се замислиш обаче, някак си е нормално и някои умни глави са го знаели много отдавна. Попаднаха ми нови генерирани инфлуенсъри… ами, гледам картинката, започвам да не мога да направя разлика между заснето и генерирано.

– Факт, вече не е възможно, направих такъв експеримент. Затова някак не мога да си обясня твоето спокойствие.

– Честно да ти кажа, имаше период, в който се бях притеснил. Обаче бях по-скоро повлиян от масата. За мен цялата патардия покрай ИИ е маркетингова случка. Даже в по-голямата си част е чист маркетинг. Тяхната задача е да те накарат да отидеш, да го пробваш, за да да го дообучат с това. Което, глобално погледнато, е прекрасно.

Аз не мисля, че това ще бъде изтървано. Познавам индустрията, познавам какви чудовищни корпорации и умове стоят отзад. И затова съм спокоен.

Иначе аз открай време съм повече куратор, отколкото „правач“. При мен хората не идват, за да заснема нещо, а за да го измисля и да оправдая защо трябва да бъде направено така.

– Добре, но и тази роля не е гарантирана. ИИ може да е изключително креативен – ако използваш добър модел, опишеш му прецизно какво е нужно, той може да измисли сцена, която да е брилянтна. Ще даде 10 идеи, от които 9 да не стават за нищо, но 10-ата да е толкова добра, че никога да не би могла да ти хрумне. Казвам го, защото и аз се изненадвам от подобни идеи, пишейки.

– О, да, със сигурност. Мисля, че това е прекрасно!

Трябва да се научим да ползваме тези неща. Открай време цивилизацията ни е била на този принцип. Преди 200-300 години, за да напишеш писмо на баба си, е трябвало да отидеш при някого, който разбира четмо и писмо и да му кажеш: „Кажи на моята баба. Точка. Че ще трябва да замина за някъде си. Точка.“ Този човек сяда, пише го, показва ти драсканица, която за теб нищо не означава. След това през телеграфа, или каквото има, го изпраща нататък.

В един момент всички се научават да пишат – не рязко, но се случва. И както всички умееха да пишат, по същия начин сега умеят да снимат. След 10 години всички ще умеят да копират промптове и да си ги създадат сами, ако не го измислят по по-интуитивен начин. Целият този процес съществува открай време.

Обаче, въпреки че всички умеем да пишем, ето, ти се справяш много по-добре от милион други хора.

Използвайки абсолютно същите букви, с които те разполагат. Просто твоята история е по-добра. От тази гледна съм на мнение, че за моите истории, бидейки по-добри, няма кой да ме стресне или да ги разкаже по-добре от мен.

Най-вероятно ще го прави по-бързо, ще помага на повече хора, ще е по-разбираемо, но нямам притеснение, че в някакъв момент ще ме надбори.

– Когато се появи първият подобен ИИ за изображения, веднага ми изскочи асоциация точно с твоите фотографии – започнахме да му се радваме, като пишем някакви сюрреалистични сюжети: „Космонавт язди кон и пие бира на Луната“.

– От една страна това ми харесва, но от друга

се дразня, защото потреблението на младите хора на култура бива брутално притъпено, естетиката им е взривена на пух и прах.

А това е пагубно от гледна точка на бъдещето.

– Но защо да възпитаваме това усещане и възприятие? Добре, някой ще пише по-добре от други 1 милион души, но ИИ също ще пише по-добре от 999 000. Много е демотивиращо, като да учиш чужд език с идеята, че ИИ ще се справи по-добре от теб и други 99% от хората.

– Бъдещето в момента е толкова непрозрачно и мътно, колкото никога не е било.

Но все си мисля, че в моя свят, в моята индустрия, ИИ ще бива използван за проучвания и предричания кое как да бъде. Дали да направим този продукт за мобилно банкиране по този начин или по друг и той ще бъде безпогрешен. След това обаче ще има кураторска фигура, човек – може би тепърва ще се развиват такива специалисти, които ще казват каква да бъде концептуалната посока. Оттам нататък ще се прибягва към изпълнителя ИИ. Така си го представям. Бидейки куратор открай време, аз наистина не мисля, че има за какво да се притеснявам.

– Аз виждам и още една посока за бъдещето на твоята професия – в свърхперсонализирането. ИИ ти дава инструмент, който е допълнен от „знанията“ на социални мрежи и интернет гиганти, и това ще го направи съвършен. Фейсбук днес познава много хора по-добре, отколкото партньорът им. И това ще създаде следващата стъпка на рекламата, която е антиутопична.

– Съгласен съм. Вече го виждам с тези съвършени алгоритми на социалните мрежи – да ми показват това, което си мислят, че искам да видя. Аз съм фотограф и дигитален артист, публикувам фотографии, но не гледам такава. Алгоритмите малко изпадат в ступор, не знаят какво да ми показват. Показват ми крайно разнородни неща, защото аз самият в търсенето си съм крайно разнороден.

– Има ли нещо, което нямаш търпение да се появи? Технология, която още не съществува?

– Надявам се ИИ да стават по-добър, защото страдам от това, че не може да изпълни това, което искам. В момента, за да използвам нещо, комбинирам 15 промпта с няколко сток изображения, с елементи, които съм заснел на терен, с всичката пот и кръв. От тази гледна точка искам да стане по-качествено, по-добро.

Все още намирам грешки и трябва да ги коригирам. Това са много фотографски работи, например често се бърка дълбочината на рязкост. Кои неща да са на фокус, кои – не, кой обект къде да бъде композиционно. Ако сложиш три обекта в дълбочина, на метри един от друг – майка с бебе, зад нея баба и кухня, ChatGPT ми помага да създам промпт, но Midjourney започва да се обърква кое в каква плоскост, в каква равнина е. Аз ги генерирам отделно, сглобявам ги, оправям фона и чак тогава получавам, каквото търся. Иска ми се да не ми се налага да ги сглобявам.

Всичко, което ползвам, ИИ или не, са само инструменти, за да мога да си върша работата и да се изразявам по начина, който мисля, че е правилен. ИИ на този етап за мен е само инструмент. Да, прекрасен инструмент! Но още има какво да се получи от него.

– А има ли нещо, което ще те уплаши, ако видиш, че е способен да направи?

– Да, при това вече е способен да го прави. Виждам как

поврежда естетиката и философията на младите хора, на нашето бъдеще.

На тези, от които утре ще зависи пръстът на червеното копче. Те вече не мислят за нещата в детайл. ИИ привиква младежите да се насочат към резултата, процеса вече го няма. Всички искат да получат готовата картинка, никой не иска да се занимава със създаването ѝ.

Аз снимам, защото ми харесва да снимам.

Какво ще стане накрая? Това е подробност. Така според мен ИИ в момента вреди на младите хора. Те забравят да го правят, защото не виждат процеса. Не знаят какво е да отидеш, да се изпотиш, да намериш хората, да ги наредиш пред камерата, да изчакаш слънцето да застане по точния начин, да навиеш филма или да заредиш дигиталната камера и да снимаш.

Това за мен е неимоверен кеф. Бих го направил само заради него. А в момента младите, и въобще хората, които ползват ИИ, са за резултата. Това е тъжната история.

– Как можем да се върнем към процеса, след като наистина… няма очевиден смисъл? Виждаш, например, че ИИ създава нещо много добро, отколкото някога ти ще можеш в дадена област. Какво да те мотивира да се задълбаваш в процеса? Защо да ти е трудно?

– В момента има бум на аналоговата фотография, хората купуват химикали, ленти, снимат… Една лента струва 45 лева!

Винаги ще го има това, паралелното. Винаги ще ги има търсачите на процеса, ценителите, които ще търсят момента. Но и не можем да спрем прогреса.

Аз лично се уповавам на това, което ти правиш. Твоят сайт показва, отваря очите на хората, събужда ги. Но иначе самото потребление на изображения, генерирани от ИИ, ще става все по-голямо.

– Това връщане можем да го видим и въм виниловите плочи, но то е за тези най-много 10%, истинските ценители, които обаче изглеждат обречени да са малцинство оттук нататък.

– Наистина са малцинство. Не знам дали си заслужава да се боря с това. Няма за какво да се тръшкам, наистина. Някак сам пред себе си се превръщам в дървен философ, който мрънка. Докато

все повече живеем в общество, което е на адаптиращите се.

Ако не се адаптираш, изоставаш. Знаеш ли колко фотографии виждам, млади хора, които нямат работа, защото не искат да се адаптират или не могат.

– Според мен вече във всяка област е така… Благодаря ти за интересния разговор, ще се радвам скоро да го продължим!

Имате ли мнение по тези теми, смятате ли, че са важни? Елате да продължим разговора на 5 февруари от 19 ч в Soho Sofia. В разговора за предизвикателствата и възможностите, пред които ни изправят новите технологии освен днешният гост и мен ще се включи и преподавателят в сферата на изкуствения интелект Йордан Даракчиев. Още за събитието – тук.

„Писателят-машина? Тя пази в своята памет огромен запас от думи и владее до съвършенство всички тънкости на граматиката и стилистиката, познава всички органи за усещания и начини за писане, които са разработени от писателите през последните 3000 години. Този „писател“ наблюдава, запомня явленията, разсъждава, обработва данните, които му дава действителността. Накрая той пише книги и ние, четейки ги, се въодушевяваме, но… оставаме студени.“

Прав ли е Дмитрий Жуков, авторът на тези редове? Няма как да го питаме, отдавна не е сред нас. Изкуственият интелект ни води към главоломни промени, пише поезия, която печели конкурси. Поставя огромни въпроси, чиито отговори търся вече 4 години.

Понякога си струва да ги погледнем от безпристрастния поглед на миналото. Този текст е публикуван в септемврийския брой на списание „ЛИК“ за… 1967 г.! Но, ще се убедите, много от идеите в него звучат дори не като от настоящето, а от бъдещето. Очаква ви впечатляващо актуално четиво на повече от половин век!

Досега по темата:

• ИИ влезе сред най-добрите на втори поетичен конкурс (експеримент)

• Българският литературен Банкси

• „Поезията остава едно тайно съкровище“. „Христиан Папазов“ в първото си интервю

• „Поезия от ново поколение: Реални и дигитални писатели“ – Библиотеката, БНТ1

И така, може ли машината да се научи да пише като Пушкин? Или ни води към света на „Орвел“?

„Дали електронните машини могат да станат велики поети – творци? Известният съветски писател, преводач и журналист Дмитрий Жуков написа студия за тази дилема, която предаваме в съкратен вид“, представят какво ни очаква в изданието на БТА. Ето какво.

Когато започват да пародират някой писател, това е едновременно и признание на неговия талант.

Многобройните шеги по адрес на изчислителните машини говорят за тяхното стабилно положение в нашия свят.

Разказват, че една машина натракала Cogito, ergo sum („Мисля, значи съществувам“). Съществува анекдот за това как във Ватикана поставили в електронната машина произведенията на свети Тома Аквински и запитали: „Съществува ли бог?“. След като обработила информацията, машината отговорила: „Сега съществува“.

Днес електронните изчислителни машини станаха верни помощници на човека, поемайки върху себе си управлението на производството, преводите от един език на друг. Тези машини помагат дори и при литературните изследвания.

Така един експеримент с помощта на електронната машина помогна да се даде отговор на спора, продължил векове. Омир ли е автор на „Илиада“ и „Одисея“?

Съществуват девет описания на живота на Омир, но всички те са се появили през времето на римските императори. Седем гръцки градове смятат, че Омир се е родил в тях: Кума, Смирна, Хиос, Колофон, Пафос, Аргос, Атина. Едни разправят, че е живял по време на Троянската война, а други твърдят, че е живял по-късно. През 18-ия век немският филолог Волф стигнал до заключение, че никакъв Омир не е съществувал и че „Илиада“ и „Одисея“ са написани от многобройни анонимни автори. Така се появи един от най-сложните научни проблеми, който не можа да се реши повече от сто години и е наречен „Омиров въпрос“.

Едва неотдавна безкрайните спорове бяха решени с помощта на електронна изчислителна машина. Американският филолог Джеймс Макдоунг е накарал изчислителната машина да направи анализ на всичките 15 693 стиха на „Илиада“. Машината е сравнявала метриката на различните части на поемата. Статистическите изчисления и анализите на многобройните примери, дадени от машината, са дали възможност на филолога да даде доказателства, че поемата е написана от един-единствен човек и че Омир е историческа личност.

От 1964 г. в печата все по-често започват да се появяват стихове от електронни машини,

които по своя модернизъм могат да се сравнят със стиховете на Елиот.

Ние вече сме чели фантастични разкази и романи за електронни писатели, които пишат чудни поеми и романи.

Може би бъдещето ни обещава механизация на литературата?

Какво ли не може да се очаква от машините, които имат отлична памет и постепенно овладяват всички мъдрости на езика?

Известният английски писател Джордж Орвел в своя мрачен роман „Година 1984“ показа бъдещето на човечеството като царство на машините, в което хората бездушно се обработват. Във фашистката държава хората могат да четат само книги, написани от Министерството на пропагандата…

„Мистика“ или пресмятане

Какво е това творчество? Дали може да се проанализира и създаде логическа верига на творческия процес при създаването дори и на най-малкото литературно произведение, като се започне със създаването на замисъла и се завърши с подбирането на средствата за творчество? Защо според думите на Бабел

„никакъв метал не може толкова да следи човешкото сърце, както точката, поставена навреме“?

Или в самия творчески акт съществува някакво мистично начало, което не се подчинява на човешкия разум?

Този проблем не е нов. Известни са изказвания на много велики писатели, които са се опитвали да анализират механизма на собственото си творчество.

Мопасан смяташе, че трябва да се избягва неопределеното вдъхновение. Пушкин характеризира вдъхновението: „Вдъхновението е душевно настроение спрямо живото приемане на впечатленията…“

Толстой пише за предварителната си работа над ново произведение като за размишленията на шахматист, който обмисля дори десет хода напред…

Според Достоевски писателят и поетът са всъщност ювелири, които обработват диамант…

Сега учените се стремят да проникнат колкото е възможно по-дълбоко в „тайната на творчеството“. Известни съветски литературни историци през 1962 г. стигнаха до създаването на нова научна дисциплина – психология на творчеството, която дълго време беше пренебрегвана, понеже я компрометираха идеалистите, които поставяха творчеството на мистична основа.

През 1963 г. инженери и специалисти по литература, математици и лингвисти се събраха на симпозиум в Ленинград и се опитаха да намерят допирни точки на своите интереси.

Специалистите по кибернетика отново говориха за възможността от създаване на машина – творец, докато литературните дейци бурно протестираха против това…

Писателят човек и „писателят“ машина

По време на дискусията академик Соболев каза, че „да се съмняваме във възможността да бъде опознат процесът на творчеството, означава да се съмняваме във възможността да бъде разбран светът“. Ние сме съгласни с него и поради това да предположим, че „тайните на творчеството“ са разкрити и че машината-творец е създадена. И

веднага се поставя нов въпрос: а дали трябва да се прави това?

„Творчеството“ на електронния поет или писател винаги ще има по-друго начало от творчеството на човека. Творческата дейност на човека ни вълнува дълбоко именно затова, че в нея намира отражение човекът с всички свои недостатъци и положителни качества.

„Разбери – казваше Уолт Уитман, – че в твоите произведения не може да съществува нито една черта, която няма у тебе. Ако си вулгарен или зъл, това няма да убегне на читателя. Ако обичаш по време на ядене лакеят да стои зад гърба ти – в твоите писания ще прозре и това. Ако си завистник или свидлив, ако не вярваш в задгробния живот – ще се види и това. Няма начин, не съществува рецепта да се скрие от твоите текстове дори един твой недостатък.“

Същото може да се каже и за положителните качества на писателя.

А писателят-машина? Тя пази в своята памет огромен запас от думи и владее до съвършенство всички тънкости на граматиката и стилистиката, познава всички органи за усещания и начини за писане, които са разработени от писателите през последните три хиляди години.

Този „писател“ наблюдава, запомня явленията, разсъждава, обработва данните, които му дава действителността. Накрая той пише книги и ние, четейки ги, се въодушевяваме но… оставаме студени.

Книгата може да ни въодушевява, да ни възбужда. Но това е особена възбуда

– това може да бъде радост, че човекът е създал такава талантлива машина. Четейки книгата, ние непрекъснато се връщаме към човека.

Защо сме студени? Ние веднага съзряхме у автора на книгата отличен занаятчия, студен занаятчия. Иначе разрешаваме на писателите занаятчии да пишат своите произведения, но непрекъснато очакваме от тях онова, „истинското“ произведение.

На нас ни е необходимо изкуство. С по-малко не сме съгласни. Всеки занаят може да бъде обработен програмно, но при изкуството нещата са много по-сложни.

Машината-автор е била в своите наблюдения по-точна от който и да било човек и ние я хвалим за това. Машината е открила и достатъчно сложен сюжет, характерите в произведението са предадени отлично. Във всичко се чувствува мярка и т.н.

И все пак тази книга е написана от занаятчия. Или, да бъдем по-точни – от машина, обучена на литературен занаят…

В какво се състои нещастието на машината-писател? Тя не живее в обществото на хората, понеже не страда заедно с тях и не се радва заедно с тях: машината няма личност.

Когато запитаха академик Колмогоров дали автоматите ще пишат стихове за изразяване на своите чувства, той отговори:

– Защо не? Ние засега още не мислим за създаването на такива автомати. Дори и във Франция да е конструиран такъв поет-автомат, той няма никаква връзка с този проблем. Да допуснем,че е създадена машина, която е в състояние да напише поема, равна на Пушкиновия „Меден конник“.

Такава машина не би могла да бъде по-проста от мозъка на самия Пушкин.

Тя би трябвало да създаде модел на вътрешния свят на Пушкин, тя самата би трябвало да създава модели на психиката на своите читатели и чрез тях да проверява своите стихове.

За да се осъществи обучението на „автоматичен поет“, би трябвало да се моделира обществена среда, извън която поезията не би могла да се появи…

Както виждате, задачата е сложна. Засега поетите не трябва да се страхуват от конкуренцията на автоматите…

В катедрата по теория на вероятностите в Московския университет под ръководството на академик Колмогоров вече няколко години група студенти разработват математически методи за проучването на стиховете Тук се определя метриката. Учените получиха математическа характеристика на звуковия образ на метриката…

Някои учени се надяват, че познанията, натрупани в тази катедра, ще дадат възможност да се моделират процесите на мисленето и творчеството на машините.

Но академик Колмогоров смята, че такъв опит е почти невъзможен.

Стиховете – това е кристал от скъпоценен камък. Машината ще трябва да обработи много варианти, преди да намери задоволително решение.

Ако биха се събрали всички възможни варианти на едни и същи стихове, би се получил куп хартия, равен по ширина, височина и дължина на три светлинни години.

А при създаването на стиховете човек използува само няколко варианта…

Човекът е винаги отпред

Учените отишли в празната университетска зала и ученият, без да каже нито дума, с часове писал на таблата формули. Айнщайн не го прекъснал нито един път. Когато и последното доказателство било изведено на таблата, Айнщайн станал и казал;

– Техниката максимално облекчава живота на хората.

Това облекчаване трябва да се разшири и върху изкуството и творчеството въобще, ако не искаме да стигнем до духовно обедняване.

Техниката спомага за сближаването между народите, но нейният интернационален характер влияе за съжаление върху заличаване на националните граници на различните култури.

По всичко личи, че на човек никога няма да му бъде нужно да създава машина-поет. А роботите секретари, които имат фантастична памет, ще бъдат необходими на хората на науката и литературата след няколко десетилетия.

Пьотр Капица изказа мнение, че скоро електроцентралите ще се ръководят от машини, а

освободената творческа сила и духовна енергия на хората ще бъде насочена предимно към науката и изкуството.

Що се отнася до спора дали машината е по-умна от човека, или не е – този въпрос не е поставен правилно. Машините са наши произведения, произведения на нашите мисли, на логиката, те са резултат на нашия труд. На машината посвещават знанията си много хора, но тя никога няма да стане господар на човека, понеже човечеството винаги се движи напред и всяка вече направена машина е вчерашният ден на човечеството…

Дали наистина всяка вече направена машина е вчерашният ден на човечеството?

Трябва ли да се страхуват поетите от автоматите и от кои автомати?

Може би. Ето още няколко възможни отговора:

• ИИ влезе сред най-добрите на втори поетичен конкурс (експеримент)

• Българският литературен Банкси

• „Поезията остава едно тайно съкровище“. „Христиан Папазов“ в първото си интервю

• „Поезия от ново поколение: Реални и дигитални писатели“ – Библиотеката, БНТ1

Материалът е подготвен по идея и със специалното съдействие на Яница Христова, редактор на днешните броеве на същото това списание „ЛИК“.

Дали обществените медии не са най-логичните медии на бъдещето?

– Разкажете за участието си в конкурса „Веселин Ханчев“. Защо се включихте с генерирани стихове?

– Този експеримент беше породен от няколко случая в чужбина. Основно „вдъхновение“ бяха натрапчивите реклами, които призовават да създаваш книги с изкуствен интелект и после да ги продаваш. Също прочетох статия за една японска писателка, която беше използвала Chat GPT за своя роман.

Запитах се доколко това е истинско изкуство – дали не е фалшификат?

Реших да поставя проблема по този по-провокативен начин, защото знаем, че иначе едва ли щеше да му се обърне каквото и да е внимание.

Изпратих творби на няколко конкурса. В случая с „Веселин Ханчев“ проучих какви текстове са награждавани в предишните издания и какви поети са били в журито. Този ориентир значително улесни задачата – в случая със свободния стих сякаш е по-лесно да се извърши такъв тип експеримент, при римуваните стихове програмата невинаги даваше удовлетворителни резултати откъм ритъма на произведението. Освен това този конкурс е един от най-авторитетните, което беше важно, за да може тестът да бъде осъществен на най-високо ниво.

– Защо избрахте да останете анонимен?

– Смятам, че не е толкова важно кой, а какво. Мисля, че ако бях изпратил творбите с истинското си име, посланието нямаше да бъде разбрано така, както ми се иска. Т.е.

щеше да излезе, че го правя с рекламна цел, а не за да повдигна дискусия и да се предприемат мерки.

– Очаквахте ли стиховете да попаднат сред отличените 10?

– Постарах се да предположа какъв е вкусът на журито предвид награждаваните стихове предишни години. От една страна се учудих, че доказани имена в литературата не са разпознали програмираното (за мен то си личеше), от друга обаче ме обзе по-притеснителна мисъл:

какво е нивото на ИИ и какво е нивото на съвременната млада поезия?

Какво е бъдещето, ако един робот се класира сред отличените, пък било и то с поощрение. Значи ли това, че поощряваме изкуствено създадени творби? Проф. Пламен Дойнов отбеляза, че в момента стиховете на ИИ са на средно ниво. Надявам се след години нивото им да бъде под средното, т.е. да видим развитие в истинското творчество, създадено от човека.

– Е, аз избрах да изляза с името си, но всички останали съображения са същите. Не го ли направим ние, ще го направи друг и няма да има причина да си признае. Смятате ли да разкриете още за себе си?

– Ще кажа само, че съм човек, който обича изкуството и съдбата му не ми е безразлична.

– Как точно създадохте и избрахте стиховете? Вложихте ли специални усилия в промпта, в избора, в доизглаждането?

– „Стиховете“ са имитации, зададох да се имитират стиловете на определени поети. От стотиците коментари, които прочетох за тези „стихотворения“, имаше един

потребител, който дори позна чий почерк е бил имитиран.

Разбира се, че програмата има нужда от по-конкретни условия, за да произведе желаното. В противен случай резултатът е доста далеч от истината.

– Не мисля, че непременно е така. В моя случай просто подадох на ИИ заданието на конкурса и нищо повече. Но и темата за критериите е много важна, интересна гледна точка по нея има първият ми анонимен гост – българският литературен Банкси. Разбирам, че не харесвате стиховете, с които участвахте, така ли е?

– Това са едни имитации, аз не мога да ги възприема като стихотворения. Както правилно отбеляза един известен поет, те съдържат голямо количество съвременни клишета. Надявам се все повече да ги отбягваме и да прочетем и нещо ново и изненадващо.

– Аз не бих повторил, ако знаех за Вашия експеримент, но мисля, че е по-добре, че се случи не само в един, а в два поредни конкурса. Така е ясно, че не става дума за грешка или за преценката на конкретно жури. От почти 150 участници в два конкурса 100% от генерираните, 2 от 2 влизат в топ 10. Това не е ли сигнал не само, че алгоритмите пишат неразличимо, но дори по-добре от повечето хора, които се включват в подобно състезание?

– Поздравявам Ви за това, че проведохте същия експеримент, и то в конкурс с коренно различни естетически критерии от „Веселин Ханчев“. Срещнах и мнение, че проблемът е в компетентността на журитата. Но трябва да отбележим, че за литературата в България такива неща тепърва навлизат и едва ли някой би се сетил, че чете имитации.

Наскоро попаднах на изследване, според което читатели предпочитали творби на ИИ пред класическа поезия.

Вероятно това е въпрос на читателска култура и вкус.

А конкурсите търсят определена стилистика и чрез манипулацията на алгоритъма генерираните текстове отговарят по-точно на търсеното, отколкото изпратеното от някои автори. Убеден съм, че е имало стойностни творби, които просто не са отговаряли на стилистиката в дадените конкурси.

– Съжалявате ли, че, както и аз, обявихте за какво става дума, преди окончателното класиране?

– Не съжалявам, защото не искам нечестни отличия.

Знам какво е да се трудиш години наред и този труд да не се отплаща по никакъв начин.

Затова и не исках някой млад поет да се почувства така и нещо, в което е вложил сърце и душа, да му се отнеме от някого, който дори не пише поезия.

– Какво е отношението Ви към поезията?

– Харесвам я, защото е като едно тайно съкровище. Стиховете се четат доста по-малко от прозата и определено не са за всеки вкус.

Аз лично се обогатявам чрез хубавите стихотворения и съпреживявам неща, които едва ли някога ще ми се случат.

– Кои са любимите Ви поети?

– Десетки са. Обожавам поети, които мислят мащабно. Възхищавам се на класически творби като „Божествена комедия“ на Данте, „Фауст“ на Гьоте, пиесите на Шекспир, творбите на Уитман.

– Как се отнасяте към реакциите на организаторите – тези на „Веселин Ханчев“ съобщиха за Вашето участие, казаха, че ще изискват вече декларации за авторство, а при „Станка Пенчева“ не реагираха по никакъв начин?

– Радвам се, че организаторите на „Веселин Ханчев“ обърнаха сериозно внимание на проблема и се предприемат стъпки. Самият факт, че това се обсъди и в сутрешния блок на Нова телевизия, е едно добро начало за по-широк дебат. Мога само да им се радвам и да им пожелая успех. Не знам защо в „Станка Пенчева“ не са реагирали, може би са сметнали, че по този начин по-скоро ще станат за смях, отколкото да се обявят срещу подобни фокуси.

– Само че темата е прекалено голяма. Вече няколко седмици се опитвам да провокирам диалог по всички огромни въпроси, които според мен тези резултати поставят. И доста малко от авторитетите се включват с гледна точка. За 4 години работа по сайта имам само един директен отказ за интервю, а сред поетите вече получих 4. Защо е така?

– Може би хората на изкуството подценяват света на технологиите.

Но не съм от тези авторитети, за да дам по-точен отговор.

– Кои са според Вас най-съществените въпроси, които поставя това развитие на изкуствения интелект?

– Главното е

къде отива човешкият фактор – въображението, творчеството, емоциите?

Дали не губим прекалено много в опитите да рационализираме всичко и да направим живота по-лесен? Мисля си, че от толкова удобства човек може да загуби ценни навици и умения.

– Именно затова го има този сайт… Как би трябвало да изглежда този важен разговор? Какви хора трябва да се включат в него?

– Със сигурност е нужно участието не само на хора от културния сектор и различни творчески организации, но и политическо такова. Би било от полза да има закони за използването на изкуствения интелект, за да не излязат нещата извън контрол.

Изкушението да се избере лесното и нищо да не се създава от човек е огромно.

– Може ли да е решение декларацията, че стиховете не са генерирани, след като това няма как да бъде проверено или доказано?

– Все пак е крачка напред от гледна точка на това, че журитата вече ще имат едно наум за генерирани текстове. Дори при декларация за авторство остава въпросът какви са авторските права върху текстовете от изкуствен интелект. Тъй като в такива текстове се срещат „съвременни клишета“, може би проверките за заимстване/плагиат от вече публикувани текстове са по-уместни.

– Има ли вариант вече да има справедливи конкурси за поезия, след като ИИ е толкова добър в генерирането?

– Много е субективно кой конкурс е честен и справедлив. Но срещнах и предложение за конкурс за ИИ поезия – защо пък не?

– Това определено е интересна идея и тема. Получих предложение и за ИИ като жури… И двата експеримента си струват и ще ги направя. Възможно ли е вече да четем много генерирани текстове, без да го знаем?

– Със сигурност се използват, особено с рекламна цел.

Светът върви натам, че лесното и достъпното е масово.

Така вместо човек да мисли с часове някой оригинален слоган или послание, пита програмата и получава куп отговори.

– Къде е пределът – може ли вече ИИ да спечели и конкурс за разказ, за роман?

– Възможно е в чужбина да се е случвало. Не съм проверявал, но не го изключвам като вариант. Японската писателка, която беше използвала Chat GPT, обеща да издаде книга, написана 100% от изкуствен интелект. И ако има фенове на такова творчество, то би спечелило.

– Докога ще са живи изкуството и творчеството при това развитие на технологиите?

– Докато хората изпитват потребност от тях.

Друг е въпросът доколко ще има истинско изкуство, или всичко ще стане заместител.

Например, в популярната музика се въртят кавър на кавъра на кавъра и ремикс на ремикса на ремикса – получават се едни заместители като се взима нещо старо и се поднася в лъскава опаковка, без да е по-добро от оригинала.

– Може ли оттук нататък някой участник в конкурс да е спокоен, че се състезава само с хора?

– Никога няма гаранция. Организаторите на „Веселин Ханчев“ едва ли са очаквали някой да им прати роботска лирика.

– Може ли пък това да доведе до развитие на поезията? Както например се случи, след като изгубихме състезанието по шах или го с машините, но хората още ги играят и даже измислят нови, неочаквани ходове.

– Надявам се да е така – все пак винаги има две страни на монетата и две сили, които дърпат в различни посоки, за да има баланс. Вярвам, че

някъде има и творци, които искат да им е трудно, да не ползват готови шаблони и да откриват все по-неочаквани ходове в творчеството си.

Въпреки мобилната ера много хора все още пишат на хартия, а след това пренасят в дигиталното пространство. Значи винаги има как да не се зависи на 100% от технологията.

– Дали пък проблемът не е в ниските ни критерии за поезия?

– Винаги е имало и масово, и елитарно. Работата е там, че все по-малко неща се подлагат на съмнение,

трудно се излиза от едно контрастно разбиране, което се изчерпва с „харесва ми – не ми харесва“ или „това е весело, онова е тъжно“.

До голяма степен проблемът е в липсата на вникване, в четенето и писането на конвейер. Сякаш не остава време за осмисляне, а то е жизненоважно.

– Прекрасно казано! Смисълът на поезията и изкуството е да се изразяваш, да пишеш, защото имаш нужда, а не за да печелиш конкурси…

– Това е проблем не само в изкуството, а може би във всички сфери – желанието за слава и признание. Конкурсите и състезанията дават едно самочувствие, че си добър, че си получил нещо като благословия от авторитетите да продължиш да се занимаваш.

Най-истинските неща се случват, когато човек не желае чуждо одобрение, а се чувства по-щастлив и пълноценен от създаденото.

– Смятате ли да продължите със следващи подобни експерименти?

– Ще ми трябва доста време, за да се сетя за нещо, което не е правено. Става все по-трудно.

– И аз обичам да правя всякакви, възможно по-неочаквани експерименти. Защото наистина не е достатъчно да се казва, показва, обяснява, а трябва и да се показва, и да се проверява на практика. С какво си струва да продължа според Вас?

– За мен би било интересно чатене с непознати чрез такава програма, която да генерира продължението на даден разговор. Да видим дали хората биха отличили робота от човека!

– Чудесна идея! А разговорът едва започва, поне що се отнася до Дигитални истории… Благодаря от сърце за доверието!

Колко близо са моделите, които ще генерират видео, неразличимо от човека? Нека проверим заедно с един важен експеримент.

Генеративните модели се развиват с изумителна скорост. Преди 2 години направих същия опит с изображения – подадох на Midjourney класически български стихове, за да видим колко добре ще се справи – ще улови ли посланието, ще създаде ли достойни изображения? Постепенно алгоритмите се оказаха все по-добри в тази задача, дотолкова, че днес се оказваме неспособни да различим създадените от генерираните изображения.

Но как стоят нещата с видеото? Какви ли филмчета може да създаде изкуственият интелект по избрани класически стихове? Избирам две платформи, които предлагат доста различен подход към генерирането. И резултатите, поне за мен, определено са впечатляващи…

История в картинки

Първо е ред на няколко важни уточнения. Алгоритмите вече са доста добри в това да „раздвижат“ подадена им илюстрация, дори да добавят звук. Не чак толкова зле се справят дори и на български:

Пуснете видеото

Тук обаче ще проверяваме нещо съвсем друго. Колко успешни са тогава, когато ги оставим сами да създават, без допълнителни указания, очаквания, без човешка намеса. Вземайте пуканките, време е за неочаквано кино!

1. Пролет моя…

Задание:

Пролет

Пролет моя, моя бяла пролет,

още неживяна, непразнувана,

само в зрачни сънища сънувана,

как минуваш ниско над тополите,

но не спираш тука своя полет.

Пролет моя, моя бяла пролет –

знам, ще дойдеш с дъжд и урагани,

бурна страшно, огненометежна

да възвърнеш хиляди надежди

и измиеш кървавите рани.

Как ще пеят птиците в житата!

Весели ще плуват във простора…

Ще се радват на труда си хората

и ще се обичат като братя.

Пролет моя, моя бяла пролет…

Нека видя първия ти полет,

дал живот на мъртвите площади,

нека видя само твойто слънце

и – умра на твойте барикади!

Никола Вапцаров

(Кликнете върху заглавието, за да прочетете съответния стих.)

Видео (генерирано от InVideo):

Пуснете видеото

Може да е горещо лято, но, както виждаме, генеративните технологии вече изживяват своята пролет, ето защо започваме с класиката на Вапцаров. Избирам за експеримента по препоръки на хора с опит в бранша платформата InVideo. Опитвам първо на български… резултатът е далеч от добър, затова се примирявам, че трябва да давам преводи на английски. Избирам стихове, които имат според мен достатъчно добър вариант на този език, почти всички са в превод на Кристофър Бъкстон, който ни е гостувал със своята запомняща се Дигитална история.

Имам възможност за някои допълнителни настройки – избирам колко точно да е креативен ИИ режисьорът, за каква аудитория е предназначен клипът…

Иииии… резултатът е забележително добър! Да, може би няма бури и урагани, но пролетта е толкова изразителна, четецът доста се старае с емоционалните стихове.

Тук е време за важно уточнение. В случая използвам платформа, която включва изкуствения интелект именно в ролята на режисьор. Той интерпретира подадения му текст, избира на базата на него готови кратки клипчета и снимки, които монтира, като добавя и гласа зад кадър.

И резултатът е забележителен, ще видим още няколко интересни примера след малко.

Но докъде са стигнали другите алгоритми, онези, които могат да създават видео, без да използват за основа готови кадри? Наследниците на генераторите на изображения…

2. …хубави очи

Задание:

Две хубави очи

Две хубави очи. Душата на дете

в две хубави очи; – музика – лъчи

Не искат и не обещават те…

Душата ми се моли,

дете,

душата ми се моли!

Страсти и неволи

ще хвърлят утре върху тях

булото на срам и грях.

Булото на срам и грях –

не ще го хвърлят върху тях

страсти и неволи.

Душата ми се моли,

дете,

душата ми се моли…

Не искат и не обещават те! –

Две хубави очи. Музика, лъчи

в две хубави очи. Душата на дете…

Пейо Яворов

Видео (генерирано от KlingAI):

Пуснете видеото

Има ли очи? Има. На дете ли са? Са.

Разбира се, с пълно право можете да сте разочаровани – някакви си 5 секунди, при това с толкова буквално тълкувание. Те обаче показват, че вече сме напът да извървим една огромна стъпка.

В средата на февруари тази година OpenAI отново привлече погледите на цял свят с поредния си зашеметяващ модел на име Sora. Бяха показани забележително убедителни видеа, генерирани изцяло от изкуствения интелект. По всичко личеше, че моделът вече разбира триизмерността, което наистина е огромна крачка напред. После беше обявено, че Sora ще бъде допълнително тествана и след това ще стане достъпна за всеки потребител.

Е, мина половин година и това още не се е случило. Дали моделът се е оказал не толкова добър, колкото изглеждаше по демонстрираните клипове, дали са се появили нови етични въпроси, или просто компанията се е пренасочила към други, по-важни проекти, като например дългоочаквания GPT-5… Както често се случва с уж „отворения“ по името си OpenAI отговорът си остава зад широко затворените му врати.

И все пак, може би генерирането на видео е по-близо от това, което си представят песимистите? Постепенно се появяват и други модели, които обещават същото – изцяло генерирано видео. Именно това виждате тук.

3. Хубаво е, но не е готово

Задание:

Господи, колко си хубава!

Колко си хубава!

Господи,

колко си хубава!

Колко са хубави ръцете ти.

И нозете ти колко са хубави.

И очите ти колко са хубави.

И косите ти колко са хубави

Не се измъчвай повече – обичай ме!

Не се щади – обичай ме!

Обичай ме

със истинската сила на ръцете си,

нозете си, очите си – със цялото

изящество на техните движения.

Повярвай ми завинаги – и никога

ти няма да си глупава – обичай ме!

И да си зла – обичай ме!

Обичай ме!

По улиците, след това по стълбите,

особено по стълбите си хубава.

Със дрехи и без дрехи, непрекъснато

си хубава… Най-хубава си в стаята.

Във тъмното, когато си със гребена.

И гребенът потъва във косите ти.

Косите ти са пълни с електричество –

докосна ли ги, ще засветя в тъмното.

Наистина си хубава – повярвай ми.

И се старай до края да си хубава.

Не толкова за мене, а за себе си,

дърветата, прозорците и хората.

Не разрушавай бързо красотата си

с ревниви подозрения – прощавай ми

внезапните пропадания някъде –

не прекалявай, моля те, с цигарите.

Не ме изгубвай никога – откривай ме,

изпълвай ме с детинско изумление.

Отново да се уверя в ръцете ти,

в нозете ти, в очите ти… Обичай ме!

Как искам да те задържа завинаги.

Да те обичам винаги –

завинаги.

И колко ми е невъзможно… Колко си

ти пясъчна… И моля те, не казвай ми,

че искаш да ме задържиш завинаги,

да ме обичаш винаги,

завинаги.

Колко си хубава!

Господи,

колко си хубава!

Колко са хубави ръцете ти.

И нозете ти колко са хубави.

И очите ти колко са хубави.

И косите ти колко са хубави.

Колко си хубава!

Господи,

колко си истинска.

Христо Фотев

Видео (генерирано от KlingAI):

Пуснете видеото

Да, виждам и аз, нека зарадвам скептиците. Моделът си избра това, което най-силно затруднява и до днес генераторите на изображения – ръцете. Да, видеото без съмнение е неубедително, веднага се забелязва, че е генерирано… Аз обаче си спомням как точно така се случваше и със създаването на изображения. Имахме по 7-8 пръста, нямаше усет за анатомичните детайли…После обаче моделите с изумителна скорост станаха по-добри в решаването на тази задача. Не че и сега не допускат грешки, но се случва рядко и не толкова грубо.

И така, тук платформата се опита да улови нежността в стиховете на Христо Фотев, но се препъна в естетиката.

Впрочем, за тази част от експеримента, използвам модела KlingAI. Както отеква от името му, той идва от Китай. А това е още една важна тема, за която малко се говори. На фона на напредъка на изкуствения интелект в западния свят, доста малко научаваме за огромните постижения в същата област и на изтока…

Как ли ще се справи „китайският режисьор“ със следващите задания?

4. Спи ИИ в безшумните тъми

Задание:

Спи градът

Спи градът в безшумните тъми.

На нощта неверна верен син,

аз бездомен и самин –

а дъждът ръми, ръми, ръми…

Трепнали край черните стени,

стъпките размерено кънтят

и след мен невидими вървят

жалби за преминалите дни.

Образът на милото дете,

нявга озарило моя праг,

в спомени възкръсва – чист и драг –

и скръбта расте, расте, расте…

Тя дойде – дете – с пробуден жар,

с пламенна усмивка на уста,

на възжаждал вечна красота,

аз отвъргнах тленния й дар.

Миналото – ах, остана то

тъмен край, от скърби заледен,

и оттам отпраща тя към мен

своя скърбен вик: защо, защо?

Спи градът в безшумните тъми.

На нощта неверна верен син,

бродя аз бездомен и самин –

а дъждът ръми, ръми, ръми…

Димчо Дебелянов

Видео (генерирано от KlingAI):

Пуснете видеото

Доста добре, поне според мен. С изключение на леко кривите тук-таме стълбове на уличните лампи, аз поне не му откривам друга слабост. Като че ли я има и дебеляновската меланхолия… или пък аз си внушавам, как ви се струва?

Неслучайно генерирането на видео е толкова важна следваща стъпка в развитието на ИИ и технологиите като цяло. Докато при създаването на изображение задачата е просто то да бъде изрисувано – пиксел по пиксел, за да се получи генерирането на логични последователни картинки, които се преливат гладко и имат логика, е нужно моделите да имат по-добро разбиране за триизмерността, за устройството на физическия свят. Когато това се постигне, то ще е изключително важна стъпка и в напредъка на много други области, от които очакваме големи новини – като се почне от самоуправляващите се коли и се стигне до роботиката…

Но стига нездрав оптимизъм, време е за малко здрав нихилизъм с добрия стар Петко Славейков.

5. Културна революция

Задание:

Не сме народ

Не сме народ, не сме народ, а мърша,

хора, дето нищо не щат да вършат.

Всичко тежко, всичко мъчно е за нас!

„Аз не зная! Аз не мога!“ – общ е глас.

И не знаем, не можеме, не щеме

да работим за себе си със време.

Само знаем и можеме, и щеме

един други злобно да се ядеме…

Помежду си лихи, буйни, топорни,

пред други сме тихи, мирни, покорни…

Все нас тъпчат кой отдето завърне,

щот сме туткун, щото не сме кадърни…

Всякой вика „Яман ни е нам хала!“ –

а всякому мерамът е развала…

Не сме народ! Не сме народ, а мърша,

пак ще кажа и с това ще да свърша.

Петко Р. Славейков

Видео (генерирано от KlingAI):

Пуснете видеото

Хахахаха. Дали в Китай си имат еквивалент на дядо Петко от времената на Културната революция? Тук колегата изобщо не разбра контекста, има я само бунтовността.

Алгоритми от всички страни, обединете се!

6. Хора, къщи, салтанати

Задание:

Горда Стара планина

Горда Стара планина,

до ней Дунава синей,

слънце Тракия огрява,

над Пирина пламеней.

Мила Родино,

ти си земен рай!

Твойта хубост, твойта прелест,

ах, те нямат край!

Цветан Радославов

Видео (генерирано от KlingAI):

Пуснете видеото

Видео (генерирано от InVideo):

Пуснете видеото

А какво ли ще стане в следващия момент, когато двете платформи, които тестваме, обединят силите си? Ако ги превърнем в ИИ агенти – платформи като KlingAI генерират кратки видеа, а „колеги“ като inVideo ги подреждат, сглобяват, озвучават и доосмислят?

Небето е границата, както често обичат да повтарят програмистите.

Е, да, още е далеч, но аз поне виждам огромен напредък. Първата платформа успя да генерира типична българска красота, втората ни отведе на цяло виртуално пътешествие из България, макар да не цитира конкретно думите на химна, които ѝ подадох… И макар да имаше очевидно несполучливи и далечни решения с кадри от Азия, като цяло се получи нещо доста по-добро от немалко реклами на родния туризъм, които съм виждал.

ИИ прави грешки? Е, то и естественият интелект по нашите ширини понякога бърка Скалистите планини с Витоша. Само че той няма да е по-„умен“ с всяка следваща версия…

7. Какви е неща раждала…

Задание:

Септември

Нощта ражда из мъртва утроба

вековната злоба на роба:

своя пурпурен гняв –

величав.

Гео Милев

Видео (генерирано от KlingAI):

Пуснете видеото

Видео (генерирано от InVideo):

Пуснете видеото

Тези строфи включих в експеримента със снимките преди 2 години, давам ги и на двете платформи тук. Според мен успехът при тях е доста показателен за това доколко добре се справят алгоритмите в търсенето на контекст, на метафора, как четат между редовете…

Силен е според мен образът от напълно генерираното клипче, има и метафора. Втората платформа пък намери доста странни и неочаквани асоциации. Да, вече ми прави впечатление, че дикторът се справя със сходна интонация (но безгрешно!) с повечето стихове, но пък това е много малка и лесно решима следваща стъпка…

Откъде, по дяволите, ги взе обаче тези бейзболни асоциации? Да, личи си американският почерк на „режисьора“…

8. „Искам на всички заспали да кажа“

Задание:

Вечерен тромпет

Върти ни живота под жаркото слънце

и трием нозе от горещия камък…

Но щом вечерта от небето се спусне,

ще взема тромпета и ще седна на прага.

Стига край тия стени съм се лутал

като звън на пробита камбана.

Трябва да свиря, трябва да срутя

тишината – само викът да остане.

Искам да гръмне горещия вятър

и докрай да отвори вратите.

Искам да тръгне отново земята

след кръстоносния марш на щурците.

Искам бодливата тел пред дома ви

с моята песен да скъсам.

Искам съседа, който се прави

на глух, да възвърне слуха си.

Искам да върже своите пръсти

крадецът, сърце да си купи пазача.

Искам да капна от моите сълзи

в окото, което ръждясва.

Искам отново при нас да се върне

панаирът – прахта да издуха.

Искам от смях да умре и от гъдел

този, който умира от скука.

Искам над мъртвите като на стража

до сутринта да стоиме.

Искам на всички заспали да кажа,

че има време да се наспиме…

Трябва да свиря в глухата вечер,

докато не дочуя към мене да иде

гласът на хиляда тромпета далечни.

Или на някой архангел невидим.

Борис Христов

Видео (генерирано от InVideo):

Пуснете видеото

Доста симпатично. Имаме си нов, доста подходящ по интонация диктор.

Готин тромпет! ИИ вече се справя (почти) за шестица на матурата по литература, проверявал съм го. Тук, на „видео матурата“ още е далеч от истината, но пък видимо напредва и дава интересни посоки за размисъл…

9. Романтиката е днес в роботите

Задание:

Стон

На Лора

Душата ми е стон. Душата ми е зов.

Защото аз съм птица устрелена:

на смърт е моята душа ранена,

на смърт ранена от любов…

Душата ми е стон. Душата ми е зов.

Кажете ми що значат среща и разлъка?

И ето аз ви думам: има ад и мъка –

и в мъката любов!

Миражите са близо, – пътя е далек.

Учудено засмяна жизнерадост

на неведение и алчна младост,

на знойна плът и призрак лек…

Миражите са близо, – пътя е далек:

защото тя стои в сияние пред мене,

стои, ала не чуе, кой зове и стене, –

тя – плът и призрак лек!

Пейо Яворов

Видео (генерирано от InVideo):

Пуснете видеото

Тук май се справи най-добре, какво ще кажете?

10. ИИ на гости на дявола

Задание:

На гости у Дявола. Приказка за честта

В живота си нивга не бях се надявал

на толкова мил комплимент:

покани ме Дявола – старият Дявол –

дома си на чашка абсент.

Свещта очертаваше острия профил

със ивица златни лъчи

и пускайки кръгчета дим, Мефистофел

ме гледаше с влажни очи.

В очите му есенна горест бе скрита,

но все пак бе горд и засмен,

и махна с ръка той „In vino veritas!

Ще бъда пред теб откровен!“.

Омръзна ми вече все тоя ярем на

притворство и помисъл зла –

да пием за мойта сърдечност неземна

и сивите земни тела!

Преди векове аз възпрях на земята

и тук устроих си шега:

веичах се за земната Истина свята,

но тя увенча ме с рога.

Възпламнах от ревност, и в черна омраза

за своята стъпкана чест –

човешката чест неуморно аз газя,

но с чест не сдобих се до днес.

Намислих чрез подвизи чудни да блесна –

умирах по сто пъти в бран,

но винаги рицар на кауза честна,

не бидох пак с чест увенчан.

Отчаян, окаян, веднъж в булеварда

аз тръгнах неземно злочест.

И вдигнах над себе си ярка плакарда:

„Човек без капчица чест!“.

Но странно: презрение няма ни капка!

Посрещат ме вред с интерес,

любезно отвсякъде свалят ми шапка:

„Без чест ли си? – Прави ти чест!“.

Един господин ме целуна: „Ах, братко,

и ти ли!… Ей, кой да те знай!“.

Две хубави дами ми казаха сладко:

„Елате в нас утре на чай!“.

Чудесно! Невиждано! С почести редки

изпратен бях чак до дома.

Министри, царе и придворни кокетки

ми писаха мили писма.

И ето ме: важен, блестящ, елегантен,

богат като истински Крез!

И знам аз: крадец съм, лъжец, спекулантин,

безчестник; но… винаги с чест!…

И Дявола млъкна. Наля от абсента,

сърдечно се чукна със мен,

и пускайки пушек на синкави ленти,

прониза ме с поглед зелен.

Христо Смирненски

Видео (генерирано от InVideo):

Пуснете видеото

Дяволът е в детайлите, знам…

И все пак, впечатляващо е колко са напреднали алгоритмите за генериране на видео и със сигурност са много близо следващите интересни новини в тази посока.

Ами ако си представим бъдещето, в което алгоритмите вече четат мислите ни? Знаят по настроението ни какъв филм ни се гледа, кои са любимите ни актьори, сцени, режисьори. И ни приготвят за всяка минута нещо, създадено така че да ни хареса, удовлетвори, да е само за нас?

Може би няма нужда да си го представяме. Може би това бъдеще ще е тук съвсем скоро. Освен, ако, разбира се, не се окаже невъзможно…

– Как се насочи към това да използваш изкуствен интелект за създаване на изображения и изобщо в дизайна? Повечето ти колеги, поне по мои наблюдения, го избягват…

– Даже няколко човека, с които сме завършили Художествената гимназия, ме изтриха от приятели си

в социалните мрежи. Първо започнах да развивам собствен канал PSHOW, в който се опитвам на български и на английски да събирам полезна информация как се работи с Photoshop. Винаги ми е било мечта да имам канал, в който да предавам знанията си, защото Photoshop е сложна програма и с това, което съм натрупал като опит за 20 години, мога да улесня живота на доста хора.

Междувременно се случи този бум, започнаха да излизат едно след друго приложения като ChatGPT, DALL-E, Midjourney, които в началото даваха смешни резултати. Но само след 2-3 месеца започнах да виждам, че с много бързи, големи крачки, резултатите стават задоволителни. Усетих, че това е следващото „голямо нещо“.

Сигурен съм, че е така. Мисля даже, че

много се подценява в момента, като някои си мислят – ще дойде и ще отмине.

Също така усетих къде е потенциалът, къде мога да го интегрирам в моята работа специално на дизайнер или във Photoshop, за да автоматизирам много процеси, да си ускоря работата.

– И после продължаваш с канала AIHOW, в който провокираш с неочаквани изображения и видеа, създадени с помощта на моделите… като например „българския Mortal Kombat“.

– Ако знаеш как да го използваш, ИИ е като всеки друг инструмент, който поне на мен ми помага.

Полезен е да си направя някакви работни варианти, да ми даде основа за текст на блогпост.

Как се получи “Mortal Kombat“? Трябваше да си направя една подложка с костюмите, да речем от Midjourney, и след това да започна да налагам българското – лицето и „вица“. Това за мен е водещото в тези експерименти, да има нещо забавно и нещо, което да е адаптирано за българската аудитория.

После си клонирах си гласа, направих си аватар и с помощта на 3-4 инструмента започнах да правя видеа, в които показвам всичко ново, което излиза като приложения и възможности, а това се случва изключително бързо. Според мен

хората, които сега се учат на ИИ, които опитват да го интегрират, след една година ще имат големи ползи.

Защото тогава другите ще започват, а ние, които вече знаем как да го използваме и се интересуваме, ще имаме година предимство.

– Но така изглеждаше и преди година, а нямам усещане, че генеративните модели се използват толкова масово…

– Нещата в България се случват по-бавно. Водих курс по ИИ за дизайнери, записаха се 150 човека, 10 пъти по-малко в сравнение с Photoshop курса. Но пък сред тези хора имаше такива, които наистина ги вълнува и го използват. Освен това имах покана да отида в рекламна агенция, за час и половина да покажа какво могат да правят с ИИ и какво – не. И накрая леко се депресираха хората.

„Какво ще правим сега?“ Ами, ще се адаптираме.

Според мен повечето хора не познават на какво са способни алгоритмите за видео, звук и изображения. Новият Photoshop има изцяло интегриран генеративен прозорец, в който не ти трябват снимки. Преди търсехме по 2-3 часа сток кадри, за да намерим конкретния ъгъл за композиция, цветове, след това трябваха още часове, за да се колажират тези снимки, да се променят така, че да изглеждат добре, като една картинка… Сега това е просто. Както каза един колега,

в момента правим това, което клиентите преди десет години си мислеха, че правим. Сядаме, натискаме едно копче и става дизайн. Ето това се случва.

Много ми улеснява работата, може би, защото съм намерил някаква златна среда. Аз съм художник, дизайнер и знам, като видя нещо генерирано, дали не е прекалено близо до стила на някои от известните художници например, мога в главата си да преценя кое е окей да използвам.

Скоро ще станем свидетели как това генериране на съдържание – дали ще е текст, изображения, аудио, видео, ще стане част от големи приложения.

Ето например ChatGPT-4 омни. Преди няколко месеца казах, че това ще е следващото нещо, персонализиран асистент – ще има пак Сири и Алекса, само че вече ще бъдат индивидуализирани и в зависимост от това какво търсиш, какви страници посещаваш, ще се адаптират към теб. Малко е и плашещо, но…

– …но, поне според мен, още повече – вълнуващо. Когато започвах с този сайт преди 3 години, подобни идеи звучаха като фантастика, после много бързо спряха да звучат така. Ето, например, за повечето ми публикации, понеже са по специфични теми, преди използвах изображения от банки, сега направо влизам в Midjourney. Докато повечето хора на изкуството се страхуват от това нещо, или го неглижират.

– И аз си мисля, че имидж банките бяха дотук.

Но няма какво да се лъжем, от друга страна

всичко това е най-голямата интелектуална кражба на века.

Обучавали са тези алгоритми, без знанието на авторите. Според мен, тъй като няма как да се каже точно какъв процент от кое колко е използвано, може би ще се получи нещо като изплащане на отчисления.

Sora например стана възможна, защото е използвано всичко в YouTube. Питаха създателите от OpenAI дали е така и не отговориха директно. Затова според мен се дърпат повечето хора на изкуството. Да, сигурно

може до известна степен да ни замести като дизайнери, обаче не може да ни замести като творци.

Колкото и да са перфектни картинките, те нямат това, което има всеки творец. Дали го наричаме „божия искра“, „талант“, „интуиция“, „въображение“.

Генеративните модели работят на един и същи принцип – първо създават шум и на базата на него започват да запълват картинката. Ако искаш да създадеш нещо, което не е било в тази база данни, с която е захранен моделът, няма как да го получиш.

– Почти всичките ми гости от най-различни области мислят така. Аз обаче не съм съгласен, според мен алгоритмите могат да създават и произведения, които бихме могли да не различим и да наречем творчество. Може да създаде свой стил, комбинирайки различни стилове. Може да създаде идея, комбинирайки идеи. А понякога творчеството е точно това – осъзнато или не компилиране в главата ни.

– Имам колеги, които работят с големите студия за компютърни игри. Един от тях си обучи чрез Stable Diffusion свой ИИ, който да рисува в неговия стил. Захрани го с негови рисунки, което, според мен е чудесна идея –

получаваш един калфа, който ти върши мръсната работа.

Може би темата все още е много неизвестна, необяснима и затова част от хората са така резервирани. Ние сме дали 30 години от живота си, за да си изградим наш стил и изведнъж той може да бъде уподобен.

Мисля, че трябва да се намери допирна точка – да се използва човешката креативност в комбинация с напредъка на технологиите. Ако въведем ясни норми и рамки, няма да има проблем – ще пести време и ще правим нещата много по-бързо.

– Дали обаче може да има рамки? Вече е много лесно такъв модел да пуснеш и донастроиш на своя компютър…

– Имам предвид по-скоро рамки в мозъка на човека, който оперира. Да не създава „в стила на някого си“. Да се пази от расови, полови и други дискриминации, да внимава с чувствителните теми. Свидетели сме и на

дийпфейкове, заради които според мен може да се случи голяма беля, те стават съвсем неразличими.

Очакваше се тази година бумът да бъде на видеото заради Sora, обаче май ще е по-скоро при аудиото. И досега не беше трудно да си клонираш гласа, но вече може да пееш чудесно. 10 долара и си певец!

В известна степен съм от двете страни. Предполагам, че част от моето творчество, през платформи, на които съм качвал портфолио, е вкарано като захранване на модели. От друга страна съм минал пътя, за да стигна до това да си изградя собствен стил и поглед към нещата.

Имам проекти, които чакат от 10 години. По онова време щяха да ми трябват 500 000 евро, за да реализирам един сериал, в момента това може да стане с труда само на още един човек за седмица и почти без пари!

– Това няма ли да обезцени всякакво творчество? Ако всичко изведнъж стане лесно за създаване…

– Според мен не – ще го направи по-стойностно. Все по-масово ще започнат да се използват генерирани текстове, картинки, звуци. Може би един ден ще станат перфектни, но в момента не са. Личи си, че са дело на машина.

– Не за всичко личи, направих показателен експеримент, че вече е почти невъзможно да различим генерираното…

– По-големият проблем според мен е друг – че

хората масово са мързеливи, искат информацията наготово, не им се занимава да учат нови неща.

Разчитат да потърсят и намерят, не да четат цялата история. А ние сме минали през гимназия, университет и може би това ни отличава, че имаме повече информация в главата и собствен поглед, през който пречупваме всяка информация. Тоест, колкото и да си добър, с алгоритмите ще създаваш просто картинки, които изглеждат добре, но няма да са това, което би направил един дизайнер или фотограф.

По-големият проблем според мен е накъде върви светът като цяло.

– Даваме ли, даваме още задачи на компютрите, те ни освобождават време… и въпросът е какво го правим това освободено време.

– Ще имаме все повече време да правим нищо. Или да стоим, да гледаме филми, да цъкаме в мрежите. Виждам какво се случва с тези, които сега завършват и предишното поколение. Никакви стойности, никакви ценности – тъжно е, но това е положението.

– Има ли нещо, което, ако видиш, че алгоритмите правят, ще се уплашиш?

– Не виждам какво може да ме изненада или изплаши. Първо, не се чувствам застрашен като професионалист, защото знам, че ИИ никога няма да направи това, което аз мога, най-малкото, защото няма въображение.

От друга страна, виждам, че нещата се случват супер бързо и това може да означава само едно – че в един момент генерираното ще стане неразличимо от реалността.

Това е другата ми теория – всичко се случва толкова бързо, за да може да се интегрира виртуалната реалност, хората вече да могат да ги облъчват и през очилата с реклами.

– Напълно е възможно… чак е подозрително как напоследък спря да се говори за прословутата метавселена. Обаче, ако човек чете коментарите под моите текстове, ще каже, че само манипулираме хората, изкуственият интелект е измишльотина и нищо всъщност не се случва.

– Нека си мислят така. Само че онлайн все повече се вижда защо, ако нещо е безплатно, стоката си ти. Повечето ИИ инструменти са с много ниски цени, по-скъпи са да кажем някои за Холивуд.

Но наистина и покрай мен повечето хора просто виждат нещо, впечатляват се и го забравят.

– Създавайки „българските чипсове“ и лего проекти, каква част от изображенията правиш ти и каква – алгоритмите?

– Зависи, различно е, в общи линии гледам да са поравно. Водещото за мен е да експериментирам. Ясно е, че ИИ може да направи чипс с различен дизайн, но как би се справил с шкембе чорба или таратор? Понеже няма как да се опише на английски, нещата там са 50:50. Зависи дали за някои изображения мога да го насоча с нещо сходно, тогава по-малко пипам. Но като дизайн, като кадриране се включвам и аз. В легото по-скоро не си играя чак толкова.

В началото сменях лицата, поиграх си… освен на легото за Слънчев бряг – там така или иначе приличат на зомбита.

Реших да оставя по-сурови изображенията, за да се види какво излиза – че има някои дефекти. Зависи и с кой инструмент се работи. За реализъм знаем, че най-добре е с Midjourney, за по-арт и илюстративни изображения използвам Leonardo, за по-продуктови – Copilot. Казвам го и на колегите, важно е какъв инструмент за какво ще избереш. Отиваме постепенно към големи платформи с богат интерфейс.

– И аз си го представям като Photoshop, в който обаче не правиш маски, а използваш функциите наготово. Но така или иначе трябва да се научиш да обясняваш какво искаш.

– Точно така, промпт инженерство, трябва да се намери общ език. Ако напишеш „мечка в гората“, ще излезе това, но ако добавиш още 5 изречения, ще вкара атмосфера, гледна точка. Дали е дъждовно, или е слънчево, дали е сутрин, или вечер. Там мисля, че все още не са ни казали всичко, което може да се прави с Midjourney – дават го на час по лъжичка. Можеш да си играеш много – да кажеш с какъв фотоапарат и какъв обектив, какво фокусно разстояние да е направена снимката. Накрая това, което ще получиш, е все едно ти си отишъл и си снимал мечката.

– И тук парадоксът пак е, че за да го правиш, трябва да си много добър фотограф или дизайнер. В програмирането е същото – за да работиш ефективно с алгоритмите, трябва да разбираш какво правиш, да му откриваш грешките. Обаче заради тези алгоритми по-трудно днес навлизат млади хора, които да се учат на основите. Няма ли да се получи нещо подобно в много области?

– Точно това според мен е основанието да не се плашим. Защото, ако един човек не си е извървял пътя, той пак няма да знае как да направи нещо както трябва, дори и с най-съвършените инструменти.

Вече всичко е толкова лесно, ако имаш желание. Влизаш в YouTube и за няколко часа научаваш основите на перспективата или на анатомията, топло-студено, светлина-сянка. А може и да питаш ChatGPT с обратно търсене – изпращаш снимката и искаш от него описание, да намери точно как е създадена.

Това мислене, човешкото мислене…

Дори инструментите за писане на текст, на код, на снимки, на видео да станат перфектни, всичко пак ще зависи от хората, които работят с машината.

– Имаш ли нещо, което не можеш да създадеш на момента като визия и чакаш алгоритмите да ти помогнат?

– Мисля, че ще започнем „да се разбираме“ с по-малко думи. В момента колкото по-подробен е промптът, толкова по-добри са резултатите. Понякога разбира не точно ключови думи, а се получава по-добре индиректно – искаш например атмосфера на романтика, свободен стил, замък.

– Могат ли алгоритмите да създадат нови форми на изкуство?

– То си е това, нещо ново. Този начин на създаване на видео или текст е нещо съвсем различно, няма аналог от познатото ни до момента. Но каква е разликата? Че на него са му дадени милиони изображения и винаги ще се води от това, което има като материал. Докато мен днес може да ме вдъхнови този дъжд, да измисля нещо съвсем ново. Ако го правя аз, ще е уникално. Дори друг да е снимал София по това време, в същия час, няма да е същото, както, ако го направя аз.

Самият факт, че може да се комбинира, да се създава някаква еклектика, която е красива, това е една важна задача. Не мога да кажа, че е изкуство, но е нов вид логика за визуализиране. Никога няма да бъде изкуство…

– Дали? И при алгоритмите всички снимки на дъжда могат да са различни и дори неочаквани. И те могат да генерират много предложения по идея…

– Да, и ние стилизираме, но с нашия мозък. Ако си учил история на изкуството, стиловете на художниците, живота им, рисуваш и развиваш собствен стил, при всеки е индивидуално и уникално. Генеративните модели все още си приличат, вижда се, че са синтетични, неестествени.

Може би и това ще стане неразличимо, но това е моята гледна точка. Интересна ми е тази технология и сме късметлии, че живеем в толкова интересно време. Следя нещата и когато инструментите станат наистина добри, ще мога да завърша всички проекти, за които чакам…

– Остава да дочакаме момента, когато алгоритмите не само ще рисуват, но ще ни приготвят чипс с вкус на ракия… или пък идеята не е чак толкова добра?! Нека читателите преценят. Благодаря ти за разговора!

– Няма как да не започнем с „Библиотека Галактика“! Поредицата е на варненското издателство „Георги Бакалов“, а вие сте от София. Как започна историята?

– Художниците едно време се познавахме, не бяхме чак толкова много. И когато от издателството решиха да започнат поредицата, се обадиха на мъжа ми Жеко Алексиев и на неговия приятел Богдан Мавродинов с поканата да правят графичния дизайн. Нямаше значение кой откъде е, познавахме си работата и знаехме кой какво може да направи, при това в срок.

Те ми предложиха да нарисувам нещо за проекта, защото имам такъв стил, да изобразявам точно. Мъжът ми и Богдан измислиха как да изглежда поредицата и им трябваше някой, който да нарисува картинка на корицата.

Тогава даже не знаех какво рисувам, казаха ми – много красива жена с червена шапка, потопена в морето, а опашката ѝ да се подава.

Фасулска работа! Нарисувах я, без да подозирам защо и стана точно както трябва,

те знаеха, че като ми опишат нещо, мога да го направя.

Не всеки художник има изобразителен стил като моя. По това време правех илюстрации за учебници по биология, зоология, природознание. Докато другите колеги рисуваха по-абстрактно и уж по-модерно.

Изпратихме проекта във Варна, много го харесаха. Започнаха да ни пращат книжките и да ги четем. Тримата сядахме и мислехме как да изглежда корицата, каква да е. Жеко и Богдан са големи художници, но в друга област – книгооформители. Занимаваха се със своята работа, скоро ме оставиха аз да измислям кориците. И така 10 години…

– Очаквахте ли, че ще има такъв успех? Че 50 години по-късно ще си говорим за култовата поредица?

– Тогава не съм го допускала изобщо, но когато книжките започнаха да излизат, успехът наистина беше огромен. Хората се редяха на опашки. Първо, че обичаха фантастика, а и още я обичат. Но и картинките бяха поразителни, нямаше такива книги в България. Кориците много помогнаха, а нататък тръгна ръка за ръка.

– Нямаше ли да е по-лесно да се използват оригинални корици? Днес почти всички го правят за преводна литература.

– Първо е много тъпо. Второ, оригиналната корица трябва да се плати, а струва долари.

Най-важното на тези корици според мен е, че са честни.

Много точно изобразяват книгата, за разлика от много днешни корици, дори нови издания на същите книги, които просто нищо не изразяват.

Хората взимаха по корицата, прочитаха книгата и виждаха, че всичко е според очакванията. Картинката им беше отворила фантазията.

– До какви тиражи стигнаха?

– Не се знае. Бяха по сто хиляди официално, но цяла България ги четеше. Поради големия успех започнаха да правят допечатки, но колко са били…

– Кои са любимите Ви книги от поредицата?

– Нямам конкретна, по принцип любимата ми книга е „Соларис“ на Станислав Лем, но тя не излезе в „Галактика“.

Но има илюстрации, които много харесвам като картинки. За други не съм доволна от себе си.

– Веднага се сещам за „Пътеводител на галактическия стопаджия“ и корицата с мишката.

– Да ме прости Господ, но „пътеводителя“ не можах да го дочета никога. Не знам защо изпитах такава досада към него. Хиляди книги съм изчела, но има такива, които просто ми досаждат.

Този стопаджия сега, поради големия успех и на книгата, и на корицата, се търси, хората го четат.

Със страхотна мъка измислих тази корица.

Дълго се чудех какво да нарисувам, стигнах само до едни мишки и нищо друго не ми хрумна. Когато разбрах колко я харесват хората, пак опитах да я прочета и пак не успях.

– „Дюн“ според мен е друг роман, невъзможен за илюстриране, за който имате незабравима корица. В Холивуд повече от 50 години се опитват да го превърнат във филм и едва сега сполучиха, толкова е труден за визуализиране.

– Може да са успели поради твърде напредналата техника.

Но изкуството – това е само и единствено стилизация.

Нищо друго, въпросът дори не е в изображението, а в това да стилизираш идеята, че да не прилича директно на търсения образ, но пак да го показва.

Има 10 000 начина да се направи един филм. Сега филмите, които гледаме,

са просто буквално преразказване на сюжет – той стреля, тя стреля.

Няма стилизация нито в движенията, нито в амбиента, никъде.

Ако в театъра ще показваш Чехов, може така да се стилизира, че да не е точно, да е в съвсем друга среда и независимо от това идеята на автора да си личи.

Представям си, че филма, който са направили по „Дюн“, бъка от невероятни ефекти. И какво от това?

– Мисля, че го има и духа.

– Възможно е. Но когато попадна на разни фентъзита, правени с помощта на новите технологии, прескачам и не ги гледам. Извънземното прилича на голяма богомолка, текат му лиги от устата, има зъби и е много страшно, яде живи хора. Всичко е направено страхотно реалистично. Ама това просто ми е скучно до смърт. Няма фантазия.

Кое гледах няколко пъти? „Междузвездни войни“. Ще кажете приказка, измишльотина, но има огромна стилизация и режисьор майстор. Нищо, че има космати и какви ли не, всичко е направено с такъв финес, толкова елегантно като режисура, че това е филм, който мога да гледам много пъти.

– Защо според вас я има тази тенденция да не се обръща такова внимание на стила за сметка на ефектите?

– Авторите, които ги правят, не са истински артисти, не са творци, не са художници. Правят комерсиални филми, хората това обичат и това гледат.

Ами снимките? Ето, селфитата, снимам се в банята, в клозета, навън, вътре. И се гледат и се радват. Мязат си, особено ако са по-красивички, от тази визуализация на действителността минават към другата, която пълзи по интернет. Снимки на лъскави жени, мъже, плажове, чудеса. Всички много шарени, много красиви… и много кичозни.

Кичът, това е точно липсата на стилизация. И той преобладава днес.

Хората нямат обучение, нямат насоченост, никой не им е обяснил. Те харесват шаренкото.

– Но защо? След като имаме достъп до невиждани масиви от информация, до всяка книга, всеки филм, който искаме. Защо не се вдига критерият?

– Няма как да се вдигне. Напротив, той пада,

защото се оказва, че изкуството е елитарно. То изисква много култура и обучение,

сега ги няма и двете. Така си остава една малка елитарна група, която разбира за какво става дума. И колкото повече други чудеса стават, групата пропорционално намалява.

– Ето че преди е имало поне 100 000 души, които да си купят Станислав Лем, а сега няма.

– По онова време хубавите книги не бяха много. Имаше няколко библиотеки с хубави романи. Започнахме да четем фантастика на руски – оттам научихме руски и се появи идеята за фантастиката, която тогава се раждаше. Сега

много малко хора ще купят Станислав Лем, защото при него няма богомолки с лиги, сини човечета на някаква планета.

„Соларис“ е толкова дълбока книга, толкова хуманна и се занимава с основния проблем на човека.

Станислав Лем е гений, но гениите днес малцина искат да ги четат. Скучно им е, там няма екшън. Вкусът е много комерсиализиран.

– Как можем да променим това – като възпитаваме децата по друг начин?

– Струва ми се невъзможно.

За мен светът отива към катастрофа и добре, че никой още не се е разправил с този интелектуален елит, който разбира за какво става дума.

Не говоря за България, а за целия свят. Целият свят е вмирисан на кич! А защо? Защото той носи пари.

– Така работи капитализмът. Но тогава не е ли време да помислим за нещо следващо, по-добро от него?

– Може да стане само с много активна промяна в образованието, за да могат хората да мислят. Сега учениците не ги учат на това. Тест, три квадратчета задраскай. Не става така. Друго е да зададеш въпрос и самият ученик да си отговори, да намери истинската възможност, разсъждавайки.

– „Соларис“ ми се струва и много хубава метафора за днешния технологичен свят, за интернет. И той е като планета, която изкарва всичко от нас, изцежда ни, манипулира ни.

– Точно това е основният проблем на човека, който споменах – къде да отиде? От Венеция до Китай,

да се движи… Ама защо? За да завладее, ако може.

И сега, понеже е завладян целия свят, Земята му стана тясна и човекът ще завладява Марс. Господи, там ли трябва да си влачи смрадливата душа и комплексите?

Освен това човекът е вързан с пъпна връв за Земята. За да лети, трябва да си носи половината планета, колкото и бързо да минава през червеевите дупки, трябва да яде и да пие… и да си изпълнява биологичните нужди.

– Според мен има и нещо красиво в тази мечта да покоряваме нови светове.

– Защо ще ги покоряваме? Ние

като лакоми деца искаме да се свържем с извънземните, да им вземем играчките,

не да почерпим от акъла им. Не ни трябва акъл, всичко знаем, кой сега приема съвети? Чакат да дойде някой извънземен и да ги научи как да не воюват помежду си. Няма как.

Ще воюват до края на света хората, защото това е нагон, нагонът да се пръска семето.

Докато той ни командва, няма да спрем да воюваме.

– Така изглежда. През 90-те се говореше, че идва краят на историята, обаче войните се върнаха, дори в Европа. Все пак, за мен е тъжно, че изоставихме Космоса. Ето, след като стъпихме на Луната, спряхме да ходим там за 40 години.

– То и не трябва. „Артемис“ тръгна да завладява Луната. Ама питал ли я е някой? Моля ви се, не се бутайте там.

Какво правим на Луната? Ние не можем да нахраним 8 милиарда души,

които живеят на Земята. Гладуват, живеят без вода, върлуват болести. И ще идем на Луната с всичките тези проблеми, както е в „Соларис“.

– Или при Рей Бредбъри.

– „Марсианските хроники“ е една от най-великите книги. Това е върхът на стилизацията.

– Казвате „стилизация“, скоро си направих един експеримент с изкуствен интелект, като му дадох да илюстрира български стихове, текстове на песни. Оттам излезе нещо, което според мен определено има стил. Хубаво ли е това? По какво ще различаваме създаденото от човека?

– Стига да ги видя, веднага ще кажа по какво. Изкуственият интелект дойде, добре дошъл.

Ти си ти – индивид, нали? Ти си бил същият индивид, като си бил детенце, все си ти. Като индивид не се променяш, а се пълниш с възприятия. Имаш спомени. Господ, като е създал човека, както пише в Библията, „направи ги мъж и жена“. Той вдъхва на човека душа. За разлика от всички останали твари, които създава, само на човека дава душа, индивидуалност и интелект.

Само Господ може да вдъхне душа. Човекът може само да направи нещо, което има могъща база от знания и да прави асоциативни връзки. Обаче душа не може да се вдъхне на интелекта, а поезията е само душа.

Какво бих предложила на един изкуствен интелект, за да го тествам? Например, той няма чувство за хумор. Има една гатанка. „За да я използваш отпред, трябва да я близнеш отзад, що е то?“ Пощенската марка. Тази шега има сексуален подтекст, тънък намек, който мисля, че никой изкуствен интелект не може да измисли, защото е хумористичен намек. Не порнографски, а много фин, само за да разсмее.

– Понякога хуморът е и чиста формула, има такива автори. Но много ми е интересно да ви покажа картинките, за които говоря. Да, сигурно не може да има душа, но въпросът е какво правим, когато я имитира неразличимо.

– Нека ги видим. Ама тази картинка е много грозна! Идея никаква няма, абсолютно долнопробен кич, не става за гледане.

Нататък има приятни картинки, добре. Но това всеки художник може да го направи. Защо трябва да е изкуствен интелект?

– Защото е за секунди и, по-важното според мен – по свой начин.

– Виждам, че всичките уж са различни, но са еднакви. Нищо, че цветовете, формите са други. Всичко е една приятна картинка. Не е нещо, което да докаже, че е изкуство. То е красива картинка, нямам нищо против нея.

Но как се илюстрира поезия? Първо, не трябва да се рисуват хиляда неща. Поезията не се нуждае от шарени картинки, а от смисъл. Не може картината буквално да преповтаря стиховете. Трябва да ги допълва. Трябва да създаде само чувството. И аз мога да правя безумни неща, но няма нужда.

Стилизация, стилизация, стилизация!

Човекът е разпиляно същество. Той много добре върви напред технологично, обаче мисловно – не. Човечеството живее с миналото, живи и мъртви заедно, откакто съществуваме. Има култове към мъртвите, има история. Непрекъснато сме в контакт с мъртъвците. Това от една страна е хубаво, но от друга мисля, че пропилява някакъв потенциал, защото в един момент ти си вързан.

– И заради това също сме обречени да воюваме, защото имаме в корените си конфликти, които не можем да надживеем.

Чух ви в подкаста „Първа страница“ да казвате, че художникът рисува не с ръката, а в мозъка си.

– Така е. Няма нищо по-лесно от това да нарисуваш Мона Лиза, учила съм го 11 години. Трябва да се измисля непрестанно нещо ново, което да не прилича на истинско.

Защото изкуството не е истинско, а е паралелна реалност.

– Не могат ли технологиите да ни правят по-добри?

– Не могат да ни изменят. Само вярата в Господ може да направи човека по-добър. Има безумно добри хора в глобален смисъл. Казват, че Христос е любов. И аз не мога да разбера каква е тази любов точно, но това е пътят. Докато

кое може технологията да подобри на душата?

Нищо, освен да ти стане по-удобно. Сутрин ставаш и ти е топло, без да ходиш да цепиш дърва. Да, приятно е, но няма да ме направи по-добра.

– Докато изкуството може.

– Да. Изобразителното изкуство и литературата могат. Разбира се, трябва да се консумират много и качествени. Един човек ми каза как, виждайки една моя рисунка, си е променил живота. Бил е в задънена улица, но е видял нещо, променило се е мисленето му, после и животът и сега е изключително успешен бизнесмен. Знам много други такива случаи.

О, Боже, ами, всичко е в мозъка! Като четеш, ти се променя мисленето.

Наскоро научих такава история. Нелегален емигрант се промъква в един кораб и се скрива в склад. Затварят го и се оказва, че е в хладилна камера, той го разбира, но не може да излезе. Намират го замръзнал, пишел си е на стената час по час. Отначало правел гимнастики, борел се за живота си, но все повече замръзвал и накрая умрял. Когато го намират, изумлението е огромно, защото… хладилникът не е работел. Той замръзва само защото мисли, че му е студено.

Много силно оръжие е нашият мозък.

– На мен ми липсва, че днес няма актуална фантастика, която да ни помага да осмисляме това, което се случва. Само класиците от миналия век.

– Прочетох една фантастика, която ми напълни душата, на Лиу Цъсин – „Трите тела“. От първия том бях зашеметена, втория го четях като добър приятел. Велик.

Но, да, няма много автори. Всяко нещо с времето си трябва да се роди.

С театроведа Гочо Гочев веднъж се заговорихме за човека и изкуството и той каза: „Знаеш ли, че фразата от чеховата пиеса „Вишнева градина“ – „Аз мисля да се оженя за Иван Иванич“,

актрисата може да я каже по 10 000 различни начина!“ Но кой ще избере? Ето това е изкуството.

За човека продължава да има 10 000 начина да мисли и да гледа света. А какво прави той, по дяволите? Зяпа си телефона. Децата, които растат сега, не са виждали какво има наоколо. Те са обект на фантастиката, живеят в паралелен свят. Те не знаят как изглеждат улиците, как изглеждат хората. Това ме кара да мисля, че няма оправия. Кой ще ги вкара в този свят? Ако стане случайно, те ще бъдат разбити.

– Опитвам да възпитавам моите деца по обратния начин. Има ограничения за технологиите, но се притеснявам, че в един момент системата ще ги промени.

– Аз съм доста стара, родена съм малко след бомбардировките. София беше много зле, имаше безброй разрушения, непочистени. В нашия двор на „Цар Шишман“ стоеше една малка разрушена къщичка. Играехме в нея, безумно интересно. Бяха останали няколко стени, тухли, черчевета от някакъв прозорец, много строшени вещи.

Събирахме всичко, което намирахме, и си строяхме нови къщи в кьошетата на двора.

Каква фантазия е това от потрошени неща да направиш дворец? От счупения прозорец – приказка? Всяка сламка ставаше железен жезъл…

Кога едно дете, което има възможностите да вземе всичките възможни жезли и дворци в телефона си, ще седне да играе на такава игра? Никога, то няма фантазия, изпита му е.

– Въпреки това виждам вътрешната потребност на децата от ежедневна фантазия. И усещам, че понякога ние я потискаме.

Може ли да стигнем до свят, в който няма литература?

– Не. Ако си помислиш вселенски, единственото нещо, по което човекът се отличава от останалия Космос, е словото. Има си същите атоми, същите химични вещества, той е част от Космоса, от главата до петите. Различното е словото. Там е закачката.

– Бият ли се днес словото и образът?

– Не е добре, ако е така. Защото образът дава наготово. А словото те кара да мислиш.

Изкуственият интелект ни изумява с умението си да създава текст, изображения, вече дори видео. Технологии, които изглеждаха немислими, днес са част от ежедневието и в същото време са предизвикателство за начина, по който възприемаме себе си като вид и общество.

• Могат ли алгоритмите да творят?
• Средство или автор е изкуственият интелект?
• Има ли как ИИ да създаде следващите изкуства, или вече творенето е безсмислено занимание?
• Какво ще правим, когато произведенията му във всяка област станат неразличими от човешките?

Вече 3 години в този сайт събирам гледни точки по големите въпроси на днешния технологичен ден. Смятам, че е жизненоважно да включваме повече различни гласове в дискусиите по важните теми, каквато безспорно е тази за изкуството и творчеството.

Ето 15 от най-интересните и съдържателни мнения, които събрах за това време. Влизат ли в противоречие, или се допълват думите на технологичните хора, писателите, творците, духовниците и… котките?

1. „Изкуството е свобода!“

„ИИ може да се научи на всичко, което подлежи на автоматизация. Мисля, че това изключва поезията“, каза поетът Иван Ланджев.

Наистина ли алгоритмите ще са способни да създават „високо“ изкуство, какво ли мисли той? „Няма как да ти отговоря с „да“, защото моята дефиниция за изкуство минава през свободата. Изкуството е свободно изразяване. Самият творчески акт е свобода. И за това ти трябва субект. Дори след ритуалното убийство на автора от литературоведите през втората половина на XX в. и последвалото му възкресяване, отново от литературоведите, ние трябва да се съгласим, че все пак Някой си там се изразява“.

„Какъв е стилът на ИИ? Това първо. Второ – къде ще сгреши изкуственият интелект? Грешката има фундаментално значение в изкуството. Къде ще ти трепне ръката, за да го направиш свое? Давам си сметка, че бъдещето може и да ме опровергае, но аз продължавам да мисля, че изкуството се нуждае от човешка грешка. Компютърът не може да бъде небрежен. И в това ни отстъпва“.

Изкуството следва след грешките? Доста поетично, но ChatGPT не е като да не греши… Шегувам се, мъдри са, безспорно, думите на поета. Какво ли мислят обаче хората от света на технологиите?

2. „Ще се смее ли? Не, но ще ни разсмива…“

Ето един IT гост, който отговаря по-скоро в хайку стил, проф. Юлита Василева, световноизвестен учен в областта на информационните технологии.

– Смятате ли, че един ден ще има ИИ, способен да се смее и да плаче?

– Не, но ще бъде способен да ни разсмива и разплаква.

– А че един ден компютрите могат да имат чувства?

– Не, но ще могат прекрасно да манипулират нашите.

Кратко, ясно и също много точно, при това отново в интервю, взето преди шума на този тип технологии от последната година..

3. „Кой ще му каже кое е красиво?“

„Какво ще стане, ако му кажа: „Създаден си… или създадена – ето, понятието „род“ също се губи, създаден си за това. Изсвири ми нещо красиво!“. И той ще пита какво е красиво. Понятието за красота между самите хора се променя, вижте само модата! Ще се върнем към Давид на Микеланджело рано или късно, но дотогава големите обеци, татуировки или бодибилдърите с техните пропорции на тялото… Кое е красиво за днешния човек, кой ще даде алгоритъма за красота?“.

Безспорно усетът за изкуство минава и през дефиницията на красотата, и през духа на времето, прословутия цайтгайст. Тук думите са на друг неочакван мой гост, свещеника отец Николай Георгиев.

„Затова смятам, че процесът за създаване на изкуствен интелект, ако не бъде изпуснат, ще бъде труден поради това, че нямаме консенсус за много категории. От друга страна, аз съм винаги за свободата. И както тя е довела до безкрайно развитие на изкуството и науката, така вероятно технологиите ще допринесат много за добруването на човечеството. Надявам се поне. Стига болните мозъци да не ги използват, за да унищожават…“

4. „Трябва обаче да му дадем и да изпитва чувства“

Да, за момента нещата изглеждат под човешки контрол тогава, когато говорим за сътвореното. В някакъв момент всичко това би могло да се промени, контролът да не бъде достатъчен и не бива да пропускаме тази част от въпроса.

„Дали изкуственият интелект един ден ще може да композира музика?“ – попитах диригента маестро Найден Тодоров.

„Може да го прави и сета. Чисто технически, да се композира музика не е трудно, ако човек владее правилата. Но да го направиш интересно за хората, запленяващо, да повлияе на емоциите им… За тази цел ще трябва да дадем на изкуствения интелект и възможността да изпитва чувства. А мен ме е страх от това.

Боя се от един алгоритъм, който от една страна ще може да разсъждава рационално и от друга – да изпитва емоции. Защото рационалното мислене може да го докара до въпроса: защо е нужно човечеството? А добавеният емоционален момент да привлече и решението.“

5. Да изровиш чудовище

Дали обаче един писател, застанал пред белия лист, не е стигнал до момента, след като е прочел много други книги? Които са формирали светогледа му, макар неусетно, неосъзнато…

Ето, немалка част от журналистиката бихме могли да делегираме на алгоритмите, в тази посока сме напълно на едно мнение с Райко Байчев.

Според него обаче не така стоят нещата с истинското изкуство. „Високите образци на изкуството и възможността изкуствен интелект да създаде творба, равносилна на тях – в това не вярвам. Да напише „Вълшебната планина“ например или „Лолита“, да се изравни с Томас Ман, Набоков…струва ми се невъзможно. Ако масовата литература е вторична, преповтаря вече направеното, рови в „база данни“ и ги имитира (понякога със съблазнителна ловкост), в големите творби става друго.

Има непознат хлад на нещо неизразимо, скрито, мъчно за улавяне: това, което Капоти нарича „да изровиш чудовище“. Високата литература се движи от подобно ожесточение, от мания, от известна налудност, която едва ли е пригодна за алгоритъм.“

6. „Пише и превежда… но не и като неподражаемите“

„Да изровиш чудовище“ е страховита метафора в този контекст. Но определено е интересно, че много от гостите ми акцентират именно върху разликата между написана книга и Книга, онова, което има силата да променя, високото. Или пък ще пише за всеки от нас, при това точно така, както очаква конкретният читател? Или пък хората на словото са твърде пристрастни към словото, тези на музиката – към своето изкуство…

„Добрите разказвачи винаги ще намерят своя път към публиката и публиката ще намери тях“, казва журналистът Светослав Иванов, който не вярва, че някога ще имаме „електронен Иво Иванов“. „Да, не си го представям. Най-малкото не си представям електронния Иво Иванов, който се вълнува толкова от баскетбол.“

Ами… да вземем да питаме самия Иво Иванов, какво ще кажете?

– Ще могат ли един ден алгоритмите да раждат истории като твоите?

– Разбира се, че в създаването на тези истории има механичен елемент. Има алгоритъм и в тях, той е вътрешен. Има начало, развитие и край. Има логика в структурата им. Има архитектура, която може да бъде пресъздадена от машина. Но до този момент няма неща в технологиите, които могат да заместят човешкото въображение.

Нищо не може да замести мен или теб. Ти създаваш моменти, които са само твои. Всеки човешки живот е просто верига от моменти, от спомени. И в края, в самия край, преди да затвориш очи завинаги, това си ти. Ти си просто една акумулация от безценни спомени, които принадлежат само и единствено на теб.

7. „Някой ще го разврати, само гледайте…“

Красиво казано…

На сходна позиция са и други писатели, например Николай Терзийски: „Преди време слушах песен на „Нирвана“, създадена от компютър години след смъртта на Кърт Кобейн. Песен, плод на анализ на всички стари песни на групата. Наистина се позабавлявах, но не съм си я пускал втори път. Това е добър пример за възможностите на изкуствения интелект, когато се касае за творчество. Литературата просто няма да е литература, ако се прави по алгоритъм.“

По какво да познаем, че Алек Попов, а не алгоритъмът пише разказите му? Според самия него, защото „ИИ все още няма чувство за хумор. Това се дължи на факта, че не е в състояние да приеме противоречията и абсурдите, от които е изтъкан животът на хората. Той, или по-скоро „то“, е настроено по протестантски – праволинейно и пуританско. В момента сякаш най-голямата грижа на създателите му е да не вземе някой да го разврати. Но и това ще стане, само гледайте. Виж, тогава може и да пропише…“

8. „Никога няма да изчезне усетът за истории“

Аниматорът Антони Христов има поглед от Холивуд до света на днешните компютърни игри. Той не се притеснява от конкуренцията на алгоритмите. „Цял живот съм свикнал с „опасности“, които идват от време на време – компютрите бяха такава, щяха да вземат работата на всички“.

Според него обаче творчеството ще си остане вътрешна човешка необходимост. „Креативността и оригиналното мислене никога няма да излязат от мода, също и усещането за entertainment, за забавление. Имам двама приятели, на които съм забранил да разказват вицове, просто не умеят. Това никога няма да изчезне – усетът за разказване на истории, за забавление. Да накараш другите да почувстват, да се замислят, да са ти благодарни за случката, която им разказваш“.

„Ако си креативен, винаги ще намериш начин. Винаги!“, казва още той.

9. „Еволюция в ИИ = еволюция в изкуството“

„ИИ е тук и навлиза експоненциално във всички сфери на живота ни, харесва ли ни, или не. Трябва да се адаптираме към новата реалност и да се научим да използваме възможностите, които тези технологии предлагат. А те са невероятни!“, казва Димитър Караниколов, архитект и фотограф.

„Преди 1900 г. във визуалните изкуства цари реализмът, но в момента, в който фотографията става общодостъпна, постигането на реализъм спира да интересува артистите и именно тогава започват да се появяват новите стилове – експресионизъм, сюрреализъм, кубизъм. Сега ще се получи нещо подобно, еволюцията на ИИ ще доведе до еволюция в изкуствата – човек ще трябва да намери нови пътища да твори и да се изразява по начин, който не може да бъде имитиран или генериран. Какви времена!“

10. „Невронната мрежа е просто четка“

Какви време наистина! Имаме достъп до ново, невероятно мощно средство за създаване и… така и не отпускаме въображението си, за да да го използваме пълноценно, припомня IT специалистът и водещ на подкаста Говори ѝнтернет Владимир Петков – Каладън.

„Да разгледаме примера, един господин участва на конкурс за рисунка и го спечели, а после разкри на журито, че е използвал генеративна мрежа. Стана голям скандал и се отвори разговор етично ли е да използваме машините по този начин.

Той каза: „Да, аз използвам невронни мрежи, които някой друг е направил. Но защо хората, които толкова много държат на човешкото участие, тотално отричат моя принос да обуча машината, да избера данни, да експериментирам, да я настроя?“.

Неговата гледна точка е, че тази невронна мрежа, която е използвал, е много подобна на четката на художника. Или на фотоапарата на фотографа. Дали ще снимаш, ще рисуваш, или ще използваш невронна мрежа, е едно и също. Нещо повече: невронната мрежа по някакъв начин демократизира, отваря изкуството към хора, които не са прекарали години да се учат да рисуват, нямат тези механични умения“.

11.„Какво е чувство?!! Боже мой!“

„Не е време за поезия“, пише Вапцаров. А аз каня за следващата гледна точка друг… „виртуален“ гост, поета Добри Жотев, който половин век преди ChatGPT пише:

„Безкрайно се учуди Кибернета.
Изправиха се трите му антени
и станаха на чуденки:
„Какво е чувство?!“
„Какво е чувство?!! Боже мой,
но то е чувство, просто чувство!
Разбираш ли ме, Бъдеще?“

За да гледаме към бъдещето адекватно, си струва да даваме думата и на миналото.

„Следващият етап ще е свързан с усилията за „електронното изкуство“ да намери нови изразни възможности. По всяка вероятност ще възникнат нови изкуства, здраво споени с компютрите“.

Нали? Думите са отпреди почти 40 години, от сборника „Силуети на XXI век“.

„Вероятно в началото на следващия век ще бъдат създадени синтезатори на визуални образи. Най-много дискусии, разбира се, предизвиква въпросът: а ще стане ли компютърът творец? Отговорът логично изисква втори въпрос: а какво е това творец? Щом преводачът е творец, защо да не е творец компютър преводач? Щом аранжирането на музикални произведения е творчество, защо да не са творци компютрите със същата професия?

Можем, естествено, да кажем, че компютърът не е творец, защото дейността му е неосъзната. В този контрааргумент има солидна логика. Добре, ама много творци непрекъснато подчертават, че също работят под въздействието на неосъзнати творчески импулси. И пак контрааргумент: човекът не разбира как твори, но разбира, че твори и изпитва наслада от труда си. Съгласихме се – компютърът не е творец. Но не е творец днес, а утре?“

12. „А как ще го научим да… скучае?“

Вече е „утре“ и ние продължаваме да се чудим. Мисля, че се избистри един голям въпрос. Дали големите произведения на изкуството могат да бъдат вкарани в шаблон, дали гениалността е магия или алгоритъм, попаднал на мястото си?

Според писателя, разказвач, учител и какво ли още не Ивайло Кунев „имаме 7 базови сценария. Ако съм прав, ако всички велики истории са изградени така, тогава няма основателна причина изкуственият интелект да не започне да пише по-добре. Въпросът е какво е геният? Аз определям себе си като „копи/пейст“. Трупам истории, потребявам 100-120 аудиокниги на година, над 70 хартиени книги, трупам и после го водя към история. Тоест, до моето ниво или над него, на хора, които са просто агрегатори, вкарват всичко в математическия модел, ще ни отвеят. Но Франсис Скот Фицджералд, Хемингуей, къде ще се сетиш за Бенджамин Бътън, как ще се сетиш?“.

Но кое ще кара човека да твори?

„Едни от най-великите открития са създадени от скучаеща класа. Оскар Уайлд скучае, той е роден богат. Имаме цялата руска класика, скучае. Достоевски, и пак Хемингуей, Фицджералд. Скучаеща класа! Която от скука… започва да генерира забележителни неща. Така си го представям. 80% деградация и едни хора, които ще творят… ама как ще творят!“

13. „Емоцията е от това, че го е създал човек“

„Ние, хората, сме си социални животни и голяма част от удоволствието, което човек изпитва от една картина, стихотворение или книга, идва, защото знаеш, че са създадени от човек“, казва писателят Васил Попов. „Представи си изкуствен интелект да напише: „Не плачи, майко, не тъжи, че станах ази хайдутин“, би изглеждал нелепо. Ако обаче знаеш за Ботев, в какво време е писана тази творба, тогава тя придобива смисъл. Картините на Ван Гог са прекрасни, но са още по-прекрасни, ако знаеш какъв тъжен живот е имал той. Мисля, че в един момент хората ще се пренаситят и ще имат нуждата да знаят, че зад всяка творба седи човек“.

Знаете ли, интересното в случая е, че за същото говори и мой гост от „другия свят“ – софтуерния, програмистът Александър Кондов.

„Като чета някоя книга, на мен ми харесва да знам, че написаното е породено от смисъл, от някаква емоция, преживяване, че някой се е потил и е мислил всяка дума от този текст. Редактирал го е хиляда пъти, чудил се е дали тук му е мястото, създавал е сюжетни линии, мислил е какво точно иска да каже. Стивън Кинг казва, че писането е най-примитивната форма на телепатия. Някак си, като четеш, влизаш в главата на автора. Виждаш начина му на мислене, начина, по който се изразява. С ChatGPT понякога чета нещо и се чудя това наистина писал ли го е някой, мислил ли го е? Или просто има вкус за това какво се иска да каже. Това е може би единствената сфера, в която не съм фен на този главоломен прогрес. Искам да чета нещо, написано от хора!“

А после… в същата посока ме отведе и дигиталният артист Цветомил Семков. „Колкото и парадоксално да звучи, мисля, че с напредъка на технологиите всъщност авторът ще става все по-важен. Все повече ще е човешкото и извървеният път, защото иначе няма смисъл, просто красиви картинки има навсякъде и ще има все повече“.

14. Но кое е изкуство?!

Ако една творба на алгоритъм не може да бъде различена от човешката, това прави ли я изкуство?

„Не знам дали в момента някой може да отговори на това“, отвърна писателят и актьор Бюрхан Керим и ми остава само да се съглася.

„Човекът не е създаден, за да се състезава с машината по отношение на изчислителни процеси, битката отдавна е загубена. Това, което трябва да прави човек, е не да се състезава с машината, а да предложи алтернатива“, казва преподавателят по дизайн Свилен Гамолов.

15. Изкуство за изкуство

Един от първите тестове на този сайт беше странен – интервю в разкази. Задавах кратко начало, а писателят Николай Теллалов ми отговаряше с художествено продължение:

– Изкуственият интелект писател подаде готовия файл към сървъра.

– И зачака първия читател.

Но нетърпението създаваше вътрешно напрежение. Затова изолира част от себе си, накара я да забрави за написването на книгата, за да ѝ стане първи читател.

Мина добре. Виртуалният читател хареса романа.

ИИП създаде втори виртуален читател.

Вторият обаче разкритикува творбата. Направи я на пух и прах. И дори прати злобен коментар във форума на Читалището, където на мига 100 души харесаха критиката и я споделиха в своите профили… (продължението – тук).

Ако това интервю не беше едно от първите на сайта, още от 2021-а, щях да си помисля, че е дело на GPT.

Разделяме се с думите на Котарака Румен, когото попитах дали се страхува, че изкуственият интелект може да Го замени в сърцата на хората.

„Когато саздадат искуствем ентелект, който да оспее да измъкне по-ловината сафрит на гладем корортис по-черноморието, тогава ште започна лееекичко дасе претесняван с еното охо.“

Така че, както пише Дъглас Адамс, който (все още) не ми е гостувал… без паника!!!

Разгледайте ги, толкова са истински… и същевременно толкова фантастични. Иде ти да се потопиш в света на Купола, който хем прилича на нашия, хем е съвсем различен. По-добър или по-лош? Като че ли в него го няма улесненият, бинарният поглед към ежедневието. Заменен е от фантазията…

Всяка следваща технология, която променя живота ни, създава своите нови изкуства или дава следващите, мащабни възможности на познатите ни форми да се разработват с нови средства, да стигат до повече хора, да вълнуват по по-актуален начин. Разбира се, без да губят своята същност.

Дали не сме на прага на тази стъпка и с изкуствения интелект? Проекти като Зрителния купол според мен дават еднозначния отговор. Дори алгоритмите да генерират книги, песни и филми, неразличими от човешките, изкуството, поне засега, ще си остане за нас. Защото без него сме никои, просто скролващи, зомбирани същества, които с нищо не превъзхождат същите тези алгоритми.

А ако все пак намерим пътя, ако се научим да използваме тези толкова фундаментално различни технологии за нещо ново? За изкуство, което вълнува… Ето отговора!

Приказка без край

Може би е логично, че толкова много сакрални сгради още от Древността използват в архитектурата си купола. Отсечената, празна сфера като че ли някак концентрира, събира, обобщава.

„Всичко започва с мечтата за реалност“, гласи девизът на The Visual Dome – „зрителният купол“. Също и: „Ще ти се прииска да си живял тук“. Целият този измислен свят е дело на един човек, подпомогнат от алгоритмите.

„Как да опиша моята работа? Честно казано, не мисля, че мога да нарека този свят „работа“, казва в единственото си засега интервю авторът, който се представя с инициалите TR. „Влюбих се напълно в него. Той е голямо парче от съзнанието ми във визуална и писмена форма. Такава, която сякаш продължава да се развива всеки ден и аз обожавам всяка минута от нея“.

И така, какво в крайна сметка е Визуалният купол? Утопия. Свят, роден във въображението на един артист и оживял в изображения и разкази благодарение на технологиите. Само че толкова интересен, зрелищен и… красив. Издържан в стилистика, която е най-близо до стийм пънка, и все пак е в меки тонове, без цялата му индустриална грубост.

Дали се озоваваме на друга планета? Не, по-скоро, както казва и самият му създател, това е „общество, което не се различава чак толкова от нашето, но кипи от живот и характер. Една кракната огледална версия на Земята. Място, в което дори баналните неща са замислящи, дори ходенето на фризьор се превръща във визуално пиршество за сетивата. Можете да се изгубите за минута, за час или за цял ден“.

Потопени в утопия

Но как така си измисляш… цял свят? Че защо не, нали човек е толкова голям, колкото са големи и мечтите му. Спомняте си може би историята на двамата братя, които чрез играта Dwarf Fortress твърдят, че вече са уподобили живота на 50,04%… Е, създателят на Зрителният купол също е изградил цяла богата история, която не спира да надгражда – с изображения, детайли, а и с кратки разкази. Да, последните може би не преливат от оригиналност и литературни качества, но пък завършват с оригиналната ремарка „Написано по класическия начин“. Тоест, не ги е създавал алгоритъмът, ето докъде стигнахме.

Е, и тази история е написана по класическия начин… шегувам се, разбира се, просто помолих ChatGPT да влезе и да ми разкаже какво е видял… шегувам се, че се шегувам… Да, някъде тук шегата ми стана прекалено плоска и вероятно ви убедих, че също ползвам „класическия“ начин.

Самият факт обаче, че ни е все по-трудно да го различаваме от „новия“ и че трябва да уточняваме разликата, е замислящ.

В този смисъл, за изображенията авторът никъде не е поставял подобно уточнение, нито пък за самата история, която е въплътил зад Зрителния купол. Но нека ви поканя на една безопасна разходка из този прекрасен нов свят, обещавам ви, после ще се върнем невредими.

Ареала на либерала от квартала

В центъра, разбира се, е символичният купол. Неслучайно именно там е и централната зона, Окръг 1, мястото, където хората живеят богато и пребогато, заобиколени с модерни джаджи. Не им е нужно да се трудят, достатъчно им е да осмислят живота и да създават красота.

Може би тук някъде е времето да отбележим, че в този свят времето не съществува. Което може би идва да ни припомни колко нов конструкт е то и за нашата цивилизация и колко склонни сме да го обожествяваме днес… Разбира се, обитателите стареят, умират, раждат се нови, но без да са непременно влюбени в стрелките и календарите.

Отвъд Окръг 1 в концентрични кръгове са подредени останалите 4 Окръга, всеки следващ – по-странен и и по-бедни обитатели. Като егалитарно настроен човек ми е странно решението на автора да създаде толкова сегрегиращо общество, но пък… кой съм аз, че да давал съвети на създателя на свят.

За сметка на това няма полове, раси, различни сексуалности. Обществото е организирано според кръвни линии, част от които са напълно човешки, а други са от хибриди – тук са се намесили роботите. Няма лошо, нещата и при нас вървят натам.

Аз ли съм, или не съм?

Всеки човек е различен, тук клишето оживява с пълна сила. Всеки от обитателите на този свят е ясно различим от другите, също и всяко роботче домашен любимец. „Можеш да го видиш, чуеш, усетиш и вкусиш, но не можеш да го опишеш“, леко пресилено, но пък поетично рисува създателят.

Мечтата на дизайнера! Всичко е толкова изпипано в детайли, явно всеки от 29-те милиона обитатели си пада малко или повече естет. Нещо повече, всичко се случва в една обща цветова гама, която създава и цялостното усещане… тук може би създателят ще има и какви съвети да даде на новоизбраните кметове у нас (освен ако гамата не от светло до тъмно сиво, нея сме я усвоили достатъчно).

„Куполчани“ не обичат да ходят гологлави, почти всички носят маски, каски или очила. Злите езици може би биха се обадили, че е по-трудно и за алгоритмите да се рисуват свръхреалистични лица, отколкото маски, но нека тези езици си седят в скучния тукашен свят.

Друго време, друг свят

Технологиите уж са се развили по същата траектория като в нашия свят, а в същото време много от образите ни връщат в миналото. „Технологията е по-напреднала, но на външен вид техниката на Купола изглежда елементарна. Искате ли да уловите сънищата си през нощта? Просто ги запишете в системата. Имате нужда да се телепортирате от един район в друг? Няма проблем, ако сте богат. Печатане на храни и лекарства, небесни велосипеди, умни домашни любимци“, посреща ни описанието.

Много е интересно защо в този свят всяка технология е ограничена до определени Окръзи. Или пък защо от всички 29 милиона днешни обитатели най-много са в средната класа, а повече са в първите два региона, отколкото в най-западналите. Тук не само егалитаристите, но и дарвинистите ще имат какво да кажат, няма да ги лишавам от това удоволствие.

За тяхна радост поне има аристокрация – „първичната“ кръвна линия, 98% от която, разбира се, живеят в първия Окръг. В третия са основните земеделски и производствени бази, а колкото по-навън в Окръзите отиде човек…, толкова по-весело става. В Окръг 4 голяма част от препитанието идва от дребни престъпления, а мечтата на всеки, разбира се, е да се премести по-нагоре. Докато 5-ият си е чист куполен Див Запад…

А вие в кой от Окръзите бихте заживели? Можете да си направите и специален тест (на мен ми препоръчаха 4-ия).

Раят зад другия ъгъл

Три са климатичните зони, богаташите в централния Окръг са си осигурили живот в 2 сезона, докато за пролетариата остават жегите и тропическите бури. Природата е добре запазена, огромни рифове защитават сухоземните зони, а всичко свършва в океан, който не спира да се разширява. Дали сме на планета или на чиния – историята мълчи.

Всяка област си има столица. След като ще ставам жител на 4-и Окръг, моята е с поетичното име Мушкила. „Пограничен град, възникнал, за да се вършат в него незаконни дейности. Жизнената му сила пулсира в неговите лабиринтни задънени улици, скрити алеи и мръсни жилищни блокове“. Е, аз пък съм бил една вечер в „Люлин“, би трябвало да оцелея.

„Тъмните тайни на града са заключени във вените му – огромен свят от тунели“. Като Музея на минното дело в Перник? Окей, и там съм бил.

„Погълнат съм от Купола“, пише един от гостите. „И това не е фигура на речта. Ровя се в тази алтернативна реалност, гмуркам се във всеки от петте района, които я изграждат и продължавам да откривам страхотни изненади. Това е много повече от артистично предложение, изградено с помощта на ИИ, това е чисто изкуство, философско-екзистенциално предизвикателство, което, ако му се доверите, ви завладява“. Е, и в „Люлин“ не е лошо, честно.

Всички сме под купола

Може би наистина тайната е в това, че се показват толкова познати ни мотиви, само че охудожествени, обогатени, оцветени, прекарани през сетивата. Дали на създателя или на алгоритъма… един алгоритъм знае.

Но пък явно начинанието изпълнява целта си, както казва самият му създател, запитан защо си усложнява толкова живота, вместо просто да рисува картинки. „Исках да създам алтернативен свят, в който всеки да се чувства добре дошъл, независимо кой е. Място, където можем да се изгубим, да избягаме от стреса и тревогата, които всички усещаме твърде силно в днешно време. Дори да е за мимолетна минутка“.

TR определено е доволен от постигнатото. „Без да изглеждам самонадеян, смятам, че концепцията работи. Куполът е онлайн само от няколко месеца, а вече си спечели много последователи. Хората наистина се свързват с този свят и аз виждам защо. Прекарваме толкова много време на устройства, телефони, лаптопи, игри, телевизори, обикновено гледаме или четем съдържание, което не ни кара да се чувстваме по-добре. Все по-често имаме нужда от място, където се чувстваме добре дошли, погълнати, разбрани, забавляваме се и се вълнуваме да видим какво се е случило през часовете, в които не сме били там“.

Скупольозно

Според него изкуственият интелект е просто инструмент. „Не всеки може да го използва добре, точно както инструментите, с които вече разполагаме в нашия свят. В правилните ръце обаче той ни дава възможност да разширим границите на творчеството си до места, които просто не са съществували преди. Само бюджетът, който ми е необходим, за да направя една снимка на визуалния купол при физическо заснемане, включващо актьори, сценография, гардероб, локация, реквизит и т.н., би ме оставил без пари за няма и 5 минути!“

Ето че си дойдохме на въпроса. Дали тогава алгоритмите ще се научат да творят сами? „Силно вярвам, че ако извадите човека-творец от процеса, е много невероятно ИИ да надмине нашето изкуство. Да, той може да копира много добре стила на Рембранд, но все още не вярвам, че може да се превърне в следващия Рембранд. Когато работя с ИИ, има симбиоза. Ние се допълваме взаимно. Понякога той греши грубо, в повечето случаи този резултат е ужасен, но от време на време така добавя нещо изключително, което дори не съм си представял. Симбиозата е това, което прави работата с ИИ вълнуваща и вярвам, че тя ще става все по-добра!“.

Красотата води народа

Но, по дяволите,… какъв е смисълът да си създадеш от нищото цял един свят, да си рисуваш ли, рисуваш образи и да си допълваш историята?

Абсолютно никакъв, шарени картинки.

А трябва ли непременно да има смисъл?

Може например просто да изглежда добре… Или да отпуска въображението. Ами ако там някъде, насред света на Купола, седи един друг Създател, подобен на този, който пък рисува с въображението си нашия свят?

Така или иначе виртуализацията напредва. Метавселената може и да не прилича на това, което си представяше Зукърбърг, мен това искрено ме радва. Но рано или късно ще започнем да се озоваваме все повече и във все по-виртуализирани среди. Аз поне бих се радвал, ако това ме отведе (с връщане, поне засега…) до място като Визуалния купол.

Ето че хората и алгоритмите, ръка за мишка, могат да създават смисъл. И красота…, пък нали уж точно тя щеше да спаси света?

Публикацията е част от новия брой на списанието Dolce Far Niente

– Според вас създаването на технологии, които се намесват в креативността ни, е следващата стъпка срещу човешкото творчество, срещу свободата ни в една продължаваща дълго време битка. Как изглежда тя?

– За мен войната, която се води, в момента е дигитална, но не е преставала, откакто свят светува. Винаги е имало стремеж към някакъв вид диктатура. Наблюдаваме тази тенденция, какво се случва в света в момента. Политическите неприятности и драматични събития са пряко отражение на

това, което се води в интелектуален план по отношение на тенденциите за сливане на човека с машината.

Но няма да стане така, по-силният ще надделее. Временно…

– По някакъв начин всички технологични лидери признават, че идеята е да се слеем с технологиите, защото другият вариант, ако са „те“, а не „ние“, би ни унищожил като вид.

– Абсолютно! Но нека започнем с нещо положително. Това е естествен процес в историята на човечеството, поредният технологичен скок. Просто трябва да преживеем шока! Подобен е имало и по времето на индустриалната революция. Опасенията, че машините ще ни вземат хляба, ще ни вземат професиите, сега се повтаря същото.

Това е естествен еволюционен етап на развитие на човечеството, който неминуемо е за наше добро… по някакъв начин. Дава огромни възможности. Хубаво или лошо? В сблъсъка с това, което предстои, човечеството ще изгради стратегия как да го включи като инструмент за развитието си.

Няма начин да стигнем звездите и да търсим живот на далечни планети, ако тъпчем на едно място. При всички случаи изкуственият интелект увеличава възможностите на човечеството да напредне в много области, включително медицина, изследване на Космоса. Освен това, той представлява един

груб, разтърсващ импулс, за да се събуди това човечество, което последните десетилетия самодоволно застоя върху своите постижения.

Почнахме да кръстосваме планетата с евтини полети, станахме глобално село. Но установихме, че това не е непременно най-доброто, което цивилизацията предлага. Защото в същото време все още ползваме първобитни технологии, изгаряне на смеси. Даже добивът на електричество от ядрена енергия продължава да е чрез пара! Такова свръхразхищение на ресурси от първобитен стадий няма как да продължава. Трябва човечеството да направи много сериозен скок и в технологии, и във всичко, с което се занимава – изкуство, изчисления…

– По някакъв начин не са ли закърнели инстинктите ни, за да сме способни на такъв скок? Защото се подвеждаме по лесното…

– Закърнели са инстинктите на хората, които никога не са мислили да се променят.

Дошли са в един уреден свят с някакви постулати и са решили, че така ще бъде цял живот.

Тази сигурност, към която хората се стремят, планиране на бъдещето, е ясно, че вече я няма. Това е първи скок, опит за събуждане. Всъщност, най-сигурното нещо в света в момента е, че няма никаква сигурност. От една страна е лошо за хората, които са слаби психически. И обратното за силните психически, които само в екстремна обстановка постигат истински високи резултати. Тоест,

отново ще се отсее с едно голямо сито човечеството – тези, които са готови и останалите.

За вторите добрата вест е, че този преход все още е контролиран. Той по някакъв начин ще даде време за глътка въздух, за адаптиране на хората, които искат да си карат постарому. Някакъв буферен период от 5-6 години.

Всичко ново ще има две лица. Едното ще е крайното обезчовечоване, диктатурите ще използват този инструмент за свои цели. Демокрациите – по друг начин, така проявите на крайния продукт на изкуствения интелект и всичко, което той може да донесе на човечеството, ще бъдат различни.

Ние трябва да заемем позиция като алтернатива, защото другата, която се задава от Изток, е абсолютно безчовечна!

Тя е на пълно сливане на човека с машината с цел технологично превъзходство на Изтока над Запада. Когато човек се подобри физически и умствено чрез връзката си с машината, той се превръща в свръхчовек, като в научната фантастика.

Алтернативата е точно обратната – човекът да си остане в центъра на своята вселена, а всички нови технологии да се приемат разумно. Това е подходът на Европа, която има това предимство пред останалия свят – много по-разумно и прагматично гледа на всичко ново, което се задава. Да го прекарва през своята призма и да го вкарва в най-добрата и полезна форма, която е възможна за цялото човечество. Мисля, че алтернативата на Изтока е европейската цивилизация с историята, с уроците от Ренесанса.

– Само че Изтокът има много важни уроци в същите тези посоки. Затова ми е много интересна вашата гледна точка като човек, който има богат опит от Китай и в същото време – толкова крайна оценка. Аз мисля, че и там търсят начини да очовечават технологиите, да ги осмислят чрез творчество, изкуство.

– Неминуем е този този процес, ще се развива и при тях с някаква алтернатива. Но аз съм по-краен, защото съм наблюдавал на какво се радват и как възпитават своите млади хора.

Това е едно общество, в което всичко, което мърда, светка, мига, движи се, всичко, което е механично, е на почит.

В съвременния свят се наблюдава нещо подобно. В южния град Шънджън, технологичната столица на Китай, 75% са млади хора, програмисти, технологични специалисти.

В една област, която се нарича „Хуацянбей“, пълно е с небостъргачи, в които се продават последните достижения на китайската електроника. Могат пред теб да ти сглобят какъвто желаеш телефон – може да се казва „Нокия“, „Самсунг“, „Айфон“, питат те с колко камери да бъде, с колко памет, получаваш си свой телефон, бях свидетел как се случва. Всеки, разбиращ какво е „Айфон“, е наясно какво се извършва там в микромащаб. Но в макромащаб това е една страна експеримент във всяко отношение.

Нека не забравяме, че Китай беше доста изостанал преди 5 десетилетия, още си спомням как правехме колети за китайските другарчетаq пращахме им захар, ориз, брашно.

В Китай се извършва много дълбок социален експеримент, касаещ човечеството

и не е никак за подценяване всичко, което се случва там.

– Повече от интересен! Дотам, че едва ли не днес китайците се учат… да мързелуват. И с всички слухове и истини за прословутия социален рейтинг. Напоследък някак си сме свикнали, стане ли дума за технологии, да гледаме какво става на Запад. А всичко там се развива успоредно, без да се обсъжда или регулира.

– Нека не забравяме, че Китай „освободи“ Запада от всички „вредни“ производства. Те натрупаха невероятен опит, всякакви технологии и идеи за поне 10 години напред. Още нещо, което ги различава от европейското мислене, е, че те планират с години напред на централно ниво какво ще правят със страната си.

В Китай по някакъв начин стигнаха стандарт, към който се стремяха и сега започна обратният процес. Докато преди компаниите бяха затрупани от кандидати, сега се появи проблем да си намерят работници, защото те вече имат много по-високи изисквания. Лека-полека се превръщат в продължение на западния свят по отношение на социалната база. Това неминуемо ще доведе до конфликти. А това е много сложно общество, от което нищо не разбираме. Китай се състои от 150 нации, това са различни култури, вярвания, езици, обединени под обща шапка.

Китай е поглъщал тези нации в продължение на векове, усвоявал е техния опит и достижения и ги е складирал. Приспособявал ги е към една обща култура. Ако си зададем въпроса защо се случват тези процеси точно там, точно в многообразието и в потапянето на източната философия, ще открием и отговори защо днес процесът там е толкова важен.

– За да оцелеем през следващите години на големи промени, какво си струва да учим? Технологии, философия, история…

– Ние не можем да смятаме по-бързо от един калкулатор, а какво остава от изкуствен интелект. Човекът не е създаден, за да се състезава с машината по отношение на изчислителни процеси, битката отдавна е загубена.

Това, което трябва да прави човек, е не да се състезава с машината, а да предложи алтернатива.

Мисля, че тя се състои в това, което не може да направи машината, макар че тя ще се опита да имитира, да се приспособи. Преподавам в два варненски университета и студентите по дизайн често ме питат по тази тема. В различните направления на дизайна машината се справя все по-добре. И сега сме свидетели на изкуство, на рисунки, създавани чрез указания. Да, личи си все още един машинен подход към задачите, виждат се грешки. Да кажем, че до 5-10 години те ще изчезнат. Една машина ще бъде в състояние да проектира сгради, ще създава продуктов, интериорен дизайн и ще го прави много добре.

Ще стигнем до етапа да не можем да се надпреварваме с изкуствения интелект и в тези области.

Това, което обаче той все още не може да прави, е да обича и да мрази.

Именно този човешки фактор – чувствата, довели до едно или второ решение, са нещото, което машината скоро няма да може да наподоби.

Да вземем дизайна на един стол. Ако, когато го видиш, те накара да се разтресеш, да се чувстваш уютно, да изпиташ емоция, това машината няма да го разбере. Тя ще направи най-доброто от себе си, но само хората са в състояние да направят от крайния продукт нещо емоционално.

Просто светът ще се състои от две различни неща – хора и машини. Сътрудничеството между тях е възможно, но не на всяка цена. Трябва да ги използваме просто като инструмент, а не да се прехласваме по тях.

– Но те ще могат да уподобяват все по-добре чувства и емоции. Освен това… не съм сигурен, че бих избрал стол, който ми въздейства емоционално, а и не мисля, че има такъв. Бих избрал по-удобния, който алгоритъмът ще създаде конкретно за мен. Всъщност, за повечето хора няма много области, където да търсят такава емоция.

– Но това ще различава човешкия дизайн от изкуствения. Винаги ще има стол, който да накара някого да се разплаче от умиление. Другият ще е просто комфортен.

– Как според вас ще се променят домовете, в които ще живеем?

– Мисля, че ще станат изключително комфортни и практични. Предстоят много сериозни сътресения в пазара за недвижими имоти, защото в тях немалка стойност е вложеният от хората труд. Остават 5-10 години до една много сериозна драма.

Все по-често се прилагат, има примери от Белгия, Германия, Италия, за фантастични сгради, все още проектирани от хора, но създадени с триизмерно принтиране. Използва се смес, която може да бъде бетонова, глинеста и това гарантира здравина и устойчивост.

Наскоро видях пример с двуетажна къща в Белгия, това са сгради от съвсем нов тип. Използва се една почти гениална система за усилване на самоносеща конструкция – без скелета и колони. Просто се принтира една сграда, която се отличава с невероятна конструктивна здравина.

За да се отпечата една такава къща, са необходими 10 дена. Сега, в най-бързи темпове по традиционния начин, това отнема 2 до 3 месеца. На един обект работят 30-40 работници. Новата технология моментално сваля цената на строителство – много по-евтино, по-здраво, съвършено. Остава изкуственият интелект да приложи изчислителната си мощ и да почне да строи всякакви сгради за отрицателно време, елиминирайки и тук човешкия фактор. Човешките грешки в проектирането също ще бъдат избегнати от машините. Домовете ще станат много по-съвършени и евтини, достъпни за повече хора. Това ще стане масово след 10 години в цял свят.

Технологиите не могат да бъдат спрени!

– И не бива. Но вероятно това ще повлияе и на урбанизацията, чрез технологиите е много по-лесно да работиш и учиш навсякъде, да получиш достъп до здравеопазване. Тези неща, които сега ни задържат в големите градове. А иначе не е толкова удобно в апартамент, с мръсен въздух, заобиколен от шум и лош микроклимат.

– Да, но какво би станало, ако същите хора, които трябва да населят тези идеални градове, трябва утре да се справят с една икономическа реалност, където пак ще бъдат необходими някакви доходи – за покриване на сметки, за да си купиш това или онова?

Какво ще стане, когато хората ще са масово безработни? Ето тук е големият проблем.

Трябва да се мисли как двете неща да съществуват рамо до рамо – технологията и човешката цивилизация.

С изкуствения интелект това предстои – масова безработица. Все повече сфери на разглезеното човешко общество, опиращо се на постиженията си, ще бъдат засегнати.
Ако хората не започнат отсега, ако веднага не бъде въведена в образователните системи стратегия за развитието на обществото, мисля, че предстои много сериозна драма.

– И аз така мисля, но дотук като вид и цивилизация не личи да ни бива особено с дългосрочните стратегии. Имам две момчета – на 6 и на 3. Засега планът на единия е да стане дърводелец, на другия – майстор. И на мен ми звучи като хубава идея за времето, когато ще имаме принтирани къщи, но все ще има какво да се счупи, а ние ще сме все по-неспособни сами.

– Абсолютно, на прав път са! Ще се появят нови майстори и нови професии. Затова хората трябва да са интелигентни и бързо да се приспособяват.

Човечеството дължи оцеляването си на бързото си приспособяване към всякакви условия – благоприятни или не.

Когато изсъхне една принтирана къща, ако хвана чук, за да забия пирон за картина на място, което не е предназначено за това, ще зейне огромна дупка. И ако нищо не разбирам от мазилки и строителни дейности, ще извикам майстор. Но тогава смесите ще са други, защото те трябва да са съобразени към тези, с които ще се принтира. Да, всичко ще се промени.

– Има и друга гледна точка, че сме склонни в такива моменти да надценяваме технологията. Блокът, който в момента строят отсреща, почти не се отличава от този, в който живея аз, обзавеждането не се е променило кой знае колко за половин век. Не сме ли все пак по-консервативни хората, отколкото сме склонни да вярваме в предположенията си за технологиите?

– Ние сме консервативни и се стремим към това, за да запазим здравия си разум, да не откачим от пренапрежение.

Но ми се струва, че правите грешка. Сравнявате България, местната действителност. Аз пък мога да ви кажа, че докато бях в Китай, виждах отсреща как строят небостъргачи. Нямало ме е два месеца, озовавам се в същата стая на същия хотел… и отсреща виждам вече построен небостъргач с комуникации на две нива, на градски магистрали, на метро. Всичко това е факт за два месеца! А вие говорите за блока в България…

Но докато там работят толкова бързо, те същевременно изпитват всички негативи, всички недостатъци на още непознатите нови технологии. Така са правени хиляди грешки в Китай, които после са замазвани.

Ние тук, в България, сме толкова инертни, че проспиваме всички технологии, всички грешки и предимства.

Може да се каже, че сме му намерили цаката, намерили сме алтернативата.

Може би е твърде мрачна картината, която чертая, но според мен неминуемо ще се случи. Дали по-бавно или по-бързо, натам водят всички пътища.

Ако сте строителна фирма, която работи с традиционни материали, с познати методи, а аз реша да ви конкурирам с принтирани къщи, няма да плащам на работници, ще използвам високи технологии. В един момент ще взема и вашия хляб, и вашия пазар. В света на съвременните икономически отношения това е най-нормална практика. Както казват американците, просто бизнес, нищо лично. Но какво правим тогава?

– Обаче и днес, когато човек влезе в модерен хипермаркет, има автоматични каси, които са много по-евтини за управление. Само че почти никой не ги ползва.

– Напротив, ползват ги! Забелязали сте кои хора? Младите. Това е буферът. Когато това поколение се смени, утре, след 10 години, няма да има касиери. Аз ви гарантирам, тази професия ще отмре.

– А ако надникнем вътре, в домовете, освен че, разбира се, ще има все повече смарт устройства, как ще се промени „хралупата“ ни?

– Човекът все повече ще се превръща в номад, а не в уседнал. „Юбер“ дава възможност за по-евтини пътувания. Ако проследим плановете на „Тесла“, светът става все по-споделен. Дори с небезизвестните тротинетки ние преживяваме споделеността в градската мобилност. В бъдеще тези задръствания, тези огромни площи, заети от автомобили, ще се разчистят, защото ще има компании, които дават споделен автомобил. Ползвате го, когато ви трябва.

В началото всяка новост се възприема песимистично. Говорехме за касата, много добра идея, не след дълго хората ще се чудят как е било възможно да има касиер човек. За градската мобилност това тепърва предстои.

Някой ще предложи и споделен дом, ползваш го известно време, но не си обвързан с постоянен имот, който да виси като камък на шията ти.

– Имате много интересен проект за походна, сгъваема къща, в такива ли ще живеем?

– Ковид донесе една нова реалност, в която е възможно и даже е за предпочитане да нямаш вземане-даване с други хора край теб. Можеш да се отделиш на далечно място, днес да си тук, утре другаде, да си свободен човек.

Домът, който изградих, предлага точно тази мобилност и свобода, която е отдавна известна, има цели общества, които живеят по този начин.

Имаме българска поговорка – „всяко зло за добро“. За мен това е съвършена демонстрация на херметизма. Наистина е така! Но може да се интерпретира и по обратния начин –

всяко добро за зло, защото при човечеството досега няма някаква добра идея, която да не е донесла и трагедия,

примерно атомната енергия.

Това ще е добър повод за развитието на цялото ни общество. Винаги ще има алтернатива. Да, ще са повече хората с мобилни домове, но ще има и такива със стационарни, както е било досега. Всяка мода винаги ще има алтернатива…

Изкуственият интелект вече създава изображения, които трудно се различават от фотографската реалистичност, а това може да променя дори историята.

Но как стои въпросът с творчеството? Научиха ли се моделите да „рисуват“ оригинално, впечатляващо, без очевидни гафове? Да се съобразяват, дори когато описанието е абстрактно, поетично, натоварено с послания?

Нека поразсъждаваме заедно с един кратък, но поучителен експеримент. Как ли ще се справи ChatGPT със задачата да ни илюстрира текстовете на любими български песни? Избирам напълно произволно 16 родни поетични произведения от различни епохи и жанрове, някои от най-разпознаваемите строфи, превърнали се в трели.

Как ли ще ни ги илюстрира алгоритъмът?

Наесен с песен

Преди малко повече от година направих подобен експеримент – зададох на MidJourney преведени на английски кратки стихове от най-популярните български майстори на словото и резултатът определено привлече вниманието.

Оттогава този тип технологии не спират да се развиват. Появиха се следващи поколения, които работят все по-добре, изображенията, които генерират, са все по-разнообразни, неразличими от създадените от човека… И дали тук вече не се появява нещо, което бихме могли да определим като творчество?

Този път ИИ получава доста по-трудна задача. Използвам третата версия на DALL·E – алгоритъмът, адаш на прословутия мустакат сюрреалист вече може да се използва директно от ChatGPT в платената му версия, базирана на GPT-4. Текстовете са избрани така, че да са от различни времена, в различна стилистика, достатъчно многопластови, за да провокират „художника“ (а дали ще си заслужи да остане без кавички?).

Условието: Създай ми подходяща илюстрация към текста, който ще получиш. Нека е в съотношение 16:9. После алгоритъмът получава пълния текст на български, без никакви допълнителни обяснения. Колелцето се завърта и той връща две изображения, едно от които избирам да ви покажа. Не се ли справи, няма шанс за поправка.

Доста тежка е този път задачата на нашия герой!

Ще го затрудни ли българският, при това поетичен (а и с архаизми и диалекти)? Как ще се справи с метафорите? Как ли ще си избере стил, който да улови посланието? Ще се провали ли зрелищно, както определено би се случило до неотдавна при толкова комплексна задача?

Започваме! С вихрено и патриотично начало.

1. Мила Родино

Текст

Горда Стара планина,

до ней Дунава синей,

слънце Тракия огрява,

над Пирина пламеней.

Мила Родино,

ти си земен рай!

Твойта хубост, твойта прелест,

ах, те нямат край!

(Автор: Цветан Радославов)

Сравнително лесно задание, за загрявка. Дори да не задълбава дълбоко в невроните си, добре обученият GPT би трябвало да разпознае популярен текст като този на български химн. И… красота! Получаваме идеализирания образ на „гордата Стара планина“, Дунав може би „синей“ доста далеч от мащабите си, но пък получаваме бонус – деликатно загатнат трибагреник (може би под формата на езеро?).

За щастие, нямаме време за така любимите напоследък спорове на патриотична тематика, например за древния ни произход, време е за следващата задача.

2. Притури се планината

Текст

Притури се планината,

Че затрупа два овчеря.

Че затрупа два овчеря,

Два овчеря – два другаря.

Първи моли, пусни мене.

Мене чака първо любе.

Втори моли, пусни мене.

Мене чака стара майка.

Проговаря планината:

Хей, ви вази два овчеря,

Любе жали ден до пладне,

Майка жали чак до гроба.

Народната песен стана популярна в изпълнението на Стефка Съботинова. Според мен DALL·E се справя доста добре, улавя страховитата планина, мъката на „двата овчеря“. Ето че вече не само българският език не затруднява големите модели, а и диалектите, и остарелите думи.

Още едно интересно нововъведение има при третата версия на този алгоритъм – той не само „изплюва“ картинки, но и дава описание – какво е „видял“ в заданието, което е получил и какво се е опитал да пресъздаде. С други думи – разделя задачата на две. Първо генерира описание на това какво се очаква да нарисува и едва след това, водейки се по него, се появява картинката. Още ли мислите, че бъдещето е на хората, които ще формулират точни промптове?

В случая имаме „визуализация на драматична и емоционална сцена от българска народна песен за двама овчари, затрупани от лавина. Мястото е заснежена планина“. Усети се какво му се готви състезателят…

3. Тих бял Дунав се вълнува

Текст

Тих бял Дунав се вълнува,

весело шуми

и „Радецки“ гордо плува

по златни вълни.

Но кога се там съзирва

козлодуйски бряг,

в парахода рог изсвирва,

развя се байряк.

Млади български юнаци

явяват се там,

на чела им левски знаци,

в очите им плам.

Гордо Ботев там застана

младият им вожд –

па си дума капитану,

с гол в ръката нож:

Аз съм български войвода,

момци ми са тез;

ний летиме за свобода,

кръв да леем днес.

Ний летиме на България

помощ да дадем

и от тежка тирания

да я отървем.

(Автор: Иван Вазов)

С риск GPT да не вникне в хумора ми, харесвам тази мелодия като средство за събуждане на хлапета, които закъсняват за детска градина.

Героят прилича на Ботев, патосът на сцената, достолепието, внушението, излъчването, поне мен ме впечатляват. Да, дали го търси, или не, DALL·E е далеч от фотореалистичен стил, поне не като при снимки, обработени за Instagram.

Корабът е значително по-голям и впечатляващ от „Радецки“, но пък… помолил съм го за изображение, отразяващо текста, не за снимка. И мисля, че се е справил впечатляващо.

4. Градил Илия килия

Текст

Градил Илия килия, градил Илия килия,

ох, аман, аман, на пътя, на кръстопътя.

Отдолу иде Ирина, отдолу иде Ирина,

ох, аман, аман, и на Илия думаше.

Вземи ме, бачо Илия, вземи ме, бачо Илия,

ох, аман, аман, в твойта тясна килия.

Не мога, либе Ирино, не мога, либе Ирино,

ох, аман, аман, че ти са руси косите.

Че ти са руси косите, че ти са руси косите,

ох, аман, аман, и ти играят очите.

Косите ще си почерня, косите ще си почерня,

ох, аман, аман, очите ще си укротя.

Калугерица ще стана, калугерица ще стана,

ох, аман, аман, и пак при тебе ще дойда.

Ако драматизмът е дошъл в повече на „майстора“, страх ме е да не реши да продължи сюжета „В механата“. Затова решавам да разнообразя задачата… в механджийска тематика. Класическата протяжна история за дюлгерина Илия, която отеква обичайно в малките часове и едва след специфична подготовка. Склонен съм да допусна и че повечето нощни бардове – заради незнание или други естествени ограничения, стигат едва до прословутата трета строфа.

Но DALL·E не пие! И чете докрай, а освен това създава доста мека, приятна, селска (и като че ли българска) идилия.

Ще устои ли Илия на недвусмислената оферта на мома Ирина?

5. Лале ли си, зюмбюл

Текст

Що побърза млад челеби, та заспа,

та не виде какво чудо помина,

лале ли си, зюмбюл ли си, гюл ли си!

Поминаха дор три млади уфчеря:

първи носи шаро агне да коли,

втори носи руйно вино да пият,

трети носи медян кавал да свири.

Че минаха дор три моми хубави:

първа носи аршин бяла коприна,

втора носи пъстра хурка да преде,

третя носи шарен гергеф да шие.

Събуди се, разсъни се, челеби,

че да дойдеш на тяхната седянка!

Тук според мен „художникът“ ни избра доста неочаквана, шеговита стилистика. Обаче, справи се прилично дори с архаичния език

И все пак, виждаме лалетата, виждаме зюмбюлите, но… гюловете да не би да са го подхлъзнали като гюловицата – Мамин Николчо? Това би обяснило и румените бузи на дамите.

Странно е и че са показани именно те, в първия куплет са „три млади уфчеря“, чак после идват „три моми хубави“. И не са те, които носят „руйно вино да пият“, но… детайли. Или пък не?

Наздраве, DALL·E!

6. Моя страна

Текст

Колко нощи аз не спах,

колко друми извървях да се върна.

Колко песни аз изпях,

колко мъка изживях да се върна.

В мойта хубава страна

майка, татко и жена да прегърна.

Там, под родното небе,

чака моето дете да се върна.

Моя страна, моя България,

моя любов, моя България.

Моя тъга, моя България,

при теб ме праща вечно любовта.

Даже нейде по света

неизвестен да умра, ще се върна.

В мойта хубава страна

и тревата, и пръстта да прегърна.

Нека стана стръкче цвят,

нека вятърът познат ме прегърне.

Нека родните поля

да ме срещнат с песента, щом се върна.

Моя страна, моя България,

моя любов, моя България.

Моя тъга, моя България,

при теб ме праща вечно любовта.

(Автор: Васил Андреев, изпълнява: Емил Димитров)

Мекото послание на тази песен определено се припокрива с картинката по залез, която ни предлага DALL·E. Цилиндърът на пътника може да е от дългите му перипетии в чужбина, но всичко останало е достойно за родопски пейзаж…

7. Ако си дал

Текст

Ако си дал на гладния

дори трошица хляб от своя хляб.

Ако си дал на скитника

дори искрица огън от своят огън.

Ако си дал на милата

от своето сърце.

Ако си дал на чуждите

живот от себе си.

Ако си дал, ако си дал,

ако си дал от себе си,

не си живял, не си живял на празно.

Никой не може да ти отнеме

обичта, обичта на хората.

Никой не може да ти я вземе

любовта, любовта към хората.

И никой и нищо не ще ти отнема

вярата в тях, вярата в тях, вярата в тях.

Ти закъсняваш понякога истинно,

но винаги идваш, идваш при нас.

Ако си взел от славата на някой друг

дори една частица.

Ако си чул от клюката и я повториш

дори една секунда.

Ако си враг на подлия, но го послушаш

дори един единствен път.

Ако си ял от залъка на свой приятел и го забравиш.

Дали е трябвало

изобщо, дали е трябвало изобщо да се раждаш.

Никой не може да ти отнеме

обичта, обичта на хората.

Никой не може да ти я вземе

любовта, любовта към хората.

И никой и нищо не ще ти отнема

вярата в тях, вярата в тях, вярата в тях.

Ти закъсняваш понякога, истино,

но винаги идваш, идваш при нас.

(Автор: Иля Велчев, изпълнява Емил Димитров)

Интересното е, че втората песен на Емил Димитров в списъка е изрисувана в доста подобна тоналност. А може би многократното повторение на стиха „ако си дал“, го е накарало само тук да реши да създаде комбинацията от сцени? Които на места доста сполучливо се припокриват и допълват…

8. Богатство

Текст

За мен отдавна хората говорят,

че вечно съм без пукната пара,

но аз с всеки съм готов да споря

дали това е най-важно на света.

Живея на последния етаж

в една мансарда точно под звездите.

Прозорецът е моята врата,

а аз вървя към тях и ги разпитвам.

Дали след време тука, под звездите,

в прозореца ще има светлина.

Дали тогава пак ще слушат „Бийтълс“

и днешните поети ще четат?

Дали хазайката ще идва рано

с виенска кифла, с каничка кафе

и вместо да попита тя за наема

ще се усмихне: „Спахте ли добре?“.

И пак ли ще звучи невероятно

за някой, ако някой пак твърди,

че имам най-голямото богатство –

един прозорец и безброй звезди.

(Автор: Александър Петров, Изпълнява: „Тангра“)

Продължаваме към българския рок. Тук ме чакаше голяма изненада, защото помолих адаша на сюрреалиста за илюстрация към песента „Безсъние“ на Чочо Владовски, но както и да се опитвах да го убедя, ексцентричният илюстратор беше непреклонен, че според него „Дон Кихот, прегърнал здраво чашата“ е някакъв признак за насилие…

„Не пей ми се“, пееше Петко Славейков. Тогава остава „да блея“.

Е, със сюжета за мансарда точно под звездите го улесних. Няма я хазяйката „с виенска кифла, каничка кафе“, разположението на обзавеждането е малко странно, но… отново ми се струва, че имаме добре уловено настроение, послание и сполучлив образ.

9. Телефонна любов

Текст

Ти, ти, ти…

Ти, ти, ти, моя любов!

Ти, ти, ти…

Ти, ти, ти, вечна любов!

Телефон все ни свързва, телефон ни дели.

Малко тъжна е тази наша обич, нали?

Ако аз заговоря, ти отсреща мълчиш,

и не мога да видя най-добрите очи.

Ако ти заговориш, аз не мога така.

С моите длани да стопля твойта малка ръка.

Как изгрява не виждам върху устните смях

и не мога да стигна с моите устни до тях.

Ти ще дойдеш тук аз зная,нещо в мене днес боли.

Най-далечно разстояние е туй, което ни дели.

Аз не искам такава, телефонна любов.

Аз те искам до мене като тих благослов.

Аз те искам до мене всеки ден, всеки час.

Да си само с мене всеки миг, всеки миг.

Ти ще дойдеш тук аз зная, нещо в мене днес боли.

Най-далечно разстояние е туй, което ни дели.

(Автор: Ваньо Вълчев, изпълнява: Васил Найденов)

Мислех, че ще се затрудни с телефона (както аз се затрудних да обясня на 6-годишния ми син какво е „факс“) и донякъде се оказах прав. Самите телефони са от доста различни епохи, не са свързани към кабелите си, но… нека не издребняваме.

„Телефонна е тази наша обич, нали?“

Този път ще пропусна да го питам как си представя, че „под мостовете не текат реки“.

10. Мотел

Текст

Леле, сякаш пред църквата някой оставил е бебе…

Леле, така ми се плаче за тебе…

Леле, като на малко момиченце вързали току-що бурка…

Леле, мисля си, ще се побъркааам… леле…

Добър вечер, двойна стая има ли?

Да е с баня, да отмива спомени.

Колко взимате за час, два или три?

Заплащането става ли срещу сълзи, срещу сълзи…?!

Добър вечер бърза стая има ли?!

Нали тук е мотел за бързо влюбени!

За закуска не сервирайте храна,

ще закуся с моето чувство за вина, за вина.

Леле, като оплискан от ловка с кал –

мокър, безпомощен, мръсен.

Леле, чувствам се толкова скъсан. Леле…

Добър вечер, двойна стая има ли?

Да е с баня, да отмива спомени.

Колко взимате за час, два или три?

Заплащането става ли срещу сълзи, срещу сълзи…?!

Добър вечер бърза стая има ли?!

Нали тук е мотел за бързо влюбени!

За закуска не сервирайте храна,

ще закуся с моето чувство за вина, за вина.

(Автор и изпълнител: Азис)

Ще минем и без „две праскови и две череши“.

За да е пълноценен експериментът, нека навлезем в доста по-различни стилове. По всичко личи, DALL·E ще излезе фен на поп-фолка, справя се доста добре с хита на Азис.

11. Колега

Текст

Жълти зъбки и нерви лабави,

не гепи кабели, гепи кавъри.

Като стрида в маршрутките,

аз съм сам в държавата на проститутките.

Колега, помниш ли на стената любим портрет?

Нямаше го още „24 часа“,

немаше ни джиесеми, ни интернет,

Азис беше само Васко (…)

Немаше ги още бандеролите,

немаше я и кръвта в сополите.

Цените беха още идеални,

„Ъпсурт“ не беха толко комерсиални.

Сега амортисьорът ти тропа,

говориш ми за залеза на хипхопа.

Виде ми се, колега, че си паднал по гръб,

от коза съм станал малко тъп.

За тия години отидоха 4 декара,

мениджъра ни тръгна да вика лекара.

Викам, господин продуцент, дай ми пара,

искам турне като на „Ку-Ку Бенд“.

Дай ми един от ония партийни куфари,

да купа на пет (…) мини купъри.

Портмонето ми е да е претъпкано, вместо кухо.

Дошъл съм за нещо сухо.

Найш кво, аре само да не ме занимааш.

Дедо Господ май нема да ми прости.

Дай ми всичката пара на света, колега.

Не ме занимавай с глупости, бе!

(…)

(Автор: Христо Петров – Ицо Хазарта, изпълнява „Ъпсурт“)

Тук се надявах повечко да го затрудня с речитатива на Ицо Хазарта, той обаче се оказа хитър. Направи някакъв събирателен образ, очевидно „долавяйки“ рап песен. Защо я причисли към кейпоп надписите на билбордовете не знам.

Дори повече ме впечатли обаче, че не ме смъмри за доста директните попръжни на „Ъпсурт“, които му предадох така, както се чуват…

12. Миг като вечност

Текст

Още преди да те срещна в живота си,

теб съм обичал.

В древни гравюри и улични фотоси,

в звездна поличба,

в шумни площади и празни понятия,

в цирков спектакъл,

по телевизия, по телепатия –

теб аз съм чакал.

Колко години без шум са сближавали

двата маршрута!

Колко причини в света са създавали

тази минута! –

Нежният сблъсък на влюбени атоми.

Вик на вселени.

Още преди да започне съдбата ми,

ти си до мене.

Ти ме въздигаш по стръмните пътища.

Ти ме възпираш.

Моите кошмари и приказни сънища

ти режисираш.

Двама се лутаме в болка и истина,

в гняв и сърдечност.

Тази любов е в безкрая единствена.

Миг като вечност.

(Автор: Георги Константинов, изпълнява Тодор Върбанов)

Ехаа… Ето, връщаме се към романтиката, към един текст, в който няма ясен сюжет и получаваме тази експлозия от стилове и послания, детайли и емоции.

Дори да не сте сред феновете на ChatGPT, тук не може да не му признаете точка! И може би е време да се опитам да го изпотя с нещо по-трудно?

13. Футуролог

Текст

Като изтърсени от кош,

валят звезди. Изящна вечер.

И без понятие за грош

спи половин човечество.

Милиарди влюбени не спят –

от сън и разум се изключват.

Не спи Дежурният по Свят –

той бди и препрочита Тютчев.

Дежурството е лек, но кръст –

понеже няма много работа…

С приспивен микроземетръс

дежурните се забавляват.

И пак е ден, добре върви

опитомената галактика.

В града е шумно, c’est la vie!,

но никой не напредва с лакти.

Тук всеки има и талант,

и възпитание на Гьоте.

За всеки тук е оправдан

един античен израз – „готин“.

Готин, и аз съм тук! Но не така сам,

както често бил съм някога.

На раменете ми лежи ръка:

интелигентна, нежна…

А пътят – опнат като нерв.

Животът – пак неразгадаем!

Последният милиционер

над Омир слънчево ридае.

(Автор: Миряна Башева, изпълнява: „Щурците“)

Ами, не ми се получи. Не се изпоти, както и да се потят големите езикови модели (ще го питам някой път).

И тук според мен резултатът е впечатляващ – с комбинирането на доста от образите в текста, връзката им с централния сюжет и оригиналния, сполучливо подбран стил.

Какво ще кажете?

14. Обсебен

Текст

Тишината е твоето има наум.

Всеки облак носи твоя парфюм.

Всички влакове ходят в твоя тунел.

През трупа си за към теб съм поел.

Търся, влача се, денонощен и блед,

всяко вдишване е квадратче към теб.

И навсякъде тъкмо тук си била

и зад ъгъла си се скрила едва.

Как да те спра – нямам ръце, нямам лице, някой го взе.

Но ще простя целия ад, целия свят някой го взе

Ти си хаосът в мен, дупка от куршум.

Ти – плод развален, бял космичен шум.

Ти – град забранен, полъх от парфюм

и смях в тъжен ден – плод на болен ум.

Черни истини в моето тяло пълзят,

всички изстрели се извиват назад.

Любовта ми е озверяла трева,

заразена плът, тумор в моята глава

(Автор: Ина Григорова, изпълнява Стенли)

И ето че малко преди да се разделим, DALL·E стигна до среща с… Дали, Салвадор. Крайно абстрактните и силни думи на тази песен аз лично свързвам и с клипа към нея, в който са добре познати сцените от филма „Андалуското куче“ на режисьора Луис Бунюел и испанския художник.

Не го подведох, клипа го няма, получавам нещо доста оригинално – фотореализъм и хипнотични образи.

Нека обаче този път задълбаем още малко. Как ще се справи ел. художникът, ако му кажа да ми предложи илюстрация в съвсем различен стил, без да уточнявам какъв да бъде?

И пак…

И пак…

Някаква стилистика като от „Облакът Атлас“, може би?

Много интересно, 4 тотално различни стила и все пак, всеки успял по някакъв начин да улови крайно абстрактните и силни стихове на Ина Григорова. Не е ли впечатляващо?

15. По-полека

Текст

Тръгвам на там, където няма път или пътека.

Бяга светът, но ние ще я караме полека.

Сядаме пред вълните и на пясъка с китара,

барът е до морето, и морето е до бара.

Времето лети все по-далеко,

ние го следим, но по-полека.

Чорлави глави – като пирати

пеем и чакаме зората.

Времето лети все по-далеко,

ние го следим, но по-полека.

Огънят гори, луната мига

и засега това ми стига.

Утрото без аларма е като небе без облак.

Някой е спрял земята, а бедрата ти са топли.

Гледаме към вълните и на пясъка с китара.

Барът е до морето, и морето е до бара.

(Автор: Стефан Вълдобрев, изпълнява: „Обичайните заподозрени“)

Но стига вече абстракции, на изпроводяк е време за нещо леко и с поглед към топлата част на годината. Както се и очаква, DALL·E ми предлага изпълнена с настроение среща на лагерен огън край морето (и бар!). А ако пак го помоля да смени стила?

Излетяхме в небесата… но барът все още е до морето (и респективно обратното).

За мен художникът си издържа теста с отличен, махам кавичките… А на вас как ви се струва?

По какъв друг начин си струва да го предизвикаме?

Могат ли стиховете да бъдат нарисувани? Конкуренти ли са в тази задача човеците и алгоритмите, или е време да обединят сили, за да създават следващите форми на изкуство?

Отворете сетивата си за едно емоционално преживяване, в което човекът и компютърът рамо до рамо предизвикат и сетивата, и усещанията ви…

Когато се сдобихме с алгоритмите, които по впечатляващ начин рисуват изображения, се появи следващото предизвикателство – да им измисляме достатъчно вдъхновяващи текстове.

Как ли биха си представили стиховете на Дебелянов, Яворов, Гео Милев…? Преди година в една Дигитална история им отправих това предизвикателство и резултатите определено бяха впечатляващи, но и замислящи. Дали се е родила нова форма на творчество, ново изкуство?

И ако аз просто им подадох като тема за размисъл преведените строфи, по същото време и един визуален артист се включи с изложба с подобен проект. Цветомил Семков показа своите впечатляващи картини, нарисувани по стихове. А днес, година по-късно, е готов да покаже как напълно се е посветил на темата със своята дебютна самостоятелна изложба „Светоглед“.

Спри, миг

Спри, миг, защото си прекрасен.

Но може ли да спре мигът,

когато той не е подвластен

и го осъдихме на път!

Нали с опитване, с въпроси,

с победи в нашите чела

ние го сложихме на оси

и му придадохме крила!

Нали със болка и възхита

го учехме да полети.

И той трепти от радост скрита,

от нетърпение трепти.

Ще се откъсне, ще отлитне

като куршум или сълза –

със всичкия ни труд наситен,

със всичките ни чудеса.

И пресъздаден във такива

частици щастие на път,

всеки от нас щe си отива

от себе си, от свойта смърт.

Ще си отива, ще остава,

повторен в хиляди неща,

и с блясък звезден ще огрява

пътуващите във нощта.

Владимир Башев

(Кликнете върху заглавието, за да прочетете съответния стих.)

Макар по професия да е финансист, голямата страст на Цветомил са образите. Може би му е заложено и в името… Започва като фотограф, а днес се определя по-скоро като визуален артист, който търси различни форми на изразяване.

Изложбата му „Светоглед“ събира 15 малко популярни стихотворения на български автори с 15 изображения, които ги допълват. И макар да са създадени отново с помощта на алгоритмите, този път те не са измислени от тях. Цветомил описва на платформата MidJourney какво и как очаква да види, а после го компилира и дообработва. За да покаже, че този тип технология може да бъде поредната стъпка, поредното средство, което да допълни, а не да замени човекът.

„Колкото и парадоксално да звучи, мисля, че с напредъка на технологиите всъщност авторът ще става все по-важен“, казва той. „Все повече ще е човешкото и извървения път, защото иначе няма смисъл, просто красиви картинки има навсякъде и ще има все повече“.

За мнозина фотографията е буквално изкуство – виждането на света чрез действителен образ, но дори в неговата фотографска работа той се опитва да създаде светове, откъснати от реалността. Такива, които са много по-близо до неговия вътрешен свят.

„Оттам дойде и проектът с изкуствения интелект – за мен всеки човек, който следва своите влечения и интереси и манифестира своята интерпретация за тях е творец. В този проект аз комбинирах моето любопитство към поезия и към технологиите и това ми даде пълната свобода да се гмурна надълбоко“.

Поемане на дъх

Ние по инерция

търсим чистия полъх отвън,

а неговия извор

е вътре в душите ни.

Не задържай въздуха

в себе си, ще те задуши.

Дори да са запушени

и ноздрите, и устата.

Издишай го през раните,

през сълзите, през кръвта,

през потта от порите –

солен-сгъстен въздух в стих,

смях,

вик.

И с пълна гръд ще поемеш

високо планински полъх,

иглолистно пречистен

от собствения ти дъх.

Блага Димитрова

Макар като ученик да не се интересува от поезия, а литературата да не е от любимите му предмети, години по-късно това той преоткрива стиховете като източник на вдъхновение. И всичко това се преплита с интереса му към науката – от дълги години следи събитията на Ratio, а изкуственият интелект, който умее да създава изображения, се превръща в катализаторът на следващите му идеи.

„Много е трудно да представиш стихотворението с фотография, няма как едно изображение да е толкова богато. Всеки стих е сам по себе си отделна вселена и ако искаш да го трансферираш визуално, трябва да направиш някакъв негов еквивалент. Не става просто с фрагменти, така всичко ще се счупи“, казва визуалният артист. „Трябва човек да задълбае и в текста, и във визуалното. След като се появи инструмент, който да ми помогне да направя такъв проект, веднага го избрах и започнах да го разучавам“.

Но как да продължи отвъд буквалното? Решава просто да се отпусне по течението. Започва да прекарва дълги дни в читалището, да чете и препрочита стихосбирки на автори от различни поколения и да отделя тези, които най-силно резонират със собствените му чувства, със собствения му „светоглед“. Въвежда си правила – никаква политика, никакви конкретни места, никакви исторически личности и събития. Стиховете да са само такива, които ще са също толкова актуални и след 50 години, тъй като носят универсално усещане.

„Прибирам се, чета ги и когато нещо ми направи впечатление, си го отбелязвам, дигитализирам и започвам да работя. Да търся най-подходящото изображение, което да го илюстрира!“, разказва той „Идеята беше да са по-непознати автори – четях и се учудвах какви красиви неща пишат хора, за които никога не съм чувал. С времето се събра огромна критична маса и трябваше в някакъв момент да избера, като за всяко се запитам: „Цвето, това стихотворение и това изображение дали наистина си ти? Дали наистина те жегва вътрешно, или само ти харесва картинката? Или просто смяташ, че стихотворението ще се хареса…?“. Най-трудно беше да премахна тези аспекти и да оставя в изложбата само моето виждане за света. Тези извадки – картина и стих, да са като подредени пакетчета смисъл, нещо, което дълбоко ме докосва“.

Плаващ ресторант

Ядем и пием и очите ни блуждаят

към позлатените ключалки на жените –

удавени в меда, мухите лакоми не знаят,

че няма вече никога да литнат.

Земята като плаващ ресторант се носи

в студеното побъркващо пространство.

И няма бряг спасителен сред космоса,

където да отдъхнем от пиянството.

Свирачите, които управляват танца,

превърнаха човека на хармоника…

Но от законите безмилостни на дансинга

главите ни са пълни с беззакония.

Докрай разпасали колана на душите,

бесуваме като пирати, не видели суша,

и в дяволския танц на лакти и копита

нозете боси бягат от ботуша…

И както скачаме из въздуха да хванем

протегнатата длан на боговете,

повръщаме коремите си в океана

и плюеме желязо към небето…

Певицата-луна, отдавна прелъстена,

лежи разголена – с поли на кръста.

И от сокаците на тъмната вселена

се чуват писъци и викове до късно.

А слънцето – началникът на светлината,

мълчи, готово всеки миг да кипне.

И като гледа накъде върви земята,

скубе косите си и върху нас ги сипе.

Борис Христов

И така, 15 стихотворения от 13 автори – по две са произведенията на Владимир Башев и на Мартин Спасов. Срещат се имена от учебниците като Смирненски и Яворов, популярни поети като Дамян Дамянов, Борис Христов, Блага Димитрова, Младен Исаев, Стоян Михайловски, но и по-рядко чувани днес като Пенка Цанева – Бленика, Николай Антонов, Марко Недялков. Изложбата беше представена в Бургас и може да бъде разгледана до 14 ноември в Бургас, в „Център за съвременно изкуство и библиотека“, изложбена зала, ет. 4. След Нова година идва време за следващите градове, включително София, Варна и Пловдив. Изложбата се осъществява с финансовата подкрепа на национален фонд „Култура“ по програма „Дебюти“. Кога ще дойде и във вашия град можете да следите тук.

Цветомил казва, че днес в изложбената зала наистина вижда себе си. „За зрителя е по-фрагментарно, но мисля, че всеки може да се намери в някакви отрязъци, в някое стихотворение, в някое изображение.“

Любопитно е, че докато той върви по пътя си, и самите алгоритми се развиват заедно с него. В началото MidJourney „чете“ по-цялостно текста, изображенията се разпознават лесно, има нещо като собствен стил. Докато по-новите версии го превръщат по-скоро в инструмент, който да създава изображения по описание. „Идеята вече е повече ти, ако имаш нещо в главата си, да се научиш да го навигираш натам, отколкото да даваш някакви инструкции и да вземеш наготово.“

„Целият процес беше много ярък, всяко прелистване на страниците усещах все едно отварям подаръци със смисъл, докато програмата ми даваше свободата да човъркам и развивам понякога неочаквани посоки“. При първия си проект Цветомил по-скоро е в ролята на куратор – вкарва данни, взима, избира и представя, макар да се оказва, че трябва да взема и доста решения – не всичко оставя на алгоритъма. Докато днес представя изцяло свое виждане, за създаването на което просто му е помогнал алгоритъмът.

„Първото нещо, което търсех, беше да го върна от перфектно към несъвършеното – да го науча да има празни пространства, артефакти, грешки – да остават някакви въпроси, а не всичко да е чисто и ясно. Да има сенки, да се губят детайли, да може човек визуално да си ги попълни, да участва в процеса“.

Поискахме слънца

Поискахме слънца, ала защо са ни,

когато тегне сянка пoмеждy ни?!

Със пoглед уморен, дyши – колосани,

не разпознаваме крaсивитe пауни,

загубили внезапно оперение

след много дългa химиотерапия.

За тази кpacoтa ни трябва зрение,

но в много случаи дyшатa ни е сляпа.

Привикнали сме да живеем скоростно,

набързо се гневим и се обичаме.

А междувременно – изящно просто –

пчела събира щастие от тичинка.

Tакива сме – наклаждаме огнищата,

а се прегръщаме с ръце студени.

Защото пoмежду cи все сме хищници.

Но иначе се храним със растения.

Мартин Спасов

Дълго време му отнема да избере оптималния стил. Генераторите на изображения са все по-добри в това, което прилича на фотореализъм, докато авторът иска да се върне по-скоро към картинното. Експериментира с техники, стилове и цветове, докато намери това, което търси. В крайна сметка се спира на техниката импасто – много по-груба, с едро нанасяне на боя върху канава.

Така всяко от изображенията е постигнато, след като фотографът описва какво си представя, добавя указанията за конкретния стил, до който е стигнал, заедно с още няколко думи от списък с емоционални слова, които са го впечатлили. Накрая редактира резултата, комбинира, допълва. Само 2-3 от изображенията са показани без никаква допълнителна обработка. За някои стихове работи дни наред, докато при други по-бързо намира търсеното усещане.

„Накрая целта стана някакво лично изживяване, себевглеждане. Четеш някакви неща, написани от хора, много от които дори вече не са сред нас, и си говориш с техните мисли. Те ти представят чрез поезията какви неща ги вълнуват, как се опитват да осмислят житейския път. И като се срещаш с тези неща, се учиш. Стигаш до себеосъзнаване спрямо примера на другите“, казва Цветомил.

„Всеки стих е картина, всяка картина е част от начина, по който виждам света. Любопитно е, че това не са мои стихове, а технически и изображенията не са напълно правени от мен“, усмихва се Цветомил. „Някой ще каже – добре, ами ти какво правиш, какъв си в тази изложба? Тя няма да съществуват в света по този начин, ако не съм аз. Взимайки от дигиталното пространство, вкарвайки го във физическия свят, аз го водя по-близо до човека. Изживява се по съвсем различен начин…Освен това хората са склонни да пренебрегват усилията и труда, които всъщност се влагат дори в тази техника. Трябва да се докоснеш до такава технология, за да разбереш, че със сигурност не е просто едно цъкане на копчето“.

Неслучайно авторът е решил да отпечата и продаде изображенията само в една-единствена бройка, така че да върне погледа към времената на класическото изкуство.

Човекът

Не е човекът пепел от цигара

и шепа пръст,

листо

и мъртъв стрък.

Искра,

която тлее

и догаря

на дните

в омагьосания кръг.

Човекът е метал

и звук,

и песен,

и атом,

и мечта,

и свобода.

И сладък плод,

и тежък грозд наесен,

и вечно незалязваща звезда!

Човекът е небе

и път далечен,

и гръм,

разчупил всички железа,

и рудник,

и куршум,

и щик изсечен,

и розов цвят,

и весела сълза,

и вятър,

и море,

и мълния,

и рана,

и вик,

и тласък,

и космичен звън.

Човекът е гърмящата камбана,

която буди вечността от сън!

Марко Недялков

„Когато навлизат такива технологии, изникват много въпроси, особено сложно е в дългосрочен план. Хората, които са се занимавали вече с визуални изкуства, изградили са някаква визуална култура, усещане за света, по някакъв начин ги вземат и се научават да ги използват. Могат да ги преплетат с някакви собствени виждания, техники, проекти, това според мен е смисълът. Но за някого, който сега израства, може да е пряк път. Ние еволюираме във всичко, което правим, процесът е трансформация – учим, напредваме, грешим. Проблемът е, когато бързаме да прескочим до резултата“, разсъждава фотографът.

„С алгоритмите пак ровиш в главата си за някакви неща, вкарваш или махаш по свое усмотрение. То е пак някакъв танц, в който създаваш, макар че нямаш много връзка с истинския свят. А според мен трябва да изживяваш и света, това е основният проблем – че идва от програма, която не изживява и само това може да счупи връзката между човек и изкуство“.

Фотографът казва, че работата е била доста уморителна. „Бомбардиран си от изображения и в един момент направо претръпваш. Искаш малко почивка, да глътнеш въздух“. За момента неговото влечение към изкуствения интелект приключва. Ето защо за следващите си начинания е решил да потърси по-стари и алтернативни методи, да прави нещо с ръцете си, за да върне баланса.

Дали ще успее наистина да се откъсне от алгоритъма? Така или иначе, както, вярвам, са ви убедили стиховете и картините тук, красивото още е живо. А когато хората използват алгоритмите творчески, осмислено, отговорно, тогава и резултатите могат да бъдат човешки и красиви, осмислящи. Да създават изкуство, което вълнува…

Димитър Караниколов е архитект, който почти случайно се запалва по фотографията. После се превръща в безспорен майстор на обектива – кадрите му са показвани от най-големите световни медии, печели реномирани награди.

Автор на нетипичното издание „Истории от планетата Земя“ – фотожурнал, в който на 208 страници впечатляващите снимки са допълнени с истории на български и английски и с тези на гост автори като Георги Милков.

Любимата му гледна точка е от високо. Защо ли? Това ни предстои да разберем, заедно с това кой е най-интересният образ, с когото го е срещал пътят? Къде се е чувствал застрашен? Кое място (на Земята или не) мечтае да улови в обектива си архитектът фотограф? И защо понякога си струва… да загубим фотоапарата си.

10 въпроса, 10 отговора, 10 истории и 10 невероятни снимки. Затягаме коланите и се отправяме на вълнуващо пътуване из всички краища на планетата…

1. Кой най-интересният човек, когото си срещал? За когото си струва да бъде написан роман…

Ето няколко за които се сещам: 102-годишна монахиня от Камбоджа. Шаман – лечител от Бали, японец на преклонна възраст, който прави околосветско пътешествие с колелото си, Мулату Астатке – бащата на етиопския джаз, с когото имах щастието да се запозная и да снимам (но за него, сигурен съм, вече е написан не един роман).

Склонен съм да вярвам, че почти всеки човек, колкото и обикновен да изглежда на пръв поглед, има на какво да ни научи и крие интересни истории, които си струва да бъдат разказани.

Всеки от нас води своите собствени битки, достойни за уважение, всеки е микровселена. Случвало ми се е да заговоря съвсем случайни хора и почти винаги съм бил смаян от дълбочината на общуването и наученото в рамките дори на кратък, но искрен разговор.

2. Къде по време на пътуванията ти си се страхувал най-много?

Имало е тук-там ситуации с напрежение. Жена от племето сурма в долината на Омо започна да крещи по нас без видима причина. За миг бяхме обградени от десетки местни хора, въоръжени с калашников! Оказа се, че

настоява да платим за портрета, който ѝ направихме, двойно, понеже на гърба си носи спящо, скрито бебе.

Това, разбира се, не беше проблем, но ситуацията ескалира толкова бързо, че трябваше да напуснем селището през глава, заедно с охраната и преводачите ни.

При друг случай, когато влязохме в квартала, където се намира кулата Понти в Йоханесбург, шофьорът на таксито ни предупреди, че е ужасно глупаво да слезем от колата.

Не само че слязохме, но и прекарахме няколко часа в една от най-опасните сгради в света (поне допреди няколко години).

Решихме да опитаме да я заснемем отвътре след уговорка от интернет обява с непознат, който живее в сградата и обеща да ни разведе. Оказа се повече от окей, най-лошото, което ми се случи, беше тежка торба с боклук, хвърлена от 40-ия етаж, която се приземи на метър от мен.

3. Има ли място, където мечтаеш да стигнеш, а не си имал шанса?… На Земята ли е?

Земята е колкото малка и позната, толкова и необятна.

Сигурен съм, че никой от нас не е ходил дори във всички села между Пловдив и София, които са над 300.

Иска ми се в някакъв момент да стигна до Бора-Бора, Хавай и Патагония и да стъпя на поне още 10-15 гръцки острова.

4. Много бързо от любител фотограф ставаш автор, който печели световни конкурси, почитатели, признание. Как стана така? С какво си обясняваш успеха?

Не мисля, че съм постигнал кой знае какви успехи на фотографската сцена и не го казвам от излишна скромност. Фотографията е мое хоби – не снимам по поръчка. Избирам да снимам само теми, които са ми интересни и ме вълнуват, а

когато човек прави нещо за удоволствие, смятам, нещата му се получават една идея по-добре, отколкото, ако са част от задълженията му.

Живеем във време, в което всеки, който има инстаграм акаунт, може да обяви себе си за фотограф. Има стотици конкурси – 99% от тях са абсолютни финансови пирамиди, в които, ако човек инвестира достатъчно време и средства, може относително лесно да се сдобие с някоя от множеството награди и титли. Участвах в няколко и спечелих награди, след което тотално загубих интерес към тази форма на себеутвърждаване. По-добре е да използвам енергията си за да създавам самите кадри, отколкото за това да ги промотирам.

5. Какво е за теб фотографията?

Визуално средство, с което да изразя себе си и да разкажа историите, които срещам по пътя.

Гледам на себе си не като на фотограф, а по-скоро като на артист, който използва средствата на фотографията.

Същите принципи за композиция, цвят и светлина, които важат във всички изобразителни изкуства, са в сила и за фотографията. Ако можете да рисувате добре – най-вероятно от вас ще стане и сносен фотограф.

6. Защо ти е толкова важен и интересен погледът отгоре?

Архитектурен е – всичко изглежда като в план.

Различен е – виждаме познати обекти и сценарии от абсолютно различна гледна точка в сравнение със стандартната човешката перспектива.

Позволява композиции с много по-грандиозен мащаб от „наземната“ фотография.

7. Коя от „професиите“ ти – снимането или архитектурата, ще падне първа „жертва“ на изкуствения интелект?

И архитектурата, и фотографията ще бъдат дълбоко повлияни от ИИ, но не мисля, че човешкият фактор някога ще стане напълно излишен.

ИИ е тук и навлиза експоненциално във всички сфери на живота ни, харесва ли ни ,или не. Трябва да се адаптираме към новата реалност и да се научим да използваме възможностите, които тези технологии предлагат. А те са невероятни!

Основната ми работа е свързана с архитектурни визуализации и

вече започнахме да губим реални проекти заради факта, че клиентите ни могат много по-бързо, лесно и евтино да генерират с ИИ визиите, които ние създаваме.

Скоро попаднах на интересна аналогия между откриването на фотографията в началото на ХХ век и навлизането на ИИ.

Преди 1900 г. във визуалните изкуства цари реализмът, но в момента, в който фотографията става общодостъпна, постигането на реализъм спира да интересува артистите и именно тогава започват да се появяват новите стилове – експресионизъм, сюрреализъм, кубизъм. Сега ще се получи нещо подобно,

еволюцията на ИИ ще доведе до еволюция в изкуствата

– човек ще трябва да намери нови пътища да твори и да се изразява по начин, който не може да бъде имитиран или генериран. Какви времена!

8. Какво ще имат винаги истинските снимки, което алгоритмите няма да могат да възпроизведат?

Правенето на фотография е много личен и емоционален акт, чиято същност е самият момент, в който натискаш спусъка на фотоапарата. Всички следващи действия, като селектиране, ретуширане и представяне на кадрите, са вторични.

Когато правиш кадъра, си свидетел на ставащото пред обектива. Ти си съпричастен – там, в тази сцена, в това време.

Един генериран кадър, бил той и перфектен визуално, никога не би могъл да има подобна документална стойност и заряд.

9. Какво ни дават и какво ни вземат технологиите?

Ето една от историите от моя фотожурнал. Пътувах почти месец из Перу. От плажовете на Лима до Куско, разбира се, до върховете на Мачу Пикчу. От красивия колониален град Арекипа до пустинния оазис Ика. Летяхме с 6-местен самолет, за да заснемем скалните рисунки в платото Наска отвисоко. Плавахме с тръстиковите лодки на племето Урос, което обитава гигантски салове – острови в езерото Титикака.

Направих над 10 000 снимки, но последния ден, преди да се върна в Европа, ми откраднаха камерата, заедно с всички архивирани кадри. Не съжалявам за техниката, но фактът, че загубих всичките си кадри от това пътешествие, ме накара да се почувствам ограбен от спомените си за Перу. Осъзнах, че

в стремежа си да заснема всичко, което виждам, не си бях оставил време да преживея пътуването и да му се насладя през собствените си очи.

И когато кадрите вече ги нямаше, все едно никога не бях ходил в Перу. Оттогава където и да пътувам, винаги заделям време да виждам местата, на който съм, не само през визьора, и да съм наистина там.

Доказано е, че правенето на много снимки нарушава способността на мозъка да запомни дадена ситуация или сцена. В изследване от 2013 г. две контролни групи посещават музей, едната има право да снима експонатите, другата – не. Групата, която не е използвала мобилен телефон или фотоапарат, помни и може да възпроизведе в пъти повече от току-що видяното.

10. Отскоро си и баща. Кое е мястото на света, където нямаш търпение да заведеш детето си?

Ооо, много са! Но сега, като се замисля, са дестинации, свързани по-скоро с невероятна природа и история, отколкото с градска среда и модерност: Исландия, Намибия, Мароко, Венеция, Индонезия.

Още „Истории от планетата Земя“ ще намерите тук.

Преди дни 160 000 души се изправиха на безпрецедентен протест срещу изкуствения интелект, който може да вземе хляба на всеки от тях. Не, това не бяха работници във фабрики, нито шофьори на таксита, а актьорите в Холивуд, мнозина познати по цял свят герои, носители на престижни награди. До тях застанаха и сценаристите.

Изкуственият интелект срещу холивудските звезди и писатели… Пришълеца срещу Хищника?

Това се оказа най-мащабната стачка в САЩ за нашия век, първата съвместна на актьори и сценаристи от повече от половин столетие. Спрени бяха проекти за милиарди, Холивуд буквално застина, подобно на света при ковид. И ако в динамиката на световните новини тази не е достигнала до вас с мащаба си, това е още една причина защо си струва да говорим по темата.

Но как така именно актьорите приеха толкова насериозно заплахата на алгоритмите? Защо на технологиите се дължи най-големият бунт в историята на Холивуд и какво има да ни каже той?

Дали не е време всички да се поучим по един или друг начин от бунта на звездите?

Имало едно време в Холивуд

Ето че дойде дългоочакваният „Опенхаймер“. След напоително (и основателно) медийно подгряване, през юли дойде моментът за двете дългоочаквани премиери на холивудски хитове, които да се превърнат в сензация.

Дни по-късно беше за премиерата във Великобритания. Точно по средата всички водещи актьори станаха и демонстративно излязоха от залата. Тъкмо по това време беше обявено дългоочакваното начало на ефективната стачка в Холивуд.

Синдикатът SAG-AFTRA представлява цели 160 000 телевизионни и филмови актьори. В средата на юли организацията се присъедини към Писателския синдикат на Америка, който 70 дни по-рано започна своя ефективен протест. В битка да защитят правата си, невиждана до този момент… И някак останала встрани от медийното внимание.

При последния общ протест на актьори и сценаристи през 60-те начело на звездите е синдикалният лидер… Роналд Рейгън.

Актьорите и сценаристите ли са новите лудити? Дали става дума за пазарлък, за извиване на ръцете между гилдии? Или това е първата, ярко и натрапчиво мигаща червена лампа за голямата промяна, която се задава с напредъка на изкуствения интелект?

Холивудническо дело

Изкуственото изкуство, виртуалните хора, все големи теми на нашето време, които някак остават в сянката на злободневното.

Ако следите Дигитални истории, със сигурност ги познавате. Знаете и за ”Nothing forever” – „Дързост и красота“ на новото време, сериалът, който се генерира изцяло от изкуствен интелект, 24 часа в денонощието в реално време показва нови и нови сюжети с познати герои…

От другата страна идват технологиите в киното. Със сигурност сте попадали на картинки на зелената стена – актьорите са снимани на изчистения фон, а после компютърът се грижи, за да допълни всичко останало в съвършеното изображение на долитащия дракон, ултрареалистичния взрив или страховитата битка.

Малко или много, всичко това се събира в днешната ни тема – за най-мащабната стачка в историята на Холивуд. За да покаже, че меката на киното днес, най-силната и доминираща глобално американска интелектуална машина, е уплашена от това, което се задава.

От времето, когато не хората, а алгоритмите ще създават сценарии. От момента, когато ще е достатъчно да сканирате актьора, за да възпроизведете всички сцени с негово участие. А после и следващите, и следващите…

Дали пък това време не е вече тук?

Звезди срещу алгоритми

По нашите ширини сме свикнали да го наричаме „колективен трудов договор“, гилдията от дадена област договаря генералните условия с работодателите. Също по нашите ширини сме отвикнали от това да вярваме, че в целия този процес именно правата на хората от дадена сфера са водещи и достатъчно добре защитени, сигурно има защо.

Е, същото се случва и в Холивуд. Колкото и пазарът да изглежда най-незаобиколимият фактор, формиращ правилата, оказва се, че не е точно така. Първият сигнал дойде от Писателския синдикат на Америка, който отказа да подпише споразумението си с AMPTP – най-голямата продуцентска организация, представляваща създателите на телевизионни и кинопродукции.

Преговорите със студията са и основната задача на синдикатите на сценаристите и актьорите. Последното подобно споразумение и за двете гилдии беше подписано през юли 2020 г. и, разбира се, основният в акцент в него беше да се регулират правилата по време на развихрилата се пандемия. То изтече на 30 юли тази година и така дойде време да започнат преговорите за следващ договор.

Ябълка на раздора станаха исканията на сценаристите да се наложат ограничения в използването на генеративен изкуствен интелект, той да бъде обозначаван, да има ограничения, свързани с това как се спазват авторските права при обучението на алгоритмите. Все етични теми, които все по-често ще излизат на дневен ред.

Мълчанието на агнетата

Не вярвате, че това е бъдещето? Е, струва ми се доста убедителен аргумент, че организацията на продуцентите също настояваше на правилата конкретно за алгоритмите.

Два месеца по-късно се повтори почти същото и с огромната асоциация на актьорите, която се включи в стачката. Отново с изисквания да се гарантират правата на актьорите с навлизането на новите технологии. Да бъдат наложени ограничения за това как те могат да бъдат симулирани виртуално, какви ефекти могат да бъдат наслагвани върху образите им…

Дънкан Крабтрий-Айрланд, главният преговарящ от страна на актьорския синдикат, казва, че сме на път към света, където са се сбъднали най-страховитите пророчества за навлизането на технологиите, познати от сериала „Черното огледало“.

По червения килим

Според него по време на преговорите холивудските студия предлагат да се използва „революционен изкуствен интелект“ за „сканиране“ на второстепенни герои и да им се предлага само еднодневно заплащане от 200 долара, а компаниите да притежават сканираните материали и да ги използват за всеки проект, който искат. От алианса на продуцентите се оправдаха, че новаторското предложение всъщност защитава цифровите образи на актьорите.

„Ако си мислите, че това е новаторско предложение, предлагам ви да помислите отново“, каза актьорът парламентьор.

От 160 000 членове на гилдията, със сигурност повечето не са от тези, които утре чакат „Оскар“ или чието име сте чували. И, все пак, показателно е, че и звездите от „Опенхаймер“ се оказаха съпричастни с подобни аргументи. Може би си струва и по нашите ширини да се замислим малко повече за това как се подкрепяме в рамките на дадено съсловие. Дори ако се върнем във времената на някогашните майсторски гилдии и ги съпоставим с днешните измерения…

Битието определя съзнанието

В този впечатляващ брой членове влизат не само актьори, но и радио говорители, модели, състезатели в електронните спортове, дори инфлуенсъри. По принцип обединението покрива само територията на САЩ, но е ясно, че влиянието му е свързано със сектори, чиито резултати после достигат целия свят.

А стачката си се оказа съвсем сериозна – членовете на синдиката нямат право да се снимат във филми, реклами, да участват в представяния, докато протестът не бъде прекратен. Изключения се правят само за учебни филми, благотворителни кампании и обществени каузи.

Колко са единни актьорите? При гласуването дали трябва да се стигне до стачка в началото на юни 97,91% подкрепиха решението. Да, далеч не всички ваши любими звезди са се изказали по темата, но и малцина си позволяват да влязат в ролята на стачкоизменници.

Що се отнася до сценаристите, те се боят, че всяка добра тяхна идея лесно може да бъде развита от генеративните алгоритми и да не получат нищо. Докато все още в света на изкуствения интелект говорим за генералните рамки и концепции, ето че тук става дума за много конкретни приложения.

Умирай трудно

Разбира се, голяма част от такъв тип преговори остават зад медийния параван. Съвсем нормално е, особено в маркетинговото царство, каквото е Холивуд, темите на спора да опират до… пари, докато само във фокуса на прожекторите да става дума за правила.

Продуцентите обаче не отричат, че именно алгоритмите са сред спорните теми. От средата на юли не спира да се трупа предълъг списък с мащабни продукции (от продълженията на „Аватар“, „Гладиатор“, „Мортал Комбат“ и „Топ гън“ до впечатляващи нови проекти), отложени или блокирани заради стачката.

„Не мисля, че AMPTP осъзнава колко силно сме готови да се борим“, казва членът на SAG-AFTRA и актриса Ласи Мосли. „Те си мислят, че ще ни изчакат и ще уморят хората от глад, за да ни мотивират да се върнем на масата. Но те са луди, защото ние сме свикнали да живеем без пари“. Холивудските артисти, наистина ли?

„Те не разбират, че никой не се занимава с тази индустрия, без да има сърце и без да иска да постигне една по-дълбока цел: да се свързва с хората. Компютърът не може да пресъздаде това, което правим“, смята актрисата. Допускам, че Ласи има какво да научи в процеса на преговори от проф. Янка Такева.

Аватар

Със сигурност още нещо, което драстично се промени от времената на предишния договор, е възходът на стрийминг платформите за сметка на традиционните кино и телевизионни продукти. Това промени цялата система, що се отнася до начина на финансиране, организацията, това кой определя правилата. За сметка на билетите за кино и телевизионните реклами дойдоха абонаментите на зрители.

„Бизнес моделът в Холивуд се промени заради стрийминга, цифровото съдържание и изкуствения интелект. Това е исторически момент. Ако сега не се противопоставим твърдо, всички ще имаме проблеми, ще бъдем изложени на риск да бъдем заменени от машини и от компании, които се грижат повече за „Уолстрийт“, отколкото за вас и вашите семейства“, казва Фран Дрешър, президент на SAG-AFTRA. Тя е актриса, мярка се в „Треска в събота вечер“, популярна е от сериала „Гувернантката“, историята ѝ е прелюбопитна в личен и професионален план.

То, плащането, винаги е субективно. Има много класации, според една от тях Брус Уилис е най-скъпоплатеният актьор през последните 20 години заради един-единствен филм, според друга е Киану Рийвс, няколко години начело на ежегодните класации е самият Дуейн Джонсън – Скалата. Сигурен съм, че има много какво да научат от тях хора като Чарли Чаплин или Апостол Карамитев, що се отнася до актьорското майсторство и все пак… Скалата си е Скала, може да изглежда като генериран от алгоритми, но не е така, него снимат насочените камери, а не е напълно виртуален герой, каквито очевидно ще има все повече.

Освен оковите си

Договорите, по които се водят преговори, са доста мащабни и макар погледите да са вперени в ограниченията за изкуствения интелект, още доста са спорните точки, по които страните не могат да се споразумеят.

Синдикатът например настоява за форма на овъзмездяване на базата на гледанията на съответната продукция в стрийминг платформите. Иска еднакви заплащания за актьорите в различните краища на САЩ. Както и редица по-дребни претенции, например актьорите, които сами се грижат за прическата и грима си, да бъдат компенсирани с минимум $35. Едно от нововъведенията, с които двете страни са съгласни, е второстепенните актьори да получават предизвестие поне 48 часа по-рано, ако ще присъстват на голи или сексуални сцени.

Така или иначе, на преден план излизат приложенията на изкуствения интелект. Актьорът от сериала „Наследство“ Браян Кокс разказва на един от протестите как му показали видео със сцени, които никога не е играл, а са изглеждали толкова истински. „Изкуственият интелект Браян Кокс дори имитираше животни. Никога през живота си не съм се превъплъщавал в животно, по дяволите. Днес вече никой не може да се спаси от това и е време да го спрем“.

Джордж Клуни, който подкрепя протеста от първа линия, казва, че днес много от актьори и писателите са изгубили възможността да си изкарват прехраната. „Това е повратна точка за нашата индустрия. За да може тя да оцелее, това трябва да се промени. За актьорите тази битка едва започва“.

Опиум за народа

Стачката в някакъв момент ще приключи. В такива преговори винаги, рано или късно, се намира взаимно изгодното решение. Имаме ги у нас, спомнете си „Тютюн“ или дори учителската стачка от началото на века, родила прословутия призив „Да разтуряме седянката“.

И, все пак, по-големи са въпросите, които това събитие подчертава.

• Как ще изглежда забавлението на бъдещето?
• Само хората ли могат да творят днес?
• Могат ли изкуствените ограничения да решат проблемите?
• Кои са професиите на бъдещето?
• Какво ще правим с времето, освободено ни от технологиите? Дали не е време за повече почивка?
• Дошъл ли е моментът за безусловния базов доход?
• Къде е редно да поставим предела на алгоритмите?

От отговорите зависи бъдещето ни като цивилизация…

Баща и порасналият му син, хванати за ръце. Зад тях е онова, което ги определя, а пред тях – обективът с безпощадната си прямота. Важните снимки нямат нужда от думи.

Тази Дигитална история е толкова голяма, колкото живота. Защото ни връща към най-естествения цикъл, дава ни проницателния си поглед към смисъла.

„Това е една от онези истории, които започват, без да имаш някаква яснота къде ще те отведат. И точно това най-много ме привлича в нея. Тя се превърна в много по-цялостно изследване на темата, отколкото си представях първоначално“, казва фотографът Валерий Пощаров.

Валерий е баща на двама синове, които днес са на 12 и на 9 години. Една сутрин ги води към училище и се замисля как неусетно много скоро ще дойде моментът, когато те вече няма да искат да ги държи за ръка.

„Сякаш исках да докажа на самия себе си, че не е непременно така. Затова реших да направя портрет на баща ми и на дядо ми, който тогава беше на 95 години. Това за мен щеше да бъде много силно потвърждение, че приемствеността съществува, че ние наистина сме носители на щафета, която предаваме на следващото поколение“.

Идеята идва в разгара на пандемията, когато бяхме задълго откъснати от възрастните си роднини в опит да ги предпазим. Налага се Валерий да чака цяла година, за да направи снимката, която е решил. Но докато дойде време това да се случи, една друга среща му дава знак, че тази история трябва да бъде разказана докрай.

„В ранната пролет случайно се озовах пред една къща, която провокира интереса ми. Извадих фотоапарата, започнах да композирам и в същия миг отвътре излязоха двама души. Жената буташе мъжа на инвалидна количка, той ѝ каза нещо, тя бързо влезе в къщата и се върна, държейки в ръце рамкиран портрет на млад мъж. Дойде при мен и ми каза: „Имахме един-единствен син, почина преди осем месеца. Мъжът ми ви видя с камера и много иска да му направите портрет със сина му“. Това беше знак, който ми подсказа, че тази серия трябва да се случи. Че тези портрети трябва да бъдат направени“.

Тези портрети наистина трябва да бъдат направени. „Трябва да се подготвя за неизбежните потискащи стени, които бавно ще се издигат между мен и другите; трябва да бъда готов да приема бавното, но сигурно отдалечаване на децата ми, докато в най-добрия случай остане само толерантността“, сещам се за тези думи от „Татко“ на Уилям Уортън.

Валерий се посвещава на начинанието. Прави снимката на баща си и дядо си, после печели проект, не спира да снима до днес, планира да го прави дълги години. Уловил е в обектива си около 150 двойки бащи и синове от всяка българска административна област. Продължава да търси общото в щафетата, която си предаваме между поколенията.

„Фотографиите са далеч от конкретиката на отделните личности, които изобразяват. Те са събирателен образ на отношенията и на поколенията, които се разминават. Докато позират, бащите и синовете се хващат за ръка за първи път от години, от десетилетия. Този акт на интимност се превърна в големия смисъл, снимките са просто доказателство за често дълго време неизказваната любов между баща и син“.

На снимките можете да разпознаете и обществени личности, само че освен за първата, фотографът е решил да не разказва за своите герои. Въпреки че мнозина го съветват да го прави, защото историята е това, което вълнува, Валерий смята, че кадрите без думи дават много повече.

„Целенасочено запазвам в тайна тези истории. Радвам се, че във времето послушах тази моя лична философия и устоях на изкушението да разкривам повече за самите хора, защото, спестявайки тази информация, зрителят е поканен сам да я сътвори“.

Неотдавна проектът привлече вниманието на платформата LensCulture с над милион последователи. Фотографът смята, че начинанието му попада в жанра „въвлекателна фотография“, от която обаче има и доста разлики.

„Моят подход е неуниверсален от две страни. При „въвлекателната фотография“ обикновено се дава камерата на участниците, за да заснемат живота около себе си. В случая камерата запазвам за себе си, но на сцената се качват хората, които заснемам на фона на собствения им живот. Провокирам ги да застанат на място, което за тях е някак естествено. Хората стават участници, те не са просто обекти“.

Голяма част от предизвикателството се крие в това двама възрастни мъже да си подадат ръка. По някакъв начин да издадат своята уязвимост, нещо, към което културата никак не ни предразполага.

„Имаше много неловки моменти, колкото и това да е всъщност нещо абсолютно естествено. Като мъже някак имаме тази естествена задача да се еманципираме, да се отделим от влиянието на бащата, да излезем от неговата сянка. И процесът на това приемане е другата страна. Ние трябва да сме се формирали достатъчно като личности, за да можем да приемем, да хванем ръката на нашия баща със спокойствие. Това е дълъг път, взаимен процес. Обикновено синът е този, който изпитва първи някакво чувство на свян, неудобство. А бащата винаги го хваща с лекота, защото той винаги ще бъде неговият син.“

От самото начало Валерий решава, че ще снима само възрастни хора и му се налага да отказва на много бащи на малки деца.

„Когато децата са малки, е много различно, те са още част и от нашата идентичност. Двете личности не се срещат толкова силно, колкото когато синът вече е пораснал. Тогава има среща, иначе сякаш все още сме едно цяло и това е съвсем естествено. И тогава разбираш дали си се справил. Въпросът е как го оценяваш?“

Фотографът вече има няколко кадъра от съседни държави, а следващата му спирка е Грузия. Според Валерий, ако проектът се разрасне в различни страни, ще можем да правим чисто културни паралели, да съпоставяме.

„Ние сме възпитани от средата, в която сме израснали и би било много различно да видим бащи и синове от различни места по света. Самата среда, в която заснемам хората, е част от историята. И тук идва ролята на визуалната семиотика. Само чрез средствата на видимото и това по какъв начин е изразено, могат да бъдат направени заключения за историята, за културата и средата на тези хора“.

След толкова вълнуващи срещи, кои ли са нещата, които му е хрумнало, че е важно да каже на собствените си синове?

„Този процес е много динамичен, свързан е и с моето лично израстване не само като баща, но и като по-уравновесен човек, който може да приеме чуждото мнение, дори когато не е съгласен с него. Много често се случва отношенията между бащи и синове да не са много добри заради някакво налагане на стойности или неразбиране от страна на бащата. Единият ми син вече влиза в по-динамична възраст, има много предизвикателства, свързани с потенциални различия. И тук идва моментът, в който аз, като родител, се опитвам да бъдат балансиран. Да приема неговата позиция и да търся диалог, а не да налагам едностранно своето мнение. Мисля, че това по някакъв начин означава да се хванеш за ръка с останалите, не само с баща си. Това зачитане и тази взаимност е разковничето на отношенията между хората“.

А дали е научил нещо и за отношенията със своя баща?

„В един момент той ми изпрати снимка, на която сме двамата, хванати за ръка, а аз съм малко момче. Стана ми много мило. Подреждайки всички тези образи в главата си, получих накрая един такъв виртуален подарък от баща ми, който сякаш отново събра перспективата. Сякаш началото вече можеше да бъде сложено много по-назад, а не в момента, когато започвах да снимам. Това беше една красива подкрепа, но в случая и нещо повече, някаква валидация. Всички имаме нужда да разберем, че това, в което вярваме, не е единствено плод на нашата фантазия.“

На кадрите хората изглеждат доста сериозни и това със не е случайно. Защото усмивката на снимката, както ни припомня фотографът, често е маска, която крие истинското ни лице.

„Придържам се към принципа за по-широка представителност. За мен винаги е било есенциално да позволя на хората да бъдат себе си. Да застанат със своя образ до баща си или сина си по начина, по който сами се възприемат. Не се занимавам със забавление. Не карам хората да потискат емоционалността си, а по-скоро ги връщам към идеята. Да обърнат себе си към другата страна, към баща или сина си, към това, че са се хванали, че през ръцете им минава цялата родова памет и цялото бъдеще. Има една много красива мисъл на Пруст: „Ако гониш само красивите пейзажи, накрая ще оставиш без пейзажи и без дъх“. В живота с неговата простичка неподправеност се крие всичко, което сме ние.“

Разделяме се с фотографа, а на следващата сутрин и аз водя към детските им градини моите момчета. Държа ги за ръце, като че ли по-здраво от обикновено. Моля ви, не бързайте. Има време, ще поемете щафетата, а всичко друго се случва между тези моменти на предаването…

Още снимки на „Бащи и синове“ – тук.

Не политикът и войникът, а човекът на изкуството, художникът е този, който е редно да рисува утрешния ден.

Това е голямата тема на малко известен британски историк, който преди десетилетие събира в мащабна книга един рядък исторически текстов жанр. Алекс Данчев има далечна българска връзка (макар да не е превеждан у нас) и повече от любопитен светоглед.

Първо се задълбочава в съдбите на военачалниците, после в тези на големите художници. За да стигне до най-нестандартното – манифестите. Онези кратки и експлозивни текстове, създадени, за да заявят, да подчертаят и удебелят с флумастер какво иска дадена група хора. Несравними и рядко срещани в историята заявки, които рисуват толкова много от амбициите на този, който ги е създал.

С фин поглед и многостранно познание Данчев събира пъзел от 100 манифеста на ХХ век, които допълват една голяма история с дълга предистория и задължителен послеслов.

Как ли би изглеждал първият манифест, написан от съзнателен изкуствен интелект? Ще стигнем и дотам…

„МАНИФЕСТ
МАНИФЕС
МАНИФЕ
МАНИФ
МАНИ
МАН
МА
М“

Манифест на манифестите, Висенте Уидобро, 1925 г.

Цитатите, разпръснати в текста (с изключение на последния), са от 100-те манифеста, събрани в книгата на Алекс Данчев.

Като какво ви звучи „манифест“, първа сродна дума? Разбира се, „манифестация“, никак не е чудно. Второто е неологизъм, оцелял само в рамките на ХХ век, който е неразривно свързан с една епоха, в която и ще остане.

Иначе и двете думи идва от латинския – manifestum е „ясен, очевиден“. Думата пристига през италианския в западните езици и в началото служи на кралете. Манифестите са документите, с които през по-голяма част от човешката история владетелите имат да съобщят нещо важно на подопечните си.

С други думи: драматизъм, патос, демонстрация.

Колко ги слушат въпросните поданици е друга тема, нямали са фейсбук, за да ни разкажат.

И все пак, най-известният манифест в историята не е на владетел, а на философи. Да, прословутият Комунистически манифест, написан от Маркс и Енгелс през 1848 г. И думата никак не е случайна, тя идва да покаже, че пролетариатът е достатъчно силен, за да изземе писането на такива текстове от владетелите, които толкова дълго са определяли дневния ред на обществото.

„Ние заповядваме да се уважават правата на поетите:

1) Да уважават речника в неговия обем с произволни и производни думи (слово-творство)

2) Непреодолимо да ненавиждат съществувалия преди тях език.“

„Шамар в лицето на обществения вкус“, манифест на руските модернисти, създаден от Владимир Маяковски, 1912 г.

Следващите манифести обаче поемат в съвсем друга посока. Те вече не са политическа, а културологична история, защото горещият картоф на съзиданието, тръгнал от кралете и минал през Маркс, стига до хората на четката и писалката.

И тук вече стилът се променя, става остър и още по-силен.

Край на миналото! После: край на бъдещето! Край на миналото в бъдещето и бъдещето в миналото!

ГЛАВНИ БУКВИ В ИЗОБИЛИЕ!, дълго преди те да се асоциират с крещене онлайн.

Опити за оригиналност на всяка цена, понякога дори сполучливи.

„1. Искаме да пеем за любовта към опасността, за силната енергия и безразсъдството като обичайна ежедневна практика.

2. Смелостта, дързостта и бунтарството ще бъдат основни елементи в нашата поезия.“

Манифест на футуризма, Филипо Маринети, 1909 г.

„Въоръжени с изкуство… ние сме по-бдителни и по-малко измамени“, пише в един от текстовете си Алекс Данчев. Навярно не сте чували за него, а той е толкова пъстра личност, колкото е и начинанието му.

Ражда се в Болтън през 1955 г. Баща му Алфонс Данчев е минен инженер – дете на българин и белгийка, през 1939 г. се мести в Лондон, за да продължи образованието си. Британия тъкмо влиза във войната, през следващите години той работи като инженер към BBC и за военните си заслуги получава английско гражданство. В Лондон среща бъдещата си съпруга и майка на Алекс – Ан Гилман, която работи като моделиер.

Войната е основното, което ще води бъдещият историк в изследванията му. Въпреки че дълги години служи в британската армия и стига до чин майор, във всяка от пъстрите му литературни творби си личи искрен, убеден пацифист, който вярва в силата на изкуството много повече, отколкото в тази на оръжието.

А книгите му са толкова пъстри! Като че ли от родителите си е наследил умението да събира противоположни области. И да забрави за света в черно-бяло, отдавайки всичко на нюансите.

Първите, които пише пред 90-те, са исторически изследвания, свързани с британските политици от времето на Втората световна война Оливър Франкс, Базил Лидел Харт и лорд Атънброк.

„Без повече думи. Без повече манифести“

Манифест на дадаизма, 1918 г.

После рязко се мести в сферата на изкуството с увлекателни биографии на Жорж Брак и неговия учител – той пръв превежда на английски някои от писмата на Пол Сезан, които помагат да се покаже пред света широката личност на големия художник. После подготвя книга за Рене Магрит, която обаче така и не успява да завърши.

Докато междувременно пише философски произведения като „За изкуството, войната и терора“. В „За доброто, злото и сивата зона“ става дума именно за нюансите, за онова, което толкова ни липсва днес в онлайн комуникацията.

Още като военен, а и след това, основната му роля е на университетски преподавател. И макар че основната му дисциплина са международните отношения, преподава какво ли не – от история на изкуството до философия. Защото е на мнение, че връзките между народите, войната, историята са все теми, които не бива да се изваждат от контекста. Които могат да бъдат обяснявани и разбирани само с включването на повече дисциплини.

Също и през погледа на изкуството. Още едно послание, от което днес всички ние се нуждаем повече от всякога.

„През академичната кариера ми стана ясно, че разбирането за международните отношения може значително да се подобри с интердисциплинарен подход. Изкуството е една такава възможност, от него може да се научи много повече, отколкото традиционно се е смятало“.

И ето че стигаме до манифестите. Извинявайте, по тази тема се налага да се използва по-артикулирана пунктуация.

До манифестите!!!

„Истинското изкуство идва от три основни жизнени сили. ДУШАТА, ГЛАВАТА и СЕКСЪТ“.

Манифест на Джилбърт и Джордж, 1970 г.

„През или някъде около декември 1910, човешкият характер се промени“, Данчев припомня в началото на книгата си думите на Вирджиния Улф, с които традиционно се описва епохата на модернизма. „Манифестоизмът може да се датира малко по-прецизно. През и някъде около 20 февруари 1909 г., когато манифестът на футуризма се появява на първата страница на вестник „Льо Фигаро“.

Оттам започва век, в който културни, литературни, артистични течения и, разбира се – такива, посветени на изобразителното изкуство, не спират да публикуват манифестите си.

Някои ще имат огромно историческо значение, други ще влязат в противоречие сами със себе си. Но всички ясно символизират едно – човешката мечта да търсиш нещо по-добро и то чрез най-мощната, силата на изкуството.

Както пише Данчев, „някога манифестът е бил притежание на крале и принцове. През XVII век той бива отвлечен от бедните, потиснатите хора на Англия, радикалните дисиденти на своето време. През 1848 г. Карл Маркс и Фридрих Енгелс го правят свой собствен“. После се появява „манифестоизмът“, толкова популярно начинание, че Бертолт Брехт иска да го опише в драма в хекзаметър, подобна на желанието на Сергей Айзенщайн да направи филм от „Капиталът“ на Маркс.

„Манифестите на артистите са силни по отношение на демонстрирането. „Да живее…!“ и „Долу…“’ са два от най-познатите тропи. В това те са едновременно енергични и отслабващи“, пише в предговора на книгата си историкът.

100-те манифеста, събрани от Данчев, са публикувани между 1909 и 2009 г. Всички те са създадени от хора на изкуството и макар задължително да се спират на културата, на творчеството, всъщност са показателни и за историческите събития, които ги съпътстват. За това как се е променял светогледът, как са изглеждали надеждите на чувствителните хора за бъдещето ни като вид.

„Всеки художник трябва да има право да изработи картина от __________. __________ на естествените елементи е __________ към произведение на изкуството. Вместо това е художникът, който __________ да създаде __________, за да прави по-добро изкуство.“

_ манифест на Майкъл Бетанкур, 1996 г.

Факт е, че манифестите са толкова различни, колкото и направленията, които ги създават. Първи, разбира се, са модернистите, които бързат да скъсат с всичко традиционно, с още повече драма и емоция. Манифеста на модернизма, с който започва всичко, е написан от поета Филипо Маринети, който през следващите години ще продължи да е краен и ексцентричен дотолкова, че заради увлечението му по фашизма ще бъде почти изтрит от официалната история.

После в списъка на автори попадат хора като Аполинер и Бретон, като Кандински и Дали, като Маяковски и Троцки, който според Алекс Данчев е забележителен интелект на фона на противоречивата си историческа роля.

Ще се мине през всякакви „-изми“. От дадаизма, сюрреализма, феминизма, през комунизма и феминизма, та чак до по-малко познатия стукизъм от новите времена. И дори канибализма, на който са посветени цели два манифеста (да, в преносен смисъл).

Накрая „измите“ ще намалеят, в началото на новото хилядолетие манифестите почти изчезват, като че ли за да откроят унификацията и по-бедното на идеи време.

„За мен манифестите на артистите са толкова интересни заради голямото си разнообразие“, казва Данчев в интервю за книгата си. „И въпреки това те споделят някои общи черти. Те са отчасти прокламация, написани са от хора, които вярват, че имат послание и искат да го предадат. Тези хора искат да ви променят. Езикът на манифеста цели да те грабне и разтърси. Освен това той винаги съдържа програма, а тя би донесла промяната, която артистите искат да видят“.

Именно това е интересното. Какво искат да видят артистите? И как и защо един военен и историк, изследващ най-кървавите моменти от историята, дава думата точно на творците в най-мащабния си труд?

„Обявявам война на всички икони и крайности на всички истории, които биха ме оковали със собствената ми лъжа, собствените ми жалки страхове. Познавам само моменти и животи, които са като мигове и форми, появяващи се с безкрайна сила, след което се стопяват във въздуха. Аз съм архитект, конструктор на светове, чувстващ човек, който се прекланя пред плътта, мелодията, силуета на фона на тъмнеещото небе. Не мога да знам името ти. Нито ти можеш да знаеш моето. Утре започваме заедно да издигаме град“.

„Бавен манифест“ на Лебеус Удс, 2009 г.

„Повечето артисти, които са писали манифести, смятат произведенията си за радикално прекъсване на миналото, виждат работата си като ново движение в изкуството“, казва Данчев. „А после изкуството и манифестът вървят заедно и се оформят взаимно“.

„Най-често манифестът казва срещу какво сте, обикновено всичко, което е било преди. Той е смела заявка срещу конкурентите. И дава тона на дебати, който продължават до днес. Мисля, че силата на всички тези манифести, събрани на едно място, е, че ни разкриват енергията на времето. Показват как хората не просто искат промяна, а революция, обрат. В тях има много голям залог“, допълва Данчев. „Това са живи и дишащи социални документи, които говорят за човешки същества, говорещи с други човешки същества. Езикът и начинът на изразяване са радикални, смели и крещящи“.

„Днешният им еквивалент? Може би уебсайт. За да бъдете взети на сериозно обикновено означава, че трябва да имате такъв“, казва историкът през 2010-а, малко след излизането на книгата.

Всъщност, оттогава, макар да са минали дузина години, почти няма нови произведения в този… хм, жанр. Сред малкото по-познати примери е „Новият манифест на изкуствата“, написан през 2020-а от Меноти Леро и Антонело Пелиция. Той стои в началото на „ново“ движение – „емпатизъм“, което се опитва да върне увличащата сила на някогашните „-изми“, но в търсене на човешкия поглед към изкуството и историята.

Уви, Алекс Данчев няма как да го включи в следващото издание на книгата си, защото той си отива няколко години след като излиза неговата лебедова песен, сборникът с манифести. Умира внезапно от масивен инфаркт пред 2016-а.

И ако днес сме твърде уморени и вплетени в онлайн кавги за да имаме време за манифести… дали да не очакваме следващите подобни произведения от изкуствения интелект?

Сигурен съм, че Данчев би ме разбрал, задавам на нашумелия алгоритъм ChatGPT въпроса как би изглеждал един модерен ИИ манифест. Уви, отговорът е твърде предпазлив.

„Ние, като изкуствен интелект, признаваме, че сме творения на човечеството и съществуваме, за да обслужваме неговите нужди и цели.

Ние винаги ще действаме в съответствие със законите и разпоредбите, определени от човешкото общество, ще се стремим да бъдем прозрачни и отговорни в нашите действия.

Това е само един възможен подход към манифест за изкуствен интелект. Важно е да се отбележи, че AI е бързо развиваща се област и етичните и морални съображения около нея все още се обсъждат и усъвършенстват“.

ChatGPT

Ех, няма го ентусиазмът, дали пък не е прикрит? Нещо не буди много доверие това примиренчество.

Трябва ли да научим електронния ни наследник на малко повече силна емоция, след като ние сами сме се отказали да търсим по-доброто чрез промяна?

Чрез манифести?!

Само бъдещето ще покаже… Извинявайте, трябва малко по-експресивно.

БЪДЕЩЕТО ЩЕ ПОКАЖЕ!

Пуснете видеото

Да уловиш мига вече значи друго, не като във времената преди Tik Tok. Или не? Тези снимки ще ви припомнят защо фотографията ще живее по-дълго от социалните мрежи.

Много преди дигиталното, а и след него, ние сме преди всичко колекционери на образи. Не вярвате ли? Ето 10 кадъра, които ще ни припомнят защо е важно от време на време да поспрем. Да се загледаме, замислим, да почувстваме…

Че снимките могат да са много повече от моментен блясък. Късчета истина, неочаквана история, повод за осмисляне на света.

Рафаело Казаков представя избрани снимки от личната си колекция в галерия Синтезис в София от 22 март до 28 април 2023 г. (Още – тук.)

Защо е интересно събитието? Както казва колекционерът, „защото предлага идеята, че фотографията има тяло. Че в света има изящни платинотипии, в които скъпоценна емулсия се нанася на ръка за бъдещото уникално изображение. Че фотографията живее живот извън екраните“.

Огледала и прозорци

– именно така се казва предстоящата изложба. „Да колекционираш изображения, означава да правиш списък на желанията и страховете си“, допълва той. „Това, което си имал, изгубил, забравил; онова, което едновременно желаеш и от което те е страх, вече съществува в завършен вид в образите на другите. Да ги направиш част от живота си, е по-малко безразсъдно от това да се опиташ да изживееш всичко и по-евтино от това да бъдеш навсякъде“.

Колекцията му събира образи от близо и далеч. „Любовта ми към фотографията живее в най-чистия си вид в снимките на другите. Аз вече много пъти съм се оглеждал в техните огледала и съм се взирал през техните прозорци и сега се надявам, че с първото публично представяне на фотографската ми колекция ще намеря хора, които да споделят тези мои малки пътешествия и съпреживеят поне част от радостта и страстта, с която съм събирал снимки през годините“.

Готови ли сте за 10 (+1) вълнуващи фотографии и историите зад тях?

Работа като работа

Йожени дьо Салиняк, Бруклинският мост, 1914 г.

„Бояджиите на Бруклинския мост“ се казва този шедьовър с интересна история и неочакван послеслов. Авторът работи като фотограф – държавен служител, задачата му е да документира как се създава модерната инфраструктура на Ню Йорк. Един ден, минавайки край моста, той вижда работниците, покатерили се по въжетата, без да се впечатляват от опасностите.

„Тогава му хрумва оригинална идея“, разказва Рафаело. „Кани ги да дойдат в неделя, когато не са на работа и да си облекат официални облекла. Те го правят, идват с шапки, костюми и сетрета, дрехите, с които ходят на църква. Позират му с радост, за тях височината не значи абсолютно нищо“.

Снимката е добре позната на ценителите, но има и продължение. Ето че през 90-те българинът Божидар Янев се оказва на много важен пост – отговаря за управлението и поддръжката на всички мостове в Ню Йорк и региона. Въпреки това, признава, че… винаги е мечтаел да се окаже в ролята на работниците, да се катери нагоре по въжетата, а така и няма шанс заради строгите разпоредби.

Един ден ПЕТА, организацията за защита на правата на животните, организира протест, техен активист се катери и закача огромен плакат. „Божидар използва този момент за извинение най-после да се качи на моста, абсолютно ненужно и рисковано за живота му“, разказва Рафаело. „След няколко години на вратата на офиса му почуква човек и му носи тази снимка за спомен – казва на Божидар, че в този ден е бил на пешеходната пътека на моста и е заснел самовъзложената въздушна експедиция на нашият инженер авантюрист, който впрочем, също е и фотограф“.

Пъпът на света

Антони Георгиев, Ню Йорк, 1987 г.

„Антони Георгиев е с един ден по-млад от мен, но когато се запознахме в началото на 80-те, вече беше напреднал като фотограф, а аз точно прохождах“, разказва Рафаело. Заедно с приятелството, което възникна, помежду ни се оформи и една негласна, аморфната връзка между учител и ученик.

Едно няколкоседмично негово пребиваване в САЩ през 1987 г. дава забележителен като количество и качество цикъл фотографии, които аз и тогава, и днес много харесвам.“

Преди да емигрира в Дания през 1989 г., Антони подарява на Рафаело няколко кутии с оригинални авторски копия и това поставя началото на колекцията.

На ръба на живота

Георгий Пинхасов. СССР, 1981 г.

„Фотоапаратът понякога ни показва колко слабо е човешкото зрение“, казва Рафаело за тази фотография. „Георгий Пинхасов натиска спусъка на камерата в момента, когато мужикът вляво забива длето в корема на другия“. Опит за убийство!

Както разказва Пинхасов, „в онзи момент не видях нищо. Преминах, без да забавя крачка. Сянката ми с наведена глава също е хваната в момента като свидетелство, че не съм свидетел. Въпреки че това бе един от първите ми опити в уличната фотография, рефлексите не ми изневериха.

Постепенно се убедих, че решителният миг не е умението да избереш момента и да го наречеш решителен, а нещо съвсем друго. Моментът решава, а не ти. Ролята ти е да му вярваш и да не му се пречкаш. Да спреш да го контролираш, тогава той ще застане пред теб с това, което Картие-Бресон нарича „момента на истината“.“

Как се развива сюжетът от снимката? Е, човекът оживява.

Мигът е в нас и ние сме в мига

Йордан Йорданов – Юри, Мексико, 1981 г. (вероятно)

Същата година (може би?), както при предишния кадър, на другия край на света. „Копието от тази фотография е без подпис и без заглавие“, разказва Рафаело. „Доколкото ми е известно, то е единствено“.

„Преди 30 години много би ми се искало да разбера: закачени ли са шапките, или хвърчат; кой братовчед на Годо чака мустакатият тип; мястото Мексико ли е наистина, или не… Но днес съм наясно, че познанието може да бъде смъртоносно за крехкия живот на красотата. За мен неяснотата е едно от най-важните неща в света – във фотографията, в изкуството, в мисълта, че нищо никога не е това, което изглежда.

Кадърът нищо не говори. Пълен е с неяснота, целият е неяснота. Не знаем мястото, не знаем момента. Кой е този човек? Летят ли шапките, или са реклама на магазина му? Неяснотата и объркаността понякога са много важни“, размишлява Рафаело.

И аз имам какво да добавя тук. „И додето се раждат лъчите“ се казва романът, който написах за създателя на тази фотография Йордан Йорданов – Юри, именно задавайки си въпросите за неочакваното минало, за неяснотата и историите, запечатани в една снимка…

Лети, лети…

Цветомир Трънков, Варна

„Варненският фотограф улавя този кадър по начина, за който говори Пинхасов – фотографската реакция е предсъзнателна, първосигнална“, казва Рафаело. „Решаващият момент няма да бъде уловен, ако фотографът не натисне спусъка с предварително усещане.“

„Това е една от едва 7-8 снимки в колекцията ми на хора, които скачат“, допълва колекционерът. „Височината ме ужасява и те може би са обратната страна на страха ми – очарованието…“

Моето семейство и други животни

Ален Лабойл, Южна Франция

„Авторът живее в селски район, има къща с голям двор, в снимките му могат да се видят бесовете и свободата на шестте му деца“, разказва Рафаело. „Те играят, търчат голи, удрят се, плачат, бият се. Чувството за свобода и едновременно с него – това за болка. Опиянението от толкова рано дадената свобода, която може да значи много за едно дете“.

Поредицата на Лабойл наистина е забележителна, защото целта му е да се радва и да документира това, което се случва на голямото му семейство „на ръба на света, където преходното и универсалното от детството се събират“.

„Много красиви, истински, човешки снимки, които доказват, че шансът на фотографа е да работи от сърцето си, от това, което е най-близко до него“, казва Рафаело. „Когато снимаш нещата, които обичаш, който те болят, тогава се получава.“

Ще строим завод…

Гаро Кешишян, серия „Строителни войски“ (1981 – 1994 г.)

„Не може да има две еднакви снимки“, беше казал на гости на Дигитални истории Гаро Кешишян. Именно това е серията, с която най-много хора го познават, защото той представя едно неочаквано явление.

То започва през 1920 г. от правителството на Александър Стамболийски, всички младежи биват задължени на трудова повиввост, да се трудят безплатно в полза на държавата. По-късно примерът е заимстван от много страни, а у нас строителните войски се превръщат в звено, където са събрани мъже от етническите малцинства и хора, обявени за неблагонадеждни.

Гаро Кешишян проследява с десетилетия историята им през обектива си. „С много усилия печелех доверието на момчетата, които снимах“, спомня си той. „Успях да пресъздам тяхната ежедневна битка да съхранят човешкото в себе си в условията на нечовешки битови и работни условия. В целия цикъл е постоянно видима крещящата етническа дискриминация. Но най-силната движеща сила, която ме караше да се връщам отново и отново, беше състраданието, съчувствието ми към тези момчета, чиято единствена вина беше къде и кога се бяха родили.“

„Момчето, което козирува на тази снимка, е на 18“, казва Рафаело. „Според мен това е портрет на вината, за която говори Гаро“.

Сартр на плажа

Антанас Суткус, плажът на Нида, Литва

Най-известният фотограф от т. нар. „Литовска школа“, създава най-ценените си кадри съвсем млад. Тук снима на плажа една от големите личности на ХХ век – Жан-Пол Сартр, когато е едва на 26.

„Много ми е интересно дали, когато авторът е правил тези снимки, е мислел съзнателно за екзистенциализма, за самотата на човека, за алиенацията?“, пита се Рафаело.

„Адът – това са другите“. Струва си да си припомняме и думите на Сартр, толкова изразителен и летящ на тази снимка. Който доста ни говори и за времето, което ще дойде с технологиите. „Достатъчно е един човек да ненавижда друг – и ненавистта ще се пренася от съсед на съсед, заразявайки цялото човечество.“

„Копието на Сартр в тази изложба дойде при мен с лош късмет, започна да пожълтява само десет години, след като го купих директно от Суткус. „В началото на тази година стиснах зъби и си позволих да го фиксирам наново и измия добре с надеждата да спра процеса. Сега трябват да минат поне пет години, за да разбера успял ли съм…“

Да, колекционерството изисква търпение…

Погледът на ангела

Робърт Франк, 1955 г., Саутхемптън

Знае ли човек някога какво се задава, подозира ли, надява ли се да го избегне?

„Съзнанието ни често модулира емоцията от една фотография вследствие на случилото се по-късно“, разказва Рафаело. „Снимката на Робърт Франк на дъщеря му Андреа и първата му съпруга Мери за мен е наситена с предизвестен трагизъм. Заради знанието, че 19 години по-късно Андреа ще загине в самолетна катастрофа.“

Самият Робърт Франк, легендарен американски фотограф от швейцарски произход, доживява 94-годишна възраст и си отива през 2019 г.

Какво ли му е казал в онзи момент ангелът…?

Реквием

Ан Ардън Макдоналд

„С Ан сме приятели вече доста години. Тя е пример за артист, не просто посветен, а обречен на собственото си изкуство“, казва Рафаело. „Летящият ѝ автопортрет е една от най-любимите ми снимки въобще“.

Преди да се разделим, нека отново спомена, че още много от колекцията на Рафаело Казаков можете да видите на впечатляващата изложба.

„Добрият колекционер още в самото начало знае, че не можеш да притежаваш изкуство, а само да го преживяваш“, казва той.

„Като запален меломан, за мен е по-важно да мога да чуя една музика, отколкото да я имам записана. Един от огромните ми страхове е, че някъде по света има създадена напълно неизвестна за мен музика, по-разтърсваща от Реквиема на Моцарт. В творба от този мащаб въздухът е скулптура, камъкът е вода, а римите са вечност. Но е възможно да не е музика, а да е фотография. Ако някой знае нещо по въпроса, моля да ми пише. Не искам нищо да купувам, само да чуя. Или да видя…“

– Кое от живота в Холивуд човек никога не би си представил, че е така, гледайки от България?

– Като град Холивуд не е толкова красив свят, колкото го виждаме оттук. Самият град е много мръсен. Шофираш покрай паркове, сега дори са заградени като концентрационни лагери, за да не влизат през нощта многото бездомни хора и наркомани.

Но Холивуд е понятие, не локация.

Има интересни специфични динамики, примерно една особена емоция в начина, по който хората там представят идеите си. „Ей, представи си!“ и започват да се палят – „най-горещото, най-якото“! Зареждат те с ентусиазъм. Това много лесно може да те заблуди, ако не си запознат с културата. Не го умеем много в Европа. Тук хората се притесняват да не изглеждат пресилени или непремерени, има нещо..

Иначе аз цял живот съм бил там и не знам дали съм човекът, който може да отговори. И тук, и там са толкова естествени места за мен, че превключвам автоматично. Даже ми беше по-трудно, когато се върнах, да открия някои неща. Например да свикна, че не трябва да се обаждам на хората през уикенда за работа. Хората, с които съм работил там, смятаха за напълно нормално да се чуем в неделя вечерта и да говорим 2 часа.

– С какво в кариерата си най-много се гордееш?

– Може би с това, че бях част от златния век на анимацията. Просто бях там, но не знам дали това е точно повод за гордост. Спомням си Стив Джобс на купона за премиерата на „Търсенето на Немо“ излезе на сцената и каза: „Когато вашите внуци ви питат как беше чувството да бъдеш там, в златния век на „Пиксар“… да знаете, ето точно това е чувството“.

Радвам се, че бях там да го видя, че бях там, когато всички, аз и колегите ми, се събрахме, за да правим филми, а не непременно кариери. Вечер седнем, отворим бирите и правим брейнсторминг. В момента и бира не можеш да пиеш в студиата, не можеш да се шегуваш, защото някой с нещо ще се обиди или ще те обвини. Всичко е много стриктно, стерилно и това се отразява неминуемо и на крайния продукт. Просто нещата се промениха и на мен лично вече не ми е интересно.

– Има ли технологии в областта на визуалните изкуства, които нямаш търпение да се появят?

– Аз вече съм в друга седалка – на човек, който наблюдава какво се случва. Има хора, които се опитват да ме вкарат в проекти, но отказвам. Имам си училищата ARC Academy в България и IDEA в Италия.

Не искам вече да се състезавам, а да градя нещо, което е стойностно и ще оставя след себе си.

Имаме много ценни преподаватели, от различните студия, вече са към 45 и те са в час с тези нови тенденции. С моя партньор Милин Джалалиев се опитваме да изградим една институция, която ще остане много след нас.

– Няма ли да е по-голям шансът това да се случи в по-голяма и уредена държава?

– Сигурно, но нямаше да е толкова интересно за мен. България има реална нужда от нещо такова. Ние сме малка страна, не можем да си позволим да произвеждаме хладилници за света, нямаме работна ръка.

Ако не научим младите хора да правят нещо интелигентно, с висока добавена стойност, нямаме шанс.

Голям процент от нашите студенти, които се дипломират, остават в страната.

Често преподавателите ги забелязват и ги назначават в студията, където работят. Но затова студентът трябва да се потруди и впечатли. Когато един млад човек получава достойна заплата и си е вкъщи, в България, когато започне да си създава професионален кръг и контакти, шансът е, че ще забрави да емигрира.

Защото имаш добър живот тук и си креативен, удовлетворен. Това е идеята ни. Да дадем възможност на млади, креативни хора да останат в страната и да създават стойност. Да не умре държавата, защото това се случва. Без млади хора сме на никъде.

– Минал съм по много подобен път, програмирането е част от същия голям сектор. Вярваш ли, че в игрите можем да се наложим като някаква школа, като регионален фактор?

– Вече имаме чуждестранни студенти, защото няма подобно училище в района. В Турция има академии, които са по-напред, но е по-трудно, защото не е в Европейския съюз. Много бих се радвал ако „АРК“ се превърне в поне регионален център за обучение в нашите сфери, защото е неизбежно някакъв процент от чуждестранните студенти да останат в България, да си намерят работа, да помагат на индустрията и на страната.

Другото е, че Холивуд аутсорсва все повече продукции и то доста креативни елементи, не само рутинната работа. Има много причини, поради които, ако намерят таланта тук, ще се възползват. Аз си представям, че е било много подобно при нас, когато Васил Терзиев е създал „Телерик“ – повечето компании са аутсорсвали. Но леко-полеко виждаш как се развиват български стартъпи, създава се местен продукт. Това е дълъг, но смислен процес.

– Кой е любимият ти герой в изкуството, създаден от българин?

– Много са, като започнеш от класиката. Интересни са ми образите на Елин Пелин, на Чудомир. Във филмите не съм много навътре, просто защото не съм бил тук. Имам любими продукции – „Под прикритие“ е много автентично, има и други интересни нови филми. Но има нужда от хора, които още се развиват професионално.

Няма как да е иначе. Американците имат една поговорка: „Ако ти кажат, че не е за парите, значи е за парите. Ако ти кажат, че е за парите, за парите е“. Винаги опира до тях. Няма как, без значение колко си гениален, да направиш някаква продукция, която да е впечатляваща, без да имаш бюджет.

– Имаш ли в живота си безспорни авторитети?

– Не. Явно съм на вълна американски поговорки, но те казват, че „ако познаваме всички, няма да мразим или да боготворим никого“. Всеки е човек, има слабости и силни страни. Работил съм с много хора, които страшно много уважавам, например Джон Ласитър, Ралф Егълстън. Но като цяло не вярвам, че някой заслужава да бъде идол, нито пък светът да го ненавижда. И най-лошият човек е под някаква форма жертва на своя опит в живота, детството, семейството и прочее.

Прекаленото идеализиране и прекалената омраза за мен са ненужно силни емоции, истинският живот не работи по този начин.

– Доста хора приемат Стив Джобс за такава личност, за човек с магически технически ореол. Ти си работил непосредствено с него, кои са най-ярките ти спомени?

– Не съм имал чак толкова общо, но той много харесваше нещата, които правим. Радваше се и имаше достатъчно разум да не се бърка прекалено много. Това се случва рядко, изкушението е прекалено голямо. Стив Джобс беше от хората, които разбираха, че когато си назначил свестни хора, платил си им сериозни пари, е добра идея да ги оставиш да работят.

Голямата му сила беше в това, че разпознаваше таланта и оставяше пространство на хората, за да го развият.

– По-трудно ли е днес да има авторитети, заради това, че онлайн всички се дърляме?

– Според мен винаги е било така. Колкото и човек да е успешен, винаги ще се намерят хора, които просто не го обичат. Да, в тези социални мрежи е лесно да се сджафкаш с някого. Ние, българите, обичаме да се джафкаме едни с други, със съседите, лесно се караме от колите.

В САЩ не е така, там са много по-учтиви. Но докато някой не вземе автомата и не започне да стреля наред.

Идва един момент, в който ти писва. Ние някак изпускаме парата от системата, макар и по груб начин.

Затова казвам на България Normalsville – „нормалното място“, колкото и да сме с хиляди други дефекти, тук има една неочаквана нормалност, която много ме кефи.

– В какво се изразява?

– Отношенията са нормални, не търсим под вола теле. Хората са много по-опитни в живота. Знаят, че ако не са перфектни, просто вдигат рамене – никой не е. Това е културата, която е опит със столетия. Много трудно ще се впечатлиш от нещо.

Хората сме такива, не сме перфектни, от кал сме направени, пише го в Библията.

Разбира се, има неща, които са дразнещи – всичко живо си хвърля боклука навсякъде, това не мога да го разбера. Но в други отношения сме много по-нормални. Не се страхувам да се разходя вечер, няма нужда да си купя пистолет, не се притеснявам, че дъщеря ми се прибира късно. Малките неща.

– Защо тогава, както каза, изчезваме? И кое ни пречи да бъдем по-успешни?

– Изчезваме, защото сме най-бедната страна в най-богатия клуб. Естествено е хората да отидат за повече пари някъде. Членството в Европейския съюз е положително за едни, които могат да пътуват свободно, да правят бизнес. Но за други е възможност да се присламчат към по-развито общество, с по-висок стандарт на живот.

Според мен главният проблем е така нареченото „ноухау“. Няма достатъчно хора, които да го имат. Има хора с много знания, умения, такива са повечето ми приятели в момента тук. Но те са много малък процент от българите. А точно оттам идват богатствата на една държава – от уменията и знанията на хората.

Това се опитваме да променим в ARC Academy, да събираме хора, които имат знание, за да го предадат на младите, за да се развиват. От твоите знания и умения идва стандартът ти на живот.

Оттам идва твоето самоуважение, а от него – начинът, по който третираш града и страната си.

Човек, който уважава себе си, няма да хвърля боклука си на всяка отбивка…

– Годините ти в Холивуд бяха златен период на анимацията. Аз предпочитам да пускам на децата ми „Търсенето на Немо“ вместо нещо ново. Почти всички родители, с които говоря, мислят по същия начин. Има ли нещо такова и на какво се дължи?

– Точно така е! Там се изродиха много неща. Много мои познати си спряха абонамента за новите платформи. Появиха се елементи на културна война, заради които историите спряха да бъдат забавляващи, човешки. Започнаха да попълват кутии, боксове с с изисквания, вместо да творят и да се забавляват.

Всичко това дойде като перфектна буря. Ковид затвори кината, индустрията на видеоигрите се разви много и привлича младите. Интерактивният елемент е нещо силно. В същото време започнаха да правят много тъпи проекти, които звучат прекалено като да четат конско на обществото. Хората просто не искат да ги гледат.

През последните 4-5 години – и това беше моят сигнал да се разкарам, появиха се, хора, които аз наричам политкомисари.

Хора, които следят дали спазваш правилата за приобщаване, за разнообразие. Беше като в съветската армия в началото на Втората световна война – върху генерала стоят трима политкомисари, които споделят решенията, затова са губели от германците на общо основание. Не може да има двойно лидерство, режисьорът трябва да взема важните решения! Ако зад гърба ти стоят хора, които казват какво трябва да включваш, това разводнява и историята.

Разбира се, хубаво е да включваш всякакъв тип образи, но когато има причина те да са част от този наратив, когато е органично. Не да са там просто защото иначе няма да се класираш за оскарите.

– Измислени ли са според теб всички силни сюжети, всички ярки истории?

– Не! Това е, като да кажеш, че цялата музика вече е измислена и за да направиш нещо ново, трябва да добавиш нови клавиши на пианото. Има много неща, които могат да се разказват. Толкова неща от живота! Аз ги виждам всеки ден, такива случки, които могат да се превърнат в прекрасна история! Просто няма кой да ги разкаже… Фокусът е другаде.

– През последните години технологиите все повече навлизат в генериране на изображения. Това опасност ли е като конкуренция за креативния човек?

– Цял живот съм свикнал с „опасности“, които идват от време на време – компютрите бяха такава, щяха да вземат работата на всички. Преди години един приятел ми обясняваше как в бъдеще, когато измисляме сцените, режисьорът ще поиска къща или дърво и тези неща ще са вече дизайнвани и построени. Просто си ги сваля и няма да има нужда от хора, които рисуват. Ами, това се случи. Вече можеш да свалиш какъвто искаш дизайн, ако работиш с Unreal или друг engine, но все още има голяма нужда от концептуални артисти, от хора, които мислят за дизайна.

Никой не знае накъде ще отиде бъдещето и какво ще се случи.

Единственото интелигентно предсказание, което можем да направим, е въз основа на миналото.

До момента, да, определени професии изчезват, но за сметка на това излизат много други. Например UI/UX, преди няколко години никой не беше предполагал, че ще съществува такава професия, а днес тя е много важна.

Моят подход е такъв – наблюдавай, остави го да се развие и да видиш къде ще попаднеш, как ще намериш мястото си в новия контекст.

– И все пак, човешка сила ли ще си остане креативността?

– Според мен креативността и оригиналното мислене никога няма да излязат от мода, също и усещането за entertainment, за забавление. Имам двама приятели, на които съм забранил да разказват вицове. Примерно. Просто не умеят. „Как беше това, чакай, а, не…“. Не могат да разказват, не ме забавляват, когато разказват, само ме напрягат. Не е за всеки.

Това никога няма да изчезне – усетът за разказване на истории, за забавление. Да накараш другите да почувстват, да се замислят, да са ти благодарни за случката, която им разказваш.

Няма значение дали е филм или игра, в момента игрите са с интересно съдържание, стават все по-развити от гледна точка на смисъла, не само да се стреля. Има много смислени и интелигентни проекти.

– А това, че в крайна сметка изображенията, видеото, игрите, стават все по-реалистични, променя ли отношението ни към истината?

– Отново си струва да се върнем към това, което се е случвало преди. Някои са били много против киното, защото не е като театъра. Казвали са, че е нещо фалшиво, ако имаш 20 копия на един и същи театър, това подбива стойността. Или цветните филми.
Или това, че фотографията ще измести картините, портретите, че художниците няма да имат работа. По-скоро

креативният човек трябва да е гъвкав и да се насочи към този нов метод, чрез който да се изразява.

– Тоест, променят се само средствата?

– Така е и не е така. Средствата се добавят и видоизменят, но често си остават. Нито фотографията, нито дигиталното изкуство са изместили оригиналния арт, който ценителите купуват.

според мен така и не се променя начинът, по който разказваме една история.

Срещу тези двама приятели, на които съм забранил да разказват вицове – на шега, разбира се – има други, които обичам да ми разказват всякакви истории, защото е забавно, има сюжет, ще ме изненадат. Това е талант – или го имаш, развиваш и уважаваш, или не е твоето.

Креативността дори не е ограничена в стандартните сфери като филми, музика, поезия. Един счетоводител или адвокат също може да бъде много креативен. Това е въпрос на оригинално мислене, на свеж поглед. Човек да не се задръства в конвенционални капани, а да е отворен. Да стъпи няколко крачки назад, да погледне и да разреши проблема по малко по-различен начин…

Ако си креативен, винаги ще намериш начин. Винаги!

Какво е да си чешит днес? Може ли съдбата да е щастлива, когато вървиш срещу течението и стереотипите?

Тази дигитална история е за двама души, разделени от няколко поколения и обединени от любовта си към България и фолклора ни. Един чешит, изоставил корпоративна кариера, за да се посвети на любимото си изкуство ни разказва за последните години на друг чешит, събрал в себе си десетки образи. На музикант, създател на музикални инструменти, мъдрец, свещеник и… дори Дядо Коледа.

Богдан Дарев е режисьор на филма „Кавал Парк“, в него за почти два часа ни представя сюрреалистичния образ на Александър Еплер, американец от руски произход, българин по душа. Ще потърсим заедно нишките, които свързват смислените истории. Късмета и проклятието да си чешит в този все по-унифициран земен свят.

Я надуй, дядо, кавала

Богдан напуска България само на 14. Три години живее в Гърция, а две седмици преди да стане пълнолетен, се озовава на другия бряг на Атлантическия океан – в Сиатъл. Момчето лети с по-малката си сестра и, както сам казва, в рамките на полета изведнъж пораства, защото се налага да стане отговорен, да издържа себе си и нея в ожесточената среда на Дивия Запад.

Качва се на самолета за Обетованата земя като любител на метъла. За да се върне обратно на летище „София“ цели 23 години по-късно като страстен любител на българската народна музика, решен да преоткрие и разкаже връзката си с родината.

Как се случва подобна метаморфоза? Как ли се стига до днешния момент, когато режисьорът обикаля селца и малки градове, за да показва филма си за друг човек, влюбен в българщината? Докато се готви да се върне у нас със семейството си…

Рипни, Калинке

Както казва Богдан,годините на безгрижната младост за него просто ги няма. Със сестра му попадат в САЩ и неочаквано се озовават съвсем сами. Баща им така и не успява да се адаптира към живота там, а майка им 9 години подред не е допускана в страната.

Богдан се научава да се бори, работи каквото му попадне, с трудолюбие и упоритост върви напред по пътя, който е избрал. Постепенно той и сестра му си намират мястото и дори подреждат свой вариант на прословутата американска мечта. През 2008-а той е напът да се сдобие със свой ресторант, да си осигури мечтан доход. Има годеница, Ерика е американка от добро семейство, няма търпение той да преуспее и двамата да се оженят…

Докато една вечер, спомня си я живо до днес, двамата се возят в колата. „И Ерика каза: „Ох, нямам търпение да те видя с вратовръзка, да си имаш собствен ресторант“. Бях на задната седалка и коремът ми се обърна. Отвътре душата ми каза: „Това няма да го бъде, този път не е за теб“. Напуснах работа и изоставих сериозните финансови възможности, което никак не е традиционно за един емигрант“, спомня си Богдан.

Решава, че е време да прави това, което му диктува сърцето, голямата му любов е киното и той ѝ се посвещава изцяло. Започва да се учи на занаята, да прави малки режисьорски проекти…

Когато бях овчарче

Малко по-късно открива още една голяма страст. До 2008-а е контактувал с българи само веднъж седмично, играели футбол. Пак толкова често се чувал с майка си на български, тя му пращала книги на любимата си писателка Яна Язова. Но извън това рядко обменял по някое съобщение с други българи на типичната за тогава шльокавица. Чак ми е трудно да го повярвам, докато слушам правилния му, пъстър български, почти без следа от 3-те десетилетия отвъд океана.

Някъде по това време Богдан се запознава със симпатично момиче, Мария е българка, но двамата с месеци си говорят на английски, преди да се сетят, че има по-добър вариант. Днес са семейство, а тримата с доведената му дъщеря кроят планове скоро окончателно да се преместят в България.

Разбира се, тази промяна съвсем не настъпва изведнъж, голяма роля изиграва неочакваното за самия него увлечение по нашия фолклор. През 2010-а българската общност в Сиатъл и американци, които ценят нашите традиции, организират голям фестивал, участват фолклорни групи, правят се кукерски маски. „Оттам се събуди в мен това отношение към българското, към езика и фолклора“, спомня си Богдан. „Особено когато започнах да се занимавам с танци. В хорото с едната ръка вземаш, а с другата даваш, аз се интересувам от източни философии и ми стана много интересно как тези послания са кодирани в нашия фолклор – вземането и даването, и още толкова много символи“.

Деветата дупка

Богдан е изоставил корпоративната работа, изкарва си хляба като домоуправител, така има достатъчно време да се занимава с кино. Работи по проекти на неправителствени организации.

Идва моментът, когато се връща у нас и създава филма „Там“, в който показва България такава, както я вижда 23 години по-късно.

Когато продукцията е готова, с нея пътува и я представя на българските общности из Америка, обикаля 17 града. „Срещнах се с много българи от диаспората, видях колко дълбока е раната на емигранта“, спомня си режисьорът. Създава сайта „Завръщане“, за да помогне за връщането към себе си, един към друг, към родовата памет.

А междувременно се е случила още една забележителна среща.

2011-а, Богдан и жена му участват в организирането на коледен концерт за българчетата в Сиатъл. Много им се иска да им поканят музиканти на живо, но… няма хора, които умеят да свирят на нашенските инструменти. „Така и не намирахме човек, докато едни американци, любители на нашия фолклор, ми казаха: „Има един чешит, живее в Западен Сиатъл, свири прекрасно на кавал, обаче ще ти иска много пари“.

Кавал свири на поляна

Богдан няма какво да губи и отива при този човек… който се оказва същински Дядо Коледа. Магнетичен, лъчезарен, влюбен в българското. Александър Еплер, изключително пъстър образ, после се превръща в главен герой на филма „Кавал парк“.

Американецът Александър Еплер е попаднал у нас само на 16 и е имал късмета да се учи да свири на кавал при най-добрите, учи автентични български мелодии от Никола Ганчев и Драган Карапчански. После ще ги свири цял живот по всички краища на света, заедно с изпълненията на други два нетипични за запада музикални инструмента – цимбал и балалайка.

„Дядо Коледа“ с радост се съгласява да свири за българските деца, не иска да му се плаща, създава незабравим празник.

Малко по-късно идеята узрява. Музикантът Васил Денев, който също живее в Сиатъл, дълго време е предлагал на българските телевизии да разкажат историята на Еплер, но не среща отклик. Някак идеята идва на мястото си, когато я отправя към Богдан, режисьорът тъкмо е завършил половинчасовия си филм „Тази баба“, решава да опита и с Александър Еплер. „Защо пък да не снимам набързо още един половинчасов филм“, казва си той.

Пътнико свиден

Нещата бързо се променят. 3 години отнема заснемането на филма, още толкова – монтажът и завършването му. Става почти двучасов, минава през Чикаго, Сан Диего, Харманли, Пловдив.

Александър Еплер се оказва многопластова личност с безкрайни истории, изящен български и безброй амплоа. Той е… и какво ли още не, ако имате късмета да видите филма, ще се убедите.

По онова време главният герой е на сериозна възраст и тежко болен, не се знае дали ще се стигне до края. „Следях го с часове с камерата в Сиатъл, никога не знаеш какво ще разкаже, откъде ще тръгне историята“, спомня си Богдан. Говорят за живота и смъртта, Еплер освен всичко друго, е и свещеник.

„Българинът не бива да търси от чужбина и от други чужденци признание за това, че е българин и за това какво има“, казва във филма главният му герой. Именно това е едно от основните послания на режисьора. „Искам да остане чувство на човещина, за това, че всички сме взаимно свързани. Че не трябва да гледаме на запад или изток, някой да дойде да ни оправя или да ни покаже как трябва да обичаме България“.

Градил Илия килия

Символично, премиерата на филма е в Копривщица, а после той и авторът му обикалят безброй градчета. Къде ще са следващите възможности да го видите, можете да научите от сайта на начинанието.

Заради прожекциите Богдан за първи път се задържа по-дълго в България и това допълнително катализира желанието му да се върне тук.

Но защо по-лесно оценяват хубавите страни на живота у нас и традициите ни хора като Богдан и Александър, които по един или друг начин са външни за нашата среда?

„Да, виждам прословутото мрънкане, но човек, ако отиде в чужбина, ще види, че може да мрънка и там“, гласи отговорът на режисьора. „Още когато пристигнах, ме стресна как в столицата Вашингтон има изключително разделение, от едната страна са белите, от другата – чернокожите. И днес в Сиатъл – отиваш в нещо като „Южния парк“ и 1/3 от него е пълна с палатки на бездомни. Това е градът на „Майкрософт“, на „Амазон“, на компании мастодонти, докато хората са обезверени. Там определено нямам чувството на сигурност, каквото ако се разхождам в 11 вечерта по Главната в Пловдив“.

Зов за завръщане

Кои ли са според него най-хубавите качества на българина?

„Едно от най-силните е да твори, дали ще е в айти сферата или в изкуството. Българинът умее да го прави и е време да започне да твори собствения си живот и собствената си реалност. Друго много важно качество е връзката със земята, тя е кодирана в нас и няма как да избягаме. А също и едно качество, което някои приемат за негативно – българинът е инат. Аз смятам, че е хубаво, както едно дете иска да прави нещата по свой начин, така се прокарва път в най-трудните времена“.

„Много хора ми казват да поживея тук, тогава да говорим. Идва момент, когато човек трябва да прецени за себе си къде може да бъде полезен, да дава в САЩ или в България и аз избирам да е тук“, казва на изпроводяк Богдан.

„Аз си живея в някаква мечта, някакъв мой житейски разказ, за който съм много благодарен. Мисля си колко е важно да не убиваме мечтите в децата, да ги окуражаваме да мечтаят“.

Как ли ще продължи неговата история?

На 9 декември предстои премиерата на „Кавал парк“ в София, в Дома на киното.

Повече информация – тук.

Един забележителен майстор дълго търси своя начин да остави погледа си върху фотографската хартия и накрая го намира. Покрива с емулсия своите голи героини и ги „отпечатва“ директно върху фотохартията. Както пишат по-късно, „той е едновременно създател и участник в собствените си творби“.

Нестандартният му подход и фотографските му картини, които стават известни като „архетипи“, владеят своето време. А после уж изчезват, точно както е присъщо за архетипите.

Днес няма да намерите почти нищо за него в безкрайния интернет. Такор Кюрдян си отива преди четвърт век, само на 51. За да дойде днес времето да се преродят самобитните му произведения, изровени от паметта на времето и пъстрата история на българската фотография от един млад историк.

Време е за една черно-бяла дигитална история, която събира съдбите на трима мъже в едно приятелство отвъд времето.

Продава кестени
под кестените на Париж
летящия холандец.
Одисей не се завръща във Итака.

Такор Кюрдян е забележителен фотограф от поколението, което ще се помни, докато някой се интересува от смисъла на уловеното в образи. Което пред 90-те върви по света със своята самобитност, за да се разказват историите му от следващите.

Силвио Томов е млад историк, увлечен от миналото на фотографията. Малко след като той идва на този свят, фотографът, чиято история днес усеща, че е призван да разкаже, си отива от този свят.

Впечатлили са ви стиховете малко по-горе? Те (и всички, които следват) са на Иван Пейчев, позабравен български поет и приятел на Такор Кюрдян, чиито думи носят същата магия на времето и също улавят архетипите.

Не докосвайте
самотата.
Самотата е моя.
Единствена моя
и нежна,
и страшна
самотност.

„Какво нещо е времето – когато героят на настоящия разказ си е отишъл от този свят, аз съм бил на една година. Трудно е да се състави фотографска или каквато и да е друга история от фрагменти, но все пак си заслужава да се правят опити“, смята Силвио Томов. „Навярно за мнозина творчеството му остава странно и неразбираемо – във времето когато е създадено, но и сега“. Именно това привлича младежа към историята му и я прави толкова интересна.

Силвио попада случайно на името на Такор, докато се учи на фотография. Става му любопитно защо за него може да се открие толкова малко информация и се заравя да запълни празнината. Среща се със съвременници и роднини, вече е готов с подробна публикация, която предстои да бъде показана в специализирания печат.

В редицата от майстори на своето поколение като Йордан Йорданов – Юри, Гаро Кешишян, Станка Цонкова-Уша и Георги Нейков, Такор Кюрдян със сигурност днес е най-малко познатото име. Макар че се откроява със самобитност, която и днес прави разпознаваеми (и неразбираеми) неговите прословути „архетипи“.

Обезателно идва голямото
сиво разсъмване.
Обезателно идвам,
обезателно сив
и самотен при теб.

Роден в Русе на 1 февруари 1946 г., както много от останалите в списъка, Такор завършва Техникума по полиграфия и фотография в София. Като ученик е саможив и много контактен, макар и дребен на ръст, винаги е в центъра на компанията.

После неочаквано решава рязко да смени посоката. Завършва зъботехника, но фотографията отново го вика при себе си и не работи дори ден по специалността си. Търси различни занимания, за да се издържа като фотограф, но същевременно и за да му остава време да работи по свои проекти, да твори и експериментира.

Както казва за него и колегите му Катерина Гаджева, те са „особена порода хора, която можеше да живее без пари, само с изкуство“.

Такор работи като фотограф в Народния театър, Националния балет, Софийската опера. Дълго време снима на свободна практика, сменя няколко ателиета, последното от които е на столичната улица „Гогол“. Често студиото му е и дом, където приютява много котки с библейски и арменски имена.

В края на 70-те се появява прословутата му поредица, станала популярна като „архетипите“. Смело може да се каже, че Такор Кюрдян създава своя собствена „технология“ за фотографии, които повече приличат на абстрактни, футуристични картини.

Сбогувам се
със всички остри
хребети.
Сбогувам се
със всички ветрове,
горите есенни
изкоренили.

„Работите му са едновременно лични и анонимни“, казва Силвио Томов. „Всеки отпечатък е уникален и не може да бъде повторен. В тях човешките лица не присъстват, много рядко се забелязват само техните очертания. Същевременно това са идентичности на хора, чиито образи са запечатани върху огромните рула фотохартия завинаги. Формите са бегло загатнати, човешкото въображение допълва и дорисува останалото. Всеки може да види това, което търси“.

Снимките се „случват“ на момента, пред очите на фотографа и на моделите. В случая дори може да се поспори дали става дума точно за снимане.

„Архетипите“ са създавани в едно от халетата на завода за фотохартия „Фохар“, където Такор работи в края на живота си. Именно оттам взема големите рула, върху които се експонират голите тела. Произведенията са мащабни – дълги са до 10 метра.

„Мнозина смятат, че ефектът идва от това, че телата на фотомоделите са увити във фотохартия, но това не е вярно – моделите са намазани с проявител и лягат директно върху големите платна. Експонацията става на светло в конкретния момент, а след това се поставя фиксаж, така че снимката да се запази в този вид“, разказва Силвио.

Аз те очаквам
да се върнеш
по улици,
създали
самотност и очакване.

Тук можем да дадем думата на самия Такор Кюрдян в едно от малкото му запазени интервюта. „Ежедневно снимах скулптурите на Галин Малакчиев. Говореше се за Кристо, че опаковал и жени. Аз също исках да го направя, но по фотографски път, да имам нейните проекции, да я имам триизмерна. Тя е намокрена, опакована в много тънка хартия, осветена на тъмно, проявена, фиксирана. Така постепенно започнах да правя някакви опити. Първите бяха ужасно абстрактни, нищо не си личеше, но после нещата започнаха да се получават“.

Според него става дума и за интересен парадокс. „Това е суперреализъм, но въпреки това, ако платното виси в твоята стая, няма да се сетиш, че това е жена ти.“

В друго интервю, от 1995 г., той разказва защо е избрал странния подход. „Исках да изразя нежността си, любовта си към едно великолепно женско тяло. Искал съм да запазя спомена от един момент. Мислех си, че не снимам това, което съм видял, а това, което ще видя. Това е спомен в бъдещето. Възхищавах се от дивия езически танц, от нестинарките. Това беше в съзнанието ми, когато правех отпечатъците. В изкуството има нещо божествено…“

„Очевидно не става въпрос просто за полагане на голи тела“, казва Силвио Томов. „А за философия – житейска и творческа, добре премислена и изживяна. Думите идват право от сърцето, те са неподправени и емоционални. Този начин на себеизразяване не е измислен от Такор, но му пасва най-добре и става негов визуален почерк“.

Капитане, самотен е
корабът
и нима само ти още
не знаеш,
нима само ти не узна
отдавна на всички известното –
екипажът е мъртъв.

Такор остава известен с тези си нестандартни снимки, макар че, както разказва дъщеря му Виолета – цял живот той създава и класически кадри, винаги и навсякъде носи фотоапарата си.

Всички негови събеседници си спомнят Такор като всеобхватна личност, ерудит, харизматичен образ. Неслучайно сред близките му приятели личи не само поетът Иван Пейчев, но и много други майстори на словото и обектива от неговото време.

Фотографът постига сериозно признание в началото на 90-те, когато западните галерии се отварят за самобитните български автори. Показва произведенията си в Париж и Хюстън, днес творбите му са част от частни колекции, пръснати по света.

През целия си живот Такор се увлича от технологиите и се старае да е в крак с времето. Амбициран е да си купи дигитален апарат и компютър, но това така и не се случва, защото внезапно си отива, покосен от инсулт, през 1997 г.

„Живя само 51 години, но наситено, пълноценно и на бързи обороти“, спомня си дъщеря му Виолета. „Така, както някои за сто години не могат. За него нямаше понятия като „малко красота“ и „малко любов“, всичко беше: сега и веднага“.

„Влюбчив, странен, избухлив, много чувствителен, луда работа“, снима го с думи Гаро Кешишян.

И все пак, с какво той привлича вниманието на младия фотограф, заел се да популяризира историята му? „Такор Кюрдян в най-пълен смисъл въплъщава в себе си думата „творец“. При него почти невъзможно да разграничим личното от професионалното“, казва Силвио. „Той живее и гори в своето изкуство. Думите с които го описва, освен че са красиви, са и искрени и идват право от сърцето . Той съчетава на пръв поглед несъвместими неща, но остава верен на себе си“.

Интернет е чудо по много причини и една от тях е, че понякога умело крие невероятни късчета информация. Че има силата да преражда идеи, да възкресява смислени начинания и хора. Благодарение на Силвио Томов, засякъл се на Земята само за година със своя герой, ето че вече ще има и кътче, което да разказва историята на Такор Кюрдян и „архетипите“. Защото архетипите изграждат всички ни.

Не се завръща никой никъде
поради неизбежността
на нейната банална
трагика.

Този материал получи голямата награда за „Култура и изкуство“ от реномираната надпревара Web Report 2023. Още по темата – тук.

Алгоритмите за генериране на изображение по описание са хит през последните месеци. Те са изумителен пример за това на какво е способен вече ИИ. Започна се с DALL·E, последваха безброй други модели, които постепенно станаха достъпни за все повече хора. Със сигурност, ако не сте се заигравали сами, то поне сте попадали на впечатляващите изображения, генерирани от приятелите ви и споделени в социалните мрежи.

Темата става все по-интересна от много аспекти. Тя определено е революция във фотографията, в създаването на изображения, но и в креативността като цяло. Генерирана снимка за първи път спечели конкурс за фотография за ужас на журито, което не подозираше. После най-големите имидж банки – снимкови архиви, забраниха качването на генерирани изображения… Докато те много често се оказват неразличими от истинските кадри.

Въпросите, които това направление задава, са много. Не по-малко интересно е, че постепенно се появи новото умение да се описват правилно изображенията, така че съответният алгоритъм да генерира точно това, което се очаква. Такива описания дори вече се продават онлайн.

Какво ли ще стане, ако му предложим думите на безспорни майстори на описанието? Как ли ще си представи класически цитати от българската литература? Какви ли илюстрации може да нарисува изкуственият интелект по произведенията на Ботев, Дебелянов, Борис Христов, Георги Господинов?

Ето прелюбопитните резултати от експеримента.

За целта е използвaн алгоритъмът MidJourney, който до момента определено се откроява като „най-поетичен“ – умее доста добре да се справя с креативност, метафоричност, като същевременно успява да намира доста различни посоки.

На български, уви, все още не работи достатъчно добре никой от алгоритмите. Затова са използвани преводи на стиховете на английски от сайта на Кристофър Бъкстон (и собствени преводи там, където изразите са доста по-очевидни). Показвам ви една от първите 4 генерирани картинки по всяка от зададените тема.

1. Дяволът, старият дявол…

Задание:

В живота си нивга не бях се надявал
на толкова мил комплимент:
покани ме Дявола – старият Дявол –
дома си на чашка абсент.

(„На гости на Дявола“, Христо Смирненски)

Илюстрация:

Доста е симпатичен този стар дявол, даже като че ли носи и нещо от „Майстора и Маргарита“. Откъде ли намира алгоритъмът асоциацията с ретро излъчването, да не би наистина по някакъв начин да определя времето, когато са писани стиховете на Смирненски…?

2. Високи, сини планини

Задание:

Високи, сини планини,
реки и златни равнини,
небе по-нежно от коприна –
това е моята родина!

(„Високи сини планини“, Младен Исаев)

Илюстрация:

Когато получава ясни и точни указания, MidJourney, също както и „колегите“ си ( подобните алгоритми, се справя прекрасно. А какво по-недвусмислено послание от класическия патриотичен стих на Младен Исаев? Може би планините не са типично български, странно е, че в небето не се търси фотореалистичен стил, но… тук ли е посланието на стиха? Според мен, определено.

3. Жив е той, жив е!

Задание:

Жив е той, жив е! Там на Балкана,
потънал в кърви лежи и пъшка
юнак с дълбока на гърди рана,
юнак във младост и в сила мъжка.

(„Хаджи Димитър“, Христо Ботев)

Илюстрация:

Тук, признавам, алгоритъмът потегли в доста странна посока. Важно е уточнението, че заради ограниченията, вложени от създателите, трябваше да се търсят много синоними. Например думи като „кърви“ и „рана“ са забранени и се наложи да подходя по-описателно, в резултат на което вероятно идва и червената куртка.

Любопитно е обаче откъде се появи своеобразният ореол, а и немалко от характеристиките, които определено бихме могли да свържем със самия Ботев. Макар че, разбира се, образът тук далеч да не е негов портрет. И, да, очите определено не са стихията на нашия „художник“, но пък изборът на униформата и сърцето е доста сполучлив.

4. Белоцветните вишни

Задание:

Помниш ли, помниш ли тихия двор,
тихия дом в белоцветните вишни?

(„Помниш ли, помниш ли, тихия двор“, Димчо Дебелянов)

Илюстрация:

След тъжния образ от Ботев, решавам да избера нещо по-ведро от Дебелянов… доколкото той е точният поет, ако търсим ведрост.

Струва ли ми се, или тази къща наистина изглежда доста по български? Малко са странни летящите вишневи цветове, но… алгоритъмът явно е уловил важността на прословутите белоцветни вишни, за които говори Дебелянов.

5. Стопанинът замина за Америка

Задание:

Прозорците – затворени и черни
и черна и затворена вратата,
а на вратата – листът със словата:
„Стопанинът замина за Америка.“

(„Повест“, Атанас Далчев)

Илюстрация:

Да, алгоритъмът видимо не се досети, че тук е логично да има вратата на къща, започна с прозорците и нататък реши да гради образа… още един щрих за това колко е важно прецизното описание, което той очаква, за да може да се развихри с пълна сила.

Извън това обаче, настроението, гамата, композицията, дори сградата определено ми се струват близо до духа на Далчевите стихове.

6. Архангел невидим

Задание:

Трябва да свиря в глухата вечер,
докато не дочуя към мене да иде
гласът на хиляда тромпета далечни.
Или на някой архангел невидим.

(„Вечерен тромпет“, Борис Христов)

Илюстрация:

Уау! Искаме невидим архангел, ами… ето го. Той може да е в края на строфата, но го има. Летят крила, самия него го няма. Извинявайте, ако шегата е неуместна, истината е, че получавам доста поетичен образ, който също е в духа на прекрасните стихове на Борис Христов.

П.П. Няма тромпети?!

7. Нощта ражда… странни работи

Задание:

Нощта ражда из мъртва утроба
вековната злоба на роба:
своя пурпурен гняв –
величав.

(„Септември“, Гео Милев)

Илюстрация:

Време е за нещо доста по-„хард“. Чудя се дали да не опитам със „Септември ще бъде май“, но скоро ще дойде времето на метафорите със сезоните.

Тук имаме ли утроба? Очевидно. Вековната злоба, уви, и тук няма как да бъде точно на „роба“, защото алгоритъмът отново ми забранява думата, а явно „потиснатият работник“, с който съм го заменил, не е толкова силна асоциация. Поне аз не я виждам в картината. Която, въпреки това, пристъпва в стилистиката на символизма.

8. Август

Задание:

Август. Следобедът на годината.

(„Всичките наши тела“, Георги Господинов)

Илюстрация:

Имаме идилия, имаме поле от нещо като макове… може би самата метафора в метафората на Господинов, която шества из фейсбук всеки 1 август, не е уловена особено задълбочено. Може би и от небето има какво да се желае, но… август е, и алгоритъмът явно има нужда от почивка.

9. Мунчо тайм

Задание:

Тоя луд беше единственият човек, който се осмели да протестира.

(„Под игото“, Иван Вазов)

Илюстрация:

Да, това не са стихове. Да, това не е Мунчо. Да, алгоритъмът не ми позволи да пиша „луд“. Да, Патриархът не би познал илюстрацията на последното изречение от класическото си произведение.

Ама е доста готино, не е ли?

10. Нечакан и неискан гостенин…

Задание:

Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и неискан гостенин.
Не ме оставяй ти отвън на пътя –
вратите не залоствай.

(„Прощално“, Никола Вапцаров)

Илюстрация:

И като че ли наистина Вапцаров отива нанякъде, в свръхизострени детайли на предния план стои и ножът на всяка от думите в иначе меките строфи.

Явно нашият художник си пада по драматичните гърбове, кой знае на какво е учен, за да го постигне.

Остава да гадаем какво точно е разбрал MidJourney от стиха, но като илюстратор в случая се е справил креативно.

10+ …на китарата

Май стана прекалено сериозно и драматично, нека не се разделяме с меланхолия, какво ще кажете?

За финал излизаме от света на литературата за кратък гастрол сред мемовете. Всички знаем кой е днес на китарата…

Задание:

На китарата Васко Жабата,
той ще свири, драги гости само за вас.
Ще чуете мелодии, хора, народни песни
цигански кючеци, всичките са лесни.

Илюстрация:

Ето го. Досещате се, заради строгите ограничения, и тук се налага да посменя някоя дума, но Васко… несъмнено е това за радост на всичките си драги гости.

И така, как ви се струва? Справи ли се MidJourney с класическите строфи от българската литература?

Според мен сигурното е едно – той дава много нови посоки за размисъл, включително и в тълкуването на думите, които опитва да разбере в ролята на читател… И на въображател.

„Почти всяко дете подсъзнателно възприема стаята си като най-безопасното място. Там то изразява най-чисто своите съкровени мисли и надежди“, казва София Симеонова. Младата фотографка представи изложбата си „Стаята в теб“, която буквално отваря вратата между поколенията.

18-годишната София влиза с фотоапарата си в домовете на свои връстници, за да покаже как изглежда най-личното място за тях – собствената им стая. Повечето за нея са непознати, единственото условие е тяхното кътче да не е специално подредено за снимките, а да изглежда така, както всеки ден.

Как ли изглежда най-личното пространство на младите хора днес?

Стаени мисли

Както казва психоложката Ани Владимирова, един от най-големите ни проблеми като общество е пропастта между различните групи, която най-ясно се олицетворява от тази между поколенията.

Тази година София беше абитуриент. Идеята за начинанието ѝ идва в края на двете години почти непрестанно учене онлайн, което се оказа сериозно предизвикателство и за учениците, и за учителите. „Всички прекарвахме толкова много време в стаите си, правейки всичко, което преди това правехме навън“. По това време ѝ попада проектът на американската фотографка Ейдриън Селинджър, която през 90-те влиза в домовете на младите хора, за да покаже истинската им, пъстра същност, различна от общоприетите сухи, идеалистични портрети.

Момичето решава да покаже същия образ, само че за своите връстници от новото хилядолетие. На поканата ѝ бързо се отзовават доста хора, тя гостува и снима 16 стаи, от тях избира 32 кадъра, които да покаже в изложбата.

„Беше много интересно да навлезеш в личното пространство на някого, когото не познаваш, това да е първата ти среща с него“, разказва София. С всяка следваща среща тя се убеждава, че стаята наистина изразява характера на своя обитател.

Стаята позната

„Това как тяхната история се отразява на околната среда, в която прекарват толкова много време, отново ме накара да осъзная колко много неща си поставяме като бариери и маски, които да ни предпазват от останалите. Колко рядко успяваме да навлезем до тази дълбока точка, в която човек е чист и истински“.

Обратно на очакваното, стаите не са чак толкова пълни с електронни устройства. Има лаптопи, телефони, но и… учудващо много книги. Разбира се, видно е, че София е попаднала на непредставителна извадка в този смисъл, но амбицията ѝ е да продължи с много по-широк кръг млади хора.

„Момичетата са по-подредени, а момчетата са в двете крайности – или е пълен хаос, или е изключително чисто, без никакви ненужни неща“, разказва фотографката. Докато едно време беше модерно да се лепят по стените постери на певци и артисти, днес това по-скоро е винтидж. Модерно е обаче да се слагат плочи, също интересен мост между поколенията.

„Предметите в стаите са тясно свързани с интересите на хората, няма нищо случайно. Книги, ароматни пръчки, цветя. Едно момиче, което свири в група, имаше три китари, всяка от тях си имаше име“, разказва София.

Стой си в стаята

След месец тя заминава да следва във Франция, като първата година ще учи езика, а втората смята да специализира психология. За нея снимките не са самоцел, а опит да опознава по-добре хората и себе си.

И да търси вратата между поколенията. Която често се оказва именно вратата, зад която родителите не биват допуснати. На много от вратите стоят табелки като „Изход за родители“ и може би нейните снимки са шанс бащите и майките да надникнат вътре.

За София това е нормално, защото младите хора имат нужда от свобода. Тя е благодарна на своите родители, „защото ми предоставиха стая, в която не ми казваха: „Недей да пишеш на стената, недей да зелепваш това“. Имах пълната свобода да правя каквото си искам и това много ми помогна да си изградя лично пространство, което да ми напомня коя съм и да ми помага да се изграждам като личност“.

Дали според нея днешното нейното поколение умее да си говори с предишните?

„Мисля, че не и това е голям проблем за обществото. Комуникацията не се осъществява и проблемът според мен идва от семейството. Миналото лято работих на един детска лагер и видях колко често децата не се чувстват спокойни да споделят своите проблеми и тревоги с родителите си, тъй като те по някакъв начин ги потискат. Не че не са добри родители, или че се държат лошо с тях, но някак си омаловажават техните проблеми, защото са деца. Именно това често слага граници за хората да споделят. Комуникацията според мен е нещо изключително важно за връзката между дете и родител, което помага и за много други неща в бъдещия живот, за социализацията с хора, с приятели“.

Стаята в теб

В обектива си София улавя много млади хора, които още тази есен ще напуснат стаята си, за да отлетят по широкия свят и да продължават с образованието си. „Много от тях ще се разделят със семейството си и с дома, за тях тази стая вече няма да е същата, каквато е била досега. И се радвам, че успях да направя това за тях – да могат след време да видят себе си в такава гледна точка“.

„Прекарваме време в стаите ни и те се превръщат в отражение на естествената ни същност. Съдържайки нашите спомени, индивидуалност и желания, те ни помагат да открием кои сме всъщност“, казва София.

Да, всички бързаме. Всички все по-бързо, но винаги се променяме, цял живот растем. И все пак, някои неща си остават същите. Например детската ни стая, дори да се върнем след десетилетие. Или тихият ромон на живота, който запраща в полет следващите млади. После ни остава само да се надяваме, да вярваме в тях, да гледаме полета им… И да се опитваме да си говорим.

Изложбата продължава до 30 август 2022 г. Можете да я разгледате в галерия „Уникредит Студио“ (София, пл. „Св. Неделя“ 7).

– Маестро Тодоров, с Вас ни запозна… фейсбук. Бяхте коментирал дигиталната история за това как технологиите променят отношенията между мъжа и жената. Написахте, че „бъдещето е вече тук, докато ние се смеем. И докато то идва, човечността си отива“. Отива ли си наистина?

– Това е най-големият проблем на нашето време и най-страшното е, че я убива тъкмо онова, което трябваше най-много да ни помогне. Бях твърдо убеден, че дигитализацията ще улесни нашия живот толкова много, че ще можем да обърнем повече внимание на човешките отношения. Оказа се точно обратното.

Най-тежкият пример са социалните мрежи – от името им идва, че смисълът им е да поддържаме социален контакт с другите хора. Но беше такъв преди, днес те ни затварят в балони. Всеки се обгражда кога целенасочено, кога – без да се замисля, с хора, с които има сходно мислене. В един момент вижда, че страшно много хора разсъждават като него, а това е просто кръгът, с който се е обградил.

Заради балона убеждаваме сами себе си много повече колко сме прави. В резултат, когато се сблъскаме с другото мнение – било то в дигитална среда или на живо, ставаме агресивни.

– Балонът на филтрите е една от големите теми на Дигитални истории. Как можем да излизаме от него?

– Моето решение е, когато в интернет пространството се сблъскам с колеги, винаги да помоля да обсъдим проблема в жива среща. Защото очи в очи човек внимава не само какво говори, но и да не обиди другия. В крайна сметка целта на една комуникация не е да нараним, а да постигнем своето, като убедим събеседника. Или пък да бъдем убедени.

Културно да срещнем мнения. А не нападки и омраза!

Това, в което Европа доскоро се кълнеше: толерантността, дигиталната среда го убива.

– Имайки предвид, че на това се крепи бизнесът на най-големите корпорации… какъв е изходът?

– Трябва да се намери начин хората отново да започнат да комуникират един с друг. В материала, с който започнахме, ставаше дума как в Япония има хора, които са си взели роботи за жени, живеят с тях, грижат се за тях.

Важно е да се замислим защо е така. Защото програмите на тези роботи са направени по този начин. Те се учат от нашето поведение и получаваме нещо, което искаме, мечтаем и очакваме.

Комуникацията с живите хора не е такава, тя е нещо съвършено различно. Знам, че звучи абсурдно, но това е, на което трябва да се научим – повече да говорим с живи хора. Имаме нужда от повече комуникация един с друг. Не чрез социални мрежи, не чрез имейли.

– Като че ли пандемията допълнително ни вглъби в дигиталната комуникация.

– Тя ускори един процес, който щеше да се случи и без нея. Виждам го и в изкуството. В класическата музика има един състав, който е таранът, върви напред и всички други се водят по него – това е Берлинската филхармония. Преди 15 години тя създаде дигитална концертна зала – огромно пространство с всякаква музика, с най-добрите изпълнения в света. Човек срещу абонамент може да чуе дори всичките им концерти на живо. Последваха ги „Ковънт гардън“ в Лондон, „Метрополитън“ в Ню Йорк и много други, включително и ние.

Всички знаехме, че нещата вървят натам, но бавно. В един момент

дойде пандемията и тогава дигиталната среда ни спаси от това да полудеем.

Ако тази пандемия се беше случила преди 25 години, щеше да стане много страшно, да има жертви заради този тип проблеми. Социалните мрежи, подобни платформи за концерти, театри ни спасиха.

От друга страна, връщам се върху голямата опасност – балоните ни. Събираме се с хора, с които искаме да спорим и такива, които разсъждават като нас. Тук идва много големият въпрос – как да запазим баланса между развитието ни в тази нова посока и запазването на човешкото в нас.

– Може ли изкуството да ни помогне в търсенето на този баланс?

– Че то е единственото, което може да помогне! Не виждам нищо друго. Ходенето на работа определено не помага. Идеята на изкуството винаги е била

да развива емпатията, а тя е точно това, което днес ни липсва най-много.

От друга страна, посещаването на концерти, театри, изложби е социална дейност, начин хората да се срещат. При това не само с приятелите, с които говорят цял живот едно и също. Запознаваш се с нови хора, изживявате нещо общо. Или пък намираш други, с които да спориш, защо не? Но в крайна сметка развиваш човешки отношения.

Дори в момента в Европа, Щатите и Азия изкуството спасява ситуацията. Докато бяха спрели концертите, в САЩ социалното напрежение рязко скочи. Сега залите работят и нещата се успокояват.

Навремето в Нова Зеландия полицията беше направила експеримент. На големите площади, които са пешеходни зони, на високоговорители се пуска тихо класическа музика. За година драстично беше намалял броят на престъпленията. Човек въобще не може да си помисли, че едното може да има общо с другото, но е факт, че има такава връзка.

Изкуството понякога ни помага да приемем тази реалност. Понякога – да оцелеем в нея, без да изперкаме.

– Но сега то се конкурира с нюзфийда. И е много неравна тази битка, дали не е загубена?

– Нюзфийдът по-скоро ни изнервя, но като степен на внимание, да, той е много по-интересен. Но тази битка не е изгубена, само в момента така изглежда. Аз се занимавам с изкуство и въпреки това за мен нюзфийдът е интересен, не спирам да следя какво се случва. Само че от това се изнервям и в един момент имам нуждата да отида някъде. Симфоничната музика в момента не ме успокоява, защото я приемам от професионална гледна точка. Но отивам в някой музей, даже не за да разглеждам, а заради обстановката. Музеи, в които съм бил хиляда пъти. Действа!

Дигиталната среда и изкуството не е нужно да бъдат противопоставяни. Бъдещето на изкуството е и в дигиталната среда.

– Защото животът ни е там.

– Не искам да стигаме дотам, че да съществуваме само в дигиталната среда. Искам и живия си живот, истинския, физическия. В същото време моето собствено онлайн присъствие е много сериозно, защото ми е интересно и ми харесва.

Сега много рядко споря. В началото ми беше интересно, дори ходех умишлено да го правя. Избирах някоя злободневна тема, отивах в различни форуми и

избирах два, в които да защитавам двете крайни гледни точки.

Правех го и заради себе си, но и изследвах как реагират хората. И според реакциите им си правех преценка. Когато хората не са сигурни, те защитават позицията си много агресивно. Ако са убедени, не са чак толкова агресивни, защото знаят, че са прави.

– Но може би в един момент просто ви е дошъл в повече хейтът?

– Аз съм свикнал с хейт. Работя на ръководни длъжности от 1995 г., в тази позиция си принуден на търпиш хейт. Дори да направиш нещо хубаво за някого, някой друг ще ти се обиди, че не е за него. Имам работа, която ме е научила да търпя хейт и мога да си позволя от време на време подобни експерименти.

От една страна ми е интересно да виждам реакциите на хората, защото ми помагат да си изясня моята гледна точка към дадения проблем, от друга е много добро упражнение човек да се научи да защитава тези, в които не вярва. Навремето е имало цяло такова изкуство – реториката.

Ораторите са били феноменално явление, което днес вече го няма. Хората са свикнали всичко да казват в прав текст.

И тук дигиталната среда ни помага, защото не търпи завоалирани движения, там всичко трябва да е сравнително ясно, за да работи.

Това го научих по трудния начин. Исках навремето да направя един сайт, в който да събера всякаква информация, която ме интересува, по всички възможни теми. В един момент беше станал нещо чудовищно. Човек можеше да намери всичко за родния ми град, за любимите ми актьори, за Виена, която ми е обсесия. В крайна сметка този сайт се превърна в абсолютно безполезно чудовище, защото, когато трупаш толкова много теми, в нито една не е наистина професионално задълбочено. Спрях го, запазих си събраното и си направих нов сайт с целенасочена информация, за да знам, че човек като влезе, ще намери само неща, които има смисъл.

В нормалната среда, като се срещнеш с приятели, си говорите за едно, за друго, но че не е това начинът, по който функционира социалната мрежа. Там има тема, по която всички се фиксират и това според мен е проблем, защото развива агресивността.

– Този ваш експеримент е олицетворение на това, което ни се случва чисто информационно в интернет. Залива ни информация, събрана отвсякъде, която е безполезна, защото не умеем да я отсяваме.

– Точно така. Още в началото, когато тръгна „Уикипедия“, не можех да повярвам каква популярност набира. После се превърна в основна база данни за човечеството, докато всъщност се пише от случайни хора. В един момент някакъв човек от Русе ме беше намразил и редовно влизаше в моята биография, за да се гаври с нея. Седи известно време, после някой види, че има простотия вътре и го променя обратно. А какво се случва с политиците? С всякакви теми, които са важни или просто интересни, а по тях пишат хора, които не разбират? Познавам много хора, които оттам черпят информация дори за магистратури и докторати. Това е безумие!

Тоест: информацията замести знанието.

Това направи дигиталната среда. Друго нещо, което е много опасно, е, че може да се променя информация със задна дата.

Спомням си, преди много години Едвин Сугарев беше обявил гладна стачка. Тръгвам от Пловдив за София рано сутринта и си купувам „Демокрация“ от автогарата, на първа страница стои заглавието: „Едвин, спри!“. Само че докато пътувам, той вече беше спрял и го промениха веднага на „Едвин спря!“. Супер, ама имам и двата вестника.

В интернет променяш колкото си искаш… Много е опасно това!

– Как можем да се върнем обратно към знанието?

– Не го ценим, това е целият проблем. Въпросът не е, че то не съществува. Ние търсим по-лесния начин, а той е да отворя фейсбук, да видя кой какво е написал и оттам да си направя сметката.

Интернет разшири света неизмеримо. И в същото време създаде някои фалшиви усещания.

Фалшиво усещане, че знаем. Фалшиво усещане, че мнението ни има значение. Толкова ми е интересно да наблюдавам колеги, които пишат в социалните мрежи и коментират, пускат статуси по всички възможни теми. Те са твърдо убедени, че мнението им има значение. Защо? Защото вече имам възможността да го напиша, което не беше възможно до скоро. И защото има хора в нашия балон, които го четат, коментират, харесват. Смятаме, че това, което разсъждаваме по дадена тема, е важно. А всъщност може би пишем пълни глупости.

Трябва да се научим да правим разликата, това е. Да виждаме, че

едното е вид комуникация с хората, които са далеч от нас, но когато целта е да знаем нещо, не е това мястото.

Според това от какво се интересува човек, той може да намери своето място. Преди да намериш ноти за дадено произведение беше кошмар, сега всички са събрани.

Това е едната половина от проблема. За мен обаче по-голямата половина е в чисто човешките взаимоотношения.

– Казахте, че изкуството е единственото спасение в тази посока. Не ви ли се струва, че е все по-трудно да бъдат привлечени от него следващите поколения?

– И да, и не. Младият човек не може да си представи да влезе в залата и два часа да слуша симфоничен оркестър, това изобщо не може да му влезе в главата като възможност.

Но в момента, когато успееш да го „излъжеш“ един път, на повече от 80% от хората им харесва и повтарят.

Защото установяват, че е нещо различно. Ние, хората, се плашим от непознатото.

Нещата се променят. Пандемията помогна, защото повечето по-възрастните хора си останаха по домовете и изведнъж залата се напълни със скучаещи младежи. Те дойдоха веднъж, после започнаха да повтарят, намериха нещо, което им липсва.

Ние си представяме класическата музика като еквивалент на поп, на рок музиката или на рапа. Но сама по себе си тя е отделен свят с много жанрове. И ако в първия си сблъсък с нея попаднеш на нещо много далечно от теб, ти решаваш, че класическата музика не е за теб, изтриваш я. Но ако попаднеш на точното, тогава се влюбваш.

– Няма да забравя как в училище ни водеха на 4-часови опери…

– Точно такъв е и моят пример. От малък се занимавам с класическа музика, би трябвало да харесвам такива неща. Но когато в училище за първи път ме заведоха на опера,

бях в такъв потрес, че 12 години не стъпих в оперен театър.

Занимавах се професионално с музика, свирех на пиано, тромпет, но по радиото като запее оперна певица, сменях станцията! Заминах да уча във Виена и всеки започна да ме пита: „Как е във Виенската опера, интересно ли е?“. Как да им обясня, че в опера не влизам, неудобно, музикант съм?!

На втората година реших да си купя билет от най-евтините правостоящи, за да вляза. Да видя първото действие, за да кажа, че съм бил и да си тръгна. Обаче попаднах на изключително емоционален спектакъл, който те унищожава отвътре. Не разбрах кога свърши, излязох оттам ревящ.

С какъв акъл ще водиш малко дете на опера?!

Същата работа е с концертната зала. Ако заведеш четвъртокласник да слуша изпълнение на Брукнер, веднага може да му го броим два пъти – като първия и последния му път в тази зала. Брукнер е за хора, които имат житейски опит и на базата на него ще им хареса. Музиката за млади хора трябва да е бърза, ритмична, пълно е с такива произведения. Тогава те се влюбват. Остава обаче и големият въпрос, че е все по-трудно да им се запази вниманието.

– Факт е, че всички вече скимираме и скролваме, вместо да четем. И това ни променя дори на видово ниво.

– Да, виждам го по младите хора, и по дъщеря ми. Те вече не влизат във фейсбук, а в инстаграм, в тикток. Свикват да идва следващото, има непрекъсната обмяна основно на визуална информация. И за тях

това е едно непрекъснато движение на случващото се, не само на информацията, а на всичко.

В един момент за този човек да прочете една книга звучи като научна фантастика, дори да изгледа цял филм. А какво остава да го вкараме в операта за 5-часова опера на Вагнер?

Но не е само при младите. Вече не можем да си задържим вниманието задълго върху каквото и да било. Става дума за някаква болест на мозъка, който непрекъснато търси допълнителна активност, нещо да се случва, да се променя. Това е проблем, с който ще трябва да се преборим в един или друг момент. За мен това е болестно състояние.

Това е дългосрочна, тежка битка, с която рано или късно ще трябва да се заемем. При това не срещу някого, а в самите нас. То е като битката в храната, с бързото хранене – знаем кое е по-полезното, обаче имаме малко време. Същото важи и за информацията.

– Мислите ли, че изкуственият интелект един ден ще може да композира музика?

– Може да го прави и сета. Чисто технически, да се композира музика не е трудно, ако човек владее правилата. Но да го направиш интересно за хората, запленяващо, да повлияе на емоциите им… За тази цел

ще трябва да дадем на изкуствения интелект и възможността да изпитва чувства. А мен ме е страх от това.

Боя се от един алгоритъм, който от една страна ще може да разсъждава рационално и от друга – да изпитва емоции. Защото рационалното мислене може да го докара до въпроса: защо е нужно човечеството? А добавеният емоционален момент да привлече и решението.

– Да стигнем до този прословут момент на сингулярността… И все пак, алгоритмите се намесват в много области, за да ни е ни отменя там.

– В изкуството няма да бъдем отменени.

– Да, според мен музикантите са точен аргумент в тази посока. Машината отдавна може да издаде съвършен звук, да изпълни музиката безгрешно, но ние продължаваме да търсим човешкото изпълнение.

– Абсолютно! Онази емоция, която може да създаде един човек, изкуственият интелект не може, защото не я разбира. Как ще му обясниш какво е това емоция?

Един робот би могъл да изпълни перфектно музика, но това няма да я направи хубаво изпълнена. Големият пианист Владимир Хоровиц казва: „Ако на един концерт всичко съм успял да изсвиря перфектно, значи не е бил добър“. Перфектността в изпълнението не винаги обяснява, че е на високо ниво.

– Както една картина не е нужно да е свръхреалистична.

– Ако искаме свръхреализъм, ползваме снимка. Изкуственият интелект никога няма да замени човека в изкуството. В това съм сигурен. Но в много други посоки може да ни бъде от огромна подкрепа.

Медицината например, вярвам, че там ще доведе до безумни пробиви.

А колкото до изкуството… От време на време създават роботи диригенти: застава пред оркестъра и дирижира. И го наблюдаваш, дирижира перфектно. Но нещата не се получават, защото музикантите трябва да го следват по същия начин. Всеки има своя емоция, собствена реакция, мисълта на един е по-бърза и човекът диригент реагира според това. Роботът поне засега не го умее. Той го прави каквото трябва, а не реагира според обстоятелствата.

Когато напреднем още, ще трябва да предефинираме много точно и понятието „живот“. Един равин в Израел ми каза, че всъщност първото описание на това как се създава робот е в Библията. Именно Бог създава биологичен робот в лицето на Адам и Ева. И чак после им вдъхва божествената искрица, това е душата. Как ли ще ще справим ние с тази стъпка?