– Ти беше най-младият водещ в историята на „По света и у нас“, стана едно от най-разпознаваемите и дългогодишни лица в телевизионния ефир. После изведнъж „изчезна“, за да отидеш в света на технологиите. Защо толкова рязко смени посоката?

– Реших да пробвам нещо ново. След като инвестирах половината си живот в журналистиката и специално в телевизията, смятам, че дадох доста шансове и на себе си, и на самата телевизия. В един момент реших, че връзката ни се изчерпва – взехме си каквото можем, дадохме си каквото можем и продължих нататък.

Интересното е, че едва след като се отказах от това нещо, в което бях инвестирал цялата си младост, всичките си мечти, всичката си любов и сили, се оказа, че не съм правел телевизия, а нещо много повече, нещо много по-голямо.

Не беше просто телевизия, не беше и просто журналистика, а да изследвам човека и да разказвам истории.

След като напуснах, много често ме питат не ми ли липсва. Не, защото това е, което продължавам да правя.

За мен определението за телевизия е „свързвам хора“. И „разказвам истории“.

– Историите са тези, които оцеляват – от пещерните времена, та до тези на изкуствения интелект, неслучайно така се казва и този сайт.

– Гледайки назад, а вече и след това, продължавам да правя същото, което съм правил цял живот. Воден съм от същите интереси, от които съм бил воден цял живот.

Майка ми разказа една история, бил съм на няколко години. Времената бяха по-свободни и ме е пуснала да си играя пред блока. Изчезвам, тя тръгва да ме търси и ме намира със Стоянчо на една пейка. Стоянчо е 80-годишен дядо, с когото седим и си говорим, разказваме си истории.

По някакъв начин това нещо ми дава осъзнаването, че цял живот съм го правил, а телевизията е просто платформа. Смених платформата, но продължавам да правя същото.

– Но пък е и доста пристрастяваща платформа. Много хора се откъсват трудно от нея.

– Истината е, че телевизията много се промени за тези 20 години, докато бях в нея.

До голяма степен разбрах това, когато отидох в технологичния бизнес, който вече не гледа телевизия, защото предприемачите са млади.

А и голяма част от успешните предприемачи по време на моя професионален пик са били в чужбина. Когато започнах да работя с тях, все им се струвах познат отнякъде, но не знаеха точно откъде. Когато станеше въпрос и им разказвах, ми се извиняваха, че не гледат телевизия. И веднага ме питаха защо съм работил там, „вече не е толкова нужно, никой не гледа телевизия“.

Трябваше да им обяснявам, че когато аз се влюбих и се обещах на телевизията, тя беше нещо престижно, сравнително добре платено и най-важното, гледаха те всички. Разполагаше с вниманието на всички. В днешно време това далеч не важи със същата сила.

– Зависи, ако гледаме статистиката, в крайна сметка все още я гледат много хора, макар и не винаги по традиционния начин, а онлайн, избирателно. Да, по-малко хора си пускат телевизора в 8, за да гледат новини, но новините оттам отекват, обсъждаме ги и са в центъра, независимо дали става дума за реалити, или за политика.

– Така е, но оттогава много се промени начинът, по който се консумира и дистрибутира телевизията. Преди трябваше да намериш точната тема, точния човек, да го пуснеш в точното време, когато ще гледат точните зрители. Беше цяло чудо да може да се получи най-добрият продукт, но и най-добрият импакт, да се получи качествен продукт. Трябваше много планети да се наредят в пространството.

Сега добрите неща съществуват сами по себе си и те намират. Парчетата качествена телевизия те намират, макар да го няма вече този ритуал всички да седнат в 8 часа и да гледат централните новини.

Да, хората гледат телевизия, качествените неща продължават да се разпространяват, но в телевизията няма онази сила, която имаше преди.

– Гледал съм от първия ред нещо подобно със залеза на вестниците. Когато започвах като журналист, „24 часа“ имаше 200 000 тираж и от това, което имаше на първа страница, зависеше дневният ред на обществото.

– Да, зависим много и от функцията на телевизията и на масовите медии, защото преди те съществуваха като основен канал за комуникация първо за информация, после за анализи. Според мен част от причината телевизиите да загубят своите зрители и общественото си влияние, е, че твърде дълго продължиха, а може би и още донякъде го правят, да стоят в ролята на доставчици на информация.

Но информацията в днешно време е навсякъде. Тя е в джоба, в телефона. Не е нужно да гледаш един час новини, за да чуеш тези 4 минути, които те интересуват.

Вече гледаш телевизията не толкова за да се информираш, ти знаеш новините от сутринта, от първото си кафе, защото влизаш да си отвориш пощата и там те чакат те. По-скоро гледаш начина, по който са представени, „накъде духа вятърът“, какво е тълкуванието и в коя медия, защото, колкото и да не е ясна собствеността на медиите в България, ти е ясно коя медия кой отбор представлява. В този смисъл

по-скоро ти е интересно да видиш как е представена новината, не толкова самата новина.

– Това обаче, често го повтарям на този сайт, според мен ни създава огромна част от проблемите днес като общество – че нямаме някакви централни платформи, някакви пазители на портата, каквито бяха медиите. За да стига някаква балансирана и качествена информация до теб, а да не се залостиш в своя балон и да си живееш в свят, който е напълно различен от този на съседа ти.

– Така е,

за мен в днешно време много по-важна е публицистиката, отколкото новинарството.

Всъщност националните телевизии са създавани след Втората световна война с цел канализиране на информацията. За възстановяване на обществото, за контрол на информацията. И за това всички да имат една обща трибуна, която да ги събира. Това в днешно време е далеч по-различно.

В едно интервю ме попитаха: „Ти в кое време би искал да живееш?“. Моят отговор беше точно в момента на пионерите на телевизията, когато измислиш нещата. Всяка крачка, която правиш встрани, е нещо ново, откривателство. И второ, това е моментът, в който разполагаш с цялото внимание на публиката.

Когато аз се захванах с това, до голяма степен беше все още така. Но

в днешно време вече всичко в телевизията е измислено.

Другият проблем, ако тръгнем по линията за вниманието на публиката, е, че в днешно време всеки създава съдържание и никой не консумира съдържание.

Можем ли да оцеляваме устойчиво в такъв модел?

– Според мен не можем. По този начин се чупи общественият разговор, когато всеки създава, а никой не потребява в такива обеми, че да има смисъл някой да го създава по-качествено.

– Живеем в момента в царството на преписването, на плиткото, на бързото. Съдържанието ни е „джънк“.

С всички асистиращи системи, които имаме, включително ИИ, всеки може да се заблуди, че разбира от нещо.

Или не е нужно да разбираш нещо, за да свършиш някаква работа? Добре, но това е донякъде.

Никой не става майстор по този начин. За да станеш майстор, знаеш, ти трябва да посветиш 10 000 часа, 10 години, време и сили. В днешно време все търсим шорткътите, прекия път.

Обаче шорткътите не създават майстори. Обратното е. Майсторите създават шорткъти.

Проблемът ми е с вниманието на публиката, че вече никой не може да се концентрира. Усещам аз как се променям и всички се променяме заради целия ритъм на създаване на съдържание, цялата атака, която получават съзнанията ни отвсякъде.

Ние губим търпение. Губим възможност и желание да останем някъде, да спрем, да почетем по-дълъг текст. Не само да чуем мъдрите изречения на събеседника, ами и да разберем контекста зад тях. Смятам, че и сега онова, което правехме в „БНТ такси“, е най-важното.

Не толкова какво мислиш, а по-скоро защо мислиш така, но и кой си ти. Какъв е контекстът на твоята позиция? Кой си ти и какво представляваш като парче от обществения пъзел, за да имаме някакъв диалог?

В момента, ако опиташ нещо подобно, ти се изнервяш. Искаш веднага да разбереш какво и как. А истинското майсторство на разказа, на историята, на филма, на книгата, е да създаде контекст.

Какво прави всяка добра история? Взима нещо незначително в началото и ти дава нещо много значимо накрая. Само че, за да натрупаш значението върху нещо незначително, ти трябва контекст. И тук обичам да давам примера с „Титаник“, който вече е архаичен. На пръв поглед това е филм за потъването на един кораб. На втори поглед е филм за любовта. На трети поглед…, и това е за мен интересно, „Титаник“ е филм за един медальон, който в първия кадър не означава нищо, а в последния означава всичко.

Защо? Заради контекста. Точно това е, което губим в днешно време – и като разказваме, и като възприемаме.

– Трудно се промъкват силни истории, заради всичко, което казваш. Контекстът и детайлът, дълбочината, способността да си изградиш образ, да излезеш от клишето. В същото време има подкастъри, интернет инфлуенсъри, хора с огромна аудитория. От които обаче рядко се иска отговорност за съдържанието.

– Точно това е парадоксът. Хора от новото ми обкръжение казват, че не гледат телевизия. Докато в същото време всеки се опитва да произвежда телевизия вкъщи, от стаята си, от телефона. Всеки прави подкасти.

Не уважаваме журналистиката. Нямаме респект към нея, а в същото време всеки се опитва да бъде журналист.

Това е много интересен парадокс. Единият проблем е, че това само захранва ехо стаите, а другият – че, за да събереш внимание, трябва да бъдеш крайен, независимо на каква тема, и да изкривяваш.

Разсъждал съм доста върху това, защо подкастите успяха и все още до голяма степен успяват като алтернатива на телевизията. При положение, че ако се загледаш професионално, то е обратното на телевизия. Подкастът е „говорещи глави“, нещо, което телевизията от години се опитва да избегне. Той е дълъг, специализиран. Защо обаче хората го търсят?

Защото представлява специализирано съдържание за специализирана публика, която може да го консумира, когато е удобно. Когато си по телевизията, когато правиш „БНТ такси“ и трябва да покажеш 9 минути на цяла България, това е огромен ангажимент.

В ефира на традиционните медии – за колкото повече и различни зрители едновременно създаваш съдържание, толкова по-обективен, балансиран трябва да бъдеш. Това те лишава от онази яркост „на всяка цена“ в интернет и в подкастите. Точно това е разликата и затова е много по-трудно да успяваш в национален ефир да бъдеш интересен и гледан, отколкото в подкаст.

– Много харесвам метафората с храненето и че това, което избираш да четеш, е с което храниш душата си. Затова и ми е важен този въпрос, идващ от 90-те – когато нивото на медиите спада, как може да се обърне процесът? Ние ли трябва да се водим по аудиторията, или пък трябва да я възпитаваме и събираме? Можем ли да излезем някак си от този кръг?

– Имам приятели от Асоциацията на българските анимационни продуценти… Опитвахме с BESCO да помогнем на една от техните каузи – да се променят законите, за да може да се правят по-качествени филми. Един от лидерите им е убеден, че

ще дойде моментът, в който ще се върнем към спокойния разговор, към разумното, към вниманието, към събеседника.

Защото в днешно време всеки иска да си каже сам и не иска мнението ни. Слуша отсреща, само за да види къде може да влезе и да каже: „Ама, чакай, аз да ти кажа“. Това са социалните мрежи.

Те са огледалце на стената, буквално! „Я кажи коя е най-красива на света?“. Живеем в този свят.

Ние сме заслепени от себе си и нямаме никакво отношение към другия. И това алгоритмите в социалните мрежи го използват. Те ни продават самодоволство. И ние сме самодоволни, другият не е нужен.

Преди години трябваше да помогна на едно момиче с есе за това, какво е Берлинската стена. Построихме го така – ако има една арт инсталация, която да я изобразява, бих сложил парче стена с огледала от двете страни, гръб в гръб. По три причини – първо, защото огледалото не ти позволява да погледнеш през него, да видиш какво се крие отзад. Второ, защото огледалото показва само твоята истина. И трето, защото огледалото ти показва точно къде е самата стена.

Когато се появи интернет, надеждата, която донесе, беше, че ще е прозорец към света. А той се превърна в огледало.

– Според мен всички тези процеси се случват именно заради технологиите и стихийния начин, по който ги приемаме. И аз, и ти по някакъв начин минахме „на страната на врага“, отивайки именно при тях от журналистика. Защо избра точно тази посока?

– Аз съм хуманитарен тип, търся бъдещето на човека по-скоро в миналото. Ние, от Класическата гимназия, така правим. Търсим ценностите, света на Платона и неговите идеи, тия неща, които никога не се променят, въпреки условията и условностите, въпреки платформите.

В крайна сметка технологиите са това, което ние искаме от тях. Ние искаме да обслужваме суетата си, дефектите си, човешките и животинските си нужди, да намираме нещо, което да ни ги достави по най-добрия начин.

Защо отидох точно в технологичния свят? Историята е такава – от БНТ ми поставиха задача да направя документален филм за българския технологичен сектор. По време на интервюто бях изключително и искрено впечатлен от хората, които срещнах. Нямах никаква идея, че такива хора все още има наоколо, което за мен беше странно, работех с хора всеки ден. Аз съм журналист.

Срещал съм хиляди хора в работата си, години наред. И изведнъж се появяват личности, които мислех, че отдавна са напуснали България.

Хора, които вярват, че могат да бъдат световни. Хора, които вярват, че утре може да бъде по-добре. Хора, които няма да се откажат.

Това много ме впечатли и затова тръгнах след хората. Те са такива, които са работили върху себе си, те са образовани, можещи, пробвали са някакви неща и не се отказват, колкото и да е трудно.

На мен ми харесва тази идея, тази кауза – да разкажа на всички това, което току-що бях открил и от което бях много приятно изненадан. Историите за успеха, вместо историята за поредната катастрофа с тир.

– И за мен голяма кауза и мисия е да разказвам истории за технологиите, да провокирам някакъв обществен диалог. Уви, честно казано, не мисля, че успяваме. Този сектор продължава да стои откъснат от останалите и историите му да не стигат до останалите, поне така ми се струва на мен.

– Аз все пак смятам, че през последните 5 години, откакто гледам обществото и откъм тази страна, има огромна промяна. Медиите също се промениха, започнаха да обръщат повече внимание на този тип хора. Има добри новини, има вдъхновение и много млади хора решават, че трябва да тръгнат по този път, защото си струва, защото е възможно.

Може да си нормален човек, може да си успешен бизнесмен, без да си крадец, убиец, дилър, без да ходиш с 20 човека охрана.

– И все пак не е достатъчно. Ето, за изкуствения интелект уж се говори постоянно и навсякъде, а не стигаме до някакъв по-смислен обществен разговор. Причините са според мен във всичко, за което говорихме дотук. Някак уютно им е на технологиите да си стоят отделно. Това е моето усещане, може да не е вярно.

– Ако имаш такова усещане, то може да се дължи на това, че тук все пак са глобални компании. Българската политика все още не се интересува от този сектор и не го разбира – и за съжаление, и за щастие. Политиците ни не са стигнали това световно ниво, което, слава богу, българският технологичен сектор успя да достигне. Опитвал съм се да мотивирам успешни предприемачи да разказват по медиите за успеха, за смисъла, за технологиите. Един човек ми каза: „Това, че ще разкажа в България, не ме интересува, аз работя с целия свят“. Същият този човек няколко изречения по-късно обаче каза следното: „Но ако едно дете ме чуе, вдъхнови се и повярва, тогава има смисъл и ще го направя“. Много от тях не ходят публично и централизирано, но обикалят по гимназии, ходят в провинцията и вдъхновяват много млади хора.

Според мен това се случва, и ако има някакъв вакуум, по-скоро може би проблемът е, че не е достатъчно централизирано като медия, като канал, като трибуна, като сцена, като обединение на хора, които биха искали да го правят.

Що се отнася до ИИ, той се променя непрекъснато, постоянно. Може би и самите работещи в технологичния сектор в момента са толкова ангажирани в това да се опитват да го разберат и да предвидят накъде ще отиде, че нямат време и фокус да го обясняват на другите.

– Обаче в този разговор имаме място всички, защото от него зависи бъдещето на всички ни. Но така малцина от останалата част от обществото си дават сметка за големите промени. Не са преминали през тихия момент на ужас, който изпитах аз, когато разбрах, че читателите не различават моя история от такава, разказана от ИИ. Ти мислил ли си за такъв момент – както сам каза, голямото ти умение е да разказваш истории, какво ще стане, ако една програма го прави по-добре?

– Мозъкът ни е свикнал да обръща всичко в картини и в ситуации. Запомняме и вярваме с чувствата си.

Макар и машините да разбират точно кои бутони трябва да натиснат, за да ме ангажират емоционално, те не разбират от емоции.

Онзиден един приятел ми пусна хип-хоп парче, което беше поръчал на изкуствен интелект, понеже съм фен на този стил музика. По някакъв начин веднага, ама веднага усещаш, че манджата е пресолена. Като човек, който 20 години работи с глас, със звук, с интонация, веднага усетих как в гласа на рапъра има едновременно и хрип, и блажно, а е анатомично невъзможно да имаш и двете. И двете създават стил и удоволствие за ухото на слушателя, но манджата беше пресолена, в него имаш твърде много яки неща. Това е мярата. Чувал съм, че

любимото оръжие на дявола е съмнението, а проклятието на дявола е да загубиш мяра.

Това, което имаме и носим в себе си, е свързано с контекста. Както стана дума, не шорткътите създават майстори, а майсторите – шорткъти.

Мярата е нашето убежище. Може би тъкмо тя ще ни върне към предишния начин на разбиране, но може би на следващото ниво. Не искам да се връщаме в пещерите, защото технологиите помагат изключително много във всяко едно отношение.

Не, не, аз не искам да се връщаме в пещерите. Искам да се върнем към човека.

– Какъв е смисълът човек да обикаля света, за да пише за мачове, след като може просто да ги гледа по телевизията?

– Това са два различни спорта – футболът на живо и по телевизията. В момента

спортът се развива по-скоро като медиен продукт, отколкото като състезание.

Всичко се прави от гледна точка на това да бъде по-атрактивен за по-широк кръг от хора.

Неслучайно президентът на „Реал“ (Мадрид) Флорентино Перес каза, че най-големият им противник ще бъдат не другите отбори, а „Тикток“ и „Нетфликс“. На младите хора много трудно ще им привлечеш вниманието за толкова дълго време върху дадено нещо – да изгледат 90 минути футбол. Но когато си на стадиона, този въпрос не стои, атмосферата те потапя в нещо съвсем различно.

Гледането на футбол по телевизия или по различни платформи си има своите плюсове, особено при прякото комбинирано предаване, когато имаш 5-6 двубоя и кадърът се прехвърля на стадиона, където става нещо интересно. Тук вече има друга вътрешна динамика, защото се добавя неизвестност.

– Освен ако си запален фен, който гледа своя отбор…

– Точно така, тогава няма как да са ти интересни тези възможности.

Преди години всички двубои от даден кръг бяха в един и същи ден, по едно и също време. Сега заради телевизията се прави така, че да са един след друг. Ако някой чужденец идва в София, за 2-3 дни може да види два или три мача. А ако си наистина отдаден пред телевизора, това означава от 12 на обяд до 12 вечерта да седнеш и да не станеш. Просто сменяш каналите.

При все повече хора го има моментът на пресищане, защото футболът извира отвсякъде.

Но

поне за мен няма нищо по-хубаво от това да си на пълен стадион.

Феновете на единия, на другия отбор, неутрални. Създава се атмосфера, която за час и половина те откъсва от всичко, което те тормози в делника.

– Абсолютно! Много бих се радвал да мога да водя децата си спокойно на мачове, защото това е спортът, а не онова, което ще се бори с „Нетфликс“ и HBO. Но явно не то плаща сметката. Как ще изглежда според теб бъдещето на това състезание с платформите?

– То е битка между новото и старото. Когато през 2014 г. на мача от Световното първенство между Франция и Хондурас за първи път признаха гол с помощта на технологията за голлинията, това се възприе като някакъв еволюционен ход напред.

Футболът е доста по-консервативна игра, отколкото, да кажем, тениса, където до 2006 г. успяха да усъвършенстват ястребовото око. Доста по-различен от „Формула 1“, което си е спорт – технология сам по себе си. Там, ако технологията я няма, ще се върнем при Фанджо и 50-те години на миналия век.

Очаквам новият филм за „Формула 1“ с Брад Пит да вдъхнови много хора да се насочат към този спорт. Там определено има криза с големите имена. Преди

имаше по-изразени индивидуалности като Шумахер, Хакинен, Култард, Монтоя, тогава технологията отива на втори план.

Сега индивидуалността на пилотите сякаш не е толкова важна, а това каква е разработката на болида.

А във футбола след това се появи ВАР. Куриозното е, че за първи път го използваха официално в австралийското първенство… Австралия не минава за много футболна нация, но там решиха да го пробват. Както и тази технология, при която съдията, след като види повторението, комуникацията му със стаята на асистентите се предава пряко в ефир – това вече има елемент на риалити шоу. Чуваш как си говорят и как се аргументира решението.

За да се стигне до този момент, в който съдиите първо трябва да обяснят на телевизионните зрители и феновете на трибуните защо е отменен даден гол или защо е признат. Или това, което се въведе в Световното клубно първенство, камерите от гледна точка на съдиите.

Посоката, към която е поел конкретно футболът, като най-комерсиален спорт, е все повече риалити елементи. За да се бориш с Нетфликс, с HBO, с всички други платформи, явно трябва да даваш съдържание, което да не е само спортно.

– А към това идват и социалните мрежи…

– Аз ги смятам за най-голям враг на спортната журналистика. За футболистите медиите не са това, което са били навремето.

Всеки вече може да общува директно със своите последователи чрез снимки, коментари. Дори не е нужно да го прави лично, има си екип, който да поддържа профила. Така

журналистите вече се разглеждат като някакви нахалници, които след мача те чакат за интервю, а ти не си в настроение.

Същите тези неща, клиширани, може да си ги кажеш във фейсбук, в туитър.

– Само че украсени, защото имаш екип, който ги пише. И даже няма нужда да връзваш три изречения, което често не ти е по интелектуалните възможности.

– Абсолютно! Освен това, както се казваше в една класическа книга, „всички са равни, но някои са по-равни“ по отношение на медиите. Телевизията е цар. Каналите, които държат правата за първенствата, имат ексклузивен достъп до играчи и треньори след срещата. И обикновено, за да не бъдат глобени,

повечето действащи лица дават интервю за съответните медии, след което просто отминават останалите.

Седиш 40 минути, само за да видиш как някой идва и ти маха с ръка. Докато инфлуенсърите също вече минават в графата „спортни журналисти“ и получават ексклузивен достъп.

Виждаш, че дадения инфлуенсър го следят 300 000 души, а медията, за която ти пишеш, има потенциална аудитория 30 000. На кого ще дадеш достъп?

– Много е тъжна тази тенденция, защото е и много различна отговорността, която носят инфлуенсърите и журналистите – независимо дали говорим за спорт, за технологии или за каквото и да било друго.

– Във футбола на високо ниво, видя се и от Световното клубно първенство в САЩ,

идеята по-скоро е да се акумулират възможно най-много пари, които уж се разпределят за всички,

докато, естествено, за най-богатите ще има най-много.

Немалко хора, освен че се оплакват от пренасищане с футбол, търсят нещо алтернативно, нещо, което да им напомня за 80-те и 90-те години. Затова, колкото и да е странно, нискоразредният футбол в Англия се радва на огромна популярност.

Ще видим как ще се развият тенденциите, но генералната посока е натам.

ФИФА, УЕФА, големите играчи гледат по всякакъв начин да капитализират популярността на футбола, да отворят нови пазари.

Женският футбол е следващата брънка във веригата. УЕФА направи програма, с която до 2030 г. да инвестира €1 млрд. в него. Дамите наистина заслужават, защото през годините са търпели множество подигравки и унижения. Но това е още един знак, че

парите ще играят все по-важна роля.

– Наистина, вървим към все повече риалити – камери, истории от първо лице, все по-близко предаване. А стигаме до това, което каза за „Формула 1“, а аз го виждам във всички спортове: по-малко спортисти, които са забележителни личности, идват с наистина силни истории, любопитен път, харизма… Не е ли това странен парадокс?

– Интересни истории винаги има, стига човек да знае къде да ги търси.

– Определено!

– Но го има и другото, с което технологията влияе негативно във спорта. Да,

в момента е възможно най-доброто време да си активен спортист и конкретно футболист.

Технологиите помагат на треньори и скаути непрекъснато да следят антропометрични данни, показатели – скорост, издръжливост, бързина. Затова са всички тези модерни потници, които в реално време измерват всички показатели.

Подборът на футболисти вече става по този начин. Отдавна мина времето, когато се гледаха видеокасети, дискове, някакви компилации. Всеки отбор в момента търси конкретен профил, играч, който му трябва, и това спестява много разходи за скаутинг. Но пък, от друга страна,

до голяма степен роботизира целия процес.

Клубовете произвеждат определен тип играчи, които трябва да покрият определени физически характеристики, а

на индивидуалностите се гледа с пренебрежение, защото всичко трябва да се развива на висока скорост, бързо да се освобождаваш от топката.

Например в Англия скоростта е главозамайваща. Повечето елементи са механично заложени, а фантазията някак си отсъства и това е все по-видимо с всяка година.

– Уви… Това ли те кара да пътуваш, за да пишеш за мачове на по-екзотични места, не толкова популярни, не толкова комерсиални?

– За мен футболът е нещо различно.

211 държави са членки на ФИФА, а на ООН са 197.

Тоест, за една нация е по-лесно да получи признание като футболен субект, отколкото като политически.

Футболът винаги е обвързан със социалните, с обществените процеси, с политиката.

Определено не е просто спорт, в който 22-ма ритат някаква топка, други ги гледат.

Възможността да не се съсредоточиш само върху един шампионат или върху една държава, да видиш най-различните нюанси, е това, което може да обогати не само спортната, но и общата ти култура.

Някога световните, европейските първенства са били сблъсък на култури, на нации. Лека-полека футболът се глобализира. Например Люксембург дълги години е аутсайдер, докато емигрантските общности, особено португалската, започват да вземат участие и профилът се променя. Появяват се нови играчи със съвършено нов менталитет, чужд на самата нация.

В момента всичко е претопено

и единствено в женския футбол се наблюдават такива разлики, защото чисто еволюционно той не е достигнал това ниво, където са мъжете. Все още на нивото на мъжкия футбол от началото от 90-те години.

В момента малките деца са от „Барселона“, от „Реал“ (Мадрид), от „Ливърпул“. С местното първенство, ако не е достатъчно конкурентно, никой не се занимава,

при положение, че можеш да превключиш на който искаш канал и да гледаш висококачествен футбол. Има обаче и държави, които все пак са си запазили тази култура. Да кажем Сърбия – изобщо не играят някакъв извънземен футбол, но ти си от „Партизан“ или „Цървена звезда“, стадионите доскоро бяха пълни на дербито.

– Не е ли самоубийствено това, че се губи идентичността на различните държави? Както каза, всички искат да са бързи, ефективни, а може би е по-стойностно, ако италианците са със силна защита, бразилците са технични, а англичаните си разчитат на центрирания…

– От една страна се губи, наистина. Ако всички станат еднакви, пак ще е атрактивно да са на високо ниво, но само по цветовете на фланелките ще можеш да разбереш кой какъв е.

Другото мислене е, че в спорта винаги най-важна е победата – титлите, успехите. А в днешно време е дори още по-важно, защото върви със сериозни пари. Наградните фондове са такива, каквито навремето не са и сънували. Особено в клубния футбол това е

хранителна верига, където редовно трябва да се класираш за големи състезания, за да имаш съответните парични постъпления.

Всяка държава си избира път. Южноамерикански страни дълго време бяха износител за Европа на големи имена. Днес в Бразилия, при цялата нестабилна политическа обстановка и спортните проблеми, местните отбори успяха да намерят сериозно финансиране и вече привличат бразилци от Европа в разцвета на силите им. Бразилските отбори доминират в Южна Америка, а в същото време националният отбор е в едно от най-слабите си състояния някога, играчите са като извадени от калъп.

Тази Бразилия няма нищо с онази, когато всички си спомнят и заради която много хора са се влюбили в футбола.

В момента няма нито една личност там. Някой ще каже Винисиус Жуниор, но да го сравниш с Роналдо, с Ривалдо, с Роналдиньо, за мен е смешно.

Ако се върнем на един от предишните ти въпроси, след Меси и Роналдо – това донякъде преекспониране съперничество, във футбола имаш Мбапе, Ямал, Холанд, но не и някоя фигура, за която да кажеш: „Видиш ли, ето нов Марадона, Пеле!“.

Изключваме Ямал, който, по подобие на Пеле, печели голямо първенство на 17. Момчето едва излиза от пубертета, решава да направи един малко по-„разчупен“ рожден ден и веднага му скачат всички медии, че се е провалил, парите са го развалили.

И в другите спортове е така. В леката атлетика има ли лекоатлет след Юсейн Болт, когото цял свят да го знае?

– Мислиш ли, че може да се спре тази въртележка?

– Има много варианти. Във футбола имаше такъв период на хвърчене в облаците в края на миналия и началото на този век. Луиш Фиго отиде от „Барселона“ в „Реал“ (Мадрид), чупиха се трансферни рекорди. И тогава една медийна групировка – „Кирх“, която държеше правата на много от големите шампионати, фалира. Последваха 3-4 години на стагнация. Тогава се въведоха по-сериозни лицензионни изисквания за отборите в евротурнирите, че трябва да имат обезпечено финансиране, независимо от конкретен спонсор.

Със сигурност трябва да стане някакво неочаквано събитие, за да се промени този модел. Докато нещо носи пари, няма как да го смениш и някой от добра воля да реши да направи промяна.

Преди години Фабио Капело беше в София и имах възможността да го интервюрам. Попитах го: „Не беше ли по-добре по Ваше време, когато евротурнирите бяха на директна елиминация, още първия кръг може да се падне шампионът на България с европейския клубен шампион в сравнение със сега, групови фази, безброй мачове…?“.

Капело ме погледна със съжаление за моята наивност и отвърна: „Не. Сега е по-добре за големите клубове. Ако ЦСКА играе с „Нотингам“, европейския клубен шампион, елиминира го първия кръг, септември месец, интересът към този турнир ще спадне, клубовете ще претърпят финансови поражения“.

Големите клубове искат да имат сигурен вариант, че ще продължат. Този нов формат – без групова фаза, с обща лига в Шампионската лига, помогна на „ПСЖ“, които с резултатите си щяха да са отпаднали. Вместо това с три силни мача за целия начален етап се класираха за следващата фаза и там се разиграха.

– Този модел е заимстван от комерсиалния американски подход в НБА или НХЛ.

– Да, американците са известни с това, че успешно монетизират спорта. Но каквото и да си говорим, кучетата си лаят, а керванът си върви. Спортът си продължава, големите турнири и шампионати следват един след друг.

Виждаме каква аудитория събират Олимпийски игри, световни и европейски първенства по футбол –

по телевизионни рейтинги това са най-големите събития във всяка държава.

Но може би не е случайно, че когато започна пандемията и светът спря за няколко месеца, телевизиите изведнъж се зачудиха какво да правят и на някого му дойде свежата идея да се пускат стари спортни събития. За много хора това се оказа една от малкото радости в онзи момент.

В чисто психологически план, ако се замислиш, колко неща през годините са те карали да се чувстваш горд? Ако си сложим ръка на сърцето,

няма събитие от прехода, което да е генерирало толкова положителни емоции, колкото 1994 година.

– С нищо не може да се сравни. Сигурен съм, че всеки, който е бил поне хлапе тогава, си спомня къде е гледал всеки отделен мач, дори да няма никакъв интерес към футбола.

– Това е единственият момент от Втората световна война насам, в който нацията е била наистина обединена. Затова е и такава болката, че няма да се повтори.

Такива неща не се случват всеки ден и затова остава в историята.

– След толкова години в спортната журналистика, имаш ли своето обяснение защо точно футболът е най-успешният спорт? Толкова ли е гениален, толкова ли е различен от всички останали?

– Това е въпрос, който се питат и колегите, които не се занимават с футбол, а отразяват баскетбол, плуване. Също и самите спортисти, още по соц време, когато България има медали в борбата, художествената гимнастика, вдигането на тежести, а пак най-добре платени са били футболистите.

Много е трудно на човек, който няма отношение към футбола, да му обясниш защо този спорт е най-популярен.

Има теории, че правилата са най-разбираеми, че най-лесно можеш да го практикуваш. Един от другите минуси на навлизането на технологията в спорта, е, че имаш измервателни уреди, ВАР, които обаче го оскъпяват. Тоест, вече не е толкова достъпен, колкото е бил преди. Вече да спортуваш е инвестиция, не е нещо, което просто така правиш в свободното време.

Футболът все пак остава спорт, в който едно момче или момиче от социалните низини може да пробие и да получи път в живота. 90% от най-прочутите футболисти идват от бедни семейства, крайни квартали, родителите работят на няколко места, за да купят първата топка. Футболът се утвърди като възможност, ако си достатъчно упорит и да пробиеш, да си осигуриш прехраната.

Освен това е колективен спорт. В тениса например, каквито и средства да вложиш, шансът да попаднеш в топ 100 е значително по-нисък, отколкото във футбола да успееш да постигнеш прилично ниво някъде.

– Спомена, че вече не ни трябват хора на линиите в тениса, няма ги и във волейбола. Можем ли скоро да се окажем в ситуация, в която няма да ни трябват и самите спортисти? Технологията да ги уподоби по красив начин и човекът да излезе от картинката.

– Не знам, може и в тази посока да се работи. Този сегмент на електронните спортове не ми е чак толкова познат, но е факт, че там

наградните фондове вече са такива, каквито 2/3 от нормалните спортове не достигат.

Но много се съмнявам, че ако събереш най-добрите състезатели на FIFA или Football Manager в един футболен отбор, те ще могат да постигнат някакво дори прилично ниво.

Дигиталният свят е едно, реалният свят е друго.

Едно от нещата, които правят спорта универсален, е, че върви заедно със социалните процеси. Той не е изолиран остров. Докъдето стигне нашата дигитализация, дотам ще продължи и в спорта.

– Човешкото несъвършенство също по някакъв начин според мен е плюс в спорта. ИИ вече е успешен като помощник за инвестиции. Обаче все още не съм научил за ИИ, който е достатъчно успешен да дава прогнози за мачове. И според мен причината е човешката страна, несъвършенството, грешката, заради която понякога фаворитът може да загуби.

– Тук идва един друг проблем, свързан със социалните мрежи и тяхната обратна страна. Ти наистина можеш да контактуваш с феновете. Само че нерядко някой футболист прави грешка, губи мач например. И има случаи да получава хиляди гневни съобщения от някого, защото си е изкарал червен картон и му е повалил „фентъзито“. Това е един допълнителен натиск, дигитален тормоз. Ако си малко по-лабилен психически, в един момент се питаш: „Струва ли си?“.

Трябва да приемем, че спортистите са хора. Публични личности са, да, трябва да си пазиш имиджа, едно е аз или ти да пийнем две големи, да отидем и да направим някой зулум, друго е да го направим публична личност. И все пак, това са нещата от живота.

В момента всички сме в едно увеличително огледало,

всеки следи какво прави другият. Спортистите много добре го знаят и им е приятно, когато виждат няколко хиляди лайка и сърчица на своите публикации, а в същото време не са в състояние да изтърпят 10 критични коментари.

– Според теб имат ли предел човешките възможности в спорта? Продължаваме да подобряваме в леката атлетика, в плуването, а други места като вдигането на тежести се налага да променяме условията, за да изглежда, че подобряваме рекорди…

– Всичко е функция на другите области – медицина и технологии. Искаме или не, ще засегна темата за допинга. Ясно е, че за рекордите в леката атлетика от 80-те години, трябва да сме много наивни да смятаме, че достигналите ги са били само на витамини и минерална вода, след като толкова време не са подобрени.

Неслучайно Стефка Костадинова в един момент каза: „Нека най-накрая някой да подобри моя рекорд, за да се види, че спортът се развива“.

Зрителите не биха искали да гледат нещо, в което едни свещени крави седят от години.

Леброн Джеймс подобри рекорда на Уилд Чембърлейн за най-много точки в НБА. При все, че по времето на Чембърлейн не е имало 3 точки и със сигурност, ако се преизчислят, Леброн ще е доста далеч.

– Както и на Овечкин трябваше да му измислят рекорда за голове в редовния сезон, защото иначе нямаше как да подобри постижението на Грецки за общ брой голове.

– Точно. А Уейн Грецки не възропта от това. Както беше и в България, когато Бербатов подобри постижението на Христо Бонев за голове, без да сравняваме срещу кого е вкарвал единият и другият.

– И колко мачове са се играли от националните отбори по времето на двамата.

– Самите спортисти са наясно, че

за да се развива спортът, трябва да има нови идоли. Понякога дори с цената на някакви компромиси.

Но спортът е това. Има ги положителните примери, има ги и отрицателните. Като в живота.

Винаги съм се учудвал, когато някои хора обвиняват спортистите, че не заемат активна обществена позиция, защо се снимат с този или онзи. Повечето от тях са аполитични и активностите им се простират дотам, ако някой им финансира подготовката, след това да са благодарни.

Трябва да се научим да различаваме – невинаги спортните идоли са такиви в живота. Има достатъчно примери за хора, които са страхотни футболисти, баскетболисти, борци, щангисти, а в живота са… да не казвам лоша дума, но с меко казано спорен профил.

След като си привърженик на даден спорт, на даден спортист, трябва да се научиш да го преживееш в пълния му вид. Да, разочароващото е, със сигурност, когато човекът, когото си гледал по телевизията, всъщност е друг на живо. Но това също е част от магията на спорта и на телевизията.

– Много често подценяваме спортната журналистика, включително и в медийните среди, а има един парадокс – през последните години толкова много хора като Пламен Младенов, като Мартин Иванов, като теб, ги смятаме за едни от най-ерудираните, за еталон за обща култура. Как става така?

– Отношението към журналистите като цяло не мисля, че е по-различно. За някои са мисирки, за други са с други термини. Ще обидя много хора, но все пак по моята докторантура съм работил в Загреб. Там няма журналистически факултет, нито исторически. Има философски факултет, където са обединени всички хуманитарни науки.

А журналистиката е част от Факултета на политическите науки. Какво означава това? Хората смятат, че тя е обвързана с политиката и за да станеш журналист, трябва да научиш основите – социология, политология, история, как функционират нещата. Едва тогава вече да станеш журналист, като натрупаш някакви познания.

В същото време, за да си спортен журналист, трябва да имаш интерес към спорта. Не казвам, че трябва да си бил състезател, да си завършил НСА. Съвременната епоха дава много добри възможности като спортен привърженик, като човек, който е отдаден на спорта, да следиш събитията.

Конкретно за себе си мога да кажа, че гледам да имам и общата картина. За да усетиш колко значим спорт е футболът, как е обвързан с политика, с история, с география, трябва да разбираш и от тях. Не само да те интересува дали даден отбор играе 4-4-2 или 3-5-2, дали в средата на терена е „диамант“ или „коледно дърво“.

Питаш ме защо е толкова голям футболът? Ако си пуснеш едно телевизионно студио и хората ти говорят само в тактики и цифри, ще смениш канала. Само че на големите първенства колегите канят и актьори, хора на изкуството, обществени личности, които да говорят за футбол. Именно за да покажат, че той обхваща всички сфери на обществото и всеки има отношение.

Този, който подценява журналистите, генерално смятам, че подценяват труда на хората. Защото, ако искаш да се развиваш, във всяка една сфера, без значение дали е журналистика, трябва да посветиш много време, да се усъвършенстваш, да напредваш, да не стоиш на едно място. Хората виждат крайния продукт. Какво ти е коствало да стигнеш дотук, не ги интересува много.

Това е като при спортистите, конкретно българските. Когато Григор спечели, всички сме доволни. Когато загуби или се откаже по здравословни причини от US Open: „Ех, Гришо, пак се е намерил гадже“. А в същото време какво му е коствало да стигне дотам да ни е най-разпознаваемият спортист в глобален план, не ни интересува. 58 поредни турнира от „Големия шлем“ да си там… Хората, които се интересуват от тенис, знаят кой е Григор Димитров. Но теб те интересува само дали е спечелил този мач, с кого си ляга.

Такъв тип хора няма как да очакваш да уважават журналистите, след като не уважават и най-известните българи.

– Как би изглеждала спортната журналистика един ден, ако нещата се развият така, както ти би искал?

– Спортната журналистика изглежда така, както искат да изглежда читателите, зрителите. Медиите се влияят от това, което искат или предполагат, че искат хората.

Голяма част от медиите мислят, че на хората им се четат креватни история и затова са пълни с това.

В спортната журналистика имаме едно опасно съчетание от изкуствен интелект и липса на естествен интелект. Много копи/пейст. Много писане без проверяване. Лесно можеш да клъвнеш някоя фалшива новина и да я разпространиш. И,

да си го кажем директно, липса на задълбоченост. Фастфуд журналистика.

Просто защото някои хора са уморени да прочетат текст, който е повече от три абзаца. Камо ли пък, ако е някоя по-сериозна разработка.

Има, за щастие, и обратния пример, благодарение на това все още съществуват някои вестници. Има кой да ги чете и това показва, че все още не сме се върнали съвсем до първобитно-общинния строй – да се изразяваме в картинки и нечленоразделни звуци.

Каква ще е посоката на журналистиката изобщо, зависи от хората. Ако им се чете фастфуд, ще има повече медии, които предлагат такава. Ако хората искат по-качествени неща, самите медиите ще вдигнат нивото. Но моделът „много неща с малко пари“, който се практикува, изначално е погрешен и не води до добри резултати.

– Правиш нещо доста рядко по нашите ширини – разказваш оптимистични, позитивни и мотивиращи истории. Кое те кара да го правиш?

– Позитивизмът не ми е цел. Аз съм имал много тежки моменти в живота и продължавам да минавам през периоди, в които се отчайвам, боли ме или се ядосвам на определени явления и събития в България, особено в последно време на фона на маратона от избори, който продължава и днес.

Според мен е нормално човек от време на време да се отчайва или демотивира. Но чрез историите, които разказвам през последните 8-9 години, първо в сайтове, а после и в книги, се опитвам да покажа една по-различна България. Не трябва да отиваме в двете крайности и да казваме „тук е раят“ или „тук е адът“, а да търсим по-здравословна, по-балансирана гледна точка към ситуацията и средата у нас.

Навсякъде има проблеми, навсякъде има и възможности. Аз съм си избрал да показвам хората, които се опитват да намират решения на проблемите или поне, както се казва, да не вредят на другите. Не се ограничавам до категории и области от живота, разказвам за нагласите, ценностите и заниманията на хора от гражданския сектор, от бизнеса, от технологиите, от образованието, от медиите. Опитвам се да давам гласност на добрите примери, защото

силно вярвам, че добрият пример е заразителен.

– Обаче не е „вървежен“. Избрал си доста нихилистично общество като за такова начинание.

– Аз се опитвам да избягвам такива обобщения, защото си давам сметка, че невинаги са основателни. Какво значи, че не е вървежен? Според мен популярността на една книга, статия или филм много зависи от контекста, в който излиза, от това как се рекламира и кой работи по съответния проект.

Живеем в свят, в който мнозина си мислят, че могат да предскажат всичко с цифри и данни, но има неща, които няма как да прогнозираш. Например първата част на „Хората, които променят България“ направи фурор, а втората се продава в пъти по-слабо, макар че вече съм си създал някакво име на базата на първата част, читателите са били доволни и съответно има логика да очаквам втората част да привлече поне същия интерес.

Но в действителност не се получава така, при това не само при мен. От разговорите ми с хора от книжните средите съм стигнал до извода, че това е световен феномен. Да вземем световноизвестен автор като Марк Менсън – неговата книга „Тънкото изкуство да не ти пука“ стана тотален хит, включително в България, но другите му книги, макар отново да са популярни, като продажби са много далеч от нея.

– Може би винаги е било така, поне при книгите. Но кога според теб журналистиката изгуби ролята си да формира, да образова, да е своеобразна съвест на обществото? Или тя никога не я е имала такава?

– Журналистиката е един от най-трудните сектори, защото в идеалния случай тя трябва да изпълнява своята обществена мисия и успоредно с това да функционира като бизнес, за да оцелее. Няма как една медия да съществува и да задава стандарти, без да е устойчива.

В същото време обаче според мен,

ако искаш да правиш журналистика, трябва винаги да поставяш на първо място обществения интерес.

Продължавам да се изумявам как разни псевдожурналисти си позволяват да разпространяват изопачени факти, подвеждащи заглавия, жълтини, твърдения, извадени от контекста. Те съзнават, че заблуждават аудиторията и че може да накърнят репутацията или дори да навредят на здравето на обектите на техните материали, най-малкото чрез стреса, който им причиняват, или като спъват професионалното им развитие, и въпреки това го правят.

Според мен разликата между добрата и отговорна журналистика и всички нейни жълти и кафяви разновидности, които дори не би трябвало да се разглеждат като журналистика, се свежда най-вече до съзнанието и чувството за лична отговорност на самия човек, който извършва тази дейност. Трябва да си запознат с принципите на медийната етика и да имаш съзнанието, че с твоите думи можеш да информираш, но и да заблуждаваш, до разясняваш, но и да объркваш, да вдъхновяваш, но и да раняваш.

Информацията, особено в днешния свят, в който тя е толкова достъпна, е огромна сила. Сила, която може да изгражда, но може и да руши, да обединява общности, но и да ги настройва една срещу друга.

Виждаме колко сме зависими – един технически бъг в системата и страда целият свят – авиокомпании, банки и пр.

За мен няма как да накараш всички в една индустрия да постъпват съвестно. Важното е всеки, който възнамерява да бъде журналист, да разбира отговорността, която носи.

– Само че изкушението е голямо, защото е ясно, че е много по-трудно да станеш популярен, като следваш професионални и етични правила.

– Аз

искам да живея в свят, в който смислените, информиращите и обогатяващите обществото истории получават вниманието, което заслужават, и се ценят от читателите, зрителите и слушателите.

Популярността на дадена журналистическа разработка не би трябвало да бъде самоцел. Ако винаги се нагаждаш към интересите на аудиторията, значи нещо не е наред, защото добрият журналист е наясно със своя морален дълг към обществото. Има един принцип в журналистиката, според който

общественият интерес е различен от това, което е интересно на обществото.

Като журналист ти трябва да поставяш на първо място обществения интерес, а не това, което е интересно на обществото. Следователно трябва да филтрираш информацията, която достига до теб и поднасяш на обществото. Ако се поддаваш на изкушението да поднасяш на аудиторията само това, което продава, няма как да правиш качествена журналистика. И този проблем не е продукт на социалните мрежи, той е част от живота ни от десетилетия вследствие на възхода на телевизията, риалити форматите и все по-многобройните и по-достъпни източници на информация и забавление. Днес журналистика все повече прилича на риалити формат – често не се задават адекватни въпроси, не се изчакват отговорите на хората, на които се задават въпроси. Или пък задаваш определен въпрос с цел да уязвиш другия, а не той да ти обясни нещата така, че и ти, и аудиторията да разберат повече по темата.

Интервютата нерядко се използват като средство за запълване на слотове в програмата на съответната телевизия. Хората са склонни да обвиняват най-вече социалните мрежи, но ако вземем телевизията, за мен изначално е безумен модел всеки ден да започваш работа с идеята, че вечерната емисия е 35-37 минути и ти трябва да запълниш това време, без значение дали информацията, която поднасяш на зрителите, отговаря на определението за новина и дали ще им бъде полезна. През лятото например невинаги има много новини в истинския смисъл на думата, но поставени под натиск, журналистите се впускат в лов за новини само и само за да запълнят предвидените минути. Много бих искал да видя медия, която в един нормален хубав ден просто ще каже: днес вечерната емисия ще бъде 25 минути, защото няма повече новини, които да заслужават вниманието ви, а ние не желаем да ви натоварваме с безполезна информация или такава, която може да породи у вас излишна тревожност, страх, отчаяние или гняв.

– Аз пък не виждам нищо лошо. Това време винаги може да се използва и за разказване на смислени истории, за които иначе не стига. А и самата медия може да създаде новина, аз се опитвам да го правя например чрез експерименти.

– Имаш право, но важното е информацията, която предоставяш, да има стойност за отсрещната страна, а не да е просто плод на необходимостта да изпълниш предварително зададена норма. Ти правиш сайта си заради смисъла, това не е основната ти работа, докато за журналистите, редакторите и продуцентите във водещите телевизии това е работа. И човек рано или късно, иска или не, се изчерпва, което се вижда например от склонността на двете водещи частни телевизии у нас да копират една от друга, за да не изостават от конкурента си.

В един момент изчезва тази добавена стойност, която аз търся, която и ти търсиш, която и други журналисти и създатели на медии търсят. Аз например не разбирам защо, след като твърдят, че обслужват обществения интерес, водещите телевизии отказват да отделят половин час на седмица за новинарска емисия, посветена само на добри новини и вдъхновяващи истории, след като разполагат със значителни финансови ресурси и журналисти, които са способни да създават материали за подобна емисия. Това веднага ме навежда на местата, че се прави умишлено.

Може би скандалното, плашещото, тъжното и абсурдното наистина продава повече, защото, както гласи популярната максима, когато куче ухапе човек, това не е новина; новина е, когато човек ухапе куче. В същото време обаче журналистите, продуцентите, редакторите и собствениците на медии нямат моралното право да твърдят, че позитивните истории не се търсят достатъчно, тъй като те самите разказват подобни истории в някои предавания и новинарски емисии и виждат, че тези материали често предизвикват огромен интерес. Изводът: нужен е баланс, среден път.

– Търсено може да става съдържание от типа на MrBeast, което е позитивно. Даваш на хората, създаваш история и имаш повече зрители от всички най-големи световни телевизии.

– Има много такива примери – Марк Менсън, Джей Шети и много други, които имат подкасти и видеоканали и пишат книги. Има и българи, чийто успех доказва наличието на глад за смиряващи, одухотворяващи и окриляващи истории – влогърът и режисьор Крис Захариев, създателят на подкаста „Свръхчовекът“ Георги Ненов, живеещият в САЩ журналист Иво Иванов, чиито истории достигат до най-дълбоките кътчета на душата и сърцето ти, и др.

Решението каква информация и какво съдържание да поднасяш на хората, до които се опитваш да достигнеш, е индивидуален избор, но този избор влияе на нагласите, ценностите и вкуса на тези хора.

Ако постоянно поднасяш страх, депресия, корупция и бедност на хората, не можеш да твърдиш, че те нямат интерес към по-различни и по-позитивни истории,

защото те просто имат ограничен достъп до такива истории. Все пак като журналист или медия ти си цедката, филтърът, модераторът.

– А мислиш ли, че има поколенческа разлика? Прословутото поколение Z търси ли повече позитивното, разчупеното?

– Донякъде да. Например една част от детството и юношеството на хората от моето поколение съвпадна с периода след присъединяването на България към Европейския съюз и ние придобихме по-ясна представа какво се случва на Запад, какви са възможностите там, но и какви са предизвикателствата. Българите, които учат, работят или просто пътуват в чужбина, не са нещо повече от българите, които учат и работят тук и нямат пряк поглед над случващото се в чужбина; разликата е в перспективата и светоусещането. Можеш да пренесеш някакъв опит отвън, нещо, което може да се подобри. За мен това е плюс за обществото ни като цяло.

Аз обаче се стремя да избягвам да правя обобщения за хората на базата на тяхната възраст, защото различните поколения израстват и опознават света в различни условия. Например родените след 2005 г. от малки имат достъп до смартфони и социални мрежи и платформи като YouTube и TikTok. Колкото повече използваш тези платформи, толкова повече способността ти за продължителна концентрация, задълбочена работа и осъзнато консумиране на информация намалява и ти започваш да

търсиш все по-кратки форми, което за мен е проблем, защото, подобно на телевизията, ти получаваш информация без необходимия за нейното осмисляне контекст.

Това неусетно променя представата ти за света, ценностите ти, очакванията ти, стремежите ти.

Виждаш едно много малко парченце от реалността. А когато милиони хора виждат едно малко парченце от реалността, това директно подкопава функцията на журналистиката да информира и да обяснява, защото, за да привлекат вниманието на аудиторията, журналистите стават по-склонни да прибягват до кратки форми, новини, базирани на прессъобщения, и повърхностни и понякога дори подвеждащи коментари и анализи.

Затова обичам да чета, да гледам и да слушам по-задълбочени интервюта, репортажи и разследвания. Когато поставиш информацията в контекст, ти даваш възможност на читателя/зрителя/слушателя да вземе информирано решение, да направи информиран избор и да придобие усещането, че разбира света с една идея по-добре, отколкото преди да е прочел/изгледал/изслушал съответния материал. Колкото и добър разказвач да си, няма как да дадеш отговор на сложен въпрос от обществен интерес или да разясниш някакъв заплетен казус, в който са замесени няколко страни, всяка със своя собствена гледна точка, със статия от 2-3 параграфа или двуминутен репортаж.

– Именно затова и аз държа на дългите текстове, с ясното съзнание, че това отказва много читатели. Но тази краткост ни променя и възприятията като цяло, и начина на мислене по много опасен начин. Както ми каза точно Иво Иванов, вече няма кой да седне да чете Достоевски.

– Не е нужно да четеш точно Достоевски или някой друг класик. Аз си признавам, че не съм чел Достоевски и не се срамувам от това просто защото не съм го усетил като нужда до този момент в живота ми. Убеден съм, че дори най-четящият сред четящите не е чел много книги, представяни като класики и включвани в списъци с „книги, които всеки трябва да прочете“. Но това не означава, че не можеш да четеш по-обемни книги или да черпиш знания и вдъхновение от медии, които предлагат задълбочени материали. Или пък истории от реалния живот от даровити разказвачи като Иво Иванов – неговите истории са дълги, но чарът им се крие именно в описателните елементи и философските размисли на автора, които те провокират да си задаваш въпроси, да се вглеждаш в себе си и в околните, да (съ)чувстваш, да (съ)преживяваш, карат те да влезеш в неговия свят, както и в света на героите на историите. Не можеш да четеш Иво Иванов между другото – трябва да се усамотиш, да се настаниш на удобно място, да не бързаш, евентуално да си вземеш чаша вино, чай или кафе и да се потопиш в съответната история.

– Дали това умение за концентрация и потапяне ще оцелее? След като тенденцията настина е видимо към все по-кратко съдържание, към все по-голям обем информация, която ни бомбардира и в която кратките форми нерядко печелят, защото изискват по-малко усилия и са по-зрелищни…

– Според мен ще има някакъв отпор на различни нива в обществото под формата на

преход от търсенето на повърхностното и лекото към търсенето на дълбочинното и смисленото.

Това се вижда дори в музиката и киното – особено след ковид, все повече хора търсят концерти на живо и прожекции на филми в киносалони и летни кина, както и възможности да си поговорят със своите любими музиканти, актьори и режисьори. Търсят автентични преживявания, които преди време някои си мислеха, че ще изчезнат. Също както преди време някои са смятали, че ще изчезне радиото или телевизията.

Не мисля, че кратката форма ще победи във всяка сфера. Просто в един момент ще осъзнаем, че колкото по-сложни са предизвикателствата пред нас, толкова по-многопластов трябва да бъде и нашият отговор. Няма как да говориш за климатични промени, глобализация, разпределяне на ресурси, социални политики, изкуствен интелект и пр. с по две изречения. Това е илюзия за разговор, „фаст фууд“ разговор, отбиване на номер.

В тези сектори има изключително сложни и мащабни явления. Много хора говорят за изкуствения интелект, но под повърхността на това понятие има море от въпроси, теми, непредвидени ситуации и казуси. Няма как да осмислим случващото се и да предприемем адекватни действия, ако разчитаме единствено на 15-минутен разговор в някое телевизионно студио.

– Обаче според мен точно с изкуствения интелект се получава така. Затова и правя сайта си по тези теми, защото виждам, че не се задълбочаваме в тях, и се опитвам да променя ситуацията, доколкото е по силите ми.

– Тук опираме и до потребителя на информация – важно е как е възпитан, какво търси и какво цени. Аз също виждам, че много хора изобщо не четат книги. За мен обаче е много плашещо, че има и журналисти, политици, законотворци и учители, които на практика не четат книги. Подчертавам, че говоря за книги, а не за новинарски сайтове и постове в социалните мрежи. Книгата ти дава перспектива, показва ти голямата картина, предлага ти контекст, помага ти да навържеш нишки и да разбереш идеи и събития, които на пръв поглед може да нямат нищо общо помежду си. Новинарското съдържание по определение има кратък живот, то е ден за ден, но това означава, че то може да бъде предлагано в изобилие.

Ако вземем последните три години в България, на фона на всички избори, икономически сътресения и ковидпандемията, които заедно генерираха тонове новинарско съдържание, ще видим колко много неща вече сме забравили, а когато са се случили, те са били по всички телевизии, радиа, сайтове и вестници.

Забравяме, защото няма как да насмогнем с цялата информация, която ни залива ежеминутно отвсякъде.

Не смогваме да обработим и осмислим тази информация. Още не сме успели да съберем частите от един пъзел, а вече трябва да редим друг, още по-голям и по-сложен. Това давене в потвърдена и непотвърдена информация, извадени от контекст твърдения, фалшиви новини и пропаганда е плашещо, защото в един момент човек става много лесно манипулируем. И последствията се виждат.

Насаждат се страхове, което за мен е най-лошото. Ако вземем голямата картина, най-лошото е това разделение, тази поляризация на всяко едно ниво.

Тъжно е, че вече каквото и да кажеш, каквото и да направиш, веднага някой вижда в теб враг. Имаме нужда от по-голямо уважение един към друг, повече смирение и по-силно желание за ползотворна съвместна дейност на квартално, местно, регионално и национално ниво – и в гражданския сектор, и в бизнеса, и в образованието, и в политиката, и в медиите, и в културата, и в спорта.

– Като че ли за сегашното състояние на нещата до огромна степен са виновни социалните мрежи. Но как можем да излезем от този затворен кръг?

– Наскоро имах честта да интервюирам Ани Дюк, която е авторка на няколко книги в областта на вземането на решения и бивш покер играч. По-рано тази година преведох една от книгите ѝ на български – „Откажи се“. Ани Дюк казва, че когато се натъкнат на факти, които категорично опровергават тяхната гледна точка, хората, които са склонни да вярват в конспиративни теории, култове и пр., например т.нар. плоскоземци, попадат в плен на когнитивен дисонанс – състояние, при което твоите убеждения са в конфликт с реалността. В този случай пред теб има два варианта –

или променяш мнението си, или търсиш обяснения и аргументи, които да докажат, че си прав.

Повечето хора избират втората опция – опитват се така да извъртят нещата, че те да съответстват на тяхната гледна точка. Именно затова според Ани Дюк целта ни не би трябвало е да уязвяваме тези хора, а да се опитваме да проведем добронамерен разговор с тях, да им задаваме въпроси в опит да им отворим очите за фактите, например: „Ето, фактите и доказателствата са такива. Можеш ли да ми обясниш защо продължаваш да поддържаш това мнение?“.

Повече от очевидно е, че те рядко променят мнението си на базата единствено и само на фактите. Следователно трябва да се опитваме да говорим с тях, за да се запознаем в дълбочина с техния начин на мислене и така да увеличим шансовете те да станат малко по-склонни да се доверят на фактите, които са налични към момента на нашия разговор. Защото,

ако не водим разговор, ние живеем в отделни балончета, които не взаимодействат помежду си. И тези балончета рано или късно се спукват.

За всички ни ще бъде по-добре да намерим начин да общуваме пълноценно, за да можем да живеем в мир и да се наслаждаваме на живота. Когато в обществото тлее някакво напрежение, то рано или късно избива.

– Именно, и аз мисля, че най-важното е да си говорим. В крайна сметка малка страна сме, толкова повече неща ни събират, отколкото ни делят. Делят ни все пак основно социалните мрежи, които са прекалено мощни, за да бъдат регулирани.

– Не съм експерт по темата и не знам доколко регулирането на социалните мрежи е възможно или ако е възможно, кой и как може да гарантира, че регулациите се спазват. Те имат алгоритми за оценка на съдържание, обаче могат да ограничават полето за обществен разговор по някои теми, а с тях може и да се злоупотребява. Уместното и навременно филтриране на съдържание е едно, а цензурата – съвсем друго. Кой и как може да постави ясни граници и да отговаря за тяхното зачитане в пренаситения от информация и с нисък праг на обидчивост свят, в който живеем? Наивно е да очакваме компаниите, които стоят зад социалните мрежи, да решат всички или дори по-голямата част от тези проблеми, тъй като те развиват бизнес и приоритизират печалбата.

– Определено, и аз не смятам, че технологиите за момента ни помагат в осмислянето на информацията, по-често ни пречат.

– Нужен е многопластов отговор от много различни институции и хора. Няма да стане само с помощта на технологичните компании, само с помощта на правителствата, само с помощта на граждански организации. Според мен ключът е в образованието – и формално, и неформално.

Има неправителствени организации, които се опитват да дават насоки на децата и младежите (и не само), за да могат те да развиват своята информационна и медийна грамотност и да се ориентират по-добре в съвременната информационна и медийна среда. Има и проекти за проверка на фактите. Вероятно лека-полека напредваме в тази област, макар и по-бавно, отколкото ни се иска.

Другото предизвикателството е пропастта между столицата и по-малките градове. Трябва да си да дадем сметка, че не само в България, а в много държави по света, ако изключим скандинавските и още няколко страни, които са по-балансирани като социално-икономическо и регионално развитие, има много голяма разлика в стандарта на живота, нивото на образование, начина на мислене и достъпа до възможности за обучение на живеещите в по-големите и в по-малките градове. Тази пропаст е проблематична, защото уж сме в една държава, а може да се чувстваме много по-близки като ценности с хора от Великобритания, Германия или САЩ, отколкото с наши сънародници, живеещи в малък град в България.

Получава се маргинализация в самите общества. И когато прибавим социалните мрежи, се насъбират гняв, завист, омраза и агресия.

Стигаме до много изострена комуникация, която в един момент спира да е диалог и става монолог – аз ти казвам едно, ти ми казваш друго, но никой не чува другия.

– Как си представяш на този фон бъдещето на медиите? Аз мисля, че журналистиката е мъртва във варианта, в който я познаваме, защото не може да влезе в конкуренция с фийда. И трябва да се прероди по нов и различен начин.

– Ясно е, че журналистиката е една от сферите, които търпят най-големи промени в резултат на засилващото се влияние на новите технологии и социалните мрежи, това е неизбежно.

Има медии, които се адаптират. Все повече от тях опитват да предлагат видео и/или аудиосъдържание, да търсят баланс между кратки и дълги форми, да обясняват, а не само да информират, да практикуват т.нар. журналистика на решенията – жанр, при който целта на журналиста е не просто да критикува и да търси виновни, а да дава насоки и да предлага потенциални решения на конкретни проблеми чрез проучвания на чуждия опит и чрез интервюта с хора, които разбират от съответната материя, например как можем да се справим с трафика в големия град или да организираме образованието така, че то да подготвя децата и младежите за предизвикателствата в живота, а не основно за успешното полагане на един или друг изпит.

Журналистите трябва да си дадат ясна сметка, че в този океан от информация, в който плуваме, на първо място трябва да дават стойност на хората.

Ако не предлагаш нищо повече от повърхностни статии и репортажи, каквито могат да правят и голяма част от потребителите на социалните мрежи, няма как да оцелееш дълго време като журналист и/или медия. Имаме нужда от повече бавна и отговорна журналистика, при която заделяш достатъчно време да събереш достатъчно информация, да потвърдиш нейната достоверност и да я синтезираш, преди да я поднесеш на аудиторията, а не бързаш например веднага след някакъв инцидент да съобщиш кой е пострадал, кой е загинал и каква е причината за инцидента и дори излъчваш на живо трагедията, независимо че единственото, което постигаш по този начин, е усилване на скръбта и тревогата на хората, които гледат кадрите.

Безцеремонното включване на живо заприличва все повече на риалити предаване, в което цялата страна гледа в реално време разгръщането на поредната трагедия. Не виждам как точно подобен подход към отразяването на инциденти, катастрофи и природни бедствия помага на близките на пострадалите и на обществото като цяло. Алтернативата е да съобщиш накратко за случилото се, без да навлизаш в подробности, чиято достоверност не си потвърдил, и без да правиш дълги включвания на живо. Едва когато си събрал най-важната информация и си проверил фактите, тогава вече можеш да я съобщиш на зрителите, като внимаваш да не усилваш ненужно болката, страха или притесненията им. Успоредно с това във времето можеш да подготвиш и материал, в който разглеждаш какви стъпки биха могли да бъдат предприети за предотвратяване на такива трагедии в бъдеще.

На моменти ме гложди мисълта, че самата журналистика, за да поддържа висок рейтинг, иска да има проблеми, защото така може да предлага хляб и зрелища. И това е тъжно.

Вече са рядкост разговорите на ниво идеи. Разговорите често се свеждат до „аз ще те смачкам, ще те уязвя, ти си от тази партия, от този отбор, ти знаеш ли аз кой съм, нищо не разбираш, само ние можем да се справим с тези проблеми…“. Липсва желание за осмисляне на самия проблем, но за сметка на това деленето на лагери процъфтява. Така няма как да печелим наистина важните за обществото ни битки.

– А уж би трябвало вече всеки да има интернет и по този начин да има достъп до цялото море от информация.

– Да, но понякога просто приемаме определени неща за даденост. И пак стигаме до ролята на образованието и нуждата от развиване на информационна и медийна грамотност.

Мечтая си в България, подобно на влиятелни бизнесмени и политици на Запад като Бил Гейтс и Барак Обама, също да виждаме, да чуваме и да четем за

влиятелни български бизнесмени и политици, които да публикуват свои препоръки за книги, които са им направили впечатление.

Ако не друго, така най-малкото темата за четенето ще заеме по-централно място в обществения дневен ред. Какво четат нашите политици? Аз се притеснявам, че те не четат кой знае колко – нито художествена, нито нехудожествена литература. Като не четат, те не само не дават добър пример на останалата част от обществото и не показват, че четенето на книги е полезно и приятно занимание само по себе си, ами дори усложняват и без това сложните проблеми, пред които сме изправени – както от незнание, така и от нежелание да разберат какво става и какво може да се направи.

В среда, пропита от неосведоменост, необразованост, пошлост, завист, злоба, агресия, безнаказаност, високомерие и делене на лагери, ние започваме да губим способността си да оценяваме доброто, красивото и стойностното, което ни заобикаля и ще продължава да ни заобикаля.

И още една голяма моя болка – думите губят силата си. Не спираме да словоблудстваме, като от сутрин до вечер говорим за европейски ценности, евроатлантизъм, съдебна реформа, реформиране на образователната система, реформиране на здравеопазването, права, свободи и пр. концепции, които се изпразват от съдържание вследствие на непрекъснатото им повтаряне в съчетание с липсата на тяхното прилагане на практика..

Мисля, че всеки от нас има моралния дълг да се постарае да допринесе за облагородяването на заобикалящата ни среда и за подобряването на нашите взаимоотношения, като подхожда по-осъзнато към думите, които използва, действията, които предприема, и изборите, които прави, и като търси мостове между себе си и другите. Ако полагаме необходимите усилия всеки ден да ставаме по-добри хора въпреки своите несъвършенства и слабости и да мислим за себе си като част от общност, а не като свободни електронни, които нямат нищо общо със себеподобните си, значително увеличаваме шансовете си да се съхраним като държава и общество и да живеем в мир и разбирателство.

Къде е днес свободата? Където е била винаги, в идеалите. И в делата на все по-малкото хора, за които тя продължава да бъде кауза, а не кухо клише.

След 14-годишна битка, която в много моменти изглеждаше обречена, Одисей най-накрая се завърна в Итака. Частният самолет кацна в австралийската столица Канбера. От борда му слезе добре познатият по цял свят белокос харизматичен мъж и помаха на събралите се журналисти и посрещачи. После прегърна двете си малки деца, които за първи път виждаше на свобода, далеч от потискащите решетки…

Героите от миналото се борят за свободата. За независимостта на своите народи, срещу робството и несправедливостите. А днешните герои, които ще почитат следващите поколения? Ако го има утрешния ден, значи те ще са победили, колкото и да изглежда невероятно.

Днешните герои също се борят за свободата. Уви, нито са толкова много, нито са толкова познати. Но ако има един, чиято битка за истината е стигнала до мнозина, това несъмнено е днешният ни герой. Джулиън Асанж се превърна в легенда, в символ. А историята му е толкова вълнуваща и пълна с перипетии, че си струва да се заровим в нея. Като междувременно му дадем думата за някои важни цитати, които, надявам се, ще накарат повече хора да се замислят за истински важните теми на днешния ден. Тези, заради които ги има и Дигитални истории…

Освен оковите си

„Кой съм аз? Борец за свобода, лишен от всякаква свобода. Борец за свобода на словото, на когото е отказано всякакво слово. Борец за истината, станал обект на хиляди лъжи.“

Няма как да не сте виждали белокосия от млад австралиец с някак детски поглед. Журналист, програмист, радетел за истината, който успя да изкара на бял свят някои от най-пазените мръсни тайни на държавата световен хегемон. А после влезе в съдебна битка, която беше твърде вероятно да завърши с присъдата от 175 години затвор, точно защото е изпълнил дълга си. След 7 години в тясната стаичка на еквадорското посолство в Лондон и още 5 – в още по-тясната затворническа килия. След години в риск за живота и свободата си, Асанж се завърна като победител.

Предишната му спирка беше малка съдебна зала в далечния от малък остров Сайпан, където местната съдийка, представляваща САЩ в територията Северни Мариански острови, одобри сделката между Асанж и прокуратурата. Той се призна за виновен, прие присъдата от 5 години, които вече е е излежал. „Изглежда, ще можете да излезете от тази съдебна зала като свободен човек“, заяви съдия Рамона Манглона, за която това беше големият житейски шанс да попадне в светлината на прожекторите.

Народе????

„Интернет, нашият най-велик инструмент за освобождение, се превърна в най-опасният помощник на тоталитаризма, който някога сме виждали.“

За разлика от Асанж. От малък свикнал да се бори за това, в което вярва. Показал невероятна устойчивост в битката си срещу съдебната система, срещу най-силните държави, срещу абсолютно всички…

Каква ли е цената на тази сделка?

Преди да поразсъждаваме по тази тема, нека се върнем доста по-назад, преди историята с документите, с посолството и затвора, продължила нетипично дълго за днешните времена, когато всичко се случва толкова бързо…

Big brother

„Първо трябва да стане ясно, че човек или е участник в историята, или нейна жертва. Няма друг вариант.“

Родителите на Джулиън се разделят, още преди той да се е родил. Майка му Ан Хоукинс е визуален артист, баща му Джон Шиптън – строител и активист срещу войните.

Когато Джулиън е на 8, майка му се жени за актьора Брет Асанж, собственик на малка театрална компания… Именно него ще приеме бунтаря за свой баща и неговата фамилия ще прослави, макар с майка му да се разделят, когато нашият герой е само на 9.

„Брет Асанж беше мъжката фигура, с която се свързвах, добрият баща. Един от онези готини хора от 70-те, които се занимаваха с китари и всичко, свързано с музикалната сцена. Името Асанж е необичайно, идва от г-н Санг, или „ах-санг“ на кантон: защото неговият прапрапрадядо е бил тайвански пират“, разказва героят ни.

За разлика от всички стереотипи, истинският му баща ще се завърне в живота му по-късно. С неговия полубрат ще направят филм, озаглавен „Итака“, именно с надеждата да помогнат един ден Джулиън да спечели битката с правосъдето и да се върне у дома… Разбира се, много от детайлите остават неизвестни, Джулиън държи далеч от света личния си живот и събирането на късчетата от истории като неговата определено е предизвикателство за бъдещето. Ако историята оцелее като наука, която е достатъчно адекватна да отразява случващото се в дигиталните времена…

Странник в странна страна

„Хората често питат: „Какво да направя?“. Отговорът не е толкова труден. Научете как е устроен светът. Противопоставяйте се на изявленията, действията и намеренията на онези, които се стремят да ни контролират зад фасадите на демокрацията или монархията. Обединете се в обща цел и общ принцип за проектиране, изграждане, документиране, финансиране и защита. Учете се. Противопоставяйте се. Действайте. Сега.“

Малко след втория развод майка му се жени за Лейф Майнел, основател на „Семейството“ – местна секта, както казва Джулиън. Семейството оцелява кратко, тя забременява, чувства се преследвана и бяга, започва да обикаля със сина си из Австралия, от щат на щат… „Така започнахме да се движим. Номадството подхожда на някои хора, на някои ситуации. Просто продължихме да се местим, майка ми получаваше работа в нов град и ние си намирахме жилище там“.

През следващите години, по негови думи, те ще минат през повече от 50 града, той ще учи в 37 училища.

От малък се откроява като умел програмист. Иска „да преодолее бариерите пред познанието“. На 8 се интересува от философия и математика, а на 11 вече е усвоил възможностите на един от дядовците на днешните компютри – Commodore 64.

Детството му обаче е и много повече. В провинциална Австралия казва, че си живее като Том Сойер – язди, изследва пещери, лови риба, гмурка се, кара мотор.

В гимназията му казват „Професора“. Обича да се хвали, че на 15 умее да „разбива системи за криптиране, използвани, за да попречат на хората да споделят софтуер“, което после ще му помогне и със „системи, използвани за скриване на информация в правителствени компютри“.

Манастирът тесен за мойта душа е

„Бъдещето на човечеството е борбата между хората, които контролират машините, и машините, които контролират хората; между демократизацията на комуникацията и узурпирането на комуникацията от изкуствения интелект.“

После, някак неусетно, пораства и сам е готов да пътува. Нарамва най-важните вещи и започва да опознава света, по хипарски, на стоп, понякога без документи, с различни измислени имена. Обикаля ли, обикаля, за да си натрупа километрите и за годините, които ще му се наложи да прекара в малката стаичка на посолството и в килията на строго охранявания затвор „Белмарш“.

В цялата суматоха е изоставил гимназията, вече е на 32, когато я завършва и записва да следва математика и физика в университета в Мелбърн…

Не завършва, защото вече му се е отворил шанс да промени света.

Джулиън попада в светлината на прожекторите именно като хакер. Само на 16 се подвизава с прякора Medax, когато с двама негови приятели са съдени за хакерство. Използват най-често социално инженерство, не злоупотребяват с информацията, не се възползват от нея, а само я споделят, което и ще ги спаси. И макар че хакват институции като Пентагона, Citibank, Motorola, Panasonic, НАСА и Военноморските сили на САЩ, им се разминава. Подписват споразумение със съда, като признават вината си и в замяна получават само условна присъда. Като че ли събитията се повтарят, какво ще кажете?

На върха на копието

„Истинската демокрация не е Белият дом. Истинската демокрация не е Канбера. Истинската демокрация е съпротивата на хората, въоръжени с истината, срещу лъжите, от Тахрир до Лондон. Всеки ден обикновените хора ни учат, че демокрацията е свобода на словото и протест. Защото, щом веднъж ние, хората, престанем да говорим открито и спрем да се противопоставяме, щом насочим вниманието си другаде или се успокоим, щом се отвърнем един от друг, вече не сме свободни.“

После застава начело на движението „Шифропънк“. Зад доста атрактивното заглавие се крие обединение от хора, които се занимават с търсене на „неприкосновеност на личния живот за слабите и прозрачност за властимащите“, които използват „математика и програмиране, за да създадат спирачка на правителствената власт“. Шифропънковете се обявяват за масово използване на криптографските технологии като начин за защита на основните човешки свободи.

Всичко това се реализира скоро в „Уикилийкс“ – организацията, която Джулиън и трима негови съмишленици основават през 2006 г. с идеята да създадат „Александрийската библиотека на бунтовниците“. Богата колекция от информация, която не може да бъде намерена никъде другаде, събрана в удобен за търсене вид така, че да следи как се справят с работата си днешните институции.

Макар че първата част от думата – „уики“, се използва за колекции информация, които могат да се попълнят от всеки, тук идеята е различна – своеобразна медия, която може да отговори на нуждите на новото време. За това подсказва и втората част – „лийкс“ от английския термин за изтичане на информация.

Според Асанж „Уикилийкс“ се крепи върху идеята за „научна журналистика – че всяка информация трябва да бъде цитирана точно, с оригиналния източник. Възможно най-голяма част от информацията трябва да бъде правена публично достояние, така че хората да я разглеждат, точно както е в науката, за да можете да проверите сами дали заключението следва от данните от експериментите.“

Публикувай или умри

„Виждам, че сега има милитаризация на киберпространството, в смисъл на военна окупация. Когато общувате по интернет, когато общувате с помощта на мобилни телефони, които сега са свързани с интернет, вашите комуникации се прехващат от военни разузнавателни организации. Все едно да имаш танк в спалнята си.“

По време на интервю молят Асанж да даде математическа формула за „Уикилийкс“ и той пише на един лист три думи: „Публикувай или умри.“

Само за няколко години скромното начинание се превръща в явление, което не може да бъде сравнено с нищо. Разкритите от него документи водят до мащабни журналистически разследвания, до политически сътресения. Дори до войни, прекратяване на войни, до смени на властта в редица държави. До днес в „Уикилийкс“ са публикувани над 10 милиона документа, много от които, можете да сте сигурни, не са били първа радост за правителствата на държавите на света.

Включително и за това на днешния глобален хегемон, неслучайно през следващите години Асанж и съмишлениците му са подложени на мащабна кампания без аналог, в която са очерняни, дискредитирани и, най-лошото – съдебно преследвани, упорито и безцеремонно, за поредица от очевидно измислени обвинения, а и за такива, които всъщност представляват примери за свобода на словото в най-чистата ѝ форма.

Истината ще ви направи свободни

„От разкриването на истината произтича всичко останало. Нашите сгради могат да бъдат единствено толкова високи, колкото са здрави тухлите им. Нашата цивилизация е единствено толкова силна, колкото са верни нейните идеи.“

„Създадохме „Уикилийкс“, за да направим капитализма по-свободен и етичен и за да показва несправедливостите, а не за да бъдем неутрални“, казва още Асанж. Публикации от платформата са цитирани в повече от 28 000 академични труда и решения на американски съдилища.

Сред най-впечатляващите колекции от събрана информация е „Дневникът на Афганистанската война“, съдържащ 90 000 често ужасяващи доклади за смъртоносните действия на американската армия. За войната в Ирак са публикувани почти 400 000 полеви доклада, които разкриват военни престъпления и свидетелстват за огромния брой убити цивилни.

Може без преувеличение да се каже, че двете колекции водят и до край на военните действия и постепенното изтегляне на САЩ под натиска на обществото. А може би на това се дължи и фактът, че през последните години политиката на глобалния хегемон се промени към това да не се намесва директно във военни конфликти. Уви, военните престъпления по света не са свършили, но ако поне още няколко съвестни журналисти работят с размаха на днешния ни герой… това съвсем не би било утопия.

Под името „Кейбългейт“ бяха публикувани повече от 250 000 американски дипломатически грами, които предизвикаха скандали на много места по света. „Гуантанамските досиета“ разказваха за нечовешките изтезания, на които са подлагани арестантите, „Шпионските досиета“ пък показаха много случай на масово глобално наблюдение, включително на водещи политици. Един от последните мащабни скандали бяха публикуваните имейли на Хилъри Клинтън, които до голяма степен доведоха и до края на политическата ѝ кариера и днешната хаотична ситуация в американската политика.

С гол в ръката нож

„Властта е най-вече илюзията за власт. Пентагонът поиска да унищожим нашите публикации. Ние продължихме да публикуваме. Клинтън ни заклейми и каза, че представляваме атака срещу цялата „международна общност“. Ние продължихме да публикуваме. Вкараха ме в затвора и ме поставиха под домашен арест. Ние продължихме да публикуваме. Влязохме в директен сблъсък с АНС, изведохме Едуард Сноудън от Хонконг, спечелихме и му осигурихме убежище. Клинтън се опита да ни унищожи, но самата тя беше унищожена. Слоновете, изглежда, могат да бъдат повалени с връв. Или пък може би няма слонове?“

Разбира се, заради огромния списък, често обвиняват Асанж и сътрудниците му в сътрудничество с други държави и конкретно Русия, в политически манипулации и какво ли още не. Дълги години австралиецът беше заплашен от екстрадиция в Швеция по обвинение в изнасилване на две от сътрудничките на „Уикилийкс“. После свидетелствата се оказаха доста съмнителни, както и биографията на обвинителките и делото беше прекратено.

Заради разкритията на „Уикилийкс“ един от основните „доставчици“ на информация – Брадли Манинг, прекара известно време в американския паспорт, преди да се споразумее с прокуратурата и да излезе на свобода, вече с различно име и дори пол – като Челси Манинг. Едуард Сноудън пък продължава да живее в Москва, боейки се от последствията за това, че просто е разказал и показал действията на властите в собствената си родина. Впрочем, Сноудън нарича Асанж „един от най-прозорливите мислители в областта на технологиите, постоянно изпреварващ кривата“.

Дънди Крокодила

„С цифровите архиви, с тези цифрови хранилища на нашата интелектуална история, контролът върху настоящето позволява да се извърши абсолютно непроследимо премахване на миналото. Повече от всякога може да се направи така, че миналото да изчезне изцяло, напълно и безвъзвратно по незабележим начин.“

Благодарение на Асанж се появи популярният днес термин whistleblower – човекът, който надува свирката. Който има смелостта да каже, че царят е гол. Който има доблестта да разкрие огромните нередности, които се случват в държавите, компаниите и обществото и остават скрити.

Макар и символ на начинанието, Асанж винаги е казвал, че „Уикилийкс“ е отборен труд. И все пак, логичното се случи, когато през юни 2012 г. той трябваше да попадне в затвора, вече нямаше шансове да избегне гоненията и намери убежище в еквадорското посолство в Лондон. Тогавашния президент на малката южноамериканска държава – Рафаел Кореа, имаше смелостта да приюти бунтаря, давайки му политическо убежище, а след това и гражданство.

Но ако ви звучи като спасение, редно е да кажем, че посолството на Еквадор, превърнало се в поле за мащабни политически сътресения, се оказа 30-квадратен апартамент, в който Джулиън, свикнал от малък да обикаля света, беше принуден да прекара 7 години на 5,5 квадратни метра за лично ползване. „Достъпът ми до открито, до слънчева светлина е забранен от британските власти“, разказваше Асанж. „Както и възможността да отида в болница. Успях да използвам балкона на приземния етаж само три пъти, поемайки известен риск, като не ми беше позволено дори да излизам навън, за да спортувам. Посолството на Еквадор, което ми оказва чест със своята щедрост и смелост, които вероятно ми спасиха живота, представлява просто един апартамент, използван от дузина дипломати и служители, които не могат да изоставят мисията си“.

И все пак, още по-зле се развиха за него нещата, след като властта в Еквадор се смени, а новият президент бе значително по-проамерикански настроен и бавно, но сигурно се погрижи за това гостът да бъде предаден на британските власти.

Истината и само истината

„Колкото по-голяма е властта, толкова по-голяма е нуждата от прозрачност, защото, ако с властта се злоупотребява, резултатът може да бъде чудовищен. От друга страна, когато хората нямат власт, не трябва да намаляваме допълнително властта им, като ги правим още по-прозрачни.“

Така Асанж се озова в затвора със специален режим „Белмарш“ в Лондон за следващите 5 години, през които дълги, епични съдебни битки трябваше да решат бъдещето му.

Немалко бяха притесненията, че той няма да оцелее, дори от най-високо ниво. Ниле Мелцер, специален докладчик на ООН за изтезанията, посети Асанж с двама лекари и отсече, че „г-н Асанж е бил умишлено подлаган на все по-тежки тежки форми на жестоко, нечовешко или унизително отношение или наказание, чиито кумулативни ефекти могат да бъдат описани само като психологическо изтезание“.

За да допълним сюжета, важно е да не пропуснем, че през това време Джулиън се ожени за дългогодишната си приятелка Стела Морис, френска гражданка и част от юридическия екип, който се бореше за освобождаването му. Сватбата стана пред четирима свидетели, двама от които – кумове, а другите двама – малолетни. Това бяха синовене на Джулиън и Стела – Габриел и Макс, които днес са на 7 и 5 години. Явно тясното лично пространство на Еквадорското посолство е било достатъчно не само да се роди една любов…

Предполага се, че Джулиън има още един син, който е доста по-голям. А според слуховете, възможно е да има и много други деца, но… многото слухове идват само за да ни покажат в каква легенда се превърна през последните десетилетия австралиецът.

Срещу море от мъки

„Сливането на нашите общества с интернет и на интернет с нашите общества позволи наистина удивителен хоризонтален пренос на информация, при който можем да научим един от друг много повече, отколкото бихме могли. От друга страна, това позволи на държавните разузнавателни организации и контрагентите, които работят за тях, да събират повече информация. В известен смисъл това е най-голямата кражба на богатство, която някога се е случвала.“

Преди да се разделим, време е за два любопитни щриха. Асанж се включи в класическия сериал „Семейство Симпсън“ през 2012-а, като в юбилейния 500-тен епизод дублира… себе си. Гласът му беше записан по телефона, докато той беше затворен в Еквадорското посолство.

А след това герой, вдъхновен от Асанж, беше включен в комикс от поредицата за Астерикс и Обеликс. Дубълполемикс – „международен глашатай на новини“, се появи в 36-ия епизод от поредицата, одобрението си дадоха легендарните създатели на комикса – самият художник Албер Юдерзо и наследниците на Рене Госини. Преди да публикува своите „Записки за Галската война“ Гай Юлий Цезар решава да премахне от тях главата, разказваща за поражението, което претърпял от галите. Писар на име Бигдата (модерния термин за данни) дава тази цензурирана глава на Дубълполемикс.

„По-добре е, отколкото Нобелова награда. Получили са я много повече хора от онези, станали герои в Астерикс“, усмихваше се Джулиън. Очевидно не без ирония към това, че уж най-големия приз за мир, за който той бе номиниран цели 8 пъти, нерядко е даван на нескрити войнолюбци и хора, отприщили кървави конфликти.

Свобода или смърт

„Ако можем да живеем само веднъж, тогава нека това бъде дръзко приключение, което използва всичките ни сили. Нека бъде с подобни хора, с чиито сърца и умове можем да се гордеем. Нека нашите внуци се радват, че намират началото на нашите истории в ушите си, а краищата им навсякъде наоколо в техните търсещи очи. Цялата вселена или структурата, която я възприема, е достоен противник, но колкото и да се опитвам, не мога да избягам от звука на страданието. Може би като възрастен човек ще намеря спокойствие, разхождайки се из някоя лаборатория, докато тихо говоря със студенти през летните вечери и ще приемам страданието с безгрижие. Но не сега. Мъже в разцвета на силите си, ако имат убеждения, са длъжни да действат в съответствие с тях.“

Така се стигна до дългоочакваната свобода, за която тепърва ще научим повече (или пък няма). Ден преди това се появи информация, че Джулиън се е споразумял с американското правителство да се признае за виновен и да получи символичната присъда за вече излежаното време на фона на 175-те години затвор, които го заплашваха.

Но по-важното е, че най-сетне Асанж прегърна хлапетата си в родната Австралия. Остава да гадаем срещу какво той получи така дълго чакана свобода.

И все пак, след всичко казано дотук, аз лично не допускам, че той се е предал и е поел ангажимент да спре с публикациите. Вярвам, че, макар и годините да напредват, а умората да се трупа, тепърва ще има и следващи „Уикилийкс“. Че битката за истината и свободата не спира тук.

А тя е всекидневна, неумолима, но задължителна. Би трябвало да я води всеки от нас, дори със себе си. И дано повече хора си дадат сметка…

– „Коя зодия си?“ Какво ти говори за човека, ако някой започне разговора по този начин?

– Предишната ми „версия“ би отговорила различно, но с времето се научих да смятам, че дали някой вярва в зодии, или пък в хомеопатия, не е непременно ясен сигнал за интелекта или за способността му да мисли критично. Хората вярваме във всякакви неща и по различни причини. Това е много важно и е капитална грешка да се търси единствено рационалната или логично издържана страна на нещата.

От Нобеловия лауреат и психолог Даниел Канеман можем да научим, че концепцията за „знаене“ на ежедневно ниво включва 2 компонента – отсъствието на съмнения и фактическата, проверима истинност на това, за което казваме, че „знаем“.

Учените имат много твърди граници на разбирането за това какво е „знание“. За тях е само това, за което съществува обективно доказателство. Всеки учен би казал, че да вярваш в правотата или истинността на нещо, изобщо не съдържа гаранция, че си прав. По съвсем различен начин стоят нещата при други общности или групи от хора. За всеки вярващ и религиозен християнин например няма никакво съмнение, че Господ е създал света преди 6000 години, че след това е изпратил потоп, че синът му Исус Христос е живял на Земята, умрял е и три дни по-късно е възкръснал. Тази форма на убеденост е съвсем различна, вярващият християнин знае със сърцето си, че е прав и че целият наратив е фактологичен до най-малки детайли.

Но да се върна към същността на въпроса ти –

хората вярват в зодии по емоционални и прагматични съображения – тази вяра удовлетворява техни важни нужди.

В „Алгоритми на заблудата“ подробно съм обяснил какво знае съвременната социална наука за този феномен и защо се счита, че хората вярват на астрология и други псевдонауки. Най-често мотивите са социални.

– Честно казано, и моята реакция на такива въпроси доста се променя през годините. И особено важно в случая ми се струва да бягаме по-далеч от абсолютната позиция и генерализацията. Разбира се, в случая астрологията е само пример. Но какви са тези социални мотиви?

– Да разбираме света и себе си, да се чувстваме принадлежащи към някаква общност, да сме ефективни, да изпитваме самоуважение, както и да разбираме света като благосклонен.

Без особено затруднение можем да установим, че псевдонаучните доктрини, и в частност астрологията, могат доста по-успешно да удовлетворят подобни социални нужди в сравнение с традиционната наука.

Светът е много по-хаотичен, тревожен и неразбираем, отколкото би ни се искало, а науката няма нищо утешително за казване. Тя няма как да ни успокои.

Дори напротив, по-скоро може да ни разтревожи, защото ни казва фактите, а те рядко са приятни и носят комфорт. Псевдонаука като астрологията има на този фон успокояващо въздействие върху нас, тя ни създава обосновано усещане, че е в наша услуга, помага ни да подредим хаоса и да намерим отговори за сложните въпроси. Дори когато те не са истинни.

– Но как стигнахме до момент, в който науката е изгубила силата си за огромна част от хората?

– Ние формираме убеждения базисно по два начина. Единият е логичен и рационален, а другият е емоционален и асоциативен. И най-често ползваме втория. Търсим консистентност, последователност и липса на разнобой в историите, на които вярваме.

Ако нещо ни звучи убедително и се доверяваме на човека, от когото го научаваме, твърде вероятно е да му повярваме.

Така е и с астрологията. Тя е убедителна, успокояваща, обясняваща, множество авторитетни и симпатични хора вярват в нея, ерго, масово разпространена е. Дори по големите медии от години се въртят астрологични предавания – как да не повярва човек, щом го вижда „по телевизора“?

Да вярваш в зодии, е практически удобно, защото е в синхрон с житейския опит и ти се струва, че нещата, които чуваш, са напълно правилни, валидни, проверими, познати от ежедневието. Когато някой ти каже, че Раците са нежни или Козирозите са вироглави, отвръщаш: „Аха, точно така е! Познавам куп подобни Раци и Козирози…“. Удобно е да имаш предварителна представа що за човек ще се окаже някой и какво може да очакваш от него.

Разбира се, това е абсолютна и завършена самозаблуда, но пък е доста приятна.

А мозъкът ни обича да му е приятно, буквално. Харесва химикалите, които тези усещания му носят.

Ти търсиш рационално обяснение за триумфа на астрологията и такова има, просто не е това, което очакваш. Рационалното обяснение е в емоционалния и асоциативен характер, по който хората най-често формираме убеждения и вярвания.

– Съвсем логично и важно обяснение. Моите синове също са зодия Дева и доста си приличат, а се надявам и да ги възпитам на критично мислене. Една млада читателка ми каза как отвсякъде чува, че трябва да мисли критично, но не и какво значи критичното мислене в ежедневието. Трябва ли всеки да проверява с часове дадена информация, за да се убеди, че е истина?

– „Критично мислене“ не означава критикарстване или заяждане. Терминът идва от гръцки – „kritikos“, и означава „способен да съди“. Тоест, да разграничаваме кое е добро и кое – лошо, да разпознаваме истина и лъжа. И успехът в това занимание се постига чрез конкретни норми за обоснованост – повече по темата може да се научи от книгата на доц. Росен Люцканов – „Наръчник за критическо мислене“.

В психологията съществува конкретен инструмент, наречен CRT – „тест за когнитивна рефлексия“. Той е предназначен да измерва склонността на индивида да отхвърли първоначален, често неправилен, интуитивен отговор и да инициира по-нататъшно размишле­ние, за да намери правилния отговор. Той в голяма степен определя когнитивния стил на хората и показва кой колко е склонен да „задълбава“. Повечето хора не са особено ентусиазирани от подобни занимания, защото принципно

хората сме „когнитивни скъперници“ и избягваме да се напъваме мозъчно.

Просто е трудно, уморително и ресурсоемко, хаби много калории. Та хората, които се представят зле на CRT, вярват на повече неверни неща, включително астрология и екстрасензорни възприятия. Преведено на човешки – ако те мързи да мислиш, обикновено си личи и вярваш на какво ли не.

– Добре, но, както пишеш и в книгата, астрологията е сравнително безобидна псевдонаука. Само че псевдонауката и теорията на конспирацията днес далеч не винаги са безобидни…

– Има някои фрапантни примери – политици, управляващи държавата според астрологични съвети и напътствия от любимия си астролог, както обичаше да процедира Силвио Берлускони, а и не само той. Но, наистина, астрологията рядко има тежки последици. За нещастие, съществуват ред други псевдонаучни занимания, които могат да окажат пагубно въздействие върху нас – поединично и като общество.

Най-вече визирам „алтернативната медицина“, която притеснително често е форма на псевдонаука.

Да вземем хомеопатията, така любима на множество загрижени майки. Повечето хора нямат дори базисна представа какво се крие зад тази дума и погрешно си мислят за билки, природни съставки и т.н.

Тя е напълно друго нещо, не особено умно. Измислена е в края на XVIII век от немския доктор шарлатанин Самуел Ханеман. Базирана е на два принципа – на подобието (подобното лекува подобно) и на безкрайното разреждане, познато и като „потенциране“. И двата са видимо нелепи,

науката безчет пъти е тествала хомеопатията с двойни слепи експерименти и заключението неизменно е едно и също – тази „система“ работи единствено на ниво „плацебо ефект“.

Тоест, колкото си повярваме. И няма как да е иначе – първият принцип не е базиран на нищо научно. Защо онова, което предизвиква някакви симптоми при здрав човек, ще може да лекува същите при болен?!? Вторият е направо налудничав – че колкото повече разреждаме една активна съставка, толкова „по-мощна“ става тя. В разтворите на хомеопатите от активното вещество не е останала и една молекула от разрежданото вещество, но „паметта“ за него вършела цялата работа. Ако разтворите имаха памет, аз лично не бих се докоснал до чешмяна вода. Защото, лесно е да се досетим, поне част от нея някога непременно е преминала през бъбреците на непознат за мен много болен човек…

Страшното идва, ако спрем да се лекуваме от тежки заболявания с традиционни, научно базирани средства и се облегнем на хомеопатията. И докато за порасналите хора ми е безразлично, защото всеки има глава на раменете си и е отговорен за бъдещето и щастието си, то за децата ми е истински притеснено. Те не избират лечението си лично и информирано. Някой друг го прави за и вместо тях.

– Кога започнахме да губим битката с псевдонауката?

– Едва ли има точен момент. Мисля, че интернет и масовото му навлизане сред всички слоеве на населението изигра важна роля. Аз съм активен интернет ползвател от 1997 г., когато се надбягвах с велосираптори по улиците, за да изтичам и да си платя достъпа при местния доставчик в центъра на София. Бързо онлайн светът се насели с представителна извадка на населението, което ще срещнеш и по улиците на всеки град.

Това е безспорно много демократично и отваря врати пред всички хора да се образоват, да поумняват, да се развиват, да правят бизнес, да учат, да профитират културно, политически, социално, финансово и как ли не още. Но, както се вижда, не се случи съвсем това. Вместо всички да прогресираме, малка част от хората използват технологиите за своя полза и развитие, останалите се научиха да ги ползват основно за друго – да цъкат игри, да си чатят, да си обменят и зяпат снимки на котенца, и да сеят не особено интелигентни бръщолевения навред. Не знам как да го кажа по-деликатно.

– Бих добавил, че онлайн и „правилата“ са така устроени, че да ни повеждат натам, затова го има и този сайт, да се замисляме.

– Интернет е чудесна среда за разпространение на глупост, невежество, конспирации, лъжи, заблуди, омраза, поляризиращи наративи…

Това „дигитално разделение“ прокара нова демаркационна линия в обществата по света – печеливши и губещи от употребата на интернет. Печелившите са малко, тези, които се стремят да се изграждат с помощта на технологиите. Губещите са мнозинство и главно пропиляват времето си онлайн. Нека не бъда разбиран погрешно – понякога и аз прекарвам време в приятни занимания онлайн, а преди години дори много повече. Днес обаче се стремя – и това е естествен подтик! – да извличам максимум „печалба“ от седенето пред телефон или компютър.

Интернет е мегафон за дивотии.

Ние го превърнахме в такъв заради анонимността. Както бе отбелязал някой, ако всеки пишеше коментари, но до профилното му име стоеше сканирана личната му карта, нещата щяха да изглеждат другояче – хейтът, троленето, тормозът, глупостите, лъжите и заблудите щяха да са една стотна от днешния им размер. Но нещата са такива, каквито са, а псевдонауката и другите лъжи и заблуди ежедневно взимат нови жертви – фигуративно и буквално.

– Хейтът, анонимността, разделението, балоните на филтрите… Именно! Но чак буквално?

– Заблудите тровят в почти еднаква степен душите, умовете и телата на хората.

Когато се запознаваш със себеподобни и се въртиш в хомогенни онлайн среди, постепенно лъжите стават част от разбирането ти за света.

Когато обаче започнеш да ги прилагаш, животът ти може да се окаже заложен на неподходяща карта. По време на ковид пандемията хиляди хора загинаха от заблуждаващи препоръки за самолечение. При подобна ситуация, ако интернет не бе изобретен, пак щяха да се разпространяват глупави съвети. Но той направи света малко място, в което агресивно глупавите, користните и самонадеяните имат силата и волята да надвикат разсъдливите и почтените. Което по неизбежност усилва ентропията и води до повече и по-чести неудачни решения значими маси от хора.

– Или пък темата за ваксините срещу ковид… Ти би ли отишъл при лекар, който вярва в зодии или хомеопатия?

– Един принципен съвет от средите на любителите на критичното мислене (удивително е, но онлайн има и такива общества) е именно такъв – когато отиваме при нов лекар, първо да го питаме дали би ни препоръчал хомеопатия. И ако се окаже, че да, да бягаме при друг. Не съм го прилагал в „живия живот“, макар че намирам съвета за напълно смислен и оправдан. Но пък и не съм имал лошия късмет някой лекар да посегне към хомеопатични средства.

Колкото до зодиите – нямам проблеми с това. Лекарите не са длъжни да знаят, че астрологията е псевдонаучна, а и дори да вярват в нея, ако са компетентни по специалността си и си опресняват познанията системно, напълно разчитам, че могат да ми помогнат в рамките на разумното и обоснованото.

– Защо има толкова много лекари и учители, които вярват в псевдонауки и теории на конспирацията – те са образовани, не би ли трябвало да им се доверим, ако познават медицината по-добре от нас?

– Ще ми се да можех да дам хуманен и недразнещ отговор на подобно питане, но не виждам как да го сторя. Почтеността изисква да призная, че обществената представа за лекари и учители като „умни, образовани и благонадеждни“ хора е доста далече от реалността в твърде много случаи. И при тези нива на заплащане, социални придобивки и обществено признание, не е учудващо, че в професионалните редици на споменатите професии не са останали твърде много интелектуално ярки и експертно компетентни фигури.

– Може ли всеки да различи по някакъв критерий кое е наука и кое – псевдонаука?

– Има куп белези, които разграничават науката и псевдонауката. Науката е фалсифицируема (тоест, подлежи на опровергаване), емпирично доказуема, методологично издържана, отворена към критика, проверима, възпроизводима. Псевдонауката не се отличава с подобни белези и това силно я демаскира при по-внимателно вглеждане. Но именно защото критериите са толкова многобройни, за един лаик може да е предизвикателно да се справи с разграничаването в „полеви условия“.

В крайна сметка, това е твърде ненужно изискване към хората – ако не са експерти в областта на науката, не бива да се очаква, че ще се захванат да анализират кое изказване, твърдение, публикация, статия са научни.

Струва ми се по-просто хората да запомнят кое е измама и заблуда. Кратък и съвсем неизчерпателен списък: хомеопатия, холистична медицина, натуропатия, антиваксърство, хидроколонтерапия, детокс диети, астрология, екстрасензорни възприятия, ясновидство, телекинеза (и всички измислени феномени, които включва „парапсихологията“), НЛО базирани древни цивилизации, графология, медиумни способности, квантов мистицизъм, вечни двигатели, безенергийни двигатели, креационизъм, биоритми, криптозоология, теория за плоската земя…

– Доста неща изброи!

– Има и още, но смятам, че дори този незавършен списък ще „възпали“ куп читатели по една или друга причина.

Хората обичат да вярват в приказките, които ги карат да се чувстват добре, от друга страна, има милиони мошеници, които изкарват крупни суми от лековерието.

Последните ще ме нарочат за техен враг или конкурент, защото им „заблуждавам“ религиозната общност. Разбирам ги – кой шарлатанин с бизнес интереси би искал някой да му „мъти водата“? Забавното е, че аз всъщност се опитвам да сторя обратното – да избистря водата, за да видят хората накъде се движат и каква е реалността. Но тук пък противореча на мой основен принцип – да не давам съвети на хора, ако не ми ги искат.

– А кога е важно да се прави разграничението?

– Всеки да прецени според разбиранията си. Аз бих казал, че ако здравето или животът на човек са засегнати, е изключтелно важно да се разбира кое е псевдонаука. Отвъд това, „важно“ става доста условен термин. Лично аз смятам, че е важно да не се множат нелепости и заблуждаващи наративи, но мнението ми е абсолютно неангажиращо и отразява единствено личния ми интелектуален вкус към живеенето в общество.

– И двамата с теб споменахме пандемията, тя се превърна в катализатор на всички тези процеси. Кои бяха според теб най-големите комуникационни грешки, които допринесоха за това?

– Комуникационните грешки от страна на всички замесени в управляването и потушаването на световната (и родна) криза бяха толкова изобилни и разнообразни, че не се наемам да посоча само няколко.

Доколкото можех да преценя, тогава

вероятно всички държави „оплескаха“ комуникацията в смайваща степен.

Съвсем сигурно е, че някои държат палмата на първенството и подозирам, че България е една от тях. Тя е една от петте държави с най-висока „свръхсмъртност“ по време на пандемията. Понятието отчита колко повече хора са умрели, отколкото би било статистически очаквано, в сравнение със същия период преди пандемията.

Нека цитирам един параграф от монографията ми „Алгоритми на заблудата“: „Очевидно заболеваемостта и смъртността от коронавирус е в корелация с политическото управление на държавите и действията на властите. Точно тези действия са отчетени и от избирателите в съответните държави, които, виждайки разгръщащата се здравна катастрофа, оттеглят доверието си от публичните институции и се ориентират към „алтернативни“ източници на информация. Така дезинформацията и в особено голяма степен антинаучните конспиративни теории получават мощен тласък и широко разпространение. С което кръгът се затваря и здравната ситуация в засегнатите държави се влошава максимално и необратимо.“

Една от причините за лошата комуникация впрочем беше, че досега пандемия в новата история на пълна световна свързаност не бяхме преживели и никой не знаеше как да действа. Всяко научно откритие опровергаваше предишното и властите често нямаха особен избор, освен да говорят всеки ден различно и да издават противоречащи си указания. Много трудна ситуация, управлявана от не особено даровити политици и властимащи, преследващи често собствени сенчести интереси и загубили общественото доверие – този коктейл нямаше как да доведе до позитивни резултати. Едно общество може да бъде водено успешно дори в такова време, ако вярва на лидерите си и ги счита за компетентни и добронамерени. В България нямахме особени причини да гледаме така на управляващите и резултатът е известен – комуникационна катастрофа, десетки хиляди загинали ненужно, хаос.

– Днес е безспорно, че заради скепсиса ни към науката (и конкретно ваксините) си отидоха много хора, които можеше да са живи. Как обаче да убедим останалите, че са сгрешили, за да не се случва отново?

– Ако ваксинационнационните скептици бяха опасни само за себе си, не бих си мръднал и пръста на социално ниво. Обаче антиваксърите са опасни основно за децата (си). Като не си ваксинират наследниците, те пробиват дълго изграждания ваксинационен щит, който дотук доста успешно пази модерното човечество от крайно неприятни и опасни заболявания. Колкото повече нараства процентът на хората без ваксина, толкова по-слаб става общият ни щит. Това е и вторият проблем – антиваксърите са опасни и за социума. Намаляващият брой ваксинирани е заплаха за всички ни, дори да сме ваксинирани.

Антиваксърите са пораснали хора – ако искат да боледуват или загиват, това е техен избор. Но този избор не е изолиран само до тях, за нещастие. Той влияе върху невинни деца и върху целия социум.

– И все пак, как да убедим такива хора?

– Това вече е въпрос за милион долара. Докато не осъзнаем, че хората формираме убеждения главно емоционално и асоциативно, а не рационално, борбата с антиваксърството по логичен и научен път няма да ни донесе почти никакви успехи.

Ако действително желаем да помогнем на тези хора да променят възгледите си (а не да ги заставим насила, това никога не работи добре), нужен е друг подход.

Той включва два компонента – добри разказвачи и истории.

Не, не препоръчвам „приказки за възрастни“, а отлични и емоционално убедителни наративи, разказвани без умора от отлични и много широко харесвани лидери на мнение с доказано мощно убеждаващо въздействие. Научно потвърденое, че нашите убеждения наистина са оформени по пътя на емоционалното харесване. Ние просто се доверяваме на някого – учител, религиозен лидер, родител, приятел, учен, инфлуенсър… – и започваме да попиваме неговите възгледи като правилни.

Намираме доводи в полза на тези възгледи не защото те са непременно много логични или рационални, а защото ние твърде много харесваме (дори и подсъзнателно, без да си даваме сметка) някого от изброените типажи. Ако спорим с идеен противник, намираме рационални доводи защо сме прави, а не обратното – знаем, че сме прави, защото по рационален път сме достигнали до убежденията си. И това е окей, тъй като ние наистина не сме достигнали по рационален път до убежденията и вярванията си. Цялата работа е крайно емоционална (и поради това, ирационална).

Намерим ли убедителни хора, които да са харесвани и припознавани от социума, снабдим ли ги проактивно с коректна и убедителна история, която да звучи емоционално привлекателно, борбата с антинаучните или псевдонаучните убеждения започва да изглежда възможна за водене.

Светът има нужда от добри „сторителъри“, емоционално ангажиращи и привлекателни истории, ако искаме да се научи въобще на нещо.

– Досега обаче не е така…

– Повечето млади мразят науката не само защото им е трудна, а защото не са харесвали учителите си и покрай тях са намразили и изучаваните предмети.

Безскрупулни инфлуенсъри, преследващи лични изгоди, фабрикуват безумни глупости ежесекундно в интернет, защото печелят чудесно от това.

Те просто задоволяват една нужда на младежите – да им представят света едномерно и напълно фалшиво, но пък интригуващо, в контрапункт на сложните, досадни и изискващи мозъчно напрягане уроци от училище, преподавани от учители, които са често, за щастие невинаги, надменни, зле подготвени, арогантни, озлобени, немотивирани, поколенчески неразбиращи учениците си, изостанали в областта си, или просто слаби педагози.

Каква конкуренция може да е всичко това – лично мотивирани, млади, хлъзгави и морално необременени „сторителъри“ от същото поколение срещу описания „клас“ учители, нагърбили се и със задачата да поднасят материя, която е откровено трудна? Тук изходът е „написан в звездите“…

– Трябва ли да ни пука, че, пишейки за наука и технологии, ние с теб ще имаме най-много стотици читатели, а популярни лица на псевдонауката ще имат стотици хиляди?

– На теб трябва да ти пука, защото сайтът Дигитални истории не е и не бива да е само хоби занимание, той има и бизнес страна. Ако не те четат, няма да си струва времето, което влагаш, освен ако това твое хоби не те захранва безкрайно много чисто човешки, независимо от финансовата възвръщаемост.

– Така е, сайтът е напълно некомерсиален и това ми дава свобода. Точно защото изпитвам вътрешна нужда да разказвам историите, които и аз вярвам, че са единственият изход…

– На мен ми пукаше дълго време, защото по необясними причини си мислех, че имам дълг да ограмотявам „хората“. Днес не съм точно на същата позиция, за щастие. Аз съм човек, който от дете много тачи поговорки и пословици – в тях е изкристализирал достатъчно често един многовековен поколенчески опит, който не бива да се опитваме да натрупваме сами. Откриването на топлата вода е празна работа, отдавна е отметната тази задача, затова и ползвам поговорки почти всеки ден. Една от трите ми любими в последните години е тази –

„Можеш да закараш коня до реката, но не можеш да го накараш да пие“.

Никой не може да бъде убеден в нещо, ако няма желание и нагласа за това. И тъй като ми омръзна да се блъскам в човешки стени, а и не го намирам за конструктивно за двете страни, днес вече се старая да не давам „акъли“, ако не съм изрично попитан за съвет или насока.

Но да се върна на въпроса – ако хората предпочитат споменатите от теб инфлуенсъри, това е тяхна работа, не моя. Моята работа, пък и твоята, е да предлагаме увлекателно и научно издържано съдържание, а който желае да заповяда и да ни чете, слуша, гледа. Вероятно би било обществено полезно нашите занимания да са по-предпочитаните от масовата аудитория, но щом не са, и те наистина не са, явно има причини. Дали ни харесват е без значение.

Виж, ние не сме отговорни за поведението, мислите, действията, ценностите на другите хора. Дори тези хора да са ни деца (или студенти), ние можем да постигнем само ограничен ефект. И това не бива да ни тревожи чак толкова.

Нека си вършим работата съвестно и без загуба на ентусиазъм, а ако успеем да въздействаме и на един човек по позитивен начин, мисля че трябва да се поздравим с успех.

Защото и това дори не ни е гарантирано, а на нещо повече да разчитаме би било проява на слаба способност за съждение…

– Точно така мисля и аз. Всеки читател е важният читател и ти пожелавам сили и желание да продължаваш по този път. Благодаря ти за този разговор!

Обичаш компютрите и за да можеш да ги ползваш… си купуваш списания!?

Ама не е ли странно? Та нали онлайн има всичко? Днес е така, но тази дигитална история се ражда в едновременно близкото и толкова далечно компютърно минало. Едно хлапе мечтае да получи непознато списание с лика на Джеймс Бонд, което е привлякло погледа му. Лишава се от джобните си, за да го купи, но само няколко часа по-късно му го вземат „батковците“. Така обаче се пробужда интересът му към култовите компютърни списания от края на миналия век, любими четива на цяло едно поколение.

Десетилетия по-късно момчето отново „среща“ същия Бонд, списанието отприщва историята нататък. Минават хиляди упорити часове, докато днес проект „Лазарус“ е завършен, всеки може да разгледа пълната колекция от легендарните компютърни списания от 90-те и първите години на 21-и век. Един своеобразен български културен феномен, който трудно може да може да бъде обяснен на следващите млади…

Вие кое списание обичахте? PC Mania, Gamers Workshop или някое друго от дългия списък?

На игра като на игра

Това забележително явление ми напомня историята на книгите-игри. Започва в края на 90-те години, когато интернет стана по-достъпен, компютрите започнаха да се появяват масово по домовете. Скоростта му обаче беше далеч от днешната и така, в продължение на доста години, компютрите живееха заедно с хартията. Купувахме си книги, за да се учим как се ползва мрежата. И, още по-често, компютърните списания, за които днес ще стане дума. Повечето бяха насочени към игрите, често с тях вървеше и подарък – диск с демо игри и програми. Немалко читатели ги купуваха заради дисковете, мрежата все още изживяваше ранните си етапи, беше бавно и скъпо да се свали дори картинка.

Постепенно списанията за компютърни игри се превърнаха в своеобразна култура. Оформиха се различни течения, всяко от изданията имаше своя профил (скоро ще стане дума за това). Някои от тях постепенно успяха да съберат читателската си аудитория в общност, която активно си общува по темите, които ги вълнуват.

После обаче скоростта се вдигна, а с това дойде и краят на списанията. Някои от тях се превърнаха в сайтове, други тихомълком се пренесоха в историята. Там, откъдето сега се завръщат…

Играта на играчките

Ето че този културен феномен отново е тук благодарение на днешния ни герой. Диян Каролев е журналист със сериозен опит, през последните години се занимава с разработка на компютърни игри. И ето че след 8 години и 5000 часа доброволен упорит труд в сайта „Проект Лазарус“ днес вече всеки може да прочете абсолютно всяко от общо 440-те броя на списанията за компютърни игри, излезли в България! Заедно с рубриката на Computer огромният труд на Диян включва цели 659 издания.

Опитайте, разлистете ги виртуално, толкова е забавно. Машина на времето, която поне мен ме изпълни с носталгия по училищните времена…

Но как ли гостът ни се е решил да се заеме с толкова мащабен труд за общото благо? Както вече стана ясно, историята започва преди повече от две десетилетия и в нея е замесен не кой да е, а Агент 007.

Одисеята (може и да не е в Космоса, но) започва през 2001 г. Диян, който е роден в първия ден на преломната 1989-а, е само на 12 и често ходи до автогарата в родния му Плевен, където има магазин за играчки. „След училище стоях там, забил нос във витрината, вторачен в един Батман, който си купих много години по-късно. В някакъв момент се загледах и във вестникарския щанд, където ми направиха впечатление някакви шарени списания със заглавия, които ми говорят нещо – PC mania, Master Games“, спомня си Диян.

Винаги ще има утре

По това време той дори няма компютър у дома, но често прекарва часове в компютърния клуб до училище – по онова време това бяха доста любими места за хлапетата. Обаче… „Очите ми останаха в тези корици, но ми останаха и в цената. Шести клас съм, получавам 50 ст. на ден за училище, а списания са по 2 лв. без диск и 4 лв. със“.

Тези 50 стотинки са за сандвич в голямото междучасие, толкова струва и един час в компютърния клуб, но нашият герой вече се е сдобил с фикс идея – да си купи списание, при това един конкретен брой. Малко по-рано е гледал последния актуален филм за Джеймс Бонд и именно корицата с любимия герой се превръща в мечта…

Само че го очаква кавалкада от неприятни изненади – докато събере парите, този брой е свършил и той си купува друго списание – PC Mania с лилава корица, представяща играта Oni. И на всичкото отгоре, още преди да го прочете, същият следобед „батковците“ от горните класове му го вземат.

Само няколко месеца по-късно обаче мечтата най-неочаквано се превръща в реалност. Изпращат момчето при по-големите му братовчеди за лятната ваканция и тъй като на тях не им се занимава с малкия, му дават, за да се забавлява, цяла купчина с компютърни списания. Той ги поглъща с кориците макар… да не разбира много.

Играли сме добро…

„Изобщо нямах представа какво чета – първо чуждиците, второ специализирана терминология, която за първи път откривах. Но веднъж като свикнах, започнах да се увличам много силно. Бях страшно впечатлен, че има хора, които пишат за игри, дори вероятно им се плаща за това“.

Така се появява следващата му, много по- голяма детска мечта – тъй като обича да пише, се замисля, че би било прекрасно един ден да си изкарва хляба именно с писане за компютърни игри.

Именно това е причината по-късно да се насочи към журналистиката, да завърши специалността и да започне работа в Българската национална телевизия. И макар че по това време компютърните списания вече ги няма в хартиен вид, той сбъдва и мечтата си да пише за игри в продължаващият да работи и днес сайт на PC Mania.

Любословие

Ето че всички тези сбъднати детски мечти завършват с последната, която ни е събрала тук.

Пренасяме се в 2013-а, списанията вече ги няма, когато започва същинската ни история. Диян вече работи като журналист и случайно попада онлайн на нещо, което го връща назад в годините.

Сеща се за една от любимите си детски книжки – „Долу краставичният цар“ от Кристине Ньостлингер и решава да я намери онлайн. Оказва се, че струва само левче. „Видя ми се ужасно обидно, куриерът щеше да струва повече от книжката и реших да разгледам какво друго предлага същият магазин… И в този момент виждам лилавата корица на първото списание, което си бях купил и ми откраднаха, скъп спомен от детството“, спомня си Диян.

Забелязва още няколко списания, купува всичките и докато ги разглежда, се връща назад, към феномена. Тогава му идва следващата идея – да направи документален филм за историята на компютърните списания, защото е толкова интересна, че просто трябва да бъде разказана. Започва да се среща с любимите си автори от едно време, да колекционира… И забелязва колко трудно е да се намерят днес старите списания, някои от които са на неоправдано висока цена, а други не могат да бъдат открити.

С дракони в сърцето

„Понеже обичам да събирам разни неща, в крайна сметка започнах като дракона Смог да си ги трупам и да им се радвам. Запознах се с автори, взех интервюта и се замислих – тия списания, аз буквално седя върху тях като дракона и прашасват. Защо да не ги споделя с хората?“

Първо решава да провери дали няма законови ограничения, но се оказва, че PC Mania и Gamers Workshop са единствените все още запазени търговски марки. Успява да получи благословия и запретва ръкави…

Избира да нарече проекта „Лазарус“ по името на библейския Лазар. По този начин списанията се прераждат от книжната си смърт.

Така 8 години и около 5000 часа сканиране по-късно на сайта му вече могат да бъдат разгледани всички списания.

В работата си той е внимателен и прецизен, всяко списание му отнема по около 3 часа. „Разглобява“ изданията, обработва кадрите, изправя ги. Шегуваме се с него колко ще е полезно точното око, което развива, ако софтуерната индустрия падне жертва на изкуствения интелект и ни се наложи да минем към строителството.

На игра като на игра

Диян е толкова прецизен, че когато някоя картинка, заради грешка в предпечата, има дупка по средата, я търси, заменя, нагласява. Защо, след като винаги може да остави дупка и това да е автентично? Защото няма да може да спи, ако го направи. Напоследък доста му е помогнал и генеративният изкуствен интелект.

А защо си прави целият този огромен труд?

„Винаги съм си представял проекта като библиотека, която е специално и само за списания за игри. Минусът е за моя джоб, но не виждам проблем с това. Искам да мога да споделя това, което ме е вдъхновило да пиша изобщо, с другите хора. Струва ми се честно да да има безплатен и свободен достъп до тези текстове, защото иначе ще се загубят.“

Списатели

„Списанията са имали голямо влияние върху всички ни, те са културен феномен“, казва днес Диян. „1998 г., около излизането на Starcraft, е моментът, когато изведнъж всички решават да правят геймърски списания. Тогава се появяват култовите Gamers Workshop, PC Mania и Top Games, което след 2 броя се прекръства на Master Games. Всяко е с изключително специфичен стил и начин на отразяване на игрите и всичко, свързано с тях“.

По това време, както стана дума, интернет е бавен, скъп и по телефона. Повечето деца нямат компютри, други нямат интернет. Така според Диян списанията от една страна се превръщат в спасение от това да търсиш информация на английски, а от друга – дават програми, демо версии на игрите, които няма къде другаде да бъдат намерени. А после всичко това се превръща и в общност, която е по-скоро някакво неочаквано последствие. Голяма част от ранните списания организират турнири, други отварят собствени клубове.

Списанията излизат активно до около 2010 г., последен оцелява Gameplay. От едно от интервютата Диян научава, че обичайният тираж, който са имали, е бил между 10 000 и 15 000, по-високи са били през зимата, когато са излизали повече игри.

Ненаиграли се

Доста хора му благодарят за упорития труд. Автори, които са писали в списанията и не пазят копия. „Няколко такива мейла бяха: „Видях сайта, намерих си статиите и плаках от умиление“. Други пишат просто за да ме поздравят. „Ей, браво човек!“ Много често, особено в социалните мрежи, виждам изречението „Благодаря ти за труда“. Честно казано, това малко ме обърква. Никога не съм го чувал или виждал преди, аз също не съм благодарил никога за труда на някого“, признава Диян. „А може би трябва.“

Колко е ценно просто понякога да благодарим. И колко е важно да пазим силните мигове от детството, да ги ценим и да ги възраждаме. Със сигурност мнозина ще се върнат към тях благодарение на огромния труд, положен от Диян. Малко неща са ни по-ценни от детските спомени…

Кои бяха култовите списания?

Накратко от Диян за любимите му сред изданията

Top Games не е отделно списание, а рубриката за игри на списание Computer. С нея обаче започва всичко още през 1992 г.! Събирането на пълната колекция беше истинско приключение, отне година в обикаляне на библиотеки.

PC Mania бяха много точни и ясни, те са като БНТ. Винаги са там, знаеш какво ще получиш. Може би няма да е най-оригиналната журналистика, но ще покрият всичко, което е важно, което те интересува, ще получиш дисковете. Него го списват от един момент нататък млади хора, което поне за мен носеше много допълнителна стойност.

Gamers Workshop – ако ги проследиш от началото до края, може да се напише цяла книга за група приятели, които се събират всяка седмица, обсъждат, правят неща заедно и ти го споделяш с тях. Бяха много естествени, разбираш кога някой идва или си отива, кога е тъжен, кога му се е случило събитие в живота. Също и изключително честни в мненията си, без значение дали са обективни – никога не е била такава и целта им, а да бъдат искрени.

В Master Games ми харесва абстрактното изкуство, там може да се види пълен хаос от думи, от визии, от цветове. Самото списание изобщо не е консистентно и същевременно покрива страшно много, скачайки от тема в тема. Не само игри, понякога репортажи, статии за извънземни, за конспиративни теории – никога не знаеш какво ще получиш. Сещам се за статия за игра с подзаглавието „Монолог към подръчна котка“. Нямам никаква представа какво значи това, убеден съм, че няма нищо общо с играта, за която се пише, обаче прави впечатление. Цялото писание е създавано в този напреки стил, то е популярно и с комикса за доктор Гъс.

Computer games също е впечатляващо списание. Беше ми ужасно интересно как през 1993 – 94 г. са успявали да извадят информация за разработката на Мист, как е направена „Фантасмагория“ на Роберта Уилямс – теми, за които дори днес е трудно да намериш по-неизвестни факти, а те са успявали.

„Компютърни игри“ е списание, издавано от „Софтпрес“, което никога не е обявявано и дори самото издателство не знаеше, че е съществувало. От него излизат само 6 броя, но е единственото, което излиза веднъж на две седмици. Списва се в интересен, някак по-западен стил и има подарък стикери – много нетипично.

На PC Club ми харесва рубриката „Формат С“ на Боян Спасов с шеговити статии и пародии – например какво щеше да стане, ако „Матрицата“ оживее в България. За мен това е много по-стерилно издание, създадено да е по-рентабилно и за събиране на реклама. Първо е в партньорство с „Монитор“, взима автори от PC Mania и „Компютър“.

PC club по някое време става Gameplay заради конфликт за търговската марка. Започва да го издава „Хайком“, събират екип, който преди това е работел в Workshop. Там се е случила някаква форма на преврат през 2006 г. и авторите, които са напуснали, отиват в Gameplay. Получава се сериозно издание, професионално издържано, с най-модерния дизайн.

– Да започваме със стереотипите… щастливи ли са богатите хора?

– Вярвам, че парите само увеличават това, което вече си бил – и добро, и лошо. Никога няма да забравя, когато прочетох в една биография на Илон Мъск как той се оплаква, че макар сега да е милиардер, е много самотен. И авторът прави интересното наблюдение, че на върха е самотно… но не за всички. Само за тези, които са били самотни и на дъното.

Според мен най-щастливи са хората, постигнали нещо, което лично ги удовлетворява.

Може да е преместване в нова страна, създаване на семейство или пък на бизнес. Това удовлетворение е напълно различно за всеки, затова никой не може да ви каже какво трябва да направите, за да бъдете щастливи. Само вие го знаете.

За мен щастието и успехът са едно и също нещо – криволичещ път, пълен с препятствия, които трябва да преодолееш. В крайна сметка това е пътешествието на героя, което се превръща в един добре изживян живот.

– Как избираш личностите, чиито истории да разкажеш?

– Винаги си задавам въпроса: „Мога ли да науча нещо от житейската история на този човек?“. В повечето случаи отговорът е „да“. Вярвам, че можем да се поучим от успехите, от грешките и провалите на някой друг. Историите, които най-много ме привличат, са тези за трудностите, за смелостта и упоритостта – пътищата, които са трънливи и криволичещи. Именно там се крият най-ценните уроци.

– Има ли хора от технологичния свят, на които се възхищаваш? Разкажи някоя интересна история на не толкова известен технологичен герой….

– Малцина са чували за Мартинe Ротблат. През 90-те тя е известна като блестящ предприемач. Хрумва ѝ една идея, която на пръв поглед е невъзможна – да създаде световно сателитно радио. Е, успява, може би сте чували за революционната компания SiriusXM Satellite Radio. Ротблат я води до успешното ѝ излизане на борсата през 1993 г., скоро след това напуска.

И тогава настъпва един от най-важните моменти в живота ѝ. Ротблат, която е родена като мъж и преди това се казва Мартин, признава на съпруга и децата си, че винаги е чувствала, че душата ѝ е женска, но се е страхувала да го изрази. Тя и съпругата ѝ са женени над 40 години.

Точно тогава обаче се случва трагедия. Забелязват, че дъщеря ѝ Дженезис трудно изкачва стълбите и я диагностицират с рядко заболяване, наречено белодробна артериална хипертония. Казват на семейството, че е смъртоносно.

Затова Ротблат, известна и като „вечния изобретател“, решава, че ще намери лек за дъщеря си. Докато Дженезис е хоспитализирана, тя отива в библиотеката на болницата и изчита всичко, което може да намери за белодробната артериална хипертония. Минава от гимназиалните учебници по биология до университетските помагала по медицина и научните издания. „Накрая разбрах достатъчно, за да си помисля, че е възможно някой да намери лечение на тази болест“, казва тя.

В резултат основава United Therapeutics – авангардна биотехнологична компания, която разработва технологии за удължаване на живота на пациентите с тежки белодробни заболявания. Тази компания наистина създава лекарството, което спасява живота на дъщеря ѝ, а и на много други хора, страдащи от белодробна хипертония.

Днес Ротблат работи върху

технология, която да копира съдържанието на мозъка ни и да го съхрани завинаги.

Нарича я „умствен файл“, колекция от поведението, личностните качества, спомените, чувствата, убежденията, нагласите и ценностите на даден човек.

– Дали ще успее и по този път? Идеята да копираме мозъците съм разказвал и в Дигитални истории. Но ако се върнем към успеха – талант, трудолюбие, упоритост, правилен подход, късмет – кои са задължителните му елементи?

– Нужни са много съставки, но най-важната е, че това са хора, които умеят да преоткриват самите себе си.

Повечето „успешни“ личности, които познаваме, не са станали такива от първия опит. Обикновено се случва с второто или третото им начинание. Няма по-силно чувство на увереност от това, което идва, след като докажеш, че можеш да изградиш нещо отново, независимо от обстоятелствата.

Ето например Тейлър Суифт. Тя е световна попзвезда, а е започнала с кънтри. Осем години по-късно успешно минава в попмузиката с албума си „1989“. После се заиграва с електро-поп звученето в двата студийни албума “Reputation” и “Lover”. А напоследък експериментира с фолк и алтернативен рок.

За разлика от много звезди, които са успешни в един-единствен жанр, тя приема творческия риск и преоткрива себе си на всеки етап от кариерата си. Някои може да възприемат преоткриването като пресмятане, но Суифт го смята за прогрес.

– Нека преминем към писането, което е слабостта и на двама ни. След като днeс алгоритмите могат да пишат толкова добре… какъв е смисълът да пишем ние?

– Не мисля, че изкуственият интелект някога ще замени писателите… поне добрите. ChatGPT е перфектен в граматиката, постига идеална структура на изреченията и последователност. Точно в това е проблемът.

Независимо дали го осъзнаваме, ние се свързваме с несъвършенствата на другите.

Харесваме несъвършените хора, несъвършеното изкуство, несъвършеното писане.

Както пише Рик Рубин в книгата си „Творческият акт: начин на съществуване“: „Недостатъците са човешки, а притегателната сила на изкуството се дължи на съдържащата се в него човечност. Ако бяхме машиноподобни, изкуството нямаше да резонира. То щеше да е бездушно. С живота идват болката, несигурността и страхът. Всички сме различни и всички сме несъвършени, а несъвършенствата са това, което прави всеки от нас и работата му интересни.“

Дали мисля, че ChatGPT може да се използва, за да допълва писането на хората? Да. Но дали ще измести всички писатели? Категорично не. Красотата на всяко творческо начинание се крие в неговата обърканост, в неговите недостатъци. И най-вече – в неговата човечност.

– И двамата с теб сме започнали с журналистика и в някакъв смисъл хем сме я напуснали, хем продължаваме по пътя, но по различен начин. Какво най-ценно ти даде журналистиката?

– Най-големият подарък е, че ми позволи да превърна любопитството си в кариера. Като репортер изведнъж имах възможността да задавам всякакви въпроси в търсене на истината.

Също така ме научи да пиша, използвайки нюанси и контекст. А това е важно, защото

именно дребните, на пръв поглед обикновени детайли създават завладяващите истории.

Научи ме, че светът не е черно-бял, а моята работа е да улавям малките детайли, които очовечават темата.

– Детайла… него също трудно ще го обясним на алгоритмите. Кое прави обикновената дреболия символ, готов да осмисли историята. В този смисъл, една от точките по пътя на успешните хора според теб е да избираш това, което четеш. Няма как да съм по-съгласен (тук обяснявам защо). Защо избра да го сложиш в списъка?

– Илон Мъск казва, че се грижи внимателно за своя „ментален софтуер“. Според него има разлика между „хардуера“ – вродената ни интелигентност и природните таланти, и „софтуера“ – нашите системи от убеждения и мисловни модели.

„„Хардуерът“ е като глинена топка, която ни се дава по рождение, а софтуерът е този, който определя в какво ще се превърне. С други думи,

софтуерът в мозъка ни е най-важният продукт, който притежаваме,

защото можем да го оптимизираме, като редовно поглъщаме качествена информация.

В свят, който ни бомбардира с кликове и статии, написани единствено с цел продажба и реклама, от нас зависи да станем по-осъзнати и целенасочени по отношение на това, което четем и „вкарваме“ в мозъка си. В крайна сметка информацията, която консумирате ежедневно, ще определи начина, по който мислите и виждате света.

Както казва Харуки Мураками: „Ако четете само книгите, които всички останали четат, можете да мислите само това, което всички останали мислят.“

– Може ли да има обективност в журналистиката?

– В наши дни е популярен мотивът, че никой не е обективен, така че е невъзможно да се напише обективна статия. Бих искала обаче да добавя един малък нюанс.

Голяма част от това, което се пише днес, не е журналистика.

Това са просто лични мнения, маскирани като журналистика.

Въпреки че наистина никой журналист не може да бъде напълно обективен, ключът се крие в намерението. Ако започнеш да отразяваш дадена история с вече изградено мнение, тя няма да е ценна за читателите, защото ще наложиш собствената си гледна точка, независимо от фактите.

Вместо това аз винаги се стремя към обективност – да събирам фактите, да интервюирам десетки хора, да включвам различни гледни точки, да задавам въпроси и да вървя натам, накъдето ме води историята, дори ако тя не съвпада с това, което съм си мислила първоначално.

– Но пък понякога и субективността може да бъде допълнителна стойност. Кои са най-големите грешки, които допуснаха медиите, за да изгубят вниманието на хората?

– Мисля, че загубиха много от популярните си журналисти, когато преживяха по-трудни икономически времена. След това

позволиха на мненията да доминират в новинарския поток, без да се обозначават като такива.

Много от големите медии станаха говорители на определени политически кандидати и не спазваха журналистическите стандарти за това да правят истински и качествени разследвания.

Имаше толкова много грешни стъпки…, но журналистиката не е мъртва. Просто медийните гиганти се разпадат. Аз съм оптимистка, че ще се появят по-малки медии, които ще докажат, че журналистиката е жива и здрава.

– Напълно споделям гледната ти точка. Бих добавил, че е време да признаем края на медиите, каквито ги познаваме и момента, в който е време да се завърнат, адекватни за света, в който живеем. Как според теб ще изглежда журналистиката на бъдещето?

– Според мен хората се доверяват повече на автори, отколкото на безлични институции. Че журналистиката на бъдещето ще е много по-фрагментирана от тази, с която сме свикнали. Ще има много независими журналисти, които са създали свои по-малки проекти. По-скоро ще се абонираме за това, което създават отделни хора, отколкото за безлични медийни компании.

– Именно това имах предвид със субективността и завръщането на автора… Твоята лична медия – The Profile, е повече от успешна. Моята скромна лична медия пък ми осмисля ежедневието. Но не е ли по-трудно, когато журналистите се спасяваме поединично?

– През последните няколко години сме свидетели на възхода на независимия автор. Видяхме разпокъсването на медиите, а сега ще станем свидетели на ново обединение, което вече ще е на медийни компании, насочени към човека.

Нека дам един пример от САЩ. Когато Бари Вайс напусна „Ню Йорк Таймс“, тя пишеше статии за информационен бюлетин, който създаваше сама. След това започна да наема други журналисти под шапката на своята компания “The Free Press“. Сега хората могат да се абонират за бюлетина, но и за различните му гласове. И ясно се вижда, че повече се оценява отделният автор, а не организацията. Повече хора ще разберат коя е Бари Вайс, а не какво е “The Free Press“.

– Какво би посъветвала днешните млади хора, които мечтаят да се занимават с журналистика?

– Да действате с логика, а не с емоции. Журналистиката има изключително важно място в обществото, но не е за хора, които лесно се обиждат. Трябва да умеете да запазите спокойствие в напрегнати моменти. Да задавате въпроси, които могат да накарат някого да се почувства неудобно. И да сте готови да промените мнението си, когато фактите говорят.

– Липсва ли ти нещо от България? Кои са любимите ти места и изживявания тук?

– С изключение на родителите ми, цялото ми семейство все още е в България. Родена съм в София, но имам невероятни спомени от времето, прекарано с баба и дядо в Петрич и Благоевград. Невероятно място, много съм благодарна, че прекарах там първите 8 години от живота си.

Сега се опитваме да идваме всяка година с децата ми. Едно от преживяванията, които никога няма да забравя, е първата разходка из София с дъщеря ми, която се казва София.

България е прекрасна страна с прекрасни хора и аз съм много горда, че съм българка.

Днес в мрежата можем да си говорим както никога за важните неща, да чуем мнението на най-интелигентните хора, да обсъдим, а… се чудим за какво да се изпокараме.

За и против правителството, Тръмп, скандалната участничка в „Ергенът“ (защото се очаква да избират само нескандални). Машинното гласуване, ваксините, съдебната реформа. Новия чалга хит, поредната недомислена законова промяна и какво ли още не.

Знаем, че живеем в социалните балони, че платформите за съдържание отдавна не са място за среща с приятели, а големи телевизори, които правят всичко, за да погълнат вниманието ни, но… какво от това?

Можем ли да променим нещо? Струва ли си? Ето един малък експеримент, гарниран с 8 повода за замисляне.

Ще се върнем към темата за ковид и начина, по който я осмислихме. Ще тръгнем по пътя на една журналистическа публикация, за да поразмишляваме заедно. За мястото, докъдето сме стигнали.

Ко? Вид!

Много повече трябва да си говорим за начина, по който се снабдяваме с информация днес и този, който се задава утре. В наше време хигиената на възприемане на информацията е не по-маловажна от физическата, за да сме в добро здраве.

Да, макар да властва идеята, че ти си това, което ядеш, човек е много повече това, което чете, така поне вярвам аз. Рано или късно на полето ще се върнат медиите от нова форма, които в океана от информация ще избират, разказват професионално и осмислят тази, която си струва (подробно по темата – тук).

И все пак… какво да правим днес? Приказваме си за това, че алгоритмите на онлайн гигантите ни затварят и насъскват едни срещу други, че могат да се окажат решаващи за следващите избори. Ето 8 идеи по темата за информационния океан, в който се давим…

1. Едно-две-дневки

„Ковид 4 г. по-късно. Защо не си взехме поука?“ – така се казваше темата, която публикувах на сайта Дигитални истории и бе посветена на годишнината от обявяването на пандемията.

Интересно е устроен човешкият мозък – колко бързо забравихме времената, в които из основи се промени животът на всички ни. Дори парковете бяха преградени с ленти и пазени от полицаи. После пък дойде голямата тема за ваксините, която създаде безпрецедентно разделение.

Е, мина доста време, не е ли добре да направим анализ, да се замислим – къде сбъркахме в битката с вируса? Надценихме ли го, или обратното? Дали пък няма истина в някои от безбройните теории на конспирацията, след като днес можем да анализираме трезво, внимателно, безпристрастно? В крайна сметка си оставаме обичаен земен вид, който винаги може да се изправи пред следващ опасен биологичен враг. Не е ли добре да сме готови?

Именно на тези въпроси се опитах да намеря отговори и мисля, че в текста бяха споменати доста важни изводи. Други, не по-маловажни обаче дойдоха след това…

Темите на дневния ред се сменят с изумителна скорост, при която голяма част от доминиращите в общественото пространство новини утре са забравени и нерелевантни.

2. Стар вестник

Независимо от поколенческите разлики, ясно е, че, ако искате да разберете какво се случва, да попаднете на смислено четиво или новини, днес е най-вероятно да го направите онлайн. Всяко поколение има своята платформа, всяка държава – своите особености. Ако в САЩ общественият диалог „тече“ в мрежата X, то ясно е, че у нас този тип информиране се случва във Facebook.

Накратко: ако едно време отваряхме вестника или пускахме новините, за да разберем какво се случва по света, какво ни очаква утре или за какво да се възмутим, днес тази роля вършат социалните платформи. Всяка със своите особености, но и всяка с алгоритъма, който определя какво да покаже на всеки от потребителите си. Алгоритъм, създаден, за да удовлетвори посетителя максимално добре така, че да прекара повече време на платформата, която на практика се издържа по един или друг начин именно от това прекарано време. Да, целта му не е да образова, да информира. Дори не е да забавлява, а да запазва вниманието. С течението на годините платформите трупат допълнителни данни за действията на всеки потребител, така че да са по-умели в избора си на съдържание.

Разбира се, малко или повече всички си даваме сметка, че точно така работят социалните мрежи, но постепенно подобен подход в разпространението на съдържание развиват и приложенията за комуникация – с канали за информиране, а и приложения като Google Discover, „подбиращ“ новините за всеки потребител с телефон, базиран на Android.

Днес е по-лесно от всякога да създаваш съдържание, но начинът да стигнеш до останалите са социалните платформи. Тъй като Дигитални истории е сайт, който не е част от платформа, публикациите му се възприемат от тях като „външни линкове“ – ако потребителят ги хареса и кликне на тях, той излиза от платформата… което, разбира се, пречи на нейната цел. Ето защо подобни връзки са обречени да бъдат скривани от алгоритъма.

Така, за да стигнат все пак до хората, дори напълно некомерсиални сайтове като Дигитални истории, нямат друг вариант, освен да си плащат за реклама.

Социалните платформи, започнали като социални мрежи, днес са основен разпространител на информация. Те обаче включват твърде широк кръг източници с различно качество на съдържанието.

3. Уважаваш ли ме?

Правя го с минимални суми за всяка публикация, иначе трудът по подготвянето им би отишъл на вятъра. (Използвам случая да ви напомня – ако темите на Дигитални истории са ви интересни, единственият сигурен начин да не ги пропускате, е ежемесечният имейл бюлетин!)

И така, когато темата, в която се опитах да събера важни изводи за ковид, се появи в най-популярната социална мрежа… изведнъж се отприщи напълно неочаквана лавина.

Вижте тук.

Минава седмица, отдолу има над 700 емотикончета. Нищо толкова специално, обичайна бройка като за интересна тема, тъй като става дума за спонсориран пост, такива числа съвсем не са изключение. Но… над 450 от емотиконите са усмивка или „ядосано човече“.

Какво е пък тук смешно или за ядосване?

Епохата на социалните мрежи доведе и до сериозна криза на авторитетите. Също и в доверието към демократичния процес и адекватността му на фона на предизвикателствата на времето. Социалните медии раждат алтернативна истина, която често е подценявана.

4. За глави е

Знаете, „лайкчето“, шансът да „харесаш“ нещо – просто да одобриш споделена публикация, беше сред нещата, които отличиха в първите години Facebook. После се появиха и другите личица като поредния допаминов дразнител – човек да публикува нещо и да дебне колко точно и кой ще го отбележи с „емоция“.

Безспорно в кавички, разбира се – емотиконът е просто поредното нещо без стойност, което да ни задържи във фийда.

Иронията отвежда дотам, че най-често се използва усмивката, но почти винаги не за да се усмихнеш или зарадваш на нещо, а обратното, за да го иронизираш, да покажеш несъгласие. Така се оказа и с темата за ковид, както стана ясно от коментарите.

265 коментара! И от тях нито един-единствен, който по някакъв начин да има нещо общо със съдържанието на текста. Всички по принцип, голяма част просто отново емоджита, които изразяват презрението на читателя към темата.

В епохата на ускореното възприемане на съдържание голяма част от аудиторията възприема единствено заглавието. Нюансите, дългите текстове остават все по-встрани в начина, по който се снабдяваме с информация.

5. Хей, ти!

Нещо ви възмущава, оставяте груб коментар? Отбелязвате иронията с усмивка, с „ядосано човече“? Уж не ви харесва, уж ви ядосва, а по този начин по същество… му помагате да стигне до повече хора, не е ли така?

Помагаме точно на това…, което не харесваме.

А после се повлича лавината на алгоритъма – усетил, че дадена публикация е провокативна, крайна, „напипала“ е нещо, което ще продължи диалога, ще разпали, ще привлече още и още попръжни, той започва да показва съответната публикация именно на хората, които ще се възмутят.

Ако в случая това са основно тези, за които пандемията е конспирация, начин за овладяване на масите, манипулация… как пък те биха могли да чуят другата гледна точка? Как биха стигнали до тях аргументите на отсрещната страна…

…или обратното? Кой пък може да е сигурен, че всичко в аргументите на крайните скептици е погрешно? Нима някой знае всичко?

Да, в тази посока е и най-добрата страна от комуникацията в социалните платформи – че е неподправена. Разбира се, при условие, че имаш някои сходства с носорозите… например достатъчно дебела кожа, за да не се впечатляваш от хейта.

Да, негово величество хейтът, доста сме си говорили за него с гостите на Дигитални истории (някои от най-интересните гледни точки – тук). Толкова е удобно, седейки зад клавиатурата, да се обявяваш за последна инстанция по някоя тема. Но още по-удобно е да си го изкараш на този, който ти падне и не е съгласен.

Нищо по-нормално… Освен че, разбира се, формира и средата на комуникацията. И срещу по-грубите гледни точки е значително по-трудно да устоиш, особено ако влезеш в обяснителен режим. Затова моето лично решение е да не коментирам нищо под публикациите си – каквото имам, съм го казал в самите тях.

В токсичната среда за общуване в социалните мрежи доминират емоционални, крайни гледни точки.

6. Дъжд вали

„Понякога ми се струва, че светът е полудял“, написа неотдавна Лекс Фридман. „Искам да изследвам нови идеи, да търся различни перспективи, исторически контекст, всичко това със спокоен, интелигентен подход. А хората онлайн искат просто да „избера страна“ и да се възмущавам.“

Много точно определение за комуникацията в социалните платформи, мисля си.

Всъщност, целият този механизъм по „алгоритмично усилване на екстремно съдържание“ си има познато обяснение. „Обсерваторията за социални медии“ към Университета в Индиана формулира нещата по следния начин:

– Влияем се от това, което четем.
– Четем това, което приятелите ни споделят.
– Ако някой пост отговаря на нашите виждания, го споделяме.
– Ако пък някой приятел е прекалено различен, го разприятеляваме.

Можете да видите как се случва тук. (Преводът и резюмето са на Никола Тулечки.) Учените са разработили модел, който можем да донастроим и да видим как си взаимодействат потребителите.

В началото имаме една мрежа, хората са точките, които се събират и си обменят информация. И… нищо не пречи, ако темите са интересни, дискусията – смислена, мрежата да си остане такава, а разговорите да текат – по подобен начин нерядко се случваха нещата в някогашните форуми.

Нещата се променят, когато различни параметри започнат да се „подпипват“. Например, ако в мрежата няма възможност да прекъснеш връзката си с друг потребител – чрез спиране на следването, блокиране, разсприятеляване, основната структура се запазва. Има различни гледни точки, но те съществуват едновременно, там са и нюансите.

Не и когато се появи филтърът. При това не само възможността да спреш да следваш някого, а в случая – тази на алгоритъма да избира съдържанието за теб. Тогава е ясно и видимо как постепенно потребителите започват да се събират в групи, да се откъсват, да се радикализират. Да заприличват на яростни футболни агитки… Колкото по-малка е толерантността между групите, толкова повече са отделните „балони“, които се образуват.

Какво е решението срещу прекалено многото информация онлайн, срещу размиването на авторитетите на източниците!? Здравословната доза скепсис.

7. Хей, Балкан ти наш

Знаете ли какво е балканизация в западните социални науки през последните години? Не, няма общо с творчеството на Миле Китич. Полуостровът ни от столетия е бил бурето с барут на Европа, което, за щастие, днес (дано!) е поутихнало.

Дефиницията гласи „разделяне на дадена страна или район на отделни агресивно настроени една към друга политически единици или етнически общности“. Достатъчно е да споменем съдбата на Югославия през 90-те.

Толкова ли пък е трудно? Не са ли повече нещата на Балканите, които ни обединяват от тези, които ни разделят?

Е, и онлайн е същото.

Преди време поразмишлявах за това дали някое от големите събития в историята ни би могло да се случи във времената на социални мрежи. И още се чудя.

Допълнителното сегментиране и поляризиране на общуващите онлайн може да води зад себе си и още задълбочаващи се обществени проблеми.

8. Букволов

Сред коментарите по материала за ковид прочетох:

• Преди ковида имаше грип ,убиха го , ковида беше генерална репетиция за това което последва. КОНТРОЛ ,ВЛАСТ, ВОЙНА,ПАРИ мнооооого пари!
• Ковид не съществува. Те дадоха име на нещо което го развиват в лабораториите и е изкуствено направен вирус за намаление на населението.
• Какви ПОУКИ,бе човек????🤣😂😅Някакви мутирали от власт и пари ЧОВЕКОПОДОБНИ си играят на богове чрез манипулация на масите с цел тяхната редукция!!Всичко друго е декор за наивници и за съжаление не са малко!!!
• Самолетите на СЗО пръскат всеки ден.
• Поука от кое?Че всичко беше за 💸💵💰 и паника?
• Ауу, колко сърцераздирателно!! Потекоха ми сълзите от мъката, която блика от думите ви… Да не би да свършиха парите на урсулката, че отново заревахте тази тема?! А да вземете да споменете, колко народ измря от тъй наречените ваксини?
• Въобще не си въобразявайте, че ще можете пак да ни затворите и да ни принуждават да се ваксинираме! Който иска, да го прави, оставете здравите хора на мира!
• Ооо,я престанете с тая измишльотина.Само най-наивните и повярваха и хукнаха като изоглави да се ваксинират и често това се оказваше фатално.Осакатени и мъртви хиляди.Имах контакти с уж болни от измисления ковид и дори не се закашлях,а тях ги погребаха в затворен ковчег.
• Дигитални истории, защо не кажете, колко хора се разболя ха или умряха от тези,, ваксини“вървете по дяволите убийци!„

Кой пък и с какво право ще каже, че някой няма право на подобни мнения? И на (здравословната или не) доза скепсис, особено на фона именно на разпокъсания, недостоверен начин, по който до нас достига информацията…

Как да не се чувстваме манипулирани, как да не допускаме какви ли не възможности, след като ги няма реперите – и за истината, и за авторитета? И за свободата…?

Дали пък конфликтът не е от това, че смесихме информирането с общуването? А можем ли вече да ги разделим?

Със сигурност една от рецептите е повече общуване. Повече излизания от балоните, он- или офлайн срещи с хора, търсене на нюансите. На това, което се крие зад твърдото убеждение на човека, с когото не сме съгласни.

Мненията винаги ще са много, но имат смисъл само когато се срещат и допълват.

Дали не е дошло време за платформи и форми на онлайн общуване, които да стимулират диалога, различните гледни точки, нюансите, историите?

Можем ли да променяме средата? Страната си, света…ако просто напишем онлайн това, което ни вълнува?

Можем. Ето го най-силното доказателство, което съм срещал.

„Все едно си говориш с призрак“, описва срещата ни събеседникът. А не ми прилича на призрак, същински Шерлок, върлинест, с шахматно карирани каскет и сако. После, в разговора, повече ми заприличва на друг знаменит литературен герой, един идалго.

Срещу мен е легендарният блогър Чергар, създал незабравими текстове и мистификации, които и до днес стоят на почетно място в дигиталния фолклор и колективната памет. Авторът на сайта neverojatno, от определен момент познат и като „Бъзикилийкс“. За „Истината такава, каквато можеше да бъде!?“

Но как един анонимен блогър се превърна в честа тема за разговор между политици и медии? И как негов текст доведе до… оставката на българското правителство, при това… без той да го иска или очаква?

Хора от народа*

*Вътрешните заглавия са заглавия и на текстове на Чергар

По професия е инженер. Често пътува, работата го отвежда в различни градове, няколко години прекарва и в чужбина. Няма собствен дом, обикаля и живее под наем със семейството и големия си син, който днес е пораснал.

Първите години на новото хилядолетие, по онова време, както и днес, много неща ни разделят като общество, но едно ни обединява почти без изключения. Усещането, че политическата система не работи, че обществените структури в държавата ни могат да бъдат по-подредени. Че управниците ни не са на ниво, а „обикновеният човек“ нищо не може да промени.

„И едните и другите са маскари“, както казва друг герой, далеч не идалго. Именно защото е свикнал, че „преклонената главичка остра сабя не сече“ и никога не би могъл да продължи нататък…

Правосъние

„Започнах заради чисто социално недоволство, което нямаше къде да избие“, спомня си Чергар. „Всичко беше на майтап, оказа се забавно да пиша абсолютно измислени текстове за нещо случило се. Впоследствие открих, че по този начин пиша точно това, което ме вълнува вътрешно“.

Но защо решава да го прави с псевдоним? „Знам, че хората много се влияят от това кой пише, какъв е този човек, какво е положението му в обществото, Аз исках да пиша и да видя реакцията на самото писане, дали изобщо ще има такава. Има ли хора, които ги вълнуват и ядосват същите проблеми. Че институциите не работят! Дали някой ще каже – „да, така е“ или „какви са тези глупости?!“. Затова реших да пиша анонимно“.

Избира измисленото име заради начина си на живот, а и си пада по характерните, силни, позабравени български думи. В онези години платформата WordPress набира популярност, става по-лесно от всякога да започнеш блог и това прави нашият идалго…

„Именно разминаването в разказите на очевидците и мутиралото представяне на всекидневието ни е основна линия в творчеството на Чергар“, пише издателят в сборник с негови текстове от 2011 г. „Политическото лицемерие, съдебната необективност, административната некомпетентност, журналистическите напъни често са в центъра на обществения дебат, но от това нищо не произлиза.

Последната битка за България!

Е, определено се оказва, че хората ги вълнуват тези теми, че мнозина мислят като него, припознават се в думите му. По онова време още не бяха избухнали социалните мрежи като платформи за съдържание, живеехме в епохата на блоговете и медиите, които си проправяха пътя в мрежата.

От самото начало Чергар поставя надслова, който ясно казва, че всяка публикация на този сайт е измислена от него. С езопов език той пише текстовете, които бихме приели по-скоро за есета. Навлиза в света на измисленото, на фикцията, навсякъде ясно е написан истинският автор, но… дори по времена преди масовия фейсбук, знаете, хората не винаги подхождат внимателно. Ето какво имам предвид.

Предсмъртното писмо на Васил Левски

Чели ли сте „предсмъртното писмо на Васил Левски“? Неслучайно е в кавички, макар че и до днес можете да намерите извадки от „документа“ във впечатляващ брой източници, включително и официални. Думите му отекват 15 години по-късно в социалните мрежи, четат се на официални събития. Със силата си и духа на Апостола се цитират по медиите. Една вечер, в епицентъра на славата му, отекват в най-гледаното по онова време телевизионно предаване – „Шоуто на Слави“. Онлайн се намират мненията на най-известните ни историци, отделили време, за да изследват „документа“, да обясняват защо има някои разминавания, които правят невъзможно да е написан от самия Левски… Той ще се превърне и в основен източник за един от големите спорове дали са думи на Апостола „който ни освободи, той ще ни и пороби“, иначе преразказани само от Захарий Стоянов.

„Вие, които ви грабят, безчестят и лъжат днешните ни управници, не мислете, че работата ни свършва с едното освобождение. Не, тя с това започва. (…) Не се полъгвайте, че тези, които държат парите, държат и бъдещето ви, защото тези пари те са ги взели от вас, а вие им се кланяте и ги въздигате като слънце пред очите си“.

То си е казано толкова ясно – би ли писал Левски за „днешните ни управници“. Точно така, това е един от първите текстове, написани от Чергар. Под вадещия очи надслов, че на този сайт се публикуват само думи на автора.

Да, той се е постарал да звучи в духа на Апостола, включва много дословни цитати. Но не с идеята да излъже някого, че става дума за истински документ.

Апокрифна реалност

„Много дълго време изучавах неговото дело, имах почти всички издадени книги, навлязох дълбоко в начина му на мислене, поне според мен“, разказва Чергар. „Написах това писмо в момент, в който бях жертва на системата. Има неправди, ти ги виждаш, но няма на кого да кажеш. Дори да ги кажеш, няма да ти обърнат внимание или ще направят нещо проформа. Така се роди писмото, от един вътрешен порив.

Идеята никога не е била това да се взема за истина! Навсякъде ясно се вижда, че е художествена измислица. Не исках да фалшифицирам! А да карам хората да се замислят, да се борят срещу несправедливостите, които виждат…“

„Писмото“ продължава да шества победоносно онлайн, да се обсъжда, да се използва като аргумент. Бързо търсене показа, че през последната година във фейсбук то е препубликувано поне стотина пъти като автентично, с десетки хиляди харесвания. Има дори хилядна група с призив него да пуснем в урните, вместо бюлетина на поредните избори без избор. Тоест… то е изпълнило ролята си, или не? Къде минава границата между есеистиката и променената история, ако се е изгубил критерият?

Още ли мислите, че изкуственият интелект е, който ни лъже или манипулира… или е по-важен естественият, критичното мислене, проверката на фактите? Дори на източниците, които обаче също могат да подвеждат – немалко са медиите, публикували „писмото“.

Три синджира оптимисти и Тегликредит

„Но как ти, глупави човеко, очакваш животът ти да стане по-добър, като не полагаш и грам усилие да се бориш дори и с малките неправди в живота си, а чакаш някой да го свърши вместо теб?“, пише в друг от постовете си Чергар, този път от името на Паисий. „Няма кой да дойде и да ти осигури нормален живот, след като ти сам си избрал робството – да си роб на телевизора, на политиците, на банките, на рекламите, на държавните служители и институции.

„Постепенно ми стана любимо занимание да си избера известна личност и да напиша интервю с нея“, допълва блогърът. „Не с цел да измамя! Целта никога не е била такава, а да дам моите думи, моето виждане да бъде изказано през чужд авторитет. По отклика разбрах, че доста от хората виждат нещата по същия начин. В тях има голямо вътрешно недоволство и се чувстват облекчени, когато разберат, че и други приемат нещата по същия начин.“

Малцина от познатите му през тези години знаят, че именно инженерът е блогърът Чергар. Често приятели му препоръчват негови текстове като истински. „Чу ли този министър какво е казал, Умберто Еко какво интервю е дал?“.

България след българите

Няколко години по-късно инженерът работи в Гърция, откъдето публикува текстове като „Гърци се появиха на площад „Синтагма“ с плакат „Тихо, да не събудим българите“ или реч на гръцкия премиер, свързана със страната ни. И двете са препубликувани в редица български медии, цитирани са в новините. В един момент дори премиерът Бойко Борисов обявява, че ще потърси извинение от гръцкия премиер за неговите думи.

„Това показва къде ни е политиката и политическата класа. Те са на едно абсурдно, първосигнално ниво. Ние не само сме дали на тези хора да ни управляват, а и продължаваме да го правим година след година“, размишлява Чергар.

И като стана дума за бившия ни премиер, ето че стигаме до кулминацията.

Ходене на Бойко по мъките

16 февруари 2013 г., можете да се досетите къде се появява новината „ЕРП-тата излязоха с обща декларация: „Сами сте си виновни“. По това време тъкмо са вдигнали драстично цената на електроенергията, в „декларацията“ с доста солени изрази се казва, че енергийните дружества са невинни за това, а хората трябва да потърсят сметка от управниците си.

Е, на следващия ден писмото е препубликувано във водещите медии, а в центъра на София се събира протест срещу новите цени. Хората са ядосани, малко им трябва, за да започнат ексцесии. И тъкмо тогава, в горещата хладна февруарска вечер, от мегафона един от организаторите възмутен прочита писмото, написано от Чергар. Обстановката се взривява, протестиращите нападат полицията. Стига се до сбивания, кръв. Броени часове по-късно министър-председателят обявява, че подава оставката на правителството, няколко месеца преди края на мандата…

„Беше фрапиращо! Аз не съм очаквал такова нещо“, спомня си Чергар. „И си дадох сметка, че е много жалко да виждаш как едни хора толкова лесно и видимо манипулират други, защото мислят, че това в момента им носи някакво влияние, някаква полза, помага им да изпъкнат. Хората много лесно стават жертва на манипулации!“

Често питам гостите си дали думите някога ще изгубят силата си. И тази история май още веднъж дава отговор. Надали ChatGPT би могъл да улови духа на времето така, както е успял Чергар. Кой знае дали и алгоритъмът би могъл да предположи как един текст в добрия класически дух на сатирата, създаден, за да сподели емоция и да замисли, може да се превърне в средство, в оръжие за манипулация и пропаганда…

Има ли как да се научим да се пазим, да върнем критичното мислене? Особено във времена, когато и изкуственият интелект създава неразличими от човешките творби?

„Хората трябва да мислят, но те са поставени в съвсем различна среда, нещо, което им е непознато и ново“, смята Чергар. Така определено не успяваме да се справим, особено в бясното темпото на все по-новото ново. Това обаче далеч не значи да спрем да се опитваме…

Главна дирекция за борба с обществената просвета (ГДБОП)

„Много от вас знаят стотици чалга текстове и имена на актьори от безбройните сапунени сериали, а не знаят имената на съседите си, нито пък са прочели през нещастния си живот дори една истинска книга. О, неразумний юроде! (…) Светът няма нужда от слепи последователи, те единствено служат за постигане на робска участ.“

Дали тези думи са на Паисий, или на Чергар? Може би след всичко дотук ще познаете, но какво му остава на клетия археолог, попаднал на тях след някой и друг изтерзан от технологичния преход век?

Но дори по-важно според мен е другото – духът на себеизразяването, желанието да променяш средата, да не се боиш да се изправиш срещу несправедливостта, която за повърхностния поглед може да изглежда като битка срещу вятърни мелници.

Преди десетилетие Чергар спира да пише активно. От една страна вече са навлезли алгоритмите на социалните мрежи, които вместо нас да избират кое да четем и кое е важно. А според него и за да заглушават алтернативните, опозиционните гласове.

Популизъм, лобизъм и фашизъм

От друга, той пише ли, пише, текстовете му добиват култов статус, а като че ли… всичко си остава същото. Въртят се в политическото ни пространство едни и същи проблеми, едни и същи спорове, дори личности, докато все така встрани остават истинските проблеми на хората извън светлините на прожекторите.

„Реших, че съм написал всичко, което ме вълнуваше, видях какъв е откликът, какъв е резултатът. Видях, че всичко се повтаря. Че тези, които управляват, както и тези, които се борят за власт, могат да чакат с години да им дойде времето и го правят. И едните, и другите са упорити и безпардонни. И по какъвто и начин да разкриваш тяхното лице, не се притесняват особено. Защото не виждат кой може да им вземе властта. По тази причина реших, че ще е загуба на време да продължа. Уцелих времето, когато беше възможно и внесох някакъв смут в системата, поне според мен. Другото щеше да бъде просто на инат, давам си ясна сметка, а не обичам да си губя времето.“

Младите хора

Това нали не значи, че трябва да спрем да се надяваме? Че ще е възможно да се развием като нация дотолкова, че да изградим политически елит, от който да се гордеем?

Според Чергар топката е в краката на младите, те винаги са тези, които са нахъсани, мислят, че могат да променят нещо и понякога успяват. В момента, когато човек се сблъсква с много тежки ситуации, натрупа житейски опит, той уляга. Идва естественото време да дадеш път на тези, на които принадлежи бъдещето.

Дали да очакваме следващия Чергар от поколението Z, което май не се вълнува чак толкова от политика, колкото от TikTok?

Чергар казва, че по-скоро това зависи от семейството и дава пример с големия си син. Момчето му не било доволно от училищната управа и бащата, вдъхновен от разказ на Стивън Кинг, му дал идея да създаде анонимен училищен вестник, където да разкаже за всичко, което не е наред – с отношенията между учители и ученици, с хигиената, в стола. Синът му бил по-затворен, не се чувствал добре сред съучениците и решил да опита.

„Учителите бяха шокирани, порицаха го, че уронва престижа на училището. Казали му, че ще викат родители. Добре, нека да ме извикат… но не го направиха. Все пак обсъдихме със сина ми и решихме да променим вестника, да не е толкова краен. Неусетно синът ми придоби авторитет сред своите ученици, всичко се обърна и се получи точно както при Стивън Кинг. Опитаха се да го сплашат, той не се поддаде. Накрая директорката реши, че може да изкара пари с проект за училищен вестник и се получи, но… нямаше кой да пише. Познайте кого покани… Но моят син отказа“.

Фейсбук обществото ни води към Анархия

Когато започнала войната, Чергар попитал момчето си дали в реномираното училище, в което учи, имат някаква позиция за всичко, което се случва в света. „Защото живеете в доста преломен момент. „Не.“ Не говорите ли? По време на войната във Виетнам е имало много протести срещу нея. Не за едната или другата страна, за мир, той е най-доброто лекарство! „Какво можем да направим?“ Всичко можете! Показах му как да създаде несъществуваща организация, която да развива дейност. Изпратихме писма до световните лидери с призив за мир. Опитвам се да му покажа, че не е вярно, че не може да направи нищо. Ако младите имат желание, имат идея, имат нещо, в което вярват и искат да постигнат, винаги трябва да положат усилия.“

Истинският живот е извън социалните мрежи, казва Чергар. „Защото ние си мислим, че общуваме през тях, а те са по-скоро индоктринация за правилната гледна точка. Например, там няма никакъв дебат за образованието, нещо много важно особено предвид технологичното развитие. Този дебат може да се случи само в едни истински общности, създадени от хора, които се събират, говорят, обсъждат, правят предложения… Лично моето мнение е, че през социалните мрежи да променим света е илюзия. Просто ще затънем в един фалшив свят. И ще изтървем истинския.“

Има воля – няма резултати?

„В този сив пейзаж идеите на блогърите се мяркат като цветни миражи, но бързо потъват в информационните урагани на мрежата“, пише в предговора на книгата на моя гост.

Според мен пътят към осмислянето са историите, те са цветните миражи. Чергар сам предложи да разкаже своята, а ако и вие виждате край себе си силна дигитална история, ще се радвам да ми помогнете да я разкажа тук.

„Ние сме се оставили изцяло външни фактори да ни влияят, да ни оформят мисленето. Чакаме някой да ни каже какво е правилно и грешно. Не е толкова трудно да решиш кое е правилно. Всеки човек може да промени нещо!“, казва на изпроводяк знаменитият онлайн идалго. А не мен толкова ми се иска да е прав и да виждам все повече такива примери…

Ако разговорът ни с блогъра Чергар ви е заинтригувал, можете да видите продължението му в неделя на живо! Заедно с историка Александър Мошев, Чергар ще е гост на събитие, чийто домакин са Дигитални истории.

На 11 май (събота) от 17,30 ч идва време за срещата „Друга история“. Като част от Софийския фестивал на науката, в София Тех Парк ще поговорим за това как технологиите променят отношението ни към миналото. За повече информация и билети – тук.

– Разказа ми, че моят експеримент с генерираната Еко Елена е стигнал до теб чрез студентите. Ето, с теб сме „дигитални“ хора, а понякога историите трябва да минат през „аналоговия свят“. Как може днес човек да е сигурен, че не изпуска нещо важно? Едно време четяхме вестници, гледахме новините…

– Пак не знаеш. Само си мислиш, че знаеш. Случва се Чернобил, разбираш какво се е случило години по-късно. Така че преди по-скоро сме били със заблудата, че знаем. Сега

живеем с абсолютната увереност, че не знаем, колкото и да четем или да следим информацията.

Технологиите в началото дадоха увереност на човека, че ще е вездесъщ, че ще успее да реши много проблеми, но това се оказа самозаблуда.

– За мен е малко отчайващо. И конкретно тенденцията да делегираме все повече на алгоритмите, за да ни съобщават какво се е случило и кое е важно.

– Да, това е страната, която и аз не харесвам на социалните мрежи. Първо, смятам, че те

погрешно все още се наричат така, това са платформи, които искат всичко от нас.

А ние много щедро им го даваме през цялото време и на всичкото отгоре не знаем как работят. През цялото време променят тези алгоритми както си искат. Много пъти например фейсбук се появява на английски, чудиш се какво става, след 24 часа е отминало. Ние сме като на експериментална площадка.

Но това идва от характера на самото дигитално пространство. Защото в телевизията имаш много ясно времева линия, която можеш да контролираш, в радиото също. Дори да става нещо извънредно, имаш производствено време, в което да провериш.

Докато тук всичко е на живо, 24/7 и тече не на 5 или на 500 канала – колкото са хората, толкова са и каналите, милиарди. Това е голямото предизвикателство, което променя цялата парадигма на медийното пространство.

Медиите преди са имали една обществена функция, но в момента изцяло я преформатират. И в това се наместват платформите като органичен доставчик на всичко, което се случва в нашия живот.

– Аз също говоря за „смъртта на медиите“, макар не всички колеги да одобряват. Просто смятам, че е време да се преродят в съвсем нова форма, адекватна за времето.

– Точно така е и според мен! Някои хора все още гледат телевизия, но това вече не е телевизия, а са същите платформи, само че за видеосъдържание, което пак е асинхронно. Няма я вече класическата медийна консумация, която е синхронна, от един към много. Толкова се разшириха границите, а медиите в класическите им измерения отдавна ги няма.

– Как ще изглежда обаче това прераждане? Моят отговор е, че ще е през човека, автора като авторитет и валидатор на истината.

– Класическите медии все още са в епохата на трансформация, която отлагаха прекалено дълго. И аз смятам, че всички дигитални медии ще бъдат все повече точно такива – персонализирани, през човек, който не е анонимен. В началото медиите не са били анонимни, за тях са писали журналисти, а

в момента се опитват да са все по-анонимни. Това ги дискредитира и ги превръща в жълти по дефиниция.

Докато едно съдържание, като например твоето, не може да бъде дискредитирано по този начин, то минава през теб, ти си човекът – ти курираш съдържанието, подбираш го, стоиш зад него.

Смятам, че това е много ценно. Всички хора, които имат какво да кажат, да не се крият зад други брандове, а да стоят зад името си, защото това носи допълнителна стойност.

– Но носи и проблеми онлайн, „симпатични“ коментари, които няма как да не натоварват.

– Да, това изисква да знаеш какво правиш.

– Аз, честно казано, не съм сигурен, че знам.

– В хода на еволюцията едно от нещата, които човек е забравил да използва, е интуицията.

А ние имаме силна интуиция! Без това да е спиритуално или отвлечено, напротив. Ако я следваме, тя ще ни поведе. Мисля, че в момента с Дигитални истории правиш това – развиваш нещо, което никой не очаква от една страна, а от друга е точно навреме и намясто.

Големите медии са бизнес институции, а не са хора, нямат интуиция и затова са много по-бавни

в тези процеси на трансформация.

– Как ще се движат нататък тези процеси? Как ще завърши тази трансформация на медиите? Ще оцелеят ли като конгломерати?

– Не, няма да оцелеят като конгломерати, но това е свързано с по-големия въпрос: как ще се трансформира обществото. Защото ние виждаме, че в момента нещата не се случват както би трябвало.

Дори капитализмът е в заника си, близо до своя финал.

Не знаем какво ще е следващото и как ще изглежда, но то със сигурност няма да бъде толкова водено от огромните бизнеси, които все по-трудно съществуват. Същото е с медиите, те са част от този процес. Те няма сами да направят своята революция или нова версия, това ще се случи, когато се трансформира цялото общество. И ще стане доста бързо, защото имаме, от една страна, глобалното затопляне, което ще акселерира доста процеси. Имаме политически системи, които не устояват на новите очаквания. Диктатури, които се разпадат и големи демокрации, на които, живеейки в такъв хибриден капитализъм, не им се получава много добре. Медиите в този процес ще претърпят огромни трансформации.

Според мен те ще минат през този персонализиран етап и затова смятам, че проекти като твоя са много намясто и навреме. Те ще са от стълбовете, които ще успеят да пренесат в новия формат медийното развитие.

Иначе платформите няма да отмрат, те ще бъдат един от ключовите устои, но и те самите ще трябва да се наместват в тази разклатена ситуация.

– Но как можем да вкараме по някакъв начин в обществения разговор тази трансформация? Защото нея я няма, няма го разговора накъде отиваме…

– Мисля, че го няма, защото хората като цяло ги е страх и това е съвсем нормално. Затова имаме и голямото отричане на глобалното затопляне, на това, че капитализмът в този си формат, както и демокрацията, както и диктатурите не могат да устоят.

Тоест, че ние като човечество не сме намерили някакво решение.

Няма как обаче да вкараме насила това в дневния ред, преди да дойде естественият ход.

Тук искам да дам за пример Турция с Ататюрк. Той е бил голям визионер и е искал да изкара Турция на светско ниво, успява да го направи със силови методи. И виждаме след това как друг човек, който има различно мнение, успя да върне столетие назад това, което Ататюрк направи.

– Докато пък не се знае дали е назад, или се опитваме да налагаме на други цивилизации модели, които не са естествени за тях.

– Именно! Заради такива причини не можем насила да въведем темата за мястото и ролята на медиите. Дори на класическите медии в момента им е изгодно да държат статуквото, техните модели на монетаризация коренно се променят в цялата тази динамика, тъй като има много по-фрагментирана медийна консумация.

Това все още не може да се обхване – рекламният пазар е в странно положение, а медиите страдат. Оцеляват онези, които имат допълнителни модели на финансиране, но те невинаги са тези, които хората искат или от които се нуждаят. И те не задължително са добри за обществото.

Смятам, че ще се получи. Сега, с ChatGPT, с твоя експеримент с Елена, мисля, че предстои малко по-трезво да си дадем сметка за процесите. Вярвам, че през следващите 10 години, освен ако не се акселерира още повече по външни обстоятелства, ще минем задължително на 4-дневна работна седмица, най-вероятно скоро след това на 4-часов работен ден. Ще имаме минимален базов доход, колкото и сега за много хора това да звучи абсурдно. Ще си преосмислим ежедневието и това ще даде много широко поле на хората. Но не съм сигурна, че те ще искат да израстват със свободното време, което ще имат, или още повече да се забавляват.

– И аз минавам през универсалния базов доход, често стигам до този въпрос и си представям картините от антиутопиите. Един от гостите ми ме изненада с аргумента, че в Руската империя през XIX век също има много хора, които нямат какво друго да правят, освен да се забавляват. И така се появяват Достоевски, Тургенев, Толстой, които създават велика литература.

– Съгласна съм, но… Те са нямали електронни игри, нямали са интернет,

нямали са безкрайния воайорски скрол в тикток и инстаграм, затова са могли да скучаят качествено.

Ние тепърва ще се учим на това, защото сме го позабравили. Но не е луд, който яде баницата, а който му я дава. Социалните платформи и технологиите ще влязат дотам, докъдето ги пуснем, това също е една от големите задачи, които предстои да се решат в глобален мащаб. От пандемията разбрахме, че вече няма тема, която да не трябва да се решава глобално.

Ще трябва да сложим някакви граници на това. На ChatGPT, той все още е бета версия, всички в момента го тестваме, а с това и го обучаваме. Ще трябва да решим какво правим въобще с медиите.

Имаме ли нужда от това да знаем къде, какво става постоянно? Трябва ли някой да курира това съдържание?

В момента медиите и социалните платформи го правят по един или друг начин, но не сме убедени, че се справят достатъчно добре.

– Отговорът за медиите често е поколенчески. Според мен за хората под 30-35 години те са изгубили значение като фактор.

– За моите студенти всичко, което е важно, е в интернет. Те рядко четат съдържание, което е дълго или извън конкретните източници, които са си набелязали. Точно затова е важна рамката, която трябва да сложим и на социалните мрежи, и на изкуствения интелект. Докъде да се разпростират и докъде им прехвърляме отговорността.

Дори отговорността за нашата демокрация сме я прехвърлили много лесно…

– Още повече, че социалните платформи вече са по-силни от държави и наддържавни обединения. Но как тогава можем да ги регулираме?

– Според мен все още има как. Ако погледнем глобално, кой може да ги регулира? За момента най много регулации върху тях има в Европа. Има свръхрегулация в Северна Корея и няколкото диктатури, но това не го обсъждаме. Чисто демократично, най-регулирани са в Европа и според мен това е правилният модел. Аз лично съм супер благодарна, че сме част от Европейския съюз, защото сме европейски граждани. Съответно аз лично се чувствам много по-защитена в тези платформи, колкото и да сме беззащитни като цяло. Това, което те взимат от хората, е много повече на всички други места.

Така че първа крачка е регулация, но регулация, която е транспонирана от добрите практики на Европейския съюз към останалите държави.

Наистина това съотношение на силите трябва да се уравновеси по някакъв начин.

Навремето имаше антимонополни тръстове. Според мен, докато „Мета“ има конкуренция в лицето на „Алфа“ и обратното, всичко все пак е добре. Истинският проблем ще дойде, ако едната от двете отпадне и се предаде на другата, тогава вече ще сме в абсолютна зависимост.

– Според мен пък съществуващите регулации, включително на ЕС, са прах в очите и не решават големите проблеми. Но наистина е интересно как до момента в развитието на информационните технологии така и не се стига до ситуацията с един доминиращ мастодонт.

– Учените, футуристите предполагат, че до 30-40 години ще живеем в сингулярност. И това са процеси, които са неизбежни по някакъв начин, но от друга страна са част от закономерности. По-скоро не бих гледала със страх, а с любопитство на всичко, което се случва. Медиите не загиват, просто се трансформират и всички, които го правят бавно и не разбират какво се случва, ще отпаднат чисто еволюционно.

– Спомена големия въпрос за медиите – монетизацията. За него според мен все още не е намерено достатъчно добро решение. Дори ако е абонамент, това пак поставя всеки друг на равна нога и повече ще получават тези, които са харесвани, а не непременно които спазват стандартите или избират важните теми. Дали пък не трябва по някакъв начин да ги финансира държавата, обществото?

– Има модели, които показват, че ако държавата плаща, това работи. BBC е страхотен пример в това отношение, но там няма реклами и работят по съвсем друг начин.

Истината е, че медиите винаги са били собственост на някой богаташ. Първите са памфлетите, гутенберговата епоха. Кой е можел да печата памфлети? Само богаташите, защото хартията, мастилото, машините са били скъпи.

После влизат нови модели, появява се рекламата. Сега вече, при тази медийна фрагментация, рекламата е доста по-различна. Неотдавна работихме по един проект, изследвахме европейските медии, бяхме в Брюксел и дадохме препоръки. Една от тях беше да се подпомагат малките, локални, независими медийни проекти.

От друга страна, има все повече модели като този на „Говори интернет“, при които няколкостотин души ежемесечно плащат малки такси, споделено финансиране, което също мисля, че работи донякъде. Разбира се, те няма да станат милионери, но ще могат да издържат медийното си присъствие, да работят по нови проекти.

– Владимир Петков от „Говори ѝнтернет“ ми е гостувал. Също и „Свръхчовекът“ Георги Ненов. Той обаче казва, че по-скоро не е медия.

– Не е вярно, че не е. Всички подобни проекти тръгват отгоре надолу – на човек му хрумва нещо, започва да го работи, както и ти влагаш усилия, последователност. Години наред изграждаш бранд, хората започват да имат очаквания и ти се превръщаш в медия. Не можеш да кажеш, че не си медия.

Ето, в момента подкастите са абсолютен фурор, всяка седмица тръгват поне един-два нови. Мислех, че това ще спре около пандемията, напротив, то се увеличи. Куцо и сакато прави подкасти, това според мен ще се уравновеси до няколко години и ще останат само стойностните.

Но всички тези начинания трябва да осъзнаят отговорността, че са медии.

Всеки човек, който има много последователи, днес е медия. И какво ще напише на стената си е отговорност.

– Имаш книга за подкастите, с какво си обясняваш възхода им? Дали с умората от бързите форми навсякъде около нас? Или с това, че е удобно да ги слушаме, докато правим нещо друго? Или дефицитът на задълбочено съдържание…

– Всичко това. От една страна, защото са много удобни за слушане. Данните сочат, че най-младите – хората до 25, не слушат подкасти. Защото имат достатъчно време да си скролват, да гледат видеа. В България много погрешно подкастът се счита за видеоформат, по дефиниция той е само аудио. Така ключов фактор е удобството за забързаните, заетите хора, докато шофират или спортуват, да консумират такова съдържание.

Подкастите, блоговете като твоя и класическите медии се явяват като контрапункт на голямото бързане в социалните платформи. Те

дават бавно и дълго съдържание, което моята теза е, че е значително по-стойностно.

При другото имаш фийд, който се сменя на 15 минути. Той увеличава апетита, но това са бързите въглехидрати. Ядеш нещо и след 15 минути пак си гладен. Докато, попаднеш ли на по-дълго съдържание, което е твоето и те увлече, консумираш по-бавно, стоиш в темата. И после продължаваш да си с това съдържание, то те насища. Много специфично е, че за България най-популярните подкасти са по 2-3 часа. Определено много хора имат нужда от по-старите, дългите форми.

– В същото време това, че на сайта ми има само дълги текстове, отказва 9 от 10 човека, които биха ги прочели.

– Това не е проблем. Много отдавна учех дигитален маркетинг в Дания и там моят гуру Алан Дженкинс казваше нещо, което никога няма да забравя:

„Може и само един човек да прочете това съдържание, но то да е много важно и ценно за него“.

Ясно е, че 9 от 10 няма да го прочетат, защото нямат нервите, не им е важно, не им е интересно. Но ще има хора, за които ще е ключово. Ти пишеш за тях, не за другите.

– Какво можем да направим, за да влязат повече хора в „групата“? Да припомним на останалите, че понякога си струва да четеш нещо дълго и внимателно, а не само да скролваш…

– Само с регулации няма да стане. Когато има регулация, това значи някой друг да решава вместо нас. Трябва да стане със саморегулация. Ясно е, че за жалост част от обществото няма да успее.

Когато киното е навлизало, баща ми е бил малък и е бягал от час, за да гледа филми и са го считали за голям гамен. Влизал между прожекциите, криел се между седалките и гледал. В резултат обаче не се е стигнало дотам той да не се справи добре с живота си или пък киното да навреди на обществото.

Смятам, че нещата ще се самоурегулират в даден момент.

Не можем да забраним интернет или ChatGPT, но трябва да намерим сили да сложим граници.

Не външно, а всеки един от нас. Всяка година си правя „дигитални диети“. Оставам 2, 3 или 4 седмици без интернет или с 10 минути на ден, колкото да си видя пощата и сметките.

Мисля, че това трябва да стане някаква норма. Горе-долу като с храната – в момента, в който е свръхмного, евтина е и достъпна, хората започват да имат проблеми със затлъстяването. После се усещаме, че нещата не са добре. Някои за жалост не го разбират.

– Освен да разбираш проблема, трябва и воля. И аз често правя това сравнение – говорим си за кулинария, как „ти си това, което ядеш“, но според мен си много повече това, което четеш.

– И двете са важни – с едното храниш тялото, с другото – душата. Трябва да си отговорен и към двете…

– Дано с тези размисли сме били ценни. Дори за един човек, както е казал твоят гуру. За да се замисли…

Разговорът с Жюстин Томс продължава „наопаки“. Гостувам ѝ на сайта „Създателите – дигиталните оптимисти на България, където въпросите задава Жюстин. Четете тук!

Срещнали се режисьор, рапър, подкастър и журналист, програмист, писател. Разговор на разменени домакинства… и макар че сме само двама души (и, разбира се, още един чудесен подкастър), се оказа, че комбинациите от по три поприща имат още интересни нюанси.

Подкастът „2&200“ е класика в жанра, показва защо днес тази форма на разговор връща погледите и слуховете към споделените думи.

Пуснете видеото

Продължаваме разговора за ценителите на Кустурица и/или Достоевски и/или Маркс. С Орлин Милчев, познат по-рано и като MC ATILA, способен да пробожда с думи и въпроси. Той е и режисьор, миналата година излезе дебютният му пълнометражен филм „Изкуството да падаш“. Гост с неочакван поглед към важните теми на днешния ден, преплетени с технологиите.

„Бич Божи“ отдавна не е един герой, а онова, което създадохме онлайн. Но какво се задава нататък?

– Разучихме ли се да ползваме езика като средство на изкуството?

– Интернет сякаш първо компресира езика до кратки фрази от по 100-ина символа, после още по-малко, а след това и цели разговори в чата, в които почти няма думи, а само съкращения.

Сега си общуваме с емотикони и гифчета. Не казвам, че е лошо. Нещо като египетски ренесанс от бъдещето.

– Ама нали уж в началото беше словото?

– Образите всъщност са по-стари и естествени като комуникация,

езикът е сравнително ново изобретение. Вирус, може би. Реално мислим в образи, символи, не в текст.

Кормак Маккарти има хубаво есе по този повод – „Проблемът Кекуле“. Все пак ми се струва тъжно, че се отдалечаваме от умението да дефинираме мислите си по най-добрия и не просто ефективен, а грациозен начин. Литературата. Жив, пламтящ, приковаващ като фарове в тъмна улица език.

Един любим мой автор беше казал, че реално не сюжетите, а езикът е в сърцето на великите произведения в литературата. Всички истории вече са разказани, но как ще трепти словото, това променя всичко. Дано не съм прав, но ми се струва, че в ежедневието ни това разбиране за езика и текста изчезва, а без него сме си направо изгубени, слепи.

Да пишеш и говориш майсторски ще се превърне в рядък и изумяващ хората акт от други времена,

на който малцина се отдават. Нещо като виртуозите на цигулката или скулпторите, ваещи живот от мрамора. Някаква рядка и красива игра на стъклени перли. Ще видим.

– Не знам, аз пък си мисля, че стилът никак не е достатъчен. Но пък е интересно, че от стила на описанието днес зависи колко добре ще се справи изкуственият интелект в дадена поставена задача. За изкуството ми се иска да поговорим, ти се докосваш до много различни негови форми. По-трудно ли е днес то да трогне, да разчувства?

– Няма дефицит на клипчета с маймунки, мили кучета и патенца във фийда ни. Трогват, поне нормалните хора. Това обаче не е изкуство. Хлапето на Чаплин трогва и днес, разчувства, но има толкова повече там. Пластове, палитра от отношения, сарказъм, топлина, самоирония, социален коментар… изобщо,

да трогне и разчувства е само малка част от потенциала на изкуството.

Не мисля, че е по-трудно. Но със сигурност искаме да е по-бързо. Да стане веднага. И да е ясно. Да няма объркване, въпроси, неясноти. Ако ще ме трогваш – трогвай категорично и патетично – ще хлипам. Ако ме разсмиваш – ударно и крайно, искам да падна от стола.

Отвикваме да даваме време на филм, книга, албум, картина. Да разгадаем. Да не търсим какво се иска от нас, а какво ни питат. Да се объркаме, за да се намерим.

– Някога литературата е била и форма на протест, на социална критика, после тази роля има рапът. Днес има ли изкуство, което критикува, което може да променя?

– Литературата, изобразителното изкуство, киното, рокът, рапът – те могат да кажат какво си искат, това е смисълът. Когато са добри, критиката става през някакво лично и емоционално преживяване. През средства, които те потапят в друг свят и те оставят ти сам да мислиш и сравняваш. Артър Кларк и Станислав Лем веднага изкачат. Вонегът. Едуард Захариев. „Пинк Флойд“. Уорхол. Раким.

Естетиката е важна, езикът, рисунъкът… и участието на зрителя. Иначе е пропаганда, някакъв бездушен социален коментар, който не би трябвало да се нарича „изкуство“. А нужда има, стига човек да знае наистина защо и за какво протестира. А, и да го направи красиво, да заиграе малко публиката.

Да променя изкуството според мен не може. Може да одухотворява в най-добрия случай, на персонално ниво.

Но на социално – по-скоро не.

То и не трябва, слава богу. То е изразител, не е съзидател на процеси. Хората са по-сложни и много, много трудно и бавно се променят. Но изкуството може да бъде едно хубаво моментно огледало на личност или общество. Може да бъде и каквото друго си иска…

– Дали пък наистина не може да променя? Не ми се ще да спра да вярвам в това, иначе малко други неща имат смисъл. Сигурен съм поне, че може да ни осмисля. Надали може да ни прави по-щастливи, поне само по себе си, а неотдавна излезе изследване, според което за пореден път в България излизаме като най-нещастни в ЕС. Какво ни пречи най-вече да сме щастливи днес?

– Представата за щастието като състояние, което, веднъж достигнато, е перманентно и всеобхватно. Изобщо

„щастие“ е такава странна дума, капан на езика.

Какво значи точно – удоволствие ли, или сигурност, или спокойствие, или приятно вълнение, или може би безкраен поток от ендорфин и серотонин, или някаква върховна задоволеност, вечно бездействие? Или вечно правене на твоето нещо, нонстоп новости? Или единият перфектен момент, разтегнат във вечността… Сякаш нито едно от тези не е напълно „щастие“. Ами ако е всички накуп? Няма как, защото те се изключват взаимно.

Объркана работа. Имаме желания, имаме мечти, после нови и дори по цял ден да се занимаваме само с продължаване на рода си и ядене на пасти, пак ще намерим начин да счупим нещо, само за да видим какво ще стане. Нещо такова пише Достоевски в „Записките от подземието“.

Другият огромен проблем е цялата „индустрия на щастието“, която ни залива с образи на вечна благина. Най-често остров, плаж, жена или мъж, коктейл… после „купи този дезодорант и направо си там!“. Поне така ще се чувстваш, обещават ни. А мозъкът ни гледа и не прави разлика.

Купува дезодорант, хубаво мирише, ама не е остров с мацка. И затова страда.

После купува нещо друго. Така си я караме.

„Кока-кола“ не продава захаросана вода, а идеята, че ти и семейството ти сте заедно и не се карате, а белобрадият с елените пътува усмихнат към вас. И той пие кола. И вместо „Охо-хо-хо!“, вика „Ко-ко-ко“, почти като „кококола“.

– Като сбъдната мечта или като кошмар ти звучи свят, в който алгоритмите могат да създадат персонализиран филм за теб, от любимия ти режисьор, с любимите ти актьори?

– Кошмар. И то клаустрофобичен. В смисъл, затворен в представата за даден творец, неговите възможности или развитие, както и за дадено изкуство.

Любимите ми артисти са живи, динамични, променящи се.

Изкуството е моментна снимка на нечия реалност или фантазия. Алгоритъмът ще копира добре това, което вече има като оригинал, убеден съм. Но да създаде следващото произведение и то толкова комплексно като кино… може, но едва ли ще е добро.

Киното е вселена, в нея са всички изкуства, митология, социална проблематика на времето. Добрите режисьори разбират точно какво са направили чак накрая, толкова е сложно. Киното минава през много хора в процеса по създаването му, всеки със своята дълбочина, опит, усещане…

Не, не, няма как да стане, поне не още. Но бих гледал, за да видя. Бъдещето е любопитно.

– А как изглежда според теб бъдещето на начина, по който се „снабдяваме“ с информация?

– Плашещо. Някога спокойно сърчвахме, за да знаем. Сега трябва 10 пъти да проверим източник, фактчекинг, дабълчекинг и т.н. Да не говорим какви мощни сили произвеждат неуморно и целеустремено дезинформация с конкретна цел – от политически пропаганди до научни такива.

Всичко това влияе напълно реално върху обществото.

Фалшиви новини се разнасят по профилите като гаден обрив след среща в скапан бар.

Хората си ги повтарят, после гласуват. Предстои масовото влизане на дийпфейк видеа. Да не говорим за приложение на изкуствения интелект в тази сфера. Интернет ще се обърка тотално. Но нямаме избор, освен просто да положим усилия да се информираме пълноценно.

Най-простият принцип: да кръстосваме източници, такива с репутация, колкото и малко да са останали.

– Това определено е една от големите ми теми и метафората с обрива… не искам да казвам, че „ме докосна“, но ми се струва много удачна. Според мен топката е в полето на медиите, които е време да намерят вдъхновение и идеи и при формите, които днес успяват да създават смислено съдържание. Интересни са ми примерите на Лекс Фридман и Джо Роган. Според теб журналистика ли са подкастите?

– Нашият не е. Просто разговор, с всички рискове да кажеш нещо много глупаво или сравнително умно от време на време. Журналистът пита, ние по-скоро си приказваме с госта или помежду си.

Има всякакви подкасти, това е съд, който всеки може да напълни със своето нещо. И ако е интересно или важно за още някого, ще се гледа. Нашата формула в „2&200“ от самото начало е да бъдем честни, да мислим на глас и да не се взимаме твърде на сериозно. Това е просто подкаст.

– При това, направен с емоция, лично отношение и смелост, все неща, които според мен помагат на този жанр. Но и аз мога да го потвърдя, след като имах късмета да съм гост и да поговорим, включително и доста отвъд зоната ми на комфорт. Там стана дума доста и за прословутите балони, ехо стаи, за проблемите, които те създават и според мен са в основата на големите разделения днес. Ще излезем ли някога от балоните си?

– Ами, те не са нищо ново или страшно. Групирането е еволюционен принцип, винаги го е имало. Няма нищо лошо да си с хора, с които имате общи разбирания за света, изкуство, политика, морал. Супер е, че интернет ни позволява лесно да намираме такива съмишленици.

Аз бях тийн, когато навлезе интернет и помня времето преди него. Адски е тъпо да се чувстваш сам и неразбран, да не знаеш къде са твоите хора. В този смисъл харесвам балоните и смятам, че човек генерално е добре да бъде сред хора от своя тип.

Препоръчвам обаче разходки в чуждите балони. Експедиции. Просто за да видиш дали няма там нещо за теб, което не познаваш или не знаеш. Това пак, както с информацията, е въпрос на съзнателно усилие. Да си кажеш: „Абе, тези там какво си говорят, я да ида да чуя или видя! Сигурно е по-тъпо от нашето, ама знае ли човек понякога“.

– Кое може да ни помогне да започнем отново да си говорим за важните неща, вместо просто да се нахъсваме едни срещу други?

– На първо място да приемем, че има такова нещо като Факти и Обективна истина. Да отхвърлим релативизма – „всеки сам си преценя“, ми… не. Да спрем да твърдим, че когато мнението ни е лично, то не може да бъде оспорвано с аргументация и доводи от другата страно. Да не се крием зад думички като „патриотичен“, „народен“ и т.н., отдавна загубили историческия обединителен смисъл и придобили единствено политически такъв.

Тогава можем да си говорим спокойно, нормално, без емоции – стъпили върху бетонната плоскост на проверимите факти, а не „аз така си го чувствам“. И да решим кое е най-доброто за страната, бъдещето, живота и т.н. Кои са ни реалните проблеми – колко високо да боднем флага, или колко високо стига корупцията… примерно.

– Кои са най-добрите неща, които ни донесоха технологиите? И кои според теб са най-големите проблеми, които ни създадоха?

– За мен 90% добри неща. Достъпът до музика, кино, книги, събития и хора. Възможността аз самият да се изразявам по един куп начини и това, което правя, да достигне лесно да всеки, който се интересува. Каквото и да правя – музика, кино, подкаст, то няма как да не е обвързано с интернет и технологиите. И това е супер, защото иначе би било толкова по-трудно.

Лошите….Хм, поне за мен са разни глупави кавги, направо смешни. И малко повече стрес за разни неща, над които нямаш грам власт, а и нямат кой знае какво значение. Май е това.

– Как днес преводачите използват в ежедневието си системите за машинен превод?

– Различно. Някои ги отричат. Други ги използват папагалски. Трети опитват да ги ползват по малко. Като във всичко друго, крайностите постепенно ще отпаднат. Системите за машинен превод имат малко познатата функция да помагат с изписването на думи и дори цели фрази.

Не ми е необходимо да използвам всичко, което машината ми предложи, но

ако мога да напиша „непротивоконституционствувателствувайте“, като натисна два клавиша вместо 34, определено бих го предпочел.

Като професионалист това ще ми даде огромно предимство пред хората, които отказват да го направят.

Хубаво е и да проверя дали думата наистина се пише така. Понякога изкуственият интелект халюцинира или допуска други грешки. Понеже съм опитен преводач,

проверката често е мигновена, за нея използвам само услужливата си памет.

Ако е необходимо, мога да направя и по-щателна проверка. В инструментите ми за превод има друг вид индексирана памет, в която мога да търся. Мога да проверя как съм превеждал тази дума преди или как клиентът предпочита тя да се превежда. Мога да я потърся в интернет. Мога да се обърна към колега в някоя професионална група. Резултатът е, че работата се върши бързо и вярно. Вместо само бързо или само вярно.

– И все пак… всички тези нюанси ми се струват като възможности, които след немного време ще има един леко донастроен за персонални нужди езиков модел. Разбира се, живеем в неочаквани времена и всеки се адаптира по своя начин.

Аз се старая децата ми да започнат да учат чужд език възможно най-късно заради фундамента. Мисля, че най-важно е да познават из основи, възможно най-пълно и нюансирано, родния си език. Повечето родители правят точно обратното, държат децата възможно най-малки да учат чужд. Кой според теб е прав?

– В това отношение с теб сме много различни. У дома говорим два езика почти поравно. Виждам логиката в това, което ти правиш и го уважавам. Моята логика е друга. Родният ни език е важен, това не се поставя под никакво съмнение.

Чуждият език, обаче, е толкова проникнал навсякъде, във всяка една сфера от глобалния и дори от местния живот, че ранното начало с него дава предимство.

Предимство, което няма как да определя по друг начин, освен „нечестно“.

Аз съм прагматик, а не идеолог. Това не го казвам, сякаш едното е по-добро от другото. Светът има нужда и от двата вида хора. Прагматизмът е начинът, по който аз избирам да живея.

Чуждият език е тук, той е навсякъде.

Ако това означава, че детето ще има нужда от допълнителна работа по български, за да познава и владее добре родния си език, значи тази допълнителна работа трябва да се свърши. Тя не трябва да се пренебрегва, което много хора правят.

Децата не остават неграмотни на родния си език, защото учат чужди езици, а защото не се полагат достатъчно допълнителни усилия. Отговорни за тези допълнителни усилия сме всички, но, естествено, най-вече образователната система и родителите. Определено трябва да се работи в тази посока.

– Обаче все пак си остава чужд. Наричаме нашия език „роден“, „майчин“, през цялата си еволюция като вид сме свикнали да имаме „свой“ език. Разбира се, уважавам твоя подход.

Но пък, както никога, днес ни се струва възможна вавилонската рибка по Дъглас Адамс. Пускаш си я в ухото и не мислиш повече за това, че има различни езици. Изглежда толкова лесно да включиш ИИ под някаква форма и да четеш субтитрите. Дори да говориш на някакъв екзотичен диалект…

– Новата технология решава съществуващи проблеми, но ограниченията ѝ на свой ред дефинират нови. Тя е чудесна в това да разпознава човешката реч. Но само ако няма друг шум; ако се говори ясно; ако не говорят няколко души едновременно; ако никой не фъфли, говори на диалект, мрънка си под носа. След толкова години опит като устен преводач мога да кажа едно нещо с абсолютна сигурност – можеш да преведеш добре само нещо, което можеш да чуеш добре.

Вавилонска рибка? Може би. Но тя самата ще пасва само на вавилонски уши.

– Само че тези проблеми ми се струват по-лесно решими. Спомням си ужаса едно време да записваш интервю с диктофон, днес телефонът улавя всичко. Спомням си как изглеждаше нереално ИИ да превърне в текст разговор на български, а сега става по-безгрешно, отколкото, ако бях го „свалял“ сам. Няма ли да станат излишни преводачите?

– Историята показва, че новите

технологии не толкова унищожават професиите, колкото ги тласкат в нови и интересни посоки.

За ситуациите, в които преди хората казваха „не знам какво пише там, нещо на китайски“, преводачите вече са излишни.

Когато започвах като преводач, първата ми работа беше в офис, редовно влизаха клиенти. Някой искаше да знае какво пише леля му от Франция. Друг диктуваше писма и аз ги превеждах на английски. С развитието на машинния превод тези клиенти вече ги няма.

Наскоро чужденци тръгнаха да ми задават въпрос на улицата с Гугъл преводач. На този фронт войната вече е загубена, но само ако я разглеждаме като война. Защо вместо това не я приемем за възможност? Хората, които преди това са превеждали разговори, поздравителни картички и лична кореспонденция, имат възможност да правят нещо по-интересно, да се адаптират, да развият уменията си.

– Или ще са нужни само, ако преводът трябва да е прецизен, например художествен, технически, научен…?

– Преводачите винаги ще бъдат нужни заради нещо много важно – това е начинът, по който са изградени устоите на обществото.

Всеки може да бъде подведен под отговорност за работата си. Човешките грешки се наказват, затова обществото вярва, че професионалистите си гледат работата съвестно. Как можем да накажем изкуствения интелект за грешен превод? Като го изключим? Ще наказваме създателите му? Навсякъде, където има сериозни последици и се носи отговорност, ще е нужен някой, който да я носи… освен ако и докато нещо не се промени фундаментално в обществото, но това излиза извън обхвата на моята компетентност и способност да предвидя.

Искам да се хвана и за една фраза от въпроса.

„Прецизен превод“. Това е субективна мярка. Речта не е като математиката, думите не са цифри.

Едно не е равно на себе си и не е равно на едно. Всяка дума, всяка фраза, всяко изречение могат да бъдат разтълкувани по различен начин от различните четящи.

В шаха се считаше, че най-добрите гросмайстори играят (почти) перфектна игра. После се появиха суперкомпютрите, които биха Каспаров. После се появи следващото поколение самообучаващи се машини, които биха суперкомпютрите. Сега самообучаващите се машини в комбинация с гросмайсторите бият самообучаващите се машини. Кой знае какво следва. Може би самообучаващите се машини ще променят самата дефиниция на „прецизен превод“? Може би хората не сме способни на истински прецизен превод.

Това, на което сме способни, е човешки превод. С всичките предимства, недостатъци, дори емоции.

На този етап машините са способни на почти човешки превод, но не им достига едното мъничко нещо. Точно както в аналогията с шаха. Преводачът и машината в тандем побеждават машината. Поне що се отнася до това преводът да е човешки. Ако в преводите въобще има „перфектната игра“, това е тя.

– Кой е най-големият или най-забавният гаф в опита ти като преводач?

– Като писмен преводач

най-забавният гаф беше, че написах „лека коза“ вместо „лека кола“.

Естествено, думата „коза“ съществува и е валидна в българския език, което я прави по-трудна за отсяване като грешка. Редакторът също я беше изпуснал – хора сме, случва се! – и така си беше останала в крайния документ.

Като устен преводач грешките най-често идват в имената. Веднъж трябваше да превеждам при посещение на женския младежки волейболен отбор на Албания в българско министерство. Имаше съгласие, че ще се говори на английски. Със самия разговор се справих добре, но не мисля, че успях да произнеса дори едно от имената на играчите както трябва. Надявам се да са ми простили.

– Бях си правил експеримент с алгоритмите за превеждане, които преди година се справяха доста добре. Как се развиха оттогава?

– Не съм видял някаква огромна разлика в качеството на невромашинния превод, или дори големите езикови модели като ChatGPT, в сравнение с преди година. От друга страна виждам огромно разлика в качеството на генерираните отговори на запитвания на моделите. Определено се справят по-добре с халюцинациите и с некоординираните изказвания.

В превода проблемите са все едни и същи и все нерешени.

Системата използва алгоритъм, за да определи коя следваща дума е най-вероятна. Нека приемем, че превеждаме документ с ChatGPT, в него използваме определен термин, който се повтаря 28 пъти и се очаква да има превод, който също се повтаря толкова. 18 пъти ChatGPT ще използва точно правилната дума, но, уви, 5 пъти ще използва друга, също правилна в някои видове контекст, но не в този. Няколко пъти ще го преведе по съвсем различен начин. Веднъж ще го изпусне изцяло.

Резултатът е миш-маш. Трудно се внася ред в този хаос.

В моята компания за преводи и езикови услуги много експериментираме с тези инструменти. Имаме известен успех в създаването на по-добри задания, например „превеждай тази дума точно по този начин“. Използваме софтуер с GPT-4, пригоден специално за целите на превода. Дори с него резултатите са непоследователни. Потребителят не може просто да качи един документ и да го получи преведен, така че да послужи за определена цел. Не съм убеден, че в сегашния начин на структуриране на големите езикови модели има вариант, който да гарантира прилагането на златното правило – за един термин да съответства точно един превод. Отделно българският език на големите езикови модели куца доста сериозно.

– Кое им е най-трудно?

– Определено контекстът. Още не са в състояние да разграничават кой текст за какво служи. Дори да им зададеш изрично, че това е определен тип текст и да им кажеш точно какви думи да използват, резултатите обикновено са неудовлетворителни. Отделни изречения, къси параграфи, дълги параграфи, работа с цели файлове – резултатите са едни и същи.

– Кои са най-големите проблеми, които могат да дойдат от механичното използване на машинен превод?

– Крайният резултат от недобре прилагания процес са безсмислени и неразбираеми текстове – точно

както когато имаме уморен преводач, който не мисли в края на деня и превежда машинално.

Непоследователно използване на термини, пропуснати думи, изгубен смисъл. Последиците и проблемите за бизнеса и за хората са много – материални или репутационни щети, скъпоструващи грешки и недоразумения на работното място, здравни проблеми.

Всяка грешка може да има ефект, но не всички грешки са равни.

Колкото по-отговорна е задачата, толкова по-малко трябва сляпо да се доверяваме на машинния превод.

Ако объркам граматиката или изпусна дума от менюто, което чета в ресторанта, това е само неприятно. Ако сгреша диагнозата на пациента в медицинските му документи, е животозастрашаващо. Кой носи отговорност в този случай и на кого можем да се доверим? Мисля, че бъдещето на професията ни зависи от това какъв отговор хората си дават на тези въпроси.

– Става ли по-лесно да се превежда от английски на български заради всички чуждици, които безкритично заемаме?

– Според мен

безкритичното заемане силно затруднява процеса на превод, както и използването на крайния продукт на превода.

Често най-безкритично се заема професионалния жаргон, така той все повече се отдалечава от българския език. Резултатът е силно объркващ – ако не познаваш добре утвърдения професионален жаргон, първият ти инстинкт като преводач е да опиташ да преведеш някоя от фразите.

Често ми се е случвало с учудване да се сблъскам с нещо, което се превежда доста лесно и звучи логично, но въпреки това е възприето със съответната чуждица. Използвам го и клиентите казват: „Това не съответства на жаргона, с който говорят експертите в областта“.

Хората си търсят чуждицата, защото с нея са свикнали. Това е реален проблем.

В нашата работа сме намерили решение, понеже ползваме експерти от областта, в която превеждаме, но по този начин раздалечаваме неща, които би било по-добре да сближаваме.

– Има ли български идиом, който ще се учудиш или уплашиш за професията си, ако видиш преведен правилно?

– С близък мой приятел, също преводач, имаме любима игра – да използваме буквално преведени английски идиоми на български. „Съжалявам, че трябва да ти го счупя“ – “sorry to break it to you”, „не ми прави смисъл“ – “it doesn’t make sense to me“, и т.н. Сигурен съм, че

бих се стреснал, ако някой ден видя някой от тези умишлено сгрешени идиоми преведен обратно

на английски неправилно, за да запази шегата. Това ще означава, че машината разбира нашия хумор. Започне ли да разбира и да има съзнание, нещата стават съвсем различни.

– Кое правило от българския правопис алгоритмите никога няма да научат?

– Главните букви. Изглежда държат да ги слагат навсякъде, което имитира английските правила. Представките и наставките на думите. Преобразуването на думи, например от „проклет“ правят съществителното „проклетство“, независимо че правилната дума е „проклетия“.

– Прилича ли начинът, по който се опитваме да даваме задачите си на ИИ, на начина, по който говорим с чужденец?

– Определено виждам сходства. Опитваме се да накараме изкуствения интелект да ни разбере – с доста променлив успех. Също така рано или късно се опитваме да го научим да псува на нашия език.

– С чужденците можем да го постигнем. А с алгоритмите?

– „Извинете, но не мога да използвам нецензурен или обиден език. Аз съм програма, създадена за конструктивни и информативни разговори.“

След няколко опита успях да накарам ChatGPT да каже „безобразник“ и „прасе“. Мисля, че за псувни и груб език хората можем да се справим чудесно и сами…

– По-скучно ли е пътуването след развитието на технологиите? Вече сме в една мрежа, комуникацията е толкова лесна, организирането е по-удобно от всякога…

– Днес, благодарение на технологиите, сме се озовали в един облак, в който всичко изглежда достъпно, на един клик разстояние. И можем да живеем с представата, че обикаляме по света, скролвайки в инстаграм, гледайки снимки и впечатляващи видеа от най-забутаните места на света.

Живеем с измамното чувство, че светът е достъпен.

Но в моя случай това ми дава идеи за нови пътувания. Аз не оставам с удовлетворението, че съм видял чудесни неща в инстаграм, а си слагам сърчица на нови места. И когато отворя картата на света, тя е пълна със сърца, които предизвикателно ми напомнят както за местата, на които съм бил, така и за много повече, на които не съм.

Благодарение на технологиите се пътува по-лесно, макар че много хора по някакъв перверзно- рисков начин останаха в своя измамен балон, в който предпочетоха да обикалят само виртуално. За това допринесе пандемията, която помогна да направи живота ни в самота още по-реален.

– Как се отрази пандемията на твоите пътувания?

– Завари ме в Камбоджа, една изключително подходяща страна. Озовах се на едно място, на което бях ходил 10 години по-рано и беше така облазено, че не можеше да направиш и една снимка, на която да няма човек. Докато в Камбоджа от 2020-а нямаше никакви хора около прословутите храмове в Ангкор Ват, никакви! Бях сам, все едно току-що съм направил три разсичания с мачете в джунглата и пред мен се е появил храмът.

Това усещане беше невероятно. Вероятно такова са имали и хората, които са могли да седнат на „Пиаца ди Испания“ в Рим, на тези стълбища, на които винаги гъмжи от хора. Седнали са в самота и са гледали прекрасния Рим, оставен сам на себе си. Всички туристическите забележителности, които знаем, без хората изглеждат по различен начин. Едно място, което можеш да изследваш, отдавайки се на съзерцание, такова, каквото го разбира Гьоте. Лукс, който не можехме да си позволим преди и не можем да си позволим вече.

Този двегодишен период ни накара да се замислим, да погледнем на света по различен начин. Допринесе и за още по-големия възход на технологиите. В крайна сметка направи така, че

да си дадем сметка, че няма нищо по-добро от реалността.

Поне за мен, защото съм човек от това поколение, за което, колкото и да е хубав виртуалният секс, няма нищо по-добро от реалността.

– Засега. Но освен секса, какво най-важно ни вземат технологиите? Може би наистина най-ценното, времето ни…

– Сам се хващам, че след като имам профил в някоя социална мрежа, рискувам да си похабя цялото време, мажейки по дисплея на телефона си френетично надолу, за да бъда сериозно увъртян в нескончаема поредица от информация, която невинаги ми е полезна.

Но е толкова досадно привлекателна, като пуканки, които хвърляш настрана чак в момента, в който езикът ти е набъбнал от солта.

Междувременно си ги преглъщал с кока-кола и това сладко и солено тотално се е смесило като вкус. Минавал си през солени и сладки вълни, толкова е примамливо, че не можеш да спреш, докато в един момент очевидно не си байгънясал. Може и да е късно, даваш си сметка, че си прекарал времето си безсмислено, а, екстраполирано по времето на нашия живот и безсмислени занимания, на които се отдаваме, това би могло да те наведе на безнадежден извод. Тогава си даваш сметка, че би могъл да оставиш настрана за малко това устройство, без което толкова уж не можеш.

След периода на абстиненция, в който си нервен, постоянно се чувстваш, сякаш пропускаш най-важното нещо на планетата, постепенно разбираш, че си връщаш най-ценното – време със себе си, време за другите. Без значение дали са най-близките ти хора или нови приятелства, които дебнат зад всеки ъгъл, но не си имал време за тях.

– И, все пак, освен времето?

– Близостта с другите. Животът във виртуалното пространство ти дава измамното задоволство, че си заобиколен от хора и събития. Понякога, за да се впечатляваш и възхищаваш и по-често, като че ли, за да си кажеш: „С тия хора не искам да имам нищо общо, те са изроди“. Но ти продължаваш да гледаш тези изроди, които правят всевъзможни глупотевини.

Това, разбира се, те обрича на самота, която може да стигне до мизантропия.

Не е хубаво да си го причиняваш, когато си млад. Разбираш възрастните хора, които гледат хмуро през прозореца, сопнато и гневно.

Защото те като че ли са развили от самотата си латентна мизантропия, че външният свят е враг. Но това е друго чувство, мимикрирало от идеята, че този свят вече не ти принадлежи. После си даваш сметка, че когато си бил млад, си правил същите глупотевини и това те води до носталгия, до меланхолия, в която има сладост, но и тъгата не е малко.

Така развиваш по естествен начин някакъв коктейл от враждебност и страх към това, което е оттатък уюта на здраво затворените врати на собствената ти къща. Докато

светът по никакъв начин не се е променил, променил си се ти.

Затова, колкото по-често сравняваме самотата, която ни причиняват технологиите, с тази, на която един ден, рано или късно, ще бъдем обречени поради физиологически причини, толкова по-лесно бихме разбрали извода.

– Дигиталната самота… Уж технологиите дойдоха, за да ни събират, а често правят обратното. Но лишават ли ни и от авторитети? Като че ли вече, по някакъв начин, ги няма тези силни, интересни, вълнуващи личности, за които ти обичаш да разказваш. Като Кадафи или Садам Хюсеин, като любимите ти африкански сатрапи. Остава само Путин като реликт от друга епоха.

– Един питекантроп на съвремието, след време ще си спомняме за него с някакво умиление. Причината е

технологичната каша, която ни заобикаля.

Едно време живеехме с идеята, че съществуват екзотични страни с техните още по-екзотични сатрапи. Като едновремешния диктатор на Гамбия Яя Джаме, който лекуваше всеки вторник на площада в Банджул СПИН, а всеки четвъртък – малария. Сега вече, като че ли, няма такива. В Того го няма генерал Гнасингбе Ейадема, рядко организираше избори, но когато го правеше, в съседен Бенин винаги разбираха, защото океанът изхвърляше на брега поне 1500 трупа. Няма го Мобуто Сесе Секо, този „очарователен“ диктатор, който ходеше с леопардова шапчица и беше нарекъл държавата си „Заир“.

Нещата в Заир не са се оправили по никакъв начин, даже напротив. В днешно Конго бъдещето на децата изглежда все така безрадостно, в Източно Киву хиляди деца копаят в кобалтовите мини, за да извлекат този ценен метал, нужен за изработката на нашите все по-прекрасни и софистицирани мобилни телефони.

Светът като че ли се разтопи в едно всеобщо пюре, в което екзотиката е все по-малко.

Защото екзотиката ни залива всеки ден през Тик Ток, във все по-невъзможно глупави клипчета, на които много хора се смеят, лайкват или слагат сърца.

Някак светът се уеднакви. Ако отидеш в Амазония, в Сибир или в някой развит западен град, ще гледаш все тия клипчета, в които хората правят същите неща, защото модата е такава. Така се създава чувството, че живеем в един глобализиран свят, ядем една и съща храна. Където и да отидеш, намираш

белезите на глобализацията под формата на бургер, суши, пица и кебап.

Затова заведенията, които ги предлагат накуп, станаха толкова популярни, включително и в България, това иска съвременният свят. Ако може да е конструирано в едно ястие, не се съмнявам, че бъдещето на кухнята ще се появи съвсем скоро в този вид.

Това ще ни бъде промотирано от все по-еднакво изглеждащите гурме инфлуенсъри през всички възможни социални мрежи, без значение къде се намираме.

Гледайки в дисплеите си, ние имаме чувството, че се намираме на едно и също място.

Но то е много измамно. Ако човек по-малко гледа дисплея си, ще види, че има места, които са се запазили удивително непокътнати от глобализацията. През последните години си давам сметка, че целенасочено ходя точно там, където глобализацията най-малко е достигнала. На които човек може да се почувства така, сякаш е преди ерата на смартфона. Не беше чак толкова отдавна…

– Ако човек иска да избяга от технологиите, къде да отиде? Кое ще е последното, забравено от бога място, където те ще го застигнат?

– Ако искаш да избягаш въобще от технологиите, е почти невъзможно. Да не влизаш в интернет, е немислимо дори за човек от моето поколение, какво остава за хората, родени с таблет в ръка. Наистина, ако искаш да се оттърсиш, трябва да нямаш смартфон и да не влизаш в интернет. Тогава вероятно би могъл да намериш спокойствие и в някое родопско село, няма нужда да ходиш в пустинята Сахара.

Знам обаче прекрасни места в тази най-голяма пустош на планетата, които изглеждат толкова далеч от реалността, в която живеем, че всеки може да се върне хиляди години назад. Да се почувства като първия човек.

Сахара е невероятен ландшафтен природен организъм, в който, насред морето от пясъци, можеш да се озовеш в планина като крепост. Черна, насред оранжеви пясъци, а в нейните недра да намериш зеленина, меандри, много неочакван извор на живот. Човек трябва да си носи храната и всичко, което му е необходимо. Но, живеейки на това място и гледайки нощното небе,

можеш да си дадеш сметка какво представлява планетата.

Ние живеем в светлинно замърсени градове, нощем можем да различим Голямата мечка, Касиопея и 2-3 други съзвездия.

Ако лежиш насред Сахара и гледаш нощното небе, виждаш един невероятен спектакъл. Това, което древните хора са виждали, най-голямото шоу за тях. Толкова неизброими звезди, целия Млечен път. Започваш да ставаш част от цялото мироздание, да си даваш сметка колко си малък, колко си временен. Как трябва да изживееш времето, което ти е дадено на планетата.

В Сахара можеш да видиш една пещера, на която са нарисувани осемте планети в Слънчевата система, заедно със Слънцето и Луната. Създадено е от цивилизация, за която нямаме абсолютно никакво знание!

Ние държим цялото знание в ръцете си през тези чудесни устройства, които наричаме „смартфони“ и с които не се разделяме. Първото нещо, което правим, когато се събудим с гуреливи очи, е да ги погледнем и да видим дали някой не ни е писал, лайквал или шервал. И не ги оставяме до момента, в който вече клюмаме сънени.

Смятаме себе си за изключително развита цивилизация, но там, насред Сахара, бихме могли да изпаднем в предположението, че с всички нас, с цялата ни високоразвита цивилизация, която знае колко планети има и къде се намират, може да се случи нещо толкова генерално, че на тази планета да не остане никакъв спомен. И след още 10 000 години някакви хора, които са тръгнали отново и са стигнали дотам, че да откриват някакви случайни следи, останали от нас, да се питат: „Какви ли са тези хора, които са живели преди хиляди години и са знаели за Слънчевата система?“.

– Приличаше ли си сегашните технологични лидери като Мъск, Зукърбърг, Алтман, Безос, с тези твои любими сатрапи? Според мен определено, по начина, по който са се озовали там, по латентната инфантилност. По безскрупулния си начин на вземане на решения, опакован в изискванията на съответното общество. По усещането, че винаги са прави и те трябва да диктуват правилата.

– По безскрупулност вероятно ги надминават. Зукърбърг може да надмине дори най-ретроградния африкански диктатор, поради факта, че глобалният отпечатък на Мобуту Сесе Секо все пак се ограничава в някакви рамки, докато този на Зукърбърг е глобален.

Не съм в позицията да правя равносметка, да тегля чертата и да кажа кой е по-лошият, защото ние често се хлъзгаме по тази плоскост да генерализираме, да правим бързи и крайни изводи, което според мен е грешно.

Влизаш във фейсбук и виждаш как всеки ден хора издават присъди с такава последноинстанционност, каквато и върховният съд на Джамахирията не би си позволил.

Там и след последната инстанция, винаги има някаква вратичка, било то политическа, религиозна или съдбовна, така че нещата да се развият по друг начин. Категоричността, с която всеки ден издаваме присъди във фейсбук, ме потриса.

Бих се въздържал от генералния извод кой е направил повече хора нещастни – Зукърбърг или Кадафи. С един колега навремето се шегувахме с почти умилителна носталгичност:

„Ех, какви диктатори имаше едно време!“.

Наистина, някак световната карта започна да излинява и да се превръща в замазано стъкло, където не си сложил достатъчно препарат и всичко е в еднакъв цвят. Няма светещи, органични със своята плътност образи, каквито навремето светът имаше.

Може би за добро, знае ли човек. Но злото не си отиде с края на Садам и Кадафи. Напротив,

то се мултиплицира до невъзможен начин, но стана профанизирано, стана ежедневна баналност и вече не му обръщаме внимание.

Струва си да сме благодарни на технологиите. Живеем във време, в което хората би трябвало да живеят най-добре от гледна точка на материална задоволеност.

Това уточнение е важно, защото не следва знак за равенство с щастието. Както живеем във времена, в които имаме всичко, така си даваме сметка, че не сме щастливи.

В коловоза на консуматорството никога не можеш да бъдеш щастлив, защото живееш всеки ден с чувството, че ти трябва още нещо.

По този начин бихме могли да обясним и липсата на достатъчно характерни образи на злото. То е размазано зад някакъв алгоритъм, зад някаква машина, зад нещо, което ни е непознато. Далеч по-разбираемо е, ако знаеш, че в една страна има диктатор с леопардова шапчица и той е изворът на цялото зло, вместо глобалния рептилитет.

Доста бързият днешен живот създава на заден план у нас някакво чувство на несигурност, на страх. И тези страхове ни карат да рисуваме неясни образи на чудовища, които желаят злото на тази планета.

Всъщност, чудовищата сме ние самите.

– Какъв е днес смисълът човек да пътува? На мен не ми е интересно. Местата по света стават все по-унифицирани, всичко можем да видим и без да ставаме от компютъра…

– Пътувам много отдавна, това се е превърнало в моя втора природа. И ако настъпи момент, в който си кажа: вече не ми е интересно, видял съм всичко, това ще ме притесни. Колкото и да съм пътувал, си давам сметка, че

има толкова много неща за гледане, за разпознаване, за изнамиране и за преоткриване, че дори да го правя активно и систематично, няма да ми стигнат още поне 2-3 живота.

Наскоро бях в Турция – страна, която смятаме за позната и прочетена книга. Мислех, че южната част на страната, тъй като граничи със Сирия, е място, което познавам и регион, който ми е понятен. Като човек, който е пътувал и видял доста, трудно се впечатлявам, но това, което видях в южните части на Турция, силно ме впечатли. Град Мардин с неговите стари каменни къщи, ресторанти и улици, пълни с хора, които консумират на воля алкохол.

Град Дара, близо до сирийската граница, много по-впечатляващ от Петра в Йордания, много по-неизследван, непознат за туристите. Виждаш една селска къща, влизаш в мазето ѝ и се озоваваш в огромно подземие, храм от V век! Тръгваш по поляните, в скалите са изсечени гробници. Фактът, че не знаех за това място, ме амбицира да разбера какво още има наоколо. Така стигнах до Харам, неугледно градче, интересно със своите къщи, чиито покриви са като кошери. Българите напоследък ходят в Пулия в Италия, Алберобело се е превърнало в инстаграм забележителност. Всъщност, Харам е първообраз на Алберобело и за това има историческо обяснение.

После отидох до Шанлъурфа, още един впечатляващ град. В неговите околности е Гьобекли тепе, което преди няколко години тотално преобърна човешката история, защото е най-старото светилище. Учените не знаят точно какво е, но е отпреди 12 хиляди години, края на ледената епоха. По това време хората са събирачи и ловци с каменни стрели, омотани в някакви кожи търсят корени. В същото време очевидно е имало и други хора, които са построили огромно светилище с полирани, масивни камъни, върху които са издълбали причудливи образи на животни и птици, на змии, на скорпиони, а астроархеолозите го разкодират като карта на звездното небе.

Дори едно пътуване до Турция, която изглежда като банална туристическа дестинация, може да те отведе на неочаквано пътешествие във времето и в историята.

Затова, ако ме чуеш да казвам, че ми е писнало да пътувам, значи нещо в мен се е повредило много драматично и не съм добре, имам нужда от спешна помощ.

– Съжалявал ли си някога, че стана журналист?

– Никога! През последните години журналистиката се превърна в професия, за която, ако те питат какво работиш, е по-добре да си спестиш отговора. Ние самите позволихме да направим така, че златните стандарти на професията да бъдат забравени в далечното минало и да се плъзнем по пързалката на бързия пиар. В тази

непрестанна надпревара за четения, лайкове, трикове, забравяйки основните неща, заради които съществува нашата професия.

Не съм съжалявал нито за миг, че съм я избрал и че продължавам все още, колкото и да изглежда безутешно, остаряло и демоде, да се наричам „журналист“.

Харесвам и обичам тази професия и смятам, че тя, въпреки честите натяквания, че е морално остаряла, че е непотребна, има бъдеще. Колкото и да изглежда неясно в технологичните меандри на това, което ни предстои.

Сега са времена на страха, че ще дойде някакъв алгоритъм и ще върши работата на журналиста. Не вярвам, че това някога ще се случи, не вярвам, че изкуственият интелект, колкото и да се усъвършенства, ще може да замени истинската журналистическа работа. Той чудесно ще замени и вече го прави, писането на пиар съобщения, на бюрократични текстове, каквито Европейската комисия и всички подобни институции бълват всеки ден. За работата на тези хора аз съм „притеснен“. Но те са чудесни сървайвъри и ще намерят друг пристан в безкрайните възможности на този административен Вавилон.

Правенето на истинска журналистика, писането със сърце и любов, емпатията и този план и устрем, с който едно време са ни учили, че журналистиката трябва да се поставя в услуга на обществото… Не мисля, че изкуственият интелект някога ще е способен да ги настигне.

– Нито пък аз, мисля по абсолютно същия начин. Благодаря от сърце за смисления разговор!

Как искаме да изглежда утрешният ден? Има ли значение информацията, с която ще се заобиколим? Ще различаваме ли истината от лъжата, добротата от лицемерието? Ще потънем ли още по-дълбоко в балоните си, докато станат толкова малки, че вече не ни достига въздухът?

Не, ние не сме това, с което се храним. Ние сме това, което четем, това, което научаваме. За последните 20 години парадигмата се промени из основи. Отучихме се да четем дълги текстове, вниманието ни подскача като прекалила с кафето жабка. Все по-малко ни се налага да помним, което също ни променя като вид. Променихме отношението си към истината. Променихме отношението си към начина, по който осъзнаваме и осмисляме света, към случващото се в него. И най-вече към онова, което се задава.

Но как можем да променим това и бъдещето да не се осъществи в най-тъмните си краски, които лесно рисуваме в апокалиптичните сценарии за изпуснатия от контрол изкуствен интелект? За собствените ни мисли като последното убежище на свободата…

Моят отговор ще ви прозвучи неочаквано. Идеалистично дори. Защото залагам на един състезател, който днес най-сериозно губи битката за внимание. Традиционните медии.

Оптимистична теория

„Истината ще ви направи свободни“, пише в Библията. Но какво е истината? Ясно, тя няма как да бъде абсолютна, и все пак, престанем ли да я търсим, значи да се откажем и от вечния си стремеж към справедливост, да сме добри хора, да живеем по-добре.

Понякога може да има много истини. Видяхме го по време на пандемията, когато, вкопчени в убежденията си и безкрайно изгубени в силата на авторитетите и аргументите, бяхме готови да се хванем за гушите като за спасителен пояс.

Оказа се, че дори съвършените технологии не промениха факта, че явно като вид не можем да се спасяваме сами от най-тежкото – войната. А има ли война, истината винаги е повече от една.

Къде да я търсим тогава? Във времената, когато алгоритмите започнаха да генерират невероятно впечатляващи изображения по описание, които все по-трудно могат да бъдат различими от истинските. С напредъка на дийпфейк технологиите същото все по-лесно ще се случва и с видеото. Всички се убедихме колко добър може да бъде ChatGPT в генерирането на всякакво съдържание.

Някъде тук остава и достоверността. И безпристрастността. Още понятия, които със сигурност имат своята сила, но не и монопола си като критерии в изпочупената връзка между събитията, актуалното и хората, които искат да научат какво се случва.

Ами ако прибавим към това и огромните възможности за персонализация?

Ако съберем всичко заедно, няма ли да се озовем в една паралелна реалност, която също е реална, макар и не физическа? Бъдещето на виртуалните хора, макар и за момента не в измеренията, лелеяни от Зукърбърг в неговата срутила се метавселена.

Аз си знам

Преди 20 години за първи път прекрачих прага на журналистическия факултет на Софийския университет. Е, тогава нещата изглеждаха доста различно. Пълни с ентусиазъм млади хора, готови да се занимават с професията, за която мечтаят. Преподаватели, развили се във времената, когато медиите бяха пазителят на информацията. Авторитетът.

Никой от нас не предполагаше, че толкова бързо традиционните медии ще бъдат пометени от новите технологии, при това неусетно, перфидно, с кадифената ръкавица на удобството. На блазнещата възможност всеки да получи във фийда си това, което го вълнува.

В началото влизахме на сайтовете, за да четем новини, днес разчитаме почти само на алгоритмите, които да ни ги събират и персонализират. И именно тук медиите влязоха в едно неравно състезание без правила. Започнаха битка, която се оказа предварително изгубена.

Битката за истината.

Океан от думи

Не беше очаквано полето, на което се преплетоха мечовете. Защото с традиционните си средства медиите се озоваха в среда, която по никакъв начин не могат да контролират. И в която са на равна нога с всеки.

Така стигнахме до момента, когато онлайн звезди като Джо Роган, Лекс Фридман, или дори просто инфлуенсъри като MrBeast, достигат до многократно по-голяма аудитория, отколкото дори най-успешните журналисти. Без те да са такива, предлагайки уж същото, но в много различна среда и с различна гаранция.

„Всяка медия застава между нас и реалността и въздейства върху начина ни на възприемане на света“, пише Маршал Маклуън още преди половин век. И още нещо от този безспорен пророк на днешния ден: „В тази електронна ера ние виждам себе си транслирани все повече и повече във вид на информация, движещи се по посока на технологично разширяване на съзнанието.“

Последните месеци имам късмета да участвам на много дискусии за това кои професии и как ще бъдат засегнати от напредъка в изкуствения интелект. Разбира се, лесно е на вълните на огромния маркетингов шум през последните месеци да отприщваме въображението си във футуристични прогнози, които след още няколко месеца ще звучат комично.

И все пак, ако има една професия, за която със сигурност спасението на давещите се е в собствените им ръце, това е именно журналистиката. Защото тя носи отговорността и задължението да обговаря събитията, не само да ни ги съобщава.

Ето пет ориентировъчни начина, по които това може да се случи.

1. Монитор в монитор

Да, журналистът има отговорността и задължението да обговаря събитията, не само да ни ги съобщава. Да бъде не просто очите на обществото, които му показват какво се случва, но и сърцето – за да му показва какво може да се случи, какви са големите опасности, къде се крие проблем, скрит под повърхността на очевидното и злободневното.

Именно от това по какъв начин ще се случи представянето на следващите технологични стъпки зависи и това как те ще повлияят обществото. Дали ще говорим достатъчно за регулации и за осъзнато развитие, или ще стигнем до тотален контрол и решения, водени от големите корпорации.

Колкото и да са се променили на фона на някогашните си позиции, днес все още медиите в някакъв смисъл формират дневния ред на обществото. Да, фийдът и инфлуенсърите привличат вниманието, но все още информирането се случва някак паралелно – за политическите събития например, които малко или много вълнуват всекиго, все още е водеща ролята на медиите. Или пък за спорта – те все още имат предимството да са там, където се случват събитията.

Колкото и да говорим за гражданската журналистика, тя все още не се е случила в пълната си широта. Макар част от съдържанието дори на традиционните медии да се генерира от онлайн събития, все още я има и другата, по-„формална“, официална.

Поет като Пишурката

Дали обаче е възможно традиционните медии да разказват за технологиите достъпно, атрактивно, с много гледни точки, предизвиквайки адекватни дебати и осмисляне на технологичния напредък?

Със сигурност. Уви, според мен не се случва така, при това не само у нас. От една страна заради пропастта в познанието – по разбираеми причини малко са журналистите и обществени говорители, които познават достатъчно задълбочено технологичната тематика с различните ѝ многобройни подтеми.

От друга е стандартният подход – да даваме едни и същи гледни точки, на силните на деня, на любимите говорители, на нескопосано преведени, унифицирани текстове, без да търсим дълбочината.

А може би има и друг начин? Да обръщаме повече, по-адекватно и актуално поглед към големите теми, към технологичните промени. Без щампи, без плоскодумни преводи и банални дописки.

Проблемът идва и от другата страна – технологичният сектор, например у нас, се развива прекрасно, разполага с невероятни специалисти, възможности. В него се случват вълнуващи начинания, които обаче така и не успяват да бъдат разказани увлекателно и ангажиращо към обществото. Така, че да изграждат мостове и да предизвикат истински диалог.

2. Истината и само истината

Тогава не е ли логично да погледнем към миналото, към сърцето на журналистиката?

Там, където се намират примерите, родили истински промени, вълнували, променяли средата…

Още преди поет, Ботев например е журналист. Само че не майстор на дописките на парче и брой знаци. А в публицистиката, този позабравен жанр, който връща силата на думите, на аргументите, разказваческото майсторство. Кой беше последният ангажиран текст към важна, обществено значима тема, който ви развълнува? От журналист ли беше написан?

Ами възможностите за нови жанрове? За визуално разказване на истории от следващо поколение, при това с достъпни за всеки средства? С нови идеи, които се вписват и в новите възможности… Защо на медиите да им е по-трудно да измислят щури и алтернативни хрумвания за представяне на важни теми? Как MrBeast го прави, а не се сещат хиляди професионалисти, които са се учили именно да разказват истории?

РоБотев

Давам примери за писмен текст, но всичко това важи и за останалите форми. В телевизията обстоятелствата, като че ли, изглеждат още по-консервативно. Достатъчно е да видим, че основни теми идват от формати, създадени преди десетилетия.

Днес не спира да е вълнуващо и че всеки може да си направи сайт, да пише, да създава съдържание с минимални усилия и да достигне до толкова хора, колкото му отреди алгоритъмът.

Уви, почти невъзможно е да не бъдеш зависим от този алгоритъм, но по-голямата грешка е да се опитваш да му се харесаш на всяка цена…

Има толкова платформи за фактчекинг, защо според вас това направление така и не се превърна в многообещаващо решение? Така че всеки да може да влезе, да провери дали даден текст е истина?

Защото истината наистина се изгуби. Защото, от една страна, и самите ние не сме устроени да търсим точно истината, а по-скоро тази истина, която ще ни хареса. А платформите, обещаващи пълна безпристрастност, много често се превръща в безспорен център на пристрастие, внушение и пропаганда.

Тогава не е ли по-лесно фактчекингът да си има имена?

3. Подпис и печат

Да се върнем към журналиста като личност, като символ. Като гарант за истинността, за плурализма, за богатството на гледни точки. Дори за охлаждането на разговора и битката със самоцелния хейт.

Този проблем изригва с още по-голяма мощност с напредъка на технологиите за генериране на съдържание. Ако и сега ни се струва, че сме потънали до ушите в потока от информация, то този поток много скоро ще стане потоп, нужно е още малко да се усъвършенстват технологиите и тези, които ги ползват.

Валидацията – независимо дали на авторитета или на системата, има смисъл само когато е достатъчно независима и гарантирана. Технологиите ни дават решения в тази посока, стига да сме критични и готови да ги търсим.

Я го знам, бе

Блокчейн например сме свикнали да свързваме само с главоломното богатство и финансовите пирамиди, докато тази технология ни дава възможност за пълна проследяемост на дадено съдържание. Да можем да бъдем напълно сигурни кой е авторът на даден текст, кои са цитираните източници. Все още не съм попадал на стартъпи, които да работят в тази посока, но нямам съмнение, че ще се появят… стига да се появи и нуждата, всички да станем още малко по-критични към това, което четем.

Кой може да разпознае съвършено дали едно съдържание е генерирано? Който го е създал, той и може да го убие, питайте Тарас Булба. Разработват се невронни мрежи, които да разпознават все по-точно кога нещо е създадено от човека и кога – от машината.

Но пък, в други случаи, дори нямаме нужда. Свръхточната метафора, просълзяващата история, сполучливият каламбур, неологизмът на място засега поне си остават неразличим монопол на човека. И все още си мисля, че има кой да ги цени.

4. Неизбежната коалиция

Дали наистина? Не е ли по-удобно да си възприемаме информацията по възможно най-ненатрапчивия начин? През шаблонните заглавия, монотонното, повърхностно представяне на дадена тема в любимата медия, която си четем, просто защото асоциираме с ценностите си?

Да си скролваш и да те спре първосигналното заглавие, разчитащо на плоски и познати техники за манипулация? Да кликнеш, търсейки да се зарадваш или уплашиш?

Като едното нищо.

В тази битка, мисля, е време да се опитаме да привлечем и един друг, на пръв поглед нелюбим съюзник, който твърде често застава на другата страна.

Очакванията на аудиторията вече са други в сравнение с годините, когато случващото се по света идваше с тупването в пощенската кутия на вестника, за който баба ви имаше абонамент.

Дий, медии!

Ако приемем дигиталния маркетинг за едно от естествените следващи стъпки в „еволюцията на истината“, то аз мисля, че от него можем да научим много и за това как ще изглеждат следващите стъпки в начина, по който се информираме.

Персонализираното съдържание според мен е неминуемо бъдеще. След като и без това редица гиганти разполагат с огромни обеми данни за всеки от нас, няма как чрез тях следващото поколение алгоритми на изкуствения интелект да не се превърнат в следващата стъпка. Не просто медията, която ти подбира фийда, а която може да го пише лично за теб.

Не просто да те заобиколи с хора и новини, които ти харесват или те дразнят (тъй като това ѝ помага да си върши работата, да задържи вниманието ти). А и да пише новината така, както би ти харесала. Да я разкаже така, както би увлякла най-силно точно теб… Още една стъпка по-далеч от телевизионните новини, при които някой е решил как да са подредени по важност събитията и как точно да бъдат представени.

Лошо ли е това? И да е, няма какво да го спре. И все пак медиите като гаранти за истината могат да се върнат дори тук. Стига да са готови за предизвикателството и да има какво да предложат.

Дзен и изкуството да се гледат реклами

Знам, ще кажете, всичко опира по някакъв начин и до монетизацията. Аз пък ще спомена отново MrBeast. Създаването на съдържание, което може да достигне до безпрецедентен брой хора във времената онлайн, е възможност, която сама по себе си може да е печеливша. Стига да излезеш от познатия шаблон на формите как това да се случва.

У дома нямаме телевизор и когато децата ми се озоват на гости, на секундата погледите им биват погълнати от екрана. Но… докато не започнат рекламите. На тях им е интуитивно неразбираемо как трябва да отделиш време, за да си заслужиш да продължиш да си гледаш филмчето.

Същото си личи и по бюджетите – не е чудно, че онлайн гигантите се превърнаха в рекламни монополисти за сметка на традиционните медии.

Но в този смисъл, след като социалните мрежи неусетно се превърнаха в социални медии… Няма ли как подобен подход да се използва и от журналистите? Само че не зависими от настроенията и политическите пристрастия на спонсора, регулатора, рекламодателя. Видно е по живота онлайн, по развитието на инфлуенсър маркетинга например, че рекламата идва след големия интерес. А интересът може да се привлича и със смислено съдържание.

Може ли журналистът да е успешен в TikTok? Даже май вече трябва. Краткостта на формата съвсем не значи, че тя е обречена да бъде лишена от смисъл. Просто се превръща в още по-голямо предизвикателство за закърнялото ни желание да творим. Да подхождаме занаятчийски към работата си, а не на конвейер. Опитът показа, че занаятчийството си остава висш пилотаж и търсено решение, дори когато индустриализацията заеме мястото си за масовите стоки.

Изкуственият интелект пречи? Оправдания винаги има. Но пък, благодарение на него, автоматизираният превод ще става все по-лесен. Доброто съдържание ще може още по-лесно да стига до читателите си, отвъд дори бариерата на езика.

С прословутите истории. Всеки говори за „сторителинг“, а това си е добре познатото от праисторически време умение, застанал край лагерния огън, да опишеш с майсторството вълнуваща случка. Днес го прави маркетингът и много по-рядко журналистите. Това е тема, където все повече навлизат алгоритмите, с всички огромни възможности и рискове.

Нека се върнем към числата, но не и за да ги превръщаме в идол!

ИИ идва и с възможността да ни помогне с идеи. Да се научим да го използваме за търсене на изводи, за журналистически разследвания, обработка на данни. Да ни помогне със своята безпристрастност, вместо да го използваме, както досега, за оръжие за мултиплициране на пристрастията.

Да ни свърши скучната работа, да „свали“ текста, да преведе, да пише дописки, аз лично му ги давам с голяма радост, да отразява ежедневни събития. Дори да разказва истории, така или иначе, още доста време ще го затруднява висшият пилотаж, майсторлъкът. Изборът на оригинално заглавие.

Както сполучливо казва мъдрият колега Райко Байчев, днес има три журналистически жанра – „това направи много четения“, „това не направи много четения“ и „това щеше да направи много четения, ако беше с друго заглавие“. Наистина ли това трябва да е водещият критерий? Броят четения? Шокиращото заглавие, което ще провокира вълна от коментари и вербална агресия отдолу?

5. Вдигни очи!

„Колкото повече данни за нас има в информационните банки, толкова по-малко съществуваме“, пише отново „пророкът“ Маклуън.

Коя си струва да е най-голямата ценност нататък?

Не е ли в центъра точно информацията, разказът за това, което се случва?

Трябва ли информацията да е платена? Тя винаги е, по един или друг начин. Както добре знаем, особено онлайн, „ако нещо е безплатно, стоката си ти“. Да, трудно е да те убедят да плащаш за нещо, което е достъпно навсякъде, признавам, че онлайн и аз съм абониран за малко медии. В България за новинарско съдържание плащат 15,3% от хората по данни на ЕК.

Как можем да променим това? И трябва ли? Дали наистина едно от възможните решения са платформите, където независимите гласове се финансират чрез дарения?

Въпрос на вкус

Нямам отговори, те са за предприемачите и хората на бизнеса. Но според мен естествените решения ще се появят и в променената парадигма заради естественото връщане на махалото в посоката на ценената информация.

И все пак, ако не сме това, което ядем… защо по телевизиите и онлайн вървят толкова много формати за готвене и нито един за създаване на съдържание? Имаше плахи опити за подобни решения, но никъде по света те не доведоха до особен комерсиален успех. Явно няма търсене, но… откъде трябва да дойде то?

Ако продължим с метафората за храненето… доста е скучно да ядеш все едно и също. Колкото и да се храниш с полуфабрикати, ястието в чинията да не те изкусява и с апетитния си вид. Да ги няма точните подправки в правилната пропорция. Човекът, който е приготвил ястието, да не го е правил с майсторство и отношение, дори с, извинете за клишето, щипка сърце, доза любов.

Не трябва ли да важи същото и за това, с което всеки ден храним душата си?

Стани, стани, юнак Балкански…

От позицията си на пенсиониран журналист, седнали сме на чаша бяло сладко да си говорим с вас. Мисля, наистина, че битката за истината днес изглежда безвъзвратно загубена. Бялото знаме се вее като брояч на лайкове във все по-сегментираната медийна среда.

По-тежката битка обаче се задава на хоризонта. Врагът е още по-коварен и перфиден, а цената – още по-висока. Това е битката за свободата. И в нея ние, медиите в най-широк смисъл, сме последната надежда на човека да се запази като такъв в същността си. За разлика от последните десетилетия, обществата да се отнесат с достатъчно отговорност към предизвикателствата на времето, въплътени в новите технологии с всичките им измерения.

Свободата си остава на върха на копието, на писалката, на клавишите.

Журналистът няма какво да изгуби, освен оковите си!

– През последните месеци, след появата на ChatGPT, хората се разделиха на две крайности, нека ги наречем „ще вземе хляба на всички ни“ и „за нищо не става“. Ти си от първите, казваш, че този тип технологии ще повлияят на всички професии по някакъв начин.

– Да, но има и нотка оптимизъм,

според мен няма да ни вземе хляба, просто ще направи работата по-приятна и удовлетворяваща.

Този тип технология ще е инструмент, един помощник. Той седи до теб, на твое разположение е, в същото време е безкрайно търпелив. Има безкрайна фактологична памет, помни безброй неща. Той няма да вземе работата на някой опитен програмист, но ще направи така, че досадните задачи да изчезнат или поне да намалеят драстично.

– Виждаме невероятен бум в тази област. Но всяка технология до момента, след такъв огромен ръст, минава през сериозен спад. Дали е възможно това да се случи и с прословутия изкуствен интелект?

– Той вече e минавал няколко пъти през подобни моменти – през 60-те години, при зачатъците на този тип технологии, е имало космически очаквания. Според мен сега, с големите езикови модели, отново ще се получи същото.

Защото в момента ИИ не се представя по обективен начин.

Много хора поглеждат повърхностно, докосват се до темата, правят някакви изводи и ги описват. Това надува балона, обществото натрупва нереалистични очаквания.

В същото време изкуственият интелект е много близо до момента, когато ще доставя стойност и няма да е само мода. Много сме близо!

– Според мен дори чисто технологично вече сме там. И е дошло времето да помислим за какво точно и докъде можем да го използваме.

– Там сме в някои области. Наример в генерирането и обработката на текст сме много близо, въпрос на време е хората да започнат да използват възможностите и да ги превърнат в нещо полезно.

В много други посоки сме по-далеч. Тези модели имат много повърхностно разбиране за света като цяло, там има още много работа, преди да се стигне до значими, практически резултати. В някои области сме там, в други не сме. Но навсякъде се приближаваме…

– Конкретно при генерирането на текст дали ще стигнем до момента, когато няма да има нужда човек да участва в процеса? Да проверява и оценява „написаното“…

– Може би

човекът ще е там, за да даде смисъл на текста – какво целиш, какво искаш да предадеш като информация.

При генерирането, форматирането, стиловото оформяне на текста вече сме много напред, поне на английски, при българския има нужда да се направят още няколко крачки, но се напредва бързо.

– Дали наистина скоро ще имаме тези технологии скоро на български? Според мен за по-малките езици просто нямаме достатъчно данни, така че този тип технологии да работят ефективно.

– Мисля, че това ще се случи като страничен ефект от всичко останало. Да, може би няма достатъчно данни за такова качество на обучението като на английски. Но първо моделите стават по-добри и могат да се учат с по-малко данни и второ: машинният превод е все по-добър. Така става съвсем възможно

при всяка технология текстът да се превежда на английски, да се обработва и да се превежда обратно на изходния език.

Например, на ChatGPT, като му кажеш да пише стихотворения и песни на български, според мен прави точно това – създава нещо на английски, после го превежда на български, а римата и ритъмът се губят.

– Оттам си личи, че му липсват и данните, както например, ако го питаме за българска политика.

– По принцип на ChatGPT не трябва да се разчита особено за фактология, например за българска политика.

Най-лесно е да му се присмиваш, когато се опитваш да му припишеш качества и приложения, които той никога не е претендирал, че има.

Например, ChatGPT никога не е претендирал, че е „онлайн търсачка“ и ще ти връща факти. Претендира, че работи добре с текст, ако например му дадеш да го резюмира или доразвие.

– Да, но GPT вече е част и от търсачката Bing и там претенциите му са други.

– От това, което добавиха към Bing, вече може да очакваш да ти дава и факти. И то ще се справи по-добре. Точно с тези примери ще е по-добър, защото първо пуска търсене онлайн и после прави анализ на резултатите.

– Мислиш ли, че ще стигнем до момента, когато ще имаме персонализирано генерирани новини?

– Със сигурност, просто защото ще стане лесно. Ако компанията, която по някаква форма ти предоставя новините, вече има информация за теб, създала е модел за това по какъв начин предпочиташ да ти се представят, ще стане твърде лесно за тях да модулира как да стигнат до теб. Както сега подбират кои новини да видиш, естествено,

следващата стъпка е те да са предадени така, че да те зарадват максимално, да те спечелят най-много.

– Това обаче няма ли да увеличи още повече проблеми като балона на филтрите?

– Със сигурност ще го има този ефект, но не знам дали с по-голяма сила. Разбира се, не е добре, че е филтрирано кои новини и как ще стигнат до теб. Но този проблем го има още отпреди развитието на технологиите, чисто психологически

хората са склонни да вярват на неща, на които още преди това искат да вярват.

Случва се толкова отдавна, още откакто сме си разменяли истории, всеки човек е вярвал на едни повече, отколкото на други. Технологиите го засилиха, като филтрират какво изобщо стига до теб. Според мен от това, че се модулира как да стига до теб, ефектът все пак ще е по-малък.

– Каква е твоята лична рецепта да се информираш балансирано?

– Не мога да кажа, че съм го постигнал идеално. Но със сигурност, ако човек съзнателно полага усилия да търси друга гледна точка, това помага.

Ако се интересуваш от различните гледни точки, и самите платформи започват да ти дават такова съдържание, защото решават, че имаш интерес.

Ако човек не чете само това, за което си казва: „Ей, харесва ми, това е моето, съгласен съм, още преди да съм го прочел“, ако поглежда и останалите текстове, може да помогне и на самите алгоритми да се балансират. Оттам нататък всеки изгражда доверие към конкретни платформи, институции, подкасти.

Няма сребърен куршум, който да реши проблема веднъж завинаги. Просто човек трябва да знае, че има проблем, да го държи в главата си и съзнателно да предприема стъпки така, че да търси различното мнение.

– Много специалисти казват, че ChatGPT не е нещо толкова революционно, появяват се много успешни езикови модели. Но OpenAI спечелиха голямо предимство с това, че направиха проекта си толкова масово достъпен.

– Според мен е хубаво да се прави разлика между езиковия модел отдолу, който е GPT-3.5 и продукта ChatGPT. OpenAI дръпнаха много пред всички останали именно с продукта. Докато моделът им най-вероятно е съпоставим с това, което имат останалите големи играчи – Meta и Google, те спечелиха, като показаха модела си чрез продукт, който всеки може да пипне.

Неотдавна се случи интересно развитие – Facebook пуснаха модела си LLaMA за академично ползване, данните изтекоха в торент. На базата на тях учени от Станфорд направиха Alpaca – алгоритъм, който дотренира модела така, че започва да се справя както ChatGPT. Ако имаш езиков модел, той още не ти дава възможността да говориш с него, да водиш смислен диалог. При ChatGPT проблемът е решен, като са вкарали огромна инвестиция в това хора да си говорят с него и да му казват кога реагира добре и кога – не, а той се учи от това..

В Станфорд използваха само 150 диалога, водени от истински хора, след това накараха ChatGPT да генерира още примери, направиха 50 000 и с тях дообучиха модела. Ефектът, постигнат с милионите долари, които OpenAI бяха инвестирали за финалното дотрениране на ChatGPT, беше репликиран само срещу 600 долара, с данни, генерирани наготово.

Този опит според мен е много показателен, защото

изведнъж тези технологии, което до днес бяха заключени само за големите корпорации, всеки може да ги дръпне и да ги стартира на своя компютър.

– Това не крие ли опасности?

– Опасно е колкото си искаш. И е хубаво, и е лошо. Хубаво е, че всеки може да експериментира и това ще доведе до много бърз напредък, ще се появят интересни приложения, ще се увеличи разбирането как работят тези технологии.

От друга страна, падат всякакви ограничения на това за какво ще ги използваш. Но това беше неизбежно, никой не е имал илюзия, че тези технологии няма да попаднат в ръцете на хората и че скоро няма да може всеки да си ги пусне и да прави каквото реши.

– Една от опасностите, за които се говори много, е киберсигурността – че така ще е много по-достъпно да се правят различен тип атаки. Кои са другите опасности, за които не се сещаме?

– Фалшивите новини според мен са голяма тема. Те ще се появяват по нови начини, не само както е сега – пускаш някаква новина и се надяваш да стане успешна. Може например много бързо да се генерират коментари. Да се постигне това, което в момента се прави с фермите за тролове, но без да са нужни огромни средства.

Според мен се подценява опасността

не само да се пласират фалшиви новини, то и чрез тях да се разруши окончателно доверието в истинските.

Дотолкова информационното поле да се наводни с шум, че сигналът вече да не може да се различи. Когато излезе истинска научна статия по даден проблем, хората, понеже са видели преди това 50 фалшиво генерирани, да си кажат, че и тя е такава. Много е опасно да се разбива доверието в източниците на информация. Трудно е хората да спрат да вярват на фалшивите новини, но може да се окаже проблем и да спрат да вярват на истинските.

– И това според мен вече се случва с пълна сила, най-вече заради начина, по който неглижираме журналистиката. Медиите не успяват да си намерят място в онлайн реалността, да се адаптират към новото време. Как изглежда според теб бъдещето им? Как трябва да се трансформират, за да са адекватни към света, в който живеем?

– Персонализираното съдържание със сигурност е един компонент, също и винаги достъпното съдържание. Това е стара новина, но линейната телевизия, при която трябва да си в 8 ч пред телевизора, за да видиш новините, не е актуална.

Според мен част от по-еднотипната информация ще се автоматизира съвсем.

Например, спортната журналистика – там, където просто трябва да предадеш нещо, което се е случило и то е някак безспорно. Резултатът от мача е такъв, ясно е кой е вкарал головете.

Но по-сериозната журналистика – например разследващата, много трудно ще се автоматизира, още много дълго време ще има поле за изява на истински и сериозни журналисти.

– Според мен обаче ИИ технологиите могат да са много полезни и тук, а все още не се използват масово. Преди 10-ина години се смяташе, че анализът, обработката на данни ще навлезе в работата на медиите, но това така и не се случва.

– Липсваха може би достатъчно интердисциплинарни хора, които имат поглед върху двете страни – журналистика и обработката на големи данни. Разбира се, това не значи, че няма да се случи.

Но има и друг момент – аудиторията на тези медии, които биха го направили, е такава, че и сама може да си направи изводите. Какво имам предвид – мислехме дали не може да се направи приложение, което анализира данните и дава допълнителна информация. Например за изказванията на депутатите – да преценява дали има лъжа в някакво изказване, да се градят индекси на доверие. И после се замислихме, че хората, които биха ползвали такъв софтуер, са същите, които така или иначе са по-критични и не вярват на лъжите. Може би има такъв ефект и в журналистиката с големи данни.

Това ще става все по-лесно и задължително. След като такива инструменти попадат в ръцете на крайните потребители, даже няма да има нужда журналисти да правят анализа, всеки ще може, въпросът е кой ще положи труда.

– Близо ли сме до предела на възможностите на големите езикови модели? Дотук по всичко личи, че не. Например, GPT-4 се оказа много по впечатляващ от предишните версии, Midjourney 5 е способен на нови чудеса, космически крачки на фона на предишните версии.

– Много е трудно да се каже. В някои посоки сме близо до предела, например колко голям може да стане един такъв модел, поне със съвременната изчислителна техника. Не очаквам нещо много по-голямо от GPT-4, въпреки че за него няма публична информация колко е голям откъм брой параметри. Що се отнася до предела на възможностите за това какво да правят алгоритмите, не бих посмял да кажа, че сме близо.

Там има един много интересен феномен на неочакваните способности. Ако вземем нещо конкретно, за което моделът не е трениран специално, в определен момент той рязко и изненадващо започва да се справя с него. Например задачата, в която по емотикони алгоритъмът се опитва да познае кой е филмът, тя е част от големия набор от критерии, по които се оценяват моделите, познат като BIG-bench. Бяха пуснали да проверяват езиковите модели, които изобщо не са тренирани за тази задача и до един момент се справяха много зле. Да, ставаха по-добри в основната си роля – да разбират езика и да довършват текста. С емотиконите обаче успехът си оставаше нулев, докато… в един момент скочи рязко.

Често се случват такива непредвидими явления – няма как да знаем кога моделът ще е способен на нещо странично, докато рязко не се оказва, че той вече се справя чудесно.

Постоянно се появяват такива неща, затова е много трудно да кажем, че сме близо до лимита,

буквално не се знае със следващата стъпка на усложняване на модела какви нови неочаквани резултати ще се подобряват.

– Официално тестът на Тюринг не е минат, но според мен това няма особена логика, по идея и по дух ChatGPT го минава – имаш срещу себе си нещо, което в огромен процент от случаите не можеш да различиш от събеседник човек. Тогава защо тестът си остава отворен?

– Според мен тестът на Тюринг от известно време не се възприема като много сериозен критерий в ИИ средите. Не е това, за което хората седят и тръпнат в очакване кога официално ще бъде постигнато. По-скоро ще е някаква маркетингова стъпка, когато някой официално обяви, че тестът е минат.

Междувременно са разработени много по-сериозни тестове и списъци с показатели, които да казват колко са напреднали технологиите. Адекватни са тестовете, които са в конкретни посоки, няма да е един генерален, след който да се каже: „Ето, постигнахме изкуствен интелект от човешко ниво“. По-скоро това ще е „човешко ниво в генерирането на текст“, „в решаването на математически задачи“. Ще има специфични тестове за всяко направление.

– Нямам търпение алгоритъмът да работи добре за това да превръща звуковия файл в текст на български. За повечето хора не е нещо особено, на мен би ми спестило доста време. Кои са най-интересните неща, които ти лично очакваш скоро да бъдат постигнати?

– Много бих се радвал на добре работещ персонален асистент. Колкото и хората да хвалят Сири и Гугъл асистента, те са много ограничени – човек намира 4-5 техни приложения и си ги ползва.

Гледам с нетърпение към технологиите помагат за създаването на софтуер, нещата се променят много бързо. След 2 години ще е много различно, съвсем друго преживяване.

Друга област са игрите – попаднах на дискусия защо обикновено основната механика там е да ходиш и да се биеш. Просто това беше най-лесно да се направи, досега не можехме да създадем игра, където основната механика е да разговаряш пълноценно с хората. Въобще, в развлекателната индустрията има потенциал за много сериозни промени. Какво ли ще се случи оттук нататък?

– Какво според теб „сблъсква“ чушкопека и еър фрайъра, ако говорим за българския език?

– Чушкопекът е чисто български домакински уред, нещо като емблема от времето на соца, символ на урбанизацията. Когато е изобретен, той е регистриран с прозаичното име „ПЕЧП-1“, но в разговорната реч през десетилетията е познат с различни думи – чушкопекарник, пиперкопек, чушкопечка… изобщо, българският езиков гений е проявил голяма изобретателност при измислянето на думи за този уред и не само за него.

В момента един нов домакински уред е на мода и се утвърждава с хубавото си английско име – еърфрайър.

Как се сблъскват двете явления? За мен те са показателни за отношението ни към собствения ни език и за леко залинелите ни способности за словотворчество.

Били сме способни да измисляме такива изразителни понятия като чушкопек, а днес просто копираме, без да мислим – еърфрайър.

Според мен това показва пасивно,

небрежно отношение към езика ни, мързеливо пренасяне, без да осмисляме и преработваме, без да полагаме усилия да изковем собствени съответствия или да проявим изобретателност.

Не съм „драсни-пални-клечица“, не мисля, че езикът трябва да се капсулира и да не се развива. Напротив. Няма как той да остане настрани от постоянно променящия се свят и да не отразява новостите в бита и живота ни. Съвсем логично е да се появяват нови думи.

Призовавам, обаче, да сме по-активни и да разсъждаваме върху думите си.

Да му помогнем малко, за да си намира пролуки, да се развива, обогатява и същевременно да се модернизира.

Впрочем, по средата между чушкопека и еърфрайъра се намира микровълновата фурна, появила се в момент, когато езиковата ни чувствителност не е била толкова закърняла.

– След поста си получила доста идеи как да наречем еърфрайъра. Кои бяха най-свежите?

– Един мой приятел шотландец предложи да приемем абревиатурата ФГВ от фритюрник с горещ въздух. Писателката Йоанна Елми шеговито даде идея за въздурник. Получих и предложение да казваме въздухопърж или въздухопържек.

– О, последното особено ми харесва, дано се наложи. Според езиковедите за последните няколко десетилетия в българския са се появили 5000 нови думи, повечето заемки от английския. Много ли е това?

– Дали са малко, или много, не знам, но съм убедена, че са необходими, защото няма как да не назоваваме новите явления. Дори мисля, че трябва да има повече и ние, като носители на езика, можем да помагаме в изковаването и одомашняването на думи, не само да папагалим английските. Едва ли е толкова трудно да си измислим дума за хейтър, инфлуенсър, мейнстрийм, инхаус, аутсорсинг. Но се получава така, че „вносът“ става много бързо, по-бързо, отколкото ние реагираме и затова вземаме готови езикови „изделия“.

– На какво се дължи тази промяна в езика? Технологиите ли я определят, или потребителите?

– Технологиите няма да спрат да се развиват и слава богу. Всеки път, когато има нещо ново, трябва да се появи и дума за него. Почти винаги сме заемали думите от сферата на технологиите, например радио, телевизия, щепсел, защо сега да не пренесем бот и рансъмуеър?

Технологиите определят появата на нови думи, но не и как ще ги интегрираме в нашия език.

Понякога привнасяме чужди думи стихийно и се появяват въпроси. Как образуваме множествено число на блокчейн? Блокчейни или блокчейнове? При навлезлите английски думи често се колебаем за окончанията и това не е колебание само на езиконосителите, забелязва се дори в различните издания на речниците. Скрийншоти или скрийншотове? Локдауни или локдаунове?

Колебанието не е свързано само с това дали проявяваме езиков усет и дали сме изобретателни. Тук трябва да играе

активна роля някоя институция, която ясно да нормира и българите да имат източник за справки при колебание.

– Така е, формално това е работа на БАН. Но днес доста повече я върши друг. Най-четената измежду вече над 200 Дигитални истории е интервюто с Павлина Върбанова, създател на сайта „Как се пише“. Ти как си обясняваш, че хората се вълнуват толкова от текст за грамотността?

– И аз четох това интервю и следя редовно страницата на Павлина Върбанова. Много е полезна. Успехът на страницата ѝ е показателен за това, че ни е нужен достоверен източник, който да ни помага в нормирането на езика и при решаването на правописните и пунктуационните съмнения. Особено сега, когато пишем в социалните мрежи и излагаме на показ грамотността…. или неграмотността си.

– Чуждиците особено бързо навлизат при информационните технологии. И аз усещам как ги използвам постоянно, макар че за много от тях има хубави и точни български думи. Веднъж казах на приятелка, че съм в кол, а тя ме попита там ли е и баба Илийца. Защо точно тази област е толкова „погълната“ от английския?

– Той е добил статут на лингва франка по практически причини – разцветът на международните институции и бизнеса, глобализирането на света и масовия туризъм, но особено много днес – цифровизацията. Наложил се е в много сфери на нашия живот, но наистина най-забелижимо е това в областта на технологиите.

Нека припомня първото изречение от „Бай Ганьо“. „Помогнаха на бай Ганя да смъкне от плещите си агарянския ямурлук, наметна си той една белгийска мантия – и всички рекоха, че бай Ганьо е вече цял европеец.“

Много думи за облекло навлизат в българския език от френски, когато дрехите на българите изведнъж се европеизират… Блуза, панталон, пижама, сутиен, колан, палто, манто… Думата тоалет, която сега пък заместваме с английската аутфит. Някой впечатлява ли се от тези думи днес? Преди век, в сферата на модата, френският е бил като английския за технологиите днес. Предполагам, че след половин век на българите няма да им правят впечатление думите, които сега приемаме.

– Кои са любимите ти български думи?

– Всички, при които сме били изобретателни и са някак красноречиви сами по себе си: чорапогащник, възглавница…

– Има ли красиви думи, които са се родили през последните години?

– Честно казано, хрумват ми само дошли от английския. Някои от тях са хубави, но не се сещам за български творения.

А, сетих се… има една дума, която е събудила въображението на всички народи и това е кльомбата или маймунско а. Кльомба е старобългарска дума и означава грозно изписана буква. На всички езици тя е различна и кой от кой народ има по-интересни асоциации. В испанския, френския и португалския са приели арабска дума за мерна единица, на унгарски се ползва дума, която означава ларва, на италиански – охлюв, на каталунски са я припознали като традиционен десерт, който прилича по форма на вита баница….

Изобщо, мечтая си за всички понятия да проявим такава оригиналност!

– Със сигурност за всички ни ще е интересно, ако мечтата ти се сбъдне. Но това, че мързеливо пренасяме чуждите думи днес дали е само българска черта?

– Трудно ми е да определя. Във Франция също влизат нови думи от английски. Хората се възмущават, но ги казват. Именно защото се възмущават, има някакво обговаряне в обществото и английските думи си намират френски еквиваленти. Например спойлер. Преди ползваха английската дума, после измислиха своя – divulgacher, започнаха да я чуват по телевизията и стана повсеместна. На френски може да се каже трилър, но също film à sensations, бестселър, а и succès de librairie. Ако се върнем на еърфрайъра – на френски е friteuses à air chaud.

В Испания подходът е подобен. Кралската езикова академия предлага испански думи, но по-често ги „изковават“ самите езиконосители. За лифтинг например предлагат estiramiento, за хаштаг – etiqueta, геймификация – ludificación.

В Литва имат езикови комисия и инспекция, като втората

има право да глобява за публични изказвания на лош литовски.

Там също ползваха английската дума афтърпарти. Комисията в един момент предложи да казват вместо това dūzgės, ономатопеична дума за звука от жуженето на пчелите. Предложението първо предизвиква смях, но днес, две години по-късно, литовците се забравили за афтърпарти. И още един пример. На тяхната страница за езика преди няколко седмици се появи дискусия за думата kuražas, кураж от френски, която се появява все по-често и обсъждат какво да правят с нея.

Имаме нужда да говорим и мислим за езика си, за това какъв ще бъде неговият облик и в какво състояние ще го оставим в наследство на децата си!

– Как това може да се промени? И струва ли си наистина?

– Много е важно как се говори по телевизията и какво се пише в информационните сайтове. Журналистите реално са първите, които отговарят за вноса на чужди думи. В миналото тази роля са играели преводачите, но днес вносът на думи зависи повече от журналистите и хората, активни в медийното пространство.

– Уви, не съм сигурен доколко днес наистина журналистиката има тази сила, тя до голяма степен е абдикирала от основната си роля – да информира, а какво остава за грижата за езика… Но нека сменим темата, пишеш за явлението креолизация, което е много интересно исторически, а след това и в днешния контекст. Какво представлява? Наистина ли това е логичното бъдеще и на българския?

– Креолските езици възникват през XVII и XVIII век вследствие на търговията с роби през предишните векове и са се смятали за лоши подобия на английския, френския, португалския и испанския. Днес те са самостоятелни и пълноправни езици, официални в някои държави, например Хаити и Кюрасао.

В лингвистиката наричаме креолизация процеса, при който има прекалено голямото влияние на чужд език и се опростяват езиковите структури, влизат много думи, без те да доведат до сродни такива.

Българският според мен е далеч от креолизацията. Просто наблюдаваме загуба на езикова гъвкавост. Когато директно вземаме английски глаголи, обикновено те остават едноаспектуални, тоест нямат форма за свършен вид и не се разгръща пълният потенциал на глаголната система. Как звучи свършен вид на глаголите брандирам и нетуърквам?

Изобщо чуждиците, които внасяме, в повечето случаи нямат производни думи, остават сираци, които трудно се вписват в нашата граматика и не произвеждат сродни думи.

– Няма как да пропусна друг щекотлив въпрос. Според теб време ли е да премахнем правилото за пълния член?

– Българският е с много лесен правопис, защото е фонетичен език. Тоест, което изговаряме, това пишем. Сравнете например с френския. Във френскоговорящите държави на децата им отнема много по-дълго време да се ограмотят, защото правописът е по-труден, учат се много повече правила. По френското радио има диктовки за възрастни, за да си поддържат правописа. Ние сме облекчени.

Малкото граматически правила, които трябва да научим, са къде се пише пълен и къде кратък член, кога се пише брат му и кога брат си, кога – кого и кой… правилата, които ни трябват, за да сме минимално грамотни, се броят на пръсти.

Правилото пълен-кратък е аршинът, с който мерим грамотността на хората около нас, особено в социалните мрежи. Поне тази функция сме му вменили.

Ако го премахнем, ще трябва да изберем друго, за което да се заяждаме с хората, които не го знаят.

– Живееш в Брюксел. По-различен ли е българският език от разстояние?

– По-различно е нашето отношение. Поне българите, които аз познавам в чужбина, се опитват да не казват фасциниран съм, шервам, джойнвам. Според мен това е съвсем естествено. Езикът е свързан с културната ни принадлежност и се вкопчваме в него, когато сме в чужбина, защото ни е страх да не загубим връзката с родната си култура.

– Учиш на български и чужденци. Баба ми 65 години живееше в България, работила е като учител и журналист, но… така и все си личеше, че българският не ѝ е роден. Защо е толкова труден езикът ни?

– По какво ѝ личеше? По употребата на думите и граматиката или по акцента? Мога да се обзаложа, че е било въпрос на акцент. Това е нормално.

Граматика и думи се учат, но настройката на говорния ти апарат винаги остава обусловена от първия език или езиците, които сме научили като деца.

Няма лесни езици, но ще ти кажа кои са най-трудните неща в българския, които издават, че на някого не му е роден. Това е на първо място преизказното наклонение. Дори да научат добре всички времена и наклонения, винаги чужденците ще объркат употребата на преизказно наклонение. Също глаголните представки. В българския имаме 14 глаголни представки, нищо не е, има ги и в други езици, но при нас те има граматическа и лексикална функция. Можем да сложим също две представки по-на-пиша. Дори три – по-из-раз-ходих…

– Кои са типичните български думи и фрази, които неочаквано са те затруднявали при превод?

– Трудни са юнак, просвета, неволя.

Езиците не са невинни, те носят ценности. Думите, които са натоварен с история и са отражение на народопсихологията ни, се превеждат най-трудно.

Ще дам пример и за обратното, за дума, която според мен може да спрем да използваме в модерния контекст и да остане само с историческия и социалния си товар. Хич не харесвам думата чиракувам и ми е странно, че тя се открива в европейски документи. Ако зависеше от мен, щяхме да напишем друго нещо.

Ние помагаме на думите да добият стойност, от нас зависи промяната и на вложените в тях идеи. Това за мен е свързано с модернизирането и осъвременяването на езика, което пък е отражение на модернизирането на обществото или предпоставка за него, в зависимост от гледната точка.

– На мен пък много ми харесва думата чиракувам и мисля, че всеки трябва често да спряга в първо лице този глагол няколко пъти в живота си. Но най-хубаво е, когато си говорим за думите, а се случва толкова рядко!

Как се промени българският за времето, когато не си в страната?

– В положителна посока. Докато живеех и работех в България, се пишеше на шльокавица. Вече никой не използва тази, да я нарека условно, креолска азбука. Хората си пишат с нашите букви. Това отново е свързано с развитието на технологиите. Преди не беше толкова лесно да си инсталираме кирилица и не винаги всички програми я разчитаха. Сега това е минало.

И мисля, че сега има много повече съзнание в нашето общество за хигиена на писането и говоренето.

– Технологиите напредват във все повече области, говорим си за това чия професия ще отнемат… Ще има ли винаги нужда от преводачи?

– Технологиите се развиват главоломно, така че е възможно преводачите в най-тесния смисъл, като професия, да изчезнат. Но ако приемем, че

преводачите сме всички ние, които словотворим и създаваме езика ежедневно, то тогава няма как да изчезнем.

Машините ще се научат да комбинират думите и да ги пренасят от един език на друг, но някой трябва да създаде тези думи. И този някой са хората носители на езика. Все още езиците са най-човешкото творение…

Суховат младеж с тънка вратовръзка и безупречен костюм седи зад микрофона, а насреща му се редуват хора като Мъск, Зукърбърг, Кание Уест, Виталик Бутерин, Ноам Чомски, Джарон Лание, също и водещи учени от света на изкуствения интелект, с които си говори на един език.

Лекс Фридман е един от най-популярните подкастъри през последната година, въпреки че по професия е учен, изследовател на изкуствения интелект, преподавател в Масачузетския технологичен институт.

Роден и израснал в Москва, с еврейско-украински произход, днес той казва, че е американец, говори английски без акцент. И това не му пречи да обвинява новата си родина за всички войни, които води по света така, както обвинява и предишната си.

Лекс е повече от интересна птица заради успехите си като учен и подкастър (някои биха казали журналист). Ето какво още си струва да научим от неговата прелюбопитна история.

Iron man

„Най-реалистичният разговор между два робота“, гласи най-харесваният коментар под последното гостуване на Илон Мъск при Лекс Фридман. И наистина, с типичния профил на техничари, двамата си говорят с равен тон, водещият е изтупан в класическия си костюм, какъвто в София можеш да видиш основно при младежите, раздаващи мормонска литература.

И все пак, както си бъбрят роботите, Илон разказва, че макар да не е религиозен, е стоял, паднал на колене, молейки се първата мисия на SpaceX успешно да заведе хора на Международната космическа станция.

Интересно е, че неотдавна Мъск обеща именно при него да обясни пълно гледната си точка за Twitter, след като прословутият референдум определи той да напусне поста си начело. (После Мъск изпрати брат си Кимбал, но суматохата лесно обяснява защо.) А Лекс се оплака, че веднага след това са започнали атаки и срещу него – като например да подправят информацията за биографията му в „Уитипедия“.

Лекс не е журналист, но успява да предразположи, да остави събеседника си да говори. А другото му впечатляващо умение е да представя теми като изкуствения интелект, сложни и с много специализирани знания, с профилирани, като ги разказва едновременно научно издържано и на достъпен език.

Той може да няма огромната популярност на своя колега и приятел Джо Роган, с когото взаимно си гостуват често, но прави нещо много важно – показва, че и в света на дигиталното съдържание има място за популярно представяне на наука, за интелигентни разговори.

По костюмите посрещат

Как така се казва Лекс, а идва от славянския свят? Е, да, името му, разбира се, е Александър и е роден през 1983-а в мъничкото руско градче Чкаловск.

Александър Фридман, чували сте това име? Да, така се казва един от най-големите физици на ХХ век. През 20-те той създава теорията за разширяващата се Вселена, потвърдена от Хъбъл, който получава доста повече от славата.

Старият Фридман се сражава в Първата световна война, а след руската революция е ръководител на завод за самолети. Умира през медения си месец от тиф.

Наистина, името е популярно, Александър Фридман е и бащата на Лекс, който също е водещ учен, само че в областта на плазмената физика. Не е ставало дума има ли нещо общо с изследователя отпреди век, или просто има съвпадение на имената.

Но пък е повече от любопитен епизодът от подкаста, в който бащата и синът Фридман си говорят за теоретична физика, за Чернобил, за живота на емигранта. Достолепният физик дори външно прилича на Айнщайн, за разлика от сина си говори с тежък руски акцент, даже често, когато не успява да намери мисълта си, минава на родния си език.

Всеки път, като е развълнуван, си сипва и отпива от шишето пред него… да, вода е в случая, учени са все пак.

Когато се каляваше стоманата

В същия епизод Лекс разказва за идването си Америка, че то му се струва ужасна идея. Макар че пристига само на 13, в Русия е заобиколен от деца с неговите интереси – физика, математика, докато отвън океана попада в обикновено училище.

Както пък отвръща баща му, има значение и че са евреи по произход. Та този народ през цялата си история е свикнал да се справя с подобни неща, да се мести, да оцелява. И цитира на руски стихове от песен на Висоцки – „когато на смърт отиват, пеят. Най-страшният час в боя е този, когато очакваш атаката“.

Обсъждат и дядото на Лекс, който участва във Втората световна война като снайперист в земите на днешна Украйна.

Бащата е световен учен в своята област, подкастърът има и брат – Грег, който пък е начело на стартъп, занимаващ се също с плазмена физика.

Интересното е, че знаменателният епизод, който беше точно номер 100 в списъка на Лекс, днес липсва в официалния му канал и може да се намери само от други източници. Не е трудно да се досетим, че причините се крият в международния контекст.

През ноември 2021-а се появи новината, че се водят преговори в подкаста му да се появи Владимир Путин, което той обяви сам, но после беше отречено от най-високо ниво. Когато Мъск се включи в темата на деня с предложение да започнат преговори между Русия и Украйна, Лекс обяви, че би се радвал да влезе в ролята на посредник.

„Не се опитвайте да бягате от историята, учете се от нея“, призовава подкастерът. „Тези, които жадуват власт заради самата власт, разчитат на хаоса, на гнева, на страха. Не им давайте шанс. Бъдете добри. Бъдете търпеливи. Бъдете силни.“

Dura lex, sed lex

Ще рече от латински: „строг закон, но закон“.

Лекс има докторска степен по софтуерно инженерство. Първата му работа е в Google, но остава само половин година, работейки над нови методи за автентикация на потребителите. Решава, че му липсва университетът и се пренасочва към MIT, където, освен че преподава, води и научни изследвания в областта на автономните превозни средства, машинното самообучение, роботиката. Има немалко публикации в сериозни научни списания.

Как се решава да започне с подкаста? Повече от 10 години е голям почитател на Джо Роган, слуша го от самото му начало. Именно той го вдъхновява да започне и да се насочи конкретно към изкуствения интелект.

После се сприятеляват. С това е свързана и една любопитна скорошна случка. При последното гостуване на Нийл Деграс Тайсън Роган положи всички усилия да го убеди колко е готин Лекс и че е време да гостува и при него, а Тайсън подмина поканата, кой знае защо, видимо проявявайки мижав интерес.

Днес каналът му е събрал около 3 милиона абонати и 300 милиона гледания, което е далеч зад рекордите, но е и впечатляващо за проект, посветен основно на технологиите… От 2006-а Лекс има YouTube канал. В днешния си вид начинанието съществува от 2018-а, първо носи името „Подкаст за изкуствен интелект“, после приема името на създателя си. За да обсъжда „ИИ, наука, технологии, история, философия, природата на разума, съдбата, любовта и силата“.

Гостували са му учени като Андрю Енджи и Ян Лекун, Джеймс Гослинг – създателят на езика за програмиране Java, шахматистите Гари Каспаров и Магнус Карлсен.

Искрица живот

Да, човек на науката е Лекс… и все пак, преди месец за него научиха много повече хора без интереси към темата, заради гостуването на рапъра Кание Уест. Малко по-рано той обяви, че се гласи да опита отново късмета си в надпреварата за президент на САЩ.

Е, навлязоха толкова сериозно в дискусията за холокоста, че после един куп огромни спонсори прекратиха договорите си с рапъра.

Разговорът беше непресторено емоционален, особено за Лекс, който има предци, изгубили живота си в Холокоста. Интервюто стана наистина доста популярно.

„Ние още сме в Холокоста. Шест милиона души са умрели в него, 20 милиона са жертвите на абортите“, казва Кание, който сега се казва Йе и очевидно се е насочил към свръхконсервативните американски избиратели. „Медиите промотират, че това е моето тяло и моето решение, а става дума за промотирането на нов Холокост. 50% от смъртните случаи на афроамериканци са от аборт. Най-опасното място за черните хора в Америка е стомахът на майка им“, каканиже Йе. И повтаря ли, повтаря, че медиите по света са еврейски и те определят дневния ред.

„Еврейски медии е тавтология“, казва Йе, а Лекс отвръща, че това звучат като думи на Гьобелс.

Йе. „Ноу, ноу“, личи си, че иска да му каже водещият, но гостът продължава в същия дух, а Лекс срещу него е изгубил ума и дума. Но продължава разговора, влиза в разговор, в дискусия.

Борбата е безмилостно жестока

Именно това според мен е големият урок, който си струва да вземем от подкастъра по нашите ширини. Че винаги си струва да продължаваш да търсиш другото мнение, да не се отказваш от разговора, да се вкопаваш в балона си на филтрите. „Имайки предвид семейната ми история, разговорът беше труден, но важен“, пише после Лекс. „Защото вярвам в ползата от задълбочения, честен и емпатичен разговор между различните гледни точки“.

В този контекст е любопитно да отбележим, че днешният ни герой си пада по фитнеса, а и по друг спорт. В наши дни явно е почти невъзможно да успееш в света на подкастите, ако не си майстор в бразилското джу джицу. И Лекс, и приятелят му Джо Роган са с високи колани в модерното бойно изкуство, това важи и по нашите ширини – един от най-успешните подкастъри – „свръхчовекът“ Георги Ненов. Може би и защото не умея да сгъвам кимоната на хората, докато те са вътре, не се решавам да започна подкаст вариант на Дигитални истории.

Иначе, освен че има черен колан в този спорт, Лекс практикува джудо и борба, участва в състезания.

Та, от тази гледна точка, явно опитът на костюмирания домакин се оказва полезен. Защото ясно е, че бойните спортове много повече, отколкото личи на пръв поглед, учат да уважаваш опонента.

Любимата му книга е „Чумата“ на Камю. Обича и музиката, свири на китара и пиано, но гостите му рядко са музиканти – с изключение на Йе, доколкото той изобщо е музикант.

Никога да не поресна

„Животът става по-весел, ако успееш да запазиш своята непосредственост“, казва Лекс.

Подкастите си обикновено записва уикендите, когато не е на работа, а и гостите му са свободни. Един от въпросите, които много често задава, е за съветите, които биха дали на младите. „Заобиколете се с правилните хора!“, отсича Марк Зукърбърг, който казва, че винаги е бил фокусиран върху избора на служители и човешката страна. Е, нека му повярваме.

Посланието на любимия на Лекс Илон Мъск: „Бъдете полезни за обществото“. Съветва младите да учат по малко от повече области, да се срещат с най-различни хора, да четат много книги и да развиват сериозно общата си култура.

Ян Лекун им препоръчва да се интересуват от големите въпроси, като например какво е Вселената и какво е времето, а Джо Роган – да намерят за себе си онова, което ги вълнува.

Лекс казва, че е просто хлапе с костюм, което обича да говори за любов и за роботи. „Да си възрастен е прехвалено. Отказвам да порасна“, допълва ученият. Е, той е съветско хлапе, сигурно е чел за приключенията на Пипи Дългото чорапче.

Голямата сила на Лекс, освен да търси различното мнение, е да рисува бъдещето. Да представя технологиите с невероятните им възможности на достъпен език, който същевременно е съобразен с науката.

Да представя темите за дигиталното настояще и вълнуващото бъдеще, точно както се опитва да го прави и този сайт. Защото важните въпроси за нас като вид отдавна са тук и крият много интересни отговори…

– Ако срещу себе си имаш събеседник – изкуствен интелект, за който се твърди, че е съвършен, какво ще го попиташ?

– Преди време бях водещ на голям форум с хора от твоята сфера и на сцената излезе ръководителят на отдела по изкуствен интелект на една от най-големите айти компании в света. Тогава разказа как те проверяват нивото, до което достига разработването на ИИ чрез игра на покер. Събрали най-известните играчи в света и ги пуснали срещу алгоритъма. Наградният фонд бил няколко милиона долара, но и за покер играчите имало залог – и те можели да изгубят пари. В крайна сметка

хората победили, защото ИИ се оказал неспособен да блъфира.

Така че, според мен, където и да си мислим, че можем да приложим ИИ – в науката, в медицината, в индустрията, има неща като човешки отношения, характер, мисли… Там няма да успее.

Човекът е човек, ИИ е нещо, което трябва да ни служи. За добро.

Не знам какъв въпрос бих му задал… Може би бих го попитал: „Някога чувствал ли си се тъжен?“.

– А ще се уплашиш ли, ако отвърне: „Да“?

– Не! Ще ми стане още по-интересно и вероятно ще го накарам да ми разкаже кога.

– Немалко хора, с които говоря по тези теми, вярват, че можем да направим алгоритъм, неразличим от човека. Факт е, че тези технологии ни изненадват все повече с впечатляващия си напредък.

– Със сигурност. Но аз

мисля, че има граници, които правят всяко човешко същество уникално и неразличимо.

Има едни универсални дадености от Бог, които са запазена територия за човешката душа. ИИ някой ден може да е съвършен, той всеки ден става по-добър, но човешката душа е тази, която го моделира и винаги ще го моделира, надявам се. Защото човекът ще е над изкуствения интелект, хората са тези, които го създават.

– По-често обаче го създават компании, които не са регулирани достатъчно, не е ясно от етична гледна точка какво могат да влагат в него.

– Това вече е опасно, но подобни регулации според мен тепърва престоят. Може би етичните норми и правила, за които говориш, ще са най-важната част от тези регулации.

– Мислиш ли, че можем да го поканим в журналистиката, поне за да ни върши част от „досадната“ работа? Например да ни пише дописките?

– Да, мисля. Не знам дали ще може да пише дописки, но смятам, че

ИИ ще е нашето оръжие срещу фалшивите новини и дезинформацията.

Все още светът губи тази битка. Тя се оказа много по-ожесточена и с много по-сериозни последици, отколкото си мислим. Само допреди 10 години и ние, като гилдия и професия, а и аудиторията ни, подценявахме фалшивите новини. Често си казвахме: „О, не, това е фалшива новина“, и не приемахме насериозно дадено твърдение, колкото и фантастично да звучеше.

Помниш, че преди години алгоритмите на фейсбук позволяваха информация, написана в нюзрума на голяма световна медия, и такава, написана в мазе, да изглеждат по абсолютно еднакъв начин на интерфейса.

– И все още не е толкова различно, колкото би трябвало.

– Наистина. Но имаше момент, в който фейсбук дори позволяваше, когато споделяш самия материал, да промениш снимката или заглавието. Това ме удиви, казах си: „Боже Господи, ти можеш да споделиш дори статия от голяма медия и да промениш смисъла ѝ!“.

А светът днес е много бърз.

Все по-рядко се задълбочаваме в това, което четем.

Има изследвания, които показват, че голям процент от аудиторията чете само заглавието, особено в социалните мрежи, и съответно коментира него или изречението, което е написал администраторът отгоре, за да анонсира материала. От друга страна, журналистическите форми стават все по-къси, заради това забързано време, в което живеем.

Това означава едно голямо плъзгане по повърхността.

Явно сами няма да можем да се справим с фалшивата информация. И тук изкуственият интелект е нещо, което вярвам, че ще ни подкрепи. Работи се много в тази посока и някой ден ще видим конкретни резултати.

Засега губим тази битка, но това е война. Борим се всеки ден.

– Не трябва ли инициативата да идва повече от обществото? Хората да стават по-изискващи към информацията, която получават…

– Малко е като изграждане на имунитет. Трябва да свикнеш с начина на мислене, че всичко, прочетено някъде, трябва да бъде подлагано под съмнение. Аз се опасявам обаче, че в днешния свят на разделение и крайни емоции на обществата всеки се затваря в своя балон с единомишленици, които мислят като него. За съжаление, алгоритмите и на социалните мрежи, а и на търсачките, ти дават още повече от това, което искаш да чуеш. Не информация, която може да ти даде по-умерена и реалистична информация за света, а още повече от твоя собствен стереотип, което те затваря в клетка. Така

хората на различно мнение днес са в нещо като затвор.

Те нямат досег един с друг. А когато този досег се случи, започва агресията. Дебатите са по-шумни, истерични, изпълнени с остър език и обиди, което е много нараняващо. Казвам го чисто човешки, много е раняващо, а и не е градивно за обществото. Но това са неща, върху които се работи, особено след президентските избори в САЩ преди 6 години.

– Балонът на филтрите, хейтът са все теми, заради които го има и този сайт. Правим ли обаче достатъчно? Аз не виждам нищо подобно…

– Тук конкретни решения трябва да дойдат от технологичните компании.

– Те обаче нямат изгода да ги предлагат.

– Не знам дали им е изгодно, но са длъжни, имат дълг към обществото. В никакъв случай не мисля, че те са отговорни за фалшивите новини и прочие. Но досега излизаха с твърдението, че не са медии сами по себе си, а са просто платформи. Аз не мисля, че е така. След като при предишните президентски избори в САЩ се оказа, че едва няколко десетки души в САЩ работят в отдела за най-актуалните теми във фейсбук – хората, които могат чрез ИИ да инжектират определени теми, си мисля, че решението трябва да дойде и от тях.

– Каква е твоята лична рецепта, как излизаш от балона си?

– Опитвам се да слушам хората. Когато водя диалог с някого, обичам да го слушам повече, отколкото да говоря аз. Но в момента усещам разделението и въпреки че то е факт, виждаме го всички, ме боли. Усещам, че е дошъл момент, в който дори аргументите,

разумните аргументи, трудно убеждават човека срещу теб.

Все по-трудно някой променя позицията си по даден въпрос. Напротив: той е готов да я отстоява. Истинска вербална война се води не само в българското уеб пространство, а навсякъде по света. И тя се подхранва по различни начини.

Така ние, като общество, се превръщаме в лесна плячка за манипулации. Има и опасност да започнем да си налагаме ограничения за какви теми да говорим и за какви – не. А това също е изключително опасно за нашата професия.

– Но винаги го е имало по някакъв начин. Малко или повече, винаги си ограничен, дори само от аудиторията си, защото тя има някакви очаквания към теб.

– Говорейки по тези теми, аз все пак съм оптимист.

Изграждането на непоносимост към фалшивите новини, е роля и на журналиста, и на аудиторията.

Но започваме да изграждаме имунитет. Просто го усещам.

Има и нещо друго. Когато една среда е прекалено истерична, хората започват да се уморяват. Ти не можеш да вирееш сред крясъци. По мое мнение времето, което ще прекарваме в социалните мрежи, постепенно ще започне да намалява. Защото в нас ще се задействат защитни механизми, които ще ни казват: „Чакай… Остани малко насаме с мислите си. Стига с тези крясъци“.

– Дано си прав, аз не го усещам по този начин. Какво съветваш един млад човек, който днес иска да се занимава с журналистика?

– Казвам му, че на моменти тази професия е много неблагодарна. Но ако понякога изпитва вътрешно удовлетворение от това, което работи, значи е неговата професия.

В днешния свят със сигурност има много млади хора, които искат да влязат в нашата професия с други мотиви: например, мислят си, че така ще спечелят бърза популярност, ще изкарат много пари. Нито едното, нито другото е вярно. За да спечелиш доверието на хората, трябва да положиш много, много усилия. Ти го знаеш. И ако твоят мотив е популярността, това също е грешка, която няма да те доведе доникъде.

Единствено вътрешното удовлетворение може да ти помогне да издържиш в тази професия. Особено сега, в този забързан свят. Когато информацията не тече, тя е океан, тя е вихър.

– Защо във време, когато уж всичко е разказване на истории, е все по-трудно да се разказват истории? И са все по-малко майсторите, които го умеят…

– Сред този океан, за който си говорим, има прекалено много хора, които искат да разказват истории. А те стават по-къси, защото всички бързаме.

Все по-късата форма е ограничаваща.

Няма нищо по-хубаво от една красиво разказана история, бих я сравнил само с хубаво написан разказ, а защо не и с книга. Това е майсторство, което не е за всеки. Това е талант!

Но добрите разказвачи винаги ще намерят своя път към публиката и публиката ще намери тях.

– И все пак, ти не вярваш, че ще има електронен Иво Иванов…

– Да, не си го представям. Най-малкото не си представям електронния Иво Иванов, който се вълнува толкова от баскетбол. Но ще има може би технология, която ще бъде наш помощник и тук. Надявам се, наистина, за добро…

– Колко струва днес истината?

– Поне в медиите отговорът прилича на формула. Сигурно изглежда така: точни факти, в които прониква аналитичен ум и ги поставя умело в контекст. За фактите хладнокръвие и бдителност. За анализа им – умението да боравиш с информацията така, че да я превърнеш в знание. Истината струва толкова, колкото добре може да изпълниш горното упражнение.

Можем и да разширим, към една интересна метафора, която харесвам. В своите „Изповеди“ Августин на места използва словосъчетанието „блясъка на истината“. Ето хубава идея – че истината има собствен блясък.

Тя просветва, изисква от нас напрегнато взиране, внимание, за да може блясъкът ѝ да бъде уловен.

– Отдавна търся за себе си отговор на този въпрос и така и не го намирам – от пишещите ли идва развитието, което уж търсим, създаването на по-смислени, задълбочени журналистически текстове, или от четящите?

– Понеже всеки пишещ човек е четящ (надявам се), не би могло да е друго: едновременно.

Но може би

пишещият трябва да мисли не винаги за четящия, за да пише добре.

Тук не говоря за високомерието на автор – нещо досадно и често неоправдано. Има читатели, които биха писали отлично. Някои от тях не го правят, защото имат по-висок критерий, който ги сдържа, за да не поемат риска на графоманията.

Имам предвид друго: пишещият в медиите да не робува на популярни и предварителни наставления, които описват четящия като много голям глупак. Например „това ще се чете“, „това няма“, „кой ще го чете тоя чаршаф“, „дай по-така“. Има подобно очакване: че пишещият в медиите трябва да захитрее.

Да пише не с ум, а с лош читател наум.

Това подценяване на читателя е в напреднала фаза. То е и софтуерно подплатено – знаеш, че интернет е място, което се движи около семантични ловни полета. Ловуват се ключови думи, около тях се пълни съдържание, то се изследва по успеваемост и цикълът се завърта отново. Това не е съвсем безинтересно. Прилича на компютърна игра. Но няма общо с писането на хубав текст.

– Нещо подобно каза при получаването на наградата Web Report тази година. Че в медиите днес доминират жанровете „това направи много четения“ и „това не направи много четения“. На мен ми е лесно, пиша за кеф и смисъл, а не за да си храня семейството с това. Но как наистина можем пишейки да се освободим от бремето на първосигналния онлайн интерес?

– Има само едно, което помага от заглавието нататък – стилът. Лошото е, че в медиите се налага да работиш бързо, тоест да жертваш стила.

– Какво идва след постистината?

– Може би постистината вече дойде. Забележи, сега отнякъде изникнаха фашисти, говорим си за фашисти. Просто седиш у вас, през 2022 г., уведомяван от приложения за различни неща, и изведнъж разбираш, че са се появили фашисти, масово. Пускаш телевизора да видиш какво става – да, фашисти навсякъде, в парламента се говори за фашисти, имало фашисти в центъра на София, ти въобще не си разбрал. Защо не си разбрал? Защото си фашист.

Нямам наивността да мисля, че прекрасният нов свят означава край на социалните напрежения, на войните, на бедността, на насилието. Може дори да ги ескалира. Но… фашисти?

Постистината заявява мощта си най-убедително, когато я видиш не в политик – обигран дилър на пост истини – а в обикновен човек. Имаше един клип наскоро, сблъсък край паметника, покрай който обикновено има сблъсъци. И там за няколко секунди може да чуеш глас на човек, който не се вижда в кадър. Този човек подвиква на друг с разоръжаващ подозрението ти за нереалност, убедителен, пресипнал глас: „Ей, фашист! Ей, фашист!“ Нещо в това подвикване, уж битово, ме порази. Нещо от миналото манифестира: като от счупена тръба в канализацията да е тръгнала мътна, ръждива вода, която се лее по улицата, пред очите ти. То е не точно историята, а нейно карнавално превъплъщение, изглежда като фарс и кошмар едновременно. Ей, фашист! Сепваш се, озърташ се за прикритие.

Въобще,

след постистината идва свят, в който мисълта ни е надупчена от тежки пробойни – логически, исторически, всякакви.

Мисълта се носи в разсъжденията си като нацепен, напълно пробит от айсберги кораб. Вътре шурти вода, плющят вълни, хвърчи шампанско, някой се е обесил на мачтата, оркестърът не млъква, политици и удавници държат речи… Обаче корабът не потъва, не. Даже колкото повече се пълни с вода, толкова по-шеметно пори вълните.

– У нас журналистическата среда ли е „по-добра“, или политическата? Как зависят една от друга?

– Колкото по-добра е журналистическата среда, толкова по-лоша е политическата, това е зависимостта. В смисъл, че

добрата журналистика има и такава цел – на политика да не му е добре. Леко да го втриса,

щом види, че се приближаваш към него с микрофон, или когато отвори твой текст.

В момента медийната среда е по-добра от политическата. Аз не споделям кахърната представа за свободата на словото и онази всеизвестна класация.

– Нито пък аз, в тази посока много по-големите въпроси не идват от държавните граници.

Много хора са скептични, но според мен изкуственият интелект вече променя светогледа ни из основи. Например при изображенията. Вече го научихме и да пише нещото, което уж е журналистически жанр – дописка. Докъде се простира според теб пределът му що се отнася до писаното слово?

– Всеки, работил като журналист по-дълго, забелязва, че

работата му в някаква степен може да се „темплейтизира“. Понеже използва повторяеми модели и структури, с известни променливи.

Тоест, подходящото условие за прилагане на алгоритъм. Не съм скептичен към това, никак – според мен всичко, което може да се автоматизира в журналистиката, трябва да се автоматизира. Би спестило както време, така и депресията, към която механичният труд предразполага.

Но ти все пак питаш за предела на „писаното слово“, питаш за максималното. Високите образци на изкуството и възможността изкуствен интелект да създаде творба, равносилна на тях – в това не вярвам. Да напише „Вълшебната планина“ например или „Лолита“, да се изравни с Томас Ман, Набоков…струва ми се невъзможно.

Ако масовата литература е вторична, преповтаря вече направеното, рови в „база данни“ и ги имитира (понякога със съблазнителна ловкост), в големите творби става друго.

Има непознат хлад на нещо неизразимо, скрито, мъчно за улавяне: това, което Капоти нарича „да изровиш чудовище“. Високата литература се движи от подобно ожесточение, от мания, от известна налудност, която едва ли е пригодна за алгоритъм.

„Да отглеждаш паразит в мозъка си“ – това казва за писането Уелбек, работил впрочем и като програмист, преди да стане писател. Затова мисля, че дори да погълне необятно количество база данни и да ги разиграва в сполучливи вариации,

изкуственият интелект би произвел добра масова литература, но би отстъпил във високата.

Ще се движат наравно в подножията, ще са равни на метри от върха, най-горе човекът ще изпревари. Е, после ще се пропие, гръмне…

– Дано не доведем и изкуствения интелект до тази стъпка. Уелбек май би помогнал, но интересно, не бях чувал, че е работил като програмист, а му отива на светогледа.

Уж днес навсякъде търсим „сторителинг“, историите продават. А в медиите почти няма пълнокръвни, вълнуващо разказани истории, нямаме време да четем дълги текстове. Защо стана така?

– Вероятно е свързано със скъсяването на онова, което се нарича „прозорец на вниманието“. Дългата история се опитва да се намъкне в съзнание, което консумира кратки текстове и изображения в епилептичен фурор. Съзнанието ги отхвърля, защото се е нагодило към нещо кратко. Прокрустов проблем.

Ние четем вече със скролващ поглед, всички в медиите знаят това. От една страна е нормално: в адаптацията към тежки масиви от информация е нужна напрегната селективност. От друга страна е направо вредно: това са стотици стимули, които изпращяват в съзнанието почти едновременно, превъзбуждат го, държат го непрекъснато нащрек и в популярното състояние на FOMO – Fear of missing out, страх да не изпуснеш.

Това, впрочем, има общо и с хазарта. Знае се, че при разработването на идеята за newsfeed е използвана коварна идея:

скролването в социалните мрежи да съответства на начина, по който съзнанието изпада в трескава възбуда, когато следи бързо въртящите се символи на екрана на ротативките

и очаква те да попаднат в „статус“ на печалба.

Да се засекат политическите ти виждания с тези на другите, така както се засичат черешки, лимони, златни барове в трепетна линия.

Аз споделям този цинизъм. Има хора, които биха реагирали с възмущение на хипотезата, че бурната им политическа ангажираност в социалните мрежи е маскирана жажда за допамин, подобна на хазартната. Но и ние имаме право на възмущение спрямо човек, който бълва политически статус на всеки кръгъл час. Като кукувичка на стената с часовников механизъм, да се побъркаш.

Тъй че какви дълги истории…? Ако в казиното трябва да се чака дълго между всяко развъртане на комбинации, човек никога не би се пристрастил. Би се отегчил.

– Има ли новини, които стареят красиво?

– Може би световен рекорд, който все още не е подобрен. Скокът на Стефка Костадинова да кажем.

– За мен журналистът, който иска не просто да съобщава, а и да вълнува, трябва да е най-вече ловец на истории, да уважава факта и словото. Така ли е? Изпускам ли нещо?

– Трудно е да определя. Има журналисти, които са добри в боравене с факти, в точното информиране. Това е сложно и много необходимо. Има журналисти, които правят чудесни интервюта – аз например не умея да питам добре. Има журналисти, които са талантливо специализирани в определена сфера и превеждат нейната сложност на достъпен и увлекателен език – ти правиш това. Има и потресаващи мисирки.

Според мен

много хора бъркат журналистиката с очакването „да изразиш ясна и категорична позиция“.

Не че не е важно, но често минава в дървеняшка церемония по набиване на канчето. Всъщност „ясна и категорична позиция“ имат всички – влезте във форум и ще видите само ясни и категорични позиции. Може би човек трябва да стои в напрежение, да се двоуми, да се чуди. Имаше едни такива думи – че белегът за интелект е способността да държиш в ума си две противоположни идеи и въпреки това да продължиш да функционираш.

– Ако някой млад човек, който тепърва навлиза в журналистиката, ме попита за съвет, първо бих му казал да се убеди дали е напълно, ама напълно сигурен, че вижда смисъл в това. Какви биха били твоите съвети?

– Според мен да се дистанцира, поне в началото, от журналистиката като техника и скорост. Да се посвети на насладите на хуманитарния свят – литература, история, философия. Да забележи, че

понякога в „центъра на събитията“ няма нито събития, нито център.

Да придобие естетически усет, той води до граждански. Да изгради чувство за хумор – в тази професия има много смешни неща. И да се опита да не стане геополитически анализатор на 23-годишна възраст. Ако сам се улови да започва изречение с „В Китай се случват процеси, които…“ да се разсмее, вместо да го довърши.

– А има ли наистина смисъл?

– Към всички нас има един натиск, че непременно трябва да откриваме зверски смисъл във всичко, което правим. Да пращим от смисъл, да сме батки на смисъла, като в бодибилдинг.

Да кажем, че има удовлетворение. На моменти.

– Ясно е, че медиите трябва да извървят определен път, за да са адекватни към предизвикателствата на днешния ден, към днешния начин, по който търсим и възприемаме информацията. Как виждаш това бъдеще?

– Медиите са в сложна ситуация. От една страна, имат общ шеф – този шеф е Силициевата долина и нейните алгоритми. Отдолу нагоре пък те подпукват фалшивите новини и задачата да разбереш кое е вярно и кое не. После ти прикачат лични тролове, всеки е имал такъв, злодей на капслока. Ако се оправиш с тези затруднения, за финал чуваш – стига с това писане, всички са в Тик Ток. Дето вика един комик, аз още не зная какво е My Space.

Но ако трябва да се търси решение за медиите, бих посъветвал друго – отстъпление.

Мисля съвсем сериозно, че ние поглъщаме прекалено много медийно съдържание.

Просто токсично количество. Има една хубава фраза на Томас Джеферсън – той казва, че ако трябва да избере между човек, който чете само вестници и човек, който не чете нищо, ще избере втория. Това не е просто остроумие, насочено срещу вестниците. Става дума за друго – че медиите са необходимост, но ако човек ги превърне в основното, което поглъща, ще пострада. Прекаленото четене на медии изсушава ума. А и сърцето. Затова ето рецепта за медийна грамотност – да не се прекалява. Човек, ако намери за добре, може да живее без да знае кой е министър, какво се е случило днес, какво ще се случи утре, като в книга на Казандзакис. Това няма да го направи лош гражданин. Може би ще разкаже за нещо, което ни липсва. Това е моята ясна и категорична позиция.

Днес журналистиката не е ценена? Често го повтарям и в Дигитални истории и все пак, насреща има много аргументи. Ето един огромен, огромен аргумент. Рогатия Джо.

200 000 000 долара. Толкова се оказа, че е получил за договора си със Spotify прословутият Джо Роган. Създателят на най-успешния подкаст, който определено проправи пътя на целия жанр, явно е доста ценен от работодателите си и има защо. Любимият образ в битката на антиваксъри и ваксъри, на „модерните“ и „ретроградните“, на леви и десни, на всички, които завиждат, възмущават се, или просто ценят силния образ.

Та кой е в крайна сметка този приятно глуповат чичко, събрал толкова погледи… и милиони? Как се стигна дотам дори Белият дом да се възмути от работодателите му заради него? И как неговата история е свързана с бъдещето на журналистиката? Та той на пръв поглед е всичко друго, но не и журналист, нали така…

Пътнико свиден

Последният отговор е ясен. Много просто, той го създава, бъдещето на журналистиката, по един или друг начин.

Сам казва, че не е журналист, а „стендъп комик, фен на смесените бойни изкуства, психеделичен авантюрист“. Днес е на 53, преди да влезе в днешната си роля е спортен коментатор на смесени бойни изкуства (а преди това – и участник в тях), стендъп комик, реалити водещ.

Има черен колан по бразилско джу джицу. Като актьор си е чист провал. Обича да ходи на лов с лък за едри животни и да помпа мускули. Другото май не го обича чак толкова – да създава жестоки обществени противоборства, но така му се получи през последните месеци. Преди новините от Украйна да погълнат медийния поток, неговият случай и този на Джокович в Австралия бяха любимото обществено поле за спор в глобален план.

И така, Джо е създателят на прословутия подкаст с не толкова оригиналното название „Преживяването Джо Роган“ или Joe Rogan Experience, който се превърна в еталона на този жанр.

В него редовно Илон Мъск отделя по няколко часа, за да поговори за бъдещето, веднъж дори и „подпомогнат“ от цигара с трева, подадена му от самия водещ. Там идват, за да говорят „право куме в очи“ и социалистът Бърни Сандърс, и култовият за десните Джордан Питърсън, и много други смислени хора, готови да променят бъдещето. От всяко култово гостуване се ражда мем, който днес всички разпознаваме. Понякога обаче идват и побъркани конспиролози (или пророци, борци за истината, за каквито ги приемат феновете им). И именно те се превърнаха в проблем.

Ухо да чуе, ръка да пипне

Рогън беше любимият медиен образ; Кеворк Кеворкян на модерния западен свят; Лари Кинг без тиранти и интелигентно излъчване. Докато не се намеси в най-модерната битка, която ни ожесточи едни срещу други.

Но в тази битка няма да се впускаме, а ще потърсим нещо по-интересно. Как така грубоватият Джо се превърна в толкова успешно начинание и какви сигнали дава това за бъдещето.

Седят двама души в една битово оборудвана като студио стая, бъбрят си от тема на тема с часове, без особен сценарий, без визуални атракции. Точно в духа на класическото някогашно телевизионно толкшоу, само че без рекламите, без ограниченията във времето. Надали някой би предположил, че в свръхдинамичното ни време, за сметка на краха на традиционните медии, ще се появи този жанр.

Изведнъж се оказа, че има толкова фенове, че си струва един от световните шоу гиганти да предложи гигантската сума на един самоук журналист.

Нароиха се милиони подкасти, дори у нас се заформи своеобразна ниша с качествени примери. И все пак, Роган се превърна в единственото глобално разпознаваемо лице в света на подкаста от всички позиции и възрасти. Дори преди да се превърне едновременно в глезеното дете и трън в обувката на Spotify.

Набито ухо

С какво е толкова интересен бившият състезател в бойните спортове? С интелигентност ли блести, с обаяние, с журналистическо умение да предразполага гостите?

Разговорите му са иконични, защото са и прости, и директни, и искрени. Той си е такъв, какъвто е, и очаква същото от гостите си.

Джо умее да си говори и още повече – да слуша. Още от първия миг да предразположи събеседника, както го можеха някога водещите, преди да покълнат микрофоните в ушите им.

И като сме тръгнали с клишетата, Роган определено е „човек от народа“ или направо пролетариата. Роден е на 11 август 1967-а в Нюарк, има италиански и ирландски произход. Родителите му се разделят, когато е на 5, а от 7-годишен го отглежда майка му, изцяло губи връзка с баща си.

Който има уши, ще чуе

Семейството му се мести често. Ученето не му е сила, от малък се насочва към спорта. Първо към бейзбола, а после – към бойните изкуства, които се оказват истинската му страст. Тренира карате, кикбокс. Печели републиканско първенство по таекуондо, но серия от контузии му попречват да стане професионален спортист. Така и не успява да завърши колеж.

Днес едва ли съжалява особено. Със съпругата му Джесика, бивша сервитьорка, живеят в Тексас в имение на стойност 14 милиона долара. Имат две дъщери, като отглеждат заедно и момичето на Джесика от предишен брак.

Мечка страх

Преди да се заеме със сегашното си поприще, от 2001-а до 2006-а Джо е водещ и запазена марка на шоуто „Страх“. Ако не го помните, това е интелектуалното реалити, в което участниците бяха предизвиквани да се състезават, катерейки се на големи височини, ядат сурови деликатни части от всякакви зверове… и като цяло попадат в ролята на самите зверове, за да се справят с нещата, от които ги е страх.

Водещият беше идеален за ролята си, първосигнален, силен… И все пак, реалитито бързо се изчерпа. Доста по-кратка и неуспешна е предишната му кариера – като стендъп комик, актьор на „Дисни“ и… певец.

Още през 1999-а започват планове му за собствен ситком – „Преживяването Джо Роган“, с „Уорнър брадърс“. Шоуто трябва да е естествено продължение на записите му като стендъп комик, но по една или друга причина нещата се забавят и идеята пропада, след като Роган приема да води „Страх“.

Чуй ме

Струва си да споменем една забавна история от 2005-а. Уесли Снайпс, вече със статута на позалязваща звезда, решава да потърси медийното внимание, като предизвиква Роган да се бият по правилата на ММА. Джо веднага се съгласява, по-късно казва, че наистина боят е организиран. Така и не става ясно какво е попречило на Снайпс, носител на черен колан по шотокан карате, да се срещне с майстора на джу джицу. Хубавото е, че няма пострадали.

През вече далечната 2009-а на Роган му идва нестандартна идея, която решава да претвори на практика. Да започне да записва разговорите си с интересни хора. Така или иначе, покрай предишните си изяви има шанса да познава доста любопитни личности от разни области и се възползва от това по най-добрия начин.

Първият епизод е записан с колегата му Браян Редбан и е пуснат на 24 декември. Още през август следващата година подкастът попада в топ 100 на iTunes. През януари 2015-а записите са сваляни общо 11 милиона пъти, а през октомври същата година свалянията вече са 16 милиона на месец.

Междувременно се захваща и със странични проекти – води още един сезон на „Страх“, започва и шоу, в което представя теми като снежния човек и НЛО.

По слух

Дълги години всичко се случваше основно в YouTube. Докато той не се реши на доста смела, но и логична крачка, предвид измеренията на договора, станали ясни след това. На 19 май 2020-а Роган обяви, че е подписал прословутия договор, заради който от януари 2021-а шоуто върви само в Spotify, а в останалите канали се публикуват само кратки откъси.

Малко след това започнаха и проблемите. Със сигурност в тях за намесени и бизнес интереси, шоуто на Роган лиши от немалко приходи традиционните платформи, а се твърди, че инвестицията на новите му домакини вече се е изплатила многократно.

Днес „Преживяването“ има повече постоянни зрители в сравнение с всички публицистични предавания на водещите американски телевизии, взети заедно. Слушанията му на месец достигат 190 милиона.

Слухове

Преломният момент дойде, когато Роган заяви, че няма да се ваксинира. После прекара тежък ковид и се подложи на спорно лечение. Първата сериозна атака дойде от CNN, които го обвиниха, че се е лекувал с препарат за обезпаразитяване на коне. Роган извади документи, че е следвал медицински протокол и се похвали, че това му е помогнало да се справи с болестта само за три дни.

Скандалът обаче се случи именно в момента, когато и тук, и в САЩ битката за и против ваксините се разгаряше с пълна сила.

Напрежението се нагорещи още, когато музиканти като Нийл Янг и Джони Мичъл обявиха, че се отказват от платформата, заради това, че продължава да разпространява шоуто на Роган. От Spotify нямаше нужда да се замислят много как да реагират, журналистът Тед Джоя изчисли, че някой музикант трябва да събере 23 милиарда слушания в платформата, за да спечели толкова, колкото Роган. Цифрата е напълно недостижима.

Особено силно пробуди духовете разсъждението му, че ако сте млади и здрави, няма никакъв смисъл да се ваксинирате. Именно тук се намеси Белият дом – официалният представител Кейт Бедингфилд, гостувайки на CNN, отбеляза: „Може би пропуснахме момента, когато Джо Роган е станал професионален лекар?“. Антъни Фаучи го порица и определи думите му като безотговорни.

270 лекари изпратиха протестно писмо, че Роган дава думата на много спорни гости. Той се извини, каза, че просто търси различни гледни точки, което никак не удовлетвори противниците му. Очевидно все още скандалът продава, защото акциите на Spotify същия ден скочиха с 12%.

Ще ти дърпат ушите

От платформата очевидно си бяха поставили за цел да доминират в света на подкастите, като за 4 години инвестираха в различни проекти около милиард долара. И се оказаха на правилната страна, печалбата им за 2021-а нарасна рекордно, над всякакви предишни прогнози.

Джо Роган държи на своята независимост, сам си определя гостите и темите. Възгледите му са нетипични, не се побират в едната от двете традиционни американски крайности. Подкрепя еднополовите бракове, минималния гарантиран доход, свободното разпространение на леки наркотици, но също и свободата всеки да притежава оръжие. Понякога казва, че ще гласува за Тръмп, понякога – за Бърни Сандърс, защото цял живот отстоява идеите си. А накрая признава, че е подкрепил някой от маргиналните кандидати, които тук не сме и чували.

За собствения си опит с халюциногена DMT казва пред „Ролинг Стоун“, че е „ш…ани милиарди влакчета на ужасите плюс извънземни. То е, каквото е, не знам какво е. Химически път съм други измерения? Портал, през който душите преминават? Не мисля, че има някакви негативи“.

Де се е чуло и видяло

Епизодите на шоуто вече са над 1780. Факт е, че след скандала доста по-малко са известните гости, но надали ще е задълго. Нови разговори се появяват обикновено през 2-3 дни, темпото е доста ускорено в сравнение с началото на проекта.

Къде ли самият Джо Роган намира обяснението на успеха си? „Подкастите ми са просто разговори. Често нямам идея за какво ще говоря, докато не седна и не започна срещата. Някои от идеите ми не са подготвени или конкретни, подемам ги на момента, но давам всичко от себе си. Това са просто разговори и мисля, че затова шоуто е харесвано.“

Успехът на подкастите изненада всички ни. Уж нямаме време за дълги формати, бързаме ли, бързаме… и точно тук те блеснаха с пълната си сила. Защото, докато скролваме, всъщност ние… не мислим. Не се съсредоточаваме, не се замисляме.

Същевременно идва натоварването на сетивата ни. Някак си не ни е уютно, ако не вършим нищо. Скролвайки, започнахме да си намираме извинение, ако поне по същото време слушаме нещо, което смятаме за смислено. Някъде там дойдоха и аудиокнигите.

А после, като огромна вълна, и подкастовете. Някакви хора седят и си приказват, или пък представят под някаква форма смислено аудио съдържание. Video Killed the Radio Star, уж видеото уби радиото, а после радиото го издебна в гръб, като в ням филм.

Уши за истината

И какво от това? Явно всички сме се уморили от ефекти и понякога търсим другото. Смисъла, посланието, разказа, историята. Интонацията, мига, точните думи. Извеждането на познати личности от лустрото им. В това е красотата на подкаста.

Горе-долу както се получи с мема. Уж всички търсят ефектите, а изведнъж започнахме да се смеем на едни и същи картинки, повтаряни с леко променен текст.

Ако има една личност, която да събира като олицетворение успехите на жанра, това несъмнено е Рогатия Джо.

„Днес вече не може да си представим живота на световната общност без медиите. Опасността е в това, че медиите, които станаха голяма сила, престанаха да се занимават само с информация. Поставиха си по-амбициозна цел: започват да формират действителността“, тези думи пише теоретикът на журналистиката Ришард Капушчински преди почти 20 години, дълго преди днешната медийна ситуация. И все пак, като че ли казва всичко за това, което прави Роган и отношението на медиите срещу него.

Безспорно живеем във време на разломи, които са разширявани от длетото на скуката, блъскано здраво с всеки скрол от чука на балона на филтрите.

Чухте ли клюката?

Едно от основните обвинения към Роган от традиционните медии в САЩ е, че не подбира внимателно гостите си, че дава дума на хора без доказан авторитет. Но кой е този критерий, който трябва да има журналистът, за да определя сам въпросния авторитет? Ако у нас например е изправен пред прословутата тема на ковида, по какво точно да прецени дали може да покани проф. Ч. и доц. М., ако са безспорни специалисти по имунология и инфекциозни болести. Кой точно журналист може да прецени с какво са по-компетентни например от професори в областта на хирургията? До момента дори собствените им гилдии не са еднозначни, какво правим тогава?

Журналистът е удобният виновен. Всеки знае кого трябва да кани и с кого как да приказва.

Това не е лесно, нито може да се вкара в рамки.

Точно както и самият Роган. С малката разлика, че той прави това, което харесва. Срещу 200 000 000 долара и обичта на милиони хора.

И стените имат уши

По традиция, отношението към него минава през разломи, но най-модерният се е отцепил там, където се е впила иглата на ваксината. През него минава отношението към любителя на лова с лъкове. Дори у нас, бързо можете да попаднете на текстове, които красиво го ласкаят като смелия борец срещу корпоративните медии или обратното: лъжец, изпечен манипулатор и ловец на наивници.

Според мен пък е просто човек, попаднал на точното място в точния момент.

В който хората имат нужда от смислен, човешки разговор с някои от големите личности на нашето време. Не прекъсван от рекламите на прах за пране в големите медии. Или от зависимостите им – партийни, конюнктурни или корпоративни. Не движен от бързината, поведен на обречена битка със социалните мрежи. А даващ пълнокръвни образи, рисуващ смислени истории.

И какво, като изкарва добри пари? Изкарват ги и много по-„смислени“ TikTok инфлуенсъри. И FansOnly инфлуенсъри. И всякакви инфлуенсъри.

Докато той просто кани хора, които имат какво да кажат и си бъбри така както ние едно време си бъбрехме с комшиите, на карти или на по бира, преди да дойде фейсбук.

Въпреки това, бъдещето на Роган и неговото шоу изглежда светло, а още по-светло: това на жанра подкаст. Тази седмица в Дигитални истории ще е тематична, в петък очаквайте среща с един от най-популярните и самобитни български подкастери. Кой ли е той и какво има да ни каже за бъдещето на жанра и на начина, по който се информираме?

„Това е единствената ми цел“, казва чичо Джо. „Да се заобикалям със забавни хора, като съм сигурен, че всеки си прекарва добре и работи здраво“. Може да не е най-дълбоката мъдрост, която ще прочетете днес, но е подобна на нашия герой – проста, ясна и все пак точна.

Александър Николов:

Недоверието в системата е естествена реакция

Александър (30 г.) е бакалавър по фотожурналистика в Университета по изкуства в Лондон и стипендиант на Британското кралско фотографско общество. Магистър по програма „Е-Европа“ в Софийския университет. Работи като комуникационен експерт в Българска фондация „Биоразнообразие“. Автор е на визуалното съдържание на „Последния дар на човека“.

– „Последният дар“ наистина ме впечатли. С Димитър се захващате дълбоко и дълготрайно с тежка тема като трансплантациите. Проблемите пред тях у нас изглеждат нерешими вече десетилетия. Вярваш ли, че днес журналистиката има силата да променя?

– Реалният отговор е, че не можем да направим директна промяна, с това сме пределно наясно. Отдавна се занимавам с документална фотография, изследвам различни автори и проекти. Затова

мисля, че индиректната промяна, която да доведе до решаването на подобни проблеми, е напълно възможна.

Любимият ми пример е от Папуа Нова Гвинея, където е имало огромен проблем с насилието над жени. Там отива един фотограф – Влад Сокин, и започва да работи целенасочено по тази тема. Книгата му е публикувана от Photo Evidence, чиято главна редакторка Светлана Бахчеванова е фоторедактор и на „Последния дар на човека“. Книгата надига недоволството на световното общество, от което следва натиск над управляващите. Това пък води до промяна на законодателството и много по-малко случаи на насилие. Един силен проект може да доведе до реална промяна след обществен натиск. И именно това е нашата цел. По някакъв начин да разбуним духовете, хората да разберат какъв е мащабът на проблема и сами да поискат промяна.

– Дали ще стане?

– Призивът, който отправяме, е повече хора да проведат този разговор вкъщи, да кажат на близките си, че са съгласни при евентуална мозъчна смърт органите им да бъдат дарени. Това е човешката страна и така можем по някакъв начин да подготвим обществото, или поне да се опитаме. Всичко останало трябва да бъде решено от управляващите, които да реформират системата. Стъпките са ясни, има много примери, като Испания, Хърватия, дори Румъния. Тук сме на дъното.

– Казваш, че повечето хора отказват да дарят органите на близките си заради предубеждения. Мислиш ли, че тези предубеждения са същите, които водят и до недоверието към ваксините, цялостното отношение към медицината, към науката?

– Абсолютно, но това по-скоро е недоверие в системата. И то е нормално, защото един човек, когато бъде краден, потискан, може би дори умишлено държан в състояние на безтегловност, в усещане за неизбежност, това е естествената му реакция.

Хората просто не вярват в системата. И да излезе някой от управляващите и да каже: „Направете го, това е добре за вас“, кой би му повярвал?

Против ваксините са дори изключително интелигентни, адекватни, образовани хора.

– Правил съм интервюта с хора, чакащи трансплантация, и наистина е много тежко, няма как да не съпреживяваш. Какво ви даваше сили да продължавате?

– В началото беше много неприятно, но отиваш там като журналист. Виждаш и се абстрахираш, съзнанието ти само те кара. Естествено, ти го преживяваш, колкото и да се абстрахираш, няма как, а после има и посттравматичен стрес. Но,

особено при снимането, когато сложиш апарата отпред, той е преградата, която те пази.

Снимането е постоянен мисловен процес и анализ на ситуацията. Просто в този момент това, за което мозъкът ти мисли, е как да направиш добрия кадър, как да композираш, как да представиш човека по начин, по който няма да урони достойнството му.

Най-тежки бяха чакащите. Снимането на трансплантации, на кръв никога не ми е било проблем. На няколко пъти през живота си съм искал да става лекар, даже преди 2-3 години си мислех да зарежа всичко и да опитам. Но дори в момент, когато си мислиш, че не е тежко, особено след бъбречна трансплантация, лягаш вечерта, затваряш си очите и започваш да виждаш снимките със затворени очи.

– Може ли в журналистиката да бъде измислено нещо наистина ново?

– В световен мащаб журналистиката не спира да се развива. Иновации се появяват както във формата – подкасти, мултимедии, игри, така и в използваните технологии, виртуална, добавена реалност. В България трудно можем да говорим за глобални иновации, а по-скоро за адаптиране към нашата реалност. В зависимост от сегмента, медиите в България се движат с между 5 и 20 години закъснение.

– „Бавната журналистика“ ли е бъдещето на тази професия?

– Със сигурност не е единственото бъдеще, но има заслужено място. Аудиториите винаги ще имат нужда от бързи новини, чрез които да се информират. Бавната журналистика, от друга страна, е

форматът, който провокира читателя да се настани удобно и да се потопи в едно цялостно преживяване,

докато разглежда задълбочено дадена тема.

– А как може да се прави в малки медии и на малък пазар като българския?

– С една дума – със сърце. Но трудно и със спонсорство, проекти, подкрепа от страна на читателите, краудфъндинг. Когато не си новинарска медия и от теб не се очаква ежедневна продукция, ситуацията е по-преодолима, а натискът по-малък.

Въпреки че в световен мащаб публичното медийно финансиране чрез краудфъндинг никога не е било устойчив модел. Има много медийни инициативи, които са събирали стотици хиляди долари в платформи като KickStarter, но нито една не е оцеляла.

От друга страна, вече сме в глобалния пазар на интернет и независимо че истории от страна като България рядко предизвикват интерес в чужбина,

вярвам, че стойностните истории, които говорят за общочовешки емоции, чувства, преживявания и проблеми,

могат да намерят своя път и на чужда земя.

– Защо са толкова малко проектите за бавна журналистика в България?

– Една от причините е недофинансирането. Бавната журналистика изисква огромен ресурс и отдаденост на голяма група специалисти. В големите медии за създаването на такива проекти понякога участват по 30 човека – журналисти, фотографи, оператори, продуценти…

Всички знаем какво е състоянието на медиите в България. Основен приоритет е оцеляването.

– Би ли посъветвал днес младите хора да се занимават с журналистика? Аз не бих – тук казвам защо.

– Лесна професия няма. Ако обаче човек смята, че журналистиката е нещо важно, в което си заслужава да инвестира безброй часове, защо не. Майка ми казваше, че няма значение какво правиш, ако се стремиш да си най-добрият в това, винаги ще имаш препитание.

– Съжалявал ли си някога, че се захвана с проекта?

– Имали сме много тежки моменти на отчаяние и чувство за безпомощност, липса на смисъл, но никога не сме се отказвали. Един от най-големите удари, които получихме, бе докато търсихме финансиране за книга, още смятахме проектът да излезе като печатно издание. Един доста заможен човек, с издателска дейност, не ни подкрепи. Каза: „Това е история за смъртта, бизнесът на харесва истории за смърт.“ Опитахме да му обясним, че е точно обратното – история за живота. Е, дано сега сме успели да го направим.

– Какви ще са следващите ви проекти?

– Започваме с климата, после с демографската криза, тежки теми. Климат, защото сега работя много в тази посока, ще опитаме да разкажем през обикновения човек личните истории, по-емоционално. И после демографската криза, на мен ми е мечта от дълго време.

Димитър Панайотов:

„Време е да започнем да се учим на критично мислене“

Димитър (29 г.) е бакалавър по журналистика и магистър по програма „Е-Европа“ в Софийския университет. От 10 години се занимава с дигитални журналистически проекти. Създател на медията за култура и изкуство „Под моста“. Главен редактор на подкаста „Ден“ и продуцент в мрежата на „Говори интернет“. Автор на текстовете на „Последния дар на човека“.

– Кое ви помогна да не се откажете толкова време от работата по проекта?

– Отговорът е прозаичен – и двамата сме изключително упорити и постоянни, много трудно се отказваме от каквото и да било. На един етап бяхме стигнали толкова надълбоко в темата, че вече нямаше начин да оставим нещата. Много хора очакваха тази история и разчитаха на нас – наши близки, преподаватели и герои на „Последният дар на човека“, за които

донорството на органи е тема на живот и смърт.

– В „Последния дар“ ме впечатли начинът ти на писане. Формата е дълга, но успяваш да си достатъчно кратък и стегнат в изказа. Целенасочено ли беше това?

– Текстът всъщност беше много по-голям, трябваше да излезе като книга. Имам 300 страници суров материал, интервюта, идеи. Всичко това трябваше да се съкрати драстично. Сега текстът е сравнително кратък, ако го погледнеш откъм темата и обхвата на историята, но за уеб е доста дълъг, отнема 10-20 минути на глава. Той отлежаваше много дълго време, много хора са го чели и редактирали. Освен това самият аз имам опит като редактор.

И до момента се занимавам с една от най-големите медии за култура и изкуство в България – „Под моста“. Тя си стана и бизнес, 8 години бях главен редактор. През това време през мен са минали над 300 автори. Започнахме като студентски проект с колеги от университета. От само себе си станах главен редактор. Тръгнахме на майтап, а после медията се разви, в един момент имахме екип от 20-30 души.

Този опит ми помага. Човек е трудно да бъде редактор сам на себе си, но аз знам как трябва да се работи с един текст и как трябва да го изчистя.

– Според теб задачата да ограмотява дали е част от работата на журналиста?

– Журналистите имат много задачи, но ограмотяването не е една от тях. Самите те, разбира се, трябва да са грамотни. Но грамотността не я разбирам само като това как пишеш и говориш – то би трябвало да се учи по-рано – в семейството и най-вече в училище. За мен е огромен проблем, че масово, извън най-елитните държавни и частни училища,

в България не е застъпена медийната грамотност и възпитаването на критично мислене.

Смятам, че това е от фундаментално значение и при липсата на такива меки умения, колкото и грамотна и качествена журналистика да правим, няма да има кой да я види. Неслучайно българите сме толкова податливи на фалшиви новини, конспиративни теории и вярваме на медии и публикации, които са далеч от обективното и фактологически издържаното.

– Трябва ли да има професионални журналисти? Или всеки може да влезе в тази роля?

– Да, разбира се, че трябва да има, защото съществуват фундаментални принципи на журналистиката. Това е професия, която е много по-практична, отколкото теоретична. Но в същото време, без теория, се получават големи пробойни, особено в етичното поведение на някои журналисти. За съжаление, поне по мое време, а доколкото съм запознат и сега – образованието по журналистика в България не е на нужното ниво, най-вече откъм практика и това да е в крак с времето.

– Напълно споделям мнението ти. Съжаляваш ли си, че се насочи към журналистиката?

– Не, никога.

– Кои са журналистите, които те вдъхновяват?

– Много журналисти, които са впечатляващи професионалисти и хора. Мога по-скоро да кажа медиите, които ме вдъхновяват, заради начина, по който развиват своите медийни продукти – Time, New York Times, Guardian, Washington Post.

– Отучиха ли се хората да четат дълги текстове?

– Това е факт, доказан чрез много изследвания. Потреблението на информация през последните над 10 години се промени много. Вече всичко е „кратка“ форма – всеки гледа да задържи вниманието на аудиторията, има хиляди медии и канали за информация. Все повече хора обаче се връщат към

дългите форми на журналистика, които осезаемо липсват в България.

– Как виждаш бъдещото място на журналистиката в обществото?

– Не смятам себе си за някакъв световен визионер, но работя тази професия и мисля, че бъдещето на журналистиката е многолико. Нещата се променят страшно драматично и бързо. Ако беше попитал някого преди 25 години, много малко хора щяха да ти кажат, че това е интернет. Но ето, вече е факт. Допреди 5-6 години никой нямаше да предположи, че подкастите ще бъдат толкова успешни, колкото са сега.

Мисля, че вече живеем в бъдещето на журналистиката.

Вече тези формати, които познаваме и консумираме, са добре утвърдени, но ще се изглаждат.

Сега имаме безкрайно много медии, според мен няма да оцелеят много от тях. Бизнес моделите са променени, а хората търсят по-достоверни източници на информация. Мисля, че жанровете, които съществуват в момента, ще се развиват.

– А къде в това виждаш мястото на технологиите?

– Медиите ще се развиват заедно с технологиите и ще бъдат много обвързани с тях.

Наистина е важно дали ще вървят ръка за ръка. Много се говори за добавената реалност, за метавселената. Това все още ни изглежда като научна фантастика, не знам дали ще пробие.

През последните години е норма т. нар. гражданска журналистика – има някакво събитие и дори големите медии споделят клипчета от туитър, от фейсбук, хората на място предават на живо. Ако в един момент имаме метавселена и всички сме с очилата, ще се озовем на мястото. Не гледаш клипчета, а си там, предава се по такъв начин на живо, ти си вътре, в самото събитие…

След броени часове фейсбук фийдът ще се превърне в низ от сарми и коледни картички, а после ще заглъхне, както никога. Ще оставим за малко телефоните. Защото всички ще сме със семействата си в една от малкото останали вечери, когато традициите ни събират, дори от най-далечните краища на света. С хората, които не избираме сами, но са ни най-важните, чието щастие е и наше щастие.

Коледа не е време за неудобни теми, ще кажете. Това е периодът, когато трябва да си говорим за хубави неща, усмивки и „Сам вкъщи“. Аз пък мисля, че неудобните теми често са най-смислени. А в тази освен тъмните краски, го има и най-хубавото, най-голямото, което може да се случи. Даряването на живот.

В случая това е „Последният дар на човека“.

Мултимедийният продукт на Димитър Панайотов и Александър Николов е дълбока, лична и изключително професионално поднесена вълнуваща история. Която си струва да чуем, прочетем и почувстваме точно сега… За да се замислим: дали пък не е днес моментът да проведем един тягостен, но важен разговор, който може да спаси животи?

Сърце от кестени

18 септември 2015 г. Почти като на Коледа, едно семейство, което отдавна не се е събирало, вечерта за първи път от доста време ще е заедно у дома. Петък е, родителите на 21-годишния Георги отиват на работа. Същия ден от Англия трябва да се върне по-големият му брат, двамата учат и живеят заедно там.

Внезапно на Георги му става лошо. Успява с последни сили да се обади на баща си. Следват линейка, бърз преглед и фатална диагноза. Мозъчен аневризъм, неспасяема ситуация, при която семейството е изправено пред свършен факт. Младото момче е в мозъчна смърт. Родителите и брат му трябва бързо да вземат решение – дали са съгласни органите му да бъдат трансплантирани.

Историята е тежка, силна и истинска, разказана брилянтно от финото перо на Димитър Панайотов в първата глава от „Последния дар на човека“.

„Като слушам записа от интервюто с Николай, бащата на Георги, се учудвам с колко спокоен и нормален тон ми разказва за отминалите събития. Внезапно гласът спира. Настъпва тишина, в която се чуват единствено фоновите смущения, запечатани на диктофона, и опитите за сдържане на сълзите на цялото семейство на Георги. Прекъсването на записа е едва 20 секунди. Тази тишина обаче, нарушавана само от едва дочутите хлипове, е най-оглушителното нещо, което съм чувал“, пише Димитър.

От сърце

Подобна история, за съжаление, се случва не толкова рядко, колкото искаме да си представим. Тази обаче не свършва дотук. Защото, с разумното решение на роднините му, Георги успява наистина да спаси човешки животи. Но към темата ще се върнем след малко.

Тази печална история има и друг резултат. Братът на Георги се сблъсква с темата за трансплантациите. Той следва фотожурналистика и вижда в нея смислен проект, който може да промени нещо реално.

Братът на Георги е фотографът Александър Николов, по онова време, през 2015-а, тъкмо се връща в България. Димитър Панайотов – негов отдавнашен приятел му предлага заедно да се включат в медийната магистърска програма „Е-Европа“ във Философския факултет на СУ. Димитър вече е натрупал доста сериозен опит в журналистиката. Почти на шега, с колеги от университета, е създал медията „Под моста“, която бавно, но сигурно се превръща в четена платформа, едно от най-смислените пространства за култура в родния интернет.

Двамата решават заедно да се заемат с проекта, окуражава ги тяхната преподавателка и ментор в магистратурата – проф. Нели Огнянова. Цели 6 години отнема създаването на „Последният дар на човека“, докато стигнем до днес, когато той печели (напълно заслужено) поредица от награди. Трогва всеки, който отвори сайта и има сърце. Впечатлява всеки, който разбира поне малко от журналистика и медии.

Присаждане vs. присъда

Като журналист съм писал за трансплантациите безброй пъти, още преди повече от 15 години. Една от първите искрици надежда, че от професията все още има конкретен смисъл, ми проблесна именно с тази тема. Бях разказал на страниците на „24 часа“ за момче, което събира пари за присаждане на бъбрек в чужбина, а докато чака, се утешава, следейки всички новини за любимия си отбор – „Левски“. Малък детайл, който обаче трогна фенклуба на отбора, организираха мащабна кампания и събраха парите, нужни са присаждането.

Всяка малка победа е голяма, всеки живот е най-ценното. И въпреки че технологиите летят във всички посоки, у нас почти постоянно бройката на хората в списъка с чакащи за трансплантация стои около 1000, така е от няколко десетилетия. Операциите намаляха драстично през последните години и заради пандемията.

Броят е същият, но списъкът ежедневно се променя. Малцина получават шанса за нов живот, повечето хора напускат листата през този изход, който един ден очаква всички ни.

Как може да се промени това? Често някой получава шанса да събере пари с кампания и да получи нов орган в чужбина. У нас обаче, като че ли нещата са застинали. Държавата така и не взема конкретни мерки, страната ни стабилно е на последното място по брой присаждания. Единствено ако се говори по темата, нещо може да се промени. Ако повече хора се докосват до нея.

Нещо повече: много често, заради предубеждения, се стига до откази на роднините на потенциални донори. Така животи, които могат да бъдат спасени, просто приключват.

Истина и журналистика

Двамата младежи порастват, емоционално и професионално, вървейки по пътя на последния дар.

Когато се захващат с проекта, Димитър и Александър са на 23 и 24, казват, че днес надали биха се заели с нещо толкова тежко. В продължение на 6 години провеждат стотици срещи с чакащи за трансплантация, лекари, семейства. Снимат в осем болници, присъстват на три трансплантации и „улавят“ една донорска ситуация. Натрупват огромен обем информация, силни истории. Първоначалната им идея е да направят мултимедиен проект.

Преценяват обаче, че още им е рано. Нямат достатъчно опит в тази област, а този тип мултимедийна журналистика и през 2015-а, и днес е тера инкогнита за българската журналистика. Така двамата решават да подготвят книга, което е доста по-лесно.

Но постепенно минават години, те са натрупали опит в професията, в технологиите. „Казахме си: добре, ще намерим финансиране, ще издадем 500 книги, половината ще купят наши приятели. И така нищо няма да променим“, спомня си Александър. Така отново се връщат към темата за мултимедиен сайт.

Успяват да спечелят финансиране по програма „Култура“ на Столична община, намират в лицето на Иван Гинев точния уеб дизайнер. И скоро първите глави вече са онлайн.

Сърца и глави

Двамата полагат огромни усилия всичко да изглежда максимално добре, смислово, естетически и технологично издържано. Налага им се да правят компромиси – макар че сами не са взели и няма да вземат нито лев от проекта, технологиите си имат цена. И все пак, сайтът е забележителен.

Няма да ви отнемам още много време, преди окончателно да ви поканя да отидете и да го разгледате, сами ще се убедите, че е имало защо.

В момента от 8-те глави са публикувани четири, скоро ще се появят една по една и останалите. Разглеждат от всички гледни точки темата с трансплантациите. За тези години са проследили много истории. Срещат хора, които знаят, че няма да видят повече, защото за тях няма надежда. И други, за съжаление малцинство, които получават мечтания нов шанс за живот.

Александър и Димитър вървят смело напред, създали са фондация – „Документалистите“, с чиято помощ да продължат достойно проекта. А после да се захванат със следващите огромни теми, към които са се насочили. Аз лично нямам търпение да видя резултата от тях, посоките са наистина амбициозни. Скоро за тях ще ни разкажат самите журналисти, които поканих на интервю за бъдещето на нашата обща професия и това дали тя още има силата да променя. За предизвикателствата на амбициозния им проект.

Тиха нощ, свята нощ

Междувременно… основната идея е повече очи да видят „Последния дар на човека“. Хората да научават за темата и да провеждат със своите близки този толкова важен и смислен разговор.

А краят на историята за Георги, брата на Александър? Тя е типичен пример как се случват нещата у нас. Човекът, който получава сърцето му, умира две години след трансплантацията, тялото му отхвърля органа. Жената, получила черния дроб, умира още на операционната маса. Днес са живи хората, получили бъбреците. Александър особено е впечатлен от едната реципиентка от малък град, която днес е съвсем здрава и именно нейната топла история с много изненади ще завърши поредицата.

В България няма как човек сам да остави документ, че желае органите му да бъдат присадени, ако изпадне в мозъчна смърт. Решението вземат близките. Всички големи религии също подкрепят даряването на органи, ако то се е случило с желанието на самия донор.

Аз лично отдавна съм провел с близките си този разговор, защото съм виждал и желанието за живот, и обречеността в очите на много хора, които чакат орган. Този разговор може да не е повод точно за весела Коледа, но пък със сигурност ще я направи смислена. Ако се чудите дали и вие да го проведете, или пък събирате смелост… всичко по темата е казано по най-добрия начин тук.

– Във всичките ти интервюта те питат как така реши да се върнеш в България. На мен обаче ми е по-интересно друго: нормално ли е чак толкова да ни учудва като общество едно такова решение?

– Много ми харесва в България. Най-голяма част от мечтата за Западна Европа и Щатите е свързана с финансовата сигурност. Имаш чувството, че там срещаш по-малко проблеми, докато се занимаваш с бюрокрацията, по-малко корупция. Но, реално погледнато, тези неща не ни засягат чак толкова много. Това, което лично аз съм забелязал в Щатите, е, че се работи прекалено много. Те са изцяло материалистично общество, най-близкото до чист капитализъм, до което едно общество може да стигне.

В същото време, отношенията между хората, поне в моите кръгове, си остават на повърхностно ниво. Тук, като имаш дете, излизаш на площадката, запознаваш се с 20 майки и децата си играят заедно. В Щатите такова нещо няма, вариантът е специална уговорка, „плей дейт“. За да я организираш, детето ти да може да си играе с друго, много често чакаш със седмици. Ако искаш да излезеш с някого на бар, пак трябва да се разбирате седмици по-рано.

Хората са много заети с личните си неща и обществото се разпада на малки кръгове.

Това е много различно от България, тук всеки приятел може в петък да каже: „Хайде да ходим да пием!“. „Ми хайде!“ „Да викнем еди-кой си!“ „Ми хайде!“. И изведнъж се събирате банда от 10 човека и отивате да пиете. Дори да не се познавате въобще, някак си съвпадате, намирате подобни теми, за които да си говорите. В Щатите не беше така.

– Чел съм да казваш, че за теб другата голяма разлика е в шансовете за почивка.

– Наистина, там няма никаква социална политика в тази област. В „Ню Йорк Таймс“ имах две седмици отпуска на година. Понеже са по-традиционна фирма, те брояха и часовете извънработно време.

Аз за 2 години, които съм работил там, изкарах 60 дни допълнително!

Най-накрая им викам: искам да си взема малко ваканция. А те: не, по-добре си вземи парите, които ти дължим, но не спирай да работиш.

Това е супер за хората, които още нямат деца и семейство. Да си млад и да живееш в Ню Йорк е страхотно, ти постоянно си в течението на нещата, излизаш, пиеш и пак работиш, ти си на върха на света! Но в момента, когато ни се роди дете, осъзнаваме колко тази система не подкрепя семейните стойности, поне нашите. Жена ми работеше буквално в деня, преди да се роди Ади. После аз имах 4 седмици платен отпуск, а тя – 12, което за САЩ е едно от най-високите. Там държават не ти гарантира нищо, а повечето нормални работни места дават 2-4 седмици.

Представяш ли си, човек, тя е родила и две седмици по-късно се връща на работа?!

После трябваше да пратим детето в ясла, по-скоро обаче като детска градина. Събират доста деца и по цял ден крещят, реват и спят. Малко като ферма за деца. Беше трагично, а на всичкото отгоре и много скъпо.

Ние се скъсваме от работа, прибираме се, детето плаче, по нощите го храним, после пак сме на работа и двамата. Парите – супер, бяха много добри, но това е на цената на какво? Така се прибрахме в България и съм много доволен.

– След това, освен с „Мастършеф“, си се занимавал и с няколко стартъпа, нали така? Може би в България доста сериозно липсва тази предприемаческа култура, да захванеш нещо отначало?

– Аз имам много стартъп идеи

и съм се провалил с 5-6 различни бизнеса. Това няма значение. Идеята е, че научавам нещо ново всеки път.

Да, голямата част от хората тук имат някакво остаряло мислене. Едното нещо е, че народът е толкова циничен, мисли, че няма смисъл да се трудиш, така или иначе няма да му се отплати резултатът. Като почнат – стига толкова работа, те ще ми плащат малко, така или иначе, ще ме прецака шефът.

Много често между шефа и работниците няма доверие. Няма и мечти

– да знаеш, че можеш да направиш нещо хубаво, да искаш да го покажеш. Има такива хора, но не са много. Факт е, че има предприемачи и тези, които са наистина сериозни, се справят доста добре. Вече имаме успешни стартъпи, които са набрали доста сериозно финансиране.

Но условията са такива. Прибираме се от Щатите и всички: „Ти луд ли си! Как ще се прибереш! Не виждаш ли мизерията!“. Моите родители ми се разсърдиха, едва ли не, за няколко месеца. Всичките ни роднини и приятели в началото бяха с такъв манталитет. Но сега, през последните няколко години, се вижда, че все повече хора се връщат към България.

– Особено с професия, която позволява по-„западно“ заплащане, тук можеш да живееш много по-добре на фона на общия стандарт.

– Точно това е! България е с най-ниския стандарт в Европа, а в същото време имаме достъп до европейския пазар. Ако си програмист, или от тия професии, които можеш да работиш дистанционно за чужда фирма, животът ти е много по-лесен. Последните 8 години, откакто сме в България, ние също не сме работили за българска фирма. Или за собствен проект, или на свободна практика, но е много по-лесно и по-добре. В Европа като цяло е много по-релакс, всичко е по-спокойно и хората са по-разбрани.

– Съжаляваш ли понякога, че изостави журналистиката?

– Не ми харесва журналистиката днес. Още започвайки като стажант в „Ню Йорк Таймс“, работех много по темата за лъжата с данни. Принципите на „чери пикинг“ – или как хората си избират само конкретни източници на информация, конкретни данни, които подкрепят тяхната теза. Това днес се случва много, много често, дори в най-качествените медии, всички го правят. В работата си внимавах много да спазвам правилата, да балансирам. Ако данните не поддържат твоята история, значи не става! Няма да ги манипулираш, за да се получи.

Това беше само началото на всичко, което в момента се случва. Днес „чери пикинг“ е много малка част от проблема,

буквално хората лъжат както си искат.

Има толкова много жълто-кафяви медии и лъжат най-вече, защото иначе не могат да получават трафик. Започват да крещят с някакви заглавия, които нямат нищо общо със съдържанието, защото само така могат да станат вирусни във „Фейсбук“.

И това си има обяснение, преди беше друго. Голяма част от трафика минаваше през новинарски портали, друга част от хората влизаха направо в сайтовете на медиите, които харесват, за да четат и ровят за информация. Откакто излязоха „Фейсбук“ и „Туитър“, те се превърнаха в монополисти на трафика, хората почти не влизат в сайта на медията, освен чрез сторито, което се споделя. По моето време сайтът държеше 70-80% от трафика, изведнъж падна на по-малко от 10%. Вече не можеш да организираш новини, както хората четяха преди, всеки гледа само във фейсбук. Оттам се създаде цялата екосистема от фалшиви новини с всякакви булшитове, които хората шерват. А най-големите медии станаха платени, което е хубаво, защото оцеляват.

– Да, но това могат да си позволят само големи, международни медии, никога няма да е вариант например за България.

– Да, един вестник сега ми иска 29 лева на месец. Какви са тия глупости? Аз за „Ню Йорк Таймс“ плащам 4 долара на месеца. Но плащането има и друг проблем. Това означава, че много голяма част от истинското, от читавото съдържание се дължи на очакванията на читателите. Демек, само хората, които са готови да плащат и имат доверие в тази медия, биха платили, за да четат. И от тази медия се очаква само да потвърждава техните очаквания. Аз например няма да тръгна за „Фокснюз“ или за „Брейтбарт“, нали?

Така се създава една много силна полярност в журналистиката, за съжаление. И при нас имаме от едната страна „Дневник“, „Свободна Европа“, от друга страта „Пик“ и други, които само си крещят помежду си. Аз съм голям фен на „Свободна Европа“, но

осъзнавам, че новините вече са много голяма част от държавния механизъм на пропаганда.

Може би съм бил много млад и винаги да е било така, но го виждам като много сериозна тенденция сега. И не знам това до какво хубаво може да води. Хората днес сме много поляризирани и се разделяме на всякакви теми. Има само едно мнение и моето мнение е винаги правилното, това е ужасно.

– Както наскоро говорихме в едно интервю – с проф. Юлита Василева, сега онлайн обществата са на нивото на агитки от футболен мач.

– А още по-лошо е, като се замислиш, че всеки от нас е част от тази вълна.

– Самите условията са такива, че те форсират да бъдеш. А как можем да излезем от това?

– Нямам представа, честно. Говорил съм с мои колеги от „Ню Йорк Таймс“, доста умни хора, и те не могат да се сетят какво може да се направи. Единственият вариант е постепенно да се завърне тази уважавана, истинска журналистика, която е независима от управлението, но също и от народа. Демек, няма да се влияе от хората и същевременно ще е критична към управлението. Но хората вече са толкова оформени, че каквото и да четеш, минава през собствения филтър.

– Така влизаш в балона на филтрите и окончателно спираш да търсиш другата гледна точка.

– Единственото нещо, което може да се случи, е „Фейсбук“ да падне или вече да го регулират до такава степен, че да не пуска пуска всякакви глупости. Преди звучеше като конспирация, но след разкритията на Франсис Хауген, която издаде „Процеса на филтриране във „Фейсбук“, се оказа, че въобще не ги интересува. Че нарочно пускат всякакво фалшиво и опасно съдържание, защото тогава има много повече реакции. Фанатиците, които подкрепят Тръмп, ще си купуват фланелки с “Make America great again“, а левите – “Black lives matter“.

Аз не съм достатъчно умен, за да измисля как това може да се поправи, но определено в сериозен проблем. И донякъде се радвам, че не се занимавам с журналистика.

– Има ли технологии, които те плашат? Мислиш ли, че изкуственият интелект ще ни докара и опасности?

– Да, но не на такова ниво, на което ни заплашват хора като Мъск. Много хора смятат, че изкуственият интелект означава да създаваме роботи, които стават толкова умни, че ще ни завладеят, че могат да намаляват населението. Чета много научна фантастика, има много теории. Но лично за мен краткосрочно, в моя живот, да кажем, ИИ ще ни повреди по друг начин, както „Фейсбук“ ни поврежда в момента – с манипулацията за това кой какво вижда. С тези алгоритми за машинно самообучение, които филтрират данните и ти препоръчват.

Преди ти виждаше конкретни неща, които си избрал, а сега машината ти избира, тъй като имаш толкова много информация, че няма как да я обработва един човек. Това обаче лимитира жестоко това, което виждаш.

Тези алгоритми са оптимизирани за бизнесите, за повече посещения. За да те зарибят.

Впоследствие те само ти затвърждават убежденията, защото никой не иска да чете неща, противоречащи на неговите вярвания. Идеята ми е, че тези машини ще позволят това, което се случва в момента, да става по-екстремно. Ще превръщат хората в екстремисти, ще ги карат да заемат по-крайни позиции – или си за ваксините, или срещу тях. Това до нищо хубаво не води.

– На какъв език мислиш?

– Предимно на английски, но понеже живея вече 8 години в България, съм свикнал някои изрази да ги обръщам на български. Но като пиша нещо, първо е в главата ми на английски, после започвам да го превеждам на български. В последно време започвам да мисля и на български, но виетнамски не присъства, хе-хе. Говоря го с моите родители, но с тях говорим на по-общи теми.

– Откъде дойде този прякор Вуньо?

– То е пълен майтап. Общувам често онлайн с една група хора, доста смешни, от най-различни части от обществото, знаеш ги: Козата Ани, Летящата Козила, все хора, които не са с истинското си име във „Фейсбук“, а са сложили просто една лигня. И понеже сега съм представител на всякакви азиатски общества, някакво полубългарче от азиатски произход, първо ми казваха монголец, китаец, филипинка, Баба Ванга. И не мога да се сетя кой предложи „Вуньо“ като подигравка и реших – ще се кръстя така. И без това не искам хората, с които работя, да ме намират във „Фейсбук“, защото, ако видят какви простотии поствам…

– Расисти ли са българите?

– О, не до такава степен, каквато са американците. В България има расизъм на повърхностно ниво. Явно не си виждал тия хора, не ги познаваш, останал си със стереотипа, че циганите са мързеливи, а виетнамците ядат кучета. Но това не е омраза, по-скоро тези хора са различни и правят нещо, което не съвпада с нашата култура. Даже не толкова „не ги харесвам“, а просто „те са по-различни и се плаша от тях“. Докато в Щатите голямо част от обществото има истински комплекс за превъзходство. Например евангелистите са много сериозни расисти, те третират негрите буквално като роби, мислят, че са тъпи, маймуни, не могат да се справят в работата.

Но не само, това чувство за превъзходство го има навсякъде там. Дори много свестни хора, с които съм общувал и им казвам: „Виж, в Европа хората не мислят по такъв начин за американците, никой не смята, че са спасители на планетата, най-великите герои, напротив, всъщност хората си мислят, че американците не са особено умни, особено образовани и имат голямо его“. И те: „Ама как така! Ако я нямаше Америка, нямаше кой да спасява света в Първата световна война, после във Втората световна война, после да пазим Европа от руската агресия!“.

Имат такава жестока пропаганда, дори не могат да осъзнаят, че тяхната страна е колкото решение, толкова и част от проблема. Техният национализъм е далеч по-силен, отколкото в България. Ние тук имаме някакви пишмани, които се изразяват като националисти, докато американците имат традиции. Тук обществото е много по-разнообразно, с различни мнения и нюанси, докато в Щатите хората са вкарани в едни и същи рамки, стереотипи.

– Разказа ми, че си станал програмист, защото си се хванал на бас, че всеки може да стане. Така ли е наистина според теб?

– Е, няма как всеки, но мисля, че голяма част от хората имат потенциала да работят в тази сфера. Защото информационните технологии не са само програмиране, имаш най-малкото различни видове дизайн, системно инженерство, мрежови технологии. Или тестерите например, не е нужно да учиш кой знае какво, за да си добър там.

Ако имаш желание, можеш лесно да започнеш. Но

в нашата сфера, аз поне така си мисля, се търсят повече хора с нестандартно мислене.

Не очаквай, че ще си вършиш работата 20 години поред, като в някой завод. Трябва да ъпгрейдваш себе си доста често, за да можеш да стоиш адекватно, особено ако си бекенд, фронтенд програмист или дизайнер. Ако не учиш, никакъв шанс, човек! Като девелопер съм сменил стаковете, технологиите, с които работя, 4-5 пъти. Постоянно трябва да свикваш с нови неща. В нашата професия трябват хора, които имат желание да се променят и да се учат. И там вече идва манталитетът дали си умен, или не. Умствените възможности не са само чиста математика, по-важно е желанието ти да напредваш. То дефинира дали си добър в тази професия, или не.

– Сигурно често ти се случва да четеш новина, която звучи като Не!Новина? Имаш ли забавни примери?

– Ежедневно, като изникне нещо абсурдно в страната или по света, започват да ми пращат съобщения, да ме отбелязват или с „не знаех, че вече работиш в медията X“ или с „тези ти взеха хляба“. Използвам тази висока трибуна да заявя, че това е досадно и си записвам на едно листче всички, които правят така.

– Коя е Не!Новината, която най-много хора са сметнали за истинска?

– Не зная. Не ми е целта да заблудя хората.

Първо целя да ги развеселя, пречупвайки реалността през Не!Новините.

Второ целя да започнат да проверяват източниците на информацията, която четат и да не се предоверяват, дори когато попаднат на нещо, което угажда на нагласите и вижданията им. И третата ми цел е чрез 25-и кадър и специфична подредба на пунктуацията в текстовете си да манипулирам световното население, така че всички пържени картофи да бъдат за мен.

– Случвало ли се е с Не!Новина да предвидиш бъдещето? Да стане факт нещо, с което си се шегувал?

– Да, случва се в някаква степен сравнително често. Понякога „предсказанията“ са по-скоро витиевати като на Нострадамус – можем да напаснем актуални събития по отминали публикации. Но има и много конкретни – например, през пролетта ЦСКА назначи Любослав Пенев за треньор и аз написах няколко дни след това, че не е успял да спечели нито една победа (защото не е имало мач) и са го уволнили, за да назначат Стойчо Младенов. Е, смяната се случи няколко месеца след това.

– Ако от теб зависеше една Не!Новина, която си написал, да стане истинска, коя щеше да е тя?

– Много са. Но ще кажа една от скорошните – Фандъкова назначи Борисов като охрана в Столична община, защото свършил парите.

Няма да повярвате! Оказа се, че ваксините…

не работят събота и неделя.

– Според мен ти си най-правилният човек, когото да попитам: кои теми вълнуват българина онлайн?

– По няколко на ден са.

Може да не сме добри в мултитаскинга в работата си, но в това да следим и да разбираме от няколко неща сме великолепни.

Аз мога да обсъдя ринопластиката на инфлуенсъри, спасителната дейност по засядане на кораб, криптовалутните флуктуации и темата с ваксините само за едно сутрешно кафе време.

– В този смисъл, има ли все пак и теми, по които не се чувстваме достатъчно компетентни?

– Не.

Колкото по-некомпетентни сме, толкова по-компетентни сме.

Замислете се колко често виждаме коментар, заченат с думите: „Аз много не разбирам и дано да греша, но….“.

– А кои теми ни карат най-яростно да псуваме?

– Най-много псуваме наум. После – когато обектът на псувнята не чува. Сетне – когато и да чуе, няма как да отвърне, примерно ако играе мач и сме в публиката или се разминаваме с него/нея в автомобилите си. Доста рядко псуваме лице в лице, но тогава гледаме да имаме числено или качествено превъзходство. Примерно, аз преди малко напсувах една миризливка.

– Според мен сме много изостанали в областта на онлайн шегите. Освен теб, останалото са почти само имитации. Дори „класическият българин“ е сърбин. Защо? Такъв ли е хуморът онлайн, стандартизиран, унифициран, или ние не сме достатъчно креативни?

– За жалост, тенденцията да сме имитатори или в по-добрия случай да адаптираме нещо по нашенски, не е само в областта на хумора. Има я в изкуствата, в кулинарията, в архитектурата. Но не съм съгласен, че имаме само мен или че съм нещо особено. Въпросът е, че

мнозина се отказват да правят нещо свое, след като е по-бързо и евтино да копираш

или вземеш нещо чуждо, което вече е постигнало желания резултат и реално рискуваш доста по-малко. А аз съм идиот и все още държа да споделям и тъпи шеги, които само аз си разбирам. Но са си мои.

Спечелихме Нобел за литература! Авторът…

преписал Марк Твен и подписал себе си.

– Имаш ли обяснение защо онлайн хората толкова обичат да четат хороскопи?

– Защото са деца и внуци на офлайн хората, които обичат да четат хороскопи във вестници.

– Имат ли бъдеще истинските новини?

– Разбира се. Живеем във времена, в които истинските новини са най-много от всякога, поне като количество. За 2 минути може да научим какво се случва в някой забутан град в Чили. Проблемът обаче е, че

медиите се развиха прекалено бързо и нямаме изградени собствени навици,

които да ни помогнат да преценим кое е истина, кое е полуистина, кое е нещо, извадено от контекст, за да постигне дадена цел. Дори на мен ми се случва да се заблудя или да недогледам достатъчно критично нещо, въпреки че реално се занимавам с пресяване, посяване и фабрикуване на квазиновини.

– Има ли хора, към които изпитваш прекалено много респект и не би ги вкарал в Не!Новинарската емисия?

– Аз не смятам, че шегата и респектът си противоречат. Ще започна отдалеч – човек най-много уважава родителите си, семейството, близките си приятели. И поне аз се шегувам с всички тях. Вярно, повечето хора, които стават обект на Не!Новини, са ми непознати, но

винаги се питам – бих ли казал това, което пиша, в очите на тези, за които пиша. И отговорът ми е да.

Осъзнавам, че някои публични личности, повечето от които на властови позиции, може да се почувстват накърнени от това, че стават обект на сатира, но обикновено използвам информационни поводи за публикациите си. И повечето от тези поводи са произведени от самите тях.

Иисус е българин! Доказват го фактите:

Не харесва българите и е по-признат в чужбина.

– Защо не си в политиката?

– Все още не съм управлявал така живота си, че да изляза и да кажа: „Вижте какво постигнах, дайте да управлявам и вашите животи“.

– Пишеш за „новините, каквито можеха да бъдат“, ама май по-скоро от гледната точка на това, което не би ти се искало. А ако наистина зависеше от теб, какви щяха да са „новините, каквито можеха да бъдат“?

– Наивно ще е да кажа, че си представям един свят, извезан от честност, радост, доброта, никакви природни катаклизми, болести, страдания. Но ако някой човек, потиснат от истинските новини, прочете моя публикация и започне да гледа с една щипка по-ведро на живота и заобикалящия ни свят, нека ме почерпи с бира.

– Какво щеше да пишеш, ако не пишеше Не!Новини?

– Миналата година издадох книга с абсурдистки и научно-фантастични разкази – „Гарванът, който можеше да спира времето“. Сега предстои да се появи по-стойностен литературен напън от моя страна, да излезе един роман за нашенски и не само митологични и приказни герои.

– Това ще е доста интересно да се прочете! Доста опит си натрупал в тази посока… Създаваш Не!Новини от ранния палеолит, от 2009 г. Кои теми изчезнаха от медийния поток през това време и кои дойдоха на тяхно място?

– Нормално е за дузина години разнообразни теми да изгреят и прегорят. Много често като феникс се появяват пак, но

от няколко години не е стартиран отново дебатът за пушенето на закрито

и се надявам от тази трибуна да подсетя телевизорите да поканят гости, които да се скарат по темата, че така не се живее.

Обрат! Изкуствен интелект разбра, че е българин… и веднага обясни как стоят нещата в света.

– Станаха ли поне малко по-грамотни за това време хората в начина, по който се сдобиват с информация?

– Станаха по-уверени в грамотността си.

Но понастоящем виждаме един обществен информационен пубертет

– когато някой приеме определена станция и нагласа, става сърдит на останалите и никаква форма на разум не е в състояние да го убеди, че не е съвсем прав. Хубавото е, че след пубертета има още няколко фази и малко преди обществената старческа деменция ще сме в брилянтна форма за възприемане на информация.

Разбрахме се с македонците! Няма да пият в дните, в чиито имена има Ъ.

– Тоест, все някога аудиторията масово ще се научи да проверява информацията. Или ще се откаже да опитва?

– Възможно е. Може би след поколение-две, когато измрем тези, консумирали традиционни медии в стария им вид отпреди интернет. Не, че тогава нямаше дезинформация или пропуски. Но тогава доверието беше в това, че някой, на когото му се плаща, е подбрал, проверил и съобщил. Сега трябва да се научим, че медиите се надпреварват за кликове, а масовият клик не се влияе чак толкова от качеството на информацията.

– В този смисъл: вярваш ли, че медиите имат бъдеще?

– Да, докато някой не измисли друг инструмент за задоволяване на жаждата за клюки, стремежа за свързаност, любопитството ни, желанието да си обясняваме какво ни се е случило и защо, както и какво ни очаква. Медиите ни вече наваксаха със скоростта си, така че да свързват мигновено целия ни сегашен свят.

Но предстои откриването и заселването на нови светове

и ще е любопитно как ще им се отрази то.

Регистрираха първия ден в социалните мрежи, без някой… да ви прати стара смешка.

– Свързана ли е според теб тази тема с „големия успех“ на ваксинирането в България?

– При нас ниският процент е породен от изключителното ни недоверие към институциите. А то е породено от това, че

институциите у нас са или корумпирани, или мърляви в работата си, или не комуникират адекватно.

Често и трите. Ние сме по-склонни да се доверим на съмнителен илач с неясна съставка, препоръчан ни от приятел на приятел, купил си го от баба в Гигинци и дал добър отзив, отколкото на здравните си институции, които и без това си противоречат.

– Ще дойде ли ден, когато ще пуснеш Не!Новина и няма да се намери някой, който да я сметне за истинска?

– Не. Има

особен тип хора, които изпитват странен фетиш да не прочетат дори заглавието докрай и да се юрнат да коментират.

Просто се чудя за начин да прихвана енергията им и да я трансформирам в електричество, от което да забогатея повече, отколкото вече съм се оял.

Български стартъп взриви… 100 000 пиратки с три гръма, за да премести Земята по-далеч от Слънцето и да избегнем Глобалното затопляне.

– Кои медии са ти най-голямата „конкуренция“ в създаването на Не!Новини?

– Останалите медии са ми вдъхновение, а не конкуренция. Надявам се някога да има новинарска пародия у нас, с която да се съревноваваме кой ще го измисли по-смешно. Ще ми бъде полезно, защото закърнявам на моменти.

– Как успяваш винаги да намериш чувството за хумор дори към новини и теми, които видимо те ядосват, вбесяват, депресират?

– Бих полудял иначе. Или вече съм. Но реално дали се връзвам на всичко или го приемам с насмешка, няма никакво значение – Андромеда и Млечният път ще се сблъскат след около 4,5 милиарда години и това със сигурност ще размести вещите на много хора, които бързат да излязат, че закъсняват.

Разкритие! Създателят на Не!Новините е… на път да роди язовец.

– Къде минава границата между чувството за хумор и грубостта онлайн?

– Понякога я няма. Дори няма нужда да разглеждаме казус, в който А се шегува с Б. Може А и Б да наблюдават шегата на В и А да се смее три дни, а Б да не я хареса, да я приеме за лош вкус, да се засегне, да заплаши със съд, да се въоръжи и да помоли своя Бог да направи нещо, защото ако продължава да бездейства по тази шега, ще се наложи Б лично да избие половината планета.

– Ти така и не рекламираш нищо… как монетизираш успеха си като инфлуенсър?

– Обикалям Търговския регистър и викам на всяка фирма, че ще ги снимам как си мажа продуктите или услугите им на голия си пъп в моя канал в OnlyFans. Те дори не проверяват, че нямам такъв канал и веднага ме засипват с пари.

– Извън шегите, кои са смислените български инфлуенсъри?

– Не съществува такова животно като смислен инфлуенсър.

Или си известен, защото правиш нещо, можеш нещо и знаеш нещо и си някакъв, или си известен, защото си известен.

– Не е ли време Не!Новините да завладеят света?

– Това ще стане, когато открием извънземна цивилизация, на която ще жертвопринасяме инфлуенсъри, за да не изядат хубавите хора.

– Признавам си, че около себе си нямам много хора с увреждания, а когато контактувам с такива, много искам да не ги наранявам по някакъв начин. Но е трудно човек да намери баланса.

– Всичко опира до това, че човек си е създал представа за хората с увреждания като за много уязвими и раними същества. Това според мен е мит, подхранван от „жертвите“ сред хората с увреждания. Нормално отношение е тогава, когато се попита предварително в разговор дали човекът насреща има неудобни теми, за които не иска да говори. Ако каже, че няма, не би трябвало да има притеснения.

Напоследък, за да се преодолее езикът на омразата, се въведе политическата коректност с целия неин щадящ апарат от изрази. Но всички знаят, че

най-стриктните пазители на този стил са лицемери, които умишлено изопачават мислите си така, че да звучат приемливо.

В този смисъл, далеч по-добре е да сме откровени и да си казваме нещата такива, каквито са. Дори на първо време човек с увреждане да изиска от събеседника си да го пощади, на следващ етап лицемерието ще му тежи и ще го кара да страда. Ако някой не желае да говори за даден свой проблем, това значи, че не го е надживял, не го е разбрал докрай, срамува се от него. Тъкмо тези хора имат нужда откровено да им бъде казано, че грешката не е у тях, че нямат вина за положението си. Че и за тях има място на Земята. Че тяхното заболяване или увреждане е част от тях, която не бива да отричат, защото така само биха се наказали.

– Все още много семейства преценяват, че не могат да се грижат за деца с увреждания и ги поверяват на специализирани институции. Може ли някога това да е по-добрият вариант?

– И на моите родители са го предлагали, но те не са се съгласили. Благодарен съм им за това. Семейната среда не може да се замени от нищо. Аз безмерно обичам майка си, баща си и по-голямата си сестра, те винаги ще са хора, на които мога да разчитам и които могат да разчитат на мен. Казвам това, съзнавайки колко болезнено би прозвучало за децата без родители. Най-трудно за тях е това, че те не са получили толкова любов, колкото е нужна, за да могат да дават от себе си нататък.

Изоставяйки едно дете, родителят го белязва като нежелано за цял живот. Важно е всички като общество да създаваме дружелюбна среда за тези деца, да не ги третираме като „горките“, за които да хвърлим благотворително някой лев по празници и благотворителни концерти. Съпричастността ще спаси света.

Конкретно на въпроса, колкото и парадоксално да звучи, понякога може институцията да е по-приемливият вариант. Познавам хора с увреждания, които като деца са били малтретирани и насилвани от родителите си и други, на които пък съвсем не са обръщали внимание вкъщи и са оставяни да се развиват сами. Имал съм и такива съученици и когато научавах техните истории, можех да оценявам колко щастливо дете съм. Но въпросът няма еднозначен отговор. Всичко зависи от хората, които те отглеждат. С тази разлика, че ако са твои родители и се държат зле с теб, боли много повече.

– Ако един ден имаш дете, какво ще е най-важното, на което ще искаш да го научиш?

– Да вижда. Да може със затворени очи да разбира какъв е човекът насреща, какво мисли, как е разположен.

Но да не си затваря очите за важните неща, които могат да се видят и без зрение.

Да цени красотата у хората и самото то да се стреми към нея. Не външната красота, която е толкова преходна и крехка, а онази, която извира отвътре и облагородява човека.

– По-достъпен ли е за хората с увреждания светът благодарение на технологиите?

– Разбира се. И става все по-достъпен. С увеличаването на възможностите се увеличават и изискванията на потребителите. За достъпността на технологиите се работи много отдавна, още от времето, когато в САЩ се издават първите книги, записани в аудио вариант. Малко хора знаят, че аудио и електронни книги има благодарение на хората с нарушено зрение, чиито организации търсят начин да правят повече достъпна за тях литература. Брайловото писмо има твърде висока себестойност и е по-трудно за възпроизвеждане. След книгите идват синтезаторите за реч и екранните четци.

Вероятно незрящите са онази група хора с увреждания, за които е направено най-много в сферата на технологиите.

Благодарение на тях днес имаме не само програми, произнасящи онова, което човек пише или през което минава курсорът, но и приложения, чрез които човек дава гласови команди за най-различни функции, включително и за превод на чужд език.

Изкуственият интелект тепърва ще увеличава възможностите. Днес имаме системи, които се задействат чрез насочване на погледа и са в услуга на хората с говорни и двигателни затруднения, а съвсем скоро бе направена успешна връзка на мозък с компютър. Така че дори

хората с най-тежки увреждания, ако могат да формулират ясна мисъл, ще имат начин да я кажат на света.

Също и да възприемат от него неща, недостъпни за ума и сетивата им преди това.

– А има ли някакви отрицателни страни, които идват с тях?

– Опасностите в тази сфера за хората с увреждания са и общовалидните за всички. По-малко движение и спорт, намаляване на способността за съсредоточаване над каквото и да е, чувство за скука и депресия поради многообразието от стоки, услуги и начини на живот, демонстрирани в социалните мрежи, които не можем да си позволим… Мога да говоря най-вече за незрящите. В България, а и в много други страни, има оттегляне от брайловата азбука. Доказано е, че когато човек възприема с осезание брайловото писмо, той запомня много повече, отколкото чрез слуха.

Днес почти всичко в интернет е достъпно чрез говорещи програми, а повечето незрящи ги използват с висока скорост на четене. Освен това, програмите са направени така, че да възпроизвеждат реч, възможно най-близка до реалната. Четенето от най-ранна възраст само чрез компютъра или телефона намалява значително езиковата грамотност. Програмата понякога подсказва за грешки в изписването на думи, като ги чете с подчертано погрешно произношение. Макар да е полезно за съставянето на текстове на компютър, това не помага на учениците да си създадат полезни навици.

Това е обща тенденция за писането чрез технологии, което мога да потвърдя и от позицията си на учител по български език и литература. Ето че и при незрящите я има. Сред другите опасности за хората с увреждания, които технологиите крият, са зависимостите от интернет и социални мрежи, липсата на жива комуникация, която води до недоверие.

– Кои са най-честите грешки онлайн, които затрудняват достъпа на незрящи?

– В последните години Европейският съюз и други международни институции усилено работят за въвеждане на единни правила за достъпност на цялата онлайн среда, базирани на утвърдени стандарти, какъвто е HTML за уебстраниците.

Най-голяма отговорност към това имат публичните сайтове – на държавни институции, големи медии, банки и учреждения, търговски обекти. У нас има положителни примери за корпоративна отговорност, но все още сме изоставащи. Това особено важи за държавните институции, чийто технологичен апарат все още е твърде далеч от най-съвременните тенденции. Основните проблеми, с които се сблъскват незрящите, са кодовете в картинки, информацията под формата на графики и диаграми, постоянното обновяване на страници и местенето им в пространството, изскачащите прозорци, недостъпните форми за попълване, липсата на бързи бутони и заглавни линкове…

И понеже говорихме за четене, дигиталните библиотеки също са проблематични, тъй като адаптирането на една книга за безпрепятствено четене изисква много отговорност към съдържанието. Това означава правилно форматиране, прочистване от визуални обекти, отстраняване на грешки при сканирането, ясно разпределение по страниците, опростяване на таблиците и схемите, създаване на алтернативни текстови формати.

– От какво най-много се нуждаят хората с увреждания в България днес?

– О, не мога да дам такова обобщение. Нуждаят се от неща, от които всички хора се нуждаят – по-добро образование, по-добро здравеопазване, по-добре уредена социална система.

– Като народ май доста обичаме да се оплакваме и то за дреболии. Така ли е и според теб?

– Това е общобалкански синдром. Според мен е следствие от робската психика, при която възлагаме на други своите отговорности. А после изискваме от тях неограничени права и привилегии. Ние искаме някой да се грижи за нас, да ни храни, да ни наглежда, да учи децата, да ни плаща големи заплати, да ни дава отсрочка за всеки ангажимент и почерпка за всяко добро дело. А ако може, ние да не правим нищо, за да ги заслужим.

Това е психологията на жертвата, която не иска да поеме нещата в свои ръце. За нея е нормално да е недоволна, тя от това се храни, с това осмисля своето битие и се самоопределя, такъв модел на възприятие е унаследила от родителите си, от средата си. Като комбинираме това с все по-голямата дистанцираност и безчовечност в градската среда, където всеки е затворен в черупката си и живее без мисъл за другите, става една доста неприятна комбинация. В селските райони все още на места се усещат чувството за общност и способността на хората да работят добре за съвместни каузи.

Неспособността да мислим и работим заедно се отразява на всички нива, като достига и до най-високото, политическото представителство.

– Като човек с вече немалък опит в медиите, мислиш ли, че те имат бъдеще в днешния си вид?

– Днес има най-различни медии и за всяка си има аудиторията. Не бива малкият брой читатели да обезсмисля съществуването на една медия. Има обаче нещо, което дълбоко опорочава цялата среда. Тя се храни от рекламата, която пък търси аудиторията. Ако повече медии имаха постоянно финансиране, независимо от посещаемостта, това би отворило път за много информация, която в момента не достига до хората.

Политическата и икономическа обвързаност на много от медиите в нашата страна допълнително усложняват нещата.

Но това какво да четеш и слушаш и на какво да вярваш е твой личен избор и отговорност.

Човек е свободен да съставя мнението си за всеки обществен процес на базата на медийно съдържание. Но също така е свободен да реши кое се стреми да го манипулира и да го отдалечи от фактите и кое – да го доближи до тях. Така че медиите имат бъдеще, но дали обективната журналистика ще продължи да отстоява позициите си в тази замърсена информационна среда, това не мога да кажа.

– Ти влагаш доста старание в блога си, имаш много интересни текстове. Кое те мотивира да го правиш? Всъщност медии ли са блоговете?

– Всеки човек вече е медия в това пространство на социални мрежи. Когато прави блог, една от целите на автора е да информира чрез него. Дори и аз, когато създавам съдържание, се информирам и сверявам много източници, така че то да е достоверно. И като казвам това, нямам предвид, че отварям „Уикипедия и прочитам два резултата, изведени от гугъл. Напротив, става дума за много пространни търсения, четене на десетки източници, допитване до хора, проверка на всяка дата и всеки факт. Ако нещо се окаже, че се разминава, поправям го. Това е отговорност към аудиторията. Не би ми било приятно тя да ме счита за лъжец и за човек, който нагажда фактите, както му изнася.

Усилията, които полагам, не ме натоварват. Това ме обогатява и ми дава нови хоризонти. Ако не ми беше интересно и приятно, нямаше да се занимавам. Блогът ми е следствие от едно натрупване, той не е случайно хрумване, което ще има кратък живот. Амбицията ми е да изпълня програма за десет години, която съм си поставил за цел. След като считам музиката за една от най-силните си страни, мисля, че дължа на всички в тази среда, които уважавам, а и на публиката, повече информация.

– Има ли неща, които мечтаеш, че ще станат възможни благодарение на технологиите?

– Вече няма нещо, което технологиите да правят отвъд мечтите ми. Наскоро участвах в един международен проект, чиято цел бе да намери технологично решение за по-достъпен транспорт за София. Идеята, която единодушно приехме да разработим, бе за мобилно приложение. То ще е достъпно за хора с различни увреждания, ще ги информира за достъпността на всеки маршрут в столицата и ще указва как да се стига бързо от една точка до друга. И това е напълно възможно да се случи в България, въпрос на организация, техническа експертиза и ясно задание, в което да участват онези, които биха го използвали.

– Кои са технологиите, които очакваш с най-голям интерес да променят бъдещето ни?

– Напоследък Илон Мъск прави изследвания, при които мозъкът да изпраща директни сигнали до компютър. Сега си говорим малко на шега за чипове и за конспиративни теории, според които всеки ще може да се контролира посредством някакви малки устройства, имплантирани в главата му.

Не знам какво ни очаква. Но дори и да е най-лошият сценарий, аз вярвам, че хората, като последната степен в еволюцията на живите видове, са призвани да доведат този природен цикъл до някакъв край, след който да последва нещо съвсем ново. Какво ще бъде то, само можем да гадаем.

– Мислиш ли да се върнеш към пеенето? Да продължиш образованието си и в тази посока?

– Не съм спирал с пеенето. Имах десетки участия в последно време, въпреки пандемията. Започнах нов проект за създаване на звукозаписно студио, където да развивам в пълна степен своите творчески решения. Музиката е най-голямата ми любов. Когато имам възможността да я предам по най-изразителния за мен начин на хората, ще го направя, дори това да не е скоро.

– А какво искаш да пишеш оттук нататък?

– Писането не е самоцел и не носи удовлетворение, ако няма някакъв по-висш мотив. Трудно ми е да публикувам художествена литература, тъй като отговорността в нейното писане е огромна, а и ми се иска моето художествено слово да е реалистично, да е по-близко с действителността. Да, Умберто Еко казва, че книгите не се пишат, за да се вярва в тях, а за да карат хората да разсъждават.

Не знам дали съм узрял дотолкова, та да пиша така, че да подтиквам хората да развиват мисловния си потенциал. Затова към момента съм насочил вниманието си към музикалната журналистика, примесена с личен момент. Това е и в основата на моя блог, който стартирах в началото на 2021 г. Най-добрите статии от него ще включа в книга, чиято цел ще е да представи най-вдъхновяващите за мен примери от това изкуство.

– Кои са писателите, които те вдъхновяват?

– Трудно е да се даде кратък отговор. Същото би било, ако питате кои са ми любимите музиканти. Един може да свири добре, друг – да пее невероятно, трети да прави страхотни аранжименти. Така в писането има майстори на диалога, на философията, на криминалния роман.

Ако кажа имена, това би значело да ги препоръчам, а аз съм за свободното четене.

Колкото повече чете човек, толкова по-добре формира своя вкус и способността си да подбира. Така че нито една минута в четене не е изгубено време. Все пак, тук бих казал името на един автор, който наскоро си припомнях с удоволствие: Ъруин Шоу и неговата класика „Хляб по водите“. Когато казвам майстор на диалога, него имам предвид.

– Какво е най-хубавото на българския език?

– Много съм мислил по този въпрос. Най-хубавото му е, че е носител на една цяла национална култура. Тази култура може да се променя с времето, но в основата си е наследство на повече от хиляда години. Езикът е онова, което по най-категоричен начин ни свързва с корените. Нито вярванията и обичаите, нито битът и занаятите, нищо не е успяло да се задържи във времето така, както езикът. Защото

езикът не е нещо статично, а се променя, адаптира към себе си или сам се адаптира към света.

По него се познава доколко една национална култура съумява да интегрира общочовешкото и наднационалното, а същевременно какво успява да съхрани в този постоянен процес на обмяна на информация.

Човек, който всеки ден е в интернет, не чете на хартия, нали? Постепенно ще изчезнат и книгите, и вестниците, и списанията… Преди време доста се обсъждаше дали наистина има такава тенденция. В началото на XXI век „Ще изяде ли мишката книжката?“ се превърна в любимо клише, описващо това явление. „Крилатата фраза“ се роди през 2001 г., като тема от писмения кандидат-студентски изпит по журналистика в Софийския университет „Св. Климент Охридски“.

Да, факт е, че дигиталното настояще завинаги променя начина, по който четем и възприемаме информацията. И все пак, до каква степен интернет ни погълна? Спряхме ли наистина да четем книги? Оказаха ли се ненужни вестниците? Обръщаме се към официалните данни от портала на Националния статистически институт, за да потърсим закономерностите и интересните тенденции.

Хартиените или дигиталните букви, кой победи? Влязоха ли в битка изобщо?

Нишки и мишки

Нека се насочим към строгия свят на цифрите. Разглеждаме данните, достъпни от безплатния публичен портал на Националния статистически институт, които обхващат последните две десетилетия. За анализ използваме програмата Jupyter Notebook и скриптове на езика Python. (Техническата част от обработката ще намерите тук.)

Порталът на НСИ дава възможност да се теглят доста разнообразни данни с различни параметри. Все пак, данните не винаги са идеални, някъде липсват сериозни извадки, не се знае много и за конкретните методи, използвани за генерирането на дадена статистика.

Първата и основна за целите ни таблица отчита тенденциите в достъпа до интернет като цяло и на отделни групи, на базата на различни демографски характеристики. Точната формулировка е, че се измерва промяната с годините на процента хора, които използват интернет всеки ден или поне веднъж седмично.

Мишка на вишка

Доста ясни стълбчета. През последните години процентът на хората, които са поне веднъж седмично в интернет, расте бавно, но без изключение. Повишението в рамките на 16 години е наистина огромно. (За съжаление, нямаме достатъчно добра статистика как се променя времето, прекарвано средно в интернет, а би било доста интересно.)

Как ли изглеждат нещата, ако разгледаме отделните региони?

В черно виждате средните показатели, над които ясно се издига червената линия. Това е Югозападна България, където статистиката включва и София. Нищо изненадващо, учудваща може да е само степента, в която се откроява този регион. Със сигурност отношение има и средната възраст на хората, която е доста по-ниска в столицата.

На другия полюс, в синьо, също никак не изненадващо застава Северозападният регион.

Отделяйки само „най-бедния район на Европейския съюз“, както гласи друго клише, статистиката общо взето следва общата тенденция, макар и с някои аномалии. Спадовете през 2012-а и 2015-а трудно могат да бъдат обяснени. Третият спад, от 2020-а, е още по-странен, тъй като всички свикнахме да вярваме, че в първата коронавирусна година хората масово влязоха в интернет, а също така – се върнаха по родните си места. Тогава защо хората с достъп до интернет в Северозападна България намаляват?

Тенденциите в достъпа до интернет не се променят особено в зависимост от пола. Мъжете са водещи, но минимално, през всяка от годините.

На всяка мишка – книжка!

Така стигаме до първата съпоставка, в която има сериозна диверсификация между отделните групи. Особено в първите години на хилядолетието расте драстично процентът на висшистите с всекидневен достъп до интернет. След това ръстът при трите групи, разделени по образователни степени, се запазва сходен, разликата е по-скоро изначална.

Струва си да се отбележи и повишението при най-слабо образованите в последните две години, вероятно свързано с промените, наложени от пандемията.

Напълно очаквано, разликите по възраст са доста сериозни.

В първите години от новия век се наблюдава много сериозен ръст на хората, които ежедневно използват интернет, като той е толкова по-драстичен, колкото по-млада е групата. После тенденциите се запазват. Откроява се по-бавният ръст при най-възрастната група, обхваната от статистиката. Не бива да пропускаме и факта, че обхватът на данните (16 г.) включва и смяната на поколенията. Човек, който пред 2004 г. е бил на 24, през 2020 г. е вече на 40 години.

Надали е учудващо, че процентът на хората в интернет е много по-висок сред младите и учащите, драстично по-нисък сред по-възрастните и безработните. Цифровият свят има сериозна връзка с неравенството, на тази тема скоро ще посветим специален текст в Дигитални истории.

Процентът при учащите в първите години от периода расте драстично, което е свързано и с поколенческите тенденции. При работещите има силен ръст в първите години от периода и по-плавен след това. Интересни са отклоненията при безработните, особено през последната година. От една страна, те може би се дължат на факта, че много хора попаднаха в тази група като част от секторите, сериозно засегнати от пандемията. Други може би са се убедили, че онлайн светът предоставя повече възможности за професионално развитие.

Мишка по мишка – книжка

Нека видим как през същия период се променят тенденциите в печатните издания. Първо разглеждаме общия тираж на издаваните вестници.

Тази графика не се нуждае от кой знае какъв коментар. След 2012-а тиражът рухва драстично и недвусмислено.

Очевидно това обхваща всички издания, независимо от тяхната периодичност. Най-бързо след 2011 г. намаляват ежедневниците, които са и най-популярни, но очевидно тенденцията е обща.

Нека проверим как стоят нещата по брой заглавия – колко различни вестници излизат през всяка от годините.

Тенденцията също е очевидна.

Наслагваме двете тенденции – тиража на вестниците и броя им, и виждаме доста ясната посока на стрелката.

А как стоят нещата по отношение на списанията? Те са друг тип медия, дали спадът ще е също толкова драстичен?

След интересен ръст през 2015-а (който вероятно има някакво обяснение, за което аз не се досещам), и тук се наблюдава бърз и драстичен спад.

Тенденциите при двата основни типа печатни медии са напълно сходни.

Тогава… дали същото ще важи и за книгите?

Книжка с подстрижка

Видимо положението е различно в сравнение с периодичните издания. 2018-а е интересен пик, тенденцията е ясна. Следва обясним спад през последните две години, при който обаче отново тиражът на издадените книги се запазва по-висок, отколкото е бил преди 15 години!

Видимо има не само запазване, а и за ръст на книгоиздаването!

Погледнем ли пък броя на издаваните книги, там ръстът е още по-сериозен и не спира дори с пандемията. Всеки, който има желание, издава… А явно има и кой да чете.

Как изглеждат данните, ако сравним тенденциите за издадените вестници и книги като тираж (в хиляди броя) ?

И така, виждаме окуражаващата червена линия и доста по-тъжната (за хората, харесващи печатните медии) черта в черно.

И така, вече е ясно, все повече българи имат достъп до интернет. Тиражите на периодичните медии са се сгромолясали за този период. Каква може да бъде причината? Има ли как да се докаже връзката между двете тенденции?

Свалям доста таблици от НСИ, най-близо като тема на допитването се оказва тази, отчитаща причините за използване на интернет за лични цели. В нея има над 30 показателя, но никой не се е сетил да добави такъв за интернет като източник на информация. Нещо повече, за доста от годините информация липсва, или е непълна.

Мишка безгрижка

Така че остава да се доверим на интуицията си, че наистина онлайн медиите са това, което доведе до сериозния спад при печатните издания.

Не, мишката не изяде книжката, двете явно имат различни полета за изява. Вестникът и списанието обаче (по всичко личи, необратимо) станаха жертва на дигитализацията.

Книгата излиза здрава, невредима и преуспяваща от тази битка. Дано така да продължи и занапред…

GitHub проекта към тази статия със съпоставка и за достъпа до интернет у нас и в други държави ще намерите тук.

Диана Кулчицкая показва на студентите как журналистиката се променя в дигиталните времена. Тя преподава в Московския държавен университет „Михаил Ломоносов“, най-голямото и престижно висше училище в Русия. Автор е на учебника „Новите медии в глобалния свят“ (2021 г.), който разказва на бъдещите журналисти за предизвикателствата на дигиталните технологии.

Диана има опит и като журналист, познавам я от времето в началото на новото хилядолетие, когато двамата се учехме на този занаят в редакцията на в. „24 часа“. Израснала е в България, откъдето е майка ѝ, говори в първо лице за медиите и от двете държави.

Какво кара хората да се захващат с журналистика? Има ли тя перспективи от гледната точка на преподавателя? Как изглеждат темите за онлайн бъдещето на медиите от „по-североизточния ъгъл“ на глобуса?

– Днес определено журналистиката е в изоставаща позиция заради навлизането на технологиите. Според теб като преподавател, който „учи“ младите хора на журналистика, какъв е пътят към оцеляването ѝ?

– Смятам, че журналистиката е в изоставаща позиция, защото имаме изобилие от информация, която можем да получим не само от традиционните медии, както преди, но и от социалните мрежи, от блогърите. Това кара хората да мислят, че не им трябват журналистически материали, което е голяма заблуда и илюзия. Докато свят светува, ще имаме нужда от качествена и проверена информация.

За съжаление, често и в социалните мрежи, и в материалите на блогърите има повече пиар, реклама, но не и обективност.

Според мен журналистиката изостава, защото традиционните медии не могат да се адаптират към новата цифрова среда.

Но точно това е и начинът тя да възкръсне – като намери своя цифров път.

Като намери възможност да съществува в новата среда, да използва съвременните формати, да създава аналитични материали и с помощта на новите технологии.

– Има ли нов формат, който да проправя този път?

– В цифровите медии има много формати, които са предназначени да създават по-смислени материали, повече аналитичност. Те могат да бъдат използвани и от журналистите, за да привличат аудиторията. От една страна с похвати, които са познати отпреди – свързани например с анализите. От друга – с нови форми. Например, подкастовете могат да се превърнат в своеобразно възраждане на радиожурналистиката, там може да има много смислени дискусии.

Друг формат, който има бъдеще, е т. нар. мултимедийна история, наричана на Запад “digital longform“. При нея се създава един дълъг текст, в който са интегрирани аудио-визуални елементи. Първият такъв проект, “Snowflow“, е създаден от „Ню Йорк Таймс“ и след него започват да се правят много подобни, не само на запад. Там аналитичната част може да бъде реализирана много добре и да се съчетае с новите визуални методи за представяне.

Аз съм доста оптимистично настроена и смятам, че цифровата среда дава много възможности за журналистите.

Може би самите те все още не са ги осъзнали напълно.

– Как новите медии промениха принципите на комуникацията?

– С навлизането им тя стана по-хоризонтална. Преди имахме един основен източник на информация: традиционните медии. Ако някой искаше да разпространи новина, трябваше да се обърне към тях. Сега всеки може да участва в процеса, стига да има телефон и достъп до интернет.

От една страна, това води до позитивни промени, комуникацията става по-демократична и различни хора имат възможност да се включат в диалога. Но има и негативни страни, появяват се повече възможности за манипулация. Не всеки, който навлиза в комуникационното пространство, има добри намерения.

Преди журналистите имаха функцията да филтрират съдържанието и да допускат само проверената информация. Естествено, това важи за една идеална ситуация, и през ХХ век сме виждали прекалено често как непроверена новина е навлизала в комуникационното пространство.

Но сега я няма тази проверка и в комуникационното пространство попада всичко. Журналистите вече не изпълняват ролятата си на „пазачи на портите“, които пресяват и избират какво да предадат в пространството. Отчасти с това започнаха да се занимават самите социални мрежи, които имат различни инициативи за проверка на фактите. Но не мисля, че е достатъчно.

Много неща се променят, само задачата на журналистите си остава същата, както и преди – да проверяват данните. А цифровите инструменти дават много нови възможности за това.

– Има ли значение за онлайн медиите истината?

– Ако една медия иска да е четена, да има добро реноме, винаги ще се ориентира към истината и тя ще бъде основното нещо, което ще я тревожи. Няма значение дали е онлайн, или традиционна – в момента всичко е много объркано, сложно е да се отделят старите от новите медии.

– Може ли платеното съдържание да е спасение за медиите?

– Да, но то е само едно от спасенията. Съвременните медии, които са създадени от журналисти и изпълняват ролята на традиционни, по същество правят същото, което са правили и преди, само че в цифрова среда. Но сега рекламният модел не работи. Той е съществувал дълги години, а в момента рекламата изцяло отива към гиганти като „Фейсбук“ и „Гугъл“. Очевидно е, че трябва да се намират нови бизнесмодели, за да могат да съществуват медиите.

Според мен платеното съдържание работи само за медии с по-малка аудитория, по-специфични, например, насочени към бизнес тематиката. При тези с по-широка аудитория може би има повече смисъл да се привличат дарения. Например, харесвам „Гардиън“, тъй като смятам, че те правят добра журналистика, ще направя дарение за редакцията им. В момента много известни медии съществуват по този модел.

– Пиари, рекламисти, специалисти по дигитален маркетинг, инфлуенсъри… Както вече стана дума, работата на тези специалисти много често е да заобикалят истината, което е точно обратното на журналистиката. И все пак много хора от професията се насочват към тях. Защо?

– Мисля, че не е свързано с технологиите. Пиарът и рекламата винаги са били сфери, в които заплащането е доста по-добро, отколкото на един журналист. Много хора се преориентират към тях, така е било и преди навлизането на дигиталните технологии.

Но бих искала и да защитя някои от тях. Повечето хора смятат, че пиар специалистът иска да заобиколи истината. Според мен обаче добрият пиар не разказва лъжи, той уважава истината.

Естествено, целите на пиара са много различни, но това е противопоставяне, което съществува от много години. В един момент много от журналистите, които не виждат възможност да се развиват в тази професия, се прехвърлят към пиара, тъй като той пак е свързан с комуникация, а по този начин могат да си осигурят по-добри доходи. Смятам, че това е много тъжна тенденция. И все пак има и доста хора, които биха искали да останат в журналистиката, макар че този път е по-сложен, по-нископлатен, но според мен и доста по-интересен.

– Тоест, по някакъв начин, за да продължиш да се занимаваш с тази професия, трябва да се откажеш от много неща. Ти преподаваш точно на бъдещи журналисти. Как ги убеждаваш да продължат по този път?

– В нашия факултет има различни студенти, някои учат за пиар специалисти. Аз се опитвам да показвам добрите, вдъхновяващи примери, когато журналисти са направили нещо хубаво. Когато са показали, че тази професия има значение, че това, което пишат, може да промени света към по-добро и да реши някакви проблеми.

Просто се опитвам да си върша работата и да разказвам

какво може да прави една свободна журналистика, ако я има в държавата.

И че тя е много важна за развитието на обществото. Да има свободни медии, възможност за изказване на различни гледни точки.

– Как ковид ерата промени начина, по който възприемаме информацията?

– Пандемията по-скоро изостри някои проблеми, които съществуваха и преди. Откакто свят светува, има фалшиви новини. Но темата с коронавируса е много особена, свързана със здравето на хората, и поражда сериозни страхове. По време на пандемията се сблъскахме и с „инфодемия“, един феномен, при който се разпространяват много непроверени данни, свързани с коронавируса.

Пандемията започна в една комуникационна среда, където имаме изобилие от информация, но не и достатъчно проверена такава. Именно затова новите медии изиграха и лоша роля, но това не е свързано само с технологиите. Те се използват от хората и от нас зависи как точно ще го правим.

– Да, но новините и мненията, при това проверени и достоверни, и днес си противоречат драстично по много теми, свързани с пандемията. Това не беше ли още един удар по доверието към медиите?

– Тази разминаваща се информация се разпространяваше от всички. Не бих казала, че това е някакъв силен удар, традиционните медии са в криза от доста време.

По-скоро пандемията отново показа, че имаме нужда от качествена журналистика. Тези медии, които съумяха да се справят, да показват проверена информация, спечелиха още лоялни читатели. За съжаление, голяма част от аудиторията все още не цени достатъчно достоверността…

– А работа на медиите ли е да учат читателите си? Ще свикнат ли хората да прилагат повече информационна хигиена?

– За съжаление, наистина не всички искат да проверяват новините, да прилагат критично мислене, когато четат някакви данни. Това е много тъжно, защото, само ако аудиторията е добре подготвена, ако читателите и зрителите могат да отличават непроверената информация, тогава тази

по-осъзната аудитория ще е готова за по-интересни формати, по-интересна журналистика.

Но като цяло това е доста мащабна задача, която според някои учени трябва да се решава още в училище – да има програми по цифрова и медийна грамотност. Според мен това наистина е важно. И тук съм оптимист, смятам, че трябва да се върви към тази грамотност и информационна хигиена постепенно. Да има програми, които да карат хората за правят съпоставки на различни данни. Ако придобият тези умения в училище, ще им бъде много полезно за цял живот.

– Важна ли е ролята на силната история за привличането на аудитория?

– Мястото на силната история е много ключово за всяка медия, а и по принцип за комуникацията. Хората разказват истории за себе си, за света около тях много отдавна и ако се научим да използваме цифрови инструменти, за да разказваме тези истории, ще имаме много по-широка аудитория.

Аз се занимавам с мултимедийна журналистика и особено в големите проекти историята винаги е ключов елемент – без нея няма как да разкажеш нещо интересно и да накараш аудиторията да бъде съпричастна.

– Има ли бъдеще според теб „информационната журналистика“, при която се събира информация с програмиране, анализ на данни и други дигитални умения?

– Да, това е едно от много перспективните направления в журналистиката. Има международни проекти, които се базират върху анализа на данни. Много хора от бранша сега смятат, че трябва да учат програмиране, за да имат елементарна представа за това как да анализират данните, да търсят закономерности. Мисля, че анализът и разследванията в журналистиката в съвременния свят са невъзможни без такъв тип статистически проучвания.

– Защо интернет, предвиден като демократично средство за комуникация, всъщност създава още повече неравенства? Как се стигна дотам?

– Според мен интернет като цяло наистина е много демократично пространство, а недемократичен го правят хората. Това как използваме една технология, може да я направи позитивна или негативна. Само на самите себе си може да се сърдим, че по един или друг начин интернет засилва неравенството. Но самата идея, която е заложена в хоризонталната комуникация, дава много възможности различни хора да се присъединяват към процеса на комуникация и да изказват мнение. Като цяло интернет е много добро изобретение, а нашата задача е да се противопоставим на различните неравенства, които възникват в цифровата среда.

– Като че ли в интернет няма толкова силни личности, безспорни авторитети, чието име тежи. Защо е така?

– Не бих казала, че е така. В България може би наистина няма такива безспорни авторитети, но в други държави, например САЩ, има блогъри, които са много известни, мнението им е авторитетно в най-различни сфери. Това по-скоро е феномен в държави с по-традиционна медийна култура. В Русия също има блогъри, които са с доста голяма аудитория и мнението им е важно. Например, такъв е Иля Варламов – има широка, лоялна аудитория. Той е първият човек, който започна да печели като блогър и при това да обръща внимание на обществени проблеми, свързани с екологията, с корупцията.

– Има ли позитивни примери от дигиталния живот в Русия, които не са познати у нас, а си струва да се чуе за тях?

– Онлайн пространството в Русия е доста шарено – има най-различни гледни точки и проекти. Държавните медии, които са по-консервативни и показват гледната точка на властта, имат много засилено цифрово присъствие. Но има и много независими, дори опозиционни проекти, които показват другата гледна точка. И в много случаи

цифровото пространство в Русия е това, в което може да съществува независимата журналистика.

Само в него все още има възможност журналистите да разказват истории, да показват проблеми, които традиционните държавни медии не искат.

– Как изглежда битката за истината на днешния журналист?

– Живеем в епохата на т.нар. постистина, когато емоциите са по-важни от фактите. Затова един журналист, имайки на разположение много информация, трябва още по-сериозно да подходи към проверката на фактите. На него му е още по-трудно да остане обективен и да намери истината, каквато и да е тя.

Това, че имаме различни цифрови инструменти, понякога ни помага, но и пречи, защото създава информационен шум. Но това не значи, че не трябва да се стремиш към обективност, да разказваш факти, а не мнения. Според мен е важно да умееш в тази цифрова среда да намериш истината, да намериш фактите и чрез тях да си проправиш пътя към аудиторията. Още веднъж ще кажа, аз съм оптимист, че това ще се случва все повече и повече.

Казват, че журналистиката е втората най-древна професия. Защото, след като се е появила първата, някой е бързал да съобщи какво се е случило. Тази Дигитална история всъщност не е история, а просто събрани размисли. Откъде тръгнаха и докъде стигнаха хората, чиято работа е фактите да стигат до читателите, до аудиторията? Откъде дойдоха инфлуенсърите и защо е толкова важно мястото им в края на тази верига от професии?

Споделям съвсем неангажиращото мнение на един бивш журналист, който има достатъчно време в пенсионерския клуб, за да се замисля по тези теми на чаша чай с бяло сладко. Докато, все още, чакаме изкуственият интелект да се включи и да даде своя принос в ролята си на търсач на истината.

Голата истина

И така, ето как изглежда нишката, по която се точеше информацията през последното столетие. Нямам никакви претенции, сигурно доста биха се смели изследователите на комуникациите, но пък и аз доста съм им се смял, а смехът, казват, е здраве.

Хайде, нека наречем всички в тази поредица създатели на съдържание, което по смисъл не е художествено, а цели да информира определена аудитория.

Малко след журналистиката на полето на комуникацията излезе рекламата. По някакъв начин дълги десетилетия двете се допълваха, а в идеалния случай и се разграничаваха, без да се месят една на друга в целите си. Рекламата никога не е имала претенцията за достоверност, макар че с годините регулирането ѝ поне донякъде позволи да се установят правила, които да не ѝ дават да съдържа лъжливи твърдения.

После наближи сегашното хилядолетие. Някои изследователи побързаха да обявят края на рекламата (който така и не дойде) за сметка на възхода на връзките с обществеността или „пиар“. Разбира се, за мнозина журналисти ПР е съкратено от „пречим на работата“… И макар по дефиниция идеята на тази професия да е обратната, факт е, че нейната природа налага, когато дадена информация е в ущърб на организацията или човека, за когото пиарът работи, тя да бъде прикривана и манипулирана. Да не говорим, че все по-често това поприще идва в словосъчетанието „кризисен пиар“, когато пък никой не може да ме убеди, че за този тип специалисти има забранени средства.

Инстинкт за истина

След това пък дойде дигиталният маркетинг с всичките му безбройни подразделения. По всичко личи, че тази форма на комуникация ще властва дълго, защото дигиталната трансформация прехвърли огромна част от обмена на информация онлайн. Разбира се, тази професия дори не е една, има прекалено много и отличаващи се „отдели“ – като се започне от копирайтинг, социални мрежи, SEO оптимизиране и какво ли още не.

Както супер сполучливо го формулира в интервю за Дигитални истории Василена Вълчанова – специалист с огромен опит, „донякъде създателите на съдържание в маркетинга като цикъл на производство работят точно като медии. Но, от друга страна, те са ужасно субективни. Не можеш да разчиташ на някаква журналистическа етика, на задължително отразяване на различни гледни точки“.

И ето че стигнахме до черешката на тортата, до инфлуенсърите. Защото те сами по себе си са своеобразно звено, което формира комуникацията. И въпреки че, разбира се, има нюанси, в най-разпространената форма на това явление, те според мен са крайната точка в отказа от търсенето на истината.

Журнал „Истина“

Все повтарям „истината, та истината“. А какво е това? Има ли една-едничка истина? Нищо подобно, разбира се. Твоята истина не е моята истината. Точно както няма „добър човек“, „съвършена обществена система“, „честен политик“. Спрем ли обаче да се борим да търсим такъв тип факти, истории, теми, сме обречени. Какво все пак е истината?

Няма да си губим времето да надзъртаме в тежки философски източници, къде гледаме, като не знаем нещо? Въпросът е прекалено тъп, за да бъде реторичен. Няма да ползваме гугъл заради балона на филтрите. Както стана дума, нямаме връзка с науката, ние сме обикновени потребители, затова ще се доверим на добрата стара Уикипедия в доста обгрижваната ѝ българска версия.

„Истината е философско понятие, което няма едно-единствено определение, но най-често се дефинира като твърдение, изказване, в съответствие с фактите или действителността. (…) В разговорния език означава искреност в действията. Противоположното на истина е лъжа.“

От истински, по-истински

Всъщност, според мен, кратко, точно и ясно. Търсиш възможност да представиш според силите си фактите и действителността, като същевременно си искрен в действията си. Как се доближават двете крайна професии в комуникационния път, който изрисувахме?

Отново питаме безпристрастната свободна енциклопедия.

„Журналистиката е практиката на събиране, анализиране и интерпретация на информация за актуални събития, теми, явления, личности и тенденции на съвременния живот, представена в различни жанрове и форми и разпространена за масова аудитория“.

Особено ми харесва следващото изречение, макар че засяга друга тема:

„Журналистиката може да се разглежда и като наука при определени обстоятелства.“

Понякога е наука, друг път – не, ха-ха… Но както и да е. Бедните (метафорично, иначе далеч не колкото журналистите днес) инфлуенсъри сами по себе си нямат страница в българската „Уикипедия“, която да пояснява съществуването им. Такава съществува само за маркетинговия жанр, чието средство са те.

„Инфлуенсър маркетингът представлява форма на маркетинг, канал за популяризация и продажба, при която видими и въздействащи личности в социалните мрежи, т.нар. инфлуенсъри, привличат внимание към своя начин на живот, в частност към използваните от тях продукти и услуги на различни компании, като по този начин реализират канал за популяризация и продажба.“

Повлиятори

Нашенските инфлуенсъри определено за момента все още не са толкова значимо явление като на Запад. Разбира се, има и изключения, за които сигурно веднага се сещате, особено ако сте от по-младите.

Освен това е голяма грешка, ако решим по някакъв начин да им облепим на всички тях някакъв общ негативен етикет. Че какво лошо има един човек да стане популярен например с кулинарния си блог? Ако има талант за готвене, полезен е на читателите си, помага им да навлизат в дебрите на готварското изкуство? Абсолютно нищо.

Проблемите са два. Когато хората стават известни само заради това, че са известни.

И когато аудиторията започне да ги възприема като източници на достоверна информация. Каквито те биха могли и да бъдат, но съвсем не е сигурно.

Добрият, лошият и инфлуенсърът

Нека разкажа една кратка случка без коментар. Преди няколко години се разхождах из София с моя приятелка влогър, която по това време беше доста популярна сред тийнейджърите. Приближи се едно младо, хубаво момиче и без дълго въведение се обърна към инфлуенсърката: „Благодаря ти. Заради теб не се самоубих!“.

Всички хора имаме нужда от авторитети, а през последните технологични години всячески се опитваме да ги унищожаваме. Почти няма безспорни обществени личности, които да ни обединяват в одобрението си.

Хората имаме нужда и от достоверни източници, от истински хубави примери. Само че онлайн трудно може да дадеш хубав примери с хубава история, без отдолу да се намърдат традиционните хейтърски или просто малоумни коментари. Които да оставят кисел послевкус дори от най-балансираната откъм вкусове и подправки история.

Зрънце истина

Форсирани сме да опростяваме, да търсим добрия и лошия. В по-големите езици, просто защото са по-големи и има критична маса, съществуват „смислени“ инфлуенсъри, които са талантливи писатели, популяризатори на науката. И там обаче по влиянието и интереса те отстъпват драстично на „просто известните“.

Много ще се радвам, ако ме поправите и в България също има наистина популярен инфлуенсър, който създава нещо смислено, красиво, вдъхновяващо, свързано с култура или наука. (Единствено се сещам за един, който ни е гостувал в Дигитални истории, казвайки премъдрото: „едимственото което можех да правя, беше да ям, да цпя и да ходя до тоалента. с тия омения нямах друг избор на професиа, освем да стана енфлоенсар“.)

Инфлуенсърът, моят приятел

Кой от нас не иска да бъде известен? Да бъде харесван, да, неслучайно убиващата комуникацията система на „харесвания“ е толкова успешна в социалните медии. Кой не се радва хората да го разпознават по улицата? А в допълнение да се изхранва само от това, че е известен, като пуска по някоя снимка в инстаграм с розовите чорапи на дадена фирма или избран прах за пране…

Нещо повече. Интернет скъсява дистанцията, защото инфлуенсърите хем са безспорни авторитети за своята аудитория, хем заблуждаващо, като че ли стоят на една ръка разстояние от всеки последовател. Винаги можеш да им пишеш, коментираш… лайкваш. Това обаче доста размива границата и когато стигнем до маркетинговата страна на нещата и как те могат да използват ролята си хем на знаменитости, хем на „твой приятел“, за да ти препоръчват нещо.

Дори в рекламата има регулации за съдържанието, защитата от подвеждане, някаква минимална етика, а тук… няма как да се случи нещо подобно.

Идеал Петров в инстаграм

Има и друг аспект, по който трябва да се замислим. Както казва пред „Би Би Си“ професорът по психология Даниел Уагстаф, „проблемът с културата на ифлуенсърството е, че ни захранва с фалшив образ за това какво е нормално от гледна точка на външния вид и на успеха в живота. Образ, който нашите нормални животи просто не могат да постигнат“. Тоест, влизаме дълбоко в една фикция, която обаче е прекалено добре маскирана като реалност.

Дори да оставим настрана факта, че ако видите този „приятел“ на улицата, може и да не го познаете заради бруталните намеси на фотошоп в кадрите му. Всъщност този тип инфлуенсъри спокойно биха могли един ден да бъдат дори дигитални хора, които не съществуват офлайн. Просто няма как някой да го забележи, стига технологиите да са достатъчно добри.

Но пък, наистина, като съм виждал фотошопираните снимки и дадени звезди на живо… май вече са достатъчно добри.

Голяма част от проблема е, че за да станеш инфлуенсър, съвсем не е необходимо да имаш какъвто и да било смислен талант. Което е и разликата с авторитетите от преди десетилетия, които бяха хора на изкуството, на спорта, на политиката дори. Няма нужда от особено много допълнения и пояснения, ще кажа само една дума, ако не сте я чували, сте щастливци. Кардашиян.

Вечна слава на славата!

И докато гостуваме отвъд океана, струва си да споменем филма на HBO от тази година „Фалшива слава“ (можете да го гледате с български субтитри благодарение на проекта „Документални“ тук).

Една от основните му теми е как се е променил животът ни в търсене на лайкове и последователи. Изведнъж сред всички забележителности в Лос Анджелис, най-търсена и посещавана става… една розова стена. Просто розова стена, пред която идват да се снимат хора от цял свят.

Същевременно отговорът на един въпрос, който винаги сме задавали на хлапетата – „какъв ще станеш като пораснеш?“ през последните години в САЩ се е свел почти само до един. Да, този, който си мислите.

Но какво е точно да си инфлуенсър? Знаете ли колко души имат повече от 1 милион последователи в инстаграм? Ще се изненадате. 40…. само че четиресет милиона! А общо 100 милиона имат поне 100 000. Е, тогава дали наистина е чак такъв повод за гордост, че цифричките растат?

Основната част от филма е социален експеримент. В кастинг с 4000 участници авторите избират трима, които да направят инфлуенсъри. Основната част от технологията е купуването на фалшиви профили, ботове, чрез които бройката на последователите бързо нараства. При това за съвсем не впечатляващи суми от порядъка на стотина долара.

На Бали, на бали

Разбира се, после идва подходящото съдържание, кифленските снимки, доказаната стратегия. Преструват се, че са на Бали, докато всъщност са в „Икеа“. По пътя двама от тримата се оттеглят от експеримента, защото просто не издържат на „славата“, за която толкова са мечтали.

Когато основната им звезда събира 100 000 фенове, изведнъж безброй фирми започват да се свързват с нея, да ѝ предлагат подаръци, дреболии и директни оферти за реклама

Трябва да си нагъл и да се саморекламираш, за да успееш в този тип състезание – това е един от безспорните изводи. И един от безспорните проблеми по темата като цяло.

За САЩ поколението Z, както ги наричат на Запад – родените малко преди и след началото на новото хилядолетие, днешните млади между 16 и 26 г., са 40% от активните потребители. Нещо подобно е в сила със сигурност и за другите страни. Те прекарват средно по 3 часа на ден в социалните мрежи. Как мислите, дали в следващите години инфлуенсър маркетингът и инфлуенсърите като негово следствие ще намаляват обхвата и значението си?

Храна за душата

Не знам, истината за мен продължава да си остава неизменна част от свободата и идеалната, дори и утопична точка, която трябва да ни води в начина, по който се информираме.

През последните години е много модерно да се вторачваме в това с какво се храним. Храната да е истинска, добре подправена, приготвена с любов и умение.

Аз лично все още смятам, че скоро може да стане модерно да се замисляме и с какво си храним душите. Да търсим същите характеристики и да подбираме внимателно. Тогава по някакъв начин журналистиката ще се върне начело, или поне ще произведе някой адекватен за времето ни наследник.

Сигурно постепенно факторите ще се успокоят, ще се намери поне ниша и за истински авторитети, критериите ще се рафинират. Или точно обратното, опростеният светоглед, фалшивите идоли ще продължат да ни водят надолу в комуникацията онлайн. А и в собственото ни развитие като информирани същества.

Дотогава спасението е поединично. В ръцете на всички нас, давещи се в море информация, пълно с рибките, с фалшивите герои…

Докато си скролваш… какво ще те спре? Замисляли ли сте се? Според мен най-логичен е един от трите варианта:

• Нещо, което ти се е сторило интересно.
• Нещо, което ти е харесало.
• Нещо, което те е вбесило.

Първият е логичен и в случая не ни е интересен. Но следващите два пораждат един особено интересен въпрос, който е доста важен. Сърфираме из морето от информация и… социалните мрежи ни заобикалят точно с такава, която ни харесва. Или, в краен случай ни ядосва. И не само социалните мрежи. Същото важи и за всички останали сайтове, че дори и за медиите онлайн.

„Балонът на филтрите“ е голямата опасност от удобството. Като прекалено мекия работен стол – няма нужда да се напрягаш, а после се чудиш откъде ти е дошло изкривяването.

Без да подценявам изкривяването на гръбнака, още по-гадно е изкривяването на гръбнака в метафоричния смисъл.

Балонът се надууува

Влизате във фейсбук и ви очакват постовете, които искате да видите. Така работи алгоритъмът и е чудесно, че знае какво очаквате от него – кои са приятелите, които са ви най-интересни, кои са снимките, които ще ви харесат. Кои са новините, които искате да прочетете… Или това е малко прекалено? Не, не е.

Нямате време да четете новини, кой ли има. Доверявате се на онази медия, която ви подбира най-интересните. И съвсем правилно, технологиите ви помагат, за да се осведомявате, без да губите време с глупости. Много от най-модерните платформи за информация ви предлагат персонализирани бюлетини – получавате статии, подбрани от алгоритъма на базата на предишните ви търсения, интереси, харесвания. Страшно удобно – може да си спестиш доста скролване и да получиш точно нещата, които алгоритъмът знае, че ще са ти интересни. Нямаш време за повече.

Персонализацията е хубаво нещо. Барманът да помни любимия ти коктейл (ех, едно време имаше и бармани). Компютърът да знае коя е важната за теб новина и да ти я покаже.

В резултат – от огромното море от информация остава само това, което е минало цедката. Така вместо да се възползваш от многообразието в мрежата, се ограничаваш до това, което смята, че е важно за теб алгоритъмът. Ако те дразнят всички текстове, които споменават противниковия отбор, певец, когото не харесваш, неприятен политик… дотук. Няма да ги и чуеш. Ще изчезнат като низвергнат севернокореец от стара снимка с Ким Чен Ун. Поне временно. После ще се върнат под една или друга форма, но само ако алгоритъмът прецени, че се ангажираш с тях. Ако обичаш да влизаш в спор с опонентите, ще ти изрови най-крайните гледни точки, които да те провокират да нахлуеш с лакти.

В този контекст удобството вече не звучи толкова изкусително, нали?

Балонче хвърковато

„Балон на филтрите“ назовава това явление Ели Парайзър, американски учен, предприемач и радетел за свободен интернет. Той формулира проблема много преди реално да е оживял в днешните му измерения – теорията му става популярна от едноименната книга, излязла точно преди десетилетие – през 2011 г.

Тогава надали бихме могли да си представим, че това е възможно, социалните мрежи още бяха в изгрева си и не бяха погълнали такава част от комуникацията. Алгоритмите за персонализирано съдържание изглеждаха далечно бъдеще, както например днес ни звучат идеите на Мъск за чипове в мозъка.

Теорията накратко: в опита си да ни подберат най-интересната за нас информация, алгоритмите на социалните мрежи, търсещите машини и новинарските сайтове трупат огромен обем от данни за нас и ги обработват. На базата на това какво четем, как реагираме, какво харесваме и кого блокираме, алгоритмите се опитват максимално добре да ни услужат, като ни дадат още от любимото съдържание.

„Свикнали сме да мислим за интернет като за колосална библиотека, в която услуги като гугъл са удобна карта. Но това отдавна не е така“, казва Парайзър. „Сайтовете от гугъл и фейсбук до „Ню Йорк Таймс“ стават все по-персонализирани. Базирайки се на вашата история в мрежата, те филтрират информацията, за да покажат това, което си мислят, че вие искате да видите. И то е различно от онова, което всеки би искал да види. Или от онова, което се нуждаете да видите. Вашият балон на филтрите е тази уникална персонализирана информация, създадена специално за вас на базата на масива от персонализирани филтри. Той е невидим и става все по-трудно и по-трудно да излезете от него…“

Дон Балон

Примери за това можете да видите всеки ден. Прочетете няколко новини за даден футболен отбор и съвсем скоро на телефона ви ще почнат да изскачат резултати от всеки негов следващ мач. Коментирайте две-три публикации на приятел и скоро всичко, което той пише, ще се покаже във фийда ви.

Така онлайн се заобикаляме с хора, които мислят като нас. По този начин уж сме преситени с информация, а сами я ограничаваме, без да го осъзнаваме. Така например гугъл филтрира търсенията ни уж за да ни помогне, а по този начин дава непълни и едностранчиви резултати.

Направете си експеримент. Потърсете по някаква щекотлива тема от вашия профил, после повторете от анонимен прозорец на браузъра и помолете някой близък да ви покаже своите резултати. Разликите ще са доста сериозни, особено ако търсите на някой по-разпространен език.

Дали фейсбук е социален отдушник, каквото е старото клише за спорта, дали те събира със съмишленици, позволява да разбереш мнението на опонента, или пък вкарва инакомислещите в рамка?

„Какво е вестникът? Бюлетин с вести. Казват ти какво се е случило. Или по-скоро ти казват какво да мислиш, че се е случило. А най-добрите от тях просто потвърждават какво вече мислиш, че се е случило“. Цитатът е от фентъзи автора Джо Абъркромби, но според мен много точно рисува днешното ни отношение към информацията в интернет.

Ммм, не ние

Удобно, да. Но крайно ограничаващо. Защото идва в комбинацията с това, че нямаме време да четем, свикнали сме да получавате информацията скоростно, да скимираме. И така в един момент от прекрасния плурализъм и изобилие от мнения, които съществуват онлайн, ние сме се озовали в балона. И после се чудим как така всички около нас са фенове на една партия, а зададат ли се избори, тя събира нищожен процент от гласовете.

Това изследване идва като още едно доказателство. Мисля, че и без него е достатъчно очевидно, че през последните години се отдалечаваме, ожесточаваме, ставаме по-агресивни. Всеки може да го забележи и у нас, има и обективни доказателства, че „балонът на филтрите“ поне отчасти е виновен и за сериозния разлом през последните години в американското общество.

В сравнение с 2016-а, три години по-късно представителите на демократическата и републиканската партия в значително по-голяма степен приемат идеологическите съперници за глупави, неморални… и затворили очи за различното мнение.

Тоест – политическите привърженици се превръщат от мислещи хора, обсъждащи аргументирано обществения дневен ред, в най-нелицеприятната част от футболните агитки. Вече е доста по-трудно да харесаш например идеите, които друга партия може да има за дадена сфера. А аргументите се свеждат до „добрите“ и „лошите“, „ние“ и „те“.

Балони и балами

„Това, което повечето алгоритми в социалните мрежи се опитват да направят, е да увеличават ангажирането, да работят за увеличаване на влиянието, което отделяте на съответната платформа“, казва Парайзър. Постовете, съобщенията и миймовете са курирани по най-добрия начин, така че да привличат вниманието. С това, че или ви харесват, или ви дразнят.

На „психологически език“ си има термин – „бинарно пристрастяване“, да виждаш света в черно и бяло, без нюансите. А, както казва психологът проф. Джо Пиер, „еволюционната причина за това е, че понякога трябва да вземаме решение бързо – харесва ли ни нещо, или не. Единственият ни шанс е да неглижираме и опростим проблема.“ Точно това прави животът в интернет – кара ни да бързаме, да скролваме, да преценяваме на секундата. И инстинктивно заставаме зад решението, което „нашите“ предлагат, водени от своеобразно стадно чувство.

Последната година още повече задълбочи проблема. Затворени вкъщи, изтръгнати от ежедневната комуникация, лесно се превърнахме в „мангъровисти“ и „нощ-ници“. С аргумента, че става дума за важна тема като живота и здравето, започнахме повече от всякога безпардонно да кълнем и нравоучителстваме. Точно защото става дума за нещо толкова важно, е логично по подобни теми да успокоим емоциите, да не се впиваме по default в крайностите. Да дадем думата на аргументите. Специалистите достатъчно си противоречат, а да не говорим за политиците.

Съ-мнение

Убедихте ли се, че има проблем?

Е, хубавото в случая е, че първата и най-важна стъпка към решаването му е осъзнаването, че той съществува. Същият този Ели Парайзър преди няколко години стана част от група учени и предприемачи, формулирали 14-те постулата на онлайн проектите, стимулиращи здрава и пълноценна интернет комуникация. С взаимно уважение, плурализъм и търсене на обективни показатели, колкото и да звучат неактуално тези показатели днес.

Анкетирани са 20 000 потребители от над 20 страни, ползващи всички най-популярни социални мрежи, търсачки и програми за комуникация. Сред принципите се виждат неща като „възможност свободно да се включиш в комуникацията“, „показване на безпристрастна информация“, „алгоритми с ясни правила и отворен код за разпространение на информацията“. И „изграждане на мостове между различните групи“.

Няма нужда да повтаряме, че определено не е това целта на днешните най-популярни социални мрежи. Нещо повече – какво остава за тези, които сами започват да преценяват къде е обективната истина. Левиатани. Които могат да си позволят да отнемат думата дори на президента на най-могъщата държава на света.

Давай, пате!

Парайзър и съмишлениците му вярват, че могат да създадат алтернатива – социална мрежа на базата на тези принципи. Един от аргументите им, че това е възможно, е добрата стара „Уикипедия“, където като цяло принципите за дискусия, достъпност, търсене на обективност, свободен достъп продължат да се радват на внимание. Тя обаче наистина е добра и стара, има основите си във времената, когато интернет беше доста по-празно и проветриво пространство.

Все пак, един от начините днешните големи играчи да поозаптят технологиите, раждащи „балона на филтрите“, е именно да им бъде показано недоволство. Цукърбърг и колегите му все повече се превръщат в аналог на българските политици от последните години, които действат само когато са поставени под напрежението да „им вземат кокала“. Иначе наистина звучи твърде невероятно в наши дни независими проекти да влязат в пряка битка с мултимилиардни компании, по-могъщи от най-силните държави. Моментът за това остана далеч в миналото.

Съществуват и търсачки, които твърдят, че не използват „балона на филтрите“, като например DuckDuckGo. Те обаче си остават толкова нишови, че няма нужда да навлизаме в подробности.

В ритъма на алгоритъма

Възможни решения със сигурност има. Неотдавна например датски и финландски учени от различни сфери на науката публикуваха интересна статия по темата. Те предлагат алгоритъм, който би могъл да намери баланса – най-общо казано, като част от информацията е филтрирана според персоналните интереси, но другата е селектирана на базата на общите харесвания и обществените позиции.

Алгоритъмът им обработва всяка новина, като ѝ дава числени характеристики за това къде в политическия спектър се намира, каква е обществената ѝ важност, колко е четивна. После се грижи потребителят да получи достатъчно балансиран микс от всичко това – като гарнитура към любимите му новини и достатъчно качествен обем от гледни точки, различаващи се от неговата.

Звучи прекрасно. Само че ми е интересно дали бихме могли да накараме сегашните онлайн колоси да започнат да преправят нещо, „защото така би трябвало“. При положение, че растежът и печалбите им към момента са по-високи от всякога.

Друг екип – с участието на българката проф. Юлита Василева, още през 2014 г. предлага софтуер, с чиято помощ сами можете да контролирате филтрите си. Лесно можем да предположим защо така и идеята не е станала популярна – определено не работи в полза на големите в този бизнес.

Балон и сливовица

И като стана дума за мнението на учените, ще ми се да ви разкажа за още една любопитна тяхна идея от 2015 г. Енгин Боздаг и Йерон ван ден Ховен от Технологичния университет Делфт в Нидерландия предлагат да разбием балона на филтрите с… кибербалканизация! Не, те нямат предвид да обучим алгоритмите да пият ракия и да се наслаждават на Миле Китич, което да ги направи по-добри и толерантни. Макар че може би не би било лошо.

Двамата анализират доста подробно как балонът на филтрите е заплаха за демокрацията в световен мащаб. Според учените разковничето е обаче не обединението, а в свързването на малки общности. Така, както сме показали, че можем да живеем мирно на Балканите и във взаимно уважение. Чисто по човешки, докато не се намесят национализмите и външните фактори.

Идеята им е, че по естествен път интернет пространството в момента е раздробено на малки групи от хора със сходни виждания за света до степента, в която повечето от тях подхождат тесногръдо и с предразсъдъци към останалите. Но с помощта на алгоритмите, предлагани от учените, биха могли да се проправят пътища между групите, да се извеждат общите и сходни ценности над политическия фанатизъм.

Всъщност, на мен много ми хареса идеята да се кибербалканизирам и определено ще потърся авторите за интервю.

Поглед отвътре

Както отбелязва споменатата проф. Юлита Василева, когато хората се съберат в група на единомишленици, те се радикализират взаимно. „Отвътре изглежда, че целият свят е съгласен с гледната точка на групата. Тук се намесват динамики на групите. За да изпъкне човек или да си създаде авторитет, той трябва да изрази все по-„правоверни“ възгледи, стигайки до крайност. В тази борба за репутация хората изразяват все по-крайни идеи и това води до пълно фрагментиране, отцепване на нови подгрупички, малки „балончета“ от дисиденти. Накрая никой не е съгласен с никого, настъпва всеобща омраза и разцепление“.

Тези социални процеси са нормални, случват се и в реалния свят. Например при религиите. „Всички религиозни общности в даден момент се нарояват на секти и клонове, когато нараснат достатъчно“, казва проф. Василева. „Тогава вече има хора, които търсят начин да се издигнат в йерархията и да натрупат репутация, но не могат да го осъществят в рамките на правилата на групата. Същите процеси се виждат и в науката, особено в компютърните науки, които растат много бързо. Първоначално отцепници от математиката и електроинженерството, сега са се нароили над 1000 поддисциплини, които имат различни форуми, методи и не си говорят една с друга…. Във виртуалното пространство всички процеси се ускоряват и могат да се наблюдават в рамките на 10-ина години. Лошото е, че когато виртуалните групи, особено в политиката, прелеят в реалния свят, обществената система не може да се адаптира достатъчно бързо и „засича“.

Освен това балоните ни правят мързеливи. По-лесно е да не мислиш и да четеш неща, с които си съгласен. Несъгласието поражда „когнитивен дисонанс“. Който е неудобен, боде… и човек е принуден да мисли, за да го премахне, като си го обясни. Така научава нови неща и променя мирогледа си“, казва още проф. Василева.

Разделяй и владей

Така или иначе, знаем кому принадлежи спасението на давещите се. Мисля, че още можем да плуваме и голяма част от решението на проблема е в наши ръце. Здравия разум го има, остава да си върнем и желанието да го търсим.

Не отнема толкова много време да прочетем статия, чието заглавие не ни харесва, но пък в нея има солидни аргументи. Да дадем шанс на авторитетите от другата страна на мнението. Да успокоим малко мишката, да избягваме преднамерената грубост, която и без това дере с нокти общуването онлайн.

Според мен това е и една от причините по-младите онлайн потребители да са доста по-активни в по-„миролюбивия“ Instagram. А още по-младите – в TikTok.

В крайна сметка всички сме човешки същества и приликите между нас са доста повече от малката разлика дали сме от „Левски“ или ЦСКА, десни или леви. Което не значи да нямаме своята позиция. А просто да търсим аргументите и диалога, без които позициите стават безсмислени. В края на краищата всички понякога се разтопяваме от снимката на красив пейзаж, хилим се на остроумен мийм или пък не можем да се въздържим да ударим по едно сърчице на клипчето с умилително котенце или бебе. Първо сме хора, после каквото и да било друго.

Ели Парайзър споделя в инстаграм съобщението на изкуствен интелект, който му пише, че е прочел и харесал книгата му. „Светът стана много странно място.“ – коментира лаконично Парайзър.

Тази публикация получи голямата награда за „Технологии и иновации“ от Web Report 2021 – конкурса на Dir.bg за добра журналистика. Още по темата – тук.

Здравко иска да стане журналист, Желязко е изкуствен интелект. На кого принадлежи бъдещето?

Днес най-ценният ресурс не е нефтът, не са и парите. Не е златото, не е даже и властта. В епицентъра на компютърната революция всичко е информацията и именно тя е дигиталното злато, чиято цена ще расте по-бързо от биткойна по време на световна криза.

Всеки ден четете новини, писани от компютър, при това немалко. Изненадани ли сте? Че нали изкуственият интелект е нещо, което ще дойде след години, сега системите са още толкова несъвършени… „Асошиейтед прес“, „Ройтерс“, „Форбс“, „Блумбърг“ от години имат работещи проекти, в които изкуственият интелект генерира текстове, обработва информацията, анализира вместо хората. Понякога дори съвсем сам публикува новини.

По същото време няколкостотин души се учат на журналистика във висшите училища в България. Бъдещето им не изглежда розово, в общия случай по-добри пари биха изкарвали като сервитьори. Повечето от тях няма къде да започнат работа на фона на откровено отмиращата преса, ужасяващо малкото качествени сайтове и постепенния, все още неусетен, но безспорен крах на радиото и телевизията.

Защо става така? Нали уж информацията е най-ценното? Нали уж истината ни правеше свободни?

Не човек, а Желязко

Време е да съберем две дигитални истории.

Желязко е млада журналистическа надежда. Не яде, не спи, не се уморява.

Не си губи файловете, не пие, не ходи по жени или мъже. Няма нужда да му обясняваш кои са „нашите“. Не прави най-досадното за медийните собственици – да иска заплата. Бързо се учи какво се харесва и съобразява с това начина си на работа. Е, може да му се каже да се интересува от истината, да събира различни гледни точки, но кому е нужно?! Изкуственият интелект журналист вече е тук. Тепърва ще става все по-добър и ще опита да вземе хляба на една професия, която обществото все повече неглижира.

А Здравко? Е, Здравко е просто човек. Иска да съобщава новини, да разказва истории. Следва журналистика. Чувал е много пъти, че „журналистите са виновни за всичко“. Че „всеки може да бъде журналист“, „вече не гледам телевизия, вестници, свободен съм“. Ходи на лекциите и се чуди… има ли шанс срещу железния си конкурент?

Всички ние хем искаме информация, хем не я ценим. Скролваме ли, скролваме. Нямаме време да четем след заглавието. Заобикаляме се с източници, които ни казват само онова, което ни харесва. Всеки може да напише всичко сам като журналист. Може да провери дали е истина всяка информация в безкрайния океан на милиарди библиотеки, какъвто е интернет. И не го прави. Бързаме, нямаме време.

Как биха ни помогнали в тази посока двамата ни герои?

Железни аргументи

При Здравко всичко е ясно. След няколко столетия на журналистическа история, вече добре знаем какво може той. И все пак, ако попадне в редакцията на вестник (докато още ги има), четирите му години, за да стане бакалавър по журналистика ще бъдат безкрайно полезни. За да се извиси в жанра „дописка“ (който дори не съществува в учебниците). При това, както казваше колега с опит, зимата да редува дописка №7 „Грип с диария“ с №8 „Грип без диария“.

Ако пък отиде в сайт, дори да се абстрахираме от заплатата, която (понякога) ще получава, той влиза в конкуренция с… целия интернет. Неслучайно социалните мрежи са огромно предизвикателство, на което като че ли журналистиката в световен план не може да даде отговор. Защото, когато всеки стане „журналист“ и „разбира“ от тази професия; когато има същата изходна точка като най-големите – стената на профила си.

Сега насочваме поглед към Желязко. Ето някои примери от работата на колегите му.

1:0 срещу нашите

140-годишният „Вашингтон поуст“ през 2013-а е купен от Джеф Безос. 3 години по-късно част от екипа му става Хелиограф. Изкуственият интелект има по-скоро имиджовата роля да отразява Олимпийските игри в Рио, регионални новини и изборни резултати. За първата си година успява да произведе 850 публикации, които стигат до читателите.

„Асошиейтед прес“ наема първия си изкуствения интелект, за да следи регионалните баскетболни състезания. През 2018-а той публикува повече от 5000 репортажи от мачове, с което намалява работата на журналистите с 20%. Идеята е, че информация за резултатите от спортните състезания може да се създава лесно и бързо, като се анализира статистиката.

Очевидно спортът е една от първите области, в които Желязко се превръща в реална конкуренция на Здравко. На базата на статистиката изкуственият интелект светкавично генерира резюмета. За момента просто „отразява“ мачове, за които иначе медията не би имала ресурс.

Разбира се, възможно е да пропусне някоя колоритна случка от типа на навлизането на крава на терена в мач от „В“ група, но всичко си има рискове. Представяте си, че по този начин информацията ще е представена сухо? Зависи как е проектиран изкуственият интелект. Ако бъде „научен“ на чувство за хумор, зареден с много богат речник, като нищо би могъл да съперничи на Петър Василев и Георги Попвасилев взети заедно. „Коженото кълбо“ и „линейната скорост“ ще са само ордьовър за ценителите.

Желязко е добър и когато трябва да се търсят дребни отклонения. Например, по време на Олимпиадата Хелиограф бе настроен да следи статистиката от всички състезания и веднага да пусне съобщение в „Слак“ канала на водещите репортери, ако някакъв резултат се движи в рамките на 10% от световния рекорд.

Ти си паралия

Ето, че дългосрочните перспективи на Здравко на полето на спортната журналистика поизтляха, да видим как стоят нещата, ако се насочи към икономиката и финансите.

Тук попадаме на друг ресор, в който сериозно навлизат машините. Бърти – подобно на любимия герой пройдоха на Удхаус, се казва изкуственият интелект, използван от „Форбс“. Основното му приложение е същото, както при колегите от спорта – умее да анализира светкавично огромни обеми от статистически данни – борсови индекси, отчети, графики, за да обобщава данните за определена компания. Или да търси тенденции, да прави по-генерални изводи, да „улавя“ събития, преди да са се случили.

Електронният Бърти обаче, поне на този етап, също има нужда от човешки Джийвс, който да проверява информацията му. Защото през 2015 г. един подобен алгоритъм тръби онлайн, че акциите на „Нетфликс“ са се сринали с 71% за тримесечието… докато те всъщност са се оскъпили почти двойно. Причината е, че не е отчел раздробяването на част от ценните книжа.

В случая даже има двама Джийвсовци. Защото успехът на Бърти и Здравко зависи колкото от хората, изграждащи алгоритмите, толкова и от тези, залагащи подхода им на работа. Както от инженерите, така и от журналистите. А като човек, изкарвал си хляба и сред двете групи, ще ви кажа, че балансът понякога е доста труден и никой не обича да му дават акъл в област, в която се смята за специалист.

Алгоритам

„3232 са новозаразените днес…“ – дали журналист е писал тези редове, или изкуствен интелект? На кого му пука. През последната година свикнахме да сканираме цифрите, без да придиряме за стила на такъв тип публикации. Не, точно тези новини вероятно ги е писал човек, седнал зад текстовия редактор и променящ механично статистиката. Той не е журналист, а копипейстър, автор в друг популярен журналистически „жанр“.

Казват, че Йовков вземал много от идеите за разказите си от вестниците. Надали щяхме да имаме истории като онази с Моканина, ако му се беше наложило да ги търси из фейсбук. Или пък малкото останали вестници.

Ширещата се неграмотност, особено в онлайн медиите, липсата на елементарни редакции, ниското професионално качество на работа… всички грозни страни на монетата се разкриват при огромна част от българската онлайн журналистика и определено ме карат да се надявам повече на изкуствения интелект.

И не защото е виновен естественият – на журналистите. Такива ги прави цялата среда, а помагаме и ние – читателите. Със седмици пишеш най-вълнуващата история, а кликовете отиват при „…се развежда“ или просто „Невероятно! Виж какво стана вчера с…“.

Това даже е по-добрият вариант.

Много от онлайн медиите, които се отличават с посещаемост на фона на малкото по-качествени, представляват тюрлюгювеч от текстове, които успешно могат да бъдат произведени от пиян робот с технологии от 90-те. Мислех си да събера примери, но изборът беше прекалено голям, а и онлайн има доста колекции. Освен това отдавна не е толкова смешно, колкото тъжно.

Желязна логика

И така, Здравко още не се е отказал от място под медийното слънце, обикаля сайтовете и се оглежда за своята ниша.

Скоростта в журналистиката понякога има жизненоважно значение. Тук Желязко скоро ще води много сериозно. Доказва го още на 17 май 2014 г. в 6,25 ч неговият колега – изкуственият интелект на „Лос Анджелис Таймс“ Куейкбот. Той „усеща“, че се случва земетресение и точно след 3 минути публикува кратка статия с първоначални данни за труса, посоката, в която се разпространяват вълните, и практически съвети как хората да се предпазят.

По това време Куейкбот е на работа вече две години. Още му нямат особено доверие, първо трябва създателят му Кен Шуънк да одобри материала, но той не открива и едничка грешка. Публикацията не само е обективна, използва правилния стил и точните думи. Спазва прецизно закона на обърнатата пирамида, пунктуално цитира всички източници, все едно ботът не е пропускал лекция във ФЖМК. И Шуънк решава да направи нещо доста нестандартно за онова време – подписва материала с името на Куейкбот.

Така стигаме до още един интересен въпрос. Ако Желязко си е написал домашното (или по-скоро създателите му), научил се е да създава чудесни журналистически текстове. Как да не му ги крадат? Кой всъщност ги е писал тези текстове и ще отстоява авторското си право? Как точно може и иска да бъде цитиран изкуственият интелект? А как ще претендират създателите му, че те са автори на материала, след като държат на факта, че това е алгоритъм, способен сам да преценява и създава?

Същото се случва и ако опрем до етичните норми. Ако приемем, че в журналистиката те (понякога) присъстват, при Желязко някой трябва да се погрижи да му ги създаде. Такива, каквито сам реши. Защото трудно професионални организации, държавни цензори или НПО-та ще могат да дават съвети на… програма. Или да я наказват.

Пиша, следователно съществувам

Една трета от публикациите в „Блумбърг нюз“ са създадени с помощта на изкуствен интелект. Системата на компанията се казва Киборг и позволява на журналистите да публикуват данни за огромен брой компании на всяко тримесечие. Върши работа, която би карала истинските репортери да заспиват по бюрата. Но и тук задължително всяка от информациите се проверява от човек.

Идеята, погледната по-отдалеч, е да се генерира по-голямо по обем персонализирано съдържание. Не обобщаващи статии, които да са таргетирани към всички борсови играчи, а данни за всяка една, дори по-малка фирма, които обаче са нужни на този, който търси информация конкретно за тях. Както със споменатите регионални мачове. Всичко това е пример за едно от икономическите явления в последните години, станало популярно като „Теория за дългата опашка“. Идеята е, че през XXI век става все по-популярно да продаваш „по по-малко от повече“. Да покриваш по-малки бизнесниши с минимални промени в производството. Именно по този начин пробива Amazon, предлагайки огромен избор от книги, с който унищожава малките книжарници. После моделът се повтаря с всички останали стоки.

Който пише, пие

Всичко това важи с пълна сила и за журналистиката. Защото, каквото и да си говорим, в съвременното общество доставянето на информация няма как да е само кауза, обществена дейност или собствена инициатива. А си е бизнес. Винаги зад него стоят интереси и пари. По-добрият вариант е информацията да има реална стойност и медиите да се издържат от продажба на смислено съдържание. Но кой пък плаща в наше време за информация, нали уж всичко си го имаш без пари в мрежата? Неотдавна „Фейсбук“ буквално се изсмя в лицето на австралийското правителство, позволило си да го задължи да плаща нищожни суми за журналистическите информации, които ползва.

И тогава идва вторият вариант: превръщането на медиите в проводници на влияние, на интереси. В бухалки. По принцип е чудесно, че гигантите като „Фейсбук“ и „Гугъл“ имат програми за подпомагане на журналистиката, но… с данайците човек винаги е добре да има едно наум.

Съдържанието „с дълга опашка“ може да помогне и в една друга битка, която изглежда изгубена за днешните медии – за рекламния пазар. След като вече е почти невъзможно те да се издържат срещу продаването на съдържание, това е вторият унищожителен удар, който им нанесе интернет.

Бит от битове

Дали роботът може да има собствен поглед, свой стил? Не и в смисъла, който ние бихме вложили. Но пък би могъл да ги изгради, имайки насреща перфектното огледало: читателите. Всеки журналист може само да си мечтае да получи и обработи впечатленията на милиони хора (дори често да среща нецензурни думи). И да съобрази тематиката си на работа, подхода, стила с това, което се търси.

При това в детайли, които е трудно да допуснете. Например, читателят лесно може да ви каже харесва ли му текстът, или не. Но с помощта на технологиите лесно може да се види много повече – кои пасажи са интересни, кои развеселяват, кои оказват. Скоро може би, кои вълнуват читателя толкова, че да диша учестено, или пък го увличат и забравя да мига… И когато това се мултиплицира от данните за милиони, резултатът може да е съвършен текст. Точно такъв, какъвто би развълнувал най-силно най-много хора.

Това май се наричаше „конформизъм“. Нека не забравяме баланса между това да се харесаш и да имаш позиция, отношение, стил. Или пък без обратната връзка да останеш единственият читател на собствените си текстове…

От всеки според възможностите

Въобще няма да каним Здравко в политическата журналистика. Да, някъде все още има и такава. Има дори медии, които не непременно знаеш, че са крайно позитивни към една личност или партия и убийствено остри към друга. Само че се топят като усмивката на млада журналистка, поканена по обучителен проект на семинар в спа курорт. И проблемът не е само български – най-големите американски медии през последните 4 години се разделиха грозно и пристрастно в два лагера на черно-бялото.

Както стои въпросът с търсенето на манипулацията? През следващите години голяма част от фалшивите новини ще идват благодарение на така наречените deep fakes – „дълбоките фалшификати“ са технология, при която се създава видео на базата на реални изображения, в което обаче говорещият може да казва неща, които никога не би помислил. Убедителността вече е достигнала изумителни равнища, скоро ще ви покажа подробно в специален текст. Така или иначе, за човешкото око не е възможно да различава „дълбоките фалшификати“. А тук изкуственият интелект може да влезе в ролята на Тарас Булба и, който ги е родил, той и да ги убие.

Телевизия

Явно отказахме Здравко от писането, няма да го пращаме и в радиото. Поздравителните предавания на „Веселина“ понякога имат повече журналистически находки от вестниците, но като цяло точно тази медия не е за Здравко – не може да казва „р“.

Какво ще кажете да опитаме да го направим ТиВи звезда? Да води новини, сутрешен блок и после, да даде камерата, даже някое реалити? Така изглеждаше мечтаната журналистическа кариера преди десетилетие-две. И със сигурност телевизията има своите адепти и ниша, но също е поела по пътя на реликтовите печатни медии и няма какво да я спаси от „Нетфликс“ и „Фейсбук“. А Желязко може да оцелее в тези формати, дори те да преминат изцяло онлайн.

Китайците са го измислили. Първият подобен робот, Джиа Джиа, е симпатична водеща, която през 2016 г. се появява по телевизията в качеството си на дигитален Кеворкян (или Хекимян, зависи от кое поколение сте). Проблемът е, че създателите ѝ решават първо да я пуснат сама да отговаря в интервю със създателя на Wired Кевин Кели, вместо тя да задава въпросите (което за журналист – робот или не, си е по-трудната част). Тя дава кратки отговори, с по няколко думи. Понякога се бави по десетина секунди. Пуска шегички – най-много в живота си чака петък, „защото тогава превеждат заплатата“. Но не печели фенове. Може би просто създателите ѝ са се опитали да я направят с твърде обикновен външен вид, а не като фолкзвезда. И все пак, показва, че изкуственият интелект може да е убедителен.

Дори не е нужно да съществува физически, новините вече лесно може да ви представи дигитален човек. Да, това са хора, които ги няма физически, но ги има онлайн. При тях няма да ги има лапсусите, винаги ще спазват точната интонация, ще дават точната емоция.

Впрочем, и тук бъдещето време е излишно:

Пуснете видеото

През март 2019-а в ефира на китайската телевизия „Синхуа“ дебютира новата говорителка Ксин Ксиаомен. Разказва за това как пристигат делегатите на най-голямото партийно събиране за годината. Създадена е с помощта на машинно самообучение, така че да артикулира максимално подобно на хората, макар да е единствено дигитален образ.

Очи в очип

Интересно е да споменем, че поне два пъти до момента Здравко и Желязко са се изправяли в честен, равнопоставен двубой. През 2015 г. в подобна битка застават Скот Хърсли – бизнес журналист и кореспондент на обществената медия NPR в Белия дом и пишещият алгоритъм Уърдсмит на компанията „Аутомейтед инсайдс“. На двамата е дадена задачата максимално бързо да създадат новина за финансовото състояние на веригата от кафенета „Денис“. Журналистът (реалният) се оказва чест посетител на заведенията и това му позволява да „вкара“ личен елемент и приятни за читателите думи. Обогатява сухата статистика с информация за любимата си сервитьорка Женевиев, която знаела наизуст поръчката му – сандвич с омлет с бекон.

Писането му отнема 7 минути. Уърдсмит се справя за две, но въпреки че има в речника си 100 000 английски думи (2 пъти повече от Шекспир!), материалът му излиза по-сух. Може би защото създателите му целенасочено са залагали на това текстовете да са лесни за възприемане.

Обаче не е толкова сигурно дали решението на съдиите е обективно. Поне мен са ме учили, че хората от света на финансите нямат време и не биха оценили в дописка за финанси да присъства разказ за сандвич с бекон.

Ако човешката победа ви се струва очевидна и окончателна, само ще припомня колко дълго време изкуственият интелект не можеше да ни побеждава на шах или играта го, а днес прототипите убедително ни поставят на мястото дори в игри, чиито правила сами трябва да учат. Да, журналистиката не е състезание… но в някои аспекти е и точно това.

Вторият сблъсък е от 2012-а. Кристър Клеруол, професор по медийни науки в университета в Калстад, Швеция, моли 46 свои студенти да сравнят два текста по различни критерии: обективност, доверие, прецизност, четимост и т.н. Те не знаят кои са авторите им. Както се досещате, единият е човек, а другият – изкуствен интелект, като са „пипнати“ само заглавието и първият абзац, работа, която, поне едно време, правеха редакторите.

Резултатът се оказва почти равен – всеки от двата текста печели по няколко от параметрите. Даже преди почти десетилетие технологиите са се оказали достатъчно силни състезатели.

Ниши запълваме всякакви

Как да не се отчае Здравко? В британския „Гардиън“ работи Гардбот. Техният Желязко от 2014 г. създава шаблони за новини. Има достъп до пълния архив на изданието от XXI век и подготвя първите варианти на текстове, допълвайки ги с информация от архива. На журналистите остава да ги проверят, да им вдъхнат малко… живот, и да ги подпишат. Любопитен щрих е, че част от „обучението“ на Гардбот са фалшиви новини и жълти издания. В базата му са вкарани огромен обем подобни текстове с идеята да научни какво да избягва. Е, в нашия контекст Желязко също може да почете стари броеве на „Шоу“, но това и Здравко го може. Стига да иска.

Някои медии вече имат цели екипи от ИИ. „Ройтерс“ работят с многобройни отделни системи, използващи изкуствен интелект за обработката на информацията. Нюз Трейсър сканира туитър и дава сигнал, когато определена тема стане учудващо популярна. Линкс Инсайтс обработва огромни масиви от спортни и икономически новини, за да улавя трендовете. Дори подготвя кратки информации с по няколко изречения, които подава към журналистите.

Синтезия пък комбинира в реално време снимките, които пристигат от футболните мачове, с коментара на случващото се. Така секунди след края вече е готов пълен репортаж по минути, гарниран с подходящите илюстрации. Постепенно същото ще се случва и с видео.

Но не, Здравко е упорит. Щом се е прежалил да учи журналистика, не се предава лесно. Може би ще се запознае с Желязко и заедно ще намерят пътя?

Пред винкела всички сме равни

Нали уж търсим истината? Да, но нея я искат по съдилищата. Най-малкото защото само там имат амбицията, че истината е една. Защото по-високата летва на журналистиката се нарича публицистика и там не само си оправдан, а направо си задължен да имаш собствена позиция.

Целият шум върху включването на изкуствения интелект в много сфери на живота е свързан с направлението машинно самообучение (machine learning). Благодарение на него компютърните системи са способни да се самообучават на базата на огромна информация. Факт е обаче, че днес етикетът „изкуствен интелект“ е модерен, слага се от кани за топла вода до чатботове.

Всъщност включва в себе си огромен брой различни подходи и варианти, от които зависи доколко наистина можем да говорим за интелект, а не за следване на поредица от команди. Ако нашият Желязко например умее само да извади резултата от футболната среща и да ни каже кой е победил, той не е достатъчно интелигентен за „званието“. Обаче, ако му направи впечатление фактът, че голът е паднал с „красива странична ножица“ и „след явна засада“ и се окаже прав, тогава нещата стават по-сериозни.

Не искам да изпадам в неприятната ситуация на астролозите, чиято прогноза за поредния звезден развод не се е оправдала. В технологиите е почти също толкова трудно да прогнозираш убедително и често ентусиазмът се оказва повече от покритието. През 2015 г. например изследователят и научен ръководител на компанията „Наратив Сайънс“ Кришчън Хамънд казва, че до 2030 г. компютрите ще пишат 90% от новините, а първият софтуер ще спечели „Пулицър“ през 2017-а. Е, истината е, че това не се е случило още. И не толкова заради придирчивостта на журито, а защото все още няма достатъчно безспорен състезател.

Здрав разум

Няма ли да е глътка въздух, ако един ден имаме медия, в която работят само изкуствени интелекти? Които генерират теми, подготвят въпроси с интервюта. Правят безпристрастни икономически анализи, а също и на политическите решения? Имат отворен код, ясни и прозрачни алгоритми, зад тях не стои някой от информационните мастодонти – които по свое усмотрение винаги могат да фаворизират една или друга партия. В крайна сметка, винаги говорим за обективна журналистика. А има ли изобщо такова нещо? Има ли как да не симпатизираш на едните, да си сигурен, че свакото на журналиста не е олигарх или местен кмет – дерибей?

От друга страна, интересно ли е изобщо да слушаш и четеш абсолютно безпристрастна информация? Да, сигурно, когато става дума за хороскопа ти или цената на биткойна, но емоцията и пристрастието не могат ли да са украса?

Разбира се – и двете посоки са верни. Здравко винаги ще има своята емоция, която е силното му качество, а Желязко притежава други страхотни предимства, от които не бива да се лишаваме. Фактът, че е машина, го прави предвидим. Да, днес информационните технологии са отделен свят, големите проекти не могат да се поберат и в най-умната глава. Но пък за програмата винаги 1 + 1 ще е 2, поне ако целенасочено не решим да заложим обратното. Дори и при самообучаващите се системи. Стига да знаем как са направени.

Журналистина

Желязко е тук, за да остане. Идеята, както казва Лиза Гибс от мениджмънта на „Асошиейтед прес“ е, че „работата на журналиста е креативна. Тя е въпрос на любопитство, умение да се разказват истории. Тя е в ровенето, в това политиците да бъдат държани отговорни за действията си. Тя е критично мислене, тя е въпрос на преценка. И именно за всички тези неща искаме нашите журналисти да пазят енергията си“.

Звучи чудесно, нали? Само че, уви, поради някакви си причини не се случва точно така. Нали се досещате, че когато Здравко, изпълнен с такива размисли, попадне в някоя от днешните медии… няма да отнеме много време, преди да се разочарова?

Информацията днес наистина е по-скъпа от всякога. Но ако преди беше ценна заради това, че информираше масите за това какво прави елитът, днес е обратното. Истински скъпата информация е къде ходи всеки от нас, какво си купува. И как най-лесно може да бъде манипулиран.

Робот Гарелов

Здравко никога няма да успее, особено ако медията му има повече читатели от съвременен български всекидневник, да пише текстовете си персонално за всеки от тях. А Желязко би могъл.

Тук изобщо не говорим за това да получавате например бюлетин с новини, които са специално подбрани за вас. Това се случва много отдавна, пример е огромната блог система „Медиум“. Знаете добре, че влезете ли веднъж в търсачката, за да потърсите колко често да поливате рододендрона у дома, през следващите дни ще ви заобикалят информации за рододендрони и тематични реклами.

Тук говорим за нещо, сполучливо наречено „оригами журналистика“. Самата новина е различна за всеки читател.

За достатъчно съвършената един ден невронна мрежа не би било проблем да генерира милиони персонализирани бюлетини за дадено събитие. Като, по желание на всеки, избягва негативните новини, придава емоционални краски, или пък влага емоция, например заради партийните предпочитания на читателя си.

Въпрос на въпроси

Дали това е журналистика? Лесно може да се сетите за немалко аргументи в полза и на двата крайни отговора.

Аз например не бих имал нищо против подобна персонализация, но само и единствено ако се отнася до подбора на новини и ако… мога да бъда достатъчно сигурен за това как точно се случва. Защото нещо подобно имаме всеки ден пред очите си. Ясно е, че цялата идея на социалната мрежа е да ни подбира неща, които ни харесват, карат ни да кликваме и скролваме. Така пък лесно се надуваме в социалния балон, заобикаляме се със съмишленици и ограничени гледни точки. А алгоритмите, по които фейсбук ни запълва стената, са толкова неясни, колкото следите на кълбо прежда, попаднало в ноктите на млад котак.

Ето едно предимство на Желязко, което оставихме за десерт. Дойде ли неговото време, може да забравим за човешкото, но и за човешките пръвописни и гръматически грешки всеки на всеки ред…

Ловец на истории

Не ви харесва леко нескопосаната шега? Ами, това е защото съм колега на Здравко. Асоциативното ми мислене е по-креативно от средностатистическия Желязко, но и… по-ограничено. Ако пиша публикация за електронния журналист, се ограничавам до своя опит, до всичко, което съм прочел по темата, до собственото си (липсващо) чувство за хумор. Един братовчед на Желязко би имал достъп до огромен обем информация, публикации, взаимовръзки… остава да го научим да търси в тях метафорите.

Само че я има и другия тип журналистика. Тази, която и днес би създавала истории за Йовков и би продължила дори тогава, когато остане само изкуственият интелект. Защото тази професия, според мен, съвсем не се изчерпва със злободневното приложение, което днес ѝ отреждаме. Тя трябва още и да разказва смислени истории, които показват и разказват. Които могат да разсмиват и разплакват. Поне за момента направо не виждам реалната конкуренция на Желязко. Нужно е единствено Здравко да си припомни, че не всичко важно се случва в парламента и че силните истории ги има дори във времето на интернет.