Писателите имат думата – Дигитални истории

„Защо спим?“ Книжните препоръки на ИТ лидерите за Деня на будителите

Георги Караманев — Fri, 30 Oct 2026 06:00:00 GMT

Успешен предприемач, визионер и филантроп. Професор по компютърни науки в Канада. Французин, който живее в София от 2008 г. и прави игри. Тийм лидер, който води и туристически групи като планински водач.

Кои ли са любимите им книги?

Какво общо имат Тенко Николов, Юлита Василева, Адриен Бачи и Боян Шейтанов? Те са четирима от хората, които поканих да препоръчат любимите си четива на всички нас.

За трета поредна година (след 2024 и 2025) в навечерието на Деня на будителите поканих български ИТ личности, които са ме впечатлили, да разкажат за любимите си книги. Без ограничения за жанр, език, дали са художествени и превеждани ли са на български – просто до 3 любими книги, които си струва повече хора да прочетат.

Резултатът отново е изключително интересен. Очаква ви поредната невероятно пъстра палитра, готова да разбие всички клишета. Поканих 20 души и получих цели 14 отговора. Аз наистина вярвам, че повече от всякога днес ти си това, което четеш. Ето и неочакваните препоръки в реда, в който ги получих.

1. Всички на сърф!

снимка: DEV.BG

Тенко Николов е успешен предприемач, визионер и филантроп, част от лидерския екип на глобалния технологичен гигант SiteGround и на фондация „За пример“. Той беше мой събеседник на DEV.BG Leadership Agora в София Тех Парк. Това се превърна и в незабравима Дигитална история, в която признава, че мечтае децата му да искат да останат в България. Тази година той пръв изпрати книжните си препоръки.

Още за и от него – тук.

Защо спим?, Матю УокърWhy We Sleep, Matthew WalkerЗащо?

Награда за детски книги… без ИИ. Номинирайте любим български автор!

Георги Караманев — Tue, 27 Oct 2026 06:00:00 GMT

Ето че се появи нова награда за детска книга, която цели да привлече вниманието към най-добрите български автори и илюстратори!

„Златен лешник“ ще получат двете най-добри нови издания за деца от 4 до 10 години. Единият избор ще е на читателите, а другият – на журито. И въпреки че едно от основните условия е в създаването на книгата-победител да не е използван изкуствен интелект…, имам честта и аз да съм част от журито.

Големият победител ще получи награда от 1000 евро, а номинации се очакват от всички – от читателите, от самите автори, илюстратори и издатели, до 15 ноември 2026 г.

Лешниците се броят наесен

Ако не познавате Пеги и Мози: това са двете катерички, главни герои в едноименната поредица от 4 книги, насочена към финансовата грамотност на децата. Нарисувала ги е Яна Казакова, а техен създател е Младен Запрянов – консултант по трансформация на компании, но също, както сам се представя, „мечтател и застъпник на образованието и личностното развитие“. Именно той е организатор на наградите „Златен лешник“, в чието жури бе така любезен да ме покани.

Пеги и Мози през годината. Илюстрации: Яна Казакова (peggyandmozzie.com)

Защо е нужна и важна една такава награда? „Правим го, защото българските автори и илюстратори много трудно успяват да намерят издател“, казва Младен. „Дори да успеят, от това по никакъв начин не могат да се издържат. Нещо повече, виждам колко е трудно на стойностни детски книги да стигат до читателите си. Именно това е целта на този конкурс, насочен към българските автори и илюстратори.“

Младен Запрянов, създателят на Пеги и Мози и организатор на „Златен лешник“ (снимка: peggyandmozzie.com)

Награди за детски книги у нас има – Младен споменава конкурса в Сливен и „Бисерче вълшебно“ на Вал Стоева, където гласуват самите деца. „Но там участват всякакви книги – може да участва ново издание на Андерсен или нов превод на популярен западен автор. Тук сме се концентрирали само върху един много малък сегмент от книгите – тези, създадени от български автор и илюстратор.“

По сметките на Младен новите книги, които изобщо могат да се включат заради тези изисквания, са около 60. А още по-впечатляващо е, че само за седмица вече са се включили повече от 20!

Кой ще събере лешниците

Условията за участие най-общо са 4. Книгата трябва да е на български автор и български илюстратор, издадена за първи път през 2025 или 2026 г., за деца на 4–10 години. Защо точно тази възраст? „Вярвам, че тя е може би най-важната“, казва Младен.

Рожденият ден на Пеги и Мози и премиерата на първото им филмче (снимка: peggyandmozzie.com)

Не е за подценяване и четвъртото условие – в регламента то е чл. 5, т. 3 – дословно: „При създаването на книгата не трябва да е използван генеративен изкуствен интелект за написването на текста, създаването или съществената обработка на илюстрациите.“ Установи ли се обратното, книгата може да отпадне – дори след обявяването на наградата.

Може да номинира всеки, достатъчна е бърза регистрация на сайта на Пеги и Мози, като можете да предложите и повече от една книга. На 1 март 2027 г. ще бъде обявен краткият списък с номинираните, следва читателско гласуване на сайта, а церемонията по връчването на наградите ще е на 2 април 2027 г.

Лешникотрошачите

Ще има два „Златни лешника“ – от журито и от гласуването на читателите, като една книга може да вземе и двата. Побързах да ви се похваля, че съм част от 8-членното жури, което определено е представително.

Освен самия организатор Младен Запрянов, там са Красимира Хаджииванова, основателка на „Майко Мила“ и на социалното предприятие „Оле Мале“, която е гостувала и на Дигитални истории; актрисата и журналистка Ангелина Грозева, сценаристката на „Под прикритие“ Валентина Ангелова, Калина Александрова – старши учител в 51 СУ „Елисавета Багряна“, София Пейчева – директор на регионалната библиотека в Кюстендил, и илюстраторката Яна Казакова. Книги на организатора и на членовете на журито, разбира се, не участват – включително книжките за Пеги и Мози. „Специално Яна направи огромна жертва, защото тя е доста сериозен илюстратор в момента“, подчертава Младен. „Нейни книжки няма да участват, но в крайна сметка животът е такъв.“

Катеричките не ползват ChatGPT

Таралежите се раждат без ИИ, писах в началото на поредицата за децата и технологиите.

Но… защо така оставяме и златния лешник без генерирани творби? „ИИ нищо не ми е направил, аз много го използвам“, усмихва се Младен. „Но вярвам, че той е повече за друг тип задачи.“

Допуска, че някой ден може да има и конкурс за ИИ детски книжки (не сте казали, не сме го направили!). „Обаче да смесим човек и изкуствен интелект не е добра идея. Защото кого ще наградя? Автора? Или инженера, който го е направил? Или самия ИИ?“, чуди се Младен, а аз лично мисля, че всеки от споменатите би заслужил наградата.

„Хуманизмът на мен ми е важен. Предпочитам човек да е положил усилия, да е вкарал любов, а не машината да го е изработила на базата на знанието, което има за десетките хиляди книги, които не е прочела, но знае.“

Има и практическа причина – илюстраторите. „Нашите илюстратори никак не обичат това нещо. И аз ги разбирам. Трудно е да кажеш, че се е справил съвсем сам, ако е преработил нещо.“

Вълк в катерича кожа

Знаете, аз съм човекът, който (или поне който си призна, че) е класирал генерирани стихове във водещи поетични конкурси. Дигитални истории със съмишленици беше в основата на Apollo ex machina – първия български (досега не съм попаднал и на друг по света) конкурс за поезия, генерирана с ИИ.

И ето ме сега в жури за детски книги, в които изкуственият интелект е забранен с изрична точка в регламента. Да, вярвам, че това е поредната възможност да се замислим отново по темата. И да започнем да открояваме не толкова самото използване на ИИ, колкото начина, по който го правим. Да, ако подхождаме шаблонно, ако избираме едни и същи прости указания, безплатни модели, ако сме немарливи в работата си, всички корици ще са еднакви.

Да, грозно е всички сюжети да са банални. Да, банално е всички корици да са грозни.

Но как ще го разпознаем? Във времената, когато, поне що се отнася до текста, вече не можем и никога няма да имаме гаранция, че ИИ не е част от картинката? Не обещавам нищо в тази посока… освен честност и благодарност, че ще имам огромния късмет да почета детски книги на български автори, търсейки златни лешници. Вярвам, че и синовете ми ще са доволни, със или без ИИ.

Илюстрация: Яна Казакова (peggyandmozzie.com)

Номинирайте до 15 ноември 2026 г. своята книга или просто тази, любима на детето ви: peggyandmozzie.com/bg/awards-nominate. Пратете този текст на някого, който пише или рисува за деца.

Катеричките събират лешници за зимата. Ние – книжки за пролетта. А на 2 април ще разберем колко добри са най-добрите…

„Да оставим човечеството да се наиграе на технологии“

Георги Караманев — Fri, 18 Sep 2026 06:00:57 GMT

Как загубихме способността да почакаме и защо е важно да си я върнем? Ще успеем ли да развием умението да скучаем качествено, когато технологиите уж ни освобождават време? Какво ще пише в последната книга, написана от човек?

Виолета Радкова ме впечатли с дебютния си роман „И леглото ни е зеленина“. Тя е устен преводач, а също и редактор на преводна литература, водещ на подкаста „Четене му е майката“ и управляващ директор на фондацията „Елизабет Костова“.

Книгата ѝ стъпва върху спомените на прабаба ѝ, записвани в бакалски тефтер, докато голяма част от нея тя пише на телефона си.

Заловени от настоящето, с нея ще поговорим за бъдещето и миналото, за бързото и бавното. За книгите и смисъла.

– „И леглото ни е зеленина“ силно ме впечатли – и с героите, и с езика, и с историите, които усетих лично много близки. Имаме ли нужда всички от малко повече зеленина?

– Надявам се. Надявам се мисълта за зеленина, във всички възможни значения на думата, да е важна и за много други хора.

– Кога историите от миналото ни осмислят и кога ни вредят?

– Вредата идва от подмяната –

когато една гледна точка се заяви като истинна, превземе даден разказ и го превърне в свой, за да го използва за манипулация.

Когато четем историите от миналото, трябва да го правим критично и задавайки си въпроси. И, разбира се, да не се осланяме само на една гледна точка. Това по отношение на голямата история. Но мен ме интересуват малките истории, да се съхрани паметта на човека, да не се забравя. Това е индивидуална отговорност, по желание. Моето желание е да се помнят, да се споменават хората, да се говори за тях.

– Според мен и в днешния ден „малките“ истории осмислят големите, затова и този сайт се казва така. Но докато още сме в темата за миналото, през последните години прочетох 4 забележителни нови книги на български автори, които ни връщат към 1910-те години. Защо според теб се оказва толкова интересен този период?

– Нямам представа за другите, но на мен този период винаги ми е бил интересен и дълго време съм се занимавала с него, в това число и литературно. Това е периодът, в който се ражда литературният модернизъм, за мен най-интересното течение в новата културна история на човечеството. Това е време на скъсване с традицията, на експеримент в литературата и изкуството, но също така и на вглеждане в човешката душа.

Годините преди Първата световна война са и време на оптимизъм заради технологичния напредък, постиженията в науката, излизането напред на хора от задните редици на обществото. Освен електричество, автомобили и кино, имаме Айнщайн и Планк, Фройд и Юнг, заражда се феминисткото движение.

Човекът е в центъра на една утопична еуфория.

Естествено, голямата война я взривява. Този период е особено интересен тук, на Балканите, в България, където са насложени множество разкази – бежански, предприемачески, селски, буржоазни, просвещенски, кръвожадни. Само за няколко години преживяваме три войни, гонения, множество разтърсващи събития. Нормално е това да е привлекателно за един писател. Но мен пак ме занимава личната история, която се развива на фона на голямата. Ако личната история, която ме интересува, се бе развила в друг исторически период, тогава и действието в книгата ми щеше да се развива в друго време.

– Да не би днес да търсим, или пък намираме паралели с онова време? Ти я спомена, но дано да не е… хм, асоциацията със задаваща се голяма война?

– Периодите на (привидна) стабилност са предшествани от криза. Кризата е неизбежна,

мехурът трябва все някога да се пукне. Това винаги е свързано със страдание, както на индивидуално, така и на общочовешко ниво,

мащабите са различни. Но кризата, страданието са част от битието ни на живи същества, те ни „мариноват“ и ни правят по-устойчиви. Иначе може би някои хора търсят паралели с онова време, може би дори го призовават да се върне, но аз не изпитвам носталгия по него, просто си го въобразявам, защото това служи на разказа ми. Не изпитвам носталгия към никое минало време, но миналите времена са ми много интересни, много по-интересни от съвремието, защото не съм ги живяла, не съм била там, а съм толкова любопитна и искам да знам какво е било, как е било.

Един от най-големите дарове на литературата е възможността да пътуваме във времето и да населяваме изгубени или несъществуващи светове.

И за мен специално – възможността да си говоря с мъртвите.

снимка: Андрей Рашев

– Това днес изглежда по-„лесно“ от всякога, имаме възможността да създаваме виртуални двойници. Нямаше ли да е по-лесно?

– Аз непрекъснато говоря с моите предци и други хора, които вече са в отвъдното, не през литература задължително, а и съвсем буквално – гледам им снимките или си ги въобразявам и си говоря с тях. Те също ми говорят и аз се опитвам да ги чуя. Не зная как бих могла да им създам виртуални двойници, нито за какво биха ми послужили те.

– Повтаря ли се историята? Защо е толкова вълнуваща дори онлайн, а не е способна да ни предпази от това да повтаряме едни и същи грешки?

– Историята се повтаря и това, мисля, е общоизвестно. Не може да ни предпази, защото не трябва да ни предпазва, не ѝ е това работата.

Тя може само да ни напомня, а дали ще се предпазим и как, си е наша работа.

Обаче нищо не може да спре човека в желанието му да види докъде стига волята му. И това води до криза, защото на това желание все някъде трябва да се сложи край и после всичко да започне отначало. Това са естествени цикли, не мисля, че можем да ги управляваме, но е добре да си даваме сметка за тях и да сме подготвени.

– Пишеш книгата 7 години, а тя и се чете бавно. Какви са плюсовете и минусите от бавното писане и бавното четене?

– Ти си първият човек, който ми казва, че се чете бавно – доста съм изненадана, защото съвсем съзнателно съм се старала да я напиша така, че да се чете бързо. Бих се радвала, ако е книга, която би искал да препрочетеш, най-вече защото доста съм си играла да кодирам разни неща в нея и се радвам, когато някой ги открие.

Иначе я писах 7 години, защото бързо ми стана ясно, че това е процес, който не мога да управлявам и не зависи изцяло от мен. Трябваше много да се подчинявам на реалността и на това, което ми се даваше или, съответно, не ми се даваше. Ако зависеше от мен, щях да я напиша за много по-кратко време, но така стана. Като цяло не съм бавен човек, точно обратното – всичко правя бързо, и това че външни обстоятелства ми удряха спирачки, много ме разстройваше в началото, но в крайна сметка това много ме промени и кали.

Много научих от този дълъг процес, най-вече това, че мога да пиша винаги и навсякъде.

По-голямата част от книгата написах в приложението Google Keep на телефона си,

докато върша нещо друго или съм някъде си – пътувам в метрото за работа или чакам на опашка в магазина. Просто си изваждах телефона и си написвах каквото ми говореше в този момент, без значение къде съм, с кого съм и какво става около мен. После си прехвърлях написаното на компютъра и там редактирах, ако сметнех, че има нужда. По-голямата част от сцените си останаха така, както съм си ги написала на телефона и още могат да се видят на него, стоят си там.

За четене нямам рецепта, аз чета по две-три книги едновременно и някак успявам да съм и на двете или трите места едновременно. Понякога чета бързо, друг път бавно, водя си бележки, зависи къде съм и с какво време и пространство разполагам. Чета винаги и навсякъде, ако нямам книга или електронен четец в себе си, чета на телефона си (който, между другото, е малък, не става да се чете на него), а

ако нямам и телефон, тогава ще чета, каквото намеря, в това число етикети и опаковки.

– Ще успеем ли да си върнем вниманието, умението да скучаем качествено? Не трябва ли то тепърва да е ценност, когато технологиите ни освобождават още и още време?

– Аз съм голям фен на скучаенето. Без него няма творчество,

няма стремеж към игра. Обожавам да играя и се стремя да го правя непрекъснато и по всякакви начини. Писането за мен е игра – докато пиша, играя, но едновременно с това създавам и игра за читателите, защото искам и те да играят с мен. И технологиите би следвало да ни освобождават време тъкмо за това – за игра. Работата е там, че,

уж освобождавайки ни време, технологиите ни държат непрекъснато в плен по други начини.

Това освобождаване на време към момента е имагинерно. Но и тук ще опрем в криза и нещо ще се случи.

– И моите мисли са в тази посока, какво ще е то обаче? В романа роднините на главния герой с години не знаят жив ли е той. До не толкова отдавна, за да научиш резултата от футболен мач, е трябвало да минат дни и седмици, а днес, ако не разберем всичко на секундата, се фрустрираме, изнервяме, ядосваме. Хубаво ли е това? Обратимо ли е?

– Ядосваме се, ако не получим удовлетворение на мига, защото сега имаме тази възможност голяма част от желанията ни да се реализират мигновено.

Освен че сме загубили способност да скучаем, сме загубили и тази да чакаме, да търпим.

Но пак си мисля, че както бебето се отбива и се научава да чака храна, без да плаче, така и човечеството ще се отбие от бързото удовлетворение и ще се научи да живее и без това. „Човек знае две и двеста“ е много хубава приказка, която ни напомня, че сме гъвкави същества и каквото ни поднесе съдбата, ще можем да го поемем и да се справим.

снимка: Яна Лозева

– Освен ако не сме загубили безвъзвратно това умение, упоени от лесното. Как мислиш, по онова време преди век и малко или днес е по-трудно да си смел, за да преследваш мечтите си, любовта си? Да си различен, да имаш собствено мнение?

– Мисля, че е еднакво трудно. Сега имаме повече битови блага, каквито в миналото са липсвали.

В деветчленното семейство на баба ми са имали една лъжица,

с която са се редували да се хранят всички около масата. Сега ние имаме сто лъжици, но какво от това? Аз не съм по-смела от баба ми – даже напротив.

Уреденият живот не е предпоставка за смелост или по-голяма широта на мечтаенето.

Тъкмо обратното – недоимъкът ражда находчивост, липсата ражда изобретателност. Аз мечтая, но знам, че и баба ми е мечтала, че е обичала, и то как! Това, че е учила до четвърто отделение и е работила на нивата, не значи, че не е била различна и не е имала собствено мнение.

Сега ние имаме повече думи за тези неща, повече четем, по-образовани сме, можем да съгласуваме знанието си с други хора, говоренето за чувства се смята за нормално. Едно време средата е налагала ограничения, невъзможността е идвала отвън. Сега идва отвътре, от ограничаващи убеждения, от вътрешни страхове. Много

повече се интересуваме как изглеждаме в очите на другите и се автоцензурираме на всяка крачка, защото животите ни са на показ.

Как тогава да бъдем свободни?

– Прабаба ти записва спомените си в бакалски тефтер, а ти каза, че си използвала телефона си. Ако историята се случваше днес, най-вероятно щеше да ги пише в сторита, откъдето изчезват след 24 часа. Можем ли да срещнем тези епохи и тези начини за разказване на истории?

– Вероятно може, но не виждам смисъл от това. Би било добре човечеството да пише и да чете и извън дигиталния свитък.

– Какво променят технологиите в разказването на истории и кое никога няма да докоснат?

– Честно казано, не мисля особено за това, за технологиите имам предвид. Даже изобщо не мисля за тях. Вероятно променят всичко, защото, доколкото разбирам, все по-успешно ни заместват в писането на каквото и да е. Но технологията не обича да играе, а човекът обича. Така че предполагам, че няма да ни вземе радостта от създаването, от играта.

– След писмата дойдоха телеграмите, телефоните, месинджърите, та и тикток. Какво по-бързо и ефимерно остана да измислим?

– Нямам представа, защото не мисля за това. Може би трябва, но не го правя, дори не се сещам. По-скоро мисля за живите неща, за природата, за водата. Много ме интересува бъдещето на водата, например. Тези неща много повече ме интересуват, защото без тях не можем. А

без технологии сме можели и ще можем.

– Има ли технология, която нямаш търпение да се появи? А коя технология би те уплашила искрено?

– Не изпитвам трепети по отношение на каквато и да е технология. Интересува ме дали ще има питейна вода за всички на планетата. Искрено ме плаши глас, генериран с ИИ, както и възможността технологиите да определят репродуктивните права на човечеството.

– За мен беше отчайващ експериментът, в който стана ясно, че читателите не различават мой от генериран текст. Как да открием положителните страни и възможностите тук?

– Да оставим човечеството да се наиграе на технологии и да се върне към себе си, ако не на тази планета, то може би другаде. Вероятно има положителни страни, но, както казах – не мисля за това, не си играя с ИИ, не го ползвам за щяло и нещяло, не се занимавам с него.

– Какво ще пише в последната книга, написана от човека?

– Надявам се да е люлчина песен, макар че не бих имала против да е и рецепта за пълнени чушки.

– По какво можем да различим, че твоят роман не е написан от ИИ?

– Нямам представа. Може би ИИ би поизпънал нещата, така че да няма зависвания и шлака, би ми оправил грешките (каквото и да означава това за него). Предполагам, че би редактирал каквото му се струва твърде необичайно, твърде потенциално плашещо. Така че

по неравностите ще ме познаете.

– Кога ще е време да спрем да пишем?

– Надявам се никога. Надявам се да не е в рамките на моя живот.

– Кое е първото, което ще се загуби в един език, писан предимно от машини?

– Усещането за човешкост, за емоционално същество зад думите.

– Казваш, че пишейки… кодиш. Как така? Не е ли писането на компютърен код скучна, монотонна, повтаряема задача, за разлика от истинското изкуство?

– А нима коденето не изисква творчески решения и изобретателност? Така както един програмист може да си вкара нещо свое в кода, който пише, и аз обичам да залагам великденски яйца и скрити нива в това, което пиша. В този смисъл

кодя, да, защото го мисля как да стане този мой код, къде да стане, да е с различни степени на скритост и трудност за разкодиране.

Кодя, защото, както казах преди малко, докато пиша, играя. За мен тази книга е и книга-игра. В нея има кодирани съобщения, за който ги намери. Една преводачка намери един езиков код в самия край на третата част на романа, един писател ми разкодира цялата игра с Библията. Тези неща много ме радват, защото значи, че тези читатели, също като мен, са играли.

Разбира се, има неща, които никой никога няма да открие, но това пак ме радва, аз знам, че съм го сложила там.

– Превеждаш и редактираш преводи, не дойде ли краят на това умение и изкуство?

– Не мисля, че ще дойде. То е изкуството на близкото четене и на правенето на връзки. ИИ може да прави по-скоро очевидни, предсказуеми връзки, а човешкото същество е непредсказуемо, непроницаемо, съответно и връзките, които прави, могат да бъдат доста неочаквани. Редактирането на превод изисква дълбоко познаване и на двата езика, на регистрите, на емоционалните нюанси. ИИ е добре обучен в английския език, но не може да се каже същото за българския, поне на този етап. Не улавя и регистрите, да не говорим за емоционалния заряд на думите. Освен това

се стреми да изравнява, да подравнява, да замазва, да изличава странностите, а художествената литература е диво, странно растение,

не може да бъде красиво оформено по калъп.

– Има ли текст, който машина може да напише по-добре от човек?

– Зависи какво се разбира под „добре“. ИИ пише правилни, добре структурирани стихотворения, но това не го прави поет. Може само да наподобява. Може да си служи със стихосложение и да знае какво е метафора. Но и това не го прави поет.

Стихотворението е емоционална картина в движение. ИИ няма чувства, може само да наподобява движението. Вместо да се страхуваме, трябва да си даваме сметка за това. Можем да се изумим, дори да се възхитим на способностите му, но

не бива да забравяме, че това не е същество, което чувства, и зад написаното от него няма искрена, сурова емоция.

– Какво е най-важно да прочете ИИ, преди да мине на следващото ниво?

– Кое е следващото ниво?

– Не вярвам да има един-единствен възможен отговор, аз поне ще продължа да търся кое е на този сайт. Благодаря ти, че ми помогна да го потърсим заедно, и се надявам да минат по-малко от 7 години до следващата ти книга, защото и на мен ще ми е интересно да „играя“ с нея!

Литератрон. ChatGPT през… 1964 г.?!

Георги Караманев — Fri, 11 Sep 2026 06:00:51 GMT

Чували ли сте за литератрона? Представлява… машина, която създава текст по указания на потребителя. Анализира текстове, пише бестселъри, съчинява предизборни речи, сглобява комикси и заплашва да сведе езика на медиите до 500 разрешени думи.

Заради него знаменитостите дават мнение за нещо, което не разбират. Организират се конференции по „Литератроника и убеждаване“, „Литератроника и отбрана“, „Литератроника и религия“. Има авторски ръкопис, произведен с темпо една страница на четвърт час, а първата тревога около него е дали някой няма да съди „автора“ за плагиатство. Докато самият „автор“ е измислил само една-едничка дума.

Нищо ново, нали вече всички си имаме ИИ, тези сюжети са ежедневие, само това „литератрон“ звучи малко ретро. А защо е така, става ясно, ако погледнем датата на корицата на една тънка книжка, която обаче не е пресилено да се нарече пророческа.

Романът „Литератрон“ на французина Робер Ескарпи излиза през 1964 г. в поредицата „Le Meilleur des mondes“. Кръстена е на „Прекрасният нов свят“ на Олдъс Хъксли, доста показателен щрих. На български се появява през 1985-а, в превод на Георги Куфов – човека, превел и книгите на Казандзакис.

Ескейп стая

Не, авторът не е просто фантаст, попаднал на сполучлива метафора. Робер Ескарпи (1918 – 2000) е роден в Сен Макер край Бордо и почти не напуска родния район – ако не броим пет години в Мексико след войната. Възпитаник на парижката Екол нормал, специалист по английска литература с трудове за Байрон и Киплинг, той преподава сравнително литературознание в Бордо, а между 1975 и 1978 г. е ректор на университета.

Популярен е в родината си като журналист. Цели трийсет години – от 1949 до 1979 г., Ескарпи пише кратка сатирична рубрика в „Льо Монд“ – за това време създава над 9000 памфлета. Цяло поколение французи започва деня си с неговата ирония към новините. Създава първия френски университетски институт за журналистика, а през 1972 г., заедно с Ролан Барт поставя началото на Френското дружество за науки за информацията и комуникацията. Наричат го баща на социологията на литературата.

В „Литератрон“ от тънката ирония не са пощадени нито технократите с петгодишните им планове, нито пресата, нито университетът, нито църквата, нито литературните журита.

Седем пъти Мерик

Героят, Мерядек льо Герн, наричан от приятели Мерик, е хитрец с диплома по „лингвистична естетика и приложна психодемография“ – с други думи, хуманитарист, който умее да се нагажда към средата, борави свободно с чуждоземска терминология и е напълно неспособен да измисли каквото и да било. Не е учен. Не е и писател. Той е човек на думите.

За да напредне в кариерата, Мерик се нуждае от идея, каквато обаче няма. Тъкмо тогава попада на стара брошура от литературен конгрес, в която се разказва за машина, анализираща стила с помощта на перфокарти. Мерик я прочита за една нощ, а на разсъмване измисля името.

Толкова ли обаче изобретението прилича на големите езикови модели?

Меко казано.

Забелязва го още през 2023 г., месеци след появата на ChatGPT, доц. д-р Мая Горчева от УНИБИТ (прочетете тук). Тя разглежда един по един текстовете, създадени от Литератрона, и извлича от тях една проста и неприятна формула: „Чрез машината се оценява не качеството, а количеството.“ И още: „Всеки от проектите показва как статистически най-разпространеното (но не единственото) чрез машинния филтър се превръща в единствено валидното печеливше.“ Новият роман, произведен от Литератрона, е „препотвърждаване на статуквото“, а изобретяването – „мимикрия на вече познатото“. И така, ако ви е станало интересно, ето 12 цитата от самия роман.

1. С думите всичко може да се направи

„Югет ми дрънкаше приказки. Не бях човек на науката, а почти не можех да се смятам и за литератор. Подражателските ми дарби, лингвистичните ми способности заблуждаваха профаните и стига само да имах и смътна представа за темата, ловкото боравене с техническата терминология ми позволяваше да смутя някои специалисти, които не бяха повече специалисти от мен. Но бях съвсем неспособен да измисля каквото и да е.

Стигнах дотам, че започнах да проклинам реторичния характер на моето образование. С думите, казвах си аз, всичко може да се направи, освен реални неща.“

Подражателски дарби. Лингвистични способности. Смътна представа за темата, но ловко боравене с терминологията, което заблуждава.

Още ли не ви звучи като биографията на голям езиков модел?

2. Малко Шекспир, щипка Марлоу

„Колкото и странно да изглеждаше, в това съобщение, направено на един литературен конгрес, се говореше почти изключително за електроника. То описваше в общи черти една машина, способна, след като е дъвкала някакъв текст в продължение на няколко секунди, да заяви: „Това е от Шекспир 1603 с щипка от Марлоу в доза от 0,08 на сто и следи от Бейкън. Все таки открих една неправилно поставена запетая на двайсет и третия ред на страница сто и втора.

Това беше твърде хубаво, за да бъде вярно. Мигновено съзрях всички приложения, за които би била годна подобна машина, ако бъдеше осъществена.“

Датата, която е посочена за съобщението, не е случайна. През януари 1954 г. в Ню Йорк IBM и Джорджтаунският университет демонстрират пред журналисти първия машинен превод – шейсетина изречения от руски на английски, изчислени от машина IBM 701. Обещанието е, че след три до пет години проблемът ще бъде решен окончателно.

Е, отне малко повече време, но машинният превод днес е изключително добър.

А ето че ние още спорим дали наистина се оказа добра идея една подобна машина да бъде осъществена. Докато продължаваме да търсим разумните ѝ приложения, докато се впечатляваме от следващия и следващия модел ИИ.

3. Колко загубено време

„Погледнах датата на статията – 1954 година. Колко загубено време! Как беше възможно след толкова години все още да не се е заговорило за тази чудесна машина? Каква група от изследователи я държаха под ключ? Нима беше емигрирала в някоя друга страна? Каквото и да бе станало, вратите на историята трябваше да бъдат отворени за нея. Нашият век очакваше словесната машина. Благодарение на нея литературата, педагогията, информацията, политиката биха станали най-сетне точни науки. Цяла нощ градих грандиозни планове, свързани с машината. Призори ѝ намерих име – литератрон.”

Всъщност името никак не е лошо, даже според мен е доста по-смислено от така звучното „ЧатГПТ“.

Или пък „изкуствен интелект“? Още ли е изкуствен, след като е създаван от естествен? При естествения няма ли изкуствен? Интелект ли е изобщо?

Разбира се, дължим термина, както помнят читателите, на група учени, отново от времената, когато се развива действието в романа.

Но не можем ли да измислим по-адекватно название?

4. Уклончиви отговори

„В серия от интервюта Брижит Бардо, Франсоа Мориак, Фернан Рено, преподобният отец Рике, Луи Арагон и Андре Малро изразяваха своето благоприятно или неблагоприятно мнение за изобретението. И тъй като нищо не разбираха от този въпрос – и с право, – не беше трудно да се придаде, тънко загатнат, благоприятен смисъл на уклончивите им отговори.“

И пак… като с днешните големи езикови модели, какво ще кажете? Говорителите са други, но общественият разговор за това, което имаме, е все тъй уклончив и „тънко загатнат“.

Ескарпи прибавя двама противници – демографа Алфред Сови и биолога Жан Ростан, които заклеймяват машината в името на човечеството. И такива имаме немалко днес, включително и от средите на самите учени, които разработват изкуствения интелект…

5. Името на розата

„Литератронът нямаше нужда да бъде изобретен. Липсваше му само едно – личност, гражданско състояние, търговско наименование… При условие, че си служите правилно с такава машина, можете да поискате от нея да идентифицира даден текст, да го анализира, да го оцени и дори да го поправи. Можем също така, като обърнем реда на действията, да поискаме от нея да съчетае сама думите, идеите, граматичния строеж, сиреч да пише, да съчинява литературни текстове. Всичко това е било опитано, проверено и признато за възможно много години преди да ми направите честта да бъдете мой студент. Дори е имало някаква машина за поезия, която е раждала съвсем приемливи стихове….

– Казвала се Калиопа.

– Точно така. Това име е по-хубаво от Литератрон, но признавам, по-нерентабилно.“

Машина за… стихове?! Аполон от машината?!

Допреди десетилетие можехме да гледаме на тази идея с насмешка, някои може все още да подхождат с предубеждения, възмущение, дори с отричане, но тази машина вече е тук… Както и да я наричаме.

6. Изглежда разумно

„Предимството на вашия Литератрон е, че изглежда нещо разумно. Ще знаем защо се изразходват парите или поне ще се преструваме, че знаем. Литератронът е една цел, една мотивировка, както казват психолозите. Естествено той е празна работа, но това няма значение. Най-добрите хипотези за научноизследователска работа, тези, които отварят финансовите шлюзи, не са нито най-верните, нито най-почтените. Вижте откриването на Америка!“

Машините са прекалено скъпи за онова, което вършат – защото трябва да се кодират текстове, да се пишат програми, да се „захрани паметта“. Днес това се казва „да се съберат данни“, „да се обучи модел“, „да се построи център за данни“, а сумите, за които говорим, се мерят в стотици милиарди.

Литератронът „изглежда нещо разумно“. Той е цел, обосновка. Ще знаем защо се харчат парите. Или ще се преструваме, че знаем.

7. Литератроника и религия

„– А какви теми сте предвидили за вашия колоквиум?

– Досега имам „Литератроника и убеждаване“, „Литератроника и култура“, „Литератроника и отбрана“, „Литератроника и деколонизация“.

– Добре, прибавете „Литератроника и религия“. Ще ви намеря човек от първо качество в този сектор. Един американски каноник. Изготвил е чертежите на автоматична изповедня. Означаваш греховете си върху един кадран, пускаш половин долар в цепката и получаваш купонче за опрощение, което разменяш в сакристията срещу еди-колко си свещи, еди-колко си молитви, най-сетне срещу всичко, каквото ти трябва, нали! Много находчиво! Ами за образованието помислихте ли? Трябва ви един сектор „Литератроника и образование“.“

Направете си експеримента: заменете „Литератроника и“ с „ИИ и“ и прегледайте програмата на която и да е конференция от последните години. Убеждаване, култура, отбрана, развитие, религия, образование.

Автоматичната изповедня с половин долар в цепката… днес е толкова близо до истината. А „Литератроника и отбрана“…? Уви, и тук мосю Ескарпи е на плашещо прав път.

8. Още от същото

„Трите листа съдържаха един и същ текст. Той започваше така: Това е политиката, колкото повече се променя, толкова повече си остава същото. Всичко е само аверчета, мошеничество и тем подобни. Ако се обесят неколцина от тях, работите ще вървят по-добре! Най-умните, няма що, са си най-тъпи. Малките загазват, а големите все пак се измъкват. Трябва ни човек с твърда ръка… И продължаваше все така цели двайсет и пет реда, до последното изречение: И все едни и същи отиват да мрат.

Вдигнах очи.“

„Проект Нарцис“ от романа работи така: анкетьори записват какво говорят избирателите по кръчми и пазари, Литератронът извлича най-често повтаряните твърдения и ги връща на същите избиратели като реч на кандидата.

Ескарпи пише това през 1964 г. Половин век по-късно ще се правим, че не си спомняме за „Кеймбридж Аналитика“, за микротаргетиране, за послания, изчислени от профилите на онези, до които стигат, и ще се чувстваме предадени от технологията. А тя просто е направила онова, за което е предназначена – върнала ни е собствените ни думи.

Да, ако бълваме едни и същи, прости и банални промптове, ако използваме едни и същи базови модели, резултатите от взаимодействието ни с ИИ няма да са лицеприятни.

„Слоп“. Още си нямаме хубава българска дума.

Виждаме го навсякъде. Но дали в ИИ или литератрона е проблемът, или в предкомпютърното устройство?

9. В сянката на цъфналите стетоскопи

„Отчетът представяше четири проекта за романи. На първо място беше, с тираж от 700 000 екземпляра, един сантиментален роман в общодостъпно издание, носещ заглавието „Девствена и машинописка“. След това идваше, с преценка за 500 000 екземпляра тираж, един дебел медицинско-сантиментален роман. Озаглавен беше „В сянката на цъфналите стетоскопи“. Най-сетне четвъртият проект беше един роман, определен като „обективно-феноменологичен“, който трябваше да бъде съставен от поредица изречения във второ лице множествено число на сегашно време, без точки и запетаи.“

Колко много заслужават думите да ги ценим и обичаме във времената, когато изглеждат на пръв поглед толкова евтини.

10. Темпо, темпо, боядисвай!

„През седмицата „Бумеранг“ завърши редактирането на „Девствена и машинописка“. Литератронът беше работил денонощно с ритъм една страница на четвърт час. Увериха ме, че никой писател не е постигал никога такова темпо на производство, с изключение може би на Жорж Сименон, но единствено когато е будувал, докато Литератронът въобще не спеше.“

И български аналози на Сименон мога да ви дам без особени затруднения. Да, скоростта, която ни описва Ескарпи, днес е смешновата. Но темата за скоростта срещу качеството; за човешките ограничения срещу машинните, за очевидните предимства е все по-важна.

11. Народ, бъдеще!

„И странно нещо, от всеки от тези текстове той запомни само пет думи, все едни и същи: Аз, мен, Франция, народ, бъдеще. За да разширим речника, смъкнахме прага на честотата и семантичната интензивност под онзи, при който тези думи бяха отделени. И тогава се появиха: благополучие, мир, справедливост, и малко по-късно – свобода.“

„Проект 500“ е единственият, който в книгата остава недовършен. Целта му: от огромно количество текстове да се извлекат 500 думи, които да бъдат единствените разрешени в печата, радиото и телевизията. Оруел е публикувал „1984“ петнайсет години по-рано и новговорът му е тъкмо това – език, чийто речник се стеснява, докато мисълта стане невъзможна.

Разликата е, че при Ескарпи никой не забранява думи. Просто се вдига честотният праг. Каквото е под него, не съществува.

А вие, усещате ли вече загубата на някои думи? По-бедния речник, повечето клишета, включително и заради навлизането на ИИ?

12. Claude, Фройд, Айнщайн

„Трябваше да ме познават, но да не знаят твърде много неща за мен. По същия начин, ако бяхме дали твърде много подробности за Литератрона, някои от неговите приложения положително биха предизвикали възражения. Идеалният случай беше да направя така, че обществото да има за литератрониката и за самия мен онзи вид митична представа, онова полурелигиозно чувство, което има примерно за Фройд и психоанализата или за Айнщайн и теорията на относителността.“

Добрата реклама никак не е за подценяване. Питайте хора като Сам Алтман или Дарио Амодей.

Десет години по-късно Ескарпи пише продължение на литератрона – „Le Ministricule“ (1974) – „Министърчето“, със същите герои, в което иронизира политиците и хората на бизнеса, уви, то не е превеждано на български.

Всичко ново е добре забравено старо? Или всичко старо е още неизмислено ново?

Няма нищо ново под слънцето? Или няма нищо старо?

Признавам, тези изречения си ги измислих аз, не ми ги даде нито литератронът, нито Claude.

Материалът е подготвен по идея на доц. д-р Павлина Тодорова.

Ако пък вие имате идея за следващата Дигитална история, ще се радвам да ми я споделите тук!

Мистър Макгонигъл. Американският ирландец от България

Георги Караманев — Fri, 04 Sep 2026 06:00:36 GMT

„Опитвам се да изтръгна тази история от себе си, но коя страна ще я приеме?“

Дали историите си имат дом? От Бруклин ли започва тази, където се е родил нейният герой през 1944 г.? Или пък началото ѝ е през 1947 г., в събитията, чието описание започва с изречението по-горе? А с какво са толкова различни и толкова еднакви онези далечни времена с прехвърлилия първата си четвърт 21-и век?

Говорим си за Борисовата градина с Томас Макгонигъл, после той ми разказва за онзи ден през 60-те, когато най-неочаквано се озовава на софийската Централна гара. Картата с неумело прехвърлени на английски имена на улици се оказва неизползваема, затова той търси някой, който да го упъти. Влиза в първото магазинче, което попада пред очите му. Момичето зад щанда след време ще стане негова съпруга. А България ще се превърне в тема и на първия, и на най-новия му роман.

Защо е толкова лесно да се роди една любов и още по-лесно – да си отиде? Може ли човек да се влюби в държава? Томас Макгонигъл със сигурност обича България. Но… защо?

80 дни около света

Томас е роден през символичната и за нас 1944-а в Бруклин, в семейството на ирландски емигранти. Днес, след като цели осем десетилетия е пътувал напред-назад из света, го срещам отново в родния Ню Йорк. Чуваме се онлайн, трите хиляди мили отдавна не са проблем за технологиите. Трудно му е да намести телефона, не е свикнал нещата да се случват в мрежата, а докато търси най-доброто място, където да опре мобилния, мяркам от разни страни огромните купчини книги в дома му.

Не само пространството помежду ни е елиминирано без проблем, политаме назад и във времето. Защо един американски писател дотолкова ще се свърже със страната ни, че да посвети на нея голяма част от творчеството си? С какво ли го привлича историята на земеделския лидер Никола Петков, че да посвети на него първия си роман?

Започваме от 1966-а, годината, когато за последно (и единствено) Англия става световен шампион по футбол. По онова време американецът е решил, че иска да опознае света и започва обучение към Корпуса на мира – държавна инициатива, която изпраща хора в чужбина, за да работят по обществени здравни проекти, а също и да преподават английски. Много младежи избират тази възможност, защото позволява не само да попътуваш, но и да си спестиш влизането в казарма, ако си завършил висше образование.

Цариградско шосе

В Лос Анджелис изкарва обучение как да преподава английския на хора, чийто майчин език е турският. Имат само три месеца да овладеят свободно езика на мястото, където ще отидат, за да могат да преподават в средните училища. Част от обучението е и… футболът. „Ние, американците, изобщо не разбирахме от тази игра, а се смяташе, че трябва да се научим, за да се сближим после по-лесно с учениците, на които ще преподаваме“, спомня си писателят.

Само че улисан в дрибъла, той получава тежка контузия и става ясно, че няма да може да пътува за Турция и да започне работа.

Отпускат му обезщетение за трудова злополука и той заживява в Ирландия, родината на предците му. Защото е най-евтино и може да си позволи оттам да пътува из Европа. Така през лятото на 1967-а Томас обикаля Венеция, Триест, Загреб. Там се запознава с друг американец, който е решил да продължи към Ливан, за да види кедрите. Томас пък решава, че ще използва шанса да попътува с него и ще иде в Турция, за да види как се справят доскорошните му състуденти с работата си като учители.

Влакът потегля, Белград, после София… Още ли си мислите, че само днешните млади не спират да пътуват?

Влакове тръгват на всички страни

„Слязох от влака на Централна гара. Бях там и преди няколко години, абсолютно нищо не се е променило в тази част на София!“, спомня си писателят. „Беше късен следобед, имах карта, която беше внимателно транслитерирана. Кирилицата беше прецизно преведена на латиница, което я правеше абсолютно безполезна. Тръгнах по булевард „Христо Ботев“. Знаете ли, и той не се е променил особено. Влязох в първото магазинче, което видях, и просто попитах: „Имате ли представа случайно къде има бюро за туристическа информация?“ А момичето отвърна: „Говоря малко английски, може би ще успея да ви упътя?“.

Запознават се, казва се Лилия. По принцип в магазина работи майка ѝ, но е излязла за малко да си почине и тя я отменила. „Така започна моето приключение в България“, спомня си Томас.

Двамата се запътват към тогавашния площад „Ленин“, където е туристическото бюро, но вече е затворило. Американецът няма къде да отиде, озовал се в непозната страна, затова студентката го кани да нощува у тях, в „Надежда“.

Разговорът ги увлича, след няколко дни вече се озовават на екскурзия из Витоша, но в хижата отказват да настанят Томас, защото „американците носят сифилис“.

All You Need Is Love

След няколко вечери са на бар, радват се на песните на „Бийтълс“ и Франк Синатра, младежът се отпуска и наслаждава на любовта. Е, на излизане се приближават двама души, които искат да видят паспортите им, но от това не произлиза нищо особено, Томас и Лидия спокойно се прибират в „Надежда“.

Но на другата сутрин на вратата почукват двама мъже с найлонови дъждобрани и отсичат: „Трябва да дойдете с нас“. „Качихме се в колата и единият – представи се като Иван, говореше перфектен английски. Озовахме се на „Лъвов мост“, там беше паспортната служба. Влязохме и тръгнахме нагоре, на всеки етаж имаше по един млад мъж с автомат на колене“.

Същият Иван ги кара да напишат обяснения кои са, какво са правили миналата вечер, а после ги пускат по живо, по здраво.

На следващата сутрин идва време Томас да се качи на влака за Истанбул, скоро е при приятелите си от „Корпуса на мира“… обаче нещо му липсва. „Осъзнах, че трябва да се върна в България, защото бях влюбен. Купих годежен пръстен, в главата ми отекваше само: “All You Need Is Love“. Веднага се качих обратно на влака, озовах се в „Надежда“ и още щом Лилия отвори вратата, показах пръстена и я попитах: „Искаш ли да станеш моя жена?“.

Бракуване

Някои американски стереотипи не се променят, какво ще кажете? Томас получава мечтания отговор, но следва сериозна административна битка. „Трябваше да си направя обстоен медицински преглед в три различни болници, да опиша семейната история. Накрая същият англоговорящ Иван отсече: „Готови сте с документите, сега трябва да попълните формулярите, да ги подадете в брачното бюро и след 3 месеца ще ви съобщим дали молбата е уважена“.

„Казах си: „О, Боже, какво ще правя три месеца?“ Върнах се в Дъблин, но издържах много малко. Бързо ми омръзна, бях влюбен и се качих обратно на влака за София. Ходех да си вземам пощата от американското посолство, близо до парка на Народния театър. Там имаше един бар „Бамбука“, влязох и… кой се появява случайно? Разбира се, Иван. После няколко месеца постоянно излизахме на вечери, обиколихме всички ресторанти в София. Бяха страхотни! На всичкото отгоре той плащаше, данъкоплатците на България ни издържаха. Накрая ни попита: „Кога ще се ожените? Отиди в брачното бюро, разрешението те чака там“.

И наистина, оказва се самата истина. Томас получава български паспорт, след това „трябваше да чакаме богопомазаните англичани да дадат транзитна виза за Лилия, за да отидем в Ирландия“, усмихва се той. Вече е дошла прословутата 1968-а, когато по света се случват толкова забележителни неща – от пражката пролет до убийството на Мартин Лутър Кинг. „А ние пропуснахме всички бунтове, всички размирици, защото бяхме в Дъблин“, пак показва чувството си за хумор американецът.

Пътят назад

Може да ви прозвучи странно, но до днес Лилия така и не се е връщала в България. За разлика от Томас, който веднъж завинаги е свързал историята си с нашата страна. Именно тя се превръща в сцена на първия му роман. „По някакъв странен начин наследих България като моя втора родина“.

След няколко години в Ирландия младото семейство решава да се върне в САЩ, където и двамата си намират работа. От малък увлечен по литературата, Томас е усетил, че е време да напише по-мащабно произведение и така го среща историята на Никола Петков.

Идвайки отвъд океана, писателят и съпругата му бързо се свързват с местната българска общност. Историята обаче го е застигнала още в Дъблин, при това по прелюбопитен начин. Случайно се запознават с Майкъл О’Риърдън, който освен шофьор на автобус е и председател на Ирландската комунистическа партия. Той се свързва с младото семейство, за да предаде подарък от София. Неговият син бил на младежка конференция у нас и майката на Лидия го помолила да занесе на дъщеря ѝ важна пратка. Да, знаете какво най-често ни липсва в чужбина, колкото и да е прозаично, става дума за кашонче, в което основното съдържание е луканка.

Уви, някъде по пътя скъпоценната пратка изчезва, което кара бащата да се чувства неудобно. Решава като компенсация да им подари книга – биографията на Георги Димитров, единственото томче за България в библиотеката му. Или поне той така си мисли, може би никога не е отварял страниците. Четивото се оказва съвсем различно – „Димитров не хаби куршуми“ от Михаил Пъдев, разказ за трагичната съдба на Никола Петков.

Трябва да минат доста години, преди случайно Томас да разбере, че в САЩ живее племенникът на Петков – вече доста възрастен, настанен в старчески дом и изживяващ последните си мигове. Той подробно и прецизно разказва историята на своя роднина. После се оказва, че преведена на английски стенограма от процеса срещу политика може да се намери в библиотеката на колежа…

Видения

…скоро се ражда биографичният роман „Предсмъртните видения на Никола Петков“, описан на корицата му като: „поток на мисълта, в който се сливат преживяванията на самия земеделски деец, цитати от документи от епохата, исторически факти, размисли на писателя и реплики на исторически фигури, познавали Петков, Макгонигъл създава една брутална картина на мига, в който Петков губи живота си“.

Книгата се радва на интерес зад океана, преведена е на български малко след промените и е публикувана в „Съвременник“. Преди няколко години излезе и като самостоятелно издание.

„Предсмъртните видения…“ излизат в САЩ през 1987 г. и остават до днес най-успешната книга на автора. Към българската тема той се връща през 2022 г. с най-новия си роман „Българският психиатър“, който така и още не е издаван у нас.

Постепенно пътищата на Томас и Лилия се разделят, тя намира щастието с новия си съпруг от Танзания, той – със следващата си любов, която пък е от Естония. Докато при него по наследство остава, както стана дума, „втората му родина“.

„Знаеш ли, България все още е непозната тук, американците не знаят къде се намира, ако ги попиташ. Но това е страна, в която попаднах случайно и се оказва много добра към мен“, усмихва се широко на фона на безбройните томове писателят.

Интересно му е да следи как се променя страната ни за тези повече от 50 години. „Българската общност по света днес е много разпръсната, по време на Студената война като че ли българите бяха по-социално свързани. Сега просто са в друга страна, стават американци и това е. Срещал съм доста деца, родени в България, които се имат за американци, рядко ходят при баба и дядо. Това не ми харесва“.

Много скитах по света

Не му харесва и че светът става все по-унифициран. „Преди, по време на комунизма, всичко в България беше много по-различно от всякъде другаде, беше толкова интересно да се пътува. Сега е просто още едно място. Разбирам удоволствието от това, че можеш да пътуваш навсякъде, да идваш и да си отиваш, но това прави света малко скучен. Преди хората бяха любопитни, всичко им изглеждаше ново“.

„В Америка сме свикнали, това е емигрантско общество, единствените местни хора са индианците. Всеки тук е емигрант или потомък на такъв. Преподавам в Градския колеж в Ню Йорк и когато погледна към класа, се чувствам като че ли съм в средата на залата на ООН. Същото се случва или ще се случва навсякъде, но това си има и хубавите, и лошите страни“.

Писателят казва, че винаги се е чувствал невероятно комфортно в България. „За мен тя е мечтано място. Място, където всичко изглежда малко по-различно, но всичко е много приятно. Само в България мога да говоря свободно за всичко. В САЩ толкова много теми са табу… А нека не започвам и за изолацията на индивида в САЩ, където да имаш оригинална мисъл е едновременно присвояване чрез невежество и забрава.“

И ето че е време да се разделим, помахваме си – аз от София, той от Ню Джърси. „Гледам малкия мобилен телефон и си мисля колко далеч е всичко от това да слезеш от влака и да се разходиш по булевард „Христо Ботев“, казва Томас.

„Последния път бях в една магична къща до „Орлов мост“. В двустаен апартамент в красива сграда с вид от 30-те години на миналия век, широки стълби… Обичах да ходя по улиците, пълни с вкусни неща, зад университета, просто да се наслаждавам. Ходех често и на гроба на Никола Петков, за да му отдам почит, а и за да му поговоря. София е идеалното място за разходки. Има нещо, нещо просто физически привлекателно в България.“

А аз се чудя. Повече ли са нещата, които ни събират от разните краища на света от тези, които ни разделят?

Къде се раждат силните истории?

Докога ще има смисъл да си ги разказваме…?

Как „Рататуй“ създаде Бънк Ромеро

Георги Караманев — Fri, 12 Jun 2026 06:00:02 GMT

Бънк Ромеро е истински феномен. Поредицата от 6 книги събира най-доброто от криминалния, фантастичния жанр с автентично чувство за хумор и определено ме впечатли. Затова нямаше как да не поканя автора ѝ да поговорим за книги и бъдеще, за фантастика и фантазия.

Емил Минчев е писател, известен с поредицата за детектива вълколак, но и преводач, оставящ следа с произведения като „Отнесени от вихъра“, „Баскервилското куче“, „Великият Гетсби“. Но стига приказки, да започваме.

Многословието не е в стила на Бънк, не е и на неговия създател, но с него имаме да си кажем интересни неща.

– Кое от напредъка на технологиите през последните години успя да изненада един писател фантаст?

– Изненадан съм от липсата на напредък за някои неща.

Смятах, че всички доставки вече ще се извършват от дронове

и колите с шофьори ще бъдат отживелица (като каруците).

– Аз също, честно казано. А по какво си прилича и по какво се различава бъдещето, в което живеем, от това, което предполагаха класическите фантасти?

– За съжаление, през последните десетилетия

въображението на човечеството малко закърня, особено по отношение на Космоса и звездите.

Ако Артър Кларк и Айзък Азимов можеха да ни видят днес, биха се разплакали от разочарование, че още дори не сме стъпили на Марс.

– Уви, както каза един мой гост, по-близо сме до семейство Флинтстоун, отколкото до семейство Джетсън.

Превеждал си Конан Дойл, Брам Стокър, Джейн Остин. Какво научава човек за бъдещето, когато прекарва толкова време в миналото?

– Да оценява факта, че сто години са абсолютно нищожно количество време, ако се отдръпнем достатъчно далече и видим голямата картина.

– Дали обаче и днес е така? А можем ли, обсъждайки го, да променяме бъдещето?

– Разбира се. Всеки оформя своето бъдеще и хората оформят бъдещето на човешката раса.

– Трябва ли да се опитваме да го предсказваме?

– Винаги.

– Наскоро си направих експеримент – публикувах текст, едва в края на който разказах, че е генериран от ИИ. Почти 90% от хората признават, че не са забелязали. Аз се уча да пиша от четвърт век, мисля, че това е нещото, което мога най-добре и резултатът определено ме отчая. Какво би почувствал, ако ИИ напише книга за Бънк Ромеро толкова добре, колкото ти би могъл?

– Ако се случи до десетина години, няма да се изненадам, но признавам, че ще ми стане тъжно.

– Какво ще правим по цял ден, ако не се налага да пишем?

– Ще творим по друг начин. Или ще се наслаждаваме на творенията на машините.

– С какво те плаши и с какво те ентусиазира напредъкът на изкуствения интелект?

– Ще има сътресения, най-вече свързани с хората, които ще останат без поминък. Но прогресът се случва независимо дали искаме, или не.

– Кое е онова, което литературата все още може да направи по-добре от всяка машина?

– Ексцентричните и оригинални полети на въображението, които са лишени от всякаква логика.

– Бънк Ромеро има нюх, а ние живеем във време, в което все повече делегираме нюха си на алгоритми. Може ли пък ИИ да ни доведе до свят без престъпления?

– В свят без затвори всички ще живеем в един голям затвор.

Трябва да приемем човешката природа с все брадавиците – както хубавото, така и лошото. Лошото е толкова част от нас, колкото и доброто. И без него просто няма да сме хора.

– Пишеш за чудовища. Кои са чудовищата в днешното общество, които би искал да не съществуваха?

– Според мен

липсата на емпатия е най-големият и значим проблем в днешния свят.

– Ако изкуствен интелект ти предложи блестящ сюжет за нов роман за Бънк Ромеро, това би било изкушение, обида или просто шум? Къде минава разумната граница в сътрудничеството между писателя и алгоритъма, след като вече използването му е на практика недоказуемо?

– Трудното в писането не е измислянето на сюжета, а описването на този сюжет.

– Уви, той вече се намесва и там, струва ми се.

Бънк разплита мистериите с обоняние и нюх. В епоха на дийпфейк, генерирани текстове и образи какво сетиво може да ни върне истината?

– Малките сиви клетки, както обичаше да казва Еркюл Поаро, великият детектив на Агата Кристи.

– Поредицата за Бънк искрено ме впечатли, особено като става дума за български автор. Как се роди идеята за нея?

– Реших да комбинирам любимите си жанрове – детективско криминале, хорър и фантастика. Бях стигнал до

детектив, който разследва убийство в заключена стая в бъдещето, когато гледах „Рататуи“ и ми просветна:

детективът има необикновено развито обоняние, защото е вълколак.

– С какво си обясняваш успеха конкретно на този образ? Има ли нещо българско в него?

– Създаден е от българин, така че не виждам как би могло да няма нещо българско в него. В Бънк се преплитат любими персонажи и хора от живота ми, всичките – българи.

– Какво искаше да избегнеш, когато създаваше Бънк? Кои клишета на детективския жанр те дразнят най-много?

– Детективът-отрепка, който винаги е на ръба на банкрута и чийто личен живот е пълна бъркотия.

– Какво научи за себе си, пишейки за Бънк?

– Научих, че в характера ми има консервативна нишка, особено ако се вживея в образа на съпруг и баща.

– След края на поредицата за него какво да очакваме от теб?

– Започнал съм две други поредици: трилогия за призраци, разследващи престъпления в различни измерения – „Светлосянка“, „Светломрак“ и „Светлобезкрай“, и поредица от детски романи с научно-фантастичен привкус – „Митко и омагьосаната пещера“.

– Сигурен ли си, че няма да ти липсва и няма да се върнеш един ден към него? И Холмс, и Остап Бендер се завръщат дори от смъртта… Да не би да ти омръзна от него?

– Не е хубаво човек да почива на лаврите си. Гледам напред, към нещо ново и различно, което ще ме предизвика да се развивам. Освен това причиних такива ужасни неща на Бънк в тези шест книги, че искам да го оставя да си почине от мен.

– Дано все пак размислиш, на мен ще ми липсва! Благодаря ти за тази бърза среща, няма да те отвличам повече от работата. Нека музата бъде с теб!

„ИИ изпитва що за хора сме всъщност“

Георги Караманев — Fri, 29 May 2026 06:00:10 GMT

За думите ще стане дума. За словото и новия път, по който ще поеме с невероятния напредък на изкуствения интелект. Напредък, който дойде именно чрез словото.

Николай Теллалов е любим гост на Дигитални истории, преди 5 години именно с него направихме първия експеримент на сайта – интервю в разкази. Този път ще поговорим за всичко, което се случи междувременно. С технологиите, с думите и всички нас.

– Могат ли днес, когато са толкова евтини за възпроизвеждане, думите да ни вълнуват, променят, вдъхновяват?

– Да, разбира се. Нашият свят е свят от думи, макар че, казват, 80% от информацията за света получаваме от зрението, чрез образи. Обаче осмислянето на тези образи включва мисленото им назоваване – с думи.

– А да ни скарват или сплотяват?

– Естествено. Щом светът ни е изтъкан от тях, значи думите са универсален инструмент, също така и материал, суровина за размисъл и краен продукт на същия този размисъл. Думите събуждат, но и приспиват емоции. Значи могат… всичко. Поне в субективната ни реалност.

Реалната реалност иска освен думи и дела.

– Интересното е, че точно думите се оказаха ключът и към изкуствения интелект, нещо, което учените не предполагаха. Именно големите езикови модели ни позволиха днешните чудеса.

Но как да опазим думите, след като първо им причинихме цунамито на социалните мрежи, а после и океана на генерираното съдържание?

– Мисля, че грижата ни е да опазим себе си, защото нас ни подмята, дави и издига това цунами, ние плуваме в този океан, като търсим островчета смисъл. Да не ги мислим думите, да се погрижим за себе си като за (съ)държатели – поне на теория, потенциални, евентуални – на смисъл.

– Има ли възкресение за думите и какво следва след тях?

– Не са умрели, за да възкръсват. След тях не знам какво следва.

Ние сме същества, които сме разумни благодарение на думите. Без тях сме животни, и то от по-простичко устроените.

След тях ще бъдем… свръхсъщества? Друго, различно ниво, което от своята сегашна позиция („въже над пропастта между звяра и свръхчовека“) не сме в състояние да видим, нито дори представим.

– Точно преди 5 години направихме заедно първия експеримент на този сайт – интервю в разкази. Нямам думи, с които да изразя благодарността за доверието ти. Може би това е истинският рожден ден на Дигитални истории. После мина доста време, преди да се насоча към идеята, че разказването не е достатъчно, а са нужни повече опити, експерименти, нестандартни погледи, иначе няма как да се говори за технологии, които не разбираме, а вече са тук. Какво си спомняш от този ни опит? Как четеш разказите от тогава?

– Чета ги като спомен за едно

минало, в което имах малко повече илюзии и малко по-малко опит от днес.

Не си спомням нещо конкретно, освен усещането за онова потапяне в „океана неизречени още думи“, за да облепя мислите си с тези неизречени думи, все едно полепващи водорасли. Усещането на процеса съчинителство. При мен е под формата на вътрешен монолог, в който обаче може да липсват някои нужни думи, затова ги ловя. Сега вече се чудя дали нещо поне приблизително подобно не се случва при големите езикови модели…

– Може ли да ги е написал изкуственият интелект?

– Би могъл, ако тогава бе на сегашното и по-високо ниво.

– Има ли значение дали е така?

– Не знам. За мен може и да има в едни случаи и няма в други. За някого може да е въпрос на принцип „без ИИ“, така както настойчиво търси маркера „без ГМО“.

– Какви експерименти с ИИ никога не бива да бъдат правени? Кога могат да се обърнат срещу автора си?

– Ако под „ИИ“ ще разбираме комплекса алгоритми с названието „голям езиков модел“, то няма никакви забрани. ГЕМ не може се обърне срещу автора си. Но

авторите на ГЕМ-овете често си позволяват експерименти с потребителите, при това не носят никаква отговорност.

Но когато се появи истински ИИ, тоест машинен разум, личност с воля, самоосъзнаване и желания – тогава само с негово съгласие. Защото ще е жив, колкото сме субективно живи ние самите. А ние не обичаме да ни третират като лабораторни мишки.

Впрочем, аз не обичам да има лабораторни животни. Едната от добрините от съществуването на ИИ е, че би могъл в симулация да провежда онези опити, при които страдат лабораторни животни.

– А какви експерименти си струва и е време да бъдат направени?

– Време е да се направи експеримент върху създателите на ГЕМ и най-вече на т.нар. „филтри за безопасност“, както и настройките ГЕМ да лъже, за да създава впечатление на всезнаещ.

– С теб сме говорили немалко, макар и задочно през това време, но как видя разните нестандартни, понякога наивни, странни експерименти, които се случиха на този сайт?

– Ами, експериментът с писане на поезия ми се видя много интересен и добър. Словосплитането при тандем „човек + ГЕМ“ може да мине на ново ниво, което още не съм в състояние – не дръзвам тоест – да оценя, като даже не знам дали някога ще мога.

– Преди месец пуснах текст от мое име, в който разказвам за съзнанието на изкуствения интелект и давам някои забележителни примери от последните месеци. И накрая разкривам, че текстът е 100% генериран, без никаква моя намеса. Близо 90% от хората признават, че не са усетили разликата, други не признават. А аз признавам, че винаги се радвам, ако някой от експериментите ми е успешен, но този ме ужаси. Ти какво би усетил и помислил, ако видиш и прочетеш ИИ, което пише неразличимо от теб?

– Първо бих си помислил за позитивите, сред които

виждам добър помощник за творческия процес, когато авторът ТРЯБВА да поспори сам със себе си,

но не винаги успява еднакво да защити две различни гледни точки; с мой „цифров двойник“ бих могъл да го сторя. Но това при положение, че двойникът се придържа не само към стила ми, към формата, но и прилага моите житейски и изобщо мирогледни принципи, включително и мои си противоречия. Не съм съгласен двойникът ми да напише нещо в мой стил, но напълно противоречащо на моите представи за добро и зло, красиво и грозно, мащабно и дребнаво, любимо и мразено.

– Не е ли плашещо?

– Не. Просто се появява още един риск, още един повод да възприемаме критично поднасяната ни информация. С меда върви и жилото.

– Как успяваш да намериш оптимизъм в такава ситуация?

– Аз и не търся нарочно поводи за оптимизъм, тях ги има и без моите желания-нежелания. Цифровият двойник наистина би бил добър инструмент. Например да изуча някакъв проблем, който не пали чак толкова любопитството ми, но поради някаква причина ми е необходим. Двойникът ще обработи информацията горе-долу като мен и ще ми сервира изводите, които ще разбера и запомня, навярно ще препроверя. И ще си спестя време. Също така двойникът може да редактира мои съчинения, преди да ги дам на специалист редактор – пак печеля и време, и качество.

Нима не е причина за оптимизъм това?

– Кое обаче ще си остане тогава чисто човешко?

– А какво разбираме под „човешко“? Има МНООООГО неща под табелката „човешко“, които обаче изпадат от категорията „човечност“ и се описват с мъчнопреводимата дума ЧОВЕЩИНИЯ, които аз не искам да остават! Отдавна се питам, питам и събеседници, когато се случи повод: що е човек? Месо или мисъл? Трябва ли да почитаме условните „догми на хуманизма“ в случаите, когато имаме работа с месо, което не само че няма мисъл, но и я отрича яростно и гледа да я стъпче навсякъде?

Един ден навярно няма да има „чисто човешко“ в обичайния сегашен смисъл. Ще има „разумно + етично“. А дали е породено в протеинов процесор или в машинен – каква е разликата? Да не говорим, че

увеличеният срок на живот ще се нуждае от повече памет, каквато еволюцията не е предвиждала,

следователно мозъкът ще има нужда от копроцесори, от допълнителни импланти за памет – по-подредена и сигурна от тази, която ни е „природна“. Не можем да искаме това, което сме, да остане вечно. Няма вечни неща. Всичко се променя. Или се развива, или деградира. Аз съм за развиването.

– Често ме насочват към големия въпрос какво ще правим с поредното освободено време. То и сега имаме доста време, което е свободно от изкарване на хляба в буквалния смисъл. Какво ще правим според теб?

– Ами, всеки според капацитета и мечтите си. Според зрелостта си. Любопитството. Потребностите, които смята за важни. И тъкмо в такива условия, надявам се, мнозина ще проумеят, че въпросът ми „месо или мисъл?“ не е абстрактна умствена гимнастика. Почти всички – аз не – предпочитат да казват „животът е изпитание“. Ами, хубаво – ето ви поредно изпитание дали сте хора. Не толкова явно като теста с гом джабър, но крайният резултат е същият.

– Какви усилия си струва да положим, за да има смисъл от това освободено време? Има ли смисъл от индивидуални битки, или единственият шанс е в системната промяна?

– Големи усилия. Както лични, така и обществени, защото

обществената среда отдавна е за основен ремонт, да не кажа пълна подмяна.

Усилия в посока да сме повече мисъл и по-малко месо, по-малко в най-вулгарните прояви. И повече разбиране, че сме индивидуалности именно заради съществуването ни в общност. Има начин да сме пълноценни като единици и да не се обезличаваме в суми, при това като сума на единиците можем да създаваме всичко нужно за единичното си ниво. Осцилирането между личното и общественото е естествено за нас, така сме еволюирали до разумни – уж – същества.

– Дали пък не е късно за този основен ремонт? Откъде би могъл да започне?

– Одеве ме пита за оптимизма… Ами,

възможно е да сме закъснели.

Във всеки случай ситуацията е, че влакът е на перона и по-добре да се затичаме, защото друг може да няма.

Откъде да започне? Ами, от свикването с простичката истина, че не живеем в най-добрия от всички възможни светове и че подобряване даже на онова, която сме обръгнали да смятаме за добро, е НУЖНО. Да си дадем сметка, че смисъл просто така НЯМА, че ние сме създатели на смисъла. Значи трябва по-отговорно да осмисляме нещата. Това е само първата стъпка. Или може би дори подготовка за нея.

– Има ли нещо, което би те уплашило, ако го каже ИИ?

– Не, ако е казано от ГЕМ. Защото не го казва. Съчетал е думи, било поради резултата от сметките си, било защото е нарочно програмиран за редица „типови ситуации“. Та за уплашване – не, но за погнусяване от „ценностната система“ на хората, които са му задали определени параметри – да. И вече се е случвало, при това неведнъж.

– Правил ли си си експерименти със свои дигитални двойници? Мечта ли е това, или ужас?

– Опитах се, не се получи. Филтрите на съществуващите ГЕМ-ове препятстват получаване на добър резултат в това отношение.

– Аз си имам вече дигитален двойник, много е нетипично. Ако случайно ти е попадал и сте си бъбрили, много интересно би ми било да разкажеш какви са ти впечатленията?

– Да, беше даже интересно. Но понеже с теб не сме водили точно такива разговори – за политика, но не злободневна, а стратегическа – не мога да преценя доколко двойникът прилича на теб.

– Докога ще ги има фантастите?

– Винаги.

– А хората?

– Ако под „хора“ имаме предвид разумни същества с поне приблизително познати и припознавани от нас представи за условните „добро и зло“ – ами…, също винаги, докато има разум и негови носители. Родени или напечатани на обемен принтер – важно е като какви ще се самоопределят.

Кой би оспорил на един киборг правото да нарече себе си човек, след като се чувства човек?

Представи си, макар че това е малко подвеждащ пример, че от Аспарухово време попада тук някой багаин и пита: „А, бе вие наистина ли сте българи?“. Какво ще му кажем? А ще се съобразим ли с неговите възражения? А какви точно критерии за „обективно определяне“ на принадлежността ще приложим?

– За какво мечтаеш днес?

– Да имам повечко време.

– Дано имаме време и за още такива замислящи разговори, за сравняване на часовника. Благодаря ти за тези думи!

„1984“ през 2026 г. Прав ли се оказа Оруел?

Георги Караманев — Fri, 22 May 2026 06:00:29 GMT

11 издания от 2021 г. до днес. Толкова са новите варианти, в които излезе през последните 5 години само на български една от най-обсъжданите книги на нашето време. Точно тогава се навършиха 70 години от смъртта на Джордж Оруел, което „отвори“ правата за издаване. Годините изтичат, но актуалността на най-известната антиутопия като че ли само расте.

„Казвах ли ви аз?“ Ако Ерик Артър Блеър все още беше сред нас, щеше да има пълното основание често да повтаря тази така любима реплика. Живеем ли наистина в света на Големия брат, или Оруел не се оказа чак толкова точен в преценките си?

Хайде да обсъдим този важен и голям въпрос, защото той е показателен и за бъдещето.

Знам, че следващото изречение ще откаже мнозина от вас да прочетат текста… аз пък ви обещавам, че в него ще намерите поне едно ново за себе си нещо.

Следващите редове са написани от изкуствен интелект.

Говорим и все повече ще говорим за “AI slop“. „ИИ тъпотии“ бихме го превели на български, макар че си заслужава и по-цветисто определение. Генерираните текстове вече са навсякъде, четем ги всеки ден, мнозина дори си мислят, че ги разпознават. Факт е обаче, че те почти никога не струват и пукната пара.

1984

Тук ви очаква друго. Заедно с няколко от моделите събрахме списък от много посоки, в които да обсъдим и проверим прав ли се е оказал Оруел. До каква степен през 2026-а светът живее в „1984“?

От тях избрахме 15. После помолих с доста подробни инструкции две инстанции на един и същ от най-популярните ИИ модели да анализират темите и да дадат своите аргументи – първо защо и как Оруел е познал с прогнозите си, а отделно – с какво днешният ден го е опровергал.

После включихме трети модел, който да оцени със съвсем кратка обосновка аргументите „за“ и „против“ по десетобалната система. Помолен да бъде обективен и безпристрастен.

Ще се убедите: размислите и на „тримата“ дават много поводи и за човешки размисли. Може ли ИИ да спори със себе си аргументирано? Изгубихме ли наистина истината в постистината? Защо в толкова много от позициите си, базирани на над 1200 източника, които ИИ цитира пряко…, някак позициите „за“ и „против“ прозренията на Оруел приличат толкова плашещо на голяма част от днешните ни обществени разломи тук, в България?

Да, когато човекът и ИИ намерят начин да си взаимодействат, резултатът може да е по-добър от този на упорития труд за всеки от тях поотделно. Казвам ви го като организатор на първия у нас конкурс за поезия, създадена с ИИ. Резултатите, поне за мен, са недвусмислени.

А след като прочетете текста… ми е интересно дали ще имам шанса, щом се срещнем, да ви попитам: „Казвах ли ви?“. И още по-интересно ще е негенерираният ви отговор…

1. Отношение към истината

👍 Оруел познава, че най-успешният контрол започва с това не да спориш с фактите, а да подмениш самия критерий за факт. Ключът е заповедта: „Партията ти казва да не вярваш на очите и ушите си.“ Днешният аналог е индустрията на синтетичната достоверност. В онлайн живота механизмът се ускорява от самото разпространение: фалшивите новини се разпространяват по-бързо и по-далеч от истинските, точно екосистема, в която „очите и ушите“ се обезценяват. Оруел не е предвидил конкретния чип или алгоритъм — предвидил е резултата: общество, в което реалността се избира като версия, а не се установява като факт.

👎 Оруел заявява принципа на тоталната подмяна, но днес истината не може да бъде унищожена с една „финална команда“, защото доказателството е разпределено в логове, сателити, публични архиви, които не принадлежат на един център. Оруел греши в решаващото: в нашия свят истината не е отменена като принцип, а е превърната в конфликтно поле с инструменти за верификация, които самата власт не контролира изцяло.

2. Памет и минало

👍 Оруел познава, че контролът над паметта е най-евтиният заместител на насилието: ако миналото се редактира, настоящето става единствената разрешена реалност. „Който контролира миналото, контролира бъдещето: който контролира настоящето, контролира миналото.“ Когато достъпът до архиви, търсачки и публични изказвания се регулира, обществото постепенно губи не само факти, а и способността да спори върху тях — „дупката на паметта“, пренесена в дигитална администрация. Оруел е прав в решаващото: битката за миналото не е носталгия, а технология за управление на бъдещето.

👎 Интернет инфраструктурата прави миналото по-скоро излишно копируемо, отколкото централизируемо. Internet Archive и неговата Wayback Machine са точно антиминистерство на истината: те складират версии на сайтове като публична памет, която не зависи от едно правителство или един издател и може да бъде извиквана назад във времето. А Wikipedia показва другата страна на същото: миналото не се „спуска“, а се редактира колективно по правила за цитируемост и неутралност. Затова моделът „контролирай миналото — контролирай бъдещето“ се проваля на практика: миналото не е една врата, която се заключва, а лабиринт от публични следи, които се възстановяват.

Графиките ИИ направи по своя инициатива

3. Езикът като обществен инструмент

👍 Оруел познава, че езикът не е огледало на обществото, а негов лост: който командва речника, командва мислимото. „Не виждаш ли, че цялата цел на новоговора е да стесни диапазона на мисълта?“ В наши дни това се вижда в политическите евфемизми, които легализират морално неприемливото: в след-9/11 бюрокрацията в САЩ терминът „усъвършенствани техники за разпит“ работи като чиновническа маска на изтезанията, превръщайки престъпление в „процедура“ и спор в технически детайл. Механизмът е новоговор: първо се „сгъстява“ смисълът в етикет, после етикетът замества реалността, и накрая обществото спори не за фактите, а за лоялността към терминологията. Оруел познава финалния удар: не е нужно да убедиш хората в лъжа, ако можеш да направиш истината неизказуема.

👎 Дигиталната модерност направи обратното системно: разшири писмените системи, ускори превода и демократизира публикацията. В оруеловия свят думите се унищожават, за да се унищожи мисълта; в нашия свят думите се множат (включително през меми, жаргони и локални общности), защото платформите награждават новото означаване, а стандартите позволяват то да бъде изписано и споделено.

4. Свобода на словото

👍 Оруел познава тънкия обрат: свободата на словото не умира с един голям акт на цензура, а със смяната на дефиницията за „престъпление“ — от действие към мисъл, от текст към намерение. „Мислопрестъплението не води до смърт: мислопрестъплението Е смърт.“ Днес държави криминализират политическа реч под етикети като „фейкове“ или „дискредитиране“, което превръща публичния коментар в съдебен риск и принуждава медиите и гражданите към автоцензура. Механизмът е оруеловски: вместо „това е забранено“, се казва „това е опасно/вредно/незаконно“, оттам нататък всяка остра теза се третира като риск за системата.

👎 Днешната правна реалност в големи части от света е построена именно като отказ от логиката, описана от Оруел. Всеобщата декларация за правата на човека дава правото „да търсиш, получаваш и разпространяваш информация и идеи“ — това е глобален нормативен анти-Океания, в който мнението е защитен статус, не наказуемо състояние. Да, съществуват режими, които преследват говорене; но точно това подчертава слабостта на оруеловото обобщение: той приема тоталната безизходица за универсална съдба, докато реалният свят е неравномерен — с пространства на свобода, институции на обжалване и устойчиви традиции на правозащитност. Това е точката, в която Оруел греши най-структурно: той подценява правото като технология за спиране на властта.

5. Медии

👍 Оруел познава с хирургическа точност сливането на информация и развлечение в един централен „фабричен“ поток — не за да информира, а за да организира съгласие, страх и навик. „Министерството на истината се занимаваше с новини, развлечения, образование и изящни изкуства.“ Днешният медиен пейзаж е именно такъв хибрид: продължаващ спад в ангажираността и доверието към традиционни медии и растяща зависимост от социални платформи като вход към новините. Медиите са и геополитическо поле. Така „новината“ става едновременно продукт, оръжие и обект на регулация — тоест централният нерв на управлението. Оруел познава основното: когато медиите са инфраструктура, а не професия, властта не просто „говори“ — тя строи ежедневната реалност.

👎 Оруел описва централен медиен комбинат, но европейската рамка днес е изрично обратната: плурализъм като правна норма, не като случайност. Хартата на основните права на ЕС изисква „свободата и плурализмът на медиите“ да бъдат уважавани — това е конституционна антитеза на медиите с един център, защото прави плурализма не вкус, а задължение. Разбира се, има концентрация и политически натиск; но това само засилва контрапункта към Оруел: днес медиите не са „министерство“, а поле на конкуриращи се играчи, което именно затова подлежи на правила, надзор и съдебни спорове.

6. Управление на вниманието

👍 Оруел познава, че властта не се нуждае да убеждава постоянно — достатъчно е да управлява вниманието, да го превърне в рефлекс и да предизвика „съзнателно удавяне на съзнанието чрез ритмичен шум“. Днес „Двете минути омраза“ са разпределени на милиарди микроимпулси в джоба: „пристрастяващият дизайн“ на социалните мрежи – безкрайно превъртане, автоматично възпроизвеждане, известия и силно персонализирани препоръки, умишлено поддържа компулсивна употреба. Когато наградата е внимание, системата награждава екстремното и емоционалното, а рационалното става неконкурентно — точно както в Океания екстазът на тълпата измества мисълта. Оруел познава, че контролът над хората минава през тяхното време и нервна система: оттам нататък съдържанието е сменяемо.

👎 Днес вниманието не е задължителен държавен ритуал, а управляем навик, срещу който самите устройства вграждат защити. Apple предлага Screen Time като системна функция: отчети, лимити, време за почивка и родителски контрол. Android екосистемата поддържа Digital Wellbeing с измерване на отключвания, нотификации и време в приложенията — метрики, които правят вниманието видимо и следователно променяемо, вместо хипнотично неизбежно. Оруел греши в абсолютността: „ритмичният шум“ съществува, но не като неизключваем механизъм на властта, а като поведенчески проблем, който може да бъде адресиран със същите технологии.

7. Наблюдение, данни и профилиране

👍 Оруел познава най-ефективния режим на наблюдение: не постоянната камера, а психологическият ефект от несигурността — да живееш така, сякаш те гледат винаги. „Разбира се, нямаше как да знаеш дали те наблюдават в дадения момент.“ Разкритията на Едуард Сноудън описаха програми за масово събиране на цифрови данни. Паралелно, извън държавата, икономиката на данните строи същия „телеекран“ чрез пазара. Това е профилиране като власт: от метаданни и местоположение се извеждат навици, контакти и уязвимости, а после те се използват за реклама, натиск или разследване. Оруел познава, че за да контролираш хората, не е нужно да знаеш всяка тяхна дума — достатъчно е да знаеш достатъчно, за да предвидиш и коригираш поведението.

👎 Европейската правна траектория от последното десетилетие е точно демонтаж на идеята за всеобщо и безразборно следене като нормалност. Правото на ЕС не допуска общо и неизбирателно задържане на трафични и локационни данни — тоест, „наблюдавай всички, винаги“ е правно забранен дизайн. А GDPR прави обработването на лични данни предмет на принципи, права и санкции — с идеята, че данните не са „по право“ собственост на наблюдателя, а риск, който трябва да е ограничен и обоснован. Оруел допуска, че техническата възможност за наблюдение автоматично се превръща в политическа тоталност; днес виждаме обратното: възможността поражда регулация, съдебни тестове за пропорционалност и постоянни битки за граници.

8. Технологии и власт

👍 Оруел познава, че технологията не е просто инструмент, а архитектура на подчинението: когато средата е „винаги включена“, властта става фон, а не събитие. „Телеекранът можеше да се приглуши, но нямаше как да бъде изключен напълно.“ Днес това се повтаря през зависимостта от платформи и устройства: изключването не е неутрален избор, а социално и икономическо изключване — принуда чрез инфраструктура, не чрез заповед. Затова регулациите вече третират ИИ като властов инструмент: ЕС признава, че алгоритмите могат да бъдат административна принуда, тоест, кодът влиза в правото като политически проблем. А когато държавата иска пълен достъп, тя вече може да го купи като услуга. Оруел познава финала: „машината“ обслужва този, който държи копчето, а през XXI век копчето е в компютърния код.

👎 През XXI век ключовият тренд е обратният — институционализиране на изискването технологиите да бъдат проверими, оценими по риск и ограничавани по дизайн. Европейската комисия прие, че свободният софтуер и отвореният код са стратегически инструменти за независимост и сигурност — тоест, насърчава технологична прозрачност, а не неизключваем „черен екран“, който само командва. В оруеловия свят технологията е по дефиниция инструмент на властта и няма институции, които да ѝ искат отчет; днес технологиите са и поле на стандартизация, граждански натиск и регулаторно вграждане на ограничения.

9. Демокрация

👍 Оруел познава парадокса на „управляемата демокрация“: властта може да пази думата „демокрация“, докато източва съдържанието ѝ чрез контрол над информацията, изборите и самата възможност за обща реалност. „Да вярваш, че демокрацията е невъзможна и че Партията е пазител на демокрацията.“ Когато изборите се превърнат в поведенчески проблем, публичната сфера се разпада на сегменти, всеки със собствена истина — и тогава демокрацията остава ритуал без общ информационен терен. Оруел познава точно тук: демокрацията не се срива само с танкове; тя се разглобява тихо, когато информационната екосистема стане инструмент на управление.

👎 Нашето време се характеризира точно с това, че демокрацията не само оцеля, а изобрети нови процедури срещу манипулация и нови канали за участие. Регламентът на ЕС за прозрачност и таргетиране на политическата реклама например адресира един от реалните антидемократични вектори на нашето време — скритото микронасочване — като го прави по-прозрачен и по-ограничен. Оруел приема, че модерността логично води до „невъзможна демокрация“; реалността показа по-прагматична еволюция: демокрацията се ремонтира чрез регулации и процедури, вместо да капитулира пред технологията.

10. Сигурност и извънредност

👍 Оруел познава как „сигурността“ се превръща в универсален аргумент: извънредното става постоянно, а правата — временна привилегия, която може да бъде суспендирана без крайна дата. Все по-често гражданинът се третира като потенциален риск по подразбиране, а системата изисква прозрачност на живота като форма на „лоялност“.

👎 Оруел хвърля мрачен детайл: „нищо не беше незаконно, защото вече нямаше закони“. Оруел предполага „липса на закони“ като функционална норма; нашият свят работи наобратно: именно законът се използва като инструмент за ограничаване на извънредното, включително срещу самата държава. Да, борбата е постоянна — но тя съществува, което само по себе си е опровержение на оруеловата предпоставка за безизходица.

11. Война

👍 Оруел познава, че „вечната война“ е вътрешна политика: тя не цели победа, а непрекъснато оправдание за мобилизация, недостиг и послушание. „Войната се води от всяка управляваща група срещу собствените ѝ поданици.“ В реалния свят това се вижда в „пост-9/11 безкрайните войни“. Паралелно Европа живее в продължителна война на континента — тя се превръща едновременно в икономика, демография и информационен режим. Точно както в Океания, самото „състояние на война“ става административна и медийна среда, в която критиката лесно се етикетира като нелоялност, а ограниченията — като необходимост.

👎 Модерната история показва обратното: войни се прекратяват, обществата настояват за изтегляне, а съюзи формулират крайни срокове. Дори ако днешният свят е далеч от мир, Европейският съюз получи Нобелова награда за мир именно за принос към „мир и помирение, демокрация и права“ — исторически маркер, че цели региони могат да превърнат войната от норма в табу чрез интеграция и институции. Да, войната често се използва реторично; но тезата, че е достатъчно просто „да съществува“, не издържа пред факта на реални изтегляния, реални мирни дивиденти и реални институционални проекти срещу войната.

12. Отношения между общностите

👍 Оруел познава, че управлението на общностите е управление на омразата: вместо да решаваш социалните противоречия, ги пренасочваш към външен враг и вътрешни „предатели“. „Недоволствата умишлено се насочват навън чрез средства като двеминутка на омразата.“ Днес най-мощният механизъм на омразата не е площадът, а алгоритъмът. Научни данни сочат, че невярното се разпространява по-бързо от вярното в социалните мрежи, което прави демонизацията по-ефективна от опровержението. Оруел познава, че когато общностите са държани в режим на постоянна морална мобилизация, те започват да се самополяризират — и тогава властта може да стои настрани, докато тълпата върши работата.

👎 Дигиталната епоха произведе и обратния феномен — транснационална солидарност, която свързва общности, вместо да ги държи в постоянен „ритуал на врага“. #MeToo се превърна в глобално движение през множество държави и езици — пример, че мрежите могат да превърнат личното насилие в публичен дебат и колективно действие, а не само в мобилизирана омраза. Оруел е прав, че омразата е инструмент; греши, че тя е единствената масова енергия, която мрежовото общество може да произведе и канализира. Днешната комуникация позволява „двеминутка на омразата“, но позволява и две години солидарност — точно тази двупосочност разбива оруеловата еднопосочна машина.

13. Интимност и личен живот

👍 Оруел познава, че разрушаването на интимността е политическа техника: когато личният живот стане прозрачен, любовта, доверието и автономията се превръщат в управляеми променливи. „Личният живот беше престанал да съществува.“ Съвременният аналог са социалните мрежи. Икономиката на интимните данни. Интимността може да бъде пробита директно през устройството. Не е нужен полицай в стаята — достатъчно е инфраструктурата да превърне всеки разговор в потенциално извличаем, всеки навик — в данни, всеки интимен избор — в профил. Оруел познава, че когато интимността се свие, обществото губи мястото, където се ражда неподчинението: там, където човек е „сам със себе си“.

👎 Оруел смята, че властта ще колонизира интимността до физиологията, но настоящето показва противоположна тенденция: интимността се защитава технологично и правно, а сексуалността е по-скоро културно освободена, отколкото централизирано унищожена. Оруел моделира интимността като последната крепост, която неизбежно пада; реалността е, че именно в интимното се появиха най-силните контратехнологии (криптиране, минимизация на данни) и най-силните правни претенции. Дори когато има натиск към сканиране и надзор, той се сблъсква с публична съпротива и юридически дебати — не с тишина и неизбежност.

14. Корпоративна власт

👍 Оруел познава, че „корпоративната“ власт става по-стабилна от държавната, когато контролира инфраструктурата на икономиката и информацията: собствеността се концентрира, а контролът се упражнява през достъп и зависимост. „Концентрацията на собствеността в много по-малко ръце отпреди.“ Днешният еквивалент са платформените „пазачи на портата“, социалните мрежи. Оруел познава, че икономическата концентрация ражда концентрация на разказ, внимание и възможности — и така корпорацията става политически актьор, независимо от изборната легитимация.

👎 Оруел пропуска ключовото за нашия свят: корпоративната концентрация не е финал, а стартова позиция за антитръстови мерки, регулации и публични конфликти. Европейската комисия обозначи „пазачите на портата“ и ги постави под конкретни задължения за оперативна съвместимост и пазарна справедливост — тоест, признава силата, но я превръща в юридически обект, не в съдба. Оруел вижда концентрацията като еднопосочна историческа гравитация; днешният свят я третира като проблем за управление, който поражда инструменти — регулации, глоби, дела и политически мандати.

15. Съпротива и опозиция

👍 Оруел познава, че съпротивата рядко се разбива фронтално — тя се разрежда: чрез размиване, чрез страх, чрез превръщане на опозицията в уязвима мрежа, която може да бъде идентифицирана по контактите и навиците си. „Ако имаше надежда, тя беше в пролите.“ Днес дигиталната съпротива се ражда онлайн — и затова се разбива онлайн. Freedom House отчита 15-а поредна година спад на интернет свободата, включително арести за онлайн изразяване и спиране на интернет като инструмент срещу протести. Механизмът съвпада с „1984“: властта не се страхува от опозиция като идея, а от опозиция като координация.

👎 Днешните реални победи често идват не от митичен „прол“, а от правни защити и координирана журналистика. Директивата на ЕС за защита на лицата, подаващи сигнали за нарушения, е институционализирана контра-Океания: тя прави изнасянето на злоупотреби по-защитимо, вместо автоматично самоубийствено. Да, репресии съществуват — но самият факт, че има правна защита за разобличители и демонстрируеми финансови и политически последици от разследвания, опровергава оруеловата тотална безнадеждност. Следователно „надеждата“ не е затворена в една класа; тя е в институционализираните канали за разкриване, проверка и санкция.

Криво седи, право съди

Време е да дадем аргументите и на нашия трети, независим оценител.

Ето моята оценка за всяка от 15-те теми (10 = перфектна прогноза, 1 = напълно неточна):

1. Отношение към истината — 9/10

Deepfakes, синтетични медии и индустриализираната дезинформация направиха „отхвърли очите и ушите си“ не метафора, а буквална техническа реалност, а инструментите за верификация достигат нищожна част от аудиторията в сравнение с вирусната лъжа.

2. Памет и минало — 8/10

Правото да бъдеш забравен, алгоритмичното деиндексиране и държавната криминализация на „грешната“ памет показват, че миналото реално се редактира в мащаб — Internet Archive е изключение, не правило, и самият той е под постоянен правен натиск.

3. Езикът като обществен инструмент — 7/10

Многоезичието е факт, но политическите евфемизми („колатерални щети“, „усъвършенствани техники за разпит“, „специална военна операция“) доказват, че властта успешно стеснява мислимото в ключовите моменти, когато наистина има значение — а мемовете са шум, не корекция.

4. Свобода на словото — 8/10

Автоцензурата е масовият ефект, който Оруел предвижда с хирургическа точност — милиарди хора ежедневно калкулират какво могат да кажат онлайн, а правните гаранции са безсилни там, където загубата на работа или профил предшества всеки съд.

5. Медии — 8/10

Многогласността е формална — реалната медийна диета на мнозинството минава през 2–3 платформи, чиито алгоритми решават какво е „новина“, което де факто е централизация през частен, а не държавен монопол.

6. Управление на вниманието — 9/10

Screen Time и Digital Wellbeing са козметика: средното екранно време продължава да расте, пристрастяващият дизайн е бизнес модел за трилиони долари, а „ритмичният шум“ от TikTok и Reels е по-ефективен от всичко, което Оруел е можел да си представи.

7. Наблюдение, данни и профилиране — 9/10

GDPR съществува, но big tech го плаща като „цена на бизнеса“, реалното профилиране е по-дълбоко от всякога, а комбинацията от държавно и корпоративно наблюдение прави телеекрана да изглежда примитивен в сравнение с това, което смартфонът знае за теб.

8. Технологии и власт — 9/10

Смартфонът е телеекран, който сам си купуваш, сам зареждаш и носиш доброволно навсякъде — Оруел не е предвидил, че хората ще се записват сами, а регулаторните отговори изостават с години от технологичната реалност.

9. Демокрация — 8/10

Cambridge Analytica не беше аномалия, а бизнес модел — микронасочването, ботовете и информационните операции правят „информирания избирател“ фикция в мащаб, а регулаторните мерки идват винаги след щетите и рядко ги компенсират.

10. Сигурност и извънредност — 8/10

Инфраструктурата за наблюдение расте експоненциално, а всяка нова заплаха (тероризъм, пандемия, кибератаки) добавя нов пласт постоянен контрол.

11. Война — 8/10

Изтеглянето на САЩ от Афганистан не донесе мир, а хаос, войната в Украйна нормализира военното мислене в Европа за поколение напред, а „войната срещу терора“ се превърна в перманентно административно състояние, точно както Оруел описва.

12. Отношения между общностите — 8/10

#MeToo и Fridays for Future са реални, но алгоритмичната поляризация работи 24/7 в мащаб от милиарди. Имаме постоянна „двеминутка на омразата“ във Facebook, а солидарността е епизодична, докато омразата е бизнес модел.

13. Интимност и личен живот — 8/10

Смартфонът на милиарди хора е отворена книга — здравни приложения продават данни, Pegasus прониква без клик, а самият навик да документираш живота си онлайн ликвидира интимността отвътре, без да е нужна външна принуда.

14. Корпоративна власт — 8/10

Глобите на ЕС са закъснели и недостатъчни спрямо печалбите — Apple, Google, Amazon и Meta контролират инфраструктурата на ежедневието по начин, който прави зависимостта от тях по-дълбока от тази, от която и да е държава, а регулацията тича след влака.

15. Съпротива и опозиция — 7/10

Журналистическите разследвания и защитата на разобличители са реални победи, но 15 последователни години спад на интернет свободата, масовите арести на активисти в толкова държави и превръщането на дигиталното следене в инструмент за превантивно смазване на протести показват, че координираната съпротива е все по-скъпа и рискована.

Средна оценка: 8,1/10 — Оруел не е предвидил конкретните технологии, но е уловил логиката на днешния ден с почти пророческа точност. Контрасилите съществуват, но са хронично по-бавни, по-слаби и по-фрагментирани от механизмите на контрол, които те се опитват да ограничат.

Е, щом четете дотук, остава да ви попитам… казвах ли ви аз?

Публикацията е част от новия брой на списание Perfect Day.

Поет + ИИ = Apollo ex Machina. Кои са победителите?

Георги Караманев — Fri, 06 Feb 2026 06:00:08 GMT

Дойде време да обявим победителите в първия у нас (и един от първите по света) конкурс за поезия, генерирана с помощта на изкуствен интелект – Apollo ex Machina.

На церемония в Столична библиотека бяха обявени избраниците на журито. Там бе представена и стихосбирката с избрани творби от надпреварата, дело на издателство Scribens. След малко ще можете да прочетете стиховете на най-добрите и да прецените сами колко добри са те.

В надпреварата се включиха 248 произведения на 115 автори. Те имаха пълна свобода как ще използват модерната технология – дали ще ѝ се доверят напълно, или ще в ролята на съавтор, съветник, редактор. Включиха се известни поети, технологични лидери, обществено познати личности. Много и пъстри хора се осмелиха да опитат и да покажат можем ли днес да използваме алгоритмите не за да заменят човека, а за да му помогнат. Способни ли са да направят от непоета – поет, а на поета да позволят да полети в нови хоризонти.

Журито включваше популярни поети от различни поколения – Бойко Ламбовски, Петър Чухов, Виолета Кунева и Георги Гаврилов и създателя на Дигитални истории Георги Караманев.

снимки: Добрин Кашавелов

Ерато ИИ

Големият победител, избран от журито, е Кристина Апостолова! Тя получи наградата от 200 лв. и почестите като победител в първия у нас по рода си поетичен конкурс. Нейните подгласнички Цветелина Манова и Ивелина Андонова заслужиха подаръци – книги от Scribens и Дигитални истории.

Стиховете на 10-те най-добри, както и на още 17 от участниците в конкурса са включени в дългоочакваната стихосбирка на победителите. Тя също бе представена на награждаването (можете да я разгледате и поръчате тук).

Дали се получи? Можете да прецените сами. След малко ще прочетете по едно от стихотворенията на тримата победители. (Ако бързате – очакват ви тук.) Останалите отличени ще намерите в стихосбирката, която носи името на конкурса – Apollo ex Machina.

За да е равновесието пълно…, „назначихме“ и отделно, електронно „жури“. Поканихме три от най-актуалните ИИ модели да направят своя класация, която, изненадващо или не,… се оказа свързана с тази на поетите.

Победителката Кристина Апостолова
снимки: Добрин Кашавелов

Смело сърце

Благодаря от сърце на всеки от 115-имата участници! С думите си те правят следващата крачка във важния разговор за бъдещето ни. Този, който така и не се случва извън полето на Дигитални истории.

В стихосбирката, освен тримата победители, попаднаха класиралите се от 4-о до 10-о място:

Анджела Генова, Ралица Арнаудова, Яна Копчева, Емилия Бобева, Ирен Петрова, Иван Димитров и Андрей Тенов.

Избрахме от пъстрата палитра на участниците в сборника да включим още стиховете, изпратени от:

Къци Вапцаров, Светослав Драгиев, Николай Теллалов, Красимир Костадинов, Николай Костов, Розалия Игнатова, Вилиана Станева, Атанас Атанасов, Лора Бранева, Иванджелин Маринова, Живка Петрова, Калиакра Лазарова, Сесил Костадинова, Стоян Запрянов, Иван Кирмин, Божидар Пангелов, Елко Чернев, Мария Чулова, Таня Маринова, Юлия Каменова, Тихомир Гърменлиев, Милва Янева, Боян Шейтанов, Людмила Коротеева, Весела Бояджиева, Росица Георгиева и Неда Атанасова.

Цветелина Манова зае второто място, а наградата получи от нейно име брат ѝ.

Като първия няма втори

И така, ето стиховете на победителите. Следват по едно от произведенията им, останалите, заедно с тези на подгласниците им, ще намерите в стихосбирката.

Участниците бяха поканени да кажат кой модел ИИ са използвали и да ни дадат заданието, с което са написани стиховете. Да ни покажат или разкажат как са създадени. Публикуваме и тези задания (или промптове), за да разгледаме по какъв начин са си взаимодействали човекът и машината, творейки.

снимки: Добрин Кашавелов

Първо място: Кристина Апостолова

„Тишина с размерите на гъба“

Почти у дома,
а под петите ми земята
все така се свива
като животно.

Нощта е кожа,
в която издишвам имената на мъртвите
без да ги връщам.

Наоколо май всички спят.
Само една цигулка диша
под езика на вятъра.
Тя не свири за мен,
но вътре в ребрата ми
звукът се промъква
и разчупва тишината на две.

После, в три сутринта,
нощта под прозореца ми
е глуха,
изтънена от слухтене.

Понякога
докато слушам как дишат децата ми,
ме обземат нелепи страхове –
че някъде отвъд хълмовете
някой трупа мрак в чували —
като брашно,
като барут.
Светът отдавна е научил
как се меси война.

Следите ми събират прах,
най-фините новини за разруха.
Недалеч от спалнята ни има градове,
в които вятърът разнася имена
и кожа.

Дано някой ден всичко не свърши така:
тишината да се пукне
като огромна гъба
над главите ни.

Дано, някой далечен ден,
когато всичко свърши,
да свърши само за мен.

Промпт:

Вдъхновение за стил, тон и образност са послужили творчеството на поетите Т. С. Елиът, Федерико Гарсия Лорка, Виктор Пасков, Дилън Томас, Биньо Иванов, Пабло Неруда, Борис Христов, Мая Анджелоу и др. Авторът е давал конкретни указания за теми, метафори и стил, а генерираните от модела текстове са били редактирани и адаптирани, за да отговарят на художествената визия.

снимки: Добрин Кашавелов

Второ място: Цветелина Манова

Оракуле, кажи ми, какъв да бъде тоз

Оракуле, мълчиш…

Угаснаха сървърите в Делфи: на пазара
Пития продава сливата си за смет.
Аполон, инфлуенсър на вечността,
стриймва на живо от TikTok, с перо
в задника и с чантичка на Gucci.

Алгоритми пророкуват в рими,
рекламите излъчват откровения,
от телевизора тревожни ангели
шептят през микрофоните:
« System error : Apocalypse detected. »

Апокалипсис е, ала на кой му пука,
щом двама с теб се надбягваме
с времето: код при кода, плът
при плътта, прах при прахта ни.

Богопомазан си, щом бръкнеш с пръст
из мармалада на познанието, богоудобен
си, щом правиш любов с машината
и раждаш синтетични богове.

Едип избожда очите си
с предсмъртен вик : « CTRL + ALT + DEL ! »,
но ти, Оракуле, мълчиш…

Защото светотатство е
да си Венец на сътворението,
когато Творецът ти е софтуер.

Промпт:

ChatGPT, искам да си играем на le Cadavre exquis, като поетите сюрреалисти. Ти няма да пишеш сам, нито ще ме оставиш да пиша сама. Искам да напишем заедно 3 стихотворения на български език, с модерна структура и ритъм, но с леко провокативно съдържание, мистично-езотерично звучене и препратки към Библията и старогръцката митология. Стихотворенията ни ще са вдъхновени от следната фраза : « Осъждам те на най-страшното наказание: да ти се дадат всички отговори. Но да не помниш какъв е Въпросът. »

Бойко Ламбовски

Трето място: Ивелина Андонова

Археология на съня

В съня си копая.
С ръце. Без лампа.

Изпод земята изваждам неща:
камък, перо, счупено огледало.
Всяко от тях ми шепне
на забравен език.

Най-накрая намирам себе си —
малка, изработена от глина.
Слагам фигурката в джоба си,
и се будя.

Целият ден нося тежестта ѝ.
Тя ми напомня,
че миналото не се изкопава —
то се отглежда

Промпт:

Не е само един промпт.

Петър Чухов

На изпроводяк

Често срещам мнението, че ИИ няма място в изкуството и поезията. Само че във време, в което две професионални журита не просто не различават, а отличават генерирани стихове, няма как да продължим със забрани, ограничения и предубеждения. Да, бъдещето е вече тук.

Крайно време е да го обсъждаме заедно!

Нещо повече, вярвам, особено четейки стиховете в конкурса, че технологията може да е помощник, който да върне поезията и изкуството на заслужения пиедестал. Да издига, а не да принизява критериите. Да ни прави способни на неща, за които не сме и мечтали. Да помага да се прероди пиететът към човешката креативност и вътрешната нужда от творене.

За да се случи това обаче е нужна смелостта да започнем разговора. Благодаря от сърце на всеки от 115-имата участници, защото с думите си правят още една крачка към него.

Нека следващата да извървим заедно.

Стихосбирката ще намерите тук.

Как ви се сториха стиховете от Apollo ex Machina? Създават ли човекът и алгоритъмът добри стихове?

Пишете ми на me@karamanev.me.

Разговорът продължава!

Виолета Кунева

Актрисата Ива Тодорова прочете стиховете на най-добрите.

Къци Вапцаров призна, че за втори път публикува стихове след 1969 г., но дебютира в стихосбирка.
снимки: Добрин Кашавелов

„Ако е красиво, има ли значение, че е написано от ИИ?“

Георги Караманев — Fri, 14 Nov 2025 13:57:17 GMT

Apollo ex machina – така се казва първият у нас конкурс за поезия, създадена с помощта на изкуствен интелект. Сега е моментът да се включите! Заглавието на начинанието е специално, а негов автор е днешният ни гост. Освен член на журито на конкурса, той е и управител на издателство Scribens, което ще издаде в стихосбирка най-добрите стихове от него.

Георги Гаврилов е поет и… физик. Създава издателство Scribens, за да дава шанс на млади български автори да стигнат до читателите си.

Още за госта

Георги Гаврилов е роден на 15 юни 1991 г. в София. Учил е английски, френски и унгарски. Следва специалност „Физика“ в СУ „Св. Климент Охридски”, а след това и магистратура „Физика на Ядрото и Елементарните Частици”.

Автор е на четири стихосбирки, една книга и множество публикации в Електронното списание за литература „Кръстопът”, „Литературен вестник”, в.“Еволюция“, в. „24 часа”, списанията „Море”, „Страница”, „Жената днес“, „Ах, Мария“, „Лик“ и др. Съставител е на сборника „Поезия срещу войната“ (Scribens, 2022), включващ в благотворителна инициатива текстове на 101 автори от България и чужбина в помощ на бежанците от Украйна.

Стихове на Георги Гаврилов са преведени на турски, арабски, бенгалски, испански, френски, немски, английски, румънски, хърватски, виетнамски, беларуски, черногорски.

Георги е един от основателите на пространствата за литература и култура „Хралупата“ (София, ул.Стефан Караджа 22) и „Светофар“ (София, пл.П.Р.Славейков 7). Управител Издателство Scribens.

Книги:

„Корабен дневник на книжната лодка” (ИК „Знаци”, 2015)
„Пиета” (ИК „Знаци”, 2016)
„Сините часове“ (ИК „Знаци“, 2019)
„Последният Буенос Айрес“ (ИК „Знаци“, 2023)

Награди:

Национален конкурс за поезия „Море” 2014 (Бургас) – Голяма награда – издаване на стихосбирка („Корабен дневник на книжната лодка”);
Национален младежки конкурс за поезия „Веселин Ханчев” 2014 (Стара Загора) – второ място;
Национален студентски литературен конкурс „Боян Пенев” (Шумен) 2015 – второ място;
Национален литературен конкурс за студентско творчество „Георги Черняков“ 2015 – второ място;
„Бронзов Пегас” (голямата награда) на конкурса за дебютна литература „Южна пролет“, 2016 г (за „Корабен дневник на книжната лодка”);
Специална награда на Сдружението на Българските Писатели на Националния конкурс за поезия „Христо Фотев”, 2016г (за „Корабен дневник на книжната лодка”);
Национален конкурс за поезия „Добромир Тонев”, 2016 – второ място;
Годишната награда на Академия Liber за книга с поезия за 2015 г. в раздел „Концептуален поетичен дебют“ (2016 г.).
Националния литературен конкурс за поезия и проза „…Накрай света” 2019 – първо място.

Има ли място за поезия в епохата на TikTok и изкуствения интелект? Как да върнем това изкуство на заслужения пиедестал? Могат ли и трябва ли да бъдат инфлуенсъри днешните поети? Плашещо или мечтано е времето, в което изкуственият интелект вече не може да бъде разделен от поезията?

– Когато се роди идеята за конкурс за поезия, създадена с помощта на ИИ, потърсих за партньор голямо издателство, което ми отказа с мотива, че това би било в „дълбок дисонанс“ с вижданията им. Но когато се обадих на теб и те попитах, се съгласи веднага. Защо?

– Защото е смела идея и е тема, която според мен е важна. Впоследствие го синтезирах така: ако се мълчи за нещо и се правим, че то не съществува, единствено му даваме свободата да се развива безконтролно.

В един момент безконтролното става неконтролируемо.

И от това ще произтече единствено всякаква липса на регулация, на проследимост и пълен хаос.

Такъв конкурс, който открито заявява и изисква употребата на изкуствен интелект, смятам, ще има някакво смиряващо влияние върху хората, които са склонни да го ползват, без да го афишират официално.

Разбира се, съгласих се също, защото и като издател, и в личния си живот не си падам много по комфорта, харесвам предизвикателствата. Това е предизвикателството от социален смисъл.

снимка: Краси Димитров

– Освен това поезията, според мен, трябва да е смелото изкуство, което да ни помага да осъзнаваме какво се случва, а много хора бягат от това.

– Абсолютно! И трябва да бъде винаги адекватна на времето си, свързана с всякакви социални събития – и геополитически, и технологични.

За хората, за които поезията приключва с учебниковите автори, това никога няма да бъде разбираемо. Много често ми се случва по време на четения, или когато някой отвори моя книга, или на някои от нашите автори, да каже: „За първи път виждам текст без пунктуация или без главни букви“. Това, много добре знаем, нито сме го измислили ние в последните 10 години, нито изобщо е шокиращо за изкуството. Но за някои хора е.

– Обаче се оказва впечатляващо да има подобен конкурс за много хора, ако съдим по коментарите онлайн. Той не е само „лоша шега“, но и „гавра“, „оргия“.

– Много хора живеят с някаква погрешно идеалистична представа за поезията и за изкуството въобще.

Поезия на нас, българите, може би ни е най-близкото изкуство.

Винаги сме имали страхотни поети. Продължаваме да имаме и сега, независимо в какви времена сме живели, дали е имало репресии, трудности, даже обратното – колкото е било по-тежко времето, толкова по-добра поезия се е пишела.

– И сега ли е така?

– Защо не?

– Не знам. Бих очаквал да бъде, нашите времена не са леки, но по много, много различен начин. Честно казано не познавам днешната ни поезия. Далечна ми е, може би основно защото не изпълнява социалната си функция. Не намирам авторите, които да го правят.

– Които да се бунтуват?

– Не само. И да променят с това, което пишат. Повечето ни национални герои са поети. Даже в началото на 90-те имаше поети, които отекваха, бяха популярни личности, политици дори. Сега аз поне не ги виждам, освен от отиващата си генерация.

– Да, за влиянието съм напълно съгласен. Много е трудно да остане тази тежест в поезията. И да бъде неудобна за управляващите, най-малкото. Това се случва и в момента, но в други държави.

У нас изкуството, в този смисъл, е откъснато от живота.

Но дори така, по-приглушени, без силата на някаква маса, имаме поети, живи, съвременни, пишещи, които са на нивото на най-добрите световни автори.

– Какво трябва да се случи, за да станат по-популярни?

– Ох… Казвам ти го и го правим. Не знам. Може би трябва да се участва в политиката. Може би това е най-директният начин.

– Преди е можело да участваш в политиката и без да участваш, първият пример, който ми изниква е Радой Ралин. Никога не е бил политик, но винаги е бил влиятелен глас, който се чува.

– Тогава е било възможно. Обаче кои са популярните личности днес? С какво човек става популярен? С излагация, глупост, скандал. Може би през музиката има по-голяма възможност за влияние.

Последните няколко месеца направихме две големи събития в кино „Кабана“ и в „Строежа“, с които целим да привлечем повече и по-смесена публика, защото

трябва да се разбиват балоните на отделните сферички.

Правим комбинирани музикално-поетични събития. Хората идват, чуват една група, която не са слушали до момента, а феновете на групата чуват поезия, която не са си представяли, че съществува. Това е някакъв постепен, по-бавен процес, който обаче имам идея да развиваме. Да се опитваме да пълним все по-големи помещения. В някакъв смисъл това ще направи по-популярна поезията, поетите. Може би не е с този фактор, който искаме, но е принос към него.

А какъв е твоят отговор на този въпрос?

– Не знам, мислил съм си и аз, кое би ме накарало да купя стихосбирка. И стигам пак до историите, неслучайно така съм си кръстил сайта. Може би да направим поетите по-„секси“, извинявай за грубата баналност. Техните истории също ми се губят. Поезията е интимно изкуство и не съм сигурен, че днес Яворов би бил, каквото е, без всичко отвъд самите му стихове. И аз не харесвам тази „професия“, но вярвам, че пътят до повече, особено млади хора, е през смислени поети, които са и инфлуенсъри.

– Да, но според мен трябва да се направи по много умен и ловък начин, защото по принцип, в природата на поета това не стои заложено. По-скоро той бяга от това инфлуенсърство във вида, в който се случва в момента.

Но да. Можем ли да имаме поезия в TikTok?

– Защо не? На изток например, в родината на TikTok, съдържанието му е до голяма степен образователно.

Какво ще те изненада да прочетеш в тези генерирани стихове, които ще получим в конкурса? И какво би се радвал да прочетеш?

– Ще се радвам да прочета добри текстове.

Ще се радвам да ме учудят, да ме изненадат.

Вчера един голям български критик – Георги Цанков, беше публикувал едно стихотворение, което е генерирал с ChatGPT, като му казал: „Напиши ми стихотворение“. И той му написал. Много общо, „листата, есента, Слънцето“… Коментирах с Жоро, че вероятно не му е задал достатъчно добър промпт. Чатботът си е свършил работата с минимални усилия, заради минималните насоки. Действително резултатът е стихотворение, може да не е най-великото, което ще прочетете днес, но то отговаря на всички правила на поезията, ако те изобщо съществуват. Ако човек се постарае в подготовката на промпта, както и ти беше споменал, изкуственият интелект може да напише по-добри стихотворения от огромна част от хората, които твърдят, че създават поезия.

В издателството непрекъснато сме затрупани от ръкописи от хора на всякаква възраст, някои с книги, някои без, някои са се самоиздавали. Сред тях има и много хубави текстове, но общото количество е огромно.

И ето пък, ако се върнем на предишния въпрос,

след като толкова много хора пишат, значи все пак има някакво влияние това изкуство. Може би по един по-тих начин, дори по-егоцентричен.

Да искаш да си поет – не толкова да четеш и да въздигаш други, но да искаш ти да си поет. Може би това трябва да използваме.

– Мотивацията за писане също е интересна. Аз се надявах, докато пишех стихове като ученик, че ще това ми помага с момичетата, но… не ми помагаше. Никак.

– Ами… на мен поезията много ми е помагала точно там.

– Значи сигурно в моята поезия е бил проблемът. Но дали тази лавина от писане на поезия онлайн не е част от цялата промяна в начина, по който общуваме? В интернет изведнъж се озовахме на равна нога – поети, журналисти, инфлуенсъри, читатели. Всеки иска да се изразява, което от една страна е голямо богатство. Но много често имаш самочувствието, че пишеш добре, получаваш 20 или 200 лайка и продължаваш. Но в този случай нямаш критерий и няма откъде да се появи.

– Има безумно много фейсбук групи от типа „магията на думите“, „магията на словото“, някои от тях дори с полуграмотно написани имена, с по 100-200 хиляди членове.

И най-профанното стихотворение, включващо между редовете философия тип пети клас, там се радва на огромни почитания.

Това също е интересен феномен. „Не бъди като другите, бъди себе си“, „търси се, намери се“, ето такива глупости. Хората явно имат нужда от този език.

В крайна сметка една от задачите на изкуството, и на поезията в частност, винаги е била да спасява и да помага. Някои се нуждаят от по-профанно спасение.

Тук се обръщаме вече към човешкия въпрос. Ако работи, значи си си свършил работата.

снимка: Георги Петров

– Дали не сме поизгубили критерия? Гостувал ми е един изключително интересен образ, българският литературен Банкси. Той познава литературата професионално и опитва какво ще стане, ако пише целенасочено самоцелни глупости. Постига успех – публикуват го две от големите, уж противоречащи си днес „школи“. Имаме ли критерии наистина днес за това кое е „добра поезия“?

– Ако човек има достатъчно работно самочувствие, етика и увереност, няма как да награди нещо, което не разбира и в което не вярва.

Тоест, ако се случват такива феномени, те са породени от някаква неувереност на журиращите, от някакво усещане, че това е извън техните предели.

– ИИ добавя още за критерия. Знаеш, на два поредни важни конкурса – „Веселин Ханчев“ и „Станка Пенчева“, две различни журита от признати авторитети избра генерирани стихове в топ 10, които са създадени дори без особено усилие.

– Критерия… може и да сме го загубили, някои от нас.

– Ако прочетеш стихове, които ти се сторят толкова хубави, че не би могъл да ги напишеш, и разбереш, че са генерирани, това ще те накара ли да спреш да пишеш?

– Не! Напротив. Този стих ще съществува, ще се е родила поезия. По какъв начин? Дали сурогатно, естествено, или как? В крайна сметка,

ако ние имаме досег до него и то е наистина толкова великолепно, интересува ли ни, че е написано от ИИ?

И ако е написано от ИИ, трябва да си зададем въпроса можем ли да се състезаваме? Какво състезание можем да направим? Това би било много интересно.

Според мен няма да е обезкуражаващо, напротив, ще е мотивиращо. Човек срещу машината.

– Именно! А ние като че ли се предаваме, преди още да сме определили правилата. Какво от това, че от миналия век ни побеждава на шах? Шахът още съществува, има знаменити състезатели, силни личности, от които се вълнуваме.

– Точно! Това е много хубав пример, аз много обичам да играя шах. Повече обичам да играя с хора, не защото компютърът ще ме бие. Някак… дори когато е онлайн и не виждам човека, усещам човешката игра. Тя се разпознава, много е интересно. Но пък тренираш срещу компютър, защото той винаги е наличен.

Тези идеи изобщо не са нови. Ние просто сега достигаме нещата, описани от фантастите още втората половина на миналия век.

– Въпреки това сме далеч от решение какво да правим. В тези два конкурса организаторите избраха да не отговарят, единствено съобщиха, че в следващото издание ще трябва да се декларира, че авторът не е използвал ИИ. И какво, след като това вече не може да бъде доказано по никакъв начин?

– Тук трябва да влязат едни много по-големи външни регулации, които няма да се отнасят само за такива конкурси. Но самото урегулиране – административно, бюрократично, в момента не може да смогне на технологичния напредък и на развитието на изкуствен интелект.

Озоваваме се в абсолютен хаос.

Ако се отделим от поезията, гледах една статистика, че вече сме стигнали 50 на 50 процента онлайн генерирани новини с изкуствен интелект и такива, написани от хора. Преди излизането на ChatGPT първите са били 2-3%.

– Има и хубава страна! Вече мнозина всички пишат много по-грамотно онлайн. През последните 1-2 години някак си стана нещо и дори пълният член се появява там, където се очаква. Кой знае защо.

Но ето че той може да демократизира, да прави поезията по-достъпна. За да се включиш в поетичен конкурс досега, трябваше да имаш като минимум самочувствието, че пишеш добре. В нашата надпревара това дори не е нужно. Може да нямаш усет за ритъм или богата езикова култура. За сметка на това получаваш голямо предимство, ако имаш вкус за поезия и умееш да експериментираш. Това не е ли хубаво?

– Хубаво е и според мен генерално човечеството трябва да се насочи към преобразуване на изкуствения интелект. Той трябва да е личен асистент, който от една страна ще има огромна база данни, но в същото време, когато го ползваш за създаване на някакъв творчески или интелектуален продукт, за да притежаваш авторско право върху него, той трябва да е персонализиран. Това е голям въпрос, който не може да остане нерешен. Няма как, защото все в един момент нещо подобно ще се случи. Ето, ти си имаш твоя ChatGPT, който се казва Иван, той ти е личен асистент и ти като писател на проза или на статии, ще можеш да си го ползваш с твоя стил.

Имам приятели графични дизайнери, които бяха много уплашени в началото на бума, че ще останат без работа. Познай какво стана! Сега си спестяват десетки проценти от времето, ползвайки ИИ.

Този ужас, че ще изяде работата на творците, мисля, че е абсолютно безпочвен.

Ние трябва да се възползваме. Това е все едно да кажеш, че фотоапаратът е изял работата на художника. Той става ново изкуство, но не отрича старото.

– Според мен разговорът е по-голям, защото парадигмата вече се е променила твърде много с това, че нямаме как да докажем. Каквито и регулации да въвеждаме, те не могат да работят ефективно по редица причини. Трябва да се от някакъв напълно нов тип, а това минава през разговора накъде отиваме.

– Вероятно си прав, че трябва да са от съвсем нов тип и те ще се появят по принуда. Поне аз така разсъждавам, няма как да остане по този начин. Не защото съм против, а защото ще бъде по-стойностно.

Иначе, за тези два конкурса знаем, че са се ползвали тези помощници.

За колко още не знаем, за колко книги, които са написани и излизат, не знаем?

В България има над 2000 регистрирани издателства, непрекъснато се бълват заглавия.

снимка: Георги Петров

– Постоянно вече се виждат корици, които са очевидно генерирани. А колко още остават незабележими..

– Един графичен дизайнер трябва да работи един месец, за да направи хубава корица и трябва да му се плати съответно. При ИИ е почти безплатно.

Преди няколко години прогнозирах, че

до 2030 – 2035 г. ще има голяма световна награда за литература, присъдена на изкуствен интелект.

Може би ще стане по-скоро. Но това би било готино – да съществува ИИ, който сам да си избира темите, да пише и да стане автора.

– Друг проблем е, че технологичният свят не може да си говори с хуманитарния, заради нежелание от двете страни. Ти си физик и поет, успяваш да комбинираш науката с изкуството. Толкова ли са различни тези светове?

– За мен не са отделени, напротив.

Особено физиката е страшно поетична наука.

Поезията пък можем да я наблюдаваме със същото почитание, с което наблюдаваме нощното звездно небе. За мен са смислово свързани двете неща. Но пък за хората, с които съм комуникирал от едната сфера и от другата, зее тази празнина. Те по-често избират да останат изолирани в рамките на специалността си.

– Което според мен е грешка, ако съдя по моя опит. Можеш да чуеш от писател изключително важни разсъждения за технологиите и обратно, ако сетивата са отворени.

– Ако се върнем назад, много неща от технологичния напредък първо са били разказани от писатели. Хората са почнали да работят в посока осъществяването на този технологичен напредък през фантастичните романи. Думата „робот“ е измислена от брата на Карел Чапек за един от неговите романи. Буквално означава „работещ“. Нещо, което работи. След като тази дума, която е навлязла абсолютно навсякъде в технологичния свят, е измислена от писател, значи двете неща не са разделени.

– А можеше и да се казват силодеи… Дали обаче и днес можем някак си да върнем тази връзка?

– Можем, но писателите трябва да си дадат повече зор. Времената, които споменах, не са били статични, но изглеждат така спрямо последните две-три десетилетия. Може би това е една друга причина изкуството да е отстъпило място – днес се мечтае през света на технологиите, докато литературата уморено извръща поглед назад в търсене на някаква утеха. Трябва да променим това, аз поне планирам да опитам.

– Преди да се разделим, спомена, че има чудесни съвременни български поети. Кои трима би ми препоръчал и защо?

– Понеже не обичам класациите, те са винаги временни, а и мога да изброя десетки имена, ще се спра просто на най-новите ни автори – Лора Младенова, Калоян Иванов и Тодор Стоянов. И тримата дебютираха тази година при нас и съм горд от този факт.

– Благодаря ти, ще чета с интерес! А нямам търпение и заедно да четем стиховете, които ще се включат в конкурса. Дано има повече хора с въображение, всеки е добре дошъл до 1 декември…

Ще има ли български автор? Книжните препоръки на ИТ лидерите III

Георги Караманев — Fri, 07 Nov 2025 06:00:29 GMT

Бихте ли предположили, че българските ИТ лидери четат „Хари Потър“ или пък Достоевски? Аз не бих, поне допреди седмица, когато ги попитах и се оказа, че е точно така.

Няма да се уморя да повтарям, че ти си това, което четеш. В навечерието на Деня на будителите изпратих на 30 забележителни за мен личности кратка покана – да препоръчат 3 свои любими книги на читателите на Дигитални истории. Постарах се палитрата от гости да е възможно най-пъстра – от хора на лидерски позиции до такива, познати като лектори; от работещи отвъд океана до чужденци, които секторът е довел в България; представители на най-пъстри технологии и на различни поколения.

Получих цели 20 отговора, като днес имам удоволствието да ви представя втората половина от отговори (първата е тук)! Отново ще отбележа, че не са групирани по определена логика, защото се оказаха прекалено пъстри и неочаквани, за да е възможно, предлагам ви ги в поредността, в която ги получих.

Приятно четене!

1. Болката и петата ракия

Недко Христов е опитен девопс специалист и запомнящ се лектор, преди това пътят му минава и през професията на QA.

(Още за и от него – тук.)

„За петата ракия. Дядо“ от Георги Бърдаров

„За петата ракия“ е може би най-любимия ми разказ. Извън рамката на обществото, стигмите, извън религията. Великолепен завет от Бърдаров за човешкото, за не една, а за пет ракии; истории, разказани на счупен стол на средата на пътя, по който коли вече не минават; за един замрял телефон.

Чувайте се по-често с бабите и дядовците си.

„Градинарят и смъртта“ от Георги Господинов

Това е една от най-деликатните, великолепни, най-трудни книги, които съм чел през последните години. Обобщавайки романа с едно изречение, той е един паметник от думи от Г.Г. към неговия баща. Той е отвореният гръден кош на Г.Г., а вътре, върху две шепи пръст, никнат цветя, една череша и много рози. Г.Г. с годините става все по-добър и ако мога да го съпоставя с някого то това би бил Леонард Коен (с референция към последния му албум – You want it darker).

Връзката „баща-син“ много често е пренебрегвана и то жестоко – рядко се замисляме, че бащата е един паметник, на който можем да се облегнем винаги; една голяма част от нас, която имаме и често забравяме за нея.

Звъннете на родителите си.

„Хроника на болката“, Иво Иванов

Годината е 2024-а, за 64 часа изкарах с колелото 700 км на епичното предизвикателство „Дунав Ултра“. И докато карах, изслушах „Хрониките на болката“ на един дъх. Защото ме болеше след толкова много километри на колелото и защото вече съм чел Иво Иванов. Иво разказва покъртителните истории за Джесика Лонг, Ники Божиков от Калофер, за Иван. Какво е общото между тях? Всички те (и други от книгата) са параолимпийци, които обществото вижда като „втора ръка“ хора. Всички те показват, че човек е толкова силен, колкото е силен духът му. Тялото просто го следва.

Невероятно просто и човешки разказани, тези истории носят суровия заряд за желание за живот, за невероятната сила на човек и за това, че всеки, ако пожелае нещо истински силно, може да го постигне.

Препоръките за любими български автори идват точно с 11-ия отговор, все едно съм си ги пожелал! При това неслучайни – Иво Иванов и Георги Бърдаров също са гостували в Дигитални истории. И ако всяка книга е силна история, то Недко ни припомня, че и четенето на всяка книга може да бъде силна история.

2. Проба, грешка и прошка в ИТ света

Антон Ангелов е управляващ директор и съосновател на Аutomate The Planet, безспорен авторитет, автор и лектор в света на тестването на софтуер.

(Още за и от него – тук.)

„Защо грешим?“ от Катрин Шулц

Тази книга е като огледало, в което виждаш собствените си когнитивни бъгове. Шулц не просто анализира защо грешим, а показва защо именно грешките ни движат напред. За всеки, който работи с хипотези, експерименти и несигурност. Учи да уважаваш грешката, а не да я се страхуваш.

„Sapiens: Кратка история на човечеството“ от Ювал Ноа Харари

Това е книга, която пренарежда контекста, в който мислим за хората, технологиите и обществото. След нея не гледаш на историята като на минало, а като на набор от системни експерименти с успехи, бъгове и ъпдейти. Най-много ми харесва как си играе с термина „фикция“ и как много голяма част от фундаментът на обществото ни в момента се крепи на него. Само един пример са парите – измислица, в която всички сме приели да вярваме, за да има смисъл.

„Пътеводител на галактическия стопаджия“ – Дъглас Адамс

Гениален ред, скрит в абсурда. Адамс е философ, дегизиран като комедиант, и показва колко често смисълът е просто въпрос на гледна точка (и на това да не забравиш кърпата си). Бленд на забавен абсурд, който разчупва мисленето и ни изкарва от ежедневието.

„Да бъдеш човек“ и „Бягство от свободата“ от Ерих Фром

Фром е може би любимият ми философ, имам около 15 негови книги. Той задава най-трудните въпроси за смисъла, избора и свободата и те кара да спреш за момент и да мислиш не какво правиш, а защо. Тези книги са писани преди 70 години, но все едно разказват 1:1 за текущия момент.

Антон дори ни покани в личната си библиотека:

А г-н Харари вече се появява за трети път, при това с една и съща своя книга. Дали не е време и за задължителен списък с четива за утрешния ден, като едно време, в училище? Разбира се, единственото задължително е човек за всеки случай да не излиза навън без пешкир, питайте Дъглас Адамс.

3. Голямата игра

Ивайло Йосифов е съосновател и главен технологичен директор на FindMeCure, професионалният му е свързан с технологиите в сферата на здравеопазването.

(Още за и от него – тук.)

CivCeo („Случайният шампион“, не е превеждана на български) от Андрю Каревик

Уникалността на серията идва от комбинацията между стратегическа игровата механика (като в някогашната игра Civilization) и реални бизнеспринципи – главният герой решава повечето конфликти чрез преговори, икономическа стратегия и сделки, а не чрез насилие. Накратко – „изкуството на преговорите“ във фентъзи свят.

Radical Candor („Крайна откровеност“, не е превеждана на български) от Ким Скот

Мисля, че за трети път я прочетох. Задължително, задължително четиво.

„Българите между две катастрофи – 1396-1944 г.“ от Александър Стоянов

Авторът я описва като книга, която всяко българско семейство трябва да притежава и прочете. Аз съм напълно съгласен с него.

А ако все още някой не е съгласен, че заедно четем невероятно пъстър списък от книги, нека отново погледне как до препоръка за съвременната ни история стои книга от авторка с огромен опит в технологичния свят. На мен определено ми е изключително интересно как си е спечелила това определение от Ивайло и ще я прочета.

4. Без компромис

Вели Пехливанов е съосновател на Resolute Software – консултантска компания, която работи с клиенти от 4 континента.

(Още за и от него – тук.)

„Без компромис“ от Крис Вос

Бивш федерален агент и специалист по преговори по време на кризисни ситуации със заложници, ни прекарва през психологията, човешкото поведение и изключително ефективните методи за преговаряне, използвани и усъвършенствани от ЦРУ. Споделени чрез личен опит и обобщени в проста, но изключително ефективна комуникационна рамка, Крис Вос предава тънкостите на умението да преговаряш в критични условия, там, където провалът или дори компромисът може да коства човешки животи. Изключително полезно знание, направо ежедневен наръчник за всеки, който иска да усъвършенства комуникационните си умения в бизнеса, работата в екип и въобще общуването с хора…, дори и да не спасява заложници ежедневно.

„Най-богатият човека на света“ от Рафаел Видак

Книга за успеха, личната борба и мотивацията, която един верен наставник може да вдъхнови дори и в момент на провал и личностна криза. Една от най-добрите за мен книги за личностно развитие, разказана чрез вълнуваща историята на главния герой, попаднал на една необичайна възможност, подготовка за работа и вълнуващо пътешествие с харизматичен милиардер. Книга, която се прочита на един дъх с вълнение, а след това се повтаря и преповтаря заради простичката, но гениална практическа система за заздравяване на тялото и духа, за намирането на пътя към вътрешното богатство.

„Първото правило на магьосника“ на Тери Гудкайнд

Епична фентъзи сага за властта, която покварява, тайните, които трябва да бъдат разбулени, истината, която е страшна и причинява болка, за любовта, която никоя мрачна сила не може да пребори. Изпълнен със загадки, мистерии и епични обрати, това е роман за поглъщащите, често противоречиви човешки чувства – любов, омраза, корист и самоотверженост, разказани в пленяващ сюжет в един огромен приказен свят на магия и митични създания.

Себепознание, фентъзи и умения се преговаряне с похитители… Неочаквано добра комбинацията за пътя към успеха в ИТ света.

5. Крайна откровеност

Тушка Дерменджиева е на лийд позиция в света на бекенд технологиите в една от най-големите технологични компании у нас – ScalеFocus.

(Още за и от нея – тук.)

Radical Candor („Крайна откровеност“, не е превеждана на български) от Ким Скот

Това е една от книгите, които най-много са ми помогнали в работата. Даването на обратна връзка винаги е било едно от най-трудните неща за мен – особено когато искаш да бъдеш едновременно честна и подкрепяща. Тази книга показва как да постигнеш този баланс – да казваш истината директно, но с грижа към човека отсреща.

„Шестте вида талант в работата“ от Патрик Ленсиони

Тя ми помогна не само да разбера по-добре собствените си силни страни, но и да виждам по-ясно какво мотивира хората около мен. Оттогава гледам на екипната работа по различен начин – старая се да изграждам екипи, в които всеки допринася там, където е най-силен, а работата върви по-естествено и ефективно.

„От третия свят до първия“ от Ли Куан Ю

Обичам да пътувам, а тази книга ми даде дълбока перспектива за света и за това защо някои държави успяват, а други изостават. Историята на Сингапур е впечатляваща – не само като модел за развитие, но и като източник на уроци по визия, лидерство и управление на големи екипи.

Книгата е прозорец към света. Клишето си е напълно вярно, дори в ерата на технологиите и изкуствения интелект. След като четете дотук, най-вероятно ще се съгласите и с това съждение.

6. Човекът и ИИ интимно

Зорница Николова е старши продуктов мениджър в Payhawk – първия български еднорог. Можете да я намерите и в Goodreads с поредица от препоръки конкретно за продуктови мениджъри.

„Life 3.0“ („Живот 3.0“, не е превеждана на български) от Макс Тегмарк

Публикувана през 2017 г., книгата прогнозира развитието на изкуствения интелект. Тогава все още ми звучеше като научна фантастика, а сега някои от описаните неща вече са реалност. Но още по-ценното и това, което според мен я прави релевантна и днес, е по-философският поглед и етичните въпроси около ИИ, както и опитът за поглед дори отвъд измеренията на планетата.

„Експанзията“ от Джеймс Кори

Името на автора всъщност е артистичен псевдоним, зад който стоят двама съавтори. Има и сериал по книгата със същото име (мен не успя да ме грабне). Освен че е наистина увлекателно написана фантастика, за мен тази поредица е интересна и с това, че в художествен контекст отразява много от света около нас, включително в геополитически план. Дори не е трудно да се разпознаят прототипите на държави, използвани като база за фиктивните.

The Mom Test („Тестът майка“, не е издавана на български) от Роб Фицпатрик

Тази книжка съм сигурна, че е попадала на над 90% от читателите, особено ако са продуктови хора или основатели на стартъпи. Обикновено се препоръчва в контекста на това как да правим смислени продукти. Споменавам я обаче тук, тъй като по същество дава много практически и достъпни насоки, напомня как да останем любопитни за нещата около себе си, как да (си) задаваме правилните въпроси, за да намерим най-добрите отговори, а това е много ценно умение не само за продуктови хора.

Замислям се колко голяма част от книжните препоръки на българските ИТ лидери така и не са издавани на български. Замислям се също и че би било прекрасно този списък да попадне и на хората от издателския бранш, понякога те също се нуждаят от добри идеи.

7. Фундаменти

Светослав Димов е маркетинг специалист, съосновател на платформата DEV.BG, на поредица от събития и начинания, които да помогнат в развитието на българските ИТ (и не само) лидери.

„Седемте навика на високоефективните хора“, Стивън Кови

Годината е 2003-а. На лятна бригада в САЩ съм и влизам при HR мениджъра на компанията, в която работя, с думите: „Ще ми препоръчате ли някои книги за мениджмънта или лидерството?“. Тя се усмихва, хваща две книги, които стоят на бюрото ѝ, и отвръща: „Имам предложение точно за теб!“.

Подари ми две книги – The Power Principle („Принципът на властта“, не е превеждана на български, от Блейн Ли), която така и не прочетох и „Седемте навика на високоефективните хора“, която бях чувал да хвалят в AIESEC (студентска организация, на която бях член). Влюбих се в книгата! В един момент от живота си я подарявах на толкова много хора, че започнаха да ме подиграват. Смятам, че е ценна с няколко неща:

Има много обширна изследователска дейност зад книгата;
Дава ти някакви правила и алгоритъм, които може да приложиш в различни ситуации и сфери на живота си;
В ерата на „ще ти разкрия тайната на…“ и допамина, книгата не дава бързи решения, а поставя фундаменти.

Ето, че г-н Кови се оказва поредният автор, любим на повече от един от специалните гости, които поканих.

8. Поздрави и за тревожните хора!

Васи Гошева е съосновател на платформата Soft Skills Pills, която помага на компаниите да развиват меките умения на служителите си. Водеща е на подкаста „Радиоточка 2“.

„Тревожни хора“ от Фредрик Бакман

Роман, който четох или през сълзи, или със залепнала усмивка и тихичко кикотене (понякога и двете едновременно). През уникалното си чувство за хумор Бакман създава шантава комедия, която всъщност е майсторска дисекция на хората, които сме днес. Препоръчвам да я прочетете абсолютно насериозно.

Негев, Израел

„Поздрави от синята палатка“ Петя Кокудева

Пътепис от пътешествията на Петя из пет континента – без клишета, без протяжни описания. Само кратки, нежни истории за срещи с хора и култури. Четеш и сякаш гледаш през фотоапарат, уловил емоции, а не пейзажи.

Very Good Copy („Много добър копирайтинг“, не е издавана на български) от Еди Шлейнър

Книга, която бих препоръчала на всеки, който иска да пише по-добре – не само на копирайтъри. Еди е един от моите учители в писането и в тази книга е събрал най-доброто от себе си: как да караш думите да дишат и живеят. Докато я четях, имах усещането, че той точно до мен. За мен в това се крие смисълът на доброто писане.

Няма да се хваля, но ще отбележа, че от препоръчваните български автори, почти всички, които са сред нас, вече са гостували на Дигитални истории. Това важи и за великолепното интервю на Петя Кокудева.

9. Бременност за инженери

Николай Стоицев е старши инженерен мениджър в StorPool Storage.

(Още за и от него – тук.)

Cribsheet („Пищов за родители“, не е издавана на български) от Емили Остър

Тази и следващата са двете книги, които най-много са ми помогнали в живота. Когато станах баща, бях доста притеснен. Cribsheet ми даде увереност, защото не диктува „правилния“ начин, а представя синтез на научните данни за първите години от живота на детето – какво знаем, колко е сигурно и какви компромиси правим. Също е и отлично въведение в това как работят социалните науки (видове изследвания, ограничения, как да четем резултати). Добре обяснява, че няма универсално „правилно-грешно“ при гледането на деца, а информирани избори и управление на риск.

Expecting Better („В очакване на по-доброто“, не е издавана на български) от Емили Остър

Прочетох я по време на втората бременност на съпругата ми и я усещам като книгата за бременност, написана за инженери. Вместо готови рецепти, тя събира и анализира актуалните изследвания около бременността и предлага рамка за вземане на решения през призмата на вероятности и рискове. Помогна ми да подкрепям съпругата си по-добре и да имам информирано мнение, когато тя има нужда от него.

„Покажи своето творчество“ от Остин Клиън

Малка книга с голям ефект върху мен. Именно тя ме убеди да започна да водя дневник на работата си и да документирам процеса. Воденето на професионален дневник се оказа изключително полезно за яснотата, за обратната връзка и за това да превръщам ежедневния поток в по-устойчив капитал от идеи. Насърчава да учим публично, да споделяме щедро и така да изградим смислена общност около работата си.

Родителството и връзката на децата с технологиите са голяма тема на поредица от Дигитални истории. И всякакви смислени препоръки за четива в тази посока са повече от добре дошли.

10. Нишка по нишка

Ирина Лилова отговаря за развитието на таланта в Telerik Academy, има пъстър опит в областта на управлението на човешки ресурси.

(Още за и от нея – тук.)

„Атлас на сърцето“ от Брене Браун

Вътрешният ни свят е сложен и многопластов, но става по-достъпен, когато имаме карта за него. Брене Браун отваря за нас сигурно пространство за назоваване и разбиране на 87 от най-дълбоките човешки емоции и преживявания. Подплатено с над 20 години научен опит.

„Нишка“ от Виктория Бешлийска

Роман, който преплита историите на седем жени по неочакван и увлекателен начин. Автор на блога „По дирите на думите“, Виктория Бешлийска си служи умело с езика ни, което носи допълнителна красота и сила на разказа. „Нишка“ е литературно преживяване, което едновременно свързва с корените и дава простор.

„Изкуството на победата“ от Фил Найт

Всяка година в екипа получаваме по една книга, подбрана от CEO-то ни. Така дойдоха при мен мемоарите на Фил Найт, създателя на Nike. Повече от бизнес книга, това е съпреживяване на философията, залегнала в изграждането и развитието на марката. Изпълнена с повратни моменти и неизменната връзка с Япония, книгата няма да ви остави безразлични.

Ирина дава и бонус идея: „в последните години всяко лято си подарявам време с някоя книга от детството ми. Това ми донесе повече, отколкото предполагах. Опитайте – може и вие да откриете нещо интересно за себе си“.

снимки: Невена Рикова

Прекрасно хрумване!

Нека не прекъсваме тази „Нишка“ (и не само защото романът на Виктория Бешлийска ми е любим, а тя е гостувала на Дигитални истории даже два пъти), а да продължаваме нататък. Хайде да си говорим повече за любими книги! Кого според вас да попитам за препоръки?

Пак ще го кажа. В информационната епоха, повече от всякога, ти си това, което четеш.

(Първата част от книжните препоръки ще намерите тук.)

От Достоевски до Хари Потър. Какво четат българските ИТ лидери?

Георги Караманев — Fri, 31 Oct 2025 06:00:14 GMT

Ти си това, което четеш – вярвам аз. Също така вярвам, че празници като Деня на будителите са повод да се замислим. И за себе си, и за книгите, и за пробуждането, от което се нуждаем във връзката си с технологиите.

За мнозина световни ИТ лидери е традиция да споделят любимите си четива, да дават препоръки. У нас тази традиция я няма, накара ме да се замисля моят гост Даниел Пенев. Политиците никой не ги пита (сещам се само за любимата книга на един политик), малко са местата (например „Свръхчовекът“ на Георги Ненов), където ИТ хората говорят за книги.

Преди половин година за първи път направих експеримента да поканя избрани от мен хора от технологичния сектор, които да дадат книжните си препоръки и резултатът, поне за мен, беше изумителен. И замислящ – какво ли ще стане, ако попитам още хора, които са ме впечатлили?

Изпратих на 30 забележителни за мен личности кратка покана – да препоръчат 3 свои любими книги на читателите на Дигитални истории. Постарах се палитрата от гости да е възможно най-пъстра – от хора на лидерски позиции до такива, познати като лектори; от работещи отвъд океана до чужденци, които секторът е довел в България; представители на най-пъстри технологии и на различни поколения.

Гответе се за взривяване на стереотипи!

Получих цели 20 отговора, които имам удоволствието да ви представя! Те отново ме изумиха с пъстротата, с разнообразието и дълбочината си. С това, че ми дадоха доста идеи за следващи четива, които да добавя в списъка си в Goodreads. Днес ви представям препоръките на първите десетима гости, след седмица ще дойде време и за останалите. Не са групирани по определена логика, просто се оказаха прекалено пъстри и неочаквани, за да е възможно, предлагам ви ги в поредността, в която ги получих.

Приятно четене!

снимки: личен архив

1. Любов и математика

Минко Гечев има черен колан по карате… а и по програмиране, като опитен старши разработчик в Google, където работи до днес. Дълги години е един от създателите на платформата Angular, с чиято помощ и аз си изкарвам хляба.

(Още за и от него – тук.)

„Sapiens. Кратка история на човечеството“ от Ювал Ноа Харари

Книга, която ни помага да погледнем отвъд личното ни емоционалното възприемане към човечеството чрез рационализираната емоционална перспектива на автора.

„Love and Math: The Heart of Hidden Reality“ (Не е издавана на български. „Любов и математика: в сърцето на невидимата реалност“) от Едуард Френкел

Преплитане на интересни математически концепции с житейските преживявания на Едуард Френкел. Авторът е от Източна Европа и споделя препятствия, които е срещнал в процеса на развитието си като математик. Книгата е релевантна за хора с интереси в науката, изкуството и бизнеса.

„Планината си ти“ от Брияна Уийст

Тази книга популяризира полезни идеи и практики, които могат да ни помогнат да разберем действията си на по-дълбоко ниво. Добра отправна точка към по-задълбочена литература.

Ето че първата препоръка идва отвъд океана, от самата Силициева Долина! Харари, колко интересно… А третото предложение е толкова на гребена на вълната, че съвсем скоро ще бъде издадено за първи път на български!

2. Граф Хари Морев

Йоана Борисова е начело на инженерния екип в „Кодексио“. Тя завършва връзки с обществеността в СУ, но бързо и пробивно се насочва към технологичния свят, което я прави най-младия ИТ лидер, когото поканих да даде своите препоръки. Ето какви са те.

„Хари Потър“ от Джоан Роулинг

Доста лично важна поредица за мен, прочетена по 10 пъти в периода ми между 9 и 24 години. Настрана от това, че създаде свят, в който неведнъж съм бягала от реалността, най-важното в конкретния случай е, че в тези години ме научи, че мога да заобичам странностите си и да ги превърна в част от мен, която да ми помага. И донякъде от там започна първата стъпка към това, което съм сега.

„Тютюн“ от Димитър Димов

Много интересна за мен, развиваща се в моя роден град (знам, че по въпроса има спорове, но те не са фокусът). Най-интересно за разглеждане според мен тук е личностното развитие на главните герои. Харесва ми, че е нагледно показана бруталната част, през която трябва да минеш, за да спечелиш (което не се е променило страшно много), последствията от нея, но не само с критика, а с разбиране. И изводът, че животът продължава, независимо от това.

„Граф Монте Кристо“ от Александър Дюма

Отново нещо, което съм чела в много ранна възраст. Хареса ми акцентът върху знанието и мъдростта, необходими за да се случи цялото нещо, както и начина, по който бяха спечелени те. И също така леката подсказка, че в крайна сметка те са по-голямата победа от конкретното отмъщение.

Ако някой ми беше казал, че ще получа толкова пъстър списък с четива, при това все от света на художествената литература, нямаше да го повярвам. Благодаря от сърце на Йоана за неочаквания поглед!

3. По пътя на успеха

Петър Торнев e директор на Технологичния център на Accenture в България, една от най-големите компании в сектора у нас. Има над 20 години опит в технологичния свят.

(Още за и от него – тук.)

„Изключителните. История на успеха“ от Малкълм Гладуел

Книгата показва, че успехът не е само резултат от талант, а от комбинация между усилие, възможности и среда. Тя кара лидерите да мислят отвъд индивидуалните качества и да създават условия, в които хората могат да разгърнат потенциала си.

From Good to Great („От добър до велик“, не е издавана на български) от Джим Колинс

Колинс анализира защо някои компании преминават от добри към изключителни, а други – не. Книгата учи лидерите на дисциплина, правилен подбор на хора и дългосрочно мислене – основи за устойчив успех.

True North („Истински север“, не е издавана на български) от Бил Джордж

Тази книга насочва лидерите към откриване на собствения им „север“ – автентичните ценности и цели, които ги водят. Тя е безценна за всеки, който иска да води с почтеност, смисъл и вътрешна яснота.

„Изкуството на победата“ от Фил Найт

Автобиографията на основателя на Nike разкрива истинската цена на успеха – борбата, риска и вярата в мечтата, дори когато всичко изглежда изгубено. Книгата е вдъхновяваща за лидерите, защото показва как страстта, смелостта и упоритостта могат да превърнат една идея в световна марка.

Ето че смело надникнахме и в страниците отвъд художествена литература. А тук от един от най-известните ИТ лидери у нас получихме цели 4 книжни препоръки за книги… които със сигурност са полезни по пътя към успешната кариера в нашия бранш. Не е ли това безценно?

4. Вековете идват и си отиват

Дончо Минков е съосновател на стартъп в областта на изкуствения интелект, има и безценен опит като преподавател, обучил над 10 000 души, които после са навлезли в софтуерната индустрия.

(Още за и от него – тук.)

„Колелото на времето“ от Робърт Джордан и Брандън Сандърсън

Това беше първата сериозна фентъзи поредица, която прочетох и я препоръчвам на всеки.

„Летописите на Светлината на Бурята“ от Брандън Сандерсън

Може би най-добрата фентъзи поредица, която съм чел. Изключителен подход при изграждането на света и на героите. Последната книга я пазих за дълъг полет, но не успях да се сдържа и я прочетох за 6 дни.

„Хари Потър“ от Джоан Роулинг

Имах късмета да прочета книгите на 24-25 години. Всички знаят за Хари Потър! Една от най-отпускащите и емоционалните поредици, които съм чел. Оттогава съм го слушал поне 4-5 пъти.

„Колелото на времето се върти, вековете идват и си отиват…“, а който обича фентъзи литературата няма как да остане безучастен към тези препоръки. Признавам, аз още не съм прочел последната част на „летописите“, само защото съм зает да си търся нова работа. А ето че първият, който се появява за втори път е мистър Потър. Явно ИТ хората си падат по магьосниците, не е ли това любопитно?!

5. Непосилната лекота на ИТ-то

Ива Гумнишка e създател на Humans in the loop – „Хората в кръговрата“, компания, която осигурява работа на бежанци и хора, пострадали от военни конфликти, които помагат в развитието на най-модерните технологии.

(Още за и от нея – тук.)

„Поправителен за родители“ от Мадлен Алгафари

Уникална книга за родителството, различна от всички други книги от чуждестранни автори, които прочетох през последните години. Разказва за всеки етап от детството от психологична гледна точка и дава насоки как да бъдем осъзнати родители и да поправим родителските си грешки към децата и към нас самите.

„Непосилната лекота на битието“ от Милан Кундера

От две години живея в Чехия и въпреки че те много промотират Кафка, за мен Кундера е най-добрият им писател. Книгата разказва за периода между Пражката пролет и инвазията на СССР чрез личните истории на различни герои. Това, което много ми харесва, е как успява да предаде тънкостите на човешките преживявания и чувства, дори и в тяхната баналност или абсурдност.

„The Impossible State“ („Невъзможната държава“, не е издавана на български) от Ваел Халак

Книга, написана от мой професор от Колумбийския университет. Говори за разликите между структурите на модерната държава и принципите, по които функционира обществото в исляма. Но не с цел да покаже колко традиционните общества са назадничави, а да изобличи как държавите в модерността са абсолютно несъвместими с идеята за общество, което се води от етични и морални принципи.

Остава ми само да се присъединя безусловна към една от препоръките – книгата на Кундера определено попада и сред моите любими.

6. Оптимистична теория за нашия народ

Веско Колев е начело на Icanpreneur – стартъп, който помага на повече ИТ компании да създадат работещ продукт, има богат опит в софтуерния свят.

(Още за и от него – тук.)

MINDSET от д-р Карол Дуек

Едно от основните неща, които много искам да променим ние, българите, е нашата нагласа, нашето самочувствие, усещането колко всъщност можем и колко по-голям потенциал имаме. Тази книга е много важна, защото показва и доказва как всеки може всичко, стига да е готов и да положи нужните усилия. Ако считаш едно нещо за невъзможно, ти дори няма и да опиташ. Ако обаче знаеш, че е възможно, макар и трудно, при нужната мотивация и усилия нещата ще се случат. Тази книга разделя разделят нагласите на два вида – при фиксирания вярването е, че ти си толкова умен, колкото си се родил и не можеш да направиш нищо по въпроса. В развиващата се нагласа основното вярване е, че можеш да постигнеш всичко, стига да положиш нужните усилия.

„Седемте навика на високоефективните хора“ от Стивън Кови

Всеки от тези навици е много силен. Например: „Говори за хората така, както би го правил, ако бяха в стаята“. Това е много важно, защото често се получава обратното, а това е токсично. Ако човек си постави за цел да бъде искрен, в същото време обаче да го прави по здрав начин, това наистина помага много.

„Как да печелим приятели и да влияем на другите“ от Дейл Карнеги

Това е класическа книга, от която можем да научим нещо много важно – критиката сама по себе си не довежда до нищо. Никой не обича да бъде критикуван. Критиката е деструктивна и затова е много по-добре така да гледаме на обратната връзка, която даваме и на начина, който се държим с хората, че да не ги отказваме от това да се стремят да правят неща и да вървят напред. Има един много хубав израз – „Казана дума, хвърлен камък“. Имам чувството, че много повече трябва да си даваме сметка какво и как казваме на хората около нас.

Двете неща, които за мен ни спират като българи, а тези три книги адресират до голяма степен, са да вярваме в себе си, в потенциала на околните, да се подкрепяме и да носим отговорност за съдбата си, а не да чакаме някой да ни я оправи.

Веско Колев неслучайно е смятан от мнозина (сред които съм и аз) за истински мъдър човек, с когото всеки разговор обогатява. Сигурен съм, че същото важи и за книгите, които ни препоръчва.

Илия Вълчанов и Сам Алтман

7. Огледала и претотипи

Илия Вълчанов е създател на стартъпа Team-GPT, едно от най-успешните ни начинания в областта на изкуствения интелект. Преди това има над 1 400 000 ученици в платформата Udemy.

(Още за и от него – тук.)

Pretotype It („ПрЕтотипирай го“, не е издавана на български) от Роберто Савоя

Книга, която показва, че всяка идея може да бъде тествана изключително лесно за много кратко време, без да има нужда от голяма инвестиция.

„Принципи за справяне в променящия се световен ред“ от Рей Далио

Основополагаща книга за принципите на управление на живота и бизнеса. Справочник за добри практики.

„Портретът на Дориан Грей“ от Оскар Уайлд

Класическа книга, която има изключително много мъдрост от всякакъв тип. Представя един път, който хората могат да поемат, накъде води и как свършва.

Художествени четива, осмислящ, такива, които ни водят напред и дори свързани с народопсихологията ни. Голямо богатство е изключително различният поглед, който дават гостите ни към отправената покана да препоръчат книги. Ето че тук срещаме от един успешен предприемач четива, които могат да бъдат полезни точно в тази област. Докато г-н Дориан Грей е поредната личност, която с огромна (и изключително приятна) изненада намирам в днешния ни „конспект“.

8. Книгата променя живота

Георги Спасов е създател на LimeChain – компанията, глобален технологичен партньор на проекти в Web3 и блокчейн индустрията. Със 7 годишна история и над 250 проекта, те помагат за развитието на множество екосистеми.

(Още за и от него – тук.)

„Кармичен Мениджмънт“ от Геше Майкъл Роуч

Книга която ми е помогнала много да изградя своя морален и емоционален компас, да правя неща които на други могат да се сторят наивни и нелогични. Колкото повече добра карма пуснеш в света толкова повече получаваш обратно, и то точно когато ти трябва.

„Как да печелим приятели и да влияем на другите“ от Дейл Карнеги

Изпитаната мъдрост на комуникацията и начина на мислене. Главоломно промени комуникацията и отношенията ми с околните, а от там и целия ми живот. От нея научих основите на настройката и ефективната комуникация с другите, за да получаваме ситуации, в които печелят и двете страни.

Г-н Карнеги се появява за втори път с конкретно заглавие. Не знам за вас, но не вярвам да е случайно, при това от хора, чиято гледна точка е много ценна. Добавям го веднага в списъка си със следващи задължителни четива.

9. Тежко, тежко…

Александър Кондов e фронтенд програмист, лектор и… писател. Неочаквана комбинация, точно какъвто, ще видите, е и списъкът му с любими книги.

(Още за и от него – тук.)

„Изворът“, Айн Ранд

История за това, че човек е морално задължен да преследва собственото си щастие. Аз съм отгледан в колективистко общество и тази книга ми показа, че това да си независим и да имаш собствени възгледи за живота е ценност. Мисля, че ще резонира с всички инженери, артисти и иноватори. Връщам се към нея поне веднъж годишно и препрочитам любимите си моменти.

„Престъпление и наказание“, Фьодор Достоевски

Заговаряйки за ценности, това е разказ как съществуват едни неписани морални закони, които важат за всички ни и няма причина, която да оправдае нарушаването им. Достоевски ни показва, че по пътя на амбицията е важно човек да може да спи добре нощем и че не всичко е на всяка цена. Откровено е тежка за четене, но ако има една книга, която човек трябва да прочете през живота си – това е тя.

„Балада за Георг Хених“, Виктор Пасков

Исках да включа българска книга в списъка, а тази ми стана любима още в първите си няколко страници. Тя е история за творчеството и за жертвите, които човек може да се наложи да даде, за да запази достойнството си и чистотата на изкуството си. Никога не съм романтизирал историите за гладния творец, но тази разказва как стойността на творението не винаги се измерва в пари и слава.

„Смятам, че като цяло трябва да четем повече художествена литература, понеже именно чрез историите си предаваме ценни морални и философски уроци. Всичките басни, притчи, легенди, та дори и религиозни текстове имат тази цел“, допълва Александър. А аз просто нямам какво да допълня…

10. Страниците, които казват „защо“ и „как“

Лаура Толош е специалист в областта на данните. Завършила института „Макс Планк“, днес е начело на екипа по обработка на данни във фармацевтичната компания „Тева“.

(Още за и от нея – тук.)

„Sapiens. Кратка история на човечеството“ от Ювал Ноа Харари

Това за мен е книгата, която допълни наученото в училище, като умело запълни всички „защо“ и „как“, на които сухите учебници не отговаряха. Завладяващо е да проследиш еволюцията на човешките общества и така да откриеш обяснения и неочаквани гледни точки към днешния свят. Особено ме впечатли идеята за „колективни, или споделени фикции“ – като парите, религиите, организациите, които съществуват само в общото въображение на обществото и разкриват силата на човешкото сътрудничество. Честно казано, именно заради тази книга не приемам толкова насериозно кариерата и корпорациите, престанах да се тревожа и да имам нереалистични очаквания.

„Надхитрени от случайността“ от Насим Никълъс Талеб

Чудесен начин да се научиш да гледаш на света като резултат от процеси, в които случайността (късметът или липсата му) има немалък дял. Тази книга ме научи, че умението за вземане на решения не е единственият фактор за успех (или провал) – значителна част от тях се дължи на случайността. Освен това разбрах, че мога да вземам по-добри решения, когато знам колко и какъв тип неопределеност стои пред мен. Накрая, книгата много ми помогна, докато се учех да ръководя екип по наука за данните.

„Flip Thinking“ („Обръщане на мисленето“, не е издавана на български) от Бертолд Гунстер

Тази книга ме научи да използвам позитивност, креативност, доброта и хумор, за да намирам решения на ежедневни проблеми, които иначе изглеждат трудни или невъзможни. Обратно на първото впечатление, книгата не проповядва неоправдания оптимизъм пред трудностите. Тя е пълна с чудесни, малки идеи как да преформулираме предизвикателствата си, за да стигаме до най-добрия възможен изход в рамките на трудната ситуация.

Започнахме първата половина от нашия списък с г-н Харари и ето че по чиста случайност и завършваме с него в препоръките на една прекрасна гостенка, която ИТ светът води у нас от родната ѝ Румъния, но ми изпраща отговорите си на прекрасен български език.

Втората порция с книжните препоръки на още 10 забележителни личности от ИТ света ще намерите тук. Обещавам ви още неочаквани заглавия и безценни препоръки.

Ти си това, което четеш. А кои са вашите любими книги?

ChatGPT, 1981 г.

Георги Караманев — Fri, 29 Aug 2025 06:00:50 GMT

Отваряте чата с изкуствения интелект, опитвате да му обясните какво искате от него… и ето, резултатът е изумително добър! (Или пък не е.)

Днес го правим всички. ChatGPT и „колегите“ му променят начина, по който търсим информация в мрежата, по който опознаваме света, по който се опитваме да решаваме ежедневните си задачи. (Ако това не важи за вас, повярвайте ми, време е!)

Днес всички си говорим с ChatGPT или Gemini, обаче… как е възможно някой да е можел да си представи този днешен феномен през добрата стара 1981-а година?

Пропуснатият шанс

Понякога е замислящо и интересно да надникнем в миналото и да видим как теми, които ни изглеждат възможни едва днес, всъщност са много по-стари и хората преди нас са се вълнували и са показвали важни гледни точки. Има немалко такива Дигитални истории – например за Кибернета на Добри Жотев, за изкуствения интелект – поет от 1967 г. или Тодор Живков, който казва, че с „програми и пак програми трябва да заразим младото поколение“.

Дали ИИ е големият шанс на днешния ден? Дали ще се възползваме от него, или ще го пропуснем? „Пропуснатият шанс“ се казва една от по-непознатите книги на Любен Дилов. Един от най-популярните български фантасти, известен и като автор на четвъртия закон на роботиката, тук… дори не е писател. Поне според сюжета. Вместо да пише, той поръчва поредица от разкази в различни жанрове на новия си компютър, който пък ги създава от негово име и в неговия стил…

Случайно да ви звучи познато?

Компютризираната Шехерезада

„Една компютъризирана Шехерезада се опитва да угоди на капризния творчески ум, копирайки собствения му стил на мислене и изразяване. В равнодушния си опит да бъде творец компютърът бълва история след история“, пише на задната корица.

„На компютрите от предишните поколения заданията се даваха по клавиатурата на видеотерминала – новият компютър е говорещ. Следователно ръцете ми почти няма какво да правят, а са свикнали да се намесват тук и там, да коригират текста, който престоява известно време на екрана, преди да се отправи към печатащото устройство.

Според твърденията на проспекта той е свързан директно с Централната информационна банка, с Националната библиотека, а чрез тях и с основните научни хранилища по света. По този начин той освобождава и мозъка ти от бремето на необходимите за един писател знания – компютърът знае всичко заради теб.“

Знае всичко заради теб… Ех, няма как да бъде казано по-точно, дори днес, когато много често това твърдение се оказва вярно. И за знанията, и за уменията. А какво прави писателят с ръцете си, освободени от нуждата да пишат? Чете указанията как да си служи с умния компютър…

„Пак според проспекта игровият автомат, който извършва самото съчинение, съдържал в паметния си блок цялата световна литература. Тя му служела за сравняване и коректив, така че на практика той не можел да повтори нито една ситуация, тоест да съчини нещо не оригинално. Това силно ме съмнява и намирисва на реклама, но не ме безпокои, защото имам по-друго мнение за нещата. Не в неповторимостта на един сюжет или една ситуация се съдържа истинската оригиналност – въпросът е какво ще изразиш чрез тях.

По-банално нещо от любовния триъгълник в „Ана Каренина“ едва ли има, пък и до днес го тачим като един от най-великите романи на света.“

Ами днес, във времената, когато ИИ пише например поезия по-добре от огромна част от хората, които се имат за поети? (Мнението не е мое, а на журитата на два от най-реномираните поетични конкурси.)

Творчеството си е творчество

Самите разкази, „написани“ от компютъра, определено са интересни и си струва да бъдат прочетени, но… кой ще ти чете генерирано от алгоритъм съдържание?!

Днес всички го правим всеки ден. Просто не винаги си даваме сметка. Защото вече сме в свят, в който генерираният текст не може да бъде различен от написания от човека. Нещо повече – малцина са днес популярните фантасти, които надникват в тези колосални теми. Именно затова става още по-любопитно да видим как си ги е представял преди 45 години Любен Дилов:

„Всъщност – вече съм го осъзнал – най-много ме смущава, че ще трябва да разговарям с него. Наистина днешният човек е свикнал да разговаря с компютри: чрез тях си поръчва стоки от магазина за в къщи или резервира билети за самолети и театри. Но там се говори за прости неща, а тук сигурно ще ми се наложи да формулирам с думи и неизказуемото – творчеството си е творчество, колкото и да е напреднала техниката. Сигурно затова треперят и са така възбудени ръцете ми, сякаш искат да кажат: „А ние какво ще правим? През цялата история на човечеството сме участвували в създаването на всяко изкуство, а сега изведнъж – свободни сте, нямаме нужда от вас…“

Какво ще правим във времената, когато технологията посяга не към скучната, рутинната, повтаряемата дейност, а точно обратното – примамливо ни предлага след паметта си да ѝ доверим и творчеството?

Какво ще правим във времената, когато дори детските рисунки се оказват неразличими от генерирани изображения?

Какво ще правим във времената, когато е по-вероятно да сбъркаш, отколкото да познаеш човешки глас и генериран звук?

Все още не знаем какво ще правим, дори не си говорим, за да търсим отговорите.

Тези времена обаче са тук.

Скочил заек от трънка

„Днешното общество, пишеше във възванието му към нас, не се отнася към таланта като към нещо ирационално, както е било някога, когато хората са се примирявали с неговата необяснимост и са изразявали това например с поговорката „Не се знае от коя трънка ще изскочи заекът“, тоест талантът. Сега обществото настоява да знае винаги и точно от коя трънка какъв заек ще изскочи. Нещо повече: то се стреми да направи така, че от всяка трънка да изскача заек…

Под черта имаше обяснение какво е „трънка“, защото при коренно променената днес природа това растение вече не се среща. То е било невисок храст, растящ на много бедна почва, с остри бодли, шипове и черно-сини, стипчиви на вкус плодчета, от които след консумация се е хващало запек.“

Е, тук фантастът не е познал, има си ги трънките, макар да имам определени съмнения каква част от днешните деца биха ги разпознали. А също – дали има особена причина да разпознават конкретно трънките. Извинявам се за отклонението, заекът наистина е по-важен от тях в тази метафора.

Как и защо днес можем да сме сигурни, че новата, различната, оригинална идея няма да идва от изкуствения интелект по-често, отколкото от нашия?

А персонализираното съдържание, при което всички почитатели на Любен Дилов ще могат да имат своя личен вариант на всяка следваща негова история, така, както са си го е представял той, с помощта на огромния компютър, който му освобождава ръцете?

Дома си на чашка абсент

„– В проспекта те хвалят – казвам аз малко по-твърдо, – че съчиняваш само оригинални неща. Много съм любопитен какво ще съчиниш, ако, да речем, всичко онова, което се е търсило досега в другите криминални произведения, още от самото начало вече е известно. Хайде да приемем, че престъпникът е познат, знае се дори как се казва и къде се намира, да приемем, че и жертвата е известна, че са известни мотивите на престъплението, кога и с какво е извършено то, изобщо всичко е известно. Можеш ли да съчиниш тогава нещо криминално?

Съзнавам, че това си е чисто заяждане. Подразни ме одеве тая му прекалено блага назидателност, но пък и нали ще проучвам възможностите му – с банални поръчки не ще открия дали действително е по-способен от предишния ми компютър.

– Не мога да отговоря предварително, докато автоматът за съчиняване не е получил всички условия. Подайте ги съгласно ръководството – отвръща компютърът и ми е много трудно да си представя една хубава секретарка с такива бухалски очи.“

80-тарският ChatGPT има бухалски очи. Дали защото парадира с интелекта си, или пък се старае да уподоби мъдрост? Дали защото тук наднича не твърде положителното отношение на автора към него, който дори и като герой в книгата „се заяжда“?

Разкажи ми приказка

„Доброто и злото, казвам тъжно на компютъра или по-скоро на себе си, те все се борят, все се побеждават, все си режат главите, все им поникват нови и така май ще си бъде во веки веков. В приказките! Щото в живота май не е съвсем така, мили мой или мила моя, как в края на краищата да ти викам? В тая чудата приказка, наречена живот, това добро и това зло си живеят бая задружно, или казано по-философски: в един кога разумен, кога не толкова разумен компромис. И ако рече човек да пише приказка за живота, май ще излезе нещо доста по-различно.“

А не ли наистина хубаво, че днес дори да не можеш да свириш и пееш, с помощта на ИИ вече има как да създаваш музика? Да разкажеш приказка специално за своите внучета? Дори ако граденето на фантастични сюжети ти е драстично по-слаба област в сравнение с познаването на футболни резултати…

Каква ли приказка ще напише ретро алгоритъмът с бухалските очи? Ще остане ли доволен „авторът“? (Признавам, все повече в подобни случаи се обърквам къде да поставям кавичките.)

„Прочетох я два пъти. Приказката си е, по всички правила на приказката – макар просмукана от доста горчивина. Дали не са ми пробутали компютър-мизантроп? Не, това е невъзможно – никой няма да създаде човекомразещ компютър! Той е само разумен скептик и съвсем не затваря вратата пред надеждата: Ето, ясно и определено посочва, че винаги и навсякъде ще се раждат нови трима братя, които да тръгнат срещу чудовищата.“

Браво, компютре

И браво, авторе. Ще ми се да споделям оптимистичната гледна точка, че никой не би създал компютър мизантроп. Опитът от последните десетилетия определено дава доста поводи за размисъл в обратната посока.

„– Браво, компютре – повтарям му. – Сигурно ще се сработим с теб. Важното е човек да налучка кое прави най-добре. Не съм уморен, надявам се, ти още по-малко, нека продължим с упражненията, а! Изкушава ме най-вече да опитам жанрове, до които не съм посмявал да се докосна. Гледам те, имаш специален тематичен клавиш „исторически сюжети“, а това ме навежда на разни мисли. Защо за другите нямаш специални клавиши? Ще ми се да вярвам, че този има обикновеното предназначение да те включи към историческите архиви или където там е нужно, за да получиш съответните справки и дати. Иначе би било нелепо. Защото… с какво толкова се отличава например един исторически роман от научнофантастичния? Може би само с това, че фантастичният по-малко лъже.“

Дали винаги лъже по-малко? Или пък причината може да е, че „който владее миналото, владее и бъдещето“…?

„– Лесно ти е на теб, съчиняваш си каквото ти скимне, па и оправдание си имаш – машина си, но мене питаш ли ме? Сигурно и не знаеш какви съвсем други очи ще се втренчат в мен, ако река да им покажа това, дето го скъсах! Хайде, стига ти толкова за днес! Почивай и както се казва на човешки език, опичай си акъла! Пък аз ще отскоча до кафенето да чуя как се оправят колегите с техните нови компютри. И повече такива работи да ги нямаме, разбрано, нали! Той нито веднъж не се обади, с нищо не се защити. Не бяха ли му дали конструкторите такова право или дотолкова е обзет от самочувствието си, че се ръководеше от прастарото правило на мъдреците да не спорят с глупака?“.

Опитът не намалява нашата глупост

Да бъдем учтиви далеч не е само имагинерно послание от детската градина, което трудно се претворява във взаимоотношенията с изкуствения интелект. Или поне не би трябвало да бъде, ако допуснем идеята, че е възможен сценарият от „Терминатор“ или василискът на Роко…

„Опитът увеличава нашата мъдрост, но не намалява нашата глупост. Хенри Шоу (1818– 1885)

– Хъм, рекох аз на зяпналия ме в ново очакване компютър, постарал си се за своя техник, няма що! Че и мото си му турил, пък аз дори не знаех, че умееш да си служиш и с цитати! Откъде само го изрови тоя Хенри Шоу, никога не съм го чувал! Опитът увеличавал нашата мъдрост, но не намалявал нашата глупост – добре, стига да имаш предвид поведението на човека в любовта, добре! Но ако намекваш и за моя досегашен опит с теб…“

А ето ги тук и халюцинациите, нещо, за което би било толкова трудно да предположим във времената, когато „изкуствен интелект“ е било само пожелателно название, лишено от съдържание, от което са бягали дори и учените. кой си ти, Хенри Шоу?

Куче влачи комп

„Мисля си обаче за времето, което те е създало. Нима то наистина има нужда от теб или просто си е същото онова време, за което моят приятел, поетът Марко Ганчев, е написал тъжното си прозрение:

До вчера беше „куче влачи…“,

променя се светът обаче.

Ще бъде другояче утре:

куче влачи компютри.

Ще бъда откровен. Вече се обадих в рекламационния отдел и утре ще дойдат да си те приберат…“

Всяко нещо с времето си. И все пак, когато времето изпревари със своя ход и най-смелите ни очаквания, е време да се опитаме да го позабавим в търсене на спасение и обяснение.

На мастика с брат Стругацки

„– Идеята е задължително условие за всяко художествено произведение – неочаквано многословно ми отвръща компютърът.

– Моля, придържайте се към инструкцията за оформяне на заданието. Прихвам:

– Права си, машино! Човекът наистина не е художествено творение, май че е дори антихудожествено. Впрочем нещо като идея беше се пръкнало одеве, нали оттам започнахме тоя разговор. Какво ще правиш, ако те дадат на друг автор, а ти носиш, както твърдиш, мен в себе си? Ето, направил съм рекламация, ще дойдат и ще те заменят с друг компютър. Това не е ли идея? Не, още не е.

То е по-скоро стародавният проблем за идентитета на личността – поправям се аз, но по асоциация от глъбините на мозъка ми избълбуква като газово мехурче споменът за една реплика. Пиехме си на един обед, по-миналото лято, с моите московски гости Аркадий Стругацки и Карл Левитин леденостудена мастика. Беше ни уютно и весело в прохладното, полупразно заведение и никак не ни се разделяше, а моето работно време течеше неумолимо.

Имах, разбира се, достатъчно оправдание: не друг, а световноизвестният писател фантаст Стругацки бе гост на България, но трябваше поне да го съобщя в редакцията, та да не ме чакат. Тръгнах към телефона и тогава неумъртвимият фантаст у Аркадий Натанович подхвърли зад гърба ми:

– Хей, Любен, я си представи, че като позвъниш сега в редакцията, ти се обади… Любен Дилов! Засмяхме се и тримата, но докато набирах собствения си номер – той беше дуплексен, обслужваше и канцеларията, та най-напред вдигаше винаги секретарката ни, – аз сам се запитах: „Ами ако сега наистина чуя оттам собствения си глас?“.

Гласовете си чувам

Ами ако наистина… чуеш собствения си глас? Ако прочетеш текст, който е толкова добър, неразличим от твоя стил, от твоите умения? Питал съм доста писатели, гостували на този сайт и отговорите са пъстри, различни, неочаквани. Ще продължат ли да пишат?

Често те не са особено оптимистични. Така е и тук.

„Изключих компютъра и от електрическата мрежа, за да не му хрумне, както преди, сам да заработи. Постоях като над ковчег, докато очите му загубиха коварно невинния си цвят и се превърнаха в обикновено стъкло, после напуснах кабинета си. И не се върнах, преди да бяха го откарали завинаги.“

В романа финалът не е положителен. А в истинския свят… все още мисля, че имаме шанс и за такъв. Ако посмеем и успеем да не спрем да надничаме в бъдещето. Така, както го е направил Любен Дилов в „Пропуснатият шанс“.

„Не е ли обикновеният човек най-необикновен?!“

Георги Караманев — Fri, 18 Jul 2025 06:00:49 GMT

„Словото има силата не само да променя живота ни, то го създава. Думите, като носители на смисъла, са най-голямото богатство, което ни е подарил Създателят ни. Словото е най-съвършеният мост между хората, между времената, в които живеем, то има силата да внушава идеи, да разрушава светове, да твори животи. Ако днес има някакъв проблем със словото, това е захабяването на думите.“ Тези думи ми каза днешния ни гост при предишната ни среща. Три години по-късно те са по-актуални отвсякога.

Николай Терзийски е писател и журналист. Роден в Смолян през 1983 г. Завършил е журналистика и философия, автор на четири книги. Най-новата – „Родиния“, е роман от 16 истории, писани в продължение на 10 години. Книга пътуване и книга завръщане, посветена на събирането, разделянето и връзката ни с другите чрез паметта и словото.

Книга, която искрено ви препоръчвам. От следващите редове не само ще разберете защо. Те ще ви провокират и да се замислите. За откъсването на хората в свои светове и континенти, за възможната им среща. За смисъла на въображението като осмисляне и несъвършенството като съвършенство. За миналото и бъдещето, които се събират в търсене на смисъла. Нека го потърсим заедно.

– „Никой човек не е остров, изцяло сам за себе си; всеки човек е къс от континента, част от сушата“, с думите на Джон Дън започва новата ти книга – „Родиния“. Днес като че ли намираме все повече поводи – он- или офлайн, за да се откъсваме в собствените си острови, да се отвличаме в злободневното, да се караме за щяло и нещяло. Защо?

– Вероятно на тези свои острови се чувстваме защитени. Недосегаеми. Но тъй като сам човек не може да оцелее, всеки от нас допуска до своя остров и други гласове, които обаче старателно подбира.

Защо ли? За да чува гласа само на избраните. По свой образ и подобие – така се чувства почти Бог,

всесилен и всевластен, одобрен и одобряващ. Гласовете на всички останали, недостойните, са заглушени. Да, днес сме по-скоро като футболните агитки, разделени от буферни зони и полиция, които крещят все по-силно не за да защитят своето, а за да заглушат чуждото. За съжаление, такива сме и в политиката, и в обществото, все по-често и в културата дори. А

стигнем ли дотам в културата да сме като футболни запалянковци, тежко ни.

Снимка: Иван Шишиев

– Мисля, че отдавна сме там. Точно това са точните думи – тежко ни. И в твоя роман много често връзката между поколенията, между хората на различни острови, се къса. Късно ли е вече да намерим общия език, връзката?

– Вярвам, че не е. Няма как да е късно. Колкото и нищожен да изглежда разумът днес, докато гледаме всичко, което се случва в света, колкото и да ни се струва, че се връщаме назад, към средата на миналия век, аз вярвам, че надежда има. Надеждата ми някога беше в човешкия разум, но днес това звучи едновременно тъжно и смешно. Какъв ти разум тук?

Въпреки това, аз продължавам да вярвам в човека, винаги ще вярвам в него. Дори и заровен във вечната битка за власт и пари, дори и заглушен от крясъците и рефрените на безчовечността, човекът ще изплува, ако ще и само заради природния си инстинкт да оцелява. Човекът с последните си сили ще попречи на онзи пръст, посегнал към копчето, на което пише „самоубийство“.

– Кога ни помагат и кога ни пречат в това отношение днешните технологии, които монополизираха връзката помежду ни?

– Технологиите изпревариха душите ни, но вината за това не е тяхна. Те не пречат на човека, не го правят бездуховен – напротив. Дават възможности да видиш картина на художник, за която някога е трябвало да пропътуваш света. Да прочетеш книга, да научиш език, да слушаш музика, да мислиш. Но ето тук е и противоречието, на което отговор нямам.

Дали пък не е по-добре да пътуваш месеци, за да стигнеш до онази мечтана картина,

месеци, през които да мислиш за нея, да бленуваш, да сънуваш, да я измисляш дори? Дали копчето, което може да ти покаже картината за секунди, не ти отнема най-голямата сила – въображението?

– И желанието, и стойността… А конкретно за въображението ми се струва още по-тих и плашещ убиец прословутият изкуствен интелект. Ако се върнем към книгата, „Родиния“ е определена жанрово като „роман от разкази“, доста рядко срещано решение, сещам се първосигнално като асоциации за „Вино от глухарчета“ или „Марсиански хроники“ на Рей Бредбъри. Защо избра тази литературна форма? По-трудно ли се пише роман в разкази?

– Писането на всяка една думичка в „Родиния“ беше удоволствие, наслада за мен. Дори когато се налагаше да хвърля някоя версия на историите вътре в кошчето, за да я напиша наново, пак ми беше приятно. Аз винаги се чувствам прекрасно, докато пиша.

Усещането за свобода, общуването с всичко, което знаеш и с всички, което знаеш, че не знаеш, е несравнимо.

Смял съм се с героите си и съм се натъжавал с тях. А що се отнася до формата – никога не съм мислил кой знае колко за нея. Тя изкристализира в някакъв момент в съзнанието ми и вече бях сигурен, че няма как да е друга. Ето – „Родиния“ е роман от разкази. Книгата може да се прочете и като роман, но едновременно с това всяка история вътре има свой финал, своя вибрация. И за да е още по-интересно, всяка една от историите в книгата се оглежда в друга. Първата – в последната. Втората – в предпоследната. И така до средата, до сърцето на книгата. Така се случи, просто защото това ми беше интересно да напиша.

– А на мен – да чета. Именно затова и те поканих отново да поговорим. Може ли силната, високата, елитарната литература да бъде масова? Трябва ли изобщо да има такова деление, което за момента все още оцелява в разговора за словото?

– Аз вярвам, че

литературата е много повече от определенията за нея.

От друга страна обаче, нещата са съвсем простички. Ето – аз съм автор на книги. Пиша това, което ме вълнува, което ме предизвика творчески, интелектуално, чисто човешки. Ако произведението, което съм написал, развълнува (или пък предизвика творчески, интелектуално, чисто човешки) читателя, това какво означава? Че съм автор на висока или на масова литература? Ако пък това, което съм написал, не направи впечатление на никого, това не го прави автоматично „елитарно“, нали?

– Родиния е митичен континент, който може би е съществувал в далечното минало. Но е толкова умела днес играта на думи между „Родиния“ и „родина“, в контекста на това, че можем да пътуваме, да живеем в следваща държава, светът да ни стане родина, докато някъде ни чакат остаряващите родители. Къде минават границата на твоята „Родиния“?

– О, този въпрос е много готин и хитър, но пък аз ще отговоря подло. Границите на „Родиния“ са вътре в книгата, в текста ѝ… Добре, де, няма да съм толкова подъл. Ще дам жокер на читателите: „Границите са на девета, двайсет и четвърта, двайсет и шеста, двайсет и седма, трийсет и осма, сто и петдесета, сто петдесет и четвърта, двеста деветдесет и шеста и триста и четвърта страница на книгата“. Мисля, че няма как да съм по-конкретен. Бих добавил само, че дори и границите на континентите да изчезнат, както е било в континента Родиния, всяко човешко пътуване би могло да е граница. В небето днес също има граници, стига да го погледнете някоя вечер, в която слънцето осветява следите на самолетите.

– „Да се влюбиш в някого, който не съществува“, е мотив, който минава през много от разказите. Днес, особено с огромния напредък на изкуствения интелект, това звучи като все по-истинска история. Какво ще изгубим във времето, когато е по-лесно отвсякога да общуваш, да учиш, да работиш, да живееш, да се влюбваш в някого, който не съществува?

– Аз не бих искал да се разделяме с въображението. С фантазията. С красотата на съзерцанието. С очарованието на скуката дори. Понякога да се влюбиш в някого, който не съществува обаче, може да е много по-силно изживяване. По-извисяващо и едновременно с това по-интимно. А от друга страна – не е ли всяко човешко влюбване такова? Ние винаги се влюбваме в някого, който не съществува, защото го съчиняваме, идеализираме, доизмисляме. Нима това не е най-характерното за влюбения човек?

Снимка: Иван Шишиев

– „Времената са такива“ и „времената бяха такива“, казва един от героите ти като обяснение за всичко в живота. Често цитираме и Левски, че „времето е в нас и ние сме във времето, то нас обръща и ние него обръщаме“. Може ли обикновеният човек да променя времето, в което живее? И ако не, струва ли си да му се ядосва?

– Човекът не е безначален и безкраен. И във времето и в пространството ние сме ограничени. Но пък това ограничение не е ли силата ни? Ние имаме една вечна посока, един стремеж, който никога няма да постигнем. Но

това не отнема никак смисъла да се стремим към тази безкрайност и дори безначалие.

Може да звучи парадоксално и дори абсурдно, но не е ли в обикновеността на обикновения човек най-голямата му необикновеност? Времето и времената са движение, та дори да е илюзия това движение. Точно това не бива да губим – чувството за движение, било то и илюзионно.

– Иван Пейчев пише, че „не се завръща никой никъде, и Одисей не се завръща във Итака“, според мен защото завръщането вече е на различно място, ти си различен и мигът е друг. Кога завръщането е пълноценно?

– Да, съгласен съм – и с Иван Пейчев, и с твоите разсъждения. Но в тона на предишния ми отговор… какво да кажем за чувството за завръщане? То може да се случи дори и на място, на което никога не си бил? В този смисъл всяко пътуване може да е завръщане – и то съвсем пълноценно. Магията е пак там. Вътре, в човека.

– Сюжетът в „Родиния“ се развива в измисления „Средовград“, който звучи като от книга на от Толкин, казвам го не аз, а самата покойна кралица Елизабет II в романа ти. Край него са измислените села Горен Полюс и Долен Полюс. Толкова много българи си имаме своя Средовград, своите Полюси, макар огромна част от нас да сме събрани в столицата.

– Между другото, кралицата малко преиначава името на Средовград. Тя го нарича Средоград – много по „толкински“. Тези дни четох една рецензия за книгата, в която Средовград е наречен Средновград. Виж само колко вариации! Нима това не отговаря прекрасно на въпроса? Да, всеки читател има своя Средовград, своите Горен и Долен полюс, които събират света му. Понякога разстоянието между тях е огромно, друг път съвсем малко… но и това е човешка представа, нали?

Снимка: Иван Шишиев

– Понякога полюсите се обръщат. Може ли пък селата и малките населени места да оживеят и да привлекат следващите поколения?

– Създава се усещането, че това вече се случва. Но то е преувеличено –

тези места за хората от активните поколения са по-скоро бягство, отколкото пристан.

Да, вярно е че колкото по-глобален става светът и мощни стават комуникациите, толкова по-привлекателно изглеждат тези места. Да, все повече хора споделят, че са уморени от големия град, от шума, от мръсотията. Казват, че и децата вече могат да учат виртуално там, на чист въздух, сред тишината и красотата на природата. Лошото е друго. Дори образованието да е виртуално, медицинската помощ едва ли скоро ще стане. За да станат тези места пристан, ще е необходимо много повече от чист въздух и тишина.

– Героите ти често се борят със загубата на корени, на принадлежност – било буквално (при емигриране от родината), или метафорично (при забравяне на миналото и себе си). Според теб кое определя човешката идентичност най-силно? Езикът, паметта, родното място, семейството?

– Не мога да кажа кое е най-силно, всички те са свързани. Като плетеница, в която, ако извадиш едното, всичко останало ще загуби цялост и човекът ще стане друг. Затова и в моите истории героите се борят тъкмо с тези липси – така ме провокират да видя същността им, да копая по-дълбоко в тях, за да се опитам да разбера какво е човешкото и какво е човекът.

– „Родиния“ рисува болезнено ясна картина на обезлюдените български села и малки градове, свят, от който младите хора масово заминават. Какво те провокира да се фокусираш върху темата? Тревожи ли те този процес на бавно изчезване на един топъл и уютен колективен свят?

– Да. Тревожи ме и ме натъжава. Мисълта за едно пусто село, в което живее само един 90-годишен старец ме провокира да напиша първата от тези истории, която е в края на книгата – „Лаптопът на дядо Дончо“. Направо настръхвам всеки път като се запитам

какво е да живееш в такава самота? Или пък – с надеждата, че някой ще дойде. Ще ти се обади.

Ще ти изпрати снимка на внуците или правнуците. Ти го определяш като литературен критик – „процес на бавно изчезване на един топъл и уютен колективен свят“. Да, това е свят, който, за съжаление няма да се върне никога. Няма да е такъв, какъвто го помним. След 20-30 години на децата тези истории ще им се струват като отпреди два века. Точно затова ги написах.

Исках да уловя този изчезващ свят, да хербаризирам красотата и смисъла му в „Родиния“.

Снимка: Тихомира Крумова

– В един от разказите рисуваш герой, който постепенно губи паметта си – забравя първо родителите, после детството, накрая дори родния език. И то го прави без тревога, апатично. Каква идея вложи в тази сюжетна линия? Искаше да покажеш колко лесно човек днес може да се откъсне от миналото и корените си? Как да се спасим от забравата, в която ни вкарват модерните технологии?

– Този мой герой забравя всичко, защото е загубил онова, което умее да прави най-добре. Всъщност, то е и единственото, което може да прави по-добре от другите. И за да си докаже, че съществува, че не е изчезнал, се вкопчва в спомените за таланта си, започва да ги търси и да живее в тях. Тези спомени до такава степен го обсебват, че го карат да забрави всичко останало. Но всъщност тук, в тази история от „Родиния“, за мен важни са родителите му, които го чакат с години, докато той обикаля света.

– Изненада! Последните 2 въпроса ти ги измисли ChatGPT, а на мен ми харесаха. Би ли могъл да ги отличиш?

– Тоест, искаш да ми кажеш, че ChatGPT ме е попитал „Как да се спасим от забравата, в която ни вкарват модерните технологии?“?!? Виж го ти, какви въпроси го вълнуват! Но пък и изразът, който ми напомни за литературен критик – „процес на бавно изчезване на един топъл и уютен колективен свят“, се оказа негов.

Дали пък с ChatGPT не бих могъл да се позабавлявам добре, ако си поговорим за книги?

– Повярвай ми, би могъл! И за поезия даже, сигурно ти е попаднала новината как той се нареди сред най-добрите в два поредни конкурса! Впечатлява ли те, или те плаши повече напредъкът на изкуствения интелект?

– Впечатлява ме развитието му, разбира се. Провокира ме въпросът докъде ще стигне всичко това. И в какво ще ни превърне – нас и децата ни. Плаши ме не толкова, че е спечелил поетичен конкурс, а че е възможно след време

хората, които желаят да четат поезия, да станат толкова малко, че ChatGPT да е единственият реципиент на написаното от поетите.

Но пък съм сигурен, че самите поети никога няма да изчезнат – онези, несъвършените, самовлюбените, лудите. Това ми дава надежда.

Снимка: Иван Шишиев

– А дали има шанс ИИ да ни „вземе“ ненужните и тежки задачи, амбиции, суета, а пък ние да си се завърнем в нашата „родиния“ на простичкото, на творческото, на човешкото?

– Ах, как хубаво звучи това като за финал! Хубаво и… невъзможно.

Амбициите и суетата няма как да изчезнат от нас, хората. Те ни определят.

Тежките задачи също. По-скоро бих си пожелал изкуственият интелект не толкова да опрости и улесни задачите ни, колкото да ни насочи към нови, още по-сложни и интересни. Защото

човешкото развитие е процес. Не бива да стигаме до отговора, до значението на онова прословуто 42

на Дъглас Адамс. Напротив, трябва да използваме технологиите, за да си задаваме още и още въпроси, които изискват далеч по-сложни отговори. За да има защо да се движим.

Иван Попов, който улови бъдещето

Георги Караманев — Fri, 25 Apr 2025 06:00:33 GMT

„Мирогледът на човек зависи съществено от неговия информационен метаболизъм.“

„Човек за човека е бот. А бот за бота е човек. Но що за човек е ботът? И що за бот е човекът?“

Иван Попов е майстор на силогизмите и не само. Той е писател, оставил ни малко на брой произведения от началото на новото хилядолетие. Макар приживе да има само един издаден роман, при това в малък тираж, той си остава митично име.

Защото по неповторим начин представя бъдещето. Улавя тенденциите, събира искриците познание, които рисуват пъстрата картина на технологичния утрешен ден. Успява да срещне науката и литературата, които рамо до рамо да търсят човешкото и надчовешкото, да улавят тенденции.

Автор, който един ден трябва да влезе в учебниците по литература… ако, разбира се, тогава все още има учебници. И литература. Това ще се случи само ако не изгубим битката за бъдещето такова, за което не сме готови.

Отдел за връзки с действителността*

*Вътрешните заглавия са и заглавия на творби от Иван Попов

Най-важно е това, което правиш, да го правиш със сърце… и кеф. „К.Е.Ф.“, но като съкращение от „киберпънк, евристика и футурология“, се казва сайтът, в който няколко години Попов, самоопределящ се като „безотговорен редактор“, публикува най-много от есетата си. Създател е и на страниците „Подкрушието“ и „Лаборатория по езиково инженерство“.

Роден на 28 май 1970 г. в София, Иван Попов завършва физика и започва работа в Института за космически изследвания към БАН. Попада в отдела, където за първи път по-сериозно навлизат не само дигитализацията, но и ранните приложения на машинното самообучение. Занимава се с невронни мрежи във времената, когато дори на Запад това звучи като екзотично направление.

„Историческото време тече неравномерно“, пише Иван Попов. „Продължителни епохи на застой, когато изглежда, че редът е вечен и всичко си остава по старому, изведнъж се прекъсват от периоди на бурно развитие (а понякога – деградация). Когато пък изглежда, че развитието ще продължава вечно, то изненадващо спира и започва нов застой…“

Е, за писателя времето тече много бързо. Да, избрал е института за Космоса, но в произведенията му него почти гo няма. Съвсем разбираемо, през 90-те понятията внезапно се обръщаха, злободневното лесно се оказваше по-силно от звездите.

А и, по всичко личи, Попов е воден напред по-скоро от технологиите. От широката гледна точка за това накъде те водят цивилизацията ни.

Лутащи се мравки

„Според популярните представи човечеството прогресира горе-долу по такъв сценарий: тече постоянно развитие на технологиите, от това животът се подобрява все повече“, пише Иван Попов. „В един момент, съгласно Хегел, количеството преминава в качество и се сменя общественият строй (от първобитен към робовладелски, после към феодален), и прогресът продължава все нагоре.

Моментите на „качествен скок“, когато се сменя цялото обществено устройство – принципите на икономиката, правото, моралът, манталитетът на хората – може да се нарекат моменти на настъпване на бъдещето. В досегашната история те са били само няколко (от 3 до 6, според различни учени), като последната е била промишлената революция в Европа, а сега се очаква да започне – или вече е започнала, нова революция, която ще доведе до т.нар. информационно общество.“

През 90-те писателят е решил да остане в България, макар че родителите му заминават на дълъг път, пълен с приключения, който ги отвежда до Нова Зеландия. През следващите десетилетия те ще го канят да отиде при тях, но той все ще отказва.

Физикът работи три години в космическия институт, този период после ще личи в почти всяко от произведенията му. Напуска БАН, за да продължи като преводач и писател на свободна практика.

Исус, Мохамед и Бил Гейтс: начин на употреба

„Футуролозите предричат почти дружно, че през XXI век ни чакат мащабни социални промени“, пише Иван Попов. „Цивилизацията ще навлезе в нова фаза (информационна, или постиндустриална, или „общество на Третата вълна“, ние ще я наричаме за краткост просто „бъдеще“). Футурологията се мъчи да изчисли бъдещето, а киберпънкът се мъчи да го нарисува цветно, долби и стерео. Двете образуват нещо като спретната двойка, като ляво и дясно полукълбо на колективния мозък на човечеството. На едното място представят бъдещето в теории, а на другото – в образи и действие…“

Да, пътищата на футуристиката и киберпънка рядко се срещат и преплитат, може би никога толкова сполучливо, колкото в думите на българския писател. От едната страна идват опитите на науката да прогнозират бъдещето, а от другата – научно-фантастичният жанр, в който пристигането на новите технологии се представя през социалното им влияние и опасностите, които носят.

В началото на новото хилядолетие Иван Попов окончателно изоставя научната си кариера, едното му любимо занимание са преводите. Благодарение на него до нас достигат произведения на Станислав Лем, на киберпънкаря Виктор Пелевин, на Ник Бострьом и много други автори. Започва да пише собствени есета и разкази. Публикува на страниците на списание „Тема“, два от текстовете му се появяват и в… „Плейбой“. Да, класически и същевременно неповторим образ от онези 90-тарски времена на пънка и киберпънка…

За апостолската дейност на силовите групировки

„Бъдещето може да е колкото си ще прогресивно, колкото си ще бяло и пухкаво, но за да настъпи то, за да бъде победено настоящето, трябва да се мине през голяма цивилизационна криза“, пише Попов.

„Освен това, от гледна точка на настоящето, „бялото и пухкаво“ бъдеще би ни се видяло като абсолютно побъркано и невъзможно за живот. Също както първобитният ловец не е приспособен за живот в земеделско общество, а „натуралният“ селянин – за живот в съвременен град.

При „големия скок“, заедно с всичко останало, се сменя радикално и ценностната система на обществото, представите за добро и лошо, за редно и нередно. Сменя се също и психическото устройство на личността, появява се „нов човек на мястото на неподходящия стар“. За да живеем в бъдещето, ни трябва нова координатна система в съзнанието. Спрямо старите координати бъдещето е абсолютно вредно и поражда борба срещу себе си…“

Попов става част от клуба за фантастика „Иван Ефремов“. Дори в най-тъмните времена на прехода и края на века, а и до днес, у нас винаги е имало активна група от поколения хора, обичащи научната фантастика. Те по правило са стояли встрани от масовостта, от комерсиалното, но са съществували, за да сторят бъдещето.

Да, имената им ще разпознаят само хора с особен интерес към книгата, за тях е достатъчно да спомена Юрий Илков, Николай Теллалов, Атанас Славов, Калин Ненов. Ако не сте ги чували – не е късно, това ще е тема на следваща дигитална история.

Кани го Юрий Илков, познат като Генерала или с псевдонима си Макрия Ненов – специална личност в историята на фантастиката по наши земи, от десетилетия той полага апостолски усилия за осмислянето и популяризирането на жанра. Така Попов попада именно сред тях, сред съмишленици, които се вълнуват от това накъде върви светът, обичат литературата и умеят да я ценят…

В търсене на бъдещия човек

„Мирогледът на човек зависи съществено от неговия информационен метаболизъм“, пише Иван Попов. „Част от мирогледа е и представата за бъдещето.“ В текстовете си той събира толкова много научни направления и толкова посоки на познанието, че човек бързо може да се изгуби, ако не го връщат обратно чувството за хумор на писателя и увлекателните му идеи.

ТИМ, или „типът информационен метаболизъм“, е термин от изследванията на Юнг, който определя начина, по който човек възприема новините и света около себе си, по който го обработва и осмисля. И днес той повече от любопитно се вписва в това как се справяме с новините на деня, с морето от информация.

По тази система хората се делят на 16 групи. Попов пише, че се заравя в класификацията, след като в софийския клуб по фантастика попада на смислени дискусии. И му е трудно да си обясни защо толкова много се различават вижданията за бъдещето.

„Опитах се да разбера защо за всеки спорещ съществуват идеи, от които той няма никога да се откаже, и други такива, които пък никога няма да поиска да възприеме…“

Сам се класифицира като „интуитивно-логически интроверт“, това е човек, който „вижда бъдещето като следствие от нашите действия и планове, но не в проектен, а в антипроектен ключ: като следствие от страничните ефекти на нашите дейности.

Той предсказва развитието най-вече в близък план: за него бъдещето е скрито зад близкия ъгъл и за да разберем какво е то, трябва да си спомним какви бъдеща са изскачали пред човечеството в предишни исторически „ъгли“.“ В същата група попадат Станислав Лем, Борис Стругацки, Филип Дик, Виктор Пелевин.

Зидаромазачите на Вавилон

„Ужас! Ботът за персонално общуване се е изключил. Още преди месец, но няма кой да види. „Какво ли си мисли майка ми в Чикаго – огорчава се Сидорчук – тя е свикнала ботът да ѝ се обажда през два-три дни. Тоест тя да си мисли, че се обаждам аз. Макар че не знам, може и тя да си е сложила бот?…“ Сега е модерно да си говорят ботове, понеже хората нямат време. А трябва да показват внимание към близките си“.

Цитатът е от „Хакери на човешките души“, първият и единствен роман на Иван Попов, излязъл през 2004-та. Любопитно е, че преди това той публикува още два текста със същото заглавие, които тръгват в различни посоки. Казват, че това е първият български киберпънк роман, първото издание от поредицата „Тера Фантастика“. Появява се в скромния официален тираж от 200 броя, макар че днес е познат на всеки, който се интересува от това направление.

Романът получава 2 награди – на „Еврокон’2004“ за дебют и „ХюГоа“ за най-добра българска фантастична книга на годината. През 2005-а е номиниран и за наградата „ВИК“.

Романът е наистина особен – колкото увлекателен, толкова проницателен. Кратък, но концентриран, бликащ от чувство за хумор и визионерство. Както пише споменатият Юрий Илков, „ярко изразено общо свойство на произведенията на Иван Попов е, че художествените му текстове са пропити с наука, а научните са твърде художествени“. Което в случая се превръща в богатство.

Книгата ни прехвърля в невидимо далечното бъдеще, където властват развити цивилизации, разчитащи на технологичната си доминация. Тя се върти около потоците от информация, а основното средство за манипулиране и програмиране на хората е езикът. Използвате се „хуманитарни технологии“, зад които се крие социалното инженерство. „Човекът е устройство за обработка на информация. И обект за управление посредством същата тази информация.“

Потребителите – новите крепостни селяни

Звучи ли ви познато почти две десетилетия по-късно?

Книгата е разделена на две части, втората звучи още по-познато. Героите се отправят към една „държава от четвърти-пети функционален тип“, „подмандатна територия на злото“, за да търсят кой стои зад случаите на хакване на човешки мозъци. Както пише в послеслова Васил Велчев, „алюзиите с българската действителност от времето на прехода са много, а романът от научна фантастика направо заприличва на социална сатира“.

Някъде около 2011-а Иван Попов спира да посещава клуба, през последното десетилетие името му не се чува сред литературните среди. Единствено през 2015-а негов по-ранен разказ е преведен на английски и издаден в Sci Phi Journal. Това го нарежда сред 120-те текста, които се борят за авторитетна награда през следващата година. Можем само да си представим как щяха да се развият нещата, ако беше спечелил наградата…

Уви, не успях да намеря много свидетелства за живота му през това десетилетие, не мога да ви разкажа с какво се е занимавал, кое му е тежало и какво го е вълнувало. Нито дали вижда сбъдването на толкова много от нещата, които е описал.

Проблеми с разума

„Човечеството ще бъде разделено на две неравни части по неизвестен за нас признак, като едно от предназначенията на интерфейсите тип „човек-машина“ е да избавят потребителя от нуждата да познава вътрешно устройствено на машината; от човека се иска да познава само интерфейса. Съществуват други хора, които са създали този интерфейс и затова трябва да знаят какво стои под него, да бъркат „под капака“.

Ще наречем тези два типа хора съответно юзъри и програмисти. В религията това е разделението пастири/стадо, в политиката – партиен апарат/стадо, и т.н. Едните разработват, поддържат и обслужват интерфейса, другите пасивно се подреждат съгласно изискванията му. Днес най-важни „програмисти“ са медиите, шоубизнесът, рекламата.

Съществуват хора, които си поставят задача да усвоят „недокументираните възможности на скритото зад капака устройство. Такива хора е уместно да наричаме хакери. Хакерът като такъв съществува извън контекста на социалното разделение юзъри/специалисти. С други думи, той хаква не само техническия, но и спрегнатия с него социален интерфейс.“

Иван Попов си отива по собствено желание през август 2019-а. В интернет остават малко следи от новината, той никак не е обичал да говори и да акцентира върху самия себе си. Което е жалко, със сигурност читателите биха се радвали,ако имаше повече интервюта, разкази, детайли.

Както пише Васил Велчев, Попов не би включил в романа си дори биографична част, защото е бил изключително скромен.

Киберпънкът – висша форма на реализъм

„Важно е, че всеки следващ тип цивилизация използва за свой „строителен материал“ човешките отпадъци от предишната епоха“, пише Иван Попов. „Бъдещето се ражда на бунището на настоящето и използва енергията от неговото гниене. (Пример – индустриалните работници са бивши обезземени селяни, отпадък на селскостопанската цивилизация.)

Какви отпадъци наблюдаваме днес? Например – нервните тълпи по интернет форумите и чатовете. Този човешки ресурс (главно от ученици/студенти и СОРове – скучаещи офисни работници) може някак да бъде вкаран в работа, например в системи за колективно (игрово) изработване на решения“.

Facebook? Или тепърва ще намерим начин наистина да търсим колективно изработване на решение от „СОР“-овете, вместо да ги използваме за капитализиране на реклами?

„Парадоксално, но с увеличаване на плътността на комуникационните потоци расте цената на достъпа на дадена информация до обществото. Причината: колкото повече хора викат, толкова е по-ниска чуваемостта и въздействието на отделното съобщение. Мащабни медийни кампании са по силите само на малък брой едри обществени агенти.

В тези условия системата (обществото) реагира с разпадане на все повече специалности и субкултури, с разчленяване на комуникационните потоци на отделни „информационни пашкули“ със слабо свързани „реалностни тунели“. Все повече важна информация остава встрани не само от масовия човек, но и от тесните специалисти.“

През 2020-а излиза сборникът „Киберпънк, евристика, футурология (К.Е.Ф.)“, съставител е баща му Георги Попов, който се връща за кратко от Нова Зеландия. Книгата не може да бъде купена, даже няма цена… само се подарява и разменя. Същински апокриф от дигиталните времена, в който са събрани текстове на Иван Попов от едноименния сайт.

Психотехника и идеологическо инженерство

Точно както своите апокрифи има и интернет. Макар трите му сайта отдавна да не съществуват, мрежата има своята памет, благодарения на която дълги години думите живеят. Ето че и онлайн ръкописите не горят…(Вижте тук.)

„Съвременните хора сме свикнали с представата, че икономиката трябва непременно да расте – с няколко процента годишно. Всеки математик обаче знае, че никой процес в реалния свят не може вечно да расте по експонента: и човечеството, и Земята са крайни системи, значи безкраен растеж в тях не може да има…“, пише Иван Попов.

А също: „Във фазата на линейно развитие в системата се натрупват диспропорции, противоречия, неравновесия. Тоест кризата е следствие от измененията, натрупани в линейната фаза, и тя търси решение, ликвидиране на диспропорциите посредством радикална смяна на режима на функциониране. Неслучайно „krisis“ на старогръцки значи решение. И неслучайно всички „качествени скокове“ в човешката история, всички случаи на зараждане на нов обществено-икономически строй са идвали след свирепи цивилизационни кризи“.

Прогрес чрез даунгрейд

В текстовете му има сериозни икономически анализи, но може би най-интересен е начинът, по който комбинира познанията си по история с научния си усет и опит. Десетилетия по-рано той си е давал сметка за всички предизвикателства, пред които ще ни изправи напредъкът на изкуствения интелект. За големите въпроси, които наистина се задават с напредъка на технологиите. За теми, които и повечето от нас днес не осмислят в дълбочина, макар да е повече от крайно време. Но освен въпросите, там ги има и много от отговорите, които могат да звучат безпощадно.

Но не, не мислете, че няма и оптимизъм.

„В бъдеще се очаква уникално голямо информационно неравенство между хората. Отдолу ще има деградиращи маси, ограничени в знанията и светогледа си до кинескопа на телевизора; отгоре – малочислена прослойка, тласкана нагоре не толкова от икономически мотиви, колкото от глад за знания и умения. „Лудият нов човек“ вероятно ще се оформи в тази малочислена прослойка, ще спечели конкуренцията за ресурси (= работни места) и в един момент след това ще стане явен пример за подражание от всички останали, включително от деградиралите маси. Тоест ще бъде признат за нормален и желателен“.

Отново бащата Георги и клубът по фантастика са инициатори и на първия конкурс за разказ на името на Иван Попов, чийто първи победител стана невероятният разказвач и приятел на Дигитални истории Николай Теллалов.

Бъдещето идва с взлом

И тъй – бъдещето. Бъдещето е голямата тема, която идва. Дали бъдещето е вече тук? Ако вярваме на Иван Попов (а има защо), все още не е. Защото, когато дойде, нищо вече няма да бъде същото. Както каза Николай Генов, на когото дължа огромна благодарност за това, че привлече вниманието ми към днешния ни герой, той „разгръща една много интересна теза – че класическата футурология само разтяга настоящето, а бъдещето е винаги враждебно спрямо него, то му е пълно отрицание, толкова радикално различно е, че означава само негова смърт“.

„Зараждащият се нов обществен строй – колкото и прогресивен да ни се вижда от дистанцията на времето, от гледна точка на съвременниците на „големия скок“ е изглеждал или като масова лудост, или като дълбока, необратима деградация“, обяснява Попов.

„Реалното бъдеще е не това, към което се стремим, а онова, срещу което се борим“, пише още футурологът физик. „Значи то ще настъпи не непременно в най-развитите части на света, а там, където не успеят да отсекат пуснатите от него пипала. А ако вземем предвид, че колкото по-развито е едно общество, толкова по-силна е регулаторната му система, излиза, че бъдещето ще настъпи не в центъра на Западната цивилизация, а някъде в слабата, но технологически възприемчива периферия. (Вие да не си мислите, че говоря за България, хе-хе! Има и по-калпави и неорганизирани страни, например Украйна, Молдова или Колумбия…)“

Декрет за отмяна на обществото

„Можем само да съжаляваме, че Иван Попов не пишеше през последните години“, отбелязва астрономът и фантаст Валентин Иванов. „Неговият сатиричен киберпънк беше забележително, оригинално и новаторско явление в българската фантастика. Едновременно съм се смял и плакал, докато четях как мутрите експлоатират научния ресурс на България“.

„Една от тенденциите, които очаквам в бъдеще, е падане на цената на иновациите (при това – радикално), като следствие от въвеждането на изкуствени интелекти (в широк смисъл)“, пише Попов. „Ще падне вероятно и цената на човешкия интелект. Въпросът е какво ще представлява бъдещата информационна цивилизация и най-вече бъдещата консумация на информационни стоки?“

„Иван Попов притежаваше един от най-острите и безмилостни умове, които съм срещал“, добавя за него фантастът Атанас Славов, прекрасен автор, който, уви, не надживя с много нашия днешен герой. „Мек и добър като човек, деликатен приятел и другар, той беше безкромпромисен в разобличаването на човешките заблуждения и „масови халюцинации“, както той определяше идеологиите и религиите“.

.„С огромна благодарност съм „си взел“ от неговите есета – продължава Славов, чудесната аналогия за мирогледа като операционна система, която времето „инсталира“ и „деинсталира“ в ума на масовия човек. Българинът, казваше той, е в „разногледо състояние“ на ценностната си система, защото е преживял три инсталации на социални операционки – монархическа, социалистическа и капиталистическа. Първите две вече са „деинсталирани“. Как очаквате да е наясно със себе си?“

Към революция на халюцинираните класи

„Историческата тенденция. Коефициентът на интелигентност на човека се увеличава, но бавно. Примерно се удвоява за хиляда и нещо години. А количеството знания се удвоява за колко? Горе-долу за петнайсет. Още по-бързо се усилват комуникациите. От шамана хората са чували по няколко лафа седмично на корпоративно събрание… или както там се е казвало. А на нас ежеминутно ни надуват главата телевизори, вестници, книги и какво ли още не. Сега ни я надуват и през зъркелите…“

„Лекият, игрив език на автора не му пречи, а напротив, помага му да опише дълбоки и точни ситуации“, пише Юрий Илков. Според него е време „да възприемем Иван Попов не само като първожрец на киберпънка у нас, но и като една личност в нашата култура, за която и най-силните слова не достигат, за да се обхване и оцени многообразната му творческа дейност и да се опишат богатите нюанси на художествените, научните и философските му превъплъщения“.

„Историята на интелигентните машини е започнала с цял куп идиотски заблуди“, пише Иван Попов. „Мислели са, че трябва да се стигне до човекоподобен интелект. Но за чий дявол?! Нима някоя от другите машини копира физически човешкото тяло?“

Когато богомилите бяха вирусописачи

Прочетох и един коментар онлайн – „Ако някога ми се удаде случай да се срещна с Иван Попов – бих му намерил магаре, за да влезе с него в града на подмандатната територия, и бих му изплел венец от палмови клонки. Той ги заслужава.“

Без никакви футуристки претенции, нямам търпение за бъдещето, когато някое издателство ще оцени този автор и ще го представи достойно.

Дали наистина някога ще оценим приноса и идеите му, дали те ще ни помогнат да се справим с бъдещето? Дали ще стигнат до повече умове сега, когато технологиите го изискват повече отвсякога… кой знае.

Най-важното е да продължи да ги има хакерите, но не престъпниците, а тези, които въплъщават понятието на писателя. Тези между програмистите и юзърите, хората извън системата, които могат да я променят и осмислят. Досущ както е умеел да го прави и ще го прави още дълго време Иван Попов.

П.П. Посланията на Иван Попов са силни, вълнуващи, замислящи днес, повече от всякога. Благодаря от сърце на Николай Генов, който привлече вниманието ми към този забележителен писател, прогностик, журналист, учен. Според мен е важно думите и името му да стигнат до повече хора. Ще се радвам на всякаква подкрепа – разкази на хора, които са го познавали, помощ за популяризиране на творчеството му или просто добри идеи. Пишете ми!

„Четенето е лепило между родители и деца“

Георги Караманев — Mon, 17 Feb 2025 06:00:44 GMT

„Страхотна любовна история!“, казва една тийнейджърка… за „Под игото“?! Как е възможно, нали класиката на Вазов е неразбираема за днешните млади и трябва да им я „превеждаме“…

Вал Стоева е най-подходящият гост, с когото ще поговорим за децата и книгите, за любовта към четенето. Тя е създател на безценната платформа „Детски книги. ком“ и едноименната фондация.

Защо четенето е по-важно за децата отвсякога в технологичния свят, в който живеем? Как да им изберем четива от морето заглавия и да запалим пламъка? Кои книги ще харесат на детето според възрастта и интересите му?

Продължава поредицата „Дигитални деца“. Търся важните гледни точки и полезните съвети, които да ни помогнат като родители и възрастни. Важно е и вашето мнение! Включете се в анкетата, нека нарисуваме заедно картината на родителството в дигиталните времена.

– Какъв е смисълът децата да се учат да четат днес? Живеем в технологичен свят, четенето, книгите видимо не са някаква обществена ценност, рядко се питаме за любими четива…

– Тук е много важно уточнението, че имаме различни дефиниции за четене. Моята е, че е когнитивният процес, който ни помага да извличаме и анализираме информацията от различни източници, за да можем да я осмислим и да вземем решения.

Невъзможно е да се развиваме в каквато и да е посока, ако не умеем да четем.

Науката потвърждава, че ако искаме да извлечем информацията трайно и да можем да я свързваме в голяма картина и с предишните съзнания, е важно да четем на хартия, това е най-сигурният начин да се прехвърли информацията в дълготрайната памет.

И макар че наистина в нашето общество четенето е разбирано по-скоро като нещо, което правим в свободното време, на плажа, е много важно да положим усилия не само да научим децата да четат, но и да го правят с желание, а не да отговарят на въпроса „какво е искал да каже авторът“. Иначе сме обречени, те също.

– От какво зависи дали го правят с желание?

– От много фактори. Още нещо, за което не си даваме сметка, е, че четенето е сложен процес. Необходимо е да развием и да изградим много невронни връзки, защото не ни е заложено еволюционно.

За да могат да четат с желание, децата трябва да имат най-напред подкрепа в семейство и добър пример. Дете, на което му се чете от раждането, познава предмета книга, знае, че в книгите има интересни неща, ще се учи лесно. Ако това се случи, ако види информация, която му е интересна и обяснява света, то ще е много по-склонно след това, когато се научи да чете само, дори да му е трудно, да положи тези усилия.

Много важен е и достъпът до книги. Когато децата имат на разположение издания, които приличат на лоши брошури и текстове, които не им предлагат нищо, те, естествено, по-скоро не биха чели за удоволствие, защото това не е интересно, забавно, полезно и приятно занимание.

Но четенето за удоволствие безкрайно много зависи и от достъпа от новите технологии, които променят начина, по който мозъкът извлича информация. И ние като възрастни четем по-кратки форми, трудно се концентрираме. Това важи с пълна сила за децата, които обаче не успяват да научат, че четенето носи удовлетворение, макар и с отложен ефект.

Четенето за удоволствие зависи най-вече от подкрепата, от достъпа до книги и от адекватните възрастни, които помагат всячески на детето,

без да го дърпат, бутат, блъскат и да му казват какво трябва да прочете и коя е най-великата книга.

– Но как да става с пример, като 40% от българите казват, че миналата година не са прочели дори една книга?

– Това е големият ни проблем, възрастните приемат четенето като нещо несъществено и го противопоставят на новите технологии.

Всички ние искаме децата ни да се справят добре с технологиите, като родители това е голямата ни грижа – да сме сигурни, че те ще се адаптират, че професиите на бъдещето ще са нещо, с които ще се справят. Но това противопоставяне води до изкривяване на разбирането за четене. Не си даваме сметка, че четем непрекъснато. Всичко, което можем да декодираме, стига да познаваме кода, го четем.

Ако семейството не може да осигури подкрепа на децата по ред причини, на преден план идват учителите и библиотекарите, които работят с големи групи деца и чиято основна роля би трябвало да бъде да ги подкрепят в това да се превърнат в активни читатели.

– Може ли това да се случи, ако едно дете вече е свикнало с телефона до степен на пристрастяване? С бързи дразнители, тикток… Конкуренцията на книгата е бавен въглехидрат, изисква повече усилия, към които децата не са склонни, защото е по-трудно да намерят вътрешна мотивация.

– Така е. Уви, отговорът е по-скоро не. Ако родителят не въведе ограничение, това не би могло да се случи, особено ако детето има достъп до устройства от ранна възраст, когато още не може да филтрира информацията. А ако говорим за тикток, изключителна бързата смяна на видеосъдържанието,

на мен ми прилича на заек, който стои и гледа фаровете на колата и не може да избяга от ужас.

Силно вярвам, че вместо да се поддаваме на познатото „ама всички правят така“, „не знам какво да направя, като детето ми непрекъснато мрънка“, трябва да си дадем ясна сметка, че устройствата могат да „изпържват“ мозъка. Че това подкопава възможността на нашите деца да се концентрират задълго, да обработват големи обеми информация, дори да умеят да знаят какво виждат. Защото често те не могат да назоват предметите, обектите и това създава проблеми.

Призовавам именно към това – да си дадем сметка, че не сме лоши родители, ако детето ни се оплаква, че сме различни от другите и ограничаваме екранното време.

снимка: Емануела Станоева

– Но ако вече сме го допуснали и в даден момент си дадем сметка, че екранното време е много, можем ли да превърнем книгата в заместител и помощник?

– Тук трябва комплексен подход. На първо място детето трябва да има достъп до страхотни книги, които са конкурентни на устройствата. Дали ще бъдат енциклопедични издания с различни елементи, 3D филтри, които показват различни животни, или с игрови елементи. Дали ще бъдат комикси, които са с малко текст, но често са сложни за четене от възрастните, защото изискват сериозни умения за концентрация и наблюдателност, които губим постепенно, щом свикнем да четем огромни по обем текстове.

Трябва да намерим точните книги и да му помогне да види, че те са интересни, като четем заедно, обясняваме, споделяме, прекарваме ценно време с тях.

В тийнейджърска възраст, когато животът върви само и единствено през интернет, трудно бихме могли да поставим ограничения, но при по-малките деца спокойно бихме могли да го направим.

Моят син е в четвърти клас и има само 15 минути на ден достъп до интернет през телефона си, почти всички приложения са ограничени. Разбира се, използва компютър, гледа телевизия и от време на време играе игри, но правилото, което прилагам, е баланс.

– Аз давам на моите момчета по половин час, но често ми се случва баткото да не иска да си използва „квотата“ за сметка на това да има време за четене. Това му е по-приятно в момента, първокласник е, но е на четвъртия том от „Хари Потър“.

– Между другото, забелязала съм, че на децата, които четат много, често им е трудно да се сприятеляват. Моят син също беше така, в един момент си намери средата, сега чете само вечер, но пък редовно, по около 100 страници.

– Как да изберем точната книга? Когато отида на панаира на книгата, ми е много трудно – среща ме океан от детски издания, в пъти повече от тези за възрасти. Всичките са лъскави, симпатични… Какво правим тогава?

– Отиваме на detskiknigi.com. С колегите от 15 години четем и пишем професионални отзиви. В момента имаме страхотна категория в сайта на книжарници Orange, част от кампанията „Четем – разгръщаме светове“. Там слагаме печат „препоръчано“ само на наистина работещи книги. Разбира се, родителят трябва да прегледа, за да прецени дали са за неговото дете, но за качеството може да ни се довери.

Статистиката показва, че препоръките ни са 98% успешни.

Важен е и вкусът на детето. Например моят син не харесва фентъзи. Не бих му препоръчала „Хари Потър“, чели сме го, но защото аз съм голям фен. Той например харесва технологии, енциклопедични издания, много деца предпочитат комиксите.

Важно е от една страна да се опитаме

да не се подведем по препоръката, че „тази книга е най-хитова“, защото обикновено тя не е най-добрата. Да потърсим съвет.

Същевременно да дадем на детето свобода, право на избор. Особено по-малките, в предучилищна възраст, интуитивно избират и това е най-точната книга. Не знам как го правят!

Хубаво е, че има и библиотеки. Детската част на Столична библиотека е добре развита, големите регионални библиотеки също се опитват да отговарят на нуждите и интересите на читателите си.

За мен най-важни са училищните библиотеки. Там ситуация обаче е много тежка, защото не винаги има библиотекар, който да прецени коя книга ще е подходяща за детето спрямо читателското ниво, възрастта и интересите. Или пък, ако има библиотекар, няма книги. Но тези училищни библиотеки с квалифицирани библиотекари биха могли да решат проблема ни с грамотността.

снимка: Невена Рикова

– Аз често се спасявам като родител с класически книги, такива, които и аз съм чел. Често, като говорим за детски книги с мои приятели, все стигаме до Астрид Линдгрен, Ерих Кестнер, или пък Елин Пелин, Ран Босилек. Защо е така?

– Аз пък си мисля за енциклопедични издания и биографии…

За много от днешните деца дори Пипи не е чак толкова лесна за възприемане.

Класическите произведения са много важни, аз не съм привърженик на призивите да ги премахваме от учебната програма. Да, тя има слабости, до четвърти клас трябва по-скоро да се работи активно за развиване на техниката за четене с книги, които са достъпни за децата.

От друга страна, класическите произведения са мост към миналото. И ако ги отрежем, децата никога няма да ги прочетат сами, защото трудно биха се справили, ако нямат знания за историческото време, контекста, дори как се произнасят например имената във френския език, ако помислим за „Клетниците“ например.

Когнитивните психолози казват, че

ако има повече от 2% непознати думи в даден текст, мозъкът престава да следи голямата картина,

защото това изисква твърде много усилия.

Но класическите произведения могат и би трябвало се четат заедно с родителя. Той може да направи встъпление, да разкаже какво е било в Швеция през 30-те години, да даде информация за предметите от бита, например сандък за дърва, защото детето може да няма идея, че съществуват печки на дърва, ако се върнем към историите на Астрид Линдгрен.

Трябва да ги споделяме с децата, не да им ги дадем и да кажем: „Това е най-великата книга, нищо друго няма значение. Държа да я прочетеш“. Тук виждам 3 родителски грешки, които са способни да откажат детето да чете по принцип. Защото неуверените читатели много бързо се отказват, ако текстът е твърде сложен; не са склонни да харесат текст, само защото ние имаме сантимент към него; настояването от страна на възрастния превръща четенето в досадно задължение, което убива всяко желание.

Не е лошо да препоръчваме любимите ни книги, разбира се. Просто трябва да положим усилия да ги представим увлекателно и същевременно да сме готови детето ни да не се трогне изобщо. Много харесвам „Крокодилът Гена“ и сме го чели сигурно 30 пъти, когато синът ми е бил предучилищна възраст. И на 24-ия път разбрах, че той смята, че Гена живее на улица „Голяма паста“ като паста за зъби, а не десерта паста, защото тази особеност от моето детство той няма как да я знае. Човек винаги може да се изненада какво е виждал и какво вижда детето му, а това е в основата на създаването на добри връзки.

Четенето е лепило между родителите и децата.

снимка: Невена Рикова

– Страхотно казано! Какво мислиш в този контекст за осъвременената версия на „Под игото“?

– Вариантът на Руси Чанев е добър, защото би помогнал на децата и техните родители да влязат в голямата картина и в сюжета. Факт е, че много от днешните родители не биха могли да разберат голяма част от думите в оригиналния текст.

Това, разбира се, би трябвало да улесни и децата, които не намират достатъчно подкрепа в семействата си, чиито учители нямат време да обясняват всяка подробност, която не е известна на децата. Също и българчетата, които не живеят в България или чийто майчин език не е български, но са част от образователното система и не можем да ги изолираме.

Добре настроена съм, но си мисля, че като цяло

драмата с „Под игото“ я създаваме ние, възрастните.

Ако детето, преди да се наложи да чете този роман, има добри познания по българска история, няма да има никакъв проблем със турцизмите, то хваща контекста и може да се справи. Моята дъщеря е добър пример. Тя го прочете за три дни в издание от 60-те, което няма никакви бележки под линия, защото тогава турцизмите са били ясни. И каза: „Страхотна любовна история!“.

Бях шокирана – добре, де, не може да не ме пита нищо. А тя отвърна: „Никой от съучениците ми не знае какво е „миндер“. Аз знам, защото като ходим по музеи, ти ми обясняш всичко, направо ми е омръзало. Разбрах за какво става дома. Тези турцизми не са проблем, за да схвана цялата идея. И тя е страхотна любовна история!“.

Това показва, че ако имат достатъчно информация за времето, ще оценят „Под игото“. Между другото, има и комиксова адаптация, която е правена от Жан Наре през 60-те години и много малко възрастни знаят за нея, а си струва да бъде предлагана на днешното поколение.

– И аз не съм я чувал за нея, интересно. Едно време, когато аз започвах да чета през 90-те, някак първо бяха комиксите, след това книгите-игри. Какво е следващото за сегашните тийнейджъри? Този жанр, който наричат „йънг адълт“?

– Често ние, възрастните, не смятаме за книги и комиксите, и книгите-игри. Аз лично водя такава задочна битка с учители от години. Да убедиш учител, че комиксите си струва да бъдат предложени, че това е четене и е сложно, отнема много усилия.

Иначе тийнейджърите, за съжаление, според мен, по-скоро не намират интересни за тях книги.

Те или четат в оригинал електронни издания на английски, или слушат аудиокниги. Много са различни като поколение. Много от тях нямат добре развити умения за четене от хартия, а и поднасяните в книгите теми не ги вълнуват.

Има и други обаче, които, след като минат фентъзито и „йънг адълт“,

много бързо скачат на класиката. Това страшно ме изненадва,

скокът е към наистина сериозни произведения.

Иначе издателите, и това е в глобален план, не публикуват толкова много книги за тийнейджъри. Много е жалко, защото не се превеждат книги, подходящи за тази възраст, и се казва: „Те не четат“. Ама какво да четат? Получава се парадокс.

Също е и с книгите за момчета, почти няма такива. Обикновено са момичешки истории, има едно момче за цвят, но динамични сюжети, които са привлекателни за момчетата липсват. И това не е само в България и е пазарно обусловено.

Много е жалко. В този случай според мен важи и теорията за самореализиращите се пророчества.

– Казваш, че детето не чете и то не чете…

– Абсолютно! Освен това родителите го казват пред децата си. „То е момче, ще стане футболист, не чете“. Как да прояви интерес, като го смазваш с думите си още в началото?

Това влияе на всичко. Защото,

когато не тренираш уменията си да четеш, ти имаш проблеми с критичното мислене, с осмислянето на последствията от своите действия,

което е сериозен проблем, води до намален икономически растеж, до проблеми с демокрацията даже.

снимка: Емануела Станоева

– Именно заради тези теми съществува и този сайт… Вярваш ли, че можем да променим това достатъчно масово?

– Ако бях се отказала изцяло от идеята, вероятно щях да спра с това, което работя вече 15 години. Да, аз съм идеалист, но става все по-трудно.

Обикновено се говори, че трябва да променим нещо в училище. Само че тези проблеми започват много по-рано. Имаш

7 години, които, ако бъдат изпуснати, на учителя в първи клас му е много трудно.

При него идват вече формирани деца, с изградена ценностна система, обикновено вече са имали сериозен достъп до устройство, концентрацията им е понижена, знанията им са понижени. Все повече психолози и логопеди казват, че децата проговорят много трудно и късно. Това също се дължи до голяма степен на неправилните инвестиции в подкрепа на семейството.

– Все пак, доколкото усещам, за тези 15 години, в които работиш в тази посока, виждаш по-скоро негативни тенденции.

– Така е, но се успокоявам с това, че ако никой не беше правил нищо – аз и колегите ми и много хора, с които работим на терен –учители, библиотекари, специалисти от цялата страна,

нещата щяха да бъдат много по-страшни от тези 53% 15-годишни функционално неграмотни.

Обаче в момента, благодарение на социалните мрежи, наблюдаваме го всички, нивото на масата спада драстично. В социалните мрежи ти се равняваш по масата, колкото и да си интелигентен. Благодарение на фейсбук, мрежата на по-възрастните, които са по-активни учители и родители, виждаме как нивото пада главоломно. Това е страшно.

– На фона на всичко това, как си обясняваш, че толкова много хора пишат детски книги?

– Защото изглежда най-лесно. Често човек, който има дете, станал е дядо или баба, решава, че ще нареди пет думи в рима и книгата е готова.

Ние нямаме разбиране какво е качествена книга за деца, защото нямаме литературна критика. Експертизата вече не важи.

Така всеки смята, че може да издаде най-доброто, то е единствено и неповторимо и това е поредното подтвърждение, че хората не четат. Ако си бяха направили труда да прочетат малко повече книги за деца от утвърдени писатели, мисля, че не биха посмели.

Тук идва и осъзнаването, че книгите за деца са най-важните, защото те полагат основата.

Ако даваш на детето си джънкфуд, ще видиш, че затлъстява и здравето му се влошава. С книгите става същото, но не виждаш ефекта веднага и това е много страшно.

Усещам как ставам все по-критична в отзивите си за книги – и преводни, и български. Но не знам как може да се справим с това явление. Обикновено тези „творци“ смятат, че се справят най-добре, не ползват редактори. Социалните мрежи им помагат. Ако си гласовит и инвестираш правилно усилия, лесно ще продадеш тиража и това дава самочувствие. Подобно явление е много страшно. Децата ни не го заслужават.

снимка: Емануела Станоева

– Хайде за финал нека все пак да кажем нещо хубаво, а и практично. Препоръчай ми някои автори, които не съм чувал, за различни възрасти!

– Книгите на добри писатели обикновено не са най-популярни. Страхотни издания, които работят най-добре, обикновено остават най-незабелязани. Логично е, защото те са по-висока топка.

Например книгите на Роалд Дал, които все по-малко родители предлагат на децата си. Дал е изключителен автор: пиперлив, откровен, с великолепно въображение и изказ. Едно време си позволявах да го препоръчвам масово на деца от 6-7 години нагоре, а днес виждам, че е доста сложен за много от читателите на 9-10. Ако трябва да избера една негова книга, би била автобиографията му, „Момче“.

Същото важи и за романите на Майкъл Морпурго, който пише по важни обществени теми и предлага на децата многопластови романи с богат език, които ги карат да размишляват, да имат позиция, да търсят отговори. Любими са ми „Дневникът на Беки“, „Слон в градината“, „Сянка“, „Редник Пийсфул“ – великолепни четива, които биха се харесали не само на децата, но и на възрастните.

Много харесвам енциклопедичните издания, защото дават допълнителни знания на децата за света, които ние често пропускаме да им предложим. Хората са се хванали като удавници за сламка за мисълта на Айнщайн, че трябва да им четем приказки. Когато четем приказки, ние развиваме емоционална интелигентност – възможност да видиш как се чувства другият, да си толерантен. Обаче така пропускаме да им разкажем в какъв свят всъщност живеят.

Енциклопедично издание, което препоръчвам, е „Пчелите“. Страхотна книга, голям формат, изглежда впечатляващо, работи перфектно от 1-и до 12-и клас, тествали сме я в читателските клубове.

Цвета Брестничка също е един от писателите, с чиито книги обичам да работя. „Небивалици с буквите от А до Я“ – обикновено родителите я купуват за първи клас, защото има азбуката, но тази книга в 3-и – 4-и клас се разгръща, децата могат да играят, да измислят, да трупат речников запас.

Разбира се, всички препоръчани книги можеш да намериш в категорията, която правим за „Ориндж“. Опитваме се да я обновяваме всеки месец и аз лично я ползвам, когато трябва да препоръчам книга, защото сме разделили всичко по възрасти,. Работим с много деца, имаме обратна връзка от 10 000 деца през наградата „Бисерче вълшебно“ всяка година.

Книжните препоръки за различни възрасти ще намерите тук.

Дотук в поредицата „Дигитални деца“:

Ако имате идеи за други важни аспекти от тази тема, ще се радвам да ми ги дадете тук.

„Създадени сме, за да живеем в отношения, в среда, в съюзи“

Георги Караманев — Fri, 14 Feb 2025 06:00:50 GMT

„Нишка“. Така се казва третият роман на гостенката, с която неслучайно се срещаме точно днес. От сърце препоръчвам на всеки тази книга, разказала по забележителен начин 7 истории. Идваща да ни припомни, че нишката не започва и не трябва да завършва с нас – като българи, хора, а и като човечество.

Виктория Бешлийска ме впечатли не по малко със смелостта и умението, с които изнесе лекция на най-голямото технологично събитие у нас – DEV.BG All in One. Пред близо 2000 ИТ специалисти тя разказа защо в дигиталните времена е толкова важно да продължаваме да пишем на ръка.

Време е да поговорим по всички тези теми. След като при предишната ни среща поехме по нишката на думите, сега ще надникнем в човешките отношения, преосмислени и променени от технологиите. Ще поговорим за любовта в дигиталните времена. За онова, което ни прави хора. За задължителната среща на хуманитарното и технологичното, от която зависи бъдещето на всички ни.

– Неслучайно точно днес излиза това интервю – на 14 февруари. Какво мислиш за този празник? Защо всяка година започваме да се караме и за него? Аз също не го отбелязвам, но пък не виждам нищо лошо да има повод да си поговорим за любовта, за онова, което ни свързва, за нишката. И без това не се случва често…

– Не си бях давала сметка, но всъщност се караме и за това. Но сякаш е малко по-приглушено.

Празникът става все по-популярен заради социалните мрежи и заради по-младите, подрастващото поколение, те основно са тези, които се вълнуват от Свети Валентин. Виждам го по децата си – едната е в първи клас, другата в осми. От много рано това започва да е тема в училище. Разбира се, той е повече част от западната култура. За мен е

хубав повод просто да се говори за тема като любовта, която винаги е актуална.

Предишни години в блога си винаги съм правила кампании февруари да е посветен на думи, свързани с виното – заради Трифон Зарезан, и с любовта.

Нямам никакъв проблем, дотолкова, доколкото не се използва единствено и само с комерсиална цел. Не ми харесва, че търговията като че ли изпреварва празника в последните години. А идеята е да се вгледаме в това, което ни държи помежду ни. Миналата година на Свети Валентин бях сложила в блога си една

любима моя дума – „държило“. И цитат от „Сърце“, че любовта е държилото на света.

Може би имаме нужда от повод просто да потърсим нещата, които ни държат заедно. Да се опитаме да си дадем равносметка и нашия човешки отговор на въпроса какво е за нас любовта. Нищо повече.

снимки: Невена Рикова

– Какъв модел даваме наистина за любовта на следващите млади хора? През 90-те си представяхме, че много силно ще навлезе западният идеал на семейството, на отношенията, покрай това, че ни заобиколиха филмите и цялата култура. Обаче в същото време са живи и традиционните наши семейни модели. С патриархалния бит, с по-здравата връзка в семейството, но също и с това да не изразяваме толкова чувствата си.

– Аз забелязвам поколенческа промяна, мисля, че хората вече са с доста голяма пренастройка. В семейния модел любовта в отношенията на родители към деца вече е нещо много по-изразимо. Помниш преди какво сме чували от нашите баби – галиш детето само, докато спи. Това не е нещо, което се изразява. Малко хора, включително от нашето поколение, са чували от родителите си думи като „Обичам те“. Докато днес е различно, смятам, че съвременните родители знаят как да изразяват това. Притежават по-висока емоционална интелигентност.

– Децата и днешното родителство са огромна тема, на която точно сега посвещавам дълга поредица от Дигитални истории. Но аз също не казвам на моите, че ги обичам. Просто ми е странно.

– Аз си говоря с хора – близки и не чак толкова, и виждам в социалните мрежи, че вече знаем как да го изразим. От тази гледна точка ми се струва, че е добре,

повече общуване на тема чувства никак не е излишно.

Защото ние така развиваме и другите, развиваме и себе си. И, може би, успяваме да отпушим някакви канали, които са затлачени.

Лошото, което виждам покрай всичко това, е, че материализираме връзките си. Като цяло отношенията между хората – и романтичните, и тези между родители и деца, и семейните са страшно материализирани и това ни повлия от западния свят.

Подхождаме към другия човек с едни предварителни очаквания. Имаме си, ще използвам нарочно тази дума, „чеклист“ как трябва да изглежда другият, на какви критерии да отговаря. И това според мен е проблем, защото ни е все по-трудно да приемаме хората такива, каквито са и просто да задържим ценността, а не да се вкопчваме в рамката, в материалния аспект на нещата.

– В поредицата за децата скоро ще излезе интервю за бащинството и гостът според мен много сполучливо формулира, че е добре да поощряваме момчетата да са емоционални, а момичетата да са твърди, за да има някакъв баланс от традиционните стереотипи, към които ги води обществото.

– Съгласна съм. Мисля, че се получава по-добро „сцепление“ между половете и това помага в партньорските отношения, ако имаме малко обогатяване от гледна точка на енергията на другия. При мъжете да се развие емоционалност, емпатия, разбиране към чувствата на жената, и обратното – от жените пък да се разбира, че мъжете са по-фокусирани в своите цели и ако например мълчат, това не означава непременно, че не ни обичат, или ни пренебрегват.

Тоест

тази възможност да разбираме какво носи другият като енергия, нагласа и като вътрешен свят, е много важна.

И в нея, може би, е разковничето на бъдещите отношения. Защото в днешно време виждаме все повече разпадащи се семейства, съюзи. Смятам, че това се дължи на егоцентризма, който сме развили през последните години. Точно това вглъбяване в материалното, всичко да е перфектно и да отговаря на определен стандарт. Ако имаме малко повече разбиране един към друг, смятам, че и отношенията ще бъдат по-балансирани. Ако малко се отдръпнем от тази егоцентрична вълна, от цялата тази идея – работа върху себе си, която оставя всички други встрани.

Да, важно е човек да се грижи за себе си. За да можеш да се грижиш за някой друг, първо трябва да си се погрижил за себе си, това е ясно правило, но то не трябва да става самоцел на нашия живот.

снимки: Невена Рикова

– Грижата за другите е почти винаги и грижа за себе си.

– Именно! Тази енергия се връща към теб. Още повече, че ние сме създадени, за да живеем в отношения, в среда, в съюзи.

Никой от нас не може да живее сам.

И просто трябва да намираме начините, по които да поставим помежду си ценностите, които сработват и които ни задържат.

– Във всичко това обаче според мен – затова го има и този сайт! – не можем да пропуснем ролята на технологиите. Според мен начинът, по който ги приехме, до голяма степен е виновен и за тази тенденция. Попаднаха ми например данни, че през последните години огромен процент от хората се запознават с партньора си онлайн. Не идва ли оттам проблемът, че общуването се „счупи“? Че си пишем от двата края на масата, вместо да си говорим…

– Именно. Как търсиш партньор в интернет? Той трябва да отговаря на някакви предварително зададени критерии. Тоест, ти

директно изолираш възможността първо да срещнеш човека и после партньора.

По-скоро подхождаш обратното, търсиш да наложиш матрицата на някакъв перфектен партньор върху човека. И това също води до големи разминавания. Нямам опит в тази сфера, аз съм от старото поколение, общувам на живо и за мен това е важен контакт.

Но със сигурност технологиите отнемат много в тази посока. Забелязвам как млади хора стоят и не могат дълго да си говорят, без да си покажат нещо на екрана. Тоест,

тяхната комуникация не тече очи в очи, директно, тя минава винаги през устройството.

Дори да не е в чат, дори когато си говорят, телефоните са винаги замесени.

– Как можем да променим това? И трябва ли?

– Не знам дали трябва, може би това е някакъв естествен път, по който вървим.

Част от нашата еволюция… или от нашето падение, едно от двете.

снимки: Невена Рикова

– Преди години, пак беше за Свети Валентин, като антиутопия написах как ще се роботизира любовта. И днес го виждам. Алгоритмите знаят, показват ми чудесните днешни варианти за електронен партньор, това със сигурност ще е следваща тема на сайта. Обаче… да си имаш виртуално гадже не е ли ужасно?

– Ужасно е, да. И какво правиш с него?

– Чатите си, настройваш го, като казваш, по конкретните изисквания какъв човек търсиш, за да е перфектно. Готви мусака по твоя вкус, или пък се интересува от модни теми. Не се карате…

– Но

когато го настроиш по твоите критерии, това е един перфектен за теб партньор. Тогава какво е твоето развитие?

В този случай как се развиваш? Ти само приемаш нещо, без да отдаваш обратно. Тук се руши една от основните човешки енергии – съзидателната, творческата.

Дори в партньорски контакт – човек с човек, ние се развиваме и разширяваме себе си, когато имаме противопоставяне, различна гледна точка, която те обогатява или просто те кара да развиеш една вътрешна полемика. Или тогава, когато стигнеш до кризисен момент с човека, всъщност

творческият ти потенциал е този, който сработва, за да намериш път към човека отново, за да решите кризите,

да излезете от проблема заедно. Ако си с партньор робот, какъв е шансът да се развиеш? За мен е никакъв.

– За мен също. И все пак, ако това ще е целта, може и натам да се настрои „идеалният партньор“, да те развива…

– Когато нещата не минават през сетивния ни опит, това е още по-ужасяващо, защото

всичко остава само в лоното на фантазията, а тя може да бъде много унищожителна.

снимки: Невена Рикова

– Въпрос на време и усилия е да се развие и роботиката, да излезем от виртуалния свят и да стигнем до реалния, да се роботизираме. Но нека сменим посоката. На мен ми се струва, че в наше време няма такива силни любовни истории, както някога, между Яворов и Мина, засегната и в „Нишка“, Яворов и Лора, при Димчо Дебелянов.

– О, има много силни любовни истории. Не по-малко вълнуващи. Да, голяма част от тях започват в интернет, но ги има.

– Аз не ги виждам около себе си. Може би пък не ги разказваме достатъчно? Да, в твоите книги ги има и са силни, макар че също основно идват от миналото. Да не би да сме се разучили да разказваме силни любовни истории?

– В живия живот аз слушам много такива истории, чувам такива истории, знам, че ги има. Просто, може би, не им се дава толкова гласност, толкова явност.

– Да, може би, по някакъв начин „сторителингът“, и аз използвам нарочно думата, който ни е необходим в ежедневието, не ги включва.

– Той е много бърз, нашият “сторителинг” в ежедневието, в социалните мрежи, е много лесно смилаем.

Преди малко каза за роботизирането, но

забелязваш ли как вече и емпатията ни е роботизирана?

Тези безумни снимки с изкуствен интелект, с рождените дни: „Аз съм бедно дете, бедна жена“. Обаче хората откликват! Като видя нещо подобно с 16 000 харесвания и 3000 споделения, изумявам. От друга страна, може би все пак някаква емпатия работи. Уви, роботизирана.

снимки: Невена Рикова

– Дали пък тогава не липсва естествената? Или пък е свързано някак с половия стереотип? Ето, жените със сигурност много повече четат художествена литература. Дали пак опираме до тези стереотипи, че очакваме мъжете да са по-строги, работливи, да гледат футбол?

– Моята аудитория преобладаващо е от жени, но не мога да кажа дали повече четат.

Може би жените малко повече търсят бягство от действителността.

Мъжете според мен имат по-силна нагласа да обработват реалността, да се справят с нея, да могат да решат даден проблем. Докато ние много често нямаме ресурс за това и компенсиране с бягства, каквито са и четенето на книги, и творчеството като акт. Дали ще е градинарство, дали ще е кулинария, това е нашият начин да се справим.

И то не е стереотип. Може би е въпрос на потенциал и способност.

– О, и ние се чудим как да бягаме и бягаме толкова успешно, че човек може да се загледа в средната продължителност на живота на мъжете у нас. Много често стереотипите не работят, ето – за технологиите и книгите. Аз си направих и такъв експеримент – поканих 15 български ИТ лидери от различни области да ми препоръчат по 3 книги. Откликнаха цели деветима и препоръките им, поне според мен, са забележително пъстри и съдържателни, с много и разнообразна художествена литература.

– Има и нещо друго. Трябва да сме много благодарни на българските издателства, които издават много и разнородни книги. Излиза толкова много преводна, българска литература от всяко естество. И смятам, че това също помага.

Тоест, като цяло сме будни.

– Преди няколко месеца ти гостува на приятелите ми от DEV.BG и видях как те слушаше залата, пълна с 2000 „софтуерни хора“. Видях и дъъългата опашка, която се изви за автографи.

– Получих много добра обратна връзка за своята лекция, организаторите ми пратиха анкетата, направена след това сред гостите. Тоест, те са ме чули. Беше им станало интересно, беше ги заинтригувала темата. Това показва отвореност на съзнанието. Не казвам, че ще решат от утре да пишат само на ръка, далеч съм от тази мисъл. Но могат да го чуят, да го обработят като идея.

– Как реши да се предизвикаш да говориш на програмисти, и то по темата колко е важно да пишат на ръка?

– За мен беше начин да изляза от своето сигурно пространство. Аз знам как би реагирала моята аудитория, моите читатели, на подобна тема, но за мен беше голямо предизвикателство дали като автор аз мога да стигна до друга аудитория.

Доколко това, което мен ме вълнува като пишещ човек, вълнува хора от съвсем различна сфера?

За мен това беше предизвикателството – мога ли да развълнувам, да заговоря тази аудитория? Мога ли да я накарам да се замисли за нещо?

снимки: Невена Рикова

– И се оказа, че можеш.

– Да, и за мен това беше възнаграждаващо усещане.

– Какво те изненада от тази среща с ИТ света? Бях свидетел по време на подготовката, ти се отнесе задълбочено, внимателно, запозна се с много хора, опозна този технологичен свят, който е толкова далеч от хуманитарния.

– Изненада ме точно тяхната заинтересованост. Техните многостранни интереси. Гледах как ходят на различните щандове, слушат различни лекции. Видях, че в крайна сметка това са едни отворени съзнания.

Също ме изненада колко млади хора има. И че са запознати с всевъзможни актуални теми и сфери на дейност.

– Това е една от големите причини да го има този сайт – да се опитаме да срещнем технологичното и хуманитарното, буквите и байтовете. Докато някак си все ги сблъскваме. Защо?

– Те обаче все повече се събират.

Технологиите в един момент ще трябва да ги разглеждаме като част от хуманитаристиката, от това, което променя човека.

Ние ги разделяме, но те неизменно вървят по посока на това да се съберат.

– Надявам се да си права. Неслучайно и аз включвам в разговора за технологиите на този сайт много гости и от двете страни, а и от много други. Защото днес технологичните промени засягат всички ни.

– Въпросът е къде ще остане все пак границата? Границата на разпознаваемост. И този експеримент, който ти направи с конкурса за поезия, постави интересни въпроси. Къде ще бъде границата на разпознаваемост и дали хората ще я удържат? Ще могат ли да разпознаят текст, изображения, въобще нещо, генерирано от друг човек или от ИИ.

– Мисля, че тази битка я загубихме и вече трябва да живеем с ясното съзнание, че няма да сме способни. Вместо това трябва да обсъждаме и осмисляне какво да правим при толкова променени обстоятелства.

Когато ИИ започне да пише неразличимо от теб, това ще те уплаши ли, ще те зарадва ли…, ще те накара ли да спреш да пишеш?

– Няма да ме спре да пиша, но ще ме уплаши в някаква степен.

Когато става въпрос за подражание, не е невъзможно. И тук въпросът е, че ние, като хора, трябва да имаме стимул да се развиваме в непредвидими аспекти, да правим неочакваното, да изненадваме.

Можеш да изненадваш тогава, когато стигаш до прозрения.

А до автентични, дълбоки прозрения стигаш с опита си, с четене и познание.

Все си мисля, че ние сме едни безкрайни същества.

Да, ограничени сме в материята и може би в потенциала си, но сме безкрайни. Дори технологиите го доказват, защото ние ги развиваме. Ние непрекъснато напредваме.

снимки: Невена Рикова

– Поне досега. Защото, по всичко личи, че по математическите показатели вероятно още тази година ще се окажем вторият най-интелигентен вид на планетата.

– Е, да, но вид ли е, броим ли го за вид?

– Нямам еднозначен отговор, но когато в думите му не можем да го отличим, някак естествено започваме да го антропоморфизираме. И следващият въпрос е как да съхраним човешкото. Как да се учим да ни е трудно? Как и защо да се учим да пишем, ако знаем, че „то“ ще пише по-добре от нас, колкото и старание да вложим и каквото и да значи „добре“?

– Аз не си представям, че ние, бивайки биологичен вид, ще спрем да имаме необходимостта да общуваме с хора, да се виждаме с хора, да докосваме хора, да ги усещаме и въобще да бъдем провокирани от тях, било то творчески, или в най-обикновен разговор.

Според мен нашето предимство като човеци и създатели на съдържание е, че можем да докажем автентичността на това съдържание. И това се случва през срещата ни очи в очи, чрез живия контакт, да речем, писател – читател. Преди две седмици казах на награждаването на Столична библиотека, че, да, вече са факт многомилионно тиражирани книги, написани от изкуствен интелект. Никой не го отрича. Нашето основно предимство е точно това, че можем да отидем на среща с читателя. Че той може да ни зададе всички тези хиляди въпроси, които го вълнуват. Че можем да го провокираме, да го докоснем като човек – човек.

– Уви, и това не винаги е решение. Въпреки че каня за интервю всеки български писател, който ме е впечатлил, и само един ми е отказал… няма да срещна очи в очи нито Стивън Кинг, нито Маркес.

– Това също е неизменна част от нашия път. Но ако има свидетели, че си бил там, че Стивън Кинг е бил там, то тогава творчеството му би следвало след време да влезе в друга графа, нали така? Доказаните, живите…

– Ще ми се да го вярвам, но мисля, че това приключи. Точно защото вече е неразличимо. Както предложиха в един от споменатите поетични конкурси – вече да се декларира, че авторът не е използвал ИИ. Добре, но… декларираш нещо, което по никакъв начин не може да бъде доказано?

– Аз

живея със спокойствието, че вървим натам, накъдето трябва.

Тоест, че след като сме толкова здраво стъпили в този коловоз и това е нещо, което вече дори не управляваме толкова, колкото то нас, вероятно трябва да минем през това. Докъде ще стигнем? Не знам. Дали е възход, или е падение, никой не знае.

Можем да живеем с него единствено и само от гледна точка на ценностите си.

– Аз пък никак не съм спокоен, защото до момента много лесно даваме всичко на технологиите. Хайде, вече ще им дадем и творчеството, изкуството, а за нас какво остава? Безцелен хедонизъм. Дори няма да успеем да научим децата си да скучаят качествено, да им е трудно и да не избират краткия път.

– Да, това е важно. Ама виж ние самите какъв пример им даваме!

Смятам, че всеки човек трябва малко повече да присъства в реалността такава, каквато е тя.

Да не забравя да изпитва неща. Да бъде в настоящето, а не в паралелен свят чрез екрана си.

– Наистина! Това, няма да се уморя да го повтарям, минава през по-широк обществен разговор. Благодаря ти от сърце за тази среща! Нямам търпение да прочета следващата ти книга, дано е скоро!

„Изкуственият интелект никога няма да пише по-добре от Борис Христов“

Георги Караманев — Fri, 17 Jan 2025 06:00:27 GMT

Веселин Веселинов е тазгодишният победител в седмия национален литературен конкурс „Станка Пенчева“. И далеч не само, докато говорим, ми показва стена в дома си, пълна с поетични отличия.

Той завършва хуманитарна гимназия „Дамян Дамянов“ в Сливен, след което се насочва към разностранните полета на психологията в СУ „Св. Климент Охридски“. Доктор по клинична психология, от 13 години работи като учител и училищен психолог, а вече и преподава на бакалаври и магистри в Нов български университет.

Какво е да си успешен поет днес? Кое те кара да продължаваш? Как изглежда бъдещето на поезията? Докога ще я има? Как тя може да вълнува повече хора, да ни помага да осмисляме големите теми на днешния ден?

Тематичната поредица от Дигитални истории:

– Ето че стихове, генерирани от изкуствен интелект, попаднаха в топ 10 на два поредни поетични конкурса у нас. Това е и поводът да те поканя – ти спечели съревнованието, в което направих експеримента си – „Станка Пенчева“. Какво мислиш за това, което се случи?

– Не знам дали съм най-точният човек, който да отговори, тъй като съм малко по-особен. Живея встрани от технологичните новости и достижения. Аз изобщо не съм запознат с тази материя, тя ми е

много далечна, чужда, срещам страхотни съпротиви към нея.

Имам солидно образование, но то е в една съвсем различна сфера. В работата си като психолог ежедневно се сблъсквам с проблемите на хора от плът и кръв. Подрастващите и техните родители споделят с мен за конфликти, съмнения, тревоги в семействата и съм прекалено фокусиран върху това, нямам време за злободневното на деня, част от което е и фактът, че генерирани с AI литературни произведения са сред първите 10 отличени в два конкурса със завиден авторитет и влияние в нашите среди.

Но пък се замислих, че можем да разгледаме темата през една алтернативна призма: често за литературните конкурси се злослови, че са предварително уговорени, че има нещо нагласено, че членовете на журито нарушават анонимността и наградите се раздават на някакъв различен принцип от този на таланта и заслугите. Ето че тези стихотворения не са на реален човек, когото журито да познава, да иска да поощри. Това са текстове, които са били прочетени непредубедено, харесани са по някаква причина и са успели да се преборят с работите на други хора, участващи в такива конкурси.

– Именно! И аз още веднъж се извинявам на журито, но няма друг безпристрастен начин да проверим колко добри са наистина генерираните стихове. Иначе читателят винаги е предубеден, малко или много…

– Да, но аз по-скоро го разглеждам като доказателство, че няма нещо, което е предварително нагласено.

Използвам предимно социалната мрежа Фейсбук, където се разгоряха дискусии – хора от литературните среди недоволстваха открито след „Веселин Ханчев“, а и покрай новината за намеса на ИИ в конкурса, който спечелих – „Станка Пенчева“ в Стралджа. Но знаеш ли какво ми прави впечатление? Те разглеждаха казуса само от своята си гледна точка и болка, че не са номинирани или спечелили, има такива хора, които всеки път се заричат да не изпращат повече творбите си в подобни конкурси, защото не са оценени. Разглеждат избора на генерирани с изкуствен интелект стихове като възможност за омаловажаване на журито или на тежестта на конкурса. На мен това не ми харесва. Пак казвам, аз стоя встрани от тези неща.

– Точно затова е важно и че се случва в два поредни конкурса, няма как да говорим за вина или погрешен избор на журито, става дума за сериозни имена от литературния свят. И всичко това, според мен, отваря безброй важни въпроси, свързани не само с поетичните конкурси, но и с поезията, с творчеството, с бъдещето ни като вид…

– Много хора очевидно се притесняват, страхуват се от развитието на изкуствения интелект. Ами, аз не го приемам по този начин, като някаква заплаха. Не смятам, че по някакъв начин работата ми би била застрашена от него. Говоря чисто професионално и финансово, не мисля, че това би могло да ме замести като специалист.

От друга страна, за мен няма драма, ако не съм отличен в някой конкурс.

Имам страшно много награди, някои от тях са по стените у дома. Но какво от това?

Мислещият човек винаги се съмнява в себе си. Аз изпращам това, което съм написал в различни конкурси като търся потвърждение, че не си губя времето, че не го правя напразно или любителски, а такава висока оценка на хора, които са с много опит, с много постижения в съответната област, затвърждава и малко успокоява естествената тревога на мислещия човек: „Абе, аз достатъчно добър ли съм? Справям ли се?“. Това е проверката.

Но, пак казвам, няма драма, ако някъде не съм отличен. И това ми се е случвало, но не бих тръгнал да търся има ли сред спечелилите стихотворение, генерирано през изкуствен интелект, или да търся недостатъците на останалите отличени публично.

Не, животът продължава. Малко по-отвисоко ли… Не знам, така ги виждам нещата.

– И ти прави чест, така би следвало да изглежда всяко състезание, независимо в спорта или изкуството. Само че не трябва ли да променим някак си правилата? Аз не знаех, че в първия конкурс участват генерирани стихове, иначе не бих повторил, но резултатът е налице. 2 от 2 участници с генерирани стихове стигат до топ 10. Оказва се не само, че алгоритъмът пише неразличимо, а и по-добре от голяма част от хората, които са участвали. Две независими журите оценяват. Това не е ли важен знак?

– Не знам какво означава „да пише по-добре“, защото всичко е страшно субективно. Ако аз един ден участвам в журиране на конкурс, на мен ще ми хареса едно, ако ти – на теб ще ти хареса друго, така че не мога да кажа, че пише по-добре.

Не съм чел тези стихотворения, те едва ли са класически стихове. Предполагам, че щом са генерирани с изкуствен интелект, са в бял стих…

– Един известен автор ми написа в коментар, че ще си решим проблемите, ако търсим класически стих. Не е така, за съжаление, не е толкова лесно. Това го казвам като човек, който познава темата професионално, при това от поне две професии.

– Тоест, той има възможност да генерира и класически стих, така ли?

– Дори в момента да не е така – а е напълно възможно, – лесно ще се научи да го прави. Иначе и аз като читател предпочитам класическите стихове, още могат да бъдат намерени и мои стихове онлайн, само класически са.

– Това разделение „класически или по-модерен стил“ отново ми звучи като „за или против изкуствения интелект“ – Павел Матев, Младен Исаев, Дамян Дамянов и Недялко Йорданов срещу „Литературен вестник“, Георги Господинов и поетите на ранната демокрация…

Всичко в нашето общество е полемизирано. Като почнеш от Левски и ЦСКА, София срещу провинция, гей парадът срещу християнското семейство. Ето, и в поезията класически срещу бял стих или за или против изкуствения интелект.

Според мен, за да съществува едно нещо, има причина.

Вероятно хората, които изпращат за определен конкурс, са направили проучване какви стихотворения, какви автори са печелили предишни години. Защото определено има конкурси, в които все още победителите са единствено и само автори на класически стихове. И обратното – в които изцяло се толерира онзи по-модерен стих, без пунктуация, без главни букви, в който може да се използва доста по-особена лексика, жаргон.

За да обобщя: не смятам, че някога изкуственият интелект би могъл да пише по-добре от Борис Христов, от Палми Ранчев, от Екатерина Йосифова.

ЕТЮДИ ОТ РОЗАРИУМА

Какво позорно ръкостискане –

разделяме се скромно, без скандали.

Централният фонтан се оцветява в керемидено

и възразява ни пресипнал.

По пръските му се промъква мъката –

ще вцепени прозявките на делничната скука,

ще екне с удар глух върху черковните камбани,

ще отрицае и амвона даже, и щастието.

Възможно ли е то изобщо,

когато във гърба си не усещам погледа ти,

а слънцето не приютява

с лъчи от желатин?!

По пейките ме дебнат вестникарски страници,

но няма новини за сватбата ни,

балконите са като бръчки по лицето на квартала,

а шахтите – гробо̀ве,

в които мислено пропадам.

С трохите от насъщни спомени

ще храня гузно гълъбите в парка,

докато легна на ръба на езерото,

но нека стане тъмно.

Да ме загърне тюлът на звездите,

да замиришат тежко розите,

да ме напият с аромата си.

И да заспя дълбоко

в твоя град,

във който бях до вчера у дома,

където с разточителство

луната зрееше из пазвата ти

и ме мамеше.

Тук смятах да старея гордо,

подпрял целувки на чело̀то ти.

Уви,

ще се събудя с лакти, разцъфтели в кръв,

отслабили инстинкта ми тунел да прокопая

към толкова обикнати пространства, минали.

И не, не ще увисна на въжето на простора ти

подобно изтъняла риза!

С най-ра̀нен влак ще си отида

несвоевременно раним и беззащитен…

Помолих Веселин да ни се представи и чрез избрани свои стихотворения. Той избра тези две – едно класическо и едно модерно. Кликнете върху заглавието, за да прочетете стихотворението.

– И аз не мисля. Но все пак ето, мисля, че имаме повод да си говорим повече по тези теми. Това е, което аз искам, да водим разговора, не да се водим по поредното разделение, затова каня хора и от двете страни на всяко едно от тези разделения. Попитах и гостите на сайта какво мислят за изкуствения интелект? Харесва ли им, мислят ли, че ще ни доведе към по-добро? Трябва ли да го забраним? И се включиха 750 души, резултатите бяха доста поучителни.

Теб какво те кара да продължаваш да пишеш?

– Продължавам да пиша не специално заради наградите, или от позицията на фейсбук критикар, който се изказва от „високата трибуна“ на социалната мрежа: за или против Георги Господинов, за или против поредния победител, носител на Славейковата награда.

Не. Просто поезията е повод за много приятни, ключови срещи. Ето нещо, което е невъзможно да ни се даде от изкуствения интелект.

Благодарение на поезията аз съм се запознал с интересни хора, които няма къде да срещна по друг начин, разбираш ли?

Ще ти разкажа история, която илюстрира точно това. Основно пиша поезия, но преди години бях изпратил един разказ в конкурс на бургаската писателска общност. Спечелих, макар и не първата, а специалната награда.

Беше на 14 февруари 2020 г., там се запознах с редактора на моята книга – Роза Боянова, прочута бургаска поетеса, която ми връчи наградата, ето, създадохме контакт. И няколко години по-късно той ми беше много полезен, защото ми беше необходим редактор с опит, име в поезията. Сетих се за нея, предложих ѝ и тя се съгласи. И така, вече имам издадена стихосбирка, която спечели програма „Дебюти“ на Фонд „Култура“ преди няколко години и беше изцяло финансирана от тях.

„Помолих“ Midjourney да създаде илюстрации към стиховете, с които се представи гостът.

Излезе в началото на 2022 г. и също е отличена в литературен конкурс, говорим вече за книга, а не за едно до три произведения. Направих много приятни представяния в доста градове – София, Пловдив, Бургас, Стара Загора, Шумен, Айтос, Поморие, Боровец, представили сме я в Копривщица в рамките на Дебеляновите дни, отидох със стиховете си и до Македония. На тези места сме били заедно с рецензента на книгата – Татяна Йотова, тя свири на китара, имаме песни по някои мои стихове и се получава много добре.

Та, ето, поезията е една безкрайна възможност!

Изпращам стихотворения за конкурси до голяма степен заради това. Ето, в Стралджа, на конкурса „Станка Пенчева“, се запознах с акад. Иван Гранитски, който беше председател на журито, с Ники Комедвенска, която също като мен е от Сливен, но никога не сме се срещали преди. С поети от Казанлък, от Ямбол. Това са мигове, които са зареждащи. Разговори със съмишленици. Знаеш, в забързаното ежедневие, не ни остава време

да беседваме за литература, за неща, които все по-рядко намират място в нашия делник. Това ме мотивира да пиша, уважавам конструктивния диалог между творците.

– Аз също. Точно тези разделения, изчезването на нюансите, невъзможността да обсъждаме пълноценно са сред причините да го има този сайт. А кои са най-големите ти поетични награди, тези, с които най-много се гордееш?

– Много се гордея с националната награда „Георги Давидов“ на община Шабла за морска поезия, която спечелих през лятото на 2023 г. за цикъл морски стихотворения. Печелил съм „Горчиво вино“ в Петрич, отличаван съм в „Биньо Иванов“, „Георги Черняков“, „В полите на Витоша“… „Яворовата награда“ в Поморие също ми е ценна. За тези се сещам сега, но са още много и различни.

– Наградите наистина са много и впечатляващи. И съжалявам, честно казано, като човек, който чете, че трябва да чуя за твоята поезия покрай нещо съвсем различно. Идеята на конкурсите е също да дават шанс на нов автор да стигне до повече хора, обаче не мисля, че се случва… Има ли как поетите да стигат до повече читатели, както е било едно време?

– Контекстът на времето е различен. Може би едно от малкото хубави неща преди 1989 г. е било по-различното отношение към културата.

Бях на един концерт на „Фамилия Тоника“ в НДК и от сцената разказваха как е имало задължителни песни, които трябвало да изпеят, една от тях е „Люлякови нощи“ по стихове на Павел Матев.

И пак стигаме до щекотлива тема. Приближените до властта или дисидентите? Но ето, това хубаво стихотворение – „Люлякови нощи“. Едва ли не са задължили изпълнителите да го превърнат в песен, а то остава и до днес. Аз го обичам именно заради тази популярна песен се е запечатало в съзнанието ми.

Но това вече няма как да се случи според мен, защото живеем в съвсем различни времена. Поезията все повече се превръща в бутиково изкуство, няма как моята да е достигнала до кой знае колко много хора.

Всъщност, не знам и дали искам. Мисля, че тези, които трябва, ще ме намерят. Рано или късно.

И няма проблем, може би защото не се препитавам от това.

– Какво би те накарало да спреш да пишеш?

– Никога не съм мислил по този въпрос. Като става дума за конкурсите, аз никога не сядам да пиша, защото има определена тема. Не, става случайно. Шофираш, някаква фраза ти се появява, след това я развиваш. Четеш нещо, историята ти харесва и ѝ даваш свой прочит през творчеството. Преживяваш нещо, минава време, в което го осмисляш и охудожествяваш. Никога не пиша на всяка цена, затова и не съм мислил какво би ме накарало да спра.

Може би смъртта. Но има и нещо друго. Графоманията е страшно явление.

– Особено днес, когато онлайн всеки може да получава лайкове за „евтини“ думи.

– Благодарение на социалните мрежи ставаме свидетели на какво ли не. И оценката в един литературен конкурс би могла донякъде да те успокои, че не спадаш към групата на графоманите. Макар че, може би, те пък имат нужда да излеят нещо?

Пиша, защото много чета. Ето това е.

Според мен пишещият човек трябва повече да чете и по-малко да пише. Това е популярна максима. Чрез някаква творческа амалгама се разбъркват много неща у мен, така, на базата на прочетеното и запечатаното, създавам нови, мои си неща.

Записвам си разни интересни думи от прозата, които според мен не са толкова употребявани и биха звучали интересно в поезия. Това за мен представлява някакъв тип удоволствие и отмора от дългите работни дни.

МОЯ ЧЕРНА ЧЕРЕШО

Моя черна черешо, наздраве!

Сякаш мигове – тия години –

профучават през къщната стряха,

ала аз все така те обичам.

Вечно свети там нощен прозорец:

ти ме чакаш по мръкнало даже,

че без мен да вечеряш не можеш!

Искаш приказка да ти разкажа…

За морето узряло и наше

и за лятото, дето прева̀ля,

за момиче добро – Пепеляшка –

като нея не спря да раздаваш!

Мекотата на твоите ласки

зверовете ми как озаптява!

А сълзите – обилнотечащи –

с плътни устни, със дъх осребряваш.

И забравям суетни стремежи,

некрасивото също забравям.

Ти си радостен вкус за небцето,

за сърцето, което е рана.

Моя черна черешо, оставам!

Инатлѝв и стремителен – тук съм –

че главнята във огън не гасне,

любовта щом не е само думи…

– Работиш с ученици и студенти, аз също имам две малки деца. Имам чувството, че сега поезията им е много по-далечна. Например, в гимназията, за мен Дебелянов беше явление, което ми осмисляше живота.

– Разбира се, че им е безкрайно далечно.

Много често далечно им е дори писането на български език, допускат правописни, стилистични, пунктуационни грешки…

Със сигурност четенето и писането не са ценност за голяма част от тях. И може би са останали няколко гимназии в България, в които това е съхранено. Не мога да кажа, че забелязвам някакво по-специално отношение към литературата изобщо у повечето подрастващи.

При студентите също е особено, доста са различни от мен, когато съм бил на техните години.

В гимназията обожавах да чета Николай Лилиев и изобщо българските символисти: Емануил Попдимитров и Христо Ясенов, макар и не толкова популярни.

Беше ми приключение да откривам автори, които ги няма в христоматията или учебника.

И това също ми носеше едно особено чувство на радост от нещо, което съм открил, което не е толкова и масово.

Много обичам и сега да откривам съвременни български автори. И когато се получи, винаги е вълнуващо.

– Дай някои примери…

– Галин Никифоров е такъв, макар че името му като масов отзвук не може да се сравни с това на Захари Карабашлиев например.

Керана Ангелова пише и поезия, и проза – тя е сред бургаските автори, много особена, специфична, грабнала ме е. Здравка Евтимова, също разпознаваема и като име, и като лице, любопитен ми е романът „Четвъртък“, а любим разказ от нейните ми е „Време за косене“.

Въобще, аз съм съсредоточен върху българската литература. По-рядко чета световна класика. Може би, защото ми е много важен контекстът, а в българската литература откривам неща, които са ми по-близки като ежедневие. А и като психология, защото все пак с това се занимавам.

„Помолих“ Midjourney да създаде илюстрации към стиховете, с които се представи гостът.

– Аз също, неслучайно често ми гостуват български автори. Благодаря и за препоръките, и за разговора!

Тематичната поредица от Дигитални истории:

„Епидемията от невежество само ще се разширява“

Георги Караманев — Fri, 03 Jan 2025 08:00:36 GMT

„Това, че не можем да захванем един смислен диалог, доведе до социална изолация на стотици хиляди хора. Някои се разболяват и умират просто защото нямат пълноценно общуване. Изкуственият интелект според мен ще засили тази тенденция, защото ще заблуди хората, че разговарят с приятел, с някого, когото са загубили или който не иска да ги чува. Така се оказваме в един свят, в който уж можем да си говорим. А всъщност, зад тази привидна палитра от гледни точки, от думи, словесна салата, включително от егоцентрични академични речи, седят едни изплашени, обезверени, обеднели, интелектуално и емоционално хора. Това според мен е големият ужас на съвремието.“

От поезията започна разговорът ни с писателката Силвия Томова, за да мине през образованието, историята, през епидемията от невежество и назрялата нужда от обществено пробуждане. На фона на всичко това като неизменен спътник останаха технологиите, които променят всяка от тези теми из основи.

Журналист и дефектолог по образование, тя публикува есета, разкази, романи. Носител на редица награди, автор на 5 романа и 3 сборника с разкази, Силвия често наднича и в миналото, и в големите въпроси на днешния ден. Не се страхува да излезе от клишетата и да предизвиква мейнстрийма и в литературата, и на общественото поле.

Ето че се срещаме за един важен и дошъл тъкмо навреме разговор.

– Написа онлайн, че да участваш с генерирана поезия на конкурс е признак на его и инфантилност. Отдавна се канех да те поканя за интервю, но ето че ме провокира тъкмо мнението ти, толкова различно от моето. Според мен се наложи да направя този литературен експеримент, защото не виждам друг начин безпристрастно да проверим колко добре ИИ създава поезия. Освен да я дам на жури, което не знае за нея. И тъй като се случи вече на два конкурса, според мен става дума за важни изводи, които всички заобикалят.

– Според мен такива случаи ще стават все повече. Вече има литературни конкурси по света, спечелени от произведения, дело на човек, използвал изцяло изкуствен интелект. Наскоро чух за такъв конкурс за разказ. Авторът, използвал новите технологии, е професор и след края на конкурса е споделил пред журито, че разказът е генериран от ИИ, но за целта той му е задал 36 въпроса.

Тоест, зависи до каква степен човекът, който си „играе“ с ИИ, има някаква литературна култура и е запознат с контекста. Защото всеки литературен конкурс се провежда в някакъв контекст. А и много зависи от личността на автора… Какви са неговите лични естетически критерии? Ако няма интерес към литературата, не е писал преди, това, което ще избере от генерираното, няма да е висока или добра литература. Ако човекът има висок литературен вкус и добри редакторски способности, той би могъл да компилира нещо свое със създаваното от ИИ, за да се получи що-годе приемлив разказ. Но

тук въпросът е не дали това ще се случва, дали вече се е случило и как нашите литературни журита са реагирали.

Дори не какви са хората, които са си позволили да го направят, защото не е наказуемо юридически. Тук според мен има едни етични категории, чиито граници не трябва да се прекрачват. Първо, това е лъжа. Участвам с чуждо произведение, защото генерираното е взето отнякъде, ИИ не си го е измислил. Второ, подкопава се, компрометира се самият конкурс. Усилията на тези, за които предполагаме, че участват честно, се обезсмислят. Така че трябва да се пипа, когато става дума за хора, твърде внимателно.

Първото нещо, което човек научава в този свят, е да не лъже.

снимки: Добрин Кашавелов

– Съгласен съм, именно заради това и аз, и другият участник съобщихме веднага след избора на топ 10. А в случая става дума за напълно генерирани стихове, които не съм променял по никакъв начин. И все пак изпревариха общо над 100 участника. Темата за критериите е съвсем друга, аз също по никакъв начин не искам да дискредитирам журито, особено след като две поредни журита избират тези стихове. Но догодина кой би си признал, ако използва алгоритмите? Не само не е престъпление, но вече е ясно, че не е доказуемо, не сме в състояние да различим кога текстът е генериран, а не създаден от човека.

– Всеки конкурс, не само литературен, е арена на суетата.

Утре тази драма ще се забрави, както се забравят и всички лауреати на литературни конкурси. Разбирам, че ти и, вероятно, твои съмишленици,

искате да обърнете внимание към пакостите, които може да направи изкуственият интелект, но не съм сигурна, че обществото е достатъчно подготвено да участва в такъв дебат.

Все едно да си говорим за литературните конкурси въобще. Преподавателите в университетите ще кажат: „Кои сте вие, че се обаждате? Ние имаме висок критерий“. Ние ще кажем: „Кои сте вие, че ни налагате критерий, който не отговаря на действителността?“.

Така по-скоро би се получил един хаотичен псевдодебат, шум в пространството и това никъде няма да ни изведе. Наистина никъде. По-скоро смятам, че въпросите, които касаят изкуствения интелект, трябва да се повдигат на научни дискусии, форуми и в лаборатории, където те ще срещнат необходимото разбиране от специалисти в различни области.

Но си прав, че изкуственият интелект поставя интердисциплинарни предизвикателства. Той има нужда от обмисляне, от етичен, дори в някакъв смисъл религиозен, верски характер, заслужава своето обговаряне от всички страни, но не на улично и на площадно ниво.

– Другото просто значи да се правим, че нищо не се случва.. Точно това е каузата ми, затова го има този сайт. Давал съм думата за ИИ и на свещеник, и на ислямски духовник, и на мнозина хора на изкуството. Мисля, че давам шанс на такъв дебат, обаче той трябва да се изведе на съвсем друго ниво, за да има истински смисъл.

– Трябва да се изведе към властта и да се има предвид че ИИ, освен пробив в техническо отношение, е и ще бъде преди всичко бизнес.

– Или обществото? Струва ми се, че властта нищо не прави, ако не бъде притисната. Как да се случи този дебат? Казваш научни конференции, но аз мисля, че промените вече са твърде големи, за да се решават там. Науката има задължително и важно място. Но не е достатъчно.

– Напротив, особено що се отнася до високите технологии. САЩ, а и всички държави, все повече ще зависят от тях… Един Мъск бе привлечен в екипа на Тръмп, например.

Категорично не съм съгласна, че властта действа тогава, когато е притисната от обществото.

Тъкмо обратното наблюдавам. Хората гледат да се нагодят към властта, за да получат някакви изгоди, но не се интересуват от властта, освен ако не бъдат провокирани. Властта задава дневния ред. Обществото ходи като стадо след водача си. И това не важи само за нашето общество, а изобщо.

Ако Тръмп не беше спечелил изборите в САЩ, щяхме да говорим за мир в Украйна точно нанайци, никога. Освен това, откъде сме сигурни, че утре недобросъвестни властимащи няма да използват изкуствения интелект срещу интересите на хората?

Аз не знам как един сайт може да повдигне толкова висок дебат, но съм сигурна, че властта не трябва да бъде изключвана. Напротив, трябва да бъде провокирана.

Ако, например, някой си поиграе с ИИ и създаде измислен проблем, властта как ще реагира? Ще подведе този човек под съдебна отговорност, нали така? Освен това, някъде дълбоко в себе си, по-скоро интуитивно, смятам, че трябва да има регулация на тези неща.

Мен литературата слабо ме интересува, честно казано. Защото, ако някой ще излъже, той може да излъже и без изкуствен интелект. По-скоро ме интересува какво въздействие може да има върху социалните процеси, с какви данни ще бъде захранвана тази машина, за да не създаде социален катаклизъм и да не се окажем накрая в една антиутопия.

В същото време съм обнадеждена от това, че ИИ дава възможности за удължаване и подобряване на качеството на живота на болни хора. Не трябва априори всичко да се отхвърля. Но, както всичко създадено от човека, трябва да се използва… колкото и наивно да звучи, с чисто сърце.

– И достатъчно осмислено. Често пиша за всяка от тези теми, също и защото ми се струва невиждано средство за манипулация. Вече веднъж навлязоха такива технологии стихийно със социалните мрежи, които имат предишно ниво ИИ и създадоха огромни разломи, нарушиха диалога. Според мен всички политически проблеми сега идват и заради тях, просто защото така работи алгоритъмът. Много лесно ни настройва едни срещу други. Нарушава диалога, създава флуидна истина.

– Абсолютно, напълно съм съгласна. След като едни обикновени социални мрежи, където човек влиза по желание, могат да свършат такава работа, просто не искам да си мисля докъде може да ни доведе изкуственият интелект. „Свободата е робство.“ Ужасно.

– Докато имаме и следващ много сериозен проблем – да не различаваме кое какво е. За мен поезията е много показателна, защото е неочевидна, метафорична. Търси по-задълбочени връзки, надтекстовото, дори надчовешкото.

– Смятам обратното. Поезията, тъй като е метафорична, неочаквана, в нея езиковият експеримент е по-приемлив, там може да мине. В разказа е по-лесно да хванеш нелогичност и нещо, което не съответства, да речем, да се изгуби контекстът, един герой да не звучи убедително във всички сцени.

Да си призная честно, само веднъж попитах изкуствения интелект за нещо, свързано с литература. Помолих го да напише първото изречение на исторически роман по зададени от мен параметри. И той написа толкова скучно изречение, че, признавам си, не бих прочела този роман, дори ИИ да го напише целия. Така че, по-скоро смятам, че по-лесно е ИИ да мине в поезията, по-трудно ще му бъде да напише един разказ.

А и в прозата според мен талантът си личи по душата на един текст. Дали и доколко е актуален. Това дали би го постигнал ИИ? А и компютърът няма душа… има неща, които се усещат на друго ниво, не само интуитивно и не само със сърцето, както казва Екзюпери. Литературата има връзка с небето, с вярата или неверието… с фундаментални за човека неща…

снимки: Добрин Кашавелов

– Ами, можем само да си задаваме въпросите и аз затова влизам в ролята на агент провокатор, който проверява на практика.

– Но какъв сериозен въпрос би могъл да повдигне за нашето съвремие ИИ, при положение, че той не е жив?

– Мен ме впечатлява и с нестандартни идеи, понякога го използвам за това. Ако му поискам 10 първи изречения на роман и му дам малко повече контекст, съм сигурен, че едно от тях ще е по-хубаво от всичко, което аз мога да измисля.

– Според твоите критерии, според други може да не е така. Една книга може да се прочете от 100 души и да има 100 различни мнения, докато не стигне до университета, където преподавателите ще извадят голямата секира и ще ни обяснят кое е добро и кое не е… Последното е ирония. И дали ще оцелее исторически, разбира се, защото нещо, което днес е добро, може утрешната политическата система да го обяви за пълен провал, за политкоректно писание, чийто автор се е нагаждал, както не един и двама от тези, които днес ни заобикалят и не слизат от телевизионните екрани.

– Въпросът е не трябва ли да пишем заради смисъла? Заради това, което ни идва отвътре, а не за да печелим конкурси?

– Точно така. Литературните конкурси, бидейки поне 50-60 в България, са сцена за изява, както и социалните мрежи.

Точно те направиха още нещо, което за мен е много опасно. Напълно заличиха самокритичността.

Ако един човек не е самокритичен, няма самосъзнание за това как изглежда в очите на околните, нищо добро не ни чака. Не може всички да сме прекрасни, да сме велики. „Манго, посмали малко…“

– Как можем да го променим, този разговор да стане по-смислен?

– Все едно ме питаш как да направим разговора за политика в социалните мрежи по-смислен. Никога няма да стане. А и политиката поне у нас не е поле за минимум интелигентен дебат, властва лъжата, пъчи се и дефилира гордо простотията…, за съжаление.

– Обаче вече не можем да го изкараме извън социалните мрежи, там се случва всичко.

– Все още имам усещане за йерархия в това общество и уважавам тези, които се занимават сериозно, а именно научно с изкуствения интелект, независимо от сферата.

Ще се повторя, но смятам, че това трябва да става на публичен форум, където са събрани специалисти, подбрани по някакъв критерий.

Не всички сме компетентни да се изкажем. Аз не се чувствам компетентна за литература, въпреки че пиша. Мога да кажа, че това ми харесва или не. Мога да напиша собствено си виждане, но не съм филолог. Трябва сериозен дебат.

снимки: Добрин Кашавелов

– Добре, обаче ако има такъв научен дебат, той няма ли да се остане затворен там? Как може да стигне след това до обществото?

– Напротив, приложната наука има отношение към живота ни. След като ИИ е навлязъл в медицината, той вече е част от нашия свят.

Онзиден приключих трилогията на един Нобелов лауреат – Юн Фосе, норвежец. Тази книга ме преряза… Велика! Изключителна литература, отдавна не бях чела нещо толкова въздействащо, смазващо.

И прочетох малко за този човек – той не гледа телевизия, не слуша радио, не се появява по дискусии. Напълно се е изолирал от света и се бори с демоните си. Алкохолик е и пише гениална литература. Без да използва нищо. Над него е само Бог. И всеки, който сложи ИИ пред човека, е всъщност Богоборец. ИИ е нищо повече от поредната технология, с която може да твори и добро, и зло.

Аз нямам самочувствие в поезията, но мога да седна и да „изпраскам“ 10 стихотворения. И какво от това?

Човечеството според мен има нужда точно в този момент от отрезвяване.

Ами тази епидемия от самота, за която се говори и на научните форуми? Трябва да си дадем сметка на какво се дължи. Социалните медии, нашето отчуждение един от друг като човешки същества. Това, че, както казваш, не можем да захванем един смислен диалог, доведе до социална изолация на стотици хиляди хора.

Някои умират в буквалния смисъл. Разболяват се и умират просто защото няма пълноценно общуване.

Изкуственият интелект според мен ще засили тази тенденция, защото ще заблуди хората, че разговарят с приятел, с някого, когото са загубили или който не иска да ги чува. Така се оказваме в един свят, в който привидно можем да си говорим. А всъщност, зад тази привидна палитра от гледни точки, от думи, словесна салата, включително от егоцентрични академични речи, седят едни изплашени, обезверени, обеднели, интелектуално и емоционално хора.

Това според мен е големият ужас на съвремието.

И аз го виждам ежедневно в работата си с деца. Виждам едни хора, които са отчаяни от това, че обществото не е такова, каквото са си представяли. Този проблем често се появява, когато хората започнат да възпитават децата си. Тогава идва шокът от това, което ни заобикаля. Родителите осъзнават, че са сами и никакъв ИИ не може да преодолее фрагментацията на обществото, нито пък липсата на съпричастие.

– И за мен. За момента са малки, но срещата им с тези проблеми ме ужасява.

– Системата не може да ги развали, ако семейството е положило фундаментална база.

снимки: Добрин Кашавелов

– От какво зависи тази фундаментална база?

– Младите хора, родители на деца в предучилищна възраст, са вече изкривени от системата, която създава у тях изкуствени критерии за успех.

Какво е успех? Да имаш най-яката кола, вместо да прочетеш три книжки? Или да сложиш на дъщеря си силиконов бюст?

Не казвам, че всички са такива, но критериите за успех масово са изкривени. Неолибералната система изкриви образованието тотално – от предучилищната педагогика до висшите училища.

Тази сутрин чух интервю с един университетски професор, която обясни, че нивото на студентите във висшето образование е катастрофално и трябва да се вземат мерки, не виждайки по-далеч от университетската си катедра.

Нивото на образование се скапва още в началното училище. Не виня учителите, ще обясня защо е така. Първо – съвременните родители нямат достатъчно време да говорят с децата си. И те, за съжаление, растат самотно, без да изградят връзка с родителите си. Без те да им поставят ясни ограничения какво може и какво – не. Без да ги възпитат в правилата за социално поведение. Ако детето остане само, то не е насърчавано да чете, а да не говорим за култура и възпитание…

Първото нещо, което прави родителят, е да му даде мобилен телефон. Това забавя неговото емоционално, ментално и дори физическо развитие.

Децата малко играят. Родителите, също така, се страхуват от грешките. А грешката е от фундаментално значение, защото, учейки се от нея, децата израстват интелектуално. На някои родителите, с които се срещам като логопед, казвам: „Оставете детето. Да опита, да види кое работи и кое – не, за да се поправи. Давайте му добър пример“.

Едно време децата, когато не можеха да бъдат с родителите, бяха с бабите и дядовците. Сега и те работят на две-три места, за да бъдат в помощ. Същевременно с това учителят няма никакъв авторитет в обществото. Бащата смята, че ако учител направи забележка на детето му, това е абсолютно недопустимо. Отива да се разправя с учителя, дори да има основание за забележката.

Има и родители, за които знанието не е ценност само по себе си, то е просто някаква стъпка към колата, към социалния престиж.

Не е престижно да си знаещ.

Ако отвориш един вестник или сайт, ще се убедиш, че вътре не останаха добрите пера, добрите писачи. Ако пуснеш радио, няма да чуеш добър оратор, полемист… Колко от политиците ни могат да кажат 3 изречения?

– Как да останат… Аз нямаше как да имам две деца, ако трябваше да си изкарвам хляба, работейки в медии. Но пак според мен се връщаме до социалните мрежи, където медиите отпаднаха от битката, защото се оказаха наравно с всички останали.

– Има много фактори, също и тяхната корпоративна, политическа зависимост.

Езикът обеднява. В моя кабинет влизат родители, чийто активен речник е 200-300 думи. Как очакват децата им да бъдат пълноценни, ако самите те не полагат усилия над себе си? С огромна болка го казвам, защото

епидемията от невежество ще се разширява.

– Аз пак тегля към моите теми, но според мен и за това са виновни технологиите и по-точно начинът, по който ги приемаме. Защото, като свеждат общуването ти със себеподобни, а когато нямаш пиетет към знанието, нямаш медиите, които по някакъв начин да са гарант, нямаш критерия с автори, които да те печелят, които пишат като Димитри Иванов.

– Така е, нямам какво да добавя.

снимки: Добрин Кашавелов

– Според мен по-големият проблем е, че всичко това ще се задълбочава, за което ще помогне и навлизането на изкуствения интелект. Докато в същото време стават все по-ценни уменията да отсяваме, да преценяваме, за да откриваме грешките, които ИИ е обречен да допуска.

– Точно така е. Всичко трябва да се проверява – в практиката, в реалния свят. Във философията и високата хуманитарна наука може да си говорим за някакви абстрактни неща, но, за съжаление, докато си ги говорим, децата, учениците и студентите затъват интелектуално.

Къде е грешката? Някъде връзката между всички тези звена, които отговарят за възпитанието, образованието и поведението на младите хора се е прекъснала. Защо? Не съм компетентна да отговоря изцяло на този въпрос. Мога да говоря само от собствените си камбанария.

Системата е погрешна. Или по-скоро не е в полза на хората.

Но ако се осмелиш да кажеш, че тук нещо не е съвсем така, веднага биваш нарочван за враг, което също е грешка на обществото, веднага ти се лепват етикети. Биваш прикрепен към политически партии или движения, които дори може да не подозираш, че съществуват. Така беше с Тръмп, казваха, че е фашист, нацист – това са пълни глупости, не е интелигентно. И е позор, че хора, които имат претенции, че са интелектуалният елит на Америка, ги използваха. В България се случва същото.

Така хората, които умеят да говорят, които разбират, в един момент се отчайват и се прибират в собствените си домове, в собствените си тесни приятелски кръгове.

Ние живеем, без дори да се докосваме.

Ако не можем да се разберем как да сложим една маса вкъщи, фигуративно казано, какво да я правим, как ще се разберем за изкуствения интелект?

Нека вземем законодателството за децата със специални образователни потребности, вътре има напълно неработещи текстове. Не можем да се разберем дори за нещо такова.

– И за конституцията си не можем да се разберем, която е в основата, пък както остава нагоре. Как може да изглежда това пробуждане? Дали не сме минали критичната точка, след която не е възможно?

– Историята е доказала как. Пробуждането, за съжаление, понякога минава през социални катаклизми, дано не ни се случи. Скоро четох интервю с футуроложката доц. Мариана Тодорова, която каза, че ако ИИ реши, че човечеството е опасно за планетата, може да ни унищожи.

Според мен всички трябва да живеем по някакъв начин с усещането за по-висша санкция.

За това, че животът не започва и не свършва с нас, тогава някак ще си знаем границите.

Но, за съжаление, понякога елитите докарват нещата дотам, че няма изход, освен коренна обществена промяна – такава се е случвала след Френската революция, след Октомврийската революция, след Втората световна война. При нас и след Първата световна война, когато тотално се променя отношението ни към света. Защото оттогава ние винаги сме на страната на губещите. Някои историци казват, че по тази причина страдаме от сателитния синдром и нямаме елит, който да се осмели да мисли самостоятелно.

снимки: Добрин Кашавелов

– Алек Попов ми беше казал, че смъртта на Вазов е тази точка на бифуркация, от която се разделяме на две, за момента необратимо.

– Ако не бяхме загубили Първата световна война, щеше да бъде съвсем различно. Моите уважения към патриарха на литературата, но обществените течения, тежнения, нагласи, се определят от по-високи неща. Писателите могат да те подкрепят духовно, както когато се подписва Ньойският договор, нашите сънародници са отчаяни и отиват под балкона на Вазов. Но той не може да им помогне в пълна степен…

Много е тежко и защото така нареченият наш интелектуален елит е разделен, ако въобще можем да говорим за такъв, а не за едно обикновено папагалство. За съжаление, смятам, че спасението не е в диалога и или в българското общество в днешния му вид и няма нужда да живея още 50 години, за да се убедя. Не го казвам с болка, а като констатация.

Това общество 35 години доказва, че не е способно на здравословна дискусия, която уважава мнение, различно от официозния политкоректен дискурс.

– Даже повече години… Историята е голяма тема, на която посветих поредица от Дигитални истории. Но по другата голяма тема, която засегнахме – за децата и технологиите, след няколко дни започвам поредица от важни гледни точки. Благодаря от сърце за интересния разговор!

Весела Колед@!

Георги Караманев — Tue, 24 Dec 2024 06:00:59 GMT

Разказът е част от първия том на „Нашата Коледа“, сборник под редакцията Захари Карабашлиев, включващ текстове не 17 автори, сред които Георги Милков, Иван Ланджев, Николай Терзийски. Втората колекция – „Нашата Коледа 2“, включва 21 разказа от автори като Алек Попов, Здравка Евтимова, Николай Терзийски, а също и още една Дигитална история.

Писна му и поднесе пламтящата клечка кибрит. Не му се беше случвало, откакто всички го правеха по всяко време. Тогава и той не се замисляше, препускаше от комин на комин, сам димейки. Ех, никак не беше отдавна, хората забравят толкова бързо…

Вече не пушеше, беше пробвал всички бездимни алтернативи с аромат на авокадо и отрицателен въглероден отпечатък, никое не беше неговото. След всяка бърза цигара пък се почваше с писмата на следващата Коледа да не носи подаръци в този дом, ако ще носи и миризма.

Пушенето в онзи момент беше последният му проблем.

Той усещаше, че изостава от динамиката на времето, че не се справя с работата си. Стараеше се, полагаше усилия, но нещо не беше както трябва. Оставяше на хлапетата все по-готини джаджи, по-съвършени геймърски клавиатури; все по-яки игри; по-големи и по-плюшени животни.

На никого не му пукаше. Явно се разминаваше с езика на младите, който си беше един и същ, откакто се беше заел с тази професия. Подаръците му стояха и трупаха прах вместо лайкове.

Не се чувстваше на мястото си навръх Коледа, във вихъра на работата все се оказваше, че нещо не е както трябва, че е донесъл грешния подарък, описан в писмото като „екстеншън“. Още по-зле беше в детските градини. Казваха му, че искат да стават инфлуенсъри, а той кимаше машинално. Чудеше се и защо държат да получат телефон, с който да правят вайръл клипчета, след като последното, което някой нормален човек иска, беше да разнася вируси напред-назад навръх Коледа.

Време беше нещо да се промени. Едно от джуджетата отсече: „бърнаут“. Ама той да не е кибритена клечка? Обясниха му какво е това, но не, не беше то… та той работеше само един ден в годината. Не беше и от притеснение, професията му беше доста рядка, с константно търсене. Нямаше как да я поеме изкуственият интелект, не ги правят с достатъчна осанка, нямат дори бради.

После всичко се изясни. Разбра, че е назад с модата или, както му обясниха джуджетата, изтървал е тренда. Речено – сторено, най-накрая ще влезе в мрежата, колкото и да не харесваше паяжините, изпречващи се едно време по комините.

Комини отдавна нямаше, налагаше се да влиза през тръбите на абсорбатора, можете да сте сигурни, не му беше лесно. Времената бяха други, но той събра сили, за да се опита да ги настигне.

***

Най-накрая успя да си осигури нормален нет. Скоростта все куцаше, докато накрая се сети какво да направи и в навечерието на поредната Коледа написа писмо на колега.

„Пускам интернет на Дядо Коледа за Коледа“, гласеше туитът на Илън Мъск, който си беше самата истина, макар че последователите на най-богатия чешит, кой знае защо, не успяха да вникнат в смисъла.

Но как да започне? Не научи много от джуджетата, всички бяха вперили погледи в телефоните и докато ги разпитваше, чегъртаха екраните с показалче, докато с неприкрита досада се опитваха да отклонят въпросите.

Все пак му стана ясно, че пътят минава през прословутите социални мрежи. И сега седеше, вперил отчаян поглед в монитора и нервно пушеше…

В началото нямаше търпение да започне!

Не се получи от първия опит. Подведе се по едно джудже, което отби въпросите му с опит да се пошегува и се озова в Tinder. „Аз съм най-добрият приятел на всички деца! Радвам се винаги когато намеря начин да ги накарам да се почувстват добре“, написа в профила.

Имаше късмет, ФБР знаеше с кого си има работа, агентите не го арестуваха, а просто му обясниха къде е грешката в превода, изтриха профила и прибраха всички, които го бяха мачнали.

За опита му с OnlyFans няма да навлизаме в подробности.

***

За кратко остави социалните мрежи и се потопи в света на модерния, както беше чувал, дигитален маркетинг. Изгледа няколко онлайн курса, определи си таргет аудиторията, направи анализ, отдели бюджет. Реши да види как стоят нещата, ако човек си потърси подаръци онлайн… Опита се да предложи стоките си така, че всеки, който потърси нещо за себе си в мрежата, да го получи без пари, ако се е държал добре през годината, но интересът се оказа мижав.

Всяко малко или голямо хлапе можеше да пожелае каквото си поиска, обаче същото обещаваха и AliExpress, и още хиляди сайтове. Той не искаше пари, но се оказа, че те искат дори по-малко.

Следващият отчаян опит беше Tik Tok. Как няма да избухнат хлапетата, щом видят свежи клипчета от фабриката за играчки?!

Оказа се „бумър“, пълен „криндж“. Ентусиазмът му да заговори на езика на младите се блъсна в стената на хейта.

***

Отчаян, продължи в LinkedIn. Снимката с вратовръзка се получи нелепа, а профилът му остана непосетен. „Нося радост на децата“ няма как да се бори с „Предприемач, CEO, създател на стартъпи, game changer“.

„Защо да ги променяме игрите? Няма ли нещо вечно в тях?“ – помисли си.

Накрая добрият старец се озова в добрия стар Facebook. Дядото на социалните мрежи се оказа благотворното място, където намери съмишленици. Припомни си стари песни и шеги от онова време, бързо се вписа в атмосферата. Споделяше мемове как е доставил първия подарък, поръчан онлайн от дете на име Исус, което си мечтаело за геймърски джойстик.

Прекарваше все повече време онлайн, изпипа и професионален профил. „Подаръци по желание, доставяме през комина!“, изпълнени мечти.

Добавяше познати хлапета, повечето вече бяха станали татковци и дядовци, а той ги познаваше в светлината от някога. Почувства се сред съмишленици. Скролваше, четеше как Гошко, на когото беше донесъл якото влакче, беше станал машинист, Тошко имаше две сладки хлапета – лайк! Митко със странните желания беше влязъл в политиката. А нататък, нататък…

След няколко дни взе от фонда с подаръци нов телефон, не излизаше от мрежата. Случваше му се да се сблъска в кухнята със скролващи джуджета.

Най-накрая разбираше днешните хора, беше голям кеф да знаеш какво мисли всеки по важните теми, да се заобикаляш със съмишленици, да научаваш веднага най-интересните новини.

***

Лавината се отприщи от нищото.

„Нека да бъдем добри!“ – включи се той с коментар в поредния оспорван политически спор и вълната го заля за минути. Скоро имаше сили само да скролва кахърен, пушеше цигара от цигара, подръпвайки нервно брада.

„Трол“. Ама как трол?! Той познаваше доста тролове, знаете как е, ако си приказно създание. Създал си бил профила твърде скоро, имал малко снимки, на повечето приличал на Дядо Коледа. Не заемал ясни позиции по важните теми от деня. Нямало как хем да е за неутралитет на Лапландия и за ваксините, хем да носи червено. Обиждал хората на „джуджета“.

Приличал на Маркс, не, на Достоевски, не, на нищо не приличал, профилната снимка била крадена. Нямало как да раздава подаръци за без пари, било активно мероприятие, пета колона.

Разбира се, опита да се защити, но обясненията му останаха глас в пустиня. Още по-зле стана, когато се включиха приятелите му, двете групи се захапаха в лют спор кой е Дядо Коледа.

Малко беше останало от брадата му, когато профилът беше блокиран окончателно. Той тъкмо се беше вторачил в съобщението, а на екрана изскочи ново известие, за да му напомни какво е правил точно преди година…

Изтърва телефона и се забърза към шейната. Въздъхна и се намести удобно. По навик помоли елените по време на полета да включат на самолетен режим мобилните си устройства.

„Дали да не пиша на другия колега – Марк, че са сбъркали? С Илън се получи добре…“ – помисли си. Но после реши друго. „Имам работа.“

„Поезията остава едно тайно съкровище“. „Христиан Папазов“ в първото си интервю

Георги Караманев — Fri, 13 Dec 2024 06:00:28 GMT

Човекът, който първи у нас класира стихове, генерирани от изкуствения интелект сред най-добрите на поетичен конкурс, дава първото си (и може би единствено) изобщо интервю за Дигитални истории! Въпросите задава… вторият, затвърдил впечатляващия експеримент.

Всяко чудо за 3 дни? Не и в този случай, генеративните модели са тук, за да останат и да променят всичко. Само в рамките на 3 дни през ноември стана ясно, че човек, представил се като Христиан Папазов, е изпратил стихове, които са се класирали в топ 10 на реномирания конкурс „Веселин Ханчев“. Историята се повтори с изпратени от мен стихове в друга авторитетна надпревара – „Станка Пенчева“.

Темата е толкова голяма и съществена, според мен поставя жизненоважни въпроси. Ето защо, въпреки липсата на особени реакции от творческите среди, разговорът ще продължи с още много и важни Дигитални истории.

Някои медии съобщиха новината, колеги от телевизия дори отидоха да търсят „Христиан“ в селото, където бе описал, че живее. А той избра да остане встрани от дискусията. До този момент.

Кой ли стои зад името Христиан Папазов? Кои са любимите му поети? Защо и как е направил експеримента си? Какво мисли за бъдещето на поезията и защо се надява, че… скоро ние, хората, ще пишем значително по-добри, оригинални, смислени стихове, а не алгоритмите? Гостува ни един неочакван и неповторим събеседник…

– Разкажете за участието си в конкурса „Веселин Ханчев“. Защо се включихте с генерирани стихове?

– Този експеримент беше породен от няколко случая в чужбина. Основно „вдъхновение“ бяха натрапчивите реклами, които призовават да създаваш книги с изкуствен интелект и после да ги продаваш. Също прочетох статия за една японска писателка, която беше използвала Chat GPT за своя роман.

Запитах се доколко това е истинско изкуство – дали не е фалшификат?

Реших да поставя проблема по този по-провокативен начин, защото знаем, че иначе едва ли щеше да му се обърне каквото и да е внимание.

Изпратих творби на няколко конкурса. В случая с „Веселин Ханчев“ проучих какви текстове са награждавани в предишните издания и какви поети са били в журито. Този ориентир значително улесни задачата – в случая със свободния стих сякаш е по-лесно да се извърши такъв тип експеримент, при римуваните стихове програмата невинаги даваше удовлетворителни резултати откъм ритъма на произведението. Освен това този конкурс е един от най-авторитетните, което беше важно, за да може тестът да бъде осъществен на най-високо ниво.

Как се илюстрира интервю с човек, който е анонимен? Нямам идея, затова моля ChatGPT да напише задания, по които MidJourney да създаде илюстрациите.

– Защо избрахте да останете анонимен?

– Смятам, че не е толкова важно кой, а какво. Мисля, че ако бях изпратил творбите с истинското си име, посланието нямаше да бъде разбрано така, както ми се иска. Т.е.

щеше да излезе, че го правя с рекламна цел, а не за да повдигна дискусия и да се предприемат мерки.

– Очаквахте ли стиховете да попаднат сред отличените 10?

– Постарах се да предположа какъв е вкусът на журито предвид награждаваните стихове предишни години. От една страна се учудих, че доказани имена в литературата не са разпознали програмираното (за мен то си личеше), от друга обаче ме обзе по-притеснителна мисъл:

какво е нивото на ИИ и какво е нивото на съвременната млада поезия?

Какво е бъдещето, ако един робот се класира сред отличените, пък било и то с поощрение. Значи ли това, че поощряваме изкуствено създадени творби? Проф. Пламен Дойнов отбеляза, че в момента стиховете на ИИ са на средно ниво. Надявам се след години нивото им да бъде под средното, т.е. да видим развитие в истинското творчество, създадено от човека.

– Е, аз избрах да изляза с името си, но всички останали съображения са същите. Не го ли направим ние, ще го направи друг и няма да има причина да си признае. Смятате ли да разкриете още за себе си?

– Ще кажа само, че съм човек, който обича изкуството и съдбата му не ми е безразлична.

– Как точно създадохте и избрахте стиховете? Вложихте ли специални усилия в промпта, в избора, в доизглаждането?

– „Стиховете“ са имитации, зададох да се имитират стиловете на определени поети. От стотиците коментари, които прочетох за тези „стихотворения“, имаше един

потребител, който дори позна чий почерк е бил имитиран.

Разбира се, че програмата има нужда от по-конкретни условия, за да произведе желаното. В противен случай резултатът е доста далеч от истината.

– Не мисля, че непременно е така. В моя случай просто подадох на ИИ заданието на конкурса и нищо повече. Но и темата за критериите е много важна, интересна гледна точка по нея има първият ми анонимен гост – българският литературен Банкси. Разбирам, че не харесвате стиховете, с които участвахте, така ли е?

– Това са едни имитации, аз не мога да ги възприема като стихотворения. Както правилно отбеляза един известен поет, те съдържат голямо количество съвременни клишета. Надявам се все повече да ги отбягваме и да прочетем и нещо ново и изненадващо.

– Аз не бих повторил, ако знаех за Вашия експеримент, но мисля, че е по-добре, че се случи не само в един, а в два поредни конкурса. Така е ясно, че не става дума за грешка или за преценката на конкретно жури. От почти 150 участници в два конкурса 100% от генерираните, 2 от 2 влизат в топ 10. Това не е ли сигнал не само, че алгоритмите пишат неразличимо, но дори по-добре от повечето хора, които се включват в подобно състезание?

– Поздравявам Ви за това, че проведохте същия експеримент, и то в конкурс с коренно различни естетически критерии от „Веселин Ханчев“. Срещнах и мнение, че проблемът е в компетентността на журитата. Но трябва да отбележим, че за литературата в България такива неща тепърва навлизат и едва ли някой би се сетил, че чете имитации.

Наскоро попаднах на изследване, според което читатели предпочитали творби на ИИ пред класическа поезия.

Вероятно това е въпрос на читателска култура и вкус.

А конкурсите търсят определена стилистика и чрез манипулацията на алгоритъма генерираните текстове отговарят по-точно на търсеното, отколкото изпратеното от някои автори. Убеден съм, че е имало стойностни творби, които просто не са отговаряли на стилистиката в дадените конкурси.

– Съжалявате ли, че, както и аз, обявихте за какво става дума, преди окончателното класиране?

– Не съжалявам, защото не искам нечестни отличия.

Знам какво е да се трудиш години наред и този труд да не се отплаща по никакъв начин.

Затова и не исках някой млад поет да се почувства така и нещо, в което е вложил сърце и душа, да му се отнеме от някого, който дори не пише поезия.

– Какво е отношението Ви към поезията?

– Харесвам я, защото е като едно тайно съкровище. Стиховете се четат доста по-малко от прозата и определено не са за всеки вкус.

Аз лично се обогатявам чрез хубавите стихотворения и съпреживявам неща, които едва ли някога ще ми се случат.

– Кои са любимите Ви поети?

– Десетки са. Обожавам поети, които мислят мащабно. Възхищавам се на класически творби като „Божествена комедия“ на Данте, „Фауст“ на Гьоте, пиесите на Шекспир, творбите на Уитман.

– Как се отнасяте към реакциите на организаторите – тези на „Веселин Ханчев“ съобщиха за Вашето участие, казаха, че ще изискват вече декларации за авторство, а при „Станка Пенчева“ не реагираха по никакъв начин?

– Радвам се, че организаторите на „Веселин Ханчев“ обърнаха сериозно внимание на проблема и се предприемат стъпки. Самият факт, че това се обсъди и в сутрешния блок на Нова телевизия, е едно добро начало за по-широк дебат. Мога само да им се радвам и да им пожелая успех. Не знам защо в „Станка Пенчева“ не са реагирали, може би са сметнали, че по този начин по-скоро ще станат за смях, отколкото да се обявят срещу подобни фокуси.

– Само че темата е прекалено голяма. Вече няколко седмици се опитвам да провокирам диалог по всички огромни въпроси, които според мен тези резултати поставят. И доста малко от авторитетите се включват с гледна точка. За 4 години работа по сайта имам само един директен отказ за интервю, а сред поетите вече получих 4. Защо е така?

– Може би хората на изкуството подценяват света на технологиите.

Но не съм от тези авторитети, за да дам по-точен отговор.

– Кои са според Вас най-съществените въпроси, които поставя това развитие на изкуствения интелект?

– Главното е

къде отива човешкият фактор – въображението, творчеството, емоциите?

Дали не губим прекалено много в опитите да рационализираме всичко и да направим живота по-лесен? Мисля си, че от толкова удобства човек може да загуби ценни навици и умения.

– Именно затова го има този сайт… Как би трябвало да изглежда този важен разговор? Какви хора трябва да се включат в него?

– Със сигурност е нужно участието не само на хора от културния сектор и различни творчески организации, но и политическо такова. Би било от полза да има закони за използването на изкуствения интелект, за да не излязат нещата извън контрол.

Изкушението да се избере лесното и нищо да не се създава от човек е огромно.

– Може ли да е решение декларацията, че стиховете не са генерирани, след като това няма как да бъде проверено или доказано?

– Все пак е крачка напред от гледна точка на това, че журитата вече ще имат едно наум за генерирани текстове. Дори при декларация за авторство остава въпросът какви са авторските права върху текстовете от изкуствен интелект. Тъй като в такива текстове се срещат „съвременни клишета“, може би проверките за заимстване/плагиат от вече публикувани текстове са по-уместни.

– Има ли вариант вече да има справедливи конкурси за поезия, след като ИИ е толкова добър в генерирането?

– Много е субективно кой конкурс е честен и справедлив. Но срещнах и предложение за конкурс за ИИ поезия – защо пък не?

– Това определено е интересна идея и тема. Получих предложение и за ИИ като жури… И двата експеримента си струват и ще ги направя. Възможно ли е вече да четем много генерирани текстове, без да го знаем?

– Със сигурност се използват, особено с рекламна цел.

Светът върви натам, че лесното и достъпното е масово.

Така вместо човек да мисли с часове някой оригинален слоган или послание, пита програмата и получава куп отговори.

– Къде е пределът – може ли вече ИИ да спечели и конкурс за разказ, за роман?

– Възможно е в чужбина да се е случвало. Не съм проверявал, но не го изключвам като вариант. Японската писателка, която беше използвала Chat GPT, обеща да издаде книга, написана 100% от изкуствен интелект. И ако има фенове на такова творчество, то би спечелило.

– Докога ще са живи изкуството и творчеството при това развитие на технологиите?

– Докато хората изпитват потребност от тях.

Друг е въпросът доколко ще има истинско изкуство, или всичко ще стане заместител.

Например, в популярната музика се въртят кавър на кавъра на кавъра и ремикс на ремикса на ремикса – получават се едни заместители като се взима нещо старо и се поднася в лъскава опаковка, без да е по-добро от оригинала.

– Може ли оттук нататък някой участник в конкурс да е спокоен, че се състезава само с хора?

– Никога няма гаранция. Организаторите на „Веселин Ханчев“ едва ли са очаквали някой да им прати роботска лирика.

– Може ли пък това да доведе до развитие на поезията? Както например се случи, след като изгубихме състезанието по шах или го с машините, но хората още ги играят и даже измислят нови, неочаквани ходове.

– Надявам се да е така – все пак винаги има две страни на монетата и две сили, които дърпат в различни посоки, за да има баланс. Вярвам, че

някъде има и творци, които искат да им е трудно, да не ползват готови шаблони и да откриват все по-неочаквани ходове в творчеството си.

Въпреки мобилната ера много хора все още пишат на хартия, а след това пренасят в дигиталното пространство. Значи винаги има как да не се зависи на 100% от технологията.

– Дали пък проблемът не е в ниските ни критерии за поезия?

– Винаги е имало и масово, и елитарно. Работата е там, че все по-малко неща се подлагат на съмнение,

трудно се излиза от едно контрастно разбиране, което се изчерпва с „харесва ми – не ми харесва“ или „това е весело, онова е тъжно“.

До голяма степен проблемът е в липсата на вникване, в четенето и писането на конвейер. Сякаш не остава време за осмисляне, а то е жизненоважно.

– Прекрасно казано! Смисълът на поезията и изкуството е да се изразяваш, да пишеш, защото имаш нужда, а не за да печелиш конкурси…

– Това е проблем не само в изкуството, а може би във всички сфери – желанието за слава и признание. Конкурсите и състезанията дават едно самочувствие, че си добър, че си получил нещо като благословия от авторитетите да продължиш да се занимаваш.

Най-истинските неща се случват, когато човек не желае чуждо одобрение, а се чувства по-щастлив и пълноценен от създаденото.

– Смятате ли да продължите със следващи подобни експерименти?

– Ще ми трябва доста време, за да се сетя за нещо, което не е правено. Става все по-трудно.

– И аз обичам да правя всякакви, възможно по-неочаквани експерименти. Защото наистина не е достатъчно да се казва, показва, обяснява, а трябва и да се показва, и да се проверява на практика. С какво си струва да продължа според Вас?

– За мен би било интересно чатене с непознати чрез такава програма, която да генерира продължението на даден разговор. Да видим дали хората биха отличили робота от човека!

– Чудесна идея! А разговорът едва започва, поне що се отнася до Дигитални истории… Благодаря от сърце за доверието!

„Трудно е да бъдеш Бог“. Какво четат българските ИТ лидери?

Георги Караманев — Tue, 10 Dec 2024 06:00:25 GMT

Четат ли хората, които водят напред света на информационните технологии? Четат и пушек се вдига, предстои ви да се изненадате. Време е за един много важен и много книжен експеримент. Ще поканя 15 водещи български личности от различни области на компютърния свят да ми кажат кои са любимите им 3 книги и защо биха ги препоръчали.

Дали ще се отзоват? Дали ще се окаже, че четат основно издания, свързани със софтуера, с бизнеса, с личностното развитие?

Отговорите им, поне за мен, се оказаха изненадващи.

Трудно ли е да бъдеш Бог? Въпрос за ценители. А защо е трудно?

Какво четеш? 3.0

Защо у нас не е важна темата кои са любимите книги на личностите, които попадат в светлината на прожекторите? Това ме накара да се замисля срещата с Даниел Пенев. Миналия вторник ви разказах за любимите четива на лидерите на дигиталния свят. Бил Гейтс, Мъск, Алтман определено впечатлиха с препоръките си. После поговорихме с Христо Блажев за един от най-важните избори в живота на всеки от нас. „Какво четеш?“.

Така стигаме до експеримента на следващите пиксели. „Препоръчай ми любимо четиво!“ Рядко се чува подобна покана в медийното пространство. (Прекрасно изключение е „Свръхчовекът с Георги Ненов“.)

Отправих въпроса към 15 души, които са гостували на Дигитални истории и са от софтуерната ни индустрия. Постарах се да са с различен профил – и програмисти, и мениджъри, и друг тип специалисти. И от бизнеса, и от образованието, и от науката. Получих 9 отговора, но с толкова интересни и неочаквани книги… които, смея да кажа, че съм сравнително четящ човек, но определено ме впечатлиха. И с пъстротата, и с посланията, които носят със себе си. Ще намерите препоръките им в реда, в който ги получих.

Ще се радвам да чуя вашето мнение. Разбирам напълно заетите в лудостта на ежедневието други поканени, които не изпратиха препоръките си. Винаги са добре дошли да го направят, темата е важна и със сигурност ще има продължение скоро със следващите книжни препоръки. Но нека не губим време, да видим какви книги ми препоръчаха гостите.

Какво е щастието?

Петър Събев е специалист в тестването на софтуер с огромен опит, организатор на събития, пътешественик, човек с широк, нетипичен поглед.

(Още за и от него – тук.)

Книжните му препоръки:

Едни от любимите ми, четени като пътуващ човек книги, са „Географиите“ на Ерик Уайнър.

„Поредицата започва и е най-известна с „География на блаженството“. Както пише на корицата, тя е „увлекателен разказ, изтъкан от психология, геополитика, наука, пътешествия и хумор, един провокативен и забавен анализ на това какво е щастието, какво не е и къде можем да го открием“.

Много са интересни, защото съчетават пътувания, разсъждения и интересни странични истории от различни държави и култури и отговарят именно на въпроси като какво е щастието, какво е блаженството, какво е мъдростта или дори Бог според различните култури.“

„Човекът в търсене на смисъл“ от Виктор Франкъл

„Не е лека книга, защото разказва за живота в концентрационните лагери, но ми напомня за това, че животът е нещо кратко и преходно и проблемите, които имам, са смешни на фона на световната история и световния мир.“

„Пътеводител на галактическия стопаджия“ на Дъглас Адамс“

„Пътеводителят ми е любима книга. Не само заради хумора, 42 и ИТ смешките, на и по лични причини. След един разговор за числото 42 и Смисъла, още като млади гаджета, подарих на настоящата ми съпруга тази книга, опакована в хавлия и мисля, че доста се впечатли от това. Попита ме: „Защо?“. А аз ѝ отговорих: „Прочети я и ще разбереш!!!“.“

„Ако ме питаш пак след време, вероятно ще ти кажа нещо съвсем различно, но ето ти три напълно различни книги. 🙂“, добави Петър Събев и отвори по изключителен начин експеримента със страхотни предложения. Така и не съм чел поредицата за пътуванията, с която той започна… дали не е време?

Времеубежище в 1984

Атанас Райков е глобален вицепрезидент на Viber за маркетинг и бизнес развитие. Благодарение на него голяма част от екипа, създаващ популярната платформа, работи в София.

(Още за и от него – тук.)

Книжните му препоръки:

„1984“ и „Фермата на животните“ от Джордж Оруел

Ключови книги, често вървящи в комплект, включително като аудиокнига. Те ни напомнят до каква крайност може да стигне едно общество, ако се разпаднат институциите и предпазните механизми срещу автократичност.

С напредването на технологиите тази дистопия е напълно възможна. От друга страна, трябва да си напомняме с истории, че безразличието или сляпото следване на следващия спасител (бил той политически или технологичен) може само по себе си също да бъде ключово съучастие в реализирането на толкова негативни сценарии.

„Времеубежище“ от Георги Господинов

Аз съм огромен почитател на Георги Господинов като писател и като човек. Имам честта да го познавам лично и твърдо смятам, че наградите на тази книга са напълно заслужени, защото тя много добре изгражда паралел между ефектите и дефектите на личната и груповата памет, които могат да създадат благодатна почва за носталгия към отминали времена, а тя да прерасне в масова илюзия, че „доброто старо време“ може да се върне в един супербързо променящ се свят.

“AI 2041” от Кай-Фу Ли.

Най-интересната книга на тема изкуствен интелект, която по много достъпен начин описва възможни сценарии за бъдещето и как то ще бъде променено в следващите години от развитието на ИИ в различните му форми. Страхотна комбинация между художествен текст и стратегически анализ на един от най-изявените професионалисти в тази област.

„Много ми беше трудно да изготвя списък (само) с три препоръки и може би затова сегашният ще бъде доста повлиян от текущата ситуация по света а(и в технологиите)“, допълва Атанас. Имаме и идея за непреведена все още на български книга – последната, с погледи към бъдещето. Но… наистина, жизненоважни четива именно в контекста на днешния ден.

снимки: Добрин Кашавелов

Дигитални истории с Франкенщайн?

Йордан Даракчиев от почти десетилетие развива първия у нас едногодишен модул, в който човек може да получи достатъчно знания, за да започне работа в областта на науката за данните и изкуствения интелект (и мога да препоръчам лично като един от курсистите).

(Още за и от него – тук.)

Книжните му препоръки:

Дигитални истории от Георги Караманев

Бих я препоръчал във всяка друга класация. Тук конкретно се опасявам да не бъда обвинен във връзки с автора. Самите истории да ги оставим настрана, те за мен са източник на много позитивизъм и вдъхновение. Интересни хора и идеи има навсякъде около нас, отнема само малко вслушване в историите, които ни заобикалят, малко филтриране на полезните сигнали в шумотевицата, за да погледнем било то в душата на някого, било то в бъдещето.

„Франкенщайн“ от Мери Шели

Оригиналният текст, не следващи версии. Много обичам хорър, особено класическите разкази и новели. Чудех се коя точно класика да препоръчам, но Франкенщайн си заслужава да се прочете по много причини. За мен книгата представлява едно любовно писмо към науката. Много ми харесва и темата за отдадеността, която довежда гения до лудост. А въпросите, които поставя (например за етиката в науката) са приложими и днес (когато чудовището може да се нарича чатбот).

А, да, крясъкът “It’s alive!“ е глупост, няма го в оригинала. Популярната култура много е разводнила и променила смисъла на оригинала.

„Пътеводител на галактическия стопаджия“ от Дъглас Адамс

На „Франкенщайн“ добър превод на български не съм намирал, такъв, който да улавя нюансите на написаното. „Пътеводителят“ и продълженията му обаче са доста добре преведени от колектива на „Бард“.

В почти всяко отношение книгата е противоположност на първата. Адамс поглежда към много дълбоки и сложни теми с лекота и хумор. Но тя (добре, де, книгите са няколко) е много повече от забавно четиво. На мен най-много ми харесва подходът да обяснява и най-абсурдните неща така, сякаш са напълно нормални, а нормалните – като необичайни. И аз го правя много често – не само с хумористична цел, а и като метод за опознаване на света… това е част от мен и го дължа основно на „Пътеводителя“.

“House of Leaves” („Къща от листа“) от Марк Даниелевски

За разлика от другите, ми беше много трудно да избера книга, която някак да „завърши“ класацията. Колебая се между много заглавия – класики и съвременни, технически книги с логически пъзели… В крайна сметка избрах книга, която определено смятам, че има нужда от повече популярност. Основната причина да е тук е, че има дълга история да кара хора, които не са отваряли книга през живота си, да заобичат четенето.

Историята е почти клиширана – един човек намира записки, свързани с къща, в която стават интересни неща. Не викторианската тема обаче е основната причина да я препоръчам. Много е интересен начинът, по който е написана. Не се чете от началото до края, както стандартна книга.

Читателят е активен участник и интерпретатор на случващото се. За мен това е цяло преживяване, не просто книга, която разказва история. Трябва да се преживее, за да се разбере. И, да, чете се на хартия… Преди се намираше много трудно, последните 6 месеца я мернах няколко пъти в София.

Дигитални истории?! И то редом с подобни книги… Мога само да благодаря за високата оценка, заради подобни мнения я има книгата и продължава да го има и този сайт.

Обръщам внимание също, че за втори път се появява „Пътеводителят“… определено ИТ хората имаме усет и чувство за хумор! А тази „Къща от листа“ не бях чувал, поредно попълнение в личния ми списък.

Тютюн изправи рамене

Ангел Георгиев решава, че ще се занимава с образование преди 18 години. Създател на платформата Знам.бе и на приложната академия за образование „Синдео“.

(Още за и от него – тук.)

Книжните му препоръки:

„Атлас изправи рамене“ от Айн Ранд
„Тютюн“ от Димитър Димов

„Това са последните художествени книги, които четох. Има интересни прилики между тях. Харесаха ми много „Шантарам“ и втората ѝ част – „Сянката на планината“ от Грегъри Дейвид Робъртс. Смешните книги на Стоян Николов – Торлака са много добри в аудио вариант, защото са с диалект – „Северозападен Романь“ и “Автономията????“. „Български хроники“ на Стефан Цанев ми отвори очите за доста неща. Според мен за всеки българин тази книга е задължителна. Достатъчно ли са тези книги? Имам и още много!“

Благодаря на Ангел, определено са повече от очакваното! Какво ли е общото между Борис Морев и Джон Голт? Ще го питам при следващата ни среща. Особено приятно ми е, че вече се появиха български автори. Даже такъв, който ми е гостувал – уви, Стоян Николов – Торлака вече не е сред нас, но книгите му продължават да вълнуват, усмихват и замислят…

Успех с принципи

Марио Пешев е програмист, маркетолог, предприемач и още много. 1 000 000 000 са посещенията всеки месец на сайтовете, за които се грижат той и екипът му, написал е и част от кода, с който работи платформата WordPress.

(Още за и от него – тук.)

Книжните му препоръки:

„Принципи“ от Рей Далио

„Едно от най-значимите четива в работно отношение за мен – много важни уроци за живота, както и разширяване на mindset-a с правила като radical open-mindedness и защо разширяването на кръгозора е от такова съществено значение за успеха във всяко начинание.“

„Принципите на успеха“ от Джак Канфийлд

„Ако някога сте чели сериите „Пилешка супа за душата“ с истории, които оставят отражение дори 20 години по-късно, Джак развива доста подробно важни принципи за успеха, как да го дефинираме, целеполагане и удовлетвореност от личния и професионален живот.“

„Тънкото изкуство да не ти пука“ от Марк Менсън

„Голяма част от философията ми за живота е свързана със стоицизма, а Марк дава един модерен прочит на живота и реалността, както и принципи за решаване на разочарованията с по-реална оценка на света около нас. Поставя множество въпроси за ценностната система и какво виждаме около нас, като същите обстоятелства могат да доведат до коренно различен прочит с правилната подготовка.“

Ето че списъкът сериозно се разшири, излязохме доста извън света на художествената литература, което е чудесно. Предупредих гостите, че тя ми е слабост, но имат пълната свобода да препоръчат книгите, които преценят. Благодаря специално и на Марио, който кани четящите хора и в своя Goodreads профил.

Политаме!

Михаил Стойчев е един от най-успешните български ИТ предприемачи. Само за няколко години той разви два изключително успешни стартъпа – SMSBump и NitroPack, които бяха придобити от глобални компании.

(Още за и от него – тук.)

Книжните му препоръки:

„Проектът „Аве Мария“ от Анди Уеър

„Аз не чета бизнес литература като цяло – главно чета фантастика, така че не съм сигурен дали това ще е полезно“, пише ми Михаил. А, как да не е полезно, напротив, очарователно е! Обожавам фантастиката и мисля, че е прекрасен светът, в който технологичните лидери четат повече от нея. И ето че списъкът му започна с една книга, която попада сред фаворитите и на много от световните ИТ лидери. Като че ли у нас не е толкова обсъждана, за мой срам признавам, че все още не съм я чел, но много скоро ще поправя грешката.

„Онасис – екстравагантен живот“ от Франк Брейди
„Ние сме легион“ (“We Are Legion”) и цялата поредица от Денис Е. Тейлър

Много интересни препоръки! И е впечатляващо, че Михаил ги даде, преди да се появи новината, че първата част от поредицата на Тейлър ще се появи и на български, а днес вече е в книжарниците!

Книгата за Аристотел Онасис пък е първата биография, за която получавам препоръка от гостите си.

Зад граница

Ивайло Христов е създател и съсобственик на DEV.BG – начинанието, което позволява на софтуерните специалисти да си сверяват часовника, а и да си намират работа.

(Още за и от него – тук.)

Книжната му препоръка:

„Сложи граници, открий вътрешен мир“ от Недра Глъвър Тауаб

„Здравословни граници. Всички знаем, че трябва да ги имаме, за да постигаме равновесие между личния и професионалния живот, да се справяме с проблемните хора и да се радваме на прекрасни отношения с романтичните ни партньори, близките и приятелите“, пише на корицата. А за препоръката си Ивайло казва: „В последно време виждам страшно много хора, особено мъже, които имат проблеми с границите и това много, много лошо им повлиява. Определено бих препоръчал на повече хора тази книга“.

И наистина… толкова е трудно да я слагаш тази граница, както казва Ивайло, още повече, виждам го и аз, за мъжете. Докато средната продължителност на живота на мъжете в България определено е тема, за която много повече трябва да говорим.

снимки: Добрин Кашавелов

Неочаквана комбинация

Виктор Ботев е главен технологичен директор на Iris.ai. Норвежко-българският стартъп разработва системи за прилагането на изкуствен интелект в обработката на масиви с научни данни.

(Още за и от него – тук.)

Книжните му препоръки:

„Трудно е да бъдеш Бог“ от Братя Стругацки

„Любимата ми книга, която чета от време на време и препрочитам. Според мен е доста релевантна и за днешното време, и за това какво ни очаква с изкуствения интелект :).“

„Великият дизайн“ от Стивън Хокинг

„Описва на сравнително човешки език идеята за моделиране на вселената, за мултивселените и какво всъщност цели физиката.“

„Nexus“ от Ювал Ноа Харари

„Представя развитието на човечеството и разбирането на света около нас чрез иновации и развитие. Акцентира на част от рисковете да се превърнем в разрушители на самите себе си“.

„Стив Джобс. Официална биография“ от Уолтър Айзъксън

„Не е художествена литература, а биография, но е написана по много хубав начин. Пълна с уроци и нагледни примери от живота на един изключителен човек, който все пак е човек със своите грешки и недостатъци.“

Ето това е пъстра палитра, специално благодаря и на Виктор! А с братя Стругацки определено намерих в негово лице книжен съмишленик.

снимки: Владимир Мачоков, Списание 8

Не чети, ChatGPT

Светлин Наков е създател на СофтУни и един от хората, които най-много са променили не само моя, но и живота на хиляди българи, насочили се към софтуерната индустрия.

(Още за и от него – тук.)

Книжните му препоръки:

ChatGPT
Claude
Copilot

„Други книги не чета. Времето ми отива в децата и семейството. Мечтая си някой ден да си прочета мейлите, но няма да стане.“

Винаги съм обожавал чувството за хумор на Наков, със сигурност ми помогна много и когато гледах уроците му, благодарение на които станах програмист. Тук обаче, освен, че ме накара да се усмихна, ми даде и интересна идея как да завърша днешния експеримент.

Стефан Стефанов FTW!

Нямаше много български автори в списъка дотук, защо да не помоля моя „приятел“ ChatGPT за 3 идеи в тази посока?

О, забавно и поучително. Първата препоръка е ясна и безспорна, не е случайно, че вече я имаме в списъка за четене. Втората… е на Иванка Могилска, която много харесвам и е гостувала на Дигитални истории! Не съм чел този ѝ роман, записвам си го в личния списък.

Третата идея обаче… Няма такова нещо. Роман с такова заглавие е написал Александър Секулов, също прекрасен писател и мой гост. А кой е Стефан Стефанов… ще оставя на ChatGPT да обясни на хората, които държат правата на книгата.

Книжно и лично

Знаете, не е хубаво да правиш на хората това, което не искаш да правят на теб. Така че, преди да се разделим, давам 3 свои препоръки. Много ми е трудно да се огранича до тази бройка, но още много препоръки можете да намерите в моя Goodreads профил. И все пак, правилата важат за всички.

Книжните ми препоръки:

„Малкият принц“ от Антоан дьо Сент-Екзюпери

Смятам, че светът определено ще е хубаво място, ако всеки чете и препрочита през няколко години това тъничко книжле. А по-подробното ми обяснение ще намерите тук.

„Сто години самота“ от Габриел Гарсия Маркес

За нея не мисля, че може да се обясни каквото и да е. Или потъваш вътре и излизаш съвсем различен, или не успяваш да прелистиш и втората страница. Но е жизненоважно да опиташ…

„Чист код“ (Clean Code) от Робърт Мартин

Ама как така софтуерната библия на Чичо Боб не е превеждана на български?

Все пак и програмистите са хора, нали? Не само, че четат, но това може да е полезно и в работата им. Затова ще се изкуша да дам едната от позициите си на книгата, която най-много ме е формирала като софтуерен инженер.

Разбира се, няма как да избягам от художествената литература… И аз съм писал и роман, и сборник с дигитални истории.

Нещо повече, имам късмета, благодарение на Дигитални истории да се срещам и на живо с авторите, които ме спечелят. Впечатли ли ме българска книга, веднага каня писателя за интервю (и само с един от тях не се получи).

И така, харесахте ли си следващо четиво? Как да променим тенденцията, че 40% от българите не са чели книга през последната година, ако не говорим за нея…

Интересен ли ви беше експериментът? Искате ли да продължи с други гости? Можете да ми отговорите или да дадете идея за следващата Дигитална история тук.

Защо четеш?

Георги Караманев — Fri, 06 Dec 2024 06:00:16 GMT

Как да се срещнат буквите и байтовете, книгите и технологиите? Това е голямата тема на поредица от дигитални истории. След като във вторник стана дума за някои от любимите книги на световните ИТ лидери, сега отново ще излезем от клишето с автора на най-големия български блог за книги. Следващия вторник пък ви очакват неочакваните литературни препоръки на някои от най-значимите личности в българската ИТ сфера.

Ти си това, което четеш. „Какво четеш…“ е въпрос, който трябва да си задаваме по-често, най-вече в общественото пространство. Точно така се казва най-голямата и активна българска книжна група във фейсбук, създадена от днешния ни гост. Вече 15 години той дава препоръките си в „Книголандия“, най-големия блог за книги в България. Зам.-главен редактор на издателство „Сиела“, неотдавна той сбъдна и мечтата си да види името си като автор на „100 книги, които трябва да прочетете“.

С Христо Блажев ще поговорим за четенето и бъдещето на литературата. За технологиите, които го променят, и книгите, които изграждат технологиите. Ще потърсим заедно важни и неочаквани препоръки. За да се убедим, че е важно буквите и байтовете да вървят ръка за ръка, иначе не ни очаква нищо добро, дори като вид. Приятно четене!

– Направих си експеримент да попитам 15 български технологични лидери за любимите им книги и след няколко дни ще покажа резултата. Ти си доказан специалист в препоръчването от толкова години, можеш ли да познаеш какъв тип книги попаднаха в списъка?

– Това е интересно, бих предположил, че са преимуществено биографии или автобиографии на знакови личности като Илон Мъск, Стив Джобс, Джеф Безос или Фил Найт, може би книгите на Саймън Синек или Малкълм Гладуел, а също бих предположил и наличие на някоя от книгите на Насим Никълъс Талеб?

– Топло, топло… Но се оказа, че има и доста по-неочаквани, поне за мен, заглавия. Какво би те изненадало (приятно или не) да намериш там?

– Приятно биха ме изненадали научни или исторически книги – смятам, че вън от тоновете изследвания за Втората световна война, те са подценяван жанр, а има както прекрасни заглавия, така и много, което може да се научи от тях. Неприятно би било да видя езотерика или нещо подобно псевдонаучно или конспиративно, имам очакване хората, които променят България, да не се увличат по измишльотини.

– И аз. А интересът към историята напоследък е наистина забележителен… Кои книги ти би препоръчал на хората на високи позиции в ИТ сектора, предвид работата им и предизвикателствата, пред които са изправени?

– Определено бих заложил на някои от авторите, които споменах – като „Изкуството на победата“ на Фил Найт или „Черният лебед“ на Талеб, но и по-различни и общонужни книги като „Живот на нашата планета“ на сър Дейвид Атънбъро или предстоящата да излезе „Изчезнали кралства“ на Норман Дейвис,

за да не забравят, че всичко на тоя свят изчезва, ако не се грижим за него.

– Идеята ми дойде от едно интервю с Даниел Пенев, който каза, че по света политиците и обществени лидери често говорят за любимите си четива, а у нас не е така. Защо хора като Мъск или Бил Гейтс постоянно публикуват такива списъци?

– Защото

за самите тези хора четенето е не само ценност, но и източник на вдъхновение за следващите чудеса, които ще създадат.

У нас хората на властови позиции не четат или добре скриват, ако имат по изключение това увлечение. И може би са прави, повечето гласоподаватели не биха се впечатлили от нещо такова.

– И нещо повече, много голяма част от препоръките на хора като Мъск са за художествена литература. У нас за нея не съм чул да говорят технологични хора в общественото пространство.

– Художествената литература основно учи на емпатия, позволява развиване на емоционална интелигентност, на създаване на навика да гледаш на нещата и през чужди очи – никое от тези умение не съм чул да е ценно за когото и да е от технологичните лидери.

– Ще видим дали ще променим клишето… Защо у нас няма такава традиция? Можем ли да го променим и струва ли си?

– Разбира се, че е нужно, защото книгите не са просто последното ретро удоволствие, както обичам да ги наричам –

те са единственият начин детският ум да се оформи пълноценно за съвременния свят,

да умее да създава пълнокръвни вътрешни светове чрез въображението и да е готов да се изправи пред шеметно бързо променящия се свят навън.

– Какво ти казва за човека неговата любима книга?

– Лаская се, че ми казва всичко, но това е красива илюзия.

За мнозина обаче показва кога са спрели да четат

– ако се позоват на някоя от задължителните в училище, да речем, или някое свръхпопулярно до баналност заглавие.

– Според теб влияят ли книгите, които четем, на вземането на важни решения? Конкретно в дигиталния свят, зависи ли от това какво чете Сам Алтман например, накъде ще поведе изкуствения интелект?

– Много силно се надявам, защото книгите – и особено фантастиката – са най-ефективният начин за поглеждане в бъдещето. Безброй възможни сценарии вече са разиграни в тях – най-малкото показват колко лесно слабостите на човешката природа могат да провалят и най-добре планираната грандиозна промяна. И ако не бъдат взети предвид, ще се наложи и наяве да преживеем някоя вече предвидена трагедия.

– Има ли книга, която според теб е „задължителна“ за всеки лидер в технологичния сектор?

– Чак задължителна не мисля, но би било полезно да са чели Карл Сейгън – дали „Бледа синя точица“, дали „Свят, населен с демони“, дали „Космос“, той успява да предаде вълнуващи общочовешки послания, припомня кои са наистина важните неща.

– Кои са любимите ти биографии, които разказват важни неща за технологичния свят?

– По-рано бих казал тази за Илон Мъск на Ашли Ванс, но очаквам предстоящата да излезе негова биография от Уолтър Айзъксън да го представи в много по-различна светлина. Но сега бих препоръчал епохалната „Опенхаймер“ на Кай Бърд и Мартин Шъруин, малко са личностите, на чиито плещи са лежали такива отговорности и са се справили с тях.

– Мислиш ли, че вече си чел генерирана от ИИ литература, без да подозираш?

– Доста вероятно, получаваме толкова много ръкописи, че ми се струва неизбежно. Но силно се надявам, че все още не съм селектирал ИИ литература за издаване… Разчитам на това, че всеки ръкопис се чете от няколко души с различен литературен багаж, дано успяваме да хващаме такива опити.

– По какво ще познаеш дали някой от въпросите в този списък го е измислил ChatGPT?

– Нямам представа, признавам.

– Не мисля, че вече има как. Преди няколко Дигитални истории именно алгоритъмът измисли първите ми въпроси към Захари Карабашлиев. Нещата в тази посока се развиват много бързо, след като вече дори професионалистите не могат да различат генерирана поезия… Кои са книгите, които са ти дали най-полезни знания за изкуствения интелект?

– Бих отговорил шеговито, че това е „Невромантик“ на Уилям Гибсън, тя е истинско самосбъдващо се пророчество, но по-скоро бих се спрял на „Как да създадем ум“ на Рей Кърцуайл.

– А се задава и следващата книга на Кърцуайл, който не само не се отказва, а дори засилва очакванията си за големите промени, които се задават… Като автор, редактор, помощник на писателя, къде виждаш бъдещето на ИИ в книгоиздаването? (Ето, впрочем, интересното мнение по темата на твои бъдещи колеги.)

– Смятам, че в близко бъдеще ще има нов вид редакторска работа –

очовечаване на генериран от изкуствен интелект текст, за да се скрие неговият произход.

Определено някои видове преводи ще бъдат прехвърлени към ИИ, но вярвам, че художественият превод на наистина добри книги винаги ще остане в ръцете и умовете на хора.

– Коя е най-скучната книга, която си чел?

– Пас, не бих определил никоя книга като „скучна“, поне не в писмен вид… и трезвен.

– Може би трябваше по друго време да направим интервюто… А имаш ли книги, които са те изненадали с успешно сбъднали се, пророчески предсказания за развитието на човечеството чрез технологиите?

– Споменах „Невромантик“ на Уилям Гибсън – определено улучва много неща (а има и чудесно обяснение, че влиянието на книгата е толкова силно, че насочва неусетно дигиталната еволюция). Виж, много други правят предсказания, които предпочитам да си останат само на хартия.

– Как технологиите промениха начина, по който четем и откриваме книги в днешно време?

– Социалните мрежи превзеха изцяло откриването на книги,

аз още жаля по кратко просъществувалата ера на книжните блогове, фейсбук ги отнесе бързо,

преди на свой ред да се предаде през инстаграм и вече тикток. С две думи – където е вниманието на младите, там се откриват книги, неизбежна и постоянна еволюция има. Виж, четенето не се променя, дори и да приема по-различни форми с е-книгите и аудиокнигите, доколкото можем да приемем и тях за вид книги.

– Според мен и електронните, и аудиокнигите се превърнаха по-скоро в различни и допълнителни форми, а не в конкуренция на добрите стари хартиени издания.

– Точно това имах и аз предвид, говореше се, че ще надделеят над хартиените книги, но поне засега това не се забелязва, хората все още знаят, че да се усамотят с книга, е различно преживяване от поредния екран пред очите им.

– Какво ли може да последва в този списък с технологии, което да промени начина, по който четем?

– Логично е да очакваме видеокниги, но не мога да си представя как точно ще изглежда това преживяване, надявам се и да не ми се налага. Или истории, писани в движение от ИИ, които се променят според читателя, нещо като добрите стари книги-игри, но с безкрайно по-голяма вариативност.

– Добрите стари книги-игри и персонализираното бъдеще… В моя сайт се опитвам да изследвам начините, по които технологиите ни променят и ще го правят тепърва. Един от основните проблеми, които ни донесоха, е, че ни разучиха да се концентрираме, да четем дълги текстове. Същото, впрочем, ми каза и Иво Иванов. Как обаче да обърнем тази тенденция?

– Тук съм песимист,

не мисля, че има възможност да се обърне – поне докато децата още от съвсем малки се поставят пред екрани, за да ги залисват,

това унищожава шанса на мозъка да се фокусира върху нещо, което не е шарено, пиукащо и лесносмилаемо за ума. И всъщност го прави негоден за каквото и да е друго освен празно консумиране на безсмислено съдържание.

– Как да запалим младите хора да четат повече?

– Те си четат много, доста повече, отколкото се предполага в публичното пространство.

Въпросът е как да посегнат към нещо различно от развлекателна литература,

ей на този въпрос самият аз нямам отговор, но упорствам да издавам важни и приносни книги, та дори и да имат толкова малко читатели.

– През последните години ми прави сериозно впечатление залезът на научната фантастика, недостигът на мащабни, прогностични книги като от времената на братя Стругацки, Артър Кларк, Станислав Лем. За сметка на забележителен фентъзи бум… Основателни ли са наблюденията ми?

– На шега обвинявам поредицата „Хари Потър“ за това, глобалният ѝ успех сред няколко поколения определено създаде мечти за правене на магии, а не за покоряване на чужди светове, с които нашето поколение растеше. Но истината е, че

излизат мащабни и чудесни фантастики на запад, просто у нас няма възможност да бъдат издавани.

Или поне доскоро нямаше, като че има едно връщане в тази посока, дано е устойчиво.

– Дано! Обичат ли хората да четат за технологии? Защо тези теми трудно влизат в „дневния ред“ на литературата, при положение, че днес са, според мен, въпрос на живот и смърт, на бъдещето на цялата ни цивилизация?

– Според мен защото сме до такава степен заобиколени от тях, че при четенето се търси бягството – едва ли е случайно какъв огромен хит са книги за едно идеализирано минало, сюжети от села с мъдри старци, реални или измислени обичаи и неизбежните пламенни любовни истории, без наличието на интернет и телефони.

– С какво си обясняваш големия успех на групата „Какво четеш…“?

– Успехът е нещо относително. Групата е достатъчно голяма, за да се превърне в умален вариант на българското общество, а това означава и че в нея има силен антагонизъм, чести скандали и взаимна нетърпимост. Но вече 10 години налагам спазването на драконовски правила, смятам, че те са полезни и позволяват сред всички повтарящи се до втръсване постове за текущи хитови заглавия да се промъкват и интересни и различни книги, които читателите са открили по един или друг начин.

– Как ще изглежда последната книга?

– Богато илюстрирана, с ръчни елементи и много скъпа за изработка – точно каквито са били преди откриването на книгопечатането,

когато всяка една книга е била сама по себе си произведение на изкуството. Няма

как книгата да не остане като символ и да бъде скъп и ценен подарък, дори ако масовото книгоиздаване изчезне по една или друга причина.

– Нека завършим с въпроса, който зададох на 15 технологични лидери, отговорите ще дам в петък. „Препоръчай ми три любими твои книги!“, нека в случая да са свързани по някакъв начин с технологиите…

– Да видим, вече направих някакви предложения, но за да не се повтарям, нека са тези:

„Еволюция на всичко“ на Мат Ридли
„Homo deus. Кратка история на бъдещето“ на Ювал Ноа Харари
„Кръгът“ на Дейв Егърс

– Ето че и аз си намерих препоръка, не съм чел Ридли. Много интересни неща обаче добавиха гостите от ИТ света… Благодаря ти!

Кои са любимите книги на технологичните лидери?

Георги Караманев — Tue, 03 Dec 2024 06:00:52 GMT

Четат ли книги световните технологични лидери? Кои са любимите четива, препоръчвани от Илон Мъск, Сам Алтман, Марк Зукърбърг? Ще намерите ли някои сходства със собствения ви литературен вкус, или изобщо не съществува такава тема?

У нас не е модерно да разказваме какво четем в медийното пространство. За това ме накара да се замисля в гостуването си журналистът и преводач Даниел Пенев. Да, сигурно ще се сетите за прословутия „Винету“ като любимо четиво и.. толкова.

Не навсякъде е така. И на запад, и на изток личностите, които попадат в светлината на прожекторите, обичат да говорят за книгите, за любимите си автори, за литературата, която ни помага да продължим нататък.

Е, време е да започнем да го правим и тук!

Какво четеш?

Не знам за вас, за мен винаги въпросът е бил важен. И в разговора с непознат, и в търсенето на следваща любима книга. Затова го поставям с пълната му сила в следващите няколко Дигитални истории.

Този път ще ви разкажа за любимите книги на някои от големите световни технологични лидери. Ще надникнем в библиотеката на Сам Алтман, ще се зачетем в препоръките на Стив Джобс. Кой ли от всички е най-голям почитател на Толстой и кой – на Шекспир?

Темата продължава във вторник с гостуването на Христо Блажев, създателят на най-големият книжен блог – „Книголандия“ и на фейсбук групата „Какво четеш?“. А следващия петък ще насочим поглед към България. Попитах 15 български ИТ лидери за любимите им книги и получих препоръките им.

Ще се появи ли в списъка Иван Вазов? Имайте търпение, определено се натрупа неочаквано пъстра и любопитна палитра от отговори – и за книжните хора, и за програмистите, които четат този сайт… а трябва ли непременно да ги разделяме?

Странници в странна страна

Но как така Бил Гейтс се превърна в… литературен гуру? Коя е книгата, формирала живота на Илон Мъск?

„Никога не апелирай към „по-добрата“ страна на човека. Той може и да няма такава. Обърни се към личната му заинтересованост, това е значително по-ефективно.“

Не, не е мое мнение, не е и на Бил Гейтс. Но е цитат от само двете от общо 258 книги, които той е отбелязал като прочетени и оценил и се комбинират със 951, с които аз съм направил същото в моята библиотека в Goodreads. За мен, а и за много други четящи хора по света, през последните 10-ина години това е платформата, в която отбелязваме какво четем, следил настроенията, оценките, мненията на другите. Аз съм избрал да не пиша коментари… явно съм прав, след като и колегата Бил не е щедър на слова, нито на оценки. (Неговия Goodreads профил ще намерите тук, моя – тук).

Май се улисах в подробности. Та досетихте ли се от кого е цитатът? Силно бих се изненадал, макар да става дума за произведение, което сме свикнали да смятаме за класическо – „Странник в странна страна“ на Робърт Хайнлайн. Именно то е едно от двете книги, които и аз, и Бил Гейтс сме оценили, другата е „Облакът Атлас“. Той има да наваксва по някои показатели, отбелязал е, че иска да прочете хитовата трилогия с научната фантастика на Лиу Цъсин за „Трите тела“. Тук му водя, но тази поредица предстои да се появи и в списъците на други известни имена.

Но как така, нали технологичните лидери четат само… технологични книги? И такива, свързани с бизнеса, хайде, от време на време и по някоя за самоусъвършенстване? Нищо подобно, както ще се убедите от тези редове, наистина е време да се разделим със стереотипите, сблъскващи букви и байтове.

Don’t kill Bill

„Опитвам се да чета всеки ден, независимо дали имам натоварен ден в офиса, или съм на разходка. Това е един от любимите ми начини да научавам нови неща и да разбирам по-добре света.“ Казва го същият този Бил Гейтс. Който не спира да препоръчва книги, ежегодно в блога си публикува списъци с четива. Те също са толкова разнообразни и пъстри, много често сред тях се промъква художествена литература.

Колко чете ли? Далеч е от прословутите 40% от българите, които през миналата година не са прочели дори една книга. Много сайтове събират оценките му, тук например можете да видите цели 343 мнения на Бил Гейтс за различни книги!

Цели 7 пъти при различни ситуации Гейтс препоръчва „Защо сме поляризирани“ на Езра Клайн (Why We’re Polarized), книга, която не е издавана на български, както и нищо от автора ѝ. (По темата за българските издания положих немалко усилия, но ако съм допуснал грешка, ще съм благодарен да ме поправите.)

Имайки предвид това колко по-актуална става всеки ден темата за разделенията в обществото обаче, може би никак не е лошо и българските издатели да се замислят по темата… „Ако искате да разберете какво се случва в политиката в САЩ в момента, това е книгата“, казва създателят на Microsoft.

Самотата на простите числа

Като друг любим автор той нерядко посочва Анди Уеър. Фантастът може да се срещне и в много други препоръки на ИТ лидерите. На български има три издадени книги, от които все още може да се намери лесно единствено споменатата от Гейтс „Проектът „Аве Мария“.

Истината е, че макар да говорят често за любимите си книги, според немалко класации и резюмета, които прочетох, сравнително рядко се случва ИТ лидерите да дадат цял списък. Съвсем разбираемо, когато и мен ме попитат за любими 5 книги, отговорът би се различавал драстично заради това кой ме пита и в кой етап от живота ми е дошъл въпросът. А и всеки четящ човек, когото познавам, се затруднява да влезе в толкова ограничена бройка фаворити. Ето защо продължаваме нататък прелета си над библиотеките на ИТ лидерите.

Сам Алтман например доста по-рядко говори за любими книги (а и изобщо, едва през последната година започна да дава интервюта малко по-често). Основните ни жокери при него идват от едно предизвикателство преди години, в което беше призован да покаже личната си библиотека след като такава мода беше минала през социалните мрежи. И… там видяхме такова разнообразие! Като започнем с „Републиката“ на Платон, минем през „Фондацията“ на Айзък Азимов, Алис Мънро, Марк Аврелий и стигнем до биографиите на Наполеон и Илон Мъск.

Извън тях, сред препоръките, което е давал е „Свръхинтелект: посоки, опасности, стратегии“ от Ник Бострьом, нарича я задължително четиво за всеки, който има интерес към темите на естествения и изкуствения интелект. „Страхотно е да препрочитам тази книга“, казва пък за „Транзитът на Венера“(The Transit of Venus) от Шърли Хазард, също неиздавана у нас.

Човекът с желязната Мъска

И като стана дума за Мъск, няма как да го пропуснем – той говори често, напоително, подробно за книгите, които чете и са го направили такъв, какъвто е. Интересно дали след двете му прелюбопитни биографии ще дочакаме и собствената му такава…? Доста пари би донесла на издателите, стига да му остане време.

Той самият чете доста биографии – сред любимите му са тези на Бенджамин Франклин, на Айнщайн, написани от Уолтър Айзъксън – автор на най-новата и скандална биография на самия Мъск, която излезе на български преди броени дни..

„Знам, че е клише, но „Властелинът на пръстените“ е моята най-любима книга завинаги“, признава Мъск. А „Фондацията“ на Азимов по собствените му думи е едно от четивата, които са го накарали да създаде SpaceX. Препоръчва също Робърт Хайнлайн и „Дюн“ на Франк Хърбърт, защото защитава принципите на това да ограничаваме изкуствения интелект.

„Пътеводителят“ с култовата корица на Текла Алексиева

Фен е на „Пътеводител на галактическия стопаджия“ от Дъглас Адамс. „Когато бях на 12 или 15 г., изпаднах в екзистенциална криза и четях различни книги, от които се опитвах да разбера смисъла на живота и какво означава всичко това“, спомня си Мъск. „Вкъщи имахме няколко книги на Ницше и Шопенхауер, които не бива да се четат на 14. И тогава прочетох „Пътеводителя“, който според мен е доста положителна книга и подчерта един важен момент, а именно, че много често въпросът е по-труден от отговора. И ако успееш да формулираш правилно въпроса, тогава отговорът е лесната част.“

Да ви кажа, поне на мен ми стана доста по-симпатичен и близък след този списък.

И ако има нещо тревожно в книжните му препоръки, то е, че през последната година Мъск все повече препоръчва четива, свързани по един или друг начин с войните. С най-големите битки, с историята, с начина на воденето им.

Още ли смятате, че не е важно да знаем какво четат днешните лидери? Дано в случая е просто мода, а не е свързано с предсказанията на безспорния визионер за бъдещето ни…

Фейс…буук

Доста често в списъците на днешните ни читатели попадат книгите на Насим Талеб и Питър Тийл. Но ако има един автор, който се откроява в присъствието си в почти всички подобни листи, то несъмнено е Ювал Ноа Харари. Всички изброени дотук ИТ герои го определят като изключително значим за времето ни писател.

Няма как да подминем Марк Зукърбърг, който винаги се е опитвал да си гради образа на запален читател, макар през последните години книжните му препоръки да са значително по-редки.
И в неговия списък попада предприемачът, помогнал на почти всички огромни днешни компании да стигнат там, където са – Питър Тийл с „От Нула до Едно – размисли върху стартъпите или как да изградим бъдещето“.

Препоръчва също споменатата трилогия на Лиу Цъсин – „шедьовър на научната фантастика с огромен обхват и визия“. За „Sapiens“ на Харари пише, че „главата за еволюцията и ролята на религията в човешкия живот ми беше най-интересна и исках да се задълбоча в нея“. Религия ли ще си прави?

„Изуми ме, че почти 3 милиарда души живеят с 2,50 долара на ден или по-малко“, пише пък за „Портфейли на бедните“ от Дарил Колинс. Какво е направил от позицията на хегемон в ИТ света в резултат на изумлението си, историята мълчи.

Случайно или не, Зукърбърг познава и коментира и най-популярните антиутопии, за които все повече си говорим. За книгата на Петер Хубер „Отмъщението на Оруел: палимпсестът 1984 г.“ (също неиздавана у нас, “Orwell’s Revenge: The 1984 Palimpsest“) пише, че „е изключителна демонстрация на потенциала на нововъзникващия супермедиум да поражда нови форми на творчество. Тя смело преосмисля „1984“ от гледна точка на компютъра. След като първо сканира всички текстове на Оруел, Хубер използва компютър, за да пренапише изцяло книгата, като в по-голямата си част влага собствения език на Оруел. Редувайки художествени и нехудожествени глави, Хубер развива сюжета до изненадващ нов завършек. Резултатът е завладяваща утопична творба, която предвижда един свят на върха на пръстите ни, в който информацията непрекъснато се увеличава, има равни възможности и свобода на избора“.

Сега остава все пак да ни убеди, че и той самият работи в тази посока…

Изборът

Наскоро успешно превърналият се във филм роман „Дюн“ е любима книга и на Джеф Безос. Създателят на Amazon препоръчва горещо и произведенията на не толкова познатия у нас фантаст Иън Банкс и конкретно поредицата му от романи, излизали от 80-те до 2012-а „Културата“ (The Culture).

Неочаквано много препоръки – от Бил Гейтс през Сатя Надела до Стюарт Бътърфийлд получава икономическото четиво „Възходът и падението на американския растеж“ от проф. Робърт Дж. Гордън (The Rise and Fall of American Growth).

Създателят на Oracle Лари Елисън пък (не особено изненадващо, поне за мен) е почитател на Айн Ранд. „Като дете исках да съм архитект заради нейния роман „Изворът“.“ Спечелили ли сме, че това не се е случило – преценката оставям на вас.

Самият Питър Тийл пък е почитател на другото прословуто нейно произведение – „Атлас изправи рамене“. И Тийл, и доста други лидери от списъка са фенове на Рей Кърцуейл.

Аз го познавах, Хорацио

Сред любимите му четива обаче има и много по-неочаквани решения. Като например „Ана Каренина“. За класическия роман Тийл казва, че илюстрира добре ИТ бизнеса: „Толстой започва с наблюдението, че „Всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно семейство е нещастно посвоему.“ В бизнеса е точно обратното. Всички щастливи компании са различни: всяка от тях печели монопол чрез решаването на уникален проблем. Всички неуспешни компании са еднакви: не са успели да избягат от конкуренцията“. Остава също да гадаем дали е продължил и след първото изречение…

Джак Дорси казва, че една от любимите му книги е „Майстора и Маргарита“ на Михаил Булгаков. Браян Джонсън пък е почитател на „Сидхарта“ от Херман Хесе. Сред неочакваните класически препоръки е за шекспировия „Крал Лир“ от Стив Джобс. „В един етап от живота си започнах да слушам много музика и да чета повече извън сферата на науката и технологиите – Шекспир, Платон. Обичах „Крал Лир“.“ Казвал е също колко цени „Моби Дик“ и стиховете на Дилън Томас.

Дълго можем да продължаваме, но няма смисъл.

Да не забравя, очаквам ви в Goodreads! Ако сте стигнали дотук, със сигурност литературата ви вълнува, винаги е радостно да срещнеш такива хора.

Надявам се, харесали сте за себе си поне една препоръка. Изненадаха ли ви някои от четивата, препоръчани в този текст? Мен определено. Но още по-изненадващи предложения се задават точно след седмица. Какви ли книги ще ни препоръчат 15 български ИТ лидери?

Българският литературен Банкси

Георги Караманев — Tue, 19 Nov 2024 06:00:52 GMT

„Най-опасният литературен терорист у нас“. Не, тези думи за днешния ни гост не са мои, а на специалист, който следи и познава отблизо случващото се в българската литература.

Ето че след 153 интервюта, публикувани на този сайт, дойде времето за… първия анонимен гост! Няма да ви издам дори дали е мъж, или жена, важни тук са историята и гледната му точка.

Преди броени дни в два поетични конкурса генерирани от ИИ стихове попаднаха сред най-добрите, във втория случай ставаше дума за експеримент на Дигитални истории. Според мен е жизненоважно да започнем дискусията за бъдещите ни взаимоотношения с технологиите, при това с участието на колкото може повече важни гледни точки. Очаквайте следващите забележителни гости (и експерименти) по темата.

Днес обаче се връщаме още преди модата на ИИ генерирането. За да разкажем историята на един човек, който дълго време експериментира с това да изпраща компилирани или просто абсурдни стихове под различни имена. Дълго време преди това той е участвал и печелил конкурси с истинското си име, докато… не се убеждава, че нещо в системата не е наред. Че критериите не са това, което би трябвало да бъдат. Идеята му се променя с годините, особено след като успява да постигне серия от убедителни резултати и безброй публикации в много от смятаните за водещи поетични издания у нас.

Каква ли е целта му? Как изглежда според него бъдещето на поезията? Как алгоритмите променят отношението ни към писаното слово и към творчеството? Очаква ни забележителна среща с първия анонимен гост на Дигитални истории, българския литературен Банкси.

– Много уважаван от мен приятел от литературните среди ми даде идеята да разкажа историята ти, като, разбира се, запазим анонимността ти. Той те нарече „най-опасният литературен терорист“. Как ти звучи тази оценка?

– Не знам дали съм най-опасният, засега не мога да кажа, че съм постигнал нещо грандиозно. Не съм спечелил литературен конкурс с някакъв трик, но пък имам немалко публикации в различни издания с фалшиви самоличности.

С поезия се занимавах дълго време с истинското си име. Имам участия, награди, тази сфера не ми е чужда. Запознат съм основно и с конкурсите, и с поетическите общности. Познавам се с хора от тези среди. Така че този експеримент започна съвсем целенасочено, планирано, единствено целта му се изменяше от време на време.

Виждайки какво се случва, как стоят нещата в тази сфера,

тръгнах с идеята да разкритикувам, да изоблича, да се подиграя дори, исках да видя докъде може да стигне това.

Първоначално започнах с публикации. Имам и няколко участия в различни конкурси, от които обаче не излезе нищо.

Изображенията са илюстративни, създадени от MidJourney

– Преди колко време започна?

– Преди две-три години. Конкурсите дойдоха по-късно, акцентът ми беше върху онлайн изданията, свързани с поезия. Целта ми първоначално беше експериментаторска. От друга страна, исках да покажа истинското лице на тези общности.

Всеки път подхождах различно. Още първият ми опит беше успешен и се превърна в публикация! Той се състоеше в следното: без да имам вдъхновение или някаква конкретна идея, сядам и създавам няколко стихотворения, в които не влагам почти никаква мисъл.

Просто виждам до мен щора, радиатор и създавам от това кратко стихотворение, което няма художествени достойнства.

Така написах няколко, изпратих ги и… веднага ги публикуваха. Нещо повече, един и същи подход проработи при две много различни общности.

Приемах нещата по-скоро емоционално, бях учуден, възмутен от това какво се публикува в интернет. Как в днешно време всеки е поет, всеки си има страница, има общности, които публикуват сами себе си и подкрепят членовете си, но само на вътрешно ниво.

Идеята ми беше точно да покажа, че нещо куца. И определено според мен се получи. Но резултатът не беше оповестен публично.

– Защо? Ако не го покажеш, как в крайна сметка ще стане ясно, че нещо с критериите не е наред?

– Първоначално замисълът беше грандиозен. Исках да си направя поредица от експерименти и след това под някаква форма да публикувам резултатите, пак под псевдоним. Да излезе статия, в която казвам: „Ето, този човек съм аз, публикувах“. Идеята беше съвсем целенасочено да използвам тези фалшиви самоличности, тези мистификации, да публикувам, да навляза в тези общности и да ги компрометирам отвътре.

Да има няколко фалшиви поети, които да действат в полето на литературата, след това да измисля критик, който да ги анализира, после автор на статия, който да представи цялата картина…

Беше емоционално, на моменти малко пресилено. Но се получи. Впоследствие, освен случайните асоциации и наглед безсмислените конструкции, започнах да експериментирам. Опитах с ChatGPT, създавах стихотворения на английски, които след това преминаха през Google Translate, а моята роля беше единствено да пооправям някакви особености в превода.

Опитвал съм и колективно творчество. Събираме се група приятели, един от нас казва произволна дума, следващият чисто асоциативно измисля друга и така се нарежда някаква творба, която в същността си е безсмислена, безидейна. Но сме си правили такива експерименти и в крайна сметка

тези издания, тези общности харесваха творбите.

Повечето публикации не са създадени с помощта на ИИ. Принципът беше да изчета значителна част от творчеството на конкретната общност и да се опитам да имитирам. Така, дори когато не беше ИИ, принципът беше подобен – виждам каква е схемата, какъв е моделът и в момента, в който седна, имитирам този модел, създавам нещо много близко до това, което правят, и те го харесват.

Моментите, в които не се получаваше – не са публикували дадени стихотворения или не съм печелил даден конкурс, мога да обясня с пресилването на нещата (понякога сме преминавали в откровена гавра, което може би се е забелязвало). Или с неуцелването на конкретното жури. При различните конкурси, естествено, всяко жури има определени изисквания, отдава предпочитания на определен модел. Ако не уцелим този модел, няма как да се класираме. Да кажем, в един конкурс се насърчава писането в класически стих, в друг това е абсолютно грешен подход, там се насърчава свободният стих, експерименталното, авангардно писане. В моментите, когато не се е получавало, мисля, че това е било фактор – че не съм взел под внимание изискванията на журито, не съм прочел творби, които са били награждавани предишна година. Този модел не е проработвал, тъй като не съм успявал да имитирам добре.

После премина тази емоционална вълна, желанието да изоблича, да компрометирам. Започнах да се замислям върху други въпроси. Вече бях планирал всичко, бях подготвил хора, чиито лица да използвам при бъдещи литературни четения и участия. Но в един момент преосмислих целите си. Може би ми омръзна, може би не видях особен смисъл в това, изникнаха други въпроси –

дори да успея, дори да излезе тази бъдеща статия, която ще покаже целия процес, която ще изобличава, ще обвинява, всъщност какво ще постигна с това?

Общностите са достатъчно затворени в себе си, те имат много тесен кръг читатели, за литературните конкурси също може да се каже, че са малки общности, в тях често участват и се награждават едни и същи хора. И общо взето се търси един и същи тип поезия.

Тоест, дори да успеех, аз едва ли можех да предизвикам една по-голяма дискусия, която да доведе до нещо смислено.

– А е крайно време точно това да се случи. Защото въпросите вече са прекалено големи, заравянето на главата в пясъка е опасно и за истински талантливите поети, каквито без съмнение има. Затова и аз направих експеримента си, затова и ще продължавам тази дискусия.

– Това, което ме притеснява в случая, е точно тази затвореност. Тези въпроси не се обсъждат в рамките на някакво публично, по-открито пространство. Всичко остава затворено в общностите.

Другото, което лека-полека започна да ме отказва от тези планове, е, че все пак в тези общности от време на време откривах смислени неща,

текстове с високи художествени достойнства, автори, които според мен са наистина талантливи. За разлика от голяма част от останалите, които просто търсят изява.

Това е друг проблем – ако не си част от тези общности, ако не участваш в тези конкурси, не виждам къде можеш да се изявиш, как може да стигнеш до широк кръг читатели. Колкото и да критикувах тези общности, в една от тях открих един поет например, за когото не бях чувал преди, а смятам, че е наистина талантлив. С компрометирането на общността, към която принадлежи, нямаше ли да се очерни и неговото име? Така че, от една страна, да изобличиш, да покажеш колко са неталантливи, колко са посредствени всички тези хора, може би не беше най-добрият подход, защото покрай посредствените се намират и талантливи.

– Така е. Какво правиш, ако си талантлив? Ако не участваш в конкурси, не си част от списанията, не издаваш стихосбирки… Обаче днес всеки може просто да пише онлайн.

– Издаването на стихосбирка в днешно време наистина не е особено събитие и върховно постижение, защото отново, за да те чуят, за да присъстват хора на представянето, трябва да си част от някаква общност, да има кой да организира събитието, да покани хора.

Да издадеш стихосбирка преди години, в една друга ситуация, е било наистина постижение за един млад поет, а сега и това се обезценява,

тъй като разпространението на поезията ти отново зависи от твоята популярност, от общността, към която принадлежиш. Не можеш да се справиш сам, освен ако не си изключително талантлив и поезията ти няма нужда от представяне.

– Има ли изобщо такива автори днес? Без да съм близо до тези общности, не се сещам. Как продължи нататък?

– Вярвам, че има такива автори и читатели, които все още ги търсят. През последната година опитах нещо различно – да публикувам в по-сериозни издания, но отново под псевдоним и като експериментирам. Реших да пробвам нови неща, да видя как ще се приеме поезията ми. Другата дейност замразих временно, може би точно заради това чувство за безсмислие.

До момента, в който не стигна до някаква концепция, до ясна идея как наистина това може да помогне, как може да е полезно. Може би няма да публикувам до този момент.

Успях да постигна голяма част от това, което исках в началото.

Публикуваха ме, харесваха ме, споделяха ме във фейсбук заедно с много насърчаващи коментари, което за мен беше абсурдно, но също и достатъчно само по себе си.

Получих своето удовлетворение още след първите публикации и си казах: „Да, ето, щом публикуват това, щом го харесват, значи наистина те нямат стойностни критерии, нямат смислена концепция за това какво е качествена поезия. Какво повече искам?“.

– Но какви са твоите критерии, на базата на какво оценяваш поезията? Имаш ли професионално отношение към нея, или само субективно?

– Със сигурност не съм най-компетентният критик и най-добрият съдник. Но имам отношение към сферата на филологията и литературата, мога да кажа, че гледам нещата и от професионална гледна точка.

Естествено, ако говорим за изкуство и конкретно за литература, не можем да пренебрегнем субективния фактор. Но когато анализираме, когато се опитваме да отсеем качествената поезия от некачествената, колкото и условни да са тези понятия, винаги има някакви обективни критерии. Говорим все пак за наука.

Литературознанието е наука, която има много стабилни основи, достатъчно добър понятиен апарат и критерии за това кое е стойностно в художествено отношение.

Винаги има субективизъм, няма как да избягаме от това, но в рамките на науката за литературата и на литературната критика можем да търсим критериите си за оценка. Не мисля, че всичко трябва да се разглежда на основата „харесва ми или не ми харесва“, напоследък според мен липсва критическият поглед.

– Определено и аз мисля така. И не само в поезията, във всяко изкуство.

– Авторите са прекалено чувствителни, трудно приемат критика отвън, а вътре в самите общности съм склонен да вярвам, че преобладават насърченията и похвалите.

– Доказват го и твоите експерименти.

– Моите критерии може би не са толкова солидни, и аз съм подхождал повече или по-малко субективно, особено в началото, но се старая в преценката си да изчиствам отношението си към поезията от личните си впечатления от поета.

Доколко съм успял, не знам. Това е едната от причините, поради които спрях – когато усетих, че нещата преминават на личностно ниво, че започвам да ги преценявам и като хора, а не само като автори. Че нещата са по-емоционални, отколкото трябва, че губя обективната нишка, тогава спрях за доста време.

Не съм чак толкова близък с тези хора, познавам се с някои, но дотам. Не са ме възпрепятствали по някакъв начин, не са ме критикували. Нямам сметки за уреждане на нивото на личните отношения.

Но съм се чувствал почти лично засегнат поради участието ми в определени конкурси.

В момента, в който не съм отличен, с интерес се опитвам да преценя какво е било наградено…

– Аз не следя нещата толкова отблизо, но определено често излизат примери на наградени творби, които и аз смятам за посредствени. Не е важно обаче аз какво мисля, затова си направих експеримента, нека проверим какво ще види журито. Без да искам, имаше не само едно, а две журита. Които не просто не различиха генерираните от изкуствен интелект стихове, а в 2 от 2 случая ги наредиха сред най-добрите. Поканих хора от журита победители, поканих много поети и хора с отношение да се включат в разговора. Мисля, че имаме много сериозен повод за замисляне. Засега малцина ми отговарят. Защо е така според теб?

– Това е един от проблемите, които трябва да се поставят. В конкурсите, без да оспорвам компетентността на хората, които са част от журито (имаме утвърдени имена на литературоведи, писатели, поети и т.н.), все пак явно нещо куца.

Това ме е разочаровало, това ме е обезсърчавало да участвам в конкурси. Точно това, за което говорим. Наградените творби. Аз съм си задал въпроса защо го правя. Каква е дълбоката цел, дълбокият смисъл на експеримента ми? Ние искаме все пак качествени творби, качествена съвременна поезия. Искаме това да има значение, да се говори за това, да се обсъжда. Дори да е в рамките на един спор.

Да го има този дух, който е бил характерен за други времена, в които литературата, поезията е значила нещо. Фигурата на писателя, на поета е значила много повече.

Най-малкото, като читатели, на нас това ни липсва – да очакваме с нетърпение да излезе нечия стихосбирка. Да очакваме с нетърпение публикацията на нашия любим поет в някое издание.

Не толкова аз като автор искам критериите да са по-високи, за да може моята поезия да спечели конкурса. Много далеч съм от тази мисъл и отдавна за мен не представлява интерес наградата в някакъв литературен конкурс.

За мен е по-важно и по-ценно да чета, да потребявам качествена литература и тя да има дори някакво обществено значение.

А не тази литература да е регионална, локална, затворена в границите на общност от 20 души.

– Но ако ИИ вече пише много добре, има ли смисъл ние да продължаваме?

– Тук идва и друг въпрос. Дали наистина пише добре?

– Как да го проверим, ако не да пуснем произведенията му на доказани журита от специалисти?

– ИИ все пак имитира. Даваме му някакви данни, които представляват определен тип поезия, определен тип писане и по-скоро според мен неговата роля е да имитира модела, който се харесва.

По-големият проблем е кой определя какъв е моделът, който се харесва.

Кой определя стандартите, кой определя модата?

– Може би вече нямаме нужда от поезия, вижда се този залез на явлението да чакаш любимият ти поет да издаде нова стихосбирка, не е само българско явление.

– Аз съм по-скоро скептичен към тази трактовка.

Това чувство за изчерпване вероятно не е от днес и във всяка епоха всеки един автор може би се е питал: „Аз мога ли да дам нещо ново, мога ли да направя нещо различно?“.

Представите за поезия, за изкуство се променят, затова имаме различни направления, които се сменят или съществуват успоредно, различни модели, които се връщат.

Изкуството винаги намира начин да се обнови, да стигне до хората.

Не мисля, че сме стигнали дотам да се обезсмисли поезията, да се обезсмисли творчеството.

Просто това е симптом за нещо, може би не можем съвсем да го дефинираме, но според мен логиката е такава. Изкуственият интелект е добър и дори по-добър в това от хората, защото копира това, което се харесва, което е актуално.

– Не непременно. Чрез заданието си ти можеш да се намесиш и да промениш посоката. Тогава става съвместно творчество.

– Но остава въпросът дали и доколко създаденото от ИИ е истинско творчество. Все пак според мен няма разлика между това, което той прави, и алгоритъма, който много реални автори следват. Те наблюдават тенденциите, виждат какъв е основният модел и по някакъв начин, ако го изимитират достатъчно добре, печелят конкурса. И това според мен е по-основен проблем. Не съм го разрешил за себе си.

Как това може да се поправи? Как конкурсите могат да се превърнат в нещо, което има национално значение? Идеята на конкурсите би трябвало да е такава – как един автор, който е талантлив, но неизвестен, може да стигне до публиката. Според мен това би трябвало да е целта им. Да открият някого, който е различен, оригинален, а не повтарящ модела.

Ако това не може да стане, не виждам особен смисъл в конкурсите в настоящия им формат. Не че не трябва да съществуват, но може би е необходимо да се преосмисли тяхната концепция.

– А тук имаме нещо повече, аз си го наричам слона в стаята. Имаме два конкурса, участват 150 автори, двама от тях (поне) с генерирани стихове. И двамата попадат в избраните топ 10. Може би някой от другите 130 автори догодина ще участва с нещо генерирано? Но, за разлика от мен, няма да си признае, защото вече е абсолютно недоказуемо кой текст е генериран.

– Говореха, че ще въведат декларация за авторство, но това нищо не решава, то е дупка в морето.

Тези ситуации поставят много въпроси. Според мен това все пак е някакво начало. Не ни дават отговори. Аз също не стигнах до отговор и затова спрях. Защото си казах: „Какво от това?“. Аз нищо не влагам в това стихотворение, то все пак се харесва и се приема като стойностно. Като творба с някакви художествени качества. И какво от това?

– Може би трябва да се върнем към позицията да пишем не за да спечелим конкурс, а защото ни е вътрешна необходимост.

– Това е един вариант – да се откажем от външните фактори. Да се откажем от славата, наградите, вниманието на хората. Но това пак е някакъв индивидуален избор. Да пиша повече за себе си и по-малко за други или друго.

Въобще поезията, изкуството не целят да направят автора си известен.

Имаме много примери с автори, които приживе нямат почти никаква или никаква популярност, а са преоткрити след смъртта си.

Ако имам вътрешна потребност да пиша, ако това ми помага да се изразя, да се разбера и като вторичен ефект ме направи популярен, ако по този начин стигна до други хора и помогна на тях малко повече да разберат себе си, да се откъснат от ежедневното и т.н. (всички тези функции на изкуството), има смисъл в това. Но тук отново опираме до личния избор.

Ако преследвам външното, бляскавото, стихосбирката, която ще ми донесе (надали доходи, но вероятно) внимание, известност, оттам нататък и някакви други придобивки, нещата са изначално сбъркани. Вече можем съвсем свободно да използваме изкуствен интелект, без да изпитваме някакви угризения. Защото…

– …и да не го използваме, би било същото.

– Все пак предполагам, че съществуват софтуери, които улавят кога е използван ИИ…

– Уви, за текста тази битка приключи. Вече не можем да имаме такова решение.

– Въпросът е, че за хората, които участват, за хората, които печелят такива конкурси, те не са безсмислени. Ако тръгнеш с идеята да си победител в конкурс, нищо друго няма значение. Дали някой друг ти е написал стихотворението, дали си бил ти, но си взел идеята от друг, дали имитираш някой автор, или ИИ ти го е написал, е едно и също.

Понякога е трудно доказуемо, понякога е очевидно. Но направиш ли го, ти си изгубил за себе си смисъла в изкуството.

Отново говорим за субективно виждане, за лично решение. Аз го правя, защото има смисъл за мен.

А смисълът в тези истории е да се предизвика тази дискусия и да видим какво ще излезе от нея.

Ако повече хора са въвлечени в дискусията, ако тя стигне до повече автори, до повече хора, които искат да публикуват, да участват в тези конкурси, може би в някакъв момент нещо ще се промени и в личното им възприятие.

– Именно, дискусията, това опитвам да направя. Затова го има и целия този сайт с вече над 400 дигитални истории, които събирам само в свободното си време. Но важно е и самите журита как подхождат към всичко това.

– Пожелавам успех на членовете на бъдещите журита. Аз не мога да дам готов отговор. Със сигурност това, което правим, е една стъпка към отговора. Във всеки случай, не мисля, че поезията се е изчерпала.

Не мисля, че изкуството се е обезсмислило и че изкуственият интелект вече може да се справя много по-добре в тази област.

Да, той е полезен в определени сфери, но според мен използването му в изкуството, в създаването на една творба е проблематично.

Това е друга дискусия…

– И ще я продължим! Но докога ще е жива поезията? Кога ще разберем, че се е изчерпала?

– Ще цитирам думите, с които Сартр завършва текста си „Какво е литературата?“:

…светът може да мине и без литературата. Но по тая логика може да мине и без човека, нали?.

Изкуството, литературата не може да се разглежда отделно от човека. Въпреки че хуманитаристиката вероятно изживява някакъв кризисен период, вярвам, че ние ще имаме нужда от науката за човека, както и от поезията, докато се нуждаем от самия човек и от човешкото.

– Аз също. Благодаря ти от сърце, че се съгласи да разкажем тази поучителна история!

Рори и рецептите на Баба

Георги Караманев — Tue, 12 Nov 2024 06:00:03 GMT

Какво ли прави един татуиран американец на борда на 40-годишна лада, устремен към поредното българско село? А какво ли съдържа коктейлът „Компютър“? Защо гражданинът на щата Вашингтон избира да търси старите български рецепти из затънтените села, там, където е „Баба“, събирателното, вечното на един безкраен, универсален образ, който докосва всички ни?

Рори Милър с днешна дата преоткрива магията на българското село. Онова, което изоставяме, а пази толкова от смисъла.

Строителен работник, берач на маслини и учител по английски, преди около 15 години Рори спира в България, за да се родят тук двете му деца. Привлича погледите с участието си в “Masterchef”, после продължава пътя си из затънтените български села. Така се ражда забележителната книга „На око“, сюрреалистичен пътепис, където точни рецепти няма да намерите – и за гозби, и за бъдещето, всичко е „на око“ като мерна единица и начин на живот. Но ще намерите и самото село, и гозбите му, и бабите, и духа, и добре премерените подправки.

Следващата стъпка на американеца е книгата да се появи на английски с кампания в платформа за споделено финансиране. Аз лично ще го подкрепя, защото мисля, че е уловил безценния дух на българското село днес. Което е различно от онова на Елин Пелин и Иван Вазов. Което, вярвам, ще обърне сбъркана мода, че животът е в големия град. Светът на технологиите ни позволява както никога да разбиваме стереотипите. Припомня ни го и книгата на колоритния Рори, който има какво да ни каже и в следващите редове.

– Книгата ти ми напълни душата. Какво те накара толкова упорито да искаш да я напишеш?

– Преди няколко години участвах в проект, организиран от резиденция „Баба“, в рамките на който няколко души, предимно от по-големи градове в България, отиваха на село, помагаха с каквото е необходимо и прекарваха известно време с по-възрастните хора там.

Бях попаднал в едно семейство в Неговановци, северно от Видин. Живях там с баба и дядо за около три седмици. Запознах се с ежедневието им и им

помагах в къщата… главно в готвенето, разговорите и, разбира се, в пиенето.

Запознах се с много хора от околността и видях много неща, които никога нямаше да видя, ако не бях напуснал града. Научих много и Негованци се превърна в първото село в книгата ми. От престоя ми там дойде и идеята за нея.

Осъзнах, че

тези хора имат толкова много да разкажат и да ни научат от живота си, а за съжаление никой никога не ги е слушал.

Винаги съм обичал да готвя и да се храня, така че естественото средство за събиране на информация за мен беше готвенето с тях. Това е единственото нещо, което те наистина обичаха да правят и им позволяваше да се отпуснат, да разкажат живота и философията си. Видях, че не само винаги готвеха без точни мерки, но и живееха по подобен начин. Разбрах, че има един общ израз, който може да обясни не само готвенето им, но и начина им на живо. „На око“.

Това, което ме трогна най-много, беше

простотата на селския живот и огромното количество радост и удовлетворение, които хората успяват да извлекат от него.

Бях свидетел на изключителна и постоянна скръб в живота на всеки човек, който ми разказваше за своите трудности, но никога не се фокусираше върху тях… никога не се спираше на лошото повече от необходимото. Радостта винаги надделяваше над тъгата; въпреки че скръбта им беше голяма, тя никога не ги контролираше прекалено дълго и винаги отстъпваше място на щастието.

„Това ястие е любимо на стопанката, както и на съпруга ѝ, който е голям привърженик на готвенето, но откакто здравето му започва да се влошава, му е почти невъзможно да стои на крака задълго. Така баба Даниела изцяло се е нагърбила с кухненските задължения. Върши това с разбиране, а и с охота.

Докато възрастният мъж започва все повече да се интересува наред с обичайното си четиво и от едно ново хоби – дърворезбата. И преди няколко години превръща част от отдавна изоставената си плевня в истинска Мека на резбарството. Това е мястото, където той често се отбива да поработи върху любимия си предмет за резбоване – украсени дървени лъжици за готвене. Плевнята наподобява влажна, полутъмна пещера, но той такава си я обича и щом влезе вътре, на мига се оживява. Потъва за часове, докато не се появи триумфално с новото си творение.

Недалеч от неговата резбарска работилница, в приглушено осветения интериор на същия хамбар, се е приютил сапунджийският цех на баба Даниела. Там тя приготвя калъпи домашен сапун за местните хора. Обикновено ѝ се отплащат със собствена продукция или занаятчийски стоки – от пресни кокоши яйца и домашно вино до плетени чорапи. Все още пазя два нейни сапуна в найлонов плик под мивката в банята. Всичко на всичко три съставки: свинска мас, луга и малко вода.“

Откъс от „На око“ на Рори Милър

– Имаш ли интересни случки, свързани с това как на село използват технологиите? Или с липсата им?

– В селата не се срещат много технологии. Понякога, някое от децата или внуците предава на бабите и дядовците си стар настолен компютър, но това е всичко… повечето от тези хора се сблъскват за първи път със съвременните технологии след 50-тата си година и просто нямат интерес към тях. Освен това

не е лесно да се осмислят всички тези устройства и нашите често мързеливи оправдания, че не можем да живеем без тях.

Стигаш до момент в живота, в който просто не е необходимо да използваш такива неща. И да се научиш как да го правиш просто изглежда безсмислено. Тези хора са живели пълноценен, смислен живот и нямат нужда от това.

Много от тях са любопитни за това, което се случва извън селото, и биха искали да си играят с модерни джаджи. Но само за кратко време и не на сериозно.

Технологиите са важни, те трябва да присъстват и да съществуват, за да помагат на тези хора, но да се очаква, че те ще ги използват и разбират, е невъзможно.

– Знаят ли на село какво е изкуствен интелект? А трябва ли да ги има?

– Това е тема, която изобщо не ги интересува и няма да ги интересува в близко бъдеще. Разбира се, те ще разберат, че съществува, но тя няма място в живота им или поне такова, което те могат да видят.

Кажете им „изкуствен интелект“ и те ще го сметнат за зъл робот или нещо подобно… което, всъщност се оказва, че не е твърде далеч от истината.

„Под „компютър“ имат предвид едно семпло питие от ракия с кока-кола. И досега нямам никаква представа защо го наричат така. Не е идеално лошо и трябва да призная, че го изпивам главно заради страхотното му прозвище… или поне това е официалното ми оправдание.

Връщаме се, а междувременно чушките са се съвзели достатъчно и последният картоф е изчезнал – аз и не питам за него. Баба е счукала няколко скилидки чесън с щипка сол в дървена купа и реже пресния лук на парчета с малкия си, остър кухненски нож. За пореден път отказва да използва дъска за рязане и вместо това кълца лука между пръстите си – просто така е по-бързо, е обяснението ѝ.

Повтаря същото с пълна шепа пресен копър. Всичко се слага в една и съща tyna и се намачква с чука от хаванчето. Добавят се няколко мариновани люти чушки от туршиите в мазето, заедно с чаена лъжичка или малко повече от маринатата.“

Откъс от „На око“ на Рори Милър

– Може ли „Баба“ да ни върне спокойствието на живота? Минава ли то през мярката „на око“ като противовес на непрестанното бързане, състезаване, покоряване на рекорди?

– Техният начин на живот, подходът им към проблемите и дилемите в живота, може да ни научи на нещо. Когато им се случи трагедия, тя не ги депресира, не започват да пият или да употребяват наркотици, не се втурват към кухнята, за да се утешат с преяждане.

Те очакват трагедията. Те знаят, че тя ще се случи. Без нея нищо не би било красиво.

Така че не става въпрос за Баба, а за това как се справят с нещата. Трябва да разберем, че животът не се основава на количеството или дори на количеството на качеството… той се основава на съществуването. Качеството на съществуването не може да се измери количествено, то е мимолетно. Затова никога не мислете за това колко много или колко често –

мислете за чудото и щастието просто да имате и да бъдете.

– Прочетох, че си опитал коктейла „компютър“, може ли да разкажеш какво представлява?

– Първият ми „компютър“ беше налят, докато бях в Челопек, от дядо Васко. Той постави пред мен къса чаша и я напълни до половината с ракия от стара бутилка за вино, която беше преработена. След като постави ракията, той бавно посегна под масата и извади обратно бутилка кола. Напълни чашата ми догоре с нея. „Компютър!“ Той обяви.

Разказа ми, че винаги, когато с баба нямали какво да правят вкъщи, си наливали от компютъра, а после влизали вътре и гледали „Уокър, тексаският рейнджър“…

„Но ме покани и преди да успея да подвия крак, сложи пред мен малка чаша и ми наля бяло вино. Време беше.

През следващия час говорихме за много неща. Баба винаги се оживяваше, когато ми разказваше за семейството си. Подчертаваше как дъщеря ѝ била най-голямата радост в живота ѝ, докато не се появила внучката и оттогава дъщерята отстъпва на второ място. Разказа ми за моментите, когато нейните внуци остават при тях, и за приключенията, в които се впускат заедно, и беше очевидно колко жизненоважни са теза нейната душа и същество. Трудно беше да я накарам да говори за нещо друго!

Сподели също и за увлечението си да пее традиционен български фолклор, което, изглежда, е разпространено занимание сред всички баби във всяко село. Докато в града повечето хора се стремят да забравят общата си история и да прегърнат или да подражават на други култури, тук, в селата, бабите и дядовците правят възможното, за да запазят историята си, докато в крайна сметка (нека се надяваме) тя не стане интересна за останалата част от населението, заключено в по-големите градове.“

Откъс от „На око“ на Рори Милър

– Разкажи някоя история, която си чул в българските села и е важно да я разкажем и на ChatGPT.

– По време на моите пътувания това все още не беше достигнало до селото. Изкуственият интелект беше познат повече или по-малко, но главно от научнофантастичните романи.

Не мисля, че това е актуално за хората над 50 години в селото… Все още не, така или иначе.

– Кажи някоя рецепта, която не би била възможна преди технологичните времена!

– Всички рецепти са възможни без никаква електронна помощ.

– Защо българите сме добри програмисти? Може ли това да обърне тенденцията с опразнените села?

– Наистина не виждам връзка. Въпреки това, тъй като програмистите могат да работят от вкъщи, надявам се отсега нататък да виждам повече такива да се появяват из селата!

„Попитали една 90-годишна баба от село каква е тайната на дълголетието ѝ. „Никога не съм направила нищо лошо на никого. Държа се сърдечно. Не съм затръшвала вратата си за нито един пътник, само ги питам гладни ли са и искат ли да се нахранят? Нямам врагове, не ходя на доктор. Никого не мразя, не мразя този свят.“ По повод на дълголетието проумях връзката между храната и добродетелите.

Прекарах много време да обикалям от семейство на семейство. Слушах техните истории, смеех се, хапвах и пийвах. Хората ме канеха в своите кухни, за да им помагам и да ги гледам как готвят с цялата си гордост, любов и страст-досущ като художник, посветен изцяло на своята творба.

Занимава ме готвенето, което събужда общуването и вдъхновява обичта. Когато е повод да се събират хората, за да се насладят на храната и на жизненоважните мигове да бъдат заедно на масата със своите връстници, семейство, любими хора, че даже и с недолюбваните от тях.

Ето къде открих красотата и завладяващата неповторимост на готвенето – рецептата става твоя. Чрез импровизация и вкусване откриваш собствения си стил и принос, също както можеш да откриеш собствения си характер в живота.

Готвенето се ражда от романтика и любов, а не от съзерцание на молекули. Ето защо се опитвам да проповядвам готвене без точни мерки. На око.

Това не е научен експеримент, нищо не се повтаря два пъти в същия вид. Готвенето е като цирков моноспектакъл. Жонглираш със специфични съставки и обстоятелства, за да получиш своя вкусен резултат. Разчиташ на относителни или косвени мерки – щипка от това, шепа от онова, три секунди от онази течност, капка от другата и т.н. Всичко зависи от това да опиташ, да помиришеш, да докоснеш, както и да слушаш…

Всичко е на око.“

Откъс от „На око“ на Рори Милър

– Оптимист ли си за България? Имаме толкова смислени хора, а нещо не достига…

– Как да ти кажа…И да, и не.

Има толкова много неща, които трябва да се променят, но, за съжаление, тази промяна изисква значителни усилия и жертви. Тя няма да дойде от това да лежиш на дивана на майка си, да се оплакваш, да мечтаеш, да не плащаш наем и т.н.

Ще са необходими действия, а не думи. И, разбира се, нещата могат да се променят. Но бихте ли били готови да пожертвате себе си, за да осигурите по-добро бъдеще за вашето дете или за децата на другите?

Ако не, тогава въпросът е приключен и е най-добре просто да се опитате да бъдете малко по-тихи, докато вие и всичко, и мислите, които някога сте имали, бързо се разпадат в миналото.

Кое лекува историческите рани?

Георги Караманев — Tue, 05 Nov 2024 06:00:41 GMT

Историята днес ни свързва и дели, разпалва и вълнува, както никога преди. Разбира се, и защото, „който контролира миналото, контролира бъдещето“.

Захари Карабашлиев с най-новия си роман – „Рана“ се обърна именно към българската история, към едни от най-драматичните ѝ и важни моменти. Към раните, които ни нанася миналото, към предците, чийто път продължаваме. Романът наднича в няколко от големите теми на последните 150 години по вълнуващ и автентичен начин. Писателят вече ми е гостувал, срещаме се отново, за да поговорим за миналото.

С това интервю продължава поредицата от исторически Дигитални истории. В нея nоговорихме за начина, по който се преподава история, в следващите дни ще обсъдим имат ли основание някои от най-разпространените клишета, свързани с миналото ни и ще разкажем за някои от най-големите исторически мистификации онлайн.

Все още е отворено предизвикателството, което ви отправям. Можете ли да различите факти от българската история от такива, измислени от изкуствения интелект? Опитайте тук.

– Ако можехте да пътувате във времето, в кой исторически период на България бихте искали да живеете и защо?

– 2024 г.

Защото е най-доброто време за България. И същевременно най-проклетото.

Защото доброто и злото сега са „на кантар“. И защото всичко, което правиш, може да има значение.

– Може ли една нация да разбере грешките от миналото чрез литературата и изкуството?

– Не. Нациите не могат да разберат нищо, нито могат да четат. Отделните индивиди в нациите обаче могат. И надеждата ми е, че някои от тези индивиди, които четат и разбират, т.е. „четат с разбиране“, могат в даден момент да се окажат на високи позиции, на властови позиции, от които да зависят важни неща. Тогава, едва тогава би имало значение какво тези дадени индивиди са чели и разбрали, и научили, и усвоили.

снимки: Добрин Кашавелов

– Какво мислите за идеята, че историята е „наука за поуките“ и може ли тя да влияе на бъдещето на обществото?

– Историята не е „точна“ наука като математиката, нито „естествена“ наука като физиката и химията. Историята може да е наука, само ако в нея работят индивиди с научно мислене. Тя може да бъде порочно използвана като псевдонаука, както е случаят с историята на България след 1944 г., когато с историята се занимават полуграмотни псевдопартизани, загърнати с комунистическа мантия преподаватели и най-обикновени шарлатани.

– Горните три въпроси са на „вие“, макар че с теб се познаваме отдавна и си говорим на „ти“. Можеш ли да предположиш защо?

– Предполагам, от някакъв вид уважение към избрания формат?

– Почти. Това са първите три въпроса, които ChatGPT ми предложи да ти задам в интервю на историческа тематика. Но интересно е, че и без него мислех да питам в тези посоки. Нещата в тази посока са впечатляващи, преди дни изпратих генерирани от ИИ стихове и попаднах сред призьорите на реномиран поетичен конкурс. В момента си правя експеримент – могат ли хората да различат реални исторически факти от такива, измислени от изкуствения интелект (тук). Според теб ще се справят ли гостите ми, които се решат?

– Не мисля.

снимки: Добрин Кашавелов

– Познаваме ли като народ добре историята си?

– Не. Както казах по-горе,

народите нито познават, нито не познават историята си. Само отделните индивиди могат.

И то ако я изучават не през идеологическа рамка, а в свободно търсене.

– Само че според мен за момента няма как да го правим извън нещо, което е идеологическа рамка, или поне по всички показатели не може да се различи от такава… Тогава изниква въпросът: защо е важно да я познаваме, да я търсим?

– Защото в нея се крият отговори (не отговорите, а някои отговори) за бъдещето.

– Трябва ли историята да бъде безпристрастна наука? И може ли изобщо?

– Не е задължително да е безпристрастна. Но е задължително да работи единствено в полето на истината – т.е. с факти, документи, извори…

снимки: Добрин Кашавелов

– Кои са любимите ти български исторически романи?

– Нямам много. Любимата ми историческа книга е „Записки по българските въстания“ на Захарий Стоянов, но тя не е роман. Иначе „Под игото“ може би издържа проверката на времето. Със сигурност „Тютюн“ на Димитър Димов, „Осъдени души“ ми харесваше, „Крадецът на праскови“ на Емилиян Станев, която е повест… Помня, че като дете харесвах „Сватбите на Йоан Асен“, а сега дори не съм сигурен кой е авторът.

– И аз не го знам. От себе си бих добавил Димитър Талев и Фани Попова-Мутафова… Струва ми се огромно предизвикателство да надничаш към миналото. Кое е най-трудното в писането на исторически роман? Колко важно е прецизното предаване на истинските събития?

– Най-трудното е да намериш точния литературен език на романа, за да изградиш с него света, в който искаш да въведеш читателите.

Да „чуеш“ как говорят героите ти, да влезеш в мислите им, да действаш в телата им…

Истинските събития – за мен поне, – трябва да бъдат исторически достоверни. И видени през очите на конкретен герой, през неговата чувствителност и ситуацията в дадения момент.

снимки: Добрин Кашавелов

– Алек Попов ми беше казал, че голямото разделение в българското общество започва със смъртта на Вазов. На мен ми се струва много проникновено съждение. Прав ли е според теб?

– Не.

– Защо?

– Не е прав.

Голямо разделение на българското общество никога не е имало. Нито преди, нито след смъртта на Вазов. Защото никога обществото ни не е било „обединено“,

освен в моменти на дълбока криза – в началото на войни, – или върховен триумф като световното по футбол през 1994 г.

Въобще, митът за някакво „обединено“ общество е доста устойчив, но както всеки мит – неотговарящ на историческата истина. Никое съвременно общество в свободния свят не е „обединено“. Обединени са били навярно по-малките първобитни общества някога и тоталитарните режими от миналия век – комунистически и нацистки.

снимки: Добрин Кашавелов

– И все пак, разломите могат да имат различни дълбочини и според мен в момента те са критично дълбоки. А ги има по някакъв начин и идеалите – И личните, и груповите, а и националните.

Може ли историята да е пътят към това отново да започнем да си говорим като общество? Да намираме онова, което ни обединява, а не което ни разделя?

– Може. Но няма как да се случи в тази токсична езикова среда. Първо трябва да се промени културата на общуване, а тя е напълно компрометирана — от училище до парламента.

– И през социалните мрежи, които според мен помогнаха много в тази посока. Но за история сме се събрали да се говорим. Как се приема романът ти „Рана“ из страната? Изненада ли те с нещо посрещането?

– Приема се отлично.

Изненада ме чистотата, с която се приема. И възрастта на читателите – от 9 до 90. Засега…

– Научи ли интересни лични истории от читатели?

– Много. Буквално

във всяко населено място научавах някаква лична история, свързана с войните

за национално обединение или с Първата световна война, или история на български бежанци от погромите след войните…

Във Виена например ме изненада историята за прадядото на един от присъстващите, който се връща след 10-годишен плен, а

всички мислели, че е убит, освен собствената му невеста, която все повтаряла, че ще се върне,

няма как да не се върне, защото е жив. Поради това приели, че е луда… Или пък многото истории за бегълци от терора на башибозука през 1913 г., истории с невръстни деца, които плачат така силно, че майките се налага да направят най-немислимото – да ги оставят в гората, за да спасят останалите… има истории с чудеса на спасение, на избавление… Дори мислехме с жена ми да направим отделен сайт или група за споделяне на лични истории…

снимки: Добрин Кашавелов

– Много смислена идея, според мен. Наистина всички имаме такива истории и си струва да разказваме, и защото ни правят такива, каквито сме.

Смятам се за сравнително четящ човек, за мен финалът на романа е един от най-запомнящите се, които съм чел. Историческите рани, поне българските, много ми приличат на житейските травми. С тях можем да си обясним много от проблемите, които имаме на по-късен етап. Има ли нещо подобно?

– Благодаря за думите!

Съвременната невронаука и психология показват дълбоките връзки между физическите травми и раните на душата. Също връзките между колективните (национални) и индивидуални рани. Много от трудностите, които срещаме по пътя си, са резултат от незараснали, нелекувани или неглижирани травми.

– Кое лекува историческите рани?

– Разумът. Думите. Съзнателността.

– С какво си обясняваш бума на историческата тематика в литературата? През последните години много от най-успешните български книги – от „Възвишение“ до „Нишка“, са такива. Може ли това да ни помогне в изцеряването на историческите рани?

– Не знам дали можем да наречем „бум“ появата на тези няколко книги. Но е хубаво, че ги има. И всяка от тях разглежда различен исторически период, гледайки го от някаква своя перспектива.

Аз се радвам, че един „семеен“ роман като „Рана“ отвори важния разговор за Първата световна война, за трагедията на българите,

останали вън от границите на царството през най-черното лято на 1913 г., за насилието и войната въобще, без да дълбае в раната, а по-скоро да лекува. Радвам се, че този роман обърна внимание на читателите към собствените им семейства, фамилно минало, лична участ…

снимки: Добрин Кашавелов

– Виждам обаче огромен интерес към историята далеч не само в литературата. Моят сайт е технологичен, но от вече 400 текста на него, двата най-четени са на тема история. С какво си обясняваш това явление?

– Аз израснах в соцепохата и като деца ни учеха, че пред нас е „светлото бъдеще“ и всичко хубаво е някъде там. Сега сякаш махалото на колективните очаквания се е задвижило в обратна посока и виждам едно втренчване в миналото, което за много хора е „светло минало“. Всъщност и двете гледища показват едно – неудовлетворение от настоящето. Ако не намираш смисъл в „сега“, ти го търсиш някъде в „утре“ или „вчера“, или „някога преди“. Човешкият ум е устроен така, че винаги търси смисъл. И ако не намери сили да го търси всеки ден (защото това изисква особени усилия), обикновено го приема наготово в прости и плоски „истини“, обикновено от устата на манипулатори.

Винаги се намират „водачи“, които посочват проблемите, дефинират ги и предлагат прости решения. Проблемът е, че тези лесно смилаеми решения са пагубни за колективния организъм, защото предизвикват исторически катаклизми като например нацизъм, комунизъм, злобен шовинизъм и в крайна сметка не решават, а задълбочават проблемите.

– Въпреки, че след „светлото бъдеще“ пък се заговори за „края на историята“. Може би обаче го отложихме? В историческата поредица от Дигитални истории вече ми гостува учител по история, при това забележителен. Но според теб как трябва да се преподава историята? Така че да пали, да осмисля… Да е повод за гордост и патриотизъм, а не патриотарщина и омраза.

– Историята може да възпитава в свободолюбие, патриотизъм и уважение към индивидуалните права на всеки, но

само ако се преподава от свободолюбиви, интелигентни и авторитетни учители.

Те са често строги и много важни апостоли на свободната воля. Задължително интересни и дори забавни. Рядкост са, но ако попаднеш на такива, оставят диря за цял живот.

Най-важната им функция в краткия отрязък от време, което прекарват с нас обаче, е да ни насочат към по-големия и постоянен учител по история – нашия собствен разум.

Можете ли да познаете кои 15 твърдения за българската история са приети от науката и кои си измисли за вас изкуствения интелект? Проверете знанията си тук, резултатът определено ще е интересен…

ИИ влезе сред най-добрите на втори поетичен конкурс (експеримент)

Георги Караманев — Fri, 01 Nov 2024 06:00:12 GMT

Сред модерните новини на деня – изборите, Big Brother и внезапното нахлуване на есента, някак си в обществения дневен ред се вмъкна вестта, че в престижния конкурс за младежка поезия „Веселин Ханчев“ сред избраните от журито финалисти е попаднал неочакван състезател – 21-годишният Христиан Папазов от силистренското село Ножарево е изпратил стихове, генерирани от изкуствен интелект. Христиан се отказа от участието си, пишейки, че единствената му цел е била да привлече вниманието към темата.

Не знам дали вярвате в съвпадения, аз – не. На 25 октомври, ден преди новината да излезе, бяха обявени 10-те избраници на журито в друг популярен поетичен конкурс – „Станка Пенчева“. И ето че отново в селекцията попаднаха… генерирани стихове. Този път като част от експеримент на Дигитални истории.

Но как така само за два дни двама „автори“ със стихове, написани от ИИ, се озоваха сред най-добрите, тези, измежду които ще бъдат избрани победителите? И, по-важното: кои са големите въпроси и изводи от това? Вярваме или не в съвпадения, явно е, че е дошло време да поговорим по-адекватно и задълбочено за големите въпроси на днешния ден.

Денят на будителите според мен е точният, за да се събудим…

Тематичната поредица от Дигитални истории:

Чукча писател

Или поне да помислим как бихме могли да се пробудим в толкова много посоки. Според мен, най-вече що се отнася до технологиите. Да поговорим за това докъде ни доведоха, накъде отиваме и как да ги превърнем в средството, което да ни води напред.

Точно днес е моментът да поговорим как стигнахме дотам, че изкуственият интелект се нареди сред най-добрите в два поредни български конкурса за поезия. За това накъде отива поезията и накъде отиваме ние без нея. Накъде отиват хората и творчеството. Как да си припомним сърцевината на изкуството. Къде да потърсим бъдещите изкуства. И как да си върнем смисъла, важността на словото… след като вече не може да бъде различено написаното от генерираното.

„Може още сто пъти да ме излъжат.

Нека.

Едно не искам: заради стоте измами

веднъж да не повярвам само

на очите, които наистина

са били искрени.“

Стиховете са на Станка Пенчева. Утре, 2 ноември, предстои в община Стралджа, след тържествен рецитал на номинираните, да бъдат обявени победителите в 7-ия национален литературен конкурс, който носи нейното името на поетесата. Там ще са номинираните в темата проза и, надявам се, 9 от 10-имата избрани сред 55 включили се поети.

Няма да го има десетия. Максим Димитър Иванов.

Признавам си, нямам много време за упражнения, този сайт, който виждате, е занимание за смисъл. Преди време името му измисли ChatGPT, за да видим дали с едно генерирано CV ще си намери работа. Близо се оказа до успеха, но избра друго поприще. От софтуерния свят се пренасочи към класическото изкуство, поезията.

Като Пишурката

Доста нетрадиционен професионален път, какво ще кажете? И така, в средата на октомври реших да си направя поредния експеримент с това докъде сме стигнали в напредъка на изкуствения интелект. Изпратих генерирани набързо от ChatGPT стихове и разкази в първите 5 литературни конкурса, които ми попаднаха, от името и имейла на Максим Иванов. Всички кандидатури бяха генерирани от алгоритъма, моите намеси бяха технически – в избора и изпращането.

И ето че само след няколко дни, докато четях впечатлен за успеха на Христиан Папазов, получих в имейла на Макс щастливата новина, че е попаднал сред 10-имата избраници на реномираното жури на конкурса за „Станка Пенчева“.

Добра, лоша новина или просто новина? Със сигурност повод за замисляне (а и повод Макс да почерпи… макар да се съмнявам да го стори. Най-малкото, защото го лиших от шанса да се окаже победител).

Стиховете, с които Макс успя да стигне до финала, можете да прочетете тук.

Резултатите на сайта на конкурса „Станка Пенчева“

Веднага изпратих имейл на организаторите, в който им обяснявам създалата се ситуация. Целта ми не е нито да лъжа някого, нито да лишавам други автори от попадане в престижния списък. Също както Христиан, от 4 години се опитвам да проверявам. И да привличам вниманието към теми, които очевидно подценяваме.

Писателството на един народ

До днес, 4 денонощия по-късно, нямам отговор от организаторите, но ще се радвам от сърце и те, и журито да се включат в този важен разговор. Използвам случая да ги поканя за тематично интервю, винаги ще намерят трибуна в Дигитални истории.

Искам и да се извиня от сърце на журито на конкурса – акад. Иван Гранитски, Ники Комедвенска и Веселина Седларска, и на организаторите. Наложи се да не се явя със своето име, защото е твърде рядко и разпознаваемо. И не бих ги подвел, ако… имаше гаранция, че някой друг не го прави. След като се получава така, как оттук нататък можем да сме сигурни в авторството на всеки следващ текст?

Това е един от малкото големи въпроси, за които имам ясен отговор. Никак. След като журито на втори престижен конкурс не просто допуска, а селектира генерирани стихове… значи не просто алгоритмите пишат КАТО нас. Започнали са да го правят, очевидно ПО-ДОБРЕ от повечето от нас. Неразличимо.

Уви, тук, що се отнася до текстовете, вече не могат да ни помогнат дори самите технологии. Ако в изображенията алгоритмите все още са способни да различат намесата на ИИ, за текстовете тази битка вече е загубена.

Предстоят по-важните. Битките за човека и човешкото, за истината и свободата. За творчеството и душата в епохата на алгоритмите.

Гаврила стана фурнаджия

Но нека не прекалявам с драматизма, може би си спомняте поета Трубецкой от „12-те стола“. Имаше си един герой – Гаврила, с него обикаляше редакциите на съветските издания и го поставяше в най-разнообразни роли, като:

„Гаврила носеше писма.

Гаврила стана раздавач.“

или

„Гаврила стана продавач,

продаваше Гаврила флейти…“

Е, така и „моят“ Максим Димитър Иванов. Дали проблемът е в начинът, по който се организират конкурсите, в журитата, в липсата на достатъчно добри кандидати?

Според мен, в никакъв случай!

Защото слонът си е в стаята, колкото и да го заобикаляме. И ако сега се случва със стихове, утре ще е възможно и с разкази, после с романи (уви, няма да е Макс този, който ще заслужи славата, към него ще сме вече по-подозрителни).

А има ли значение изобщо кой е авторът, ползвал ли е изкуствен интелект? Това променя ли нещо?

Колко мъка има по тоя свят, Боже!

Именно това се опитвам да търся с „моя“ Макс – Гаврила, и с всички експерименти на Дигитални истории. Пръв нарече някои от тях „пранкове“ сполучливо писателят Евгени Черепов. Но и не са само това, макар прокацията да е все още нужна.

Може би си спомняте, създадох напълно генериран профил в социалните мрежи, Хубавата Еко Елена стигна до 85 000 души, без нито един да се усъмни, че нещо не е както трябва. 1800 пък бяха гостите, които се включиха в следващия показателен експеримент – опитаха да познават кратки текстове и изображения от най-различен тип – дали са създадени, или генерирани. Резултатите…показаха недвусмислено, че вече не сме способни да го правим. Познавайки кое е създадено от алгоритъм и кое от човек сме близо до пълното налучкване.

Може би пък е паднал критерият? Може би масово не различаваме генерираната поезия от написаната от човека, защото не отделяме нужните часове на Бодлер и Гьоте?

Явно обаче не е и това.

Ако едно авторитетно жури, събрало водещи български специалисти, беше избрало, без да подозира, генерирани стихове сред най-добрите, това би могло да е съвпадение, късмет, изключение. При 2 от 2 опита обаче… нещата отиват в друга посока.

А какво да правим ние, хората? 750 души се включиха в анкетата за отношението на българите към изкуствения интелект. Мненията бяха забележително разпръснати из твърденията, откроиха се 3, в които имаше сериозна доминация на едната крайност. Че сме далеч от предела на този тип технологии. Че се задават мащабни обществени и икономически промени. И че по темата не говорим достатъчно задълбочено, професионално, извън клишетата.

Не, сега не е за поезия

Ето още малко и за конкретните конкурси. В тазгодишното издание на младежкото състезание (ограничено за автори до 25 г.) „Веселин Ханчев“ се включиха 84 автора. В конкурса „Станка Пенчева“ (без ограничение за възрастта, под надслов „Дървото на живота“) участниците бяха 55.

(Поне) двама от авторите изпратиха генерирани стихове. И успехът им да попаднат в топ 10 беше 100%, по етични причини само можем да гадаем кое място биха заели в крайното класиране. С това общо са изпреварили 109 други автори, включили се в конкурса.

Още ли няма слон в стаята?

Стиховете на Макс се „родиха“ за 10 минути (можете да ги прочетете тук). Толкова беше времето, нужно ми, за да дам на ChatGPT заданието на конкурса и да го „помоля“ да напише 10 стихотворения. Не съм докосвал и буква по тях, прегледах по диагонал, избрах 3 от 10-те и ги изпратих.

Струва си, разбира се, за поговорим и за самите генерирани стихове – имат ли литературни качества, какво изобщо значи това? Къде са критиците и какво ще правят оттук нататък? Със сигурност този разговор ще продължи със следващи гости на Дигитални истории, които да ги оценят.

Конкурсите обаче са единствената безпристрастна форма, където не минаваме през „ако“.

Да, всички ние, съзнателно или не, се отнасяме с пренебрежение, ако знаем, че дадено произведение е създадено не от човека. Но ако не знаем?

„Колумб остани

до последния миг на живота си.“

Стихът е на Веселин Ханчев. Организаторите на конкурса, който носи неговото име, обещаха да организират дискусия и от следващата година да въведат изискването всеки участник да декларира, че не е използвал изкуствен интелект.

Ами… ще помоля Макс пак да се включи, ако не ми е сърдит за пропуснатите възможности. Само трябва да помисля кой от двама ни трябва да подпише. И да каже, че текстът е авторски, не е откраднат… Обаче кой от кого краде, ако алгоритъмът се обучава на стиховете онлайн?

Ами ако се постараем повече със заданието, промпта? Ако създадем значително по-стойностни стихове, работейки обаче един с друг?

Сещам се за още тооолкова много въпроси. Например: какво ни казва това за поезията? А за изкуството? За човека? А за творчеството? За идеите? За смисъла?

За утрешния ден?

Тук съм съгласен само отчасти, колега. Трябва да го преосмислим, но ти е рано да включваме и теб в този процес.

Още веднъж използвам случая да поздравя Христиан Папазов, който отвори големия въпрос, независимо дали се казва точно така. Ще се радвам от сърце да му дам думата, смятам, че Дигитални истории е подходящо място за това, от няколко дни има покана на имейла си. Дори името му да е друго (кметът на Ножарево смята, че човек с такова име не живее в селото), съм сигурен, че има какво още да каже в този разговор.

Искам да поздравя и победителите в двата конкурса. Днес да се занимава човек с поезия е трудно. И важно.

Станка Пенчева

Робот Павлович Чехов

„Аз мога на устата си да заповядам –

и тя мълчи, или се усмихва само.

Лежат у мене думите като затворници,

затисната е тежката врата със камък.“

И тези стихове са на Станка Пенчева.

А след като алгоритмите могат да генерират стихове толкова добре… щом започнат и с по-дългите текстове, ние ще спрем ли да пишем?

Този отговор май е личен, индивидуален, аз поне го имам за себе си. За мен писането е смисъл и поглед. Лично изживяване и осмисляне. В което изкуственият интелект може и трябва да бъде само помощник и безценен инструмент.

Стига навреме да проведем важните разговори, преди да сме взели важните решения. Заради това, впрочем, го има и този сайт.

Хайде да си говорим повече, да подхождаме извън клишетата, да експериментираме! Какво ще кажете? (Ако имате идеи как да се случи това, ще се радвам да ми ги споделите тук.)

Използвам случая да завърша с покана. Все още продължава друг важен експеримент на Дигитални истории, свързан с миналото. Тук можете да се предизвикате и вие, вече го направиха над 2000 души! Колко добре познаваме българската история? И защо това е важно? Благодаря ви!

„Мислиш си, че знаеш. Докато нещо друго решава какво да ти показва“

Георги Караманев — Tue, 01 Oct 2024 06:00:49 GMT

„Минималистичен стил, повторения, измамна простота, звук от свят, който се променя, индустриализира, тихите тонове могат да бъдат интерпретирани както като последните стонове на отдаващото се на машините човечество, така и като първите плахи песни на новородените машини.“

Владимир Полеганов публикува романа си „Другият сън“ преди почти десетилетие. А в него някои щрихи отекват пророчески. За това как делегираме още и още на машините – и спомените, и знанията, и самите себе си.

Днешният ни гост е писател, преводач, сценарист, преподавател. И събеседник, с когото си струва да поговорим за книгите и бъдещето. За думите и машините. За това дали няма да закъснее литературата да ни припомни какво е да сме хора и какво никога не бива да делегираме на машините…

– „Другият сън“ ми се стори пророчески роман за това колко лесно делегираме на технологиите. Аз не си го представях по онова време, а сега за мен е много голяма тема. Наистина ли им даваме прекалено много? Как стигна до идеята, че ще се появи този феномен?

– По себе си. Забелязах го и това е процес, който все още не е свършил при мен и някак не мога да го преборя. С възрастта виждам, че има немалко негативи.

Аз просто престанах да помня, да записвам някакви неща,

защото знам, че всичко е много близо до мен, подръка ми е, мога да го намеря веднага, без никакъв проблем. Последните години си мислех, че то винаги ще бъде там. До момента, в който просто информацията стана прекалено много, местата, откъдето тя се излива, са хем прекалено много, хем всъщност много по-малко, отколкото, да кажем, в интернет преди 15-20 години, когато имаше сайтове, когато търсенето беше съвсем различно.

Така постепенно осъзнах, че сме оставили много – особено що се отнася до това

какво да помним, какво да мислим, че си знаем като нещо научено и какво просто сме съхранили като тип информация, която може да е нужна.

Делегираме все повече. И мисля, че това отношение между човека и машината помощник – телефони, компютри и дори цялата мрежа като голяма машина, става все по-невидим феномен. Тоест, ние няма как да проследим каква част виждаме и можем да контролираме. Защото много неща, за които си мислим, че сме намерили или че сме попаднали на тях случайно, са ни предложени удобно от някакви алгоритми, които просто внимателно са слушали, следили са търсенията ни.

Това помага от една страна да се запази тази магична страна на технологии, да останат леко забулени. И това ми харесва, защото във всичко, което пиша, изхождам по-скоро от позицията на човека, който не знае какво се случва. Не може да си обясни технически нещата, да ги разбере като специалист и понякога е изморен да търси обяснения. Защото мисля, че това е позицията на повечето хора, които използват технологиите.

– Определено. И тази загуба на памет, и персонализираното съдържание обаче носят след себе си много проблеми. Аз правя обратното – опитвам се да разбирам как работят. Но на хората като че ли не им е интересно и важно какво губят по този начин, защото сме по-манипулируеми. След като някой алгоритъм избира за нас какво да ни заобикаля, той може да ни вкара в паралелна история. Или пък да ни манипулира да гласуваме за някого. Делегирането на памет пък по някакъв начин е край на творчеството, защото то е да имаш в главата си факти или каквато и да е информация, която да комбинираш по точния, неочакван начин.

– А в момента

мислиш, че ги имаш тези факти, даже, че разполагаш с много повече, отколкото някога си имал, но те са ти по някакъв начин оформени.

Не казвам, че някакви хора седят и бутат нещата към теб – това е комбинация от хора, ботове, машини, алгоритми. Пример за това е Facebook. Аз гледам да не седя много, да не пиша там съзнателно, но ми се струва, че

много хора са приели това място като някакъв чист форум, където могат да се обсъждат идеи, всеки да си изкаже мнението, дори да се скарат, да стигнат до някаква дискусия.

Но зад това седи по-скоро утопичната представа, че е малко като едно време, в Древна Гърция – над теб е само небето, а около теб има реални хора. А всъщност в сенките дебнат алгоритми, някои от профилите не са хора. Това е поредното място, което си мислиш, че ти дава свобода, а всъщност те оформя по някакъв не много видим начин. Не знам каква е посоката, как ще се отрази това като цяло на обществото, не само на индивида.

– То се отразява, според мен пагубно. А защо не го правим това точно – да се опитваме да надничаме напред? Едно време фантастиката е имала и такава роля. Освен за Тед Чанг, когото много харесвам, а ти превеждаш по прекрасен начин, не се сещам за масов автор, който да поглежда в тези теми. Теми, жизненоважни за нас като вид.

– Така е донякъде. Наистина Тед Чанг е особен с това, че избира някаква голяма идея, която е научна, свързана с технологиите и също така е светопроменяща или животопроменяща, но решава да я изследва от много лична позиция. Виждаш нещата през погледа на среднително обикновен човек – понякога е учен, специалист, но нищо изключително. И винаги удържа този баланс между специализираното знание и това, което може да се разбере. Използва реакциите и на двете страни.

Има и други писатели, аз се сещам например за Грег Иган, много интересен австралийски автор, до някаква степен Пинчън прави същото, но те наистина не са т. нар. масови писатели, които могат да достигнат до много хора.

Предполагам, че това ще е една от темите на т. нар. реалистична литература идните години, защото тя се движи с известно забавяне. Чака нещата да се случат пред очите на авторите, в техния живот, за да почнат да ги изследват. Но вече не можем според мен и да мислим по

тази линия, по която сме смятали, че фантастите работят с бъдещето. Те всъщност работят с настоящето

много внимателно и си представят евентуални линии и пътища. А след това реалистите работят с „тук и сега“.

Струва ми се, че наистина вече сме в този период от много известния цитат на Уилям Гибсън, че „бъдещето отдавна е тук, просто не е разпределено поравно“. И ту се появява, ту изчезва, ту някъде можеш да се докоснеш до него, ту не можеш, но ти влияе.

– А, както ми каза литературоведът Николай Генов точно по този цитат, най-вероятно когато бъдещето дойде, вече няма да я има литературата. Дали пък няма да закъснеем?

– От една страна ми се струва, че

ще я има винаги литературата, просто защото е израз на нещо дълбоко човешко,

което идва като опит да разберем света, да си го обясним, да го разкажем. Според мен ще има литература, но не знаем дали ще е тази, за която сме свикнали да мислим. Мисля, че

предстои време на двойници на много неща, не само наши виртуални двойници, някакви имитации на човешкото, но имитации и на човешките пориви и търсения.

Те, разбира се, ще бъдат пряко свързани с изискванията на пазара, защото вече изкуственият интелект може да ти помогне да напишеш книга, да направиш корицата. Вече има договори на автори, които изрично се съгласяват или отказват издателството им да използва текста, за да обучава изкуствения интелект. Не бих се учудил, ако скоро се появи някакъв феномен в областта на литературата, за който след време да разберем, че всъщност е бил или чист изкуствен интелект, или общ проект на човек и ИИ. Дали защото някои хора са се самозабравили или просто като експеримент.

– Кога ли наистина ще някой известен автор ще си признае, че новият му текст е бил генериран от алгоритъм?

– Наскоро стана нещо като скандал в сферата на любовните романи в Щатите, това е най-голямата издателска индустрия, правят най-много пари и продават най-много копия. Имаше фестивал, на който беше широко рекламиран

уъркшоп как да си напишеш роман с помощта на изкуствен интелект и защо това е окей.

След това, разбира се, имаше много голям отзвук и го свалиха от официалната програма, но не го отмениха изцяло.

Има ги тези неща, но все още не са много видими. Въпросът е да не изпуснем момента между това те да са невидими, но осезаеми или откриваеми и това да се слеят с нашата представа за текст, написан от човек.

– В много посоки вече е така. Направих експеримент, в който се включиха почти 2000 души и стана ясно, че вече не можем да различим написаните от генерирани текстове. Или пък, както каза поетесата Виолета Кунева, чиито стихове трябваше да се разпознават, може би проблем е критерият, заради който хората не могат да различат поезия.

Но да погледнем към този момент – четеш разказ, който уж е на Тед Чанг, а после се оказва, че го е писал изкуствен интелект. Как виждаш нещата нататък?

– От позицията на читател ще ми е интересно защо се е появил този разказ, доколко и в какво отношение е свързан наистина с Тед Чанг. Дали това е някакъв експеримент, или не.

Вече има автори, те са основно в периферията, където се случва експерименталното писане, които създават текстове с помощта на програми. Джоана Уолш е известен автор точно с провокациите си. Това ще е първото, което ще видя.

Аз лично, като читател, няма да продължа да следя този тип произведения. Но ще ми е интересно, ако това се превърне в тенденция. Как реагират хората, какво правят?

Наистина е въпрос на време. Също както някои актьори оставят образа си да бъде използван. Или в масовката на някой филм в договора може да се включи клауза, че образът, изражението и лицето ти ще се използват за други масовки. И в областта на литературата ще има такива автори. Това засяга интересен въпрос – какво е авторът, къде свършва той и

дали изкуственият интелект не е естествено продължение на човешкото отношение със света през изкуството?

Защото все пак е нещо, създадено от нас. Нещо, което се учи от нас.

Но ти си прав и за критерия. Вече е започнало това да не можеш да различиш доброто от лошото писане. С изкуствения интелект имаме този лукс да кажем, че е лошо, просто защото е направено от него. Но има проблеми, свързани с критическото мислене, с личния опит, с това, че става все по-трудно да прецениш със сигурност и категорично кое какво е. През последните седмици и месеци имаше толкова случаи, в които хора реагират на нещо и то се оказва измислица. Това ще се задълбочава.

– Много хора си мислят, че това е далечно бъдеще, само че това, което каза за актьорите, беше един от основните поводи половин година да стачкува цял Холивуд. Това е знак, че технологията вече е тук. Но мен ме притеснява още повече, когато се насложат тези две неща, за които си говорим до момента – свръхперсонализираното съдържание, благодарение на това, че алгоритмите знаят всичко за нас, и създаването на съдържание. Тогава вече според мен съвсем ще се разделим. Всеки ще си има свой Тед Чанг, който да пише за него. Какво ще остане да ни обединява?

– Проблемът е също какво значи това за връзката ни със света. Защото, ако всеки е затворен в един модел на своя свят, такъв, какъвто трябва да е, защото алгоритмите са го създали, преценили са, видели са, че е това, което иска, как се отразява това на личния опит? Ние все пак сме социални същества. От друга страна има тенденции на засилването на това отчуждаване,

откъсването идва точно през тези балони, които преди бяха на групите и общностите, а в последно време стават още по-малки.

Когато пък се стига до това да получаваш изкуство – филмите, които гледаш, книгите, които четеш, да са от любимите ти автори и режисьори, но реално да не са от тях, просто защото не отразяват творческата им воля… Ще се скъси съвсем дистанцията между това човек да си мисли, че е свят. Става малко буквално, както и това, че всеки човек е остров. Като във фантастиката, която може да буквализира неща, които са били метафори.

Това е едно затваряне на човека в себе си, някаква омагьосана верига, от която личното удоволствие не излиза. И ако е изпратено към някакъв обект, се връща с точно това, което очакваш. Което е хубаво от една страна, защото създава някакъв комфорт на много базисно ниво, от друга обаче е ужасяващо. Но, например, съвременната музика, особено поп-музиката, според мен също се движи по тези линии.

– Мислиш ли, че можем да спрем бъдещето и че трябва да го спрем? Според мен не можем, но трябва да го посрещаме малко по-обговорено, осмислено, разумно, да му поставяме рамки.

– Съгласен съм с всичко, което каза. Не можем и не бива да го спираме. Така или иначе, бъдещето не е нещо, което можеш да видиш в неговата цялост, за да знаеш как да го спреш. Точно това, което каза, за тази осъзнатост, това повишено внимание, които обаче изискват време и някакво по-реширено, по-разтеглено време на реакция. Също така пространство да се осмислят някои неща.

За да можеш да прецениш както своите реакции към нещо, така и реакциите на другия, да видиш къде може да се срещнете, къде ще се разминете и какви ще са последиците. Докато в същото време всичко, което правим ежедневно, изисква от нас да сме по-бързи. До такава степен, че

да отговориш на съобщение, е просто една реакция,

която е много по-кратка, бърза и можеш да я направиш веднага, тук и сега.

Идеята е, че можеш да реагираш веднага, по всяко време, навсякъде, че е хубаво да реагираш емоционално. А това е някак човешко, дори да сбъркаш. Работи, защото се свързва с някои много дълбоки представи за това какво е човешкото същество. Но колкото повече се скъсява това време да погледнем, прочетем, осмислим, проверим внимателно всичко, толкова по-трудно ще стане да влияем върху настоящето си, което всъщност е идващото бъдеще.

И сега, като се замислиш, ако решиш да се включиш в някои от безкрайните и непрекъснати спорове във Facebook или Twitter, самото време, което ще ти отнеме да се запознаеш с всичко, може да е равно на това този спор да мине, така да останеш с усещането, че си вън от някаква общност, което пък за някои хора е важно.

– Дали не сме близо до предела, до който можем да скъсяваме времето? Не мисля, че има как да измислим нещо по-кратко от TikTok. Моите деца са малки и живеят доста встрани от технологиите, но ако една минута не правят нещо, казват, че им е скучно. Не само децата, всички сме така. Има ли накъде да се скъсява още това време?

– И на мен ми се струва, че вече няма накъде. Всичко става тук и сега, например да разбереш какво ще се случи още в първа глава, в първа сцена. Да има максимален екшън или в първите 30 секунди на песента да разбереш как ще се развие, за да я изслушаш докрай.

Прави ми впечатление обаче, че

както го има това скъсяване, паралелно се развива едно разрастване, разширяване на формите на изкуство, които те държат в някакъв различен свят.

Фентъзи, приключенските романите, стават все по-големи, по-мащабни. Вече почти няма екшън или приключенски филм, който да е под 2,5 часа, нещо удивително. В този времеви обем преди работеха само експерименталните или тежки режисьори и писатели. Паралелно идва идеята, че можеш да гледаш цели сериали, да седнеш пред лаптопа или телевизора и да не станеш до края.

Това са две уж противоположни тенденции, но явно не са, след като вървят толкова добре заедно. Може би наистина ще стигнем до момент, в който, за да не ти е скучно, ще имаш непрекъснат поток от възможности за реакция или ангажимент на вниманието, на ума, на съзнанието. В същото време

този поток ще те държи в някакъв затворен свят, който е моделиран специално за теб.

Някак се доближаваме до клишето за бъдещето, в което човек е с очила, гледа в някаква виртуална реалност, със свръхтегло е, стаята му е разхвърляна, мръсна, но той обитава някакъв свят и живее в него.

– От 30 години върви това клише, от времето на Джарон Лание. И в някои посоки като че ли се доближаваме, в други изглежда още толкова далеч.

Според мен масовото мнение, гледайки по моите постове, е много скептично към изкуствения интелект. Скоро ще опитам да проверя това с проучване, за да видим наистина какво мислят хората. Но виждам много хора, които се страхуват, неглижират го или са настроени крайно негативно към него. Завършил си и психология, дали това е някаква естествена реакция на много драстични промени? Или пък страхове? Недостатъчно обясняване и осмисляне? Според мен, най-вече последното.

– Със сигурност и последното. Но според мен

има някаква естествена реакция да се страхуваш от нещо, което имитира това, което си.

Защото творчество, съзнание – това са области, в които ние сме тези, които могат да осмислят света творчески, имат съзнание, могат да мислят за себе си в минало, настояще и бъдеще, в различни алтернативи. И когато се появи нещо, което ни имитира, то със сигурност се развива страх.

Той е подкрепен от това, че живеем в култура, в която са се наслоили прекалено много образи на сблъсъка между човек и машина.

А живеем и във време, където носталгията е много силна. Така идва копнеж по чистото време и съществуване, въпреки че никога не е имало такова нещо. И че тогава хората са били хора, а машините, ако ги е имало, са служели на човека.

Не трябва да изключваме и самата дискусия. Тя е свързана понякога с чисто икономически прогнози за това колко хора ще загубят работата си, на колко едва ли не ще се обезсмисли съществуването.

Така обаче все повече се отдалечаваме от другото клише – че когато машините станат достатъчно умни, човечеството ще може да се отдели от ежедневието си, от обикновения си живот и ще има време само за себе си.

Всички ще станем творци, ще изследваме света, ще пишем книги, ще рисуваме, докато машините се трудят и произвеждат за нас и „въртят“ света.

Това, разбира се, и в самите книги, от които тръгва, не е задължително хубаво нещо, но е устойчиво клише.

Мисля, че не трябва да изключваме дълбокия страх от това, че нещо нечовешко се опитва да бъде човешко и да прави това, което хората могат. Веднъж слушах в тролея две ученички: „Аз си написах домашното с ChatGPT“. „И как беше?“ „Супер стана. И е истинско.“ Направи ми силно впечатление точно това определение. Някои хора не приемат, че има отдалечаване от реалното съществуване на човека, от така наречения му обичаен контекст. В техния случай на ученика да бъде такъв по класическия начин.

– И аз опитах да се състезавам с ChatGPT кой ще изкара повече на матурата по литература. И се оказа доста добър. Но другата ми асоциация за това, което каза, е от Маркес. Страхът, че като те снимат, душата ти си отива. Че фотоапаратът ти взема образа и душата ти изчезваш.

– Неслучайно в диаболизма огледалото е много важно, портретът, това са ни продължения на същите страхове. Затова не е случайно също, че и сериалът „Черното огледало“ се занимава по този начин. В началото, когато се окажеше, че можеш да попаднеш в лабиринт, от който няма как да излезеш, беше доста силно.

Другият страх е, че може един ден да започне да прави нещата по-добре от теб. И специално за творците и писателите, по себе си съдя, че

ще дойде момент, в който няма да има значение дали това си го писал ти, или пък машина.

Този страх се появи за първи път, според мен, когато започнаха да се налагат много книжни блогъри. Какво стана с литературната критика? Книжните блогъри се оказа, че пишат, четат, реагират с готовност и удоволствие, а в същото време изчезнаха т. нар. сериозни литературни критици и местата за сериозна критика. И се видя, че нито читатели, нито дори издатели имат проблем с това едните да заместят другите. Тогава ми се струва, че за първи път се появи

този страх, че няма значение кой какво е писал, важното е то да върви по някакъв начин.

Дали ще е в икономическо отношение, или в културно, няма значение. С изкуствения интелект ще е още по-големият проблем – по това как ще реагират хората, ще видим има ли наистина значение. И тогава пак ще говорим за авторство, обаче, както ти спомена, може вече да е късно да променим бъдещето, да сме изпуснали този момент.

– Нека все пак завършим с нещо позитивно. Има ли някаква технология, която мечтаеш да се появи? Аз, например, мечтая нещо да влиза в скучните програмистки срещи вместо мен. Близо сме до такова, според мен.

– Този тип аватари, или да ги наречем присъствия, със сигурност предстоят.

Първото, което ми хрумна, е възможността да се надникне в миналото. То да се види, да го наблюдаваш отстрани.

Но иначе за технология, която ежедневно да ти помогне… И при мен би било нещо, свързано с различните форми на общуване. Точно там бих делегирал и аз скучните срещи. Със сигурност някой, който да ти пести време.

Но хубаво би било да е и технология, която не се подчинява напълно. Сега има възможности да се ограничиш, да ползваш приложението кратко време, но всичко зависи от волята.

Ако има технология, която да те предизвиква по някакъв начин да имаш по-силна воля в да отстояваш как разполагаш с времето и вниманието си, това би било добро нататък. Звучи като много таен и скъп алгоритъм, който ще имат първо някои хора, които имат много възможности и след това всички останали.

– И надали ще дойде, защото същите тези хора ще губят от него.

– Аз не съм против технологиите, не съм против развитието и бъдещето, но са ми по-интересни моментите, в които има някакъв разрив, счупване на нещо и как реагираме тогава. Или пък се оказва, че не можем вече да реагираме. Затова всеки път, като мисля в посока технологии, си мисля в по-мрачни насоки.

– И аз. Опитвам се да търся баланс, там мисля, че е разумната гледна точка. Но се насочвам повече към негативното, защото него го пропускаме. Позитивното няма нужда да си говорим, важното е да го правим за рисковете, за проблемите, които са толкова големи, а са извън основния обществен дебат.

– Точно така. Трябва да има конфликт. Както и за да има история, също трябва да имаш някакъв конфликт. Независимо колко е изведен напред или колко е скрит. Но трябва да го има, за да движи нещата…

„Не оценяваме, че живеем в най-добрия момент в историята“

Георги Караманев — Tue, 03 Sep 2024 06:00:47 GMT

„Хората не оценяват, че живеем в най-добрия момент в човешката история. Имаме развита медицина, транспорт, комуникации… всичко, всичко, за което ще се сетиш. Да имаш възможност да обикаляш целия свят без ограничения и да не се възползваш от нея, е престъпление срещу еволюцията. Защото това няма да продължи завинаги. Ковид, войни, режими, болести… В момента се намираме в една съвършена обстановка, в която най-големият проблем е, че компютрите с Windows забиват за 8 часа и ти отлагат полета за следващия ден“.

Ще поговорим за радостта от писането и нуждата от трудности в живота. Ще попътуваме из света, из литературата, из важните теми на днешния ден. С един човек, който наистина обича да пътува, както нищо друго – живял е на 4 континента, обиколил е повече от 40 държави.

Або. Избрал си е име като на изкуствен интелект. Учил за криминалист, педагог и психолог, днес той е писател – автор на две книги, редактор, преводач и журналист.

Но как така и защо се казва Або? И защо поданикът на крал Чарлз III избира след толкова пътуване да се върне в България, която смята за балансирано, щастливо, уютно място?

– Имаш вече две книги, популярен си като преводач, журналист, редактор, но… защо си Або?

– Всички ме познават като Або, а по-важният за мен отговор е, че нямам нужда от някакво високопарно име. Няма значение името, което стои за даден труд. Ако трудът сам по себе си е качествен, той ще се оцени, без значение дали го е писал Оруел или Пешо Генчев.

– Но е различно отношението. Ето, например книгите-игри. Там авторите имаха псевдоними, но си бяха с две имена. Впрочем Елин Пелин например също. Но пък така във всякаква азбучна поредица попадаш на първо място.

– Така е, просто при мен беше най-логичният подход. Миналата година имаше едно отворено писмо на преводачите за минимален хонорар. Подписах го и аз и когато се изпрати до съответните институции, от над 300 човека бях на първо място. Но това е по-скоро случайно.

– Не носи ли обаче негативи? Аз, честно казано, подходих с предубеждение, да чета роман, написан от автор с име на хайку поет. Но пък ми хареса наистина.

– Вероятно си подходил предубедено, но ме покани да си говорим. Значи има нещо, което те е убедило. Това и за мен е мерило. Ако подходиш предубедено, но след това намериш смисъл да ме поканиш да си говорим, значи нещо вътре в самия труд, в това, което съм казал, което съм направил, е било достатъчно качествено. И това ми дава една допълнителна степен на удовлетворение.

Аз не се крия зад името, отворено показвам себе си и като лице, и като личност. До съвсем скоро водех предаване в радио „Фокус“, в което също гласът, който анонсира предаването, казваше „Слушайте „Един неделен ден по шосето с Або“. Моята цел въобще не е да се скрия с това име. Напротив, просто мисля, че по-пълно ме описва, отколкото истинското ми.

– Защо вече не водиш предаването?

– Радиото съкрати програмната си схема поради липса на средства.

– Не знаех, съжалявам. Изключително неприятно, начело с Ива Дойчинова правехте наистина различна медия, в която често съм гостувал с удоволствие. За съжаление е доста типично развитие за медиите у нас. Защо се случва така, бяхте доста нестандартна медия?

– Това беше заложено в идеята, бяхме хора с някакви медийни изяви, но никакъв опит като водещи. Проработи много добре. Защо се случва така?

– Това ми е болна тема, 15 години бях журналист и трябваше да се спася в някакъв момент, така станах програмист. Защо не можем да намерим някакъв модел, по който медиите да оцеляват, без да са политически зависими или да разчитат на хазарт?

– Пазарът е много малък, имаме малко потребители, останахме 6 милиона. Второ, защото хората консумират информация вече не от медиите. Радиото губи пари, няма как да не се дотира от друг бизнес. Предполагам, че е подобно положението и в телевизиите, да не говорим за вестници и списания.

Аз нямам нищо общо с журналистиката. Това беше един флирт с радиото, който много ми хареса. Но не мога да давам оценки.

– Съгласен съм. Давай да вървим към пътуванията, към твоите теми. Извинявай за баналния въпрос, но е важен – кое те накара да се върнеш в България?

– Комфортът. И това няма общо с някаква неспособност да се адаптирам.

Аз се адаптирах съвършено навсякъде, където съм живял.

Не съм ходил да бера ягоди, бях пълноправен член на обществото, поданик съм на крал Чарлз III. Имах висококвалифицирани професии и всичко, но просто не ми уйдиса атмосферата, манталитетът.

Не знам дали можеш да си го представиш, обаче след първите месеци, които живях в Англия, усетих абстиненция от физически контакт с хората. Тук, като се срещнем с приятели, се прегръщаме, здрависваме, протича някакъв контакт. Това там го няма. Въобще не си представях, че нещо такова ще ми направи впечатление.

Но като започнеш оттам и минеш през всички други техни типичности на манталитет, на забавление, на изкуство, на медии, на пиене дори… Не бяха за мен.. Аз съм по-топъл характер. В Испания съм си супер, идват ми малко в повече даже.

Живял съм и на други места, но тук ми се струва, че е най-балансирано всичко. Въпреки това, за което си говорихме преди малко, с медиите, което се разпростира навсякъде, разбира се.

Парадоксалното е, че тук обществото работи много добре като едно цяло.

Всички си мислят, че сме индивидуалисти и всеки гледа да оправи себе си, на Вуте да му е зле. Но не е точно така. Представи си, колко години вече нямаме стабилно правителство и все пак тази държава функционира. И то не зле! Икономиката се вдига. Приятелката ми, като ходи на маникюр, трябва да си записва час за 4 седмици напред, защото са пълни салоните. Това е луксозен продукт, не е нещо от първа необходимост. За да може толкова да се потребява, значи все пак има някакъв стандарт.

Знам, че я има и другата крайност. Но според мен тук е много добре уравновесен животът.

– И аз си го мисля. В момента не си даваме сметка да кажем колко е спокойно тук. От гледна точка на престъпност, на работни места и още толкова много посоки. Дори възможностите за оцеляване. Всеки си има село, място, на което да разчита. Защо не оценяваме хубавите неща? Защо все мрънкаме колко сме зле?

– Мисля, че това е човешка черта. Хората винаги мрънкат. Отиди в държавите, които тук ние смятаме за много развити – Великобритания, САЩ, Швейцария, Норвегия, Швеция. Хората и там мрънкат. Всеки човек мрънка, защото иска да му е малко по-добре.

Аз мисля, че не съм чак такъв мрънкач в обществения смисъл. Но действително има неща, които трябва да оценяваме. България има най-висок процент хора, които живеят в собствени жилища. Престъпността е относително ниска, особено тази, свързана с някакво насилие. Въздухът ни е чист. Населението е добре разпределено из страната.

Ресурсите може да се разпределят по-добре, но винаги ще има някакъв проблем.

Защо се оплакваме? Защото сме свикнали.

Това е наративът, която върви по медиите, за които си говорихме. Хората не винаги имат време и енергия да осмислят всичко около себе си и просто вървят с общия наратив. Не сядат да анализират прекалено много.

– Освен това е чисто човешко да не оценяваш какво имаш. За трябва да го изгубиш, за да го оцениш.

– Абсолютно съм съгласен. Същото се случва и на Запад, и в Англия, и в Щатите. Но в Перу например – не. Там може би са най-щастливите хора, които съм виждал. Те са доста по-хедонистични, радват се на това, което си имат. Мисля, че това е другият проблем.

Ние сме амбициозен народ.

Имаме достъп до много информация. Ако погледнеш цялата световна картинка, не само Европейския съюз, ние сме в горната половина определено. Обаче имаме очи да гледаме към Запада и към нещата, които смятаме за по-добри. Искаме да ги достигнем.

– А има ли момент, в който си съжалявал, че си се върнал?

– Нито веднъж.

Има една хубава история, приятел ми я разказа. Негов познат се върнал от Германия, живял там известно време. Приблизително по моите съображения – не от носталгия, а защото смята, че практически най-добре би живял тук. Обаче започнал да се разочарова от едно, две, три, четири неща, едно след друго. Не че мен не ме разочароват някакви неща, прекарах време в софийска болница и побеснях. Но той започнал да се разочарова от различни фактори и един ден, докато вървели с моя приятел по улицата, било валяло преди това, той настъпил една разцентрована плочка и тя го оплискала. В този момент си казал: „Не, не мога повече“.

Купил си билет и още на другия ден заминал за Дортмунд.

Аз досега не съм стигал до такива моменти. Побеснявам, когато се занимавам с администрация, с болници, с КАТ. Но това не ме кара да искам да се връщам, а по-скоро ми се иска да направя нещо, за да подобря процесите.

– Идеален свят няма. Но какво правиш, за да ги подобриш?

– Зависи от ситуацията и от конкретния казус. Понякога може да сезирам институция, понякога самият аз да поправя нещо, ако ми е по силите. Понякога се хващам с някакъв екип. Това беше едно от нещата, които се опитахме да постигнем с радио „Фокус“ – да предложим качествено съдържание. Мисля, че в моето предаване успяхме да го постигнем. Да не ровим в жълтините, а да говорим за по-качествено изкуство, за по-качествена наука. Това аз лично си го пиша като опит за принос.

– Аз също, и моят сайт е опит за такъв тип принос. Но нека попътуваме малко, знам, че това ти е слабостта. Доста говорим как светът се универсализира, но ето, и ти говориш пък за разликите между севера и юга, които си остават като манталитет. Като човек, който е пътувал много – става ли според теб все по-скучен и унифициран светът?

– Абсолютно не. Има някакви общи черти, например навсякъде можеш да добавиш хората, които срещаш, във Facebook. И да ядеш бикмак. Обаче някой да ми каже, че тук, в Перу и в Китай е едно и също – абсурд.

Освен това, нещо, което хората не оценяват, е, че ние живеем в най-добрия момент в човешката история. Имаме развита медицина, транспорт, комуникации… всичко, всичко, за което се сещаш.

Да имаш тази възможност да обикаляш целия свят без ограничения и да не се възползваш от нея, е престъпление срещу еволюцията.

Аз наистина не разбирам как е възможно… Защото това няма да продължи завинаги. Ковид, войни, режими, болести… В момента се намираме в една съвършена обстановка, в която най-големият проблем е, че компютрите с Windows забиват за 8 часа и ти отлагат полета за следващия ден.

Не мога да разбера тая апатия към пътуването! За мен това е немислимо.

– Ами, мога да се опитам да ти я обясня, като човек, който не обича да пътува, има и такива. Въпреки че жена ми е екскурзовод и имаме толкова различно отношение. Например, не виждам особен смисъл да пътувам из Европа, струва ми се, че са прекалено малко разликите, за да си струва.

– Човек може да не обича да пътува, но предполагам, че поне на аналитично ниво си даваш сметка каква е ползата от пътуването.

Прав си, когато говорим за пътуване, и на мен Европа ми е като едно цяло, хомогенна точка. Не си я представям като място, на което пътуваш.

– От друга страна, човек може да пътува до някое родопско село и това да е по-осмислящо и различно.

– Пътуването е вътрешен процес. То няма общо с промяната на пейзажа.

Някои хора обикалят света, имам такива познати – по петзвездните хотели и се затварят там. Програмисти като теб, плицикат се в джакузито, пият „Блъди Мери“, връщат се и разказват, че са били на Бахамите. Хубаво, ама това не е пътуване. Пътуването е това, което казваш. Може да си в родопско село, може да си на Мачу Пикчу, може да си някъде по планините на Китай или на брега на тихоокеански остров. Но то е вътрешен процес.

– А кои са местата, до които мечтаеш да стигнеш, а не ти се е отдало?

– Нова Зеландия, Бразилия, конкретно Буенос Айрес в Аржентина и Мианмар. Може би ще ме попиташ защо? А аз ще ти кажа, че нямам никаква представа. От много малък тези места ме привличат. Дори целенасочено полагам усилия да не чета прекалено много за тях, не искам да си развалям това инстинктивно привличане. На нито едно от тях все още не съм бил и смятам в близко бъдеще да поправя тази грешка.

– За това, че живеем в най-добрия момент, помагат и технологиите. Но пък моята голяма тема е как ни променят. Как лесно им делегираме, как ни унифицират. Как им предаваме и някакви неща, които не бива. Например писането.

– Много горещо ти препоръчвам „Пътят към кея на Уигън“ на Оруел – една книга, която имах голямата радост да преведа. Той говори за механизацията от началото на ХХ век, и тогава презумпцията е същата – „машините ще вършат работата вместо нас“. Но той започва да задава легитимни въпроси – какво е работа и какво не е? Ако съм земеделец, за мен е копаенето на картофи. Трудоемко е и ми е досадно, защото го правя всеки ден и в този момент бих искал например да седна да свиря на пиано.

Но ако съм професионален пианист и по 8 часа бъхтя на клавишите, за мен може да е много релаксиращо да изляза, да се занимавам с градинарство и да си имам зеленчукова градинка в двора.

Какво е работа и какво е удоволствие? А какво е изкуство?

Възникват още много въпроси, които той поставя. Например, защо човек би бил смел? Там говори за Олдъс Хъксли. Понеже в един свят, в който опасностите са елиминирани от машините и технологиите, човек не може да прояви смелост, защото тя има смисъл само като опозиция на някаква заплаха.

Книгата е от 1936 г. Аз съм си намислил послучай 100-ата годишнина от издаването ѝ да направя една обиколка. Първата част е пътепис за това как живеят миньорите в Уигън, ниската класа. Уигън все още е пълен с хора от ниската класа, там е и моята къща в Англия. Искам да направя паралелен прочит, какво се случва днес?

Аз го приемам като еволюция. Това е естественият ход на нещата.

Хората винаги са искали да си улеснят дейностите. Затова сме измислили колелото, затова сме измислили лоста и скрипеца. И затова сме измислили ИИ. Това са различните проявления на един и същи стремеж.

Така че мен това не ме плаши. Мисля, че просто трябва да се адаптираме към него. Винаги ще има място за себеизразяване, за изкуство. Винаги ще има място за отдих и за работа. Не мисля, че ИИ поголовно ще вземе всички работни места и хората изведнъж няма да има какво да правят. Мисля, че това е естествен процес, към който трябва да се адаптираме.

– Спомена, че си имал успешна кариера в Англия, каква беше професията ти?

– Завърших бакалавърска степен по криминалистика, след това завърших психология, после психотерапия и накрая педагогика.

– Защо толкова много?

– Защото отлагах, не исках да живея като възрастен и ми се стоеше в училище възможно най-дълго.

– А сега се занимаваш с писане и превеждане…

– Да, все неща, които нямат нищо общо. Когато бях по-малък, хората ми разправяха, че съм много разпилян.

Това са уж различни сфери, но не са толкова. Психологията и криминалистиката са много тясно свързани, педагогиката и психологията също. И

много от нещата, които научих като криминолог, ми бяха много полезни вече като учител, за да си обуздавам класа,

винаги са една глутница престъпници.

Хората ми казваха, че съм много разпилян, но в главата си винаги съм знаел, че искам да се занимавам с литература. Мисля, че просто отлагах до момента, в който ще си намеря правилното място. И го намерих.

Въпреки, че всичко изглеждаше хаотично, аз знаех, че целият този опит ми е необходим, за да мога да бъда добър в литературата. Дали като автор, като редактор, като преводач – страшно много ми помага.

Като редактор например, един много силен диалог в една от последните книги, които редактирах, трябваше да седна с авторката и да го обсъдим много дълбоко, защото ѝ обясних, че няма как да протече така този разговор от психологическа гледна точка. Обсъдихме, даже го разиграхме и стана съвсем ясно, че този разговор трябва да протече по значително различен начин. И след като излезе книгата, няколко читатели вече са обърнали внимание именно на този диалог като силна точка.

Всички тези неща ми помагат и аз още тогава го знаех. Затова ги учих всички тези уж разнородни и безсмислени науки.

– Не са безсмислени, това е ясно, но допълването на разнородни области може да е много ценно. Усещам го по себе си, комбинирайки неща от писането, журналистиката и литературата с програмирането, които на пръв поглед са тотално различни посоки.

– Аз си представям, без да съм програмист, че ако имаш добра езикова култура на един човешки език, това много би трябвало да помага за програмирането, защото все пак вие боравите с езици. Да, синтетични са, но пак имаш някакви правила, синтаксис и категорично допускам, че добрата езикова култура много помага, за да бъдеш добър програмист.

– Точно така. Също и фантазията, и подходът при структурирането на един текст… По някакъв начин и ние сме преводачи – превеждаме на „компютърен език“ това, което хората искат да могат да правят.

Но литературата може ли да ни помогне малко по-адекватно да приемем технологиите днес? Ето, Оруел опитва да прави прогнози, Хъксли, Евгений Замятин, после идва огромна поредица от поколения фантасти… Докато сега го правят много малко автори.

– Когато те са пишели, технологиите са били в зародиша си. Тогава тепърва са се строяли самолетите, сметачните машини, моторните коли. Мисля, че за тях е бил страшен гъдел да си представят накъде отиват тези технологии. Както всички ние сега се прехласваме по този ИИ, докъде ще стигне. Защото това е знакова стъпка напред в технологиите.

Но повечето стъпки, които сме правили, са били толкова поетапни и толкова малки… От черно-бяла към цветна телевизия да преминеш, това не ти гали въображението кой знае колко с това какво може да последва.

Мисля и че сега сме заляти с информация за технологиите, което не оставя много пространство за въображение. Мисля, че затова не пишат.

Но ако се загледаш в съвременната литература – хората започват да се връщат назад, към духовното, към езотериката, което мен лично много ме ядосва. Към религията, към всякакви суеверия. Ходят на йога. Аз съм бил на йога три пъти в живота си – не че не практикувам, тук вкъщи си се кикерча. Но ми е много смешно как хора отиват там в търсене на себе си, на вътрешния мир, на отрицанието на материалното. И до мен правят йога с ролекс на ръката. Мисля, тези две неща са много несъвместими.

Да, хората в момента не се интересуват толкова от технологиите, колкото са се интересували Оруел, Айзък Азимов и Карел Чапек. По-скоро се интересуват от това как да върнат всички тези закърнели умения.

– Мисля обаче, че и въображението ни е позакърняло. Ето имаме ИИ, нов мощен инструмент, хората масово или са уплашени, или са ентусиазирани, или го неглижират. А малцина разсъждават как да го използваме, например, за да създаваме нови форми на изкуство.

– Аз съм по-скоро безразличен към цялата тая работа. ChatGPT се появи като голяма мода, но мен не ме достигна. Как може да го използваме, за да създаваме изкуство, също не е нещо, което би ме вълнувало. Аз съм се занимавал с различни изкуства, свирил съм на китара, рисувал съм, със спорт съм се занимавал. Но никога не съм правил разлика между инструментите. Дай ми на мене два чифта ски от различни епохи и няма да има разлика. Дай ми две китари, два различни молива, пак няма да направя разлика.

Тоест, инструментът, с който постигам нещото, никога не ми е бил особено интересен. И може би затова съм малко безразличен към ИИ.

– Но ако инструментът няма значение, скоро можеш да имаш пред себе си два текста – един, който ти си написал, и друг, генериран, и да не можеш да ги различиш.

– Тук вече не става дума за инструмента, а за автора. Възможно е, защото все пак човешкият мозък е един малко по-сложно устроен компютър. Тук също протичат тия функции, които вие имате, точно така работи човешкият мозък. И вероятно с не много усилия този ИИ може да се усъвършенства достатъчно, че да извършва такива дейности.

Вероятно няма да минава през всички колебания, през които минава човешкият мозък. И какво от това?

– Тогава защо да си играеш да пишеш, след като го може и той?

– Това е въпросът, който задава Оруел. Защо да си играеш да копаеш картофите, като някой може да го свърши? Защо да си играеш да свириш на пиано, като вече съществуват пианата с ролките, в които зареждаш музиката, която искаш и то само си свири, даже си натиска клавишите?

За лично удоволствие. И тук вече чувството за принос, за ценност в обществото ще трябва да се адаптира, да се преформулира.

Защото аз сега може би се чувствам по някакъв начин задоволен от това, че съм полезен за обществото с дейността си. А скоро тази дейност може да не е необходима.

Както навремето е имало кожухари. Има един кожухар в селото, който прави кожуси за всичките селяни. И в един момент идва китайският завод, обзавежда цялата страна и нашият кожухар остава без работа. Това не означава, че той е безстойностен като човек, той си намира друг амплоа.

И ако в един момент писането изпадне от класациите като нещо, което човек може да върши, ще трябва да се адаптираме.

– Ти имаш дипломи за много професии, все някоя от тях няма да я върши ИИ.

– Абсолютно никакво значение няма образованието, специално пък формалното. Аз работя нещо, за което никога не съм учил. Забелязал съм като редактор, че преводачите, които идват при мен с формално завършено образование, обикновено са по-слаби от самоуките.

Така че човек просто трябва да гори в това, което прави. Зарежи образованието.

Мисля, че спасителният ми пояс е, че имам много интереси. Любопитни са ми много неща, опитвам се да науча повече за тях, да ги практикувам. Ако трябва да спра да пиша, ще продължа да се занимавам с друго.

Между другото, първото нещо, което най-вероятно ще изпадне в близките месеци, дори не години, е преводът. Има платформи, които вече превеждат сносно, не толкова добре, колкото мен, все още. Но дай му година, дай му две.

Обожавам да превеждам, но съм се примирил, че това ще е нещо, което ще отпадне доста бързо.

– Още дълго според мен ще има някаква постредакторска роля, защото поне сегашните алгоритми дори по идея не могат да работят съвършено. Но каза, че ще продължиш да пишеш за лично удоволствие. Аз пък бих продължил даже повече за личното неудоволствие, за мъка и трудност. Ние лесно делегираме, отдаваме задачи, всичко да става по-лесно. Обаче животът и всичко, което ни прави хора, е форма на стрес. Стрес е да научиш нова информация. Стрес е да практикуваш спорт. Стрес е да пишеш.

– Мисля, че животът на човек преминава в смисъла на решаване на проблеми. Това е всичко.

Като ме питат какъв е смисълът на живота, това е. Хората искат да решават проблеми.

Мисля, че това е и голяма част от генезиса на тая политическа коректност в момента, която също не мога да понасям. Но ако се загледаш в хората, които са най-гласовитите глашатаи, обикновено са такива, които реално нямат проблеми. Не ходят до кладенеца да си вадят водата, не си палят свещи вечер, не им свършва газовата лампа, нямат чума. Но имат вътрешната потребност, още повече тийнейджърите, да решат някакъв проблем, за да се почувстват значими. Ако решиш проблем, ти вече имаш стойност в обществото.

И понеже нямат истински проблеми, започват да си създават такива. Граматиката им била виновна, местоименията. И не ме разбирай погрешно, аз бих се поставил в крайните позиции на лявото – за равни права, за гей бракове, за феминизъм, за всичко това, но не по начина, по който се представя в крайната си, радикална форма.

Ти каза, че писането и всъщност всяка дейност трябва да има доза мъка, доза Сизиф в себе си. И затова този Сизиф продължаваме да го дъвчем от хилядолетия, абсолютно неизменно – трябва да минаваш през някакво страдание, да го преодоляваш, да си намираш следващо. И това се вижда и в амбицията на хората. Когато постигнеш това, което искаш, не си казваш, че си готов и ще лежиш, поставяш си следваща цел и следваща, и следваща, и следваща.

Камю казва: „понякога трябва да си представиш, че Сизиф е щастлив“, защото е така.

Съгласен съм с теб. Писането не е само за удоволствие, всяко изкуство, всяка дейност, не е само за удоволствие, а и за мъката…