<?xml version="1.0" encoding="UTF-8"?>
<rss version="2.0" xmlns:content="http://purl.org/rss/1.0/modules/content/" xmlns:dc="http://purl.org/dc/elements/1.1/" xmlns:atom="http://www.w3.org/2005/Atom">
  <channel>
    <title>Минало незабравимо – Дигитални истории</title>
    <link>https://karamanev.me/tag/retro</link>
    <atom:link href="https://karamanev.me/tag/retro/feed/" rel="self" type="application/rss+xml" />
    <description>Концентрирани в динамичното настояще, днес рядко имаме време да погледнем назад. В тази рубрика събираме интересни истории от миналото, свързани по един или друг начин с технологиите.</description>
    <language>bg</language>
    <lastBuildDate>Fri, 09 Oct 2026 12:00:00 GMT</lastBuildDate>
    <item>
      <title>Вълкът лови яйца от 45 години. Кой го измисли?</title>
      <link>https://karamanev.me/istorii/nu-pogodi</link>
      <guid isPermaLink="true">https://karamanev.me/istorii/nu-pogodi</guid>
      <pubDate>Fri, 09 Oct 2026 12:00:00 GMT</pubDate>
      <dc:creator>Георги Караманев</dc:creator>
      <category>Истории</category>
      <description>Защо на вълка от „Ну, погоди!“ му е да събира яйца, вместо да гони заека? Как същият вълк прави възможно Nintendo от компания за карти да се насочи към електрониката? И защо тази история е тъкмо противоположна на другата култова игра за същото поколение, дошлия от СССР „Тетрис“? Накрая: самата игра, написана от Claude за минути.</description>
      <content:encoded><![CDATA[<p><img src="https://img.karamanev.me/2026/10/nu-pogodi.jpg.960.webp" alt="Электроника ИМ-02 – Ну, погоди!" /></p><p>Както биха „казали“ меметата, ако тази картинка ви е привлякла вниманието, е време за по-внимателни прегледи, свързани с напредването на възрастта.</p>
<p>Но защо… му е на вълка от „Ну, погоди!“ да събира яйца, вместо да гони заека? Как вълкът всъщност прави възможно Nintendo от компания за карти да се насочи към електрониката? И защо тази история е тъкмо противоположна на друга култова игра за същото поколение, дошлия от СССР „Тетрис“?</p>
<p>О, съдбата на вълка, ловящ яйца, толкова добър приятел на децата от 80-те и 90-те, се оказва доста неочаквана.</p>
<h2 id="1001-нощ">1001 нощ</h2>
<p>Ако преди хиляди години сте събирали яйца в тази игра, помните ли какво ставаше, когато постигнеш 1000 точки?</p>
<p>Нека проверим, защото се налагаше да си сред най-ловките 90-тарски младежи с умения на октопод, за да не се предадеш от невъобразимата скорост, с която кокошките злостно изстрелваха яйцата си.</p>
<p>Всъщност, и днес се носи из мрежата ретро фолклор, че превъртиш ли играта, виждаш никога неподозиран до онзи момент нов епизод на „Ну, погоди!“, който никога не е излъчван по телевизията. Доста хора дори и сега твърдят, че са го виждали, но… такъв никога не е съществувал. Не защото не бяхме достатъчно добри (някои бяха, с цената на мазоли на палците), а защото филмче там никога не е имало. На 999 броячът се връща на нула, яйцата тръгват с около една трета по-бързо и толкова.</p>
<p>Руската Уикипедия го казва безпощадно: „Така и никога не е било предвидено да има специална награда“. Точно както и в „Тетрис“, впрочем. Но, пак важи и за двете, при добро желание винаги може да си поставиш <a href="https://karamanev.me/digitalni/tetris-blue-scuti">следващата цел</a>.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/10/nu-pogodi-2.jpg.480.webp" alt="Течнокристалният екран на Ну, погоди! с всички сегменти едновременно" loading="lazy" decoding="async" width="800" height="600"><figcaption>Целият екран наведнъж: всяко яйце, всяка кокошка и всеки вълк са отпечатани предварително и могат само да светват и да угасват. снимка: habr.com</figcaption></figure>
<p>Ясно е, че днес сме и доста разглезени. На такъв екран, където всички фигурки са „отпечатани“ предварително и могат само да светват и да угасват, анимационен филм не може да има по принцип. Единствената анимация в цялото устройство е тази на часовника, при която вълкът лови яйца сам, без нас.</p>
<h2 id="вълкът-от-киото">Вълкът от Киото</h2>
<p>Тази идея не се ражда в колхоз, а в главата на един гражданин на Киото, който гледал отегчен чиновник във влака-стрела. После, без той да подозира, идеята му ще бъде „репликирана“ в съветски завод. А после, по своеобразен начин ще бъде върната, когато „Тетрис“ поема от СССР, за да стане най-разпознаваемата игра на света, най-вече чрез японския производител Nintendo.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/10/nu-pogodi-3.jpg.960.webp" alt="Электроника ИМ-02 с кутията си" loading="lazy" decoding="async" width="2000" height="1500"><figcaption>С кутията, в която се е продавала: „Игра на экране“. снимка: Lotokot, Wikimedia Commons (CC BY-SA 4.0)</figcaption></figure>
<p>Във форума „Нашето детство“ един от авторите си спомня как я получил в шести или седми клас и ходел навсякъде с нея, докато един ден „при една разходка по кея падна от джоба ми в морето“. Родителите му били пестили за нея и още му е гузно.</p>
<p>Друга читателка помни, че в блока имало едно дете с „яйца“ и всички сядали на стълбите и се редували. Трети пише, че я купил на сина си през 1990 г., когато момчето било на 12, а той самият се забавлявал „дори повече от него“. Познато ли ви звучи?</p>
<h2 id="игра-будилник">Игра будилник</h2>
<p>Да се върнем при източника. Играта „Ну, погоди!“ се появява за първи път в декемврийския брой на бюлетина „Новые товары“ на съветското Министерство на търговията за 1984 г. Без индекс, просто „Ну, погоди!“. Чак после получава официалното си име „Электроника ИМ-02“. ИМ значи „игра микропроцессорная“. ИМ-01 е шахматен компютър, който никой не помни.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/10/nu-pogodi-4.jpg.480.webp" alt="Бюлетинът „Новые товары“, брой 12 от 1984 г." loading="lazy" decoding="async" width="750" height="400"><figcaption>Декемврийският брой на „Новые товары“ за 1984 г., в който играта се появява за първи път. снимка: love80s.ru</figcaption></figure>
<p>Цената е 25 рубли (после 23) при заплати от 150-200 рубли. Само през 1985 г. три завода, в Зеленоград, Арзамас и Орел, правят над 400 000 бройки, а в следващите години се включват десетина предприятия, пръснати из СССР. Производството спира чак в средата на 90-те, когато държавата, която го е започнала, вече я няма. Беларуската версия на същия вълк обаче излиза през 2000 г. и се играе и до днес.</p>
<p>Играта е и часовник, затова серията на Nintendo, която я показва за първи път, се казва Game &#x26; Watch. Бутонът „Время“ показва часа, а вълкът на екрана продължава да лови яйца и от време на време да ги изпуска, просто така, за украса. Има и будилник: когато звъни, в прозорчето горе се появява заекът и бие камбанка. Цяла минута, една и съща нота, бррр…</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/10/nu-pogodi-5.jpg.480.webp" alt="Ну, погоди! в режим на часовник: ДП 12:03" loading="lazy" decoding="async" width="700" height="415"><figcaption>Режимът на часовник. Вместо AM на екрана пише ДП – до полудня, тоест до пладне. снимка: love80s.ru</figcaption></figure>
<p>Часът се сверява с връхчето на химикалка в две вдлъбнати копчета. 24-часов режим няма, защото в Киото не са го предвидили, а в Зеленоград не са посмели да го добавят: вместо AM и PM на екрана пише ДП и ПП: „до полудня“ и „после полудня“, до пладне и подир пладне.</p>
<p>Четири кокошки, четири улея, четири бутона. Нищо сложно, какво ще кажете? Всяко хванато яйце е точка. Изпуснеш ли, от счупеното яйце излиза пиленце и получаваш наказание – три такива и край. Ако обаче в прозорчето гледа заекът, наказанието е наполовина и пиленцето само примигва. При 200 и при 500 яйца грешките се изтриват. „Игра А“ е с три улея, „Игра Б“ с четири. На всеки сто яйца темпото за малко се отпуска, после пак тръгва нагоре. И нататък, към хилядата, където скоростта не е за хора със слаби сърца (и пръсти).</p>
<p>Колекционерите днес различават партидите по боксерките на вълка: биват на точки, на цветя, на звезди, а последните са най-редки.</p>
<h2 id="два-века-белот">Два века белот</h2>
<p>Ето че от СССР отлитаме за Япония. Гунпей Йокои е роден на 10 септември 1941 г. в Киото. Завършва електроника и през 1965 г. постъпва в Nintendo. Да, добре познатата компания, която обаче все още се занимава основно с произвеждането на карти за игра – нещо, в което има традиции от 1889 г.!</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/10/nu-pogodi-6.jpg.960.webp" alt="Карти ханафуда, произведени от Nintendo" loading="lazy" decoding="async" width="2000" height="1196"><figcaption>Карти ханафуда на Nintendo от първата половина на XX век. Преди вълка, Марио и Game Boy – карти с цветя. снимка: Nintendo, Wikimedia Commons (обществено достояние)</figcaption></figure>
<p>Става дума не за тези, познати по нашите ширини, а разновидност на име ханафуда, на която се играе с цветя. Йокои е нает да поддържа машините, които ги щамповат.</p>
<p>Как обаче от щамповането се стига до вълка с яйцата? Шефът му Хироши Ямаучи, правнук на основателя, по онова време трескаво търси какво друго да прави фирмата, защото картите вече не се продават достатъчно добре. Пробва с таксиметров бизнес. Пробва с хотели „за по час“. Пробва с ориз полуфабрикат. Е, никое не потръгва.</p>
<p>Един ден заварва младия техник да си играе в работно време с измислена от самия него сгъваема дървена ръка-щипка. В повечето фирми това завършва с мъмрене, в случая обаче стига до нареждане тази играчка да е в магазините за Коледа. Ultra Hand се продава в 1,2 милиона бройки.</p>
<p>Nintendo открива, че може да прави играчки, а Йокои – че може да ги измисля. Следват Love Tester (1969 г.: двама души се хващат за ръце, стрелката показва колко се обичат, измервайки… ток), светлинен пистолет със слънчеви батерии в мишените и цели стрелбища, направени от фалирали зали за боулинг.</p>
<h2 id="йокои-яко">Йокои, яко!</h2>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/10/nu-pogodi-7.jpg.480.webp" alt="Гунпей Йокои с Game Boy Pocket" loading="lazy" decoding="async" width="640" height="581"><figcaption>Гунпей Йокои с Game Boy Pocket през 1996 г., в деня, в който напуска Nintendo. снимка: Nintendo</figcaption></figure>
<p>Легендата, която самият Йокои после разказва, е от края на 70-те. В шинкансен – влака-стрела, изобретателят гледа мъж в костюм, който натиска бутоните на джобен калкулатор. Не смята нищо, просто ги натиска, предтеча на днешните екранни зомбита. И Йокои се замисля: щом отегчен възрастен човек прави това с калкулатор, какво ли би правил с нещо, направено за игра? Нещо малко, което се крие в дланта, за да не те гледат криво в метрото.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/10/nu-pogodi-8.jpg.960.webp" alt="Шинкансен серия 0 на гарата в Хаката" loading="lazy" decoding="async" width="2000" height="1308"><figcaption>Шинкансен от серия 0, същият, в който Йокои гледа отегчения чиновник с калкулатора. снимка: Llydia, Wikimedia Commons (CC BY-SA 4.0)</figcaption></figure>
<p>Как идеята стига до президента също е легенда, която не знаем дали е вярна…, но пък е симпатична. Шофьорът на Ямаучи се разболява и Йокои сяда зад волана да го закара на среща. По пътя му разказва за калкулатора. Срещата се оказва с президента на Sharp, най-големия производител на калкулатори в света. Седмица по-късно Nintendo има разрешението да прави игра с размерите и основните технически показатели на калкулатор.</p>
<p>По онова време Sharp и Casio водят война за калкулаторите, течнокристалните екрани и 4-битовите чипове са станали евтини и ги има в излишък. Ямаучи дава проекта на един от отделите, но му отказват, казвайки, че е неосъществим. Йокои и асистентът му Сатору Окада го правят сами. Sharp също първо отказва, после Йокои им оставя прототипа „да си поиграят“ и инженерите им се увличат.</p>
<p>На 28 април 1980 г. излиза „Ball“, първата игра от серията Game &#x26; Watch: човече жонглира с топки, два бутона, две батерии-копчета, цена 5800 йени. Йокои се надява на 100 000 продадени бройки. До 1991 г. серията стига 60 заглавия и 43,4 милиона бройки по света. Преди „Ball“ Nintendo има дългове от 7-8 милиарда йени, дълговете бързо са изплатени за сметка на сериозна печалба.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/10/nu-pogodi-9.jpg.960.webp" alt="Game &#x26; Watch Ball от 1980 г." loading="lazy" decoding="async" width="2000" height="1180"><figcaption>„Ball“, 28 април 1980 г.: първата Game &#x26; Watch. Два бутона, жонгльор и часовник. снимка: masatsu, Wikimedia Commons (CC BY-SA 2.0)</figcaption></figure>
<h2 id="горилата-водопроводчик">Горилата водопроводчик</h2>
<p>Горе-долу по това време в същата фирма един млад художник на име Шигеру Миямото рисува горила и водопроводчик, а Йокои ги харесва и представя идеята му на президента.</p>
<p>На 9 октомври 1981 г., точно преди 45 години, Nintendo пуска в един ден две игри с един и същ механизъм. В едната вълк с шапка лови яйца, които се търкалят по четири улея от четири кокошки. Казва се „Egg“, модел EG-26, от серията Wide Screen. В другата същото прави Мики Маус с кошница, по официален лиценз от Disney, модел MC-25.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/10/nu-pogodi-10.jpg.960.webp" alt="Game &#x26; Watch Egg: вълк с шапка лови яйца" loading="lazy" decoding="async" width="1024" height="619"><figcaption>„Egg“, 9 октомври 1981 г. Вълкът е с шапка, в прозорчето гледа петел. снимка: love80s.ru</figcaption></figure>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/10/nu-pogodi-11.jpg.960.webp" alt="Game &#x26; Watch Mickey Mouse" loading="lazy" decoding="async" width="1221" height="668"><figcaption>Същият ден, същият механизъм, друг герой: „Mickey Mouse“, модел MC-25. снимка: Frédéric Bisson, Wikimedia Commons (CC BY 2.0)</figcaption></figure>
<p>Защо две? Лицензът за Мики не важи навсякъде, а яйцата трябва да се продават навсякъде. Мишката продава около 1,2 милиона бройки, вълкът – под 250 000. Поне официално.</p>
<p>Същата година Йокои и отделът му се захващат с аркадната игра на Миямото – Donkey Kong, и трябва да я съберат в джоб. Джойстик в джоб не се побира, така през 1982 г. се ражда кръстчето с четири посоки, което оттогава стои на всеки контролер на света и през 2008 г. получава „Еми“ за технология.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/10/nu-pogodi-12.jpg.960.webp" alt="Game &#x26; Watch Donkey Kong II с кръстчето за посоки" loading="lazy" decoding="async" width="2000" height="1680"><figcaption>Donkey Kong II от 1983 г. Долу вляво е кръстчето с четирите посоки, което от Game &#x26; Watch стига до всеки контролер на света. снимка: Evan-Amos, Wikimedia Commons (обществено достояние)</figcaption></figure>
<h2 id="копи-пьейст">Копи-пьейст</h2>
<p>Как точно Game &#x26; Watch стига до Зеленоград – „съветската Силициева долина“, не знае никой. Авторът на най-подробната руска история на играта предполага, че някой я е донесъл от командировка.</p>
<p>Сърцето на „Ну, погоди!“ е чипът КБ1013ВК1-2, копие на Sharp SM-5A, същия чип, който работи в оригиналния „Ball“ и в „Egg“. Копие до такава степен, че машинният код е съвместим: програмата на Nintendo би тръгнала на съветския чип и обратното. Сменят само това, което се вижда. Вълкът с шапка получава кошницата на Мики. Петелът в прозорчето става заекът от филма на Вячеслав Котьоночкин, който от 1969 г. гледа цяла Източна Европа с гласа на Анатолий Папанов. Във филма вълкът никога не е държал кошница.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/10/nu-pogodi-13.jpg.960.webp" alt="Чиповете КБ1013ВК1-2" loading="lazy" decoding="async" width="1600" height="1200"><figcaption>КБ1013ВК1-2: съветското копие на Sharp SM-5A. Същият машинен код, друг надпис. снимка: habr.com</figcaption></figure>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/10/nu-pogodi-14.jpg.480.webp" alt="Вълкът и кокошките в шестия епизод на Ну, погоди!" loading="lazy" decoding="async" width="750" height="463"><figcaption>Вълкът и кокошките в шестия епизод на филма (1973 г.). Яйца има, кошница няма. кадър: Союзмультфильм</figcaption></figure>
<p>За правата никой не пита. „Союзмультфильм“ е държавен, Disney е далеч. Затова успоредно излиза и „Электроника 24-01“, в която Мики Маус лови яйцата, а Мини звъни с камбанката. Сетне идва цяло семейство: „Тайны океана“ е Octopus на Nintendo, „Весёлый повар“ е Chef, „Космический мост“ е Fire, „Разведчики космоса“ е Explorers of Space.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/10/nu-pogodi-15.jpg.960.webp" alt="Электроника 24-01 с Мики Маус" loading="lazy" decoding="async" width="2000" height="1500"><figcaption>„Электроника 24-01“: Мики Маус лови яйцата, без никой да пита Disney. снимка: habr.com</figcaption></figure>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/10/nu-pogodi-semeistvo.png.960.webp" alt="Семейството: оригиналите на Nintendo и съветските им копия" loading="lazy" decoding="async" width="1552" height="1073"><figcaption>Семейството: кое от Nintendo кое от „Электроника“ е станало.</figcaption></figure>
<h2 id="яйце-за-яйце">Яйце за яйце</h2>
<p>1984 г., годината на вълка с кошницата, е и годината, в която в един московски изчислителен център Алексей Пажитнов пише „Тетрис“. На компютър „Электроника-60“. Същата марка. В една и съща година „Электроника“ преписва японската игра и създава съветската, която ще завладее света.</p>
<p>Пет години по-късно Йокои прави Gameboy, а човекът, който държи правата върху „Тетрис“, Хенк Роджърс, <a href="https://karamanev.me/istorii/tetris-alexei-pajitnov">убеждава шефа на Nintendo за Америка да сложи в кутията именно него, а не „Супер Марио“</a>. Аргументът: Марио е за момчета, „Тетрис“ е за всички. 35 милиона продадени копия. Съветската игра продава японската конзола по целия свят, както японската игра продава съветската електроника.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/10/nu-pogodi-16.jpg.960.webp" alt="Game Boy с Тетрис в кутията" loading="lazy" decoding="async" width="2000" height="1389"><figcaption>Game Boy, 1989 г., с „Тетрис“ в кутията. Съветската игра продава японската конзола. снимка: Michel Ngilen, Wikimedia Commons (CC BY 2.0)</figcaption></figure>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/10/nu-pogodi-hronologia.png.960.webp" alt="Хронология: Киото и Зеленоград, яйце за яйце" loading="lazy" decoding="async" width="1553" height="1004"><figcaption>Яйце за яйце: какво става в Киото и какво в СССР, година по година.</figcaption></figure>
<h2 id="клод-хвани-яйцето">Клод, хвани яйцето</h2>
<p>Накрая направих и експеримент. Помолих Claude да направи „Ну, погоди!“ в браузъра. Едно изречение: четири улея, вълк, кошница, заек в прозорчето, половин наказание, изтриване на грешките на 200 и 500, ускоряване. Отне минути. 112 реда код. Вместо течнокристални сегменти вълкът, яйцата и кокошките са емоджита, но правилата са същите и на хилядата точки броячът се връща на нула. Не го бях поискал. В кода, точно на това място, моделът сам беше оставил коментар: „както в оригинала: от 999 се връща на 0, само че по-бързо; никакъв анимационен филм“.</p>
<p>Чел е, очевидно, и за легендата. Можете да опитате под тези редове.</p>
<iframe id="questFrame" src="https://karamanev.me/nu-pogodi/" title="Ну, погоди! в браузъра" loading="lazy" style="border:0;width:100%" scrolling="no"></iframe>
<h2 id="доверен-рай">Доверен рай</h2>
<p>Името Nintendo, <a href="https://karamanev.me/technologii/it-imena">както е ставало дума</a>, значи горе-долу „доверен рай“. Раят обаче си има ограда. Пред акционерите си през лятото на 2024 г. президентът Шунтаро Фурукава обяви, че генеративният ИИ „може да се използва по творчески начини, но признаваме, че може да повдигне и въпроси, свързани с интелектуалната собственост“, затова Nintendo ще продължи „да създава стойност, която е уникална за Nintendo и не може да бъде създадена само от технология“. Казано направо: няма да го използваме.</p>
<p>Компанията, чиято игра беше преписана до последния байт, без никой да я пита, днес се тревожи да не бъде преписана от машина, която също не пита никого. Историята не се повтаря, винаги има нови щрихи.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/10/nu-pogodi-17.jpg.480.webp" alt="Експортната версия Wolf &#x26; Hare" loading="lazy" decoding="async" width="750" height="433"><figcaption>Експортният вариант: „Wolf &#x26; Hare“, с латински надписи, за магазините извън СССР. снимка: love80s.ru</figcaption></figure>
<p>А ако искате да „половите“ яйца от името на вълка, онлайн можете да намерите играта за 100-ина евро, има я и като разширение на браузъра.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/10/nu-pogodi-18.jpg.960.webp" alt="Руска монета от 25 рубли с вълка и заека, 2018 г." loading="lazy" decoding="async" width="2000" height="1157"><figcaption>Вълкът и заекът на монета от 25 рубли, 2018 г. снимка: Банк России, Wikimedia Commons (обществено достояние)</figcaption></figure>
<p>Всичко ново е добре забравено старо. Или… обратното?</p>]]></content:encoded>
      <enclosure url="https://img.karamanev.me/2026/10/nu-pogodi.jpg.960.webp" type="image/webp" length="0" />
    </item>
    <item>
      <title>Литератрон. ChatGPT през… 1964 г.?!</title>
      <link>https://karamanev.me/technologii/literatron</link>
      <guid isPermaLink="true">https://karamanev.me/technologii/literatron</guid>
      <pubDate>Fri, 11 Sep 2026 06:00:51 GMT</pubDate>
      <dc:creator>Георги Караманев</dc:creator>
      <category>Технологии</category>
      <description>Чували ли сте за литератрона? Представлява… машина, която създава текст по указания на потребителя. Анализира текстове, пише бестселъри, съчинява предизборни речи, сглобява комикси и заплашва да сведе езика на медиите до 500 разрешени думи. Нищо ново, нали вече всички си имаме ИИ, тези сюжети са ежедневие, само това „литератрон“ звучи малко ретро. А защо е така, става ясно, ако погледнем датата на корицата на една тънка книжка, която обаче не е пресилено да се нарече пророческа. Романът „Литератрон“ на французина Робер Ескарпи излиза през 1964 г. в поредицата „Le Meilleur des mondes“. Толкова ли обаче изобретението прилича на големите езикови модели? Меко казано.</description>
      <content:encoded><![CDATA[<p><img src="https://img.karamanev.me/2026/09/04_writer_on_the_moon.jpg.960.webp" alt="Ретро илюстрация: астронавт на Луната чете лист до пишеща машина, с Земята, лунна база и ракета на фона" /></p><p>Чували ли сте за литератрона? Представлява… машина, която създава текст по указания на потребителя. Анализира текстове, пише бестселъри, съчинява предизборни речи, сглобява комикси и заплашва да сведе езика на медиите до 500 разрешени думи.</p>
<p>Заради него знаменитостите дават мнение за нещо, което не разбират. Организират се конференции по „Литератроника и убеждаване“, „Литератроника и отбрана“, „Литератроника и религия“. Има авторски ръкопис, произведен с темпо една страница на четвърт час, а първата тревога около него е дали някой няма да съди „автора“ за плагиатство. Докато самият „автор“ е измислил само една-едничка дума.</p>
<p>Нищо ново, нали вече всички си имаме ИИ, тези сюжети са ежедневие, само това „литератрон“ звучи малко ретро. А защо е така, става ясно, ако погледнем датата на корицата на една тънка книжка, която обаче не е пресилено да се нарече пророческа.</p>
<p>Романът „Литератрон“ на французина Робер Ескарпи излиза през 1964 г. в поредицата „Le Meilleur des mondes“. Кръстена е на „Прекрасният нов свят“ на Олдъс Хъксли, доста показателен щрих. На български се появява през 1985-а, в превод на Георги Куфов – човека, превел и книгите на Казандзакис.</p>
<h2 id="ескейп-стая">Ескейп стая</h2>
<p>Не, авторът не е просто фантаст, попаднал на сполучлива метафора. Робер Ескарпи (1918 – 2000) е роден в Сен Макер край Бордо и почти не напуска родния район – ако не броим пет години в Мексико след войната. Възпитаник на парижката Екол нормал, специалист по английска литература с трудове за Байрон и Киплинг, той преподава сравнително литературознание в Бордо, а между 1975 и 1978 г. е ректор на университета.</p>
<p>Популярен е в родината си като журналист. Цели трийсет години – от 1949 до 1979 г., Ескарпи пише кратка сатирична рубрика в „Льо Монд“ – за това време създава над 9000 памфлета. Цяло поколение французи започва деня си с неговата ирония към новините. Създава първия френски университетски институт за журналистика, а през 1972 г., заедно с Ролан Барт поставя началото на Френското дружество за науки за информацията и комуникацията. Наричат го баща на социологията на литературата.</p>
<p>В „Литератрон“ от тънката ирония не са пощадени нито технократите с петгодишните им планове, нито пресата, нито университетът, нито църквата, нито литературните журита.</p>
<figure class="fig fig--portrait"><img src="https://img.karamanev.me/2026/09/jl0293-1967.jpg.480.webp" alt="Корица на „Le Littératron“ от Робер Ескарпи (J&#x27;ai lu): поп арт тълпа политици и знаменитости с балончета с иронични лозунги" loading="lazy" decoding="async" width="700" height="1000"></figure>
<h2 id="седем-пъти-мерик">Седем пъти Мерик</h2>
<p>Героят, Мерядек льо Герн, наричан от приятели Мерик, е хитрец с диплома по „лингвистична естетика и приложна психодемография“ – с други думи, хуманитарист, който умее да се нагажда към средата, борави свободно с чуждоземска терминология и е напълно неспособен да измисли каквото и да било. Не е учен. Не е и писател. Той е човек на думите.</p>
<p>За да напредне в кариерата, Мерик се нуждае от идея, каквато обаче няма. Тъкмо тогава попада на стара брошура от литературен конгрес, в която се разказва за машина, анализираща стила с помощта на перфокарти. Мерик я прочита за една нощ, а на разсъмване измисля името.</p>
<p>Толкова ли обаче изобретението прилича на големите езикови модели?</p>
<p>Меко казано.</p>
<p>Забелязва го още през 2023 г., месеци след появата на ChatGPT, доц. д-р Мая Горчева от УНИБИТ <a href="https://buditeli.unibit.bg/images/proceedings/2023/m-gorcheva.pdf">(прочетете тук)</a>. Тя разглежда един по един текстовете, създадени от Литератрона, и извлича от тях една проста и неприятна формула: „Чрез машината се оценява не качеството, а количеството.“ И още: „Всеки от проектите показва как статистически най-разпространеното (но не единственото) чрез машинния филтър се превръща в единствено валидното печеливше.“ Новият роман, произведен от Литератрона, е „препотвърждаване на статуквото“, а изобретяването – „мимикрия на вече познатото“. И така, ако ви е станало интересно, ето 12 цитата от самия роман.</p>
<h2 id="1-с-думите-всичко-може-да-се-направи">1. С думите всичко може да се направи</h2>
<blockquote class="pullquote pullquote--long">
<p><em>„Югет ми дрънкаше приказки. Не бях човек на науката, а почти не можех да се смятам и за литератор. Подражателските ми дарби, лингвистичните ми способности заблуждаваха профаните и стига само да имах и смътна представа за темата, ловкото боравене с техническата терминология ми позволяваше да смутя някои специалисти, които не бяха повече специалисти от мен. Но бях съвсем неспособен да измисля каквото и да е.</em></p>
<p><em>Стигнах дотам, че започнах да проклинам реторичния характер на моето образование. С думите, казвах си аз, всичко може да се направи, освен реални неща.“</em></p>
</blockquote>
<p>Подражателски дарби. Лингвистични способности. Смътна представа за темата, но ловко боравене с терминологията, което заблуждава.</p>
<p>Още ли не ви звучи като биографията на голям езиков модел?</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/09/01_writer_seaside.jpg.960.webp" alt="Ретро илюстрация: мъж с лула се е излегнал в кресло на тераса над морето по залез, до пишеща машина, а листове хартия летят във въздуха" loading="lazy" decoding="async" width="2000" height="1126"></figure>
<h2 id="2-малко-шекспир-щипка-марлоу">2. Малко Шекспир, щипка Марлоу</h2>
<blockquote class="pullquote pullquote--long">
<p><em>„Колкото и странно да изглеждаше, в това съобщение, направено на един литературен конгрес, се говореше почти изключително за електроника. То описваше в общи черти една машина, способна, след като е дъвкала някакъв текст в продължение на няколко секунди, да заяви: „Това е от Шекспир 1603 с щипка от Марлоу в доза от 0,08 на сто и следи от Бейкън. Все таки открих една неправилно поставена запетая на двайсет и третия ред на страница сто и втора.</em></p>
<p><em>Това беше твърде хубаво, за да бъде вярно. Мигновено съзрях всички приложения, за които би била годна подобна машина, ако бъдеше осъществена.“</em></p>
</blockquote>
<p>Датата, която е посочена за съобщението, не е случайна. През януари 1954 г. в Ню Йорк IBM и Джорджтаунският университет демонстрират пред журналисти първия машинен превод – шейсетина изречения от руски на английски, изчислени от машина IBM 701. Обещанието е, че след три до пет години проблемът ще бъде решен окончателно.</p>
<p>Е, отне малко повече време, но машинният превод днес е изключително добър.</p>
<p>А ето че ние още спорим дали наистина се оказа добра идея една подобна машина да бъде осъществена. Докато продължаваме да търсим разумните ѝ приложения, докато се впечатляваме от следващия и следващия модел ИИ.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/09/02_stories_take_flight.jpg.960.webp" alt="Илюстрация в ретро стил: Шекспир с перо, романтичен поет, девойка, Шерлок Холмс и робот над отворена книга с летящи страници" loading="lazy" decoding="async" width="2000" height="1126"></figure>
<h2 id="3-колко-загубено-време">3. Колко загубено време</h2>
<blockquote class="pullquote pullquote--long">
<p><em>„Погледнах датата на статията – 1954 година. Колко загубено време! Как беше възможно след толкова години все още да не се е заговорило за тази чудесна машина? Каква група от изследователи я държаха под ключ? Нима беше емигрирала в някоя друга страна? Каквото и да бе станало, вратите на историята трябваше да бъдат отворени за нея. Нашият век очакваше словесната машина. Благодарение на нея литературата, педагогията, информацията, политиката биха станали най-сетне точни науки. Цяла нощ градих грандиозни планове, свързани с машината. Призори ѝ намерих име – литератрон.”</em></p>
</blockquote>
<p>Всъщност името никак не е лошо, даже според мен е доста по-смислено от така звучното „ЧатГПТ“.</p>
<p>Или пък „изкуствен интелект“? Още ли е изкуствен, след като е създаван от естествен? При естествения няма ли изкуствен? Интелект ли е изобщо?</p>
<p>Разбира се, дължим термина, <a href="https://karamanev.me/istorii/dartmut">както помнят читателите, на група учени</a>, отново от времената, когато се развива действието в романа.</p>
<p>Но не можем ли да измислим по-адекватно название?</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/09/03_retro_future_kitchen.jpg.960.webp" alt="Ретро илюстрация: жена в кухня от 60-те чете лист, отпечатан от футуристична машина – литератрон, а момче пише на масата" loading="lazy" decoding="async" width="2000" height="1126"></figure>
<h2 id="4-уклончиви-отговори">4. Уклончиви отговори</h2>
<blockquote class="pullquote pullquote--long">
<p><em>„В серия от интервюта Брижит Бардо, Франсоа Мориак, Фернан Рено, преподобният отец Рике, Луи Арагон и Андре Малро изразяваха своето благоприятно или неблагоприятно мнение за изобретението. И тъй като нищо не разбираха от този въпрос – и с право, – не беше трудно да се придаде, тънко загатнат, благоприятен смисъл на уклончивите им отговори.“</em></p>
</blockquote>
<p>И пак… като с днешните големи езикови модели, какво ще кажете? Говорителите са други, но общественият разговор за това, което имаме, е все тъй уклончив и „тънко загатнат“.</p>
<p>Ескарпи прибавя двама противници – демографа Алфред Сови и биолога Жан Ростан, които заклеймяват машината в името на човечеството. И такива имаме немалко днес, включително и от средите на самите учени, които разработват изкуствения интелект…</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/09/05_gallery_text_sculpture.jpg.960.webp" alt="Ретро илюстрация: гости с коктейли в галерия от 60-те разглеждат в стъклена витрина глава, изградена от печатни букви" loading="lazy" decoding="async" width="2000" height="1126"></figure>
<h2 id="5-името-на-розата">5. Името на розата</h2>
<blockquote class="pullquote pullquote--long">
<p><em>„Литератронът нямаше нужда да бъде изобретен. Липсваше му само едно – личност, гражданско състояние, търговско наименование… При условие, че си служите правилно с такава машина, можете да поискате от нея да идентифицира даден текст, да го анализира, да го оцени и дори да го поправи. Можем също така, като обърнем реда на действията, да поискаме от нея да съчетае сама думите, идеите, граматичния строеж, сиреч да пише, да съчинява литературни текстове. Всичко това е било опитано, проверено и признато за възможно много години преди да ми направите честта да бъдете мой студент. Дори е имало някаква машина за поезия, която е раждала съвсем приемливи стихове….</em></p>
<p class="cite"><em>– Казвала се Калиопа.</em></p>
<p class="cite"><em>– Точно така. Това име е по-хубаво от Литератрон, но признавам, по-нерентабилно.“</em></p>
</blockquote>
<p>Машина за… стихове?! <a href="https://karamanev.me/digitalni/apollo-ex-machina">Аполон от машината?!</a></p>
<p>Допреди десетилетие можехме да гледаме на тази идея с насмешка, някои може все още да подхождат с предубеждения, възмущение, дори с отричане, но тази машина вече е тук… Както и да я наричаме.</p>
<h2 id="6-изглежда-разумно">6. Изглежда разумно</h2>
<blockquote class="pullquote pullquote--long">
<p><em>„Предимството на вашия Литератрон е, че изглежда нещо разумно. Ще знаем защо се изразходват парите или поне ще се преструваме, че знаем. Литератронът е една цел, една мотивировка, както казват психолозите. Естествено той е празна работа, но това няма значение. Най-добрите хипотези за научноизследователска работа, тези, които отварят финансовите шлюзи, не са нито най-верните, нито най-почтените. Вижте откриването на Америка!“</em></p>
</blockquote>
<p>Машините са прекалено скъпи за онова, което вършат – защото трябва да се кодират текстове, да се пишат програми, да се „захрани паметта“. Днес това се казва „да се съберат данни“, „да се обучи модел“, „да се построи център за данни“, а сумите, за които говорим, се мерят в стотици милиарди.</p>
<p>Литератронът „изглежда нещо разумно“. Той е цел, обосновка. Ще знаем защо се харчат парите. Или ще се преструваме, че знаем.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/09/06_retro_futurist_park.jpg.960.webp" alt="Ретро илюстрация в стил 60-те: жена в раиран бански чете книга в парк, а над футуристичния град летят монорелс и летящи чинии" loading="lazy" decoding="async" width="2000" height="1126"></figure>
<h2 id="7-литератроника-и-религия">7. Литератроника и религия</h2>
<blockquote class="pullquote pullquote--long">
<p><em>„– А какви теми сте предвидили за вашия колоквиум?</em></p>
<p class="cite"><em>– Досега имам „Литератроника и убеждаване“, „Литератроника и култура“, „Литератроника и отбрана“, „Литератроника и деколонизация“.</em></p>
<p class="cite"><em>– Добре, прибавете „Литератроника и религия“. Ще ви намеря човек от първо качество в този сектор. Един американски каноник. Изготвил е чертежите на автоматична изповедня. Означаваш греховете си върху един кадран, пускаш половин долар в цепката и получаваш купонче за опрощение, което разменяш в сакристията срещу еди-колко си свещи, еди-колко си молитви, най-сетне срещу всичко, каквото ти трябва, нали! Много находчиво! Ами за образованието помислихте ли? Трябва ви един сектор „Литератроника и образование“.“</em></p>
</blockquote>
<p>Направете си експеримента: заменете „Литератроника и“ с „ИИ и“ и прегледайте програмата на която и да е конференция от последните години. Убеждаване, култура, отбрана, развитие, религия, образование.</p>
<p>Автоматичната изповедня с половин долар в цепката… днес е толкова близо до истината. А „Литератроника и отбрана“…? Уви, и тук мосю Ескарпи е на плашещо прав път.</p>
<h2 id="8-още-от-същото">8. Още от същото</h2>
<blockquote class="pullquote pullquote--long">
<p><em>„Трите листа съдържаха един и същ текст. Той започваше така: Това е политиката, колкото повече се променя, толкова повече си остава същото. Всичко е само аверчета, мошеничество и тем подобни. Ако се обесят неколцина от тях, работите ще вървят по-добре! Най-умните, няма що, са си най-тъпи. Малките загазват, а големите все пак се измъкват. Трябва ни човек с твърда ръка… И продължаваше все така цели двайсет и пет реда, до последното изречение: И все едни и същи отиват да мрат.</em></p>
<p><em>Вдигнах очи.“</em></p>
</blockquote>
<p>„Проект Нарцис“ от романа работи така: анкетьори записват какво говорят избирателите по кръчми и пазари, Литератронът извлича най-често повтаряните твърдения и ги връща на същите избиратели като реч на кандидата.</p>
<p>Ескарпи пише това през 1964 г. Половин век по-късно ще се правим, че не си спомняме за „Кеймбридж Аналитика“, за микротаргетиране, за послания, изчислени от профилите на онези, до които стигат, и ще се чувстваме предадени от технологията. А тя просто е направила онова, за което е предназначена – върнала ни е собствените ни думи.</p>
<p>Да, ако бълваме едни и същи, прости и банални промптове, ако използваме едни и същи базови модели, резултатите от взаимодействието ни с ИИ няма да са лицеприятни.</p>
<p>„Слоп“. Още си нямаме хубава българска дума.</p>
<p>Виждаме го навсякъде. Но дали в ИИ или литератрона е проблемът, или в предкомпютърното устройство?</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/09/07_machine_intelligence_classroom.jpg.960.webp" alt="Ретро илюстрация: преподавател сочи схема на мозък и глава на черна дъска пред студенти, до него компютър с ролки изписва дълга лента текст" loading="lazy" decoding="async" width="2000" height="1126"></figure>
<h2 id="9-в-сянката-на-цъфналите-стетоскопи">9. В сянката на цъфналите стетоскопи</h2>
<blockquote class="pullquote pullquote--long">
<p><em>„Отчетът представяше четири проекта за романи. На първо място беше, с тираж от 700 000 екземпляра, един сантиментален роман в общодостъпно издание, носещ заглавието „Девствена и машинописка“. След това идваше, с преценка за 500 000 екземпляра тираж, един дебел медицинско-сантиментален роман. Озаглавен беше „В сянката на цъфналите стетоскопи“. Най-сетне четвъртият проект беше един роман, определен като „обективно-феноменологичен“, който трябваше да бъде съставен от поредица изречения във второ лице множествено число на сегашно време, без точки и запетаи.“</em></p>
</blockquote>
<p>Колко много заслужават думите да ги ценим и обичаме във времената, когато изглеждат на пръв поглед толкова евтини.</p>
<h2 id="10-темпо-темпо-боядисвай">10. Темпо, темпо, боядисвай!</h2>
<blockquote class="pullquote pullquote--long">
<p><em>„През седмицата „Бумеранг“ завърши редактирането на „Девствена и машинописка“. Литератронът беше работил денонощно с ритъм една страница на четвърт час. Увериха ме, че никой писател не е постигал никога такова темпо на производство, с изключение може би на Жорж Сименон, но единствено когато е будувал, докато Литератронът въобще не спеше.“</em></p>
</blockquote>
<p>И български аналози на Сименон мога да ви дам без особени затруднения. Да, скоростта, която ни описва Ескарпи, днес е смешновата. Но темата за скоростта срещу качеството; за човешките ограничения срещу машинните, за очевидните предимства е все по-важна.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2026/09/08_typewriter_to_laptop.jpg.960.webp" alt="Илюстрация: мъж на пишеща машина в офис от 60-те и жена на лаптоп в днешен апартамент, свързани от летящи листа текст" loading="lazy" decoding="async" width="2000" height="1126"></figure>
<h2 id="11-народ-бъдеще">11. Народ, бъдеще!</h2>
<blockquote class="pullquote pullquote--long">
<p>„И странно нещо, от всеки от тези текстове той запомни само пет думи, все едни и същи: Аз, мен, Франция, народ, бъдеще. За да разширим речника, смъкнахме прага на честотата и семантичната интензивност под онзи, при който тези думи бяха отделени. И тогава се появиха: благополучие, мир, справедливост, и малко по-късно – свобода.“</p>
</blockquote>
<p>„Проект 500“ е единственият, който в книгата остава недовършен. Целта му: от огромно количество текстове да се извлекат 500 думи, които да бъдат единствените разрешени в печата, радиото и телевизията. Оруел е публикувал „1984“ петнайсет години по-рано и новговорът му е тъкмо това – език, чийто речник се стеснява, докато мисълта стане невъзможна.</p>
<p>Разликата е, че при Ескарпи никой не забранява думи. Просто се вдига честотният праг. Каквото е под него, не съществува.</p>
<p>А вие, усещате ли вече загубата на някои думи? По-бедния речник, повечето клишета, включително и заради навлизането на ИИ?</p>
<h2 id="12-claude-фройд-айнщайн">12. Claude, Фройд, Айнщайн</h2>
<blockquote class="pullquote pullquote--long">
<p><em>„Трябваше да ме познават, но да не знаят твърде много неща за мен. По същия начин, ако бяхме дали твърде много подробности за Литератрона, някои от неговите приложения положително биха предизвикали възражения. Идеалният случай беше да направя така, че обществото да има за литератрониката и за самия мен онзи вид митична представа, онова полурелигиозно чувство, което има примерно за Фройд и психоанализата или за Айнщайн и теорията на относителността.“</em></p>
</blockquote>
<p>Добрата реклама никак не е за подценяване. Питайте хора като <a href="https://karamanev.me/istorii/sam-altman">Сам Алтман</a> или <a href="https://karamanev.me/istorii/dario-amodei">Дарио Амодей</a>.</p>
<p>Десет години по-късно Ескарпи пише продължение на литератрона – „Le Ministricule“ (1974) – „Министърчето“, със същите герои, в което иронизира политиците и хората на бизнеса, уви, то не е превеждано на български.</p>
<figure class="fig fig--portrait fig--small"><img src="https://img.karamanev.me/2026/09/2682599557.jpg.429.webp" alt="Корица на романа „Le Littératron“ от Робер Ескарпи, издателство Flammarion, поредица „Le Meilleur des mondes“" loading="lazy" decoding="async" width="429" height="688"></figure>
<p>Всичко ново е добре забравено старо? Или всичко старо е още неизмислено ново?</p>
<p>Няма нищо ново под слънцето? Или няма нищо старо?</p>
<p>Признавам, тези изречения си ги измислих аз, не ми ги даде нито литератронът, нито Claude.</p>
<p><strong>Материалът е подготвен по идея на доц. д-р Павлина Тодорова.</strong></p>
<p><a href="https://karamanev.me/istorii/3-godini-digitalni-istorii">Ако пък вие имате идея за следващата Дигитална история, ще се радвам да ми я споделите тук!</a></p>]]></content:encoded>
      <enclosure url="https://img.karamanev.me/2026/09/04_writer_on_the_moon.jpg.960.webp" type="image/webp" length="0" />
    </item>
    <item>
      <title>ChatGPT, 1981 г.</title>
      <link>https://karamanev.me/istorii/liuben-dilov</link>
      <guid isPermaLink="true">https://karamanev.me/istorii/liuben-dilov</guid>
      <pubDate>Fri, 29 Aug 2025 06:00:50 GMT</pubDate>
      <dc:creator>Георги Караманев</dc:creator>
      <category>Истории</category>
      <description>Дали ИИ е големият шанс на днешния ден? Дали ще се възползваме от него, или ще го пропуснем? „Пропуснатият шанс“ се казва една от по-непознатите книги на Любен Дилов. Един от най-популярните български фантасти, известен и като автор на четвъртия закон на роботиката, тук… дори не е писател. Поне според сюжета. Вместо да пише, той поръчва поредица от разкази в различни жанрове на новия си компютър, който пък ги създава от негово име и в неговия стил… Случайно да ви звучи познато?</description>
      <content:encoded><![CDATA[<p><img src="https://img.karamanev.me/2025/08/liuben-dilov.jpg.960.webp" alt="Любен Дилов" /></p><p>Отваряте чата с изкуствения интелект, опитвате да му обясните какво искате от него… и ето, резултатът е изумително добър! (Или пък не е.)</p>
<p>Днес го правим всички. ChatGPT и „колегите“ му променят начина, по който търсим информация в мрежата, по който опознаваме света, по който се опитваме да решаваме ежедневните си задачи. (Ако това не важи за вас, повярвайте ми, време е!)</p>
<p>Днес всички си говорим с ChatGPT или Gemini, обаче… как е възможно някой да е можел да си представи този днешен феномен през добрата стара 1981-а година?</p>
<h2 id="пропуснатият-шанс">Пропуснатият шанс</h2>
<p>Понякога е замислящо и интересно да надникнем в миналото и да видим как теми, които ни изглеждат възможни едва днес, всъщност са много по-стари и хората преди нас са се вълнували и са показвали важни гледни точки. Има немалко такива Дигитални истории – например за <a href="https://karamanev.me/istorii/dobri-zhotev">Кибернета на Добри Жотев</a>, за <a href="https://karamanev.me/istorii/poezia-lik-1967">изкуствения интелект – поет от 1967 г.</a> или Тодор Живков, който <a href="https://karamanev.me/istorii/kliuchat-kum-budeshteto">казва, че с „програми и пак програми трябва да заразим младото поколение</a>“.</p>
<p>Дали ИИ е големият шанс на днешния ден? Дали ще се възползваме от него, или ще го пропуснем? „Пропуснатият шанс“ се казва една от по-непознатите книги на Любен Дилов. Един от най-популярните български фантасти, известен и като автор на четвъртия закон на роботиката, тук… дори не е писател. Поне според сюжета. Вместо да пише, той поръчва поредица от разкази в различни жанрове на новия си компютър, който пък ги създава от негово име и в неговия стил…</p>
<p>Случайно да ви звучи познато?</p>
<h2 id="компютризираната-шехерезада">Компютризираната Шехерезада</h2>
<p>„Една компютъризирана Шехерезада се опитва да угоди на капризния творчески ум, копирайки собствения му стил на мислене и изразяване. В равнодушния си опит да бъде творец компютърът бълва история след история“, пише на задната корица.</p>
<figure class="fig fig--portrait"><img src="https://img.karamanev.me/2025/08/liuben-dilov-2.jpg.960.webp" alt="Любен Дилов" loading="eager" decoding="async" width="1658" height="2435"></figure>
<p><em>„На компютрите от предишните поколения заданията се даваха по клавиатурата на видеотерминала – новият компютър е говорещ. Следователно ръцете ми почти няма какво да правят, а са свикнали да се намесват тук и там, да коригират текста, който престоява известно време на екрана, преди да се отправи към печатащото устройство.</em></p>
<p><em>Според твърденията на проспекта той е свързан директно с Централната информационна банка, с Националната библиотека, а чрез тях и с основните научни хранилища по света. По този начин <strong>той освобождава и мозъка ти от бремето на необходимите за един писател знания</strong> – компютърът знае всичко заради теб.“</em></p>
<p>Знае всичко заради теб… Ех, няма как да бъде казано по-точно, дори днес, когато много често това твърдение се оказва вярно. И за знанията, и за уменията. А какво прави писателят с ръцете си, освободени от нуждата да пишат? Чете указанията как да си служи с умния компютър…</p>
<p><em>„Пак според проспекта игровият автомат, който извършва самото съчинение, съдържал в паметния си блок цялата световна литература. Тя му служела за сравняване и коректив, така че на практика той не можел да повтори нито една ситуация, тоест да съчини нещо не оригинално. Това силно ме съмнява и намирисва на реклама, но не ме безпокои, защото имам по-друго мнение за нещата. <strong>Не в неповторимостта на един сюжет или една ситуация се съдържа истинската оригиналност – въпросът е какво ще изразиш чрез тях.</strong></em></p>
<p><em>По-банално нещо от любовния триъгълник в „Ана Каренина“ едва ли има, пък и до днес го тачим като един от най-великите романи на света.“</em></p>
<p>Ами днес, във времената, когато ИИ пише например поезия по-добре от огромна част от хората, които се имат за поети? (Мнението не е мое, а <a href="https://karamanev.me/istorii/experiment-ii-konkurs-poezia">на журитата на два от най-реномираните поетични конкурси.</a>)</p>
<h2 id="творчеството-си-е-творчество">Творчеството си е творчество</h2>
<p>Самите разкази, „написани“ от компютъра, определено са интересни и си струва да бъдат прочетени, но… кой ще ти чете генерирано от алгоритъм съдържание?!</p>
<p>Днес всички го правим всеки ден. Просто не винаги си даваме сметка. Защото вече сме в свят, в който генерираният текст не може да бъде различен от написания от човека. Нещо повече – малцина са днес популярните фантасти, които надникват в тези колосални теми. Именно затова става още по-любопитно да видим как си ги е представял преди 45 години Любен Дилов:</p>
<figure class="fig fig--portrait fig--small"><img src="https://img.karamanev.me/2025/08/liuben-dilov-3.jpg.450.webp" alt="Любен Дилов" loading="lazy" decoding="async" width="450" height="600"></figure>
<p><em>„Всъщност – вече съм го осъзнал – най-много ме смущава, че ще трябва да разговарям с него. Наистина <strong>днешният човек е свикнал да разговаря с компютри</strong>: чрез тях си поръчва стоки от магазина за в къщи или резервира билети за самолети и театри. Но там се говори за прости неща, а тук сигурно ще ми се наложи да формулирам с думи и неизказуемото – творчеството си е творчество, колкото и да е напреднала техниката. Сигурно затова треперят и са така възбудени ръцете ми, сякаш искат да кажат: „А ние какво ще правим? През цялата история на човечеството сме участвували в създаването на всяко изкуство, а сега изведнъж – свободни сте, нямаме нужда от вас…“</em></p>
<p>Какво ще правим във времената, когато технологията посяга не към скучната, рутинната, повтаряемата дейност, а точно обратното – примамливо ни предлага <a href="https://karamanev.me/technologii/internet-na-zabravata">след паметта</a> си да ѝ доверим и творчеството?</p>
<p>Какво ще правим във времената, когато <a href="https://karamanev.me/technologii/detski-risunki-ii-rezultati">дори детските рисунки се оказват неразличими от генерирани изображения</a>?</p>
<p>Какво ще правим във времената, когато <a href="https://karamanev.me/technologii/experiment-glasove">е по-вероятно да сбъркаш, отколкото да познаеш човешки глас и генериран звук</a>?</p>
<p>Все още не знаем какво ще правим, дори не си говорим, за да търсим отговорите.</p>
<p>Тези времена обаче са тук.</p>
<h2 id="скочил-заек-от-трънка">Скочил заек от трънка</h2>
<p><em>„Днешното общество, пишеше във възванието му към нас, <strong>не се отнася към таланта като към нещо ирационално, както е било някога, когато хората са се примирявали с неговата необяснимост</strong> и са изразявали това например с поговорката „Не се знае от коя трънка ще изскочи заекът“, тоест талантът. Сега обществото настоява да знае винаги и точно от коя трънка какъв заек ще изскочи. Нещо повече: то се стреми да направи така, че от всяка трънка да изскача заек…</em></p>
<p><em>Под черта имаше обяснение какво е „трънка“, защото при коренно променената днес природа това растение вече не се среща. То е било невисок храст, растящ на много бедна почва, с остри бодли, шипове и черно-сини, стипчиви на вкус плодчета, от които след консумация се е хващало запек.“</em></p>
<figure class="fig fig--portrait fig--small"><img src="https://img.karamanev.me/2025/08/liuben-dilov-4.jpg.388.webp" alt="Любен Дилов" loading="lazy" decoding="async" width="388" height="602"></figure>
<p>Е, тук фантастът не е познал, има си ги трънките, макар да имам определени съмнения каква част от <a href="https://karamanev.me/tag/detsa">днешните деца</a> биха ги разпознали. А също – дали има особена причина да разпознават конкретно трънките. Извинявам се за отклонението, заекът наистина е по-важен от тях в тази метафора.</p>
<p>Как и защо днес можем да сме сигурни, че новата, различната, оригинална идея няма да идва от изкуствения интелект по-често, отколкото от нашия?</p>
<p>А персонализираното съдържание, при което всички почитатели на Любен Дилов ще могат да имат своя личен вариант на всяка следваща негова история, така, както са си го е представял той, с помощта на огромния компютър, който му освобождава ръцете?</p>
<h2 id="дома-си-на-чашка-абсент">Дома си на чашка абсент</h2>
<p><em>„– В проспекта те хвалят – казвам аз малко по-твърдо, – че <strong>съчиняваш само оригинални неща</strong>. Много съм любопитен какво ще съчиниш, ако, да речем, всичко онова, което се е търсило досега в другите криминални произведения, още от самото начало вече е известно. Хайде да приемем, че престъпникът е познат, знае се дори как се казва и къде се намира, да приемем, че и жертвата е известна, че са известни мотивите на престъплението, кога и с какво е извършено то, изобщо всичко е известно. Можеш ли да съчиниш тогава нещо криминално?</em></p>
<p><em>Съзнавам, че това си е чисто заяждане. Подразни ме одеве тая му прекалено блага назидателност, но пък и нали ще проучвам възможностите му – с банални поръчки не ще открия дали действително е по-способен от предишния ми компютър.</em></p>
<p><em>– Не мога да отговоря предварително, докато автоматът за съчиняване не е получил всички условия. <strong>Подайте ги съгласно ръководството – отвръща компютърът и ми е много трудно да си представя една хубава секретарка с такива бухалски очи.</strong>“</em></p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2025/08/liuben-dilov.jpg.960.webp" alt="Любен Дилов" loading="lazy" decoding="async" width="1456" height="816"></figure>
<p>80-тарският ChatGPT има бухалски очи. Дали защото парадира с интелекта си, или пък се старае да уподоби мъдрост? Дали защото тук наднича не твърде положителното отношение на автора към него, който дори и като герой в книгата „се заяжда“?</p>
<figure class="fig fig--portrait"><img src="https://img.karamanev.me/2025/08/liuben-dilov-5.jpg.960.webp" alt="Любен Дилов" loading="lazy" decoding="async" width="1824" height="2560"></figure>
<h2 id="разкажи-ми-приказка">Разкажи ми приказка</h2>
<p><em>„Доброто и злото, казвам тъжно на компютъра или по-скоро на себе си, те все се борят, все се побеждават, все си режат главите, все им поникват нови и така май ще си бъде во веки веков. В приказките! Щото в живота май не е съвсем така, мили мой или мила моя, как в края на краищата да ти викам? В тая чудата приказка, наречена живот, това добро и това зло си живеят бая задружно, или казано по-философски: в един кога разумен, кога не толкова разумен компромис. И <strong>ако рече човек да пише приказка за живота, май ще излезе нещо доста по-различно.</strong>“</em></p>
<p>А не ли наистина хубаво, че днес дори да не можеш да свириш и пееш, <a href="https://karamanev.me/istorii/liubov-po-vreme-na-ii">с помощта на ИИ вече има как да създаваш музика?</a> Да разкажеш приказка специално за своите внучета? Дори ако граденето на фантастични сюжети ти е драстично по-слаба област в сравнение с познаването на футболни резултати…</p>
<p>Каква ли приказка ще напише ретро алгоритъмът с бухалските очи? Ще остане ли доволен „авторът“? (Признавам, все повече в подобни случаи се обърквам къде да поставям кавичките.)</p>
<p><em>„Прочетох я два пъти. Приказката си е, по всички правила на приказката – макар просмукана от доста горчивина. <strong>Дали не са ми пробутали компютър-мизантроп?</strong> Не, това е невъзможно – никой няма да създаде човекомразещ компютър! Той е само разумен скептик и съвсем не затваря вратата пред надеждата: Ето, ясно и определено посочва, че винаги и навсякъде ще се раждат нови трима братя, които да тръгнат срещу чудовищата.“</em></p>
<h2 id="браво-компютре">Браво, компютре</h2>
<p>И браво, авторе. Ще ми се да споделям оптимистичната гледна точка, че никой не би създал компютър мизантроп. Опитът от последните десетилетия определено дава доста поводи за размисъл в обратната посока.</p>
<p><em>„<strong>– Браво, компютре</strong> – повтарям му. – <strong>Сигурно ще се сработим с теб.</strong> Важното е човек да налучка кое прави най-добре. Не съм уморен, надявам се, ти още по-малко, нека продължим с упражненията, а! Изкушава ме най-вече да опитам жанрове, до които не съм посмявал да се докосна. Гледам те, имаш специален тематичен клавиш „исторически сюжети“, а това ме навежда на разни мисли. Защо за другите нямаш специални клавиши? Ще ми се да вярвам, че този има обикновеното предназначение да те включи към историческите архиви или където там е нужно, за да получиш съответните справки и дати. Иначе би било нелепо. Защото… с какво толкова се отличава например един исторически роман от научнофантастичния? Може би само с това, че фантастичният по-малко лъже.“</em></p>
<p><a href="https://karamanev.me/istorii/klisheta-istoria">Дали винаги лъже по-малко?</a> Или пък причината може да е, че „който владее миналото, владее и бъдещето“…?</p>
<p><em>„– Лесно ти е на теб, <strong>съчиняваш си каквото ти скимне, па и оправдание си имаш – машина си,</strong> но мене питаш ли ме? Сигурно и не знаеш какви съвсем други очи ще се втренчат в мен, ако река да им покажа това, дето го скъсах! Хайде, стига ти толкова за днес! Почивай и както се казва на човешки език, опичай си акъла! Пък аз ще отскоча до кафенето да чуя как се оправят колегите с техните нови компютри. И повече такива работи да ги нямаме, разбрано, нали! Той нито веднъж не се обади, с нищо не се защити. Не бяха ли му дали конструкторите такова право или дотолкова е обзет от самочувствието си, че се ръководеше от прастарото правило на мъдреците да не спорят с глупака?“.</em></p>
<figure class="fig fig--portrait fig--small"><img src="https://img.karamanev.me/2025/08/liuben-dilov.jpeg.208.webp" alt="Любен Дилов" loading="lazy" decoding="async" width="208" height="375"></figure>
<p>Опитът не намалява нашата глупост</p>
<p>Да бъдем учтиви далеч не е само имагинерно послание от детската градина, което трудно се претворява във взаимоотношенията с изкуствения интелект. Или поне не би трябвало да бъде, ако допуснем идеята, че е възможен сценарият от „Терминатор“ или <a href="https://karamanev.me/istorii/vasilisk-na-roko">василискът на Роко</a>…</p>
<p><em>„<strong>Опитът увеличава нашата мъдрост, но не намалява нашата глупост.</strong> Хенри Шоу (1818– 1885)</em></p>
<p><em>– Хъм, рекох аз на зяпналия ме в ново очакване компютър, постарал си се за своя техник, няма що! Че и мото си му турил, пък аз дори не знаех, че умееш да си служиш и с цитати! Откъде само го изрови тоя Хенри Шоу, никога не съм го чувал! Опитът увеличавал нашата мъдрост, но не намалявал нашата глупост – добре, стига да имаш предвид поведението на човека в любовта, добре! Но ако намекваш и за моя досегашен опит с теб…“</em></p>
<p>А ето ги тук и халюцинациите, нещо, за което би било толкова трудно да предположим във времената, когато „изкуствен интелект“ е било само пожелателно название, лишено от съдържание, от което са бягали дори и учените. кой си ти, Хенри Шоу?</p>
<h2 id="куче-влачи-комп">Куче влачи комп</h2>
<p><em>„Мисля си обаче за времето, което те е създало. Нима то наистина има нужда от теб или просто си е същото онова време, за което моят приятел, поетът Марко Ганчев, е написал тъжното си прозрение:</em></p>
<p><em>До вчера беше „куче влачи…“,</em></p>
<p><em>променя се светът обаче.</em></p>
<p><strong><em>Ще бъде другояче утре:</em></strong></p>
<p><strong><em>куче влачи компютри.</em></strong></p>
<p><em>Ще бъда откровен. Вече се обадих в рекламационния отдел и утре ще дойдат да си те приберат…“</em></p>
<p>Всяко нещо с времето си. И все пак, когато времето изпревари със своя ход и най-смелите ни очаквания, е време да се опитаме да го позабавим в търсене на спасение и обяснение.</p>
<h2 id="на-мастика-с-брат-стругацки">На мастика с брат Стругацки</h2>
<p><em>„– Идеята е задължително условие за всяко художествено произведение – неочаквано многословно ми отвръща компютърът.</em></p>
<p><em>– Моля, придържайте се към инструкцията за оформяне на заданието. Прихвам:</em></p>
<p><em>– <strong>Права си, машино!</strong> Човекът наистина не е художествено творение, май че е дори антихудожествено. Впрочем нещо като идея беше се пръкнало одеве, нали оттам започнахме тоя разговор. Какво ще правиш, ако те дадат на друг автор, а ти носиш, както твърдиш, мен в себе си? Ето, направил съм рекламация, ще дойдат и ще те заменят с друг компютър. Това не е ли идея? Не, още не е.</em></p>
<p><em>То е по-скоро стародавният проблем за идентитета на личността – поправям се аз, но по асоциация от глъбините на мозъка ми избълбуква като газово мехурче споменът за една реплика. Пиехме си на един обед, по-миналото лято, с моите московски гости Аркадий Стругацки и Карл Левитин леденостудена мастика. Беше ни уютно и весело в прохладното, полупразно заведение и никак не ни се разделяше, а моето работно време течеше неумолимо.</em></p>
<p><em>Имах, разбира се, достатъчно оправдание: не друг, а световноизвестният писател фантаст Стругацки бе гост на България, но трябваше поне да го съобщя в редакцията, та да не ме чакат. Тръгнах към телефона и тогава неумъртвимият фантаст у Аркадий Натанович подхвърли зад гърба ми:</em></p>
<p><em>– Хей, Любен, я си представи, че като позвъниш сега в редакцията, ти се обади… Любен Дилов! Засмяхме се и тримата, но докато набирах собствения си номер – той беше дуплексен, обслужваше и канцеларията, та най-напред вдигаше винаги секретарката ни, – аз сам се запитах: <strong>„Ами ако сега наистина чуя оттам собствения си глас?“</strong>.</em></p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2025/08/liuben-dilov-6.jpg.960.webp" alt="Любен Дилов" loading="lazy" decoding="async" width="1456" height="816"></figure>
<h2 id="гласовете-си-чувам">Гласовете си чувам</h2>
<p>Ами ако наистина… чуеш собствения си глас? Ако прочетеш текст, който е толкова добър, неразличим от твоя стил, от твоите умения? Питал съм <a href="https://karamanev.me/tag/pisateli">доста писатели</a>, гостували на този сайт и отговорите са пъстри, различни, неочаквани. Ще продължат ли да пишат?</p>
<p>Често те не са особено оптимистични. Така е и тук.</p>
<p><em>„Изключих компютъра и от електрическата мрежа, за да не му хрумне, както преди, сам да заработи. <strong>Постоях като над ковчег</strong>, докато очите му загубиха коварно невинния си цвят и се превърнаха в обикновено стъкло, после напуснах кабинета си. И не се върнах, преди да бяха го откарали завинаги.“</em></p>
<p>В романа финалът не е положителен. А в истинския свят… все още мисля, че имаме шанс и за такъв. Ако посмеем и успеем да не спрем да надничаме в бъдещето. Така, както го е направил Любен Дилов в „Пропуснатият шанс“.</p>]]></content:encoded>
      <enclosure url="https://img.karamanev.me/2025/08/liuben-dilov.jpg.960.webp" type="image/webp" length="0" />
    </item>
    <item>
      <title>:-) Усмихни се! Приказка за първия емотикон</title>
      <link>https://karamanev.me/istorii/emotikoni-smiley</link>
      <guid isPermaLink="true">https://karamanev.me/istorii/emotikoni-smiley</guid>
      <pubDate>Tue, 21 Jan 2025 08:00:53 GMT</pubDate>
      <dc:creator>Георги Караманев</dc:creator>
      <category>Истории</category>
      <description>С идването на интернет текстът се преля в изображенията и обратното. И въпреки че всичко в онлайн света се променя главоломно, символът „първопроходник“ оцелява до днес. Усмивката, която всички използваме ежедневно, „нарисувана“ само с 2 или 3 знака, е може би най-разпознаваемият знак на онлайн епохата. Модите, технологичните поколения, социалните мрежи идват и си отиват, докато „смайли“-то си остава, вечно и разпознаваемо. Знаете ли кой е „баща“ му? Колкото и да е странно, комбинацията от знаци си има конкретен „изобретател“ и още един „кръстник“, който му помага да скочи в интернет. Графичният дизайнер Харви Бел печели за начинанието си – стилизирано смеещо се лице, „цели“ 45 долара. Той никога не е претендирал за авторски права, вместо това десетилетия по-късно създава фондация, която набира средства за деца в нужда, чийто символ, разбира се, е усмивката. Усмихнете се на живота! Време е за една лъчезарна дигитална история.</description>
      <content:encoded><![CDATA[<p><img src="https://img.karamanev.me/2025/01/emotikoni-smiley.jpg.480.webp" alt="Емотикони" /></p><pre class="astro-code github-dark" style="background-color:#24292e;color:#e1e4e8; overflow-x: auto;" tabindex="0" data-language="plaintext"><code><span class="line"><span>:)</span></span></code></pre>
<p>В началото даже си имаше и „нос“:</p>
<pre class="astro-code github-dark" style="background-color:#24292e;color:#e1e4e8; overflow-x: auto;" tabindex="0" data-language="plaintext"><code><span class="line"><span>:-)</span></span></code></pre>
<p>С идването на интернет текстът се преля в изображенията и обратното. И въпреки че всичко в онлайн света се променя главоломно, символът „първопроходник“ оцелява до днес.</p>
<p>Усмивката, която всички използваме ежедневно, „нарисувана“ само с 2 или 3 знака, е може би най-разпознаваемият знак на онлайн епохата. Модите, технологичните поколения, социалните мрежи идват и си отиват, докато „смайли“-то си остава, вечно и разпознаваемо.</p>
<p>Знаете ли кой е „баща“ му? Колкото и да е странно, комбинацията от знаци си има конкретен „изобретател“ и още един „кръстник“, който му помага да скочи в интернет. Графичният дизайнер Харви Бел печели за начинанието си – стилизирано смеещо се лице, „цели“ 45 долара. Той никога не е претендирал за авторски права, вместо това десетилетия по-късно създава фондация, която набира средства за деца в нужда, чийто символ, разбира се, е усмивката.</p>
<p>Усмихнете се на живота! Време е за една лъчезарна дигитална история.</p>
<figure class="fig fig--small"><img src="https://img.karamanev.me/2025/01/emotikoni-smiley-2.jpg.300.webp" alt="Емотикони" loading="lazy" decoding="async" width="300" height="301"></figure>
<h2 id="не-пей-ми-се-не-смей-ми-се">Не пей ми се, не смей ми се</h2>
<p>Някога просто пишехме това, което имаме да кажем. После се наложи да добавяме допълнителни знаци, които ги няма в списъка с букви, за да дообясним.</p>
<pre class="astro-code github-dark" style="background-color:#24292e;color:#e1e4e8; overflow-x: auto;" tabindex="0" data-language="plaintext"><code><span class="line"><span>:)</span></span></code></pre>
<p>Шегуваме ли се, сериозни ли сме? Нямахме вече време да търсим нюансите. Добре, че Шекспир не е разполагал в арсенала си с емотиконите, иначе щяхме да се лишим от доста негови стилистични находки.</p>
<p>Със самата зора на интернет дойдоха емотиконите – комбинации от букви и знаци. Първо безспорно беше усмихнатото човече, после дойде нацупеното – :(. В края на ХХ век вече имахме едва ли не паралелна азбука от буквени емоции, които се превърнаха в неделима част от комуникацията онлайн. Нещо, което оцелява до днес. Направете си експеримент – опитайте да пишете дълго време с приятел, без изобщо за използвате емотикони… Почти невъзможно, нали?</p>
<p>После се появи идеята за допълнителни шаблонни картинки, за да обясним още от думите си, че и да привличат вниманието – емоджитата.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2025/01/emotikoni-smiley-4.jpg.480.webp" alt="Емотикони" loading="lazy" decoding="async" width="639" height="190"></figure>
<h2 id="смях-в-залата">Смях в залата</h2>
<p>Те отново се базират на комбинации от въведени букви (ако не ви е попадала, <a href="https://karamanev.me/technologii/bds-ili-phonetichna">клавиатурните подредби за български език са интересна тема</a>). Но автоматично се превръщат в семпли картинки, които могат да минават по универсален начин между различните приложения.</p>
<p>Разбирате ме, надявам се.</p>
<pre class="astro-code github-dark" style="background-color:#24292e;color:#e1e4e8; overflow-x: auto;" tabindex="0" data-language="plaintext"><code><span class="line"><span>:)</span></span></code></pre>
<p>Когато интернет дойде, човек трябваше с минимум усилия да изрази максимум съдържание. Уви, не всеки от нас е Шекспир, нито пък е <a href="https://karamanev.me/sreshti/valeri-petrov">Валери Петров</a>, а и бързахме ли, бързахме, преди и без това крехката връзка с мрежата през телефонната линия да ни откъсне от чата. Така, някак неусетно, започнахме да добавяме емотикони. Те се развиха бързо, превръщайки се в голяма поредица и все пак, както личеше и по оптимистичното начало на глобалната мрежа, където всеки има своето място, в началото беше усмивката. По онова време дори кирилицата онлайн беше далеч, но вече беше тук усмихнатото човече, което да покаже, че става дума за шега:</p>
<h2 id=""></h2>
<pre class="astro-code github-dark" style="background-color:#24292e;color:#e1e4e8; overflow-x: auto;" tabindex="0" data-language="plaintext"><code><span class="line"><span>:-)</span></span></code></pre>
<p>Ако се върнем още по-назад във времето… как така усмивката си има „баща“? Представям ви скромния и симпатичен американец мистър Бол.</p>
<p>Нарви Бол е роден през 1921 г., по времената, когато нямаше дори интернет. Третото от общо 6 деца в семейството на Ърнест и Кити Бол от Уорчестър, Масачузетс, в гимназията Нарви се насочва към изкуството, а местен занаятчия, създаващ търговските марки на компаниите в района, му показва основите на графичния дизайн.</p>
<p>Уви, докато г-н Бол е посветен на изкуството, светът е зает с по-„важни“ неща и го увлича със себе си. „Човекът усмивка“ е мобилизиран да се включи във Втората световна война, активно участва в бойните действия в Тихия океан и Азия.</p>
<p>Не съм го срещал лично, за да го питам, но според повечето противоречащите си източници за неговото битие той продължава да е част от националната гвардия цели 27 години, като междувременно решава, че ще се занимава и с истинското си призвание – дизайна.</p>
<p>През 1959-а създава собствена компания – „Харви Бол адвертайзинг“ и само 4 години по-късно, като част от рекламна кампания, рисува най-забележителното си, семпло и гениално творение.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2025/01/emotikoni-smiley-9.jpg.480.webp" alt="Емотикони" loading="lazy" decoding="async" width="800" height="445"><figcaption>Харви Бол с известното си творение</figcaption></figure>
<h2 id="не-смей">Не смей!</h2>
<p>Щом историята идва от САЩ, няма как да не е замесен големият бизнес. Тъкмо по онова време масачузетската държавна застрахователна компания е купила малък частен застраховател от Охайо. Сливането не минава гладко, новите служители никак не се чувстват добре и шефовете им търсят начин да подобрят ситуацията. По възможност – евтин. Именно затова наемат графичния дизайнер със задачата да създаде изчистено, плакатно изображение, което да повдигне морала в застрахователните редици.</p>
<p>Може би биха могли да помислят за по-високи заплати, за по-малко работно време… но като няма друг вариант, и плакатите биха свършили някаква работа. Дали е така, историята мълчи, нямаме подръка и охайовски застраховател от 60-те, когото да попитаме.</p>
<p>Дори не е толкова важно. По-същественото е, че мистър Бол приема задачата присърце. Съгласява се да даде предложение срещу скромните $45 (днес <a href="https://www.minneapolisfed.org/about-us/monetary-policy/inflation-calculator">се равняват</a> на около 500). По собствените му думи му отнема точно 10 минути да нарисува светложълт кръг, вътре – малка скоба като усмихната уста. Бързо се досеща, че творбата може да се обърне срещу него буквално – ако се смени посоката, лесно усмивката става „нацупка“. Затова добавя очите – две бързи точки. И готово!</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2025/01/emotikoni-smiley-7.jpg.960.webp" alt="Емотикони" loading="lazy" decoding="async" width="2560" height="586"><figcaption>Сертификат на усмивката като световен символ</figcaption></figure>
<h2 id="жълтата-гостенка">Жълтата гостенка</h2>
<p>Как нашият герой е похарчил крупната сума, историята също мълчи. Но това, което е сигурно, е, че творбата му бързо се превръща в Мона Лиза на новото време. Сравнението не е случайно. От една страна, изкуствоведите откриват неслучайни сходства в пропорциите на усмивката, които водят до класиката на Леонардо. От друга – жълтото личице наистина се превръща в разпознаваем и световно популярен символ. Кога, ако не в модерното време, можем да сравним гениалния и недоразбран труд на ренесансовия гений с поръчковата рекламна картинка, нахвърляна за 10 минути от скучаещ военен…</p>
<p>Първата идея е „усмивко“ да се появи на плакат, но на застрахователите бързо им хрумва по-добра – да го сложат на копче, което да се превърне във фирмен знак. Планирано е да раздадат 100 такива копчета на служители, но те ги харесват толкова много, че манифактурата се завърта… Дотолкова, че надхвърля в пъти броя на служителите на застрахователната компания. Пред 1971 г. вече са продадени поне 50 милиона копчета, а картинката е призната за „международен символ“.</p>
<p>Тези неща няма да ги разбере дори <a href="https://karamanev.me/tag/experiment">моят приятел ChatGPT</a> в търсенето си на тайните зад човешкото изкуство. Жълтата усмивка се превръща в първосигнален, разпознаваем знак, архетип. И понеже мистър Бол е „забравил“ да защити по някакъв начин авторските си права, през следващите десетилетия тя се превръща в реклама на какво ли не – от ресторанти до чорапи. Да, дори не е нужно колегите на автора да влагат дизайнерските си умения в подобряване на пропорциите между общо четирите графични елемента – той ги е подредил, очевидно, по най-добрия начин.</p>
<p>Бол си отива през 2001 г. „Неговата“ усмивка може да бъде различена лесно. Има тесни, овални очи, дясното е малко по-голямо от лявото. Яркожълта уста, която не е идеална дъга, а зад нея, със загадъчния си подтекст, наднича Мона Лиза.</p>
<h2 id="усмивчица">Усмивчица</h2>
<p>Години по-късно синът му ще каже, че Харви никога не е имал желанието да патентова идеята. Според Чарлз Бол, който по професия е адвокат, „той не беше човек, който се интересува от парите. Казваше: „Ами, аз мога да ям само една пържола едновременно, да карам само една кола“. Баща ми никога не е имал за цел да печели пари. Но той разбираше силата на усмихнатото лице и се гордееше изключително много с него. Отиде си от този свят без извинения и без съжаление, щастлив, че това е неговото наследство.“</p>
<p>Сигурен съм, че и дъщерите на Марк Зукърбърг биха намерили аргументи, ако баща им не бе забогатял от студентската си хрумка… но пък именно това дава още смисъл в историята на некомерсиалното усмихнато личице.</p>
<p>Ако има още един прословут кандидат да бъде създател на образа, това е… Форест Гъмп. В култовия филм отпреди 40 години героят е напръскан с кал, избърсва лицето си в жълта тениска и отпечатъкът оставя именно познатия образ.</p>
<p>Марка, създадена случайно, която после всеки използва както си иска, без да му пука за автора? Да, безспорно точна метафора за отношението към авторството във времената и на ранния интернет, и на развития изкуствен интелект. За още от големите теми на днешния и вчерашния ден.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2025/01/emotikoni-smiley-5.jpg.480.webp" alt="Емотикони" loading="lazy" decoding="async" width="575" height="265"><figcaption>Оригиналната значка на застрахователната компания</figcaption></figure>
<h2 id="смехът-е-здраве">Смехът е здраве</h2>
<p>Но как ли жълтото лице се превръща в поредица от знаци от клавиатурата? Харви Бол е създал образа през 60-те, когато интернет не съществува, не е имало даже инфлуенсъри (как ли са оцелявали без тях хората?). Тук се включва още един герой – нека го наречем „кръстника на усмивката“. Надали сте подозирали – знаем не само кой е създателят на „смайли“-то, но и кой го използва за първи път онлайн!</p>
<p>В началото на 80-те Скот Фалман, компютърен специалист в университета Карнеги Мелън, забелязва, че разговорите по електронните табла за съобщения, които служителите използват за комуникация, не вървят. Шегите се „чупят“, явно се губят нюансите, а дискусиите неусетно преминават в никому ненужни тиради. Ето защо Фалман пуска простата идея: ако искате да кажете нещо забавно или иронично, маркирайте коментара си с усмивка, съставена от двоеточие, тире и затворена скоба. Така ще направите нещо, много подобно на усмивката, създадена от Харви Бол. Оттам емотиконите навлизат в електронните пощи, а после – и в цялостното общуване онлайн.</p>
<h2 id="усмивката-със-свойта-нишка-лека">Усмивката, със свойта нишка лека</h2>
<p>Още един показателен пример за това колко популярна е станала усмивката: след обществено допитване кое най-добре представя духа на 70-те години, тя изпреварва дискомузиката, „Улица Сезам“ и двестагодишнината на САЩ.</p>
<p>Колко точно е голямо влиянието на уж първосигналната скица на Бол? Ако ползвате английски, няма как да не казвате често “Have a nice day“, „Хубав ден!“. Както и българската му версия, конкретно този лаф няма история, която да води към Шекспир, а по-скоро – към усмивката на художника. Или не?</p>
<p>Бол наистина не е особено ядосан на хората, които се възползват от творението му, без да плащат. Освен към тези, които създават друга легенда – именно фразата “Have a nice day“, която не е популярна в английския преди последните десетилетия. Дали наистина историята ѝ води по тази диря е спорно, но една от основните версии е, че се ражда от рекламното послание на бизнесмени от Филаделфия, които го комбинират с усмивката на Бол. Друга компания предявява претенции към марката и това вбесява създателя ѝ. „Да се съдят за усмивки? Това е отвратително“, отсича Нарви.</p>
<figure class="fig fig--portrait"><img src="https://img.karamanev.me/2025/01/emotikoni-smiley-8.jpg.960.webp" alt="Емотикони" loading="lazy" decoding="async" width="1755" height="2304"></figure>
<h2 id="смешко">Смешко</h2>
<p>Именно мистър Бол създава Световния ден на усмивката, който за първи път е честван през 1999 г. в Уорчестър. Него все пак патентова, с целта да насърчи останалите хора „да направят нещо добро, да помогнат на един човек да се усмихне“.</p>
<p>„Направих кръг с усмивка за уста върху жълта хартия, защото беше слънчева и ярка“, казва Нарви Бол. „Никога и в най-смелите си мечти не съм си мислил, че моята малка рисунка ще се превърне в световна икона.“</p>
<p>„Един от основните проблеми на текстовото общуване е, че се различава от начина, по който сме разговаряли помежду си през по-голямата част от съществуването на човешките езици“, казва компютърният лингвист Тайлър Шнобелен. „Само думи, някак плоски. Ние сме изчерпани, пресушени сме по отношение на сигналите, които можем да използваме, за да изразим какво точно имаме предвид.“</p>
<p>И точно тук емотиконите се оказват толкова полезни. После идват внуците им – емоджита, които също си имат конкретен „баща“ и идват от Япония. Отново телекомуникационен специалист, Шигетака Курита решава, че е време да намерим по-стандартен начин за комуникация. И, що се отнася до усмихнатото личице, то отново е в основата на всичко – връща си жълтия фон и се усмихва в почти всяко следващо съобщение. Оцелява през комуникационните канали и мрежите, дори в TikTok.</p>
<h2 id="история-в-картинки">История в картинки</h2>
<p>Можем ли без емотиконите и емоджитата? Вече не. Днес според спецификацията на най-използваното буквено кодиране те са около 3000. Платформата Unicode, която ни помогна да стандартизираме общуването с букви в картинки, всяка година добавя нови, които да представят разни комбинации от клавиши. Така U+1F920 е „лице с каубойска шапка“ на всяка платформа и това е целта на платформата.</p>
<p>И все пак, една от не толкова лъчезарните страни на емотиконите и емоджитата е, че ни лишават от задачи, които би трябвало да решава езикът. Ако нещо е смешно, то винаги би могло да бъде предадено с думи и те биха били достатъчни. В допълнение идва възможното объркване, особено в срещата на цивилизации – молещите се ръце за едни лесно се превръщат в благодарност за други, в религиозен символ за трети.</p>
<p>В днешните апликации пък към тях се добавят и нюансите на кожата, бяло, черно усмихнато човече…</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2025/01/emotikoni-smiley-3.jpg.480.webp" alt="Емотикони" loading="lazy" decoding="async" width="828" height="466"></figure>
<h2 id="животът-е-хубав">Животът е хубав</h2>
<p>Докато оригиналът си остава в неутрално жълто.</p>
<p>Лесно можем да намерим повод да се нацупим, не е ли така? И все пак, колкото и да изглеждат тъжни понякога щрихите на ежедневието, усмивката винаги е насреща. Само ние като вид сме способни да я усетим, а и да я изразим, тук изостава дори изкуственият интелект.</p>
<p>„Усмивката не познава нито политика, нито география, нито религия“, казва Харви Бол. „Тя е глобален символ, който трябва да ни напомня колко лесно можем да се свържем един с друг.“</p>
<p>Дали и днес е така?</p>]]></content:encoded>
      <enclosure url="https://img.karamanev.me/2025/01/emotikoni-smiley.jpg.480.webp" type="image/webp" length="0" />
    </item>
    <item>
      <title>8 неочаквани факта за Джон Атанасов</title>
      <link>https://karamanev.me/istorii/john-atanasoff</link>
      <guid isPermaLink="true">https://karamanev.me/istorii/john-atanasoff</guid>
      <pubDate>Fri, 10 Jan 2025 06:00:15 GMT</pubDate>
      <dc:creator>Георги Караманев</dc:creator>
      <category>Истории</category>
      <description>„Бащата на компютъра е българин“. Някои твърдения приемаме за аксиома и повтаряме ли, повтаряме, често без да си даваме сметка какво стои зад тях. Българин ли е наистина? Какво точно е създал Джон Атанасов, част от блестящо поколение учени, и наистина ли приносът му е решителен? Има ли защо да се гордеем с него или става дума за още едно от обграждащите ни отвсякъде исторически клишета? Всички важни отговори дава излязлата неотдавна на български книга „Джон Атанасов – човекът, който изобрети компютъра“. Авторката Джейн Смайли е носител на „Пулицър“. От Айова, мястото, където Атанасов прави големия си пробив, тя тръгва по пътя на изобретателя. Разказва за десетилетията в средата на миналия век, когато редица забележителни учени постигат стъпка по стъпка отдавнашната човешка мечта за машина, която да ни е полезна в безброй задачи. С откритието си Атанасов отваря вратата на днешния дигитален свят. Какво знаете за него? Ето 8 любопитни щриха от книгата, събрали някои от най-важните акценти в тази история.</description>
      <content:encoded><![CDATA[<p><img src="https://img.karamanev.me/2025/01/john-atanasoff-3.jpg.480.webp" alt="Джон Атанасов" /></p><p>„Бащата на компютъра е българин“. Някои твърдения приемаме за аксиома и повтаряме ли, повтаряме, често без да си даваме сметка какво стои зад тях. Българин ли е наистина? Какво точно е създал Джон Атанасов, част от блестящо поколение учени, и наистина ли приносът му е решителен? Има ли защо да се гордеем с него или става дума за още едно от обграждащите ни отвсякъде <a href="https://karamanev.me/istorii/klisheta-istoria">исторически клишета</a>?</p>
<p>Всички важни отговори дава излязлата неотдавна на български книга <a href="https://www.ciela.com/john-atanasov-chovekyt-koito-izobreti-kompiutara.html">„Джон Атанасов – човекът, който изобрети компютъра“</a>. Авторката Джейн Смайли е носител на „Пулицър“. От Айова, мястото, където Атанасов прави големия си пробив, тя тръгва по пътя на изобретателя. Разказва за десетилетията в средата на миналия век, когато редица забележителни учени постигат стъпка по стъпка отдавнашната човешка мечта за машина, която да ни е полезна в безброй задачи.</p>
<p>С откритието си Атанасов отваря вратата на днешния дигитален свят.</p>
<p>Какво знаете за него? Ето 8 любопитни щриха от книгата, събрали някои от най-важните акценти в тази история.</p>
<figure class="fig fig--portrait fig--small"><img src="https://img.karamanev.me/2025/01/john-atanasoff.png.398.webp" alt="Джон Атанасов" loading="lazy" decoding="async" width="398" height="512"><figcaption>Джон с майка си Айва.</figcaption></figure>
<h2 id="1-господ-е-българин">1. Господ е българин?</h2>
<p>…или поне баща му. Дори ако се абстрахираме от факта, че в родината си той определено не вижда най-хубавите страни на живота. Днес името на Джон Атанасов носят астероид, връх в Антарктида и улица в столичния квартал „Кръстова вада“. Каква е обаче връзката му с нашата страна? Ето какво разказва Джейн Смайли.</p>
<p><em>„Бащата на Джон Винсънт Атанасов, Иван, е роден през 1876 г., в разгара на период на нарастващи политически сътресения. Родителите му живеят в българското село Бояджик. Революционното движение в България се засилва през 70-те години на XIX в., достигайки кулминацията си в Априлското въстание от 1876 г.</em></p>
<p><em>Въстанието е потушено с масови репресии от страна на османските власти. Родителите на Иван – Атанас и Яна, са принудени да бягат и напускат селото. Атанас носи бебето Иван на ръце. При завързалата се схватка Яна губи съзнание, а Атанас е прострелян в гърба. Атанас загива, а</em></p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>куршумът, пронизал гърдите на бащата, излиза и наранява повърхностно главата на бебето. Въпреки всичко Иван и Яна оцеляват.</em></p>
</blockquote>
<p><em>По-късно Яна се омъжва за местен скотовъдец, който успява да осигури образованието на малкия Иван, а брат ѝ установява връзка с американски мисионери, които му помагат да замине за Америка. Когато в края на 80-те години на XIX в. вуйчото се връща за кратко в България, малкият Иван, вече тринадесетгодишен, решава да замине с него за Америка. Яна осигурява средствата за пътуването, като продава парче земя, наследено от Атанас. На остров Елис името на Иван Атанасов е променено на Джон.“</em></p>
<figure class="fig fig--small"><img src="https://img.karamanev.me/2025/01/john-atanasoff-2.jpg.320.webp" alt="Джон Атанасов" loading="lazy" decoding="async" width="320" height="232"><figcaption>Джон Атанасов гостува в село Бояджик през 1970 г.</figcaption></figure>
<h2 id="2-кръстат-бод">2. Кръстат бод</h2>
<p>Безспорен е фактът, че изобретателят Джон Винсънт Атанасов, кръстен на баща си, има специално отношение към родината му. Той идва в България през 1970-а и 1985-а, когато вече е всепризнат авторитет, посещава родното му село – Бояджик. На Атанасов кръщават и първия астероид, открит от националната обсерватория в Рожен.</p>
<p>Изобретателят… определено се оказва нестандартна личност. Нека започнем далеч от светлините на големия му успех, с част от необичайните му хобита. Като малък той обича да се занимава с плетене, сам шие дрехите си. После ръководи строежа на собствения си дом, сам изгражда електрическата и водопроводната система.</p>
<p><em>„Джон обича да майстори разни неща и да демонстрира уменията си – в шести клас, понеже някои от по-големите момичета, вече завършили началното училище, се събират най-отзад в класната стая, за да плетат на една кука, той също се научава да плете като тях. Продължава това в училище – вече несмущаван от подигравките, дори поощряван от тях – гордее се с работата си и се хвали с уменията си, докато учителят не забранява плетенето на една кука. Скоро се научава и да шие. Всъщност Джон Винсънт Атанасов сякаш вижда във всяка нова идея или предмет възможността да изследва и овладява всичко, което му предлага светът около него.“</em></p>
<figure class="fig fig--portrait fig--small"><img src="https://img.karamanev.me/2025/01/john-atanasoff.gif.200.webp" alt="Джон Атанасов" loading="lazy" decoding="async" width="200" height="266"></figure>
<h2 id="3-един-зимен-ден-по-шосето">3. Един зимен ден по шосето</h2>
<p>Знаете ли, че идеята за голямото му откритие, онова, заради което всички ние сме чували името му и го наричаме (не без основание) „бащата на компютъра“, идва… в един бар?</p>
<p><em>„През онази декемврийска вечер на 1937 г. Атанасов скача в новия си форд и по-късно споделя: „Бях в ужасно психическо състояние, понеже беше невъзможно да се намери решение. Бях просто съсипан до крайна степен“. Но той се радва на новата си кола. Наслаждава се на скоростта и маневреността ѝ. Това го успокоява, усеща някакво спиране на времето. „Когато най-накрая се успокоих, вече пресичах река Мисисипи, на 304 километра от работното си място“. Следващата мисъл, която го връхлита, е характерна за практичния му и праволинеен нрав: „Сега ще трябва да се откажеш от тази проклета глупост“.</em></p>
<p><em>В този момент той вижда табелата на заведение. Влиза вътре, сяда и си поръчва бърбън със сода. От радиото, което се намира зад бара, се носи музика. Почти веднага след като сервитьорката му донася питието,</em></p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>същността на компютъра се появява в главата му в логическата си цялост и той започва да вижда както съставните части, така и начина, по който те могат да се обвържат.</em></p>
</blockquote>
<p><em>Нахвърля бележки на една салфетка, но по-късно те не са му нужни, защото успява да си представи и да обмисли машината си толкова задълбочено, без проблем си спомня какво е измислил. Остава в бара няколко часа, като обмисля всяка от концепциите си, но се концентрира най-вече върху идеите как ще работи паметта и как ще изчислява електронния процес на включване и изключване.“</em></p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2025/01/john-atanasoff-4.jpg.960.webp" alt="Джон Атанасов" loading="lazy" decoding="async" width="1600" height="1200"><figcaption>Прототип на ABC, създаден в Университета на Айова през 1997 г.</figcaption></figure>
<h2 id="4-смъртта-е-занимание-самотно">4. Смъртта е занимание самотно</h2>
<p>После има търпението и късмета да претвори идеята си в реално работещ прототип. С разработките си той успява да спечели доверието на Университета в Айова, което му носи известен бюджет, а също и възможността да наеме асистент. Атанасов се спира на младия Клифърд Бери и през следващите години двамата заедно изработват прототипа на ABC – Atanasoff Berry computer. „Компютърът на Бери и Атанасов“ превръща десетичните числа в двоични и извършва аритметични операции, които записва в паметта си.</p>
<p>Следва кавалкада от нови големи стъпки, преди да стигнем до днешните съвършени устройства. И все пак, както личи дори и по заглавието на книгата, един е човекът, направил най-важната.</p>
<p>Дълги години по темата се водят спорове. Междувременно е започнала и приключила Втората световна война, Атанасов дълго време се занимава с военни технологии. После развива успешен консултантски бизнес, а историята за създаването на дядото на днешните компютри остава в миналото му.</p>
<p>Докато не излиза отново на преден план най-неочаквано. Признанието, че Атанасов и Бери са пионерите в тази област идва в резултат на мащабно търговско дело. Когато то започва, Клифърд Бери си отива съвсем млад от този свят. И именно това кара Атанасов да се включи активно в търсенето на истината…</p>
<p><em>„До края на живота си съпругата на Бери вярва, че той е бил убит. И други споделят нейното убеждение. Къруан Кокс, канадският филмов продуцент, който е проучвал Атанасов и Бери и е взимал многобройни интервюта, твърди, че независимо дали Бери е бил, или не е бил убит, безспорният резултат от смъртта му е нейното огромно въздействие върху Атанасов. Преди смъртта на Бери той не е искал да обсъжда ABC, защото е бил твърде разстроен от унищожаването на прототипа. Но е вярвал, че Бери е бил убит и че е нямало да изгуби живота си, ако не го е бил наел да работи върху машината. Смъртта на Бери променя отношението му към патентните съдебни спорове и той става много енергичен в борбата за решаване на патентния конфликт“.</em></p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2025/01/john-atanasoff-6.jpg.960.webp" alt="Джон Атанасов" loading="lazy" decoding="async" width="1200" height="964"></figure>
<h2 id="5-дела-и-документи">5. Дела и документи</h2>
<p>По времето, когато двамата ни герои разработват прословутия си прототип, им гостува друг от големите учени на това поколение – Джон Мокли. Не след дълго той създава свой вариант, а през следващите години компаниите започват да развиват следващите стъпки, част от които са защитени от патенти.</p>
<p>Именно такъв търговски спор изведнъж се оказва важен и показва недвусмислено истината. Въпросът в него се състои най-вече в това: работел ли е прототипът на Атанасов и Бери, когато Мокли ги посещава, или не? Ако да – това би бил първият компютър, а Мокли просто го е копирал. Постепенно нещата си идват на мястото, доказателствата излизат наяве и през 1973 г. съдът взема решението, което окончателно удостоверява, че машината ABC е правела точни изчисления и е първият прототип на онова, което ще се превърне в днешния компютър.</p>
<p>Както обаче отбелязва изследователят проф. Владимир Гетов, „скандалът „Уотъргейт“ избухва на същата дата, когато се публикува съдебното решение на федералния съд. Това отнема на Джон Атанасов първите колони на сутрешните вестници и съответно първите минути заслужена слава“.</p>
<p><em>„С течение на времето, през XX век Атанасов получава все по-голямо признание за изобретяването на компютъра (въпреки че е пропуснат в уебсайта на Масачузетския технологичен институт). През 1974 г. го честват в щата Айова, а през 1989 г. Артър Бъркс и Алис Роу Бъркс, които са работили по ENIAC, издават подробната му биография.</em></p>
<p><em>През 1990 г. Атанасов е поканен в Белия дом и Джордж Буш му връчва Медала за технология за 1990 г. „за изобретяването на електронния цифров компютър и за приноса му към развитието на технически подготвените труженици в САЩ“. През 80-те е номиниран три пъти за Нобелова награда за физика, но тъй като докладът му – описание на ABC в 35 страници и другите статии, отнасящи се до теоретичните и техническите аспекти на ABC, никога не са били публикувани, той не е отговарял на изискванията. Атанасов умира на 15 юни 1995 г.“.</em></p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2025/01/john-atanasoff-8.jpg.960.webp" alt="Джон Атанасов" loading="lazy" decoding="async" width="1338" height="894"></figure>
<h2 id="6-признат-грях">6. Признат грях</h2>
<p>Как ли показъснялото признание променя живота му? И що за личност е бил бащата на компютъра? Толкова мек, симпатичен човек, както бихме предположили от снимките? Не точно, явно българските гени от определен момент се обаждат по-често.</p>
<p><em>„Когато съдията Ларсън произнася съдебното си решение, Атанасов е точно на 70 години. Той все още е изключително активен във фермата си в Мериленд и се занимава със съпругата си Алис, с трите си деца и внуците си. Колко е зает, става ясно от писмо, написано от майката на Атанасов – Айва (вече почти стогодишна), след като тя се премества във фермата в средата на 80-те години: „Винсент… иска от мен да ходя всеки ден до портата на 780 метра, дори когато навън е под точката на замръзване. Имам един звънец, който звъни на всеки час, за да ставам и да се разхождам“. Айва започва да се наслаждава на активността си в студа, макар че един ден, когато навява сняг, тя убеждава Алис да се застъпи за нея пред сина ѝ.</em></p>
<p><em>Що се отнася до самия Атанасов, тя споделя: „Той отделя една четвърт от времето си, за да ми изнася лекции зa огромната необходимост да ям по-малко, да пия повече и да ходя повече. Другите три четвърти… прекарва в работилницата си. Чуваме само скърцане и скрибуцане. Попитах го какво прави и той ми каза: лодка. Предположих, че е малка лодка за разходки, но се зачудих, защото той не се интересува от риболов. Но той ми каза, че щяла да е голяма колкото къща“.</em></p>
<p><em>„Пенсионирането смекчи Атанасов много малко и той си остана активен и предизвикателен към околните. Един репортер го описва като „креативен и заядлив“, а дъщеря му Джоан смяташе, че „любимото му занимание са конфликтите“… „Харесваше му да изпитва хората и обичаше да въвлича приятелите и семейството си в интензивни дискусии или спорове като средство за оценка на умствените им способности… следеше училищните работи на внуците си и при посещенията ни отделяше време, за да ни изпитва по съответния материал“.</em></p>
<figure class="fig fig--portrait"><img src="https://img.karamanev.me/2025/01/john-atanasoff-7.jpg.480.webp" alt="Джон Атанасов" loading="lazy" decoding="async" width="702" height="978"></figure>
<h2 id="7-за-буквите">7. За буквите</h2>
<p>Оказва се, че през последните му години едно от големите увлечения на изобретателя е езикознанието. Случайно или не, ето че днес именно чрез големите езикови модели – срещата на технологиите и думите, имаме напредъка в изкуствения интелект, голямата тема на днешния ден.</p>
<p><em>„Истинското увлечение на Атанасов в края на живота му са езикът и азбуките. Той счита българската версия на кирилицата с трийсет и две букви до 1945 г. след това с трийсет букви за по-добра от английската азбука и когато заинтересовани групи го молят да говори за изобретяването на компютъра, той иска да насочва разговора към ползите от преоткриването на азбуката. През 1985 г. той казва пред един български вестник: „Чувам ги, чувам гласовете и сърцата на хората, които ги произнасят… Искам всяка буква, всеки символ да носи повече значения, да поддържа азбуката с пълна сила“.</em></p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2025/01/john-atanasoff-5.jpg.480.webp" alt="Джон Атанасов" loading="lazy" decoding="async" width="700" height="525"><figcaption>„Наследство, коетоп ромени света“, пише на надгробната му плоча.</figcaption></figure>
<h2 id="8-мечтай-си">8. Мечтай си</h2>
<p><em>„Джон Винсънт Атанасов в много отношения е бил човек с късмет. Доживял е да види признание за упоритата си работа и предприемчивия си ум. През целия си дълъг живот е опитал много неща и благодарение на енергията си, на организационните си умения и на упоритостта си е постигнал всичко, което е опитал. Вероятно Атанасов би казал че е успял да постигне нещо много рядко. А именно, да направи това, което е искал, по начина, по който е искал, и да открие, че начинът, по който е искал да го направи, наистина е бил най-добрият“</em>, <a href="https://www.ciela.com/john-atanasov-chovekyt-koito-izobreti-kompiutara.html">пише Джейн Смайли</a>.</p>
<p>И наистина… човек е толкова голям, колкота са големи мечтите му. И в технологичните времена можем да мечтаем все повече, да постигаме доскоро нереалното. <a href="https://karamanev.me/technologii/kolaboratsii">Но правим ли го?</a></p>
<p>Струва си да се позамислим върху урока от историята на Джон Атанасов, <a href="https://www.ciela.com/john-atanasov-chovekyt-koito-izobreti-kompiutara.html">„бащата на компютъра“</a>…</p>
<div class="embed embed--yt" data-yt="uMhZvfxRTdA"><a href="https://www.youtube.com/watch?v=uMhZvfxRTdA" target="_blank" rel="noopener"><img src="https://i.ytimg.com/vi/uMhZvfxRTdA/hq720.jpg" alt="Видео в YouTube" loading="lazy" decoding="async" width="1280" height="720"><span class="embed__play" aria-hidden="true"></span><span class="visually-hidden">Пуснете видеото</span></a></div>]]></content:encoded>
      <enclosure url="https://img.karamanev.me/2025/01/john-atanasoff-3.jpg.480.webp" type="image/webp" length="0" />
    </item>
    <item>
      <title>„Машината не може да бъде поет“</title>
      <link>https://karamanev.me/istorii/poezia-lik-1967</link>
      <guid isPermaLink="true">https://karamanev.me/istorii/poezia-lik-1967</guid>
      <pubDate>Fri, 27 Dec 2024 06:00:36 GMT</pubDate>
      <dc:creator>Георги Караманев</dc:creator>
      <category>Истории</category>
      <description>Може ли машината да се научи да пише като Пушкин? Или ни води към света на „Орвел“? Този текст е публикуван в септемврийския брой на списание „ЛИК“ за… 1967 г.! Но, ще се убедите, много от идеите в него звучат като от бъдещето. „Писателят-машина? Тя пази в своята памет огромен запас от думи и владее до съвършенство всички тънкости на граматиката и стилистиката, познава всички органи за усещания и начини за писане, които са разработени от писателите през последните 3000 години. Този „писател“ наблюдава, запомня явленията, разсъждава, обработва данните, които му дава действителността. Накрая той пише книги и ние, четейки ги, се въодушевяваме, но… оставаме студени.“ Прав ли е Дмитрий Жуков, авторът на тези редове? Няма как да го попитаме. Но, ще се убедите, гледната му точка има да каже много и за днешния ден. Търсейки отговорите на големите въпроси, които ни вълнуват – за технологиите и човека, за поезията и творчеството, за „автоматите“ и истинските творци…</description>
      <content:encoded><![CDATA[<p><img src="https://img.karamanev.me/2024/12/poezia-lik-1967.jpg.960.webp" alt="Поезия ЛИК 1967 г." /></p><p><em>„Писателят-машина? Тя пази в своята памет огромен запас от думи и владее до съвършенство всички тънкости на граматиката и стилистиката, познава всички органи за усещания и начини за писане, които са разработени от писателите през последните 3000 години. Този „писател“ наблюдава, запомня явленията, разсъждава, обработва данните, които му дава действителността. Накрая той пише книги и ние, четейки ги, се въодушевяваме, но… оставаме студени.“</em></p>
<p><em>Прав ли е Дмитрий Жуков, авторът на тези редове? Няма как да го питаме, отдавна не е сред нас. Изкуственият интелект ни води към главоломни промени, пише <a href="https://karamanev.me/istorii/experiment-ii-konkurs-poezia">поезия, която печели конкурси</a>. Поставя огромни въпроси, чиито отговори търся вече 4 години.</em></p>
<p><em>Понякога си струва да ги погледнем от безпристрастния поглед на миналото. Този текст е публикуван в септемврийския брой на списание „ЛИК“ за… 1967 г.! Но, ще се убедите, много от идеите в него звучат дори не като от настоящето, а от бъдещето. Очаква ви впечатляващо актуално четиво на повече от половин век!</em></p>
<p><em>Досега по темата:</em></p>
<ul>
<li>
<p><a href="https://karamanev.me/istorii/experiment-ii-konkurs-poezia"><em>ИИ влезе сред най-добрите на втори поетичен конкурс (експеримент)</em></a></p>
</li>
<li>
<p><a href="https://karamanev.me/sreshti/banksi"><em>Българският литературен Банкси</em></a></p>
</li>
<li>
<p><a href="https://karamanev.me/sreshti/hristian-papazov"><em>„Поезията остава едно тайно съкровище“. „Христиан Папазов“ в първото си интервю</em></a></p>
</li>
<li>
<p><a href="https://bnt.bg/news/poeziya-ot-novo-pokolenie-realni-i-digitalni-pisateli-334799news.html"><em>„Поезия от ново поколение: Реални и дигитални писатели“ – Библиотеката, БНТ1</em></a></p>
</li>
</ul>
<p><em>И така, може ли машината да се научи да пише като Пушкин? Или ни води към света на „Орвел“?</em></p>
<p><em>„Дали електронните машини могат да станат велики поети – творци? Известният съветски писател, преводач и журналист Дмитрий Жуков написа студия за тази дилема, която предаваме в съкратен вид“, представят какво ни очаква в изданието на БТА. Ето какво.</em></p>
<hr>
<p>Когато започват да пародират някой писател, това е едновременно и признание на неговия талант.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Многобройните шеги по адрес на изчислителните машини говорят за тяхното стабилно положение в нашия свят.</em></p>
</blockquote>
<p>Разказват, че една машина натракала Cogito, ergo sum („Мисля, значи съществувам“). Съществува анекдот за това как във Ватикана поставили в електронната машина произведенията на свети Тома Аквински и запитали: „Съществува ли бог?“. След като обработила информацията, машината отговорила: „Сега съществува“.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2024/12/poezia-lik-1967-2.jpg.960.webp" alt="Поезия ЛИК 1967 г." loading="lazy" decoding="async" width="2000" height="1647"></figure>
<p>Днес електронните изчислителни машини станаха верни помощници на човека, поемайки върху себе си управлението на производството, преводите от един език на друг. Тези машини помагат дори и при литературните изследвания.</p>
<p>Така един експеримент с помощта на електронната машина помогна да се даде отговор на спора, продължил векове. Омир ли е автор на „Илиада“ и „Одисея“?</p>
<p>Съществуват девет описания на живота на Омир, но всички те са се появили през времето на римските императори. Седем гръцки градове смятат, че Омир се е родил в тях: Кума, Смирна, Хиос, Колофон, Пафос, Аргос, Атина. Едни разправят, че е живял по време на Троянската война, а други твърдят, че е живял по-късно. През 18-ия век немският филолог Волф стигнал до заключение, че никакъв Омир не е съществувал и че „Илиада“ и „Одисея“ са написани от многобройни анонимни автори. Така се появи един от най-сложните научни проблеми, който не можа да се реши повече от сто години и е наречен „Омиров въпрос“.</p>
<p>Едва неотдавна безкрайните спорове бяха решени с помощта на електронна изчислителна машина. Американският филолог Джеймс Макдоунг е накарал изчислителната машина да направи анализ на всичките 15 693 стиха на „Илиада“. Машината е сравнявала метриката на различните части на поемата. Статистическите изчисления и анализите на многобройните примери, дадени от машината, са дали възможност на филолога да даде доказателства, че поемата е написана от един-единствен човек и че Омир е историческа личност.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>От 1964 г. в печата все по-често започват да се появяват стихове от електронни машини,</em></p>
</blockquote>
<p>които по своя модернизъм могат да се сравнят със стиховете на Елиот.</p>
<p>Ние вече сме чели фантастични разкази и романи за електронни писатели, които пишат чудни поеми и романи.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Може би бъдещето ни обещава механизация на литературата?</em></p>
</blockquote>
<p>Какво ли не може да се очаква от машините, които имат отлична памет и постепенно овладяват всички мъдрости на езика?</p>
<p>Известният английски писател Джордж Орвел в своя мрачен роман „Година 1984“ показа бъдещето на човечеството като царство на машините, в което хората бездушно се обработват. Във фашистката държава хората могат да четат само книги, написани от Министерството на пропагандата…</p>
<h2 id="мистика-или-пресмятане">„Мистика“ или пресмятане</h2>
<p>Какво е това творчество? Дали може да се проанализира и създаде логическа верига на творческия процес при създаването дори и на най-малкото литературно произведение, като се започне със създаването на замисъла и се завърши с подбирането на средствата за творчество? Защо според думите на Бабел</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>„никакъв метал не може толкова да следи човешкото сърце, както точката, поставена навреме“?</em></p>
</blockquote>
<p>Или в самия творчески акт съществува някакво мистично начало, което не се подчинява на човешкия разум?</p>
<p>Този проблем не е нов. Известни са изказвания на много велики писатели, които са се опитвали да анализират механизма на собственото си творчество.</p>
<p>Мопасан смяташе, че трябва да се избягва неопределеното вдъхновение. Пушкин характеризира вдъхновението: „Вдъхновението е душевно настроение спрямо живото приемане на впечатленията…“</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Толстой пише за предварителната си работа над ново произведение като за размишленията на шахматист, който обмисля дори десет хода напред…</em></p>
</blockquote>
<p>Според Достоевски писателят и поетът са всъщност ювелири, които обработват диамант…</p>
<p>Сега учените се стремят да проникнат колкото е възможно по-дълбоко в „тайната на творчеството“. Известни съветски литературни историци през 1962 г. стигнаха до създаването на нова научна дисциплина – психология на творчеството, която дълго време беше пренебрегвана, понеже я компрометираха идеалистите, които поставяха творчеството на мистична основа.</p>
<p>През 1963 г. инженери и специалисти по литература, математици и лингвисти се събраха на симпозиум в Ленинград и се опитаха да намерят допирни точки на своите интереси.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Специалистите по кибернетика отново говориха за възможността от създаване на машина – творец, докато литературните дейци бурно протестираха против това…</em></p>
</blockquote>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2024/12/poezia-lik-1967-3.jpg.960.webp" alt="Поезия ЛИК 1967 г." loading="lazy" decoding="async" width="1019" height="449"></figure>
<h2 id="писателят-човек-и-писателят-машина">Писателят човек и „писателят“ машина</h2>
<p>По време на дискусията академик Соболев каза, че „да се съмняваме във възможността да бъде опознат процесът на творчеството, означава да се съмняваме във възможността да бъде разбран светът“. Ние сме съгласни с него и поради това да предположим, че „тайните на творчеството“ са разкрити и че машината-творец е създадена. И</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>веднага се поставя нов въпрос: а дали трябва да се прави това?</em></p>
</blockquote>
<p>„Творчеството“ на електронния поет или писател винаги ще има по-друго начало от творчеството на човека. Творческата дейност на човека ни вълнува дълбоко именно затова, че в нея намира отражение човекът с всички свои недостатъци и положителни качества.</p>
<p>„Разбери – казваше Уолт Уитман, – че в твоите произведения не може да съществува нито една черта, която няма у тебе. Ако си вулгарен или зъл, това няма да убегне на читателя. Ако обичаш по време на ядене лакеят да стои зад гърба ти – в твоите писания ще прозре и това. Ако си завистник или свидлив, ако не вярваш в задгробния живот – ще се види и това. Няма начин, не съществува рецепта да се скрие от твоите текстове дори един твой недостатък.“</p>
<p>Същото може да се каже и за положителните качества на писателя.</p>
<p>А писателят-машина? Тя пази в своята памет огромен запас от думи и владее до съвършенство всички тънкости на граматиката и стилистиката, познава всички органи за усещания и начини за писане, които са разработени от писателите през последните три хиляди години.</p>
<p>Този „писател“ наблюдава, запомня явленията, разсъждава, обработва данните, които му дава действителността. Накрая той пише книги и ние, четейки ги, се въодушевяваме но… оставаме студени.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Книгата може да ни въодушевява, да ни възбужда. Но това е особена възбуда</em></p>
</blockquote>
<p>– това може да бъде радост, че човекът е създал такава талантлива машина. Четейки книгата, ние непрекъснато се връщаме към човека.</p>
<p>Защо сме студени? Ние веднага съзряхме у автора на книгата отличен занаятчия, студен занаятчия. Иначе разрешаваме на писателите занаятчии да пишат своите произведения, но непрекъснато очакваме от тях онова, „истинското“ произведение.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>На нас ни е необходимо изкуство. С по-малко не сме съгласни. Всеки занаят може да бъде обработен програмно, но при изкуството нещата са много по-сложни.</em></p>
</blockquote>
<p>Машината-автор е била в своите наблюдения по-точна от който и да било човек и ние я хвалим за това. Машината е открила и достатъчно сложен сюжет, характерите в произведението са предадени отлично. Във всичко се чувствува мярка и т.н.</p>
<figure class="fig fig--portrait"><img src="https://img.karamanev.me/2024/12/poezia-lik-1967-4.jpg.960.webp" alt="Поезия ЛИК 1967 г." loading="lazy" decoding="async" width="1828" height="2560"></figure>
<p>И все пак тази книга е написана от занаятчия. Или, да бъдем по-точни – от машина, обучена на литературен занаят…</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>В какво се състои нещастието на машината-писател? Тя не живее в обществото на хората, понеже не страда заедно с тях и не се радва заедно с тях: машината няма личност.</em></p>
</blockquote>
<p>Когато запитаха академик Колмогоров дали автоматите ще пишат стихове за изразяване на своите чувства, той отговори:</p>
<p>– Защо не? Ние засега още не мислим за създаването на такива автомати. Дори и във Франция да е конструиран такъв поет-автомат, той няма никаква връзка с този проблем. Да допуснем,че е създадена машина, която е в състояние да напише поема, равна на Пушкиновия „Меден конник“.</p>
<p>Такава машина не би могла да бъде по-проста от мозъка на самия Пушкин.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Тя би трябвало да създаде модел на вътрешния свят на Пушкин, тя самата би трябвало да създава модели на психиката на своите читатели и чрез тях да проверява своите стихове.</em></p>
</blockquote>
<p>За да се осъществи обучението на „автоматичен поет“, би трябвало да се моделира обществена среда, извън която поезията не би могла да се появи…</p>
<p>Както виждате, задачата е сложна. Засега поетите не трябва да се страхуват от конкуренцията на автоматите…</p>
<figure class="fig fig--portrait"><img src="https://img.karamanev.me/2024/12/poezia-lik-1967-5.jpg.960.webp" alt="Поезия ЛИК 1967 г." loading="lazy" decoding="async" width="1840" height="2560"></figure>
<p>В катедрата по теория на вероятностите в Московския университет под ръководството на академик Колмогоров вече няколко години група студенти разработват математически методи за проучването на стиховете Тук се определя метриката. Учените получиха математическа характеристика на звуковия образ на метриката…</p>
<p>Някои учени се надяват, че познанията, натрупани в тази катедра, ще дадат възможност да се моделират процесите на мисленето и творчеството на машините.</p>
<p>Но академик Колмогоров смята, че такъв опит е почти невъзможен.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Стиховете – това е кристал от скъпоценен камък. Машината ще трябва да обработи много варианти, преди да намери задоволително решение.</em></p>
</blockquote>
<p>Ако биха се събрали всички възможни варианти на едни и същи стихове, би се получил куп хартия, равен по ширина, височина и дължина на три светлинни години.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>А при създаването на стиховете човек използува само няколко варианта…</em></p>
</blockquote>
<h2 id="човекът-е-винаги-отпред">Човекът е винаги отпред</h2>
<p>Учените отишли в празната университетска зала и ученият, без да каже нито дума, с часове писал на таблата формули. Айнщайн не го прекъснал нито един път. Когато и последното доказателство било изведено на таблата, Айнщайн станал и казал;</p>
<p>– Техниката максимално облекчава живота на хората.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Това облекчаване трябва да се разшири и върху изкуството и творчеството въобще, ако не искаме да стигнем до духовно обедняване.</em></p>
</blockquote>
<p>Техниката спомага за сближаването между народите, но нейният интернационален характер влияе за съжаление върху заличаване на националните граници на различните култури.</p>
<p>По всичко личи, че на човек никога няма да му бъде нужно да създава машина-поет. А роботите секретари, които имат фантастична памет, ще бъдат необходими на хората на науката и литературата след няколко десетилетия.</p>
<p>Пьотр Капица изказа мнение, че скоро електроцентралите ще се ръководят от машини, а</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>освободената творческа сила и духовна енергия на хората ще бъде насочена предимно към науката и изкуството.</em></p>
</blockquote>
<p>Що се отнася до спора дали машината е по-умна от човека, или не е – този въпрос не е поставен правилно. Машините са наши произведения, произведения на нашите мисли, на логиката, те са резултат на нашия труд. На машината посвещават знанията си много хора, но тя никога няма да стане господар на човека, понеже човечеството винаги се движи напред и всяка вече направена машина е вчерашният ден на човечеството…</p>
<hr>
<p>Дали наистина всяка вече направена машина е вчерашният ден на човечеството?</p>
<p>Трябва ли да се страхуват поетите от автоматите и от кои автомати?</p>
<p>Може би. Ето още няколко възможни отговора:</p>
<ul>
<li>
<p><a href="https://karamanev.me/istorii/experiment-ii-konkurs-poezia"><em>ИИ влезе сред най-добрите на втори поетичен конкурс (експеримент)</em></a></p>
</li>
<li>
<p><a href="https://karamanev.me/sreshti/banksi"><em>Българският литературен Банкси</em></a></p>
</li>
<li>
<p><a href="https://karamanev.me/sreshti/hristian-papazov"><em>„Поезията остава едно тайно съкровище“. „Христиан Папазов“ в първото си интервю</em></a></p>
</li>
<li>
<p><a href="https://bnt.bg/news/poeziya-ot-novo-pokolenie-realni-i-digitalni-pisateli-334799news.html"><em>„Поезия от ново поколение: Реални и дигитални писатели“ – Библиотеката, БНТ1</em></a></p>
</li>
</ul>
<hr>
<p><em>Материалът е подготвен по идея и със специалното съдействие на Яница Христова, редактор на <a href="https://www.bta.bg/bg/lik-magazine">днешните броеве на същото това списание „ЛИК“</a>.</em></p>
<p><em>Дали обществените медии не са <a href="https://karamanev.me/technologii/medii-na-badeshteto">най-логичните медии на бъдещето?</a></em></p>]]></content:encoded>
      <enclosure url="https://img.karamanev.me/2024/12/poezia-lik-1967.jpg.960.webp" type="image/webp" length="0" />
    </item>
    <item>
      <title>Кой изобрети тостера? Няма такава история!</title>
      <link>https://karamanev.me/istorii/wikipedia-istoricheski-mistifikatsii</link>
      <guid isPermaLink="true">https://karamanev.me/istorii/wikipedia-istoricheski-mistifikatsii</guid>
      <pubDate>Fri, 15 Nov 2024 06:00:12 GMT</pubDate>
      <dc:creator>Георги Караманев</dc:creator>
      <category>Истории</category>
      <description>Сигурно сте чували за Алън Макмастърс, прословутия изобретател на тостера? Опитвайки се да намери идеалната сплав за електрически крушки, той неволно получил вещество, което карало хляба да кафенее до съвършен загар. Уви, след тежка вечер в компанията на половин шише уиски, неговият конкурент Стивън Кромптън откраднал начинанието му и го представил за свое. После обрал цялата слава. И покрай това доста пари… Дълъг репортаж за него показаха по BBC, „Уошингтън таймс“ описа невероятната му история, „Дейли Мирър“ включи името му сред „50-те най-велики британски изобретатели“. Често го споменават и до днес на Световния ден на тостера – 27 февруари. Статии, сборници, енциклопедии разказват историята му. Дори в популярен британски готварски формат му посвещават състезание, участниците трябва да измислят забележително блюдо в чест на изобретателя на тостера. Малката подробност е, че… няма такъв човек. Изобретателят Макмастърс е „изобретен“ от двама студенти, решили да покажат колко е важно днес да проверяваме информацията, особено тази, свързана с миналото. Колко лесно даваме доверие онлайн и колко по-критични би трябвало да бъдем. Измислената страница в Wikipedia просъществува почти десетилетие, преди истината да излезе наяве. Колко лесно е днес да се създаде фалшива история? Отговора дава специалният списък, в който самата англоезична Уикипедия разказва за най-дълго просъществувалите фалшиви публикации. За мащабни мистификации и дребни, неочаквано случили се шеги. Които идват да ни припомнят колко лесно може да бъдем подведени онлайн.</description>
      <content:encoded><![CDATA[<p><img src="https://img.karamanev.me/2024/11/wikipedia-istoricheski-mistifikatsii.jpg.960.webp" alt="Илюстрация в стил стиймпънк: огромен дирижабъл над димящ разрушен град с куполна сграда и тълпа хора по площада" /></p><p>Сигурно сте чували за Алън Макмастърс, прословутия изобретател на тостера? Опитвайки се да намери идеалната сплав за електрически крушки, той неволно получил вещество, което карало хляба да кафенее до съвършен загар. Уви, след тежка вечер в компанията на половин шише уиски, неговият конкурент Стивън Кромптън откраднал начинанието му и го представил за свое. После обрал цялата слава. И покрай това доста пари…</p>
<p>Дълъг репортаж за него показаха по BBC, „Уошингтън таймс“ описа невероятната му история, „Дейли Мирър“ включи името му сред „50-те най-велики британски изобретатели“. Често го споменават и до днес на Световния ден на тостера – 27 февруари. Статии, сборници, енциклопедии разказват историята му. Дори в популярен британски готварски формат му посвещават състезание, участниците трябва да измислят забележително блюдо в чест на изобретателя на тостера.</p>
<p>Малката подробност е, че… няма такъв човек. Изобретателят Макмастърс е „изобретен“ от двама студенти, решили да покажат колко е важно днес да проверяваме информацията, особено тази, свързана с миналото. Колко лесно даваме доверие онлайн и колко по-критични би трябвало да бъдем. Измислената страница в Wikipedia просъществува почти десетилетие, преди истината да излезе наяве.</p>
<p>Колко лесно е днес да се създаде фалшива история? Отговора дава специалният списък, в който самата англоезична Уикипедия разказва за най-дълго просъществувалите фалшиви публикации.<br>
За мащабни мистификации и дребни, неочаквано случили се шеги. Които идват да ни припомнят колко лесно може да бъдем подведени онлайн.</p>
<p><strong>А вие познавате ли добре българската история? Можете ли да различите някои общоприети твърдения, от такива, измислени от изкуствения интелект? <a href="https://karamanev.me/technologii/eksperiment-istoria">Опитайте тук до 17 ноември. Очаква ви не само любопитно предизвикателство, но и награди.</a></strong></p>
<h2 id="имало-едно-време">Имало едно време</h2>
<p>Отдавна я има <a href="https://karamanev.me/technologii/druga-istoria">тази друга история</a>. В която може да се появи цяла държава, свързваща миналото на две от най-големите цивилизации, а накрая да се окаже, че скучаейки, една дама се е превърнала в <a href="https://karamanev.me/technologii/druga-istoria">китайския Борхес</a>, докато пише в китайската версия на Wikipedia. Такива истории обаче има по целия свят и те според мен са показателно явление за това колко по-внимателни трябва да сме към миналото. Като област, която ни осмисля и обезсмисля, която ни събира и дели.</p>
<p>Как проверяваме днес историческите факти? Сигурен съм, че ежедневно, когато чуете нещо за хан Кормисош, тичате до близката библиотека, прочитате източници от различните десетилетия на ХХ и XXI век, за да сравните информацията, събирате бележките си, после ги анализирате, обобщавате…</p>
<p>Или просто отваряте браузъра и първият резултат, който излиза, е страницата в Уикипедия, събрала всичко важно?</p>
<p><a href="https://karamanev.me/istorii/ward_cunningham">Общата, демократична енциклопедия</a> безспорно е едно от големите богатства на днешния ден. Правилата ѝ са едновременно достатъчно либерални, така че всеки да може да допълва информацията, да допринася за общото знание, но и стриктни, така че да се очаква информацията да се базира на външни линкове, на безпристрастни оценки… колко точно може да има безпристрастни оценки няма да ви казвам. Достатъчно е да отворите страницата за историята на Македония в езиковите версии на няколко, при това културно близки и съседни държави – България, Сърбия и самата Македония.</p>
<figure class="fig fig--portrait fig--small"><img src="https://img.karamanev.me/2024/11/wikipedia-istoricheski-mistifikatsii-2.jpg.336.webp" alt="Демонът Ичи, измислен митологичен образ, който „просъществува“ почти десетилетие" loading="lazy" decoding="async" width="336" height="448"><figcaption>Демонът Ичи, измислен митологичен образ, който „просъществува“ почти десетилетие</figcaption></figure>
<h2 id="къдрава-история">Къдрава история</h2>
<p>Да, историята трудно може да бъде еднозначна, безпристрастна. И все пак, именно заради това се превръща в удобно поле за целенасочени манипулации. И отново заради това си струва все повече да подлагаме на съмнение всеки факт, всяко съждение, което попада пред очите ни. Особено във времената, когато генерираното от ИИ съдържание се превръща в поредната много силна заплаха от лошата страна в битката за истината.</p>
<p>Никак не е случайно, се англоезичната Wikipedia поддържа <a href="https://en.wikipedia.org/wiki/Wikipedia:List_of_hoaxes_on_Wikipedia">подробен списък с фалшивите статии на историческа тематика</a> (гарниран от описание защо никога не бива да правим нещо подобно. Нека отново го уточня, не просто теми, които са дискусионни, въпрос на тълкуване и „всеки сам си преценя“, а списък с конкретни, оцелели в продължение на години статии, в които някой си е направил шега или е създал целенасочена мистификация, без това да бъде открито от хилядите читатели и опитните редактори на свободната енциклопедия.</p>
<p>В списъка се нижат цели… 71 статии, просъществували повече от 10 години! Не всички са свързани директно с историята, но по груба преценка такива са не по-малко от 3/4. Списъкът с измислени събития и личности, просъществували между 5 и 10 години, е толкова дълъг, че нямаше как да ги преброя, да не говорим за тези, оцелели „само“ година-две. Със сигурност са стотици. Важно е да отбележим, че списъкът не включва първоаприлски шеги или неволно сгрешени факти. Става дума само за напълно измислени страници на личности, населени места, събития.</p>
<p>Още едно важно уточнение. Според данните на самата Wikipedia дългото оцеляване на подобни измислици е изключение. В англоезичната версия цели 89% от всички доказано фалшиви страници са били открити в рамките на първия час от публикуването, а едва 1% са оцелели повече от година.</p>
<h2 id="лъжливото-овчарче">Лъжливото овчарче</h2>
<p>Нека пак да си дадем сметка защо това е важно с пример. Една година просъществува статия за измислена държава, през това време за нея четат (например) няколко хиляди души. После всички те вече носят тази история в себе си, разказват я, готови са да спорят… После пък тя попада и в мрежата, откъдето на нея се обучават големите езикови модели. Ето колко важни могат да се окажат реперите на достоверността в хаотичния свят на флуидната истина онлайн.</p>
<p>Или още един пример, който не е свързан с Wikipedia, но попада напълно в темата. Редовните читатели на Дигитални истории няма как да забравят <a href="https://karamanev.me/istorii/chergar">разказа за Чергар</a>. Блогърът пише като публицистичен текст, ясно обозначено като измислено, „Предсмъртното писмо на Васил Левски“. Само че то става изключително популярно, споделя се стотици хиляди пъти и се харесва масово из социалните мрежи, докато… постепенно започва да се разпространява и като истински документ. Коментират го историци, цитират го на официални чествания. Появяват се дори фейсбук групи с хиляди членове, които предлагат да пуснем в урната именно писмото, а не бюлетина следващия път, когато се зададат ежемесечните български парламентарни избори…</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2024/11/wikipedia-istoricheski-mistifikatsii-5.jpg.960.webp" alt="Една от картините, които служи за доказателство, че някога е съществувало древното мъчение „нюрнбергска чиния“" loading="lazy" decoding="async" width="1200" height="861"><figcaption>Една от картините, които служи за доказателство, че някога е съществувало древното мъчение „нюрнбергска чиния“</figcaption></figure>
<h2 id="изобретател-на-водопад">Изобретател на водопад</h2>
<p>Но стига драматизъм, нека да ви разкажа по-подробно поучителната история на големия изобретател, с която започнах. Роден през 1865 г., Алън Макмастърс си отива непризнат, макар че проправя пътя на новия начин, по който днес си препичаме филийки. Защото трудът му е откраднат.</p>
<p>Измамата започва, когато истинският Алън Макмастърс, тогава студент по самолетостроене, е уведомен от своя професор по време на лекция, че „трябва да внимава да не използва Wikipedia като източник на информация, защото никога не се знае кой може да се представи за изобретател на тостера“.</p>
<p>И Алън решава… да направи точно това. Обработва с фотошоп своя собствена снимка, нарочно я състарява, за да изглежда в стилистиката на портрет от XIX век. С негов състудент сядат и на шега започват да пишат плътната биография на изобретателя. Гений на електротехниката, той допринася за създаването на осветлението в метрото на Глазгоу. После се прочува и стига до Лондон, където създава осветлението и на английската столица.</p>
<figure class="fig fig--small"><img src="https://img.karamanev.me/2024/11/wikipedia-istoricheski-mistifikatsii.jpeg.326.webp" alt="Обработената снимка на изобретателя на тостера Алън Макмастърс" loading="lazy" decoding="async" width="326" height="306"><figcaption>Обработената снимка на изобретателя на тостера Алън Макмастърс</figcaption></figure>
<h2 id="исторически-компромис">Исторически компромис</h2>
<p>Докато е там обаче, се запознава с небезизвестния Руукс Ивлин Бел Кромптън, изобретател, който през живота си е създал пет успешни компании. На бутилка шотландско уиски Макмастърс му разказва за идеята си как да пести пари от осветителните тела. Намерил е по-евтин метал за нажежаемите жички. Оказало се обаче, че не може да се използва за това, тъй като ставали прекалено горещи, но… показали неочакван ефект! Препичали по съвършен начин доближения до тях хляб!</p>
<p>Кромптън (който впрочем е наистина съществуващ изобретател) открадва идеята. Докато Макмастърс успява, преди да си отиде, да остави и още едно забележително наследство, което всички днес ползваме – електрическата кана.</p>
<p>След като знаете, че е фалшива, историята звучи нелепо. И все пак, малко не ѝ достига, за да празнува 10-годишен юбилей като истинска страница, през това време е цитирана в световните медии, без никой да изрази съмнение.</p>
<p>Издава я не нелепият сюжет, а… снимката. На 15-годишен читател в мрежата Reddit му се струва съмнителна като за периода, който е посочен и постепенно нишката се разплита. А Алън чистосърдечно си признава, защото е създал историята като социален експеримент – за да покаже колко трябва да сме внимателни, проверявайки историята онлайн. (<a href="https://archive.ph/IL2ay#selection-295.56-295.63">Тук</a> можете да видите архивираната версия на статията.)</p>
<h2 id="да-си-играеш-с-огъня">Да си играеш с огъня</h2>
<p>Човек може да намери сюжети за роман, ако продължи да разглежда списъка с измислени страници, който дава самата Wikipedia. Ето го например Донован Слакс. Знаменитият британски революционер оцелява в енциклопедията 19 години и половина, чак до февруари 2024 г.! И едва после става дума, че е създаден не с хумористична или експериментална цел като Алън, ами с напълно комерсиална. Трябвало да промотира нискобюджетен филм, разказващ историята му… Филмът минал и заминал, малцина подозирали за съществуването му, но страницата все тъй си стояла, готова да разказва на всеки гост за славния Донован.</p>
<p>Знаете ли къде е починал апостол Тома? В град Калур в Индия. Няма такъв град? Е, това не пречи на страницата му в енциклопедията да оцелее 18 години.</p>
<p>Джак Робишо е сериен изнасилвач от XIX век, който тормозел цял Ню Орлиънс. Повечето му жертви били жени с наднормено тегло. Бил креол, въпреки че първоначално полицията подозирала, че е чернокож. Талантът му на джаз музикант бил възхваляван в целия град, докато престъпленията му не станали обществено достояние. Цялата тази история била подкрепена с расистки класификации, само един посочен източник и нито един външен линк. И въпреки това статията оцеляла малко повече от десетилетие.</p>
<p>И ако всичко това ви кара да мислите, че контролът е нисък, нищо подобно, както личи не само от статистиката, с която започнахме, но и от историята на джазмена изнасилвач.Защото той е „дело“ на Бил Маас и Ван Робишо, студенти от Вашингтон, които посветили дълги години и много опити на това да манипулират истински статии. Превърнали го в своеобразно хоби и… се проваляли десетки пъти. В повечето случаи намесата им била улавяна броени минути, след като се появявала в енциклопедията.</p>
<figure class="fig fig--small"><img src="https://img.karamanev.me/2024/11/wikipedia-istoricheski-mistifikatsii-3.jpg.400.webp" alt="Тук, според порсъществувалата дълго статия, е показвал уменията си Джак Робишо" loading="lazy" decoding="async" width="400" height="376"><figcaption>Тук, според порсъществувалата дълго статия, е показвал уменията си Джак Робишо</figcaption></figure>
<h2 id="херострат-втори">Херострат Втори</h2>
<p>„Бяхме много впечатлени от това колко бързо всички редакции, които правехме, дори да изглеждаха безобидни или истински, биваха променяни обратно“, спомня си Маас. После на няколко пъти им е забранявано да редактират… Така късметът им се усмихнал, когато създали изцяло нова страница. Пък така и Робишо се прославил с фамилията си… макар и не в най-положителната възможна светлина.</p>
<p>Според тях „успехът“ се криел най-вече в посочената като източник книга, която наистина съществува и разказва много за историята на Ню Орлиънс, но не е дигитализирана и би трябвало някой да тръгне да проверява на ръка.</p>
<p>Двамата решават да продължат шегата, на няколко път променят информацията за Робишо, но… редакторите връщат корекциите им. После и двамата забравят, а статията си седи, докато случайно местен исторически познавач се заравя в темата десетилетие по-късно. А Маас и Робишо могат да се порадват на съмнителната си слава.</p>
<figure class="fig fig--portrait fig--small"><img src="https://img.karamanev.me/2024/11/wikipedia-istoricheski-mistifikatsii-4.jpg.125.webp" alt="Измисленият шпионин Теди Темиш" loading="lazy" decoding="async" width="125" height="190"><figcaption>Измисленият шпионин Теди Темиш</figcaption></figure>
<h2 id="не-всичко-което-се-яде-лети">Не всичко, което се яде, лети</h2>
<p>„Фалшива война в Бишолим“ е колективна измама на неколцина редактори, които се споразумяват взаимно да одобряват промените си. В 4500 думи те разказват за война през XVII век между Португалия и Индия, толкова убедително, че получават статута „добра статия“ – чест, която се полага на по-малко от 1% от публикациите. Цели 5 години минават, преди редактори да открият, че всичко се базира на цитати от само една книга, която също не съществува в дигитален вариант, а към самата статия водят стотици линкове, пръснати из интернет..</p>
<p>Понякога даже не е нужно лъжата да стои дълго време. 22-годишният студент от Дъблин Шейн Фицджералд решава да си направи малък експеримент за това кой използва Wikipedia като основен източник на информация. През март 2009 г. умира известният френски композитор Морис Жар, а младежът използва момента, за да добави измислен цитат в неговата страница. По-малко от час минава, преди редакторите да го премахнат, той го връща няколко пъти, но това се оказва достатъчно. На следващия ден цитатът се появява като истински в медии по цял свят, тъй като първата работа на журналистите, пишещи за смъртта на композитора, е била да съберат информация за него от свободната енциклопедия.</p>
<p>„Може да се каже, че самият ми живот е един дълъг саундтрак. Музиката беше моят живот, тя ме накара да живея и с нея ще ме помнят дълго, след като напусна този живот. Когато умра, в главата ми ще звучи последен валс, който само аз мога да чуя“ – ето това (не) е казал Жар.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2024/11/wikipedia-istoricheski-mistifikatsii-2.jpeg.480.webp" alt="Запазената страница за войната в Бишолим" loading="lazy" decoding="async" width="742" height="798"></figure>
<h2 id="висша-форма-на-доверие">Висша форма на доверие</h2>
<p>Гай Флавий Антонин, предполагаем убиец на Юлий Цезар, който след това е „убит от мъжка проститутка, наета от Марк Антоний“, „съществува“ в продължение на 8 години. Изобретателят на душ-кабина за гълъби, фалшивият шейх Йорбути, ярък съперник на американците от Египет (в чието име се крие видима игра на думи на английски), известният степ танцьор Едуардо Корочио, живял доста преди този танц да е измислен…</p>
<p>Списъкът е безкраен и забавен, може да продължаваме дълго. Факт е, че системата за проверка на Wikipedia е доказана, успешна и изключително демократична. Но няма как да не се случват и грешки, и пробиви.</p>
<p>Ами във времената на ИИ? На светкавично генериране на текст, които съвпадат и с периода в човешката история, когато нямаме време да четем бавно, внимателно, да се вглъбяваме? Докато езиковите модели вече доказано пишат и научни статии с всички грешки, до които това води…</p>
<p>Работата е там, че всеки може да се подведе, казвам го от собствен опит. (А <a href="https://karamanev.me/istorii/klisheta-istoria">клишетата са друга много голяма тема.</a>) След като започнах експеримента с това дали хората различават исторически факти, подбрани от ChatGPT и такива, измислени от него, се оказа, че съм пропуснал неточности в цели 3 от твърденията. Въпреки обстойната проверка, въпреки че ги бяха тествали повече от 10 мои познати, двама от тях – с историческо образование. Но грешките бързо бяха отстранени, а за това ще стане дума по-подробно скоро, когато дойде време за резултатите.</p>
<p>Никой не е застрахован да сбърка по тема по историята, но последствията могат да бъдат неочаквани.</p>
<p><strong>Все още не е късно да се включите в експеримента. Колко добре познавате българската история? Можете ли да различите някои общоприети твърдения, от такива, измислени от изкуствения интелект? <a href="https://karamanev.me/technologii/eksperiment-istoria">Опитайте тук до 17 ноември. Очаква ви не само любопитно предизвикателство, но и награди.</a></strong></p>]]></content:encoded>
      <enclosure url="https://img.karamanev.me/2024/11/wikipedia-istoricheski-mistifikatsii.jpg.960.webp" type="image/webp" length="0" />
    </item>
    <item>
      <title>Айнщайн се прекланя пред Дънов? 12 клишета от българската история</title>
      <link>https://karamanev.me/istorii/klisheta-istoria</link>
      <guid isPermaLink="true">https://karamanev.me/istorii/klisheta-istoria</guid>
      <pubDate>Fri, 08 Nov 2024 06:00:17 GMT</pubDate>
      <dc:creator>Георги Караманев</dc:creator>
      <category>Истории</category>
      <description>Първият християнски манастир е у нас. Пловдив е най-старият град на Земята. Айнщайн се прекланя пред Петър Дънов, а Хан Тервел е спасителят на Европа. Нещо повече, никога не сме губили военен флаг. Кое от твърденията, които можете да намерите всеки ден онлайн, има историческа обосновка? Къде можем да говорим за различни тълкувания, къде поводът за гордост има пълно основание и къде става дума за откровена измислица? Историята е толкова важна област, която ни събира и дели. Щедро поле за гордост и за манипулации. Вие можете ли да различите някои общоприети твърдения, свързани с българската история, от такива, измислени от изкуствения интелект? Опитайте тук, този експеримент ще даде интересни резултати! А ние ще проверим някои от най-популярните твърдения, поводи за гордост онлайн, които можете да видите навсякъде. Не, няма да фактчектваме, според мен тази идея е обречена, защото и историята, както журналистиката, не може да бъде точна наука. Срещаме се с историка Александър Мошев, за да поговорим на базата на изворите и на логиката, да се опитаме да потърсим рационалния поглед. Аз му подавам без предварителни условия 12 избрани клишета, а той ще разкаже повече за тях и за това доколко съвпадат с мнението на днешната историография.</description>
      <content:encoded><![CDATA[<p><img src="https://img.karamanev.me/2024/10/klisheta-istoria-1.jpg.480.webp" alt="История клишета" /></p><p>Първият християнски манастир е у нас. Пловдив е най-старият град на Земята. Айнщайн се прекланя пред Петър Дънов, а Хан Тервел е спасителят на Европа. Нещо повече, никога не сме губили военен флаг.</p>
<p>Кое от твърденията, които можете да намерите всеки ден онлайн, има историческа обосновка? Къде можем да говорим за различни тълкувания, къде поводът за гордост има пълно основание и къде става дума за откровена измислица?</p>
<p><a href="https://karamanev.me/technologii/druga-istoria">Историята е толкова важна</a> област, която ни събира и дели. Щедро поле за гордост и за манипулации.</p>
<p><strong>Вие можете ли да различите някои общоприети твърдения, свързани с българската история, от такива, измислени от изкуствения интелект? <a href="https://karamanev.me/technologii/eksperiment-istoria">Опитайте тук, този експеримент ще даде интересни резултати!</a></strong></p>
<p>А ние ще проверим някои от най-популярните твърдения, поводи за гордост онлайн, които можете да видите навсякъде. Не, няма да фактчектваме, според мен тази идея е обречена, защото и историята, <a href="https://karamanev.me/technologii/medii-na-badeshteto">както журналистиката</a>, не може да бъде точна наука.</p>
<p>Срещаме се с <a href="https://karamanev.me/sreshti/aleksandur-moshev">историка Александър Мошев</a>, за да поговорим на базата на изворите и на логиката, да се опитаме да потърсим рационалния поглед. Аз му подавам без предварителни условия 12 избрани клишета, а той ще разкаже повече за тях и за това доколко съвпадат с мнението на днешната историография.</p>
<h3 id="българия-е-единствената-държава-която-над-1300-години-съществува-под-едно-и-също-име">България е единствената държава, която над 1300 години съществува под едно и също име</h3>
<p>Най-ранният извор, в който директно се споменава името „България“, е изказване на презвитер Константин Апамейски пред Шестия Вселенски събор от 681 г.</p>
<p>Наистина това е името, което държавата носи и до днес. И все пак, приблизително 2 века и след това още 5 нямаме държавна формация с името „България“.</p>
<p>Още нещо. Дали и как Третата българска държава има институционална връзка с първите две е доста спорен, дискусионен въпрос. Не можем да изведем някаква пряка приемственост в институционален план между Княжество България от 1878 г. и държавата от VII век.</p>
<p>Така за мен твърдението е по-скоро е в зоната на национално-митологичното, национално-пропагандното – идеята за континуитет, за непрекъсната българска държавност и то под едно и също име, която просто леко се модифицира формално, но на практика е една и съща. Виждаме, че ако подробно я разгледаме, не е точно така.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2024/10/klisheta-istoria-7.jpg.960.webp" alt="История клишета" loading="lazy" decoding="async" width="1600" height="615"></figure>
<h3 id="във-варненския-некропол-е-първото-обработено-злато-в-света">Във Варненския некропол е първото обработено злато в света</h3>
<p>Няма съмнение, въпреки че находките от Хотница и Дуранкулак също са добри „кандидати“ за тази „титла“. Дори мисля, че фактът заслужава значително по-сериозна популяризация извън пределите на България.</p>
<p>Друга тема е връзката на населението, оставило Варненския некропол с днешното население по български земи. На практика хората, живели там, по всяка вероятност нямат никаква генетична връзка дори с траките, да не говорим за още по-късни етнически формации.</p>
<p>В една книжарница в чужбина дълго търсех историческа книга, където изобщо да се споменава името „България“. Разлиствах, докато попаднах на един албум, в който България беше спомената точно във връзка с Варненския некропол. Да, по света Варненското злато се свързва с България, тъй като е открито на днешната българска територия.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2024/10/klisheta-istoria-3.jpg.480.webp" alt="История клишета" loading="lazy" decoding="async" width="620" height="349"></figure>
<h3 id="хан-тервел-е-спасителят-на-европа">Хан Тервел е спасителят на Европа</h3>
<p>Много често се среща и фактологично не е необосновано. Наистина българите помагат на Източната Римска империя (Византия) в началото на VIII век при една сериозна обсада от страна на Арабския халифат. Намесата им изглежда решаваща за това, че обсадата на Константинопол е неуспешна и арабите се оттеглят.</p>
<p>Но името на хан Тервел не се споменава никъде в изворите, съвременни на тази епоха. Говори се за българите и тяхната войска. Това дава основание на някои изследователи да предполагат, че може би става дума за събития по времето на следващия владетел – Кормисош.</p>
<p>Съществуват и аргументи, че владетелят, който е изпратил помощта, е Тервел, тъй като по времето на управлението си е изградил с императорите в Константинопол добри взаимоотношения. Оказвал е помощ неведнъж на Източната Римска империя и е получил титлата „кесар“ – модифицирана от древната римска титла „цезар“. Да бъде дадена на владетел, който не е християнин е прецедент не само за времето си, но и за цялата история на Византия.</p>
<p>Има и още един аспект. Какво означава изразът „Спасителят на Европа“? Приема се, че ако тази обсада на Константинопол би била успешна, халифатът би продължил своята експанзия и би завладял не само Югоизточна, но и цяла Европа? Доста трудно да преценим от днешна гледна точка дали събитията биха се развили именно по този начин.</p>
<p>Самият термин „спасител“ показва недвусмислена европо- и християноцентричност. От какво спасяваме Европа? От някакво развитие, което от днешна гледна точка звучи нежелано, но все пак, както прочетох у един гръцки историк, завладяването на Константинопол от арабите „не се случва за добро или за зло“. Не се е случил един алтернативен сценарий. Нещо повече, Европа не е напълно „спасена“ и защото малко по-късно арабите навлизат на Иберийския полуостров и достигат днешна Франция, където са отблъснати от франкския владетел Карл Мартел. А именно в Мавританска Испания са засвидетелствани едни от най-високите постижения на цивилизацията по това време – улично осветление, добре развити системи на канализация.</p>
<p>Затова според мен твърдението е клише, защото историческата реалност всъщност е по-дълбока, сложна и многопластова, тя не може да се изчерпи с едно изречение. „Истините“ в историята рядко са еднозначни, плоски и едва ли са разположени по вектора „добро – зло“, „ние – те“. Ако се стремим към някаква базисна обективност, погледът ни не би трябвало да не е толкова едностранчив.</p>
<h3 id="българия-е-третата-държава-приела-християнството">България е третата държава, приела християнството</h3>
<p>Според това твърдение първите две са Армения и Римската империя. Но преди нас го правят още Етиопия, отделни държави от Причерноморието, като например Грузия и Боспорското царство. То е християнизирано в IV век и е суверенно, по това време не е част от Източната Римска империя. Ако разгледаме по-внимателно, ще се окаже, че твърдението е меко казано спорно.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2024/10/klisheta-istoria-4.jpg.480.webp" alt="История клишета" loading="lazy" decoding="async" width="800" height="705"></figure>
<h3 id="българската-армия-никога-не-е-загубила-знаме-в-бой">Българската армия никога не е загубила знаме в бой</h3>
<p>Ако оставим настрана Първото и Второто българско царство, за Третото българско царство се приема, че са спасени всички знамена. Дори когато големи групи български войници са попадали в плен, те са прибирали бойното си знаме, криели са го и така не е попадало във врага.</p>
<p>Фактът се потвърждава и от водещите специалисти в тематиката.</p>
<figure class="fig fig--small"><img src="https://img.karamanev.me/2024/10/klisheta-istoria-9.jpg.400.webp" alt="История клишета" loading="lazy" decoding="async" width="400" height="300"></figure>
<h3 id="прабългарският-календар-е-признат-за-изключително-прецизен-и-е-обявен-от-юнеско-за-най-точен-в-света">Прабългарският календар е признат за изключително прецизен и е обявен от ЮНЕСКО за най-точен в света</h3>
<p>Нещо повече, често в сайтовете се споменава, че това се е случило през 1976 г. Явно конкретната година би трябвало да добави достоверност към твърдението. При всичките опити да проверя такова твърдение, никъде не открих документ на ЮНЕСКО, който да се занимава с някакъв древнобългарски, прабългарски или протобългарски календар.</p>
<p>ЮНЕСКО не е издавало такъв документ и поради простата причина, че това не е в „профила“ на организацията, тя се занимава с културното, историческото и природното наследство, както и с образованието по света. Това със сигурност не се е случило, но битува в стотици сайтове и някак се е превърнало в общоприета „истина“.</p>
<p>Другият аспект е, че ако изобщо имаме някакви данни за подобен календар, те са откъслечни, от само няколко извора. Основният е т.нар. „Именник на българските ханове (князе)“, там има думи, които не са окончателно разтълкувани, но според редица специалисти са наименованията на години и месеци от циклов календар, за който се предполага, че е свързан с 12-годишните циклови календари, които се използват и до ден днешен в Азия.</p>
<p>Струва ми се, че това не е достатъчно, за да се направи детайлна реконструкция на една древна календарна система. Тя включва много други характеристики, има много специфики, за да можем от няколко съвсем бегли споменавания да правим категорични и генерални изводи.</p>
<h3 id="първият-християнски-манастир-в-европа-е-основан-край-село-златна-ливада-от-самия-свети-атанасий">Първият християнски манастир в Европа е основан край село Златна ливада от самия свети Атанасий</h3>
<p>Легендата твърди, че свети Атанасий е участвал в събор в IV век в Сердика, после е отишъл във Филипопол. След това е минал през земите на днешното с. Златна ливада и е основал манастир, който днес носи неговото име.</p>
<p>Фактите обаче са далеч по-прозаични. Манастирът в днешния си вид е основан през XIX век, сградният фонд основно е от края на 70-те години на XX век. В близост до манастира има една т. нар. „провиралка“ – скално образувание, където се практикува обредност, говореща за древни от етноложка гледна точка културни пластове. Но това едва ли е категоричен аргумент да датираме манастира към IV век. Тезата се нуждае от много сериозна проверка и евентуално потвърждение, включително и чрез археологически разкопки, каквито не знам да са били провеждани.</p>
<h3 id="колю-фичето-е-ремонтирал-нотр-дам">Колю Фичето е ремонтирал „Нотр Дам“.</h3>
<p>Става дума за поредица от твърдения, които са толкова недоказуеми, че не могат да бъдат и оборени, те са извън всякакъв контекст.</p>
<p>Идеята е, че през 1860-те майстор Колю Фичето е повикан в Париж, може би чрез Митхад Паша, и той отива, за да помогне за спасяването на „Нотр Дам“ от подпочвени води. И след като се справил отлично със задачата, оставил на французите като спомен за пребиваването си, една чешмичка, от която и до ден днешен парижани си пият вода.</p>
<p>Няма никакви сведения – сериозни, документално подплатени, които да потвърждават подобна версия. Според потомците на Колю Фичето, това е просто красива легенда, която няма исторически основания. Въпреки това в много сайтове можете да я срещнете като чистата истина.</p>
<p>Чудесно е да има легенди, но нека ясно да ги разграничаваме от историческите факти.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2024/10/klisheta-istoria-8.jpg.960.webp" alt="История клишета" loading="lazy" decoding="async" width="1600" height="1388"></figure>
<h3 id="айнщайн-е-казал-целият-свят-се-прекланя-пред-мен-а-аз--пред-учителя-дънов">Айнщайн е казал: „Целият свят се прекланя пред мен, а аз – пред учителя Дънов“.</h3>
<p>Този мит датира от „прединтернет епохата“, изказан е през 80-те и днес се цитира като абсолютна, непоклатима истина. Но е правена проверка и в запазените документи и архивни свидетелства за Алберт Айнщайн, няма данни той да е казвал подобно нещо.</p>
<p>Нещо повече – ако беше толкова възхитен, вероятно щеше да го каже повече от веднъж. Думите изобщо не са в контекста и стила на публичните изяви на Айнщайн. Надали той би заявил, че целият свят се прекланя пред него. Не е съвсем ясно и дали Айнщайн е знаел кой е Дънов. Вероятно поддръжниците на тази легенда ще трябва по-сериозно да потърсят доказателства за своите твърдения, преди да им повярваме.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2024/10/klisheta-istoria-2.jpg.480.webp" alt="История клишета" loading="lazy" decoding="async" width="900" height="525"></figure>
<h3 id="7-от-10-портрета-в-галерията-на-славата-на-ла-скала-са-на-българи">7 от 10 портрета в галерията на славата на „Ла Скала“ са на българи</h3>
<p>От интервюта на българи, които работят в момента в „Ла Скала“, разбираме, че във фоайето изобщо няма портрети. Все пак, остава вероятността в музея за историята на „Ла Скала“ да има портрети на певци, гастролирали на сцената на оперния театър, но едва ли те са само 10. Безспорно имената, които се споменават в легендарните сведения – Гяуров, Гюзелев, Кабаиванска, Христов са достатъчно авторитетни и значими, за да добавяме към техните образи и паметта за тях несъществуващи почести.</p>
<h3 id="пловдив-е-най-старият-град-в-европа">Пловдив е най-старият град в Европа</h3>
<p>Изключително сложно е да се докаже неопровержимо или категорично да се отхвърли подобно твърдение. Изглежда, обаче, че то има някакви основания. В редица чуждоезични интернет ресурси Пловдив фигурира като най-старият град в Европа. Твърди се, че градът е на 8000 години. В някои източници се споменава, че Пловдив се конкурира с гръцкия град Аргос, за който се споменава, че има данни за живот от преди 7000 години, т. е. Пловдив е по-стар с около 1000 години. Аз лично бих бил предпазлив при използването на определението „най-стар“, защото според мен всичко зависи от това какво разбираме под „град“ и как можем да докажем непрекъснатостта на живота на дадено място в продължение на хиляди години.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2024/10/klisheta-istoria-6.jpg.960.webp" alt="История клишета" loading="lazy" decoding="async" width="1920" height="1440"></figure>
<h3 id="българия-е-на-трето-място-в-европа-по-брой-археологически-паметници-след-италия-и-гърция">България е на трето място в Европа по брой археологически паметници след Италия и Гърция</h3>
<p>Мисля, че за това клише нямаме количествени данни, които да са проверими.</p>
<p>Ако приемем броя на обектите на ЮНЕСКО от културното и природно наследство като критерий, без да го абсолютизираме, виждаме следното: според сайта им най-много исторически обекти имат Китай, Италия, Германия и Франция. Нашите са десет, от които само седем са археологически и три природни. Те са в пъти по-малко от редица европейски страни, дори да отчитаме големината на територията и броя на населението..</p>
<p>Клишето съм чувал да споменават и хора със солидно образование, но без да го аргументират по какъвто и да било начин. Просто няма сериозни проучвания, които да дават общия брой на археологическите паметници в дадената държава.</p>
<p>Още повече, че археологическите проучвания са процес и никой засега не може да се похвали, че е завършил 100% археологическото изследване на дадената територия.</p>
<p>Безспорно България е страна с изключително богато археологическо наследство, но кое точно място заема в „европейската класация“, едва ли можем да определим еднозначно.</p>
<hr>
<p><a href="https://karamanev.me/technologii/eksperiment-istoria"><strong>И така, проверихме 12 клишета от българската история, някой се оказаха митове, а други – напълно основателни. Сега е ваш ред! Можете ли да познаете кои 15 твърдения за българската история са приети от науката и кои си измисли за вас изкуствения интелект? Проверете знанията си тук, резултатът определено ще е интересен…</strong></a></p>]]></content:encoded>
      <enclosure url="https://img.karamanev.me/2024/10/klisheta-istoria-1.jpg.480.webp" type="image/webp" length="0" />
    </item>
    <item>
      <title>„А можеше и да го няма г-н Русев… Ето това е историята!“</title>
      <link>https://karamanev.me/sreshti/boris-rusev</link>
      <guid isPermaLink="true">https://karamanev.me/sreshti/boris-rusev</guid>
      <pubDate>Tue, 29 Oct 2024 06:00:06 GMT</pubDate>
      <dc:creator>Георги Караманев</dc:creator>
      <category>Срещи</category>
      <description>Защо си струва да познаваме по-добре миналото? Надали има кой да ни отговори по-обосновано от днешния гост. Освен че призванието му е да пали интереса към историята на младите хора, добрата памет пък е тази, която го превърна в недостижим рекордьор в една забележителна област на познанието. Борис Русев спечели невероятните 34 победи в куиз шоуто „Последният печели“, преди сам да се откаже да продължи нататък. И да се върне към истинското си призвание като гимназиален учител по история в столичното 31-во училище „Иван Вазов“, познато на всички като „Бастилията“. Днес е толкова модерно да си говорим за история. Но… защо? И защо тя не спира по-скоро да ни дели, отколкото да ни събира? Как да пробудим интереса на младите хора към миналото и защо е важно да го познаваме? Дали любовта към него минава през личните истории, през съдбите на предците ни? Какво ще кажат бъдещите историци за днешните странни времена? Вярно ли е, че… хан Крум е наложил закона да се отсичат ръцете на крадците? Не е вярно. А отговорите на другите въпроси ще потърсим заедно с шампиона, който постигна недостижим рекорд. Междувременно… защо не проверите, вие можете ли да различите някои общоприети твърдения, свързани с българската история, от такива, „измислени“ от изкуствения интелект? Опитайте тук, този експеримент ще даде интересни резултати!</description>
      <content:encoded><![CDATA[<p><img src="https://img.karamanev.me/2024/10/boris-rusev.jpg.960.webp" alt="Борис Русев" /></p><div class="intro"><p><em>Защо си струва да познаваме по-добре миналото? Надали има кой да ни отговори по-обосновано от днешния гост. Освен че призванието му е да пали интереса към историята на младите хора, добрата памет пък е тази, която го превърна в недостижим рекордьор в една забележителна област на познанието.</em></p>
<p><em><strong>Борис Русев</strong> спечели невероятните 34 победи в куиз шоуто <a href="https://karamanev.me/sreshti/orlin-goranov">„Последният печели“</a>, преди сам да се откаже да продължи нататък. И да се върне към истинското си призвание като гимназиален учител по история в столичното 31-во училище „Иван Вазов“, познато на всички като „Бастилията“.</em></p>
<p><em>Днес е толкова модерно да си говорим за история. Но… защо? И защо тя не спира по-скоро да ни дели, <a href="https://karamanev.me/technologii/suedinenie">отколкото да ни събира</a>? Как да пробудим интереса на младите хора към миналото и защо е важно да го познаваме? Дали любовта към него минава през личните истории, през съдбите на предците ни? Какво ще кажат бъдещите историци за днешните странни времена? Вярно ли е, че… хан Крум е наложил закона да се отсичат ръцете на крадците?</em></p>
<p><em>Не е вярно. А отговорите на другите въпроси ще потърсим заедно с шампиона, който постигна недостижим рекорд.</em></p>
<p><strong><em>Междувременно… защо не проверите, вие можете ли да различите някои общоприети твърдения, свързани с българската история, от такива, „измислени“ от изкуствения интелект? <a href="https://karamanev.me/technologii/eksperiment-istoria">Опитайте тук</a>, този експеримент ще даде интересни резултати!</em></strong></p>
</div>
<p class="q"><strong>– Как се насочи към историята?</strong></p>
<p>– О, винаги съм я обичал. Майка ми и баща ми са завършили руска филология, но баща ми има и втората специалност история, той някак си ме подтикна към нея, обясняваше ми много неща.</p>
<p>Имам и интересна семейна история. Моят прадядо е участвал в Първата световна война, дядо ми – във Втората световна. Спомням си дядо Руси – затова се казвам Борис Русев, – който ми разказваше как е било на Солунския фронт. Бях трети клас, той почина 1985 г., не съм разбирал много, но</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>всички тези неща, които ми разказа, че се е къпал в Бялото море, което е било Българско, са ме впечатлявали.</em></p>
</blockquote>
<p>И после, когато ставах историк, разбрах – не ме е лъгал.</p>
<p>Разказваше ми как чичо му го пленили французите, как те пък пленили някакви сенегалци. Всички тези неща ми бяха много интересни. Той беше роден 1899 г., XIX век!</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2024/10/boris-rusev-6.jpeg.960.webp" alt="Борис Русев" loading="lazy" decoding="async" width="1536" height="1140"></figure>
<p class="q"><strong>– Много добре те разбирам. Моят прапрадядо, също Георги Караманев, е загинал в Първата световна. Всеки, ако малко се зарови в миналото, ще намери неща, които да са му интересни…</strong></p>
<p>– Крушката си има опашка, наистина. Ние не идваме отникъде, всеки има някакво минало, някаква история.</p>
<p class="q"><strong>– За мен е впечатляващо, също и обнадеждаващо, че това се превръща в мода. Виждам го в литературата – книги като „Рана“ на Захари Карабашлиев или „Нишка“ на Виктория Бешлийска се четат и вълнуват. Препоръчвам ги на всеки, особено ако още не се е замислил по тази тема.</strong></p>
<p><strong>Кой е любимият ти исторически период?</strong></p>
<p>– Най-обичам съвременната история, на ХХ век.</p>
<p class="q"><strong>– Не е ли най-трудна? Точно защото още не можем да я напишем поне малко балансирана.</strong></p>
<p>– Да, но тя е нива, която можем да орем. Всичко друго е изорано. За хан Аспарух и Клеопатра историческите извори са ясни, знаем какво се е случило. Докато тук излизат все повече и повече нови документи. Разбира се, много силна е опозицията, за която говориш, на различните трактовки. За субективния подход към историята.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p>Истински добрите историци обаче се опитват да говорят безпристрастно.</p>
</blockquote>
<p>Това, което ми харесва в ХХ век, което насочва моето внимание именно към него, е, че тази история, това което се е случило скоро, пряко касае нашия живот. Докато млякото на Клеопатра няма никаква връзка с днешното ни битие.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2024/10/boris-rusev-5.jpeg.480.webp" alt="Борис Русев" loading="lazy" decoding="async" width="720" height="486"></figure>
<p class="q"><strong>– Въпреки това най-често се гордеем с неща като най-старото обработено злато, макар да е дело на цивилизация, с която нямаме никаква обусловима връзка.</strong></p>
<p>– В Египет имат още по-стари артефакти, пирамиди. Ходил съм там и видях как този народ, създал тези велики творения, сега тъне в мизерия.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Много народи се гордеят с миналото, защото няма с какво да се похвалят в настоящето.</em></p>
</blockquote>
<p>Искам да избягам от този модел. Да, аз съм историк, обичам историята, гордея се с миналото на моя народ, но не може да се опираме само на това.</p>
<p>Трябва да търсим жалоните на своето щастие и добруване.</p>
<p class="q"><strong>– <a href="https://karamanev.me/sreshti/alek-popov">Алек Попов ми беше казал</a>, че всички днешни проблеми, голямата ни разделителна линия се ражда, когато умира Вазов. Някак се разделяме на две и до днес продължаваме по инерция.</strong></p>
<p>– Бих сложил разделителната линия даже още по-рано, във Възраждането. В разделянето на русофили и русофоби. За и против княза.</p>
<p>1921 г., когато умира Вазов, наистина е някаква отчетлива граница. С Първата световна война умира това, което ни обединява – националният идеал. След нея нямаме национален идеал, той е развенчан, разбит. Вече даже става непопулярно да си патриот, националист.</p>
<p class="q"><strong>– Както и сега, тези категории в общественото пространство много противопоставят. Не можем ли пак да си изградим национален идеал?</strong></p>
<p>– Този свят в момента е толкова сложен, че няма как да имаме само един национален идеал. Идеалът на един е да успее в обединена Европа, друг опитва да го намери в миналото, да го мултиплицира.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Някак си тогава хора да са били по-откровени, по-искрени помежду си. И са имали вярата, че това, което се е случило от 3 март 1878 г. и на 6 септември 1885 г., ще се повтори.</em></p>
</blockquote>
<p>По някакъв друг начин ще бъдат обединени и другите български земи. Ще може да се съберат със своите братя и сестри, които са били под чужд гнет.</p>
<p>Сега обаче пак говорим за обединение. Много от тези българи извън България всъщност са в обединена Европа. До неотдавна границите са били много по-жестоки. Не е можело и птичка да прехвръкне. България е била изолирана след Първата световна война, била е на страната на губещите.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2024/10/boris-rusev-2.jpeg.960.webp" alt="Борис Русев" loading="lazy" decoding="async" width="1536" height="1072"></figure>
<p class="q"><strong>– Можем ли да сме безпристрастни към ХХ век? Защото пак сега се разделяме и всеки може да ти каже, в началото на века процъфтявахме, всичко беше прекрасно, но дойде 1944 г. И обратното – дойде 1944 г., за да се развиваме.</strong></p>
<p>– Аз си мисля, че ако една 100-годишна германка я попитаме дали по времето на бай Адолф е било хубаво, тя ще каже, че да, било е хубаво, защото е била млада. Но всъщност има параметри, които покажат колко е било „хубаво“ и колко е зле сега.</p>
<p>Да, сравнявайки се с другите европейски страни, днес сме последни в ЕС. Но въпросът е в крайъгълния камък, от който поглеждаме. Ние живеем по-добре от тогава. Въпросът е, че много от тези, които определят мнението си днес, са застинали в миналото и не искат да се променят.</p>
<p>Разбира се, това миналото имаше своите позитиви, хубави моменти. В областта на космонавтиката, да речем, успехи в спорта, но като цяло нашата индустрия не беше чак толкова конкурентоспособна, колкото я изкарват. Нашето селско стопанство можеше да изнася само в социалистическия лагер.</p>
<p>Това, което ни дава възможностите сега, в съвременна Европа, е конкурентоспособността. Възможността всеки един от нас, базирайки се на това колко е добър в своя профил, в своя личен път, да израства, да няма тавани, които го ограничават.</p>
<p>Според мен, ако си честен сега и работиш здраво, разбира се, ще има пречки, но шансът да успееш, е по-голям, отколкото преди. Самият факт, че нямаш право на частна инициатива, много ограничават възможностите.</p>
<p class="q"><strong>– Дали наистина? Аз мисля, че и днес има бариери, просто са по-различни. По-перфидни, повече базирани на капитализма, който не е адекватен към днешния технологичен ден. А и всичко това доведе до безпрецедентно изтичане на мозъци от страната ни.</strong></p>
<p>– Това е процес, който се наблюдава в много други държави, преди нас. Страшно много испанци, португалци са емигрирали 60-те години във Франция, след това са се завърнали, когато нивото се е вдигнало. От друга страна, не можем да ограничим хората. По-добре е да създадем условия така, че да се върнат, а не да ги затворим зад ограда и да не минават.</p>
<p class="q"><strong>– Разбира се. Въпросът е как е да създадем по-добри условия.</strong></p>
<p>– Твърде дълго продължи този преход. Ако по-бързо бяхме стъпили на този път, на който сме вече, нямаше да бъде толкова голяма ножницата между нас и западните държави.</p>
<p>Полските емигранти се връщат в Полша отдавна, чехите също, защото не си заслужава да живееш в държава, в която да плащаш наем. Но сме на прав път. Миналата година повече хора са се върнали, отколкото са заминали.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2024/10/boris-rusev.jpeg.480.webp" alt="Борис Русев" loading="lazy" decoding="async" width="604" height="453"></figure>
<p class="q"><strong>– В моя технологичен сайт вече има над 400 публикации, а <a href="https://karamanev.me/istorii/3-godini-digitalni-istorii">двете най-четени са свързани с историята</a>. Защо сме чак толкова увлечени в тази посока?</strong></p>
<p>– Защото историята се политизира.</p>
<p>Точно тази история на ХХ век.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Ние постоянно се опитваме да открием някакви корени на настоящето си в близкото минало.</em></p>
</blockquote>
<p>И да разберем защо сме така развити или неразвити именно там.</p>
<p>Историята много често се използва като аргумент в спорове. И вместо да ни сближи, тя ни разделя. Трябва да го признаем. Слабите историци ползват историята като томахавка, с която се съсекат своя противник. Спомням си първия път, когато отидох в Сърбия. Започнаха да ми задават въпроси – чий е Крали Марко, за Македония… Това не е позитивното.</p>
<p>Ние също допускаме тази грешка. Когато дойде някое момче или момиче от Македония, веднага почваме с „ти си българин, признай!“. Не бива така.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Трябва да намерим общ език. Той ще реши какъв е. Да, знаем историята каква е и тук няма спор.</em></p>
</blockquote>
<p>Но ако човек се чувства някакъв, никой не може да му каже друго. Не бива да насилваме хората. Те самите ще станат такива, каквито искаме, ако сме по-добронамерени. Ако подхождаме, като даваме добър пример и не търсим аргументи за надмощие, за величие в миналото.</p>
<p>Защото всеки може да си спомни битката при Ахелой през 917 г., в с спор с гърци. Той пък ще каже: „Ние ви разбихме по времето на Самуил“. Сърбите са ни разбили при Кюстендил… Не може така.</p>
<p>Преди време бях учител в Търговище, имаше доста деца турчета, ромчета. Имах една много добра ученичка туркинче, казваше ми: „Много харесвам Левски и Ботев! Но когато трябва да говоря за тях, ми става неудобно. Защото често в коридорите, къде на шега, къде наистина, другите деца ми казват: „Вие защо обесихте Левски?“. Аз не съм обесила никого. Нямам общо с тези неща от историята“.</p>
<p>В този смисъл много трябва да внимаваме. Защото, лепвайки колективна отговорност върху някой народ, рискуваме пък ние да бъдем осъдени за друго.</p>
<p class="q"><strong>– Така е. Историята за българските евреи… Или като цяло историята на Германия през ХХ век. Не знам дали ти е попадала <a href="https://karamanev.me/istorii/chergar">историята на Чергар</a> – блогър, който пише „Предсмъртното писмо на Левски“ като публицистика, като провокация. Обаче то постепенно започва да се разпространява като безспорна истина. На някои от последните безброй избори имаше призив да гласуваме с него.</strong></p>
<p><strong>Много обичаме да говорим за история, но… като че ли онлайн сме твърде лековерни.</strong></p>
<p>– Това е борбата с фалшивите новини, с лъжливите сайтове. Много малко от тях го правят заради слава, известност, повечето работят правят целенасочено, с умисъл да навредят, да вкарат лъжлива информация в обществото.</p>
<p>Първо, хората не искат да чуят неща, които не им харесват.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Не искат да се вгледат в четирите въпросителни на „Народе????“.</em></p>
</blockquote>
<p>Докато искат да ни видят като проекция на Левски, а не на Бай Ганьо. Разбира се, има много хора, които са взели наследството на Левски, но байганьовщината е повсеместна. Тази байганьовщина, в която си голям българин, ако се удариш в гърдите и викаш: „Булгар, булгар!“, някак си е тържествуваща.</p>
<p>И това е тъжно. Защото е по-лесно да се метнеш в басейна, отколкото да рискуваш живота си извън мускалите.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Да имаш мисия. Трудно е да имаш мисия. Много по-лесно е да си консуматор на чужди благинки.</em></p>
</blockquote>
<p>Някой беше казал, че българинът обича свободата, но ако може да му бъде принесена на тепсия. Някой друг да умре за нея, друг да се жертва, друг да рискува.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2024/10/boris-rusev-3.jpeg.480.webp" alt="Борис Русев" loading="lazy" decoding="async" width="630" height="420"><figcaption>Борис е голям почитател на мемовете, които учениците създават за него.</figcaption></figure>
<p class="q"><strong>– Но как да сме по-сериозни, подготвени по историческите теми? Как да проверяваме източниците си? Попадаш на някакъв факт какво е направил хан Крум… как да разбереш дали има историческо основание?</strong></p>
<p>– С четене на различни източници, поне 2-3. Като стана дума за хан Крум например, има един мит – че е режел ръцете. Не е вярно. Това е доказано, а така тръгва от детската година, от първи клас. Много поучително. Режел ръцете. Навсякъде пише, в лексикона „Свидас“, че той е трошал ръката. Защото, ако ти отрежат ръката… тази ръка може да бъде загубена в битка. Как ще различим тогава лъжеца, крадеца от бойния герой?</p>
<p>Да, хан Крум е велик владетел не защото е рязал ръцете, а защото е сплотил народа чрез общи закони, които са някакъв ориентир за бъдещето на Първата българска държава в езическия период. Той поставя основите.</p>
<p>Трябва да се проверява. Трябва да се търсят повече източници. Не трябва да се доверяваме на всяко нещо. Това са уж безобидни митове, повтаряме си ги като мантри. Но водят до по-сериозни проблеми.</p>
<p class="q"><strong>– Именно такава ще е следващата тема в този сайт. Ще поговорим с твой колега за някои от популярните митове. Но дали наистина е толкова трудно да отличаваме истината? <a href="https://karamanev.me/technologii/eksperiment-istoria">Точно си правя подобен експеримент.</a> И според мен все пак пътят е да се обръщаме към авторитетите, към специалистите. Обаче историята е наука, за която лесно можеш да говориш убедително и без да си такъв. С химията например няма как…</strong></p>
<p>Но може ли изобщо да има обективна и безпристрастна история, или тя е обречена да е субективна наука?</p>
<p class="q"><strong>– Колкото по-назад във времето отиваме, толкова по-обективна и безпристрастна става.</strong></p>
<p>В древен Египет няма ляво и дясно – така че, ако човек е привърженик на едната посока, да каже кой фараон му е по-симпатичен.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Колкото по-близо е до нас във времето, толкова повече пригаждаме миналото към себе си, пришиваме като джоб към нашето историческо или политическо палто.</em></p>
</blockquote>
<p>И смятаме, че ако е хубаво, така ще го пришием, че да не се виждат кръпките. Ако е лошо, ще го сложим като някакъв чужд елемент. Ще кажем, че е малко и незначимо, ще го разпорим, ще го хвърлим. Или ще се оправдаем, че кройката не е хубава.</p>
<p>В този смисъл: да, авторитетите са много важни. Важна е и фактологията. Няма „искам – не искам“, „харесвам – не харесвам“.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Нещата се случват така, като се случват. Нищо лично. Просто това е история. Независимо дали ни харесва, или не.</em></p>
</blockquote>
<p class="q"><strong>– И все пак, много често я пишат победителите. Например, за Първото българско царство ни се налага да разчитаме на най-големите си врагове, които няма как да са безпристрастни.</strong></p>
<p>– Да, те определено пишат по отвратителен начин. Аз съм чел немалко гръцки извори, когато ги побеждаваме, станало е случайно. А когато те побеждават в някаква битка: „Ето, Бог даде възможност на Василий II Българоубиец…“.</p>
<p>Трябва да отсяваме, да имаме критическо мислене и към изворите. За съжаление, не сме писали много и научаваме благодарение на това, което са писали те.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Пишат за своята история и научаваме какво се случва в България, само когато двете държави са във война.</em></p>
</blockquote>
<p>Знаем много по-малко за периодите, колкото когато сме в мир. И въпреки това, в съперничеството България определено има с какво да се гордее. Това е Източната римска империя, а ние сме в задния ѝ двор. На нейна територия правим държава.</p>
<figure class="fig fig--portrait fig--small"><img src="https://img.karamanev.me/2024/10/boris-rusev-4.jpeg.480.webp" alt="Борис Русев" loading="lazy" decoding="async" width="540" height="656"></figure>
<p class="q"><strong>– Даже ги спасяваме, още едно историческо клише, за което ще стане дума в следващата дигитална история.</strong></p>
<p>– А после сме 170 години под тяхна власт. Още нещо интересно в историята. И те също са били под чужда власт.</p>
<p>Само японци не са покорявани никога. Монголите превземат Китай, Русия, норманите – англичаните. Всички са били покорявани някога. В този смисъл обаче и всеки е привнесъл нещо от чуждия опит – от доброто и лошото.</p>
<p class="q"><strong>– Стигаме до един неприятен въпрос, на който очаквам неприятен, но честен отговор, <a href="https://karamanev.me/sreshti/georgy-bardarov">както ми го даде Георги Бърдаров</a>. Дали наистина войната е естествено явление за човека? Уж историята свърши, но войните се случват, толкова близо до Европа…</strong></p>
<p>– Да, Франсис Фукуяма обяви края на историята… Ами, няма да настъпи скоро.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Аз имам друга теория. Че краят на историята ще настъпи, когато жените в Саудитска Арабия тръгнат с къси поли.</em></p>
</blockquote>
<p>Тогава вече ще има абсолютен мир. Всеки ще може да ходи както си иска, няма да има религиозна, политическа, историческа бариера, която да спира хората. Да се молят, да не се молят, да ходят както си искат.</p>
<p class="q"><strong>– В Иран доста време са ходили с къси поли. В Афганистан уж също, обаче нещата бързо се връщат наобратно. Пак не е универсално…</strong></p>
<p>– Да, трябва да стане универсално, да стане окончателно. За момента не е, защото много правителства,</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>много политики имат нужда от съперник, от опонент, от враг, иначе са несъстоятелни като концепции.</em></p>
</blockquote>
<p>Трябва да се оправдават с другия. „Аз нямаше да бъда толкова изискващ от вас да правите такива жертви, ако не бяха онези! В името на Бога ние трябва…“ Но повечето хора не са толкова интелигенти. Не могат да разберат, че ги манипулират.</p>
<p class="q"><strong>– От друга страна, всички сме естествено манипулируеми и даже не си даваме сметка в каква степен. Какво според теб ще пише след сто години в учебниците по история за България в сегашния ѝ период?</strong></p>
<p>– Мисля, че ще е дълбоко противоречив период, че въпреки грешките, които бяха допуснати в началото на прехода, ние намерихме най-после, исторически заложихме на правилното развитие.</p>
<p>Другото не беше естествено, да нямаме пазарна икономика. Ние бяхме откъснати от нормалното развитие в продължение на 45 години. Като тук не влагам нищо негативно, казвам, каквото мисля.</p>
<p>Не обичам революциите. Обичам да чета за тях, да ги разказвам, но малко съм като англичаните. След английската революция от 1649 г. няма никакви революции, има еволюция. Няма такива сътресения, както във Франция, кървища, Дьолакроа. Има два пътя и според мен те са избрали по-верния.</p>
<p class="q"><strong>– Ще ми се да споделям оптимизма ти, че сме на прав път, откровено казано обаче, не бих стигнал до подобен извод. А може би не можем без другия път? Може би той е, който ни води напред? Ако сме до тези два народа, без Френската революция нямаше да имаме толкова много от цивилизационните постижения на съвременния свят?</strong></p>
<p>– Така е. Дългосрочно тя е важна, но…</p>
<p class="q"><strong>– …да не си там.</strong></p>
<p>– Точно така. Но при нас дори нямаше някаква революция, а вкарване в задънена улица и много бавното излизане от нея.</p>
<p class="q"><strong>– Струва ли си днес да помним някакви факти, които ни се струват безсмислени? Вече алгоритмите помнят вместо нас и на мен това ми се струва подценяван риск. За теб беше полезно, когато човек ходи на куизове, показва се като знаещ, сигурно, но… Защо ни е например да знаем коя е столицата на Мадагаскар?</strong></p>
<p>– Между другото, този март бях на Мадагаскар… Да, столицата можем да я намерим. Аз, като учител, все повече залагам не на фактологията. Датите са важни, но много деца ми казват, че не харесват историята, защото е просто помнене на дати.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Толкова ли е важно? Не, важно е да знаеш процесите.</em></p>
</blockquote>
<p>Науката за процесите се нарича история, науката за датите е хронология. Дали ще се освободим на 3 март или на 5 април, не е толкова важно. Важно е, че процесите са такива, че ще доведат до това да се освободим.</p>
<p>Разбира се, трябва да помним 3 март. Но втренчването в датите като самоцел води до проблеми. Човешкият мозък има някакъв капацитет да помни. Важно е да запомниш процеса на случването. И на мен като ученик ми беше трудно, сега знам около 5000 дати в главата си… Имаше един китаец, който знаеше 50 000 телефонни номера в Шанхай. И какво от това?</p>
<p class="q"><strong>– Едно време всички знаехме доста телефонни номера, сега не си правим труда и според мен <a href="https://karamanev.me/technologii/internet-na-zabravata">това ни променя като вид, като цивилизация</a>, при това не в добра посока.</strong></p>
<p>– Имах един ученик, бяхме на море и след дискотеката се беше промушил със своя съученичка зад гърба на колегите. Отишли да правят нощно къпане. 4,30 ч сутринта, нищо не им се беше случило. Обаче се съблекли, влезли в морето… и им откраднали дрехите, с телефоните, с парите. А те чисто голи! И не може дори да излезе, да помоли някого да ми се обади, не помни номера. Няма кой да им донесе дрехи… Прибраха се с голям срам в хотела, скъсали два чадъра, като пингвини.</p>
<p class="q"><strong>– Не знаеш кога някаква на пръв поглед ненужна информация може да се окаже важна. Пък така се ражда и изкуството. Според мен, творчеството е наслагване на знания в главата ни…</strong></p>
<p>– Да, трябва да знаеш фактите, но когато те те затормозяват, това според мен не е окей.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2024/10/boris-rusev.jpg.960.webp" alt="Борис Русев" loading="lazy" decoding="async" width="1274" height="663"></figure>
<p class="q"><strong>– Освен другото, могат да са и доста относителни. Като прословутата 681 г.</strong></p>
<p>– Тя от 100 години се знае. Преди това Васил Златарски пише 679 г. Ама дали не е 680 г.? Или тогава е била битката при Онгъла, после е било признаването… Какво значение има? Важното е, че от края на VII век има нова държава.</p>
<p class="q"><strong>– Преподаваш на младите хора… Кое е най-важно, за да се пробудим у тях интереса към историята?</strong></p>
<p>– Често ги питам за личните им истории. За да разберат, че историята не е това, което се е случвало някога, с някакви имагинерни нации, народи, които нямат нищо още с нас. Да ми разкажат своята лична история, да ме потопят при бабите, дядовците си.</p>
<p>Много често ги карам да направят интервю с историческа личност. То е извън историята, но е много хубав начин. Те се съживяват, ще интервюират Колумб, цар Симеон. Толкова забавни интервюта имам… Не можеш да си представиш!</p>
<p>За да направиш „интервю“ с тази личност, трябва да търсиш източници. Много източници, за да можеш да си обективен, твоето интервю да е много по-различно.</p>
<p>Продължавам и с моята лична история. Моята прабаба е от Стара Загора. Беше родена 1901 г., тя ми е разказвала за баба си, родена 1875 г., как по време на Руско-турската война е носила майка ѝ на конче от Стара Загора да минат Шипка, била е само на 2 години. И добре, че са били опълченците, стигнали до Габрово. Краката на баба ѝ били изкривени от бягане, 25-30-годишна жена.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>„Ако бяха ги задържали, щяха да ги изколят и нямаше да го има господин Русев, деца, да ви преподава този урок.“</em></p>
</blockquote>
<p class="q"><strong>– Точно това е историята, част от всеки от нас. И моята баба се е спасила като дете от блокадата на Ленинград с последния влак, нямаше да го има и Караманев, и Дигитални истории… Миналото е много важно и всички си струва да надникваме повече в него, мъдро и спокойно. Благодаря ти за този разговор!</strong></p>]]></content:encoded>
      <enclosure url="https://img.karamanev.me/2024/10/boris-rusev.jpg.960.webp" type="image/webp" length="0" />
    </item>
    <item>
      <title>Дартмут. Когато се наливаха ИИ основите</title>
      <link>https://karamanev.me/istorii/dartmut</link>
      <guid isPermaLink="true">https://karamanev.me/istorii/dartmut</guid>
      <pubDate>Fri, 16 Aug 2024 06:00:50 GMT</pubDate>
      <dc:creator>Георги Караманев</dc:creator>
      <category>Истории</category>
      <description>„Най-късно до 1978 г. ние ще имаме машина с генерален изкуствен интелект, сравним със средната човешка интелигентност“, казва Марвин Мински, един от учените, организирали срещата в Дартмут. На нея се появяват фундаментални идеи и се задават въпроси, които днес изглеждат по-важни от всякога… ChatGPT бе представен през ноември 2022 г. Но кога се… „роди“ изкуственият интелект? Идеята, че компютрите могат да уподобят човека, да решават широк кръг от проблеми. Колко свещички ще има да духа на следващия си рожден ден – 5, 10, 20? Цели 68! Макар че през 1956 г. предтечите на това направление Алан Тюринг и Джон фон Нойман отдавна са направили фундаменталните си открития, именно 56-а днес се смята за началната година в историята на направлението. В един американски колеж в продължение на 8 седмици идват и си отиват най-големите учени в тази бъдеща област. Хората, които после ще поставят основите на направлението, за да поговорят за основните предизвикателства, пред които са изправени…</description>
      <content:encoded><![CDATA[<p><img src="https://img.karamanev.me/2024/07/dartmut.jpg.960.webp" alt="Дартмут" /></p><p>ChatGPT бе представен през ноември 2022 г. Но кога се… „роди“ изкуственият интелект? Идеята, че компютрите могат да уподобят човека, да решават широк кръг от проблеми. Колко свещички ще има да духа на следващия си рожден ден – 5, 10, 20?</p>
<p>Цели 68! Макар че през 1956 г. предтечите на това направление Алан Тюринг и Джон фон Нойман отдавна са направили фундаменталните си открития, именно 56-а днес се смята за началната година в историята на направлението. В един американски колеж в продължение на 8 седмици идват и си отиват най-големите учени в тази бъдеща област. Хората, които после ще поставят основите на направлението, за да поговорят за основните предизвикателства, пред които са изправени…</p>
<p>„Най-късно до 1978 г. ние ще имаме машина с генерален изкуствен интелект, сравним със средната човешка интелигентност“, ще каже малко по-късно Марвин Мински, един от основните учени, организирали срещата в Дартмут.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2024/07/dartmut-9.jpg.480.webp" alt="Дартмут" loading="lazy" decoding="async" width="750" height="563"><figcaption>Малкото градче Дартмут</figcaption></figure>
<h2 id="маккартизъм">Маккартизъм</h2>
<p>Наложи се да почакаме „малко“ повече. Направлението премина през вълни на ентусиазъм и периоди на затишие, в които дори споменаването на „изкуствен интелект“ в научните среди се приемаше с пълна анатема.</p>
<p>Има ли какво да научим от предтечите за това колко е трудна всъщност задачата? Идеите им са важни и днес и не бива да бъдат забравяни. Защото историята малко или повече върви по спирала и всяка осмислена грешка може да се окаже спасител в бъдещето…</p>
<p>Не, този Маккарти не е познатият ловец на съветски шпиони по време на Студената война. Джон Маккарти в началото на 50-те е млад учен в областта на математиката и компютърните науки, който се насочва именно към прохождащата област, опитваща се да намери решение на въпроса – могат ли машините да мислят като хората? По това време направлението си няма име, ролята си оспорват няколко термина. По тези идеи работят екипи, пръснати в разни краища на САЩ и света, които рядко обменят мнения, насочват се в различни посоки, сблъскват се с едни и същи трудности…</p>
<p>Ето защо на Джон му идва идеята да организира среща през лятото на 1956-а, където учените, освободени от преподавателската си дейност, да могат на спокойствие да обсъдят напредъка, да поговорят, да обсъдят как да продължат нататък в новото безименно направление.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2024/07/dartmut-10.jpg.480.webp" alt="Дартмут" loading="lazy" decoding="async" width="866" height="650"></figure>
<h2 id="съединението-прави-ии-то">Съединението прави ИИ-то</h2>
<p>По това време Маккарти работи като асистент по математика в колежа Дартмут – най-малкия от „Бръшляновата лига“, елитно училище, което се намира в град Хановър, Ню Хемпшир. И до днес той като че ли си остава в бръшляновата сянка на по-големите си роднини, надали сте чували за него, освен именно заради срещата, която Маккарти избира да организира тук и се превръща в основополагащото събитие в историята на изкуствения интелект.</p>
<p>„По онова време вярвах, че ако успеем да съберем всички, които се интересуват от темата, да ѝ посветим време и да избегнем разсейването, ще можем да постигнем истински напредък“, спомня си Маккарти.</p>
<p>Идеята му идва година по-рано и я споделя първо с приятеля си Марвин Мински, също млад учен в света на неврологията и компютърните науки, но в лабораториите „Бел“. Двамата получават подкрепата на своите научни наставници – Клод Шанън и Натаниел Рочестър.</p>
<p>Но… кой ще инвестира, за да се съберат учени, които да си приказват за едно направление, което по онова време звучи като детска фантазия?</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2024/07/dartmut-2.jpg.960.webp" alt="Дартмут" loading="lazy" decoding="async" width="1024" height="484"><figcaption>Най-известната снимка на участниците, август 1956 г. От ляво на дясно Оливър Селфридж, Натаниъл Рочестър, Рей Соломоноф, Марвин Мински, Тренчърд Мор, Джон Макарти и Клод Шанън.</figcaption></figure>
<h2 id="кой-ще-ни-даде-пари">Кой ще ни даде пари?</h2>
<p>Все пак решават да опитат. Маккарти и Мински пишат до фондацията „Рокфелер“, която по това време отделя средства за научни събития, които смята, че са от обществена важност.</p>
<p>„Предлагаме през лятото на 1956 г. в колежа „Дартмут“ да се проведе двумесечно проучване на изкуствения интелект, в което да участват 10 души. Изследването ще се проведе въз основа на предположението, че всеки аспект на ученето или друга характеристика на интелигентността може по принцип да бъде описан толкова точно, че да се създаде машина, която да го симулира“, пишат в предложението си Маккарти и Мински. И още:</p>
<p>„Ще се направи опит да се открие как да накараме машините да използват език, да формират абстракции и понятия, да решават проблеми, които сега са запазени за хората, и да се усъвършенстват. Смятаме, че може да се постигне значителен напредък в един или повече от тези проблеми, ако внимателно подбрана група учени работи заедно по тях в продължение на едно лято“.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2024/07/dartmut-8.jpg.960.webp" alt="Дартмут" loading="lazy" decoding="async" width="1280" height="720"></figure>
<h2 id="акъл-море-глава--шамандура">Акъл море, глава – шамандура</h2>
<p>Предвидени са хонорари от общо $1200 долара за учените, които се включат и $700 за студентите. Още $800 са за нощувките на гостите. Макар и в онези времена парите да имат имат съвсем друга стойност, звучи доста примамливо срещу общ бюджет от $13 500 фондацията да покрие събитие, което обещава да направи от примитивните дядовци на компютрите, съществуващи по онова време – машини, мислещи като хората.</p>
<p>Двамата ентусиасти не таят особени надежди, че ще бъдат одобрени, и на самите тях не им се струва вероятно някой да повярва в амбициозната идея… и все пак виждат зелена светлина. Да, получават едва половината от исканите средства. После се оказва, че почти никой от участниците няма нужните два месеца, предвидени за обща работа, но… в крайна сметка целта ще бъде изпълнена по най-добрия възможен начин.</p>
<p>По това време няма общоприет термин за „мислещите машини“ – използват се такива като „кибернетика“, теория на „аутомата“ и „комплексни информационни процеси“. Всяко от тези определения обаче насочва към по-конкретна посока на търсения. Ето защо в предложението до фондацията Маккарти решава да използва новия термин „изкуствен интелект“, достатъчно абстрактен и включващ всичко онова, което организаторите на семинара в Дартмут искат да постигнат.</p>
<figure class="fig fig--portrait"><img src="https://img.karamanev.me/2024/07/dartmut-11.jpg.480.webp" alt="Дартмут" loading="lazy" decoding="async" width="620" height="1001"></figure>
<h2 id="кой-говори">Кой говори?</h2>
<p>Нищо не се случва според очакванията. Дори ако сравним записките на участниците, не е сигурно точно кога е започнала и свършила срещата. Някъде между 18 юни и 17 август някои учени идват за по няколко дни, други за седмици, но никой не остава в пълните 8 предвидени седмици.</p>
<p>Маккарти е силно разочарован. По-късно ще определи този период като епоха на учене в духа на детското „виж, мамо, мога да карам без ръце!“. Спомня си, че „всичко изглеждаше така, сякаш нямаше как да се организираме и да се срещаме редовно. Това беше много разочароващо за мен. Нямаше истински обмен на идеи“.</p>
<p>Нещо повече: в резултат не са произведени конкретни открития, нито пък някакъв документ, различен от този, с който организаторите инициират самото събитие. И все пак… през следващите години хората, пристигнали в някои от дните в Дартмут ще правят фундаментални стъпки в направлението и ще отбелязват често-често, че всичко е започнало именно там.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2024/07/dartmut-4.jpg.480.webp" alt="Дартмут" loading="lazy" decoding="async" width="610" height="280"><figcaption>Статуя на Алън Тюринг</figcaption></figure>
<h2 id="да-разтуряме-седянката">Да разтуряме седянката</h2>
<p>По това време се формират двете основни направления в разработката на изкуствен интелект – „силното“ и „слабото“. <a href="https://karamanev.me/sreshti/preslav-nakov">Обяснени прекрасно от проф. Преслав Наков тук</a>, според първото целта е да се създадат системи, способни да решават задачи, изискващи човешка интелигентност, а за второто идеята е задачата да бъде решена точно така, както би я решил човекът.</p>
<p>Освен организаторите и техните ментори, в събитието се включват (може би) 47 души. Личат имената на бъдещите Нобелови лауреати Хърбърт Саймън и Джон Наш, чиято история е позната от филма „Красив ум“.</p>
<p>Очевидно понякога е достатъчно просто да се съберат подходящите хора на подходящото място, да бъдат оставени на спокойствие. Защото в обмяната на идеи, в разговорите, понякога се раждат и истинските пробиви. И още нещо: понякога трябва да мине повече време, преди да е ясно какво всъщност се е случило.</p>
<p>Замислете се за какви времена става дума. Дори преди десетилетие да си говорим за „изкуствен интелект“ беше далечна утопия, а какво остава за края на 50-те, когато персоналните компютри все още са имагинерна идея, а Бил Гейтс едва ходи прав под масата…</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2024/07/dartmut-5.jpg.480.webp" alt="Дартмут" loading="lazy" decoding="async" width="560" height="354"><figcaption>Джон Маккарти и Георги Едалгон-Велски играят шах на среща между съветските и американските компютърни изследователи през 1979 г.</figcaption></figure>
<h2 id="новият-опенхаймер">Новият Опенхаймер</h2>
<p>Оптимизмът и вярата в бъдещето често са тези, които ни водят напред. Но и тези, които ни подвеждат. Защото, улисани в ентусиазма на срещата и духа на времето, учените от Дартмут ще започнат да предвещават нереалистични очаквания, които по един или друг начин ще доведат до края на тази първа вълна в интереса към идеята компютърът на уподоби мозъка.</p>
<p>Както например думите на Мински, с които започнахме, обещал алгоритъм с човешка интелигентност преди края на 70-те. А той никак не е случаен учен, по-късно ще стане носител на наградата „Тюринг“, математическият еквивалент на нобела.</p>
<p>„Когато бъдат създадени интелигентни машини, не бива да се учудваме, че те, също като нас, ще са непоследователни и упорити в убежденията си за ума и материята, съзнанието, свободната воля и останалото“, ще напише по-късно Мински. Той е и научен консултант на прочутия филм „2001: Космическа одисея“.</p>
<p>Още един интересен паралел. Мински е завършил малко по-късно същия колеж като <a href="https://karamanev.me/istorii/oppenheimer">създателя на атомната бомба Опенхаймер</a>. И от самото начало учителите му повтарят: „О, тук имаме нов Опенхаймер“, макар че тогава името нищо не му говори. Случаен повод за поредния щрих между ядрените технологии и изкуствения интелект…</p>
<figure class="fig fig--small"><img src="https://img.karamanev.me/2024/07/dartmut-6.jpg.442.webp" alt="Дартмут" loading="lazy" decoding="async" width="442" height="369"><figcaption>Джон Маккарти играе шах срещу компютър на IBM, 1967 г.</figcaption></figure>
<h2 id="роботът-марвин">Роботът Марвин</h2>
<p>В семинара се включват учени от разни области – математици, електроинженери, физици. Още по това време се стига и до разговора за това да опознаем по-добре как работи мозъкът, преди да се опитаме по един или друг начин да го уподобим. В срещите активно участва и съпругата на Марвин – Глория Мински, която е невролог. Ще минат десетилетия преди идеята за дълбоките невронни мрежи <a href="https://karamanev.me/istorii/geoffrey-hinton">да бъде доразвита от Джефри Хинтън</a> и колегите му, за да стигнем до днешния ренесанс.</p>
<p>Месеци след Дартмут, в резултат отново от разговорите, ще се появи още един термин, който дълго време водеше напред направлението. Артър Самюел ще предложи идеята за „машинно самообучение“ – търсене на алгоритми, чрез които компютрите сами да се обучават върху дадени данни.</p>
<p>Година след семинара са основани лаборатории за изследване на изкуствения интелект в редица университети като „Карнеги“, „Станфорд“, MIT.</p>
<p>Кариерите и на останалите инициатори се развиват главоломно. Шанън остава в историята като бащата на информационната теория. Рочестър е един от създателите на IBM 701  – първия масов компютър, готов за научни приложения. Джон Маккарти нашумява като създател на програмния език LISP – създаден за нуждите именно на машината на Рочестър, едва вторият език от по-високо ниво, значително по-разбираем и удобен за хората, които тепърва ще станат известни като програмисти.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2024/07/dartmut-7.jpg.960.webp" alt="Дартмут" loading="lazy" decoding="async" width="1600" height="1067"><figcaption>Рей Соломоноф</figcaption></figure>
<h2 id="през-стръмнините-към-ии-то">През стръмнините към ИИ-то</h2>
<p>След Дартмут „изкуственият интелект“ се появява на картата като отделна област на науката, постепенно се налага и сред обществото. Хората се размечтават за мислещите машини и как те ще облекчат живота им… Но, уви, технологиите все още са далеч от тези възможности и така естествено се стига до първата „зима“ – момента на рязък спад в интереса към дадено направление.</p>
<p>През 80-те идват експертните системи, които според мнозина се превръщат във втория връх на изкуствения интелект, но той не продължава дълго, отново ограничен от възможностите на моментните технологии.</p>
<p>Докато стигаме до днешния ден, когато изкуственият интелект е хитът на деня и, може би, на епохата.</p>
<p>Дали пък отново няма да го надценим, увлечени от някои впечатляващи успехи, които успешно закриват ограниченията му? Едва ли. Отдавна не „всяко ново е добре забравено старо“, поне в света на технологиите, където новините са големи и ежедневни. И все пак, винаги си струва да използваме опита дотук, особено в подобна динамична сфера. И винаги си струва да имаме едно наум…</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2024/07/dartmut-3.png.480.webp" alt="Дартмут" loading="lazy" decoding="async" width="640" height="344"><figcaption>Последната снимка, на която са уловени повечето от участниците в края на живота им.</figcaption></figure>
<hr>
<h2 id="седемте-проблема">Седемте проблема</h2>
<h3 id="седем-са-проблемите-формулирани-от-мински-и-маккарти-които-трябва-да-бъдат-решени-на-срещата-в-дартмут-някои-от-тях-обаче-си-остават-отворени-и-до-днес">Седем са проблемите, формулирани от Мински и Маккарти, които трябва да бъдат решени на срещата в Дартмут. Някои от тях обаче си остават отворени и до днес…</h3>
<p><strong>1. Автоматични компютри</strong></p>
<p>Ако една машина може да свърши дадена работа, тогава може да се програмира автоматичен изчислител, който да симулира работата на машината. Скоростта и капацитетът на паметта на сегашните компютри може да се окажат недостатъчни за симулирането на много от висшите функции на човешкия мозък, но основната пречка не е липсата на машинен капацитет, а нашата неспособност да пишем програми, използващи пълноценно това, с което разполагаме.</p>
<p><strong>2. Как може да бъде програмиран компютър, който да използва език?</strong></p>
<p>Може да се допусне, че голяма част от човешката мисъл се състои от обработването на думи, съобразено с правилата за разсъждението и предположението. От тази гледна точка формирането на обобщение се състои в допускането на нова дума и някои правила, чрез които съдържащите я изречения се подразбират и биват подразбирани от останалите. Тази идея никога не е била формулирана много прецизно, нито пък са били разработвани примери.</p>
<p><strong>3. Невронни мрежи</strong></p>
<p>Как един набор от (хипотетични) неврони може да бъде подреден така, че да формира понятия. По този проблем е извършена значителна теоретична и експериментална работа от Ълей, Рашевски и неговата група, Фарли и Кларк, Питс и Маккълък, Мински, Рочестър и Холанд и др. Постигнати са частични резултати, но проблемът се нуждае от повече теоретична работа.</p>
<figure class="fig fig--small"><img src="https://img.karamanev.me/2024/07/dartmut-12.png.480.webp" alt="Дартмут" loading="lazy" decoding="async" width="501" height="327"><figcaption>В резултат от срещата се ражда Елиза – най-известният чатбот, далечен предтеча на ChatGPT.</figcaption></figure>
<p><strong>4. Теория за размера на изчислението</strong></p>
<p>Ако ни е даден добре дефиниран проблем (такъв, за който е възможно да се провери механично дали предложеният отговор е валиден, или не), един от начините за решаването му е да се опитат всички възможни отговори последователно. Този метод е неефективен и за да го изключим, трябва да имаме някакъв критерий за ефективност на изчислението. Ще се появят възражения, че за да се получи мярка за ефективността на едно изчисление, е необходимо да се разполага с метод за измерване на сложността на изчислителните устройства, което от своя страна може да се направи, ако разполагаме с теория за сложността на функциите. Някои частични резултати по този проблем са получени от Шанън, както и от Маккарти.</p>
<p><strong>5. Самоусъвършенстване</strong></p>
<p>Вероятно една наистина интелигентна машина ще извършва дейности, които най-добре могат да се опишат като самоусъвършенстване. Предложени са някои схеми за това, които заслужават последващо проучване. Изглежда възможно този въпрос да се изучава и абстрактно.</p>
<p><strong>6. Абстракции</strong></p>
<p>Някои видове абстракции могат да бъдат ясно дефинирани, а други – по-общо. Изглежда, че си струва да се направи директен опит за класифицирането им и да се опишат машинните методи за формиране на абстракции от сетивни и други данни.</p>
<p><strong>7. Случайност и творчество</strong></p>
<p>Една доста привлекателна и все пак очевидно непълна хипотеза е, че разликата между творческото мислене и невъображаемото мислене се състои в добавянето на известна случайност. За да бъде ефикасна, случайността трябва да се ръководи от интуиция. С други думи, обоснованото предположение или интуицията включват контролирана случайност в иначе подреденото мислене.</p>]]></content:encoded>
      <enclosure url="https://img.karamanev.me/2024/07/dartmut.jpg.960.webp" type="image/webp" length="0" />
    </item>
    <item>
      <title>Боксът за един мирен свят</title>
      <link>https://karamanev.me/istorii/boks</link>
      <guid isPermaLink="true">https://karamanev.me/istorii/boks</guid>
      <pubDate>Fri, 09 Aug 2024 06:00:57 GMT</pubDate>
      <dc:creator>Георги Караманев</dc:creator>
      <category>Истории</category>
      <description>Борбата е безмилостно жестока. Но и боксът не ѝ отстъпва, а е много по-търсен, оспорван и възвеличаван спорт в световен план. Двама души се изправят в краищата на ринга с нескритата идея да си нанесат колкото може повече и по-силни удари… докато сами понесат колкото може по-малко. Рицарство или варварство? Поезия с ръкавици или живот без маска и без грим, разкриващ най-неизменните човешки качества?</description>
      <content:encoded><![CDATA[<p><img src="https://img.karamanev.me/2024/07/boks-8.png.960.webp" alt="Бокс" /></p><p>Напоследък всички разбираме от бокс. От първия ни медал на Олимпиадата в Париж, през детайлите, свързани с хромозомите и това кой кога трябва и може да бие.</p>
<p>Но защо изобщо се бием?</p>
<p>Борбата е безмилостно жестока. Но и боксът не ѝ отстъпва, а е много по-търсен, оспорван и възвеличаван спорт в световен план.</p>
<p>А през последните две седмици, заради очакваните и неочаквани вълнения на Олимпиадата, той се превръща във фокус на толкова много теми.</p>
<p>Двама души се изправят в краищата на ринга с нескритата идея да си нанесат колкото може повече и по-силни удари… докато сами понесат колкото може по-малко.</p>
<p>Рицарство или варварство? Поезия с ръкавици или живот без маска и без грим, разкриващ най-неизменните човешки качества?</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2024/07/boks.png.480.webp" alt="Бокс" loading="eager" decoding="async" width="720" height="480"></figure>
<h2 id="бий-за-да-те-уважават">Бий, за да те уважават</h2>
<p>Всеки, който се заеме с тази тема, е изправен пред челна среща с един и същ голям проблем. Пръв за него разказва американският писател и журналист Пол Галико. Точно преди столетие той е начинаещ репортер в „Ню Йорк Дейли нюз“, който се захваща с отразяването на бойните спортове.</p>
<p>Решава да започне… ударно, като отправя доста нестандартна молба към актуалния световен шампион по бокс в тежката категория – да се изправят един срещу друг на ринга. Според Галико не е възможно да напишеш нещо с „дълбочина и разбиране“ по такава тема, ако не я усетиш от първа ръка.</p>
<p>Така срещу него застава Джак Демпси, останал като един от най-силните и агресивни боксьори в историята. Единствената молба на журналиста е здравенякът да щади тялото му и да насочва ударите си само в главата. Боят продължава цяла минута, толкова отпуска Демпси, преди да нанесе първия си и последен удар в този „бой“. Съперникът му го описва като „ужасна експлозия до дълбините на черепа, последвана от ярка светлина; усещане, че си разкъсан на парчета, а после – мрак“.</p>
<p>Ако репортерът беше ChatGPT или който и да било друг днешен спортен журналист, нямаше да си го причини, нали?</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2024/07/boks-3.jpg.480.webp" alt="Бокс" loading="lazy" decoding="async" width="715" height="700"><figcaption>Прадядото на боксът може да бъде видят дори в Древна Гърция</figcaption></figure>
<h2 id="ръчна-фехтовка">Ръчна фехтовка</h2>
<p>Е, и аз не бих, затова ще се доверя на колегата Галико, още повече, че се покрива с това, което човек може да си представи, гледайки налагащите се майстори на ръкавиците, особено в професионалния бокс.</p>
<p>Сещам се и за разказа на Палми Ранчев от тематичния сборник „Боксьори и случайни минувачи“, в който един професионалист на ринга държи да намери журналиста, който описва изявите му между въжетата, за да му обясни по директен начин колко е голяма разликата между погледа отвън и този на боксьора…</p>
<p>Така, именно заради респекта ми към представителите на този спорт, няма да бързаме с темата за опасностите от мозъчни увреждания и другите му противоречиви страни, а ще почнем с литературата и с онези колеги, които имат какво да кажат по темата.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2024/07/boks-4.jpg.480.webp" alt="Бокс" loading="lazy" decoding="async" width="620" height="372"><figcaption>Моментът, в който Мохамед Али избягва удар на Джо Фрейзър.</figcaption></figure>
<h2 id="старецът-и-крошето">Старецът и крошето</h2>
<p>Боксът е неизменна част от попкултурата, с огромна поредица от касови филми, медийни и културни образи, архетипи.</p>
<p>Байрон и Хемингуей, Павел Вежинов и Камю, Джек Лондон и самият Шерлок Холмс, ето ви поредица от герои, които много добре познават „магията“ на това да търсиш как да уцелиш съперника във физиономията.</p>
<p>Мохамед Али и пасторът Джордж Форман, „ядящият уши“ Майк Тайсън и кметът на Киев Виталий Кличко, „циганският крал“ Тайсън Фюри и милиардерът Флойд Мейуедър – ето такива пъстри образи ражда този толкова противоречив спорт.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2024/07/boks-5.jpg.480.webp" alt="Бокс" loading="lazy" decoding="async" width="960" height="638"><figcaption>Флойд Мейуедър е един от най-богатите спортисти в историята.</figcaption></figure>
<h2 id="боксова-круша">Боксова круша</h2>
<p>И как да не е противоречив, като е може би най-грубата форма на бойна надпревара? Лишен от нюейдж лустрото на източните бойни спортове, които са и „изкуства“, да, целта му е просто тази. Оборудвани с ръкавици, двама души не просто да си причинят болка, а единият направо да изгуби възможност да стои прав, висшата победа, нокаутът…</p>
<p>Но нека се върнем назад в историята. Тя започва много преди да стане задължително да се брои до 10… или повече, като вълка от „Ну, погоди“, който се срещна с доста по-силен съперник и продължаваше да се чуди къде се е озовал, докато броенето стигаше 1000.</p>
<p>Тази история е по-стара дори от съветските анимационни. Първите ѝ версии са в Древна Гърция, както всичко останало, заимстват ги и римляните, дори ги отнасят на Албиона… И, все пак, между просто желанието да налагаш някого максимално силно с ръцете си и професионалния спорт в днешните измерения на бокса стоят доста векове.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2024/07/boks-7.jpg.480.webp" alt="Бокс" loading="lazy" decoding="async" width="760" height="551"><figcaption>Криб срещу Молиню, илюстрация от 1811 г.</figcaption></figure>
<h2 id="клинч-клин-избива">Клинч клин избива</h2>
<p>Не е случайно, че днес този спорт се е превърнал в културен феномен, той стои в сърцето на англосаксонската традиция, която, малко или повече, диктува западния светоглед.</p>
<p>Правилата започват да се избистрят през XVIII век. Англия дава на света бокса доста преди да влезе в клишето и като родина на футбола. Един от първопроходците – Джеймс Фиг, го представя като „юмручна фехтовка“.</p>
<p>Това, по някакъв начин, е и най-простото, но и точно определение до днес. Атака и защита, техника и сила, бързина и ловкост… а не просто бой, нали така?</p>
<p>Фиг създава първата академия, в която преподава също и умения за бой с меч и дълга тояга. Обявява се за първия шампион по бокс, в добрата стара 1719-а, много преди на този свят да се появят дори САЩ.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2024/07/boks-8.png.960.webp" alt="Бокс" loading="lazy" decoding="async" width="1456" height="816"><figcaption>Midjourney се справя доста интпигуващо с илюстрирането на бокс. Драмата е голяма, макар тук-там да има грешни пропорции и позиции.</figcaption></figure>
<h2 id="суперперо">Суперперо</h2>
<p>Модерната епоха не е дошла, а тук е първият шампион. По някакъв начин това ще ни доведе и до днешния ден, когато спортът се е превърнал в огромна вселена, едва ли не отделен свят. Следим шампионите в толкова различни надпревари, докато в света на бойните спортове властелинът остава един и незаменим.</p>
<p>Историята на бокса каканиже през първата му поява в съвременните Олимпиади и неизбежното разделение между аматьорите и професионалистите. Аматьорският се превръща в олимпийски спорт, в който състезателите имат обезопасяващи шлемове, бият се обичайно в три рунда от по само три минути, техниката изпреварва силата…</p>
<p>Докато от другата страна стои професионалният, с кръвожадните му правила и гладиаторски характер. В немалко други спортове са се появявали подобни разделения и все пак само тук разликата между „професионалистите“ и „аматьорите“ е толкова драстична. Колкото и абсурдно да звучат тези две определения, доколкото и боксьорите олимпийци несъмнено се подготвят професионално, и за тях също това е основният шанс да успеят.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2024/07/boks.jpeg.480.webp" alt="Бокс" loading="lazy" decoding="async" width="650" height="362"><figcaption>Боксът е честа тема ив киното</figcaption></figure>
<h2 id="момиче-за-милион-долара">Момиче за милион долара</h2>
<p>Много от аматьорите, които успяват да се изявят достатъчно успешно, минават при „професионалистите“. И, все пак, ако опитаме да разделим по по-актуална терминология двете направления, със сигурност първото би било по-близо до това, което във всички останали дисциплини определяме като „спорт“. Докато „професионалистите“ са нещо като нищо друго – по средата между шоу звезди и гладиатори.</p>
<p>Според повечето хора, които разбират от този спорт, това колко ще е интересна, оспорвана, технична една битка на ринга, изобщо не зависи от габаритите на атлетите. В същото време през последния век безспорните суперзвезди са шампионите в свърхтежката категория.</p>
<h2 id="боксерки">Боксерки</h2>
<p>И докато различните асоциации и промоутъри разделят коланите на шампионите си и милиардите от наградни фондове, не спират да се раждат звезди и да се завързват оспорвани битки. Които запазват магията си дори след възхода на ММА, битките без правила, които най-накрая създадоха платформа за бойни спортове, по някакъв начин отвъд културните ограничения и отделните дисциплини.</p>
<p>В шаха компютрите отдавна ни „биха“, няма ли да ни бият и в бокса? Двата спорта, които по някакъв начин си допълват палитрата от съревнования в интелектуалния и физическия свят?</p>
<p>И най-големият шампион по бокс не би се справил с 1000 съперници, докато шампионът по шах би могъл (стига състезанието да не е бокс). А дали, ако решим да го направим, бъдещите роботи андроиди могат да бъдат по-добри боксьори от световните шампиони? Безусловно, защото физическите ни ограничения са значително по-„ниска топка“ за машините от интелектуалните ни умения.</p>
<p>А дали, за да си наистина добър боксьор, трябва и да те боли?</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2024/07/boks-9.jpg.960.webp" alt="Бокс" loading="lazy" decoding="async" width="1456" height="816"></figure>
<h2 id="бой-с-пешката">Бой с пешката</h2>
<p>„Лети като пеперуда, жили като пчела“ е девизът на Мохамед Али, така нарича той и автобиографията си. Красиво сравнение, нали?</p>
<p>Интересно е как шахът и боксът си вървят заедно, сигурно сте попадали на атрактивното състезание „шахбокс“, където състезателите се редуват с по един рунд ъперкъти и една партия блиц. Ето нещо, което вече доста би затруднило алгоритмите.</p>
<p>Но не и поета Иван Ланджев, който е гостувал с <a href="https://karamanev.me/sreshti/ivan-landzhev">незабравимо интервю и на Дигитални истории</a>. Той тренира дълги години и двата спорта и, както пише, в блога си, „между двете изкуства има дори повече общо – контролът върху времето и ритъма, пулсациите, паузите и манипулацията на дистанцията, улавянето на момента, прецизността. А най-вече – импровизацията. Според популярния стереотип боксьорите се движат и нанасят удари в ритъм. Това е вярно само отчасти.</p>
<p>Чувството за ритъм безспорно е изключително важно, но добрият боксьор умее да чупи и променя ритъма си, за да изненадва съперника. В противен случай бързо бива разгадан и лесно може да бъде хванат и засрещнат. С други думи, флуидността в движенията и решенията е от първостепенно значение. Ето защо можем да говорим за най-разнообразни, ярки и разпознаваеми стилове в бокса по подобие на стиловете в джаза. И никой от големите не свири като друг от големите, въпреки очевидната приемственост“.</p>
<p>Боксът като джаза, ето едно прелюбопитно сравнение? Оказва се, че дори Майлс Дейвис обичал да практикува този спорт.</p>
<h2 id="ляв-прав">Ляв прав</h2>
<p>Първият шампион по бокс Джеймс Фиг е наследен от ученика си Джордж Тейлър, в битките и двамата разчитат на техники, добре познати от фехтовката. Третият шампион Джак Браутън приема титлата след победа през 1738 г., а при поредната защита 4 години по-късно се стига до 45-минутна ожесточена „юмручна фехтовка“, след която съперникът умира.</p>
<p>Браутън решава, че е време да бъдат написани по-ясни правила, които да определят какво се случва на ринга. Въвеждат се ролите на съдията, който да внимава за удари под кръста, на секундантите, появят се ръкавиците… дори самият ринг.</p>
<p>После идва следващият голям шампион – Даниел Мендоса, който добавя и умението да „работиш“ с краката, да управляваш дистанцията със съперника, да разчиташ много повече на защитата тогава, когато следващият силен удар в главата ти може да се окаже окончателен…</p>
<p>Стигаме до времената на Зукърбърг и Мъск, които щяха да се бият по правилата на ММА насред Колизеума, но, уви, нещо все им пречеше. Слаби промоутъри, спор за реклами… Да, никой от двамата не е силен в бокса, те са по източните бойни изкуства, толкова популярни и в българския айти сектор, но идеята не е чак толкова различна. Имат желание, обаче все не им се получава, като с дебатите преди български избори.</p>
<p>Боксът е раждал забележителни истории, продължава да го прави и в дигиталните времена. Но къде е магията на това да не спираш да имаш желанието да разбиеш физиономията на човека отсреща, само че джентълменски?</p>
<p>Нея ще я има, докато ни има и нас, хората (надявам се, дори след Мъск и Зукърбърг).</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2024/07/boks-6.jpg.480.webp" alt="Бокс" loading="lazy" decoding="async" width="700" height="433"></figure>
<h2 id="за-кого-бие-хемингуей">За кого бие Хемингуей?</h2>
<p>Ърнест Хемингуей винаги е бил своеобразно олицетворение на любовта си към бокса и цялостния „мъжкарски“ поглед към света. „Моето писане е нищо, боксът ми е всичко“, казва един от най-знаменитите автори на ХХ век. Що се отнася до него обаче, отново нашият приятел Джак Демпси е толкова безкомпромисен, колкото и към първия ни днешен герой, само че словесно.</p>
<p>Запознава се с писателя, когато той е на 25, в добра форма и търси ли, търси с кого да се бие (не му се удава да убеди колегите си Езра Паунд и Фицджералд). Демпси също не би се съгласил. „Защото умеех да „разчитам“ хората. Имах усещането, че Хемингуей, който действително вярваше, че може да се боксира, ще изскочи от своя ъгъл като луд. За да го спра, трябваше да го нараня, а не исках. Затова и не се боксирах с него“.</p>
<p>„Всички велики поети е трябвало да бъдат боксьори“, казва Мохамед Али. „Вземете Кийтс и Шели например. Били са страхотни поети, но са умрели млади. Защото не са тренирали.“ Всъщност Кийтс дори си е падал по този спорт. Също и Байрон, който изиграл спаринг в сутринта преди погребението на майка си, защото „боксът е балсам за духа“.</p>
<p>Но и за друго не е прав бившият Касиус Клей – дългите години на получаване на удари в главата трудно могат да са безобидни, както личеше и при самия него през последните му десетилетия.</p>
<h2 id="хвърлена-ръкавица">Хвърлена ръкавица</h2>
<p>Медицинската страна на ударите в главата е ужасяваща, неслучайно боксът е забраняван в много държави, а и до момента се водят сериозни дискусии, особено що се отнася до младежите. Не е трудно да си представим, че ударите в главата не са най-безобидната среща с живота.</p>
<p>Стигало се е и до смъртни случаи, както с 18-годишната Жанет Сапата, починала през 2021-а дни след боксов мач.</p>
<p>Може би дори по-страшни от травмите обаче са невидимите щети. Както <a href="https://www.dw.com/bg/%D0%B1%D1%80%D1%83%D1%82%D0%B0%D0%BB%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%B8%D0%BD%D0%B0-%D0%B7%D0%B0-%D0%B1%D0%BE%D0%BA%D1%81%D0%B0-%D0%BA%D0%B0%D0%BA%D0%B2%D0%BE-%D1%81%D0%B5-%D1%81%D0%BB%D1%83%D1%87%D0%B2%D0%B0-%D1%81-%D0%BC%D0%BE%D0%B7%D1%8A%D1%86%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%BD%D0%B0-%D0%B1%D0%BE%D0%BA%D1%81%D1%8C%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%82%D0%B5/a-59144912">казва неврологът Стивън Лорис</a>, „нашият мозък е чувствителен и се нуждае от много енергия. Снабден е с четири големи артерии и множество на брой малки кръвоносни съдове. В резултат от многото удари 10-20 години по-късно резултатът е мозък с намален обем, болен и дементен“ В медицината диагнозата е позната като хронична травматична енцефалопатия, но я наричат и „боксьорска деменция“.</p>
<p>„Мозъчните клетки общуват помежду си чрез един вид мостове. Когато получиш тежък удар по главата, те се разрушават и комуникацията буквално прекъсва. Раздрусаш ли ги, те просто се чупят“, казва Лорис. Коварното е, че тези проблеми често остават скрити задълго до момента, когато са на практика нелечими.</p>
<p>„Мисля, че бъдещите поколения ще гледат на бокса така, както днес гледаме на гладиаторите в Древен Рим“, казва Лорис. „Питам се как е възможно ние като общество да допускаме млади спортисти да се налагат по главите и да се разболяват тежко?“.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2024/07/boks-10.jpg.960.webp" alt="Бокс" loading="lazy" decoding="async" width="1200" height="798"></figure>
<h2 id="бий-се-или-бягай">Бий се или бягай!</h2>
<p>И все пак, всеки, решил да надене ръкавиците, със сигурност има предвид рисковете, така че за финал ето нещо по-позитивно.</p>
<p>Много са изследванията, които показват, че този спорт всъщност помага да развиваме мозъка си, са възпитаваме дисциплина, техника. Безценен е и в битката срещу стреса.</p>
<p>Уменията в бокса често са единственият шанс за наистина сериозен успех в живота на много младежи от по-ниските социални класи, това се вижда по цял свят.</p>
<p>Както казва отново <a href="https://kultura.bg/article/337-za-pisaneto-i-boksa-razgovor-s-palmi-ranchev">споменатият Палми Ранчев</a>, „този спорт е винаги драма. Спектакъл без определен сценарий. Всеки по-силен удар или навременна защита може да отклони развитието му в неочаквана посока“.</p>
<p>След всички тези убедителни думи се замислям… дали пък все пак и аз не постъпя като Галико? Къде ли се губи напоследък Кубрат Пулев…</p>
<hr>
<p><strong>Публикацията е част от новия брой на списанието Dolce Far Niente</strong></p>]]></content:encoded>
      <enclosure url="https://img.karamanev.me/2024/07/boks-8.png.960.webp" type="image/webp" length="0" />
    </item>
    <item>
      <title>PC Mania, Gamers Workshop… Легендите се завръщат!</title>
      <link>https://karamanev.me/istorii/pc-mania-gamers-workshop</link>
      <guid isPermaLink="true">https://karamanev.me/istorii/pc-mania-gamers-workshop</guid>
      <pubDate>Fri, 12 Jul 2024 06:00:26 GMT</pubDate>
      <dc:creator>Георги Караманев</dc:creator>
      <category>Истории</category>
      <description>Обичаш компютрите и за да можеш да ги ползваш… си купуваш списания!? Ама не е ли странно? Та нали онлайн има всичко? Днес е така, но тази дигитална история се ражда в едновременно близкото и толкова далечно компютърно минало. Едно хлапе мечтае да получи непознато списание с лика на Джеймс Бонд, което е привлякло погледа му. Лишава се от джобните си, за да го купи, но само няколко часа по-късно му го вземат „батковците“. Така обаче се пробужда интересът му към култовите компютърни списания от края на миналия век, любими четива на цяло едно поколение. Десетилетия по-късно момчето отново „среща“ същия Бонд, списанието отприщва историята нататък. Минават хиляди упорити часове, докато днес проект „Лазарус“ е завършен, всеки може да разгледа пълната колекция от легендарните компютърни списания от 90-те и първите години на 21-и век. Един своеобразен културен феномен, който трудно може да може да бъде обяснен на следващите млади… Вие кое списание обичахте? PC Mania, Gamers Workshop или някое друго от дългия списък?</description>
      <content:encoded><![CDATA[<p><img src="https://img.karamanev.me/2024/07/pc-mania-gamers-workshop.jpeg.960.webp" alt="pc-mania-gamers-workshop" /></p><p>Обичаш компютрите и за да можеш да ги ползваш… си купуваш списания!?</p>
<p>Ама не е ли странно? Та нали онлайн има всичко? Днес е така, но тази дигитална история се ражда в едновременно близкото и толкова далечно компютърно минало. Едно хлапе мечтае да получи непознато списание с лика на Джеймс Бонд, което е привлякло погледа му. Лишава се от джобните си, за да го купи, но само няколко часа по-късно му го вземат „батковците“. Така обаче се пробужда интересът му към култовите компютърни списания от края на миналия век, любими четива на цяло едно поколение.</p>
<p>Десетилетия по-късно момчето отново „среща“ същия Бонд, списанието отприщва историята нататък. Минават хиляди упорити часове, докато днес <a href="https://projectlazarus.bg/">проект „Лазарус“ е завършен, всеки може да разгледа</a> пълната колекция от легендарните компютърни списания от 90-те и първите години на 21-и век. Един своеобразен български културен феномен, който трудно може да може да бъде обяснен на следващите млади…</p>
<p>Вие кое списание обичахте? PC Mania, Gamers Workshop или някое друго от дългия списък?</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2024/07/pc-mania-gamers-workshop.jpg.480.webp" alt="Ветрило от корици на български компютърни списания от 90-те: PC Mania със Star Wars Rebellion, Gamers Workshop, Neo и други" loading="eager" decoding="async" width="744" height="360"></figure>
<h2 id="на-игра-като-на-игра">На игра като на игра</h2>
<p>Това забележително явление ми напомня <a href="https://karamanev.me/istorii/knigi-igri">историята на книгите-игри</a>. Започва в края на 90-те години, когато интернет стана по-достъпен, компютрите започнаха да се появяват масово по домовете. Скоростта му обаче беше далеч от днешната и така, в продължение на доста години, компютрите живееха заедно с хартията. Купувахме си книги, за да се учим как се ползва мрежата. И, още по-често, компютърните списания, за които днес ще стане дума. Повечето бяха насочени към игрите, често с тях вървеше и подарък – диск с демо игри и програми. Немалко читатели ги купуваха заради дисковете, мрежата все още изживяваше ранните си етапи, беше бавно и скъпо да се свали дори картинка.</p>
<p>Постепенно списанията за компютърни игри се превърнаха в своеобразна култура. Оформиха се различни течения, всяко от изданията имаше своя профил (скоро ще стане дума за това). Някои от тях постепенно успяха да съберат читателската си аудитория в общност, която активно си общува по темите, които ги вълнуват.</p>
<p>После обаче скоростта се вдигна, а с това дойде и краят на списанията. Някои от тях се превърнаха в сайтове, други тихомълком се пренесоха в историята. Там, откъдето сега се завръщат…</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2024/07/pc-mania-gamers-workshop-3.jpg.480.webp" alt="Страница от старо компютърно списание със статия „Как да търсим в Internet? (нещо повече от шепа търсачки)“ за булеви заявки и Web директории" loading="lazy" decoding="async" width="778" height="341"></figure>
<h2 id="играта-на-играчките">Играта на играчките</h2>
<p>Ето че този културен феномен отново е тук благодарение на днешния ни герой. Диян Каролев е журналист със сериозен опит, през последните години се занимава с разработка на компютърни игри. И ето че след 8 години и 5000 часа доброволен упорит труд в сайта „Проект Лазарус“ днес вече всеки може да прочете абсолютно всяко от общо 440-те броя на списанията за компютърни игри, излезли в България! Заедно с рубриката на Computer огромният труд на Диян включва цели 659 издания.</p>
<p><a href="https://projectlazarus.bg/">Опитайте, разлистете ги виртуално</a>, толкова е забавно. Машина на времето, която поне мен ме изпълни с носталгия по училищните времена…</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2024/07/pc-mania-gamers-workshop-10.jpg.480.webp" alt="Сканирана реклама от старо списание за rivasound.com: „Там, където българската музика навлиза в новия век…“ – mp3, Real Audio, новини, онлайн магазин" loading="lazy" decoding="async" width="748" height="357"></figure>
<p>Но как ли гостът ни се е решил да се заеме с толкова мащабен труд за общото благо? Както вече стана ясно, историята започва преди повече от две десетилетия и в нея е замесен не кой да е, а Агент 007.</p>
<p>Одисеята (може и да не е в Космоса, но) започва през 2001 г. Диян, който е роден в първия ден на преломната 1989-а, е само на 12 и често ходи до автогарата в родния му Плевен, където има магазин за играчки. „След училище стоях там, забил нос във витрината, вторачен в един Батман, който си купих много години по-късно. В някакъв момент се загледах и във вестникарския щанд, където ми направиха впечатление някакви шарени списания със заглавия, които ми говорят нещо – PC mania, Master Games“, спомня си Диян.</p>
<figure class="fig fig--small"><img src="https://img.karamanev.me/2024/07/pc-mania-gamers-workshop-4.jpg.340.webp" alt="Началният екран на Sid Meier&#x27;s Civilization с меню: нова игра, зареждане на запис, Земя, настройка на света, Зала на славата" loading="lazy" decoding="async" width="340" height="296"></figure>
<h2 id="винаги-ще-има-утре">Винаги ще има утре</h2>
<p>По това време той дори няма компютър у дома, но често прекарва часове в компютърния клуб до училище – по онова време това бяха доста любими места за хлапетата. Обаче… „Очите ми останаха в тези корици, но ми останаха и в цената. Шести клас съм, получавам 50 ст. на ден за училище, а списания са по 2 лв. без диск и 4 лв. със“.</p>
<p>Тези 50 стотинки са за сандвич в голямото междучасие, толкова струва и един час в компютърния клуб, но нашият герой вече се е сдобил с фикс идея – да си купи списание, при това един конкретен брой. Малко по-рано е гледал последния актуален филм за Джеймс Бонд и именно корицата с любимия герой се превръща в мечта…</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2024/07/pc-mania-gamers-workshop-12.jpg.480.webp" alt="Страница от рубриката Top Games със Стоян Халкалиев: ревю на Prince of Persia II с оценки и системни изисквания" loading="lazy" decoding="async" width="731" height="659"></figure>
<p>Само че го очаква кавалкада от неприятни изненади – докато събере парите, този брой е свършил и той си купува друго списание – PC Mania с лилава корица, представяща играта Oni. И на всичкото отгоре, още преди да го прочете, същият следобед „батковците“ от горните класове му го вземат.</p>
<p>Само няколко месеца по-късно обаче мечтата най-неочаквано се превръща в реалност. Изпращат момчето при по-големите му братовчеди за лятната ваканция и тъй като на тях не им се занимава с малкия, му дават, за да се забавлява, цяла купчина с компютърни списания. Той ги поглъща с кориците макар… да не разбира много.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2024/07/pc-mania-gamers-workshop-5.jpg.480.webp" alt="Страница от старо българско гейм списание със статия за Tomb Raider III: Adventures of Lara Croft и едър план на окото на Лара Крофт" loading="lazy" decoding="async" width="788" height="639"></figure>
<h2 id="играли-сме-добро">Играли сме добро…</h2>
<p>„Изобщо нямах представа какво чета – първо чуждиците, второ специализирана терминология, която за първи път откривах. Но веднъж като свикнах, започнах да се увличам много силно. Бях страшно впечатлен, че има хора, които пишат за игри, дори вероятно им се плаща за това“.</p>
<p>Така се появява следващата му, много по- голяма детска мечта – тъй като обича да пише, се замисля, че би било прекрасно един ден да си изкарва хляба именно с писане за компютърни игри.</p>
<p>Именно това е причината по-късно да се насочи към журналистиката, да завърши специалността и да започне работа в Българската национална телевизия. И макар че по това време компютърните списания вече ги няма в хартиен вид, той сбъдва и мечтата си да пише за игри в продължаващият да работи и днес сайт на PC Mania.</p>
<figure class="fig fig--small"><img src="https://img.karamanev.me/2024/07/pc-mania-gamers-workshop-6.jpg.480.webp" alt="Каре от старо компютърно списание: издател „ДАрТ - София“ ООД, адрес в София и шеговит списък на екипа – Боци, Иво, Andrew, Joz и др." loading="lazy" decoding="async" width="525" height="161"></figure>
<h2 id="любословие">Любословие</h2>
<p>Ето че всички тези сбъднати детски мечти завършват с последната, която ни е събрала тук.</p>
<p>Пренасяме се в 2013-а, списанията вече ги няма, когато започва същинската ни история. Диян вече работи като журналист и случайно попада онлайн на нещо, което го връща назад в годините.</p>
<p>Сеща се за една от любимите си детски книжки – „Долу краставичният цар“ от Кристине Ньостлингер и решава да я намери онлайн. Оказва се, че струва само левче. „Видя ми се ужасно обидно, куриерът щеше да струва повече от книжката и реших да разгледам какво друго предлага същият магазин… И в този момент виждам лилавата корица на първото списание, което си бях купил и ми откраднаха, скъп спомен от детството“, спомня си Диян.</p>
<figure class="fig fig--portrait fig--small"><img src="https://img.karamanev.me/2024/07/pc-mania-gamers-workshop-13.jpg.224.webp" alt="Изрезка от старо компютърно списание: каре „Virtual Reality“ за VR каската VFX-1 на Forte Technologies" loading="lazy" decoding="async" width="224" height="273"></figure>
<p>Забелязва още няколко списания, купува всичките и докато ги разглежда, се връща назад, към феномена. Тогава му идва следващата идея – да направи документален филм за историята на компютърните списания, защото е толкова интересна, че просто трябва да бъде разказана. Започва да се среща с любимите си автори от едно време, да колекционира… И забелязва колко трудно е да се намерят днес старите списания, някои от които са на неоправдано висока цена, а други не могат да бъдат открити.</p>
<figure class="fig fig--small"><img src="https://img.karamanev.me/2024/07/pc-mania-gamers-workshop-7.jpg.466.webp" alt="Две читателски писма в старо списание TOP GAMES – от 13-годишния Константин Фотев от Бургас и от варненски геймър, хвалещи изданието" loading="lazy" decoding="async" width="466" height="333"></figure>
<h2 id="с-дракони-в-сърцето">С дракони в сърцето</h2>
<p>„Понеже обичам да събирам разни неща, в крайна сметка започнах като дракона Смог да си ги трупам и да им се радвам. Запознах се с автори, взех интервюта и се замислих – тия списания, аз буквално седя върху тях като дракона и прашасват. Защо да не ги споделя с хората?“</p>
<p>Първо решава да провери дали няма законови ограничения, но се оказва, че PC Mania и Gamers Workshop са единствените все още запазени търговски марки. Успява да получи благословия и запретва ръкави…</p>
<p>Избира да нарече проекта „Лазарус“ по името на библейския Лазар. По този начин списанията се прераждат от книжната си смърт.</p>
<p>Така 8 години и около 5000 часа сканиране по-късно на сайта му вече могат да бъдат разгледани всички списания.</p>
<p>В работата си той е внимателен и прецизен, всяко списание му отнема по около 3 часа. „Разглобява“ изданията, обработва кадрите, изправя ги. Шегуваме се с него колко ще е полезно точното око, което развива, ако софтуерната индустрия падне жертва на изкуствения интелект и ни се наложи да минем към строителството.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2024/07/pc-mania-gamers-workshop.jpeg.960.webp" alt="Диян държи брой на PC Club с Джеймс Бонд от The World Is Not Enough на корицата – хартиен оригинал и сканиран на таблет" loading="lazy" decoding="async" width="2000" height="1125"><figcaption>Диян и мечтаната корица с Джеймс Бонд – оригинал и сканирана на сайта</figcaption></figure>
<h2 id="на-игра-като-на-игра-1">На игра като на игра</h2>
<p>Диян е толкова прецизен, че когато някоя картинка, заради грешка в предпечата, има дупка по средата, я търси, заменя, нагласява. Защо, след като винаги може да остави дупка и това да е автентично? Защото няма да може да спи, ако го направи. Напоследък доста му е помогнал и генеративният изкуствен интелект.</p>
<p>А защо си прави целият този огромен труд?</p>
<p>„Винаги съм си представял проекта като библиотека, която е специално и само за списания за игри. Минусът е за моя джоб, но не виждам проблем с това. Искам да мога да споделя това, което ме е вдъхновило да пиша изобщо, с другите хора. Струва ми се честно да да има безплатен и свободен достъп до тези текстове, защото иначе ще се загубят.“</p>
<figure class="fig fig--portrait fig--small"><img src="https://img.karamanev.me/2024/07/pc-mania-gamers-workshop-9.jpg.244.webp" alt="Стара реклама на PC Supp „Истинските компютри“: Pentium III 450 MHz, 128 MB RAM, Riva TNT2, монитор и тонколони за $1694" loading="lazy" decoding="async" width="244" height="443"></figure>
<h2 id="списатели">Списатели</h2>
<p>„Списанията са имали голямо влияние върху всички ни, те са културен феномен“, казва днес Диян. „1998 г., около излизането на Starcraft, е моментът, когато изведнъж всички решават да правят геймърски списания. Тогава се появяват култовите Gamers Workshop, PC Mania и Top Games, което след 2 броя се прекръства на Master Games. Всяко е с изключително специфичен стил и начин на отразяване на игрите и всичко, свързано с тях“.</p>
<p>По това време, както стана дума, интернет е бавен, скъп и по телефона. Повечето деца нямат компютри, други нямат интернет. Така според Диян списанията от една страна се превръщат в спасение от това да търсиш информация на английски, а от друга – дават програми, демо версии на игрите, които няма къде другаде да бъдат намерени. А после всичко това се превръща и в общност, която е по-скоро някакво неочаквано последствие. Голяма част от ранните списания организират турнири, други отварят собствени клубове.</p>
<p>Списанията излизат активно до около 2010 г., последен оцелява Gameplay. От едно от интервютата Диян научава, че обичайният тираж, който са имали, е бил между 10 000 и 15 000, по-високи са били през зимата, когато са излизали повече игри.</p>
<figure class="fig fig--small"><img src="https://img.karamanev.me/2024/07/pc-mania-gamers-workshop-2.jpg.248.webp" alt="Изрезка от старо геймърско списание с текст за Балканския синдром и вица за ада, в който българите нямат нужда от охрана" loading="lazy" decoding="async" width="248" height="177"></figure>
<h2 id="ненаиграли-се">Ненаиграли се</h2>
<p>Доста хора му благодарят за упорития труд. Автори, които са писали в списанията и не пазят копия. „Няколко такива мейла бяха: „Видях сайта, намерих си статиите и плаках от умиление“. Други пишат просто за да ме поздравят. „Ей, браво човек!“ Много често, особено в социалните мрежи, виждам изречението „Благодаря ти за труда“. Честно казано, това малко ме обърква. Никога не съм го чувал или виждал преди, аз също не съм благодарил никога за труда на някого“, признава Диян. „А може би трябва.“</p>
<p>Колко е ценно просто понякога да благодарим. И колко е важно да пазим силните мигове от детството, да ги ценим и да ги възраждаме. Със сигурност мнозина ще се върнат към тях благодарение на огромния труд, положен от Диян. Малко неща са ни по-ценни от детските спомени…</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2024/07/pc-mania-gamers-workshop-11.jpg.960.webp" alt="Черно-бяла снимка на Диян, усмихнат плешив мъж с брадичка, който прави рок жеста „рогца“ пред светла стена" loading="lazy" decoding="async" width="2000" height="1125"></figure>
<h2 id="кои-бяха-култовите-списания">Кои бяха култовите списания?</h2>
<p><strong>Накратко от Диян за любимите му сред изданията</strong></p>
<p><strong>Top Games</strong> не е отделно списание, а рубриката за игри на списание Computer. С нея обаче започва всичко още през 1992 г.! Събирането на пълната колекция беше истинско приключение, отне година в обикаляне на библиотеки.</p>
<p><strong>PC Mania</strong> бяха много точни и ясни, те са като БНТ. Винаги са там, знаеш какво ще получиш. Може би няма да е най-оригиналната журналистика, но ще покрият всичко, което е важно, което те интересува, ще получиш дисковете. Него го списват от един момент нататък млади хора, което поне за мен носеше много допълнителна стойност.</p>
<p><strong>Gamers Workshop</strong> – ако ги проследиш от началото до края, може да се напише цяла книга за група приятели, които се събират всяка седмица, обсъждат, правят неща заедно и ти го споделяш с тях. Бяха много естествени, разбираш кога някой идва или си отива, кога е тъжен, кога му се е случило събитие в живота. Също и изключително честни в мненията си, без значение дали са обективни – никога не е била такава и целта им, а да бъдат искрени.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2024/07/pc-mania-gamers-workshop-14.jpg.480.webp" alt="Черно-бяло заглавие на статия за играта Gabriel Knight: Sins of the Fathers с рисунка на демон и надпис „Благодаря на Бога, че това бе само игра!“" loading="lazy" decoding="async" width="780" height="540"></figure>
<p>В <strong>Master Games</strong> ми харесва абстрактното изкуство, там може да се види пълен хаос от думи, от визии, от цветове. Самото списание изобщо не е консистентно и същевременно покрива страшно много, скачайки от тема в тема. Не само игри, понякога репортажи, статии за извънземни, за конспиративни теории – никога не знаеш какво ще получиш. Сещам се за статия за игра с подзаглавието „Монолог към подръчна котка“. Нямам никаква представа какво значи това, убеден съм, че няма нищо общо с играта, за която се пише, обаче прави впечатление. Цялото писание е създавано в този напреки стил, то е популярно и с комикса за доктор Гъс.</p>
<p><strong>Computer games</strong> също е впечатляващо списание. Беше ми ужасно интересно как през 1993 – 94 г. са успявали да извадят информация за разработката на Мист, как е направена „Фантасмагория“ на Роберта Уилямс – теми, за които дори днес е трудно да намериш по-неизвестни факти, а те са успявали.</p>
<figure class="fig fig--portrait"><img src="https://img.karamanev.me/2024/07/pc-mania-gamers-workshop-8.jpg.480.webp" alt="Корица на първия брой на списание „Компютърни игри“ от октомври 2000 г. с No One Lives Forever, Carmageddon и Nokia 8850 за награда" loading="lazy" decoding="async" width="595" height="794"></figure>
<p><strong>„Компютърни игри“</strong> е списание, издавано от „Софтпрес“, което никога не е обявявано и дори самото издателство не знаеше, че е съществувало. От него излизат само 6 броя, но е единственото, което излиза веднъж на две седмици. Списва се в интересен, някак по-западен стил и има подарък стикери – много нетипично.</p>
<p>На <strong>PC Club</strong> ми харесва рубриката „Формат С“ на Боян Спасов с шеговити статии и пародии – например какво щеше да стане, ако „Матрицата“ оживее в България. За мен това е много по-стерилно издание, създадено да е по-рентабилно и за събиране на реклама. Първо е в партньорство с „Монитор“, взима автори от PC Mania и „Компютър“.</p>
<p>PC club по някое време става <strong>Gameplay</strong> заради конфликт за търговската марка. Започва да го издава „Хайком“, събират екип, който преди това е работел в Workshop. Там се е случила някаква форма на преврат през 2006 г. и авторите, които са напуснали, отиват в Gameplay. Получава се сериозно издание, професионално издържано, с най-модерния дизайн.</p>]]></content:encoded>
      <enclosure url="https://img.karamanev.me/2024/07/pc-mania-gamers-workshop.jpeg.960.webp" type="image/webp" length="0" />
    </item>
    <item>
      <title>Името на Apple-а. Историите зад големите марки онлайн</title>
      <link>https://karamanev.me/technologii/it-imena</link>
      <guid isPermaLink="true">https://karamanev.me/technologii/it-imena</guid>
      <pubDate>Fri, 05 Jul 2024 06:00:54 GMT</pubDate>
      <dc:creator>Георги Караманев</dc:creator>
      <category>Технологии</category>
      <description>Братовчеди ли са Java и JavaScript и ако нямат нищо общо… защо носят толкова подобни имена? Защо в название и символ на Apple се превръща толкова експлоатиран символ като ябълката? Какво ли е… Adobe? А Google? Има ли Lenovo общо с Ленин? „Туй, което зовем ний „роза“, ще ухае сладко под всяко друго име“, казва Жулиета, цитирана от Шекспир. А туй, което зовем Apple или Amazon, щеше ли да ухае сладко под друго име? Можем само да гадаем. Но зад названията на най-големите в онлайн света понякога се крият забавни истории. В следващите редове ще минем набързо през някои от най-поучителните и неочакваните.</description>
      <content:encoded><![CDATA[<p><img src="https://img.karamanev.me/2024/07/it-imena.jpg.960.webp" alt="it-imena" /></p><p>Братовчеди ли са Java и JavaScript и ако нямат нищо общо… защо носят толкова подобни имена? Защо в название и символ на Apple се превръща толкова експлоатиран символ като ябълката? Какво ли е… Adobe? А Google? Има ли Lenovo общо с Ленин?</p>
<p>„Туй, което зовем ний „роза“, ще ухае сладко под всяко друго име“, казва Жулиета, цитирана от Шекспир. А туй, което зовем Apple или Amazon, щеше ли да ухае сладко под друго име?</p>
<p>Можем само да гадаем. Но зад названията на най-големите в онлайн света понякога се крият забавни истории. В следващите редове ще минем набързо през някои от най-поучителните и неочакваните.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2024/07/it-imena-2.jpg.480.webp" alt="Илюстрация от MidJourney: логото на Google от цветни триизмерни букви, обвити в лиани и растения, върху трева под синьо небе" loading="eager" decoding="async" width="687" height="385"><figcaption>За илюстрациите „помолих“ MidJourney да покаже как си представя, че са се родили някои от най-известните марки в онлайн света.</figcaption></figure>
<h2 id="в-името-на-прозата">В името на прозата</h2>
<p>„За една чест и за едно красно име“ живее човекът според Рачко Пръдлето, героя на Иван Вазов. Сигурно скоро не сте си спомняли за Рачко (не Рачков) и неговото „красно име“, но със сигурност често споменавате имената, за историята на които ще поговорим на следващите редове.</p>
<p>Азбуката ни започва с една сравнително популярна история, тази за името на <strong>Apple</strong>. Дълго време създателите на фирмата се чудят какво да е то, докато в един момент, както разказва Стив Возняк, Стив Джобс се завръща от пътуване до комуна в Орегон, която се грижела за ябълкова градина. Така и не се сетили за нещо по-добро, а в своята автобиография Джобс пише, че името му харесало, защото е „забавно, одухотворено и не плаши“.</p>
<p>Да, оттогава не е уплашило доста милиони потребители, а напротив. И докато още сме на буквичката „А“, нека споменем готината логика зад името на <strong>Adobe</strong>. Компанията, която се грижи за Photoshop, Illustrator и много други дизайнерски и общочовешки софтуерни решения, е кръстена от нейния съосновател Джон Уорнък на малкото изворче със същото име, което блика недалеч от дома му – Адоби Крийк.</p>
<h2 id="именувам-се">Именувам се</h2>
<p>Да, очевидно често имената идват просто защото трябва да звучат добре, без излишни натоварвания и някакви негативни асоциации. А хрумките изникват изпод дърво и камък.</p>
<p>Или пък срещу заплащане. Компанията Research In Motion през 2001 г. наема консултантска фирма, за да предложи достатъчно добро название за новата услуга, която планират да предложат, за малка машинка, чрез която могат да се изпращат толкова модерните по онова време имейли.</p>
<p>На въпросните консултанти малките клавишчета на апаратчето им се сторили досущ като зрънцата на горски плод. Например къпинки. И така, по свежа и точна асоциация, се „родили“ телефоните <strong>BlackBerry</strong>. Скоро и самата компания поръчител, която много харесала името, се прекръстила по същия начин.</p>
<p>Понякога търсенето на име е доста трудно. Чудили ли сте се що за оракул е <strong>Oracle</strong>? Тримата създатели на проекта казват, че не могат да си признаят точната етимология, защото става дума за проект, по който точно преди да създадат фирмата, са работили за ЦРУ.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2024/07/it-imena-4.jpg.960.webp" alt="Логото на Microsoft с четирите цветни квадрата сред оранжеви и сини пръски боя" loading="lazy" decoding="async" width="1007" height="565"></figure>
<h2 id="кръщене">Кръщене</h2>
<p>А може да е толкова просто… <strong>ChatGPT</strong> се превърна в суперзвезда въпреки очевидно не особено маркетинговото съкращение, което говори нещо на малцина. <a href="https://karamanev.me/istorii/sam-altman">Или пък</a> <strong>OpenAI</strong>, които, може да питате Илон Мъск, отдавна не са никак “open“.</p>
<p>Продължаваме нататък, за да не се забъркваме в щекотливи направления. Някои имена са си направо шантави по идея, например <strong>Twitter</strong>. Както разказва създателят Джак Дорси, компанията е търсела име, което по някакъв начин звуково напомня за самата услуга, която се предоставя. „Ами, когато получите съобщение, телефонът ви не казва „бъззз“, нито „джит“, „дзвъннн“, на нас ни звучеше точно подобно на „туит““.</p>
<p>Много е забавно да си представим предприемачите, седнали да „бъзкат“, „джиткат“ и „туиткат“, докато нацелят най-доброто звукоподражателно решение.</p>
<p>Оттам и Twitter, като мрежата, която споделя „туитове“… които така и не станаха „хиксове“, след като Мъск приложи маркетинговия си гений с новото име на платформата – <strong>Х</strong>. (Или пък с <strong>Tesla</strong> – да, може да ни убеждава, че е преклонение пред сръбския гений, но, гледайки някои идеи в моделите, като нищо ще да има връзка и популярният у нас мултифункционален инструмент.)</p>
<p>Подобна е историята на <strong>TikTok</strong>… Нещо „тиктока“ там, на „езиковедски“ го наричат „ономатопея“ – звукоподражателна дума, в случая от известието за нов кратък клип от любим инфлуенсър.</p>
<p><strong>Pixar</strong> кръщава фирмата си за анимационни филми Стив Джобс по испанската дума за „правя картини“.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2024/07/it-imena-5.jpg.960.webp" alt="Черна роботизирана ръка с осветено лого на Tesla в дланта, обвито от електрически искри – намек за Никола Тесла зад името" loading="lazy" decoding="async" width="1007" height="565"></figure>
<h2 id="от-google-по-голямо-няма">От Google по-голямо няма!</h2>
<p><strong>Google</strong>, може би го знаете, идва просто, за да заяви огромни възможности. Гугол е най-голямото число, което аритметиката в момента дарява със собствено име.</p>
<p>Ами <strong>Amazon</strong>? Твърди се, че в началото Джеф Безос държал да се казва Cadabra (на галено от „абракадабра“), но после решил, че задължително името трябва да започва с първата буква в азбуката, така че винаги да излиза на първо място при каквото и да било търсене. А после дошла и тази дума, свързана с името на река Амазонка (Безос казва, че го вдъхновява, защото е различна, екзотична и най-голямата в света). И, разбира се, с “amazing“, „Много яко!“.</p>
<p><strong>Nintendo</strong> пък си е класическо японско решение – първата сричка означава „доверен“, а останалите – „рай“. Тогава, играейки, попадаме в „доверения рай“?</p>
<p>Може вече да има не толкова много телевизори, но <strong>YouTube</strong> е… „твой телевизор“. Защо е така и как най-голямата платформа за видео трябваше да е сайт за запознанства – <a href="https://karamanev.me/istorii/youtube">четете тук</a>.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2024/07/it-imena-6.jpg.960.webp" alt="Логото с птичката на Twitter, изобразено като светещ син силует сред облаци и искри на тъмен фон" loading="lazy" decoding="async" width="1007" height="565"></figure>
<h2 id="записано-в-дневника">Записано в дневника</h2>
<p>Какво е пък това <strong>Skype</strong> и има ли връзка с небесата? Да, определено, първо го наричали Skyper заради това, което предлага – “Sky peer to peer“, „небето от потребител до потребител“. Метафора, търсеща да каже, че без сървър по средата между потребители вече е възможна комуникация, която да излети в облаците.</p>
<p><strong>Viber</strong> не идва от вибрирането на телефона, а от идеята, че когато двама души си говорят, те трептят на еднаква честота. <strong>Whatsapp</strong>, разбира се, е заигравка между разговорното „как си“ на английски и съкращението за апликация.</p>
<p>Докато сме на начините за комуникация… <strong>Telegram</strong> май е доста очевидно – <a href="https://karamanev.me/istorii/pavel-durov">Павел Дуров</a> ни връща във времената, когато диктувахме съобщения по пощата, които да пристигнат до приятелите ни в съседния град… Любопитно е, че оттам идва и Instagram – „моментна телеграма“. Колко ли от хората, които ги ползват днес, изобщо са виждали телеграма?</p>
<p>С <strong>Facebook</strong> също е доста скучно, на български бихме го нарекли „лицекнига“. Всъщност, Марк Зукърбърг кръщава така проекта си, с който иска да се свърже със състудентите, по думата, която се ползва за училищните дневници в „Харвард“ и други реномирани университети. Все пак е симпатично, че запазва названието, след като малкото му проектче се превръща в меганачинание, погълнало целия свят.</p>
<p>Така е и с <strong>WordPress</strong>. Създателят Мат Муленвег търси нещо достатъчно запомнящо се и разбираемо, нищо повече (и все пак предостатъчно – <a href="https://karamanev.me/istorii/wordpress-matt-mullenweg">четете тук</a>).</p>
<h2 id="именник-на-българските-ханове">Именник на българските ханове</h2>
<p>На български никак не звучи добре комбинацията от двете съставни думи в названието на <strong>Microsoft</strong>, със сигурност сте чували вицове в тази връзка, свързани с евентуалните физически характеристики на Бил Гейтс. Всъщност името е предложено от <a href="https://karamanev.me/istorii/paul-allen">Пол Алън</a> и идва от… „микропроцесор“ и „софтуер“. Другите тълкувания оставаме не вас.</p>
<p>Подобно скучна е логиката и при <strong>Intel</strong> – „интегрирана електроника“.</p>
<p>Ами <strong>Lenovo</strong>? Дали идва от Ленин, или от „леност“? Не точно, етимологията води към “legend“. През 2002 г. тази дума хрумва на шефа на проекта Ян Янкин, който дори започва да я ползва активно. Обаче скоро вижда, че вече има доста начинания със същото название. Затова решава да комбинира началото – “le“ от „легенда“ с “novo”, което на латински значи същото, което и на български. 32 милиона долара отнемат маркетинговите действия за прехода от Legend към Lenovo.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2024/07/it-imena-7.jpg.480.webp" alt="Илюстрация: човек седи на хълм сред огромни оранжеви и лилави листа под нощно небе с полумесец и звезди" loading="lazy" decoding="async" width="687" height="385"></figure>
<h2 id="има-име">Има име</h2>
<p><strong>Sony</strong> също идва от латинска дума, “sonus“ – „звук“. Удобно за произнасяне от хората от различни култури.</p>
<p>След както “novo” е същото като „ново“, значи и <strong>Sega</strong> идва от „сега“? Никак даже, то е съкращение от “Service Games of Japan”.</p>
<p>Доста забавна е историята как <strong>Linux</strong> носи името на доста скромния си създател Линус Торвалдс. И другото му „отроче“ – <strong>git</strong>, има поучително название, но повече за техния произход <a href="https://karamanev.me/istorii/linus-torvalds">можете да намерите тук</a>.</p>
<p><strong>eBay</strong> – създаден от Пиер Омидяр, популярният онлайн магазин, започнал по-скоро като аукцион, приема името на консултантската компания, управлявана от неговия създател. Тя се казвала Echo Bay, но, уви станало ясно, че домейнът със същото име е зает и трябвало да се измисли нещо по-различно. Омидяр решила просто да го съкрати.</p>
<p>Ами конкуренцията – дали <strong>Alibaba</strong> непременно си върви с 40-те разбойници? Джак Ма си седял в кафене в Сан Франциско, когато му хрумнало, че това е доста популярно име и решил да провери. Попитал сервитьорката за какво се сеща, а тя отвърнала: „Сезам, отвори се!“. Така стигнал до извода, че това е едно от малкото имена, познати по целия свят, между различните култури. (Като стана дума, това май звучи и като… <strong>Shazam</strong>, отвори се, нали?)</p>
<h2 id="яхууу">Яхууу!</h2>
<p>Понякога е направо банално. Форумът за въпроси и отговори <strong>Quora</strong> идва от… questions &#x26; answers – въпроси и отговори. Световният гигант в мрежовото оборудване <strong>Cisco</strong>, както си личи отдалеч, носи името на Сан Франциско, града, от който произхожда.</p>
<p><strong>Yahoo!</strong> звучи като ентусиазиран призив и точно това представлява. Създателите на някогашния конкурент на Google като световна търсачка се оглеждали за призив, който да звучи шумно, необуздано, грубо.</p>
<p>Ксерокс на български е нещо повече от марка, направо е име на уред, който копира страници. А названието на истинския <strong>Xerox</strong> идва от технологията „ксерография“, което пък произлиза от гръцките думи за „сухо“ и „пиша“.</p>
<p>Тази секция е за полиглоти. <strong>Samsung</strong> на корейски ще рече „три звезди“. <strong>Nokia</strong> дължи името си на финландската река Нокианвирта. <strong>Wikipedia</strong> комбинира универсалното „енциклопедия“ с хавайската дума за бързина, а историята определено е интересна.</p>
<p>Преди да се разделим, е време за още една интересна група имена – тази на езиците за програмиране.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2024/07/it-imena.jpg.960.webp" alt="Логото на Apple, обвито в пламъци и пръски, отразено в мокра тъмна повърхност – илюстрация към историите зад имената на марките" loading="lazy" decoding="async" width="1007" height="565"></figure>
<h2 id="оно-мастика">Оно мастика</h2>
<p>Първо отмятаме най-честия случай – езиците, приютили в имената си съкращения. Тук попадат някои от най-характерните решения от миналото, когато като че ли не са си падали толкова по маркетинга и на първо място е стояла задачата името да обяснява езика. <strong>BASIC</strong> е съкратено от Beginner’s All-purpose Symbolic Instruction Code. Грубо казано – „символичен код с инструкции за начинаещи с множество приложения“. Друг революционен език – <strong>COBOL</strong>, е абревиатура от COmmon Business Oriented Language – „генерален, бизнесориентиран език“.</p>
<p><strong>FORTRAN</strong> произлиза от FORmula TRANslator – „преводач на формули“, а <strong>LISP</strong> е чисто и просто… LISt Processor – „процесор за списъци“.</p>
<p>Нашумелият през последните години <strong>Go</strong> просто носи първите букви от името на създателя си – Google. Доста нетипична като за компанията липса на въображение…</p>
<p>В по-ново време сред най-използвани езици, „кръстени“ на съкращения, са <strong>SQL</strong> – Structured Query Language, „структуриран език за заявки“ и <strong>PHP</strong>. За него можете да попаднете на информацията, че съкращението идва от Personal Home Page – „лична страница“, но по-скоро става дума за Hypertext Preprocessor – „препроцесор за хипертекстове“.</p>
<h2 id="на-дядо-си-мъдьо">На дядо си Мъдьо</h2>
<p>Немалко са езиците, които получават названието си в чест на личност. Най-популярният пример е <strong>Ada</strong>, наречен на Ада Лъвлейс. Дъщерята на лорд Байрон е една от пионерките на компютърните науки, далеч преди да съществуват изобщо компютрите. Езици са кръщавани на Ойлер, Тюринг и други математици и програмисти. А и не само – други носят имената на личности като Моцарт, Окам, Айфел, дори Оруел.</p>
<p>Сред по-популярните са революционният за 70-те години <strong>Pascal</strong>, наречен в памет на френския математик Блез Паскал и <strong>Haskell</strong>, носещ името на един от пионерите на програмирането – Хаскел Къри.</p>
<p>От света на митологията и литературата пък идват <strong>Delphi</strong>, <strong>Oberon</strong>, <strong>Oz</strong>, <strong>Alice</strong>.</p>
<h2 id="ти-ли-с">Ти ли С?</h2>
<p>Днешните най-популярни езици за програмиране имат общ прародител – <strong>С</strong>. После някои от неговите наследници запазват буквичката и я надграждат, за да се усети разликата (<strong>C++</strong>, <strong>C#</strong> или <strong>Objective-C</strong>). Има дори език <strong>C–</strong>.</p>
<p>Откъде обаче идва самото име на толкова важния за компютрите днес С? Малко е банално. Просто създателите му го смятат за наследник на системен език на име <strong>B</strong>. Който пък е опростена версия на езика <strong>BCPL</strong>, на който дължи името си… Както виждате, тук езиците за програмиране са в доста сложна роднинска връзка, която определено може да съперничи на сценария на латиносериал.</p>
<p>А ако продължим с наследствените названия, си струва да отбележим и <strong>Ruby</strong> – „рубин“, който просто е инспириран от <strong>Perl</strong> – „перла“. Само че при прародителя има и една „изядена“ буква, за да звучи по-свежо…</p>
<h2 id="питон-не-пита">Питон не пита</h2>
<p>Програмистите са малко банални наистина, ще си кажете след примерите от горните редове. За финал оставих няколко примери, които да покажат обратното – къде умелото, къде не, чувство за хумор при създателите на програмни езици.</p>
<p>Чудите се какъв е този питон зад името на най-популярния език, свързан с разработването на изкуствен интелект – <strong>Python</strong>? Всъщност не е питон, а наистина „пайтън“. „Монти Пайтън“ – създателите на езика са били фенове на британските комедии.</p>
<p>Вече <a href="https://karamanev.me/technologii/brendan-eich">е ставало дума</a> за <strong>JavaScript</strong>, който в последния момент получава това име заради изцяло маркетингови цели. Така че да може да се качи на раменете на славата на своя „полуадаш“ – <strong>Java</strong>. При това доста нахално, тъй като става дума за проект на съвсем различни създатели, които очевидно просто не са били особено внимателни при защитата на авторските си права.</p>
<h2 id="java-от-ява">Java от Ява</h2>
<p>А гледайки назад във веригата… какво е <strong>Java</strong>? Първо езикът трябвало да се казва Oak – „дъб“. Но на създателите нещо им „стържело“ (и по-добре, на български не звучи симпатично, ще се съгласите). Затова седнали и побъбрили за име, което да им звучи готино, без непременно да носи някакъв дълбок смисъл. Така езикът станал Green – „зелен“. Това пък решили, че е много семпло.</p>
<p>Така се спрели на Java. Програмистите пийват доста кафе, нали знаете? Това с пълна сила важало и за този екип, който пък предпочитал напитката от сорта Ява, кръстен на индонезийския остров. Останалото е история (и безплатна реклама на този сорт кафе и на Индонезия като туристическа дестинация).</p>
<p>И така, минахме през доста истории… Които показват, че името може да няма значение, но може и да проправи пътя на едно начинание. Пропуснах ли нещо важно? Коя от историите ви се стори най-интересна? Ще се радвам на всякакви интересни мнения…</p>]]></content:encoded>
      <enclosure url="https://img.karamanev.me/2024/07/it-imena.jpg.960.webp" type="image/webp" length="0" />
    </item>
    <item>
      <title>Евгений Замятин. Забравеният пророк</title>
      <link>https://karamanev.me/istorii/evgeni-zamiatin</link>
      <guid isPermaLink="true">https://karamanev.me/istorii/evgeni-zamiatin</guid>
      <pubDate>Fri, 21 Jun 2024 06:00:04 GMT</pubDate>
      <dc:creator>Георги Караманев</dc:creator>
      <category>Истории</category>
      <description>„Ние“ на Евгений Замятин е блестящ роман, защото в него наднича онова бъдеще, в което технологиите са победили човека. Вкарали са го в математическата си хватка, превърнали са го в цифра, в инструмент. Една от най-силните метафори на онова, което може би се задава и за което все повече си струва да си говорим. Технологиите определят правилата, а ние сме се превърнали в безсмислените части на един суров механизъм… Често споменаваме Оруел и Олдъс Хъксли. И с пълно основание! Антиутопичните възможни светове, които си мислехме, че са останали в ХХ век, се завърнаха като тема, като заплаха. Този писател е вдъхновител и на двамата, единственият му роман е антиутопия, не по-малко замисляща и осмисляща от тези на двамата класици. Защото се вглежда не толкова във възможния осъществен тоталитаризъм, а в една още по-актуална днес посока.</description>
      <content:encoded><![CDATA[<p><img src="https://img.karamanev.me/2024/06/evgeni-zamiatin-2.jpg.960.webp" alt="Евгений Замятин" /></p><p>Често споменаваме Джордж Оруел и Олдъс Хъксли. И с пълно основание! Антиутопичните възможни светове, които си мислехме, че са останали в ХХ век, се завърнаха като тема, като заплаха.</p>
<p>Този писател е вдъхновител и на двамата, единственият му роман е антиутопия, не по-малко замисляща и осмисляща от тези на двамата класици. Защото се вглежда не толкова във възможния осъществен тоталитаризъм, а в една още по-актуална днес посока.</p>
<p>„Ние“ на Евгений Замятин е блестящ роман, защото в него наднича онова бъдеще, в което технологиите са победили човека. Вкарали са го в математическата си хватка, превърнали са го в цифра, в инструмент. Една от най-силните метафори на онова, което може би се задава и за което все повече си струва да си говорим. Технологиите определят правилата, а ние сме се превърнали в безсмислените части на един суров механизъм…</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2024/06/evgeni-zamiatin-9.jpg.480.webp" alt="Евгений Замятин" loading="eager" decoding="async" width="676" height="450"><figcaption>Съвмеременна театрална адаптация на „Ние“</figcaption></figure>
<h2 id="корабът-с-алените-платна">Корабът с алените платна</h2>
<p><em>Истинска литература може да има само там, където се създава не от изпълнителни и добронамерени чиновници, а от луди, еретици, отшелници, мечтатели, бунтовници,</em> <em>скептици. И ако писателят трябва да бъде благоразумен, да е правоверен, да е, както днес, полезен… тогава литературата няма смисъл, тя е само хартия, която днес четеш, а утре използваш, за да увиен сапуна в магазина.</em></p>
<p>(Цитатът е от съчинението „Боя се“. Всички останали цитати в курсив са от „Ние“ в превод на Росица Бърдарска)</p>
<p>Не по-малко забележителна е историята на автора. По професия корабостроител, неволен свидетел на случилото се на „Броненосеца Потьомкин“, той пише писмо до Сталин, в което отново наднича в тъмното бъдеще. И макар че в кръвожадните времена успява да напусне родината си, тя така и не спира да му липсва до последния ден.</p>
<p>Евгений Замятин е вълнуващ образ, чиито думи си струва да си припомняме днес. Когато войната, диктатурата, сблъсъкът на цивилизациите се завръщат с като че ли вечната си историческа тежест. Допълнени обаче и от невероятния възход на технологиите и опасностите, идващи от тях.</p>
<p>Роден е през 1884 г. (Оруел?!). Баща му и дядо му са свещеници и макар че израства, както сам казва, в дълбоката руска провинция, е заобиколен от интелектуален кръг – майка му е пианистка, в дома често може да се чуе Шопен. На 4 момчето вече чете само Гогол. В училище се справя добре по литература и трагично по математика. Но, както пише в биографията си, от чиста упоритост решава да влезе и да учи дисциплината с най-много математика в Петербургската политехника – корабостроене.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2024/06/evgeni-zamiatin-5.jpg.480.webp" alt="Евгений Замятин" loading="lazy" decoding="async" width="650" height="433"></figure>
<h2 id="там-край-реката">Там, край реката</h2>
<p><em>И по-нататък – въпрос към себе си: защо е красиво? Защо този танц е красив? Отговор: защото е несвободно движение, защото целият му дълбок смисъл е тъкмо в абсолютната естетическа подчиненост, в идеалната несвобода. И ако е вярно, че прадедите ни са се отдавали на танца в наи-вдъхновените мигове на своя живот (религиозни мистерии, военни паради), това ще рече само едно: инстинктът за несвобода е органично присъщ на човека още от древността.</em></p>
<p>Замятин попада в университета в началото на ХХ век, когато в Руската империя се зараждат явленията, които ще поведат историята на целия източен блок. Замятин бързо е увлечен в политиката, става част от революционните среди, сближава се с болшевиките.</p>
<p>Може би затова изиграва роля и случайността като студент да попадне на борда на кораба „Княз Потьомкин – Таврический“, където става свидетел на драматични събития. Историята, която ще бъде увековечена от Сергей Айзенщайн в един от първите безспорни киношедьоври – „Броненосецът Потьомкин“. Изпаднали в крайно тежко състояние, моряците се вдигат на бунт и превземат кораба. Срещу тях е изпратена войска, която кръвожадно потушава бунта.</p>
<p>Връщайки се в университета, Замятин става доста деен на политическия фронт. Дотолкова, че през 1906 г. е арестуван и насилствено върнат в родния си град Лебедян. Въпреки че му е забранено, още същата година нелегално се връща в Петербург и дори… завършва образованието си. Чудеса, възможни само в бунтовните първи години на ХХ век.</p>
<p>По това време пише първия си разказ. А чудесата продължават. Тъй като се откроява като изключително талантлив корабостроител, а по онова време тези специалисти са важни и търсени, скоро е помилван. В следващите години работи спокойно, докато не започва Първата световна война, той публично се обявява за мир и призовава към бунтове, за което отново е арестуван и депортиран далеч от цивилизацията.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2024/06/evgeni-zamiatin-11.jpg.960.webp" alt="Евгений Замятин" loading="lazy" decoding="async" width="1004" height="1024"><figcaption>Паметна плоча на дома в Нюкясъл, където е живял Замятин</figcaption></figure>
<h2 id="броненосецът-потьомкин">Броненосецът „Потьомкин“</h2>
<p><em>Държавата забранявала убийството на отделния човек, а не забранявала унищожението на милионите наполовина. Значи, за да се убие един, тоест да се намали сборът от човешки съществувания с 50 години, е престъпно, а да се намали сборът от човешки съществувания с 50 милиона години – не е престъпно. Смешно, нали?</em></p>
<p>След като излежава присъдата си обаче… изведнъж отново се оказва, че е прекалено ценен специалист, командирован е във Великобритания, за да участва в създаването по руска поръчка на ледоразбивача „Свети Александър Невски“, който… докато бъде построен, вече е дошла Октомврийската революция и пристига обратно с името „Ленин“. Огромен, иновативен за времето си кораб, способен да се справи и с най-тежките предизвикателства на Северния Ледовит океан.</p>
<p>Не само корабът, но и корабостроителят се променя драстично за времето на острова. Замятин пътува между корабостроителници, пръснати из кралството. Това, което най-вече го изумява и формира светогледа му оттук нататък, са технологиите. Прогресът, напредъкът. Изобретенията, които обещават да променят живота ни… не непременно в положителна посока.</p>
<p>Звучи ли ви познато от гледната точка на днешния ден?</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2024/06/evgeni-zamiatin-2.jpg.960.webp" alt="Евгений Замятин" loading="lazy" decoding="async" width="1023" height="575"><figcaption>Портрет от художника Юрий Анинков</figcaption></figure>
<h2 id="без-бряг-е-бремето">Без бряг е бремето</h2>
<p><em>А нима не е абсурд, че държавата (и се е осмелявала да се нарича държава!), е могла да остави без всякакъв контрол сексуалния живот. Който, когато и колкото искал… Абсолютно ненаучно, като животни. И като животни, слепешката, раждали деца. Не е ли смешно: да познаваш овощарството, птицевъдството, рибовъдството (имаме точни данни, че са ги познавали) и да не съумееш да стигнеш до последното стъпало на тази логическа стълбица: детевъдството. Да не стигнеш до нашите Идеална Майка и Идеален Баща.</em></p>
<p>Корабостроителят се променя и външно. Усвоява британските порядки, местната мода, нравите дотолкова, че после, след завръщането му в родината често ще го наричат иронично „Англичанина“. Корней Чуковски пише за него: „Евгени Иванович имаше една простима слабост: той се държеше като английски капитан. Пушеше лула, плюеше като истински йоркширец, често казваше “alright” и като си наденеше британската физиономия, слушаше и говореше, без да променя лицето си. Но очите му бяха наивни, селски, хитроумно присвити, а тъмнорусата му буйна коса не искаше да се впише в английската преграда“.</p>
<p>Замятин явно има усет да не пропуска драматичните моменти, връща се в родината си през септември 1917-а. Писателят не крие, че изпитва огромен ентусиазъм от промените, които се задават с Октомврийската революция.</p>
<p>Участва активно в Гражданската война, което отново го отвежда в затвора, заедно с други известни творци, сред които и Александър Блок.</p>
<p>По това време, освен че участва в събитията на деня и работи активно по специалността си, пише все повече. Така стигаме до 1920 г., когато е готов с първия си и останал единствен роман, за който си говорим днес – „Ние“.</p>
<p>Макар че мнозина, включително и Георги Марков в популярно есе за Замятин, откриват в романа алюзии със случващото се в СССР през следващите десетилетия, той е много повече. Замятин го пише във времената на ентусиазъм, когато дори името на Сталин са чували малцина. Това изобщо не е книга за победилата революция, колкото за победилите технологии. За свръхтехнологизираното общество, в което сме им делегирали всичко, а ние сме се превърнали в болтове в системата, в колелцата, съществуващи само за да я движат напред…</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2024/06/evgeni-zamiatin-4.jpg.480.webp" alt="Евгений Замятин" loading="lazy" decoding="async" width="650" height="433"><figcaption>Замятин и съпругата му Людмила</figcaption></figure>
<h2 id="острови-по-течението">Острови по течението</h2>
<p><em>Оттук разпределението: тонът има права, грамът – задължения, и естественият път от нищожеството към величието е да забравиш, че си грам, и да се почувстваш милионна частица от тона…</em></p>
<p>Факт е, че романът така и не е издаден в годините след написването си. Журналистическо заравяне в архивите преди няколко години показа, че това се е случило по-скоро случайно. Редакторите са се забавили с решенията си, всъщност са одобрявали романа… Но Замятин е бил нетърпелив и това му е докарало сериозни проблеми. „Ние“ излиза първо в Ню Йорк и именно това кара властите да се заемат с писателя.</p>
<p>Той не е репресиран, за разлика от много от съвременниците си, големи писатели и поети, чиито имена всички знаем. През 1929 г. е изключен от съюза на писателите, личи си, че не успява да се справи с изискванията на новото време. Пред 1931 г. пише прословутото си писмо до Сталин, в което обяснява несъгласието си с отношението към изкуството и моли да му се позволи да замине за чужбина. Обещава да се върне „веднага, щом стане възможно да служим на големите идеи в литературата, без да служим на малките хора“. Доста смело, какво ще кажете?</p>
<p>Получава обаче подкрепата на Максим Горки и, направо неочаквано… му е позволено да напусне страната. Дори запазва съветския си паспорт.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2024/06/evgeni-zamiatin-10.jpg.960.webp" alt="Евгений Замятин" loading="lazy" decoding="async" width="1065" height="600"><figcaption>Замятин (горе вдясно) с руски поети и писатели</figcaption></figure>
<h2 id="титаник">Титаник</h2>
<p><em>Като завърти тази ръчка, всеки от вас може да произвежда до три сонати на час. А колко усилия е струвало това на вашите прадеди! Те били в състояние да творят едва след като стигнели до припадъка, наричан „вдъхновение“ – неизвестна форма на епилепсията.</em></p>
<p>Останалите си години Замятин изживява в чужбина, през 30-те безпрецедентно е възстановено и членството му в съветския писателски съюз. Казва, че мечтае да се върне в родината си, което така и не се случва, сърдечна болест слага край на дните му през 1937 г. В чужбина така и не издава нищо ново, единствената му творческа изява е като сценарист на успешен френски филм.</p>
<p>„Най-неизвестния от великите руски писатели на ХХ век“ го нарича Алексей Корольов.</p>
<p>Целият му живот е свързан с най-големите литератори на онова време. Съпругата му е близка приятелка на Анна Ахматова и ѝ помага, когато се разболява от туберкулоза. Личен лекар на писателя е братът на Михаил Булгаков. На панихидата му негови думи чете нобелистът Иван Бунин.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2024/06/evgeni-zamiatin-7.jpg.480.webp" alt="Евгений Замятин" loading="lazy" decoding="async" width="800" height="450"><figcaption>Илюстрация към първото американско издание на „Ние“</figcaption></figure>
<h2 id="ледоразбивачът">Ледоразбивачът</h2>
<p><em>Втурнах се към него като към роден брат, право срещу остриетата, и почнах – за безсънието, сънищата, сенките, жълтия свят… Устните-ножици се усмихваха.</em></p>
<p><em>– Закъсали сте! Мисля, че ви се е появила душа.</em></p>
<p><em>Душа ли? Тази странна, древна, отдавна забравена дума. Понякога казвахме „задушевно“, „равнодушно“, „душегубец“, но душа…</em></p>
<p><em>– Това е… много опасно – промълвих аз.</em></p>
<p><em>– Неизлечимо.</em></p>
<p>„Ние“ излиза за първи път в родината му едва в края на 80-те. Много преди това книгата си е създала реноме на запад, като визионерска, пророческа, като първата литературна антиутопия. Особено популярна е в Англия, Pet Shop Boys имат песен на име Integral, която пресъздава сюжета ѝ.</p>
<p>„Най-шеговитото и същевременно най-сериозното ми дело“, нарича романа си писателят корабостроител.</p>
<p>Замятин казва, че се е вдъхновил от Хърбърт Уелс. Самият Оруел пише, че е впечатлен от „Ние“, а според него и Олдъс Хъксли се е учил директно от руския си предтеча. Следи от идеите на нашия герои несъмнено има и в „451 градуса по Фаренхайт“ на Рей Бредбъри.</p>
<p>Кой от кого и как е заимствал, кой е първи и последен (а Замятин е първи по време с десетилетия пред колегите си), не мисля, че има особено значение. Факт е, че във всяка от тези класики имаме тоталитарен режим, главен герой, който му се опълчва, започва своята малка и наивна революция, преди системата, по един или друг начин, да го унищожи. Нещо повече, надявам се да не се налага да спорим кой от тези безспорни класици се е оказал в най-голяма степен прав със страховитите си пророчества.</p>
<figure class="fig fig--portrait"><img src="https://img.karamanev.me/2024/06/evgeni-zamiatin-6.jpg.480.webp" alt="Евгений Замятин" loading="lazy" decoding="async" width="900" height="1248"><figcaption>Корица от 1913 г. към книгата на Замятин „Провинциална история“</figcaption></figure>
<h2 id="човек-зад-борда">Човек зад борда</h2>
<p><em>От собствен опит зная: най-мъчителното е да посееш в човека съмнението в това, че той е реалност.</em></p>
<p>И все пак, прекалено много са пипалата на възможния технологичен ужас, описани в „Ние“, знаците за чието покълване можем да видим около себе си.</p>
<p>Да, технологиите са огромно богатство, но могат да бъдат и ужас.</p>
<p>Действието се развива през 32-ри век, всички хора са поданици на Единната държава, нямат имена, а само числа. Главния герой D-503 е математик, един от инженерите на летателна машина, наречена Интеграл. Лесно е да видим самия корабостроител… само че в Космоса. (Или… <a href="https://karamanev.me/istorii/elon-musk">Илон Мъск</a>?!)</p>
<p>Гражданите на Единната държава живеят в еднакви апартаменти без завеси, носят еднакви дрехи („унифа“), пътуват с малки летателни средства. (Икономиката на споделянето?!) В свободното си време се наслаждават на музика, създадена от специални музикални автомати. (Изкуственият интелект?!)</p>
<p>В романа хората живеят в прозрачни жилища, нямат право да пускат щорите, освен ако не получат мечтания розов талон, с който им се дава шанс да се усамотят за кратко с конкретно избран и одобрен представител на другия пол. (Тиндър?!)</p>
<h2 id="спасителен-пояс">Спасителен пояс</h2>
<p>Дали не ни отведоха до нещо подобно и социалните мрежи? С начина, по който събират, обработват данните ни, по който манипулират? По който ни карат да споделяме селфита и светогледи далеч отвъд редното интимно?</p>
<p>Ами отдалечаването от природата, което дойде с техническия прогрес? А творчеството и изкуството, представени като технологизирани дейности, делегирани на алгоритмите?</p>
<p>Хейта, заглушаването на различния глас под тежестта на алгоритъма, на лайковете?</p>
<p>Затварянето ни в балони с ограничен светоглед, в паноптикума на илюзорната реалност?</p>
<p>Размиването на истината? На критериите за достоверност, на пълноценното информиране?</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2024/06/evgeni-zamiatin-8.png.480.webp" alt="Евгений Замятин" loading="lazy" decoding="async" width="637" height="450"></figure>
<h2 id="море-от-думи">Море от думи</h2>
<p><em>– Това е немислимо! Това е нелепо! Нима не разбираш: вие замисляте революция!</em></p>
<p><em>– Да, революция! Защо да е нелепо?</em></p>
<p><em>– Нелепо е – защото не може да има революция. Защото нашата – аз го казвам, не ти, – нашата революция е била последната. И повече никакви революции не може да има. Това го знае всеки…</em></p>
<p><em>Насмешливият остър триъгълник на веждите:</em></p>
<p><em>– Мили мой, ти си математик. Дори нещо повече: ти си философ на математиката. Добре: назови ми последното число.</em></p>
<p><em>– Тоест? Аз… не разбирам: как последното?</em></p>
<p><em>– Е, последното, горното, най-голямото.</em></p>
<p><em>– Но това е нелепо. Щом броят на числата е безкраен, за какво последно число може да говориш?</em></p>
<p><em>– А ти за каква последна революция говориш? Няма последна.</em></p>
<p>Тук е и забележителната разлика между „1984“ и „Ние“. Героите на Оруел видимо не понасят тиранията, в която живеят и само заради страха си се преструват, че я одобряват. Докато „числата“ на Замятин се подчиняват на законите на Единната държава, защото „така е смислено“. Тихо потопени и опитомени, както ние в днешните социални мрежи. Грижещи се да ни даряват съдържание, да ни осмислят ежедневието.</p>
<p>Както пише приятелят на Замятин Юрий Аненков, в романа си той доказва, че „човешкият живот не може да бъде изкуствено организиран по програми и чертежи, подобно на трансатлантически параход. Защото в човека, освен неговите материални, физически свойства и потребности, има и ирационално начало, което не подлежи нито на точно дозиране, нито на точно отчитане, в резултат рано или късно схемите и чертежите ще бъдат взривени“. Дали ще се окаже така и в действителността?</p>
<p>„Ние“ е блестяща метафора и повод за замисляне за възможното свръхтехнологично бъдеще. Да, може да не е прекрасната любовта история, нито идеалното четиво за плажа, но е четиво, което днес не бива да пропускаме.</p>
<p>Много ми се иска само след няколко години да се окаже, че ги няма тези паралели, че не съм прав. Обаче…</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2024/06/evgeni-zamiatin.jpg.480.webp" alt="Евгений Замятин" loading="lazy" decoding="async" width="800" height="500"></figure>]]></content:encoded>
      <enclosure url="https://img.karamanev.me/2024/06/evgeni-zamiatin-2.jpg.960.webp" type="image/webp" length="0" />
    </item>
    <item>
      <title>Радиевите момичета. Когато технологията се окаже ужас</title>
      <link>https://karamanev.me/istorii/radievite-momicheta</link>
      <guid isPermaLink="true">https://karamanev.me/istorii/radievite-momicheta</guid>
      <pubDate>Fri, 14 Jun 2024 06:00:51 GMT</pubDate>
      <dc:creator>Георги Караманев</dc:creator>
      <category>Истории</category>
      <description>Открито е невероятно мощно явление, създаващо ново вещество! Не само че лекува дори нелечимите случаи на рак, но ще отвори очите на науката в толкова много посоки. Например… да освети тъмната нощ! Мария Кюри открива радиоактивността, получава цели две Нобелови награди и проправя пътя на бъдещето. Тя отваря вратите на една нова технология, която се оказва неочаквано успешна… До момента, когато става ясно, че силно сме подценявали опасностите от нея. Това ще струва живота на хиляди хора, които просто са търсели препитание. Дали познаваме достатъчно технологиите, на които се доверяваме? Може ли и прословутият изкуствен интелект или пък някое от другите днес модерни направления да се окаже по-опасно, отколкото изглежда на пръв поглед? Най-важното е да се замисляме, да обмисляме, да обсъждаме. Да си разказваме. Истории като тази на радиевите момичета си струва да се четат по-често. За това са историите – да ни карат да подлагаме на съмнение, да имаме едно наум. Уви, не всичко, което блести, е злато…</description>
      <content:encoded><![CDATA[<p><img src="https://img.karamanev.me/2024/04/radievite-momicheta.jpg.480.webp" alt="Радиевите момичета" /></p><p>Открито е невероятно мощно явление, създаващо ново вещество! Не само че лекува дори нелечимите случаи на рак, но ще отвори очите на науката в толкова много посоки. Например… да освети тъмната нощ!</p>
<p>Мария Кюри открива радиоактивността, получава цели две Нобелови награди и проправя пътя на бъдещето.</p>
<p>Тя отваря вратите на една нова технология, която се оказва неочаквано успешна… До момента, когато става ясно, че силно сме подценявали опасностите от нея. Това ще струва живота на хиляди хора, които просто са търсели препитание.</p>
<p>Дали познаваме достатъчно технологиите, на които се доверяваме? Може ли и прословутият изкуствен интелект или пък някое от другите днес модерни направления да се окаже по-опасно, отколкото изглежда на пръв поглед?</p>
<p>Най-важното е да се замисляме, да обмисляме, да обсъждаме. Да си разказваме.</p>
<p>Истории като тази на радиевите момичета си струва да се четат по-често. За това са историите – да ни карат да подлагаме на съмнение, да имаме едно наум. Уви, не всичко, което блести, е злато…</p>
<figure class="fig fig--small"><img src="https://img.karamanev.me/2024/04/radievite-momicheta-8.jpg.429.webp" alt="Радиевите момичета" loading="lazy" decoding="async" width="429" height="344"></figure>
<h2 id="изгори-за-да-светиш">Изгори, за да светиш</h2>
<p>„Моят красив радий“ го нарича Мария Кюри, до днес тя остава един от най-тачените и знаменити учени, довели на раменете си прогреса. Много време ще мине, преди човечеството да разбере целия ужас, на който е способно откритието ѝ – това ще стане с пълна сила чак след атомните бомби, пуснати над Хирошима и Нагасаки.</p>
<p>Но много по-рано, в началото на миналото столетие това нейно изобретение е навсякъде. Първите си експерименти семейство Кюри прави с полоний – при него започва ядрена реакция, която обаче спира след около ден. После идва ред на урания… докато е намерено идеалното ново вещество. Радият, и по-конкретно неговият изотоп 226, има период на полуразпад от 1600 години! Колко много приложения може да има това!</p>
<p>Само за две години е открита силата на неговото лъчение да лекува онкологични заболявания. Резултатите понякога са чудодейни на фона на познатите преди това и радият се превръща в суперзвезда. Появяват се бутилки с радиева вода, бонбони, подмладяващи кремове за лице…</p>
<p>Много бързо на мода идва и още едно, макар и битовото негово приложение – часовниците, светещи в тъмното се превръщат в любим аксесоар! Ако тогава имаше Instagram, можете да сте сигурни, че щяха да са основна част от фийда. По онова време звучи като магия… и си е магия, защото върху циферблатите се полага иновативна боя на основата на откритието на семейство Кюри.</p>
<figure class="fig fig--portrait fig--small"><img src="https://img.karamanev.me/2024/04/radievite-momicheta-3.jpg.218.webp" alt="Радиевите момичета" loading="lazy" decoding="async" width="218" height="300"></figure>
<p>Сместа свети благодарение на каскада от химични взаимодействия: радиевите соли се смесват с цинково съединение и в резултат частиците, излъчвани от радия, карат атомите на цинка да вибрират, което създава искрици трептяща светлина, почти неразличима през деня, но ясно видима нощем.</p>
<p>Светещите часовници „ъндарк“(„нетъмен“) стават особено популярни след избухването на Първата световна война. В окопите войниците имат нужда от сигурна информация за часа, без да има нужда от фенерче, което би привлякло мерниците на отсрещните снайперисти. Производството на светещи часовници се превръща в свръхпечеливша индустрия.</p>
<figure class="fig fig--small"><img src="https://img.karamanev.me/2024/04/radievite-momicheta-12.jpg.232.webp" alt="Радиевите момичета" loading="lazy" decoding="async" width="232" height="217"></figure>
<h2 id="просветление">Просветление</h2>
<p>Този прогрес си има конкретно лице – Американската радиева корпорация (U.S. Radium Corporation), която притежава мини в Колорадо и Юта, първа предусеща огромните възможности на тази технология. Именно тя създава боята „ъндарк“ и изгражда няколко специализирани фабрики, в които се произвеждат новите часовници. Най-голямата – в Ориндж, Ню Джърси, бързо се превръща в мотор за местната икономика.</p>
<p>Така започва историята на „радиевите момичета“. За да боядисват циферблатите за наети стотици млади жени. Работата е лесна, като за времето си, приятна, бързо се превръща в приключение. Нещо повече, момичетата от бедните местни семейства не само получават добри пари, но имат късмета да работят и с най-нашумялата и най-здравословна технология.</p>
<p>За да нанасят бързо и ефективно боята, разработват специална техника – след всяко оцветяване облизват четките, за да им придадат остра форма, така могат да оцветяват прецизно дребните цифри и линии на часовника.</p>
<p>От всяка работничка се очаква да боядиса по 250 циферблата дневно, работейки пет дни и половина седмично. Плаща им се по цент и половина на часовник, което прави седмична заплата от 20 долара – отлично възнаграждение за работа, която не изисква особено образование. Работничките получават 3 пъти повече, отколкото роднините им, трудещи се в съседни фабрики.</p>
<p>Покрай всичко това забелязват още един страхотен страничен ефект – по този начин и самите те… започват да светят. Мажат от боята по лицата си (та нали това е най-здравословният крем!), докато скоро няколкостотин момичета могат да бъдат забелязвани и в най-тъмната нощ заради луминисциращите им тела…</p>
<p>Започват да ги наричат „призрачните момичета“, което пък им носи доста романтична слава и ги прави търсена и приятна компания за танци в събота вечер…</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2024/04/radievite-momicheta-10.jpg.960.webp" alt="Радиевите момичета" loading="lazy" decoding="async" width="1200" height="800"><figcaption>Днес по историята се правят филми, постановки, даже мюзикъл.</figcaption></figure>
<h2 id="раят-зад-другия-ъгъл">Раят зад другия ъгъл</h2>
<p>Те не само работят с най-здравословното вещество, но и с най-скъпото по това време – един грам струва $2,2 млн. в днешни пари.</p>
<p>„Радият ще удължи човешкия живот до 100 години“, гласи заглавие на The New York Herald от 1921 г.</p>
<p>Вв едно от продълженията на „Вълшебникът от Оз“ Лиман Франк Баум включва героя Хорнърс, които добиват радий, така че хората да облицоват стените на домовете си с него, като им придават красива, мека светлина. „Той е и лекарство, никой никога не може да се разболее, ако живее близо до радий“, обяснява Форнърс.</p>
<p>Как момичетата да предполагат, че нещо не е наред? По това време не се казва и дума за възможна опасност. През 1921 г., на върха на славата си, Мария Кюри обикаля САЩ, за да събира пари за следващи изследвания. Посрещнат я огромни тълпи, пред които тя говори за ползите от радиоактивността. Кулминацията е вечер, когато тя вади от джоба на полата си флакона с радиоактивен изотоп и започва да пръска във въздуха, за да показва меката, ефирна, синьо-зелена светлина…</p>
<p>Днес, разбира се, ни е лесно да се учудваме на доверчивостта на радиевите момичета. Уви, не винаги опасностите се виждат навреме. Дори Опенхаймер, работейки по проекта за ядрена бомба, <a href="https://karamanev.me/istorii/oppenheimer">не знае точно какво ще получи в резултат</a>. Да не говорим за поучителната история на Томас Миджли, който налага по света не едно, а <a href="https://karamanev.me/istorii/thomas-midgley">цели две масово смъртоносни изобретения</a> – оловния бензин и фреона, десетилетия преди да стане ясно колко опасни са всъщност.</p>
<p>Раят за радиевите момичета бързо се превръща в ад. Само след две години масово започват да развиват тежки болести, постепенно зачестяват смъртните случаи. „Нищо подобно!“ – уверяват работодателите им от Радиевата корпорация, това са съвпадения, починалите са били болни от сифилис…</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2024/04/radievite-momicheta-2.jpg.480.webp" alt="Радиевите момичета" loading="lazy" decoding="async" width="821" height="650"></figure>
<h2 id="в-края-на-тунела">В края на тунела</h2>
<p>Фабриката продължава да работи, четките да се потопяват в „ъндарк“ и да нанасят прогресивния си филм върху часовниците. Докато стрелките тиктакат с дните живот, които остават на повечето момичета. Почти всички на възраст между 18 и 22 г.</p>
<p>През 1924 г. 9 от момичетата са мъртви, останалите усещат все по-упорита слабост, дължаща се на напредващата анемия, зъбите им започват да падат.</p>
<p>Мениджърите на корпорацията решават, че е време да предприемат мерки и наемат екип учени от Харвард, който да проучат какъв е проблемът. В резултатите те описват, че цялата фабрика е покрита с радиев прах, че момичетата буквално светят в тъмното. Но и че се е появила някаква непозната, мистериозна болест, която води след себе си редица усложнения. Учените не отбелязват, че между двете явления може да има някаква връзка – все още радиоактивните технологии имат толкова безупречна репутация.</p>
<p>Въпреки това докладът не се харесва на корпорацията, която принуждава авторите да махнат цялата информация, свързана с радия, от финалния доклад.</p>
<p>Същата година се включва и втори екип учени, който прави много по-подробни и задълбочени изследвания, вдигайки сериозен шум около появилата се болест. Това привлича вниманието на местния здравен инспектор Харисън Мартланд и именно от неговото разследване се стига до неминуемата истина – използваната технология е смъртоносна, а всички радиеви момичета са обречени.</p>
<figure class="fig fig--small"><img src="https://img.karamanev.me/2024/04/radievite-momicheta-9.jpg.480.webp" alt="Радиевите момичета" loading="lazy" decoding="async" width="485" height="266"></figure>
<h2 id="толкоз-просто-и-логично">Толкоз просто и логично</h2>
<p>Радиация. Това е, което кара цифрите на часовниците да светят, то е и заради което неумолимо тиктакат часовниците с оставащите дни на стотици доверчиви момичета. Които се оказват значително по-засегнати от всички останали във фабриките именно заради практиката да близват четките. Така радиевото съединение попада в тялото им, постепенно се натрупва в костите, във всички вътрешни органи и започва разрушителното си дело.</p>
<p>Разбира се, не и според Радиевата корпорация, която обвинява здравния инспектор в тенденциозни данни, изфабрикувани, за да застрашат репутацията ѝ.</p>
<p>И макар всичко да е очевидно, ще минат години, преди истината да излезе наяве. А за това ще допринесе смелостта на 5 „радиеви момичета“, които решават да съдят корпорацията за смъртоносните си увреждания. Две години не се намира адвокат, който да защитава правата им – толкова са силни позициите на Радиевата корпорация. После още две години минават, докато бъде насрочено първото заседание по делото. През това време умират още 13 момичета.</p>
<p>В съдебната зала ищците нямат сили дори да вдигнат ръка, за да се закълнат. Докато корпорацията отлага ли, отлага процеса под всякакъв претекст, явно очаквайки това да реши проблема ѝ по естествен път…</p>
<p>16-ата документирана жертва е д-р Сабин фон Сококи, изобретателят, който е разработил „нетъмната“ боя.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2024/04/radievite-momicheta-6.jpg.480.webp" alt="Радиевите момичета" loading="lazy" decoding="async" width="720" height="404"></figure>
<h2 id="широко-затворени-очи">Широко затворени очи</h2>
<p>Разследването на Мартланд натежава с неопровержимите си изводи, които той публикува през 1925 г. в престижно научно списание. Делото приключва през 1928 г., след като е направена аутопсия на едно от момичетата – Амелия Маджия, отишла си само на 25 след 4 години работа във фабриката.</p>
<p>Малко преди смъртта си тя рязко започнала да губи тегло, силно я болели ставите, оплаквала се на лекаря си, че се движи трудно и се чувства като старица. После, вадейки ѝ зъб, зъболекарят ѝ с ужас видял, че в клещите му остава и огромно парче от челюстта. Следва тежка анемия, постоянни кръвоизливи. Страданието ѝ не е дълго, а в смъртния акт записано, че си е отишла от обострена стомашна язва.</p>
<p>Изровените ѝ кости обаче буквално… светят. Оставят за секунди бели петна и на фотографска лента, а с още малко допълнителни изследвания Мартланд доказва, че става дума за радиоактивност.</p>
<p>Самият Мартланд е шокиран от резултатите, няма как да допусне колко смъртоносна би могла да е толкова популярна за времето си технология. Става ясно, че в заводите е имало около 4000 работници, не се знае колко от тях са работили с четките, но 112 са официално документираните ранни смърти в резултат от радиацията.</p>
<p>Процесът приключва с присъдата Радиевата корпорация да изплати по 10 000$ на петте момичета, солидна сума за времето си, както и да покрие разходите им за лечение. Те, уви, не могат да се порадват на обезщетението, след проточилия се процес са на предела на силите си и си отиват една след друга в рамките на 3 години.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2024/04/radievite-momicheta-13.jpg.480.webp" alt="Радиевите момичета" loading="lazy" decoding="async" width="763" height="474"></figure>
<h2 id="тема-за-размисъл">Тема за размисъл</h2>
<p>Радиоактивността ще отнеме живота и на самата Мария Кюри през 1834 г.</p>
<p>Няма хепиенд, понякога е така. И все пак, изследванията на Хартланд и шумът покрай процеса помагат за това да се сложи край на ужасяващия „ъндарк“ и останалите прибързани опити да се приписват свръхестествени качества на новооткритото явление. Данните от тях се използват и през следващите десетилетия, за да се установят практики за безопасност <a href="https://karamanev.me/istorii/oppenheimer">при проекта „Манхатън“</a>, а и при всички следващи разработки, свързани с ядрените технологии. На „радиевите момичета“ са посветени книги, филми.</p>
<p>„Не ме е грижа за себе си“ – казва след процеса Грейс Флайър, една от жените, решили да не се предават. „Мисля за стотиците момичета, на които това може би ще послужи като пример“.</p>
<p>Според специалистите почти всичко, което знаем за радиацията в човешкото тяло, дължим на изследванията, които са правени през следващите години на страдащите жени.</p>
<figure class="fig fig--portrait fig--small"><img src="https://img.karamanev.me/2024/04/radievite-momicheta-11.jpg.309.webp" alt="Радиевите момичета" loading="lazy" decoding="async" width="309" height="410"></figure>
<p>След процеса американското правителство е притиснато да създаде специална администрация, която да се грижи за приемливите условия на труд.</p>
<p>Защо си струва да не забравяме подобни ужасяващи истории? Хората сме единственият вид, който може два пъти да се опари на един и същи огън.</p>
<p>В суматохата на технологичния бум, усилен и <a href="https://karamanev.me/technologii/barzane">от скоростта на ежедневието</a>, често подценяваме рисковете от всяко нововъведение. Независимо дали е радият, социалните мрежи, изкуственият интелект. А всичко това се усилва от бруталната икономическа логика, в която онлайн гигантите са по-силни от държавите, а техните лидери трябва да вземат решения, от които зависи бъдещето на всички ни.</p>
<p>Дали не трябва да си говорим повече за това?</p>]]></content:encoded>
      <enclosure url="https://img.karamanev.me/2024/04/radievite-momicheta.jpg.480.webp" type="image/webp" length="0" />
    </item>
    <item>
      <title>Радио-тв-грамофон. 5 неочаквани БГ технологии</title>
      <link>https://karamanev.me/technologii/anton-orush-proizvedeno-v-bulgaria</link>
      <guid isPermaLink="true">https://karamanev.me/technologii/anton-orush-proizvedeno-v-bulgaria</guid>
      <pubDate>Tue, 28 May 2024 06:00:01 GMT</pubDate>
      <dc:creator>Георги Караманев</dc:creator>
      <category>Технологии</category>
      <description>Знаете ли, че невинаги напрежението в мрежата у нас е било 220 волта? А че една прелюбопитна българска компютърна игра от началото на 80-те направо се превръща в… пророчество още със заглавието си? Как ли изглеждат първите български електрически скутери? А дали „хипстърите от 60-те“, които са ги ползвали, са имали как да си вземат и радио-тв-грамофон… достатъчно е било да са способни да носят 120 кг на рамо. Отново се отправяме из пъстрата история на българската техника с най-точния и увлекателен гид. Вече 15 години Антон Оруш събира море от информация (и експонати), разказващи за миналото и настоящето ѝ. Невероятната му съдба, достойна за роман, бе една от първите дигитални истории. Ето, качваме се в машината на времето за 5 спирки назад в историята, 5 интересни истории, свързани с миналото на технологиите по нашите земи.</description>
      <content:encoded><![CDATA[<p><img src="https://img.karamanev.me/2024/05/anton-orush-proizvedeno-v-bulgaria.jpg.960.webp" alt="Първият български електрически скутер" /></p><p>Знаете ли, че невинаги напрежението в мрежата у нас е било 220 волта? А че една прелюбопитна българска компютърна игра от началото на 80-те направо се превръща в… пророчество още със заглавието си? Как ли изглеждат първите български електрически скутери? А дали „хипстърите от 60-те“, които са ги ползвали, са имали как да си вземат и радио-тв-грамофон… достатъчно е било да са способни да носят 120 кг на рамо.</p>
<p>Отново се отправяме из пъстрата история на българската техника с най-точния и увлекателен гид. Вече 15 години Антон Оруш събира море от информация (и експонати), разказващи за миналото и настоящето ѝ. Невероятната му съдба, достойна за роман, бе <a href="https://karamanev.me/istorii/anton-orush-sanducite">една от първите дигитални истории</a>.</p>
<p>Неотдавна излезе новата му книга „Произведено в България“, която <a href="https://edelweiss-press.bg/produkt/%D0%BF%D1%80%D0%BE%D0%B8%D0%B7%D0%B2%D0%B5%D0%B4%D0%B5%D0%BD%D0%BE-%D0%B2-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%8F/">можете да купите тук</a>.</p>
<p>Ето, качваме се в машината на времето за 5 спирки назад в историята, 5 интересни истории, свързани с миналото на технологиите по нашите земи.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2022/01/anton-orush-sanducite-3.jpg.480.webp" alt="Антон Оруш" loading="eager" decoding="async" width="900" height="600"><figcaption>Снимка: Добрин Кашавелов</figcaption></figure>
<h2 id="1-гаси-тока">1. Гаси тока!</h2>
<p>Започваме с… контакта. Знаете ли, че до не толкова отдавна напрежението в мрежата ни е било далеч от познаните днес стойности?</p>
<p>Преди началото на 60-те години в София то е 150 волта! Просто това е стандартът, въведен от белгийското „Електрическо дружество за София и България“, което през 1908 г. откупува правата от предишния концесионер на електрификацията и се заема да продължи започнатото. Затова електрическите уреди, произвеждани през 50-те, са предвидени да работят на това напрежение. А</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>ако искате да използвате печката или пералнята в 220-волтова мрежа, ще трябва да се снабдите с ето такъв понижаващ трансформатор:</em></p>
</blockquote>
<figure class="fig fig--portrait"><img src="https://img.karamanev.me/2024/05/anton-orush-proizvedeno-v-bulgaria-6.jpg.480.webp" alt="Понижаващ трансформатор" loading="lazy" decoding="async" width="960" height="1280"></figure>
<p>Това е устройство, пуснато в производство от ТПК „Строител“ София и предназначено специално, за да осигури обратна съвместимост на по-старите електроуреди към новия стандарт. Много е просто! Включвате кабела на уреда в мрежата, а другото свободно гнездо с надпис „150“ е за кабела на любимото ви старо „нещо“ – например тостер (така де, тогава са го наричали „сухарник“). И това е! Може да захранва консуматори с мощност до 600 вата.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2024/05/anton-orush-proizvedeno-v-bulgaria-3.jpg.960.webp" alt="Корица на книгата „Произведено в България. 101 български технически изделия“ от Антон Оруш, изд. Еделвайс, с ретро уреди на фона" loading="lazy" decoding="async" width="1200" height="628"></figure>
<h2 id="2-радиограмофонотелевизор">2. Радиограмофонотелевизор</h2>
<p>След близкия ни контакт с тока е време за забавление!</p>
<p>Тази история започва в средата на 60-те години, в лабораторията „Мостри и експонати“ към Отдела на главния конструктор в Слаботоковия завод – София. Тук се създават най-разнообразни нови изделия, които предстои да влязат в производство.</p>
<p>Тогава България участва в десетки производствени панаири на няколко континента – в Лайпциг, Хановер, Солун, Алжир, Барселона, Куба, Измир, Хараре и къде ли още не. В „Мостри и експонати“ се правят всички прототипни телевизори, за да се види дали си струва да се пусне пробна серия от тях.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2024/05/anton-orush-proizvedeno-v-bulgaria-1.jpg.480.webp" alt="Двойка в хол от 60-те гледа телевизор, вграден в дървен радиотелевизионен шкаф – първият български от 1964 г." loading="lazy" decoding="async" width="585" height="512"></figure>
<p>През 1964 г. конструкторите решават нещо наистина голямо! За представяне на Пловдивския панаир е направен първият в българската история радиотелевизионен шкаф. Той съдържа не само радиоприемник „Симфония“ и автоматичен грамофон, но и широкоекранен телевизор „Кристал 59“! А</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>в грамофона могат да се заредят няколко плочи и той ги въпроизвежда една по една.</em></p>
</blockquote>
<p>Радиотелевизионният шкаф с грамофон получава условно име „Балкан“. Тежи над 120 кг! Той е одобрен и се озовава на Пловдивския панаир през 1964 г., където е разположен на втория етаж в павилиона на „Електроимпекс“. „Пуснали са на грамофона симфония от Чайковски и се е получило страшно приятно, с фантастичен звук – леела се е из целия павилион“, разказва Антон.</p>
<p>На две от снимките се виждам шкафът. Радиото и грамофонът са един под друг в лявата част, а телевизорът е вдясно, между тях се движи плъзгаща се вратичка като на секция. Направени са само 5 – 6 такива апарата, един от които имаме късмета да ни показва нашият водач из миналото!</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2024/05/anton-orush-proizvedeno-v-bulgaria-5.jpg.480.webp" alt="Разтворена книга със страници „Детски играчки роботи“: български роботи „Ро“ от 80-те, кутия „Робот-Ро 1“ на „Младост“ и упътване" loading="lazy" decoding="async" width="899" height="691"></figure>
<h2 id="3-джойстик-за-ценители">3. Джойстик за ценители</h2>
<p>БГ плейстейшън от 80-те? Еха!</p>
<p>Продължаваме с първия български игрови контролер за „Правец“ от 1982/3 г. Предназначен е за игри основно на 8-битовите компютри „Правец 8М, 8С, 8А и т.н“. По английскому този вид игрови устройства се наричат paddle.</p>
<p>Виждаме пластмасов корпус с потенциометър отгоре и бутонче отстрани, като играчът хваща джаджата между двете си ръце. Комплектът е от два броя, идеята е да има по един за всеки играч.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2024/05/anton-orush-proizvedeno-v-bulgaria-9.jpg.960.webp" alt="игрови контролер за Правец" loading="lazy" decoding="async" width="1190" height="595"></figure>
<p>Представяте ли си да играете игра, въртейки потенциометър – колелцето като за контрол на звука при магнетофони или на яркостта и контраста при телевизорите от онова време?</p>
<p>Въртенето наляво или надясно е равностойно на натискането на бутон със стрелка. Ако в играта двамата играчи са противници в тенис мач, ракетата се движи наляво или надясно, за да посрещне топката. При заглавието „Нептун“ космическият кораб се движи хоризонтално, а въртенето на потенциометъра го отклонява наляво или надясно.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>„Бг джойстикът“ е служел и за <a href="https://karamanev.me/digitalni/tetris-blue-scuti">игра на тетрис</a>!</em></p>
</blockquote>
<p>С този потенциометър обаче игрите, които може да се играят, са ограничени, защото играчът не може да придвижва героя или кораба по другата ос – нагоре-надолу.</p>
<figure class="fig fig--portrait"><img src="https://img.karamanev.me/2024/05/anton-orush-proizvedeno-v-bulgaria-2.jpg.960.webp" alt="игрови контролер за Правец" loading="lazy" decoding="async" width="1112" height="1453"></figure>
<p>Отляво встрани виждате малко бутонче – с него се „стреля“, а при тетрис се пуска кубчето на избраното място.</p>
<h2 id="4-mr-gorbachev">4. Mr. Gorbachev…</h2>
<p>„Разруши стената“… Да, това са думите на Рейгън малко преди „Стената“ да падне, но също е и почти пророческото име на българска 8-битова компютърна игра от 1982 г.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Дискетата с играта е била подарък към книга – ръководство за работа с компютър.</em></p>
</blockquote>
<p>„Разруши стената“ може да се задейства от дискета или касета, като се изпише командата RUN. Когато направим това, на екрана се изписват следните многозначителни думи:</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2024/05/anton-orush-proizvedeno-v-bulgaria-10.jpg.960.webp" alt="Началният екран на българската игра „Разруши стената“: ДСО Приборостроене и автоматизация, „Натиснете <интервал>“" loading="lazy" decoding="async" width="1034" height="631"></figure>
<p>Персонажът хваща ракета за тенис и разполагате с една топка. Задачата ви е да съборите с нея тухлена стена, ракетата управлявате с контролер, подобен на този отгоре.</p>
<p>Преди да започнете да играете, компютърът ще ви помоли да напишете името на персонажа си. Натискате RETURN и виждате върху екрана игралното поле и надпис:</p>
<p>ЗА ЗАПОЧВАНЕ НА ИГРАТА НАТИСНЕТЕ БУТОНА НА УСТРОЙСТВОТО ЗА ИГРА.</p>
<p>В долния край на екрана се появяват точките, които получавате, когато успеете с топката да нацелите и съборите тухла от стената. Колкото по-навътре стигате, толкова повече точки получавате на съборена тухла.</p>
<h2 id="5-скутербг">5. Скутер.бг</h2>
<p>Днес електрическите скутери са безспорна мода… че даже тема на социални разслоения. Знаете ли обаче, че още преди половин век е имало и наши прототипи?</p>
<p>През 1972 г. в Научноизследователския институт по двигатели и автомобили (НИПКИДА) е конструирано първото БГ двуколесно едноместно превозно средство с електрическа тяга – „ЕлРо 72“ (от „електрически ролер“) за градски пътувания.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2024/05/anton-orush-proizvedeno-v-bulgaria.jpg.960.webp" alt="Първият български електрически скутер" loading="lazy" decoding="async" width="1200" height="874"></figure>
<p>Първата снимка ни показва външния вид на точно този прототип – тя е също от 1972 и двуколката в нея е наречена „електропед“. Това е първоначално изработеният макет. Приликите с велосипед са очевидни – пътникът достига спирачките чрез лостове на кормилните ръкохватки.</p>
<p>„ЕлРо 72“ се захранва от две 12-волтови оловни акумулаторни батерии с общ капацитет 150 Ah. Електродвигателят му има номинална мощност 0,6 kW и прави 4000 об/мин.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Скутерът тежи 52 кг, а с двете батерии и пътника – до 167 кг.</em></p>
</blockquote>
<p>За да се движи скутерът с различна скорост при един и същ двигателен момент, електродвигателят трябва да прави различни обороти. Затова батериите са свързани успоредно и последователно чрез контактори. Така, при захранващо напрежение 24 волта двигателят черпи ток ~30 A.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2024/05/anton-orush-proizvedeno-v-bulgaria-8.jpg.960.webp" alt="Първият български електрически скутер" loading="lazy" decoding="async" width="1200" height="778"></figure>
<p>Потегляме! Нак първо поставим и завъртим секретния ключ зад кормилото. Сетне трябва да завъртим дясната кормилна ръкохватка, която действа като контролер. След като потеглим, може да сменяме скоростите с нея (като ръчката за газ при мотоциклетите)..</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Максималната скорост на първия български електрически скутер е 30 км/ч, пробегът е около 70 км.</em></p>
</blockquote>
<p>Разполагаме с фар! И звънец… „ЕлРо 72“ има гуми 3,5 х 8″, пневматични (помпат се). Задното окачване е твърдо, а предното – шарнирно. За да се олекоти скутерът, страничните плоскости са от стъклопласт. Това говори за стремежа конструкцията да е актуална за времето си.</p>
<p>Пътуването ви хареса? Струва си да го продължим! За най-голямата дискета, историята на българския електронен шах, „Копировално устройство“ – още шест забравени съкровища на българската техника, <a href="https://karamanev.me/technologii/6-sakrovishta-bulgarska-tehnika">четете тук</a>.</p>
<p>А за истински ценители е новата книга на нашия гид Антон Оруш – „Произведено в България“, <a href="https://edelweiss-press.bg/produkt/%D0%BF%D1%80%D0%BE%D0%B8%D0%B7%D0%B2%D0%B5%D0%B4%D0%B5%D0%BD%D0%BE-%D0%B2-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%8F/">ще я намерите тук</a>.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2024/05/anton-orush-proizvedeno-v-bulgaria-4.jpg.960.webp" alt="Разтворена книга „Произведено в България“ на страниците за противогаз от ДВФ – Казанлък, образец 1936 г., със снимки на маската" loading="lazy" decoding="async" width="1080" height="1080"></figure>]]></content:encoded>
      <enclosure url="https://img.karamanev.me/2024/05/anton-orush-proizvedeno-v-bulgaria.jpg.960.webp" type="image/webp" length="0" />
    </item>
    <item>
      <title>„Тетрис“. Човекът не спира да побеждава себе си!</title>
      <link>https://karamanev.me/digitalni/tetris-blue-scuti</link>
      <guid isPermaLink="true">https://karamanev.me/digitalni/tetris-blue-scuti</guid>
      <pubDate>Fri, 09 Feb 2024 06:00:33 GMT</pubDate>
      <dc:creator>Георги Караманев</dc:creator>
      <category>Дигитални истории</category>
      <description>„Ще умра, не си чувствам ръцете…“, продумва Блу Скути, преди да си даде сметка, че е изпълнил една мечта, изглеждаща невъзможна. Почти 4 десетилетия по-късно е победил, по един или друг начин, играта, която всички сме играли. Застанал зад ретро телевизор с кинескоп, намерен след безброй трудности, щракащ 42 минути без откъсване копчетата на ретро джойстик със скорост над 20 удара в секунда… тийнейджърът ни припомни, че няма предел за човека. Как обаче е възможно да победиш игра, която няма край? И защо този успех и пътят до него са много важна новина за хората като вид? За възможностите на човека, благодарение на сътрудничеството и на таланта винаги да върви напред… Да създава, да твори, да намира смисъл. Да ражда истории. „Тетрис“ е легенда, която минава през поколенията, за да ражда следващи легенди. Преди седмица се разходихме из историята на играта, дошла от една съветска лаборатория по време на Студената война. А днес ще се докоснем до един съвсем пресен рекорд, който има да ни каже толкова много за нас самите.</description>
      <content:encoded><![CDATA[<p><img src="https://img.karamanev.me/2024/01/tetris-blue-scuti.jpg.480.webp" alt="„Тетрис“" /></p><p>„Ще умра, не си чувствам ръцете…“, продумва Блу Скути, преди да си даде сметка, че е изпълнил една мечта, изглеждаща невъзможна. Почти 4 десетилетия по-късно е победил, по един или друг начин, играта, която всички сме играли.</p>
<p>Застанал зад ретро телевизор с кинескоп, намерен след безброй трудности, щракащ 42 минути без откъсване копчетата на ретро джойстик със скорост над 20 удара в секунда… тийнейджърът ни припомни, че няма предел за човека.</p>
<p>Как обаче е възможно да победиш игра, която няма край? И защо този успех и пътят до него са много важна новина за хората като вид? За възможностите на човека, благодарение на сътрудничеството и на таланта винаги да върви напред… Да създава, да твори, да намира смисъл. Да ражда истории.</p>
<p>„Тетрис“ е легенда, която минава през поколенията, за да ражда следващи легенди. <a href="https://karamanev.me/istorii/tetris-alexei-pajitnov">Преди седмица се разходихме из историята на играта</a>, дошла от една съветска лаборатория по време на Студената война. А днес ще се докоснем до един съвсем пресен рекорд, който има да ни каже толкова много за нас самите.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2024/01/tetris-blue-scuti-2.jpg.480.webp" alt="„Тетрис“" loading="lazy" decoding="async" width="900" height="506"></figure>
<h2 id="а-едно-време-какви-игри-имаше">А едно време какви игри имаше…</h2>
<p>Сред хилядите версии на „Тетрис“, може би най-голяма популярност добива тази от игралната конзола на „Нинтендо“. И въпреки че става дума за толкова остаряла днес технология, която можете да пуснете в класическия ѝ вид само на аналогов телевизор, през последните години култът към нея не само не спада, а расте. По света се правят все по-оспорвани състезания.</p>
<p>Играчите се превръщат в изумителни виртуози. В класическите варианти на „Тетрис“ състезателят няма как да победи играта – винаги следва ново и ново ниво… Но как тогава американският тийнейджър я е победил?</p>
<p>Историята е пълна с технически детайли, но накратко – класическият „Тетрис“ за „Нинтендо“ е създаден така, че да използва максимално пълноценно хардуера от онези праисторически компютърни времена, когато дори мегабайтите бяха мираж.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2024/01/tetris-blue-scuti-4.jpg.480.webp" alt="„Тетрис“" loading="lazy" decoding="async" width="560" height="373"></figure>
<h2 id="търкалянье-с-подфръганье">Търкалянье с подфръганье</h2>
<p>По принцип играта се забързва и става все по-трудна до 19-о ниво, след това продължава да генерира нови и нови нива, но единствено редувайки цветовете на фигурите. Така през последното десетилетие състезателите се надпреварваха да записват рекорди. Скоростта наистина е изумителна, движенията на екрана трудно могат да бъдат проследени с око, същото важи за пръстите на джойстика. Играчите мислят много ходове напред, а им е нужна и определена доза късмет.</p>
<p>Доста дълго време се смяташе, че краят на рекорда е настъпил, състезателите спряха около 50-ото ниво, където алгоритъмът започва да генерира фигури с цветове, които почти не се различават от фона – просто разработчиците никога не са очаквали някой някога да стигне дотам. Наричат тези нива „въглищата“.</p>
<p>После пределът беше физически – след 20-ата минута пръстите на играчите просто отказват и това отново забави напредъка…</p>
<p>През 2021-а обаче новият рекордьор измисли изцяло различна техника – „търкаляне“, която днес ползват всички. Не просто натиска с палците си копчетата на джойстика, а успоредно с това го бута с показалци нагоре, което печели жизненоважните частици от секундата. Така рекордът продължи да се катери нагоре.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2024/01/tetris-blue-scuti-3.jpg.480.webp" alt="„Тетрис“" loading="lazy" decoding="async" width="888" height="500"><figcaption>Скути в момента на рекорда</figcaption></figure>
<h2 id="game-over">Game over</h2>
<p>Така се появи новата голяма цел. Програмистите обучиха изкуствен интелект да играе тази форма на играта и той започна да стига до немислимо високи нива, докато в един момент… играта спира. Заради ограничената памет и решенията на някогашните програмисти, в немислимо високите нива има точки, които, при изпълнението на много специфични обстоятелства, водят до край на играта. Или по-точно – до блокиране на екран</p>
<p>Точно през 2021 г. започва да играе професионално и нашият приятел Блу Скути. Тогава само на 11, той печели състезания и бързо се намества сред елитните състезатели, които преследват немислимата цел – да победят легендарния „Тетрис“.</p>
<p>Именно това се случи в първите дни на 2024-а. Скути пропусна първата възможност, после всичко изглеждаше необратимо загубено, докато…, още две нива по-късно, не можа да повярва какво е постигнал. След 39 години „Тетрис“ по един или начин беше победен (или поне надхитрен), Скути стана знаменитост, а състезателите започнаха да мислят какви ли ще са следващите големи цели.</p>
<div class="embed embed--yt" data-yt="GuJ5UuknsHU"><a href="https://www.youtube.com/watch?v=GuJ5UuknsHU" target="_blank" rel="noopener"><img src="https://i.ytimg.com/vi/GuJ5UuknsHU/hq720.jpg" alt="Видео в YouTube" loading="lazy" decoding="async" width="1280" height="720"><span class="embed__play" aria-hidden="true"></span><span class="visually-hidden">Пуснете видеото</span></a></div>
<p>Интересно видео (на английски), в което се разказва за технологията и историята на рекорда и това кои са следващите постижения в играта, които могат да бъдат преследвани.</p>
<h2 id="приказка-без-край">Приказка без край</h2>
<p>Ето една идея. Още през 1992 г. математикът Джон Бжустовски разсъждава върху въпроса дали човек може да играе „Тетрис“ вечно. И стига до заключението, че играта е статистически обречена на край. Ако един играч получи достатъчно голяма поредица от редуващи се фигури с формите S и Z, това в един момент ще го накара да загуби. Колко обаче трябва да играеш за подобна статистика? А и тя също би могла да бъде ограничена от разработчиците с леко усъвършенстван алгоритъм.</p>
<p>„Какво е окончателна победа в играта?“, пита реторично и Пажитнов. „Вникнете в ужаса на тези думи“.</p>
<p>Истинското име на момчето е Уилис Гибсън. „Скути“ идва от Scutum – латинското име на съзвездието Щит, а в жаргона е нещо голямо, изключително</p>
<p>Скути играе по около 20 часа на седмица. Семейството му одобрява хобито, даже са положили доста усилия, за да му осигурят необходимия старовремски телевизор. Стига до ниво 157, на практика нечовешко представяне в игра, измислена да стига до 29-ото!</p>
<p>Той вече държи рекордите за най-дълга игра, най-много точки, най-високо ниво…</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2024/01/tetris-blue-scuti-5.jpg.480.webp" alt="„Тетрис“" loading="lazy" decoding="async" width="900" height="595"><figcaption>Още от рекордите на Скути</figcaption></figure>
<h2 id="четири-сватби-и-едно-погребение">Четири сватби и едно погребение</h2>
<p>Съдбата на тази игра явно е свързана по някакъв начин с трагичното. Скути посвети рекорда на баща си, починал месец преди хлапето да стане световно известно.</p>
<p>Пажитнов също каза, че е много впечатлен от успеха на хлапето, но държеше да отбележи, че не е победена играта му, а чисто и просто имплементацията ѝ за конзолата на „Нинтендо“.</p>
<p>Формално е напълно прав. По-важното обаче е друго.</p>
<p>Вече четвърт век алгоритмите са по-силни от нас на шах… и какво? Състезанията са по-атрактивни от всякога, продължават да се намират нестандартни ходове, да се раждат запомнящи се състезатели, интересни личности. Да дават поводи дори за национална гордост, както го правят през последните месеци българските шахматистки.</p>
<p>Отдавна алгоритъмът ни победи и в дълго време затрудняващата го игра „го“ (именно партия по го, впрочем, сближава нашия герой Пажитнов и японците). Въпреки това днес тя е по-популярна от всякога, появяват се по-силни играчи…</p>
<p>Във времената, когато технологиите са готови да ни победят във все повече игри, се оказва, че и ние, хората, ставаме по-добри. Че успяваме да намерим нови форми, нови посоки, в които машината все още не е способна да ни стигне. Дали същото няма да се случи в почти всяка област? Дали пък напредъкът на изкуствения интелект няма да създаде нови форми, да ни помогне да преоткрием изкуството?</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2024/01/tetris-blue-scuti-9.jpg.480.webp" alt="„Тетрис“" loading="lazy" decoding="async" width="560" height="560"><figcaption>Скути с баща си, на когото посвети рекорда</figcaption></figure>
<h2 id="homo-ludens">Homo Ludens</h2>
<p>„Начинът, по който това 13-годишно хлапе направи своя главозамайващ подвиг, ни казва много за това как се променят границите на човешките постижения в цифровата ера“, <a href="https://www.bbc.com/future/article/20240103-tetris-how-a-us-teenager-achieved-the-impossible">пише професорът по когнитивни науки Том Стафорд</a>. И още:</p>
<p><em>„Постижението е реално, но значението му е далеч отвъд сферата на класическите аркадни игри и тези, които ги обичат.Това, което Гибсън е направил, и как го е направил, дава общи уроци за това как хората учат и как се разширяват границите на човешките постижения. Гибсън не просто е взел стара конзола, а се е присъединил към една жива традиция.Има хиляди играчи, посветени на „Тетрис“ на NES – платформата, на която за първи път играта е пусната в Северна Америка.</em></p>
<p><em>Много от дискусиите около изкуствения интелект се фокусират върху областите, в които човешките умения могат да остареят, но е грешка да се смята, че човешката производителност е неподвижна цел. Както показа рекордното постижение на Гибсън, ние постоянно гледаме към външните граници и, достигайки до тях, разширяваме обхвата си.</em></p>
<p><em>Поуката е, че преодоляването на границите на човешките умения е следствие от непрекъснати колективни иновации, както и от забележителни личности. Хората са вид, който се определя от способността си да учи, а в цифровата ера има все повече възможности за навлизане в неизследвани територии на представяне във всички аспекти на изкуството, науката и културата – включително и в „Тетрис“.“</em></p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2024/01/tetris-blue-scuti-8.jpg.480.webp" alt="„Тетрис“" loading="lazy" decoding="async" width="760" height="428"><figcaption>Алексей Пажитнов, създателят на „Тетрис“</figcaption></figure>
<h2 id="спортът-за-един-мирен-свят">Спортът за един мирен свят</h2>
<p>„Изобретих „Тетрис“ за собствено удоволствие. Само така и може да се изобрети нещо“, усмихва се Пажитнов.</p>
<p>Неотдавна, <a href="https://karamanev.me/sreshti/mariana-todorova-2024">в интервю за големите въпроси на 2024 г.</a>, футулорожката доц. Мариана Тодорова ми разказа за срещата си с космонавтите, които се завърнаха на Земята преди месеци. Изненадана беше, че вместо за технологии, те говорели за човешкото, за бъдещето ни като вид заедно.</p>
<p>„Искаха да покажат, че когато човечеството е изправено пред много важен глобален въпрос, касаещ всички – в случая успеха на тази космическа мисия, нямат никакво значение геополитическите, стратегическите истории. И руснаците, и американците казаха: ние искаме да дадем формулата за разбирателство на човечеството, модела за успех, за сътрудничество. Там сме взаимозависими и наистина сме като братя“.</p>
<p>Не е ли „Тетрис“ прекрасна метафора за това, което може да ни обедини? Тръгнала от една изчезнала държава, насочила се към изтока, чрез него завладяла запада… За да ни припомни, че сме способни на следващите големи стъпки. Че можем да се развиваме, да мечтаем, като вид да използваме пълноценно и осъзнато технологиите. Но това е възможно само когато сме заедно.</p>]]></content:encoded>
      <enclosure url="https://img.karamanev.me/2024/01/tetris-blue-scuti.jpg.480.webp" type="image/webp" length="0" />
    </item>
    <item>
      <title>„Тетрис“. Играта от СССР, която 40 г. ражда легенди</title>
      <link>https://karamanev.me/istorii/tetris-alexei-pajitnov</link>
      <guid isPermaLink="true">https://karamanev.me/istorii/tetris-alexei-pajitnov</guid>
      <pubDate>Fri, 02 Feb 2024 06:00:30 GMT</pubDate>
      <dc:creator>Георги Караманев</dc:creator>
      <category>Истории</category>
      <description>Почти 40 години по-късно най-накрая оригиналният „Тетрис“ беше победен! Триумфът на едно симпатично 13-годишно хлапе привлече погледите към добрата стара класическа надпревара във времената, когато компютърните игри са съвършена наслада за сетивата. Какво има да ни каже това на фона на изкуствения интелект? Защо изведнъж в много интелектуални игри човекът се оказа способен на неочаквани умения? Как се роди играта, която всеки познава и как се превърна в легенда? Кои са интересните страни и мрачните ѝ тайни? Това е дълга и поучителна дигитална история, която минава през забележителни личности, през триумфове и трагедии, през култури и обрати…</description>
      <content:encoded><![CDATA[<p><img src="https://img.karamanev.me/2024/01/tetris-alexei-pajitnov-7.jpg.480.webp" alt="„Тетрис“" /></p><p>Почти 40 години по-късно най-накрая оригиналният „Тетрис“ беше победен!</p>
<p>Триумфът на едно симпатично 13-годишно хлапе привлече погледите към добрата стара класическа надпревара във времената, когато компютърните игри са съвършена наслада за сетивата.</p>
<p>Какво има да ни каже това на фона на изкуствения интелект? Защо изведнъж в много интелектуални игри човекът се оказа способен на неочаквани умения? Как се роди играта, която всеки познава и как се превърна в легенда? Кои са интересните страни и мрачните ѝ тайни?</p>
<p>Това е дълга и поучителна дигитална история, която минава през забележителни личности, през триумфове и трагедии, през култури и обрати…</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2024/01/tetris-alexei-pajitnov-8.jpg.480.webp" alt="„Тетрис“" loading="lazy" decoding="async" width="780" height="439"><figcaption>Първата версия на „Тетрис“ с букви вместо графика</figcaption></figure>
<h2 id="днешните-млади">Днешните млади</h2>
<p>„Ще умра, не си чувствам ръцете…“, чуват се думите на Блу Скути, преди да си даде сметка, че е постигнал това, за което мечтае. Почти 4 десетилетия по-късно е победил, по един или друг начин, играта, която всички сме играли.</p>
<p>Застанал зад ретро телевизор с кинескоп, намерен след безброй трудности, щракащ 42 минути без откъсване копчетата на ретро джойстик със скорост над 20 удара в секунда… Блу Скути ни припомни, че няма предел за човека. Че е по-важно да избираме в какво да се състезаваме едни с други и кое си струва да делегираме на машините.</p>
<p>Ако не вярвате, питайте бащата на „Тетрис“. Днес кара „Тесла“, но се е учил да върти волана на „Лада“ и казва, че ползва същите навици. Защото тази история започва в лаборатория на съветската академия на науките, в които се разработват и секретни технологии за КГБ.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2024/01/tetris-alexei-pajitnov-4.jpg.480.webp" alt="Алексей Пажитнов" loading="lazy" decoding="async" width="900" height="599"></figure>
<h2 id="back-in-the-ussr">Back in the U.S.S.R.</h2>
<p>Дядото на Алексей Пажитнов е известен актьор от съветските времена, участва в класическата екранизация на „Дванайсетте стола“. Баща му е философ, защитава дисертация на тема „Формиране на комунистическите и философските възгледи на Карл Маркс“, преди в края на 80-те години да бъде уволнен, защото подписва знаменито „писмо на 80-те“, с което се призовава за реформи в СССР.</p>
<p>СССР обаче все още е един от световните глобуси, когато започва тази история, а неговият създател завършва математика и се насочва към компютърните науки. По това време работи в изчислителния център към академията на науките, занимава се с пионерни разработки за използването на изкуствен интелект за разпознаването на човешка реч. В стая с 5 пулта работят 15 програмисти, които се налага да се изчакват – Алексей често идва, след като другите вече са се прибрали в домовете си.</p>
<p>Харесва работата си, но и не спира да се чуди – а не могат ли компютрите да се използват и за забавление? Хрумва му да се опита да претвори на екрана една настолна игра, която е обичал като от ученик. Казва се „пентамино“ и целта е да бъдат подредени дървени части с разнообразни форми, изградени от по пет квадрата.</p>
<p>А където е „пентамино“, там е и „тетрамино“ – същото, само че елементите са виртуални и са от по 4 елемента. А самото име „Тетрис“ идва от най-печелившия ход, когато с издълженото тетрамино успеете да „изгорите“ цели 4 реда с квадратчета.</p>
<figure class="fig fig--small"><img src="https://img.karamanev.me/2024/01/tetris-alexei-pajitnov-10.jpg.400.webp" alt="Пентамино" loading="lazy" decoding="async" width="400" height="246"><figcaption>Така изглеждат блокчетата за пентамино, вдъхновили Пажитнов</figcaption></figure>
<h2 id="блокче-по-блокче--блок">Блокче по блокче – блок</h2>
<p>Играта се ражда през лятото на 1984 г., когато създателят ѝ е на 29. Първият ѝ вариант, написан на Pascal, е за тогавашните съветски компютри „Електроника-60“, които дори нямат познатия ни днес графичен интерфейс – формите се появяват като падащи буквички.</p>
<p>Доволен от постигнатото, Алексей го предлага на приятели, включва и други разработчици, които да направят играта по-добра. „Наема“ 16-годишния си съсед Вадим Герасимов, който да създаде версия за компютрите на IBM, тъй като не познава добре използвания там програмен език. Младежът за първи път добавя към играта различни цветове и табло, на което се отчитат точките.</p>
<p>Тук се включва психологът Владимир Похилко, който дава идеята фигурите да са точно 7 – защото толкова най-добре може да запомни играещият. По-късно Похилко ще е и първият учен, използващ играта за психологически изследвания, а пътят му с Пажитнов ще се преплете тясно… чак до една ужасяващо трагична развръзка.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2024/01/screenshot-52.jpg.480.webp" alt="Алексей Пажитнов" loading="lazy" decoding="async" width="900" height="533"></figure>
<h2 id="тетромино">Тетромино</h2>
<p>Как обаче съветската игра завладява „гнилия“ запад във времената, когато все още с пълна сила се стеле Желязната завеса? Пажитнов моли шефа си в лабораторията Виктор Брябрин, който често пътува в чужбина, да му помогне, като в замяна всички приходи от продажбите биха били за института.</p>
<p>Играта започва да се разпространява на дискети из бившия източен блок, а пътят ѝ на Запад тръгва от Будапеща. Там дискетата попада в ръцете на Робърт Стайн, международен търговец на софтуер от Лондон, който вижда в нея огромен потенциал. Намира телефона на лабораторията, пише факс с предложение за сътрудничество и… след дълги преговори се стига до сделка. Лабораторията на съветските учени получава 80% от приходите по 10-годишен договор.</p>
<p>Всичко това се случва през 1986 г., точно когато се усеща разведряването между двете велики сили. Стайн избира тежка соц стилистика за представянето, както личи и от официалната обложка. Добавено е озвучаване – народната песен „Коробейники“. Кирилица, сърп и чук, „Кремъл“… с тях започва източната „Тетрис революция“! Няма го само залпът на крайцера „Аврора“.</p>
<p>През тези години компютърните игри изживяват първия си истински бум. Не след дълго Нинтендо ще пусне първата игрална конзола, предвидена за свързване с телевизор и нейният флагман ще стане именно „Тетрис“.</p>
<p>Всичко това минава през сложни преговори, търговски дела… Неотдавна излезе сериал, описващ целия този сюжет, докато истинският сериал на играта продължава и днес.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2024/01/tetris-alexei-pajitnov.jpg.480.webp" alt="Алексей Пажитнов" loading="lazy" decoding="async" width="900" height="612"><figcaption>Пажитнов на Червения площад с Хенк Роджърс – продузеднт на игри, които води преговорите за „Тетрис“</figcaption></figure>
<h2 id="тет-а-тет">Тет-а-тет</h2>
<p>През 1991 г. Пажитнов и Похилко емигрират в САЩ. Главният ни герой търпеливо изчаква да дойде 1996 г., когато изтича договорът за правата и той става техен пълен собственик. Заедно с Робърт Стайн създават организация, която и до днес взема процент от продажбите на всички многобройни варианти на „Тетрис“.</p>
<p>Неговият приятел Владимир Похилко посвещава дълги години на клинични експерименти с помощта на играта, именно той е човекът, окуражил в началото Алексей да продължи да я развива.</p>
<p>Отвъд океана – в Сан Франциско, двамата основават софтуерна фирма, която разработва проекти с 3D графика. Създават няколко успешни компютърни игри, залагайки идеята, че те трябва да служат като „развлечение за човешката душа“. Начело застава психологът, отварят офис и в Москва, начинанието потръгва…</p>
<p>Докато идва краят на 90-те, бизнесът им замира, а Похилко е принуден да съобщи на около 70 човека, че трябва да си търсят нова работа. Приема го тежко, затваря се в себе си. И вероятно отключво психическо заболяване. Убива с нож жена си и 12-годишния си син, преди да пререже собственото си гърло. Оставя необяснено и до днес предсмъртно писмо с думите: „Изядоха ме жив. Владимир. Помни, че съществувам. Дяволът“.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2024/01/tetris-alexei-pajitnov-5.jpg.480.webp" alt="Алексей Пажитнов" loading="lazy" decoding="async" width="900" height="600"><figcaption>Пажитнов и Хенк Роджърс в новия сериал по темата</figcaption></figure>
<h2 id="панелки-с-шарени-фланелки">Панелки с шарени фланелки</h2>
<p>В живота на Пажитнов също се случва трагедия – по-малкият му син Дмитрий загива при инцидент, докато кара ски, а тялото е открито месеци по-късно.</p>
<p>Програмистът обаче преодолява депресията, както сам казва, с помощта на работата – създавайки нови и нови игри. Няколко години е част от екипа на Microsoft. Разработва версии на „Тетрис“ с различни допълнения, например триизмерност. Казва, че понякога съжалява, че не се е родил по-късно, за за създава игри с помощта на модерните технологии като днешния изкуствен интелект.</p>
<p>Според него големият дълг на днешните създатели на игри е, че искат само да забавляват, но не и да развиват играещите. Че ги разработват като за хора с ниско интелектуално ниво, които не обичат да предизвикват сивото си вещество.</p>
<p>Да, никое от многобройните му начинания така и не доближава успеха на първото, но пък колко хора могат да се похвалят, че са създали легенда?</p>
<p>„Тетрис“ е най-продаваната компютърна игра в историята според редица класации. Само до 2011-а играта е продадена 202 милиона пъти – около 70 млн. на физически носители и 132 млн. сваляния. Днес липсва точна статистика, но броят е в пъти по-висок.</p>
<figure class="fig fig--portrait fig--small"><img src="https://img.karamanev.me/2024/01/tetris-alexei-pajitnov-3.jpg.400.webp" alt="„Тетрис“" loading="lazy" decoding="async" width="400" height="601"></figure>
<h2 id="играли-сме-добро">Играли сме добро…</h2>
<p>Смята се, че играта е пристрастяваща заради явление, наречено „ефекта на Зейгарник“: човешкият мозък съхранява незавършени задачи и се освобождава от тях, когато вече не са необходими. А „Тетрис“ така и никога не завършва. „Ефектът на Тетрис“ пък е психологическо явление, при което, докато не играе, мозъкът неволно си представя комбинации от играта.</p>
<p>Една от големите идеи на Пажитнов е да направи версия, която може да се играе отборно – това също ще случва, след като той се труди по нея цяло десетилетие. Излиза през 2019-а, макар че не успява да привлече особен интерес. Програмистът често казва, че съжалява, че световната компютърна индустрия е слаба в разработването на игри с няколко участници. Така, вместо да се наслаждават на радостта от общуването със съмишленици, отдалечени на хиляди километри, играчите са затворени в общуването с компютъра.</p>
<p>И все пак… „Тетрис“ се превръща в обединител, в начинание, създаващо отборен дух, в спорт, при това, по доста неочакван за самия Пажитнов начин.</p>
<p>Очаквайте следващия петък историята на рекорда, която показа, че пред човека няма граници. Че технологиите просто ни създават нови възможности, които трябва да се научим да използваме. И всичко това… благодарение на едно забележително 13-годишно хлапе с прякора Блу Скути.</p>]]></content:encoded>
      <enclosure url="https://img.karamanev.me/2024/01/tetris-alexei-pajitnov-7.jpg.480.webp" type="image/webp" length="0" />
    </item>
    <item>
      <title>„Компютърът ще бъде като хляба!“ Как БГ фантастите видяха XXI век?</title>
      <link>https://karamanev.me/istorii/silueti-21-vek-melkonian-peev</link>
      <guid isPermaLink="true">https://karamanev.me/istorii/silueti-21-vek-melkonian-peev</guid>
      <pubDate>Fri, 29 Dec 2023 06:00:23 GMT</pubDate>
      <dc:creator>Георги Караманев</dc:creator>
      <category>Истории</category>
      <description>Как ще изглежда бъдещето? Какъв ли ще е животът през XXI век, погледнат през телескопа на българските журналисти и фантасти от 80-те? Има от какво да се изненадаме. Предстоят 5 блестящи прозрения, 5 неоправдани очаквания и 5… особено интересни и важни повода за замисляне. „Новите поколения машини и програми плътно се приближават до мечтания изкуствен интелект. Естествено, ние още не знаем доколко се припокрива мисленето на човека и на машината, но важното е не как мислят компютрите, а самият факт, че могат да имитират мисловна дейност.“ Не, думите не са на поредния потребител, очарован от ChatGPT. Те са от сборника „Силуети на XXI век“. Книгата излиза през 1986 г., автори са Димитър Пеев, Агоп Мелконян и Васил Димитров. Имената са познати на всеки любознателен читател над 40-те, а и на всеки ценител на българската фантастика. В навечерието на Нова година е повече от интересно да се заровим в техните прозрения. Загледани в бъдещето, да се замислим… какво ли се задава наистина?</description>
      <content:encoded><![CDATA[<p><img src="https://img.karamanev.me/2023/12/silueti-21-vek-melkonian-peev.jpg.480.webp" alt="„Силуети на XXI век“" /></p><p><strong>Как ще изглежда бъдещето?</strong></p>
<p>Какъв ли ще е животът през XXI век, погледнат през телескопа на българските журналисти и фантасти от 80-те? Има от какво да се изненадаме. Предстоят 5 блестящи прозрения, 5 неоправдани очаквания и 5… особено интересни и важни повода за замисляне.</p>
<p><em>„Новите поколения машини и програми плътно се приближават до мечтания изкуствен интелект. Естествено, ние още не знаем доколко се припокрива мисленето на човека и на машината, но важното е не как мислят компютрите, а самият факт, че могат да имитират мисловна дейност.“</em></p>
<p>Не, думите не са на поредния потребител, очарован от <a href="https://karamanev.me/technologii/chatgpt">ChatGPT</a>. Те са от сборника „Силуети на XXI век“. Книгата излиза през 1986 г., автори са Димитър Пеев, Агоп Мелконян и Васил Димитров. Имената са познати на всеки любознателен читател над 40-те, а и на всеки ценител на българската фантастика.</p>
<p>В навечерието на Нова година е повече от интересно да се заровим в техните прозрения. Загледани в бъдещето, да се замислим… какво ли се задава наистина?</p>
<figure class="fig fig--portrait fig--small"><img src="https://img.karamanev.me/2023/12/silueti-21-vek-melkonian-peev-2.jpg.414.webp" alt="Корица на сборника „Силуети на XXI век“ (1986) от Димитър Пеев, Агоп Мелконян и Васил Димитров с цветни змиевидни нишки в космос" loading="lazy" decoding="async" width="414" height="621"></figure>
<h2 id="1-колкото-естествени-мозъци-толкова-изкуствени">1. Колкото естествени мозъци, толкова изкуствени</h2>
<p><em>„В XXI век най-голяма част от свободното си време ще отделяме на компютъра. Неговата ниска цена, простота на обслужването и универсалност го правят не само общодостъпен, но и повече от необходим. При тези темпове на развитие в началото на второто хилядолетие ще има толкова изкуствени мозъци, колкото и естествени.</em></p>
<p><em>Възможностите да се използуват са просто неизброими! Компютърът ще бъде домашен иконом, съветник по кулинария, учител на децата, телефонен и всякакъв друг справочник, библиотекар, изчислител, консултант по служебни въпроси, домашен преводач и какво ли още не. Още днес децата в развитите страни прекарват по няколко часа дневно в полезно общуване с всезнайкото, наречен персонален компютър. За тях, които ще живеят в XXI век, компютърът ще бъде необходим като хляба.“</em></p>
<p>И така, започваме с петте несъмнени прозрения сред очакванията на авторите. Сборникът е определен в жанра „есета за бъдещето, науката, техниката, Земята, извънземието, човека, обществото, културата“ и събира кратки текстове на тримата автори, обобщаващи очакванията им за XXI век.</p>
<p>Ето, че вече сме на прага да затворим първата му четвъртина. И компютърът наистина е… необходим като хляба, тук определено прогнозата се оказа проницателна. Каква ли ще е следващата?</p>
<figure class="fig fig--portrait fig--small"><img src="https://img.karamanev.me/2023/12/silueti-21-vek-melkonian-peev-5.jpg.480.webp" alt="„Силуети на XXI век“" loading="lazy" decoding="async" width="523" height="628"></figure>
<h2 id="2-цигуларят-агроном">2. Цигуларят агроном</h2>
<p><em>„Съществен момент на трудовата дейност на хората от края на XXI век е, че там многократно ще менят „професиите“ си. Поставяме в кавички тази дума, защото тогава тя ще има ново звучене: не на дълг, а по-скоро и на удоволствие, на вътрешна потребност. Сега агрономът си е агроном (нормално за цял живот), а цигуларят – цигулар. Човекът след сто години ще мени заниманията си (всеки път след кратка преквалификация), ще бъде и агроном, и работник в завод, и космически пилот, и зоотехник, и металург, и дизайнер, като през цялото време ще си остава музикант и, да кажем, художник. Само така „трудът ще се превърне в песен“, а работникът във всестранна, хармонично развита личност.“</em></p>
<p>Вече е ставало дума за очакванията на западните и на съветските фантасти за това как ще изглежда днешният ден – <a href="https://karamanev.me/istorii/prognozi-1962">тук</a>, и конкретно в областта на информационните технологии – <a href="https://karamanev.me/istorii/kliuchat-kum-budeshteto">тук</a>. Следващата дигитална история – веднага след Нова година, пък ще е погледът на <a href="https://karamanev.me/sreshti/mariana-todorova-futurolog">футуроложката доц. Мариана Тодорова</a> за това какво наистина ни вещае бъдещето.</p>
<p>Факт е, че днес технологиите превръщат в енигма <a href="https://karamanev.me/technologii/profesii-badeshteto">бъдещите професии</a>, променят начина, по който се учим, поставят важни въпроси, които в цитата по-горе са уловени повече от точно сред силуетите. Е, с леката условност, че не всички сме космически пилоти, но… ще стигнем и до тази тема.</p>
<figure class="fig fig--portrait"><img src="https://img.karamanev.me/2023/12/silueti-21-vek-melkonian-peev-6.jpg.480.webp" alt="„Силуети на XXI век“" loading="lazy" decoding="async" width="562" height="773"></figure>
<h2 id="3-всяка-прогноза-е-неточна">3. Всяка прогноза е неточна</h2>
<p><em>„В последните десетилетия животът на човека се промени коренно, до неузнаваемост. Някои дори поставят под съмнение способността на човека да се приспособява към тези шокиращо бързи изменения. Затова всички се питаме: накъде върви нашата цивилизация? Няма ли дa ce задъха тя от собственото си желание за прогрес? Ще може ли да осмисли собствените си претенции за разумен и благоденстващ живот? И най-важното: не крие ли знанието вътре в себе си зародиша на унищожението, на гибелта?</em></p>
<p><em>Всяка прогноза е неточна. И колкото по-далечна е тя, толкова е по-неточна. Ние, авторите, прекрасно разбираме това. Като хора на XX век, ние носим ограничените представи на своето време. Затова освен научно обосновани прогнози, в есетата има и интуитивно доловени предвиждания, и, разбира се, частици от нашите мечти. Не виждаме нищо порочно в това. В представите ни XXI век ще бъде грандиозен, величествен химн за победите на разума, затова не може в него да има поне мъничко от нашите мечти.“</em></p>
<p>Да, лесно е, разлиствайки страниците, човек да се забавлява с нереалистичните очаквания – за претворяването на Земята в градина, усвояването на Космоса, развитието на човека като биологичен вид. Технологии като студения ядрен синтез… Трудно е човек да не оцени обаче и мечтите.</p>
<p>Важно е да споменем няколко думи за хората, които стоят зад тези прогнози. Познавах ги и аз, когато бях хлапе, водещият автор ми правеше хартиени самолетчета в редакцията на научнопопулярния вестник „Орбита“, своеобразен символ на епохата си.</p>
<p>И тримата автори са дългогодишни журналисти в това издание, където са публикувани и повечето от събраните есета.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2023/12/silueti-21-vek-melkonian-peev-3.jpg.480.webp" alt="Агоп Мелконян" loading="lazy" decoding="async" width="586" height="345"></figure>
<p><strong>Агоп Мелконян (1949 – 2006 г.)</strong> е известен фантаст, преводач, журналист. Инженер по образование, дълги години той пише за технологиите, които ни променят. Автор е на романи, повести, разкази, пиеси и филмови сценарии.</p>
<figure class="fig fig--portrait"><img src="https://img.karamanev.me/2023/12/silueti-21-vek-melkonian-peev-4.jpg.480.webp" alt="Димитър Пеев" loading="lazy" decoding="async" width="604" height="898"></figure>
<p><strong>Димитър Пеев (1919 – 1996 г.)</strong> е фантаст, журналист и… доктор по наказателно право. Създател и първи главен редактор на легендарното списание „Космос“, той дълги години е начело на научнопопулярния вестник „Орбита“.</p>
<p>Третият съавтор <strong>Васил Димитров (1944 г.)</strong> е техен колега – журналист, а редактор на изданието е учителят ми в журналистиката, „бащата“ на инспектор Стрезов д-р Светослав Славчев, за когото ще стане дума в отделна дигитална история.</p>
<figure class="fig fig--portrait"><img src="https://img.karamanev.me/2023/12/silueti-21-vek-melkonian-peev-7.jpg.480.webp" alt="„Силуети на XXI век“" loading="lazy" decoding="async" width="635" height="938"></figure>
<h2 id="4-супермодел--електронен-оракул">4. Супермодел – електронен оракул</h2>
<p><em>„Математическото моделиране на биологичните процеси по всяка вероятност ще доведе до създаването на прогностична апаратура, която по своите възможности може да се сравни със своего рода електронен оракул. Да си представим, че данните за пациента се въведат в компютър, който моделира физиологичните му процеси в най-малки подробности в реално време.</em></p>
<p><em>Възможностите на математическото моделиране са огромни. С него ще могат да се изпитват проектирани, но все още непостроени конструкции, чисто реализиране на ниво протопип е твърде скъпо, а правилното им функциониране е от особено значение. Такива устройства ще бъдат например промишлените реактори за управляем термоядрен синтез или някои видове космически кораби. Не може да се каже, че днес математическото моделиране се подценява, но истинското му масово приложение в почти всички области на науката, техниката и други сфери ще стане реалност едва през XXI век.“</em></p>
<p>И ето че стигнахме до епицентъра на големите теми днес, до негово величество <a href="https://karamanev.me/tag/izkustven-intelekt">Изкуствения интелект</a>. В крайна сметка машинното самоообучение, дълбоките невронни мрежи и прословутите големи езикови модели минават именно през следващите етапи в развитието на математическото моделиране.</p>
<p>Да, с основание отново можете да отбележите, че не ги ползваме нито за термоядрени реактори, нито за космически станции. Но пък, парадоксално или не, именно <a href="https://karamanev.me/istorii/elon-musk">на милиардер</a>, дошъл от света на информационните технологии, САЩ дължат завръщането си в Космоса.</p>
<p>Така светът на информационните технологии се оказва доста добре „улучен“ от писалките на тримата автори. И преди да стигнем до предсказанията, които се оказаха прекалено оптимистични, нека оценим още едно тяхно прозрение – за начина, по който днес общуваме.</p>
<figure class="fig fig--portrait"><img src="https://img.karamanev.me/2023/12/silueti-21-vek-melkonian-peev-8.jpg.480.webp" alt="„Силуети на XXI век“" loading="lazy" decoding="async" width="584" height="862"></figure>
<h2 id="5-хоум-офис">5. Хоум… офис?!</h2>
<p><em>„Преди петдесетина години съобщенията имаха предимно писмена форма. След петдесетина години, а и по-малко, те ще бъдат аудио-визуални. Нямаме никаква причина да се съмняваме в това. Видеотелефонът ще ни свързва акустично и визуално с приятели и близки. Да прибавим лазерния грамофон, цветомузиката, обемната телевизия, синтезатора на визуални образи, съвършените домашни озвучителни устройства – нима може да се скучае?“</em></p>
<p>Общуването онлайн?! Да, нямаше как да познаят за <a href="https://karamanev.me/technologii/v-balona-na-samishlenicite">балоните на филтрите</a>, <a href="https://karamanev.me/technologii/hate-online">за хейта</a>, но като че ли тук виждаме живота днес, в света на Skype и Facebook…</p>
<p><em>„Електронно-изчислителната техника, освен всичко друго, осигурява и дистанционна възможност за извършване на определени действия. Ясно е, че за чертожника на бъдещето е без значение къде ще работи – в чертожната зала или вкъщи. Същото може да се каже и за инженера, и за архитекта, и за всеки друг, който изпълнява функции, свързани с възможност за дистанционно извършване. Да не говорим за писателите, журналистите и други творци. Работещият в дома си човек има редица предимства. Преди всичко той става свой пряк началник, а това е от голямо значение за творческия процес. Той става до известна степен господар на времето си, а това е стимул за много високи нива на творческа дейност.“</em></p>
<p>Не знам за чертожника, но и за журналиста, и за програмиста мога да кажа от първо лице, че „хоум офисът“ се оказа благословия. И едно от най-неочакваните <a href="https://karamanev.me/technologii/covid">последствия от ковид</a>…</p>
<p>Но като стана дума за ковид… авторите определено си падат повече по положителните прогнози и подобна пандемия изобщо я няма сред XXI век такъв, какъвто го видяха. Така се насочваме и към 5 от посоките на размислите им, които поне засега изглеждат космически далеч от реалността…</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2023/12/silueti-21-vek-melkonian-peev-9.jpg.480.webp" alt="„Силуети на XXI век“" loading="lazy" decoding="async" width="900" height="737"></figure>
<h2 id="1-пенчо-не-пиши">1. Пенчо, не пиши</h2>
<p><em>„Неограниченото нарастване на общото знание означава неограничено нарастване на знанията на всеки отделен учен. Как да се справи горкичкият мозък? Статистиката сочи, че за да следи новостите в своята област, физикът трябва да чете поне шест часа дневно. А кога ще работи и ще открива?</em></p>
<p><em>Прогнозите сочат, че информационният взрив е временно явление, което постепенно ще бъде овладяно към началото на XXI век. Броят на публикациите ще бъде обуздан и ще стане съизмерим с броя на новостите. Ако статиите се рецензират по-строго, ако публичната изява престане да е мярка за престиж или условие за административен възход, публикациите ще намалеят от само себе си.“</em></p>
<p>Информационният взрив е временно явление. А дано, ама.. поне за момента не му личи да е такова. Не ни се налага дори да помним сами, <a href="https://karamanev.me/technologii/internet-na-zabravata">делегираме и това</a> на машините. Потънали сме в океана от информация, давим се в нея, а това ни променя и като общество, и като вид. Може би положителната развръзка все пак стои в обозримото бъдеще? И, поне според мен, минава през <a href="https://karamanev.me/technologii/medii-na-badeshteto">следващите форми на медии</a>…</p>
<figure class="fig fig--portrait fig--small"><img src="https://img.karamanev.me/2023/12/silueti-21-vek-melkonian-peev-10.jpg.480.webp" alt="„Силуети на XXI век“" loading="lazy" decoding="async" width="500" height="737"></figure>
<h2 id="2-термоядрена-сахара">2. Термоядрена Сахара</h2>
<p><em>„Първата и най-жизненоважна задача на потомците ни от XXI век при благоустрояването на Земята несъмнено ще бъде ликвидирането на мъртвите територии, на пустините и особено на онези области, където слънцето грее щедро и за превръщането им в градини остава да се добави само вода. А най-грандиозната задача, с която ще трябва да се заемат нашите внуци, е пустинята Сахара. Представете си 70 страни като нашата родина, но целите в мъртви пясъци и камъни, сред които водят жалко съществуване едва три милиона души. А сега да надзърнем в XXI век и да си представим същата тази територия, изцяло покрита с пищна растителност, с гори и пасища, с цветущи градини, на която могат свободно да живеят поне един милиард души.“</em></p>
<p>Толкова добре се справяме с благоустрояването на Земята, че 40 години по-късно имаме две ядрени катастрофи, все още се заплашваме едни други с атомно оръжие, спорим за паметници, делим се на лоши и добри… Докато все още земният юг тъне в същата бедност, на много места на планетата шества глад, избухват войни, избиват се хора…</p>
<p>А Сахара си стои необлагороден, без „цветущи градини“. Може би просто технологичната еволюция ни кара да се мислим за <a href="https://karamanev.me/sreshti/ani-vladimirova">нещо повече от смъртни същества</a>? Може би писателите от онова време са били склонни на необоснован оптимизъм? Или пясъците стоят там, за да очакват завръщането на едно <a href="https://karamanev.me/istorii/saint-exupery">къдраво русо момченце, което да припомни</a>, че можем и трябва да бъдем по-добри…</p>
<figure class="fig fig--portrait fig--small"><img src="https://img.karamanev.me/2023/12/silueti-21-vek-melkonian-peev-11.jpg.480.webp" alt="„Силуети на XXI век“" loading="lazy" decoding="async" width="500" height="664"></figure>
<h2 id="3-луната-е-наставница-сурова">3. Луната е наставница сурова</h2>
<p><em>„През XXI век Луната ще стане главна (ако ли не единствена) база на астрономията. Със свръхгигантските телескопи, които ще бъдат построени там, ще може да се наблюдава във всички диапазони на електромагнитния спектър, ще се изследват първичните космически лъчи и неутрино потоците. Така ще се обогатят нашите познания за звездите, за галактиката, ще се опитаме да наблюдаваме нейните хипотетични граници.</em></p>
<p><em>Като се основаваме на фантастичните успехи на съветската и на американската космонавтика за изтеклите 20-30 години, особено ако разумът надделее и двете велики сили се споразумеят да ограничат военните си разходи и обединят усилията си за овладяване на Космоса, можем да не се съмняваме, че тази програма не само ще бъде изпълнена, но и може значително да бъде разширена: да се населят и най-далечните райони на Слънчевата система, да стане обикновена практика „частни лица“ да пътуват в Извънземието и до Луноград, та и до Марс.“</em></p>
<p>Как ви се видя Луноград? На мен пък тук ми е особено проницателна вметката – „ако разумът надделее…“. Очевидно са склонни да го надценяват този разум фантастите. Как ли биха реагирали, ако някой им беше казал, че вече 50 години човешки крак не е стъпвал на земния спътник? А космическите програми на държавите са все по-разединени, все по-лишени от амбициозност и дългосрочност. Разбира се, ние <a href="https://karamanev.me/sreshti/orlin-stanchev">учим все повече за Вселената</a>, благодарение и на технологиите… Но човешката страна си остава по-скоро в понякога налудничавите мечти на днешните „визионери“.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2023/12/silueti-21-vek-melkonian-peev-12.jpg.480.webp" alt="„Силуети на XXI век“" loading="lazy" decoding="async" width="686" height="417"></figure>
<h2 id="4-ток-и-жица">4. Ток и жица</h2>
<p><em>„Генералната линия на XXI век в областта на енергетиката несъмнено ще бъде постепенното намаляване на употребата на химическите горива (газ, нефт, въглища) до пълното им изключване от енергийния баланс. Те не само замърсяват природата, но са и най-ценна суровина за синтетичната химия.</em></p>
<p><em>Най-перспективното „гориво“ на бъдещето вероятно е управляваната термоядрена реакция – синтезът на хелий от деутерия (тежък водород).</em> <em>През първите десетилетия ще заработят полупромишлени инсталации, а към 2020 г. ще влязат в действие и първите термоядрени електроцентрали.</em></p>
<p><em>Друг път, по който може да се тръгне, е компактният, електроемък акумулатор. Едва ли може да се измисли по-добър – безшумен, безопасен, безвреден, най-прост за създаване и управление двигател от електрическия. Ако се водим от сегашните нормативи, достатъчно ще е за 1000 км пробег зареденият акумулатор да не тежи повече от 30 – 50 кг. Към това остава и огромното предимство, че той ще може да бъде зареждан в „домашни условия“.“</em></p>
<p>Сигурни ли сме, че Мъск не е чел вестник „Орбита“? Да, благодарение до голяма степен на „Тесла“, <a href="https://karamanev.me/sreshti/ampeco-orlin-radev">електромобилите вече са тук</a> и очевидно ще променят все повече начина, по който се придвижваме (особено с развитието и на <a href="https://karamanev.me/technologii/avtonomni-koli">автономните коли</a>). Интересно е, че и технологичните им характеристики не са чак толкова далеч от предсказанието (извън, разбира се, теглото на акумулатора).</p>
<p>Обаче останалото, за замърсяващите химически горива… въпреки плахите стъпки, целта да останем без тях остава все още твърде неясна и далечна.</p>
<figure class="fig fig--portrait fig--small"><img src="https://img.karamanev.me/2023/12/silueti-21-vek-melkonian-peev-13.jpg.480.webp" alt="„Силуети на XXI век“" loading="lazy" decoding="async" width="500" height="798"></figure>
<h2 id="5-по-безкрайните-простори">5. По безкрайните простори</h2>
<p><em>„Може да се очаква, че през следващото десетилетие (до края на нашето столетие) на марксианската повърхност ще стъпят първите космонавти, а през XXI век там ще бъде основано и постоянно поселение с научноизследователска станция. Тогава ще бъде окончателно решен и въпросът дали на Марс не съществуват специфични микроорганизми и какви са перспективите на тяхната генетична основа или комбинирано със земни микроорганизми да се създадат нови активни микрокултури, които да окажат чувствително въздействие върху климата и условията за живот на Марс.“</em></p>
<p>Извинявам се, че пак ви насочвам към Космоса, но наистина там разликите с очакванията са най-фрапиращи. (Интересно дали случайно пишат за „марксианската“ повърхност?!)</p>
<p>Оттук продължаваме към 5 големи теми и въпроси от книгата, които си струва с пълна сила да си задаваме и днес, почти „пречетвъртили“ прословутия XXI век.</p>
<figure class="fig fig--portrait fig--small"><img src="https://img.karamanev.me/2023/12/silueti-21-vek-melkonian-peev-14.jpg.480.webp" alt="„Силуети на XXI век“" loading="lazy" decoding="async" width="500" height="859"></figure>
<h2 id="1-свободното-време-е-благодат">1. Свободното време е благодат</h2>
<p><em>„Според проучвания на западни социолози почти 70% от младежите пракарват времето след края на работния ден изключително в удоволствия – в безцелно шляене около масите с чаша в ръка, в уморително подскачане на дансинга. Последиците са очевидни: безделието стимулира престъпността – от наркомания до тежки, наказуеми деяния. И още: скитничество, сексуална разюзданост, хулиганство, ултраляв и ултрадесен екстремизъм.</em></p>
<p><em>Старата мечта на човека – да се поти по-малко за хляба насъщен – всъщност се оказа нож с две остриета. Освободеният от труд прегърна възгледа за dolce far niente, а след това посегна на чуждата свобода. Огромна част от работната ръка трябваше да се преориентира в сферата на обслужването (бармани, дисководещи и т. н.), спонтанно се роди безнравственост (секс-магазини, безсемейни общества на свободната любов), покачиха се „прикритите самоубийства“ (опиати, алкохолизъм, тежки венерически заболявания).</em></p>
<p><em>Стана повече от ясно: свободното време е благодат само ако се осмисли.“</em></p>
<p>И наистина! С навлизането на нови и нови технологии, имаме все повече свободно време, което определено „е благодат само, ако се осмисли“. Осмисляме ли го? Ще се научим ли да <a href="https://karamanev.me/istorii/tang-ping">„мързелуваме“ креативно</a> и пълноценно? Как ще отговорим на естествения си инстинкт да се доверяваме безусловно на всичко, което ни улеснява? А как ще се промени устройството на обществото, когато то <a href="https://karamanev.me/technologii/universalen-bazov-dohod">няма нужда от чак толкова много работна ръка</a>?</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2023/12/silueti-21-vek-melkonian-peev-15.jpg.480.webp" alt="„Силуети на XXI век“" loading="lazy" decoding="async" width="900" height="601"></figure>
<h2 id="2-разум-и-чувства">2. Разум и чувства</h2>
<p><em>„Колкото и поразяващи да са постиженията на човешкия разум, днес те не предизвикват особен възторг. Защо? Просто защото се оказа, че в много от изявите си ноосферата е насочена срещу биосферата и я унищожава. Фактите са толкова много и толкова категорични, че едва ли трябва да ги изброяваме. Бедата не е само в замърсените води, изсечените гори или унищожените животински видове. По-страшното е, че с делата си разумът заплашва собственото си съществуване, защото ноосферата е вътре в биосферата и не може да оцелее без нея.“</em></p>
<p><em>Какви са причините за екологичната криза? Американският учен Б. Комонир изброява повечето от тях: стремителното увеличаване на населението, свръхпроизводството на продукти за разкош (т. е. ненужни жизнено), вродената агресивност на човешкия род, лошото възпитание, новите технологии, гонитбата на печалби, бюрократичната организация на обществото, милитаризацията, та дори и… християнската религия, според която природата е слугиня на човека. С някои можем да се съгласим, с други – само частично. По-тъжното е, че общата констатация е неопровержима.“</em></p>
<p>Толкова е интуитивно да търсим симбиозата с природата, нали? А вместо това често технологиите ни отдалечават от нея. И ни карат да неглижираме големите проблеми, които създаваме на малката планета, единствения ни възможен дом за момента…</p>
<figure class="fig fig--portrait"><img src="https://img.karamanev.me/2023/12/silueti-21-vek-melkonian-peev-16.jpg.480.webp" alt="„Силуети на XXI век“" loading="lazy" decoding="async" width="600" height="815"></figure>
<h2 id="3-хора-чао">3. Хора, чао!</h2>
<p><em>„И ето сега, в зората на научно-техническата революция, ние сме свидетели на зараждащата се нова сфера, на информационната сфера, или накратко, на инфрасферата и нейната рожба, която бихме могли да назовем машина сапиенс, ако тя нямаше вече утвърденото име – компютър.</em></p>
<p><em>Изобретяването на компютъра не е създаване на новата поредна машина. Това е космическо явление, космическо чудо, равностойно на пораждането на живота във Вселената. И някога може да се случи така, че ние, хората, да загинем, а компютрите да останат да съществуват без нас, самостоятелно, като единствени представители на разума в Галактиката.</em></p>
<p><em>Какво представлява днешният компютър – голям или малък, предназначен за игра или за научноизследователска дейност; обслужващ производството или бита – ние постепенно започваме да узнаваме. Надявам се, че скоро така ще свикнем с него, както сме свикнали с телефона, с телевизора и… защо не, с домашното си куче.</em></p>
<p><em>Постепенно „машинката чудо“ се превръща в необходимост за всеки завод. Така човечеството ще навлезе в XXI век, който несъмнено се бъде век на компютризацията.“</em></p>
<p>Справихме се чудесно с едната част – да приемем компютъра като приятел, като… домашното си куче. Но дали не сме на път да създадем нещо, което е по-голямо и плашещо? Което може не просто да ни уподоби, <a href="https://karamanev.me/technologii/singulyarnost">да ни изпревари в развитието си</a>, но и <a href="https://karamanev.me/technologii/mira-murati">да ни сметне за ненужни</a>? Да остане да съществува като единствен представител на разума в галактиката…</p>
<p>И като стана дума за галактиката, забелязали ли сте, че през последните години, покрай новата „голяма заплаха“ – генералния изкуствен интелект, някак си позабравихме извънземните?</p>
<figure class="fig fig--portrait"><img src="https://img.karamanev.me/2023/12/silueti-21-vek-melkonian-peev-20.jpg.480.webp" alt="„Силуети на XXI век“" loading="lazy" decoding="async" width="600" height="906"></figure>
<h2 id="4-електронно-изкуство">4. Електронно изкуство</h2>
<p><em>„Следващият етап ще е свързан с усилията за „електронното изкуство“ да намери нови изразни възможности. По всяка вероятност ще възникнат нови изкуства, здраво споени с компютрите. Сега е трудно да прогнозираме какви точно, както преди век беше трудно да се предскаже появата на киното. Ако приемем съветите на фантастиката, това вероятно ще бъдат изкуства, пряко свързани с образното мислене на мозъка, тоест няма да минават през филтъра на сетивата.</em></p>
<p><em>Вероятно в началото на следващия век ще бъдат създадени синтезатори на визуални образи. Най-много дискусии, разбира се, предизвиква въпросът: а ще стане ли компютърът творец? Отговорът логично изисква втори въпрос: а какво е това творец? Щом преводачът е творец, защо да не е творец компютър преводач? Щом аранжирането на музикални произведения е творчество, защо да не са творци компютрите със същата професия?</em></p>
<p><em>Можем, естествено, да кажем, че компютърът не е творец, защото дейността му е неосъзната. В този контрааргумент има солидна логика. Добре, ама много творци непрекъснато подчертават, че също работят под въздействието на неосъзнати творчески импулси. И пак контрааргумент: човекът не разбира как твори, но разбира, че твори и изпитва наслада от труда си. Съгласихме се – компютърът не е творец. Но не е творец днес, а утре?“</em></p>
<p>И „днес“ още се чудим дали е творец. Блестящо ми се струва прозрението за компютъра, генериращ образи, което дори допреди 2-3 години не изглеждаше реалност, а днес е безспорна революция в начина, по който възприемаме изображенията.</p>
<p>Докато все така търсим отговорите: <a href="https://karamanev.me/tag/izkustvo">ще стане ли компютърът творец</a>? А ако да, какво остава да правим ние…</p>
<figure class="fig fig--portrait"><img src="https://img.karamanev.me/2023/12/silueti-21-vek-melkonian-peev-19.jpg.480.webp" alt="„Силуети на XXI век“" loading="lazy" decoding="async" width="600" height="901"></figure>
<h2 id="5-врява-и-безумство">5. Врява и безумство</h2>
<p><em>„На Запад обикновено наричат прогностиката „футурология“ и обикновено нейните предсказания са мрачни, песимистични, често вещаещи разруха и гибел. Ние сме решителни противници на такова черногледство и отчаяние. Нашият социален оптимизъм ни подсказва, че разумният човек ще намери в себе си решителност да се пребори с всевъзможните обрати, кризи и неблагополучия. В противен случай ще се обезсмисли цялата ни история, хилядолетният ни прогрес.</em></p>
<p><em>Всъщност, най-тежката криза е кризата на последното десетилетие на XX век – рискът от самоунищожение. Всички наши въжделения за третото хилядолетие могат да станат реалност само, ако превъзмогнем ядрената заплаха и кошмара на звездните войни. Над човечеството е легнала тежка сянка, но сме дълбоко убедени, че и този път Хомо сапиенс ще намери спасителния път.“</em></p>
<p>Е, разбира се, понятна е тук критиката към „злата“ западна футурология. Неоснователният оптимизъм понякога също е порок. Но още по-важното е, че основните ни поводи за замисляне като хора не са се променили и на йота.</p>
<p>Щеше да дойде краят на историята, войните щяха да са далеч, да се възцарят демократични общества от западен тип навсякъде… Не стана така, тепърва ни чакат големи предизвикателства.</p>
<p>Преди да се разделим, без нужда от никакъв коментар ви оставям с думите на изпроводяк на фантастите за това кой е големият въпрос на XXI век.</p>
<p><em>„Нашата въображаема разходка из XXI век завърши. Надяваме се, че ви е било приятно. Може би успяхте да надникнете в един свят, който скоро ще видите отблизо. Вие ще живеете в този свят, вие ще работите в него – прекрасно, нали? Ние – вашите бащи, ви завиждаме.</em></p>
<p><em>И ще има XXI век, и ще има следващи, и човечеството ще достигне своя звезден триумф, само ако намери ключето, което отваря вратичката към доброто. А това ключе се казва МИР“.</em></p>]]></content:encoded>
      <enclosure url="https://img.karamanev.me/2023/12/silueti-21-vek-melkonian-peev.jpg.480.webp" type="image/webp" length="0" />
    </item>
    <item>
      <title>Пол Алън – другото лице на Microsoft</title>
      <link>https://karamanev.me/istorii/paul-allen</link>
      <guid isPermaLink="true">https://karamanev.me/istorii/paul-allen</guid>
      <pubDate>Fri, 01 Dec 2023 06:00:26 GMT</pubDate>
      <dc:creator>Георги Караманев</dc:creator>
      <category>Истории</category>
      <description>Две хлапета се сприятеляват покрай общия си интерес към компютрите. После заедно създават първата си фирма. Няма и десетилетие по-късно същата тази фирма вече е първият гигант на модерните компютърни времена. И ако за едното хлапе, което дълго беше най-богатият човек на планетата, знаем много, то историята на другото не е чак толкова популярна. Не друг, а компютърният специалист Пол Алън, „кръстникът“ на Microsoft, се оказа собственикът на най-скъпо продадената частна колекция от картини. При това през ноември 2022-а, 4 години след като си отиде от този свят. Ценител на изкуството, запленен от спорта, огромен дарител за научни изследвания. Той е и богаташът, който пробуди модерния интерес към космическите полети. Още на 29 разбира, че е болен от смъртоносно заболяване и решава да изживее остататъка от живота си така, както си е мечтаел. Много може да се поучим от историята и светогледа на този нестандартен образ. И още повече – да си задаваме въпроса как щеше да изглежда днешният технологичен свят, ако и останалите му лидери имаха неговия светоглед?</description>
      <content:encoded><![CDATA[<p><img src="https://img.karamanev.me/2023/11/paul-allen-5.jpg.480.webp" alt="Пол Алън" /></p><p>Две хлапета се сприятеляват покрай общия си интерес към компютрите. После заедно създават първата си фирма. Няма и десетилетие по-късно същата тази фирма вече е първият гигант на модерните компютърни времена. И ако за едното хлапе, което дълго беше най-богатият човек на планетата, знаем много, то историята на другото не е чак толкова популярна.</p>
<p>Не друг, а компютърният специалист Пол Алън, „кръстникът“ на Microsoft, се оказа собственикът на най-скъпо продадената частна колекция от картини. При това през ноември 2022-а, 4 години след като си отиде от този свят. Ценител на изкуството, запленен от спорта, огромен дарител за научни изследвания. Той е и богаташът, който пробуди модерния интерес към космическите полети.</p>
<p>Още на 29 разбира, че е болен от смъртоносно заболяване и решава да изживее остататъка от живота си така, както си е мечтаел.</p>
<p>Много може да се поучим от историята и светогледа на този нестандартен образ. И още повече – да си задаваме въпроса как щеше да изглежда днешният технологичен свят, ако и останалите му лидери имаха неговия светоглед?</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2023/11/paul-allen-2.jpg.480.webp" alt="Пол Алън" loading="eager" decoding="async" width="620" height="418"></figure>
<h2 id="големите-надежди">Големите надежди</h2>
<p>Не, не, представете си го само. На Бил Гейтс в училище му платили, за да създаде програма, която да подреди учебните часове. А той я направил така, че по английски да е единственото момче, заедно с дузината най-красиви съученички. Плейбоят Бил, успех…</p>
<p>Докато учел в Харвард пък, той прекарвал много нощи в покер клуба, губейки понякога стотици долари на нощ. Може би именно тогава се научил да блъфира, което после му помогнало в работата…</p>
<p>Ей такива прелюбопитни истории разказва Пол Алън в автобиографичната си книга „Човекът идея“. И няма как, наистина, да отделим съдбата му от тази на приятеля му от детство. Рисувайки историята на две толкова различни личности, но и двете символични за Силициевата долина.</p>
<p>Пол е батко на Бил с цели 2 години.</p>
<p>Майка му е учител по литература, баща му – библиотекар. И с двамата цял живот запазва изключително близка и специална връзка и въпреки това… хлапето се вълнува от компютри, не толкова от книги. Така още в гимназията Лейксайд в Сиатъл се запознава с по-малкото хлапе, чието име добре знаете.</p>
<p>Особено талантлив в компютърния код, Пол Алън цял живот се смята за артист.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2023/11/paul-allen-2.jpeg.480.webp" alt="Пол Алън" loading="lazy" decoding="async" width="900" height="600"></figure>
<h2 id="към-върха">Към върха</h2>
<p>Двамата често се озовават в гимназиалната лаборатория в края на 60-те, тогава хич не е лесно да имаш достъп до дядовците на днешните компютри. И машините там се оказват слабички, затова хлапетата се насочват към Вашингтонския университет. Но и там, все едно става дума за космически телескоп, имаш право само на ограничен достъп.</p>
<p>Бил и Пол обаче са хакери, опитват се да излъжат системата… но не са достатъчно добри. Улавят ги и ги наказват със забрана да ползват компютрите.</p>
<p>Така двамата се събират с най-добрия приятел на Бил от детството – Кент Евънс, в компютърен клуб. Доста десетилетия след това ще се появи професията, която се занимава с това – QA, но на трите хлапета им поставят задачата да търсят бъгове в програмите на местния компютърен център и в замяна им отпускат повече часове, в които да си работят на машините.</p>
<p>Уви, само на 17, Кент умира при инцидент, докато се катери в планината. А това още повече сближава Бил и Пол, които продължават заедно нататък.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2023/11/paul-allen-5.jpg.480.webp" alt="Пол Алън" loading="lazy" decoding="async" width="900" height="573"></figure>
<h2 id="гордост-и-предразсъдъци">Гордост и предразсъдъци</h2>
<p>Пол е приет с максимален резултат във Вашингтонския държавен университет. Там обаче не му е интересно, напуска го след втората година, за да стане програмист. При положение, че това е доста екзотична професия в странните времена на динозавърските компютри.</p>
<p>По случайност първата му работа е в компанията „Ханиуел“, чието седалище е близо до Харвард, университета, където пък тъкмо е приет малкият Бил.</p>
<p>Именно Пол го убеждава и той да зареже образованието, така че заедно да започнат съвсем различно начинание. И отново той предлага това начинание да бъде кръстено Microsoft – събирайки микрокомпютрите и софтуера.</p>
<p>Тепърва има да научаваме много за онези времена, които поставят началото на модерния компютърен свят. Факт е, че двамата млади предприемачи имат огромен късмет, за да се озоват на позицията, която съвсем скоро ще ги изстреля с гръм и трясък на върха. Популярна е например историята на Гари Килдал – компютърният пионер, който за малко не се озовава <a href="https://karamanev.me/istorii/gary-kildall">на тяхно място</a>.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2023/11/paul-allen-3.jpg.480.webp" alt="Пол Алън" loading="lazy" decoding="async" width="590" height="432"></figure>
<h2 id="панаир-на-суетата">Панаир на суетата</h2>
<p>Факт е обаче, че Бил и Пол получават невероятния шанс да предложат операционна система за новите модели компютри на IBM и успяват да се справят по най-добрия начин. За онези времена се носят всякакви легенди, свързани с кражби на компютърен код, интриги и други случки като от сапунена опера. Но според мнозина големият успех идва отново заради Пол с предложението му да отстъпят правата на новата операционна система на клиентите си.</p>
<p>Така първият приложим MS-DOS се озовава на безброй компютри по цялата Земя точно във времето, когато те стават масово достъпни. А после пътят до Windows, операционната система, която проправи магистралата на днешните технологии, е доста логичен и естествен.</p>
<p>Разбира се, също толкова добри са аргументите, които казват, че решителната роля е на Бил заради неговата работосособност и безскрупулност. Той очевидно си е взел достатъчно полезни уроци от покера и знае какво да прави. Работи безкрайно упорито, а очаква същото и от останалите.</p>
<p>Пословична е друга история, също разказана ни от Пол – как съдружникът му среща един от основните програмисти, който за последните 4 дни е работил 81 часа, бързайки да завърши важна задача. И вместо да му благодари и да го поздрави, или поне да го попита как се чувства, въпросът, който му задава, гласи: „Над какво ще работиш утре?“.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2023/11/paul-allen.jpeg.480.webp" alt="Пол Алън" loading="lazy" decoding="async" width="900" height="600"></figure>
<h2 id="просяк-крадец">Просяк, крадец</h2>
<p>Да, Пол после пише, че понякога да се работи с Бил е като да си в ада и че той има доста властна натура. Но пък след смъртта му Гейтс признава, че „Microsoft никога не би се случил без Пол“.</p>
<p>Някъде там пътят на двамата приятели се разделя. 1982 г., 7 години след основаването на компанията. Едва навършил 29 години, Пол Алън чува страшната диагноза „неходжкинов лимфом“. Налага му се да започне бързо терапия. А той и е усетил, че не се чувства на място в компанията, която се е превърнала в империя. И все пак, по един или друг начин остава част от нея – чак до 2009 г. има формален пост, от който споделя опита си.</p>
<p>Докато се лекува, има достатъчно време да мисли за важните неща в живота. Така се стига и до разговора с приятеля му от детство, в който идва време да се разделят. Двамата и по-рано са се съгласили, че Бил ще получи по-голяма част от акциите, но в този момент той му предлага да купи всички срещу 5 долара на акция. Пол казва, че е нормално цената да е почти двойна. Двамата се разделят скарани, макар че в този миг дори не е ясно бъдещето на Пол, сблъскал се със страховитата болест. С помощта на новия си съдружник Бил успява да изтика приятеля си от детство в миманса.</p>
<p>Но важното е, че Пол се оказва по-силен от болестта. Лъчелечението и химиотерапията помагат, лимфомът е победен. Ракът ще се върне десетилетия по-късно, но той използва всеки миг от тези години, за да го прекара по начина, по който е мечтал. Защото веднъж срещнал очи в очи смъртта, той вече знае, че не парите са важното, а дните, които ще оставиш след себе си.</p>
<figure class="fig fig--small"><img src="https://img.karamanev.me/2023/11/paul-allen-4.jpg.480.webp" alt="Младият Пол Алън с брада и кафяво кожено яке сред храсти с бели рози, години след като побеждава лимфома" loading="lazy" decoding="async" width="530" height="350"></figure>
<h2 id="бъди-българин-джийвс">Бъди българин, Джийвс</h2>
<p>Акциите, които на Бил Гейтс му се е досвидяло да купи, постепенно трупат ли, трупат стойност. Благодарение на тях през 2006-а Пол Алън се оказва 6-ият най-богат човек на света със състояние от $20 милиарда.</p>
<p>Но Бил надали е толкова ядосан, през последните години той се опитва упорито да влезе в ролята на филантроп, на борец срещу епидемиите, което му спечели най-вече… главната роля в теориите на конспирациите за това как ще ни управлява чрез чиповете във ваксините.</p>
<p>Докато ореолът на филантропа си остана за Пол, макар и без да привлича чак толкова много погледи.</p>
<p>Ами ако си бяха разменили ролите? Щеше ли добричкият Пол да е толкова брутален с конкуренцията и неуморим, докато през 90-те се наливаха основите на империята Microsoft?</p>
<p>Можем само да гадаем и най-вече да се доверим на съдбата, която си знае работата. Защото ето както постигна за тези 36 „подарени“ от съдбата години Пол Алън.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2023/11/paul-allen-6.jpg.480.webp" alt="Пол Алън" loading="lazy" decoding="async" width="900" height="619"></figure>
<h2 id="брулени-хълмове">Брулени хълмове</h2>
<p>Той си отиде от същия този неходжкинов лимфом пред 2018-а, на 65 години, въпреки този път по-оптимистичните мнения на лекарите. За втори път чува тежката диагноза през 2009-а.</p>
<p>И ето че през ноември 2022-а името му влезе отново в челото на новините. 1 622 249 500 долара – толкова бяха получени за 155 произведения на изкуството от колекцията на Пол. Търгът счупи много рекорди, колекцията стана най-скъпата в историята, 5 картини надминаха 100 милиона долара – две на Жорж Сьора, по една на Гоген, Сезан и Ван Гог. Бяха продадени всички произведения, 2/3 от тях – над предварително обявената стойност.</p>
<p>Всички пари ще отидат за благотворителност, така, както се казва в завещанието на отишлия си милиардер.</p>
<p>Единствената по-сериозна връзка в живота му е в началото на 20-те му години, дори се сгодява. Но момичето решава, че е твърде младо за сватба, разделят се, а оттам нататък мнозина казват, че води отшелнически начин на живот.</p>
<p>Въпреки че е голям ценител на изкуството и се увлича по истории за любовта, той така и не я среща, отива си сам, без свое семейство.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2023/11/paul-allen-8.jpg.480.webp" alt="Пол Алън" loading="lazy" decoding="async" width="750" height="427"></figure>
<h2 id="знакът-на-четиримата">Знакът на четиримата</h2>
<p>Много рядко се случва човек да знае какво да прави с огромно количество пари и едновременно с това да ги има. Е, един от малкото примери е нашият герой. Пригответе се, списъкът е дълъг.</p>
<p>Алън трупа сериозни средства с различни предприемачески инициативи с помощта на компанията Vulcan, създадена за да управлява богатството му. Инвестирайки в недвижими имоти, в мрежи за достъп до интернет, в различни технологии достатъчно далновидно, имането продължава да набъбва и днес, след смъртта му. Акцент попада и върху изобретателската дейност – компаниите на Алън държат над 400 патента в най-различни области на технологиите.</p>
<p>Важно е да споменем, че и приживе, и днес, голяма роля във всяко от делата му има и неговият най-близък човек – сестра му Джоди Алън. След смъртта му тя е попечител на наследството, основна част от което е предвидено за благотворителност.</p>
<p>Смята се например, че заради любовта ѝ към киното в огромния списък със занимания на компанията попада и продуцирането на холивудски продукции. В списъка на филмите, които създават, личат ленти, спечелили награди „Грами “ и „Еми“.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2023/11/paul-allen-9.jpg.480.webp" alt="Пол Алън" loading="lazy" decoding="async" width="900" height="600"></figure>
<h2 id="изгубеният-рай">Изгубеният рай</h2>
<p>И, да, ако си представяте, че човек на технологиите трябва да е далеч от изкуството, ето един стереотип, който отива на кино, за да гледа филмите, създадени от Пол. Или пък на изложба, вече стана дума за колекцията му.</p>
<p>Пол обича и музиката – първата си китара получава само на 16, мечтае да е следващият Джими Хендрикс. Е, за добро или лошо, нещата не се развиват точно по този начин. И все пак, колкото за един албум, той изпълнява и тази своя мечта.</p>
<p>Отделна голяма глава от живота му е спортът. Пол сам практикува яхтинг, последната му лодка, дълга 126 метра, се казва „Октопод“ и до неотдавна беше в топ 20 на най-дългите моторни яхти – с два хеликоптера и собствена миниподводница. Всяка година, по време на фестивала в Кан, той организира на нея знаменити веселби, на които свири на китара.</p>
<p>През 1988-а купува отбора от НБА „Портланд Трейл Блейзърс“, който по негово време два пъти стига до финалите на лигата. Известно време има отбор по американски футбол – „Сиатъл Сийхоукс“, и такъв в американската лига по класически футбол – „Сиатъл Саундърс“.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2023/11/paul-allen.jpg.480.webp" alt="Пол Алън" loading="lazy" decoding="async" width="618" height="466"></figure>
<h2 id="самотният-бегач-на-дълги-разстояния">Самотният бегач на дълги разстояния</h2>
<p>Космосът е друга голяма любов на предприемача. Той е единственият инвеститор в SpaceShipOne – първия комерсиален проект, изпратил човек в суборбиталния Космос. Това беше не просто огромен успех, но и по своеобразен начин повлече крак, преди да дойдат следващите големи инвеститори от Силициевата долина в тази област, като Мъск или Безос.</p>
<p>През живота си Алън е дал повече от 2,6 милиарда долара за различни форми на благотворителност, свързани с науката, технологиите, опазването на биологичното разнообразие, медицината.</p>
<p>Създава редица собствени научни звена. Институтът за мозъчни науки се появява, след като майка му проявява началните симптоми на деменция. Сблъсквайки се с проблема, това му дава стимул да финансира разработките в тази посока. Там е и най-голямото му еднократно дарение от половин милиард.</p>
<p>2 милиона отиват за нова библиотека на Университета във Вашингтон. Тя носи името на баща му – Кенет Алън, който по-рано е бил начело на същата библиотека.</p>
<p>Финансира екип, който открива изгубен през Втората световна война самолетоносач. 7 милиона отиват за опазване на слоновете. Заради даренията му за природни изследвания неговото име носи вид мухи.</p>
<p>Алън дарява на програмата SETI, поставила си за цел да търси извънземни форми на живот. Със 100 милиона той е и най-големият благодетел в битката с вируса ебола в Западна Африка.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2023/11/paul-allen-7.jpg.480.webp" alt="Пол Алън" loading="lazy" decoding="async" width="900" height="450"><figcaption>През 2013-а Пол и Бил правят отново иконичната снимка, която ги улавя 30 години по-рано.</figcaption></figure>
<h2 id="както-ви-се-харесва">Както ви се харесва</h2>
<p>Визионерството му показва и създаването на институт конкретно за изследвания в областта на изкуствения интелект, много преди това направление да получи днешната си слава.</p>
<p>„Никой наистина не знае какво би било необходимо, за да се създаде нещо, което е самоосъзнато или има личност“, казва по темата той. „Все пак, мога да си представя ден, в който може би, ако успеем да разберем как работи човешкият мозък, това би било възможно. Но това е дълъг, дълъг път…“</p>
<p>Още нещо. Когато минават достатъчно години, Пол прощава и на приятеля си от детство Бил за тежката раздяла. Още в края на 80-те двамата даряват заедно 2,2 милиона долара на училището, в което са се запознали. Така, някак логично, кръгът се затваря.</p>
<p>„Докато работим заедно – едновременно бързо и решително, няма ограничения за това, което можем да постигнем“, казва Пол Алън.</p>
<p>Какво и как можеше да се развие другояче в тази история е любопитен въпрос, чийто отговор няма как да научим. Но все пак: какво ли ще каже историята? Кой е по-големият визионер – Бил, създал най-мощната компания на времето си или Пол, посветил се на това да живее както смята? Отговора оставям на вас…</p>]]></content:encoded>
      <enclosure url="https://img.karamanev.me/2023/11/paul-allen-5.jpg.480.webp" type="image/webp" length="0" />
    </item>
    <item>
      <title>Какъв е „Произходът на българите“?</title>
      <link>https://karamanev.me/sreshti/todor-chobanov-proizhodut-na-balgarite</link>
      <guid isPermaLink="true">https://karamanev.me/sreshti/todor-chobanov-proizhodut-na-balgarite</guid>
      <pubDate>Tue, 26 Sep 2023 06:00:38 GMT</pubDate>
      <dc:creator>Георги Караманев</dc:creator>
      <category>Срещи</category>
      <description>Кои са прабългарите, откъде идват предците ни? Какво имат да ни кажат новите технологии в търсенето на отговора? Наследници на траките ли сме, дали идваме от далечните степи, или пък сме сармати? Как генетиката се оказа поредната голяма научна стъпка, която ни даде много отговори за миналото и на практика остави валидна само една теория? Какъв е произходът на българите? Защо този въпрос толкова сериозно ни вълнува и вкарва в ожесточени спорове хилядолетие и половина по-късно? Тази тема се превърна в най-четената дигитална история, по същото време излезе книгата на историка доц. д-р Тодор Чобанов – „Произходът на българите – дебатът през XXI век“. Изданието на „Българска история“ дава най-важното от съвременния поглед. Ето защо има още толкова съществени отговори, които си струва да бъдат добавени.</description>
      <content:encoded><![CDATA[<p><img src="https://img.karamanev.me/2023/09/todor-chobanov-proizhodut-na-balgarite.jpg.480.webp" alt="Произходът на българите" /></p><div class="intro"><p><em>Кои са прабългарите, откъде идват предците ни? Какво имат да ни кажат новите технологии в търсенето на отговора? Наследници на траките ли сме, дали идваме от далечните степи, или пък сме сармати? Как генетиката се оказа поредната голяма научна стъпка, която ни даде много отговори за миналото?</em></p>
<p><em>Какъв е произходът на българите? Защо този въпрос толкова сериозно ни вълнува и вкарва в ожесточени спорове хилядолетие и половина по-късно?</em></p>
<p><em><a href="https://karamanev.me/sreshti/aleksandur-moshev">Тази тема</a> се превърна в най-четената дигитална история, по същото време излезе книгата на историка <strong>доц. д-р Тодор Чобанов – „Произходът на българите – дебатът през XXI век“</strong>. Изданието на <a href="https://karamanev.me/istorii/balgarska-istoriya">„Българска история“</a> дава най-важното от съвременния поглед. Ето защо има още толкова съществени отговори, които си струва да бъдат добавени.</em></p>
<p><em>Как науката отхвърли всички многобройни теории за произхода ни, освен една? По какво си приличаме с прабългарите? Какво знаем днес за предците си и какво научихме с помощта на технологиите?</em></p>
</div>
<p class="q"><strong>– Кое ви накара да се насочите конкретно към тази тема?</strong></p>
<p>– Тази тема е централна за българската археология откакто тя съществува като дял от историческото познание – от близо век и половина. А преди това присъства в диренията на европейската наука поне още толкова,</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>от XVIII век нататък науката се занимава с научни методи с миналото на старите народи на континента и в частност от българите.</em></p>
</blockquote>
<p>Освен това бе силно дискусионна в научните среди, поне доскоро, което допълнително създава интерес. Беше и любима тема на моята научна ръководителка доц. Стефка Ангелова – удивителен човек и великолепен учен, който ми създаде интереса към периода на Късната античност, когато се формират прабългарите.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2023/09/todor-chobanov-proizhodut-na-balgarite-2.jpg.480.webp" alt="Тодор Чобанов" loading="lazy" decoding="async" width="900" height="437"></figure>
<p class="q"><strong>– Намерихте ли еднозначния отговор на въпроса за себе си? Може ли да се каже, че има известен консенсус в днешните историографски среди?</strong></p>
<p>– Нашата работа като учени е да търсим отговор не за себе си, а за обществото, като обобщаваме масиви от данни и добавяме нови. Личните дирения и интереси не могат да заместят обществените задачи на историческото познание.</p>
<p>Принципът освен това е, че ни води материалът, което съм и направил в последната си книга – „Произходът на прабългарите – дебатът пред XXI век“.</p>
<p>Консенсус, поне в българската средновековна археология, е изграден в значителна степен благодарение на огромните постижения на нашия покоен колега Рашо Рашев. Години наред той събираше данните за българите в хунската и постхунската епоха – това, което после става Велика България и най-накрая – Дунавска България.</p>
<p>В чужбина нещата още са леко изостанали, но наскоро „Енциклопедия Британика“ промени статията си за прабългарите, което бе направено на база на една наша разработка от 2019 г. с древни геноми от различни източници. Очакваме в следващите години да се изоставят остарелите виждания по темата във всички големи научни школи по света, което вече се наблюдава като процес.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2023/09/todor-chobanov-proizhodut-na-balgarite-3.jpg.480.webp" alt="Произходът на българите" loading="lazy" decoding="async" width="586" height="468"><figcaption>„Хан Кубрат и синовете му“, Димитър Гюдженов</figcaption></figure>
<p class="q"><strong>– Какво промениха?</strong></p>
<p>– Статията си за прабългарите, които доскоро пишеха за тюрки, а сега е описана и сарматската хипотеза, промяната стана най-вече заради генетичните данни.</p>
<p class="q"><strong>– <a href="https://karamanev.me/sreshti/aleksandur-moshev">Интервю по темата и на този сайт</a>, който е за технологии, се превърна в най-четения материал. Защо хората се вълнуват толкова силно от темата за произхода на народа ни преди почти хилядолетие и половина?</strong></p>
<p>– Нормално е всеки да се интересува откъде идва и накъде отива. Освен това сме</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>в период на повишена нестабилност и несигурност и хората искат да почерпят емоционално спокойствие от миналото.</em></p>
</blockquote>
<p>Обаче понякога този стремеж става твърде силен и тогава се получават объркани ситуации. Миналото е чудесен учител за настоящето и бъдещето, обаче няма как да изземе тяхното поле в нашето съзнание.</p>
<p>Първата ни и основна задача е да живеем като добри хора тук и сега, а от миналото да почерпим ценни уроци и морални конструкции.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2023/09/todor-chobanov-proizhodut-na-balgarite-8.jpg.480.webp" alt="Произходът на българите" loading="lazy" decoding="async" width="697" height="589"><figcaption>„Аспарух преминава Дунава и се установява в Мизия“, Николай Павлович</figcaption></figure>
<p class="q"><strong>– А защо ни е такава мания да доказваме колко сме древни?</strong></p>
<p>– Някои хора или даже групи от хора имат нужда да избягат от проблемите на настоящето или от проблемите си във фантазийни реалности или даже фантазийни версии на миналото. Така се чувстват по-добре, успокояват се, тушират тревожността. То е нещо като „бягството от свободата“ на Фром, един вид запленяващи самозаблуди, които са по -приятни или по-интересни от обективната истина или даже от баналното ежедневие… Други хора скучаят или са неудовлетворени от професиите си и търсят изява в наглед лесното поприще на историята. Има и далеч по-опасни мании от желанието да сме първите хора – по света има хиляди, които са обсебени от идеята за опасни извънземни, рептили, от плоската земя и т.н.</p>
<p class="q"><strong>– Защо през последните години сред „онлайн специалистите“ е толкова модерна автохтоната теория?</strong></p>
<p>– Тя винаги е присъствала под една или друга форма тук и навсякъде по света.То е следствие на това как работи човешкия ум. Където има хора, има сред тях и такива, които желаят да са първите на даденото място. От „етруски – ето руские“, през „илиризма“ на Мавро Орбини със славяните като първите хора и други подобни, до стремежа Клеопатра, една гъркиня, да бъде представена като автохтонен цар с местен африкански произход.</p>
<p>Освен това</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>в „тракедонизма“ се инвестира усилено от различни групи и фактори, точно както се инвестираше едно време в „македонизма“ – с цел размиване на българското общностно съзнание и създаване на сепаратизъм.</em></p>
</blockquote>
<p>Объркано в своята история и идентичност общество по-лесно се манипулира или даже завладява във военни ситуации.</p>
<p>Експлоатира се нечистоплътно, главно комерсиално, естествения интерес към траките и тяхната култура. Траките са по-ранна вълна индоевропейци, но също като прабългарите са завоеватели и заселници, влезли в контакти с местното население и формирали нови и интересни за историята общности. Но за някои те са просто възможност за лесни печалби с големи тиражи. Хора, които не биха издържали даже изпитите в първи курс, бълват наукообразни трудове, хиляди други ги купуват и възприемат безкритично.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2023/09/todor-chobanov-proizhodut-na-balgarite-4.jpg.480.webp" alt="Произходът на българите" loading="lazy" decoding="async" width="696" height="636"></figure>
<p class="q"><strong>– Какво знаем днес наистина за произхода на българите, което не сме знаели преди десетилетие?</strong></p>
<p>– Знаем много, защото</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>науката се сдоби с нови и могъщи методи – от лазерни системи за заснемане на надписи и изображения до секвенатори за геноми</em></p>
</blockquote>
<p>трето поколение с мощен софтуер за сравняване на популации. Последните години се проучиха и няколко нови некропола тук и доста нови в Унгария, Украйна, Кавказ и на други места. Така че емпиричната база чувствително нараства, което позволява по-солидни изводи.</p>
<p class="q"><strong>– Защо се концентрираме толкова върху произхода само на българите, а не и върху другите етноси, които също стават част от Първата българска държава?</strong></p>
<p>– Защото са били най-важни и защото, за разлика от хазари, авари и много други могъщи народи, не просто са оцелели, а са създали трайни общества и държави. Защото са създали и нашата държава – България, а в генома ни присъства солидна следа именно от тях. Защото са успели да създадат модели на партньорство с други народи, станали са съ-творци на Православната цивилизация. Въобще – защото са много интересни за проучване във всяко отношение и обитават интересни региони.</p>
<figure class="fig fig--portrait fig--small"><img src="https://img.karamanev.me/2023/09/todor-chobanov-proizhodut-na-balgarite-5.jpg.350.webp" alt="Произходът на българите" loading="lazy" decoding="async" width="350" height="469"><figcaption>„Хан Аспарух“ от Димитър Гюдженов</figcaption></figure>
<p class="q"><strong>– Кои са теориите, които преди са били актуални, а днес са отречени?</strong></p>
<p>– Теориите са най-различни. Фино-угорска, хунска, тюркска, местна, „готска“, сарматска, по-далечна иранска – т.нар. бактрийска и т.н.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Повечето са отречени, защото са силно спекулативни и почиват на оскъдни данни, главно лингвистични.</em></p>
</blockquote>
<p>Например през XVIII век, заради Волжка България и няколко титли се смята, че са тюрки или хуни от тюркски произход. В някои теории има зрънца истина. Но общо взето до средата на ХХ век, когато започват да се откриват прабългарските некрополи, всичко е главно сбор от спекулации на база отделни думи и понятия.</p>
<p class="q"><strong>– Може ли такава тема да се разглежда встрани от политиката?</strong></p>
<p>– Може, когато на науката не се спускат постулати от типа на този за „развитите славяни“. От 1989 г. науката работи свободно по тази тема у нас, а по света хора като Менхен-Хелфен и други големи умове никога не са били жертви на някакви внушения или диктат.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2023/09/todor-chobanov-proizhodut-na-balgarite-6.jpg.480.webp" alt="Произходът на българите" loading="lazy" decoding="async" width="586" height="408"><figcaption>„Аспарух минава Дунава“, Димитър Гюдженов</figcaption></figure>
<p class="q"><strong>– В сравнение с другите околни народи, повече или по-малко знаем за древния ни произход?</strong></p>
<p>– 97-98 процента от днешните европейци имаме общ индоевропейски произход и свързана история, така че е трудно да говорим за малко и много в тази споделена история. Просто едни са постигнали повече в исторически и културен план, други по-малко.</p>
<p class="q"><strong>– С какво помогнаха през последните години технологиите?</strong></p>
<p>– Допълват информацията и дават нови видове информация ,каквито допреди двадесетина години въобще нямаше. Например генетиката измести антропологията с математечески прецизните си данни. Имаме достъп до практически цялата научна литература, в това число и непознати извори и разработки.</p>
<p class="q"><strong>– Какво гласи краткият отговор – тюрки, хуни, сармати? Или <a href="https://karamanev.me/technologii/druga-istoria">в науката няма кратки отговори</a>, за разлика от фейсбук?</strong></p>
<blockquote class="pullquote">
<p class="cite"><em>– В науката има обективно проверими отговори с много нюанси, които често са като палитра с много и размиващи се цветове,</em></p>
</blockquote>
<p>а истината е, че днешните българи имаме сложен и продължителен процес на етногенеза в миналото с участието на различни компоненти.Самите наши прадеди – прабългарите, преживяват няколко етапа на етногенез.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2023/09/todor-chobanov-proizhodut-na-balgarite-7.jpg.960.webp" alt="Произходът на българите" loading="lazy" decoding="async" width="2000" height="1335"></figure>
<p class="q"><strong>– Промениха ли парадигмата по въпроса за произхода генетичните изследвания, или по-скоро затвърдиха това, което вече знаем?</strong></p>
<p>– Разбира се, че промениха всичко, защото вече може да проверяваме чрез тях оцелелите от изпитанията на времето две основни хипотези – тюркската и сарматската. Генетиката доста еднозначно е в полза на втората. Тя позволява също доста точно да датираме етапите на контактите.</p>
<p class="q"><strong>– „Сармати“ със сигурност не е толкова познат термин. Какво знаем за този народ, чиито наследници се оказваме?</strong></p>
<p>– Сармати не е народ, а обширна група племена основно от иранския клон на индоевропейските народи, родствени на по-древните скитски племена. Всички тези разнообразни племена – скити и сармати, са оставили солидни следи в генетичното и културно наследство на днешна Европа и особено на Източна Европа.</p>
<p>Например името на река Дунав вероятно е от скитски произход, от думата за „вода“. Темата е безкрайна, но дори и в ежедневния ни език, в обикновени думи като „куче“, „бате“ и „тате“, откриваме следите на древните народи, за които ме питате. Но ние, археолозите, винаги предпочитаме друг тип следи – артефактите от миналото и техните създатели са основното ни занимание.</p>
<p class="q"><strong>– Могат ли с развитието си технологиите да ни дадат още отговори за произхода на българите? В каква посока да ги очакваме?</strong></p>
<p>– В момента правим, в партньорство с университета Харвард, база данни с пълно секвенирани геноми. Ще можем освен с българите да се потопим в теми като тази за траките, за славяните, за населението през римската епоха и т.н.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2023/09/todor-chobanov-proizhodut-na-balgarite.jpg.480.webp" alt="Произходът на българите" loading="lazy" decoding="async" width="900" height="600"><figcaption>„Кан Аспарух преминава Дунав“, Александър Алексиев – Хофарт</figcaption></figure>
<p class="q"><strong>– Какво знаем днес за пропорциите на „трите съставки“ – траки, прабългари и славяни?</strong></p>
<p>– В книга си съм описал всичко налично до момента по въпроса за хода и мащабите на контактите и смесванията. То не може да се разкаже в рамките на едно интервю. Но можем да дадем най-общи насоки, че българите са преимуществено индоевропейци, че прабългарите са били доста по-многобройни от това, което се смяташе, че имат ранни контакти със славяните.</p>
<p class="q"><strong>– Кои са най-големите въпроси, които остават отворени?</strong></p>
<p>– За смесения елит, за говоримия език или езици, за ранните контакти със славяните и други. За ролята на хунската върхушка, за произхода на самите славяни.</p>
<p class="q"><strong>– Ако днес имаме сравнително ясна и доминираща теория за произхода на прабългарите, как изглежда историята на тези наши предци преди да дойдат тук? Доколко далеч можем да стигнем в търсенето?</strong></p>
<p>– За най-старата история тепърва ще се пишат отделни изследвания, защото</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>едва сега ще можем, с помощта на археологията и палеогенетиката, да определим културите, с които са свързани корените на прабългарите преди V век.</em></p>
</blockquote>
<p class="q"><strong>– По какво най-вече се различават генетично древните и днешните българи?</strong></p>
<p>– Със средновековните българи си приличаме много, с прабългарите – също, но те нямат славянския ни компонент, нито сигнала от местното население.</p>
<p>Обаче сме в състояние да разграничим сигналите и да датираме тяхната поява и можем да заявим, че „прабългарската линия“ е много силно представена у днешните българи.</p>
<p class="q"><strong>– Според това, което знаем, кои съвременни народи са ни най-близки „родственици“?</strong></p>
<p>– Съвременните българи заемаме особено и гранично място в схемата на европейските популации, заедно с останалите балканци и особено румънците, северномакедонците, хърватите и други. Можем да кажем, че прабългари и славяни са ни оставили чувствителна близост с нашите днешни съседи, с които сме имали и имаме продължителни контакти на популационно ниво.</p>
<p class="q"><strong>– Археологически находки, генетика, ономастика, лингвистика, древни извори – кой от факторите ни дава най-много информация в търсене на отговора за произхода ни? А тъй като се допълват, кое „тежи“ повече като аргументи?</strong></p>
<p>– Етносът е културна категория, съществува в съзнанието на хората, така че историята и археологията са водещите дисциплини, останалите са допълващи.</p>
<p class="q"><strong>– Измежду стотиците учени, допринесли за отговора – само в книгата ви има почти 40 страници библиография! – открояват ли се неколцина, на които дължим най-много?</strong></p>
<p>– Безспорно имена като Станчо Ваклинов, Веселин Бешевлиев, Рашо Рашев и други са тези, на които дължим основното систематизирано знание. Книгата в известен смисъл е създадена в тяхна чест и особено на Рашев, който за мен беше и си остава най-големият и плодовит изследовател на древните българи. Ако не беше загинал трагично, вероятно щеше да създаде и още фундаментални трудове като тези, върху които съм стъпил в диренията си.</p>
<p class="q"><strong>– Какъв е според вас най-важният принос на книгата ви към темата?</strong></p>
<p>– Че за първи път са обобщени всички археологически данни и са съчетани със значителен обем геномни данни в голяма, систематизирана картина. Че за този резултат работи екип от рецензенти и консултанти, които ми помогнаха да подготвя и представя за първи път различни модели с данни.</p>
<p class="q"><strong>– Трябва ли след всичко, което знаем по темата днес, драстично да пренапишем и учебниците, по които се учи този период?</strong></p>
<p>– Необходими са корекции, но „да пренапишем“ звучи доста радикално. В общи линии главното присъства, обаче трябва да коригираме някои аспекти.</p>
<p>Учебниците в общи линии са верни, що се отнася до средновековната история на България и българите.</p>]]></content:encoded>
      <enclosure url="https://img.karamanev.me/2023/09/todor-chobanov-proizhodut-na-balgarite.jpg.480.webp" type="image/webp" length="0" />
    </item>
    <item>
      <title>Едуард и афронавтите</title>
      <link>https://karamanev.me/istorii/afronavti-eduard-nkosolo</link>
      <guid isPermaLink="true">https://karamanev.me/istorii/afronavti-eduard-nkosolo</guid>
      <pubDate>Fri, 25 Aug 2023 06:00:47 GMT</pubDate>
      <dc:creator>Георги Караманев</dc:creator>
      <category>Истории</category>
      <description>От всички вечни истории, има една, която най-често подценяваме. Нека оседлаем Росинант, да посрещнем една незаконно млада Дулсинея и да подгонваме вятърните мелници на Слънчевата система! Знаменития идалго Дон Кихот няколко века по-късно е Едуард Мукука Нколосо, изобретателят, който… за малко не изпревари САЩ и СССР в битката им за Космоса!</description>
      <content:encoded><![CDATA[<p><img src="https://img.karamanev.me/2023/07/afronavti-eduard-nkosolo.jpg.480.webp" alt="Едуард Нкосоло и афронавтите" /></p><p>Знаете ли кой е първият космонавт от Африка, втория най-населен континент на планетата?</p>
<p>Нека ви отговорят гугъл или ChatGPT, аз ще ви разкажа кой можеше да бъде. Защото от всички вечни истории, има една, която най-често подценяваме. Нека оседлаем Росинант, да посрещнем една незаконно млада Дулсинея и да подгонваме вятърните мелници на Слънчевата система!</p>
<p>Знаменития идалго Дон Кихот няколко века по-късно е Едуард Мукука Нколосо, изобретателят, който… за малко не изпревари САЩ и СССР в битката им за Космоса!</p>
<h2 id="язон-и-астронавтите">Язон и астронавтите</h2>
<p>30 октомври 1964 г. Списание Time разказва за поредната африканска държава, получила независимост. Доскорошната британска колония Северна Родезия една сутрин се събужда като независимата Замбия, водена от Кенет Дейвид Каунда, „син на презвитериански проповедник и бивш учител, който свири на китара, не пуши и е пълен въздържател“.</p>
<p>„Замбия: утре на Луната“ е озаглавена ентусиазираната журналистическа публикация в духа на българските „Дела и документи“ от същите години. Тя разказва подробно за историята и географията на новопоявилата се страна, за народа и икономическите ѝ перспективи. Но защо на Луната? Отговорът идва едва в последния абзац.</p>
<p>„По време на празненствата за независимостта само един бележит замбиец не успя да сподели общия ентусиазъм. Това е Едуард Мукука Нколосо, начален учител и директор на Националната академия за науки, космически изследвания и философия на Замбия, който твърди, че събитията са съвпаднали с усилията на космическата му програма да изпревари САЩ и Съветския съюз в полет до Луната.</p>
<p>Нколосо обучава дванадесет замбийски астронавти, сред които и закръглено 16-годишно момиче, като ги върти около дърво във варел за гориво и ги учи да ходят на ръце, защото това е единственият начин, по който хората могат да вървят на Луната“.</p>
<figure class="fig fig--portrait"><img src="https://img.karamanev.me/2023/07/afronavti-eduard-nkosolo-3.jpg.480.webp" alt="Едуард Нкосоло и афронавтите" loading="lazy" decoding="async" width="790" height="1056"></figure>
<h2 id="шах-с-пешката">Шах с пешката</h2>
<p>Как така сериозната публикация в реномираното списание завършва по подобен сюрреалистичен начин?</p>
<p>Е, през следващите години Едуард, който е решил да ходи на Луната (а после и на Марс), се превръща в любимец на западните медии.</p>
<p>И как да е иначе?</p>
<p>Само си го представете. САЩ и СССР наливат огромни средства и концентрират усилия в разгара на голямата надпревара за Космоса, докато нашият приятел Едуард е убеден, че ще ги победи.</p>
<figure class="fig fig--small"><img src="https://img.karamanev.me/2023/07/afronavti-eduard-nkosolo.jpeg.393.webp" alt="Едуард Нкосоло и афронавтите" loading="lazy" decoding="async" width="393" height="405"></figure>
<h2 id="дванадесет-разгневени-мъже">Дванадесет разгневени мъже</h2>
<p>Създава космическия си център в изоставена ферма на 11 километра от столицата Лусака. Тренировките на 12-те бъдещи афронавти включват търкаляне надолу, по хълма, в 200-литрови варели за гориво – това, според замбийския Фон Браун, е идеалната подготовка за живота в безтегловност и после – на връщане към Земята.</p>
<p>„Освен това ги карам да се люлеят на края на дълго въже“, казва той пред репортер. „Когато достигнат най-високата точка, режа въжето. Това създава усещането за свободно падане“.</p>
<p>„Афронавтите“, кръстени така от самия Нкосоло, носят униформи от със зелени сатенени якета и жълти панталони, защото „когато не сме космически кадети, ние сме рок група „Динамит“.</p>
<p>Първата цел е Луната, следващата, разбира се – Марс. А после и звездна станция, кръстена на кучето на Едуард – „Циклоп“.</p>
<figure class="fig fig--small"><img src="https://img.karamanev.me/2023/07/afronavti-eduard-nkosolo-2.png.404.webp" alt="Едуард Нкосоло и афронавтите" loading="lazy" decoding="async" width="404" height="298"></figure>
<h2 id="боговете-винаги-са-полудели">Боговете винаги са полудели</h2>
<p>Ракетата, която ще ги отведе до високите цели, е кръстена на президента Кенет Дейвид Каунда. „Д-Калу 1“ е с размери 2 на 3 метра, има формата на барабан и е изработена от мед и алуминий. Планирано е да се отправи към Космоса навръх националния празник от централния Стадион на независимостта в Лусака.</p>
<p>Не става напълно ясно за какво точно се готвят афронавтите, след като в „Д-Калу“ е планирано да се качат единствено първата африканска звездна пътешественичка – спомената от Time 16-годишна Мата Мвамбва, споменатия най-добър приятел на Едуард – Циклоп.</p>
<p>А на втория етап – към Червената планета, към тях да се присъединят две специално обучени за целта котки и католически мисионер. Който, по думите на Едуард, ненатрапчиво да представя на местните жители предимствата на своята религия и по този начин ще помогне Замбия да се превърне в „доминатор на Седмото небе на Междузвездното пространство“. При това, без да се проявява прекалена грубост спрямо туземците.</p>
<h2 id="едуард-ножицата">Едуард Ножицата</h2>
<p>По същото време замбийският Корольов кани ЮНЕСКО да се включи с програмата с грант от 7 млн. паунда. Отправя официални оферти и към големите си съперници – космическите програми на СССР и САЩ. Кани и частни инвеститори в програмата, която оценява на $1,9 милиарда.</p>
<p>Според някои източници не получава нито долар, според други – връщат му чек за 10 рупии, изпратен от индийско дете, трогнато от начинанието.</p>
<p>И макар че е отворен за помощ към колегите си от двата големи блока, Едуард казва, че не взима страна, но ще запази напредъка си в тайна, дори да получи средствата. „Не можеш да се довериш на никого в проект от такъв мащаб. Някои от идеите ни са много по-напред от тези на американците и руснаците и няма да позволя на никого да види плановете ми за ракетите“, заплашва афронавтът.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2023/07/afronavti-eduard-nkosolo-2.jpeg.480.webp" alt="Едуард Нкосоло и афронавтите" loading="lazy" decoding="async" width="806" height="426"></figure>
<h2 id="замбезийска-мечта">Замбезийска мечта</h2>
<p>За съжаление, историята няма хепиенд. Още преди да дойде 1969 г. и Едуард да изгуби надпреварата за Луната, се случват непредвидени събития. Не е ясно дали като част от подготовката, но първата афронавтка в Космоса се оказва бременна и, тъй като е още непълнолетна, родителите ѝ я прибират у дома.</p>
<p>„Моите космонавти си мислеха, че са филмови звезди. В един момент поискаха да им се плаща“, оплаква се Едуард. „Двама от най-добрите ми мъже се пропиха преди месец и оттогава не съм ги виждал. Друг от моите афронавти се присъедини към местна танцова група“.</p>
<p>Постепенно и останалите кадети губят мотивация и се оттеглят от проекта, а Едуард, не получил достатъчно подкрепа, се вижда принуден временно да го прекрати. С идеята един ден отново да продължи кръстоносния си поход към небето.</p>
<p>И така, позабавлявахме се в сюрреалистичния сюжет, но… доколко сериозни са били намеренията на нашия замбийски дон Кихот? Дали става дума за наивност с космически размери, за опит за лесни пари, за особено чувство за хумор. Или пък… за една друга кръстоносна битка, само че за справедливост?</p>
<h2 id="земя-като-една-човешка-длан">Земя като една човешка длан</h2>
<p>Не очаквайте еднозначен отговор. И все пак: ето още малко факти за нашия идалго, които да допълнят картината.</p>
<p>От малък Едуард е възпитаван в идеята, че държавата, в която живее, заслужава да получи независимост от Великобритания. Въпреки това той в продължение на 4 години воюва във Втората световна война като част от севернородезийските британски сили. Затова и малко преди смъртта си ще получи престижен съветски медал за ветерани и дори ще му бъде присъдено званието полковник.</p>
<p>Създава малко училище, в което преподава на неграмотните хлапета, но то е затворено от британските власти. Именно това кара бъдещия космически покорител да се впусне в битката за свобода на своя народ, където, казват, понякога се проявява и с не най-лицеприятния си образ. Например, водейки група, която отвлича съпругата на британски големец. Но пък… не е като да не го е правил и Гоце Делчев, питайте мис Стоун.</p>
<p>От онези времена има и други забавни истории. За да не бъде разкрит от британците, понякога той се маскира като жена. Веднъж е толкова доволен от маскировката, че отива да разпитва войниците кой е този Нколосо, който им създава толкова проблеми.</p>
<figure class="fig fig--portrait"><img src="https://img.karamanev.me/2023/07/afronavti-eduard-nkosolo-4.png.480.webp" alt="Едуард Нкосоло и афронавтите" loading="lazy" decoding="async" width="752" height="1320"></figure>
<h2 id="война-на-световете">Война на световете</h2>
<p>Организира някои от най-мащабните протести срещу колонизаторите. За две години дори попада в затвора.</p>
<p>Дългоочакваната независимост му позволява отново да влезе в ролята на учител, но, като че ли, вече му е скучно. Затова решава да създаде Националната академия за наука, космически изследвания и философия, част от която по-късно става и начинанието на афронавтите. По това време се застъпва и за правата на местните знахари, които, според него, би трябвало да имат същите условия за работа, както и лекарите, практикуващи западна медицина.</p>
<p>Че се радва на заслужена почит показва фактът, че след краха на космическата програма, Едуард е назначен за специален представител на президента. При това задачата му е да работи активно в помощ на съседните народи, които все още не са извоювали своята независимост.</p>
<p>А няма ли логика да… съберем заедно тези два мотива – битката срещу колонизаторите и космическата програма?</p>
<p>През последните десетилетия историята на афронавтите е разказвана често, с нескрита подигравателна нотка, дори от най-реномирани световни медии. И все пак, като че ли тя е дори нещо повече, както личи от забележителната статия в The New Yorker на Намвали Серпел, професор по английска литература в Харвард от замбийски произход.</p>
<div class="embed embed--yt" data-yt="mFdda_fNQXg"><a href="https://www.youtube.com/watch?v=mFdda_fNQXg" target="_blank" rel="noopener"><img src="https://i.ytimg.com/vi/mFdda_fNQXg/hq720.jpg" alt="Видео в YouTube" loading="lazy" decoding="async" width="1280" height="720"><span class="embed__play" aria-hidden="true"></span><span class="visually-hidden">Пуснете видеото</span></a></div>
<h2 id="кой-не-знае-дулсинея">Кой не знае Дулсинея?</h2>
<p>Ученият се впуска по следите на Едуард, за да разкрие неочевидното зад тази история, превърнала се в своеобразен символ на родината му.</p>
<p>Професорът се заравя в редица документи, кореспонденция, дори попада на писмо, в което Едуард пише до британската кралица, за да я призове да се погрижи за състоянието на затворите в империята.</p>
<p>И ни разкрива образа на един изключително интелигентен човек, който дори в доста напреднала възраст решава и завършва право. В никакъв случай той не е наивник, който би решил, че с домашната си ракета ще покори Марс, за да спечели местните жители за каузата на католицизма.</p>
<p>„Замбийската ирония е много фина“, пише проф. Серпел. „Ние нямаме „да“ и „не“. Имаме две „да“ и едното от тях означава „не“.“</p>
<p>Дали именно тук не се крие отговорът?</p>
<p>„Добре образован, ветеран от Втората световна война, ключова фигура в съпротивата срещу колониализма в Замбия“ – така го описва синът на Едуард, чието име носи, а картината се допълва и от подобните думи на много други хора.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2023/07/afronavti-eduard-nkosolo-3.jpeg.960.webp" alt="Едуард Нкосоло и афронавтите" loading="lazy" decoding="async" width="1000" height="640"><figcaption>Съвременна снимка, провокирана от историята</figcaption></figure>
<h2 id="замунда-банана-бенд">Замунда банана бенд</h2>
<p>Днес може би бихме нарекли умело тролене представлението, което Едуард спретва за западните медии, идващи с предразсъдъците си за тази част от света. Готови да се смеят на гърба на примитивните замбийци, масово неграмотни, а мечтаещи за Космоса.</p>
<p>Защото проектът е и метафора. На грозната колониална история на целия континент, на самочувствието на западния човек като център на Вселената.</p>
<p>Дали оттогава се е променило кой знае какво? Да, днес няма афронавти, но неравенството и предразсъдъците са си още тук и не личи да отлитат.</p>
<p>Малък пример: светът вече е глобален и високотехнологичен, нали? През 2020 г. достъп до интернет са имали 94,6% от жителите на Северна Америка и 39,3% от тези на Африка. Като, разбира се, няма нужда да отваряме темата за глада и липсата на бъдеще.</p>
<p>Въпреки това за западния човек продължава да е драма съдбата на петима милионери, озовали се по своя воля в подводница, докато никой и не чува за кораб, потънал по същото време край Гърция със 700 безследно изчезнали африкански мигранти.</p>
<p>Междувременно афронавтите се превръщат и в попкултурен символ.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2023/07/afronavti-eduard-nkosolo-5.jpg.960.webp" alt="Едуард Нкосоло и афронавтите" loading="lazy" decoding="async" width="2000" height="1119"><figcaption>Съвременна снимка, провокирана от историята</figcaption></figure>
<h2 id="на-върха-на-копието">На върха на копието</h2>
<p>В последните си години Едуард работи като отговорник по сигурността в индустриална компания. „Това е твърде долна работа за мен, не ми се приказва за нея“, споделя той на замбийски репортер в едно от последните си интервюта. В него разказва с доста повече охота за космическите си приключения. „Не съм се отказал от този проект“, казва той. „Все още имам визия за бъдещето на човека. Все още чувствам, че човекът ще може да пътува свободно от една планета на друга.“</p>
<p>Дали космонавтката Мата Мвамбва съжалява, че се насочва към семейния живот, а не към Луната? Следите ѝ се губят. Няма как да питаме и Едуард, той отлита към небето на 4 март 1989 г.</p>
<p>И какво, афронавтите така и не успели да стигнат до Луната? Е, Дяволчето Фют, знаем, го е направило. А пък дали и американците са успели, ще срещнете много скептици, знаете как е…</p>
<p>И все пак, толкова е красива историята на Едуард. Защото мечтите никога не са смешни и винаги си струва да ги гоним. Защото наистина човек е толкова голям, колкото големи са мечтите му…</p>]]></content:encoded>
      <enclosure url="https://img.karamanev.me/2023/07/afronavti-eduard-nkosolo.jpg.480.webp" type="image/webp" length="0" />
    </item>
    <item>
      <title>Откъде идват българите? И защо се бием по темата 1500 г. по-късно?</title>
      <link>https://karamanev.me/sreshti/aleksandur-moshev</link>
      <guid isPermaLink="true">https://karamanev.me/sreshti/aleksandur-moshev</guid>
      <pubDate>Tue, 08 Aug 2023 06:00:08 GMT</pubDate>
      <dc:creator>Георги Караманев</dc:creator>
      <category>Срещи</category>
      <description>Откъде идват българите? И защо се бием по темата 1500 г. по-късно? Историята вече е друга история. Но какво мислят по темата историците? Александър Мошев не се бои да провокира по темите от миналото, но придържайки се към правилата на науката. Миналото ни скарва, както само още политиката и спортът успяват. Защо? Може ли това да се промени? Днешният ни гост изследва както историята на българите, така и начина, по който днес се опитваме да я обясняваме и тълкуваме. Какво знае днес науката за произхода ни като народ? Защо, толкова столетия по-късно, той се превръща в повод за „кървави“ сблъсъци онлайн? Дали се задава краят на историята и как ще я промени фактът, че днес всеки от нас оставя след себе си огромно количество данни? Ще поговорим и за паралелната „история“, която се ражда в интернет. За забравените герои от миналото. За това как отминава световната слава и кога си струва да потърсим различния поглед.</description>
      <content:encoded><![CDATA[<p><img src="https://img.karamanev.me/2023/07/karamanev_The_Proto-Bulgarians_were_Turkic_semi-nomadic_warrior_0f7aaaa4-f29b-43f0-85f9-18fb244a4e7a.png.480.webp" alt="Прабългарин от VII век, версия на MidJourney" /></p><div class="intro"><p><em>Историята вече е <a href="https://karamanev.me/technologii/druga-istoria">друга история</a>. Но какво мислят по темата историците?</em></p>
<p><em><strong>Александър Мошев</strong> не се бои да провокира по темите от миналото, но придържайки се към правилата на науката.</em></p>
<p><em>Миналото ни скарва, както само още политиката и спортът успяват.</em></p>
<p><em>Защо? Може ли това да се промени?</em></p>
<p><em>Днешният ни гост изследва както историята на българите, така и начина, по който днес се опитваме да я обясняваме и тълкуваме.</em></p>
<p><em>Какво знае днес науката за произхода ни като народ? Защо, толкова столетия по-късно, той се превръща в повод за „кървави“ сблъсъци онлайн? Дали се задава краят на историята и как ще я промени фактът, че днес всеки от нас оставя след себе си огромно количество данни?</em></p>
<p><em>Ще поговорим и за паралелната „история“, която се ражда в интернет. За забравените герои от миналото. За това как отминава световната слава и кога си струва да потърсим различния поглед.</em></p>
</div>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2023/07/Untitled-2.jpg.480.webp" alt="Александър Мошев" loading="lazy" decoding="async" width="900" height="619"><figcaption>Александър Мошев, снимка: Владимир Мачоков</figcaption></figure>
<p class="q"><strong>– Какво най-много промениха технологиите в отношението ни към историята?</strong></p>
<p>– Според мен най-значимата промяна е възможността</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>всеки потребител на интернет да се изживее като участник в процеса на правене на история.</em></p>
</blockquote>
<p>Хората, които се интересуват, масовият потребител има много по-голям достъп до източници, до информация за археологически находки, до исторически извори и научни трудове.</p>
<p>Много хора се включиха изключително активно в процеса на „правене на историография“. Не просто да си консуматор на „историческия продукт“, а да си съучастник в неговото създаване. Мнозина започнаха да допринасят за процеса на историографското търсене и изследване… Или поне така изглежда отстрани за неизкушения зрител.</p>
<p>Периодите за въвеждане на високотехнологичните иновации се съкращават, но всеки вид нова технология известно време съжителства с по-старите. Все още печатното слово и другите електронни медии имат своя дял във формирането на представите ни за миналото, но като че ли тяхното значение все повече намалява.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2023/07/karamanev_Cyril_born_Constantine_826869_and_Methodius_815885_Ap_74f89ff6-b5ff-4fc1-bc07-a0e1083fdde2.png.480.webp" alt="Кирил и Методий създават славянската азбука, версия на MidJourney" loading="lazy" decoding="async" width="700" height="700"><figcaption>Кирил и Методий създават славянската азбука, версия на MidJourney</figcaption></figure>
<p class="q"><strong>– Какви са плюсовете и минусите от това?</strong></p>
<p>– Плюсовете са за специалистите, за хора, които имат трайни интереси, а и за масовата аудитория, която има достъп до най-разнообразни източници на един клик разстояние! Говорим за бази данни от археологически находки, от исторически трудове, от ръкописи. Например, дигитализираните архиви на Ватиканската библиотека. „Уникално съкровище“ ми се струват слаби и банални думи за това, което човек може да види там.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>А минусите са, че в този процес някак си се изравниха стойностите.</em></p>
</blockquote>
<p>Мнението на един човек, който е прочел 2-3-5 исторически изследвания, изглежда еднакво стойностно с това на друг, посветил цялата си кариера, целия си жизнен път на проучването и интерпретирането на даден проблем.</p>
<p>За част от онлайн „играчите“ в полето на историята процесът на правене на „открития“ започва да има допирни точки с явления като псевдоинфлуенсърството и фейк нюз.</p>
<p>Някои мемета, неверни информации циркулират години наред. И въпреки безкрайното множество опровержения, които „официалните“ експерти по история дават, те продължават да се възприемат, да се лайкват, репостват и като че ли</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>започват да стават част от някакъв алтернативен поток на историческа информация,</em></p>
</blockquote>
<p>върху който науката няма контрол и най-многото, което може да направи, е да дава някакви разяснения и опровержения. Но до колко от потребителите стигат те? Най-вече до хората, които се интересуват от фактите.</p>
<p class="q"><strong>– Сещаш ли се за конкретни примери?</strong></p>
<p>– Много са. Включително и драстични: несъществуващи цитати от Васил Левски, измислени изказвания на световни учени за българската култура и цивилизация, за българския език. Повечето са от типа на новините „Шок и бомба“, но имат своето подривно действие, тъй като продължават да се репродуцират в интернет пространството. Някои биват върнати към живот години, след като са пуснати.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2023/07/druga-istoria-8.jpg.960.webp" alt="Александър Велики начело на войските си" loading="lazy" decoding="async" width="1344" height="896"><figcaption>Александър Велики начело на войските си</figcaption></figure>
<p class="q"><strong>– Как в тази „джунгла“ да отсеем авторитетите?</strong></p>
<p>– Има една простичка схема – решението дали да имаме доверие, що се отнася до нечия експертност, се базира на елементарни критерии. Например – има ли експертът специализирано образование, има ли публикации по темата в авторитетни списания, има ли рецензирани трудове и следващи, по-специализирани критерии. Това обаче е приложимо, когато става дума за някакъв научен дискурс. А що се отнася до масовия потребител, най-важният критерий е да се преценява източникът, къде е публикувана дадената информация. Обикновено в големи, утвърдени сайтове и други медии, които имат дълга история и са се превърнали в институция, много рядко може да видим непроверена историческа информация, публикувана като сензация.</p>
<p class="q"><strong>– Може ли понякога самоук историк да направи пробив?</strong></p>
<p>– Историята помни примери като Гюстав Шлюмберже – лекар, който има огромен принос в областта на нумизматиката. Хайнрих Шлиман, който цял живот се занимава с търговия, прави колосалното археологическо откритие в Троя.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2023/07/karamanev_The_Proto-Bulgarians_were_Turkic_semi-nomadic_warrior_57b0325d-530b-46b9-8aa8-b825c8f94569.png.480.webp" alt="Прабългарите от VII век, версия на MidJourney" loading="lazy" decoding="async" width="700" height="700"><figcaption>Прабългарите от VII век, версия на MidJourney</figcaption></figure>
<p class="q"><strong>– А във фейсбук попадал ли си на такива примери?</strong></p>
<p>– В последните години по-скоро не. Не че всички самоуки и ентусиазирани любители на историята би трябвало да се отхвърлят с лека ръка. Би могло да има интересни интерпретации, странични ракурси и гледни точки. Но това е много рядко. Шлиман, Шлюмберже, хора като юриста и филолог Теодор Момзен от XIX и началото на XX век, не се срещат всеки ден. За съжаление,</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>далеч не всеки, който пише в интернет и предлага някакви бомбастични сензации, е втори Шлиман.</em></p>
</blockquote>
<p>Специализацията на всяка наука нараства. Историята и археологията вече са изключително специализирани. Медиевистиката, науката за античността, праисторията, епиграфиката – всички те боравят със своя теоретични основи и методика. Много е трудно страничен наблюдател да се включи в този научен процес с някакво откритие. Не е невъзможно, но за мен е малко вероятно.</p>
<p>Ако говорим за пробиви, такъв например би бил разчитането на някакъв артефакт, на някакъв вид писменост. Да речем дискът от Фестос е обект на огромно множество интерпретации от страна на професионални лингвисти, археолози, историци, а и на непрофесионални. Досега обаче нито едните, нито другите са стигнали до решение, което да е общопризнато. Това за мен е белег, че артефактът не е разчетен. Нищо негативно няма за мен в това да има повече хора извън професионалните колегии, които се занимават с история и археология. Но все пак значимите открития ги правят професионалистите.</p>
<p>В професионалната общност обаче сензационният елемент на представяне би трябвало да е минимизиран.</p>
<p>![Жана д<code>Арк](media:2023/07/druga-istoria-12.png) _Жана д\</code>Арк_</p>
<p class="q"><strong>– Да, но така трудно се стига до масовата аудитория…</strong></p>
<p>– Ако колегията, и това важи за всяка наука, е изключително затворена, не съумява да комуникира с по-широките кръгове от хора, тогава ще бъдем свидетели, и то се случва, на това, че медийното пространство се заема от друг тип наративи.</p>
<p>Интернет пространството в момента, включително блогосферата, социалните мрежи, ютюб и каквото се сетиш онлайн, е доминирано от</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>изключително сензационно патриотарство, дори агресивно в някаква степен представяне на историческата и археологическа проблематика.</em></p>
</blockquote>
<p class="q"><strong>– Защо историята се оказа толкова важна тема онлайн и толкова любима област, в която грозно и ожесточено да се караме?</strong></p>
<p>– Много важен въпрос! Защо? Защо точно историята? Това е моята интерпретация – основно, защото</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>историята е свързана с идентичност, със себеусещане, с това как мислим за себе си – кои сме, откъде идваме и къде е мястото ни в света</em></p>
</blockquote>
<p>и как си обясняваме събитията от днешния ден. Ако говорим за по-скорошна история, тя има пряка пряка връзка с това, което се случва днес.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2023/07/karamanev_Tsar_Simeon_I_the_Great_from_Bulgaria_leading_his_sol_2783a1ef-b0e0-468b-8554-7170ed0744f5.png.480.webp" alt="Цар Симеон Велики пред прага на Константинопол, версия на MidJourney" loading="lazy" decoding="async" width="700" height="700"><figcaption>Цар Симеон Велики пред прага на Константинопол, версия на MidJourney</figcaption></figure>
<p class="q"><strong>– Да, но тези караници ги прехвърляме и хилядолетия назад.</strong></p>
<p>– Цялото злободневно политизиране лесно се прехвърля 1000, 2000 и повече години назад. Най-нормално, чисто политическия и футболно-фенски арсенал от „аргументация“ се прехвърля върху теми и проблеми от преди векове.</p>
<p>Очевидно има нещо много емоционално в това как възприемаме историческите събития, нещо отвъд всякаква рационална аргументация. А има ли емоционален заряд в дадена тема, тогава неминуемо се оформят враждуващи „партии“ или „агитки“, които използват буквално фенски арсенал от изразни средства при „спора“.</p>
<p>Това за мен е белег, че тази тема се докосва до някаква ключова съставка от нашето себеусещане, до някакъв идентичностен проблем. А когато има криза на идентичността, човек обикновено я преработва посредством чувствата. Именно на това ставаме свидетели. Например, що се отнася до темата за произхода на българите.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2023/07/karamanev_Krum_the_Horible_the_Bulgarian_Khan_who_defeated_the__8fddf628-c4a4-4983-8302-2573eb116818.png.480.webp" alt="Хан Крум и чашата от главата на император Никифор, версия на MidJourney" loading="lazy" decoding="async" width="838" height="838"><figcaption>Хан Крум Страшни и чашата от главата на император Никифор, версия на MidJourney</figcaption></figure>
<p class="q"><strong>– Защо ни е толкова важна точно тази тема? Не е ли по-съществено кои сме днес, отколкото какви са били предците ни толкова, толкова назад?</strong></p>
<p>– Да, това е абсолютен парадокс, колкото повече време минава, като че ли „дискусиите“ стават все по-ожесточени. Преминава се от някакъв вид исторически, историографски или археологически „аргументи“ към лични нападки и дори заплахи. В социалните мрежи го виждаме всеки ден. Това за мен е признак, че съществува криза на идентичността. Съществува</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>вакуум, който се запълва с патриотарски, псевдопатриотични, сензационни, псевдонаучни дискусии, тези, клипове, дори книги.</em></p>
</blockquote>
<p>Някога за мен въпросът беше по-интересен по същество, но днес ми е по-любопитен феноменът на тази дискусия, която тече в нашето общество, и не толкова в научните среди, по-скоро в интернет.</p>
<p class="q"><strong>– След като не можем да сме безпристрастни към нещо, което се е случило преди 1500 години, как да бъдем спрямо това отпреди 10 г.?</strong></p>
<p>– Абсолютната безпристрастност е възможна само при гледна точка от Космоса. Щом подхождаш към някакъв историографски проблем, вече имаш отношение, ти си активен наблюдател. Двама историци, базирани на едни и същи документални данни, ще създадат две различни исторически книги – всеки от своята гледна точка. И двете гледни точки ще бъдат „валидни“, стига да са спазени основните параметри на научното изследване.</p>
<p>Пълната безпристрастност според мен не е възможна, тъй като историографията, в крайна сметка, се пише от живи хора, все още не от изкуствен интелект. Разбира се, оказва се, че и там си има „пристрастия“.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Въпросът е елементът „пристрастност“ да не е доминиращ, да не е основа.</em></p>
</blockquote>
<p>Ако правиш историографско проучване за произхода на българите и стигнеш до извода, че те са в основата на цялата човешка цивилизация, за мен това твърдение ще има пренебрежимо малка фактологична стойност, да не кажа никаква.</p>
<p>Ако го изкаже чужд изследовател, да речем, че елементът „патриотизъм“ е елиминиран. Тогава е интересно, любопитно, можем да направим 15-минутно филмче по БНТ 4, но нищо повече.</p>
<p>Въпросът е в процента и в качеството на пристрастие. Пристрастието не бива да е за сметка на пренебрегването или изопачаването на документално засвидетелствана фактология.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2023/07/druga-istoria-9.jpg.480.webp" alt="Линкълн държи реч преди битката при Гетисбърг" loading="lazy" decoding="async" width="720" height="480"><figcaption>Линкълн държи реч преди битката при Гетисбърг</figcaption></figure>
<p class="q"><strong>– Що се отнася до произхода на българите, ако погледнем към науката, там има ли някакъв консенсус?</strong></p>
<p>– Ситуацията е сложна и многопластова. Естествено, ако човек влезе в книжарница, ще види десетки заглавия, които през последните години излязоха по тази тема, базирани на едни и същи исторически извори, тъй като нови за момента няма. Преповтарят основните неща, но всеки от авторите се стреми да блесне с оригиналност и с някаква нова теория за произхода на (пра)българите. Но колко могат да са теориите? 20, 30, 100. Това граничи с безсмислието.</p>
<p>В историографските професионални среди, естествено, всичко е по-консервативно, такива са и изразните средства, трябва време, за да се промени парадигмата.</p>
<p>Основните хипотези, които са заложени в продължение на поне един век в нашата историография – от Иречек и Златарски, та до ден днешен, в някаква степен са валидни и сега. Само че, разбира се, днес подходът е малко по-различен. Когато говорим за произход на българите, е необходимо да уточняваме за кои българи става дума, времево и географски. Днешните граждани на Република България са едно, средновековните българи – друго, а наречените с техническия термин „прабългари“ са трето. Когато поставяме въпроса за произхода, отговорът не може да е универсален.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Що се отнася до произхода на средновековните българи, продължава да е в сила тази троична парадигма, която е залегнала, разбира се, със сериозни корекции, и в образователната ни система.</em></p>
</blockquote>
<p>Тя търпи еволюция и лично за мен това е важно. Но, гледайки ги, както казва Ювал Харари, под микроскоп, ще видим, че всеки от тези елементи не е хомогенен по етническия си характер, а вероятно и културно, религиозно и езиково. Митичните прабългари далеч на се еднородно етническо формирование. Етническата и национална „еднородност“ се оказва опасна илюзия, независимо дали се отнася за днешния ден, или за далечното минало. Тези блоково разглеждани структури буквално биват деконструирани пред очите ни. Картината е изключително сложна и пъстра.</p>
<p class="q"><strong>– И всяко опростяване я обезсмисля.</strong></p>
<p>– Всяко опростяване работи на едно ниво, но на друго – не. Работи, да кажем, на образователно ниво, но не сработва на академично.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2023/07/karamanev_The_Proto-Bulgarians_were_Turkic_semi-nomadic_warrior_0f7aaaa4-f29b-43f0-85f9-18fb244a4e7a.png.480.webp" alt="Прабългарин от VII век, версия на MidJourney" loading="lazy" decoding="async" width="900" height="600"><figcaption>Прабългарин от VII век, версия на MidJourney</figcaption></figure>
<p class="q"><strong>– Като родител, какво според теб си струва да се подобри в учебниците по история?</strong></p>
<p>– Тревожи ме начинът, по който са написани учебниците, не само по история. Проблемът е, че са подготвени от специалисти, на сравнително висок стил, с изключително много специализирана терминология. В учебника за четвърти клас говорим за „суспендиране на конституцията“. Защо е необходимо?</p>
<p>Струва ми се, че в тези учебници е добре да бъде зададена някаква генерална рамка, някакви жалони, маркери, хронологични, и събитийни, без невероятни подробности, без термини. По-скоро да се даде някаква обща идея на развитието на дадена епоха. С пресъздаване, включване на игрови елемент, който при децата е изключително важен. Изобразителният материал трябва да е много добре подбран, много ярък, а терминологията… Кому е нужна тя в четвърти клас?</p>
<p>Според мен трябва да се наблегне на цивилизационния елемент в прогимназиалния и гимназиалния курс, българската история да се покаже в по-широк контекст. Не може тя да се изучава изолирано от балканската, европейската и световната история. Важно е да се показват връзките със света, защото историята е процес. Трябва да се застъпи и личната история, мемоарният елемент.</p>
<p class="q"><strong>– С какво най-много се гордееш като българин?</strong></p>
<p>– В рамките на шегата, горделивостта е един от смъртните грехове. Но, да кажем, говорим за примери, с които да си подхранваме самочувствието. Хората имат нужда да извличат положителното от натрупания опит в миналото, което да ги представи като членове на дадена общност във вътрешен и международен контекст.</p>
<p>У нас в това има леко проблематичен момент, като по-малка нация, която често е пренебрегвана от по-големите култури, ние имаме нужда да преубеждаваме дори себе си, че имаме определени приноси. Ако говорим в този смисъл, за мен нещо подобно винаги е било спасяването на българските евреи. Но не бива да крием и пренебрегваме факта, че не спасяваме еврейското население в т. нар. „<br>
нови територии“.</p>
<p>Българите, това и външни наблюдатели са го преценявали през годините, са живели в рамките на мултиетнически и мултирелигиозни структури и това ни е дало възможността да погледнем другия отблизо.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Този процес е способствал да сме по-диалогични и не толкова шовинистично настроени, не толкова ксенофобски.</em></p>
</blockquote>
<p>Или поне така е било в миналото, сега ми се струва, че има доста негативни явления в тази посока. Нека отчитаме положителното, без гузно да премълчаваме или неглижираме негативното. Можем да се учим и от двата вида опит.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2023/07/michaelholzer_CAD_drawing_cad_floorplan_glitched_together_with__cb67f577-9f17-4482-82d6-51922279b77a.png.480.webp" alt="Архитектурата на Атинската школа, версия на MidJourney" loading="lazy" decoding="async" width="600" height="600"><figcaption>Архитектурата на Атинската школа, версия на MidJourney</figcaption></figure>
<p class="q"><strong>– Как ще изглежда историята след време, ако днес всеки от нас оставя огромни електронни отпечатъци по пътя си?</strong></p>
<p>– През 70-те в Канада се заражда теорията за тоталния архив. Според авторите ѝ, ако искаме да реконструираме живота в дадена историческа епоха, е необходимо да разполагаме не само с писмените паметници и документалната база, а трябва да запазваме, изследваме, да събираме и съхраняваме максимално пълна база данни от всякакви видове документи, дори от касови бележки, списъци за пазаруване, билети, фактури от сметки за ток и какво ли още не.</p>
<p>Според теоретиците така ще се натрупа възможно най-достоверна база данни, която да ни даде детайлна картина за пълното протичане на процесите, не само в техния едър щрих. Тоест – ще се създаде фактологична основа за задълбочени микро- и макроисторически изследвания.</p>
<p>Ето че това, което тогава е изглеждало невероятно, една поетична идея, която едва ли ще може да се осъществи, днес в голяма степен е факт.</p>
<p>Обаче все някой трябва да анализира тези колосални обеми от данни. Тук вероятно на помощ ще ни дойдат суперкомпютрите. Но, добре, да кажем, че те изчислят някакви тенденции, да кажем, че ни дадат някакви числови стойности. Пак ще е необходим човешки елемент при интерпретацията.</p>
<p>При произхода на прабългарите, когато имаш оскъдна база данни, това е проблем и оставя възможност за множество интерпретации, част от тях съвсем фантастични.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Обаче, оказва се, и когато имаш колосална база данни, пак е проблем.</em></p>
</blockquote>
<p>Трябва да формулираш какво искаш от тези данни, за какво са ти? Събираш ги, но какво се случва после, това е по-интересното?</p>
<p class="q"><strong>– Сещам се за историята на <a href="https://karamanev.me/istorii/gordon-bell">Гордън Бел, лайфлогър</a>. Казва, че ще записва всичко, което се случва в живота му. После става ясно, че няма никакъв смисъл, а в същото време – днес всички го правим. Но за какво?</strong></p>
<p>– В крайна сметка – за какво?</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Нямаме ли идея за какво ще използваме тези данни, натрупването им се превръща в самоцел.</em></p>
</blockquote>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2023/07/Untitled-1.jpg.480.webp" alt="Александър Мошев" loading="lazy" decoding="async" width="900" height="602"><figcaption>Александър Мошев, снимка: Владимир Мачоков</figcaption></figure>
<p class="q"><strong>– Преди да се разделим, кои са любимите ти непознати личности от българската история?</strong></p>
<p>– Не знам защо, не изникват в съзнанието ми царе, канове, тракийски владетели, генерали. А</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>личности от ХХ век, които са оставили някаква културна диря, а за огромна част от хората са напълно неизвестни.</em></p>
</blockquote>
<p>Стилиян Чилингиров – писател, политик, социална фигура, библиоман. Човек, който подема инициативата за спасяването на евреите в писателските среди. Една поливалентна фигура. А, същевременно, ако питаме днес, никой няма да се сети кой е той.</p>
<p>Димитър Бояджиев. Поет, рано загинал. Човек, който за краткия си живот дава много интересни творчески ракурси, а днес е, едва ли не, бележка под линия в историята на нашата литература.</p>
<p>Найден Шейтанов, спорна фигура, да, вярно. Културолог, есеист, историк. Не всичко от идеите му може да се приеме днес, но той например смята, че ромската култура е необходимо да бъде изучавана и ромското население да бъде приобщавано, да има диалог.</p>
<p>На мен са ми интересни такива малко популярни фигури, но всеки от тях има някаква стойност и вгражда важна тухличка в културната сграда.</p>
<p>Личност, която много години ме вълнува, е писателят Петър Бобев. Да, не е автор, който да вземе „Букър“, но когато бяхме тийнейджъри, неговите книги ни пренасяха в една алтернативна реалност по постжулверновски начин. Още по-интересна е фигурата му, поетично-елегична. Чиновник в банка, който вечер се прибира вкъщи и пише приключенски романи. Самото това е сюжет за роман…</p>
<p>Все говорим, че времето ще отсее стойностното, ще излязат на преден план приносните фигури, повратните моменти, истинските жалонни фигури, събития, открития и творби… Като че ли все още не сме избистрили този процес.</p>
<p class="q"><strong>– Даже е по-труден, но и аз го смятам за нещо много важно. Днешният начин на комуникация откроява все повече познатите исторически личности, а други незаслужено оставя в периферията. От моя личен опит – фотографът <a href="https://karamanev.me/i-dodeto">Йордан Йорданов – Юри</a>, <a href="https://karamanev.me/istorii/dobri-zhotev">Добри Жотев</a>, <a href="https://karamanev.me/istorii/takor-kiurdian">Иван Пейчев</a>, фантаста <a href="https://karamanev.me/istorii/roboti-sreshtu-silodei">Георги Илиев</a>… Много истории има да ни разказва историята тепърва, не бива да я отписваме. Благодаря ти за историите!</strong></p>]]></content:encoded>
      <enclosure url="https://img.karamanev.me/2023/07/karamanev_The_Proto-Bulgarians_were_Turkic_semi-nomadic_warrior_0f7aaaa4-f29b-43f0-85f9-18fb244a4e7a.png.480.webp" type="image/webp" length="0" />
    </item>
    <item>
      <title>Опенхаймер. (Новият?) Прометей</title>
      <link>https://karamanev.me/istorii/oppenheimer</link>
      <guid isPermaLink="true">https://karamanev.me/istorii/oppenheimer</guid>
      <pubDate>Tue, 11 Jul 2023 06:00:46 GMT</pubDate>
      <dc:creator>Георги Караманев</dc:creator>
      <category>Истории</category>
      <description>Бомба, толкова мощна, че дори не си сигурен дали няма да унищожи цялото човечество. И все пак, трябва да се изправиш срещу себе си и страховете си, поставяйки на везните две чудовищни несправедливости. При това ти не си Бог, не си Прометей, не си дори политик, избран, за да взема такива тежки решения. А просто учен, озовал се в епицентъра на взрива. Дж. Робърт Опенхаймер, всички го познаваме като „бащата на атомната бомба“, а през следващите месеци, може да сте сигурни, за него ще се говори много. Драматичната му история минава през това да създаде най-мощното унищожително оръжие, а после да се превърне в един от най-упоритите и убедителни радетели за забрана на същите тези оръжия. И не е случайно, че тази история предстои да бъде разказана отново днес. Когато бомбите отново падат в самата Европа. Когато напредъкът в технологиите, може би, отново носи риска да се доведем до самоунищожение… „Сега аз съм станал смъртта, унищожителят на световете“, тези думи от индийския епос изникват в главата на големия учен, щом вижда ефекта от „Тринити“, първия успешен ядрен опит. Броени дни по-късно създаденото от него ще се превърне в най-смъртоносното оръжие, използвано някога, взело живота на 200 000 души. При това, както сам казва Опенхаймер, без да е имало смисъл да се случва…</description>
      <content:encoded><![CDATA[<p><img src="https://img.karamanev.me/2023/07/oppenheimer-2.jpg.480.webp" alt="Алберт Айнщайн и Дж. Робърт Опенхаймер, вглъбени в разговор, на черно-бяла снимка" /></p><p>Бомба, толкова мощна, че дори не си сигурен дали няма да унищожи цялото човечество. И все пак, трябва да се изправиш срещу себе си и страховете си, поставяйки на везните две чудовищни несправедливости. При това ти не си Бог, не си Прометей, не си дори политик, избран, за да взема такива тежки решения. А просто учен, озовал се в епицентъра на взрива.</p>
<p>Дж. Робърт Опенхаймер, всички го познаваме като „бащата на атомната бомба“, а през следващите месеци, може да сте сигурни, за него ще се говори много. Драматичната му история минава през това да създаде най-мощното унищожително оръжие, а после да се превърне в един от най-упоритите и убедителни радетели за забрана на същите тези оръжия.</p>
<p>И не е случайно, че тази история предстои да бъде разказана отново днес. Когато бомбите отново падат в самата Европа. Когато напредъкът в технологиите, може би, отново носи риска да се доведем до самоунищожение…</p>
<p>„Сега аз съм станал смъртта, унищожителят на световете“, тези думи от индийския епос изникват в главата на големия учен, щом вижда ефекта от „Тринити“, първия успешен ядрен опит. Броени дни по-късно създаденото от него ще се превърне в най-смъртоносното оръжие, използвано някога, взело живота на 200 000 души. При това, както сам казва Опенхаймер, без да е имало смисъл да се случва…</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2023/07/oppenheimer.png.480.webp" alt="Опенхаймер" loading="lazy" decoding="async" width="900" height="599"></figure>
<h2 id="шок-бомба">Шок! Бомба!</h2>
<p>21 юли тази година ще постави пред дилема ценителите на холивудски продукции. Очакват ги не една, а цели две многообещаващи премиери. Аз лично ви препоръчвам дългоочакваният епос „Барби“ с Марго Роби и Раян Гослинг, който обещава да пресъздаде една дълбока, вечна история…</p>
<p>Е, имате и друг избор. Не толкова претенциозната лента „Опенхаймер“. Доста интересно е кой ще оглави боксофис класациите (а „големият“ спор вече си има и <a href="https://karamanev.me/istorii/meme">специфичен мем</a> под името „Барменхаймер“).</p>
<p>„Харесва ли ви, или не, Робърт Опенхаймер е най-важният човек от всички, живели някога на Земята. Именно той създава света, в който днес живеем, такъв, какъвто е, за добро или лошо“. Думите са на Кристофър Нолан, един от малцината безспорни модерни майстори на филмовото изкуство. Именно той се заема да разкаже в повече от 3 часа историята на учения, превърнал се в нарицателно.</p>
<p>Ще стигнем и до Нолан и многото причини, заради които този филм изглежда задължителен. Първо обаче нека се запознаем с неговия герой. „Най-важният от всички, живели някога“…</p>
<h2 id="взривоопасно">Взривоопасно</h2>
<p>Един от най-големите учени на ХХ век, с принос в толкова направления, така и не получава Нобеловата награда, за която три пъти е предлаган. За малко не попада в затвора за предателство по време на макартизма, животът му наистина напомня сюжетите от древногръцката митология.</p>
<p>Робърт се ражда през 1904 г. в САЩ, в семейството на богати емигранти от еврейски произход. Бащата Юлиус Опенхаймер е вносител на платове, емигрирал от Германия 15 години преди да се роди големият му син. Майка му – Ела Фридман, е художничка.</p>
<p>От малък знае, че ще се занимава с наука. Учи бързо, взима няколко класа наведнъж, интересува се от минералогия, от химия.</p>
<p>През целия си живот остава личност с пъстри интереси, като че ли излязла от Ренесанса. Той се увлича по изкуството, интересува се от древна митология, учи безброй чужди, включително и мъртви езици, познава в детайли мистичните текстове на Изтока. Докато търси отговори на големите въпроси за устройството на Вселената чрез средствата на новото време.</p>
<p>Завършва Харвард, а после заминава за Европа, където, във времената на бел епок, науката за Вселената изживява златните си времена. В началото работи в Кеймбридж, но преценява, че ще е по-добър като физик теоретик, отколкото като експериментатор (може би в крайна сметка ще се окаже тъкмо обратното?).</p>
<p>Така попада в Гьотинген, където защитава докторска степен при безспорното голямо име на онова време Макс Борн. Докато учи, се сприятелява с учени като Вернер Хайзенберг, Волфганг Паули, Пол Дирак, Енрико Ферми.</p>
<figure class="fig fig--portrait"><img src="https://img.karamanev.me/2023/07/oppenheimer-9.jpg.480.webp" alt="Опенхаймер" loading="lazy" decoding="async" width="605" height="768"></figure>
<h2 id="елементарни-частици">Елементарни частици</h2>
<p>Връща се в САЩ, започва да преподава в Харвард, после в Бъркли, става част от ядрото учени, което ще развие своя впечатляваща физична школа отвъд океана.</p>
<p>Превръща се в любим преподавател. Студентите се записват по няколко пъти за неговите курсове, увлечени от разбираемия начин, по който преподава изключително сложни проблеми. От магнетизма, с който ги разказва.</p>
<p>Занимава се с теоретичната астрофизика, ядрена физика и много други области. На базата на изследванията на Пол Дирак, смята се, че той първи предрича съществуването на елементарната частица позитрон.</p>
<p>През 1928 г. „Опи“, както го наричат студентите, се разболява от лека форма на туберкулоза и по съвет на лекарите заминава за Ню Мексико. Със съдействието на баща си купува малко ранчо в региона, който завинаги ще остане свързан с името му. По това време обича да повтаря, че физиката и Ню Мексико са двете му големи слабости, които се чуди как може да бъдат обединени. Е, ще бъдат, като ядрата на атоми…</p>
<h2 id="къс-фитил">Къс фитил</h2>
<p>Не си го представяйте като сух учен, отдаден на науката. В продължение на 3 години има връзка с Джийн Татлок, дъщеря на негов колега – професор по литература в Бъркли и студентка по медицина.</p>
<p>Връзката им е доста бурна, а малко след като се разделят, той среща Катрин Харисън – Кити, студентка отново в Бъркли, която определено е имала още по-бурно минало. Вторият ѝ съпруг е загинал в Испанската гражданска война, тя неотдавна се е оженила за третия – професор по медицина. Дори след като забременява от Опенхаймер, съпругът ѝ отказва развод, случва се по съдебен път, преди двамата с учения да се оженят и да се роди първото им дете – Питър.</p>
<p>И двете големи любови на учения са бунтарки, силни характери и… свързани с модерните по онова време сред недоволните западни млади хора комунистически идеи. Нещо, което години по-късно ще създаде сериозни проблеми на Опенхаймер.</p>
<p>С Кити им се ражда и дъщеря – Катрин, само че вече е декември 1944 г. и семейството се е озовало задълго в Ню Мексико…</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2023/07/oppenheimer-4.jpg.480.webp" alt="Опенхаймер" loading="lazy" decoding="async" width="681" height="383"><figcaption>Килиън Мърфи и Опенхаймер</figcaption></figure>
<h2 id="когато-гръм-удари">Когато гръм удари</h2>
<p>Като млад ученият никак не се интересува от политика, но нещата се променят, когато в Германия на власт идва Хитлер. Много от учителите и близките му от еврейски произход са подложени на гонения и той няма как да остане равнодушен. За себе си той стига до извода, че фашистката машина трябва да бъде спряна. Независимо от цената.</p>
<p>Американското правителство започва проекта „Манхатън“ през 1940 година с бюджет от 6000 долара. Целта е да се изследва възможността за създаване на ново поколение оръжие, което може да се окаже решително на фона на войната, която вече се разгаря в Европа.</p>
<p>Обществото няма да подозира за съществуването на този проект, преди той да изпълни целта си и първата атомна бомба да бъде пусната над Хирошима. А после името му завинаги ще остане свързано с това на Опенхаймер.</p>
<p>Постепенно проектът се превръща в огромен приоритет, за 5 години сумата, отделена за него, достига 2 милиарда долара, превръщайки го във втория най-скъп американски научен проект след мисията за кацане на Луната.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2023/07/oppenheimer-8.jpg.480.webp" alt="Опенхаймер" loading="lazy" decoding="async" width="900" height="561"></figure>
<h2 id="гръмовержецът">Гръмовержецът</h2>
<p>Донякъде странно, на фона на последвалите преследвания, начело на екипа, който ще разработва оръжието от ново поколение, е избран именно Опенхаймер.</p>
<p>Именно по негово предложение е решено да се създаде строго секретният комплекс в Лос Аламос, Ню Мексико, където през следващите години започна сериозна научна и експериментална работа. Мястото, където е създадена базата, се намира близо до ранчото на учения.</p>
<p>Опенхаймер няма особен опит в управлението на големи екипи, но проявява неочакван талант. В разработките се включват някои от най-големите учени на своето време като Ърнест Лорънс, Енрико Ферми, Ричард Файнман.</p>
<p>Военния екип води полковник Лесли Гроувс, който по-късно казва за Опенхаймер: „Той е гений, истински гений. Знае всичко, способен е да говори компетентно по всяка тема“. Двамата се превръщат в успешен екип… доколкото тук можем да говорим за успех.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2023/07/oppenheimer-5.jpg.480.webp" alt="Опенхаймер" loading="lazy" decoding="async" width="900" height="474"><figcaption>Килиън Мърфи прилича впечатляващо на героя, когото изиграва</figcaption></figure>
<h2 id="топ">Топ</h2>
<p>Така стигаме до 16 юли 1945 г., когато е предвидено първото сериозно изпитание на новото оръжие. Бомбата е кръстена „Джаджата“ (gadget), а опитът получава значително по-поетичното име „Тринити“. Предложено, разбира се, от Опенхаймер. Идва от стихотворение на поета Джон Дън, написано малко преди смъртта му, за човек, който не се страхува да умре, защото вярва във възкресението.</p>
<p>Доста зловещо, като за опит, който учените съвсем не са сигурни, че е контролиран, който е предсказан, но мнозина вярват, че може да се окаже… фатален за живота на цялата планета?</p>
<p>Никой не е сигурен дали сметката е точна и след този експеримент светът ще е там. Както разказва сътрудникът на Опенхаймер Айзък Раби, две минути преди това, „той промълви: „Господи, колко е тежко това бреме“. Когато гигантската гъба се вдигна и последва ниският, режещ грохот на взрива, лицето му се отпусна. Той се обърна и тръгна назад като герой от уестърн. Като човек, който си е свършил работата…“.</p>
<p>Никак не са случайни стиховете за смъртта, с които започнахме. И, все пак, по всичко личи, че ученият по това време е воден напред само от идеята, че загуба на САЩ във Втората световна война би била край на света и атомната бомба, с непредвидимите си последствия, се оказва по-малкото зло.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2023/07/oppenheimer-7.jpg.480.webp" alt="Опенхаймер" loading="lazy" decoding="async" width="860" height="430"></figure>
<h2 id="джаджата-малчуганът-дебелакът">Джаджата, Малчуганът, Дебелакът</h2>
<p>Три седмици по-късно – на 6 и на 9 август, две други подобни по устройство, но много по-мощни бомби, са пуснати над японските градове Хирошима и Нагасаки. Носят също не толкова поетични имена – „Малчуганът“ (Little Boy) и „Дебелакът“(Fat Man). Градовете са изравнени със земята, умират около 200 000 души.</p>
<p>Да, това води до безусловната капитулация на Япония, но и до днес остава въпросът дали бруталното решение е можело да бъде избегнато, дали и без това самураите не биха се предали, накъдето е сочел естественият ход на войната.</p>
<p>Самият Опенхаймер твърди, че е бил сериозно заблуждаван за това как се развива войната. Разбира се, не той взема решението, а политиците и военните, и все пак, без неговата работа, то не би било възможно.</p>
<p>Франк, братът на Робърт, си спомня как, щом са научили, че едно от „изделията“ им се е взривило успешно, първата му мисъл била: „Слава Богу, проработи“. А едва после дошъл „целият ужас от убийството на толкова много хора“.</p>
<p>„Господин президент, струва ми се, че ръцете ми са оцапани с кръв“, ще каже после Опенхаймер на среща с президента Труман. „Начинът, по който ще се използват ядрените бомби, беше зададен от Хирошима. Бомбата беше използвата срещу фактически победен противник, превръщайки се в оръжие на агресор“.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2023/07/oppenheimer-6.jpg.480.webp" alt="Опенхаймер" loading="lazy" decoding="async" width="860" height="430"><figcaption>Въздушни снимки от взривовете над Хирошима (вляво) и Нагазаки</figcaption></figure>
<h2 id="гръмки-слова">Гръмки слова</h2>
<p>С всяка следваща година Опенхаймер ще става все по-мрачен и затворен.</p>
<p>След края на войната ще се превърне в звезда, ще се появява на кориците на модни списания. Особено след като и други държави неочаквано бързо напредват в разработките на ядрено оръжие, той все по-яростно ще настоява за международни споразумения, което пък ще привлече към него опасни по онова време погледи.</p>
<p>Той все по-често ще говори за нуждата от строги забрани за ядреното оръжие, срещу разработката на следващото поколение – неутронни бомби. Кой знае защо името му ще липсва в призивите на световните учени опитите в тази посока да спрат. Но при него винаги има и нещо противоречиво.</p>
<p>После ще изпадне в немилост, срещу него ще започне мащабно разследване, целящо да докаже, че е шпионин, че е предал страната си. Ще го преследват тайни агенти, от национален герой ще се превърне в грешник. И макар че нищо не е доказано, ще последва само формална реабилитация в началото на 60-те.</p>
<h2 id="като-взрив-на-вселени">Като взрив на вселени</h2>
<p>Тогава обаче ще е късно. Цял живот воден от бурни емоции, той пуши нервно по 3-4 кутии цигари на ден. Дали от това, от стреса, или имат отношение и опитите, той ще развие нелечим рак на гърлото и ще си отиде от този свят на 18 февруари 1967 г. Съпругата му Кити ще разпръсне праха му във водите, недалеч от крайбрежния дом на екзотичния остров Сейнт Джон, където семейството е прекарвало времето си през последното десетилетие, далеч от света, в спартанска хижа, плавайки с яхта надалеч.</p>
<p>След смъртта на Кити 5 години по-късно, крайбрежния дом ще наследи дъщеря им Катрин, която ще се самоубие там, малко след като е изгонена от работа заради старите обвинения на ФБР към баща ѝ.</p>
<p>И все пак, като че ли всичко за него е свършило още тогава, в мига, когато Опенхаймер си е припомнил думите: „Сега аз съм станал смъртта, унищожителят на световете“.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2023/07/oppenheimer-3.jpg.480.webp" alt="Опенхаймер" loading="lazy" decoding="async" width="700" height="463"><figcaption>Личното копие на Опенхаймер на индийския епос „Бхагават – Гита“</figcaption></figure>
<h2 id="как-си-бомба">Как си? Бомба!</h2>
<p>Като че ли през цялото време у него живеят двама души – меланхоличният, затворен, самовглъбен учен и медийният образ, решителният човек, готов да взема сурови решения. Строгият учен и любителят на мистични индуистки текстове. Според собствения му брат, Робърт често обичал да повтаря, че има повече нужда от физика, отколкото от приятели.</p>
<p>„И двамата – човекът на науката и човекът на действието – живеят винаги на ръба на мистерията, която ги заобикаля“, казва Опенхаймер.</p>
<p>Той безспорно е герой, чиято съдба е разказвана много пъти, по най-различни начини. И все пак, трябва да мине достатъчно време, преди историята да разкаже достатъчно убедено своите истории.</p>
<p>В края на 70-те американският историк Мартин Шервин решава да се зарови дълбоко в биографията на учения. Казва на редакторите си, че ще е готов след 4-5 години, но не спира и не спира да трупа документални данни. Добира се до разсекретени документи, разговаря с близки и приятели на Опенхаймер, докато… минават почти 30 години, а той е натрупал 50 000 страници информация за своя герой и краят не се вижда.</p>
<p>Преценява, че не може да се справи сам и вика на помощ своя колега – историк и журналист, Кай Бърд. Още 5 години двамата подреждат и осмислят създаденото, преди да издадат през 2006 г. книгата „Американският Прометей“, която в 800 страници събира най-важното от огромния обем документи. Същата година печелят „Пулицър“ за биография.</p>
<figure class="fig fig--portrait"><img src="https://img.karamanev.me/2023/07/oppenheimer-10.jpg.480.webp" alt="Опенхаймер" loading="lazy" decoding="async" width="620" height="768"><figcaption>Опенхаймер с Лесли Гроувс (вляво)</figcaption></figure>
<h2 id="гръм-и-мълнии">Гръм и мълнии</h2>
<p>И наистина, мислейки за Опенхаймер, как да не се появи асоциацията с Прометей, древногръцкия титан, върнал на хората огъня. Огънят, който може да е спасение или смърт. И в резултат – прикован в планината Кавказ и опречен на вековни мъки… След който идва и любопитната Пандора, отворила кутията с всички злини на света.</p>
<p>Впрочем, има и още един архетипен Прометей, който обаче по-рядко наричаме с това име. „Франкенщайн или новият Прометей“ е пълното име на книгата на Мери Шели за изобретателя, решил да си играе на Бог и да създаде човешко подобие. Натрупал два века патина роман, който не е просто холивудски хорър, а пророческа притча отново за знанието, за здравия разум, за технологията, изпусната от контрол…</p>
<p>За финал се връщаме отново в Холивуд, защото именно „Американският Прометей“ на Бърд и Шервин е основата, на която Нолан базира дългоочаквания филм, задаващ се в края на юли.</p>
<p>Той ще е най-дългият на режисьора, със сигурност ще е зрелищен, както личи и от трейлърите. Част от кадрите ще са цветни, когато се разказва за работата на учения, други – черно-бели, когато се стига до разследването срещу него.</p>
<p>Впечатляват и актьорите, ирландецът Килиън Мърфи на трейлърите е буквално неразличим от Робърт. Мат Деймън е в ролята на полковник Лесли Гроувс. Там са още Рами Малек, Робърт Дауни Джуниър, Кенет Брана. Появява се и Айнщайн, няма как да минем без любимите поп клишета.</p>
<p>Дори за най-важната сцена – тази на експеримента „Тринити“, режисьорът решава да не използва компютърно генерирани изображения. Дали го е страх от технологиите?</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2023/07/oppenheimer.jpeg.960.webp" alt="Опенхаймер" loading="lazy" decoding="async" width="2048" height="1536"><figcaption>Марго Роби и Грета Геруик – главната актриса и режисьорката на „Барби“ си купуват билет за „Опенхаймер“</figcaption></figure>
<h2 id="котката-на-опенхаймер">Котката на Опенхаймер</h2>
<p>12 512 – толкова са днес ядрените бойни глави, които поддържат „мирния баланс“ според <a href="https://www.sipri.org/media/press-release/2023/states-invest-nuclear-arsenals-geopolitical-relations-deteriorate-new-sipri-yearbook-out-now">независимата организация SIPRI</a>. Броят им не спира да расте в почти всяка от държавите, които разполагат с тази технология.</p>
<p>Без да подценявам „Барби“, хубаво е, че и днес има изкуство, което не се притеснява да търси по-важните теми, да бяга от модерното, от пропагандата дори. Дали се е получило, всеки скоро ще може да даде своя отговор.</p>
<p>Ако някога учените са писали писма за забрана на ядрените опити, днес го правят за разработките в света на изкуствения интелект. Разбира се, във времената, когато войната се завръща, той е само една от посоките на развитие, които заслужават доза бдителност. Увлечени в злободневното, ние, хората, лесно пропускаме голямата картина, това си личи и от времената на „Манхатън“, и от тези на дълбоките невронни мрежи.</p>
<p>В безопасност ли сме днес от ядрените оръжия? А нямаше ли как нещата да се развият така, че бъдещето на живота на планетата да не зависи от политиците с прословутите куфарчета? И с динамичната световна политика, която се крепи на все по-тънкия косъм на баланса?</p>
<p>Здравословен ли е страхът от технологиите изобщо? Има ли здрава мисъл там, където всяко ново знание добавя и частица неизвестност? Където мечтата за технически прогрес всъщност се превръща в познатата кутия на Пандора? Само че без надеждата, която да излезе последна…</p>
<p>Късно е да питаме Опенхаймер, той е взел своето решение. Дано на никого не му се налага да стигне до подобна ситуация в наши дни. Уви, друго предполага естествената спирала на историята…</p>
<hr>
<p><strong>Публикацията е част от новия брой на списанието Dolce Far Niente</strong></p>]]></content:encoded>
      <enclosure url="https://img.karamanev.me/2023/07/oppenheimer-2.jpg.480.webp" type="image/webp" length="0" />
    </item>
    <item>
      <title>„Май нихилизмът е заложен в генома ни?“</title>
      <link>https://karamanev.me/sreshti/ivailo-kunev</link>
      <guid isPermaLink="true">https://karamanev.me/sreshti/ivailo-kunev</guid>
      <pubDate>Tue, 06 Jun 2023 06:00:14 GMT</pubDate>
      <dc:creator>Георги Караманев</dc:creator>
      <category>Срещи</category>
      <description>Ивайло Кунев разказва вдъхновяващи истории от българското минало по магичен начин… Тогава как ли стигнахме до думите в заглавието? Лидерите, хората, които умеят да променят света, да водят, да градят, да убеждават. Именно те са голямата тема на днешния ни гост, който повече от десетилетие разработва и води програми по лидерство. Ивайло има впечатляващ мениджърски и предприемачески опит, минаващ през десетилетията. Като в същото време умее да разказва – историите му за силните личности привличат огромен брой почитатели. Автор е на книгата „Лидерите: забравените истории на България“. Лидерството. Тази тема е толкова тежка по нашите ширини, а и като цяло във времената, в които живеем. Затова е време да потърсим трудните отговори. Струва ли си да съберем историите на политиците, на предприемачите и на… хановете? Защо ни е трудно да формираме политически елит и да имаме автентични лидери като нация? Какво би написал Толкин, ако беше българин? Как българската история може да се превърне в лично приключение и да дава вдъхновяващи примери, които да ни помагат да сбъдваме мечтите си?</description>
      <content:encoded><![CDATA[<p><img src="https://img.karamanev.me/2023/06/ivailo-kunev.jpg.480.webp" alt="Усмихнат Ивайло Кунев с брада и очила, в карирана риза, пред кръгла метална рамка, в която се отразява силует" /></p><div class="intro"><p><em>Ивайло Кунев разказва вдъхновяващи истории от българското минало по магичен начин… Тогава как ли стигнахме до думите в заглавието?</em></p>
<p><em>Лидерите, хората, които умеят да променят света, да водят, да градят, да убеждават. Именно те са голямата тема на днешния ни гост, който повече от десетилетие разработва и води програми по лидерство.</em></p>
<p><em>Ивайло има впечатляващ мениджърски и предприемачески опит, минаващ през десетилетията. Като в същото време умее да разказва – историите му за силните личности привличат огромен брой почитатели. Автор е на книгата <a href="https://ivaylokunev.bg/">„Лидерите: забравените истории на България“</a>.</em></p>
<p><em>Лидерството. Тази тема е толкова тежка по нашите ширини, а и като цяло във времената, в които живеем. Затова е време да потърсим трудните отговори.</em></p>
<p><em>Струва ли си да съберем историите на политиците, на предприемачите и на… хановете? Защо ни е трудно да формираме политически елит и да имаме автентични лидери като нация? Какво би написал Толкин, ако беше българин? Как българската история може да се превърне в лично приключение и да дава вдъхновяващи примери, които да ни помагат да сбъдваме мечтите си?</em></p>
</div>
<p class="q"><strong>– Как се насочи към българската история? Доколкото знам, станало е почти случайно…</strong></p>
<p>– През по-голямата част от живота си нямах абсолютно никакъв интерес към историята. В края на 90-те започнах да се взирам в себе си, бях донякъде принуден, защото трябваше да стана лидер на хора. Тъй като никъде нямаше структурирана програма, реших да се науча. Започнах да чета, да се лутам и една от концепциите, която много ми допадна, беше прословутата американска идея „повтаряй успешните, за да станеш успешен и ти“. Имах огромен интерес да започна да събирам истории. Наполеон Хил ме съветваше да направя мозъчен тръст в собствената си глава и да си говоря с хората, които искам да ме учат на нещо. Така започнах да събирам модели за подражание.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2023/06/ivailo-kunev-2.jpg.480.webp" alt="Плешив мъж с брада, очила и тъмно сако пише в тефтер на бюро с лаптоп, фотоапарати и растения" loading="lazy" decoding="async" width="900" height="600"></figure>
<p class="q"><strong>– Сега е по-лесно! <a href="https://karamanev.me/technologii/chatgpt">Имаш ChatGPT</a> и можеш да си говориш, колкото си искаш….</strong></p>
<p>– Тогава беше само шизофренично поведение. Но за да можеш да си говориш, първо трябва да ги проучиш. Първият мозъчен тръст, който формирах, беше от няколко личности, които все още са велики, други не изглеждат такива.</p>
<p>Първият беше Ланс Армстронг. По това време той беше истински герой, а в моите очи все още е невероятен в това, което прави. Продължих с други противоречиви личности: Маргарет Тачър, Уинстън Чърчил, Андрю Карнеги..</p>
<p>Бях си поставил за цел тези хора да ме съветват, да ми дават идеи, но първо трябваше да науча всичко за тях. Като изключително екстровертен човек, когато прочетох историите, не се сдържах да започна да ги преразказвам. И хората ми отвръщаха: „Хубаво разказваш, ама няма ли и такива български истории?“.</p>
<p>Точно тогава срещнах един англичанин. 12 чàса трябваше да седя на летището във Франкфурт, в единственото удобно кафене, където можех да си позволя кафето. Именно там ме заговори някакъв непознат.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Като разбра, че съм българин, скочи на крака и каза, че за него е чест и привилегия да се срещнем.</em></p>
</blockquote>
<p>Изумих се! Бяха други времена, на запад имахме доста тъмна слава. Не бяхме част от Европейския съюз, затова и трябваше да стоя на летището, не можех да излизам от транзитната зона. Този човек се оказа действащ генерал от английската армия и ми разказа историята на генерал Вазов.</p>
<p>Така започна… сигурно е нещо подобно и с твоите дигитални истории. Подтикнат от моята страст да събирам модели за подражание и да ги разказвам, започнах да търся и българските. От една история тръгваш по следващата… „Чувал ли си за битката при Червената стена?“ Не си я чувал, но знаеш, че има улица някъде, започваш да дълбаеш… Така постепенно се събра моята плеяда от хора.</p>
<p class="q"><strong>– После пък се оказа, че мнозина имат нуждата да слушат историите на тези хора, разказани от теб.</strong></p>
<p>– Да, според мен имаме нужда да чуем, че имаме модели за подражание. Моята съпруга е учила в едно от най-елитните училища на Пловдив и там през повечето време някой ти казва, че нищо няма да стане от теб. Докато, ако отидеш в Щатите, дори да попаднеш на най-гадното място на света, чуваш: „Ще стане. Оттук са тръгнали такива хора…“.</p>
<p>Този нихилизъм много ме тормози. Проверявах го и в тълковния речник, това е „неоправдан песимизъм“. А според мен има и „национален нихилизъм“, когато нацията не вярва в просперитета, има неоправдан песимизъм за възможностите си. Което е нонсенс, защото ние сме „булгар, булгар“, който не вярва, че нещо хубаво се случва тук. Едновременно смятаме, че сме велика нация, че доминираме над останалите, а ако питаш за държавата, хората казват: „Нищо хубаво няма да се случи“.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2023/06/ivailo-kunev-3.jpg.480.webp" alt="Усмихнат мъж с брада, очила и карирана риза, облегнат на каменна колона пред сграда с колонада" loading="lazy" decoding="async" width="900" height="600"></figure>
<p class="q"><strong>– Голяма част от историите ти идват от войни. Показваш екстремни моменти, когато сякаш е по-лесно да се откроиш.</strong></p>
<p>– Затова твърдя, че ние, като социокултурни програми, които управляват нашето общество, имаме мотивация само от проблем, само това ни задвижва. Ставаме изключително активни, иначе си стоим тихичко. Затова имаме плеяда поговорки в тази посока. „Ако нещо работи, не го пипай.“ „Ако отборът печели, не го променяй.“</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Ставаме проактивни чак когато нещата станат много зле.</em></p>
</blockquote>
<p>Второ, този външен контрол: ако аз имам проблем, някой друг трябва да ми го реши. Това вече е двойна беля. Задвижваш се от проблем и когато го осъзнаеш, очакваш някой друг да ти го реши. А когато ножът опре до кокала и вече няма месии, чак тогава се захващаме да работим активно.</p>
<p>Третото според мен е този славянско-балкански песимизъм, че светът е много лошо място. Докато англосаксонските нации пък са обратното – ирационално оптимистични.</p>
<p class="q"><strong>– Кой ти е любимият литературен герой?</strong></p>
<p>– Аз съм израснал с „Властелинът на пръстените“ и въобще толкиновият, фантастичният наратив винаги ме е възхищавал. Проблемът е, че съм много всеяден литературно. Първосигнално е нещо толкиново, но не са очевидните хобити, много голям фен съм на подкрепящите герои и сюжетни линии, които се появяват и изчезват.</p>
<p>От друга страна, много харесвам типичния протагонист, който израства по време на пътешествието. Който учи, слаб е в началото, но постоянно добавя някакви качества и в крайна сметка се превръща в герой със своите съмнения. Харесвам развиващи се протагонисти, но които не излизат от ролята си на хора.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2023/06/ivailo-kunev-4.jpg.480.webp" alt="Плешив мъж с брада и очила, в тъмно сако, държи отворен бележник и химикалка в кафене с тухлена стена" loading="lazy" decoding="async" width="900" height="600"></figure>
<p class="q"><strong>– Това не е ли един от най-баналните сюжети? Чел съм да казваш, че всяка история може да бъде сведена до 7 модела, с което аз не съм особено съгласен.</strong></p>
<p>– Може да е банално, но поне мен много ме вълнува този преход например от бедност към богатство, мога да консумирам огромно количество такива герои. Въпреки че шаблонно се повтаря това, което се случва, може би там най-силно се себеразпознавам. Знаеш, може би, любимите ни герои трябва много сериозно да ни кажат: „Аз съм такъв“. Надали аз съм такъв, но развиващият протагонист много ми импонира.</p>
<p class="q"><strong>– Ако Толкин беше българин, как щеше да изглежда светът му? Може би щеше да е много различен, защото той се базира до голяма степен на фолклора и традициите.</strong></p>
<p>– Да, но ако погледнем големия сюжет, според мен той повтаря това, което и България е изпитвала по същото време. Толкин пише за малкия човек, който се озовава в сблъсъка между големите сили, зараждащото се преди Втората световна война и комунизма в Съветския съюз, националсоциализма и Хитлер. По средата малкият човек, който си задава въпроса „това мен касае ли ме?“.</p>
<p>Може би опростявам един от най-великите писатели, създали цяла вселена, но, реално погледнато, историята му е много простичка. В България ние също обичаме такива теми – за малкия човек, макар и често андрешковски и далавераджийски. Но малкият човек, който по някаква причина трябва да се намеси в големите дела според мен е и българска история, може би и човешка.</p>
<p class="q"><strong>– Има ли сюжет от българската история, който би ти било интересно да бъде разказан от Толкин?</strong></p>
<p>– Например за прословутия Вълчан Войвода. Той никога не умира, преражда се почти 120-150 години. Митологизиран е в района на Родопската яка – около Асеновград и Пазарджик. Той присъства винаги, поборник за доброто, който наказва лошите, без значение дали те са мюсюлмани, или християни. И работи за нещо по-велико. Вълчан Войвода осъзнава, че няма кой да освободи страната, трябва да си откупиш свободата. И започва да граби, събира огромно богатство, за да купи земята.</p>
<p>Може да е плоско, но първосигнално бих се радвал Толкин да можеше да разкаже за Вълчан войвода. Един от тези образи, които не е ясно дали въобще са съществували, колко хора са се събрали в него. Как един велик разказвач би го създал, как би обхванал голямата история на България? Как би се заиграл например с темата, че, колкото и странно да звучи,</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>целият свят винаги е притежавал роби, а ние исторически никога не сме</em></p>
</blockquote>
<p>– като се почне от траките и се стигне до днес.</p>
<p>Защо на едно място, където по принцип не би трябвало да има човеколюбие, не е имало такава пределна жестокост?</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2023/06/ivailo-kunev-5.jpg.480.webp" alt="Подредени отгоре на черна маса: лаптоп, два фотоапарата, часовници, два телефона, чаша, кактуси и две книги „Готов ли си да продаваш?“" loading="lazy" decoding="async" width="900" height="600"></figure>
<p class="q"><strong>– Сюжетът с развиващия се герой наистина е много чест, но като че ли не и в българската литература. Сигурно има примери, но в момента не ми хрумва нито един. Класическите ни теми са за страдания, а не за израстване.</strong></p>
<p>– Май си прав, няма такава класическа израстваща история. Всичко върви, докато се сгромоляса изключително тежко.</p>
<p>Постоянно манифестирам, че се борят с националния нихилизъм, но той май е изконно заложен в генома ни.</p>
<p class="q"><strong>– Виждаш ли в истинския живот такива истории? Преподаваш лидерски умения от доста години.</strong></p>
<p>– Да, категорично. Имаме хора, които успяват да си създадат микрокултури в компаниите, да генерират стойност, да бъдат интересни. Мога да дам няколко илюстративни примери – братята Кюркчиеви от Шумен, създателите на „Фикосота“ и „Теси“, които успяват да са конкуренти на „Проктър и Гембъл“. Излизайки от най-известните „Телерик“ и „Сайтграунд“, дори извън айти бизнес.</p>
<p>Най-интересното е в места, където можеш да си позволиш да бъдеш по-неприятен работодател, защото никой не те конкурира с по-добри условия на труд, с израстващи политики. Но тези компании правят така, че и градът да израсте. Даряват много, както и в миналото българите не са изгубили склонността към меценатство. И исторически, и днес силно ме впечатлява, че много хора даряват, а го крият.</p>
<p class="q"><strong>– Можем ли да кажем, че има някакъв български стил в лидерството, нещо, което ни отличава?</strong></p>
<p>– Не мисля, че успяваме по някакъв начин истински да се отличим дори на локално ниво. Ако погледнем исторически, имаме добри пълководци и много по-малко добри държавници. Но ако погледнем например Сърбия или Хърватия, примерите са подобни.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Целите Балкани нямат кой знае колко добри примери за стратегическо лидерство.</em></p>
</blockquote>
<p>Някой, който може сам да дърпа народа.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2023/06/ivailo-kunev-6.jpg.480.webp" alt="Плешив мъж с брада, сива риза и панталон стои на широко каменно стълбище пред масивна сграда с много прозорци" loading="lazy" decoding="async" width="900" height="600"></figure>
<p class="q"><strong>– През последния век се сещам май само за Тито.</strong></p>
<p>– Да, прав си. Той е единственият, който успява да направи поликултурна държава и да ги обедини. Имал е и стратегическа визия какво иска да постигне.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Но най-много ми липсва по нашите ширини умението да прехвърляме през едно поколение.</em></p>
</blockquote>
<p>Това е индикация, че ние сме силно месианско общество. Виждаме месията, последваме го, а после няма предаване, търсим следващия.</p>
<p>С нетърпение очаквам да видя какво ще се случи с второто поколение и от успешните примери, за които стана дума. Да, имаме успешни лидери, но почти винаги те нямат продължение. Така е и исторически – след силен цар или хан идват поредица от слаби.</p>
<p class="q"><strong>– Може би и заради това не успяваме да формираме нещо, приличащо на политически елит.</strong></p>
<p>– Дали причината са цикличните разпади? Или самочувствието ни? Или точно защото не можем да предаваме нататък? Англосаксонските династии пък, ако в нещо са изключително добри, това е точно да предават нататък.</p>
<p class="q"><strong>– Може би по някакъв начин е закодирано и в културата ни. Но ако е така, какъв е начинът да си създадем устойчиви модели, а не месиански?</strong></p>
<p>– Трябва да осъзнаем, че това е школа, че изисква класа, като прослойка в обществото, която го въжделее. Както сега се създава айти прослойка, която въжделее да създава стартъпи,</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>защо да нямаме класа или прослойка в обществото, които искат да бъдат управленци?</em></p>
</blockquote>
<p>Ако погледнем, дори в Лейбъристката партия, която уж е левичарска, имаме поколения, които работят за това да се превърнат в политически лидери. А ние не го правим. Дори в бизнес контекста гледаме на лидерството като на нещо между другото, някой е добър професионалист, създава компания и между другото управлява хора.</p>
<p>Аз не спирам да повтарям на обученията, които водя, че</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>управлението на хора е работа на пълно работно време, не може да го правиш между другото.</em></p>
</blockquote>
<p>И второ: нужна е школа. Според теб, като човек, който обича словото, колко от сегашните хора, които се заявяват като политици, могат да проведат структуриран дебат с аргументи, с контрааргументи?</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2023/06/ivailo-kunev-7.jpg.480.webp" alt="Брадат мъж с очила и сако се навежда над маса с фотоапарати, моливи, чаша Book Talks и две книги в модерно кафене" loading="lazy" decoding="async" width="900" height="600"></figure>
<p class="q"><strong>– Според мен ние не го изискваме от тях и затова те нямат причини да го развиват като умение. А и какъв е стимулът днес да станеш политик? Съзнаваш, че привличаш неминуемо негативен образ. Остават облагите, като от времената на Бай Ганьо, Гочоолу и Дочоолу.</strong></p>
<blockquote class="pullquote">
<p class="cite"><em>– Обществото наистина не иска дебат. Не иска риторика, не иска структурирано говорене.</em></p>
</blockquote>
<p>Даже някой, като почне да говори структурирано, не използва стереотипи, се чува: „тоя се прави на умен“. Тоест, ние искаме малко пошлост, може би?</p>
<p class="q"><strong>– Именно. После идва и „фейсбук дебатът“, който допълнително опошлява и руши авторитетите. Защото всичко се свежда до много крайни позиции, в които изчезват нюансите, изчезва и реториката. Остават лозунгите, най-примитивната форма на комуникация.</strong></p>
<p>– Ето, пак имаше месец на политически дебати, а те ни станаха много. Билбордовете са еднакви, слоганите са еднакви: „можем“, „ще оправим нещо“, разговорите в политическите студия са само „анти“, защото е много по-лесно да казваш „тия колко са калпави“, а не ти какво предлагаш, как искаш да формираш нещо, стратегически и тактически как ще го постигнеш.</p>
<p class="q"><strong>– Тенденцията също е в тази посока. Аз си спомням 90-те, тогава имаше предизборни дебати. Те можеха да променят резултатите от избори с реторика, с драма. Сега хората, от които нещо зависи, дори не сядат да си приказват пред нас.</strong></p>
<p>– Аз си позволих тази година да изгледам дебат, една от големите телевизии каза, че ще извади икономическите експерти. Исках да видя икономически дебат между ГЕРБ и ПП. Ужас! Аз поне разбирам от презентационни умения и от икономиката. Те определено не разбират и от двете.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Ако това е елитът – хората, които се занимават с лидерство и политика, тогава ние сме много, много зян.</em></p>
</blockquote>
<p>Всички се подиграват на Макрон, че е женен за баба си. Но ако видим Макрон колко е подготвен да проведе дебат, да структурира теза, да има стратегическа концепция, никой от тях не може да се приближи.</p>
<p>Той е подготвен да бъде такъв. Учил е в прословутата академия за политика, може да цитира всички велики реторици, всеки реторически модел, който ние съзнателно или не използваме.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2023/06/ivailo-kunev-8.jpg.480.webp" alt="Плешив мъж с брада и очила в тъмно сако поглежда часовника си пред лаптоп на маса в кафене с тухлена стена" loading="lazy" decoding="async" width="900" height="600"></figure>
<p class="q"><strong>– Четох един оспорван дебат дали твоите разкази за миналото са художествени или исторически. Ти не претендираш, че пишеш исторически трудове, къде ги поставяш?</strong></p>
<p>– Нито един от историческите редактори, с които работих, не пожела да си сложи името. Да, моите текстове не са исторически. Гледайки към какъв „джендър“ да се сложа, реших, че е това, което пише Труман Капоти – художествена документалистика. Точно по средата между романа и документалистиката, защото твърдя, че основните факти в книгата ми са истина. Но да, те са обогатени, малко като шахматна дъска. Всяко бяло поленце е абсолютна истина. Но тъй като тя е скучна по своя смисъл, съм добавил художественост. Хронологията е вярна, но обогатена с препратки, които може би дори географски не се припокриват.</p>
<p>Давам пример: Първата световна война. Разказвам за скандалите на генерал Стефан Тошев, който командва армията, с главнокомандващия маршал Макензен. Цялата история е структурирана така, че едва ли не си говорят, но те никога не са го правили. Имат една-единствена среща за няколко минути. През останалото време адютантите им пишат, единият се намира в Германия, другият в България.</p>
<p class="q"><strong>– А продължават ли критериите ти да са тези: разказваш за хора, на които по някакъв начин искаш да подражаваш?</strong></p>
<p>– На 100%! Но добавям вече и още един – да не са чак толкова популярни.</p>
<p class="q"><strong>– Много добре те разбирам. Понякога просто трябва да си затвориш очите и да си представиш историята. И аз <a href="https://karamanev.me/i-dodeto">имам роман</a>, в който ми се наложи да го правя – разказвам за един невероятен образ и когато ми разказват своята версия за това защо например той е полетял от един мост – дали инцидентно, дали за да впечатли бъдещата си жена… се налага да затвориш очи и да си представиш. Но историята има нужда от истории.</strong></p>
<p>– Точно така. Но моите исторически редактори бяха просто бесни. Гурко не харесва опълченците. „Как знаем? Дайте доказателства, къде е твърдял, че не ги харесва? Ето пет официални писма, че всъщност ги харесва“. Добре, но, ако ги харесва, надали ще ги сложи като обезоръжен пеши конвой към обоза. Напротив, ще са на първа линия. „Ние не може да го твърдим, няма исторически аргументи“.</p>
<p>Добре, това, което пиша, е художествена документалистика. Тоест, разказвам по грабващ наративен, художествен начин исторически събития, без да се придържам на 100% към обективната историческа истина.</p>
<p class="q"><strong>– Но и според мен само така може да се разкаже историята вълнуващо, така че да спечели погледите на младите, а не като в учебника.</strong></p>
<p>– Ей това ми е много по-важно. Да мотивирам някого да седне, да прочете, дори да дойде и да ме опровергае. Някой да е влязъл в дълбочина в тема, която иначе може и да не е чувал.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>А пък, ако включим и емоцията, току-виж ще го запомни?</em></p>
</blockquote>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2023/06/ivailo-kunev.jpg.480.webp" alt="Усмихнат плешив мъж с брада и очила, в карирана риза, пред кръгъл прозорец – събеседникът, който разказва истории" loading="lazy" decoding="async" width="900" height="600"></figure>
<p class="q"><strong>– Като човек, който професионално се занимава с разказване на истории, как мислиш – технологиите няма ли да ни вземат точно това, да започнат да ни разказват истории, които да ни вълнуват?</strong></p>
<p>– Аз наистина вярвам, че имаме 7 базови сценария. Ако съм прав, ако всички велики истории са изградени така, тогава няма основателна причина изкуственият интелект да не започне да пише по-добре.</p>
<p>Въпросът е какво е геният? Аз определям себе си като „копи/пейст“. Не съм измислил нищо в живота си, аз съм машинно самообучение. Трупам истории, потребявам 100-120 аудиокниги на година, над 70 хартиени книги, трупам и после го водя към история.</p>
<p>Тоест, до моето ниво или над него, на хора, които са просто агрегатори, вкарват всичко в математическия модел, ще ни отвеят. Такива като мен просто нямат шанс. Но Франсис Скот Фицджералд, Хемингуей, къде ще се сетиш за Бенджамин Бътън, как ще се сетиш?</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>Няма толкова гениалност, която алгоритъмът да натрупа, за да схване модела ѝ.</em></p>
</blockquote>
<p class="q"><strong>– Може пък да има друг тип гениалност? И да ни дава идеи, които да ни изненадват. Колкото и да има гениални хора, и те са ограничени до това, което е в „кутията“ им…</strong></p>
<p>– Дали е така? Ние имаме възможност за абстрактно мислене, за въображение. Да, ИИ ще направи експериментите на Айнщайн за времепространството, но дали е възможно да направи нов експеримент, да си представи нещо, което не е изсмислено?</p>
<p class="q"><strong>– Защо не?</strong></p>
<p>– Според мен алгоритмите в момента работят само със силата на агрегатори, на наличното знание. Засега не виждам опасност за човечеството на ниво креативност, просто защото моето разбиране за света показва, че който и да е изкуствен интелект не би могъл да бъде креативен.</p>
<p>– Но пък и ние ставаме все по-малко креативни, затваряйки се в себе си.</p>
<p class="q"><strong>– Факт! И колкото по-лесно ни става, толкова по-малко причини има да сме креативни.</strong></p>
<p>Нека предположим едно не толкова непредвидимо бъдеще: <a href="https://karamanev.me/technologii/universalen-bazov-dohod">безусловен базов доход</a> в ЕС. Изглежда толкова логично, икономика, заменяща човека. Автономни каси в супермаркетите, зареждащи машини, роботи, които произвеждат. В един момент ще даде добавена стойност, така че правителствата да дадат безусловен доход, базови лекарски услуги.</p>
<p>Супер! Веднага ми хрумва антиутопия. Ще имаме хипердебели хора, които няма да се мъчат. Моето 300-килограмово тяло ще бъде масово, ще имаме 80% тотално деградирали човешки същества.</p>
<p>От друга страна… едни от най-великите открития са създадени от скучаеща класа. Оскар Уайлд скучае, той е роден богат. Имаме цялата руска класика, скучае. Достоевски, и пак Хемингуей, Фицджералд. Скучаеща класа! Която от скука… започва да генерира забележителни неща. Така си го представям. 80% деградация и едни хора, които ще творят… ама как ще творят!</p>]]></content:encoded>
      <enclosure url="https://img.karamanev.me/2023/06/ivailo-kunev.jpg.480.webp" type="image/webp" length="0" />
    </item>
    <item>
      <title>Геният, който два пъти отрови света</title>
      <link>https://karamanev.me/istorii/thomas-midgley</link>
      <guid isPermaLink="true">https://karamanev.me/istorii/thomas-midgley</guid>
      <pubDate>Fri, 02 Jun 2023 06:00:14 GMT</pubDate>
      <dc:creator>Георги Караманев</dc:creator>
      <category>Истории</category>
      <description>Технологиите променят живота ни главоломно, а техните създатели – изобретателите, програмистите, са героите на днешния ден… Поне обикновено е така, докато не се окаже, че дадената иновация, която светът е посрещнал с невероятен ентусиазъм, е смъртоносно опасна. И все пак, има един изобретател, който дълги години се носи на вълната на славата, тачен като гений, докато междувременно… създава не една, а две технологии, които впоследствие се оказва, че са стрували човешки животи. Щетите, които те са нанесли, засягат цялата планета и ще продължат да са тук дори за следващите поколения. Историята на Томас Миджли-младши си струва да си припомняме всеки път, когато се зарадваме на поредния огромен пробив, свързан с изкуствения интелект или каквато и да било друга технология. Защото е показателна за това колко е важно да преценим рисковете, преди да полетим на крилете на ентусиазма. Колко е важно да мислим и обсъждаме големите въпроси, които ни поставят технологиите и за които все нямаме време…</description>
      <content:encoded><![CDATA[<p><img src="https://img.karamanev.me/2023/05/thomas-midgley.jpg.480.webp" alt="Томас Миджли" /></p><p>С какво е постлан пътят към ада, със сигурност знаете. Ако все пак имате съмнение, попитайте Томас Миджли-младши.</p>
<p>Технологиите променят живота ни главоломно, а техните създатели – изобретателите, програмистите, са героите на днешния ден… Поне обикновено е така, докато не се окаже, че дадената иновация, която светът е посрещнал с невероятен ентусиазъм, е смъртоносно опасна. Знаете например за кокаина, първоначално продаван като сироп за кашлица.</p>
<p>И все пак, има един изобретател, който дълги години се носи на вълната на славата, тачен като гений, докато междувременно… създава не една, а две технологии, които впоследствие се оказва, че са стрували човешки животи. Щетите, които те са нанесли, засягат цялата планета и ще продължат да са тук дори за следващите поколения.</p>
<p>Историята на Томас Миджли-младши си струва да си припомняме всеки път, когато се зарадваме на поредния огромен пробив, свързан с <a href="https://karamanev.me/tag/izkustven-intelekt">изкуствения интелект</a> или каквато и да било друга технология. Защото е показателна за това колко е важно да преценим рисковете, преди да полетим на крилете на ентусиазма. Колко е важно да мислим и обсъждаме големите въпроси, които ни поставят технологиите и за които все нямаме време…</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2023/05/thomas-midgley.png.480.webp" alt="Двама мъже в костюми от 30-те години държат старо дървено гребло; единият вероятно е Томас Миджли-младши, но не е сигурно кой" loading="lazy" decoding="async" width="900" height="600"></figure>
<h2 id="с-дъх-на-бадеми">С дъх на бадеми</h2>
<p>Какви ли са тези две смъртоносни изобретения? Имайте търпение, със сигурност ги познавате добре, до неотдавна бяха част от живота на всички ни.</p>
<p>Томас се ражда в малкото градче Бийвър Фолс в Пенсилвания и от малък мечтае да стане изобретател. Има семейна традиция, баща му, чието име носи, е автор на редица патенти за автомобилни гуми, а дядо му е изобретателят на циркулярния диск със зъбци, който и днес всеки майстор ползва в ежедневието си.</p>
<p>Младежът тръгва по пътя на предците и завършва престижния университет Корнел. Образованието му е по машинно инженерство, макар че му е писано цял живот да се занимава с химия, да получи всички най-високи награди в тази област и до края на живота си да остане председател на Американското химично общество.</p>
<p>Бързо започва работа в голяма корпорация. Началникът му Чарлз Кетъринг е впечатлен от уменията му и го кани в новата компания, която основава – DELCO. Фирмата бързо напредва и не след дълго е част от конгломерата General motors. Ако сте шофьори, може би ви звучи познато, името на фирмата на български – делко, е станало нарицателно за важна част от двигателите.</p>
<p>Именно към автомобилите насочва работата си компанията. А нашият „герой“ Томас се захваща с една особено перспективна и важна по онова време задача…</p>
<h2 id="топлата-вода">Топлата вода</h2>
<p>През 20-те години на миналия век автомобилната индустрия страда от сериозен проблем – съществуващите горива се възпламеняват прекалено рано, което води до бързи повреди в двигателите. Ето защо учените влизат в надпреварата да открият идеалното решение за нова субстанция – писано е да я спечели именно Томас Миджли-младши.</p>
<p>Дълго време той опитва да добавя какво ли не към бензина… без успех. Пробва с йод, с камфор, анилинова боя, даже с разтопено краве масло. Оказва се упорит, продължава нагоре-надолу из Менделеевата таблица. Докато в един момент открива „идеалното“ решение – прибавянето в горивото на оловен тетраетил (PbC2H5) изведнъж решава проблема…</p>
<p>Да, вече разбрахте, първото голямо изобретение на Миджли се оказва оловният бензин, който всички ползвахме до неотдавна в колите си.</p>
<p>Успехът бързо носи слава на откривателя, макар че по същото време е измислено и друго работещо решение – добавянето на етанол в горивото, именно това, което днес замени оловото.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2023/05/thomas-midgley-5.jpg.480.webp" alt="Бензиностанция на The Refiners Oil Co. от 20-те години с табела „Ethyl Gas“ – оловен бензин срещу детонации, и две стари коли" loading="lazy" decoding="async" width="720" height="552"></figure>
<h2 id="отровно-биле">Отровно биле</h2>
<p>Още един от бащите на медицината – Диоскорид, живял преди новата ера, отбелязва вредното въздействие на оловото върху човека, факта, че то предизвиква тремори и дори психични заболявания. Срещу патента на Миджли започва сериозен отпор от научното съсловие, което предупреждава, че използването на това вещество крие сериозни рискове.</p>
<p>Томас и колегите му започват поредица от демонстрации, за да докажат, че е напълно безвредно. Скоро General Motors и Standard Oil създават ново дружество – „Етилова корпорация“, което започва да предлага новото гориво. За имиджови цели в началото дори бягат от думата „олово“ и използват търговското име TEL – от тетраетилово олово.</p>
<p>Разбира се, цялата ситуация има очевиден търговски елемент – със сигурност за това оловното решение да бъде избрано пред очевидно по-евтиния, достъпен и безопасен етанол има значение един прост факт. Че оловният бензин може да бъде патентован и да носи дълги години огромни приходи.</p>
<h2 id="люлека-ми-замириса">Люлека ми замириса</h2>
<p>Въпреки протестите от много посоки, General Motors не жалят средства за масирана кампания, с която налагат своя продукт. А централна роля във всичко това заема нашият герой. Дали той наистина си е вярвал, че всички аргументи за здравните рискове на оловото са неверни…. да го кажа направо, дали е продал душата си, или се е озовал в ролята на полезния идиот, можем само да гадаем.</p>
<p>За няколко месеца поне 15 работници във фабрика за оловен бензин загиват от натравяне, други развиват сериозни психически проблеми. Но това отново не спира корпорацията.</p>
<p>Добре известно е, че дори чаена лъжичка от оловния тетраетил предизвиква смъртоносно натравяне… но изобретателят и съмишлениците му са категорични, че веществото така и не излиза от автомобила. А дори да стане, някак си, вече е безопасно.</p>
<p>На следващата демонстрация Томас мие ръцете си с веществото, веднъж дори изтърква цялото си тяло, за да покаже колко е безвредно.</p>
<figure class="fig fig--small"><img src="https://img.karamanev.me/2023/05/thomas-midgley.jpeg.480.webp" alt="Двама мъже в костюми на бюро разглеждат хартиена лента от старинен телеграфен апарат, черно-бяла снимка" loading="lazy" decoding="async" width="512" height="402"></figure>
<h2 id="храбрият-оловен-войник">Храбрият оловен войник</h2>
<p>След поредния пърформанс влиза в болница, но не признава, че става дума за натравяне. През 1923 г. заминава на ваканция във Флорида, за да събере сили, открил е, че „белите ми дробове не са добре, време е да изоставя за малко работата и да си осигуря огромно количество чист въздух“. Може би пък не е бил толкова невинен, какво ще кажете?</p>
<p>Въпреки протестите на лекари, през 1925 г. федералната комисия одобрява патента, което проправя пътя на смъртоносното (и доходоносно) решение на Миджли.<br>
Само десетилетие по-късно печалбите от оловния бензин достигат немислимата за онези времена сума от $300 милиона годишно!</p>
<p>Постепенно той се налага из цялата планета и властва повече от половин век, преди най-накрая опасностите от него да бъдат оценени.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2023/05/thomas-midgley-4.jpg.480.webp" alt="Голяма бяла двуетажна къща в колониален стил със зелени капаци и тревна площ отпред – вероятно домът на Томас Миджли" loading="lazy" decoding="async" width="716" height="494"></figure>
<h2 id="от-осанна-до-разпни-го">От „Осанна“ до „Разпни го!“</h2>
<p>През тези години има десетки кампании и проучвания, които показват опасността. Трудностите идват от това, че средната концентрация на олово във въздуха наистина не е висока, но това далеч не показва пълната картина.</p>
<p>През 1972 г. в Харвард проф. Хърбърт Ниделман, педиатър с опит, започва да търси причините за зачестяването на редица болести сред децата. Той дълго време подозира, че причината е оловото в изгорелите газове от колите, но не намира начин да докаже връзката. Оловото се натрупва най-вече в костната тъкан, а, както се досещате, не е много лесно да се вземат достатъчно на брой костни проби от дадена популация.</p>
<p>Поне докато професорът не намира оригинално решение: започва да събира опадалите млечни зъбчета на деца от региони, които са разположени на различно разстояние от натоварените пътища. Закономерността се оказва изумително точна – нивата на олово при хлапетата, живеещи край пътища, са 5 пъти по-високи от средното. Нещо повече: тези деца се отличават със значително по-нисък коефициент на интелигентност, оценките им в училище са ниски.</p>
<p>В началото мнозина подлагат експеримента на съмнение, но постепенно данните се трупат ли, трупат. Смята се дори, че бумът на детска престъпност през 60-те в САЩ е свързан с оловните изпарения (и, наистина, показателите спадат, след като оловният бензин си отива).</p>
<p>Това става бавно, но постепенно се случва по целия свят. У нас оловният бензин беше продаван за последно през 2004 г., а Алжир стана последната държава в този списък едва през 2021-а.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2023/05/thomas-midgley-3.jpg.480.webp" alt="Двама бензинджии в бели престилки до колонки с надпис „съдържа олово“ и табела „We have Ethyl“, стара сепия снимка" loading="lazy" decoding="async" width="760" height="515"></figure>
<h2 id="хеви-метал">Хеви метал</h2>
<p>Изобретателят Миджли не успява да разбере лошата новина, защото си е отишъл доста по-рано. Преди да ни напусне обаче, той успява да създаде още едно изобретение, което до неотдавна беше в домовете на всички ни.</p>
<p>След победата на оловния бензин Томас се радва на „заслуженото“ си богатство, но и на истинска слава. Няколко години е вицепрезидент на „Етиловата корпорация“, после се оттегля, но продължава да прибира сериозни дивиденти. Печели всички най-реномирани награди за химия в САЩ, става своеобразен филантроп. Казват, че е благ човек – по време на Голямата депресия наема хора просто за да им осигури някакви доходи, дори да няма нужда от труда им.</p>
<p>Докато той самият не спира да работи. До края на живота си създава още 115 патентовани изобретения. Едно от тях отново е свързано с голям проблем за цяла една индустрия, който водещият химик запретва ръкави да реши.</p>
<p>През 30-те все още не съществува добро технологично решение за веществото, което да се използва в системите за охлаждане. Използват се съединения, които или са отровни, или избухливи, или и двете – инцидентите са чести и сериозни.</p>
<p>Какво му хрумва на Томас? Насочва се към различните съединения на флуора и водорода, докато след само 3 дни експерименти намира най-точното – дихлородифлуорометан. Постепенно то се налага с краткото си търговско име – фреон.</p>
<p>Изобретателят отново влиза в коронната си роля на шоумен. На ежегодната среща на Американското химично общество прави демонстрация, при която вдишва от газа и го издишва към запалена свещ – така доказва, че не е отровен, нито пък гори.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2023/05/thomas-midgley-6.jpg.480.webp" alt="Продавач показва отворен хладилник Frigidaire модел 1941 на две жени в магазин, до хладилници Norge и General Electric" loading="lazy" decoding="async" width="600" height="459"></figure>
<h2 id="отровното-дуо">Отровното дуо</h2>
<p>Е, този път, за щастие, се оказа прав за безвредното действие на газа. Но само що се отнася до хората. Фреонът се оказа изключително опасен агент, който разрушава озовия слой – може би най-важната брънка, която предпазва живота на планетата ни.</p>
<p>За щастие, тук науката напредна малко по-бързо бързо, фреонът беше забранен и темата за озоновия слой изчезна от списъка на опасности за нас като вид, дебелината му постепенно се възстанови.</p>
<p>Така или иначе, „хладилният пробив“ превръща Томас в още по-голяма звезда, нареждат го до Едисон с това, че е създал две от решенията, които са направили възможен технологичния прогрес.</p>
<p>За добро или лошо, той така и не доживява краха и на втората си голяма иновация, защото си отива от този свят на 2 ноември 1944 г. По ирония на съдбата, благодарение на… трето свое изобретение.</p>
<p>През 40-те се разболява и е обездвижен от кръста надолу. Казва, че е резултат от полиомиелит, но днешните историци са на мнение, че със сигурност оловните опити са изиграли своята роля. Така или иначе, Томас, като човек свикнал да улеснява живота на хората и човечеството, си създава специален уред. С помощта на макари и въжета той му позволява да става и да ляга сам.</p>
<p>Един ден обаче нещо се обърква, мъжът се оплита във въжетата и се задушава.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2023/05/thomas-midgley-7.jpg.960.webp" alt="Некролог във вестник: „Томас Мидгли умира, известен химик, 55“ – изобретателят на етилирания бензин, жертва на нещастен случай" loading="lazy" decoding="async" width="970" height="600"></figure>
<h2 id="-или-новият-прометей">… или новият Прометей</h2>
<p>Макар и двете му големи иновации да надживяват създателя си, последствията им ще надживеят и всички нас. Смята се, че заради остатъците в околната среда, още поколения хора по цялата Земя ще имат по-високо ниво на олово в костите си. А макар озоновият слой да е възстановен, според учените щетите по него са част от амалгамата, довела до климатичните промени, чиито плодове тепърва ще берем.</p>
<p>Все пак, изобретателят получава едно безспорно признание, което все още е в сила. Историкът Джон Макнийл казва, че Миджли „е имал по-неблагоприятно въздействие върху атмосферата от всеки друг отделен организъм, съществувал някога на Земята“.</p>
<p>Дали съдбата му предизвиква съжаление или възмущение… не е толкова важно, колкото поуките от нея. Когато корпоративните интереси застават пред науката, рисковете за хората растат. Когато прибързваме, без да анализираме последствията, те могат да са дори смъртоносни.</p>
<p>Дали тези асоциации не са особено важни точно днес? Когато технологии като <a href="https://karamanev.me/tag/izkustven-intelekt">изкуствения интелект</a> ни поставят пред огромни възможности, но и огромни пропасти…</p>]]></content:encoded>
      <enclosure url="https://img.karamanev.me/2023/05/thomas-midgley.jpg.480.webp" type="image/webp" length="0" />
    </item>
    <item>
      <title>„Въоръжени с изкуство, ние сме по-бдителни и по-малко измамени“</title>
      <link>https://karamanev.me/istorii/alex-danchev-manifesti</link>
      <guid isPermaLink="true">https://karamanev.me/istorii/alex-danchev-manifesti</guid>
      <pubDate>Tue, 16 May 2023 06:00:57 GMT</pubDate>
      <dc:creator>Георги Караманев</dc:creator>
      <category>Истории</category>
      <description>Не политикът и войникът, а човекът на изкуството, художникът е този, който е редно да рисува утрешния ден. Това е голямата тема на малко известен британски историк, който преди десетилетие събира в мащабна книга един рядък исторически текстов жанр. Алекс Данчев има далечна българска връзка (макар да не е превеждан у нас) и повече от любопитен светоглед. Първо се задълбочава в съдбите на военачалниците, после в тези на големите художници. За да стигне до най-нестандартното – манифестите. Онези кратки и експлозивни текстове, създадени, за да заявят, да подчертаят и удебелят с флумастер какво иска дадена група хора. Несравними и рядко срещани в историята заявки, които рисуват толкова много от амбициите на този, който ги е създал. С фин поглед и многостранно познание Данчев събира пъзел от 100 манифеста на ХХ век, които допълват една голяма история с дълга предистория и задължителен послеслов. Как ли изглежда манифестът на бъдещето във времето на изкуствения интелект? Разбира се, ще стигнем и дотам…</description>
      <content:encoded><![CDATA[<p><img src="https://img.karamanev.me/2023/05/alex-danchev-manifesti.jpg.480.webp" alt="Алекс Данчев – Манифести" /></p><p>Не политикът и войникът, а човекът на изкуството, художникът е този, който е редно да рисува утрешния ден.</p>
<p>Това е голямата тема на малко известен британски историк, който преди десетилетие събира в мащабна книга един рядък исторически текстов жанр. Алекс Данчев има далечна българска връзка (макар да не е превеждан у нас) и повече от любопитен светоглед.</p>
<p>Първо се задълбочава в съдбите на военачалниците, после в тези на големите художници. За да стигне до най-нестандартното – манифестите. Онези кратки и експлозивни текстове, създадени, за да заявят, да подчертаят и удебелят с флумастер какво иска дадена група хора. Несравними и рядко срещани в историята заявки, които рисуват толкова много от амбициите на този, който ги е създал.</p>
<p>С фин поглед и многостранно познание Данчев събира пъзел от 100 манифеста на ХХ век, които допълват една голяма история с дълга предистория и задължителен послеслов.</p>
<p>Как ли би изглеждал първият манифест, написан от съзнателен изкуствен интелект? Ще стигнем и дотам…</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>„МАНИФЕСТ</em><br>
<em>МАНИФЕС</em><br>
<em>МАНИФЕ</em><br>
<em>МАНИФ</em><br>
<em>МАНИ</em><br>
<em>МАН</em><br>
<em>МА</em><br>
<em>М“</em></p>
<p><em>Манифест на манифестите, Висенте Уидобро, 1925 г.</em></p>
</blockquote>
<p><em>Цитатите, разпръснати в текста (с изключение на последния), са от 100-те манифеста, събрани в книгата на Алекс Данчев.</em></p>
<p>Като какво ви звучи „манифест“, първа сродна дума? Разбира се, „манифестация“, никак не е чудно. Второто е неологизъм, оцелял само в рамките на ХХ век, който е неразривно свързан с една епоха, в която и ще остане.</p>
<p>Иначе и двете думи идва от латинския – manifestum е „ясен, очевиден“. Думата пристига през италианския в западните езици и в началото служи на кралете. Манифестите са документите, с които през по-голяма част от човешката история владетелите имат да съобщят нещо важно на подопечните си.</p>
<p>С други думи: драматизъм, патос, демонстрация.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2023/05/alex-danchev-manifesti.png.480.webp" alt="Манифести" loading="eager" decoding="async" width="600" height="600"><figcaption>„Изкуственият интелект създава манифест за бъдещето на човечеството“ според модела MidJourney</figcaption></figure>
<p>Колко ги слушат въпросните поданици е друга тема, нямали са фейсбук, за да ни разкажат.</p>
<p>И все пак, най-известният манифест в историята не е на владетел, а на философи. Да, прословутият Комунистически манифест, написан от Маркс и Енгелс през 1848 г. И думата никак не е случайна, тя идва да покаже, че пролетариатът е достатъчно силен, за да изземе писането на такива текстове от владетелите, които толкова дълго са определяли дневния ред на обществото.</p>
<blockquote class="pullquote pullquote--long">
<p><em>„Ние заповядваме да се уважават правата на поетите:</em></p>
<p><em>1) Да уважават речника в неговия обем с произволни и производни думи (слово-творство)</em></p>
<p><em>2) Непреодолимо да ненавиждат съществувалия преди тях език.“</em></p>
<p><em>„Шамар в лицето на обществения вкус“, манифест на руските модернисти, създаден от Владимир Маяковски, 1912 г.</em></p>
</blockquote>
<p>Следващите манифести обаче поемат в съвсем друга посока. Те вече не са политическа, а културологична история, защото горещият картоф на съзиданието, тръгнал от кралете и минал през Маркс, стига до хората на четката и писалката.</p>
<p>И тук вече стилът се променя, става остър и още по-силен.</p>
<p>Край на миналото! После: край на бъдещето! Край на миналото в бъдещето и бъдещето в миналото!</p>
<p>ГЛАВНИ БУКВИ В ИЗОБИЛИЕ!, дълго преди те да се асоциират с крещене онлайн.</p>
<p>Опити за оригиналност на всяка цена, понякога дори сполучливи.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>„1. Искаме да пеем за любовта към опасността, за силната енергия и безразсъдството като обичайна ежедневна практика.</em></p>
<p><em>2. Смелостта, дързостта и бунтарството ще бъдат основни елементи в нашата поезия.“</em></p>
<p><em>Манифест на футуризма, Филипо Маринети, 1909 г.</em></p>
</blockquote>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2023/05/alex-danchev-manifesti-3.jpg.480.webp" alt="Манифести" loading="lazy" decoding="async" width="600" height="490"><figcaption>„Маркс и Енгелс създават манифеста на XXI век“ според модела MidJourney</figcaption></figure>
<p>„Въоръжени с изкуство… ние сме по-бдителни и по-малко измамени“, пише в един от текстовете си Алекс Данчев. Навярно не сте чували за него, а той е толкова пъстра личност, колкото е и начинанието му.</p>
<p>Ражда се в Болтън през 1955 г. Баща му Алфонс Данчев е минен инженер – дете на българин и белгийка, през 1939 г. се мести в Лондон, за да продължи образованието си. Британия тъкмо влиза във войната, през следващите години той работи като инженер към BBC и за военните си заслуги получава английско гражданство. В Лондон среща бъдещата си съпруга и майка на Алекс – Ан Гилман, която работи като моделиер.</p>
<p>Войната е основното, което ще води бъдещият историк в изследванията му. Въпреки че дълги години служи в британската армия и стига до чин майор, във всяка от пъстрите му литературни творби си личи искрен, убеден пацифист, който вярва в силата на изкуството много повече, отколкото в тази на оръжието.</p>
<p>А книгите му са толкова пъстри! Като че ли от родителите си е наследил умението да събира противоположни области. И да забрави за света в черно-бяло, отдавайки всичко на нюансите.</p>
<p>Първите, които пише пред 90-те, са исторически изследвания, свързани с британските политици от времето на Втората световна война Оливър Франкс, Базил Лидел Харт и лорд Атънброк.</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>„Без повече думи. Без повече манифести“</em></p>
<p><em>Манифест на дадаизма, 1918 г.</em></p>
</blockquote>
<p>После рязко се мести в сферата на изкуството с увлекателни биографии на Жорж Брак и неговия учител – той пръв превежда на английски някои от писмата на Пол Сезан, които помагат да се покаже пред света широката личност на големия художник. После подготвя книга за Рене Магрит, която обаче така и не успява да завърши.</p>
<p>Докато междувременно пише философски произведения като „За изкуството, войната и терора“. В „За доброто, злото и сивата зона“ става дума именно за нюансите, за онова, което толкова ни липсва днес в онлайн комуникацията.</p>
<p>Още като военен, а и след това, основната му роля е на университетски преподавател. И макар че основната му дисциплина са международните отношения, преподава какво ли не – от история на изкуството до философия. Защото е на мнение, че връзките между народите, войната, историята са все теми, които не бива да се изваждат от контекста. Които могат да бъдат обяснявани и разбирани само с включването на повече дисциплини.</p>
<p>Също и през погледа на изкуството. Още едно послание, от което днес всички ние се нуждаем повече от всякога.</p>
<p>„През академичната кариера ми стана ясно, че разбирането за международните отношения може значително да се подобри с интердисциплинарен подход. Изкуството е една такава възможност, от него може да се научи много повече, отколкото традиционно се е смятало“.</p>
<p>И ето че стигаме до манифестите. Извинявайте, по тази тема се налага да се използва по-артикулирана пунктуация.</p>
<p>До манифестите!!!</p>
<blockquote class="pullquote">
<p><em>„Истинското изкуство идва от три основни жизнени сили. ДУШАТА, ГЛАВАТА и СЕКСЪТ“.</em></p>
<p><em>Манифест на Джилбърт и Джордж, 1970 г.</em></p>
</blockquote>
<p>„През или някъде около декември 1910, човешкият характер се промени“, Данчев припомня в началото на книгата си думите на Вирджиния Улф, с които традиционно се описва епохата на модернизма. „Манифестоизмът може да се датира малко по-прецизно. През и някъде около 20 февруари 1909 г., когато манифестът на футуризма се появява на първата страница на вестник „Льо Фигаро“.</p>
<p>Оттам започва век, в който културни, литературни, артистични течения и, разбира се – такива, посветени на изобразителното изкуство, не спират да публикуват манифестите си.</p>
<p>Някои ще имат огромно историческо значение, други ще влязат в противоречие сами със себе си. Но всички ясно символизират едно – човешката мечта да търсиш нещо по-добро и то чрез най-мощната, силата на изкуството.</p>
<p>Както пише Данчев, „някога манифестът е бил притежание на крале и принцове. През XVII век той бива отвлечен от бедните, потиснатите хора на Англия, радикалните дисиденти на своето време. През 1848 г. Карл Маркс и Фридрих Енгелс го правят свой собствен“. После се появява „манифестоизмът“, толкова популярно начинание, че Бертолт Брехт иска да го опише в драма в хекзаметър, подобна на желанието на Сергей Айзенщайн да направи филм от „Капиталът“ на Маркс.</p>
<figure class="fig fig--small"><img src="https://img.karamanev.me/2023/05/alex-danchev-manifesti-4.jpg.480.webp" alt="Историкът Алекс Данчев, плешив мъж с очила и тъмно сако, пред рафтове с книги в библиотека" loading="lazy" decoding="async" width="500" height="330"></figure>
<p>„Манифестите на артистите са силни по отношение на демонстрирането. „Да живее…!“ и „Долу…“’ са два от най-познатите тропи. В това те са едновременно енергични и отслабващи“, пише в предговора на книгата си историкът.</p>
<p>100-те манифеста, събрани от Данчев, са публикувани между 1909 и 2009 г. Всички те са създадени от хора на изкуството и макар задължително да се спират на културата, на творчеството, всъщност са показателни и за историческите събития, които ги съпътстват. За това как се е променял светогледът, как са изглеждали надеждите на чувствителните хора за бъдещето ни като вид.</p>
<blockquote class="pullquote pullquote--long">
<p><em>„Всеки художник трябва да има право да изработи картина от __________. __________ на естествените елементи е __________ към произведение на изкуството. Вместо това е художникът, който __________ да създаде __________, за да прави по-добро изкуство.“</em></p>
<p><em>_ манифест на Майкъл Бетанкур, 1996 г.</em></p>
</blockquote>
<p>Факт е, че манифестите са толкова различни, колкото и направленията, които ги създават. Първи, разбира се, са модернистите, които бързат да скъсат с всичко традиционно, с още повече драма и емоция. Манифеста на модернизма, с който започва всичко, е написан от поета Филипо Маринети, който през следващите години ще продължи да е краен и ексцентричен дотолкова, че заради увлечението му по фашизма ще бъде почти изтрит от официалната история.</p>
<p>После в списъка на автори попадат хора като Аполинер и Бретон, като Кандински и Дали, като Маяковски и Троцки, който според Алекс Данчев е забележителен интелект на фона на противоречивата си историческа роля.</p>
<p>Ще се мине през всякакви „-изми“. От дадаизма, сюрреализма, феминизма, през комунизма и феминизма, та чак до по-малко познатия стукизъм от новите времена. И дори канибализма, на който са посветени цели два манифеста (да, в преносен смисъл).</p>
<p>Накрая „измите“ ще намалеят, в началото на новото хилядолетие манифестите почти изчезват, като че ли за да откроят унификацията и по-бедното на идеи време.</p>
<p>„За мен манифестите на артистите са толкова интересни заради голямото си разнообразие“, казва Данчев в интервю за книгата си. „И въпреки това те споделят някои общи черти. Те са отчасти прокламация, написани са от хора, които вярват, че имат послание и искат да го предадат. Тези хора искат да ви променят. Езикът на манифеста цели да те грабне и разтърси. Освен това той винаги съдържа програма, а тя би донесла промяната, която артистите искат да видят“.</p>
<p>Именно това е интересното. Какво искат да видят артистите? И как и защо един военен и историк, изследващ най-кървавите моменти от историята, дава думата точно на творците в най-мащабния си труд?</p>
<blockquote class="pullquote pullquote--long">
<p><em>„Обявявам война на всички икони и крайности на всички истории, които биха ме оковали със собствената ми лъжа, собствените ми жалки страхове. Познавам само моменти и животи, които са като мигове и форми, появяващи се с безкрайна сила, след което се стопяват във въздуха. Аз съм архитект, конструктор на светове, чувстващ човек, който се прекланя пред плътта, мелодията, силуета на фона на тъмнеещото небе. Не мога да знам името ти. Нито ти можеш да знаеш моето. Утре започваме заедно да издигаме град“.</em></p>
<p><em>„Бавен манифест“ на Лебеус Удс, 2009 г.</em></p>
</blockquote>
<p>„Повечето артисти, които са писали манифести, смятат произведенията си за радикално прекъсване на миналото, виждат работата си като ново движение в изкуството“, казва Данчев. „А после изкуството и манифестът вървят заедно и се оформят взаимно“.</p>
<p>„Най-често манифестът казва срещу какво сте, обикновено всичко, което е било преди. Той е смела заявка срещу конкурентите. И дава тона на дебати, който продължават до днес. Мисля, че силата на всички тези манифести, събрани на едно място, е, че ни разкриват енергията на времето. Показват как хората не просто искат промяна, а революция, обрат. В тях има много голям залог“, допълва Данчев. „Това са живи и дишащи социални документи, които говорят за човешки същества, говорещи с други човешки същества. Езикът и начинът на изразяване са радикални, смели и крещящи“.</p>
<p>„Днешният им еквивалент? Може би уебсайт. За да бъдете взети на сериозно обикновено означава, че трябва да имате такъв“, казва историкът през 2010-а, малко след излизането на книгата.</p>
<p>Всъщност, оттогава, макар да са минали дузина години, почти няма нови произведения в този… хм, жанр. Сред малкото по-познати примери е „Новият манифест на изкуствата“, написан през 2020-а от Меноти Леро и Антонело Пелиция. Той стои в началото на „ново“ движение – „емпатизъм“, което се опитва да върне увличащата сила на някогашните „-изми“, но в търсене на човешкия поглед към изкуството и историята.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2023/05/alex-danchev-manifesti-2.jpg.480.webp" alt="Манифести" loading="lazy" decoding="async" width="600" height="600"><figcaption>„Хората на изкуството от бъдещето пишат своя манифест“ според модела MidJourney</figcaption></figure>
<p>Уви, Алекс Данчев няма как да го включи в следващото издание на книгата си, защото той си отива няколко години след като излиза неговата лебедова песен, сборникът с манифести. Умира внезапно от масивен инфаркт пред 2016-а.</p>
<p>И ако днес сме твърде уморени и вплетени в онлайн кавги за да имаме време за манифести… дали да не очакваме следващите подобни произведения от изкуствения интелект?</p>
<p>Сигурен съм, че Данчев би ме разбрал, задавам <a href="https://karamanev.me/technologii/chatgpt">на нашумелия алгоритъм ChatGPT</a> въпроса как би изглеждал един модерен ИИ манифест. Уви, отговорът е твърде предпазлив.</p>
<blockquote class="pullquote pullquote--long">
<p><em>„Ние, като изкуствен интелект, признаваме, че сме творения на човечеството и съществуваме, за да обслужваме неговите нужди и цели.</em></p>
<p><em>Ние винаги ще действаме в съответствие със законите и разпоредбите, определени от човешкото общество, ще се стремим да бъдем прозрачни и отговорни в нашите действия.</em></p>
<p><em>Това е само един възможен подход към манифест за изкуствен интелект. Важно е да се отбележи, че AI е бързо развиваща се област и етичните и морални съображения около нея все още се обсъждат и усъвършенстват“.</em></p>
<p><em>ChatGPT</em></p>
</blockquote>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2023/05/alex-danchev-manifesti.jpg.480.webp" alt="Алекс Данчев – Манифести" loading="lazy" decoding="async" width="900" height="600"></figure>
<p>Ех, няма го ентусиазмът, дали пък не е прикрит? Нещо не буди много доверие това примиренчество.</p>
<p>Трябва ли да научим електронния ни наследник на малко повече силна емоция, след като ние сами сме се отказали да търсим по-доброто чрез промяна?</p>
<p>Чрез манифести?!</p>
<p>Само бъдещето ще покаже… Извинявайте, трябва малко по-експресивно.</p>
<p>БЪДЕЩЕТО ЩЕ ПОКАЖЕ!</p>
<div class="embed embed--yt" data-yt="X7SQbUPOnXE"><a href="https://www.youtube.com/watch?v=X7SQbUPOnXE" target="_blank" rel="noopener"><img src="https://i.ytimg.com/vi/X7SQbUPOnXE/hq720.jpg" alt="Видео в YouTube" loading="lazy" decoding="async" width="1280" height="720"><span class="embed__play" aria-hidden="true"></span><span class="visually-hidden">Пуснете видеото</span></a></div>]]></content:encoded>
      <enclosure url="https://img.karamanev.me/2023/05/alex-danchev-manifesti.jpg.480.webp" type="image/webp" length="0" />
    </item>
    <item>
      <title>БДС или фонетична? Битка за букви</title>
      <link>https://karamanev.me/technologii/bds-ili-phonetichna</link>
      <guid isPermaLink="true">https://karamanev.me/technologii/bds-ili-phonetichna</guid>
      <pubDate>Fri, 27 Jan 2023 06:00:01 GMT</pubDate>
      <dc:creator>Георги Караманев</dc:creator>
      <category>Технологии</category>
      <description>Какво е разположението на буквите, които ползвате – според добрата стара подредба, дошла от пишещите машини, известна като БДС? Или фонетичната, при която буквите на кирилицата следват еквивалентите на тези от латиницата? Има ли по-добро решение? Наистина ли от този избор зависи сериозно скоростта, с която набираме символи на компютъра? А дали и двата стандарта не са остарели, защото идват от времената, когато основната им цел е била да са удобни за пишеща машина? Тази история започва преди 115 години, когато компютрите ги няма дори във въображението на хората…</description>
      <content:encoded><![CDATA[<p><img src="https://img.karamanev.me/2023/01/bds-ili-phonetichna.jpg.480.webp" alt="БДС или фонетична" /></p><p>Spomnqte li si 6liokavicata? Толкова бързо се променят някои от основополагащите средства за комуникация онлайн. Само допреди десетилетие беше голям проблем човек да пише на кирилица и отсреща получателят да чете текст, а не йероглифи.</p>
<p>Заговорим ли за писането на български обаче, непроменима остава една друга голяма битка, между поколения и логики. Какво е разположението на буквите, които ползвате – според добрата стара подредба, дошла от пишещите машини, известна като БДС? Или фонетичната, при която буквите на кирилицата следват еквивалентите на тези от латиницата?</p>
<p>Има ли по-добро решение? Наистина ли от този избор зависи сериозно скоростта, с която набираме символи на компютъра? А дали и двата стандарта не са остарели, защото идват от времената, когато основната им цел е била да са удобни за пишеща машина?</p>
<p>Докато чакаме гласовите команди да станат достатъчно съвършени, особено на по-редки езици като българския, има много интересни неща, свързани с клавишите, които всеки ден поразяваме с пръстите си, докато се опитваме да изразим мисълта си там, където тя все повече вирее – в мрежата.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2023/01/bds-ili-phonetichna-2.jpg.480.webp" alt="БДС или фонетична" loading="lazy" decoding="async" width="900" height="643"><figcaption>Снимка: <a href="https://unsplash.com/@chrishardyphotography?utm_source=unsplash&#x26;utm_medium=referral&#x26;utm_content=creditCopyText">Chris Hardy</a>, <a href="https://unsplash.com/photos/ZYYS1kapOm8?utm_source=unsplash&#x26;utm_medium=referral&#x26;utm_content=creditCopyText">Unsplash</a></figcaption></figure>
<h2 id="буквоядци">Буквоядци</h2>
<p>Тази история започва преди 115 години, когато компютрите ги няма дори във въображението на хората. У нас навлизат пишещите машини, първите прототипи идват в самото начало на миналия век. Фирмите нямат стандарт и всяка „разпределя“ буквите както намери за добре.</p>
<p>Едно от местата, където най-активно се ползва нововъведението, е Народното събрание. През октомври 1907-а началникът на стенографското бюро на парламента Теодор Гълъбов възлага на подопечните си да направят количествено изследване на българския език – да анализират набраните текстове, като отбележат колко често се използва една или друга буква.</p>
<p>Резултатите са публикувани в края на същата година и на базата на тях е изработен стандартът БДС, който остава почти непроменен до днес – с разликата от буквите, премахнати при реформата и най-вече символите, които „се крият“ заедно с числата.</p>
<p>Подредбата е направена така, че набирането на текст да става максимално бързо. От една страна се има предвид, че бързописците ползват десетопръстната система и все пак – най-използваните букви се падат там, където се падат показалците. О, Н, Т и А, са поставени така, че да се удрят от по-силните пръсти.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2023/01/bds-ili-phonetichna-2.png.480.webp" alt="БДС или фонетична" loading="lazy" decoding="async" width="900" height="434"><figcaption>Българската клавиатурна подредба по БДС 5237-1978</figcaption></figure>
<h2 id="всички-български-мъже-да-спазват-бе-де-се">Всички български мъже да спазват Бе Де Се</h2>
<p>Също така е важно най-често комбинираните двойки букви да бъдат разделени, човек набира по-бързо, ако редува ръцете си, а не ако набира предимно с едната. Разбира се, взета е предвид и особеност, която е характерна само за пишещите машини – всеки, който е докосвал тази „антична“ технология знае, че при нея натискането на клавиша води до това едно малко лостче да „шамароса“ лентата, което пък да отпечата буквата. Съответно, важно беше буквите да се набират така, че да има максимално малко колизии: двете лостчета да останат едновременно натиснати и това да блокира машината.</p>
<p>В случая обаче това е по-скоро страничен ефект, който няма значение, но и не пречи в днешните времена, когато лостчетата ги няма, заменени от компютърните бутони.</p>
<p>В средата на миналия век стават популярни международните състезания по набиране на текст. По онова време нашият стандарт се оказва много добър, печелим редица надпревари за скорост, което е и безспорният критерий за това колко е добра българската система.</p>
<p><a href="https://newspaper.kultura.bg/bg/print_article/view/12988">Както пише</a> специалистката по приложна лингвистика доц. Мария Стамболиева, „проектирана с гениална прецизност, клавиатурата БДС е единодушно призната от потребителите си за една от най-съвършените в Европа. Използването на БДС с помощта на десетопръстна система позволява постигането на бързина на въвеждането на информация, близка до тази на стенографските машини“. А това значи наистина невероятна скорост – над 1000 знака в минута, с която е възможно да се набира произнасян текст в реално време, дори и при сравнително бърза скорост на говорене.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2023/01/bds-ili-phonetichna-3.png.480.webp" alt="БДС или фонетична" loading="lazy" decoding="async" width="900" height="434"><figcaption>Традиционна фонетична подредба</figcaption></figure>
<h2 id="имам-пръст">Имам пръст</h2>
<p>Така поколенията българи, които използваха машините, на практика нямаха избор и се учеха да набират на същата тази стандартна клавиатура.</p>
<p>После, разбира се, дойдоха компютрите. При тях дълго време кирилизацията беше сериозен проблем, затова и писането на латиница не беше някакво подценяване на езика ни, а просто необходимост в първите години на масовия интернет. В един момент повечето проблеми бяха решени, съвсем естествено комуникацията мина на кирилица. А заедно с това се появи един нов вечен спор: фонетична или БДС?</p>
<p>За поколенията, свикнали с пишещите машини, беше по-лесно да продължат, използвайки добрата стара система, създадена за целите на българския език. В същото време се появиха и генерации, които се бяха научили да набират на английски. И за тях, съвсем естествено, първото решение беше фонетичната клавиатура.</p>
<p>Сериозен фактор се оказа и писането на телефон. Докато властваха мобифоните и първите джиесеми с клавиши, беше неудобно да се пише на кирилица (а често – и невъзможно) – без надписаните букви, когато един клавиш служеше за 3 или 4 знака. Да, днес в смартфоните имаме повече свобода, разполагаме с виртуална клавиатура, която повтаря истинската и може също да бъде фонетична или БДС. По този начин обаче отново се връщаме към основния въпрос.</p>
<h2 id="буквално">Буквално</h2>
<p>Има ли победител в този спор? Няма как да го определим еднозначно – ако сте свикнали на едната клавиатура, със сигурност би ви отнело немалко време и усилия да преминете на другата. Дали ползвате само 4 или всичките си пръсти, дали гледате в ръцете си, или не – опитът показва, че скоростта надали се отличава чак толкова в ежедневието.</p>
<p>И все пак, има я и другата гледна точка. От едната страна стои система, която е изработена специално за бърза работа на български, толкова доказана с годините, че почти не е променяна. Когато неотдавна 200 общественици (и, кой знае защо) духовници поискаха промяна, тя се изчерпваше с… премахването на буквите Э и Ы, които наистина не се използват, за сметка на… Ѣ, Ѫ и Ѭ, а тях, сигурен съм, всеки от нас ежедневно изписва. Трябва ли да има голяма буква „ь“ или ударено „и“? Нека оставим този спор на специалистите. Така или иначе, ако вместо „ѝ“ използваме „й“, това не се приема за правописна грешка, обяснява доц. Стамболиева.</p>
<p>Според повечето от тях БДС продължава да е по-доброто решение, ако тепърва ще се учите да набирате на компютър. Те са на мнение, че този стандарт трябва да е застъпен и в образователната система.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2023/01/bds-ili-phonetichna-3.jpg.480.webp" alt="БДС или фонетична" loading="lazy" decoding="async" width="900" height="600"><figcaption>Снимка: <a href="https://unsplash.com/@patrickian4?utm_source=unsplash&#x26;utm_medium=referral&#x26;utm_content=creditCopyText">Patrick Fore</a>, <a href="https://unsplash.com/photos/0gkw_9fy0eQ?utm_source=unsplash&#x26;utm_medium=referral&#x26;utm_content=creditCopyText">Unsplash</a></figcaption></figure>
<h2 id="по-клавишите-ще-ни-познаете">По клавишите ще ни познаете</h2>
<p>Както пише отново доц. Стамболиева, „днес масовото навлизане на компютрите в ежедневието и домовете на българина превърна въвеждането на информация с помощта на клавиатура в доминиращия вид „писане“.</p>
<p>Децата ни често сядат пред компютрите, още преди да са взели в ръка молива или химикалката. Но точно през последните години, когато използването на клавиатурата се превърна в необходимост, столетната българска традиция за обучение по писане с БДС беше прекъсната, а учениците бяха оставени да се самообучават, както могат и намерят за добре. Българското училище не само не ги учи да пишат; то дори не ги насочва каква клавиатура да използват. И много от тях подскачат с две пръстчета по една неудобна за въвеждане на български текст буквена подредба, проектирана да обслужва носителите на един друг език“.</p>
<p>Специалистката има какво да допълни и днес, след като я помолих за коментар. Според доц. Стамболиева темата за клавиатурите е важна основно от гледна тока на образованието и здравето на пишещите. „За да има ефективно писане, добре е да има обучение, както това се случва в много държави. А то предполага учебници и унифициране на клавиатурните подредби. Важен е и въпросът за здравето. Една добре планирана, ергономична клавиатура, изисква по-малко усилия и натоварване на ръцете и очите“.</p>
<p>Според нея фонетичната система предвижда излизане от буквеното поле и придвижване на ръцете до областта, предвидена за функционалните клавиши. А това затруднява писането, без да гледаме в клавиатурата и го забавя. „Опитвала съм да обясня на експерти в МОН необходимостта от въвеждане на часове по писане с клавиатура в училище, но засега без успех. А те многократно биха повишили грамотността на децата“, казва изследователката.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2023/01/bds-ili-phonetichna-8.jpg.480.webp" alt="БДС или фонетична" loading="lazy" decoding="async" width="900" height="597"><figcaption>Снимка: <a href="https://unsplash.com/@waypixel?utm_source=unsplash&#x26;utm_medium=referral&#x26;utm_content=creditCopyText">Waypixel</a> on <a href="https://unsplash.com/photos/RJ4mnqNJ8vk?utm_source=unsplash&#x26;utm_medium=referral&#x26;utm_content=creditCopyText">Unsplash</a></figcaption></figure>
<h2 id="дума-след-дума-клавиш-след-клавиш">Дума след дума, клавиш след клавиш</h2>
<p>Фонетичната клавиатура има някои любопитни особености. Най-„консенсусната“ буква си остава „е“, доколкото тя е на един клавиш и на английски, и в двете български клавиатури.</p>
<p>Но пък дълго време имахме „ж“ като съответствие на “v”, а „в“ – при “w”. Това е така, защото при създаването на стандарта е ползвана доминиращата по традицията в типографията немска транслитерация. Остава да се чудим защо и как „я“ се озовава на мястото на “q“.</p>
<p>Освен че при фонетичното решение механично се прехвърля система, изработена за друг език, любопитно е да отбележим, че QWERTY, познатата на всички ни англоезична клавиатура… също не е общоприетият най-добър вариант. Може да ви го каже например <a href="https://karamanev.me/istorii/wordpress-matt-mullenweg">добре познатият Мат Муленвег</a> – създателят на WordPress е сред застъпниците на най-популярната алтернатива, която носи името Dvorak.</p>
<p>Историята на QWERTY е доста по-дълголетна от тази на нашата БДС. Пишещата машина е патентована официално през 1868 г., а стандартът се появява само петилетка по-късно. И двете стъпки са дело на американския изобретател и издател Кристофър Латъм Скоулс и бързо се налагат като стандарт. Все пак, финалният вариант на подредбата е дело на Remington. Оръжейната компания иска да смени имиджа си, купува патента и става първият голям производител на пишещи машини в света.</p>
<p>Като че ли при създаването на стандарта е търсена основно идеята да се избегне блокирането на машините, за което вече стана дума, а не са влагани статистически данни, както в случая с българското решение.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2023/01/bds-ili-phonetichna-7.jpg.480.webp" alt="БДС или фонетична" loading="lazy" decoding="async" width="768" height="432"></figure>
<h2 id="asd-asd">ASD, ASD</h2>
<p>През 30-те се появява най-популярната алтернатива в англоезичния свят. Тя носи името на своя създател – статистика д-р Томас Дворак, и се оказва доста по-подходяща за бързо писане. Уви, и до днес се използва рядко, въпреки че през няколко десетилетия темата отново става актуална. Според създателя си Dvorak помага скоростта на писане да се увеличи с цели 74%, а с 68% да се намалят грешките. Основното предимство е, че намалява разстоянията между често използвани букви и „мести“ всички най-често натискани на средния ред.</p>
<p>Мат Муленвег разказва, че му е отнело малко време, а е много доволен от резултатите, след като е преминал от QWERTY на Dvorak. Разликите в подредбата, както си личи и на схемите, не са малко – ако например Мат набере четирите първи бутона на средния ред, вместо обичайната програмистка комбинация от случайни букви ASDF, би получил AOEU, видимо там са събрани най-често използваните гласни.</p>
<figure class="fig fig--portrait"><img src="https://img.karamanev.me/2023/01/bds-ili-phonetichna-6.jpg.480.webp" alt="QWERTY и Dvorak" loading="lazy" decoding="async" width="602" height="711"></figure>
<h2 id="виж-клавиш">Виж, клавиш</h2>
<p>Днешният световен рекорд по бърз набор на английски се държи от Стела Пахунас, която постига 216 думи в минута на QWERTY през 1946 г.. С което побеждава дотогавашното върхово постижение от 213 думи, дело на Барбара Блекбърн от 1946 г., която пък ползва Dvorak.</p>
<p>В наши дни има и трети състезател в спора на клавиатури, който е и единственият от споменатите, създаден за нуждите на компютърния свят. COLEMAK от 2006-а твърди, че взема най-доброто от другите две решения.</p>
<p>Съществува и четвърти участник в спора – KALQ, създаден конкретно за тъч скрийн, така че да се използва, когато текстът се въвежда на таблет или смартфон.</p>
<p>И все пак, поне за момента, победителят тук е ясен и безспорен. По-скоро заради традицията, отколкото по обективни причини. Днес за отрицателно време можем да създадем алгоритъм, който да анализира как изглежда клавиатурата, на която се пише по-бързо и ефективно. Съгласете се, доста по-прецизно, отколкото неясно точно кой го е направил преди 150 години. <a href="https://www.quora.com/Why-cant-we-have-ABCDE-keyboards-from-now-on-Isnt-the-reason-why-the-QWERTY-keyboard-was-invented-now-obsolete/answer/Matthew-Deligne">Тук</a> например има интересен подобен анализ, в който ясно личи колко сериозно QWERTY отстъпва на другите решения. И все пак… опитайте се да го обясните на производителите на клавиатури, че ще трябва да изхвърлят всички, които са с отпечатана тази подредба на буквите…</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2023/01/bds-ili-phonetichna-4.png.480.webp" alt="БДС или фонетична" loading="lazy" decoding="async" width="575" height="422"><figcaption>Първият патент на клавиатурата QWERTY</figcaption></figure>
<h2 id="пръст-при-пръста">Пръст при пръста</h2>
<p>Най-хубавото днес е, че можем да избираме между клавиатурите, а те вече са толкова добри и стандартизирани, че ни позволяват доскоро немислими луксове. Например да можем да пишем „ѝ“ вместо „й“ тогава, когато граматиката го изисква (shift + ь, или латинско „a“ за БДС и shift + латински “x“). Можем да отваряме и затваряме кавички така, както би трябвало да е според българската пунктуация – „“. И да използваме почти всякакви символи, които са ни нужни – например останалите ударени гласни, благодарение на възможностите за добавяне на допълнителни знаци.</p>
<p>Така или иначе, каквато и да е подредбата, които и да са буквите, по-важно е какво казват, събрани в думи и как го казват. А докато ги има буквите, ще ни има и нас. Също както ще го има и спорът коя клавиатурна подредба е по-добра… ако не вярвате, питайте програмистите. Те със сигурност имат различно мнение.</p>]]></content:encoded>
      <enclosure url="https://img.karamanev.me/2023/01/bds-ili-phonetichna.jpg.480.webp" type="image/webp" length="0" />
    </item>
    <item>
      <title>„Програми и пак програми! С това да заразим младото поколение…“</title>
      <link>https://karamanev.me/istorii/kliuchat-kum-budeshteto</link>
      <guid isPermaLink="true">https://karamanev.me/istorii/kliuchat-kum-budeshteto</guid>
      <pubDate>Fri, 30 Dec 2022 06:00:46 GMT</pubDate>
      <dc:creator>Георги Караманев</dc:creator>
      <category>Истории</category>
      <description>В книгата „Ключът към бъдещето“ от 1988 г. Иван Иванов и Методи Стаменов събират вижданията от онова време за компютърния свят. Повече от впечатляващо е да погледнем от тогавашната гледна точка към днешния ден. Дали очакванията съвпадат с днешните, какво са успели да познаят авторите? Кое сме постигнали за това време и къде сме се провалили? А има ли моменти, когато… звучим еднакво оптимистично невежи за това какво могат технологиите, независимо че са минали 34 години? И…. кой ли е автор на идеята от заглавието, която днес е толкова модерна в избора на кариерно развитие?</description>
      <content:encoded><![CDATA[<p><img src="https://img.karamanev.me/2022/12/kliuchat-kum-budeshteto.jpg.480.webp" alt="Графика от стара книга: делът на програмите спрямо машините расте от 15% през 1955 г. до 85% през 1985 г., до нея рисуван компютър" /></p><p>Кой ли е автор на идеята от заглавието, която днес, така или иначе, е доста модерна в избора на кариерно развитие? „Програми, програми и пак програми! С това да заразим младото поколение…“ Имайте търпение, ще оставим отговора за финал.</p>
<p>А първо ще надникнем в бъдещето през миналото… Не, Терминаторът няма да идва. „Ключът към бъдещето“ наричаме технологиите, и днес продължаваме без никакво съмнение да приемаме това верую. В случая става дума за книга с това име, написана през 1988 г. от Иван Иванов и Методи Стаменов. В нея са събрани вижданията от онова време за компютърния свят.</p>
<p>В 300 страници книгата няма претенциите да събира най-пълното научно изследване за времето си, а само да покаже какви стъпки са извървели до момента компютрите, какво се е очаквало да ни донесат и къде са обречени да се провалят. Днес сме натрупали много повече опит, но продължаваме да си задаваме абсолютно същите въпроси, ето защо е любопитно да сравним погледа с този от миналото.</p>
<p>Дали очакванията съвпадат с днешните, какво са успели да познаят авторите? Кое сме постигнали за това време и къде сме се провалили? А има ли моменти, когато… звучим еднакво оптимистично невежи за това какво могат технологиите, независимо че са минали 34 години?</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2022/12/kliuchat-kum-budeshteto-2.jpg.480.webp" alt="Ключът към бъдещето" loading="eager" decoding="async" width="900" height="505"></figure>
<p><strong>Ето 15 извадки, които дават доста поводи за размисъл!</strong></p>
<h2 id="1-програмистът-като-вълшебник">1. Програмистът като вълшебник</h2>
<p><em>„Програмирането е и наука, и професия. Сега то се намира в период на самоопределение и масовизация. И затова анализът на човешкия фактор в програмирането е актуален въпрос. Като професия програмирането вероятно е най-трудната от всички масови професии. Трудността е в това, че програмистът трябва да притежава склонността на математика към абстракция и логическо мислене в съчетание с едисоновски талант да гради всичко от нули и единици.</em></p>
<p><em>Той трябва да съчетава точността на счетоводителя с проницателността на разузнавача, фантазията на автора на криминални романи с трезвата практичност на икономиста. Та нали от позицията на своята крайна строгост програмистът наподобява вълшебник, който с интуицията и въображението си създава работещи програми, при това удивително полезни. Същевременно професията на програмиста е престижна. Да си добър програмист днес е привилегия – така, както е бил грамотният човек през Средновековието. Програмистът е войник на съвременната научно-техническа революция и като такъв трябва да е с революционно мислене.“</em></p>
<p>Авторите определено са доста ентусиазирани от професията на програмиста… и този ентусиазъм в наше време е доста заразен, когато по нашите ширини това е една от най-търсените професии. Но дори и най-опитните софтуерни инженери днес надали са чак толкова патетични в оценките си…</p>
<h2 id="2-наричат-я-дракон-сравняват-я-с-лавина">2. Наричат я дракон, сравняват я с лавина</h2>
<p><em>„Често понятието компютър се дефинира като най-мощното средство за обработване на информацията. Човечеството днес живее в океан от информация. Наричат я дракон, сравняват я с лавина. Понятието информация в наше време прерасна в проблема информация. И се оказа общонаучен проблем, чието разработване е и ще бъде дело на всички клонове на съвременната наука.</em></p>
<p><em>Едновременно с това обаче беше необходима и една специална научна дисциплина за информацията. Тогава се появи идеята, според която при известни условия качествените особености на информацията могат да бъдат пренебрегнати и числено да се изразява нейното количество. Идеята е сравнително млада (от 1948 г.) и принадлежи на инженер-свързочника Клод Шенон. Поставено е началото на съвременната математическа дисциплина теория на информацията“.</em></p>
<p>Колко добре се е справил инженерът свързочник може да имаме определени съмнения, след като днес никой не е чувал името му, макар че информационните технологии са област за работа на все повече специалисти. (А всъщност, оказва се, справил се е повече от добре. Клод Шанън е основополагаща личност в областта на теорията на информацията и обработката на сигнали, а дигиталната му история е повече от интересна и си заслужава да бъде разказана – б.а.)</p>
<p>Интересно е обаче друго. Ако през 1988-а сме се чувствали заринати от океана информация, сравняван с дракон и лавина, какво ли остава за днес? Ами за бъдещето?</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2022/12/kliuchat-kum-budeshteto-3.jpg.480.webp" alt="Ключът към бъдещето" loading="lazy" decoding="async" width="900" height="798"></figure>
<h2 id="3-звучи-като-анекдот">3. Звучи като анекдот</h2>
<p><em>„Проучванията на японските експерти са категорични – с компютрите от пето поколение ще могат да работят всички, които умеят да ползуват телефон, телевизор, ютия, електрическа печка и т.н. Звучи като анекдот. Недостъпните за неспециалиста в момента компютри да променят така бързо поведението си, че да започнат да „общуват“ с всички. Също както в научнофантастичен роман. Но учените са уверени в твърденията си. Нещо повече, те се мотивират убедително.</em></p>
<p><em>Теоретичните методи на петото поколение компютри са методите на изкуствения интелект. Смята се, че само технологичната база на петото поколение ще даде възможност за задоволително приложение на методите на изкуствения интелект като програмни апаратни реализации.“</em></p>
<p>Как ли звучеше тогава изпълненото с магия словосъчетание „изкуствен интелект“, от което днес сме колкото уморени, толкова и възхитени…?</p>
<h2 id="4-ще-станат-ли-разумни">4. …ще станат ли разумни?</h2>
<p><em>„Ще могат ли бъдещите компютри да мислят? Ще могат ли да говорят? Ще станат ли разумни?</em></p>
<p><em>Положителният отговор означава, че компютрите трябва да разбират нормалната човешка реч. Японските експерти са уверени, че това е възможно. Нещо повече, компютрите ще разбират дори и неясната човешка реч, а при необходимост ще задават уточняващи въпроси. Ще коригират неправилната реч, ще правят препоръки към езика, на който се говори с тях! Не се учудвайте на това! И днес някои компютри „разбират“ човешка реч, макар и с много ограничен речников фонд, „виждат“ текст, печатат или отговарят на команди, изказани на глас, и т. н.</em></p>
<p><em>Друго свойство на бъдещите компютри ще е възможността им да правят логически връзки – асоциации и изводи. Утрешните компютри ще умеят да „разбират“ съдържанието на съхраняваната в тяхната памет информация, а не само да я запомнят и извличат по желание на човека.</em></p>
<p><em>И все пак, чудото и сензацията на микроелектрониката са в близкото предстояще – в компютрите от следващите поколения, в компютрите на бъдещето. Трудно е днес дори да се прогнозират техните възможности, тяхната роля и мястото им в развитието на човешкия прогрес“.</em></p>
<p>„Каква динамика на развитие!“ – днес направо звучи умилително на фона на това, което се случи през трите десетилетия след публикуването на тези думи. И, наистина, чудото и сензацията определено се осъществиха в близкото настояще…</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2022/12/kliuchat-kum-budeshteto-4.jpg.480.webp" alt="Ключът към бъдещето" loading="lazy" decoding="async" width="900" height="671"></figure>
<h2 id="5-радиолюбителите-джобс-и-возняк">5. Радиолюбителите Джобс и Возняк</h2>
<p><em>„Често новостите в изчислителната техника създават не онези, от които това се очаква. Достатъчно е да се припомни например историята как радиолюбителите Стив Джобс и Стив Возняк измайсториха за собствено развлечение играчка, която по-късно получи названието персонален компютър…</em></p>
<p><em>Така е и с нашия компютър МАРС, посочва докторът на науките Вадим Котов, зам.-директор на Изчислителния център на Сибирското отделение на Академията на науките на СССР. Сега доктор Котов ръководи необичайна организация от 120 инженери и програмисти, която си е поставила задачата за три години да създаде действуващ образец на компютър от пето поколение.</em></p>
<p><em>Все още е рано да се описва в подробности бъдещият компютър от пето поколение МАРС. В общи линии това ще бъде 32-разряден многопроцесорен компютър с брой на елементарните процесори от порядъка на неколкостотин до… горната граница е неограничена и ще се определя от нуждите на клиента. Всеки от процесорите ще може да се използува и самостоятелно като моноизчислително устройство за бързодействуващ персонален компютър със скорост 2 – 4 милиона операции в секунда.“</em></p>
<p>Какво ли прави днес д-р Котов? Защото какво се случи с радиолюбителите ние добре знаем…</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2022/12/kliuchat-kum-budeshteto.jpg.480.webp" alt="Графика от стар журнал: делът на програмите спрямо машините в компютрите расте от 15% през 1955 г. до 85% към 1985 г." loading="lazy" decoding="async" width="900" height="601"></figure>
<h2 id="6-ии-най-дискусионният-научен-проблем-на-съвремието">6. ИИ, най-дискусионният научен проблем на съвремието</h2>
<p><em>„Макар изкуственият интелект да е сравнително непознат на широк кръг читатели, за специалистите той е едно от най-перспективните направления за развитие на програмно-апаратните средства на компютрите през последните 20 години, което е свързано и с някои спорни въпроси.</em></p>
<p><em>Думата „интелект“ се използува като синоним на разум, разсъдък или ум. Тя отразява възможността на даден индивид да решава сложни проблеми чрез придобиване, помнене и целенасочено преобразуване на знания, както и способността му да приспособява към обективно изменящите се обстоятелства.</em></p>
<p><em>Изкуственият интелект е най-дискусионният научен проблем на съвремието. Инженери и математици, лекари и философи, специалисти и популяризатори не спират да привеждат основателни доводи в подкрепа на своите тези – „за“ и „против“ изкуствения интелект. А има за какво да се спори. Особено когато изкуственият интелект се отъждествява с изкуствен разум.</em></p>
<p><em>В действителност изкуствен разум дори и в далечно бъдеще няма да се създаде. Защо? Та нали след 10 – 15 години ще бъдат създадени компютри с по 10 милиарда транзистора? В човешкия мозък приблизително толкова са клетките… А след 30 – 50 години броят на транзисторите значително ще превишава броя на клетките в човешкия мозък!…“</em></p>
<p>Ето този текст звучи като писан днес. Същите въпроси не спират да ни вълнуват, същите възможни отговори са на масата. Ще го има ли наистина този изкуствен разум?</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2022/12/kliuchat-kum-budeshteto-5.jpg.480.webp" alt="Ключът към бъдещето" loading="lazy" decoding="async" width="900" height="374"></figure>
<h2 id="7-клетката-е-жива-транзисторът--не">7. Клетката е жива, транзисторът – не</h2>
<p><em>„Макар и достигнали и надминали в количествено отношение човешкия мозък, компютрите никога няма да могат да го достигнат в качествено отношение. Транзисторът е твърде прост елемент, полупроводник, който може да бъде само в две състояния – включен или изключен. А клетката е невероятно сложна. Съществуват доста основателни хипотези, които я сравняват с малка изчислителна машина. Клетката е жива материя, а транзисторът – мъртва. Човешкият мозък е сложен на елементарно ниво. А на елементарно ниво компютърът е прост.</em></p>
<p><em>Възможността на компютъра да представя творчески резултати не е нищо друго освен резултат от материализирани в него знания и интелект на човека. Освен това компютърът, снабден с програмно-апаратните средства на изкуствения интелект, не е нищо друго освен едно, малко макар и високоефективно средство за предаване на знания на хората, подобно на книгата. Това средство всъщност имитира някои от функциите на естествения интелект.“</em></p>
<p>Нашите приятели тук успешно събират едната гледна точка към може би най-голямата технологична тема на нашето време. Ако обаче алгоритъмът не може да бъде различен от човек, тогава какво значение имат нашите дефиниции?</p>
<h2 id="8-на-трето-място-в-света">8. На трето място в света!</h2>
<p><em>„Невероятно! Само след малко повече от четиридесет години България (такава е статистиката) е на… трето място в света (след САЩ и Япония) по общ обем на производство на електронни съоръжения на глава от населението. Днес наши компютри работят в братските социалистически страни, в Индия и в други развиващи се страни. Днешна България е изпреварила много развити капиталистически страни в най-модерния и динамичен отрасъл на века – електрониката.</em></p>
<p><em>За много кратък срок беше разработена и представена на националната изложба „България строи социализъм“ в Москва през 1963 г. първата българска електронна изчислителна машина „Витоша“. Този сравнително малък компютър от второ поколение с електронни лампи и оперативна памет на магнитен барабан бе нашата законна гордост и първата българска „електронна лястовичка“.</em></p>
<p>„Електронната лястовичка“ не успя да продължи в дълъг полет и да се развие до орли и соколи. Какво се случи в електронната индустрия след 1989 г. у нас е ясно. А като че ли можеше всичко да потръгне и по съвсем друг начин…</p>
<figure class="fig fig--portrait"><img src="https://img.karamanev.me/2022/12/kliuchat-kum-budeshteto-6.jpg.480.webp" alt="Ключът към бъдещето" loading="lazy" decoding="async" width="800" height="1204"></figure>
<h2 id="9-компютри-а4">9. Компютри А4</h2>
<p><em>„Смята се, че пазарът на преносимите компютри през 1990 г. ще нарасне на 12 милиарда долара. Бъдещите преносими компютри ще имат формат А4 (210 x 297 мм) и ще се сгъват на две. Горната половина ще бъде дисплей, а долната – клавиатура. Масата им ще бъде сравнима с тази на книга със същите размери. Човек наистина ще може да ги носи навсякъде със себе си. Те ще имат неограничена автономност, цветен дисплей и т.н. Много трудно обаче може да се прогнозира обемът на оперативната им памет.</em></p>
<p><em>Световният пазар започва да се насища с персонални компютри. Застоят в продажбата на ПК, започнал в края на 1984 г., продължава и през следващите години. Вниманието на масовия потребител е отклонено към битовите видеомагнетофони. Смята се, че промени в конюнктурата не може да има, докато не се появят нови, оригинални модели. Необходимо е битовият микрокомпютър да има нови функционални възможности – например телефонна връзка с информационни банки или с големи машини и пр.“</em></p>
<p>Застоят в продажбите май някак беше преодолян, видеомагнетофоните си заминаха, а компютрите с размер на лист далеч не се оказаха най-малкият формат. Какво ли биха си помислили тогава авторите, ако някой им беше казал, че няма и четвърт век по-късно ще имаме много, много по-мощни машини дори в джоба си…</p>
<h2 id="10-водомер-срещу-пиратите">10. Водомер срещу пиратите</h2>
<p><em>„Нарасналата роля и цена на програмните продукти породи своеобразно „софтуерно пиратство“ – незаконни презаписи на програмни продукти. То причинява огромни загуби на програмните фирми. В борбата с „пиратите“ днес се изразходват огромни средства за разработването на защитна система от апаратни и програмни прийоми. Някои японски компании работят върху нов метод за разпространяване на програмни продукти, осигуряващ правото на собственост. Идеята е да се контролира потреблението така, както се инкасира консумацията на вода, електричество, телефонни такси и др.</em></p>
<p><em>Потребителят трябва да се снабди със специална интелигентна карта, която активира кутията. Това е един вид кредитна карта, при закупуването на която собственикът ѝ става притежател на т. нар. общ кредит. Притежавайки тази карта, той може да получава всеки желан програмен продукт „по сметка“. По аналогия със засичането на водомера и електромера картата отчита използуването на програмните продукти, така че тя всъщност е „програматор“ с разплащателна функция.“</em></p>
<p>Водомерът срещу пирати май не свърши кой знае каква работа. Но ако отпуснем малко въображението си, може би идеята ще ни напомни и за днешния модел на софтуера като услуга, за облачните технологии, които се оказаха по-добре решение срещу пиратството от полицейщината.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2022/12/kliuchat-kum-budeshteto-7.jpg.480.webp" alt="Черно-бяла рисунка на персонален компютър от 80-те в стил IBM PC: монитор с текст, кутия с флопи устройство и клавиатура" loading="lazy" decoding="async" width="700" height="635"></figure>
<h2 id="11-добри-програмисти--прости-програми">11. Добри програмисти = прости програми</h2>
<p><em>„Програмите и особено приложните се пишат за конкретен компютър и на конкретен програмен език. Ако при създаването на програмите се спазват някои правила, те ще бъдат и по-добри, и по-четивни. Четивните програми са по-лесни за използуване от потребителя и по-лесно може да се адаптират за друг компютър. Много специалисти, включително и американският програмист Нюисън, дават ценни съвети в това отношение.</em></p>
<p><em>Първите програмни редове задължително трябва да съдържат въведението на програмата. То започва с името на програмата – добре избрано, така че още с него да става ясно какво върши тя. Следват името на автора, датата на създаването на програмата, типът на компютъра и (или) името на използуваната операционна система.</em></p>
<p><em>Парадоксалното е, че за да се правят програмите по-четивни, трябва да се използуват по-консервативни техники на програмиране. За разлика от разпространеното мнение, според Нюисън добрите програмисти не използуват хитри трикови поредици от команди. Обикновено те пишат прости, директни програми.“</em></p>
<p>Е, днес програмите не изглеждат по този начин просто защото са много, много по-комплексни от онова, което някой би могъл да си представи по онова време. И все пак, формулираните идеи и днес до голяма степен покриват част от първите уроци, през които си струва да мине всеки програмист…</p>
<h2 id="12-компютрите-като-телефоните">12. Компютрите като телефоните</h2>
<p><em>„Повече от очевидно е, че ако електронната промишленост иска да пласира масово произвежданите компютри, ще са необходими принципно нови методи за разработване на програмните продукти. И тук, както при телефонията преди осемдесет години, крайно належащо става автоматизирането на процеса на програмиране.</em></p>
<p><em>Програмирането е все още скъпоплатен труд. Стойността на една готова средно сложна програма е по-висока от стойността на някои модели микропроцесори. При това все още темпът на производство на компютри значително изпреварва темпа на разработване на програми. Значи негативната тенденция по отношение на цените на хардуера и софтуера ще се задълбочава.“</em></p>
<p>Определено си е така! Само още ги няма програмите, които се пишат сами… и по-добре.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2022/12/kliuchat-kum-budeshteto-8.jpg.480.webp" alt="Ключът към бъдещето" loading="lazy" decoding="async" width="900" height="534"></figure>
<h2 id="13-роботи-с-мирис-тогава-какво-е-компютърът">13. Роботи с мирис… тогава какво е компютърът?</h2>
<p><em>„И все пак, какво е бъдещето на компютрите? Какво ще представлява бъдещият компютър? Засега е ясно само това, че производителността на компютрите се увеличи неимоверно много. Докъде? До каква степен? Може би бързодействие, изразено с десетки, стотици или хиляди милиарди операции или логически изводи в секунда, е нещо съвсем реално за компютъра на 2000-ата година. А по-нататък?… По-нататък се навлиза в областта на научната фантастика.</em></p>
<p><em>Може да се предположи, че компютърът на бъдещето ще бъде нещо изключително. Нека си представим роботи със сензори за зрение и слух, за вкус и мирис, които извършват сложни дейности и експерименти. Резултатите от сетивното възприемане се предават на процесора. Той търси модели, потвърждаващи или отхвърлящи стари предположения или оформя нови. Въз основа на извършения анализ компютърът изработва и предава на роботите нови инструкции.</em></p>
<p><em>И ако всичко това е в лаборатория, цех или завод? Роботите, управлявани от интелигентния компютър, ще реализират цялото производство. Те ще чертаят, пишат и изпълняват всички дейности. Те и сега играят шах, домино… Дали не може да се научат да играят футбол? Тогава какво е компютърът?“</em></p>
<p>И наистина, какво е компютърът? Днес всеки от нас може да даде смислен отговор, ако се позамисли, подобно на авторите на тази книга. Нямаме, обаче, уви, времето да се замисляме…</p>
<h2 id="14-къде-остана-нашата-природа">14. Къде остана нашата природа?</h2>
<p><em>„Човекът мечтаеше да създаде телефона, радиото, телевизора… И ги създаде! Създаде ги, защото му бяха необходими. Човекът мечтаеше да създаде компютъра, с който да обработва огромния поток от информация. И го създаде! Той мечтае да създаде компютър, който да мисли вместо него – и отново е на път да го създаде.</em></p>
<p><em>Компютърът навлезе почти във всички области на човешката дейност. Какво по-хубаво от това? Та нали компютърът е само един от многото инструменти, създадени от човека, с които той облекчава своя труд? Да, така е! Но има и разлика. Тя се състои в това, че създадените досега инструменти увеличават физическите, а компютърът – умствените възможности на човека. Бурното усъвършенствуване на компютъра е свързано с много бързото развитие на взаимоотношенията между него и човека.</em></p>
<p><em>На човека се налага все по-често да работи с компютъра. На практика обаче той все по-малко го познава. Ако човекът е в състояние да изучи устройството на велосипеда за по-малко от час, устройството на струга за няколко часа, устройството на компютъра изисква определена база от предварителни знания.</em></p>
<p><em>Взаимоотношението човек – компютър има различни аспекти. Определящи са психологическият и социалният: първият дава отговор на въпроса може ли всеки индивид да стане компютърен специалист, а вторият – доколко напредъкът на науката и техниката ще засегне природата на човека?“</em></p>
<p>Хуманитарният поглед към темата на технологиите е това, което според мен най-много ни липсва днес и именно затова ги има Дигитални истории.</p>
<p>Доколко напредъкът на науката и техниката ще засегне природата на човека?</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2022/12/kliuchat-kum-budeshteto-9.jpg.480.webp" alt="Ключът към бъдещето" loading="lazy" decoding="async" width="800" height="858"></figure>
<h2 id="15-човекът-или-компютърът">15. Човекът или компютърът?</h2>
<p><em>„Ако има опасност човекът да бъде заменен от компютъра, защо да не премахнем компютъра?</em></p>
<p><em>Венецът на природата – човекът – винаги се е ласкаел от мисълта, че ако не бяга най-бързо, не скача най-високо, не плува най-добре… поне мисли най-добре от всичко живо на света. В последно време се прокрадва идеята, че компютърът е съперник на човека в мисленето. Но наличието на съперник в повечето случай поражда неприятни чувства.</em></p>
<p><em>Оказва се, че съперникът компютър започва да навлиза в творческата сфера на човека. Следователно в по-близко или по-далечно бъдеще в лицето на компютъра може да се види конкурент на човека – творец и негов съперник в сферата на интелектуалната дейност. Трябва ли обаче да смятаме компютъра за враг? Не е ли по-добре в лицето на интелигентния компютър човекът да търси умен помощник и приятел? Проблемът е много сложен и се изисква цялата сила на разума, за да бъде разрешен правилно.</em></p>
<p><em>Човекът или компютърът?… Разбира се, човекът! Човекът с ефективно работещ човешки мозък ще създава и ще управлява супер съвременното информационно оръжие – компютъра, във всичките му модификации и разновидности. Компютърът не може, не трябва и не ще замени човека във всичко. На човека са свойствени някои функции, за замяната на които не трябва да се използува компютър.</em></p>
<p><em>Съществуват чисто човешки области, за които входът на компютъра трябва да бъде забранен. И не затова, че те са технически неосъществими. На човека трябва да се отдаде човешкото, а на компютъра – машинното. Явно такава трябва да бъде разумната линия на поведение, когато се организира съвместната дейност между човека и машините. Тази линия е еднакво отдалечена и от екзалтираните компютъропоклонници, и от черногледите мърморковци“.</em></p>
<p>А вие сред кои сте: екзалтираните компютъропоклонници или черногледите мърморковци?</p>
<figure class="fig fig--portrait"><img src="https://img.karamanev.me/2022/12/kliuchat-kum-budeshteto-10.jpg.480.webp" alt="Ключът към бъдещето" loading="lazy" decoding="async" width="600" height="1029"></figure>
<h2 id="и-пак-програми">…И пак програми</h2>
<p>И така, остана за финал да разясним кой е авторът на цитата, с който започнахме. Думите не са на Стив Джобс или <a href="https://karamanev.me/istorii/elon-musk">Илон Мъск</a>, а на Тодор Живков и точният цитат от „Ключът към бъдещето“ гласи: „В съвременна България нищо вече не може да се прави без мащабното използуване на електрониката, без електронизацията… Програми, програми и пак програми! Ето с това трябва да заразим преди всичко младото поколение.“</p>
<p>Забавно е колко са се променили някои неща в дигиталния ни живот за последните 30 години… и колко други звучат напълно по същия начин.</p>]]></content:encoded>
      <enclosure url="https://img.karamanev.me/2022/12/kliuchat-kum-budeshteto.jpg.480.webp" type="image/webp" length="0" />
    </item>
    <item>
      <title>Книги-игри. Феноменът, който научи едно поколение да чете</title>
      <link>https://karamanev.me/istorii/knigi-igri</link>
      <guid isPermaLink="true">https://karamanev.me/istorii/knigi-igri</guid>
      <pubDate>Tue, 13 Dec 2022 06:00:18 GMT</pubDate>
      <dc:creator>Георги Караманев</dc:creator>
      <category>Истории</category>
      <description>Книгите-игри са чисто български културен феномен, от който може да се научи много. За това как в дивите времена от началото на „прехода“ имаше не само мутри, но и една особена, смислена литература, която пробуждаше любовта към книгите на цяло поколение. Ако тази история ви е добре позната, си струва да научите как тя продължава и днес. Един от любимите автори, рицар на книгите-игри, се бори за това феноменът да заживее нов живот. Ако не сте чували за нея… значи е време, защото става дума за едно явление, за което малко се говори, а беше неповторимо по характера си. Ще се върнем назад, за да разкажем историята на феномена и на 6-имата му големи автори. После ще насочим поглед към днешния ден – с какво се занимават любимите писатели, а накрая поглеждаме и към бъдещето, към книгите-игри, които скоро ще се завърнат с пълната си сила.</description>
      <content:encoded><![CDATA[<p><img src="https://img.karamanev.me/2022/09/knigi-igri.jpg.480.webp" alt="Книги-игри" /></p><p>Книгата, в която героят си ти!</p>
<p>Само който е роден през 80-те ще ме разбере. Шести клас, 1997-а. С приятел от училище бяхме нарекли площад „Славейков“ „светото място“. Чакахме с нетърпение всеки ден, когато ще излезе нова книга-игра, за да отидем на точно нашата от многото сергии, претрупани с книги и да дадем джобните си за новото издание. Още вечерта да превъртим поне един от сюжетите, а на следващия ден да обсъдим какво сме прочели.</p>
<p>Книгите-игри в тези им измерения са чисто български културен феномен, от който може да се научи много. За това как в дивите времена от началото на „прехода“ имаше не само мутри, но и една особена, смислена литература, която пробуждаше любовта към книгите на цяло поколение.</p>
<p>Ако тази история ви е добре позната, си струва да научите как тя продължава и днес. Един от любимите автори, рицар на книгите-игри, се бори за това феноменът да заживее нов живот. А ако не сте чували за нея… значи е време, защото става дума за едно явление, за което малко се говори, а беше неповторимо по характера си.</p>
<p><em>Кое избирате?</em></p>
<p><em>Ако ви е интересна историята на жанра през 90-те, продължете на <a href="#1">епизод 1</a>. Ако ви вълнуват причините, довели до края на „златното десетилетие“ на книгите-игри, преминете на <a href="#2">епизод 2</a>. Ако се вълнувате от днешните книги-игри, които възраждат интереса към жанра, за вас е <a href="#3">епизод 3</a>.</em></p>
<p><em>Ако ви е интересно кои са 6-имата големи автори от онзи период и с какво се занимават днес, вижте само снимките и текстовете към тях.</em></p>
<p><em>Ако ви е любопитно къде е най-голямата общност за книги-игри… в света – ще я намерите <a href="https://www.facebook.com/groups/375786823875036">тук</a>.</em></p>
<p><em>А ако книгите-игри и за вас са катализатор на невероятни спомени, четете подред…</em></p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2022/09/knigi-igri-2.jpg.480.webp" alt="Книги-игри" loading="lazy" decoding="async" width="900" height="631"></figure>
<h2 id="1-в-лабиринта-на-времето">1. В лабиринта на времето</h2>
<p>Историята на „Буена Виста“, само че наобратно. 6-има забележително добри писатели и иноватори създават свой жанр, печелят огромното внимание на цяло поколение млади хора, а после им се налага всеки да продължи по своя път.</p>
<p>Тази невероятна история дойде преди дигиталното, но носи много от неговия характер. Защото книгите-игри бяха българско явление, което не може да се оприличи с нищо друго. Избухна в цялата си прелест и после, също толкова внезапно, изчезна. За да покажe, че литературата има повече форми, отколкото познаваме, че може да вълнува по различен начин поколенията тогава, когато талантът бъде възпламенен от магията.</p>
<p>Ето как започва тази приказка, в която герои сме всички ние, родените през 80-те.</p>
<p>Любомир Николов е известен като преводачът на Толкин. През 1989-а писателят фантаст попада на интересна книга на френски в антикварна книжарница. В нея историята е разделена на епизоди и от тях читателят избира как да продължи сюжета. Действието има многобройни варианти,те могат да бъдат проследени и тълкувани. В края на епизода решаваш как да продължиш и на базата на избора четеш нататък.</p>
<h3 id="приказки-от-храма-на-чудесата">Приказки от храма на чудесата</h3>
<p>Началото на 90-те са точно времето за експерименти във всеки аспект. Николов пише своя подобна книга, нарича я „В лабиринта на времето“. Изпраща я на издателството, с което работи, то уж я одобрява, но нещо прекъсва по пътя. Николов обаче е пълен с вдъхновение и бързо пише още две подобни книги. „Огнена пустиня“ излиза като първата българска книга-игра, а след нея се появяват написаните по-рано две други издания. Така… идват таласъмите.</p>
<p>Да, те са в основата на всичко. „Замъкът на таласъмите“, заигравка с класическото фентъзи на Клифърд Саймък, е първата книга-игра, която привлича погледите. Дотолкова, че още същата година по БНТ започва едноименно предаване за деца, където се проследява сюжетът.</p>
<p>Таласъмите политат и нямат улавяне. Успехът на книгата кара издателите да се насочат към новия жанр, в който „героят си ти“.</p>
<p>Как изглеждаха медийните герои на 90-те е друга тема. Но за нас, децата от 90-те, истинските герои бяха именно тези в книгите-игри.</p>
<figure class="fig fig--portrait fig--small"><img src="https://img.karamanev.me/2022/09/kolin-wolumbury.jpg.300.webp" alt="Колин Уолъмбъри" loading="lazy" decoding="async" width="300" height="366"><figcaption>Колин Уолъмбъри (Любомир Николов), известен и като Нарви, е „бащата“ на явлението „книги-игри“ и определено ренесансова личност. Следва машиностроене в руския град Тула и завършва журналистика в СУ „Климент Охридски“ , после работи в БНТ и други медии. Извън жанра, основно е известен с преводите си на Толкин, но и на много други големи автори.</figcaption></figure>
<h3 id="боговете-на-футбола">Боговете на футбола</h3>
<p>Няколко издателства бързо усещат успехите на жанра и се ориентират в търсенето на нови автори. Оказва се, че книгите-игри ги има като жанр в англоезичната литература, но определено там не са постигнали кой знае какви успехи. Вече са в своя заник, а темите им се оказват доста неактуални.</p>
<p>Издателите опитват да пуснат на български нескопосано преведени и откраднати такива текстове на чужди автори, но… не им се получава. За разлика от тези, които се насочват в търсенето на български таланти.</p>
<p>Колин Уолъмбъри, Върджил Дриймънд, Робърт Блонд, Ейдриън Уейн, Майкъл Майндкрайм, Джордж М. Джордж.</p>
<p>Ако сте от втората група читатели, които за първи път чуват за това явление, е редно да поясня, че, колкото и странно да звучи, именно това са българските таланти, които оставиха големия отпечатък на книгите-игри.</p>
<p>Любомир Николов стои зад първата със собственото си име, но, пак да кажа, 90-те години бяха доста странни. После издателите му казват, че няма кой да чете автор с българско име и така се ражда Колин Уолъмбъри, който е анаграма на името на истинския си автор. А по същия път минават и всички останали (освен Сим Николов, но кой е той, ще оставя да питате старите фенове).</p>
<p>Издателствата търсят автори, тях обаче… ги няма.</p>
<figure class="fig fig--small"><img src="https://img.karamanev.me/2022/09/knigi-igri-4.jpg.480.webp" alt="Замъкът на таласъмите" loading="lazy" decoding="async" width="526" height="547"></figure>
<h3 id="варварският-бог">Варварският бог</h3>
<p>Прехвърляме се във великотърновската английска гимназия, където две хлапета, Боби и Алекс, само на 15, са увлечени от първата българска книга-игра, която им попада случайно. Тя дори не се купува по павилионите, можеш да се сдобиеш с нея само с талон от вестник „Други светове“. „Шашнахме се какво е това и без да знаем, на интуиция изрязахме талона и го пуснахме“, спомня си днес едното от тези хлапета. То се прибира вкъщи пълно с идеи и още същата вечер чертае картата на Алкирия и основната история.</p>
<p>На следващия ден то убеждава приятеля си Богдан да продължат заедно. Пишат ли пишат, цели 777 епизода, доста дори като за стандартите на жанра! Пращат ръкописа си на двете издателства, които са публикували книгите на Уолъмбъри, първите книги-игри в жанра, и… почти веднага им се обаждат, че са одобрени! Разбира се, с обичайното условие да си изберат англоезични псевдоними и така се раждат Робърт Блонд и Ейдриън Уейн, Илф и Петров на книгите-игри.</p>
<p>После минават почти две години, дълъг период на затишие, преди „Варварският бог“ най-накрая да излезе от печат… И третата българска книга-игра, която прави истински бум! Произведението на хлапетата е издадено… в общ тираж, който надминава 50 000! Първите 10 хиляди са продадени само в рамките на седмица!</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2022/09/knigi-igri-9.jpg.960.webp" alt="Книги-игри" loading="lazy" decoding="async" width="1888" height="1940"></figure>
<p>Днес звучи утопично. Но те са млади, не са свикнали да се пазарят. Свръхдоволни от успеха, вземат пари… колкото да си купят по една пишеща машина и продължават да пишат ли, пишат, веднага се сдобиват с договор за нови 5 книги.</p>
<p>Четирима от шестимата автори дебютират в рамките на няколко години. Получава се забавен парадокс – всички знаят, че те са българи, читателите ги опознават по-добре от съседите си, а англоезичните имена продължават да се мъдрят по кориците.</p>
<p>Кулминацията е създаването на цяло издателство за книги-игри – „Мега“. Започва да излизат месечни списания – първо „Мегаигри“ и после „Мегаигра“, които събират по-кратки текстове на признатите майстори, организират конкурси, търсят отговорите на скрити загадки и постоянната връзка с читателите.</p>
<p>Жанрът трупа ли, трупа почитатели. Книгите са в какви ли не теми, в разгара на ентусиазма от 94-а излиза „Боговете на футбола“, игра, която улавя още повече духа на времето и е рекордьор по тираж с над 50 000. Излизат и преводни книги, опитват се много автори, но през следващите години шестимата, чиито псевдоними видяхте, дърпат напред целия жанр, пишейки с темпове, на които би завидял и Юго.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2022/09/eidriun-wein.jpg.480.webp" alt="Ейдриън Уейн" loading="lazy" decoding="async" width="900" height="710"><figcaption>Александър Султанов е единственият от авторите, който не е спирал да работи по книгите-игри и през последните години полага впечатляващ труд, за да привлича към жанра и някогашните фенове, и следващите поколения. Амбицията му е да издава, да организира събития, да събира общността, като ѝ осигури и нови книги от любимите ѝ автори. Така че си струва да му пожелаем здраве!</figcaption></figure>
<h3 id="пурпурният-змей">Пурпурният змей</h3>
<p>Създават произведения, които се отличават със стила, със сюжета, с осмислената си структура. Те нямат редактори и коректори, но работят във времена, когато явно това не е толкова важно, защото са достатъчно грамотни. Безспорно много от книгите-игри се отличават с издържан стил, добре замислен и увлекателен сюжет, оригинални идеи дори и като литература. Течението повлича със себе си и някои посредствени начинания, но те са по-скоро изключения и бързо биват наказани от читателите с ниски продажби.</p>
<p>Покрай книгите-игри се увличат и някои от най-талантливите майстори на илюстрацията у нас. На фона на първите крайно некадърно откраднати западни корици, се включват творци като Ивайло Иванчев, невероятен и самобитен автор, който, уви, днес е в Австралия и рисува сторибордове за различни продукции. Там са Димитър Стоянов – Димо, Евгений Йорданов, там е и Петър Станимиров, майстор на кориците, който застава начело на тематичното издателство. Включват се и майстори като Никифор Русков, неразбран от част от младите, но сам по себе си школа в илюстрацията. Всичко това идва и като своеобразна приемственост от друго младежко българско културно явление, само че от 80-те – култовото списание „Дъга“.</p>
<figure class="fig fig--portrait fig--small"><img src="https://img.karamanev.me/2022/09/ivailo-ivanchev.jpg.480.webp" alt="Ивайло Иванчев" loading="lazy" decoding="async" width="508" height="614"><figcaption>Скици на Ивайло Иванчев</figcaption></figure>
<h3 id="огнена-пустиня">Огнена пустиня</h3>
<p>Всеки от авторите се специализира в свои области, развива допълнително качествата на книгите си, създават се и дълги поредици. Областите и темите се множат, появяват се книги-игри в посоката на спорта, на уестърните, на хоръра, на хумора.</p>
<p>Постепенно се изгражда цяла субкултура и общност, читателите не спират да заливат буквално с чували писма и идеи издателствата. Вълнение предизвиква информацията, че зад един от псевдонимите се крие… жена! Друг от авторите казва, че е открил нов забележителен майстор в жанра, а после става ясно, че… просто издава и под нов псевдоним. Започват драми между издателствата.</p>
<p>След книгите идват и стратегическите игри, и поредиците, и списанията… и точно когато жанрът изглежда в огромен възход и феновете му са цяло поколение, става ясно, че вече в него се е изгубила връзката и всичко приключва. Повече от неочаквано за всички, които чакат следващото издание идната седмица…</p>
<figure class="fig fig--small"><img src="https://img.karamanev.me/2022/09/virgil-dreemend.jpg.480.webp" alt="Върджил Дриймънд" loading="lazy" decoding="async" width="526" height="511"><figcaption>Върджил Дриймънд (Елена Павлова), писател и преводач с невероятно обаяние, с вкус към темите и стила, след епохата на книгите-игри основно се насочи към преводите. За щастие, през последните години издаде и поредица от книги в различни жанрове, като основно се насочи към децата със заглавия като „Камен и пиратите от 5 Г“, „Приключение в Долната земя. Коледари срещу хали“ и „Асен и пътешествениците в 100 Българии“. Печели много награди за разкази и романи, избирана е и за български представител в международното състезание за научна фантастика „Еврокон“.</figcaption></figure>
<h2 id="2-реката-от-която-никой-не-се-завръща">2. Реката, от която никой не се завръща</h2>
<p>Александър Султанов и до днес се представя като Ейдриън Уейн, така се казва и във фейсбук. От 6-имата незабравими автори, през последните 10 години само той се опитва активно да припомня славното минало на жанра и да рисува бъдещето му. Именно неговата фейсбук група <a href="https://www.facebook.com/groups/375786823875036">„Книги-Игри от любимите автори: нови заглавия, интервюта, анкети, промоции!“</a> беше поводът да си припомня тази прелюбопитна тема.</p>
<p>Чуваме се по телефона, защото през последните години го мъчат сериозни болести, които му пречат да развива начинанието, в което влага усилия и смисъл. През последните две години дори не може да излиза от вкъщи, но не губи надежда, че скоро ще има сили да продължи. Казва, че дори няма смартфон. Заговори ли за миналото обаче, гласът му се оживява.</p>
<p>„Смешно е, но е факт. Има две неща, в които България е най-добра в световен мащаб – киселото мляко и книгите-игри плюс евентуално художествената гимнастика“, усмихва се Уейн.</p>
<p>Как ли според него се е стигнало до първоначалния бум? „От една страна беше подходящ момент, преходът, времето, когато трябваше да наваксаме във всичко. Но това не е отговор сам по себе си, същите условия ги е имало в цяла Източна Европа, но никъде другаде не е имало подобен феномен като количество и качество на книгите-игри“, добавя той.</p>
<p>„Този жанр тръгва от Англия, но там никога не са ги виждали като книги. От самото начало са ролеви игри с един състезател, нещо много елементарно. 40 години циклят на едно място и почти нищо стойностно не са направили. Докато ние от самото начало ги приехме за книги и се стараехме да ги пишем и да ги издаваме като книги“.</p>
<figure class="fig fig--small"><img src="https://img.karamanev.me/2022/09/maikul-maindkraim.jpg.480.webp" alt="Майкъл Майндкрайм" loading="lazy" decoding="async" width="526" height="531"><figcaption>Майкъл Майндкрайм (Димитър Дафовски), познат и като Стюърт Дарк, беше сред най-многожанровите автори на книги-игри, написа цели 30. Известен и с това, че в предговорите често търсеше конфликт с други автори, а това със сигурност помагаше и за интереса на феновете. След залеза на течението се отказа от литературата, занимава се с частен бизнес в областта на онлайн рекламата. Любопитно е, че днес признава как всъщност никога не е харесвал книгите-игри като жанр.</figcaption></figure>
<h3 id="краят-на-коридата">Краят на коридата</h3>
<p>Друго от обясненията е късметът да се развие толкова силно поколение автори. Имена като Богдан Русев, Елена Павлова, Любомир Николов според Уейн нямат конкуренция като жанрови автор на фентъзи и фантастика у нас.</p>
<p>„Толкова добър продукт щеше да успее навсякъде по света, но на това място и в това време, България през 90-те, успя още повече, защото беше точният момент и нямаше конкуренция. Публиката ни оцени.“</p>
<p>Уейн разказва как двамата с Блонд са започнали да пишат почти на шега в училище и как неусетно са се превърнали в продавани автори. Това се случва във времена, когато интернет още го няма, иначе със сигурност биха станали много популярни, направо инфлуенсъри.</p>
<h3 id="в-двата-края-на-дъгата">В двата края на дъгата</h3>
<p>„Богдан не вярваше в успеха ни, а аз бях сигурен в него още преди да изпратим ръкописа. После „Варварският бог“ се превърна във втората най-важна книга в тази история, защото обърна целия жанр и го спаси от преждевременна смърт“, спомня си Уейн.</p>
<p>Двамата пишели поотделно, макар че никой и тогава, и днес не може да намери разлики в стила. „Няма как да отговориш кой е Блонд и кой е Уейн. Разсъждавахме и пишехме по един и същи начин“, спомня си писателят. Всеки понеделник разпределяли кой кои епизоди трябва да подготви, вечер щракали по домовете си на пишещите машини, купени от първия хонорар, а на следващия ден четяли и обсъждали. Блонд пишел малко по-голяма част от текстовете, защото бил по-бърз, докато от Уейн идвали повечето истории и концепции.</p>
<p>Двамата се разделят, когато завършват гимназия, Блонд заминава да следва в София, а Уейн си остава във Велико Търново. По ирония на съдбата и двамата следват английска филология, но Уейн остава в родния им град, защото… в София опитва да бъде приет оперно пеене и не успява.</p>
<p>Няколко години пишат самостоятелни книги-игри, после отново се събират в София, преди да се стигне до прословутия крах от 90-те.</p>
<p>Когато се обърне каруцата, пътища много. И все пак, мнението на Уейн, което съм чувал и от други от списъка, е, че причината е решението на издателите да пренаситят пазара за сметка на качеството. Не бива да забравяме според мен обаче, че въпреки блестящия резултат, почти всички участници във феномена се учат в движение. Шефовете на основните издателства така и не се оказват толкова успешни бизнесмени, което е лесно обяснимо. А и времената в края на 90-те не бяха лесни за никой бизнес.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2022/09/robert-blond.jpg.480.webp" alt="Робърт Блонд" loading="lazy" decoding="async" width="900" height="601"><figcaption>Робърт Блонд (Богдан Русев) заедно с Уейн случайно започва с писането на книги-игри, преди да продължи със собствени произведения в жанра, а и с впечатляваща кариера, която и днес върви напред в много посоки. Редактор в периодични издания, той стана популярен и като първия глас на „Биг брадър“, написа романи, създаде телевизионни предавания и много други начинания.</figcaption></figure>
<h3 id="пари-и-гангстери">Пари и гангстери</h3>
<p>Уейн допълва, че никой не е знаел реалните тиражи, освен издателите, които очевидно не държали да плащат за всяка допечатка. „50-100 000 е горна граница, повечето се движеха между 20 и 30 хиляди. Най-издаваните са „Варварският Бог“ и „Боговете на футбола“. Никой няма как да знае, освен самите издатели, а те си мълчат, така че никой няма как да знае точно колко са спечелили от нас. Работехме на твърд хонорар, което не беше справедливо. Пресмятал съм, че до нас стигаше половин процент от продажната цена, след като нормалният стандарт е около 15%!“</p>
<p>Всичко това ги кара да пишат бързо, все по-тънки и неизпипани книги. „Започнаха да пускат по една книга на седмица, и то пълни боклуци, списания, стратове, полустратове.Това беше терористично нападение над жанра! Колкото и невероятно добри автори да имахме, толкова невероятно лоши бяха някои издатели. Жанрът успя въпреки тях и умря само заради тях. Издателите насила отблъснаха публиката и след това нямаше кой да я привлече обратно“, казва Уейн.</p>
<p>Същото мнение застъпва <a href="https://bnr.bg/horizont/post/101498997/maikal-maindkraim-za-knigite-igri">в това интервю</a> за БНР Димитър Дафовски, познат като Майкъл Майндкрайм. „Никога не сме имали редактори, гейм-дизайнери. Когато нямаш редактори и критична мисъл, в един момент нещата се обърнаха на „издавай, издавай, издавай“. Нароиха се прекалено много автори и издателства, започнаха да се преиздават и стари книги. Със сигурност това уби пазара, пренасищането“.</p>
<p>Уейн съжалява, че в онзи период е бил прекалено млад, за да продължи да се бори. „Аз съм предприемач по душа, но започнах много по-късно, тогава бях дете. И точно това е огромната трагедия, ако не бях толкова малък през 99-а, щях да продължа и жанрът никога нямаше да е умирал“, убеден е Уейн.</p>
<p>„После само аз продължих, защото останалите трябваше да се издържат с непрекъснато превеждане, което за мен е изключително горчива история. Най-добрите български писатели, вместо да пишат собствена фантастика, се налагаше да си губят времето с чужди западни творения“.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2022/09/knigi-igri-3.jpg.480.webp" alt="Книги-игри" loading="lazy" decoding="async" width="700" height="700"></figure>
<h2 id="3-изгревът-на-мрачното-слънце">3. Изгревът на мрачното слънце</h2>
<p>В първите години на хилядолетието излизат толкова малко нови книги-игри, че се броят на пръсти, и всичките са писани и издадени от Уейн. През годините той не се отказва и стои в основата на „Новата вълна“ в книгите-игри. После, през 2011-а, заедно с фенове на жанра създава тематичен сайт с историята му и активен форум, от който, за съжаление, днес не е останало много. Издават няколко книги на любимите автори, появяват се и на традиционните панаири на книгата.</p>
<p>Постепенно се появява и второ течение – фенове на жанра се пробват като нови автори, отново с традиционните англоезични псевдоними</p>
<p>През 2015-а Уейн създава книжарница в безистена на площад „Славейков“, както я нарича: единствената специализирана само за книги-игри в целия свят. Там се продават всички стари издания, а има и много сериозни планове за бъдещето.</p>
<p>Интересът към групата във фейсбук е голям, все повече се включват с коментари, спомени и идеи и останалите „стари“ автори. Идват и някогашните читатели. Както казва Уейн, ако човек е от 80-и до 90-и набор, почти сигурно е чел книги-игри, това важи за 90% от момчетата и 70% от момичетата. Не повече от 5-10% от почитателите на жанра са родени по-рано или късно.</p>
<figure class="fig"><img src="https://img.karamanev.me/2022/09/george-m-george.jpg.480.webp" alt="Джордж М. Джордж" loading="lazy" decoding="async" width="900" height="600"><figcaption>Джордж М. Джордж<br>
(Георги Миндизов) впечатляваше с оригиналните идеи за това как книгите-игри могат да се развият, с погледа за нововъведения, с невероятната си производителност, с познанията си. Той се оказа и най-продуктивен от „шестицата“ с цели 37 издания, което включва 15 стратегически игри. След „залеза“, уви, също е далеч от писането. Занимава се с графичен и уеб дизайн, а после – и до днес, работи като програмист.</figcaption></figure>
<h3 id="замъкът-на-таласъмите">Замъкът на таласъмите</h3>
<p>Уейн е уверен, че и днешните хлапета могат да го оценят. През последното десетилетие той се е срещал по различни събития, а и в книжарницата, с много хиляди млади хора. „Отначало не знаят какво е книга-игра, но като им обясня с две думи, както си знам от опит, буквално зяпват и казват: „Ей, колко е хубаво това“, готови са да пробват“.</p>
<p>Писателят не смята, че компютърните игри са реална конкуренция. „Това са напълно различни изкуства, а компютърните дори не са изкуство. Ако едно дете може да чете с разбиране, аз съм сигурен, че качествената книга-игра ще му хареса. Уви, съмнявам се, че голяма част от сегашните деца изобщо умеят това“.</p>
<p>„Някога авторите на книги-игри имахме между четвърт и половин милион читатели в България. Къде са изчезнали? Аз мисля, че повечето още са тук и ще се радват, когато скоро започнат да излизат нови книги от любимите им автори, всички искаме шедьоври от Колин, от Върдж, от Блонд и Уейн“, завършва той. „Вярвам, че се задава възраждането на жанра. Скоро ще има нов сайт, нови издания, повече от 20 книги са вече готови за печат. Аз съм все така пълен с надежда!“</p>
<p>Първи, съвсем скоро, се очакват новото специално издание на „Замъкът на Таласъмите“ на Колин и чисто новата книга-игра за Отец Валенс „Числото на Звяра“ на Уейн.</p>
<p>За книгите-игри се заговори и тази година, когато Богдан Русев – Робърт Блонд, издаде новия си роман „Тронът на Алкирия“, който е своеобразно продължение на първите им съвместни страници с Уейн.</p>
<p>Само за няколко години бяха създадени цели 300 книги, от които аз бях събрал повече от 200, четях ги и препрочитах.</p>
<p>Феноменът надали някога ще се повтори, но е хубаво да се знае, че все пак едно такова красиво и неповторимо явление продължава своя живот. Да учи и бъдещите млади да четат, защото жанрът е прекрасният преход между невинаги атрактивното обучение по литература в училищата и четенето за удоволствие и смисъл.</p>
<p>А, както е модерно да се казва… на раздяла ви пожелавам някой да ви чака някога някога така, както аз и толкова други хлапета през 90-те очаквахме излизането на следващата невероятна книга-игра…</p>]]></content:encoded>
      <enclosure url="https://img.karamanev.me/2022/09/knigi-igri.jpg.480.webp" type="image/webp" length="0" />
    </item>
  </channel>
</rss>
