„Дойде токът и вампирите се разбягаха“
Магията е част от живота и лишим ли се от нея, ни остават сухи житейски алгоритми без смисъл. Но как, погълнати от стрийма и залъгващата динамика, да не я прокудим? Бюрхан Керим дава своя отговор с „Лавандуловото момче“. Дебютният му роман събира вечните теми и модерния поглед, типичните балкански сюжети и магическия реализъм. За да ни покаже колко истинска е магията. Раждаща се всеки ден като част от порастването, в срещата между хората, поколенията и етносите. Днешният ни гост е актьор и режисьор, а с първия си роман допълва палитрата от призвания, които стават само по-ценни във времето на изкуствените изкуства. В следващите редове ще съберем технологиите с изкуството, ТикТок и Маркес, Библията и Сократ. И, разбира се, магията…
02Създават ли алгоритмите изкуство? 15 важни гледни точки
Могат ли алгоритмите да творят? Средство или автор е изкуственият интелект? Има ли как ИИ да създаде следващите изкуства, или вече творенето е безсмислено занимание? Какво ще правим, когато произведенията му във всяка област станат неразличими от човешките? Вече 3 години в този сайт събирам гледни точки по големите въпроси на днешния технологичен ден. Смятам, че е жизненоважно да включваме повече различни гласове в дискусиите по важните теми, каквато безспорно е тази за изкуството и творчеството. Ето 15 от най-интересните и съдържателни мнения, които събрах за това време. Влизат ли в противоречие, или се допълват думите на технологичните хора, писателите, творците, духовниците и… котараците?
03Закъде си се забързал?
„Забързаното ежедневие“ е клише, което повтаряме всеки ден. Може би, защото е безусловно вярно. Все не стига времето, взеха да ги правят много кратки денонощията. Минутите се изнизват, не оставят време за спокойни мигове със семейството, с приятели, за книга, просто за замисляне или пълен релакс… Как да е иначе? Днес в рамките на един ден можем да получим повече информация, отколкото само няколко поколения по-рано са възприемали за месеци, дори за цял живот. На какво се дължи това постоянно усещане? Поколенията ли са различни, работата ли е повече? Или просто има нещо, което ни кара да се чувстваме под напрежение? Което все ни плаши, че изпускаме момента, дори когато няма никакво основание…
