Магията е част от живота и лишим ли се от нея, ни остават сухи житейски алгоритми без смисъл.

Но как, погълнати от стрийма и залъгващата динамика, да не я прокудим?

Бюрхан Керим дава своя отговор с „Лавандуловото момче“. Дебютният му роман събира вечните теми и модерния поглед, типичните балкански сюжети и магическия реализъм. За да ни покаже колко истинска е магията. Раждаща се всеки ден като част от порастването, в срещата между хората, поколенията и етносите.

Днешният ни гост е актьор и режисьор, а с първия си роман допълва палитрата от призвания, които стават само по-ценни във времето на изкуствените изкуства. В следващите редове ще съберем технологиите с изкуството, ТикТок и Маркес, Библията и Сократ. И, разбира се, магията…

---

 

– Защо светът на магията изчезва неусетно, докато порастваме?

– Когато говорим за „света на магията“, за съжаление, първата ми асоциация е с „Хари Потър“, а втората – някаква шарена реклама на туристическа компания. В нашето време думата „магия“ се употребява доста често, какви ли не значения обхваща, най-вече в популярната култура, и със сигурност се е отдалечила от някогашното си мистично звучене.

Съмнявам се, че в технологичната среда, в която живеем днес, подрастващите ще имат истински досег до магията като трансцендентност.

Сякаш нещо е подменено.

И неусетното изчезване на това присъствие от живота се свежда до нещо банално. Когато видиш преоблечения актьор, спираш да вярваш в Дядо Коледа.

– И аз имам проблем с Дядо Коледа. Хем ми се иска да има магия в живота на децата ми, хем точно той ми се струва толкова нескопосан и банален образ на фона на „истинската“ магия, на фантазията, на фолклора, на замечтаването. А може би отношението ми също е банален сюжет за нас, хората, като вид. Порастваме и спираме да си фантазираме, да вярваме във вълшебствата… Тогава къде остава жива магията?

– Дали пък не може да заживее в писмеността? Вероятно да, но преди години, когато нещата са се изобразявали с йероглифи. Някъде между фигурите на змия, слънце, бича глава, човешка фигура оставала пролука да се шмугне и усещането за магия.

Всъщност на мен и всеки арабски текст ми изглежда като заклинание. Но когато съдържанията са атомирани до нули и единици – писмеността на нашето време, едва ли остава място за някаква тайна.

Много харесвам един момент от „История на мита“ на Карън Армстронг, където авторката пише, че ако човек от нашата епоха попита жена, участваща в Елевзинските мистерии, дали вярва в този ритуал, тя не би разбрала въпроса.

Митичното мислене е било част от цивилизацията, а сега е отпаднало като необходимост.

Мисля, че един конкретен вододел е обявяването на Бог за мъртъв от Ницше.

И друг пример – една наша баба, също ницшеански, коментирайки технологичния прогрес в селото, беше казала: „Дойде токът и вампирите се разбягаха“.

Днес сме разцепени между различни ареали на живеене и магията е отпаднала от нашето ежедневие, което вероятно е естествен процес. Но въпреки това можем да усетим нейното присъствие в литературата, несъзнаваните психични процеси, тайните на далечния Космос.

Когато бях загубил вяра, че вампирите съществуват, научих, че те са персонифицирани архетипни страхове и отново повярвах в тях. Но престанах да чакам да ги срещна тук, мястото им е някъде между литературата и несъзнаваното.

 

 

– А може би и моят проблем тук е, че не съм питал самите си деца, за да видя дали и Дядо Коледа може да бъде някъде отвъд баналното. За кое си струва да питаме по-често децата?

– За човешките въпроси. Всичко, което за възрастния е даденост, факт, логика – детето може да формулира по нов, парадоксален начин, да открие прости обяснения на сложни за нас истини. Понякога си мисля, че не знам повече, отколкото съм знаел на седем.

 

– Кое е последното магическо нещо, което ти се случи?

– Наскоро, в момент на излишък на енергия, ми се случи да не спя два поредни дни и наблюдавах два пъти изгряването на слънцето „в един ден“. Разбира се, нищо магично няма в това, но при второто изгряване на слънцето усещането вече беше, че съм излязъл от цикличността на времето,

сякаш беше отпаднала някаква закономерност и аз вече не бях участник в този кръговрат, а наблюдател.

 

– И ето че поели по пътя на магията, стигаме и до модерното ѝ измерение – изкуствения интелект. Как да научим и него, че вълшебствата съществуват?

– Много интересно задание. Зачудих се дали изобщо е възможно. Мисля, че значението на вълшебството, такова, каквото е у човека, никога не може да се инсталира в машина. Вълшебството е свързано с тайна, предшестваща човека и по-голяма от него, може би загребва от несъзнаваното, архетипите, духовните бази.

Ако една машина се опита да го възпроизведе, то би било имитация, приближаваща се до фокус. Единици и нули, които да произведат формули на парадокси с цел да заблудят човека, а в същината си да е изпразнено от всякакво надемпирично съдържание. Ако е с цел забавление – няма проблем, то не би се различавало от игра, но другото би било фалшификация.

 

 

– Притеснява ли те, или те радва възможността алгоритмите да пишат романи?

– Те вече пишат. Гледах видео, в което един човек за по-малко от час „написа“ роман, оформи корицата и даже го пусна в Амазон. Засега не ме притеснява, по-скоро ми е интересно как ще се развие в бъдеще. Това ще се окаже особена провокация за авторите – какво може да предостави живият човек на читателя, което да надхвърля алгоритъма? Не е изключено след време

бележка с правописни грешки да придобие литературна стойност в заливащия с факти и стойности технологичен свят.

 

– Ако една творба на алгоритъм не може да бъде различена от човешката, това прави ли я изкуство?

– Не знам дали в момента някой може да отговори на това.

 

– На коя роля ще ни е най-трудно да научим алгоритмите – на режисьор, писател или актьор?

– Актьор, разбира се, жив човек. При режисьора и писателя все пак има засилен интелектуален момент,

машината може и да усвои алгоритъм, с който да уподоби необходимия концептуален минимум,

но зрителят дали ще може да емпатира на робот?

 

 

– Защо пък да не се научи? Особено, ако наистина сме уловили как да му предадем същината. Например на магическия реализъм. Защо според теб той е толкова популярен по нашите ширини?

– Според мен магическият реализъм е не толкова литературна концепция, колкото наративна традиция. Връзката му е доста пряка с фолклора, разказите на „бабите“, бита и битието на хората, пребиваващи в определен регион. Когато питат Маркес откъде му идват тези истории, той казва, че нищо не измислял, а всичко е истина. И когато човек прочете неговата биография „Един живот“ – може да се убеди в това. Персонажите на Радичков също могат да се открият по селата, за които той разказва. Мисля, че е доста естествен преходът от тази устна традиция към литературата, защото и без друго е част от нашата култура. Читателят лесно припознава моделите на историите или пък му е интересно, защото е различно и надхвърля ежедневието.

 

– Ти самият харесваш ли това направление, с което, според мен основателно, все свързват романа ти?

– Харесвам, да. Намирам го като средство, с което се разширява пространството на живота.

Вътрешният живот, който няма материално измерение, в магическия реализъм се екстериоризира, придобива форма, персонифицира се.

За мен това е и доста поетична действителност.

 

– Коя е най-красивата българска дума?

– Съновидение.

 

 

– Имаш ли история, която мечтаеш да разкажеш?

– Всяка любовна история си заслужава да бъде разказана. На мен са ми най-интересни началата на любовите. Първата искра, която се приближава до чудото.

 

– Коя е най-трудната част от писането на един роман?

– Самото писане ми е най-трудно. Докато измислям, се вдъхновявам, в началото стоиш повече като откривател. Харесвам и мисловните процеси при конструирането на замисъла, но

дойде ли време за писане… струва ми се като хамалско усилие.

Вероятно се дължи и на липсата на опит, особено ако се настоява на определен стилистически изказ.

 

– Харесваш ли ТикТок?

– Харесвам, да. И съм водил спорове с колеги дали е загуба на време и дали всява тъпота. Всява, да, но когато оформи алгоритъма с твоите предпочитания, започва да ти предлага и смислени неща.

Хората, които се правят на интересни, за да трупат популярност, ги отбягвам, но има и много ценни уловени моменти. Например като стана земетресението в Турция, няколко поредни вечери гледах клипове, които са качени от очевидци.

Имаше много по-лични истории, отколкото човек може да види по новините.

Почувствах се много по-близо до трагедията. Има и много образователни клипчета, хора, които майсторят разни работи. Вероятно проблемът е с по-младите, които не могат докрай да преценят и биват облъчени с неподходящо съдържание.

 

 

– Голямото клише на днешния ден е забързаното ни ежедневие. Забързано ли е наистина? Кога това става проблем и кога си струва да намалим темпото?

– Забързано е, да. Най-малкото всеки, който ползва смартфон, вече е част от това ускорение. Но

аз съм фен на забързаното ежедневие, обичам да тичам между сто неща.

Проблемът идва, когато това темпо започва да създава напрежение и действа повече деструктивно, тогава е хубаво да се намери начин да се забави.

 

– Кога човекът лети?

– Полета свързвам с щастието. Когато те връхлита най-неочаквано и неподготвено, повдига те за миг и после те връща обратно. Винаги трае обидно кратко.

 

– Един от героите ти е самобитен изобретател на чудодейни машини. Какво би правил той днес, ако можеше да създава изкуствен интелект?

– Мисля, че в началото би се встрастил и после, не знам защо, но би го намразил.

 

– Ако разберем докрай механиката на света, механиката на човешката мисъл, ще имаме ли смисъл да продължаваме?

– Май практически е невъзможно да се случи. Паскал гледа на човека като „средина между две безкрайности“. Ако е прав и Сократ, с увеличаването на кръга на нашето познание ще се увеличи и обхватът на непознатото, непознаваемото. Така че смисъл винаги ще има.

 

 

– Връщаш се често към библейски теми – измислени ли са още тогава всички силни истории?

– Измислени са, да. Там са матриците и всичко останало са вариации върху тях.

Това не означава, че артистите днес няма какво да правят – библейските мотиви, митовете, приказките са гръбнак на всички истории и човек може да ги ползва, за да си помага. Да си дава сметка, че не всичко тръгва от самия него, да доизмисля вече измисленото.

 

– Днес даваме спомените си на машините. Какво губим по този начин?

– По отношение на спомените се определям като вехтошар. Хваща ме параноя, че нещо, което е било мое и ми се е случило, по някакъв начин ще ми се отрече или отнеме.

Търся всякакви начини да складирам спомени. Вероятно това е проявление на общата тревога на времето.

Машината дава някаква сигурност, че паметта за събитията ще се съхрани, но пък блокира чистото възприятие на сетивата. За успокоение – истинските спомени обикновено се създават за секунди и човек няма време да се добере до телефона и да щракне…