Какво е да си успешен поет днес? Кое те кара да продължаваш? Как изглежда бъдещето на поезията? Докога ще я има? Как тя може да вълнува повече хора, да ни помага да осмисляме големите теми на днешния ден?
Веселин Веселинов е тазгодишният победител в седмия национален литературен конкурс „Станка Пенчева“. И далеч не само, докато говорим, ми показва стена в дома си, пълна с поетични отличия.
Той завършва хуманитарна гимназия „Дамян Дамянов“ в Сливен, след което се насочва към разностранните полета на психологията в СУ „Св. Климент Охридски“. Доктор по клинична психология, от 13 години работи като учител и училищен психолог, а вече и преподава на бакалаври и магистри в Нов български университет.

„Това, че не можем да захванем един смислен диалог, доведе до социална изолация на стотици хиляди хора. Някои се разболяват и умират просто защото нямат пълноценно общуване. Изкуственият интелект според мен ще засили тази тенденция, защото ще заблуди хората, че разговарят с приятел, с някого, когото са загубили или който не иска да ги чува. Така се оказваме в един свят, в който уж можем да си говорим. А всъщност, зад тази привидна палитра от гледни точки, от думи, словесна салата, включително от егоцентрични академични речи, седят едни изплашени, обезверени, обеднели, интелектуално и емоционално хора. Това според мен е големият ужас на съвремието.“
От поезията започна разговорът ни с писателката Силвия Томова, за да мине през образованието, историята, през епидемията от невежество и назрялата нужда от обществено пробуждане. На фона на всичко това като неизменен спътник останаха технологиите, които променят всяка от тези теми из основи.
Журналист и дефектолог по образование, тя публикува есета, разкази, романи. Носител на редица награди, автор на 5 романа и 3 сборника с разкази, Силвия често наднича и в миналото, и в големите въпроси на днешния ден. Не се страхува да излезе от клишетата и да предизвиква мейнстрийма и в литературата, и на общественото поле.
Ето че се срещаме за един важен и дошъл тъкмо навреме разговор.

Как да се срещнат буквите и байтовете, книгите и технологиите? Това е голямата тема на поредица от дигитални истории. След като във вторник стана дума за някои от любимите книги на световните ИТ лидери, сега отново ще излезем от клишето с автора на най-големия български блог за книги. Следващия вторник пък ви очакват неочакваните литературни препоръки на някои от най-значимите личности в българската ИТ сфера.
Ти си това, което четеш. „Какво четеш…“ е въпрос, който трябва да си задаваме по-често, най-вече в общественото пространство. Точно така се казва най-голямата и активна българска книжна група във фейсбук, създадена от днешния ни гост. Вече 15 години той дава препоръките си в „Книголандия“, най-големия блог за книги в България. Зам.-главен редактор на издателство „Сиела“, неотдавна той сбъдна и мечтата си да види името си като автор на „100 книги, които трябва да прочетете“.
С Христо Блажев ще поговорим за четенето и бъдещето на литературата. За технологиите, които го променят, и книгите, които изграждат технологиите. Ще потърсим заедно важни и неочаквани препоръки. За да се убедим, че е важно буквите и байтовете да вървят ръка за ръка, иначе не ни очаква нищо добро, дори като вид. Приятно четене!

„Най-опасният литературен терорист у нас“. Не, тези думи за днешния ни гост не са мои, а на специалист, който следи и познава отблизо случващото се в българската литература.
Ето че след 153 интервюта, публикувани на този сайт, дойде времето за… първия анонимен гост! Няма да ви издам дори дали е мъж, или жена, важни тук са историята и гледната му точка.
Преди броени дни в два поетични конкурса генерирани от ИИ стихове попаднаха сред най-добрите, във втория случай ставаше дума за експеримент на Дигитални истории. Според мен е жизненоважно да започнем дискусията за бъдещите ни взаимоотношения с технологиите, при това с участието на колкото може повече важни гледни точки. Очаквайте следващите забележителни гости (и експерименти) по темата.
Днес обаче се връщаме още преди модата на ИИ генерирането. За да разкажем историята на един човек, който дълго време експериментира с това да изпраща компилирани или просто абсурдни стихове под различни имена. Дълго време преди това той е участвал и печелил конкурси с истинското си име, докато… не се убеждава, че нещо в системата не е наред. Че критериите не са това, което би трябвало да бъдат. Идеята му се променя с годините, особено след като успява да постигне серия от убедителни резултати и безброй публикации в много от смятаните за водещи поетични издания у нас.
Каква ли е целта му? Как изглежда според него бъдещето на поезията? Как алгоритмите променят отношението ни към писаното слово и към творчеството? Очаква ни забележителна среща с първия анонимен гост на Дигитални истории, българския литературен Банкси.

Какво ли прави един татуиран американец на борда на 40-годишна лада, устремен към поредното българско село? А какво ли съдържа коктейлът „Компютър“? Защо гражданинът на щата Вашингтон избира да търси старите български рецепти из затънтените села, там, където е „Баба“, събирателното, вечното на един безкраен, универсален образ, който докосва всички ни?
Рори Милър с днешна дата преоткрива магията на българското село. Онова, което изоставяме, а пази толкова от смисъла.
Строителен работник, берач на маслини и учител по английски, преди около 15 години Рори спира в България, за да се родят тук двете му деца. Привлича погледите с участието си в “Masterchef”, после продължава пътя си из затънтените български села. Така се ражда забележителната книга „На око“, сюрреалистичен пътепис, където точни рецепти няма да намерите – и за гозби, и за бъдещето, всичко е „на око“ като мерна единица и начин на живот. Но ще намерите и самото село, и гозбите му, и бабите, и духа, и добре премерените подправки.
Следващата стъпка на американеца е книгата да се появи на английски с кампания в платформа за споделено финансиране. Аз лично ще го подкрепя, защото мисля, че е уловил безценния дух на българското село днес. Което е различно от онова на Елин Пелин и Иван Вазов. Което, вярвам, ще обърне сбъркана мода, че животът е в големия град. Светът на технологиите ни позволява както никога да разбиваме стереотипите. Припомня ни го и книгата на колоритния Рори, който има какво да ни каже и в следващите редове.

Историята днес ни свързва и дели, разпалва и вълнува, както никога преди. Разбира се, и защото, „който контролира миналото, контролира бъдещето“.
Захари Карабашлиев с най-новия си роман – „Рана“ се обърна именно към българската история, към едни от най-драматичните ѝ и важни моменти. Към раните, които ни нанася миналото, към предците, чийто път продължаваме. Романът наднича в няколко от големите теми на последните 150 години по вълнуващ и автентичен начин. Писателят вече ми е гостувал, срещаме се отново, за да поговорим за миналото. За силните му истории и вълнението. За поуките и отговорите. За това, което ни събира и което ни дели.