„Най-опасният литературен терорист у нас“. Не, тези думи за днешния ни гост не са мои, а на специалист, който следи и познава отблизо случващото се в българската литература.
Ето че след 153 интервюта, публикувани на този сайт, дойде времето за… първия анонимен гост! Няма да ви издам дори дали е мъж, или жена, важни тук са историята и гледната му точка.
Преди броени дни в два поетични конкурса генерирани от ИИ стихове попаднаха сред най-добрите, във втория случай ставаше дума за експеримент на Дигитални истории. Според мен е жизненоважно да започнем дискусията за бъдещите ни взаимоотношения с технологиите, при това с участието на колкото може повече важни гледни точки. Очаквайте следващите забележителни гости (и експерименти) по темата.
Днес обаче се връщаме още преди модата на ИИ генерирането. За да разкажем историята на един човек, който дълго време експериментира с това да изпраща компилирани или просто абсурдни стихове под различни имена. Дълго време преди това той е участвал и печелил конкурси с истинското си име, докато… не се убеждава, че нещо в системата не е наред. Че критериите не са това, което би трябвало да бъдат. Идеята му се променя с годините, особено след като успява да постигне серия от убедителни резултати и безброй публикации в много от смятаните за водещи поетични издания у нас.
Каква ли е целта му? Как изглежда според него бъдещето на поезията? Как алгоритмите променят отношението ни към писаното слово и към творчеството? Очаква ни забележителна среща с първия анонимен гост на Дигитални истории, българския литературен Банкси.

Какво ли прави един татуиран американец на борда на 40-годишна лада, устремен към поредното българско село? А какво ли съдържа коктейлът „Компютър“? Защо гражданинът на щата Вашингтон избира да търси старите български рецепти из затънтените села, там, където е „Баба“, събирателното, вечното на един безкраен, универсален образ, който докосва всички ни?
Рори Милър с днешна дата преоткрива магията на българското село. Онова, което изоставяме, а пази толкова от смисъла.
Строителен работник, берач на маслини и учител по английски, преди около 15 години Рори спира в България, за да се родят тук двете му деца. Привлича погледите с участието си в “Masterchef”, после продължава пътя си из затънтените български села. Така се ражда забележителната книга „На око“, сюрреалистичен пътепис, където точни рецепти няма да намерите – и за гозби, и за бъдещето, всичко е „на око“ като мерна единица и начин на живот. Но ще намерите и самото село, и гозбите му, и бабите, и духа, и добре премерените подправки.
Следващата стъпка на американеца е книгата да се появи на английски с кампания в платформа за споделено финансиране. Аз лично ще го подкрепя, защото мисля, че е уловил безценния дух на българското село днес. Което е различно от онова на Елин Пелин и Иван Вазов. Което, вярвам, ще обърне сбъркана мода, че животът е в големия град. Светът на технологиите ни позволява както никога да разбиваме стереотипите. Припомня ни го и книгата на колоритния Рори, който има какво да ни каже и в следващите редове.

Историята днес ни свързва и дели, разпалва и вълнува, както никога преди. Разбира се, и защото, „който контролира миналото, контролира бъдещето“.
Захари Карабашлиев с най-новия си роман – „Рана“ се обърна именно към българската история, към едни от най-драматичните ѝ и важни моменти. Към раните, които ни нанася миналото, към предците, чийто път продължаваме. Романът наднича в няколко от големите теми на последните 150 години по вълнуващ и автентичен начин. Писателят вече ми е гостувал, срещаме се отново, за да поговорим за миналото. За силните му истории и вълнението. За поуките и отговорите. За това, което ни събира и което ни дели.

„Минималистичен стил, повторения, измамна простота, звук от свят, който се променя, индустриализира, тихите тонове могат да бъдат интерпретирани както като последните стонове на отдаващото се на машините човечество, така и като първите плахи песни на новородените машини.“
Владимир Полеганов публикува романа си „Другият сън“ преди почти десетилетие. А в него някои щрихи отекват пророчески. За това как делегираме още и още на машините – и спомените, и знанията, и самите себе си.
Днешният ни гост е писател, преводач, сценарист, преподавател. И събеседник, с когото си струва да поговорим за книгите и бъдещето. За думите и машините. За това дали няма да закъснее литературата да ни припомни какво е да сме хора и какво никога не бива да делегираме на машините…

„Хората не оценяват, че живеем в най-добрия момент в човешката история. Имаме развита медицина, транспорт, комуникации… всичко, всичко, за което ще се сетиш. Да имаш възможност да обикаляш целия свят без ограничения и да не се възползваш от нея, е престъпление срещу еволюцията. Защото това няма да продължи завинаги. Ковид, войни, режими, болести… В момента се намираме в една съвършена обстановка, в която най-големият проблем е, че компютрите с Windows забиват за 8 часа и ти отлагат полета за следващия ден“.
Ще поговорим за радостта от писането и нуждата от трудности в живота. Ще попътуваме из света, из литературата, из важните теми на днешния ден. С един човек, който наистина обича да пътува, както нищо друго – живял е на 4 континента, обиколил е повече от 40 държави.
Або. Избрал си е име като на изкуствен интелект. Учил за криминалист, педагог и психолог, днес той е писател – автор на две книги, редактор, преводач и журналист.
Но как така и защо се казва Або? И защо поданикът на крал Чарлз III избира след толкова пътуване да се върне в България, която смята за балансирано, щастливо, уютно място?