Можете да чуете тази Дигитална история в 

---

„Забързаното ежедневие“ е клише, което повтаряме всеки ден.

Може би, защото е безусловно вярно. Все не стига времето, взеха да ги правят много кратки денонощията. Минутите се изнизват, не оставят време за спокойни мигове със семейството, с приятели, за книга, просто за замисляне или пълен релакс…

Как да е иначе? Днес в рамките на един ден можем да получим повече информация, отколкото само няколко поколения по-рано са възприемали за месеци, дори за цял живот.

На какво се дължи това постоянно усещане? Поколенията ли са различни, работата ли е повече? Или просто има нещо, което ни кара да се чувстваме под напрежение? Което все ни плаши, че изпускаме момента, дори когато няма никакво основание…

 

Дали аз закъснях, или времето бързаше?

Технологиите променят драстично отношението ни към миналото. За това как чертаят бъдещето, говорим постоянно на този сайт. Ето, че е време да насочим поглед към настоящето.

Едно от нещата, с които ме зарадва развитието на дигиталния свят, е, че вече няма нужда да носиш на ръката си часовник. Защо да ти тежи нещо грозно и неудобно, което само да казва някакъв условен час, който можеш да видиш навсякъде?

Е, днес много хора носят часовници, като още един аксесоар с екран, който обаче да е подръка (или на ръка), за да отсява само най-важните съобщения (а при нужда – даже и да показва часа).

Разбира се, причината времето все да не стига, е очевидна и, ако четете Дигитални истории, със сигурност сте се досетили за нея: всички сме се превърнали в пристрастени към серотонина адепти на фийда.

Не е задължително да става дума за този от социалните мрежи, дори да стоим встрани от тях. Става дума за бомбардировката от постоянни съобщения, новини, имейли; от всякакви единици информация

 

 

Щастливите часовника не гледат

Лошо ли е това? Не непременно, просто е поредното нещо, за което трябва да си дадем сметка. Така че, когато усетим, че скоростта на деня ни дойде в повече, да знаем защо и как да я обуздаем.

Неотдавна зададох въпрос по темата на двама писатели, наблюдателни и чувствителни за случващото се с нас, макар и от различни поколения.

„Ежедневието ни наистина е забързано“, отвърна Бюрхан Керим. „Всеки, който ползва смартфон, вече е част от това ускорение. Но аз съм фен на забързаното ежедневие, обичам да тичам между сто неща. Проблемът идва, когато това темпо започва да създава напрежение и действа повече деструктивно, тогава е хубаво да се намери начин да се забави.“

Абсолютно! Колежката му Елена Павлова (позната и като Върджил Дриймънд) сполучливо улови, че съдейки по всичките прогностики за бъдещето, технологиите се развиват все по-бързо, носят ни все по-скоростни промени. „Дигиталното бъдеще изисква все повече адаптация от всичките човешки същества. Все повече хора отпадат от състезанието, достигат максимума си. Дори аз дълго време се съпротивлявах да си сложа вайбър, защото не искам да имам още нещо, още някакво приложение. Наистина съм пристрастена към всякакви джаджи, но и аз вече достигам границата на адаптация“.

 

На бързалката

Става още по-интересно, ако… надникнем в бъдещето на настоящето, колкото и парадоксално да звучи. Технологиите наистина се развиват със своето експоненциално темпо, без да се забавят от войни и рецесии, от епидемии и катаклизми. Докато ние, хората, си оставяме същите линейни същества, които все по-трудно могат да настигнат темпото.

Ако не сте сред най-младите, може би сте забелязали любопитното явление, че като че ли с възрастта времето тече все по-бързо. Психолозите го обясняват с това, че срещаме все по-малко нови неща. А мозъкът ни е оптимизирана система, която се старае да пести ресурси, неслучайно детските ни спомени често са много по-живи, пъстри, неочаквани.

Дали пък същото не се случва и с нас, като вид, попаднал във водовъртежа на технологиите в своята зряла възраст?

 

 

Накъде така?

Можем да го видим повече от ясно и по децата. Едно време нямаше как да кажеш 20 пъти в час „скучно ми е“, вместо да излезеш и да измислиш игра с приятели. А забелязвали ли сте с какво нетърпение се отнасят малките към телевизионните реклами? Които за нас през 90-те, обречени да гледаме детски филмчета в тесен промеждутък часове, бяха едва ли не допълнително забавление…

Личи си по съдържанието, което възприемаме онлайн, по „еволюцията“ от дългите блогпостове през статусите, та до сторитата и TikTok. Стараем се да разцепваме секундата, да уплътняваме, да приемаме още и още… само че какво?

Днес са различни реперите. Някога денят „завършваше с първа програма“, сега завършва, когато си реши. Дори прословутата „работа от 9 до 5“, някак неусетно, може би покрай ковид, се превърна в… „9 до 6“. С цялата условност на хоумофиса, поне докато не сложат край и на него мъдрите идеи на законодателите и благосклонноста на старейшини като Мъск, които го смятат за „собствения свят, в който си живее лаптоп класата“.

 

Бързата работа – срам за хипстъра

Само допреди няколко столетия, допреди индустриалната революция, отношението към времето е било съвсем друго. Масовите часовници с пружина се появяват едва през XVII век! Само няколко поколения назад хората не са знаели какво е секундата, а, ако не бяха биологичните ни ограничения, сигурно вече бихме се научили да цепим на две дори най-малката измерена единица – атосекундата, равна на само 0,000000000000000001 секунди. На това и компютрите не са способни, но един ден ще бъдат, бъдете сигурни.

Да, технологиите доста късно позволяват всеки да има информация за това колко е часа, при това дълго време – най-много с ударите на часовниковата кула. Не е имало как да си уговориш среща в „без десет“. Да не говорим за „чудесната“ идея с въвеждането на лятно часово време, която уж отдавна трябваше да е само спомен.

Но не само затова точният час не е бил чак толкова важен. Когато ритъмът на животът ти се определя от естествения биологичен часовник, нещата са по-прости. Също и както когато работата се измерва с това какво си създал, как си го направил, а не колко време ти е отнело.

Само преценете каква колосална разликата. От малки приемаме за даденост, че дните ни са разделени на блокове време, които трябва да използваме – да учим, да работим. Нещо, което толкова доскоро не е имало никаква логика.

 

 

Няма време!

Нещо толкова важно, защото именно времето е най-най-ценният ни ресурс, докато сме на тази планета!

Единственото, което не можем да си добавим, дори да караме само на авокадо.

Единственото, в което всички сме равни.

Единственото, което е наистина важно да използваме пълноценно.

Дали обаче напрежението от пропуснатите известия помага да е така? Никак даже. Технологиите всъщност могат да ни бъдат полезни именно в тази важна задача – вместо да „ядат“ от него, да правят времето ни по-пълноценно. Като например ни спестят дългите часове от живота за път до работа тогава, когато не се налага. Като ни отменят във все повече скучни и рутинни задачи…

Само че тук идва битката за вниманието ни между всички сайтове, апликации, месинджъри. Всяка реклама разчита на това да ви убеди, че имате ограничено време, за да се възползвате. Всяка мрежа – да ви накара постоянно да влизате, за да видите колко нови лайка е събрала последната снимка и какви коментари, колко хора са влезли на сайта ви. Колелото се завърта с бясна скорост… Просто защото самите приложения са така устроени. Защото те трябва да се борят за вниманието ви в ожесточената конкуренция с всички останали и именно чувството, че човек изпуска нещо, е най-силното им оръжие в тази битка.

 

 

О, времена! О, нрави!

Леко противоречиво: технологиите често са проектирани така, че да ни създават усещането за хабене на време, докато… често именно те ни хабят времето?

Е, сигурен съм, познавате също толкова хора, които на смъртния си одър са казвали „ех, защо не скролвах повече онлайн“, колкото и „ех, защо не стоях по-дълго на работа“.

Ами социалните мрежи, които те карат на секундата да споделиш къде си? А смартфоните, които ни накараха да бързаме със селфитата, докато всъщност пропускаме самия миг? И вместо спомени ни остават сторита, които след секунди отлитат в небитието и в безкрайната колекция от данни на гигантите за нас.

Да, всички тези продукти са полезни за по-пълноценното използване на време, но само там, където минава мярката. Ако тя бъде прекрачена, идва време за решения като дигиталния минимализъм.

 

Време да се живее и време да се мре

Нека си го кажем честно, не всичко става бързо. Знам, мнозина от вас се гордеят, че могат да четат скоростно, аз пък ще ви кажа, че според мен не е повод за гордост. И много по-често минутите за наслаждение на любимото изкуство, което и да е то, са по-ценни от дни скролване. Да не говорим за времето с ценните ни хора.

Бързите четива, бързите знания често са като бързата храна – калориите им изгарят скоростно, а оставят затлъстели, закърнели и забравили истинския вкус сетива. Докато не сме се слели с роботите, много често бавната работа е по-прецизна, по-контролирана и фина. А бързата идва със стреса и високите нива на кортизола, който после ни пречи да заспим.

„Не ни е дадено да избираме времената, в които живеем. Можем само да избираме как да живеем във времето, което ни е избрало“, казва Толкин. Тук също са повече от точно прозрение и други, по-познати думи: „Времето е в нас и ние сме във времето, то нас обръща и ние него обръщаме“.

По-добре си бяхме преди Айнщайн, доброто старо време си вървеше линейно, преди да се превърне в относителност, в неделима част от пространството.

 

 

Бързай бавно

И макар стресът на времето да идва с часовниците, още древните гърци имат две думи за него – „хронос“, от което идват и много други познати ни днешни термини, и „кайрос“. Първото е обективно, измеримо, а второто е вътрешно, човешко. Дори да знаете, че сте ожулили колата в 5,20 ч, ще кажете на приятелите си, че е станало след работа, преди да се приберете.

Кайросът е усещане и отношение, хроносът измерва, фиксира определя. И ако днес сме оставили да властва именно последният, то само може да ни бъде от полза да се замисляме и да слушаме първия. За да ни напомня как времето спира, когато се наслаждаваме истински, когато ни се случват нови неща, когато водим смислен разговор, бил той и онлайн. Когато кайросът дойде, хроносът се забавя…

Впрочем и други (кой знае защо, южни) народи са го забелязали. Dolce far niente. Сладкото нищоправене. Удоволствието да се изключиш от забързания ритъм и да се наслаждаваш.

А има ли изобщо нещо като настоящето? Не и според собствения ни мозък. Дейвид Игълман е един от най-известните изследователи на биологичния часовник през последните години. Той предлага следното упражнение: застанете пред огледалото. Гледайте последователно лявото, после дясното и отново лявото си око. Когато очите ви се преместват, им е необходимо време… само че така и няма да видите как го правят.

 

Който бърза, далеч не стига

Мозъкът ни „редактира“ информацията и върви, малко или повече, след настоящето. В случая той получава информацията за сложния сценарий, по който очите се движат, и го опростява. Същото се случва с всяка част от ежедневието ни. Както казва един от учителите на Игълман, Бенджамин Либет, „Ние не осъзнаваме действителния момент на настоящето. Винаги закъсняваме малко.“

Нещо повече, обяснява Игълман. Все още не знаем колко вътрешни часовника има в нашите тела и как работят те.

„Ако всичките ни сетива са леко забавени, нямаме контекст, чрез който да измерим дадено забавяне. Колкото по-детайлен е споменът, толкова по-дълъг изглежда моментът. Това обяснява защо смятаме, че времето се ускорява, когато пораснем – летата в детството продължават вечно, докато старостта ни минава, докато подремнем“.

 

 

По следите на изгубеното време

Всички си спомняме какво сме правили на 11 септември 2001 г., нали? Или на 10 ноември 1989 г., стига да сме били родени (или днес да не ни е по-изгодно да измислим по-готина версия). Рутината е враг на спомена, а съответно и на мига, на кайроса. И колкото и фийдът, в развитите му версии, да изглежда в противовес на рутината, той просто е нейна обогатена с допамин версия.

„Времето е разтеглива гума“, казва отново Игълман. „То се опъъъъва, когато включите мозъчните си ресурси, а ако кажете: „О, ясно, това очаквах“, се свива“.

Другият вариант е доста по-досаден. Може би си спомняте героя от „Параграф 22“, който искаше да си удължи живота. „Постигаше това, като си създаваше скука. Дънбар толкова много се мъчеше да удължи живота си, че Йосарян го помисли за умрял.“

Забавя времето и стресът, мисълта, че сме смъртни.

 

За бавно

Да, скуката също забавя, но и забравя. За разлика от моментите, когато се случва нещо ново, намирате се на различно място, срещате нов смислен човек и потъвате в разговор.

Любопитно е и изследване, идващо от толкова далечната технологично 2015-а. „Открих индикации, че взаимодействието ни с технологиите е ускорило работата на нашия вътрешен пейсмейкър“, казва Айоф Маклафлин от университета „Джеймс Кук“. „Това може да ни помогне да работим по-бързо, но също ни кара да се чувстваме по-притиснати от времето.“

Според нея причината са смартфоните. Изследването ѝ сравнява хора, ежечасно свързани с технологиите и такива, които рядко ги използват. Попитани колко време е изминало, първите отчитат изтеклия един час едва като 50 минути, а вторите – като дори повече от час. Разлики има и в съдържанието. За онези, които са гледали основно реклами, времето е минало по-бързо, отколкото за другите, чели дълъг текст в мрежата.

 

 

О, миг, поспри!

„Сякаш се опитваме да подражаваме на технологията, като бъдем по-бързи и ефективни“, казва Маклафлин. „Изглежда има нещо в самата технология, което ни подтиква да забързаме този пейсмейкър вътре в нас, измерващ изтичащото време. По-бързата скорост на обработка на информацията може да е предимство при много обстоятелства. Но увеличава натиска във времето, което все по-често ще води до стрес или депресия“.

Права ли е? Статистически лекарите не ни предупреждават за нещо толкова масово 8 години след тези думи, но не го ли усеща днес всеки от нас?

„Според мен това показва, че има обективна, количествено измерима когнитивна основа за това от време на време да поспираме, да забавяме темпото“, добавя Маклафлин. „Това е научна причина понякога да спрете и да помиришете розите.“

Доста мъдър съвет. Наистина, „хората се пъхат в бързите влакове, но не знаят вече какво търсят. И затова почват да се движат, но се въртят в кръг…“ А понякога е нужно просто от време на време да се замислят. И ако са тъжни, да погледат спокойно слънчеви залези…