Върджил Дриймънд, която днес мечтае да се свържем с компютъра
Елена Павлова пише, откакто се помни. Феновете на книгите-игри я познават с псевдонима Върджил Дриймънд, като автор на 25 от майсторските четива в този литературен феномен. Следвала компютърни науки, пиар, отказвала се на няколко пъти от писането, през последните години тя се завръща с поредица от харесвани и награждавани издания за малки и големи. Защо писателката няма търпение да стигнем до технологията, която ще чете мислите ни? Къде според нея изчезна днес фантастиката? Какви истории има да разкаже за времената на феномена „книги-игри“? Защо после бързо се стигна дотам писателите и преводачите у нас да нямат пари дори за хляб? Видяла толкова много по житейския си и литературен път, срещаме се с Елена Павлова, за да чуем нейните дългоочаквани дигитални истории.
02Книги-игри. Феноменът, който научи едно поколение да чете
Книгите-игри са чисто български културен феномен, от който може да се научи много. За това как в дивите времена от началото на „прехода“ имаше не само мутри, но и една особена, смислена литература, която пробуждаше любовта към книгите на цяло поколение. Ако тази история ви е добре позната, си струва да научите как тя продължава и днес. Един от любимите автори, рицар на книгите-игри, се бори за това феноменът да заживее нов живот. Ако не сте чували за нея… значи е време, защото става дума за едно явление, за което малко се говори, а беше неповторимо по характера си. Ще се върнем назад, за да разкажем историята на феномена и на 6-имата му големи автори. После ще насочим поглед към днешния ден – с какво се занимават любимите писатели, а накрая поглеждаме и към бъдещето, към книгите-игри, които скоро ще се завърнат с пълната си сила.
03Закъде си се забързал?
„Забързаното ежедневие“ е клише, което повтаряме всеки ден. Може би, защото е безусловно вярно. Все не стига времето, взеха да ги правят много кратки денонощията. Минутите се изнизват, не оставят време за спокойни мигове със семейството, с приятели, за книга, просто за замисляне или пълен релакс… Как да е иначе? Днес в рамките на един ден можем да получим повече информация, отколкото само няколко поколения по-рано са възприемали за месеци, дори за цял живот. На какво се дължи това постоянно усещане? Поколенията ли са различни, работата ли е повече? Или просто има нещо, което ни кара да се чувстваме под напрежение? Което все ни плаши, че изпускаме момента, дори когато няма никакво основание…
