Книгата, в която героят си ти!

Само който е роден през 80-те ще ме разбере. Шести клас, 1997-а. С приятел от училище бяхме нарекли площад „Славейков“ „светото място“. Чакахме с нетърпение всеки ден, когато ще излезе нова книга-игра, за да отидем на точно нашата от многото сергии, претрупани с книги и да дадем джобните си за новото издание. Още вечерта да превъртим поне един от сюжетите, а на следващия ден да обсъдим какво сме прочели.

Книгите-игри в тези им измерения са чисто български културен феномен, от който може да се научи много. За това как в дивите времена от началото на „прехода“ имаше не само мутри, но и една особена, смислена литература, която пробуждаше любовта към книгите на цяло поколение.

Ако тази история ви е добре позната, си струва да научите как тя продължава и днес. Един от любимите автори, рицар на книгите-игри, се бори за това феноменът да заживее нов живот. А ако не сте чували за нея… значи е време, защото става дума за едно явление, за което малко се говори, а беше неповторимо по характера си.

Кое избирате?

Ако ви е интересна историята на жанра през 90-те, продължете на епизод 1. Ако ви вълнуват причините, довели до края на „златното десетилетие“ на книгите-игри, преминете на епизод 2. Ако се вълнувате от днешните книги-игри, които възраждат интереса към жанра, за вас е епизод 3.

Ако ви е интересно кои са 6-имата големи автори от онзи период и с какво се занимават днес, вижте само снимките и текстовете към тях.

Ако ви е любопитно къде е най-голямата общност за книги-игри… в света – ще я намерите тук.

А ако книгите-игри и за вас са катализатор на невероятни спомени, четете подред…

1. В лабиринта на времето

Историята на „Буена Виста“, само че наобратно. 6-има забележително добри писатели и иноватори създават свой жанр, печелят огромното внимание на цяло поколение млади хора, а после им се налага всеки да продължи по своя път.

Тази невероятна история дойде преди дигиталното, но носи много от неговия характер. Защото книгите-игри бяха българско явление, което не може да се оприличи с нищо друго. Избухна в цялата си прелест и после, също толкова внезапно, изчезна. За да покажe, че литературата има повече форми, отколкото познаваме, че може да вълнува по различен начин поколенията тогава, когато талантът бъде възпламенен от магията.

Ето как започва тази приказка, в която герои сме всички ние, родените през 80-те.

Любомир Николов е известен като преводачът на Толкин. През 1989-а писателят фантаст попада на интересна книга на френски в антикварна книжарница. В нея историята е разделена на епизоди и от тях читателят избира как да продължи сюжета. Действието има многобройни варианти,те могат да бъдат проследени и тълкувани. В края на епизода решаваш как да продължиш и на базата на избора четеш нататък.

Приказки от храма на чудесата

Началото на 90-те са точно времето за експерименти във всеки аспект. Николов пише своя подобна книга, нарича я „В лабиринта на времето“. Изпраща я на издателството, с което работи, то уж я одобрява, но нещо прекъсва по пътя. Николов обаче е пълен с вдъхновение и бързо пише още две подобни книги. „Огнена пустиня“ излиза като първата българска книга-игра, а след нея се появяват написаните по-рано две други издания. Така… идват таласъмите.

Да, те са в основата на всичко. „Замъкът на таласъмите“, заигравка с класическото фентъзи на Клифърд Саймък, е първата книга-игра, която привлича погледите. Дотолкова, че още същата година по БНТ започва едноименно предаване за деца, където се проследява сюжетът.

Таласъмите политат и нямат улавяне. Успехът на книгата кара издателите да се насочат към новия жанр, в който „героят си ти“.

Как изглеждаха медийните герои на 90-те е друга тема. Но за нас, децата от 90-те, истинските герои бяха именно тези в книгите-игри.

Колин Уолъмбъри (Любомир Николов), известен и като Нарви, е „бащата“ на явлението „книги-игри“ и определено ренесансова личност. Следва машиностроене в руския град Тула и завършва журналистика в СУ „Климент Охридски“ , после работи в БНТ и други медии. Извън жанра, основно е известен с преводите си на Толкин, но и на много други големи автори.

Боговете на футбола

Няколко издателства бързо усещат успехите на жанра и се ориентират в търсенето на нови автори. Оказва се, че книгите-игри ги има като жанр в англоезичната литература, но определено там не са постигнали кой знае какви успехи. Вече са в своя заник, а темите им се оказват доста неактуални.

Издателите опитват да пуснат на български нескопосано преведени и откраднати такива текстове на чужди автори, но… не им се получава. За разлика от тези, които се насочват в търсенето на български таланти.

Колин Уолъмбъри, Върджил Дриймънд, Робърт Блонд, Ейдриън Уейн, Майкъл Майндкрайм, Джордж М. Джордж.

Ако сте от втората група читатели, които за първи път чуват за това явление, е редно да поясня, че, колкото и странно да звучи, именно това са българските таланти, които оставиха големия отпечатък на книгите-игри.

Любомир Николов стои зад първата със собственото си име, но, пак да кажа, 90-те години бяха доста странни. После издателите му казват, че няма кой да чете автор с българско име и така се ражда Колин Уолъмбъри, който е анаграма на името на истинския си автор. А по същия път минават и всички останали (освен Сим Николов, но кой е той, ще оставя да питате старите фенове).

Издателствата търсят автори, тях обаче… ги няма.

Варварският бог

Прехвърляме се във великотърновската английска гимназия, където две хлапета, Боби и Алекс, само на 15, са увлечени от първата българска книга-игра, която им попада случайно. Тя дори не се купува по павилионите, можеш да се сдобиеш с нея само с талон от вестник „Други светове“. „Шашнахме се какво е това и без да знаем, на интуиция изрязахме талона и го пуснахме“, спомня си днес едното от тези хлапета. То се прибира вкъщи пълно с идеи и още същата вечер чертае картата на Алкирия и основната история.

На следващия ден то убеждава приятеля си Богдан да продължат заедно. Пишат ли пишат, цели 777 епизода, доста дори като за стандартите на жанра! Пращат ръкописа си на двете издателства, които са публикували книгите на Уолъмбъри, първите книги-игри в жанра, и… почти веднага им се обаждат, че са одобрени! Разбира се, с обичайното условие да си изберат англоезични псевдоними и така се раждат Робърт Блонд и Ейдриън Уейн, Илф и Петров на книгите-игри.

После минават почти две години, дълъг период на затишие, преди „Варварският бог“ най-накрая да излезе от печат… И третата българска книга-игра, която прави истински бум! Произведението на хлапетата е издадено… в общ тираж, който надминава 50 000! Първите 10 хиляди са продадени само в рамките на седмица!

Днес звучи утопично. Но те са млади, не са свикнали да се пазарят. Свръхдоволни от успеха, вземат пари… колкото да си купят по една пишеща машина и продължават да пишат ли, пишат, веднага се сдобиват с договор за нови 5 книги.

Четирима от шестимата автори дебютират в рамките на няколко години. Получава се забавен парадокс – всички знаят, че те са българи, читателите ги опознават по-добре от съседите си, а англоезичните имена продължават да се мъдрят по кориците.

Кулминацията е създаването на цяло издателство за книги-игри – „Мега“. Започва да излизат месечни списания – първо „Мегаигри“ и после „Мегаигра“, които събират по-кратки текстове на признатите майстори, организират конкурси, търсят отговорите на скрити загадки и постоянната връзка с читателите.

Жанрът трупа ли, трупа почитатели. Книгите са в какви ли не теми, в разгара на ентусиазма от 94-а излиза „Боговете на футбола“, игра, която улавя още повече духа на времето и е рекордьор по тираж с над 50 000. Излизат и преводни книги, опитват се много автори, но през следващите години шестимата, чиито псевдоними видяхте, дърпат напред целия жанр, пишейки с темпове, на които би завидял и Юго.

Александър Султанов е единственият от авторите, който не е спирал да работи по книгите-игри и през последните години полага впечатляващ труд, за да привлича към жанра и някогашните фенове, и следващите поколения. Амбицията му е да издава, да организира събития, да събира общността, като ѝ осигури и нови книги от любимите ѝ автори. Така че си струва да му пожелаем здраве!

Пурпурният змей

Създават произведения, които се отличават със стила, със сюжета, с осмислената си структура. Те нямат редактори и коректори, но работят във времена, когато явно това не е толкова важно, защото са достатъчно грамотни. Безспорно много от книгите-игри се отличават с издържан стил, добре замислен и увлекателен сюжет, оригинални идеи дори и като литература. Течението повлича със себе си и някои посредствени начинания, но те са по-скоро изключения и бързо биват наказани от читателите с ниски продажби.

Покрай книгите-игри се увличат и някои от най-талантливите майстори на илюстрацията у нас. На фона на първите крайно некадърно откраднати западни корици, се включват творци като Ивайло Иванчев, невероятен и самобитен автор, който, уви, днес е в Австралия и рисува сторибордове за различни продукции. Там са Димитър Стоянов – Димо, Евгений Йорданов, там е и Петър Станимиров, майстор на кориците, който застава начело на тематичното издателство. Включват се и майстори като Никифор Русков, неразбран от част от младите, но сам по себе си школа в илюстрацията. Всичко това идва и като своеобразна приемственост от друго младежко българско културно явление, само че от 80-те – култовото списание „Дъга“.

Скици на Ивайло Иванчев

Огнена пустиня

Всеки от авторите се специализира в свои области, развива допълнително качествата на книгите си, създават се и дълги поредици. Областите и темите се множат, появяват се книги-игри в посоката на спорта, на уестърните, на хоръра, на хумора.

Постепенно се изгражда цяла субкултура и общност, читателите не спират да заливат буквално с чували писма и идеи издателствата. Вълнение предизвиква информацията, че зад един от псевдонимите се крие… жена! Друг от авторите казва, че е открил нов забележителен майстор в жанра, а после става ясно, че… просто издава и под нов псевдоним. Започват драми между издателствата.

След книгите идват и стратегическите игри, и поредиците, и списанията… и точно когато жанрът изглежда в огромен възход и феновете му са цяло поколение, става ясно, че вече в него се е изгубила връзката и всичко приключва. Повече от неочаквано за всички, които чакат следващото издание идната седмица…

Върджил Дриймънд (Елена Павлова), писател и преводач с невероятно обаяние, с вкус към темите и стила, след епохата на книгите-игри основно се насочи към преводите. За щастие, през последните години издаде и поредица от книги в различни жанрове, като основно се насочи към децата със заглавия като „Камен и пиратите от 5 Г“, „Приключение в Долната земя. Коледари срещу хали“ и „Асен и пътешествениците в 100 Българии“. Печели много награди за разкази и романи, избирана е и за български представител в международното състезание за научна фантастика „Еврокон“.

2. Реката, от която никой не се завръща

Александър Султанов и до днес се представя като Ейдриън Уейн, така се казва и във фейсбук. От 6-имата незабравими автори, през последните 10 години само той се опитва активно да припомня славното минало на жанра и да рисува бъдещето му. Именно неговата фейсбук група „Книги-Игри от любимите автори: нови заглавия, интервюта, анкети, промоции!“ беше поводът да си припомня тази прелюбопитна тема.

Чуваме се по телефона, защото през последните години го мъчат сериозни болести, които му пречат да развива начинанието, в което влага усилия и смисъл. През последните две години дори не може да излиза от вкъщи, но не губи надежда, че скоро ще има сили да продължи. Казва, че дори няма смартфон. Заговори ли за миналото обаче, гласът му се оживява.

„Смешно е, но е факт. Има две неща, в които България е най-добра в световен мащаб – киселото мляко и книгите-игри плюс евентуално художествената гимнастика“, усмихва се Уейн.

Как ли според него се е стигнало до първоначалния бум? „От една страна беше подходящ момент, преходът, времето, когато трябваше да наваксаме във всичко. Но това не е отговор сам по себе си, същите условия ги е имало в цяла Източна Европа, но никъде другаде не е имало подобен феномен като количество и качество на книгите-игри“, добавя той.

„Този жанр тръгва от Англия, но там никога не са ги виждали като книги. От самото начало са ролеви игри с един състезател, нещо много елементарно. 40 години циклят на едно място и почти нищо стойностно не са направили. Докато ние от самото начало ги приехме за книги и се стараехме да ги пишем и да ги издаваме като книги“.

Майкъл Майндкрайм (Димитър Дафовски), познат и като Стюърт Дарк, беше сред най-многожанровите автори на книги-игри, написа цели 30. Известен и с това, че в предговорите често търсеше конфликт с други автори, а това със сигурност помагаше и за интереса на феновете. След залеза на течението се отказа от литературата, занимава се с частен бизнес в областта на онлайн рекламата. Любопитно е, че днес признава как всъщност никога не е харесвал книгите-игри като жанр.

Краят на коридата

Друго от обясненията е късметът да се развие толкова силно поколение автори. Имена като Богдан Русев, Елена Павлова, Любомир Николов според Уейн нямат конкуренция като жанрови автор на фентъзи и фантастика у нас.

„Толкова добър продукт щеше да успее навсякъде по света, но на това място и в това време, България през 90-те, успя още повече, защото беше точният момент и нямаше конкуренция. Публиката ни оцени.“

Уейн разказва как двамата с Блонд са започнали да пишат почти на шега в училище и как неусетно са се превърнали в продавани автори. Това се случва във времена, когато интернет още го няма, иначе със сигурност биха станали много популярни, направо инфлуенсъри.

В двата края на дъгата

„Богдан не вярваше в успеха ни, а аз бях сигурен в него още преди да изпратим ръкописа. После „Варварският бог“ се превърна във втората най-важна книга в тази история, защото обърна целия жанр и го спаси от преждевременна смърт“, спомня си Уейн.

Двамата пишели поотделно, макар че никой и тогава, и днес не може да намери разлики в стила. „Няма как да отговориш кой е Блонд и кой е Уейн. Разсъждавахме и пишехме по един и същи начин“, спомня си писателят. Всеки понеделник разпределяли кой кои епизоди трябва да подготви, вечер щракали по домовете си на пишещите машини, купени от първия хонорар, а на следващия ден четяли и обсъждали. Блонд пишел малко по-голяма част от текстовете, защото бил по-бърз, докато от Уейн идвали повечето истории и концепции.

Двамата се разделят, когато завършват гимназия, Блонд заминава да следва в София, а Уейн си остава във Велико Търново. По ирония на съдбата и двамата следват английска филология, но Уейн остава в родния им град, защото… в София опитва да бъде приет оперно пеене и не успява.

Няколко години пишат самостоятелни книги-игри, после отново се събират в София, преди да се стигне до прословутия крах от 90-те.

Когато се обърне каруцата, пътища много. И все пак, мнението на Уейн, което съм чувал и от други от списъка, е, че причината е решението на издателите да пренаситят пазара за сметка на качеството. Не бива да забравяме според мен обаче, че въпреки блестящия резултат, почти всички участници във феномена се учат в движение. Шефовете на основните издателства така и не се оказват толкова успешни бизнесмени, което е лесно обяснимо. А и времената в края на 90-те не бяха лесни за никой бизнес.

Робърт Блонд (Богдан Русев) заедно с Уейн случайно започва с писането на книги-игри, преди да продължи със собствени произведения в жанра, а и с впечатляваща кариера, която и днес върви напред в много посоки. Редактор в периодични издания, той стана популярен и като първия глас на „Биг брадър“, написа романи, създаде телевизионни предавания и много други начинания.

Пари и гангстери

Уейн допълва, че никой не е знаел реалните тиражи, освен издателите, които очевидно не държали да плащат за всяка допечатка. „50-100 000 е горна граница, повечето се движеха между 20 и 30 хиляди. Най-издаваните са „Варварският Бог“ и „Боговете на футбола“. Никой няма как да знае, освен самите издатели, а те си мълчат, така че никой няма как да знае точно колко са спечелили от нас. Работехме на твърд хонорар, което не беше справедливо. Пресмятал съм, че до нас стигаше половин процент от продажната цена, след като нормалният стандарт е около 15%!“

Всичко това ги кара да пишат бързо, все по-тънки и неизпипани книги. „Започнаха да пускат по една книга на седмица, и то пълни боклуци, списания, стратове, полустратове.Това беше терористично нападение над жанра! Колкото и невероятно добри автори да имахме, толкова невероятно лоши бяха някои издатели. Жанрът успя въпреки тях и умря само заради тях. Издателите насила отблъснаха публиката и след това нямаше кой да я привлече обратно“, казва Уейн.

Същото мнение застъпва в това интервю за БНР Димитър Дафовски, познат като Майкъл Майндкрайм. „Никога не сме имали редактори, гейм-дизайнери. Когато нямаш редактори и критична мисъл, в един момент нещата се обърнаха на „издавай, издавай, издавай“. Нароиха се прекалено много автори и издателства, започнаха да се преиздават и стари книги. Със сигурност това уби пазара, пренасищането“.

Уейн съжалява, че в онзи период е бил прекалено млад, за да продължи да се бори. „Аз съм предприемач по душа, но започнах много по-късно, тогава бях дете. И точно това е огромната трагедия, ако не бях толкова малък през 99-а, щях да продължа и жанрът никога нямаше да е умирал“, убеден е Уейн.

„После само аз продължих, защото останалите трябваше да се издържат с непрекъснато превеждане, което за мен е изключително горчива история. Най-добрите български писатели, вместо да пишат собствена фантастика, се налагаше да си губят времето с чужди западни творения“.

3. Изгревът на мрачното слънце

В първите години на хилядолетието излизат толкова малко нови книги-игри, че се броят на пръсти, и всичките са писани и издадени от Уейн. През годините той не се отказва и стои в основата на „Новата вълна“ в книгите-игри. После, през 2011-а, заедно с фенове на жанра създава тематичен сайт с историята му и активен форум, от който, за съжаление, днес не е останало много. Издават няколко книги на любимите автори, появяват се и на традиционните панаири на книгата.

Постепенно се появява и второ течение – фенове на жанра се пробват като нови автори, отново с традиционните англоезични псевдоними

През 2015-а Уейн създава книжарница в безистена на площад „Славейков“, както я нарича: единствената специализирана само за книги-игри в целия свят. Там се продават всички стари издания, а има и много сериозни планове за бъдещето.

Интересът към групата във фейсбук е голям, все повече се включват с коментари, спомени и идеи и останалите „стари“ автори. Идват и някогашните читатели. Както казва Уейн, ако човек е от 80-и до 90-и набор, почти сигурно е чел книги-игри, това важи за 90% от момчетата и 70% от момичетата. Не повече от 5-10% от почитателите на жанра са родени по-рано или късно.

Джордж М. Джордж
(Георги Миндизов) впечатляваше с оригиналните идеи за това как книгите-игри могат да се развият, с погледа за нововъведения, с невероятната си производителност, с познанията си. Той се оказа и най-продуктивен от „шестицата“ с цели 37 издания, което включва 15 стратегически игри. След „залеза“, уви, също е далеч от писането. Занимава се с графичен и уеб дизайн, а после – и до днес, работи като програмист.

Замъкът на таласъмите

Уейн е уверен, че и днешните хлапета могат да го оценят. През последното десетилетие той се е срещал по различни събития, а и в книжарницата, с много хиляди млади хора. „Отначало не знаят какво е книга-игра, но като им обясня с две думи, както си знам от опит, буквално зяпват и казват: „Ей, колко е хубаво това“, готови са да пробват“.

Писателят не смята, че компютърните игри са реална конкуренция. „Това са напълно различни изкуства, а компютърните дори не са изкуство. Ако едно дете може да чете с разбиране, аз съм сигурен, че качествената книга-игра ще му хареса. Уви, съмнявам се, че голяма част от сегашните деца изобщо умеят това“.

„Някога авторите на книги-игри имахме между четвърт и половин милион читатели в България. Къде са изчезнали? Аз мисля, че повечето още са тук и ще се радват, когато скоро започнат да излизат нови книги от любимите им автори, всички искаме шедьоври от Колин, от Върдж, от Блонд и Уейн“, завършва той. „Вярвам, че се задава възраждането на жанра. Скоро ще има нов сайт, нови издания, повече от 20 книги са вече готови за печат. Аз съм все така пълен с надежда!“

Първи, съвсем скоро, се очакват новото специално издание на „Замъкът на Таласъмите“ на Колин и чисто новата книга-игра за Отец Валенс „Числото на Звяра“ на Уейн.

За книгите-игри се заговори и тази година, когато Богдан Русев – Робърт Блонд, издаде новия си роман „Тронът на Алкирия“, който е своеобразно продължение на първите им съвместни страници с Уейн.

Само за няколко години бяха създадени цели 300 книги, от които аз бях събрал повече от 200, четях ги и препрочитах.

Феноменът надали някога ще се повтори, но е хубаво да се знае, че все пак едно такова красиво и неповторимо явление продължава своя живот. Да учи и бъдещите млади да четат, защото жанрът е прекрасният преход между невинаги атрактивното обучение по литература в училищата и четенето за удоволствие и смисъл.

А, както е модерно да се казва… на раздяла ви пожелавам някой да ви чака някога някога така, както аз и толкова други хлапета през 90-те очаквахме излизането на следващата невероятна книга-игра…