Елена Павлова пише, откакто се помни. Феновете на книгите-игри я познават с псевдонима Върджил Дриймънд, като автор на 25 от майсторските четива в този литературен феномен.
Следвала компютърни науки, пиар, отказвала се на няколко пъти от писането, през последните години тя се завръща с поредица от харесвани и награждавани издания за малки и големи.
Защо писателката няма търпение да стигнем до технологията, която ще чете мислите ни? Къде според нея изчезна днес фантастиката? Какви истории има да разкаже за времената на феномена „книги-игри“? Защо после бързо се стигна дотам писателите и преводачите у нас да нямат пари дори за хляб?
Видяла толкова много по житейския си и литературен път, срещаме се с Елена Павлова, за да чуем нейните дългоочаквани дигитални истории.
– За мен книгите-игри бяха огромно богатство, а ти ми беше любимият автор. Но и днес ти пишеш книги за юноши… „йънг адълт“. Как се промениха читателите за четвърт век?
– Светът се промени, преди читателите. Светът, в който живеем, въпреки че е същият, всъщност е ужасно различен. Дори интернет и компютърът сами по себе си, фактът, че в момента си говорим онлайн, означава, че нещата невероятно много са се променили.
Преди имаше граница от 40 – 50 години между поколенията с различен тип на мисленето, а в момента са може би 4 – 5 години. Даже малките и по-големите ученици се държат и реагират по съвсем различен начин. Живеем в съвсем друг дигитален свят.
Начинът на мислене на децата, израснали с устройство в ръка, е съвсем различен
от този на хората преди дигиталната епоха.
Съответно и начинът, по който възприемат информация, по който трябва да се пише, изисква различен подход. Книгата ми „Камен и пиратите от 5-и Г“ беше точно такъв експеримент. На повечето деца не им е проблем да проследяват многото сюжетни линии, които вървят паралелно, „нарязани“ на парченца, а възрастните не ги харесаха. Родителите са тези, които купуват книжките, така беше и по времето на книгите-игри, затова следващите ми книги са по-умерено разносюжетни. Но беше хубав експеримент.
снимки: Личен архив
– Вече по някакъв начин всички се сблъскваме с това фрагментирано мислене, според мен дори не е поколенческо явление.
– Да, и аз се хващам, че мисля по друг начин. Разсъждавам и пиша на компютъра по цял ден, със социални мрежи, с видеоклипчета. Пристрастена съм към интернет и дигиталната култура, но самият начин на възприемане се променя, размерите на блоковете информация, които мозъкът обхваща едновременно.
Лицето на сегашната епоха не е страницата на книгата или на учебника, а екранът, който обикновено върви на две или три ленти.
Имаш новини, съобщения, основната стена на социалната мрежа, безброй табове. Вниманието много по-малко се задържа, но пък обхваща повече неща.
– Това ми е една от големите теми. Така и не осмисляме какво се случва, защото тичаме по следващите модерни неща. От какво ни лишава това фрагментиране?
– Не съм убедена, че ни лишава от нещо. По-скоро ни променя и прави света различен за нас.
Би трябвало да ни лишава от възможността за повече концентрация, но не е точно така, защото пък прави мисленето значително по-многоцелево. Дава възможност да мислиш върху няколко различни неща едновременно, докато по-старото поколение, моите родители да речем, много по-трудно могат да се съсредоточат върху две неща. Сегашното дете може да присъства на концерт, да внимава и да се кефи, същевременно си джитка нещо на телефона и да чете на него.
– Има ли връщане обратно към концентрацията? Както казва Иво Иванов, към това да седнеш и да четеш 500 страници Достоевски…
– Режем интернет и край? Няма как да стане. Вероятно нещата ще се урегулират, но, съдейки по всичките прогностики за бъдещето,
по-вероятно е да вървим към някаква сингулярност.
Развитието се ускорява все повече, дигиталното бъдеще изисква все повече адаптация от всичките човешки същества. И все повече хора отпадат от състезанието, достигат максимума си. Дори аз дълго време се съпротивлявах да си сложа вайбър, защото не искам да имам още нещо, още някакво приложение. Наистина съм пристрастена към всякакви джаджи, но и аз вече достигам границата на адаптация.
– Сингулярността… Както каза друг мой гост – Николай Генов, идването на такова бъдеще вече значи край на литературата.
– Не съм убедена. По-вероятно е да се превърне в някакви кросплатформени изкуства, които предстоят. Може би не същата литература, но аз
чакам с голямо нетърпение невралния шънт, способен да ти дава информация директно в мозъка.
Той би могъл да даде възможност да пишеш, да чете мисли, да твориш 4-измерно това, което виждаш така, както би искал да бъде. Да, това ще убие сегашните изкуства, ще ги направи съвсем различни. Писането на книга, снимането на филм, театърът, ще станат някакви архаични методи. Обаче
за сметка на това ще имаш съвсем друг свят със съвсем друг начин на представяне на изкуството.
– Дали? Защото четенето на мисли може би означава и краят на свободата. В момента, в който то ни доведе всички удобства, и аз мисля, че ще ни вземе прекалено много.
– Зависи. Не съм убедена, че е непременно лошо. Да, имаме тенденцията като човечество да използваме откритията за лоши работи, ако щеш лицевото разпознаване и възможността държавата да те следи навсякъде. Това, че дигиталната валута спира потока на парите и се превръща в поток на сигнали. Става необходимо ти да се идентифицираш непрекъснато, това пак е загуба на свобода и ние сме го приели.
Всичко това променя и начина на живот, и свободата като понятие.
Винаги, където имаш лицево разпознаване, ще имаш и някакви методи за избягването му. Където имаш дигитална валута, ще имаш и дигитални престъпления.
Когато са тръгнали първите автомобили, всички са се страхували как ще ни изпоизгазят, но в момента човечеството кара същите тези „лоши“ коли и не ползва коне и каруци…
– С как си обясняваш, че напоследък фентъзито е по-популярно от фантастиката?
– Фантастиката след средата на ХХ век е била модерна заради научния елемент. А в момента
науката се развива толкова бързо, че темите остаряват, преди да са написани.
През юни на „Еврокон“ гостува Йън Макдоналд, авторът на „Луна“. Разказа, че когато тръгнал да пише книгата, което с все издаването отнема 4 – 5 години, се е знаело, че на лунна гравитация човек не може да оцелее повече от 2 години, без организмът да загуби ценни вещества и да няма път назад. Двегодишна граница, в която хората могат да се върнат, иначе остават там.
Докато напише книгата, е било доказано, че всъщност няма нищо ясно и човек може да изкара 10 – 15 години, без да има особено големи щети за организма. И съответно цялата основа на сюжета – изборът оставаш или се връщаш, отпада. Това се случва с научната фантастика като жанр. Имаме снимки на черни дупки, слушаме как се сливат, знаем повече за Млечния път, отколкото преди 10 години. Вселената става невероятно различна.
Фантастиката преди е опитвала да преведе науката на езика на обикновените хора и
същевременно е давала възможност на учените да мечтаят. В момента това просто няма как да се случи.
Трябва да си невероятен визионер, за да изкараш научно достоверно бъдеще от тази супербързо развиваща се наука.
Нормално е хората да търсят убежище във фентъзито, където световете могат да са абсолютно ненаучни. Това е и вид спасение от действителността.
Отделно, литературата през последните 25 години много повече се съсредоточава върху емоционалната страна. Започва да играе с чувствата на читателя, героите не са просто средства, за да изразят идеята на автора, а начин да се взаимодейства с човека зад страницата. Да накараш читателя да се идентифицира с произведението, да породиш в него емоции и да ги изживеете заедно.
Хората все повече искат да четат фентъзи, любовни, съвременни романи. Съвременният свят си струва да се описва с целите му динамични промени, в съвремието днес има ужасно много материал за писателите.
– Но е тъжно, че в Космоса има все повече открития, а все по-малко говорим за тях.
– Тъжното за мен е друго. Вече много хора вярват, че не сме стъпвали на Луната, че Земята е плоска. Че има някаква голяма конспирация на рептили. Това е нормален резултат от интензивното развитие на света и невъзможността на хората да го следват. Обаче в момента, в който спреш да вярваш на науката и почнеш да смяташ, че твоето лично мнение или мнението на тълпата има някакво значение, това вероятно е краят на напредъка като такъв.
– А дали пък Земята не е плоска наистина? Но нека от бъдещето се върнем към миналото, към магията на книгите-игри. Как се насочи към тях?
– По онова време имах възможност и си купувах всички книги, които излизат, и останах очарована от книгите-игри. Започнах с „Огнена пустиня“, бързо станаха повече и след като разбрах, че са дело на български автори, реших и аз да пробвам.
Още не живеехме в дигитален свят, пратих по пощата дискета с текста на „Ледено безмълвие“.
„Плеяда“ я харесаха, издадоха я и така започна…
– И неусетно стигна до повече от 25 книги…
– После с Петър Станимиров започнахме да правим един страничен проект, не книги-игри, а трилъри.
1996 г. се стигна до голямата инфлация, за седмица всички бяхме милионери с 1000 долара вкъщи. В резултат книгоиздаването получи удар, от който не се съвзе, може да се каже, и до днес.
Преди това според мен живеехме в един оптимистичен свят. Предприемаха се всякакви начинания, без да се замислиш какво ще се случи, ако се провалиш. Много хора изгоряха още на този етап, но други оцеляха и даже се развиха. Беше някаква петриева чинийка за всички, които искат да постигнат нещо.
В издателствата беше диво време. От една страна издаваха преводна литература без права, от друга страна рискуваха, без да са сигурни, че ще продадат тираж. По този начин е издаден и първият превод на книга-игра, оттам и Любо Николов се е запалил. Бяха времена, в които на някого можеше да му хрумне – български книги не се продават, обаче можем да направим някакви, каквито биха се харесали, а пък ще сложим небългарско име на тях.
После Петър Станимиров и Димо се скараха – издателите от „Плеяда“, Пепи се отдели, имаше желание да продължи да издава книги-игри и ме покани да работя с него.
След което просто… издавахме. Може би в ретроспекция е грешка, че се издаваше такова огромно количество книги-игри,
но не беше ход само на „Мега“. Всички издатели се стараеха да издоят пазара максимално.
– С какво си обясняваш огромния успех на жанра? Който си остава български феномен…
– За мен успехът е резултат от това, че имаше една огромна дупка в детската литература. Там бяха книгите на издателство „Отечество“ за малко по-големите, от 1990 до 1996 г. на практика нямаше друго, включително и в англоезичните държави това са „бедни на материал“ години. Тази дупка трябваше да се запълни с нещо и в България се получи с книгите-игри. Около 2000 г. започнаха да се превеждат книги с права за млада публика, преди тях имаше само Карл Май и Майн Рид, които вече бяха остарели. Преувеличавам, разбира се, но не чак толкова.
– Дойде и Хари Потър… И все пак, не можеше ли книгите-игри да се развият и да продължат нататък със своята аудитория?
– Проблемът беше, че се издаваше ужасно много, пазарът не можеше да поеме 3 – 4 издателства, които всеки месец бълват по няколко книги.
Освен това тогава компютърните игри бяха на много подобно ниво. Приличаха на визуални романи, компютъризирани книги-игри. А привличането на хубавата за времето си графика на фона на хартиената книга… Почнаха да се случват клубовете и децата да се събират на Doom и Counter Strike.
И как да четеш книжки? И аз предпочитах компютъра…
– Според мен имаше кой да ги чете, но тях вече ги нямаше. Беше странно как се появиха и изчезнаха. Наистина ли бяха толкова добри авторите им? Честно казано, мен ме е страх да отворя стара книга-игра, за да не се разочаровам.
– Поне каквото съм препрочитала, ако съм го харесвала навремето, продължава да ми се струва добро. Със сигурност има и някои, които не са остарели добре, но пък вече я няма конкуренцията на компютърните игри. Те са отишли в съвсем друга посока, днес по-скоро са конкуренция на киното,
Идеята е всичко да става интерактивно. На мен ми харесва да препрочитам старите книги-игри.
Дали биха могли да се възродят е сложен въпрос. Истината е, че поне според мен втората вълна съществува най-вече за любителите на първата. И за децата им. Да, има деца, които подхващат факлата – както има деца, които харесват „АББА“ или „Бийтълс“, защото родителите им ги слушат. Разбира се, не са малко и младите читатели, които сами стигат до книгата-игра и се зарибяват, но в никой случай не могат да се мерят с броя на феновете от преддигиталната епоха.
– След залеза на книгите-игри, как се развиха нещата при теб? Виждам една голяма дупка, през която най-вероятно не си се занимавала с литература.
– Занимавах се с преводи, и до момента го правя много активно. В един момент прекъснах, защото хонорарите не растяха, а по-скоро намаляваха. Немалко издателства спряха да плащат редовно по време на поредната криза.
Бачкаш като идиот 12 часа на компютъра, правиш някакви хубави книги, които може и да се продават и… излиза, че си изкарал пари, колкото за кутия цигари.
Така не се живее, нали? Пребиваш се от работа и накрая ходиш да крънкаш магазинера за един хляб на вересия. Имаше дори издателства, с които работех с цялата сума напред, понеже не бях сигурна ще ми платят ли иначе. С две съм късала отношения на половин книга, буквално.
– Не ти ли липсваше писането?
– Освен книги-игри през цялото време не съм спирала да пиша и стандартни произведения – хорър и фантастика. През 2016 г. излезе един сборник – „Две луни“, който съдържаше разказите от последните 20 години. А тези, които не влязоха в него, събрах в следващия сборник – „Белязани лебеди“, лошото братче на „Две луни“.
Междувременно, до 2005 г., издадох три романа, единият от тях – огромно фентъзи, от което написах два тома. Първият – под псевдонима Елайджа Джауит, се продаде много добре, вторият така и не успя да стигне до печат. Беше написан, редактиран и остана да чака.
След този втори том прегорях за писането и последва близо 10 години тотална пауза.
После, през 2013 г., Пепи Станимиров ме покани да направим адаптации на Вагнер, четиритомникът „Пръстенът на нибелунга“. Не му казах, че от 10 години нищо не съм завършвала и съм в гигантска писателска дупка. И стана чудо… бентът се отпуши.
– Като рязко смени жанровете…
– Много е странно е, нали? Прописах детска литература. Плюс това всичко оттогава насам, с изключение на два разказа и на Вагнер, естествено, е в българска среда. Не че искам, просто така ми идват идеите, в България. Вече имам и съвременни разкази… много ми е смешно, винаги съм казвала, че съвременно не мога да пиша, а ето докъде се стигна….
Миналата година издадох още един сборник с разкази – „Без китове (в липса на електроснабдяване)“. Личи си, че авторовият глас е моят, обаче е много различен от преди.
– Четох, че си следвала компютърни системи. Защо така рядко смени посоката?
– Аз съм идиотът, който навремето смяташе, че е желателно преподавателите да са по-умни от него. И на ръба на Прехода, като попаднеш сред старите кадровици в Техническия университет, започваш да се питаш: „Ама аз защо съм тук?“.
Не завърших. Смятах, че няма какво да науча от тези хора. Сега мога се обърна назад, 35 години по-късно, и да си кажа, че беше грешка. Но трябваше и да избирам. Книгите-игри се пишеха, носеха пари, трябваше да се яде. Баща ми точно тогава се пенсионира и издържането на домакинството беше по-важно от това да завърша висше.
– Чувстваше ли се като звезда по онова време? Виждал съм снимките с чували писма от читатели, знам и за какви впечатляващи тиражи е ставало дума…
– Със сигурност е приятно, но не съм успяла да си вирна носа. И досега ми е малко странно, някой като каже: „Аз съм твой фен“. Разбирам, че му е харесало това, което е чел… готино ми е на душата, но не се смятам за супервелика. Аз съм си все същата.
– Факт е, че ни научи да четем, цяло едно поколение.
– Готини времена бяха, наистина. Беше супер приятно усещане да влезеш в офиса и да има ей такава огромна купчина с писма, която току-що е изсипана и ще я четем два часа. Имам даже едно кашонче запазено вкъщи, остатъци от ония времена, но суперзвезда… Не съм се възприемала като такава.
Може би, ако в сегашната епоха имах същия тип успех – директно да виждаш читателите и те да лайкват във фейсбук, щеше да е друго… Не знам. До тип човек си е най-вероятно, все пак.
