Да превърне зъболекарите в импресионисти би му хрумнало само на Уди Алън. Дали обаче във времето, в което технологиите ни позволяват немислими доскоро неща, не е точният момент да търсим по-различното, разчупеното, нестандартното. Например…

Ако докторите бяха изкуствоведи

За това и самият Уди не би се досетил, дори в най-силните си творчески години.

В една сумрачна зала неколцина млади лекари са се скупчили пред прожекционен екран. Но не, на него не се показват рентгенови снимки, нито лабораторни резултати, залата не е в болница или университет, а… в музей. Докторите разглеждат репродукции на картини от разни епохи – от Гоя, та до древноегипетски статуи.

Жената отпред им обяснява, че целта е да анализират какво виждат, сякаш е медицински случай. На екрана се появява хаотична мозайка от сиви, черни и бели „лепенки“. „Това е прочуто произведение на изкуството“, подсказва тя. Следва неловка тишина. „Испанско е, на един от най-известните художници на XX век…“ Накрая един от лекарите се престрашава: „Пикасо?“.

Оказва се прав – пред тях е „Герника“, емблематичната картина за ужасите на войната, която никой от присъстващите досега не е разпознал. Младите медици, потънали досега в учебници по биохимия и дежурства в болницата, изведнъж са изправени пред задача от съвсем различно естество – да търсят знаци, символи и истории, скрити в изкуството. Но защо им е нужно? Оказва се, че по неочакван начин това умение може да им помогне да откриват и анализират по-добре симптомите на своите пациенти.

Всестранно развита личност

Може би си спомняте този идеал от вече доста далечното минало. Днес като че ли той не е на пиедестал. Не очакваме от лекарите да разбират от изкуство, нито обратното. Не допускаме, че писателите могат да са и програмисти, нито обратното. Ако случайно видим у някого ерудиция едновременно в много и различни посоки, тя може да ни впечатли на седмичния куиз, но като че ли сме отвикнали да я свързваме с успеха. Отделните науки и изкуства с течение на вековете се разцепват на малки тресчици и тесни профили, което невинаги е от полза за голямата картина.

Ето типичен пример – изкуственият интелект. Тема и направление, което вече засяга абсолютно всяка област от живота ни, докато ние сме делегирали разработката му на тесни специалисти, а важните решения – на успешни предприемачи.

Дали обаче познанията по математика и информатика и тези по добиване на богатство са достатъчни, за да създаваме нещото, което един ден би могло да се превърне в следващия, още по-интелигентен вид на планетата? Не, не ми отговаряйте на глас, ако четете това в трамвая, въпросът е риторичен. По-трудният отговор е как можем да променим това и да съберем наглед вечни противници като хуманитарното и технологичното начало. Този отговор търся и може би едва напипвам след повече от 500 Дигитални истории.

Ренесанс на Ренесанса

Ако искаш, само кажи и ще ти напиша текста в друг стил и ще добавя още каламбури.

Шегувам се. Простете ми лирическото отклонение, то е тук, и за да се опита да ви убеди, че този текст наистина не е писан от изкуствен интелект. Но можем ли да сме сигурни?

Да виждаш и да разпознаваш вече не е обективно умение и наука. Технологиите и хората вече не са способни да ни доказват кое произведение е човешко и кое – не, с достатъчна степен на убеденост, че да има смисъл. Тогава не е ли време да погледнем на гледането, на търсенето на истината, на проверката на факти… като на изкуство?

Ето че се връщаме при нашите доктори, взрени в картината на Пикасо. Няма да ги питаме дали същата вечер, седнали на по чашка, няма да проклинат тези изгубени часове.

Изкуството да виждаш. “The Art of Seeing” e партньорски проект между Медицинския факултет на университета Макмастър и художествения музей със същото име, които се намират в канадския град Хамилтън.

Ухо да види, крака да пипне

Идеята? Очевидна е. Да гледаме отвъд очевидното

На български имаме два чудесни нюансирани глагола, които нерядко бъркаме. Че можеш да гледаш, без да виждаш е ясно, но понякога е възможно и обратното. Спомняте си, убеден съм, най-същественото е невидимо за очите.

Какво да правим тогава?

Такава е идеята на “The Art of Seeing“ – да развива визуалната грамотност, да ни научи как да гледаме, а не просто какво, за да виждаме. С неочаквани примери. Ако лекарите развият усета си за изобразително изкуство, това може да развие и други, на пръв поглед странични умения, които обаче като бумеранг да допълнят и виждането им следващия път, когато в ръката им попадне рентгенова снимка.

Дали и обратното е вярно – майстор на четката да се вдъхнови от няколкочасово присъствие на колоноскопии, историята мълчи. Но пък е добре да сме широко скроени (не непременно в медицинския смисъл).

Проектът насърчава участниците да развият емпатично, холистично и хуманитарно мислене – качества, жизненоважни не само за лекарите, но и за всеки, който иска по-пълноценно да разбира околните. В основата е бавното, внимателно вглеждане в произведения на изкуството, съпроводено от дискусия.

Вместо обичайните 7 секунди, които средностатистическият посетител отделя на една картина, тук участниците прекарват десетки минути в наблюдение и разговор – почти невъзможно упражнение по търпение и осъзнатост в днешния забързан свят. Хората влизат в диалог помежду си и с произведенията, за да открият как творбите отразяват човешкия опит през различни епохи и култури. Получава се аналитично и емоционално пътуване, в което изкуството служи като огледало и житейски екскурзовод.

Виж сега

Дали няма да е добре да приложим нещо подобно и по отношение на изкуствения интелект? Да го караме да седи, да осмисля, да обсъжда, за да му помагаме в това да е по-добър във всеки един от смислите на това прилагателно?

Дали пък да не продължим и с технологичните лидери? Да, мнозина от тях говорят за любимите си четива, но като че ли е доста рядко срещан интересът към изкуството…

Смятам, че определено би им се отразило добре да им покажем изкуството да виждаш. Разбира се, имам предвид варианта с художествените галерии, не с медицинската манипулационна, за която стана дума.

Тясна специализация срещу широк поглед. Като журналист и писател, а също и фронтенд инженер мога да ви кажа, че човек може да вземе немалко от всяка от тези области в другата, за да вижда по-добре. За целта обаче трябва първо да се пребори с предубежденията и после – да даде шанс.

Кон без капаци

Именно това правят изкуствоведите и лекарите от Макмастър. Казват, че ги събира проблемно-ориентираният подход. Всяко произведение се превръща в казус, който групата „диагностицира“ чрез задаване на въпроси, събиране на визуални „симптоми“ и обсъждане на хипотези.

„Арт диагностиката“ дава още нещо – учи на внимание към детайла, наблюдателност и критично мислене. Участниците развиват уменията да описват прецизно това, което виждат, да подкрепят размислите си с „доказателства“ от картината и да разграничават наблюдението от своята интерпретация – умение, което директно кореспондира с клиничния преглед на пациенти.

Както отбелязват създателите на програмата, особено важно място във философията ѝ заема стремежът да се преодолеят предубежденията и тесногръдието. Желанието да се разчупят традиционните модели на виждане и познание. Чрез срещи с изкуство от разнообразни култури и периоди участниците са провокирани да разпознават собствените си индивидуални и системни пристрастия и да ги поставят под въпрос.

Така визуалната грамотност се превръща и в социална – умение, което може да подпомогне по-голямото равноправие и разбиране в обществото. В крайна сметка, да гледаш по-внимателно най-често води не само до това да виждаш повече детайли, но и да осъзнаваш как твоят собствен поглед е оформен от контекста – и как може да се промени.

Де го гледаш, де се пука

Програмата първоначално е разработена за специализанти лични лекари, после се включват и всякакви други. Но и отпреди това има немалко данни, че систематичната среща с изкуството подобрява диагностичните умения на лекарите. Например, студенти по медицина в Харвард, преминали курс по изкуствознание, постигат с цели 38% по-точни диагнози в сравнение с останалите.

Но как и защо? Дали просто записалите се са били по-любопитни и любознателни, или наистина изкуството е това, което е подобрило уменията им?

Подобен експеримент с бъдещи медицински сестри в Йейл установява, че срещналите се с изкуството откриват повече клинични признаци у пациентите. То сякаш тренира окото и ума да забелязват онова, което иначе би им убегнало.

Но, поне според организаторите, не става дума само за техника, а и за емпатия. Много други данни показват ясната зависимост, че в хода на следването, колкото повече „твърди“ знания трупат бъдещите медици, толкова се понижават нивата им на съпричастност към пациентите. С цялото ми възхищение към специалистите, човек даже няма нужда да чете научни изследвания, за да се убеди, достатъчно е да попадне в софийска поликлиника.

Програмата на Макмастър е замислена като форма, която да връща баланса. Изкуството е човешки опит, претворен в определена форма – то изисква от зрителя да съпреживее чужда гледна точка, чужда емоция.

Вече с десетилетен опит, програмата дава и други, съвсем неочаквани ползи: участниците споделят за намален стрес, подобрено усещане за благополучие и възвръщане на страстта към професията. Чрез изкуството лекари, „прегарящи“ от тежката си работа, отново откриват защо са я избрали за призвание. Да разбират и помагат на хората.

Пенчо не чете

Добре, полезно се оказва да гледаш и осмисляш картините, но… какво да правим, ако сме като младия лирически, който не чете и в стиховете на баща му „Пенча го мързи, гледа да лежи“ така, че после да се превърнем в голям поет, номиниран за Нобелова награда? С други думи, ако не ни вълнуват красивите картини, можем ли да ги направим интересни?

Със сигурност имаме по-голям шанс, ако подходим правилно. „Изкуството да виждаш“ използва разнообразни образователни техники за въвличане на публиката. Сесиите обикновено се водят от фасилитатор, който обаче не обяснява достойнствата и историята на дадена картина, а започва да разпитва: „Какво забелязвате тук? Какво ви кара да мислите така? Как ви кара да се чувствате?“.

Този тип ръководено разглеждане, казват създателите на програмата, се оказва ключов – създава неформална атмосфера, в която всеки да предизвика сетивата си, за да сподели после своите наблюдения и асоциации. Грешни отговори няма – важното е да се аргументираш. Така зрителите постепенно укрепват увереността в собствените си сетива и учат да се доверяват на наблюденията си, вместо веднага да посягат към технологиите или готови шаблони. „Лекарите се учат да вярват на очите си, а не само на скъпи тестове и апарати“, казва д-р Джоел Кац, един от пионерите.

Говорим и за своеобразно завръщане към миналото, където лекарите са и хора на изкуствата. Достатъчно е да споменем Леонардо и приноса му за анатомията. Или пък факта, че в християнската традиция св. Лука е покровител едновременно на художниците и на хирурзите.

„Имаше времена, когато добрият лекар бе и добър хуманитарист, но ги изгубихме покрай наблягането върху научното и техническото“, отбелязва д-р Брайън Голдман от Торонто.

Може би е време да съберем отново двата свята. Дори не само тях.

Deja vu

Какво виждат лекарите? В началото – това, което и очакваме. Един от участниците признава: „Първоначално в главата ми идваха медицински описания. Този човек изглежда недохранен, трябва да му се провери кръвната захар…“. Обяснимо, по навик търсят патологията – дори в маслените портрети на ренесансови дами те съзират симптоми на анемия или признаци на заболявания по кожата. Разговорът обаче внимателно ги води към друга перспектива. Бъдещите лекари свикват да питат: „Защо художникът е изобразил тази фигура така? Каква история разказва тази сцена? Как се чувства този герой?“.

Постепенно настъпва истинска промяна в погледа. Както споделя д-р Пунит Сет: „Това ни учи да гледаме на хората като на човеци, а не само като на медицински случаи“. Разбирането, че зад бледността на една жена може да се крие не болест, а тъга; че скръстените ръце на скулптура може да не са симптом на артрит, а израз на смирение – това са уроци, които остават.

В последните години организаторите разширяват подхода, като включват и творчески практики. Участниците не само разглеждат изкуство, но и го създават – рисуват, пишат кратки текстове, дори пробват танц и театър. Целта не е да станат художници, а от първо лице да усетят процеса на съзидание и свързаните с него самоанализ и внимание. Изкуството на гледането преминава в изкуство на правенето, с което кръгът се затваря. А, както пише един от участниците: „Изкуството е израз на емоция, а емоцията говори на универсален език“. В крайна сметка, да се научиш да „четеш“ картини, означава да се научиш да „четеш“ хората – с всичките им видими белези и невидими истории.

Накъдето ти видят очите

Във времената, когато не само не се яде всичко, което лети, но и всичко, което можеш да прочетеш, е по-важно отвсякога да търсим различния поглед. Да превръщаме виждането в изкуство, а гледането във виждане. Да търсим различния поглед, да върнем повечето гледни точки. Да ненавиждаме едностранчивия поглед, за да виждаме по-ясно и да потърсим заедно истината. Да ясновиждаме бъдещето, като срещаме и технологиите, и изкуството. И всеки, който има какво да каже и покаже.

Има ли нещо вярно, как смятате?

Ако искаш, мога да ти напиша съкратена версия на този текст за социалните мрежи. Да започвам ли?

Публикацията е част от новия брой на списание Perfect Day.