Човекът за първи път след 54 г. стигна и дори заобиколи Луната, постигайки редица невиждани постижения. Огромната новина мина мимоходом из фийда, пълен с проблеми и злободневност, докато именно тя заслужава да е на фокус.

Време е да си върнем интереса към Космоса. И заради новите технологии, с които можем да го изучаваме, и заради възможностите, които ни дава. И заради дълга си към човешкия дух, призван да търси винаги следващата страница.

Светослав Александров е молекулярен биолог и създател на сайта КОСМОС БГ. Много важно кътче в българския уеб, в което той вече 20 години разказва с постоянство, познания и задълбоченост за опознаването на Вселената. Качваме се на ракетата, за да поговорим за всички важни теми, свързани с бъдещето на хората, технологиите и Космоса.

Коя е следващата голяма космическа цел пред човечеството?

---

 

 

 

– Неотдавна направих анкета за децата и технологиите и попитах родителите и какви искат да станат децата им, когато пораснат. Почти не срещнах „космонавт“ или „астронавт“ сред отговорите, а когато аз бях дете, щеше да е доминиращ. Защо според теб стигнахме дотук?

– Знаеш ли, и аз нееднократно съм се чудил: всяко едно изстрелване на ракета със спътник или астронавти винаги ми се е струвало величествена гледка! Но мисля, че „Артемис 2“ ни даде донякъде отговор на този въпрос. След като мисията се завърна на Земята, имаше хора от научната и технологичната сфера, които споделиха:

„Не осъзнавах колко важна бе тази мисия за мен до момента, в който не я видях да стане реалност“.

Прекрасно разбирам какво имаха предвид, защото и аз го усетих: да гледам как астронавти излитат към Луната, как Земята се отдалечава и става по-малка в техния илюминатор, съответно как Луната се уголемява – това бе нещо съвършено непознато за нашето поколение!

„Артемис 2“ ни показа какво бе изгубено след декември 1972 година, когато бе проведена мисията „Аполо 17“. Представи си: децата през 50-те и 60-те четат научна фантастика, четат за роботи, за полети до други планети. След това през декември 1972 г. полетите на човек в далечния космос приключват, космонавтиката се свива до околоземната орбита и през следващия половин век, вярно, имаме някои величествени постижения – например, строежа на Международната космическа станция с размер на едно футболно игрище и полагането на постоянно човешко присъствие в космоса.

Това не променя факта, че

влязохме в 21-ви век с един свят, който прилича много повече на света от семейство Флинстоун, отколкото на този от семейство Джетсън.

Няма как при това положение да не се стигне до колективно разочарование. Съответно да си астронавт вече не е така атрактивно, както преди.

Но сега, когато далечните пилотирани експедиции в космоса се възобновяват, когато имаме изкуствен интелект и вероятно хуманоидните роботи идват скоро – този път наистина!, – 21-ви век най-накрая започва да изглежда такъв, какъвто трябва да е.

 

– Дано наистина е така, но… като че ли голяма част от обществото изобщо не разбра за успеха на пилотираната лунна мисия. Защо?

– През 1968 г., когато Франк Борман, Джим Ловъл и Бил Андерс – част от екипажа на „Аполо 8“, прочитат фрагменти от библейската книга „Битие“ навръх Бъдни вечер, това се случва пред погледа на милиарди зрители. Но по тези времена средствата за масово осведомяване са далеч по-ограничени в сравнение с днес. Имало е телевизия, радио и вестници. Толкоз. В днешния свят на интернет и социални мрежи общественото внимание е силно фрагментирано. Има множество места, откъдето може да се информира човек – отделен е въпросът, че огромна част от тези канали бълват дезинформация, а изкуственият интелект дори засилва това.

Все пак, нека не забравяме, че независимо от всичко, „Артемис 2“ привлече съществен интерес. Като най-разпознаваемият космически популяризатор у нас моят проблем беше друг – нямаше как да „огрея“ навсякъде. Бях поканен да коментирам на много места, на някои трябваше да откажа – не че не исках, но с работа, семейство и две деца, бе физически невъзможно да присъствам навсякъде. Дори и това наше интервю го бяхме запланирали отпреди няколко месеца – и чак сега го направихме.

 

 

– Така е, но… според мен такава новина заслужава много повече обсъждане и връщане в центъра на обществения разговор. Факт е, че науките за изследване на Вселената не са там днес. Печелят или губят от това?

– Аз не съм съгласен с това, че не влизат в центъра на обществения разговор – все пак активно популяризирам космонавтика от две десетилетия. Тогава, преди 20 години, положението наистина бе депресиращо – още я нямаше тази частна инерция, каквато наблюдаваме днес. Но

станах свидетел как космосът отново влиза в общественото полезрение

първо, благодарение на частниците като Илон Мъск и Джеф Безос и второ, благодарение на новото поколение научна фантастика, като романите и филмите – „Марсианецът“ на Анди Уеър (а сега се говори усилено и за „Проектът Аве Мария“), на сериала „За цялото човечество“ на Роналд Д. Мур. Широкият обществен интерес, естествено, не е постоянен, но винаги се разгаря, когато има интересно събитие – примерно кацането на „Пърсъвиърънс“ на Марс през 2021 г. или полета на „Артемис 2“ до Луната.

Но съм съгласен, че хора, които да вършат работа, никога не достигат. Моята област е гражданската наука – откривател съм на астероиди, свръхнови, кафяви джуджета, двойни звездни системи. Дори там, където правим открития по различни проекти, винаги има нужда от нови желаещи, които да се включат! Областта е отворена –

днес е много по-лесно да правиш открития, отколкото е било възможно преди,

но все пак се изисква да проявяваш воля да полагаш усърден труд.

 

– С какво си обясняваш, че извънземните изгубиха „ореола“ си като любима тема за страхове в общественото пространство на фона на изкуствения интелект?

– Извънземните се възприемат като нещо далечно и абстрактно, на фона на реални заплахи като пандемиите или войните, например, които са съвсем близо до нас.

Изкуственият интелект също добавя сериозен елемент на несигурност по отношение на работното място – и то точно днес. Но съвременната астробиологична наука (която, между другото, отскоро се развива дейно в България – имаме магистърска програма в СУ!) търси отговор на въпроса дали сме сами във Вселената – и то по академичен път, който е радикално различен от наложилата се представа в общественото съзнание като летящи чинии или зелени човечета.

Истината е, че през последните 30 години – толкова изминаха от откриването на първата извънслънчева планета около звезда от главната последователност като нашето Слънце – ние научихме неимоверно много за Вселената, планетите и техните условия, така че

когато открием извънземния живот, ще сме по-подготвени. Съответно, по-малко уплашени.

 

 

– Не спирам да питам и не намирам отговор за себе си – как така сме изпратили хора на Луната, изпратили сме „Вояджър“ с примитивни от днешна гледна точка технологии, а вече половин век човешки крак не е стъпвал дори на спътника ни, камо ли на друга планета?

– Аз съм сериозен противник на твърдението, че технологиите през 60-те и 70-те са били примитивни. Обикновено хората гледат изчислителната мощ на навигационния компютър на „Аполо“ и го сравняват с тази на съвременните персонални компютри, които всеки от нас притежава. Така те попадат в клопката да си мислят: „О, този компютър е пълен боклук в сравнение с мобилния ми телефон, не мога да си представя как са били на Луната“. Но да погледнем спецификите му – тактова честота 1 MHz, 4kb RAM, 72 kb ROM. Компютри с такъв тип специфики се появяват в бита чак през 1977 г., говоря за Commodore PET и Apple. С други думи, навигационният компютър на „Аполо“ е изпреварил времето си с почти десетилетие.

Отделно той е бил напълно адекватен за изпълняването на задачите, свързани с навигацията на кораба „Аполо“.

Между другото, парадоксалното е, че ако някога този компютър е изпреварвал бита, днес е точно обратното –

съвременните космически компютри са често пъти скромни в сравнение с битовите.

Компютърът на най-новия марсоход на НАСА – „Пърсъвиърънс“, който кацна през 2021 г., е с едноядрен процесор с тактова честота 200 MHz, 256 MB RAM и 2GB флаш памет. От гледната точка на съвременния потребител това е безвъзвратно остаряла технология. Но задачата му не е да поддържа тежки програми – а само строго специализирания софтуер, необходим за придвижването на Марс.

Причината, поради която отне 53 години, за да възобновим полетите си до Луната, не се корени в по-добрата микроелектроника или компютърни технологии – а защото

чак сега, половин век по-късно, разполагаме отново със свръхтежки ракети за пилотирани мисии от класа на „Сатурн 5“.

Такива ракети рядко са били построявани и може да ги изброяваме на пръсти – в миналото това са били „Сатурн 5“, „Н1“, „Енергия“. Съвсем отскоро разполагаме с нови свръхтежки ракети като „Фалкън Хеви“, „Спейс Лонч Систъм“ (ракетата, извела „Артемис 2“), „Старшип“, „Ню Глен“.

Проблемът е, че в миналото съществуването на такива ракети не е могло да бъде оправдано – окей, те могат да се ползват за пращането на хора до Луната, но за какво друго, което е полезно за практиката? Шпионските спътници, геостационарните комуникационни спътници, роботизираните космически мисии могат да бъдат извеждани безпроблемно от по-скромни ракети. Сега обаче това може би се променя – пазар за свръхтежките ракети ще има, благодарение на мегагрупировките и най-вече тези, които ще служат за изграждането на орбитални центрове от данни.

 

– Спомена положителната роля на частните космически инициативи. Много от големите технологични лидери през последните години – Мъск, Безос, Ричард Брансън, са свързани с Космоса. Как гледаш на тази надпревара? Смяташ ли, че те допринасят сериозно за напредъка в космическите изследвания, или по-скоро вредят на националните програми?

– Полезни са – и това може да го заявим категорично, защото

преди тези милиардери да се появят, Щатите бяха изправени пред възможността да останат без никакви значими ракети-носители.

През 2011 г. совалката бе пенсионирана, НАСА нямаше способ да изпраща астронавти към МКС, освен като пътници на руските кораби „Союз“. За спътниковите превози и междупланетните мисии имаше скъпоструващи ракети като „Делта 4“, както и прословутите „Атлас 5“ с руски двигатели „РД-180“. След 2014 г., след като Русия анексира Крим, американците трябваше да спрат закупуването на „РД-180“ за „Атлас“-ите.

Истината е, че ако „СпейсЕкс“ не бяха създали „Фалкън 9“, западният свят щеше да е в много лошо положение. А отскоро в експлоатация е и ракетата на Блу Ориджин „Ню Глен“.

 

 

– Защо всички тези хора, а и допълнени от политическите лидери, се оказват толкова щедри на обещания, а по-рядко – на успехи? Ракетите на „СпейсЕкс“ безспорно са феномен и голяма стъпка, но, ако вярваме на Мъск, трябваше много отдавна да сме изпратили хора към Марс, а и той да е сред тях…

– Вярно е, че сред милиардерите Илон Мъск успя най-много със „СпейсЕкс“, докато останалите ни разочароваха. Да, не всички милиардери постигнаха успехи – и за това си има логични причини, малцина осъзнаваха какви са рисковете да се занимаваш с космически бизнес.

Ричард Брансън се оказа най-наивният: той очакваше да вземе готови технологии – за изстрелване от борда на самолет, демонстрирана от първия частен пилотиран кораб „СпейсШипУан“ през 2004 г., и веднага да почне да печели пари. И макар че създаде орбитални ракети („ЛончърУан“) и туристически пилотирани космически кораби („СпейсШипТу“), които бяха успешни в технологично отношение, фирмата му за орбиталните ракети фалира, а тази за туризъм е пред фалит – сметките не излязоха.

Технологичният успех не гарантира пазарен такъв.

Също така, за да успееш, трябва да се обградиш с качествени хора – точно това бе грешката на Джеф Безос. Дълго време фирмата му „Блу Ориджин“ не успяваше да построи своевременно ракетите и корабите си, тъй като бе оглавена от изпълнителния директор Боб Смит – човек, произлизащ от стария аерокосмически отрасъл с цялата му бюрократщина и неефективност. Но наскоро Смит бе заменен от Дейв Лимп – и веднага след това започнаха успехите. Ракетата „Ню Глен“ вече лети!

Що се касае до Илон Мъск, той е най-успяващият от всички, а ракетите му, както спомена, са феномен. Защо тогава не е изпратил още хора към Марс? Истината е, че дори и неговите успехи идват след драстични забавяния. През 2010 г. Мъск очакваше да разполага с пилотиран космически кораб „Драгън“ още към 2012-2013 година, но той стана готов едва през 2020 година. Но е най-качественото, което съществува към днешно време – като изключим „Союз“, само той може да вози екипажи от Земята до МКС и обратно. Така че

Мъск революционализира пилотираните превози до орбита. Марс обаче е много по-далече, изисква се по-голям кораб – какъвто е „Старшип“.

Неговата разработка започна през 2018 г. и все още е в етап на изпитания. Не е ясно кога ще бъде довършен – но ако историята с успеха на „Драгън“ ни научи на нещо, то е, че ще стане по-късно, отколкото ни се иска.

 

– Каква е следващата голяма космическа цел на човечеството? През годините оставам с впечатлението, че тя остава доста неясна…

– Доста дълги години бе неясна, да – защото в общественото пространство бяха лансирани какви ли не възможности: полети до астероид, полети до Луната, полети до Марс. Това особено се виждаше при смяната на президентски администрации в САЩ. Буш-младши подкрепяше полети до Луната, Обама беше против – искаше първо човек да отиде до астероид и след това към Марс.

Но днес нещата са различни – китайците са на ръба да изпратят човек на Луната и да построят там постоянно обитаема база. Именно това се оказа катализаторът, който отприщи новата космическа надпревара между САЩ и Китай.

Целта е ясна: Луната. Задачата – също: трябва да се установят бази и постоянно човешко присъствие на естествения ни спътник.

Залогът е голям – кой ще усвои лунните ресурси? Кой ще започне да добива хелий-3? Кой ще разгърне радиотелескоп на обратната страна на Луната? Кой ще произвежда спътници и космически апарати на място?

Луната е и важна междинна стъпка преди изпращането на човек към Марс. Мисля, че на всички ни е ясно, но все пак да го подчертая отново: трудно е да си мечтаем за полети до Марс, преди да сме усвоили Луната.

 

 

– Дано наистина се задават такива стъпки, според мен определено ще са добър знак за нас, като цивилизация. Пилотираните полети със сигурност привличат голямо внимание, има и история. Дали обаче не сме се насочили към много повече безпилотни мисии? Дали именно от това не загуби и общественият интерес по темата – че започнахме да изпращаме надалеч сонди, а не хора? Какво печелим?

– Като човек, който работи основно с данни от безпилотни мисии в рамките на своите граждански научни проекти, аз си признавам, че проявявам известно пристрастие към тях. Обичам ги! Не бива да забравяме, че дори и човек да посещава целите, за които вече говорих – Луната, астероиди и Марс, има много места, които дълго време ще са недостъпни за нас. Адската повърхност на Венера или луните около Юпитер, където радиацията е твърде силна.

Но не съм съгласен, че безпилотните проекти не генерират силен обществен интерес. Някои примери са кацанията на марсоходите, полетът на хеликоптера „Инджинюъти“ на Червената планета, снимките на космическия телескоп „Джеймс Уеб“.

Безпилотните мисии безспорно са повече, винаги ще са повече, защото са по-евтини, изпълнението им е свързано с по-малки рискове,

включително бизнес и политически, в случай на провал.

На въпроса ти какво спечелихме, ще отговоря пряко: научни данни. Безпилотната космонавтика винаги е предоставяла много повече данни, много повече открития, много повече публикации в престижни научни списания в сравнение с пилотираната. За съжаление, научният принос на Международната космическа станция – основният фокус на съвременната пилотирана космонавтика, е твърде скромен.

Но мисля, че ще се съгласиш – „Артемис 2“ върна вниманието на обществеността към космонавтиката по специален начин. В рамките на няколко дни гледах към Луната по различен начин. Казвах си: „Там летят хора“. А представи си какво би било, когато построим бази. Ще си казваме: „Там живеят хора“! В това отношение безспорно загубихме, че в течение на половин век след „Аполо“ нямаше сериозни програми за усвояването на Луната с хора, а не само с роботи.

 

– И все пак, убеден съм, шумът от мисията трябваше да е повече и да стигне по-нашироко. Разбира се, не е късно, особено ако продължим със следващите стъпки, за които стана дума. Има ли алтернатива според теб тераформирането на Марс като бъдеще на човечеството?

– О, да – именно това е сблъсъкът между Мъск и Безос. За Мъск ние трябва да отидем на Марс, за да се спасим – да имаме колония като план Б, в случай че нещо се обърка на Земята, да се гарантира, че човечеството ще оцелее. Визията на Безос е съвсем различна – той смята, че Земята няма план Б и трябва да положим всички усилия, за да я опазваме като наш уникален дом.

Но опазването на планетата може да стане факт, само като изнесем тежката индустрия извън пределите ѝ, като я пренесем в космоса и на Луната. Ще е интересно да видим в бъдеще как тези две визии се сблъскват и дали пък случайно няма да се преплетат.

 

 

– Извън „Артемис 2“, кои са най-важните космически пробиви, които се случиха в тази област през последните години, а така и не стигнаха до голяма част от обществото?

– Аз бих очертал три основни пробива, които мен ме вълнуват лично. Първият е появата на космическите ракети с възвръщаеми първи степени – засега това са „Фалкън 9“ и отскоро „Ню Глен“. Това позволява всеки ден или през ден да бъдат провеждани космически изстрелвания.

Вторият касае появата на микроспътниците, стандарти като „Кюбсат“ – това позволява и на обикновени фирми, не само на космически агенции с милиарден бюджет, да провеждат свои собствени мисии.

Третият е в сферата на космическата астрономия и астрофизиката – благодарение на новите космически телескопи научаваме все повече за естеството и условията на извънслънчевите планети, една съвсем нова област, тъй като първата планета около друга звезда бе открита едва преди трийсетина години.

Оказа се, че голяма част от извънслънчевите планети не приличат на нито една от планетите

в Слънчевата система – те са с размер, междинен между този на Земята (най-голямата скалиста планета) и на Нептун (най-малкия газов гигант). И макар че можем да определяме характеристиките на техните орбити, размери или маса, практически нищо, почти нищо не знаем за условията на техните повърхности. Това са съвсем нов тип планети, които обозначаваме с термини като „свръхземи“ или „мини-нептуни“.

Но какво има на тях, може ли да са обитаеми, ние не знаем!

 

– А коя е голямата новина, която нямаш търпение да отразиш на сайта си?

– Вече я отразих – „Артемис 2“. За мен най-дългоочакваното събитие бе да отразя пилотиран космически полет отвъд околоземна орбита. Не ме интересуваше какъв точно полет – интересуваше ме

човечеството най-после да започне откъсването си от ниската околоземна орбита,

където обикаляхме до безкрай през последния половин век. Исках нещо по-различно от полети до станции или свободни обиколки около Земята. Радвам се, че отново го доживях.

 

– Дано продължим и нататък! Искрено се възхищавам, че вече 20 години не спираш упорито да говориш на сайта си по темата. Ще се радвам да обсъждаме и следващите големи космически новини!