„Ходеща енциклопедия“ е клише, което не е пресилено за малцина българи. Сред тях според мен е днешният ни гост.

Теодор Борисов е спортен журналист, обикаля планетата в търсене на силни футболни истории, които все още се раждат в технологичните времена. Историк и автор на книги за българската история и спорт. Пише въпроси за много от най-популярните телевизионни викторини, а пътят му в тази област започва като трикратен победител в „Минута е много“.

Няма как да го попиташ за нещо от миналото на българския (и не само) спорт и той да не го знае.

Днес обаче ще се случи нещо различно. Ще го питам за бъдещето. За магията на спорта и царя футбол. За комерсиализирането и пренасищането, което идва от технологиите и може да откаже дори най-верните фенове. За кризата на авторитетите.

Ако и вие, като мен, обичате спорта, препоръчвам ви този разговор. Ще ви накара да се замислите в много неочаквани посоки…

– Какъв е смисълът човек да обикаля света, за да пише за мачове, след като може просто да ги гледа по телевизията?

– Това са два различни спорта – футболът на живо и по телевизията. В момента

спортът се развива по-скоро като медиен продукт, отколкото като състезание.

Всичко се прави от гледна точка на това да бъде по-атрактивен за по-широк кръг от хора.

Неслучайно президентът на „Реал“ (Мадрид) Флорентино Перес каза, че най-големият им противник ще бъдат не другите отбори, а „Тикток“ и „Нетфликс“. На младите хора много трудно ще им привлечеш вниманието за толкова дълго време върху дадено нещо – да изгледат 90 минути футбол. Но когато си на стадиона, този въпрос не стои, атмосферата те потапя в нещо съвсем различно.

Гледането на футбол по телевизия или по различни платформи си има своите плюсове, особено при прякото комбинирано предаване, когато имаш 5-6 двубоя и кадърът се прехвърля на стадиона, където става нещо интересно. Тук вече има друга вътрешна динамика, защото се добавя неизвестност.

Тази година гостът ни получи реномираната награда Web Report в категорията за спортна журналистика.

– Освен ако си запален фен, който гледа своя отбор…

– Точно така, тогава няма как да са ти интересни тези възможности.

Преди години всички двубои от даден кръг бяха в един и същи ден, по едно и също време. Сега заради телевизията се прави така, че да са един след друг. Ако някой чужденец идва в София, за 2-3 дни може да види два или три мача. А ако си наистина отдаден пред телевизора, това означава от 12 на обяд до 12 вечерта да седнеш и да не станеш. Просто сменяш каналите.

При все повече хора го има моментът на пресищане, защото футболът извира отвсякъде.

Но

поне за мен няма нищо по-хубаво от това да си на пълен стадион.

Феновете на единия, на другия отбор, неутрални. Създава се атмосфера, която за час и половина те откъсва от всичко, което те тормози в делника.

– Абсолютно! Много бих се радвал да мога да водя децата си спокойно на мачове, защото това е спортът, а не онова, което ще се бори с „Нетфликс“ и HBO. Но явно не то плаща сметката. Как ще изглежда според теб бъдещето на това състезание с платформите?

– То е битка между новото и старото. Когато през 2014 г. на мача от Световното първенство между Франция и Хондурас за първи път признаха гол с помощта на технологията за голлинията, това се възприе като някакъв еволюционен ход напред.

Футболът е доста по-консервативна игра, отколкото, да кажем, тениса, където до 2006 г. успяха да усъвършенстват ястребовото око. Доста по-различен от „Формула 1“, което си е спорт – технология сам по себе си. Там, ако технологията я няма, ще се върнем при Фанджо и 50-те години на миналия век.

Очаквам новият филм за „Формула 1“ с Брад Пит да вдъхнови много хора да се насочат към този спорт. Там определено има криза с големите имена. Преди

имаше по-изразени индивидуалности като Шумахер, Хакинен, Култард, Монтоя, тогава технологията отива на втори план.

Сега индивидуалността на пилотите сякаш не е толкова важна, а това каква е разработката на болида.

А във футбола след това се появи ВАР. Куриозното е, че за първи път го използваха официално в австралийското първенство… Австралия не минава за много футболна нация, но там решиха да го пробват. Както и тази технология, при която съдията, след като види повторението, комуникацията му със стаята на асистентите се предава пряко в ефир – това вече има елемент на риалити шоу. Чуваш как си говорят и как се аргументира решението.

За да се стигне до този момент, в който съдиите първо трябва да обяснят на телевизионните зрители и феновете на трибуните защо е отменен даден гол или защо е признат. Или това, което се въведе в Световното клубно първенство, камерите от гледна точка на съдиите.

Посоката, към която е поел конкретно футболът, като най-комерсиален спорт, е все повече риалити елементи. За да се бориш с Нетфликс, с HBO, с всички други платформи, явно трябва да даваш съдържание, което да не е само спортно.

Теодор стигна до Австралия, за да разкаже за успехите на Божидар Краев

– А към това идват и социалните мрежи…

– Аз ги смятам за най-голям враг на спортната журналистика. За футболистите медиите не са това, което са били навремето.

Всеки вече може да общува директно със своите последователи чрез снимки, коментари. Дори не е нужно да го прави лично, има си екип, който да поддържа профила. Така

журналистите вече се разглеждат като някакви нахалници, които след мача те чакат за интервю, а ти не си в настроение.

Същите тези неща, клиширани, може да си ги кажеш във фейсбук, в туитър.

– Само че украсени, защото имаш екип, който ги пише. И даже няма нужда да връзваш три изречения, което често не ти е по интелектуалните възможности.

– Абсолютно! Освен това, както се казваше в една класическа книга, „всички са равни, но някои са по-равни“ по отношение на медиите. Телевизията е цар. Каналите, които държат правата за първенствата, имат ексклузивен достъп до играчи и треньори след срещата. И обикновено, за да не бъдат глобени,

повечето действащи лица дават интервю за съответните медии, след което просто отминават останалите.

Седиш 40 минути, само за да видиш как някой идва и ти маха с ръка. Докато инфлуенсърите също вече минават в графата „спортни журналисти“ и получават ексклузивен достъп.

Виждаш, че дадения инфлуенсър го следят 300 000 души, а медията, за която ти пишеш, има потенциална аудитория 30 000. На кого ще дадеш достъп?

Египет

– Много е тъжна тази тенденция, защото е и много различна отговорността, която носят инфлуенсърите и журналистите – независимо дали говорим за спорт, за технологии или за каквото и да било друго.

– Във футбола на високо ниво, видя се и от Световното клубно първенство в САЩ,

идеята по-скоро е да се акумулират възможно най-много пари, които уж се разпределят за всички,

докато, естествено, за най-богатите ще има най-много.

Немалко хора, освен че се оплакват от пренасищане с футбол, търсят нещо алтернативно, нещо, което да им напомня за 80-те и 90-те години. Затова, колкото и да е странно, нискоразредният футбол в Англия се радва на огромна популярност.

Ще видим как ще се развият тенденциите, но генералната посока е натам.

ФИФА, УЕФА, големите играчи гледат по всякакъв начин да капитализират популярността на футбола, да отворят нови пазари.

Женският футбол е следващата брънка във веригата. УЕФА направи програма, с която до 2030 г. да инвестира €1 млрд. в него. Дамите наистина заслужават, защото през годините са търпели множество подигравки и унижения. Но това е още един знак, че

парите ще играят все по-важна роля.

– Наистина, вървим към все повече риалити – камери, истории от първо лице, все по-близко предаване. А стигаме до това, което каза за „Формула 1“, а аз го виждам във всички спортове: по-малко спортисти, които са забележителни личности, идват с наистина силни истории, любопитен път, харизма… Не е ли това странен парадокс?

– Интересни истории винаги има, стига човек да знае къде да ги търси.

– Определено!

– Но го има и другото, с което технологията влияе негативно във спорта. Да,

в момента е възможно най-доброто време да си активен спортист и конкретно футболист.

Технологиите помагат на треньори и скаути непрекъснато да следят антропометрични данни, показатели – скорост, издръжливост, бързина. Затова са всички тези модерни потници, които в реално време измерват всички показатели.

Подборът на футболисти вече става по този начин. Отдавна мина времето, когато се гледаха видеокасети, дискове, някакви компилации. Всеки отбор в момента търси конкретен профил, играч, който му трябва, и това спестява много разходи за скаутинг. Но пък, от друга страна,

до голяма степен роботизира целия процес.

Клубовете произвеждат определен тип играчи, които трябва да покрият определени физически характеристики, а

на индивидуалностите се гледа с пренебрежение, защото всичко трябва да се развива на висока скорост, бързо да се освобождаваш от топката.

Например в Англия скоростта е главозамайваща. Повечето елементи са механично заложени, а фантазията някак си отсъства и това е все по-видимо с всяка година.

Теодор с Робин Ван Перси

– Уви… Това ли те кара да пътуваш, за да пишеш за мачове на по-екзотични места, не толкова популярни, не толкова комерсиални?

– За мен футболът е нещо различно.

211 държави са членки на ФИФА, а на ООН са 197.

Тоест, за една нация е по-лесно да получи признание като футболен субект, отколкото като политически.

Футболът винаги е обвързан със социалните, с обществените процеси, с политиката.

Определено не е просто спорт, в който 22-ма ритат някаква топка, други ги гледат.

Възможността да не се съсредоточиш само върху един шампионат или върху една държава, да видиш най-различните нюанси, е това, което може да обогати не само спортната, но и общата ти култура.

Някога световните, европейските първенства са били сблъсък на култури, на нации. Лека-полека футболът се глобализира. Например Люксембург дълги години е аутсайдер, докато емигрантските общности, особено португалската, започват да вземат участие и профилът се променя. Появяват се нови играчи със съвършено нов менталитет, чужд на самата нация.

В момента всичко е претопено

и единствено в женския футбол се наблюдават такива разлики, защото чисто еволюционно той не е достигнал това ниво, където са мъжете. Все още на нивото на мъжкия футбол от началото от 90-те години.

В момента малките деца са от „Барселона“, от „Реал“ (Мадрид), от „Ливърпул“. С местното първенство, ако не е достатъчно конкурентно, никой не се занимава,

при положение, че можеш да превключиш на който искаш канал и да гледаш висококачествен футбол. Има обаче и държави, които все пак са си запазили тази култура. Да кажем Сърбия – изобщо не играят някакъв извънземен футбол, но ти си от „Партизан“ или „Цървена звезда“, стадионите доскоро бяха пълни на дербито.

– Не е ли самоубийствено това, че се губи идентичността на различните държави? Както каза, всички искат да са бързи, ефективни, а може би е по-стойностно, ако италианците са със силна защита, бразилците са технични, а англичаните си разчитат на центрирания…

– От една страна се губи, наистина. Ако всички станат еднакви, пак ще е атрактивно да са на високо ниво, но само по цветовете на фланелките ще можеш да разбереш кой какъв е.

Другото мислене е, че в спорта винаги най-важна е победата – титлите, успехите. А в днешно време е дори още по-важно, защото върви със сериозни пари. Наградните фондове са такива, каквито навремето не са и сънували. Особено в клубния футбол това е

хранителна верига, където редовно трябва да се класираш за големи състезания, за да имаш съответните парични постъпления.

Всяка държава си избира път. Южноамерикански страни дълго време бяха износител за Европа на големи имена. Днес в Бразилия, при цялата нестабилна политическа обстановка и спортните проблеми, местните отбори успяха да намерят сериозно финансиране и вече привличат бразилци от Европа в разцвета на силите им. Бразилските отбори доминират в Южна Америка, а в същото време националният отбор е в едно от най-слабите си състояния някога, играчите са като извадени от калъп.

Тази Бразилия няма нищо с онази, когато всички си спомнят и заради която много хора са се влюбили в футбола.

В момента няма нито една личност там. Някой ще каже Винисиус Жуниор, но да го сравниш с Роналдо, с Ривалдо, с Роналдиньо, за мен е смешно.

Ако се върнем на един от предишните ти въпроси, след Меси и Роналдо – това донякъде преекспониране съперничество, във футбола имаш Мбапе, Ямал, Холанд, но не и някоя фигура, за която да кажеш: „Видиш ли, ето нов Марадона, Пеле!“.

Изключваме Ямал, който, по подобие на Пеле, печели голямо първенство на 17. Момчето едва излиза от пубертета, решава да направи един малко по-„разчупен“ рожден ден и веднага му скачат всички медии, че се е провалил, парите са го развалили.

И в другите спортове е така. В леката атлетика има ли лекоатлет след Юсейн Болт, когото цял свят да го знае?

– Мислиш ли, че може да се спре тази въртележка?

– Има много варианти. Във футбола имаше такъв период на хвърчене в облаците в края на миналия и началото на този век. Луиш Фиго отиде от „Барселона“ в „Реал“ (Мадрид), чупиха се трансферни рекорди. И тогава една медийна групировка – „Кирх“, която държеше правата на много от големите шампионати, фалира. Последваха 3-4 години на стагнация. Тогава се въведоха по-сериозни лицензионни изисквания за отборите в евротурнирите, че трябва да имат обезпечено финансиране, независимо от конкретен спонсор.

Със сигурност трябва да стане някакво неочаквано събитие, за да се промени този модел. Докато нещо носи пари, няма как да го смениш и някой от добра воля да реши да направи промяна.

Преди години Фабио Капело беше в София и имах възможността да го интервюрам. Попитах го: „Не беше ли по-добре по Ваше време, когато евротурнирите бяха на директна елиминация, още първия кръг може да се падне шампионът на България с европейския клубен шампион в сравнение със сега, групови фази, безброй мачове…?“.

Капело ме погледна със съжаление за моята наивност и отвърна: „Не. Сега е по-добре за големите клубове. Ако ЦСКА играе с „Нотингам“, европейския клубен шампион, елиминира го първия кръг, септември месец, интересът към този турнир ще спадне, клубовете ще претърпят финансови поражения“.

Големите клубове искат да имат сигурен вариант, че ще продължат. Този нов формат – без групова фаза, с обща лига в Шампионската лига, помогна на „ПСЖ“, които с резултатите си щяха да са отпаднали. Вместо това с три силни мача за целия начален етап се класираха за следващата фаза и там се разиграха.

– Този модел е заимстван от комерсиалния американски подход в НБА или НХЛ.

– Да, американците са известни с това, че успешно монетизират спорта. Но каквото и да си говорим, кучетата си лаят, а керванът си върви. Спортът си продължава, големите турнири и шампионати следват един след друг.

Виждаме каква аудитория събират Олимпийски игри, световни и европейски първенства по футбол –

по телевизионни рейтинги това са най-големите събития във всяка държава.

Но може би не е случайно, че когато започна пандемията и светът спря за няколко месеца, телевизиите изведнъж се зачудиха какво да правят и на някого му дойде свежата идея да се пускат стари спортни събития. За много хора това се оказа една от малкото радости в онзи момент.

В чисто психологически план, ако се замислиш, колко неща през годините са те карали да се чувстваш горд? Ако си сложим ръка на сърцето,

няма събитие от прехода, което да е генерирало толкова положителни емоции, колкото 1994 година.

– С нищо не може да се сравни. Сигурен съм, че всеки, който е бил поне хлапе тогава, си спомня къде е гледал всеки отделен мач, дори да няма никакъв интерес към футбола.

– Това е единственият момент от Втората световна война насам, в който нацията е била наистина обединена. Затова е и такава болката, че няма да се повтори.

Такива неща не се случват всеки ден и затова остава в историята.

Музеят на ФИФА в Цюрих

– След толкова години в спортната журналистика, имаш ли своето обяснение защо точно футболът е най-успешният спорт? Толкова ли е гениален, толкова ли е различен от всички останали?

– Това е въпрос, който се питат и колегите, които не се занимават с футбол, а отразяват баскетбол, плуване. Също и самите спортисти, още по соц време, когато България има медали в борбата, художествената гимнастика, вдигането на тежести, а пак най-добре платени са били футболистите.

Много е трудно на човек, който няма отношение към футбола, да му обясниш защо този спорт е най-популярен.

Има теории, че правилата са най-разбираеми, че най-лесно можеш да го практикуваш. Един от другите минуси на навлизането на технологията в спорта, е, че имаш измервателни уреди, ВАР, които обаче го оскъпяват. Тоест, вече не е толкова достъпен, колкото е бил преди. Вече да спортуваш е инвестиция, не е нещо, което просто така правиш в свободното време.

Футболът все пак остава спорт, в който едно момче или момиче от социалните низини може да пробие и да получи път в живота. 90% от най-прочутите футболисти идват от бедни семейства, крайни квартали, родителите работят на няколко места, за да купят първата топка. Футболът се утвърди като възможност, ако си достатъчно упорит и да пробиеш, да си осигуриш прехраната.

Освен това е колективен спорт. В тениса например, каквито и средства да вложиш, шансът да попаднеш в топ 100 е значително по-нисък, отколкото във футбола да успееш да постигнеш прилично ниво някъде.

– Спомена, че вече не ни трябват хора на линиите в тениса, няма ги и във волейбола. Можем ли скоро да се окажем в ситуация, в която няма да ни трябват и самите спортисти? Технологията да ги уподоби по красив начин и човекът да излезе от картинката.

– Не знам, може и в тази посока да се работи. Този сегмент на електронните спортове не ми е чак толкова познат, но е факт, че там

наградните фондове вече са такива, каквито 2/3 от нормалните спортове не достигат.

Но много се съмнявам, че ако събереш най-добрите състезатели на FIFA или Football Manager в един футболен отбор, те ще могат да постигнат някакво дори прилично ниво.

Дигиталният свят е едно, реалният свят е друго.

Едно от нещата, които правят спорта универсален, е, че върви заедно със социалните процеси. Той не е изолиран остров. Докъдето стигне нашата дигитализация, дотам ще продължи и в спорта.

– Човешкото несъвършенство също по някакъв начин според мен е плюс в спорта. ИИ вече е успешен като помощник за инвестиции. Обаче все още не съм научил за ИИ, който е достатъчно успешен да дава прогнози за мачове. И според мен причината е човешката страна, несъвършенството, грешката, заради която понякога фаворитът може да загуби.

– Тук идва един друг проблем, свързан със социалните мрежи и тяхната обратна страна. Ти наистина можеш да контактуваш с феновете. Само че нерядко някой футболист прави грешка, губи мач например. И има случаи да получава хиляди гневни съобщения от някого, защото си е изкарал червен картон и му е повалил „фентъзито“. Това е един допълнителен натиск, дигитален тормоз. Ако си малко по-лабилен психически, в един момент се питаш: „Струва ли си?“.

Трябва да приемем, че спортистите са хора. Публични личности са, да, трябва да си пазиш имиджа, едно е аз или ти да пийнем две големи, да отидем и да направим някой зулум, друго е да го направим публична личност. И все пак, това са нещата от живота.

В момента всички сме в едно увеличително огледало,

всеки следи какво прави другият. Спортистите много добре го знаят и им е приятно, когато виждат няколко хиляди лайка и сърчица на своите публикации, а в същото време не са в състояние да изтърпят 10 критични коментари.

– Според теб имат ли предел човешките възможности в спорта? Продължаваме да подобряваме в леката атлетика, в плуването, а други места като вдигането на тежести се налага да променяме условията, за да изглежда, че подобряваме рекорди…

– Всичко е функция на другите области – медицина и технологии. Искаме или не, ще засегна темата за допинга. Ясно е, че за рекордите в леката атлетика от 80-те години, трябва да сме много наивни да смятаме, че достигналите ги са били само на витамини и минерална вода, след като толкова време не са подобрени.

Неслучайно Стефка Костадинова в един момент каза: „Нека най-накрая някой да подобри моя рекорд, за да се види, че спортът се развива“.

Зрителите не биха искали да гледат нещо, в което едни свещени крави седят от години.

Леброн Джеймс подобри рекорда на Уилд Чембърлейн за най-много точки в НБА. При все, че по времето на Чембърлейн не е имало 3 точки и със сигурност, ако се преизчислят, Леброн ще е доста далеч.

– Както и на Овечкин трябваше да му измислят рекорда за голове в редовния сезон, защото иначе нямаше как да подобри постижението на Грецки за общ брой голове.

– Точно. А Уейн Грецки не възропта от това. Както беше и в България, когато Бербатов подобри постижението на Христо Бонев за голове, без да сравняваме срещу кого е вкарвал единият и другият.

Теодор в Абърдийн пред статуята на сър Алекс Фъргюсън

– И колко мачове са се играли от националните отбори по времето на двамата.

– Самите спортисти са наясно, че

за да се развива спортът, трябва да има нови идоли. Понякога дори с цената на някакви компромиси.

Но спортът е това. Има ги положителните примери, има ги и отрицателните. Като в живота.

Винаги съм се учудвал, когато някои хора обвиняват спортистите, че не заемат активна обществена позиция, защо се снимат с този или онзи. Повечето от тях са аполитични и активностите им се простират дотам, ако някой им финансира подготовката, след това да са благодарни.

Трябва да се научим да различаваме – невинаги спортните идоли са такиви в живота. Има достатъчно примери за хора, които са страхотни футболисти, баскетболисти, борци, щангисти, а в живота са… да не казвам лоша дума, но с меко казано спорен профил.

След като си привърженик на даден спорт, на даден спортист, трябва да се научиш да го преживееш в пълния му вид. Да, разочароващото е, със сигурност, когато човекът, когото си гледал по телевизията, всъщност е друг на живо. Но това също е част от магията на спорта и на телевизията.

– Много често подценяваме спортната журналистика, включително и в медийните среди, а има един парадокс – през последните години толкова много хора като Пламен Младенов, като Мартин Иванов, като теб, ги смятаме за едни от най-ерудираните, за еталон за обща култура. Как става така?

– Отношението към журналистите като цяло не мисля, че е по-различно. За някои са мисирки, за други са с други термини. Ще обидя много хора, но все пак по моята докторантура съм работил в Загреб. Там няма журналистически факултет, нито исторически. Има философски факултет, където са обединени всички хуманитарни науки.

А журналистиката е част от Факултета на политическите науки. Какво означава това? Хората смятат, че тя е обвързана с политиката и за да станеш журналист, трябва да научиш основите – социология, политология, история, как функционират нещата. Едва тогава вече да станеш журналист, като натрупаш някакви познания.

В същото време, за да си спортен журналист, трябва да имаш интерес към спорта. Не казвам, че трябва да си бил състезател, да си завършил НСА. Съвременната епоха дава много добри възможности като спортен привърженик, като човек, който е отдаден на спорта, да следиш събитията.

Конкретно за себе си мога да кажа, че гледам да имам и общата картина. За да усетиш колко значим спорт е футболът, как е обвързан с политика, с история, с география, трябва да разбираш и от тях. Не само да те интересува дали даден отбор играе 4-4-2 или 3-5-2, дали в средата на терена е „диамант“ или „коледно дърво“.

Питаш ме защо е толкова голям футболът? Ако си пуснеш едно телевизионно студио и хората ти говорят само в тактики и цифри, ще смениш канала. Само че на големите първенства колегите канят и актьори, хора на изкуството, обществени личности, които да говорят за футбол. Именно за да покажат, че той обхваща всички сфери на обществото и всеки има отношение.

Този, който подценява журналистите, генерално смятам, че подценяват труда на хората. Защото, ако искаш да се развиваш, във всяка една сфера, без значение дали е журналистика, трябва да посветиш много време, да се усъвършенстваш, да напредваш, да не стоиш на едно място. Хората виждат крайния продукт. Какво ти е коствало да стигнеш дотук, не ги интересува много.

Това е като при спортистите, конкретно българските. Когато Григор спечели, всички сме доволни. Когато загуби или се откаже по здравословни причини от US Open: „Ех, Гришо, пак се е намерил гадже“. А в същото време какво му е коствало да стигне дотам да ни е най-разпознаваемият спортист в глобален план, не ни интересува. 58 поредни турнира от „Големия шлем“ да си там… Хората, които се интересуват от тенис, знаят кой е Григор Димитров. Но теб те интересува само дали е спечелил този мач, с кого си ляга.

Такъв тип хора няма как да очакваш да уважават журналистите, след като не уважават и най-известните българи.

– Как би изглеждала спортната журналистика един ден, ако нещата се развият така, както ти би искал?

– Спортната журналистика изглежда така, както искат да изглежда читателите, зрителите. Медиите се влияят от това, което искат или предполагат, че искат хората.

Голяма част от медиите мислят, че на хората им се четат креватни история и затова са пълни с това.

В спортната журналистика имаме едно опасно съчетание от изкуствен интелект и липса на естествен интелект. Много копи/пейст. Много писане без проверяване. Лесно можеш да клъвнеш някоя фалшива новина и да я разпространиш. И,

да си го кажем директно, липса на задълбоченост. Фастфуд журналистика.

Просто защото някои хора са уморени да прочетат текст, който е повече от три абзаца. Камо ли пък, ако е някоя по-сериозна разработка.

Има, за щастие, и обратния пример, благодарение на това все още съществуват някои вестници. Има кой да ги чете и това показва, че все още не сме се върнали съвсем до първобитно-общинния строй – да се изразяваме в картинки и нечленоразделни звуци.

Каква ще е посоката на журналистиката изобщо, зависи от хората. Ако им се чете фастфуд, ще има повече медии, които предлагат такава. Ако хората искат по-качествени неща, самите медиите ще вдигнат нивото. Но моделът „много неща с малко пари“, който се практикува, изначално е погрешен и не води до добри резултати.