На 21 г. той застава пред камерата на „По света и у нас“. 17 години по-късно си тръгва и преминава… в света на технологиите. Защото там вижда промяната, за която иска да допринесе. Там е бъдещето, в което ще живеят трите му хлапета.
Спас Кьосев е сред най-разпознаваемите телевизионни лица, най-младият водещ на централните новини в историята на БНТ. Дълги години кара „БНТ такси“ в награждавано и смислено предаване, което даваше думата на всеки за важните теми от деня.
Толкова много неща има да обсъдим – за технологиите и журналистиката, за телевизията и четенето, за новината и публицистиката.
Хайде, качвайте се и вие в „Дигитални истории такси“! Безплатно е и винаги ще бъде!
– Ти беше най-младият водещ в историята на „По света и у нас“, стана едно от най-разпознаваемите и дългогодишни лица в телевизионния ефир. После изведнъж „изчезна“, за да отидеш в света на технологиите. Защо толкова рязко смени посоката?
– Реших да пробвам нещо ново. След като инвестирах половината си живот в журналистиката и специално в телевизията, смятам, че дадох доста шансове и на себе си, и на самата телевизия. В един момент реших, че връзката ни се изчерпва – взехме си каквото можем, дадохме си каквото можем и продължих нататък.
Интересното е, че едва след като се отказах от това нещо, в което бях инвестирал цялата си младост, всичките си мечти, всичката си любов и сили, се оказа, че не съм правел телевизия, а нещо много повече, нещо много по-голямо.
Не беше просто телевизия, не беше и просто журналистика, а да изследвам човека и да разказвам истории.
След като напуснах, много често ме питат не ми ли липсва. Не, защото това е, което продължавам да правя.
За мен определението за телевизия е „свързвам хора“. И „разказвам истории“.
– Историите са тези, които оцеляват – от пещерните времена, та до тези на изкуствения интелект, неслучайно така се казва и този сайт.
– Гледайки назад, а вече и след това, продължавам да правя същото, което съм правил цял живот. Воден съм от същите интереси, от които съм бил воден цял живот.
Майка ми разказа една история, бил съм на няколко години. Времената бяха по-свободни и ме е пуснала да си играя пред блока. Изчезвам, тя тръгва да ме търси и ме намира със Стоянчо на една пейка. Стоянчо е 80-годишен дядо, с когото седим и си говорим, разказваме си истории.
По някакъв начин това нещо ми дава осъзнаването, че цял живот съм го правил, а телевизията е просто платформа. Смених платформата, но продължавам да правя същото.
– Но пък е и доста пристрастяваща платформа. Много хора се откъсват трудно от нея.
– Истината е, че телевизията много се промени за тези 20 години, докато бях в нея.
До голяма степен разбрах това, когато отидох в технологичния бизнес, който вече не гледа телевизия, защото предприемачите са млади.
А и голяма част от успешните предприемачи по време на моя професионален пик са били в чужбина. Когато започнах да работя с тях, все им се струвах познат отнякъде, но не знаеха точно откъде. Когато станеше въпрос и им разказвах, ми се извиняваха, че не гледат телевизия. И веднага ме питаха защо съм работил там, „вече не е толкова нужно, никой не гледа телевизия“.
Трябваше да им обяснявам, че когато аз се влюбих и се обещах на телевизията, тя беше нещо престижно, сравнително добре платено и най-важното, гледаха те всички. Разполагаше с вниманието на всички. В днешно време това далеч не важи със същата сила.
– Зависи, ако гледаме статистиката, в крайна сметка все още я гледат много хора, макар и не винаги по традиционния начин, а онлайн, избирателно. Да, по-малко хора си пускат телевизора в 8, за да гледат новини, но новините оттам отекват, обсъждаме ги и са в центъра, независимо дали става дума за реалити, или за политика.
– Така е, но оттогава много се промени начинът, по който се консумира и дистрибутира телевизията. Преди трябваше да намериш точната тема, точния човек, да го пуснеш в точното време, когато ще гледат точните зрители. Беше цяло чудо да може да се получи най-добрият продукт, но и най-добрият импакт, да се получи качествен продукт. Трябваше много планети да се наредят в пространството.
Сега добрите неща съществуват сами по себе си и те намират. Парчетата качествена телевизия те намират, макар да го няма вече този ритуал всички да седнат в 8 часа и да гледат централните новини.
Да, хората гледат телевизия, качествените неща продължават да се разпространяват, но в телевизията няма онази сила, която имаше преди.
– Гледал съм от първия ред нещо подобно със залеза на вестниците. Когато започвах като журналист, „24 часа“ имаше 200 000 тираж и от това, което имаше на първа страница, зависеше дневният ред на обществото.
– Да, зависим много и от функцията на телевизията и на масовите медии, защото преди те съществуваха като основен канал за комуникация първо за информация, после за анализи. Според мен част от причината телевизиите да загубят своите зрители и общественото си влияние, е, че твърде дълго продължиха, а може би и още донякъде го правят, да стоят в ролята на доставчици на информация.
Но информацията в днешно време е навсякъде. Тя е в джоба, в телефона. Не е нужно да гледаш един час новини, за да чуеш тези 4 минути, които те интересуват.
Вече гледаш телевизията не толкова за да се информираш, ти знаеш новините от сутринта, от първото си кафе, защото влизаш да си отвориш пощата и там те чакат те. По-скоро гледаш начина, по който са представени, „накъде духа вятърът“, какво е тълкуванието и в коя медия, защото, колкото и да не е ясна собствеността на медиите в България, ти е ясно коя медия кой отбор представлява. В този смисъл
по-скоро ти е интересно да видиш как е представена новината, не толкова самата новина.
– Това обаче, често го повтарям на този сайт, според мен ни създава огромна част от проблемите днес като общество – че нямаме някакви централни платформи, някакви пазители на портата, каквито бяха медиите. За да стига някаква балансирана и качествена информация до теб, а да не се залостиш в своя балон и да си живееш в свят, който е напълно различен от този на съседа ти.
– Така е,
за мен в днешно време много по-важна е публицистиката, отколкото новинарството.
Всъщност националните телевизии са създавани след Втората световна война с цел канализиране на информацията. За възстановяване на обществото, за контрол на информацията. И за това всички да имат една обща трибуна, която да ги събира. Това в днешно време е далеч по-различно.
В едно интервю ме попитаха: „Ти в кое време би искал да живееш?“. Моят отговор беше точно в момента на пионерите на телевизията, когато измислиш нещата. Всяка крачка, която правиш встрани, е нещо ново, откривателство. И второ, това е моментът, в който разполагаш с цялото внимание на публиката.
Когато аз се захванах с това, до голяма степен беше все още така. Но
в днешно време вече всичко в телевизията е измислено.
Другият проблем, ако тръгнем по линията за вниманието на публиката, е, че в днешно време всеки създава съдържание и никой не консумира съдържание.
Можем ли да оцеляваме устойчиво в такъв модел?
– Според мен не можем. По този начин се чупи общественият разговор, когато всеки създава, а никой не потребява в такива обеми, че да има смисъл някой да го създава по-качествено.
– Живеем в момента в царството на преписването, на плиткото, на бързото. Съдържанието ни е „джънк“.
С всички асистиращи системи, които имаме, включително ИИ, всеки може да се заблуди, че разбира от нещо.
Или не е нужно да разбираш нещо, за да свършиш някаква работа? Добре, но това е донякъде.
Никой не става майстор по този начин. За да станеш майстор, знаеш, ти трябва да посветиш 10 000 часа, 10 години, време и сили. В днешно време все търсим шорткътите, прекия път.
Обаче шорткътите не създават майстори. Обратното е. Майсторите създават шорткъти.
Проблемът ми е с вниманието на публиката, че вече никой не може да се концентрира. Усещам аз как се променям и всички се променяме заради целия ритъм на създаване на съдържание, цялата атака, която получават съзнанията ни отвсякъде.
Ние губим търпение. Губим възможност и желание да останем някъде, да спрем, да почетем по-дълъг текст. Не само да чуем мъдрите изречения на събеседника, ами и да разберем контекста зад тях. Смятам, че и сега онова, което правехме в „БНТ такси“, е най-важното.
Не толкова какво мислиш, а по-скоро защо мислиш така, но и кой си ти. Какъв е контекстът на твоята позиция? Кой си ти и какво представляваш като парче от обществения пъзел, за да имаме някакъв диалог?
В момента, ако опиташ нещо подобно, ти се изнервяш. Искаш веднага да разбереш какво и как. А истинското майсторство на разказа, на историята, на филма, на книгата, е да създаде контекст.
Какво прави всяка добра история? Взима нещо незначително в началото и ти дава нещо много значимо накрая. Само че, за да натрупаш значението върху нещо незначително, ти трябва контекст. И тук обичам да давам примера с „Титаник“, който вече е архаичен. На пръв поглед това е филм за потъването на един кораб. На втори поглед е филм за любовта. На трети поглед…, и това е за мен интересно, „Титаник“ е филм за един медальон, който в първия кадър не означава нищо, а в последния означава всичко.
Защо? Заради контекста. Точно това е, което губим в днешно време – и като разказваме, и като възприемаме.
– Трудно се промъкват силни истории, заради всичко, което казваш. Контекстът и детайлът, дълбочината, способността да си изградиш образ, да излезеш от клишето. В същото време има подкастъри, интернет инфлуенсъри, хора с огромна аудитория. От които обаче рядко се иска отговорност за съдържанието.
– Точно това е парадоксът. Хора от новото ми обкръжение казват, че не гледат телевизия. Докато в същото време всеки се опитва да произвежда телевизия вкъщи, от стаята си, от телефона. Всеки прави подкасти.
Не уважаваме журналистиката. Нямаме респект към нея, а в същото време всеки се опитва да бъде журналист.
Това е много интересен парадокс. Единият проблем е, че това само захранва ехо стаите, а другият – че, за да събереш внимание, трябва да бъдеш крайен, независимо на каква тема, и да изкривяваш.
Разсъждал съм доста върху това, защо подкастите успяха и все още до голяма степен успяват като алтернатива на телевизията. При положение, че ако се загледаш професионално, то е обратното на телевизия. Подкастът е „говорещи глави“, нещо, което телевизията от години се опитва да избегне. Той е дълъг, специализиран. Защо обаче хората го търсят?
Защото представлява специализирано съдържание за специализирана публика, която може да го консумира, когато е удобно. Когато си по телевизията, когато правиш „БНТ такси“ и трябва да покажеш 9 минути на цяла България, това е огромен ангажимент.
В ефира на традиционните медии – за колкото повече и различни зрители едновременно създаваш съдържание, толкова по-обективен, балансиран трябва да бъдеш. Това те лишава от онази яркост „на всяка цена“ в интернет и в подкастите. Точно това е разликата и затова е много по-трудно да успяваш в национален ефир да бъдеш интересен и гледан, отколкото в подкаст.
– Много харесвам метафората с храненето и че това, което избираш да четеш, е с което храниш душата си. Затова и ми е важен този въпрос, идващ от 90-те – когато нивото на медиите спада, как може да се обърне процесът? Ние ли трябва да се водим по аудиторията, или пък трябва да я възпитаваме и събираме? Можем ли да излезем някак си от този кръг?
– Имам приятели от Асоциацията на българските анимационни продуценти… Опитвахме с BESCO да помогнем на една от техните каузи – да се променят законите, за да може да се правят по-качествени филми. Един от лидерите им е убеден, че
ще дойде моментът, в който ще се върнем към спокойния разговор, към разумното, към вниманието, към събеседника.
Защото в днешно време всеки иска да си каже сам и не иска мнението ни. Слуша отсреща, само за да види къде може да влезе и да каже: „Ама, чакай, аз да ти кажа“. Това са социалните мрежи.
Те са огледалце на стената, буквално! „Я кажи коя е най-красива на света?“. Живеем в този свят.
Ние сме заслепени от себе си и нямаме никакво отношение към другия. И това алгоритмите в социалните мрежи го използват. Те ни продават самодоволство. И ние сме самодоволни, другият не е нужен.
Преди години трябваше да помогна на едно момиче с есе за това, какво е Берлинската стена. Построихме го така – ако има една арт инсталация, която да я изобразява, бих сложил парче стена с огледала от двете страни, гръб в гръб. По три причини – първо, защото огледалото не ти позволява да погледнеш през него, да видиш какво се крие отзад. Второ, защото огледалото показва само твоята истина. И трето, защото огледалото ти показва точно къде е самата стена.
Когато се появи интернет, надеждата, която донесе, беше, че ще е прозорец към света. А той се превърна в огледало.
– Според мен всички тези процеси се случват именно заради технологиите и стихийния начин, по който ги приемаме. И аз, и ти по някакъв начин минахме „на страната на врага“, отивайки именно при тях от журналистика. Защо избра точно тази посока?
– Аз съм хуманитарен тип, търся бъдещето на човека по-скоро в миналото. Ние, от Класическата гимназия, така правим. Търсим ценностите, света на Платона и неговите идеи, тия неща, които никога не се променят, въпреки условията и условностите, въпреки платформите.
В крайна сметка технологиите са това, което ние искаме от тях. Ние искаме да обслужваме суетата си, дефектите си, човешките и животинските си нужди, да намираме нещо, което да ни ги достави по най-добрия начин.
Защо отидох точно в технологичния свят? Историята е такава – от БНТ ми поставиха задача да направя документален филм за българския технологичен сектор. По време на интервюто бях изключително и искрено впечатлен от хората, които срещнах. Нямах никаква идея, че такива хора все още има наоколо, което за мен беше странно, работех с хора всеки ден. Аз съм журналист.
Срещал съм хиляди хора в работата си, години наред. И изведнъж се появяват личности, които мислех, че отдавна са напуснали България.
Хора, които вярват, че могат да бъдат световни. Хора, които вярват, че утре може да бъде по-добре. Хора, които няма да се откажат.
Това много ме впечатли и затова тръгнах след хората. Те са такива, които са работили върху себе си, те са образовани, можещи, пробвали са някакви неща и не се отказват, колкото и да е трудно.
На мен ми харесва тази идея, тази кауза – да разкажа на всички това, което току-що бях открил и от което бях много приятно изненадан. Историите за успеха, вместо историята за поредната катастрофа с тир.
– И за мен голяма кауза и мисия е да разказвам истории за технологиите, да провокирам някакъв обществен диалог. Уви, честно казано, не мисля, че успяваме. Този сектор продължава да стои откъснат от останалите и историите му да не стигат до останалите, поне така ми се струва на мен.
– Аз все пак смятам, че през последните 5 години, откакто гледам обществото и откъм тази страна, има огромна промяна. Медиите също се промениха, започнаха да обръщат повече внимание на този тип хора. Има добри новини, има вдъхновение и много млади хора решават, че трябва да тръгнат по този път, защото си струва, защото е възможно.
Може да си нормален човек, може да си успешен бизнесмен, без да си крадец, убиец, дилър, без да ходиш с 20 човека охрана.
– И все пак не е достатъчно. Ето, за изкуствения интелект уж се говори постоянно и навсякъде, а не стигаме до някакъв по-смислен обществен разговор. Причините са според мен във всичко, за което говорихме дотук. Някак уютно им е на технологиите да си стоят отделно. Това е моето усещане, може да не е вярно.
– Ако имаш такова усещане, то може да се дължи на това, че тук все пак са глобални компании. Българската политика все още не се интересува от този сектор и не го разбира – и за съжаление, и за щастие. Политиците ни не са стигнали това световно ниво, което, слава богу, българският технологичен сектор успя да достигне. Опитвал съм се да мотивирам успешни предприемачи да разказват по медиите за успеха, за смисъла, за технологиите. Един човек ми каза: „Това, че ще разкажа в България, не ме интересува, аз работя с целия свят“. Същият този човек няколко изречения по-късно обаче каза следното: „Но ако едно дете ме чуе, вдъхнови се и повярва, тогава има смисъл и ще го направя“. Много от тях не ходят публично и централизирано, но обикалят по гимназии, ходят в провинцията и вдъхновяват много млади хора.
Според мен това се случва, и ако има някакъв вакуум, по-скоро може би проблемът е, че не е достатъчно централизирано като медия, като канал, като трибуна, като сцена, като обединение на хора, които биха искали да го правят.
Що се отнася до ИИ, той се променя непрекъснато, постоянно. Може би и самите работещи в технологичния сектор в момента са толкова ангажирани в това да се опитват да го разберат и да предвидят накъде ще отиде, че нямат време и фокус да го обясняват на другите.
– Обаче в този разговор имаме място всички, защото от него зависи бъдещето на всички ни. Но така малцина от останалата част от обществото си дават сметка за големите промени. Не са преминали през тихия момент на ужас, който изпитах аз, когато разбрах, че читателите не различават моя история от такава, разказана от ИИ. Ти мислил ли си за такъв момент – както сам каза, голямото ти умение е да разказваш истории, какво ще стане, ако една програма го прави по-добре?
– Мозъкът ни е свикнал да обръща всичко в картини и в ситуации. Запомняме и вярваме с чувствата си.
Макар и машините да разбират точно кои бутони трябва да натиснат, за да ме ангажират емоционално, те не разбират от емоции.
Онзиден един приятел ми пусна хип-хоп парче, което беше поръчал на изкуствен интелект, понеже съм фен на този стил музика. По някакъв начин веднага, ама веднага усещаш, че манджата е пресолена. Като човек, който 20 години работи с глас, със звук, с интонация, веднага усетих как в гласа на рапъра има едновременно и хрип, и блажно, а е анатомично невъзможно да имаш и двете. И двете създават стил и удоволствие за ухото на слушателя, но манджата беше пресолена, в него имаш твърде много яки неща. Това е мярата. Чувал съм, че
любимото оръжие на дявола е съмнението, а проклятието на дявола е да загубиш мяра.
Това, което имаме и носим в себе си, е свързано с контекста. Както стана дума, не шорткътите създават майстори, а майсторите – шорткъти.
Мярата е нашето убежище. Може би тъкмо тя ще ни върне към предишния начин на разбиране, но може би на следващото ниво. Не искам да се връщаме в пещерите, защото технологиите помагат изключително много във всяко едно отношение.
Не, не, аз не искам да се връщаме в пещерите. Искам да се върнем към човека.
