Интернет все ни свързва, интернет ни дели. Но колко много страни от живота си сме дали като отговорност на технологиите? Рядко си даваме сметка. А коледните празници са прекрасен момент да го направим. Ако сте се поуморили от празнични емоции и трапези, подготвил съм ви една специална Дигитална история.

Днешната ни героиня среща любовта в интернет. Неочакваният пламък в мрежата я води до Англия, където създава щастливо семейство. Докато в един момент тя и съпругът ѝ решават, че искат да избягат… от обществото, в което всичко се случва онлайн, а човешкият контакт е отживелица.

Отделните истории правят общата ни история,а разказът на Даниела Радкова ще завърши в едно много специално място за общата ни история. И с каузи, които са красиво символични точно за празниците.

 

На прощаване

Колко жени, които умеят да скачат с парашут, познавате? Доскоро и аз не познавах. Даниела израства в Родопите, а пътят я води към… военно поделение в Пловдив, където се специализира като парашутистка. Казва, че най-страшен не е първият, а вторият скок – когато вече знаеш какво те очаква.

Най-страшният скок в неизвестното обаче идва после, когато вече е далеч от поделението.След тежка раздяла с бившия си приятел си убива времето в интернет. По това време са модерни „фермите“ във фейсбук, допълва ги с филми, случайни чатове с различни хора. За да срещне случайно… колега от военните времена, когото никак, ама никак не е харесвала. Междувременно той е заминал за Англия. Разменят две-три думи… после пътят ги повежда толкова далеч, че стига до трима синове.

Приказките прерастват в безкраен чат и поела по този път, Даниела го извървява. „Той предложи: „Защо не дойдеш при мен в Англия?“ Неочаквано и за самата мен отговорих: „Защо не?“.

 

 

До моето първо либе

В Англия приключението едва започва. В началото младата двойка работи във ферма за гъби. По това време изискват разрешителни за работа и когато ги получават, решават да продължат напред.т. Следващата им работа е във фабрика за кухненски шкафове… Но как си представяте бивши военни, хора, които са скачали с парашут професионално, да стоят на едно място и да изпълняват повтаряеми, монотонни задачи? Точно така, никак.

„Бяхме във втората по големина фирма в Англия за кухни. Страшно много напреднахме, уважаваха ни, обаче в един момент… едно и също, шкафче, шкафче, шкафче. Казах на мъжа ми, че трябва да сменя работата, защото вече не издържам.“

Приятел ѝ предлага да започне като доставчик в Amazon. Първопроходникът на електронната търговия скоро посреща и мъжа на Даниела.

„Обаче в един момент в Англия влязохме в едни релси, в които бяха всички. Сядаш на дивана, влизаш в сайта на „В и К“, плащаш си водата, плащаш си тока, газта. Трябват ти химикали, влизаш в сайта и поръчваш. Трябва ти телевизор, влизаш и поръчваш… В един момент си дадох сметка, че нямаме никакъв социален живот! Превърнали сме се в едни роботизирани човечета, ходещи на работа.“

Ето че стигаме до ковид и времената, когато доставчиците бяха единствените хора, които можеха сравнително спокойно да пътуват между хората. (Колко бързо забравяме такива уж незабравими явления!)

 

 

Зададе се облак темен

„Беше призрачно и гадно“, спомня си Даниела, „само доставчиците бяхме на пътя – всички останали бяха затворени. В един момент усетих, че просто не издържам. Ние сме се превърнали в роботи!“

„Тогава още повече се разви животът онлайн. Хората започнаха да работят от вкъщи. Всеки ден минаваш пред една къща, доставяш някоя пратка и виждаш как детската изчезва, започва ремонт и на нейно място се появява стая с монитор. После два монитора, три. Хората започнаха да се затварят напълно. Спряха дори да се преобличат, стояха с домашни дрехи. Спряха да излизат. Социалният живот спря. Минаваш всеки ден и виждаш как това се променя пред очите ти. Решихме, че не е нашето. Че няма да се справим с този дигитален начин на живот.“

Тъкмо по това време се ражда вторият им син. Родителите са наясно, че не искат той да расте в роботизираното ежедневие и е време да се върнат към корените. Семейството взема важното решение през 2022-а и скача обратно с парашута 12 години, след като е полетяло към Албиона.

 

 

Патриот

Вероятно ви е направило впечатление (на ChatGPT определено би му направило, ако го попитате), че вътрешните подзаглавия в този текст са заглавията на стиховете на може би най-познатия ни поет, чиито стихотворения обаче се броят на пръстите на крайниците ни.

Именно родния град на Христо Ботев приютява днес Даниела и семейството ѝ. Вече бившата (а може би и бъдеща, кой знае?) парашутистка има магазинче за сувенири, в което ни посреща пъстро разнообразие от какво ли не, освен… най-типичния местен „продукт“ – калоферската дантела. Търговците в градчето са се обединили около идеята да не продават най-характерното, защото по този начин биха намалили драстично броя на хората, които ще отидат в музея, посветен на традиционния занаят.

Даниела започнала с онлайн бизнес, после видяла, че в мрежата се предлагат много занаятчийски произведения, които просто няма къде да бъдат видени извън мрежата.

 

Моята молитва

Още в Англия тя е направила страница за ръчно направени бебешки аксесоари. „При онлайн търговията проблемът беше, че никъде не можеш да видиш тези неща физически. Онлайн магазините са голяма възможност, но не винаги можеш да си избереш точно това, което искаш, като просто го видиш на картинка. Исках да направя магазин, в който да влезеш, да видиш, да пипнеш. Да разгледаш цветовете, да си наслагваш десените“.

Затова решава да направи бебешки магазин в Калофер. Но, някак естествено, бавно и неумолимо… сувенирите изместват бебешките аксесоари. Хората идват в центъра на възрожденския град и, разхождайки се, търсят магнитчета, бъркалки, дъски. Бебешкият магазин става сувенирен. И досега приема поръчките на хората, помнещи страницата и от Англия, но това остава на втори план.

В Калофер ѝ се случва още една изненада. След като големият ѝ син е заченат след дълга битка и с помощта на метода ин витро, а второто дете се е появило точно в разгара на ковид отново с помощта на медикаменти… неочаквано в семейството идва и трети младеж.

Ето че дигиталният детокс днес е факт. Даниела, която е срещнала мъжа си онлайн и е минала през технологичното отчуждение на острова, днес се радва на здравословната среда сред роднини в малкия град.

 

 

В механата

Защо точно Калофер? Мъжът на Даниела е от китното планинско градче. А „човек, който е роден в Балкана или на морето, никога не може да се откъсне от тях“, казва тя.

Днес това, че Даниела и мъжът ѝ са далеч от големия град, им помага да са щастливи. Но не само, благодарение на същите тези технологии, те могат да правят какво ли не, включително и… успешно да завършат дистанционно висше образование в Англия.

Даниела е категорична, че образованието не е фактор, който би трябвало да спира хората да се връщат в по-малките населени места. „В момента баткото ходи на английски, на плуване, дори на футбол в Карлово. Ако един ден реши да учи някъде другаде, нека опита. Има квартири. Хората са оцелявали винаги по този начин, но днес, като че ли сме поразглезили децата си.

На 14 години отидох в Пловдив, сама на квартира, с още едно момиче, доскоро заедно в малко селце в Родопите, при хазяи – баба и дядо. Не е нещо кой знае колко драматично, по това време толкова много деца се справяха така“.

 

Ней

„В малкия град постоянно се слуша мнението на всички. Един казва, че си добър, всички мислят, че си добър. Един казва, че си лош – всички мислят, че си лош. Постоянно някой те одумва какво правиш, защо го правиш, как го правиш. Но дотук приключвам с лошото. В Калофер гладен и жаден няма да останеш, на пътя също. Ще дойде някой, ще ти помогне, ще те прибере. Когато и да имаш нужда от нещо, дори магазините да не работят, винаги има комшии и хора на който да разчиташ. Имаш работа за вършене – всички ще се притекат да ти помогнат. Обадиш се в 10 вечерта на някой комшия дадат ти мляко, ориз – каквото ти е свършило и ти е нужно.

„Много съм доволна, че се върнахме към старото“, казва Даниела. „Много ми харесва, че все повече хора го правят. Осъзнават, че имат нужда да заровят ръце в земята и колко енергия дава това. Тук и детството е съвсем различно. Отдавна нямам навик да заключвам, просто няма нужда. Детето излиза да играе навън, цяла тумба се движи на рояк, обядват, където им е най-близо – дали у нас, дали у някой друг.

В Калофер сякаш времето е спряло преди 30 г. и модернизацията настъпва бавно, но не успява да измести традиционното. В града има един банкомат, а оцеляването до голяма степен е на разменни начала. Аз ти давам яйца, ти ми връщаш мляко. Но го има и другото – току-що една баба ми остави парички „да се почерпя“, защото 30 минути си играх да ѝ поръчам неща за сериозна сума. от „Тему“. Накрая беше толкова доволна, че не знаеше как да ми се отблагодари.“

 

 

Борба

През последните години Даниела не спира да намира каузи, за които да отдели част от времето си.

Днес е насочила усилията си най-вече към две: реновирането на занемарения киносалон в града и осигуряването на нови книги за градската библиотека.

Не среща много съмишленици по пътя си, но, както сама казва, понякога щастието обича тишината.

Решена е да не се отказва, докато не осигури комфортна зала, където децата ѝ и тези на целия град да могат да се насладят на някое филмче, без да минават десетки километри. А също и да върне интереса на децата и родителите им към книгите. Библиотеката в градчето определено има нужда от нови и интересни издания.

Близките ѝ са скептични, познатите ѝ се чудят, но тя е решена да изпълни целта си и градчето да има своите нови придобивки. И идеален момент е Коледа…, когато дори най-големите дигитални адепти слизат от пултовете, за да похапнат сарми с роднините си. Ако още не сте намерили доброто дело, което да направите за празника, каузите на Даниела определено са добра възможност.

Куизове, благотворителни търгове, инициативи… далеч не са малко начинанията, с които Даниела се е заела, а можем да ѝ помогнем и ние всеки малко по малко и ръка за ръка. Да потърсим заедно красотата на аналоговото. Ако историята ѝ ви е заредила с желание да помогнете, още за начините, по които можете да го направите, ще намерите тук.