Логика на емоциите: защо хейтим и как да спрем?

– Когато те поканих да поговорим, ти предложи темата да е комуникацията… Доста неочаквано, признавам, все пак и двамата сме хора на технологиите, въпреки че, разбира се, темата изключително много ме вълнува. Защо я избра?

– Отдавна съм забелязал, а изкуственият интелект го показа още по-ясно, че технологиите се променят, но това, което не се променя в тях, са хората, които ги използват.

Преди няколко години имах лекция на една конференция и ме представиха: „Калоян е програмист с 20 години опит“. И какво? Това с 20-те години в момента не е актуално въобще. При 20 години опит с Лили Иванова сме чукали кофички на пясъчника до пирамидите. Въобще не е адекватно. Обаче

кое е това умение, което развиваш с годините? То е да работиш с други хора.

А как работиш добре с други хора? Когато започнеш да ги разбираш. Не говорим за толериране, не говорим за съчувствие. Като разбираш нещо как работи, по-бързо усещаш, че ако има конфликт, не е лично, а ако има някаква постъпка, тя е продиктувана от несигурности или страхове.

Много неща се обясняват по този начин. И това е полезното. Затова така приключих лекцията: „хората на първо място“ и още нещо – логиката на емоциите. Защото виж как двете неща са противопоставени – логика и емоции.

Обаче всъщност емоциите обясняват логиката на много постъпки.

– Аз съм журналист, който стана програмист след трийсетте. И това умение – да общувам с хората и да се опитвам да ги разбирам, без което не мога да си върша работата като журналист, ми е изключително полезно и като програмист, което не бих очаквал, докато бях извън IT сферата.

– В IT, в технологичния свят, на английски терминът е „интроверт“, на български някой го превеждаше като „задръстеняк“. Ние, хората в нашия занаят, сме по-затворени като цяло, защото работата е когнитивна, ментална, мисловна. Трябва да се съсредоточиш, за да я свършиш. Тази работа привлича повече хора, които са такива – затварят се в себе си, повече мислят – и общуването им е по-трудно като цяло.

Щом общуването им е по-трудно, те имат по-малко опит в него и, бих казал, по-малка емоционална зрялост, поне на ранни етапи в кариерата им.

Като поработиш в някоя компания дори 5-6 месеца, виждаш, че не работиш сам на някакъв клон или в някаква стая – има други хора, говорите, правите, някой ти обещава нещо и не го изпълнява, ти обещаваш нещо и не можеш да го свършиш. Тия неща те доизграждат, развиват те.

Това не че липсва на IT средата, просто хората го разбират от опит, не от книга. Не е нещо, което можеш да прочетеш или да ти кажат: прави това, това и това. Един познат се шегуваше, че няма книга „Общуване за идиоти“, там всичко се прави с практика.

Трябва да си минал през тези неща, да си ги усетил. Това като програмисти го учим, щем не щем, защото няма друг начин.

– Обаче като общество, ако вдигнем малко мащаба, няма как да го учим. Хейтът за мен е много голяма тема, откакто правя този сайт. Общуването в социалните мрежи ни превърна в едни озлобени хора, които постоянно се делят заради поредната „голяма тема“ и не се изслушват.

– Защо? Както Хари и Васи казват – хайде да го изследваме. Кое кара хората да хейтят? Първо, искам да спомена книгата на Марк Менсън „Тънкото изкуство да не ти пука“. Едно от основните неща в нея е, че хората се нервират и се дразнят от неща, които за тях са важни. Не казваме, че са правилни или обективно важни, просто те ги усещат по този начин. Хората хейтят, когато е засегната тема, която е важна за тях, те се чувстват нечути, смятат, че тяхната страна не е представена в спора, или си носят някаква травма отпреди – някой не ги е изслушвал, не им е обръщал внимание. Сега, като имаш трибуната на интернет пред всички хора, които ти четат постовете и коментарите, защо да не я използваш, да кажеш какво мислиш?

Тук и балоните на филтрите помагат, защото го засилват: заобикаляш се с хора, които мислят като теб, и всички други са идиоти. Много

по-малко усилия полагаш да се опиташ да разбереш другата гледна точка, или поне да я уважаваш.

Аз съм на мнение, че не съм по-умен от останалите. И на мен понякога хората ми изглеждат като идиоти. Но ако знам, че не съм по-умен, е редно да си задам въпроса какво не знам, което те знаят? Какво не виждам, което те виждат? Защото убеден съм, че не са идиоти. Всъщност пак е въпрос на това как възприемаш останалите хора, с които общуваш.

Не е лесно, защото всички сме егоисти до различна степен. Примерно, като си родител и си спомняш какво е било да си дете, каква е преломната точка, като станеш баща, изведнъж отговаряш за някой друг. Може би, ако си имал по-малък брат или сестра, пак до някаква степен, но децата са егоисти по много инстинктивен начин, защото те са в центъра на света – на родителите си, на бабите и дядовците, на училището. И чак може би когато родителят попадне в такава ситуация, разбира, че светът не се върти около него и започва да гледа по друг начин. Поне моят анализ е такъв. Може да изглежда лекомислено, но…

– Никак даже, много ми харесва асоциацията. Аз го преживявам в момента: гледам „Малкълм“ за втори път, с 25 години пауза, и сега го гледам със синовете ми. Тогава ми беше смешен от гледната точка на децата, сега ми е смешен от гледната точка на родителите.

– Бил е при теб на гости Александър Кондов. Неотдавна той направи в YouTube канала си за книги видео, в което казва, че

не е смислено в училище да те карат да четеш книги, в които се описват чувства, които не си изпитвал.

Носталгията на „Немили-недраги“ не значи нищо за теб, когато си в училище. Но когато завършиш, отидеш да учиш, отделиш се от семейството и приятелите, изпиташ тези чувства – и го прочетеш след това, години по-късно, разбираш защо тези класики са класики. Разбираш кое е ценното в тях. Просто не можеш да ги оцениш, когато нямаш опита.

И това е най-важното: ти например на 15 години имаш акъла и физически си развит като зрял човек на 30. Каква е разликата? 15 години опит, 15 години живот. Мозъкът ти като възможност ги има, но няма опита, с който да го напълниш, за да можеш да правиш добрата преценка кое е ценно, кое е важно. Колко са трудни нещата в живота – или пък че други, които изглеждат ужасно трудни, въобще не са толкова страшни.

– Но какво можем да направим, така че повече хора да имат тази нагласа, че не са най-умните, а другите са идиоти? Ето, с родителството: ти постепенно порастваш до тия неща. Как можем да го направим по-масово сред хората, които общуват онлайн – да се научим да слушаме другия и да го уважаваме?

– Не знам. Аз като цяло не съм фен на масовите подходи, защото всички искат да спасят света по някакъв начин. Как ще стигнем до максимално много хора с усилията и ресурсите, които имаме? В много случаи е нужно да спасиш само един човек. Да обърнеш внимание само на един човек. Или пък просто да си за пример на останалите. Това, че

не се държиш хейтърски с хейтърите, ами се опитваш да имаш двете основни качества на всеки родител – любопитство и търпение.

Отнасяш се по този начин към всички хора, които срещнеш и с които събеседваш. Може да ти пилят нервите, да стигнеш до края на търпението си, но когато се отнасяш към човек с уважение, той много рядко има причина да се държи по обратния начин с теб. Може да започнеш ти без уважение, защото сте в спор, той е на противоположната страна. Но изследвай и разбери защо е на това мнение.

Всички, щем не щем, имаме доста стереотипи и неща, които предполагаме за другата страна, просто защото така сме преценили по външния вид, по аватара на социалния профил, по нещо друго.

– Има ли изобщо ситуация, в която да нямаме такива стереотипи?

– Само като пример ще ти дам. Излезе една книга на Чарлс Дюиг, „Суперкомуникатори“. Той малко е рециклирал някои неща, но в една от главите се говореше за дебата за оръжията в САЩ. Това е доста поляризираща тема: няма хора по средата, всички са или „да“, или „не“. И там разказва за такъв експеримент. Трябва да се разбере, че доста от хората, които са за оръжията, не са тези, кръвожадните, за които ги представят. За много хора притежаването на оръжие дава сигурност – в дома ти, за теб самия. Те самите са били травмирани от друга история преди това, в която са се чувствали безпомощни, и вярват, че оръжието може да им помогне. Затова толкова силно упорстват и не искат да се откажат от него. Може би не всички, но част от тях имат доста рационално обяснение. Пак има логика на емоциите.

А пък за хората, които са против оръжията, нещата са доста очевидни: ако са преживели тежка загуба на близък от оръжие, което изглежда, че е дадено на неправилния човек и той е злоупотребил с него. Пак има логика, има обяснение. Не е необходимо да се съгласяваш с една от двете страни. Просто

разбери защо мислят по този начин, откъде идва мнението им. И чак тогава се опитай да намериш някакво решение.

– Много често, и в случая с оръжията, се получава така, че хората се събират и се карат за 15 различни неща, по които са от двете страни. Някак си става естествено: както в случая, горе-долу републиканци и демократи са за и против оръжията. Или в български контекст го виждаме още по-ясно – двата крайни лагера, даже не е нужно да ги изброявам. Това как става, ако мотивацията е в личния опит?

– Аз съм на мнение, че не са едни и същи лагерите, само така изглежда отстрани. За всеки човек опитът се базира на нещата, които е преживял. Ако погледнеш отдалеч, виждаш, че съвпадат донякъде, ама не на 100%, има разминавания.

И в България, до която и партия горе-долу да стигнеш, ще намериш хора, които намират за себе си рационално обяснение защо са там. Най-често обяснението им е, че искат или пък не искат промяна от всичко дотук, а първите обикновено са повече. Всички хора си имат обяснение защо са поддръжници на една или друга партия или политик. Много често е не „за“, а „против“: „не ми харесва старото, искам да избера нещо различно, ново“.

– Да, под някакъв друг ракурс почти всички сме за някаква форма на промяна. Даже с горе-долу едни и същи думи го обясняваме, макар да сме от различните страни на „барикадата“. Не искаме да има корупция, искаме работеща съдебна система. Не съм чул някой да казва, че не иска това.

– И тук се разкъсва разговорът. И аз не искам корупция. Защо се случва корупция? Защото хората сме слабоволеви същества, които, като дойде изкушението, много лесно се поддават, или имат друга причина. Със сигурност не е само една, много причини са. Обаче пак: защо? Случва се, не е приятно – защо се случва? Аз съм убеден, че дори хората, които взимат подкупи, които са корумпирани, не се чувстват злодеите в тази история. Те оправдават себе си: „Ето, аз съм в трудна ситуация, толкова зле живях, всички го правят, защо да не го правя и аз“. Намират вътрешно обяснение, рационализират го по някакъв начин.

И пак се връщаме до това, че няма злодеи. Не трябва да подхождаш към хората предварително с това, че някой е лош и е направил нещо лошо.

Да, извън моралните и етични стандарти – откраднал, ударил, убил някого, отдавна са формулирани. Но за останалите трябва да се опиташ да разбереш другия, да потърсиш мотивацията му.

Един познат във фейсбук беше написал – никой злодей не мисли, че е злодей. Всички мислят, че правят нещо в името на нещо друго и ако са необходими жертви, са готови да ги направят. Много често тези жертви не са техни, а за сметка на някой друг. Но вътрешният им диалог казва: „Аз правя нещо, защо не ме разбират? Защо са против нещата, които искам да направя?“.

Оттук вече излиза останалият хейт. Ако не си за едната от политическите партии, си платен трол. Защото хората не могат да си представят човек рационално да е на това мнение, което представя и за тях единственото обяснение е, че е платен. – Ами ако искрено го вярва? Толкова ли е сложно или трудно? Хората вярват във всякакви неща. Политическата ориентация защо да не е една от тях?

– Съгласен съм, особено след като се размиха устоите и на това какво съдържа политическият разговор. Далеч сме вече от идеите за ляво и дясно, консервативно и либерално, в много посоки те дори са си сменили местата.

– С теб сме от децата на демокрацията и сме отраснали с това ляво и дясно. Традиционното разделение е либерално и консервативно, днес е популистко и консервативно. Думата „популистко“ идва от Древния Рим: хора, които изпълняват нещата, които масите искат, и такива, които смятат, че има правила, и, колкото и да са сложни за изпълнение, трябва да се спазват, защото нашите ценности се базират на тях, а не на това, което иска тълпата. Последните години консерватизмът може би има успехи, защото стана по-популистки настроен, което е такава огромна ирония.

– Да, парадокс е, защото обезсмисля цялата парадигма. Кога за последно се усети, че към някого или към някаква идея се отнасяш предубедено и ги демонизираш, а пък после разбра, че не си бил прав?

– Случва се редовно. За съжаление, инстинктът е много бърз. Инстинктът е нещо, което правиш, без да мислиш. Особено ако на живо някой каже нещо, което сметна за глупаво. С годините се опитвам да не го правя, но някакъв язвителен, ироничен коментар ще излезе веднага. И после се осъзнавам: „чакай, аз този човек не го познавам“. Или пък обратното: „този човек го познавам толкова отдавна, говорили сме, знам го. Това, както го казва, на мен ми изглежда странно и глупаво, обаче трябва да има причина“. „Извинявай, устата ми е по-бърза от главата. Кажи все пак какво имаш предвид. Дай да видим какво си искал да кажеш.“

За мен в интернет е по-лесно, защото имаш контрол. Няма нужда да пишеш веднага, можеш да го премислиш, докато го пишеш, да си кажеш: „Чакай, чакай, пиша голяма глупост. Човекът е различен, питай го дали си прав в предположенията си“.

Случва се непрекъснато. Аз не съм робот. Всички сме хора, имаме си собствените страхове и емоции, имаме си целия багаж, който носим отпреди, и няма начин да не реагираш емоционално понякога.

Ще дам пример. Беше преди няколко години, обаче го помня, защото ми направи много лошо впечатление. Като си по-млад, ти е важно как изглеждаш, кой те харесва и такива неща. Като станеш по-голям, виждаш, че тия неща са дреболии, най-важното е децата и семейството да са здрави, другите неща са второстепенни. Обаче аз имам говорен дефект, цял живот. С годините се опитвам да го владея малко по-добре, обаче от време на време пак се включва. Няма какво да направя, свикнал съм.

Преди години един мъж дойде при нас за работа. Не го взехме, защото не беше подготвен. Не му казах: „Ти си тъп, нищо не разбираш“. Казах му: „Имаш празнини за запълване, подготви се и ела пак, ако искаш; на този етап не можеш“. Този човек след години, в коментар в LinkedIn, където обсъждахме, че по времето, когато нямаше хора за IT бранша, най-добрият шанс е да ги обучаваш сам, написа нещо от сорта на „ааамииии, кккааатототo“. Имитираше говора ми. „Като имаше програмисти, защо не ги взехте?“

На човек му причернява пред очите, полудява. Към този човек се отнесох абсолютно човешки преди 10 години. Колеги сме от университета, знаем се. И той пише това нещо, което е супер детинско и ме дразни. Сега знам, че трябва да съм го надраснал, обаче в този момент ме хвана яд и го блокирах отвсякъде.

Като мина повече време и се успокоих, разбрах, че този човек е наранен по някакъв начин. Очевидно е. Хората трябва да са психопати, за да нараняват останалите без причина. Има такава фраза:

наранените хора нараняват хора.

– Добре, а как мислиш, че ИИ ще промени общуването? Той винаги е съгласен, винаги се нагажда към твоята гледна точка, освен ако не правиш някакви магии, за да го накараш да бъде зъл. Мисля, че още повече ще задълбочи проблема с трудното общуване и разбирането на другия.

– Много мислех по тази тема – къде си приличат двете неща, ИИ и това, че трябва да познаваш хората по-добре, да си емоционално зрял и да разбираш какво се случва отсреща. Стигнах до извода, че меките умения, уменията за работа с други хора, ще станат твърдите умения на бъдещето. Защото

голямата част от работата ще се върши от ИИ, тогава на теб ще ти остане само това – да работиш с другите хора.

ИИ, или каквито други технологии дойдат заедно с него в бъдещето, ще решат голяма част от техническите въпроси, които имаме до момента. И тогава общуването с други хора ще стане още по-важно, неговият обем ще се увеличи. Няма да има къде да избягаш, освен да си говориш с останалите. Говорим за работа, за живот, навсякъде.

Иначе това, че ИИ се съгласява постоянно с нас, и самите компании започнаха да разбират, че не е добре. Но не е нещо, което са можели да видят, като са излезли първите такива модели. Едва ли някой е казал: трябва задължително да го направя да се съгласява с хората. Същият Марк Менсън пусна такова нещо в негово приложение, ИИ асистент, но така настроен, че да не се съгласява – обратното, да предизвиква постоянно. И все пак е инструмент. Хората ще намерят начин как да го използват по-добре.

Един от начините, по които аз го ползвам, е да му давам персони. Примерно: „Представи си, че си Георги Караманев, ще имаме интервю, на което ще приказваме за темата „няма злодеи“ и „логиката на емоциите“. Какви въпроси би ми задал?“ Анализът му беше брилянтен.

– Не се учудвам, аз също си бях направил дигитален двойник, а имам и късмета онлайн да има над 500 мои авторски текста, по които може да се ориентира. Сега остава с времето да видим дали това е предимство или недостатък.

– Трябва да имаме вяра в младото поколение: каквито проблеми има, ще си ги решат те самите, както може би навремето някой е вярвал в нас.

Никой не знаеше, като започваше интернет, или по-късно социалните мрежи, какви предизвикателства ще има.

И с начина на изразяване, и с онлайн тормоза. Тези неща не сме ги знаели предварително. Не че са решени, но се опитваме да правим, каквото можем. И ако сме стигнали дотук като човечество, няма причина – поне аз съм оптимист – бъдещето да не е светло, и децата ни ще се справят с това, което ще срещнат и ще направят там. Заради това не се страхувам от тези неща. Въобще – дали ще е минус, дали ще е плюс, ще се случи нещо. Голямата маса ще сме добре, ще има някакви хора, които ще се снишат, ще има други, които ще са по-смели и ще експериментират, да видят къде са границите на възможното.

В живота са сигурни две неща: ще правим грешки и ще умрем.

И това е, може би, при логиката на емоциите. Това е нещо, наследено от училище – че като наказание, ако бъркаш, ти се изгражда като инстинкт, още в детската градина. Там те изпитват: ако не знаеш – слаба оценка. И пак, като станем по-големи, разбираме: не е страшно да правиш грешки. Въобще, дай да правим повече грешки. Стига да не са фатални – да си загубиш здравето, да нараниш друг човек. Ако обидиш някого, ще му се извиниш. Винаги има какво да се направи.

За да се разбираме по-добре, трябва да сме по-смели. Страхът от грешките е страх. За да го победиш, трябва да си смел.

Също и да имаш доверие, да раздаваш доверие. Не само да го получаваш, а и да го даваш. Аз ще ти дам да свършиш нещо, без да знам, че ще успееш да се справиш. Аз не съм безразсъден, а съм смел. И ти имам доверие, че дори да не се справиш, ще положиш усилия, или ако не – ще потърсиш помощ. Това работи страшно много, приложено в работата. Доверието кара хората да се чувстват добре, като отбор.

– А следващата стъпка според мен е да се научиш по някакъв начин да се радваш на успехите на другите – ама искрено. Това е доста удовлетворително, когато успееш да го постигнеш в крайна сметка. Благодаря ти от сърце, преди 10 години не бих повярвал, че двама програмисти могат да водят такъв разговор. Беше наистина замислящо, някой ден ще го продължим.