„Конфликтите се раждат, защото не си правим труда да слушаме другия“

21 май 2021 | Срещи

Хари Хараламбиев има повече от 10 години опит в софтуерната сфера. Започва като ученически шампион по програмиране, а в „Мусала софт“ само за 3 години получава доверието да води собствен екип. Бързо обаче се убеждава колко е трудно това. Колко са много проблемите, които срещаш в работата с хора и колко малко са начините да се научиш да се справяш с тях.

Така пътят му постепенно се насочва към меките умения. С колежката му Петя Делева решават, че е крайно време да се работи по-активно за така важните в екипната работа човешки страни на процеса и преди 5 години създават платформата „Точка 2“.

Сред другите му начинания са онлайн комиксът A Leader’s Tale („Като лидерите“) , който рисува сам, подкастът „Радиоточка 2“ и Soft Skills Pills.

Срещаме се с Хари, за да поговорим за всички стереотипи, свързани с програмирането и хората, които се занимават с него. За твърдите и меките умения. За трудния диалог. За лидерството и пътя към успеха. За трудностите, през които минава всеки екип. За човешката страна на така модерната и привлекателна през последните години софтуерна индустрия.
– Хари, каква е истината според теб – лесно ли е да се общува с хората от айти средите? Аз например, от личния си опит, мисля, че доста от клишетата имат основание…

– Мислиш, че е трудно?

 

– Не бива да се генерализира, разбира се. Но все пак, според мен, много често хората в бранша мислят някак бинарно, по-малко ги има нюансите, емпатията, разбирането, че може да има повече от една вярна гледна точка…

– За мен по принцип всички хора сме много зле с комуникацията. Откровено казано, най-вече започнах да се занимавам с обучения, за да мога аз да се науча. Най-добрият начин да научиш нещо, е да започнеш да го преподаваш.

Мисля, че ни е супер трудно изобщо като хора. Хем сме напреднали спрямо другите видове, можем да говорим и пишем. Същевременно

всички проблеми в който и да било екип, група хора и дори двойки, се пораждат от комуникацията.

В основата е това, че имаме различен мироглед, различна карта в главата за това как гледаме на нещата. Факт е, че хората, които се занимават с програмиране например, имат по-развито логическо, алгоритмично мислене. Да, ако човекът насреща го няма, това води до проблеми. Например, когато играем обучителните ни игри с HR екипите на фирмите, те се справят много по-добре с човешката комуникация и по-трудно с логическата задача. И това е естествено.

Обаче често, на базата на това, което си ми разказал или пише в профила ти, мога да си съставя хипотеза как гледаш на нещата. Защото нямаш примерно айти опит, занимаваш се с писане и по същия начин мога да кажа – те пък писателите са едни… Всеки е различен и затова постоянно се чупим в комуникацията. Само че много, много често не се вижда, че сме се счупили и го разбираме, след като се е случило.

 

Хари Хараламбиев

снимки: Добрин Кашавелов

 

– Тогава откъде се е появило клишето за сухарите програмисти?

– На мен лично ми е лесно да работя с айти хората, защото съм бил дълго време в тази среда – и жаргонът ми е ясен, и отношението към проблемите. Затова може да е трудна комуникацията на много хора, просто им е по-далечен този стил.

За да мога да говоря с някого, трябва малко да го опозная, да разбера как мисли, как действа. За да се създаде доверие между хората, те трябва да могат да комуникират. За да стане това, трябва да се опознаят. А за да се опознаят, трябва да са уязвими.

Да, по-лесно е да слагаме етикети, за да можем да комуникираме, обаче всяка генерализация води до много проблеми. Ако тръгна да комуникирам на базата на моите предубеждения, автоматично вече съм счупен.

По-лесно ми е да ти кажа „Ти си еди-какъв си“, защото е по-бързо,

отколкото да обясня с две изречения какво искам да кажа точно.

 

– Може би това е и причината за ужасяващия онлайн хейт. Комуникацията в мрежата трябва да става бързо, нямаш време за нюанси и разбиране, за детайли.

– Да. Аз чакам момента, когато ще получавам повече онлайн хейт. За момента нямам толкова много, значи не достигам до достатъчно хора.

 

– Внимавай какво си пожелаваш…

– Знам какво имаш предвид. Например, има една популярна фейсбук група за айти хора, която е уникално място за изкарване на хейт. Веднъж пуснах там една публикация и като изключим многото положителни коментари, имаше и доста негативни. И си казах: супер, значи вече съм достигнал достатъчно много хора, а не просто с моята зона на комфорт и тези, които само ми се радват. Но да, то е въпрос на мироглед, хейтът…

 

– Аз пускам публикации там само когато се почувствам безсмъртен. Но в повечето случаи интересът към една публикация там е правопропорционален на броя и качеството на думите на хората, които ще те „нахранят“. Ей така, по принцип и от камбанарията на последна инстанция.

– Обаче пък е много хубав канал за разпространение. Ето, пак към клишетата. Обикновено хората, които са с добра комуникация, не хейтят. Те ще видят мълчаливо линка ти, ще прочетат статията и част от тях ще лайкнат. Обаче няма как да разберат за нея, без да намериш подходящия канал.

 

Хари Хараламбиев

снимки: Добрин Кашавелов

 

– Толкова много хора днес се насочват към програмирането. Какви са най-важните меки умения, които трябва да имат? Защото всеки свежда професията до език, фреймуърк, но не и до личностни качества…

– За мен това човек да е отворен да учи и да е любопитен, е по-важно от всичко останало – дали са технически, или меки умения. Иначе нещо, което мисля, че всеки от нас трябва да учи цял живот, е как да слуша активно другия. Това е проблем в супер много ситуации. Да се опиташ да разбереш отсрещната страна, да вникнеш в това какво иска да ти каже. Защото конфликтите обикновено се пораждат заради това, че хората изобщо не си правят труда да слушат, обикновено са в режима „Аз да ти кажа“. Много рядко са както ти в момента – освен да зададат въпроса, да слушат, а ако има нещо неясно, да доуточнят.

Ако човек е развил това умение, оттам нататък и емпатията ще се развие по-лесно. Защото просто ти пука какво иска да ти каже другият, какво мисли. И конфликтните ситуации се разрешават по-бързо. Толкова често конфликтите остават на една повърхност, на която изобщо не сме разбрали какво иска да каже другият, обидили сме се, не сме съгласни с него и почваме да спорим.

 

– Какви са качествата, които трябва да има човек, за да стане добър лидер?

– Моето убеждение е, че добрите лидери може и да не са задници. Вярвам, че можеш да поведеш екип, да правиш велики неща, да имаш яки резултати, да ви е забавно. Затова обаче не бива да си гадняр, а наистина да ти пука за хората.

Лидерът трябва да не се страхува, да действа въпреки неизвестното, въпреки всички потенциални проблеми от това, че никой преди не е стъпвал по същата пътека. Тази лудост на моменти

да тръгнеш сам в някаква посока, да поведеш, да не трябва да чакаш.

Виждал съм много добри мениджъри, които не са лидери. Те все чакат нещо, някого – дали ще е одобрение, насока. Лидерът не чака. От друга страна, за да си добър лидер, трябва да си и добър мениджър. Защото хората се запалват по идеи, но много бързо се отказват, ако няма резултати. Един лидер, за да успее да задържи хората около себе си, освен да ги поведе, трябва и да ги докара до някаква точка.

 

– Но трябва да има и харизма, за да се получи първото.

– Не знам. Много хора акцентират на харизмата за това да си лидер. Аз вярвам много повече в това да бъдеш себе си и съответно – харизмата е свързана с това дали хората ще се припознаят в теб. Или в това, което мислиш, което гониш.

За себе си имам малко лидери, които бих последвал. И не бих казал, че са харизматични, но са хора, които имат много ясна ценностна система и действията следват приказките им. Виждам колко много се раздават. Като повярвам в тяхната кауза, като видя ценностната им система, бих ги последвал. Не знам дали това се доближава до твоето определение на харизма, но много често хората си представят някакви екстровертни типове, които могат да омайват със сладки приказки. Повечето силни лидери не са чак толкова харизматични, просто са всеотдайни в една посока. Има нещо, в което силно вярват, бутат цял живот в тази посока. И

като виждаш този пламък, тази страст, си казваш: „Окей, това и мен ме зарежда“.

Но целта трябва да има и някакъв положителен принос, да е смислена. Като ги има тези неща, като им пука на тези лидери за хората, тогава се получава магията.

 

Хари Хараламбиев

снимки: Добрин Кашавелов

 

– Защо според теб бърнаутът е толкова чест проблем в айти средите?

– Там често има много сериозен фокус върху резултатите, автоматично да мислиш, че повечето часове са повече свършена работа. За мен тази максима е много грешна, но, за щастие, и покрай ситуацията с коронавируса, все повече се обръща внимание на това да се балансира как се чувства човекът спрямо това колко работи.

Има хора, които сами не могат да усетят бърнаута навреме, понякога защото се кефят на това, което правят. Не си почиват. В тази индустрия имаш много повече свобода – рядко е регламентирано кога започваш, кога свършваш работа. Минусът на тази гъвкавост е, че даваш свободата на един човек, а ако той няма умението да се пази сам, изгаря. Но ако екипът му е развит, някой ще му каже: „Стига коди по цял ден, трябва да намалиш темпото“.

Ясно е обаче, че свободата е необходима от гледна точка на креативността. Работата не е такава, че да е много строго фиксирано как се работи. Динамиката в айти индустрията, темпото е много бързо. Разбира се, това важи и за много други области.

 

– За мен още едно обяснение е и високото ниво на абстракция, с което се налага да работиш, постоянно си „някъде“.

– Едно от типичните неща в айти индустрията и един от най-големите проблеми е, че не виждаш резултата от работата си едно към едно. Примерно – ако напишеш статия, физически можеш да я пипнеш, със софтуера не е така.

 

– Честно казано, аз затова и се насочих към фронтенда – виждаш нещото, което създаваш.

– Най-много се бърнаутва в ситуации, когато постоянно имаш смяна на контекста. Защото фирмите не са организирани като поточна линия с много стриктен процес – всеки екип е независим, всеки процес е уникален. Ако отидеш в други индустрии, имаш много по-ясни рамки.

 

– И така, защо технически човек като теб в един момент се насочи към работата с меките умения?

– През 2005-а започнах професионално да работя в софтуерния бранш и нещата ми идваха отвътре. Мислех, че разбирам какво е да правиш софтуер, но бързо разбрах, че създаването на софтуер не е просто писане на код. Та съвсем естествено се случи, че

наградата за добре свършена работа е още работа.

Дадоха ми малък екип, който да ръководя. И тогава се зародиха първите проблеми – какво ги правиш тези хора? Едно е да програмираш, съвсем друго е работата с хора. Появиха се безброй казуси, с които не знаех как да се справя. Тогава Петя, с която съосновахме Точка 2, беше в HR отдела на компанията, занимаваше се и с вътрешни обучения. Използвах я като ментор – имам казус, отивам при нея и я питам: „Какво правя, когато двама програмисти, вместо да си говорят директно и да свършат някаква работа заедно, насочват цялата си комуникация през мен?“ „Какво да правя, когато екипът спори и не стига до общо решение, а не искам аз да кажа: Ей така се прави, слушайте мен!“

Такъв тип казуси излизаха постоянно и в даден момент започна да ми става интересно. Даже повече, отколкото писането на код. От много малък ми е интересно разрешаването на проблеми. А тези, които се появяваха, бяха нетривиални, непредвидими, сериозни предизвикателства. Така се задълбах в тази тема.

Динамиката в айти бранша е изключителна, технологиите постоянно се променят. Трябва да доставяш резултати и същевременно да учиш нови неща. Никога нямаш спокоен момент, в който знаеш какво трябва да направиш, ясни са ти инструментите и просто трябва да действаш. Тогава казах на шефовете, че не ми харесва как се случва развитието на хората, начинът, по който се подготвят. Така ми дадоха възможност да се занимавам с техническото развитие на всички в компанията. Това беше преломен момент, в който започнахме да си партнираме с Петя. В началото аз се занимавах с техническите неща, а тя с меките умения, но постепенно се преплетохме.

 

– И в един момент реши да минеш само към това…

– Да. Лидерите на екипи ежедневно идваха с казуси и ние си казахме: всеки път можем да им помагаме да разрешават проблемите си, но е по-добре да ги научим да се справят сами с казусите, които изникват. Много рядко проблемите бяха технически.

„Какво ги правя хората?“, „как да направя екипа по-добър?“ – всички, които с технически профил израстваха като лидери, имаха големи проблеми. Затова започнахме една вътрешна лидерска програма. Постепенно започнахме да работим с фокус на ниво екипи, а не само за индивидуални умения. Видяхме, че лидерските умения са само част от груповата динамика, съществуват много неща, свързани с това как хората си взаимодействат. Така се запалих по темата за развитието на екипите. Още тогава включихме игрите – започнахме с концепцията, че хората трябва да преживяват, за да учат, а не само да слушат.

Този вид обучения бяха малка част от нещата, които с Петя правехме ежедневно, но – хем ни харесваше, хем се убедихме, че е нещо, което има много положително влияние. И си казахме, че искаме да продължим да го развиваме. Основахме „Точка 2“, излязохме от корпоративната среда и направихме компания, фокусирана само върху обученията.

 

– Имаше ли интерес в началото?

– Много хора ни изпратиха с мисълта, че никой няма да поръчва такъв тип услуга, не е бизнес обосновано. Стартирахме с идеята, че ще правим обучения по меки умения, даже не за айти хора, а по принцип. Първите 6 месеца бяха много тегави – хората пускаха някакво запитване и накрая нищо не ставаше. Почнахме да експериментираме с отворени обучения, програми, нищо не се получаваше. В един момент колеги, които също се занимават с обучения, ни се оплакаха от айти хората, че

са много специфични, трудно се комуникира с тях. Ама как ще е трудно?!

Тогава осъзнахме, че не използваме голяма част от уменията си. Бяхме анонсирали едно обучение и написахме „Софт скилс за айти хора“ като заглавие на блог пост. Реагираха супер много хора, случи ни се за първи път. И ни стана ясно, че сме били много зле, не използвахме истинския си опит от бранша. От момента, когато си казахме, че ще работим само с айти фирми, малко по малко започнаха да се появяват компании.

Разбира се, като всеки стартиращ бизнес, първата година-две е въпрос на оцеляване. Но вече сме работили с над 40 компании, търсим дългосрочни взаимоотношения. Има и малки, и големи компании – Experian, VMware, Uber. Все повече се фокусираме върху работата с екипи, пак работим и за индивидуалните умения, но целта ни е да отключим потенциала на отбора. Всеки екип да стане по-добра версия на себе си, може би най-точно казано е „екипен коучинг“.

 

– Кое е най-важно, за да се получи това?

– Три са ключовите аспекти от наша гледна точка, наскоро я оформихме като някакъв наш си модел – TReE, като „дърво“. Съкращение от Trust, Results и Evolution, доверие, резултати и еволюция. Идеята е, че обикновено екипите са много фокусирани върху това да доставят резултати. А всъщност коренът е под повърхността, доверието прави един екип здрав. Психологическата сигурност – хората да си вярват, да си взаимодействат, да са сплотени, да са, грубо казано, един организъм. Ако има различия, това да е сила, а не да води до нездравословни конфликти.

Това прекалено често се пропуска и фокусът обикновено е върху доставянето на резултатите. Да, резултатите са много съществени. Има екипи, където e прекрасно – хората са си приятелчета…

 

TReE
– …обаче нищо не вършат.

– Да, обаче са в една зона на комфорт, където не доставят продукт. Ние не вярваме в някакви магически хапчета – няма едно решение за всеки екип. Всеки отбор е различен. И нашата идея е да помогнем на екипа да намери правилните начини, по които да си взаимодейства. От една страна, хората да се опознават – да им покажем, че това е изключително важно, а от друга – да се учат да си взаимодействат така, че процесът да върви.

После идва най-горната част, еволюцията. Как един екип хем да е гъвкав, хем да е стабилен при неясните и постоянно променящи се обстоятелства в този бранш. Когато дойде буря, да не счупи дървото, а то да остане здраво и да продължи да доставя резултати.

И в обученията ни, и в груповите игри основната ни цел е да поставим екипа в „пясъчник“, в изолирана среда, която е близка до реалността и там да практикуват. Примерно, ако целта е разрешаване на конфликти, ще поставим хората в такава ситуация – 3 часа ще разрешават конфликти, близки до реалността.

В игрите, които сме избрали, веднага си личат всички силни страни и всички дисфункции на екипа. Хората също ги виждат, а в даден момент и ние започваме да ги отразяваме, да коментираме решенията им. Основният проблем и в играта, и в работата, е че хората се опитват да разрешат логическия проблем, гонят резултата, обаче не обръщат изобщо внимание на това, което е отдолу – как те си взаимодействат, как вземат решения.

Защото стандартно какво се случва? Дори да са екип, който 10 години работи заедно – който говори най-високо, който е най-нахален и настоятелен, решава какво да се случи. А самата игра е метафора, че веригата винаги е толкова силна, колкото най-слабото звено. Ако един човек не знае стратегията, или пък не е съгласен, целият екип се проваля.

 

– Мислиш ли, че по някакъв начин трябва да въплътим в изкуствения интелект и меките умения?

– Зависи каква ще ни е целта. Когато си говориш онлайн с чатботове, автоматично усещаш, че срещу теб не е човек. Същевременно всички мои приятели, които имат „роботи прахосмукачки“, им дават галени имена. Това означава, че им вменяват някои от характеристиките на човек – прави каквото се иска от него. От друга страна, тотално няма да го оприличиш на човек. Но колкото повече добавяш от меките умения, подобряваш комуникацията… ако компютърът ти прояви емпатия, ти си казваш: „Уау, това е толкова човешко!“. Хем е страшно, хем е уникално, интересно.

Ако искаме машините да изпълняваме неща, които са свързани с човешки взаимоотношения, трябва да вградим по някакъв начин и меките умения. Какво ще се случи от това вграждане… всичко е възможно.

 

– И остава те да ни учат на комуникация

– Както всяко нещо, създадено от човека, за мен изкуственият интелект е неутрален сам по себе си. Не мисля, че нещо е добро или лошо, такова го прави начинът, по който се използва.

Хипотезата ми е, че ще омажем нещата. Чисто човешко явление си е да тръгнеш с добри намерения и да направиш всичко много зле. После ще се поучим от това и ще го направим по-добре. Нагоре – надолу, така върви винаги с новите технологии, това е естественият им начин на развитие…

<a href="https://karamanev.me/author/georgik" target="_self">Георги Караманев</a>

Георги Караманев

Програмист, журналист на свободна практика и писател. Още за мен – четете тук.

Най-нови публикации:

People of Sofia срещу сивотата и безвремието

People of Sofia срещу сивотата и безвремието

„София днес е скучен град за снимане“, казва… Вихрен Георгиев, създателят на проекта People of Sofia. Може би не сте чували името му, но би било странно, ако не сте се вълнували от забележителните му фотографии.
Той е прекрасен фотограф от новото, дигиталното време, кадрите му са едновременно изкуство и злободневна история. Защото печелят вниманието, без да бягат от законите на изкуството и да се повеждат по лесната красота.
Просто показват хората на София такива, каквито са.
Нека от своя страна опитам да ви представя такъв, какъв е, човека, който вече почти десетилетие ги улавя в истинската им светлина.

повече информация
Живият музей на българската техника

Живият музей на българската техника

„Сега са последните години, в които може да се направи нещо по-сериозно, за да се спаси изчезващата история на българската техника. Сега е моментът за конкретни дела“, казва Антон Оруш. И делата му са изумителни. За 12 години с огромни усилия той събира най-пълната колекция с историята на българската техника и цяло море от информацията за миналото и настоящето ѝ. Едва на 30 той е жива енциклопедия, а домът му е забележителна библиотека от истории. Отправяме се на едно незабравимо технологично гостуване.

повече информация
Сам сред Фейсбук

Сам сред Фейсбук

Уж се заобикаляме с „приятели“ в още и още социални мрежи. И, прекалено често, си оставаме сами. Кога уж толкова социалният онлайн свят ни кара да се чувстваме самотни? Растат ли наистина поколения, които ще загубят нормалния човешки контакт? Кога самотата се превръща в проблем?

повече информация
„Още дълго ще расте гладът за айти специалисти“

„Още дълго ще расте гладът за айти специалисти“

Ивайло Христов е създател на dev.bg – начинанието, което позволява на софтуерните специалисти да си сверяват часовника. Да намерят лесно работата, на която да се чувстват добре. Сам той много добре знам колко е важно това: изоставя мечтаната работа в „Майкрософт“, за да захване свое начинание, което се превръща в сериозен успех.
Кои са българските софтуерни компании, от които очакваме сериозен пробив? В какво сме силни и къде изоставаме в тази толкова успешна у нас индустрия? Как за последните 20 години се създадоха цели нови мащабни професии и програмирането се превърна от екзотично занимание в най-търсеното поприще?

повече информация
И все пак… животът е по-силен

И все пак… животът е по-силен

„Животът е по-силен!“ От всичко, което ни се струпва всеки ден, от коронавируса, от мерките срещу него, от битките срещу мерките… от всичко. Защото, докато се лутаме в крайностите на обърканото настояще, докато се нахъсваме и озлобяваме едни срещу други… той си продължава. Именно това иска да ни припомни иконописецът Диан Костов. И от гледна точка на своето рядко срещано изкуство създава със съмишленици проекта с това име. Благодарение на него от високите силози и насред сивотата ни се усмихват над 150 деца, родени в тежките за всички ни последни години.

повече информация
Програмистката, която прати хора на Луната

Програмистката, която прати хора на Луната

На снимката е д-р Маргарет Хамилтън, шефката на екипа, създал софтуера, с който „Аполо 11“ се отправя към нощното ни светило. Мисията ще отведе първите хора на Луната през 1969 г.
А каква е тази купчина от папки? Софтуерът, създаден от Маргарет и екипа ѝ.
Какви ли са били най-големите предизвикателства, когато професията на софтуерния инженер все още не е съществувала?

повече информация

Още публикации по темата:

От рубриката:

People of Sofia срещу сивотата и безвремието

People of Sofia срещу сивотата и безвремието

„София днес е скучен град за снимане“, казва… Вихрен Георгиев, създателят на проекта People of Sofia. Може би не сте чували името му, но би било странно, ако не сте се вълнували от забележителните му фотографии.
Той е прекрасен фотограф от новото, дигиталното време, кадрите му са едновременно изкуство и злободневна история. Защото печелят вниманието, без да бягат от законите на изкуството и да се повеждат по лесната красота.
Просто показват хората на София такива, каквито са.
Нека от своя страна опитам да ви представя такъв, какъв е, човека, който вече почти десетилетие ги улавя в истинската им светлина.

повече информация
„Още дълго ще расте гладът за айти специалисти“

„Още дълго ще расте гладът за айти специалисти“

Ивайло Христов е създател на dev.bg – начинанието, което позволява на софтуерните специалисти да си сверяват часовника. Да намерят лесно работата, на която да се чувстват добре. Сам той много добре знам колко е важно това: изоставя мечтаната работа в „Майкрософт“, за да захване свое начинание, което се превръща в сериозен успех.
Кои са българските софтуерни компании, от които очакваме сериозен пробив? В какво сме силни и къде изоставаме в тази толкова успешна у нас индустрия? Как за последните 20 години се създадоха цели нови мащабни професии и програмирането се превърна от екзотично занимание в най-търсеното поприще?

повече информация
„Стойностните истории ще си намерят път“

„Стойностните истории ще си намерят път“

Може ли днес журналистиката да променя съдби? В какво е красотата на бавната журналистика? Как може да се създават смислени проекти в нелицеприятната ни днешна медийна среда?
Срещаме се с Александър Николов и Димитър Панайотов – авторите на „Последния дар на човека“, за да поговорим за настоящето и бъдещето на журналистиката.

повече информация

Най-новите:

People of Sofia срещу сивотата и безвремието

People of Sofia срещу сивотата и безвремието

„София днес е скучен град за снимане“, казва… Вихрен Георгиев, създателят на проекта People of Sofia. Може би не сте чували името му, но би било странно, ако не сте се вълнували от забележителните му фотографии.
Той е прекрасен фотограф от новото, дигиталното време, кадрите му са едновременно изкуство и злободневна история. Защото печелят вниманието, без да бягат от законите на изкуството и да се повеждат по лесната красота.
Просто показват хората на София такива, каквито са.
Нека от своя страна опитам да ви представя такъв, какъв е, човека, който вече почти десетилетие ги улавя в истинската им светлина.

повече информация
Живият музей на българската техника

Живият музей на българската техника

„Сега са последните години, в които може да се направи нещо по-сериозно, за да се спаси изчезващата история на българската техника. Сега е моментът за конкретни дела“, казва Антон Оруш. И делата му са изумителни. За 12 години с огромни усилия той събира най-пълната колекция с историята на българската техника и цяло море от информацията за миналото и настоящето ѝ. Едва на 30 той е жива енциклопедия, а домът му е забележителна библиотека от истории. Отправяме се на едно незабравимо технологично гостуване.

повече информация
Сам сред Фейсбук

Сам сред Фейсбук

Уж се заобикаляме с „приятели“ в още и още социални мрежи. И, прекалено често, си оставаме сами. Кога уж толкова социалният онлайн свят ни кара да се чувстваме самотни? Растат ли наистина поколения, които ще загубят нормалния човешки контакт? Кога самотата се превръща в проблем?

повече информация
„Още дълго ще расте гладът за айти специалисти“

„Още дълго ще расте гладът за айти специалисти“

Ивайло Христов е създател на dev.bg – начинанието, което позволява на софтуерните специалисти да си сверяват часовника. Да намерят лесно работата, на която да се чувстват добре. Сам той много добре знам колко е важно това: изоставя мечтаната работа в „Майкрософт“, за да захване свое начинание, което се превръща в сериозен успех.
Кои са българските софтуерни компании, от които очакваме сериозен пробив? В какво сме силни и къде изоставаме в тази толкова успешна у нас индустрия? Как за последните 20 години се създадоха цели нови мащабни професии и програмирането се превърна от екзотично занимание в най-търсеното поприще?

повече информация
И все пак… животът е по-силен

И все пак… животът е по-силен

„Животът е по-силен!“ От всичко, което ни се струпва всеки ден, от коронавируса, от мерките срещу него, от битките срещу мерките… от всичко. Защото, докато се лутаме в крайностите на обърканото настояще, докато се нахъсваме и озлобяваме едни срещу други… той си продължава. Именно това иска да ни припомни иконописецът Диан Костов. И от гледна точка на своето рядко срещано изкуство създава със съмишленици проекта с това име. Благодарение на него от високите силози и насред сивотата ни се усмихват над 150 деца, родени в тежките за всички ни последни години.

повече информация
Програмистката, която прати хора на Луната

Програмистката, която прати хора на Луната

На снимката е д-р Маргарет Хамилтън, шефката на екипа, създал софтуера, с който „Аполо 11“ се отправя към нощното ни светило. Мисията ще отведе първите хора на Луната през 1969 г.
А каква е тази купчина от папки? Софтуерът, създаден от Маргарет и екипа ѝ.
Какви ли са били най-големите предизвикателства, когато професията на софтуерния инженер все още не е съществувала?

повече информация
Share This