Прочели сте само заглавието, но вече имате крайно мнение. Бързайте, време е за злостен коментар! Нека хейтенето започне сега!

Със сигурност ви се е случвало да попаднете от другата, по-неприятна страна. Пишете спокойно и искрено мнението си за нещо в социалните мрежи и изведнъж отдолу става грозно. Уцелили сте наболяла тема, изказали сте мнение… И после с цялата си помитаща сила се отприщва Негово Величество Хейтът, властелинът на социалните мрежи в днешния им образ. Първият груб отговор е последван от такъв в обратната посока, нещата бързо стават нелицеприятни. При това е очевидно, че повечето хора дори не са си направили труда да прочетат какво казвате. Нещата се случват на общо основание.

Но откъде се взе цялата тази агресия? Защо трябва да отговаряме грубо, дори ако не сме съгласни с човека от другия профил? Наистина ли трябва да ни напуснат всички приятели, само защото смятат, че не сме прави по някоя от актуалните злободневни теми?

Това са някои от големите въпроси, които ме карат да продължавам да събирам Дигитални истории, каквото и да се случва в коментарите отдолу. Често ги обсъждам и с гостите в интервютата, които имат интересна гледна точка към темата. Ето че за повече от година се събраха много смислените отговори, които се оказаха доста по-пълноценни от всичко останало, което съм чел за хейта като явление.

 

 

Силно да любим и мразим

Социалните мрежи бяха прекрасен начин да побъбрим с приятели, да пуснем сърце на снимка на котенце. Днес са буре с барут, в което с новата вълна от световни теми идва и поредната разделителна линия, която ни вкарва в окопите. Особено ако заемем крайно мнение по модерната тема, колкото и да е мотивирано то от аргументи, бързо започват грубостите, а после и докладванията.

„Приятели“, още ги нарича така социалната мрежа и това е абсурдно. Там все по-често се заобикаляме с хора, с които ни събира взаимно възмущение. И дори омраза.

Как извървяхме този път? Как битката за това да показваме различни гледни точки изведнъж се превърна във фанатична увереност в собственото ни мнение?

 

 

На ескалатора на емоциите

Средата на 2010-те. Мианмар, някогашна Бирма, е бедна, изостанала страна, която не е случила на лидери. Постепенно обаче и до нея достигат технологиите. Почти всеки от 50-те милиона жители в рамките на няколко години се сдобива с мобилен телефон. При това, по решение на местните мобилни оператори, с предварително инсталиран фейсбук.

Тамошните хора нямат технологичната култура, която ние все пак сме натрупали през последните десетилетия. Така всяка публикация много бързо се превръща в чудо и безусловна истина.

В резултат, скоро почти цялата фейсбук комуникация в Мианмар влиза във фуния. Обсъжданията се насочват срещу малцинствената етническа група ровиня. Мианмарците са будисти, религията им уж е миролюбива, и въпреки това през следващите години се разразява кървава и напълно безпричинна вендета. Заради фалшиви новини и онлайн агресия са убити много хора от малцинството.

През следващите години този пример става христоматиен, заради случилото се с ровиня днешната компания „Мета“ е принудена да пише обяснения и анализи и да обещава, че завинаги е променила алгоритъма си, че ще следи за сигналите за агресия.

 

 

Социален отдушник

Слава Зукърбъргу, у нас още не сме започнали да се избиваме, освен вербално. Но пък и на думи сме толкова кръвожадни и експресивни, че дори най-спокойният пост може да се превърне в арена на смъртни обиди. Група, която е създадена да обсъжда професионални теми, редува нелепите мемове и шегички на ниво трети клас с груби спорове.

Защо, по дяволите, все още изобщо влизаме, за да четем всичко това? Ето това е единият от възможните отговори. Защото онова, което предизвиква най-силните емоции, е именно крайното съгласие или пълното отричане.

Да, факт е, че социалната мрежа е своего рода социален отдушник, през който хората да избият натрупаното напрежение. Е, прекрасен отдушник… често мирише доста неприятно. Да громиш, да разпердушинваш, да подхождаш към който и да било проблем от гледната точка на абсолютната истина.

Разбира се, първата голяма стъпка, която ни доведе дотук, е балонът на филтрите.

 

 

Балонче хвърковато

Както отбелязва проф. Юлита Василева, когато хората се съберат в група на единомишленици, те се радикализират взаимно. „Отвътре изглежда, че целият свят е съгласен с гледната точка на групата. Тук се намесват динамики на групите. За да изпъкне човек или да си създаде авторитет, той трябва да изрази все по-„правоверни“ възгледи, стигайки до крайност. В тази борба за репутация хората изразяват все по-крайни идеи и това води до пълно фрагментиране, отцепване на нови подгрупички, малки „балончета“ от дисиденти. Накрая никой не е съгласен с никого, настъпва всеобща омраза и разцепление“.

Тези социални процеси са нормални, случват се и в реалния свят. Например при религиите. „Всички религиозни общности в даден момент се нарояват на секти и клонове, когато нараснат достатъчно“, казва проф. Василева. „Тогава вече има хора, които търсят начин да се издигнат в йерархията и да натрупат репутация, но не могат да го осъществят в рамките на правилата на групата.“

 

Hate will be hate…

„Същите процеси се виждат например в компютърните науки, които растат много бързо“, допълва тя. „Първоначално отцепници от математиката и електроинженерството, сега са се нароили над 1000 поддисциплини, които имат различни форуми, методи и не си говорят една с друга…. Във виртуалното пространство всички процеси се ускоряват и могат да се наблюдават в рамките на 10-ина години“.

„Освен това балоните на филтрите ни правят мързеливи. По-лесно е да не мислиш и да четеш неща, с които си съгласен. Несъгласието поражда „когнитивен дисонанс“. Който е неудобен, боде… и човек е принуден да мисли, за да го премахне, като си го обясни. Така научава нови неща и променя мирогледа си“, казва още проф. Василева.

 

 

Бой и сръбска музика

Понякога хейтът може да е и… от полза. Както казва Хари Хараламбиев, единствено когато под някоя негова публикация се завихри обичайният катаклизъм, за който говорим, той е доволен, защото е знак, че е стигнал до повече хора.

От друга страна: именно най-шумните се виждат първи. Повечето потребители, които харесат написаното в даден статус или статия, просто ще го прочетат и рядко ще се включат, за да го похвалят. Докато агресията и несъгласието много повече провокират да се изкажеш.

„Обикновено хората, които са с добра комуникация, не хейтят. Те ще видят мълчаливо линка, ще прочетат статията и част от тях ще лайкнат. Обаче няма как да разберат за нея, без да намериш подходящия канал“, казва още той.

Като в училищата в гангстерските квартали. Най-отдалече си личат побойниците, които уж имат най-големия авторитет.

 

Погледни ме в очите

Със сигурност една от предпоставките за съществуването на това явление е самата основа на онлайн комуникацията, която просто не е лице в лице. „Много по-лесно е тогава, когато не стоиш срещу някого, да му кажеш нещо, за което иначе би се притеснил“, казва специалистката в дигиталния маркетинг Василена Вълчанова.

„Дори от гледна точка на емоция и емпатия, ти не виждаш веднага реакцията, която твоите думи провокират. Много по-разкъсана е връзката между това, което правиш като вербално действие, и резултата. А ние, малко или повече, сме социални конформисти. Еволюирали сме с цел да се разбираме с другите около нас, да създаваме по-големи общества“.

Заради самата среда пък понякога сме склонни да преувеличаваме и сами да завихряме буря там, където я няма. „Случвало ми се е да прочета мнение, което ми звучи като много остра нападка. И след като поседя 10 минути, върна се и опитам да погледна малко по-обективно, човекът всъщност не е казал нещо ужасно“, казва още тя. „Но в момента, когато някой тръгне да те критикува, не знаеш по какъв начин, с каква интонация би го казал. Нещо се губи в превода. И тъй като по принцип си знаем, че хората онлайн са много по-негативни, е много по-вероятно да интерпретираме по този начин думите им.“

 

 

Малките лъвчета онлайн

През последните години все по-често се включваме в онлайн комуникацията с истинските си имена и снимки в сравнение например с някогашните форуми. И все пак, още един фактор, който не бива да пропускаме, е усещането за анонимност в мрежата.

Както казва един от първите гости на „Дигитални истории“ – Светлин Наков, „онлайн човек се чувства анонимен. Ако отидеш при някого, на когото би казал в интернет: „Ти си пълен кретен“, и го погледнеш в очите, според мен, няма да ти стиска толкова. И не толкова понеже той пък може да те удари насреща, а просто защото хората на живо не се държат по този начин. Онлайн имаш някакво усещане за анонимност, за сигурност зад екрана. Това е законът на природата. Ако животните имаха интернет, малките лъвчета щяха да се перчат на големите лъвове и да им казват, че са тъпаци“.

 

Конфликтът поражда действие

„Обикновено онлайн казваме неща, които ни е трудно да изкажем лично“, казва актрисата Ива Тодорова. „Влиза се в псевдоконфликт, вместо в прелестен реален такъв. Общуването става хладно, равно. Коко Азарян ни учеше, че конфликтът поражда действие. В този смисъл общуването в мрежата не поражда действие, няма предпоставки за това“.

„Не можем да наречем хейта конфликт“, допълва тя. „Защото няма опонент. Хейтът е затворен между юзъра и компютъра, не подлежи на обсъждане. Той е монологична форма, която онлайнът създаде и подлъга много хора, че това е диалог или спор. Няма такова нещо! Хейтът е за страхливците, а страхливци са хората, които не застават зад истината, зад действията си. Защото хейтърите не извършват действие в аналоговия смисъл на думата“.

 

 

Самототализирани

Писателят Михаил Кунчев нарича явлението с доста сполучливо определение. „Нашите родители мечтаеха да имат право на глас, а децата им откачат, когато някой не е на тяхното мнение. Самототалитаризирахме се“.

Според него радикализацията онлайн е подобна на тази в религиозен смисъл. „Беше ми попаднала много интересна книга за възхода на Ислямска държава и там се говореше за саморадикализиране. Хора, които никога не са мислили, че ще наранят и муха, на базата на това, че някой постоянно им се присмива и ги тормози заради това, че са мюсюлмани, се саморадикализират и стават терористи за изумление дори на най-близките си“.

„Същото се случва в момента“, казва още той. „Една група хора постоянно ти се присмива на постовете. Обяснява, че няма коронавирус, ваксините са отрова. Друга пък се радва, че първата щяла да умре без ваксините. И всички се забавляват, че някой, който не е на тяхното мнение, ще пострада. Нали? Нека му! Не заставам на никоя страна, но виждам, че съществува много тежка пропаганда, която включва унижения и присмех спрямо хората, които не са на „нашето“ мнение. Човешкото у нас умира, защото фейсбук ни показва, че спокойно и безнаказано можем да сме отвратителни с всеки и това дори започва да ни носи удоволствие“.

 

Бара-бан

Как се бори фейсбук с проблема? Като да гасиш пожара с бомби. Мерките му са неефективни, битката се превръща в лов на вещици.

Според Вихрен Георгиев, създателя на “People of Sofia“, решението е хората и администраторите на страници да следят комуникацията. Да не се притесняват да трият и налагат забрани.

„Има бутони “Delete” и “Ban”. Дори не ги чакам“, казва той. „Това е голям проблем, страшно много страници не си четат хейта, никой не го чисти. Свобода на словото? Не, не е това. Всеки си има стена, да споделя мнението си колкото си иска, никой не му пречи. Но да отиде някъде, да плюе и обижда, откъде накъде?“

През 2020-а за три месеца заради език на омразата са изтрити 22,5 милиона поста във фейсбук, 4 пъти повече в сравнение с година по-рано. Много добре знаете обаче от личен опит, че това никак не работи винаги.

 

 

Мразя те, обичам те

Блокиране и банване, или има и друг вариант? Кой тогава може да ни измъкне от това, дали ще са алгоритмите? Те обаче зависят предимно от това, което се очаква от тях. И след като целта им е да задържат вниманието ни, няма как да разчитаме да се борят срещу хейта, точно обратното.

Друго възможно решение е, разбира се, бягството. Може би именно хейтът най-често тласка хората към следващите социални мрежи. Определено места като LinkedIn са начин да обсъждаш важни теми с доста по-хладни емоции. А такива като TikTok – вариант изобщо да избягаш от злободневното.

Интересен щрих е походът на Мъск да завладее туитър. На практика той казва, че ще позволи всеки да приказва всичко – често обича да повтаря, че е абсолютист по отношение на свободата на словото. Дори да се абстрахираме от факта, че с действията си често го е опровергавал… всичко това дали няма да помогне и тази мрежа да стане още по-завладяна от хейта?

 

 

Свой сред чужди

Социалните мрежи надали ще се променят сериозно в близкото бъдеще, така че да ни спасят от тежестта на хейта.

Тогава остава да попитаме кой ще ни спаси някои от пионерите в света на технологиите, които много добре знаят защо не бива да си губим времето с този тип комуникация. А може би спасението е в… барон Мюнхаузен или в ръцете на самите давещи се?

„Ако утре си изгубя нервите, това в резултат на технологиите ли ще е? Не, в резултат на лично моя невъзможност да бъда добър“, казва отец Николай Георгиев. „Нюансите се губят и без технологиите. Библията казва: „Човек от доброто съкровище на сърцето си вади добро“. Ако вадим доброто, което имаме в себе си, ще говорим винаги на един език. В сферата на доброто няма разминаване и дори да има, е само за дефиницията. На кого с какво трябва да се помогне, а не дали и защо.“

Все пак, социалните мрежи са незаменим източник на информация и гледни точки за всички нас. Шанс да достигнеш до хората с това, което правиш, каквото и да е то.

Разбира се, те същевременно изискват дигиталния вариант на задължителната социална хигиена, с която борихме и коронавируса. Подходящата дистанция и винаги да имаме едно наум, усетим ли хейта. По-често не си струва да му обръщаме прекалено много внимание, защото коментарите не са насочени към нас, а са едно от грозните онлайн явления, които по някакъв начин ни каляват. С напомнянето, че социалните мрежи не са място за разговор между приятели, нито пък за безпристрастни новини или смислена дискусия. Може би с известна доза дигитален минимализъм. С аналогово отрезвяване – да обсъждаме същите теми и извън дигиталния балон.

И с това да премислим няколко пъти, преди да напишем нещо. Да си представим, че го казваме очи в очи на човека, срещу когото го насочваме. Или че той ни го казва. Дори и онлайн, струва си да опитаме първо да сме хора, а после – ултраси. Не е чак толкова трудно…