„Опитвам се да изтръгна тази история от себе си, но коя страна ще я приеме?“
Дали историите си имат дом? От Бруклин ли започва тази, където се е родил нейният герой през 1944 г.? Или пък началото ѝ е през 1947 г., в събитията, чието описание започва с изречението по-горе? А с какво са толкова различни и толкова еднакви онези далечни времена с прехвърлилия първата си четвърт 21-и век?
Говорим си за Борисовата градина с Томас Макгонигъл, после той ми разказва за онзи ден през 60-те, когато най-неочаквано се озовава на софийската Централна гара. Картата с неумело прехвърлени на английски имена на улици се оказва неизползваема, затова той търси някой, който да го упъти. Влиза в първото магазинче, което попада пред очите му. Момичето зад щанда след време ще стане негова съпруга. А България ще се превърне в тема и на първия, и на най-новия му роман.
Защо е толкова лесно да се роди една любов и още по-лесно – да си отиде? Може ли човек да се влюби в държава? Томас Макгонигъл със сигурност обича България. Но… защо?
80 дни около света
Томас е роден през символичната и за нас 1944-а в Бруклин, в семейството на ирландски емигранти. Днес, след като цели осем десетилетия е пътувал напред-назад из света, го срещам отново в родния Ню Йорк. Чуваме се онлайн, трите хиляди мили отдавна не са проблем за технологиите. Трудно му е да намести телефона, не е свикнал нещата да се случват в мрежата, а докато търси най-доброто място, където да опре мобилния, мяркам от разни страни огромните купчини книги в дома му.
Не само пространството помежду ни е елиминирано без проблем, политаме назад и във времето. Защо един американски писател дотолкова ще се свърже със страната ни, че да посвети на нея голяма част от творчеството си? С какво ли го привлича историята на земеделския лидер Никола Петков, че да посвети на него първия си роман?
Започваме от 1966-а, годината, когато за последно (и единствено) Англия става световен шампион по футбол. По онова време американецът е решил, че иска да опознае света и започва обучение към Корпуса на мира – държавна инициатива, която изпраща хора в чужбина, за да работят по обществени здравни проекти, а също и да преподават английски. Много младежи избират тази възможност, защото позволява не само да попътуваш, но и да си спестиш влизането в казарма, ако си завършил висше образование.
Цариградско шосе
В Лос Анджелис изкарва обучение как да преподава английския на хора, чийто майчин език е турският. Имат само три месеца да овладеят свободно езика на мястото, където ще отидат, за да могат да преподават в средните училища. Част от обучението е и… футболът. „Ние, американците, изобщо не разбирахме от тази игра, а се смяташе, че трябва да се научим, за да се сближим после по-лесно с учениците, на които ще преподаваме“, спомня си писателят.
Само че улисан в дрибъла, той получава тежка контузия и става ясно, че няма да може да пътува за Турция и да започне работа.
Отпускат му обезщетение за трудова злополука и той заживява в Ирландия, родината на предците му. Защото е най-евтино и може да си позволи оттам да пътува из Европа. Така през лятото на 1967-а Томас обикаля Венеция, Триест, Загреб. Там се запознава с друг американец, който е решил да продължи към Ливан, за да види кедрите. Томас пък решава, че ще използва шанса да попътува с него и ще иде в Турция, за да види как се справят доскорошните му състуденти с работата си като учители.
Влакът потегля, Белград, после София… Още ли си мислите, че само днешните млади не спират да пътуват?
Влакове тръгват на всички страни
„Слязох от влака на Централна гара. Бях там и преди няколко години, абсолютно нищо не се е променило в тази част на София!“, спомня си писателят. „Беше късен следобед, имах карта, която беше внимателно транслитерирана. Кирилицата беше прецизно преведена на латиница, което я правеше абсолютно безполезна. Тръгнах по булевард „Христо Ботев“. Знаете ли, и той не се е променил особено. Влязох в първото магазинче, което видях, и просто попитах: „Имате ли представа случайно къде има бюро за туристическа информация?“ А момичето отвърна: „Говоря малко английски, може би ще успея да ви упътя?“.
Запознават се, казва се Лилия. По принцип в магазина работи майка ѝ, но е излязла за малко да си почине и тя я отменила. „Така започна моето приключение в България“, спомня си Томас.
Двамата се запътват към тогавашния площад „Ленин“, където е туристическото бюро, но вече е затворило. Американецът няма къде да отиде, озовал се в непозната страна, затова студентката го кани да нощува у тях, в „Надежда“.
Разговорът ги увлича, след няколко дни вече се озовават на екскурзия из Витоша, но в хижата отказват да настанят Томас, защото „американците носят сифилис“.
All You Need Is Love
След няколко вечери са на бар, радват се на песните на „Бийтълс“ и Франк Синатра, младежът се отпуска и наслаждава на любовта. Е, на излизане се приближават двама души, които искат да видят паспортите им, но от това не произлиза нищо особено, Томас и Лидия спокойно се прибират в „Надежда“.
Но на другата сутрин на вратата почукват двама мъже с найлонови дъждобрани и отсичат: „Трябва да дойдете с нас“. „Качихме се в колата и единият – представи се като Иван, говореше перфектен английски. Озовахме се на „Лъвов мост“, там беше паспортната служба. Влязохме и тръгнахме нагоре, на всеки етаж имаше по един млад мъж с автомат на колене“.
Същият Иван ги кара да напишат обяснения кои са, какво са правили миналата вечер, а после ги пускат по живо, по здраво.
На следващата сутрин идва време Томас да се качи на влака за Истанбул, скоро е при приятелите си от „Корпуса на мира“… обаче нещо му липсва. „Осъзнах, че трябва да се върна в България, защото бях влюбен. Купих годежен пръстен, в главата ми отекваше само: “All You Need Is Love“. Веднага се качих обратно на влака, озовах се в „Надежда“ и още щом Лилия отвори вратата, показах пръстена и я попитах: „Искаш ли да станеш моя жена?“.
Бракуване
Някои американски стереотипи не се променят, какво ще кажете? Томас получава мечтания отговор, но следва сериозна административна битка. „Трябваше да си направя обстоен медицински преглед в три различни болници, да опиша семейната история. Накрая същият англоговорящ Иван отсече: „Готови сте с документите, сега трябва да попълните формулярите, да ги подадете в брачното бюро и след 3 месеца ще ви съобщим дали молбата е уважена“.
„Казах си: „О, Боже, какво ще правя три месеца?“ Върнах се в Дъблин, но издържах много малко. Бързо ми омръзна, бях влюбен и се качих обратно на влака за София. Ходех да си вземам пощата от американското посолство, близо до парка на Народния театър. Там имаше един бар „Бамбука“, влязох и… кой се появява случайно? Разбира се, Иван. После няколко месеца постоянно излизахме на вечери, обиколихме всички ресторанти в София. Бяха страхотни! На всичкото отгоре той плащаше, данъкоплатците на България ни издържаха. Накрая ни попита: „Кога ще се ожените? Отиди в брачното бюро, разрешението те чака там“.
И наистина, оказва се самата истина. Томас получава български паспорт, след това „трябваше да чакаме богопомазаните англичани да дадат транзитна виза за Лилия, за да отидем в Ирландия“, усмихва се той. Вече е дошла прословутата 1968-а, когато по света се случват толкова забележителни неща – от пражката пролет до убийството на Мартин Лутър Кинг. „А ние пропуснахме всички бунтове, всички размирици, защото бяхме в Дъблин“, пак показва чувството си за хумор американецът.
Пътят назад
Може да ви прозвучи странно, но до днес Лилия така и не се е връщала в България. За разлика от Томас, който веднъж завинаги е свързал историята си с нашата страна. Именно тя се превръща в сцена на първия му роман. „По някакъв странен начин наследих България като моя втора родина“.
След няколко години в Ирландия младото семейство решава да се върне в САЩ, където и двамата си намират работа. От малък увлечен по литературата, Томас е усетил, че е време да напише по-мащабно произведение и така го среща историята на Никола Петков.
Идвайки отвъд океана, писателят и съпругата му бързо се свързват с местната българска общност. Историята обаче го е застигнала още в Дъблин, при това по прелюбопитен начин. Случайно се запознават с Майкъл О’Риърдън, който освен шофьор на автобус е и председател на Ирландската комунистическа партия. Той се свързва с младото семейство, за да предаде подарък от София. Неговият син бил на младежка конференция у нас и майката на Лидия го помолила да занесе на дъщеря ѝ важна пратка. Да, знаете какво най-често ни липсва в чужбина, колкото и да е прозаично, става дума за кашонче, в което основното съдържание е луканка.
Уви, някъде по пътя скъпоценната пратка изчезва, което кара бащата да се чувства неудобно. Решава като компенсация да им подари книга – биографията на Георги Димитров, единственото томче за България в библиотеката му. Или поне той така си мисли, може би никога не е отварял страниците. Четивото се оказва съвсем различно – „Димитров не хаби куршуми“ от Михаил Пъдев, разказ за трагичната съдба на Никола Петков.
Трябва да минат доста години, преди случайно Томас да разбере, че в САЩ живее племенникът на Петков – вече доста възрастен, настанен в старчески дом и изживяващ последните си мигове. Той подробно и прецизно разказва историята на своя роднина. После се оказва, че преведена на английски стенограма от процеса срещу политика може да се намери в библиотеката на колежа…
Видения
…скоро се ражда биографичният роман „Предсмъртните видения на Никола Петков“, описан на корицата му като: „поток на мисълта, в който се сливат преживяванията на самия земеделски деец, цитати от документи от епохата, исторически факти, размисли на писателя и реплики на исторически фигури, познавали Петков, Макгонигъл създава една брутална картина на мига, в който Петков губи живота си“.
Книгата се радва на интерес зад океана, преведена е на български малко след промените и е публикувана в „Съвременник“. Преди няколко години излезе и като самостоятелно издание.
„Предсмъртните видения…“ излизат в САЩ през 1987 г. и остават до днес най-успешната книга на автора. Към българската тема той се връща през 2022 г. с най-новия си роман „Българският психиатър“, който така и още не е издаван у нас.
Постепенно пътищата на Томас и Лилия се разделят, тя намира щастието с новия си съпруг от Танзания, той – със следващата си любов, която пък е от Естония. Докато при него по наследство остава, както стана дума, „втората му родина“.
„Знаеш ли, България все още е непозната тук, американците не знаят къде се намира, ако ги попиташ. Но това е страна, в която попаднах случайно и се оказва много добра към мен“, усмихва се широко на фона на безбройните томове писателят.
Интересно му е да следи как се променя страната ни за тези повече от 50 години. „Българската общност по света днес е много разпръсната, по време на Студената война като че ли българите бяха по-социално свързани. Сега просто са в друга страна, стават американци и това е. Срещал съм доста деца, родени в България, които се имат за американци, рядко ходят при баба и дядо. Това не ми харесва“.
Много скитах по света
Не му харесва и че светът става все по-унифициран. „Преди, по време на комунизма, всичко в България беше много по-различно от всякъде другаде, беше толкова интересно да се пътува. Сега е просто още едно място. Разбирам удоволствието от това, че можеш да пътуваш навсякъде, да идваш и да си отиваш, но това прави света малко скучен. Преди хората бяха любопитни, всичко им изглеждаше ново“.
„В Америка сме свикнали, това е емигрантско общество, единствените местни хора са индианците. Всеки тук е емигрант или потомък на такъв. Преподавам в Градския колеж в Ню Йорк и когато погледна към класа, се чувствам като че ли съм в средата на залата на ООН. Същото се случва или ще се случва навсякъде, но това си има и хубавите, и лошите страни“.
Писателят казва, че винаги се е чувствал невероятно комфортно в България. „За мен тя е мечтано място. Място, където всичко изглежда малко по-различно, но всичко е много приятно. Само в България мога да говоря свободно за всичко. В САЩ толкова много теми са табу… А нека не започвам и за изолацията на индивида в САЩ, където да имаш оригинална мисъл е едновременно присвояване чрез невежество и забрава.“
И ето че е време да се разделим, помахваме си – аз от София, той от Ню Джърси. „Гледам малкия мобилен телефон и си мисля колко далеч е всичко от това да слезеш от влака и да се разходиш по булевард „Христо Ботев“, казва Томас.
„Последния път бях в една магична къща до „Орлов мост“. В двустаен апартамент в красива сграда с вид от 30-те години на миналия век, широки стълби… Обичах да ходя по улиците, пълни с вкусни неща, зад университета, просто да се наслаждавам. Ходех често и на гроба на Никола Петков, за да му отдам почит, а и за да му поговоря. София е идеалното място за разходки. Има нещо, нещо просто физически привлекателно в България.“
А аз се чудя. Повече ли са нещата, които ни събират от разните краища на света от тези, които ни разделят?
Къде се раждат силните истории?
Докога ще има смисъл да си ги разказваме…?
