Какво ли прави един татуиран американец на борда на 40-годишна лада, устремен към поредното българско село? А какво ли съдържа коктейлът „Компютър“? Защо гражданинът на щата Вашингтон избира да търси старите български рецепти из затънтените села, там, където е „Баба“, събирателното, вечното на един безкраен, универсален образ, който докосва всички ни?

Рори Милър с днешна дата преоткрива магията на българското село. Онова, което изоставяме, а пази толкова от смисъла.

Строителен работник, берач на маслини и учител по английски, преди около 15 години Рори спира в България, за да се родят тук двете му деца. Привлича погледите с участието си в “Masterchef”, после продължава пътя си из затънтените български села. Така се ражда забележителната книга „На око“, сюрреалистичен пътепис, където точни рецепти няма да намерите – и за гозби, и за бъдещето, всичко е „на око“ като мерна единица и начин на живот. Но ще намерите и самото село, и гозбите му, и бабите, и духа, и добре премерените подправки.

Следващата стъпка на американеца е книгата да се появи на английски с кампания в платформа за споделено финансиране. Аз лично ще го подкрепя, защото мисля, че е уловил безценния дух на българското село днес. Което е различно от онова на Елин Пелин и Иван Вазов. Което, вярвам, ще обърне сбъркана мода, че животът е в големия град. Светът на технологиите ни позволява както никога да разбиваме стереотипите. Припомня ни го и книгата на колоритния Рори, който има какво да ни каже и в следващите редове.

– Книгата ти ми напълни душата. Какво те накара толкова упорито да искаш да я напишеш?

– Преди няколко години участвах в проект, организиран от резиденция „Баба“, в рамките на който няколко души, предимно от по-големи градове в България, отиваха на село, помагаха с каквото е необходимо и прекарваха известно време с по-възрастните хора там.

Бях попаднал в едно семейство в Неговановци, северно от Видин. Живях там с баба и дядо за около три седмици. Запознах се с ежедневието им и им

помагах в къщата… главно в готвенето, разговорите и, разбира се, в пиенето.

Запознах се с много хора от околността и видях много неща, които никога нямаше да видя, ако не бях напуснал града. Научих много и Негованци се превърна в първото село в книгата ми. От престоя ми там дойде и идеята за нея.

Осъзнах, че

тези хора имат толкова много да разкажат и да ни научат от живота си, а за съжаление никой никога не ги е слушал.

Винаги съм обичал да готвя и да се храня, така че естественото средство за събиране на информация за мен беше готвенето с тях. Това е единственото нещо, което те наистина обичаха да правят и им позволяваше да се отпуснат, да разкажат живота и философията си. Видях, че не само винаги готвеха без точни мерки, но и живееха по подобен начин. Разбрах, че има един общ израз, който може да обясни не само готвенето им, но и начина им на живо. „На око“.

Това, което ме трогна най-много, беше

простотата на селския живот и огромното количество радост и удовлетворение, които хората успяват да извлекат от него.

Бях свидетел на изключителна и постоянна скръб в живота на всеки човек, който ми разказваше за своите трудности, но никога не се фокусираше върху тях… никога не се спираше на лошото повече от необходимото. Радостта винаги надделяваше над тъгата; въпреки че скръбта им беше голяма, тя никога не ги контролираше прекалено дълго и винаги отстъпваше място на щастието.

„Това ястие е любимо на стопанката, както и на съпруга ѝ, който е голям привърженик на готвенето, но откакто здравето му започва да се влошава, му е почти невъзможно да стои на крака задълго. Така баба Даниела изцяло се е нагърбила с кухненските задължения. Върши това с разбиране, а и с охота.

Докато възрастният мъж започва все повече да се интересува наред с обичайното си четиво и от едно ново хоби – дърворезбата. И преди няколко години превръща част от отдавна изоставената си плевня в истинска Мека на резбарството. Това е мястото, където той често се отбива да поработи върху любимия си предмет за резбоване – украсени дървени лъжици за готвене. Плевнята наподобява влажна, полутъмна пещера, но той такава си я обича и щом влезе вътре, на мига се оживява. Потъва за часове, докато не се появи триумфално с новото си творение.

Недалеч от неговата резбарска работилница, в приглушено осветения интериор на същия хамбар, се е приютил сапунджийският цех на баба Даниела. Там тя приготвя калъпи домашен сапун за местните хора. Обикновено ѝ се отплащат със собствена продукция или занаятчийски стоки – от пресни кокоши яйца и домашно вино до плетени чорапи. Все още пазя два нейни сапуна в найлонов плик под мивката в банята. Всичко на всичко три съставки: свинска мас, луга и малко вода.“

Откъс от „На око“ на Рори Милър

– Имаш ли интересни случки, свързани с това как на село използват технологиите? Или с липсата им?

– В селата не се срещат много технологии. Понякога, някое от децата или внуците предава на бабите и дядовците си стар настолен компютър, но това е всичко… повечето от тези хора се сблъскват за първи път със съвременните технологии след 50-тата си година и просто нямат интерес към тях. Освен това

не е лесно да се осмислят всички тези устройства и нашите често мързеливи оправдания, че не можем да живеем без тях.

Стигаш до момент в живота, в който просто не е необходимо да използваш такива неща. И да се научиш как да го правиш просто изглежда безсмислено. Тези хора са живели пълноценен, смислен живот и нямат нужда от това.

Много от тях са любопитни за това, което се случва извън селото, и биха искали да си играят с модерни джаджи. Но само за кратко време и не на сериозно.

Технологиите са важни, те трябва да присъстват и да съществуват, за да помагат на тези хора, но да се очаква, че те ще ги използват и разбират, е невъзможно.

– Знаят ли на село какво е изкуствен интелект? А трябва ли да ги има?

– Това е тема, която изобщо не ги интересува и няма да ги интересува в близко бъдеще. Разбира се, те ще разберат, че съществува, но тя няма място в живота им или поне такова, което те могат да видят.

Кажете им „изкуствен интелект“ и те ще го сметнат за зъл робот или нещо подобно… което, всъщност се оказва, че не е твърде далеч от истината.

„Под „компютър“ имат предвид едно семпло питие от ракия с кока-кола. И досега нямам никаква представа защо го наричат така. Не е идеално лошо и трябва да призная, че го изпивам главно заради страхотното му прозвище… или поне това е официалното ми оправдание.

Връщаме се, а междувременно чушките са се съвзели достатъчно и последният картоф е изчезнал – аз и не питам за него. Баба е счукала няколко скилидки чесън с щипка сол в дървена купа и реже пресния лук на парчета с малкия си, остър кухненски нож. За пореден път отказва да използва дъска за рязане и вместо това кълца лука между пръстите си – просто така е по-бързо, е обяснението ѝ.

Повтаря същото с пълна шепа пресен копър. Всичко се слага в една и съща tyna и се намачква с чука от хаванчето. Добавят се няколко мариновани люти чушки от туршиите в мазето, заедно с чаена лъжичка или малко повече от маринатата.“

Откъс от „На око“ на Рори Милър

– Може ли „Баба“ да ни върне спокойствието на живота? Минава ли то през мярката „на око“ като противовес на непрестанното бързане, състезаване, покоряване на рекорди?

– Техният начин на живот, подходът им към проблемите и дилемите в живота, може да ни научи на нещо. Когато им се случи трагедия, тя не ги депресира, не започват да пият или да употребяват наркотици, не се втурват към кухнята, за да се утешат с преяждане.

Те очакват трагедията. Те знаят, че тя ще се случи. Без нея нищо не би било красиво.

Така че не става въпрос за Баба, а за това как се справят с нещата. Трябва да разберем, че животът не се основава на количеството или дори на количеството на качеството… той се основава на съществуването. Качеството на съществуването не може да се измери количествено, то е мимолетно. Затова никога не мислете за това колко много или колко често –

мислете за чудото и щастието просто да имате и да бъдете.

– Прочетох, че си опитал коктейла „компютър“, може ли да разкажеш какво представлява?

– Първият ми „компютър“ беше налят, докато бях в Челопек, от дядо Васко. Той постави пред мен къса чаша и я напълни до половината с ракия от стара бутилка за вино, която беше преработена. След като постави ракията, той бавно посегна под масата и извади обратно бутилка кола. Напълни чашата ми догоре с нея. „Компютър!“ Той обяви.

Разказа ми, че винаги, когато с баба нямали какво да правят вкъщи, си наливали от компютъра, а после влизали вътре и гледали „Уокър, тексаският рейнджър“…

„Но ме покани и преди да успея да подвия крак, сложи пред мен малка чаша и ми наля бяло вино. Време беше.

През следващия час говорихме за много неща. Баба винаги се оживяваше, когато ми разказваше за семейството си. Подчертаваше как дъщеря ѝ била най-голямата радост в живота ѝ, докато не се появила внучката и оттогава дъщерята отстъпва на второ място. Разказа ми за моментите, когато нейните внуци остават при тях, и за приключенията, в които се впускат заедно, и беше очевидно колко жизненоважни са теза нейната душа и същество. Трудно беше да я накарам да говори за нещо друго!

Сподели също и за увлечението си да пее традиционен български фолклор, което, изглежда, е разпространено занимание сред всички баби във всяко село. Докато в града повечето хора се стремят да забравят общата си история и да прегърнат или да подражават на други култури, тук, в селата, бабите и дядовците правят възможното, за да запазят историята си, докато в крайна сметка (нека се надяваме) тя не стане интересна за останалата част от населението, заключено в по-големите градове.“

Откъс от „На око“ на Рори Милър

– Разкажи някоя история, която си чул в българските села и е важно да я разкажем и на ChatGPT.

– По време на моите пътувания това все още не беше достигнало до селото. Изкуственият интелект беше познат повече или по-малко, но главно от научнофантастичните романи.

Не мисля, че това е актуално за хората над 50 години в селото… Все още не, така или иначе.

– Кажи някоя рецепта, която не би била възможна преди технологичните времена!

– Всички рецепти са възможни без никаква електронна помощ.

– Защо българите сме добри програмисти? Може ли това да обърне тенденцията с опразнените села?

– Наистина не виждам връзка. Въпреки това, тъй като програмистите могат да работят от вкъщи, надявам се отсега нататък да виждам повече такива да се появяват из селата!

„Попитали една 90-годишна баба от село каква е тайната на дълголетието ѝ. „Никога не съм направила нищо лошо на никого. Държа се сърдечно. Не съм затръшвала вратата си за нито един пътник, само ги питам гладни ли са и искат ли да се нахранят? Нямам врагове, не ходя на доктор. Никого не мразя, не мразя този свят.“ По повод на дълголетието проумях връзката между храната и добродетелите.

Прекарах много време да обикалям от семейство на семейство. Слушах техните истории, смеех се, хапвах и пийвах. Хората ме канеха в своите кухни, за да им помагам и да ги гледам как готвят с цялата си гордост, любов и страст-досущ като художник, посветен изцяло на своята творба.

Занимава ме готвенето, което събужда общуването и вдъхновява обичта. Когато е повод да се събират хората, за да се насладят на храната и на жизненоважните мигове да бъдат заедно на масата със своите връстници, семейство, любими хора, че даже и с недолюбваните от тях.

Ето къде открих красотата и завладяващата неповторимост на готвенето – рецептата става твоя. Чрез импровизация и вкусване откриваш собствения си стил и принос, също както можеш да откриеш собствения си характер в живота.

Готвенето се ражда от романтика и любов, а не от съзерцание на молекули. Ето защо се опитвам да проповядвам готвене без точни мерки. На око.

Това не е научен експеримент, нищо не се повтаря два пъти в същия вид. Готвенето е като цирков моноспектакъл. Жонглираш със специфични съставки и обстоятелства, за да получиш своя вкусен резултат. Разчиташ на относителни или косвени мерки – щипка от това, шепа от онова, три секунди от онази течност, капка от другата и т.н. Всичко зависи от това да опиташ, да помиришеш, да докоснеш, както и да слушаш…

Всичко е на око.“

Откъс от „На око“ на Рори Милър

– Оптимист ли си за България? Имаме толкова смислени хора, а нещо не достига…

– Как да ти кажа…И да, и не.

Има толкова много неща, които трябва да се променят, но, за съжаление, тази промяна изисква значителни усилия и жертви. Тя няма да дойде от това да лежиш на дивана на майка си, да се оплакваш, да мечтаеш, да не плащаш наем и т.н.

Ще са необходими действия, а не думи. И, разбира се, нещата могат да се променят. Но бихте ли били готови да пожертвате себе си, за да осигурите по-добро бъдеще за вашето дете или за децата на другите?

Ако не, тогава въпросът е приключен и е най-добре просто да се опитате да бъдете малко по-тихи, докато вие и всичко, и мислите, които някога сте имали, бързо се разпадат в миналото.