Можете да чуете тази Дигитална история в 

---

Първият му спомен от тази страна е за безбрежната тъмнина. Пристига в топлата септемврийска нощ на южния град уплашен, чуди се къде се е озовал.

Утрото го посреща с мириса на печени чушки, не след дълго той ще се влюби в мястото, в страната, в която е попаднал. А после ще се влюби истински и завинаги, в жената на живота си, за да се роди една магическа история между култури и епохи.

Нищо не е вечно, само любовта, можете да попитате Кристофър Бъкстон.

„Ти си шоп. Аз съм от Бургас, града на мечтите“, отсича с изящния си британски акцент от другия край на континента бургазлията от Есекс. Чуваме се по месинджър с учителя, преподавал на Петя Дубарова, с човека, пръв превел на английски много от българските класици, осмелил се да превъплъти на родния си език дори безумно непреводимото „Възвишение“. С автора на няколко исторически романа, разказващи истории от българското минало.

Кристофър Бъкстон, който не спира да превежда българска лирика, да гласува на изборите ни, да се вълнува от страстите ни. Защото рационалното свършва там, където започва истинската любов….

 

 

Не остарявай, любов

Кристофър седи в ранното британско утро на другия край на интернет и се връщаме в младостта му. Истински джентълмен, той е с коледен пуловер [pʊˈloːvɐ] за разговор по мъжки. Едната си любов, уви, е изгубил безвъзвратно. Другата е тук, вълнува го и му дава сили.

Баща му е театрален режисьор, майка му – актриса. Изпращат го да учи в строго католическо училище, но кръвта му, разбира се, кипи. Той завършва английски филология в края на 1960-те и е готов за приключения, животът го зове.

„Бях млад, нямах особени връзки в Англия и исках да опитвам различни неща“, спомня си Кристофър. Затова се свързва с Британския съвет, решава да обикаля света и да го опознава.

1971 г., само на 21 нашият герой пристига като учител по английски в Португалия, по онова време тоталитарно, мрачно място, обсебено от диктатора Салазар. „Беше фашистка държава, по-бедна от всички, с много ниско образование, водеше едновременно 3 войни с бивши колонии“, разказва англичанинът.

Полицията го държи под контрол – дори докато отива от квартирата си до училището, след него се движи кола с униформени полицаи. Но той е млад, любопитен и не се впечатлява лесно. „Веднъж даже почти ме арестуваха!“. С други младежи отиват да пеят песни на „Бийтълс“ на серенада под прозорците на момичешкото общежитие, а законът забранява повече от двама души да бъдат заедно навън, това се приема за протест срещу властта.

 

 

Като рибарски мрежи

После решава да опита нещо съвсем различно, следващата му спирка е Норвегия. Там се наслаждава на социалния рай, на спокойствието, но… на 20 и няколко години това не му стига и бързо преценява, че е време за нова авантюра.

Именно така се озовава през септември 1977-а на тъмното бургаско летище. Полетът каца в 1 ч през нощта, градското осветление е спряно, защото токът се пести, властва пълен мрак.

„След това си спомням фантастичния мирис на чушки. Септември, началото на учебната година. Бургас тогава беше малък град, в центъра имаше къщи с дворове, където от сутринта хората бяха наизлезли, за да правят зимнина. Никога няма да забравя този аромат…“, връща се половин век назад българският англичанин.

Правят му впечатление дългите опашки, които се вият пред магазините. „Пред плод-зеленчука и аз „опашкувах“ като нормален гражданин, носех си книга, защото разбирах, че ще минат часове. Горкият зеленчукар, беше самичък с толкова много щайги. Ставаше му странно, като дойдеше моят ред. Хората се запасяваха с чували и кашони, а аз исках по половин килограм грозде – бях в държавен апартамент и хладилникът не работеше“.

А когато отминава сезонът на свежите плодове и зеленчуци, същият този „зеленчукар“ седи сам-самичък и си чете вестник, докато на щанда зад него има само буркани с грах.

 

 

На учителя с любов

У нас Кристофър бързо свиква с ролята си на учител в бургаската Английска гимназия. В първия випуск, на който преподава, е ученичка самата Петя Дубарова. И днес той има ярък спомен от великата поетеса, от любопитството, от мъдростта ѝ, от широко отворените ѝ за света очи.

После, уви, тя е със също толкова широко затворени без време очи. Кристофър казва, че тя е първият мъртъв човек, когото вижда и това го променя. Кара го да се замисли за живота и смъртта. И за това, което изпълва със смисъла времето между двете крайни точки – любовта.

Историята за срещата му с Ани – жената, която после ще се превърне в негова съпруга, е достойна за сценарий на филм. При това именно от любимите на Кристофър български филми от 70-те и 80-те, които носеха и романтика, и човечност.

Във всяка от страните, в които живее, той си поставя основната задача да научи местния език. Именно затова е избрал да е далеч от София, където има дипломати и много други хора, които ползват английски. По онова време край морето те съвсем не са много (за разлика от днешния Слънчев бряг).

В началото му е доста трудно. Затова му става интересно, когато един ден излиза с колеги да поиграят тенис на маса и на перфектен английски го заговаря непознато момиче.

От дума на дума, Кристофър се оплаква, че му е омръзнало всеки ден да яде спагети с грах, единственото, за което може да намери продукти в местния „супермаркет“.

 

 

Ти смътно се мяркаш из морната памет

Уговарят се да се срещнат пак няколко дни по-късно. По онова време Ани работи в „Булгарконтрол“ – организация, която проверяват всички стоки, които се внасят или изнасят от страната. И някои от нещата „попадат по някаква случайност“ в джобовете на служителите.

„И в онзи ден тя се появи на вратата на квартирата ми с няколко свински сърца. Никога не бях виждал нещо такова. Но, месо като месо, имах олио, малко червено вино, лук, сготвих много хубаво ястие. И това беше. Свински сърца, истинско българско ухажване“, усмихва се днес Кристофър.

Е, свински или не, сърцата се превръщат в оживяла метафора. Англичанинът е планирал България да е само поредната стъпка в пътешествието му, което да продължи към Южна Африка, но остава у нас.

Кандидат зетят издържа дори „теста с пресолената мусака“ на тъщата, справят се и със сериозните документални пречки – по онова време не е лесно българка да се омъжи за човек от другата страна на Желязната завеса. „Трябваше да чакаме разрешения, имахме безброй срещи с много ядосани хора. Дори тъстът ми беше повикан в полицията, за да му се скарат как е позволил дъщеря му да ходи с враг на народа“.

Така или иначе, вече са наближили 80-те и се усеща „затопляне“. Както казва британецът, тъкмо тогава изведнъж в България се появяват безброй филми за любов. „Според мен това е делото на Людмила Живкова“, казва Кристофър. „Тя от пръв поглед ми приличаше на Маргарет Тачър, изглежда много сурова личност, но наистина доведе големи промени в българското общество. Беше 1979-80 г., изведнъж се появи секс в българското кино, направо падах от учудване! Появиха се филми като „От нищо нещо“, „Трампа“, в който участваше Петя Дубарова, и особено любимият ми „Всичко е любов“.“

 

 

Онази любов, без която никак не можем

Скоро Ани и Кристофър вече са семейство Бъкстон, ражда се дъщеря им Малина. „Никога няма да забравя декемврийския мраз, докато стояхме с други бащи пред родилния дом, а жена ми даваше инструкции от прозореца на петия етаж“, разказва британецът.

След 3 години у нас семейството заминава за Англия и се установява в Есекс, където се ражда синът им Иван Давид Владислав. През следващите десетилетия семейство Бъкстон работят като учители, отдават се и на голямата си страст – литературата. Прекарват много време в България, запознават се все повече с историята и фолклора ни.

Пишат книги за българското минало, Кристофър ни връща във времената на Балканската война и тези преди идването на османците. Както той казва, в българската история има толкова много сюжети, които заслужават да бъдат описани от майстори като Шекспир и Верди, а самите ние не познаваме. Една от големите теми, които го вълнуват, е за срещите и сблъсъците между България и Запада през различни периоди.

За съжаление, през 2020 г. Ани си отиде след тежка болест и днес Кристофър, както казва той, е без своята пътеводна светлина. Но продължава сам в каузата да популяризира българската култура в родината си. В първата си родина, защото има втора дори официално – от няколко години притежава български паспорт.

 

Не, сега не е за поезия

Случайно попаднах на сайта му, когато търсех подходящи преводи на български класически стихове, които да „дам“ на изкуствения интелект, за да проверя какви изображения ще генерира по тях (резултата можете да видите тук).

И, наистина, човек лесно може да се убеди колко невъзможно е понякога да се предаде на английски смисълът на класически български стихове, които всички знаем. (Доста зле, можете да видите, се справя със задачата дори същият този изкуствен интелект.)

Как ли успява да го прави достолепният ми събеседник? Как ли е научил толкова добре български, откъде е натрупал този толкова богат речник?

„В трите години, когато живяхме в България, четях непрестанно. Започнах със „Снаха“ на Георги Караславов, с „Осъдени души“ на Димитър Димов, после и поезия. И така се роди любовта ми към българската литература, която се амбицирах да покажа на моя роден език“, казва Кристофър.

 

 

Спи градът в безшумните тъми

Той също смята, че превеждането на поезия е трудна работа, в случая и заради разликите между двата езика. Английският има много по-къси думи, не помага и склонността на българските поети към римувани стихове. „Макар че Христо Ботев ми даде вдъхновение с неговата рима „патриоти – идиоти“, която става идеално и на английски“, усмихва се преводачът.

„Но работя по един много строг принцип – че няма да превеждам нищо, което няма да звучи нормално и хубаво на английски“. Предпочита автори, които използват ясни, ярки образи – като Атанас Далчев или Александър Вутимски, защото абстрактните метафори са много по-трудни за превод.

Кои думи са най-трудни за превеждане? Българският език е доста конкретен, казва англичанинът. Сред нещата, които го затрудняват, са роднинските връзки. „В България има фантастично богат речник на роднини, докато в английския нямаме думи като „баджанак“, „етърва“ и „зълва“, няма дори и за майката на зет ми, а в българския има дума за всеки роднина. Това издава страшно много за народопсихологията“.

Първият стих, който превежда, е „Спи градът“ на Димчо Дебелянов. Остава обаче недоволен, трябват му 5 години, за да се върне към него и да реши основния си проблем – смяната на ритъма в четвъртата строфа.

 

 

Да бъде ден! Да бъде ден!

Днес му е тъжно, че книгите ни далеч не са толкова достойно представени, колкото заслужават. Че у нас не се издават антологии, в които да се събират най-добрите поетични примери, че няма достатъчно авторитетни и значими литературни награди, които да водят читателя. Че липсва и достойна, популярна критика, чието мнение да тежи.

Докато в същото време имаме много талантливи писатели и поети. Любим негов съвременен автор е Милен Русков, затова не е изненадващо, че Кристофър е превел части от най-известния му роман – „Възвишение“. Но и е впечатляващо, защото книгата безспорно е невероятна, но е написана на език, който ни връща в миналото. На места е трудна за четене дори от съвременните българи, а какво остава чужденец не само да я разбере, но и да я претвори по някакъв начин.

Кристофър избира оригинален подход – превежда на диалекта от родния си край в Източна Англия. „През средните векове той бил е много богат заради търговията с овце. Понеже Копривщица е много подобно място за близките села, чувствам, че местният ми диалект е много близък до този на градчето, в което започва историята“, обяснява преводачът.

 

 

Стопанинът замина за Америка

През последните години той има собствено издателство, чрез което публикува на английски българска поезия – издал е стихове на Дебелянов, на Далчев, също и сборник с най-доброто от българската поезия. Много от произведенията са качени на личния му сайт. Най-новата му мисия е да популяризира две авторки, които живеят в Брюксел – Русана Бърдарска и Ирина Папанчева.

Днес той продължава да идва у нас и за да се грижи за тъщата си, която така и цял живот отказва да гостува в Англия. Вероятно затова децата му не говорят достатъчно добре български, казва британецът. Макар че синът му е научил най-много от езика, четейки вестник „7 дни спорт“ покрай знаменитата 1994-а.

„Имам двойно гражданство и се чувствам с един крак в България“, казва Кристофър. Когато е далеч, най-много му липсва нашенската експресивност на живота, топлотата в отношенията. „България е страна на много противоположности, които не разбирам. От една гледна точка има пенсионери, които са много бедни. Има хора, които не работят, докато има фантастично много работни места. Българинът винаги е намирал начин да преживее, защото всеки „има човек“. В НОИ, в КАТ, важното е „да имаш човек“.

 

 

Когато вечерта смирено гасне

Англичанинът винаги гласува, откакто има българска лична карта и искрено се вълнува от родната политика. „Има един много лош цикъл, обикновеният човек няма как да не изгуби всякаква вяра в демокрацията. Всякакви престъпниците създават партии, измислят патетични имена – „Ставай!“, „Спасение!“… Все има нови хора, които да се явят. Първо цар, сега едни харвардски хора с огромни, невинни очи, които уж са платформа против корупцията, а какво последва? Нищо. Една огромна фигура трябва да се махне изцяло от българската политика и тогава нещата ще се променят“, вярва бургазлията от Есекс.

И все пак, независимо от времената и събитията, които се случват около нас. От войните, срещите, разделите, от ежедневната тъга на битието, от забързания ни живот, независимо от всичко. Кой каквото и да ни казва, си струва да помним само едно. Всичко е любов. Ако не вярвате, питайте Кристофър Бъкстон.