Какво е да си чешит днес? Може ли съдбата да е щастлива, когато вървиш срещу течението и стереотипите?
Тази дигитална история е за двама души, разделени от няколко поколения и обединени от любовта си към България и фолклора ни. Един чешит, изоставил корпоративна кариера, за да се посвети на любимото си изкуство ни разказва за последните години на друг чешит, събрал в себе си десетки образи. На музикант, създател на музикални инструменти, мъдрец, свещеник и… дори Дядо Коледа.
Богдан Дарев е режисьор на филма „Кавал Парк“, в него за почти два часа ни представя сюрреалистичния образ на Александър Еплер, американец от руски произход, българин по душа. Ще потърсим заедно нишките, които свързват смислените истории. Късмета и проклятието да си чешит в този все по-унифициран земен свят.
Богдан в действие. Снимки: личен архив
Я надуй, дядо, кавала
Богдан напуска България само на 14. Три години живее в Гърция, а две седмици преди да стане пълнолетен, се озовава на другия бряг на Атлантическия океан – в Сиатъл. Момчето лети с по-малката си сестра и, както сам казва, в рамките на полета изведнъж пораства, защото се налага да стане отговорен, да издържа себе си и нея в ожесточената среда на Дивия Запад.
Качва се на самолета за Обетованата земя като любител на метъла. За да се върне обратно на летище „София“ цели 23 години по-късно като страстен любител на българската народна музика, решен да преоткрие и разкаже връзката си с родината.
Как се случва подобна метаморфоза? Как ли се стига до днешния момент, когато режисьорът обикаля селца и малки градове, за да показва филма си за друг човек, влюбен в българщината? Докато се готви да се върне у нас със семейството си…
Рипни, Калинке
Както казва Богдан,годините на безгрижната младост за него просто ги няма. Със сестра му попадат в САЩ и неочаквано се озовават съвсем сами. Баща им така и не успява да се адаптира към живота там, а майка им 9 години подред не е допускана в страната.
Богдан се научава да се бори, работи каквото му попадне, с трудолюбие и упоритост върви напред по пътя, който е избрал. Постепенно той и сестра му си намират мястото и дори подреждат свой вариант на прословутата американска мечта. През 2008-а той е напът да се сдобие със свой ресторант, да си осигури мечтан доход. Има годеница, Ерика е американка от добро семейство, няма търпение той да преуспее и двамата да се оженят…
Докато една вечер, спомня си я живо до днес, двамата се возят в колата. „И Ерика каза: „Ох, нямам търпение да те видя с вратовръзка, да си имаш собствен ресторант“. Бях на задната седалка и коремът ми се обърна. Отвътре душата ми каза: „Това няма да го бъде, този път не е за теб“. Напуснах работа и изоставих сериозните финансови възможности, което никак не е традиционно за един емигрант“, спомня си Богдан.
Решава, че е време да прави това, което му диктува сърцето, голямата му любов е киното и той ѝ се посвещава изцяло. Започва да се учи на занаята, да прави малки режисьорски проекти…
Когато бях овчарче
Малко по-късно открива още една голяма страст. До 2008-а е контактувал с българи само веднъж седмично, играели футбол. Пак толкова често се чувал с майка си на български, тя му пращала книги на любимата си писателка Яна Язова. Но извън това рядко обменял по някое съобщение с други българи на типичната за тогава шльокавица. Чак ми е трудно да го повярвам, докато слушам правилния му, пъстър български, почти без следа от 3-те десетилетия отвъд океана.
Някъде по това време Богдан се запознава със симпатично момиче, Мария е българка, но двамата с месеци си говорят на английски, преди да се сетят, че има по-добър вариант. Днес са семейство, а тримата с доведената му дъщеря кроят планове скоро окончателно да се преместят в България.
Разбира се, тази промяна съвсем не настъпва изведнъж, голяма роля изиграва неочакваното за самия него увлечение по нашия фолклор. През 2010-а българската общност в Сиатъл и американци, които ценят нашите традиции, организират голям фестивал, участват фолклорни групи, правят се кукерски маски. „Оттам се събуди в мен това отношение към българското, към езика и фолклора“, спомня си Богдан. „Особено когато започнах да се занимавам с танци. В хорото с едната ръка вземаш, а с другата даваш, аз се интересувам от източни философии и ми стана много интересно как тези послания са кодирани в нашия фолклор – вземането и даването, и още толкова много символи“.
Деветата дупка
Богдан е изоставил корпоративната работа, изкарва си хляба като домоуправител, така има достатъчно време да се занимава с кино. Работи по проекти на неправителствени организации.
Идва моментът, когато се връща у нас и създава филма „Там“, в който показва България такава, както я вижда 23 години по-късно.
Когато продукцията е готова, с нея пътува и я представя на българските общности из Америка, обикаля 17 града. „Срещнах се с много българи от диаспората, видях колко дълбока е раната на емигранта“, спомня си режисьорът. Създава сайта „Завръщане“, за да помогне за връщането към себе си, един към друг, към родовата памет.
А междувременно се е случила още една забележителна среща.
2011-а, Богдан и жена му участват в организирането на коледен концерт за българчетата в Сиатъл. Много им се иска да им поканят музиканти на живо, но… няма хора, които умеят да свирят на нашенските инструменти. „Така и не намирахме човек, докато едни американци, любители на нашия фолклор, ми казаха: „Има един чешит, живее в Западен Сиатъл, свири прекрасно на кавал, обаче ще ти иска много пари“.
Кадър от филма на Богдан „Тази баба“
Кавал свири на поляна
Богдан няма какво да губи и отива при този човек… който се оказва същински Дядо Коледа. Магнетичен, лъчезарен, влюбен в българското. Александър Еплер, изключително пъстър образ, после се превръща в главен герой на филма „Кавал парк“.
Американецът Александър Еплер е попаднал у нас само на 16 и е имал късмета да се учи да свири на кавал при най-добрите, учи автентични български мелодии от Никола Ганчев и Драган Карапчански. После ще ги свири цял живот по всички краища на света, заедно с изпълненията на други два нетипични за запада музикални инструмента – цимбал и балалайка.
„Дядо Коледа“ с радост се съгласява да свири за българските деца, не иска да му се плаща, създава незабравим празник.
Малко по-късно идеята узрява. Музикантът Васил Денев, който също живее в Сиатъл, дълго време е предлагал на българските телевизии да разкажат историята на Еплер, но не среща отклик. Някак идеята идва на мястото си, когато я отправя към Богдан, режисьорът тъкмо е завършил половинчасовия си филм „Тази баба“, решава да опита и с Александър Еплер. „Защо пък да не снимам набързо още един половинчасов филм“, казва си той.
Александър като студент с учителя му Драган Карапчански
Пътнико свиден
Нещата бързо се променят. 3 години отнема заснемането на филма, още толкова – монтажът и завършването му. Става почти двучасов, минава през Чикаго, Сан Диего, Харманли, Пловдив.
Александър Еплер се оказва многопластова личност с безкрайни истории, изящен български и безброй амплоа. Той е… и какво ли още не, ако имате късмета да видите филма, ще се убедите.
По онова време главният герой е на сериозна възраст и тежко болен, не се знае дали ще се стигне до края. „Следях го с часове с камерата в Сиатъл, никога не знаеш какво ще разкаже, откъде ще тръгне историята“, спомня си Богдан. Говорят за живота и смъртта, Еплер освен всичко друго, е и свещеник.
„Българинът не бива да търси от чужбина и от други чужденци признание за това, че е българин и за това какво има“, казва във филма главният му герой. Именно това е едно от основните послания на режисьора. „Искам да остане чувство на човещина, за това, че всички сме взаимно свързани. Че не трябва да гледаме на запад или изток, някой да дойде да ни оправя или да ни покаже как трябва да обичаме България“.
Богдан Дарев и Александър Еплер
Градил Илия килия
Символично, премиерата на филма е в Копривщица, а после той и авторът му обикалят безброй градчета. Къде ще са следващите възможности да го видите, можете да научите от сайта на начинанието.
Заради прожекциите Богдан за първи път се задържа по-дълго в България и това допълнително катализира желанието му да се върне тук.
Но защо по-лесно оценяват хубавите страни на живота у нас и традициите ни хора като Богдан и Александър, които по един или друг начин са външни за нашата среда?
„Да, виждам прословутото мрънкане, но човек, ако отиде в чужбина, ще види, че може да мрънка и там“, гласи отговорът на режисьора. „Още когато пристигнах, ме стресна как в столицата Вашингтон има изключително разделение, от едната страна са белите, от другата – чернокожите. И днес в Сиатъл – отиваш в нещо като „Южния парк“ и 1/3 от него е пълна с палатки на бездомни. Това е градът на „Майкрософт“, на „Амазон“, на компании мастодонти, докато хората са обезверени. Там определено нямам чувството на сигурност, каквото ако се разхождам в 11 вечерта по Главната в Пловдив“.
На едно от представянията на филма – в Лилково.
Зов за завръщане
Кои ли са според него най-хубавите качества на българина?
„Едно от най-силните е да твори, дали ще е в айти сферата или в изкуството. Българинът умее да го прави и е време да започне да твори собствения си живот и собствената си реалност. Друго много важно качество е връзката със земята, тя е кодирана в нас и няма как да избягаме. А също и едно качество, което някои приемат за негативно – българинът е инат. Аз смятам, че е хубаво, както едно дете иска да прави нещата по свой начин, така се прокарва път в най-трудните времена“.
„Много хора ми казват да поживея тук, тогава да говорим. Идва момент, когато човек трябва да прецени за себе си къде може да бъде полезен, да дава в САЩ или в България и аз избирам да е тук“, казва на изпроводяк Богдан.
„Аз си живея в някаква мечта, някакъв мой житейски разказ, за който съм много благодарен. Мисля си колко е важно да не убиваме мечтите в децата, да ги окуражаваме да мечтаят“.
Как ли ще продължи неговата история?
На 9 декември предстои премиерата на „Кавал парк“ в София, в Дома на киното.
Повече информация – тук.
