„Нишка“. Така се казва третият роман на гостенката, с която неслучайно се срещаме точно днес. От сърце препоръчвам на всеки тази книга, разказала по забележителен начин 7 истории. Идваща да ни припомни, че нишката не започва и не трябва да завършва с нас – като българи, хора, а и като човечество.
Виктория Бешлийска ме впечатли не по малко със смелостта и умението, с които изнесе лекция на най-голямото технологично събитие у нас – DEV.BG All in One. Пред близо 2000 ИТ специалисти тя разказа защо в дигиталните времена е толкова важно да продължаваме да пишем на ръка.
Време е да поговорим по всички тези теми. След като при предишната ни среща поехме по нишката на думите, сега ще надникнем в човешките отношения, преосмислени и променени от технологиите. Ще поговорим за любовта в дигиталните времена. За онова, което ни прави хора. За задължителната среща на хуманитарното и технологичното, от която зависи бъдещето на всички ни.
През цялата човешка история именно писателите най-често са били сърцето на обществото. Те са улавяли духа на времето и са виждали умело утрешния ден. Това продължава да се случва и във времето на Дигиталните истории. Ето защо: хората на словото имат думата!
„Изкуственият интелект никога няма да пише по-добре от Борис Христов“
Какво е да си успешен поет днес? Кое те кара да продължаваш? Как изглежда бъдещето на поезията? Докога ще я има? Как тя може да вълнува повече хора, да ни помага да осмисляме големите теми на днешния ден?
Веселин Веселинов е тазгодишният победител в седмия национален литературен конкурс „Станка Пенчева“. И далеч не само, докато говорим, ми показва стена в дома си, пълна с поетични отличия.
Той завършва хуманитарна гимназия „Дамян Дамянов“ в Сливен, след което се насочва към разностранните полета на психологията в СУ „Св. Климент Охридски“. Доктор по клинична психология, от 13 години работи като учител и училищен психолог, а вече и преподава на бакалаври и магистри в Нов български университет.
„Епидемията от невежество само ще се разширява“
„Това, че не можем да захванем един смислен диалог, доведе до социална изолация на стотици хиляди хора. Някои се разболяват и умират просто защото нямат пълноценно общуване. Изкуственият интелект според мен ще засили тази тенденция, защото ще заблуди хората, че разговарят с приятел, с някого, когото са загубили или който не иска да ги чува. Така се оказваме в един свят, в който уж можем да си говорим. А всъщност, зад тази привидна палитра от гледни точки, от думи, словесна салата, включително от егоцентрични академични речи, седят едни изплашени, обезверени, обеднели, интелектуално и емоционално хора. Това според мен е големият ужас на съвремието.“
От поезията започна разговорът ни с писателката Силвия Томова, за да мине през образованието, историята, през епидемията от невежество и назрялата нужда от обществено пробуждане. На фона на всичко това като неизменен спътник останаха технологиите, които променят всяка от тези теми из основи.
Журналист и дефектолог по образование, тя публикува есета, разкази, романи. Носител на редица награди, автор на 5 романа и 3 сборника с разкази, Силвия често наднича и в миналото, и в големите въпроси на днешния ден. Не се страхува да излезе от клишетата и да предизвиква мейнстрийма и в литературата, и на общественото поле.
Ето че се срещаме за един важен и дошъл тъкмо навреме разговор.
Защо четеш?
Как да се срещнат буквите и байтовете, книгите и технологиите? Това е голямата тема на поредица от дигитални истории. След като във вторник стана дума за някои от любимите книги на световните ИТ лидери, сега отново ще излезем от клишето с автора на най-големия български блог за книги. Следващия вторник пък ви очакват неочакваните литературни препоръки на някои от най-значимите личности в българската ИТ сфера.
Ти си това, което четеш. „Какво четеш…“ е въпрос, който трябва да си задаваме по-често, най-вече в общественото пространство. Точно така се казва най-голямата и активна българска книжна група във фейсбук, създадена от днешния ни гост. Вече 15 години той дава препоръките си в „Книголандия“, най-големия блог за книги в България. Зам.-главен редактор на издателство „Сиела“, неотдавна той сбъдна и мечтата си да види името си като автор на „100 книги, които трябва да прочетете“.
С Христо Блажев ще поговорим за четенето и бъдещето на литературата. За технологиите, които го променят, и книгите, които изграждат технологиите. Ще потърсим заедно важни и неочаквани препоръки. За да се убедим, че е важно буквите и байтовете да вървят ръка за ръка, иначе не ни очаква нищо добро, дори като вид. Приятно четене!
Кои са любимите книги на технологичните лидери?
Четат ли книги световните технологични лидери? Кои са любимите четива, препоръчвани от Илон Мъск, Сам Алтман, Марк Зукърбърг? Ще намерите ли някои сходства със собствения ви литературен вкус, или изобщо не съществува такава тема?
У нас не е модерно да разказваме какво четем в медийното пространство. За това ме накара да се замисля в гостуването си журналистът и преводач Даниел Пенев. Да, сигурно ще се сетите за прословутия „Винету“ като любимо четиво и.. толкова.
Не навсякъде е така. И на запад, и на изток личностите, които попадат в светлината на прожекторите, обичат да говорят за книгите, за любимите си автори, за литературата, която ни помага да продължим нататък.
Е, време е да започнем да го правим и тук!
Българският литературен Банкси
„Най-опасният литературен терорист у нас“. Не, тези думи за днешния ни гост не са мои, а на специалист, който следи и познава отблизо случващото се в българската литература.
Ето че след 153 интервюта, публикувани на този сайт, дойде времето за… първия анонимен гост! Няма да ви издам дори дали е мъж, или жена, важни тук са историята и гледната му точка.
Преди броени дни в два поетични конкурса генерирани от ИИ стихове попаднаха сред най-добрите, във втория случай ставаше дума за експеримент на Дигитални истории. Според мен е жизненоважно да започнем дискусията за бъдещите ни взаимоотношения с технологиите, при това с участието на колкото може повече важни гледни точки. Очаквайте следващите забележителни гости (и експерименти) по темата.
Днес обаче се връщаме още преди модата на ИИ генерирането. За да разкажем историята на един човек, който дълго време експериментира с това да изпраща компилирани или просто абсурдни стихове под различни имена. Дълго време преди това той е участвал и печелил конкурси с истинското си име, докато… не се убеждава, че нещо в системата не е наред. Че критериите не са това, което би трябвало да бъдат. Идеята му се променя с годините, особено след като успява да постигне серия от убедителни резултати и безброй публикации в много от смятаните за водещи поетични издания у нас.
Каква ли е целта му? Как изглежда според него бъдещето на поезията? Как алгоритмите променят отношението ни към писаното слово и към творчеството? Очаква ни забележителна среща с първия анонимен гост на Дигитални истории, българския литературен Банкси.
Рори и рецептите на Баба
Какво ли прави един татуиран американец на борда на 40-годишна лада, устремен към поредното българско село? А какво ли съдържа коктейлът „Компютър“? Защо гражданинът на щата Вашингтон избира да търси старите български рецепти из затънтените села, там, където е „Баба“, събирателното, вечното на един безкраен, универсален образ, който докосва всички ни?
Рори Милър с днешна дата преоткрива магията на българското село. Онова, което изоставяме, а пази толкова от смисъла.
Строителен работник, берач на маслини и учител по английски, преди около 15 години Рори спира в България, за да се родят тук двете му деца. Привлича погледите с участието си в “Masterchef”, после продължава пътя си из затънтените български села. Така се ражда забележителната книга „На око“, сюрреалистичен пътепис, където точни рецепти няма да намерите – и за гозби, и за бъдещето, всичко е „на око“ като мерна единица и начин на живот. Но ще намерите и самото село, и гозбите му, и бабите, и духа, и добре премерените подправки.
Следващата стъпка на американеца е книгата да се появи на английски с кампания в платформа за споделено финансиране. Аз лично ще го подкрепя, защото мисля, че е уловил безценния дух на българското село днес. Което е различно от онова на Елин Пелин и Иван Вазов. Което, вярвам, ще обърне сбъркана мода, че животът е в големия град. Светът на технологиите ни позволява както никога да разбиваме стереотипите. Припомня ни го и книгата на колоритния Рори, който има какво да ни каже и в следващите редове.
Кое лекува историческите рани?
Историята днес ни свързва и дели, разпалва и вълнува, както никога преди. Разбира се, и защото, „който контролира миналото, контролира бъдещето“.
Захари Карабашлиев с най-новия си роман – „Рана“ се обърна именно към българската история, към едни от най-драматичните ѝ и важни моменти. Към раните, които ни нанася миналото, към предците, чийто път продължаваме. Романът наднича в няколко от големите теми на последните 150 години по вълнуващ и автентичен начин. Писателят вече ми е гостувал, срещаме се отново, за да поговорим за миналото. За силните му истории и вълнението. За поуките и отговорите. За това, което ни събира и което ни дели.
„Мислиш си, че знаеш. Докато нещо друго решава какво да ти показва“
„Минималистичен стил, повторения, измамна простота, звук от свят, който се променя, индустриализира, тихите тонове могат да бъдат интерпретирани както като последните стонове на отдаващото се на машините човечество, така и като първите плахи песни на новородените машини.“
Владимир Полеганов публикува романа си „Другият сън“ преди почти десетилетие. А в него някои щрихи отекват пророчески. За това как делегираме още и още на машините – и спомените, и знанията, и самите себе си.
Днешният ни гост е писател, преводач, сценарист, преподавател. И събеседник, с когото си струва да поговорим за книгите и бъдещето. За думите и машините. За това дали няма да закъснее литературата да ни припомни какво е да сме хора и какво никога не бива да делегираме на машините…
„Не оценяваме, че живеем в най-добрия момент в историята“
„Хората не оценяват, че живеем в най-добрия момент в човешката история. Имаме развита медицина, транспорт, комуникации… всичко, всичко, за което ще се сетиш. Да имаш възможност да обикаляш целия свят без ограничения и да не се възползваш от нея, е престъпление срещу еволюцията. Защото това няма да продължи завинаги. Ковид, войни, режими, болести… В момента се намираме в една съвършена обстановка, в която най-големият проблем е, че компютрите с Windows забиват за 8 часа и ти отлагат полета за следващия ден“.
Ще поговорим за радостта от писането и нуждата от трудности в живота. Ще попътуваме из света, из литературата, из важните теми на днешния ден. С един човек, който наистина обича да пътува, както нищо друго – живял е на 4 континента, обиколил е повече от 40 държави.
Або. Избрал си е име като на изкуствен интелект. Учил за криминалист, педагог и психолог, днес той е писател – автор на две книги, редактор, преводач и журналист.
Но как така и защо се казва Або? И защо поданикът на крал Чарлз III избира след толкова пътуване да се върне в България, която смята за балансирано, щастливо, уютно място?
Излизаме „Извън обхват“!
Кога за последно прекарахте цял един ден далеч от социалните мрежи?
Изключете телефоните, излизаме „Извън обхват“. Извън обхвата не само на мобилния интернет, но и на технологиите като цяло, обхванали толкова много от живота ни. За да потърсим къде зад тях се е скрил човекът.
Така се казва новият роман на Евгени Черепов, който ни замисля именно за нуждата от дигитална хигиена. За бавното общуване, за дълбоките истории и теми, които не могат да бъдат разказани в тикток формат.
Днешният ни гост е работил като охранител, учил е за строителен инженер, преди да намери призванието си като учител по български език и литература. След дълго странстване се завръща да преподава в родната Стара Загора.
Кога технологиите ни идват в повече и защо е важно да се замисляме по тази тема? Как да се научим да се откъсваме от фийда и да намерим баланса?
„Човек винаги е имал нужда от паузи… Ей така, просто да спре за малко, да направи крачка встрани от магистралата на уж целеустремения си живот.“
„Личният пример е страховито оръжие“
„Да наричаме „чудо“ необяснимото е красив начин да си признаем колко малко знаем“, казва днешната ни гостенка. „Чудесата са и възможност да спрем да се заблуждаваме, че всичко зависи само от нас, да си отдъхнем и да се научим да се доверяваме на живота“.
Иванка Могилска е копирайтър с 20-години опит, последните 15 – на свободна практика. Тя е блогър, редактор, преподавател. Автор на 7 книги, най-новата от които е сборникът „Обикновени чудеса“. Но… има ли наистина такива? Ще я попитаме след малко. В ефирните ѝ, мъдри разкази го има ежедневното чудо, което според мен е и смисълът да продължаваме напред.
Ще поговорим за дигиталните и аналоговите чудеса. За чудесата, на които си струва да научим изкуствения интелект и тези, които може би той ще създава. За краткото изразяване и дългите текстове, които носят смисъла. За нуждата от време на време „да слезем от въртележката“…