„Най-опасният литературен терорист у нас“. Не, тези думи за днешния ни гост не са мои, а на специалист, който следи и познава отблизо случващото се в българската литература.
Ето че след 153 интервюта, публикувани на този сайт, дойде времето за… първия анонимен гост! Няма да ви издам дори дали е мъж, или жена, важни тук са историята и гледната му точка.
Преди броени дни в два поетични конкурса генерирани от ИИ стихове попаднаха сред най-добрите, във втория случай ставаше дума за експеримент на Дигитални истории. Според мен е жизненоважно да започнем дискусията за бъдещите ни взаимоотношения с технологиите, при това с участието на колкото може повече важни гледни точки. Очаквайте следващите забележителни гости (и експерименти) по темата.
Днес обаче се връщаме още преди модата на ИИ генерирането. За да разкажем историята на един човек, който дълго време експериментира с това да изпраща компилирани или просто абсурдни стихове под различни имена. Дълго време преди това той е участвал и печелил конкурси с истинското си име, докато… не се убеждава, че нещо в системата не е наред. Че критериите не са това, което би трябвало да бъдат. Идеята му се променя с годините, особено след като успява да постигне серия от убедителни резултати и безброй публикации в много от смятаните за водещи поетични издания у нас.
Каква ли е целта му? Как изглежда според него бъдещето на поезията? Как алгоритмите променят отношението ни към писаното слово и към творчеството? Очаква ни забележителна среща с първия анонимен гост на Дигитални истории, българския литературен Банкси.

Какво ли прави един татуиран американец на борда на 40-годишна лада, устремен към поредното българско село? А какво ли съдържа коктейлът „Компютър“? Защо гражданинът на щата Вашингтон избира да търси старите български рецепти из затънтените села, там, където е „Баба“, събирателното, вечното на един безкраен, универсален образ, който докосва всички ни?
Рори Милър с днешна дата преоткрива магията на българското село. Онова, което изоставяме, а пази толкова от смисъла.
Строителен работник, берач на маслини и учител по английски, преди около 15 години Рори спира в България, за да се родят тук двете му деца. Привлича погледите с участието си в “Masterchef”, после продължава пътя си из затънтените български села. Така се ражда забележителната книга „На око“, сюрреалистичен пътепис, където точни рецепти няма да намерите – и за гозби, и за бъдещето, всичко е „на око“ като мерна единица и начин на живот. Но ще намерите и самото село, и гозбите му, и бабите, и духа, и добре премерените подправки.
Следващата стъпка на американеца е книгата да се появи на английски с кампания в платформа за споделено финансиране. Аз лично ще го подкрепя, защото мисля, че е уловил безценния дух на българското село днес. Което е различно от онова на Елин Пелин и Иван Вазов. Което, вярвам, ще обърне сбъркана мода, че животът е в големия град. Светът на технологиите ни позволява както никога да разбиваме стереотипите. Припомня ни го и книгата на колоритния Рори, който има какво да ни каже и в следващите редове.

Историята днес ни свързва и дели, разпалва и вълнува, както никога преди. Разбира се, и защото, „който контролира миналото, контролира бъдещето“.
Захари Карабашлиев с най-новия си роман – „Рана“ се обърна именно към българската история, към едни от най-драматичните ѝ и важни моменти. Към раните, които ни нанася миналото, към предците, чийто път продължаваме. Романът наднича в няколко от големите теми на последните 150 години по вълнуващ и автентичен начин. Писателят вече ми е гостувал, срещаме се отново, за да поговорим за миналото. За силните му истории и вълнението. За поуките и отговорите. За това, което ни събира и което ни дели.

„Минималистичен стил, повторения, измамна простота, звук от свят, който се променя, индустриализира, тихите тонове могат да бъдат интерпретирани както като последните стонове на отдаващото се на машините човечество, така и като първите плахи песни на новородените машини.“
Владимир Полеганов публикува романа си „Другият сън“ преди почти десетилетие. А в него някои щрихи отекват пророчески. За това как делегираме още и още на машините – и спомените, и знанията, и самите себе си.
Днешният ни гост е писател, преводач, сценарист, преподавател. И събеседник, с когото си струва да поговорим за книгите и бъдещето. За думите и машините. За това дали няма да закъснее литературата да ни припомни какво е да сме хора и какво никога не бива да делегираме на машините…

„Хората не оценяват, че живеем в най-добрия момент в човешката история. Имаме развита медицина, транспорт, комуникации… всичко, всичко, за което ще се сетиш. Да имаш възможност да обикаляш целия свят без ограничения и да не се възползваш от нея, е престъпление срещу еволюцията. Защото това няма да продължи завинаги. Ковид, войни, режими, болести… В момента се намираме в една съвършена обстановка, в която най-големият проблем е, че компютрите с Windows забиват за 8 часа и ти отлагат полета за следващия ден“.
Ще поговорим за радостта от писането и нуждата от трудности в живота. Ще попътуваме из света, из литературата, из важните теми на днешния ден. С един човек, който наистина обича да пътува, както нищо друго – живял е на 4 континента, обиколил е повече от 40 държави.
Або. Избрал си е име като на изкуствен интелект. Учил за криминалист, педагог и психолог, днес той е писател – автор на две книги, редактор, преводач и журналист.
Но как така и защо се казва Або? И защо поданикът на крал Чарлз III избира след толкова пътуване да се върне в България, която смята за балансирано, щастливо, уютно място?

Кога за последно прекарахте цял един ден далеч от социалните мрежи?
Изключете телефоните, излизаме „Извън обхват“. Извън обхвата не само на мобилния интернет, но и на технологиите като цяло, обхванали толкова много от живота ни. За да потърсим къде зад тях се е скрил човекът.
Така се казва новият роман на Евгени Черепов, който ни замисля именно за нуждата от дигитална хигиена. За бавното общуване, за дълбоките истории и теми, които не могат да бъдат разказани в тикток формат.
Днешният ни гост е работил като охранител, учил е за строителен инженер, преди да намери призванието си като учител по български език и литература. След дълго странстване се завръща да преподава в родната Стара Загора.
Кога технологиите ни идват в повече и защо е важно да се замисляме по тази тема? Как да се научим да се откъсваме от фийда и да намерим баланса?
„Човек винаги е имал нужда от паузи… Ей така, просто да спре за малко, да направи крачка встрани от магистралата на уж целеустремения си живот.“

„Да наричаме „чудо“ необяснимото е красив начин да си признаем колко малко знаем“, казва днешната ни гостенка. „Чудесата са и възможност да спрем да се заблуждаваме, че всичко зависи само от нас, да си отдъхнем и да се научим да се доверяваме на живота“.
Иванка Могилска е копирайтър с 20-години опит, последните 15 – на свободна практика. Тя е блогър, редактор, преподавател. Автор на 7 книги, най-новата от които е сборникът „Обикновени чудеса“. Но… има ли наистина такива? Ще я попитаме след малко. В ефирните ѝ, мъдри разкази го има ежедневното чудо, което според мен е и смисълът да продължаваме напред.
Ще поговорим за дигиталните и аналоговите чудеса. За чудесата, на които си струва да научим изкуствения интелект и тези, които може би той ще създава. За краткото изразяване и дългите текстове, които носят смисъла. За нуждата от време на време „да слезем от въртележката“…

„Засега изкуственият интелект ни се струва смешен, прилича ни на криво огледало или на глупчо, когото напътстваме и благодарение на когото се чувстваме знаещи и повече отвсякога хора. Това обаче се променя буквално за дни и скоро той ще се превърне в реалистично и достоверно наше отражение. Мисля за този момент – вероятно тогава ще успеем да се видим през неговия поглед, да осмислим кои части от нас са ясни дори за едно изкуствено създание, кое остава недостъпно за него и кое е най-ценното. Според мен това са онези места, където той не може да надзърне. Представям си бъдещето като битка за невидимото, това ще бъде най-важният ресурс. Онова, което изкуственият интелект не може да регистрира, е най-ценното в нас.“
„Почти всичко е наред“ се казва дебютната стихосбирка на поетесата Виолета Кунева и толкова точно формулира усещането ни за света днес.
Но как така се оказа, че вече не е възможно да различаваме поета от алгоритъма? Какво губим, ако е така?
Дали проблемът е, че масово сме изгубили критерия си за изкуство, за метафора, за многопластови, живи и човешки по дефиниция текстове, каквито са поетичните?
Ще дойде ли краят на поезията или… именно тя може да ни спаси от самите нас?

Здравка Евтимова е сред най-силните гласове на българската литература през последните десетилетия. Превеждана на безброй езици, призната с най-престижните награди у нас и безспорни оценки отвъд граница, произведенията ѝ се изучават в училища в САЩ и Дания.
Чуваме се онлайн в късната съботна вечер, след като тя се е прибрала у дома с влака София – Перник. Говорим си за технологиите и човека, тя отново ме впечатлява със своята фина мъдрост… после се оказва, че за първи път, откакто правя интервюта, записа просто го няма. Технологиите понякога са неразличими от магията, уви, не винаги в положителния смисъл.
Събирам смелост да ѝ се обадя, я тя си спомня как е изчезнал цял роман, който е трябвало да напише отначало. Така се чуваме отново, в още по-късната неделна вечер, след като се е забавил „почти-най-късният“ влак и тя отново е у дома.
Накъде ли ще поеме локомотивът на думите?

Днешният ни гост никога няма да има за конкуренция изкуствения интелект. Защото е не само виртуоз на словото, но и толкова нестандартен ум, който няма как да бъде уподобен. Прочетете романа „Корабът на сирените“, изживейте някоя от многобройните му пиеси и ще се убедите.
Александър Секулов е драматург, поет, белетрист, превеждан и награждаван. Журналист с огромен опит и… създател на два музикални клуба в Пловдив. Автор извън всякакви клишета.
За словото като оръжие ще си поговорим. За „насилственото деформиране на обществените нагласи и негласната гражданска война, която продължаваме да водим“.
За революциите в дигиталните времена. За развитието на човека в технологичния свят и духовната леност. За интелигентния хумор и ръба на литературното благоприличие. За въглеродните и информационните емисии. Смислени думи по важни теми, които си заслужават да бъдат прочетени внимателно…

Алек Попов няма нужда от представяне за всеки, който поне малко се интересува от литература. „Мисия Лондон“, „Сестри Палавееви…“ и поне за мен любимият роман „Черната кутия“. Бих ви препоръчал и сборника „Нови и избрани разкази“.
Но нямаме време за литература точно сега, за живота ще си говорим. И за технологиите. За необходимата хигиена на потреблението и споделянето на съдържание.
За разломите на днешния ден и шансовете да започнем отново да си говорим нормално по важните теми. За секса с роботи. За деконструираните клишета и усещането за разпад, което ни отдалечава и от литературата.
„Живеем в цивилизация, която насърчава баналността във всичките ѝ форми. Социалните мрежи, ПР-ът, рекламата постоянно генерират клишета. Политическият език е изтъкан предимно от клишета, както и бюрократичният жаргон. Не е въпрос само да ежедневието – бързо или бавно – а по-скоро до една специфична „умствена леност“, която ни кара безкритично да повтаряме някакви готови формули за успех, за щастие, за любов.
Да изглеждаш щастлив сякаш стана по-важно, отколкото да си щастлив. Малцина са тези, които се сепват и си казват: ама, чакай, бе, какви са тия глупости!?“

„Представете си Одисей с джипиес сред гръцките острови напът към Итака. Превръщаме пътуването на човечеството през времето в круиз. А от лъжовната розова зона на комфорта до цифровия концлагер е само крачка. Така наречената цифровизация би била една много комична, дори забавна част от историята на човечеството, но, уви, не е така. Тя ни води директно в един безсмислен от хуманна гледна точка свят.“
С тези думи на Недялко Славов започваме разговора за най-новия му роман „Хабитат“. Огромна по значение и сила книга, пропита с много от тези големи днешни въпроси, чиито отговори не спирам да търся чрез Дигитални истории.
Недялко Славов е носител на редица национални награди за поезия и проза, автор на романите „Фаустино“, „432 херца“, „Камбаната“.
На границата на епоса е и новото му произведение, в което с безпощадната си писателска наблюдателност и неповторимия си стил той ни показва зловещо тиктакащите взривни устройства на днешния ден, за които все нямаме време.
Ще се научим ли да ценим данните си, най-ценното, което имаме днес онлайн? Какво може да ни спаси от шпионските агенции, в каквито са се превърнали социалните мрежи? Къде е днес битката за свободата и има ли все още шанс да не я загубим?
„Всичко е в това какво искаш да си утре. Свободна воля. Или баркод в цифровия концлагер на един безсмислен свят“.