Българин и екипът му създават камери, с чиято помощ НАСА е насочила поглед към Луната, а после и към Марс. Неговите разработки се използват от всички най-големи авиационни компании, а освен че вече са „стъпвали“ на нашия спътник, летят и на хиляди спътници в орбита.

Петко Динев през 90-те заминава за Флорида, където започва работа в НАСА. После създава своя компания, която се откроява на световно ниво с опита си в създаването на промишлени камери.

Пътят му тръгва от Казанлък – той е първият български златен медалист по физика и ученик на знаменития Теодосий Теодосиев – Тео. Гостът ни е и сред главните герои в новия документален филм „Социално силните“, даващ думата на златните медалисти от школата на Тео.

Как човек случайно стига до НАСА? Как един учен създава компания, превърнала се в световен еталон в своята индустрия? Как можем да променим това, че днес половината ученици от гимназията, която е завършил, не успяват да изкарат и тройка на матурата по математика? Как да превърнем науката в мода и да дадем шанс на технологиите? Как да наваксаме изоставането си като хора от огромното им развитие? Огромни въпроси имаме да обсъждаме с този изключителен събеседник.

„Да, живеем в интересни времена. Даже може би твърде интересни. Аз не мисля, че сме стигнали предела на технологиите. Мисля, че сме още в увертюрата…“

– Как така стигнахте до НАСА…случайно?

– Работих там 6 години. Наистина беше случайност. Понякога в живота има случайности, които ни повеждат нанякъде. Когато станаха промените, с бившата ми съпруга бяхме старши асистенти в Техническия университет. Бях много ангажиран в изборите, имах надежда и желание, мислех, че нещата ще се променят за добро. Обаче, като видях колко лошо ни излъгаха, решихме да заминем.

Съпругата ми прочете, че за първи път всеки българин може да кандидатства в американски университет, но за по-голямата част от университетите – западните и калифорнийските, крайният срок за подаване на документите беше в края на януари, докато във Флорида беше до лятото.

Когато ми я приеха в Атлантическия университет във Флорида, нямаше никакви колебания и веднага тръгнахме. Оказа се, че там има лаборатория на НАСА

и аз отидох, представих се на много развален английски. Но по някаква причина ме харесаха и ме взеха.

Така тръгна от 1991 г. През 1997 г. имаше бюджетни съкращения в НАСА, ръководителят на лабораторията каза, че може би си струва да тръгнем да си търсим работа, защото нещата не отиват на добре. Аз напуснах и си намерих работа в индустрията. Винаги ме е влечало правенето на камери, занимавам се с електроника от много малък. И комбинирах познанията си с тези по физика и сега съм от главните конструктори на камерите, използвани от НАСА, „Боинг“ и кой ли още не.

снимки: Николай Василев

– С какво са специални камерите, които правите?

– Веднага след НАСА имах щастието да работя в научноизследователския институт на една компания – „Дейвид Сарнов рисърч център“. В тази лаборатория са открити голяма част от технологиите, които днес свързваме с видеокамери. Имах възможност да работя 2 години в производството на сензорните матрици – научих технологията и това много ми помогна после, в правенето на камери, тъй като можех да оптимизирам процесите.

Нашите камери днес са много ефективни, с много ниска консумация, много добро качество и много функции. Това ги отличи от останалата маса компании, които правят стандартни камери. Моите познания по оптика помогнаха, по електроника, програмиране.

Аз пиша кода на камерите, използваме езици на по-ниско ниво, варианти на Assembler.

Когато комбинираш всичко – познания по физика и оптика, знание как работи сензорът отвътре, познание по електроника, може би това допринесе камерите да бъдат толкова успешни.

– Какви са тези функции?

– Те са специфични за машинното зрение. Едно от основните неща, които ни отличава, е, че направихме функцията „двоен тригър“. Тя се използва, за да се измерва потокът на частиците, научни изследвания на всяко нещо, което е във флуид.

Нашите камери са уникални с това, че времето между двата кадъра, което може да се постигне, е 200 наносекунди. Така много по-бързо могат да бъдат изследвани процесите и затова 5-те най-големи компании в света са наши клиенти.

Другото е свързано с машинно зрение. Може да селектираме няколко района от сензора, в които да гледаме какво става. Освен това успяхме да постигнем, имам патент за това, да натрупаме образи със закъснение вътре, в самия сензор. Това позволи да пуснем наши камери на спътници.

От 2014 г., когато направихме първата такава, вече имаме над 5000 камери на спътници в космоса.

Всички идват при нас, когато някой иска да използва спътникови камери – и европейците, и американците…

– Човек би предположил, че ще отидат при по-големите компании. Докато вие имате технология, която ви отличава.

– В началото големите компании бяха скептични към нас. Започнахме… Всъщност аз започнах нашата компания, но не обичам да казвам, че хората работят за мен, ние работим в екип. Ако аз не си напиша кода, както трябва, ми се карат, нищо, че съм шефът.

Трябва да има някакво разбиране, че всеки трябва да си върши работата.

Така първият ни успешен продукт беше технология за записване на видео информация на компютъра.

Дълго време се чудехме защо големите компании не искат да го приемат като продукт, а имаха нужда от това. Когато сме говорили с някои мениджъри, казваха, че чакат да узреем. Бяха виждали много компании, които имат някакъв уникален продукт, обаче след 2 години ги няма.

Буквално ни чакаха 5 години, да видят, че ще продължим, че се развиваме. 2010 г. започнахме вече да работим много усилено с НАСА, с L3, „Боинг“. Тогава започна тази активност специално към космоса.

През април 2019 г. наша камера се качи на Луната с SpaceIL. Сега много ни търсят за покоряването на Луната и на Марс.

Впечатляващ пример е „Артемис“. За разлика от първата програма на НАСА – „Аполо“, която беше само „и ние можем“, сега има програма, която е 50-годишна. Тя е дългосрочна, която включва създаването на космическа станция на Луната, на друга, която да обикаля около нея като МКС, но доста по-голяма. Много компании помагат за това и ние сме от активните участници.

Ние сме космически партньор на НАСА в тази област и направихме специална камера, която е за тях, за новата ракета. Очакваме между февруари и април „Артемис 2“ да излети в космоса около Луната.

– Защо като че ли го няма у нас този стереотип, че чрез наука можеш да си успешен?

– На запад го има, но

там се гледа много положително, ако опиташ, не успееш, но после станеш и пак опиташ.

Докато в България, в цяла Европа, сигурно и Близкия Изток, всеки започва да те сочи с пръст като неуспял, неудачник. Може би това е ключът. Манталитетът, че ако направиш някакво начинание и се провалиш, ще бъдеш заплют от всички.

Докато Америка е страна на хора, които са дошли, гонени с някакви идеи – преследвани по религиозни причини и такива, които са дошли, за да избягат от доминиращия стереотип.

– Но как можем да променим стереотипа и да направим науката по-привлекателна?

– Сега много хора говорят за повече STEM в образованието, този термин дойде от Америка. Но това са технологиите, това е химия, биология, математика, физика. Всичко, събрано заедно.

За съжаление, в България много малко хора искат да учат тези науки. В Америка е същото. Студентите, които се занимават с компютърни науки, с физика, са предимно чужденци. Защото, както там, така и тук, се ориентират към това кои специалности могат да им носят повече пари – адвокати, лекари, икономисти, „бизнес администрация“ е много модерно. А дали искаш да го работиш вътрешно, или отиваш там заради пари, не е ясно. И според мен повечето хора вече отиват там от чисто финансови съображения, не от вътрешно усещане.

– Ето че науката също може да създава бизнес, както във Вашия случай. Но според мен основно образователната система не успява да събуди достатъчно интерес към тези науки.

– Точно така! Ти не можеш да се занимаваш с технологии, без да знаеш математика. Беше ми много интересно да слушам тук интервюта с хора, които искат да стават програмисти, защото се печелят пари, но не искат да учат математика.

Нещо не го виждам това.

Какъв алгоритъм ще създадеш, като не знаеш какво е това алгоритъм?

– Особено във времето на изкуствения интелект.

– Едно е да пишеш код, научаваш няколко базови начина, по които го правиш, но ти реално си служител. Това ще бъде… не, вече е заместено от изкуствения интелект.

Но ако искаш да станеш добър програмист, да създаваш нещо, без математика не можеш. Просто няма как. Да, математиката е трудна, но е нужна.

Може би начинът, по който се преподава в България, е нивото да се приравнява към най-слабия, а не към най-силния. Така обаче добрите ученици губят мотивация.

– Може ли да върнем позициите си в космическите технологии? До не толкова отдавна бяхме фактор в тази област, а днес имаме малко, но силни примери като „Ендуросат“.

– Да, работим с тях. Аз се опитвам да прокламирам, че България може да се върне обратно, но това е в ръцете на частни компании. Институтът за космически изследвания, клъстерът КАСТРА, никой не си говори. Всеки е сам за себе си, типично по-български. Може би очакват, че държавата трябва да направи нещо.

Райчо и „Ендуросат“ се развиват много добре международно. Те са една от компаниите, които реално са на високотехнологичния международен пазар. С това, което правят, с технологиите, които са създали. Това показва, че България може.

– Но как да станат повече такива примери?

– Точно чрез сайтове като Вашия.

Хората трябва да разберат, че във времената, в които живеем, технологиите са движещата сила на всичко.

Преди 100-200 години светът е направен от индустриалците. Сега вече е в ръцете на технолозите. Вижте, кои са в момента милиардните компании – Google, Oracle, Microsoft, SpaceX, Facebook, Apple. Да – те имат някакъв продукт – било телефон, софтуер, платформи, но в технологиите е бъдещето. Така че, ако България положи усилия, може. Но за целта се тръгва на ниско ниво. Първо трябва в началното училище да се събуди интерес към математиката.

Имам един пример, който е абсолютно трагичен. В гимназията, която и аз съм завършил – НМГ „Никола Обрешков“, преди 2 години на матурите по математика 50% бяха двойки.

Как може в една гимназия с такава репутация, изкарала поне 50 международни олимпийци, да имаш 50% двойки по математика?! Какво говорим тогава за другите?

– В същото време имаме примера на Тео, който по някакъв начин не успяваме да мултиплицираме и да оценим.

– Не само, че не успяваме. Даже се чудеха как по-бързо да го изгонят от гимназията. Това беше голяма трагедия, защото той беше навършил възраст за пенсиониране, държаха го една-две години и просто нямаха търпение да го махат. Това е типично по български.

– Повтарям се, но… как да обърнем процеса? Как да имаме повече учителите като него?

– Просто трябва да има желание в очите. Тръгва се оттам. После трябва да видиш тези будни очички отсреща. Които в първи, втори клас, или в случая при нас осми,

те гледат, искат да попият знания. Като забиеш поглед в телефона, няма как да стане.

– Именно натам обаче ни водят технологиите и необмисленият начин, с който ги посрещаме в живота си.

– Това е другият проблем – има голям дисонанс между емоционалното и технологичното развитие на хората. Емоционалното е по-бавно, докато технологията върви нагоре със своята експоненциална крива. Така идва момент, в който новите технологии са толкова напред, че

голяма част от хората не могат да асимилират до какво реално могат да доведат. Те са ползватели, но на много повърхностно ниво.

– Докато се задават още по-големи проблеми. На мен изкуственият интелект ми взе работата като програмист съвсем буквално. А какво следва нататък…

– Синът ми работи в тази област – използват ИИ за създаване на аватари, на съдържание. Това е нещо, което навлиза.

Хората, които гарантирано ще имат работа, ще бъдат тези, които създават изкуствения интелект.

Мнозина мислят, че той вече е готов, създаден и край. Не е вярно, напротив. Броят на програмисти, които са необходими в тази област, ще расте.

Освен това, когато се говори за изкуствен интелект, много малко хора реално знаят какво е това. Масово си го представят като един робот, който ще дойде и ще върши работа. По коментарите, които се правят, дори в национални медии, имам чувство, че нямат идея какво представлява.

– Именно. Затова и съществува този сайт.

– Така е, за съжаление в медиите много често се получава едно повтаряне на клишета, като че ли от една книжка са чели всички, а темата е много по-голяма. Затова продължавайте!

– Определено ще го правя, докато имам сили. Но как можем да наваксаме в това изоставане?

– Трябва да се обръща повече внимание на технологиите, а не на това кой карал със 100 км/ч и държал кафета.

Самите медии днес са хляб и зрелище.

Старата римска поговорка според мен е в пълната си сила. За да могат да привлекат реклами, финансова мотивация, те дават нещо, което се гледа. Кое се гледа? Зрелището. Това са го измислили римляните преди 2000 г.

– Но вирее чудесно в социалните мрежи и като обществен отдушник, докато те иззеха функциите на медиите. Там са инфлуенсърите, „създателите на съдържание“.

– Да, но те също са меркантилно обременени, защото инфлуенсърът рекламира, „инфлуенсва“ това, за което му се плаща. Дали е вярно, или не, няма никакво значение. Това е изкривена реалност.

– Именно. Но дали пък не сме близо до предела на тези технологии? Например с изображенията – това, което си представяхме като цифров фотоапарат или камера преди 25 години, вече го имаме. Разполагаме с такива мега- и гигапиксели, които за ежедневието ни са отлични и не виждам накъде могат да се развиват генерално.

– Напротив. Появяват се нови алгоритми. Броят на пикселите расте, а това е обратнопропорционално на оптиката. Колкото е по-малък пикселът, толкова трябва да е по-прецизна и скъпа. Ето, уж на моя телефон има камера с 22 милиона пиксела и аз мога да видя всичко.

Индустриалните камери от друга страна са без каквато и да било обработка на информацията, трябва да виждаш всеки пиксел. Има един параметър, който се казва „оптична разделителна способност“ и ако една леща може да раздели 4-5 микрона на пиксел, това са хубавите обективи, тя е доста скъпа. Тези, които са на телефоните, са пластмасови. Да, имат добра технология, водят се течни лещи, които могат да си променят формата, а с това и фокусното разстояние, но те не могат да разделят съответните пиксели на телефона. Всичко е една голяма обработка.

Целта на картинката от телефона е да има добър образ, да можеш да се харесаш.

Там са вътрешни алгоритми, филтри и какво ли не, за да може да стане хубава картинка, която няма нищо общо с реалността.

Друго развитие на технологията е, че започваме да вкарваме ИИ в камерите. Другата седмица ще участваме на изложение в Чикаго с една камера с изкуствен интелект, която обучаваме да различава точно индустриално зрение.

Така че има още много поле за развитие на технологиите, ние не знаем още какво ни чака!

– Интересно е, че тук също важи примерът за изостаналото емоционално развитие. Сега снимаме постоянно, радваме се на красиви картинки, а като мине малко време, не ни остава кога да ги погледнем. Бълваме огромно количество кадри, а това промени и стойността им…

– Да, голяма част от тези картинки за селфита, правиш си 10 000, за да си избереш това, което ще ти хареса и ще пратиш на приятелите си. Но има и друго. Компании като Google или Apple обработват всички снимки, които качваш в облака. Опитват се да разберат какъв човек си, за да могат да ти рекламират съответния продукт. И ние се съгласяваме доброволно. Платформите са много мощни.

Пример е Брекзит и компанията „Кеймбридж Аналитика“. Тя се е опитала и е направила алгоритъм, който може да таргетира буквално по къщи хората, знае какви са нагласите им, за да им подава съответната информация. Технологията много напредва и, за съжаление, голяма част от тези компании много-много не разкриват точно какво правят.

Идеята е да ни продават данните.

– Когато нещо е безплатно, стоката си ти. Това също е голяма тема на много Дигитални истории. Но въпросът е, че тези компании вече са много мощни, след като могат да цензурират дори американския президент. В същото време уж ги регулираме, докато е ясно, че механизмите позволяват нещо много подобно на „Кеймбридж Аналитика“ да се случи и днес.

– Още по-интересно е, че те започнаха да се самоцензурират, което е най-големият куриоз. Започна още при Байдън, продължава и сега. Точно както едно време, през соца.

– Откъде можем да излезем от тази ситуация? Моят единствен отговор продължава да е общественият разговор, който обаче няма как да се състои, докато дори за него сме зависими от социалните мрежи, а вече и от ИИ.

– Има нови платформи, които са по-малко обвързани, нови търсачки, но те пак са ограничени. То е и така, и така. За да можеш да бъдеш ефективен, например сред търсачките, трябва да разполагаш с огромна база данни. Ама как си я събрал? Затова е много трудно тепърва да навлезе конкурент, защото няма достъп до същите данни.

Неслучайно са толкова голяма тема големите данни. Там също е бъдещето.

– Докато ето, с ИИ днес повтаряме същата грешка, като даваме на няколко компании важните решения и монопола.

– Интересно ще бъде, защото в момента започват да използват ИИ много активно и успешно в стоковата борса. Това обаче може да доведе до огромни флуктуации, защото се стига до поредица от сходни алгоритми.

Да, живеем в интересни времена. Даже може би твърде интересни.

Аз не мисля, че сме стигнали предела на технологията. Мисля, че сме още в увертюрата. Още не знаем какво ще ни се случи.

В самата визуализация, технологията на забавлението според мен се задава сериозна промяна. Едно време, когато бях дете, се говореше за холографска телевизия. Това според мен може скоро да се случи.

– Самият г-н Зукърбърг твърдеше, че скоро ще живеем в метавселена, а после темата изчезна.

– Снаха ми работи във „Фейсбук“. При него е така, наистина, хвърля се в нещо, паралелно развива много проекти. Да, хубаво е да имаш пари. Няма грешка в това. Особено да си компания, която е с трилиони бизнескапитализация, е много хубаво, те могат да хвърлят ресурси в много паралелни проекти.

Умните очила, които трябваше да правят, отидоха наникъде, но с помощта на подобни проекти се разви електроника, която носиш по себе си и дава информация. От тях се родиха тези часовници, които следят пулса, кръвното налягане, температурата и могат да ти съобщят, ако нещо става с теб. Това е много положително като технология.

Да, голяма част от тях се лутат, тъй като не им се налага да мислят колко ще струва това или онова. Докато рано или късно нещо излиза и инвестицията се връща многократно.

Все пак да не забравяме, че „Фейсбук“ е компания на няма и 20 години. Когато заминах за САЩ, още нямаше интернет. Появи се Netscape, с едни модеми от 2,4 килобита в секунда се опитвахме да качим нещо. 30 години по-късно вижте какво е нивото на технологията! Ако тогава ни се е струвало, че всичко вече е направено…

Не знам. Мисля, че още не знаем какво ни очаква.

– Аз също. Сигурен съм, че има и посоки за оптимизъм в тези интересни времена. На мен, например, ми харесва това, че в дневния ред се върна темата за космоса, която 40 години липсваше, дори в Америка.

– Да, но… реално това създаде Илон Мъск. Когато в НАСА имаше съкращения, Мъск тъкмо беше направил милиарди от PayPal и имаше финансовата възможност да привлече инженерите от НАСА, които са работили по космическата совалка. Това е един от малкото примери, в които държавата ти помага, без да иска. Защото държавата пречи в повечето случаи – и тук, и там.

Да, новите технологии в покоряването на космоса са една от надеждите. Много по-лесно може да изграждаш полупроводници в космоса, а това много лесно може да облекчи нашия живот тук. Роботиката! Неслучайно японците са водещи в роботиката и роботизацията, не само на поточните линии, но и за роботи помощници. Японската нация застарява и някой трябва да се грижи за възрастните хора, това е едно от позитивните неща.

Има надежда според мен. Но пък лошото е, че тези роботи могат да бъдат използвани и с други цели… Пак баланс, като атомната бомба.

– Но като че ли става все по-трудно намирането на този баланс. Благодаря за тази среща! А на всеки, на когото тези теми са му важни, препоръчвам новия документален филм на режисьора Николай Василев – „Социално силните“, в който се дава думата на мнозина от успешните ученици на Тео. Струва си да ги чуем…