Щрак, филийке, на портрет!

юни 22, 2021 | Технологии

Щрак, филийке, на портрет!

22 юни 2021 | Технологии

Я, колко интересна закуска… Щрак!

Тц, тц, тц, този джип как се е фраснал в стълба… Щрак!

Първи ден на морето, втора минута… Щрак! Не, не, размазана е, дай пак… Щрак! Щрак! Щрак!

Всъщност „щрак“-а го няма, ако сте си спрели звука, затворът на фотоапарата е в миналото. Но кой ти има време за настройки, да спазва правилото на третините. Най-много някой бърз филтър, да е шаренко, и снимката полита из нижещия се фийд, за да трупа лайкове, сладки, кисели коментари и флиртове.

Снемане на отговорност

После политат, уловени в собствения ни балон на филтрите и този на приятелите ни. Не можем да се спрем за малко, за да осъзнаем, че сме се озовали в епохата на изображението. Но „паднат“ ли за минути фейсбук и инстаграм, изведнъж като че ли милиони са лишени от сетива.

Във времето, когато всеки може да прави със същата лекота видео, фотографията властва по-царствена от всякога, постепенно хвърляйки ръкавицата на многовековната ни култура на словото. Обаче „всички снимки са верни. Никоя от тях не е истина“, казва Ричард Аведон.

 

phone

Снимка: Free-Photos, Pixabay

 

Снимка по снимка – вир

1,43 трилиона снимки са били създадени през 2020-а, над 4 милиарда са споделени в социалните мрежи. Ако бяха правени преди, лентата за тези 4 милиарда кадъра щеше да се извие 142 пъти до Луната и обратно.

И ако вкъщи не можем да се удържим да снимаме закуската и сладката физиономия, която е направило детето, какво остава за момента, когато сме се озовали пред Айфеловата кула? Стрелбата от щракане става картечна. Снимаме, за да запомним, снимаме, както и пионерите на това изкуство, за да уловим момента и да го сложим изсушен в хербария на социалната мрежа. Но по този начин не му помагаме да пребъде, а обратното. Ето някои от лицата на културния феномен, до който ни доведе възходът на дигиталната фотография.

 

Помниш ли, помниш ли тихия двор

Доста преди да заживеем във времето на закона „снимай го, или не се е случило“, през 1901 г. Емил Зола пише: „Според мен не можеш да твърдиш, че нещо е станало наистина, без да си го фотографирал“.

„Огледало с памет“ нарича фотографията Оливър Уендъл Холмс през 1859-а.

„Обезценяващия ефект от фотографирането“ е споменат в научно изследване от 2014 г., а през 2018-а идеята бе потвърдена и допълнена от нов екип изследователи. Накратко: хората помнят по-малко от обектите, които снимат, в сравнение с тези, които просто наблюдават. Илюзорното запомняне чрез фотографиране може да засенчи останалите форми на възприятие. Когато гледаме на света през обектива или екрана, ограничаваме останалата част от голямата картина и сетивата си.

„Снимайки, подсъзнателно преценяваш, че няма нужда да се стараеш да помниш. Камерата ще запечата всичко важно за теб“, казва една от авторките на изследването – Дженифър Соарес. „Както след като снимаш номера на паркомястото си, просто не си правиш труда да го помниш“. Или както никой вече не помни наизуст телефонните номера, след като е делегирал тези права на малкия компютър в джоба си. Логично, нали?

 

photo-manipulation

Снимка: 4144132, Pixabay

 

Обезценяващият ефект

В първия експеримент от 2014 г. участниците били заведени на тур в известна галерия, половината от тях трябвало само да наблюдават картините, а останалите – да ги снимат. След това попълнили тест, с който се проверявало какво са запомнили. Разликата се оказала драстична.

Любопитен щрих: когато хората снимали малък детайл от даденото произведение, впечатленията им били много по-слабо повлияни. Това според изследователите е знак, че по-внимателното вглеждане, особеният поглед, повечето отделено време биха могли да ограничат „обезценяващия ефект от фотографирането“.

При второто проучване отпреди година 42-ма души гледали картини за по 15 секунди. Отново една група била помолена просто да наблюдава, друга – да извади смартфоните си и да действа. А трети трябвало да снимат и след броени секунди да трият кадрите.

Проучването недвусмислено потвърдило основния извод – втората група помнела значително по-зле картините. Но интересното допълнение било, че хората с изчезващите фотографии от третата група се справяли почти толкова добре, колкото наблюдателите.

 

О, спомняте ли си, госпожо

Нека направим едно важно уточнение: създаването на снимки – произведения на изкуството, винаги ще изисква набор от познания, умения, таланти. Независимо от това, че техниката дава все повече, само човекът зад нея може да създава красота. За други фотографии говорим.

„Има значение не какво гледаме. А какво виждаме“, казва Хенри Дейвид Торо.

Тази история, разбира се, не започва с инстаграм. През 1900 г. на пазара се появява „Кодак Брауни“ – първият фотоапарат, който е готов да служи на любителите, обещавайки, че „ти натискаш бутона, ние правим останалото“. Фотографията на филм стига пика си през 1999 г., когато са направени около 80 милиарда снимки.

Когато в началото на XIX век Жозеф Ниепс създава първите снимки, експозицията отнема между 6 и 10 часа (само си представете как биха се почувствали любителките на инстаграм толкова време да стоят със стиснати устни). После се включил Луи Дагер с неговата дагеротипия, която значително ускорила процеса. Технологиите идвали и си отивали, само за век времето, необходимо за една снимка, намаляло 10 000 пъти, докато стигаме до нашите дни, когато на практика снимките не се нуждаят от време. Те мигом са готови да полетят онлайн.

 

camera

Снимка: Free-Photos, Pixabay

 

Помните онези дебело подвързани картонени албуми в дома на баба ви, с оризова хартия между страниците, от които се подаваха цели отминали животи – от първия им до последния миг. Снимки, които наистина носят в себе си мига.

Днес е друго. На първо място: създаваме ги, за да говорят тук и сега. Нашите спомени вече „се спомнят“ на мига. Прекарваме повече време от всякога, гледайки през очите на фотоапарата и още повече – зяпайки безцелно чужди снимки, надничайки в спомените на близки ни и не толкова хора.

 

Фото тото

Щракваш, споделяш и продължаваш нататък… Снимките стават нещо толкова ефимерно, краткотрайно, че се превръщат в малки брънки от едно безкрайно скролване.

Може би си спомняте „Снапчат“ – приложението с лого на призрак преди няколко години стана хит, като позволяваше да изпращате на приятелите си снимки, които изчезваха 10 секунди, след като са получени. Почти толкова бързо и то изчезна като масов тренд по нашите ширини, но остави следа. Един от очевидните му наследници са фейсбук сторитата, които стоят видни за приятелите ви 24 часа и им се показват за броени секунди.

Нейтън Юргенсен е социолог, един от най-известните хора зад споменатия „Снапчат“. Освен това е автор на книгата „Социалната снимка: за фотографията и социалната медия“. Според него именно краткотрайната фотография е културологичното противодействие на свърхизобилието от снимки. А бързо изчезващият кадър провокира паметта, защото приветства възможността да забравиш.

 

Всички за Япония!

„Защо си снимам чашата с кафе? Просто има кой да я гледа, причината не е, че телефонът ми е по-модерен, фокусира бързо, има 3 камери и 16-мегапикселова матрица“, казва той. „Причината сега да правим толкова много снимки и да говорим чрез тях, причината фотографията да стане толкова важна – обществено и лично, е, че социалните мрежи осигуряват аудитория.

Не се замисляме защо правим толкова много кадри, нито пък защо ги споделяме – това е нещото, което наричам социална фотография“, казва Юргенсен. „Огромна част от снимките не се правят от хора, за които това е професия, а от такива, които искат да говорят чрез изображенията. Това, което прави една такава фотография успешна, не е красотата или умението, въплътено в нея, а именно социалният ѝ аспект“.

Ето защо Юргенсен различава тези снимки от останалите и въвежда термина „социална фотография“, съвсем различен от някогашното си значение и свързан, разбира се, с вездесъщите мрежи, в които всички сме оплетени.

Според него тя „се опитва да улови момента, да улови това, което се случва между ушите на човека, който е направил кадъра“. И тези кадри ни карат да се усмихнем или да усетим сълза. Коментираме ги, обсъждаме ги, а после изчезват, също както и споменът ни за тях. Постваш една история в инстаграм и 24 часа по-късно тя е потънала. По този начин фотографията става нещо по-ценно и потегля по свой, различен път.

Темите и обхватът на социалната фотография са доста ограничени. Те са фокусирани върху луксозни преживявания, щастливи емоции, външна красота. Много рядко някой снима непривлекателни или възрастни хора, освен когато търсената емоция е съжаление.

 

phone

Снимка: Free-Photos, Pixabay

 

Фотстрел

Всеки журналист е чувал зловещия въпрос „Имаме ли хубава снимка от катастрофата?“. Правенето на успешна социална снимка не изисква познания по фотография. Много често е въпрос на късмет… или на лошия му събрат. По време на полета на 18 септември 2014-а от Лонг Бийч до Остин в Тексас един от двигателите на самолета спира, кабината се пълни с дим, нещата изглеждат критични, а един от пасажерите – Скот Уелч, ухилен си прави селфи.

За щастие, всичко приключва благополучно, а снимката, която Скот споделя, бързо се разпространява онлайн. При това предизвиква толкова бурни спорове, че след няколко дни „Ню Йорк Таймс“ публикува подробен материал, който отваря сериозния въпрос: наистина ли да си направим селфи, или пък да снимаме дадено събитие, винаги е най-важното?

През последните години със сигурност сте имали много поводи да се замисляте за това, а под някаква форма въпросът винаги е стоял за професионалните журналисти – дали е по-важно да помогнеш, или да уловиш събитието?

 

Но не забрава

Всички живеем за онези моменти, които се помнят. Надали и за вас това е часът с прахосмукачка в ръка, рутинният обяд с колеги, висенето в рейса в задръстване. Точно обратните мигове искаме да запечатаме. И почти винаги това се случва със средствата на фотографията – колко по-рядко би ви хрумнало да запишете звук, или пък да заснемете видео?

Но гигабайтите и терабайти дигитални спомени не ни помагат да помним повече, а обратното – обезценяват това, което сме изживели. Доказателството? Кога разгледахте за последно всички снимки, които сте направили през „далечната“ 2019-а?

„Технологията и носталгията днес са станали взаимно зависими: новата технология и напредналият маркетинг симулират фалшивата носталгия – за неща, които никога не си си мислил, че си изгубил, и предчувстващата носталгия – за настоящето, което отлита със скоростта на клик“, обобщава писателката Светлана Бойм.

Когато са били нещо оскъдно, фотографиите са можели да стареят като виното – трупайки стойност и патина. Щом вече са в изобилие – не е така.

 

smartphone

Снимка: Gerd Altmann, Pixabay

 

Улови мига

И все пак, от създаването на това изкуство стремежът винаги е бил снимките да са все повече. Да стават по-бързо и лесно, да са по-достъпни. Днес всеки „щрак“, погледнато финансово, не струва нищо срещу 50-тината стотинки, ако снимаш на филм.

Интересен феномен според Юргенсен е модата в инстаграм снимките да се състаряват изкуствено с филтри. Добавянето на топли цветове, десатуриране, изкуствено сияние, следи от състаряване, ефект на паспарту… Съзнателно или не, една от причините според него е да се симулират времената, когато снимките са били нещо по-рядко и ценно.

Вероятно ви е направило впечатление как, след като качите една снимка, фейсбук започва да ви предлага да отбележите лицата на определени приятели… и през последните години става изумително добър в предложенията си. Колкото повече снимки качвате, толкова повече знае алгоритъмът му за вас и по-точно ще познае следващите ви снимки… което е доста удобно, но и крие рискове, които си струва да обсъдим по-подробно някой ден.

 

Негативите не горят

Разглеждайки феномени като селфито, самоунищожаващите се снимки, фотографирането на храната, Юргенсен доказва, че социалните платформи драстично са променили света, нашето светоусещане и разбиранията ни за мястото ни като част от него. Винаги е имало разлика между изживяването само по себе си и изживяването за документиране, а социалните мрежи събират двете.

Според Юргенсен именно временните фотографии връщат нещата в началото – защото знаейки, че след секунди снимката ще изчезне завинаги, това отново те кара да я цениш, да се опитваш да я запомниш, да я дариш с повече емоционална стойност.

„Всяка снимка е направена от време – казва социологът, – точно колкото е направена и от светлина. Замразено със скоростта на затвора късче настояще, заключено в определена граница. Фотографията винаги е била и начин да измамиш смъртта, или поне да декларираш илюзията си за безсмъртие чрез дълготрайно визуално свидетелство“.

Социалните мрежи са благодатна среда за снимките, защото те живеят благодарение на споделянето. Така нареченият Закон на Зукърбърг: всяка година всеки от нас споделя два пъти повече информация онлайн от предишната, е ясно доказателство за това. Свръхдокументирането е самозащитен механизъм да се генерира колкото може повече информация за теб самия и твоя опит, а това в един момент води до вътрешен хаос.

 

Memento mori

И така… Щрак! Това, че имаме в джоба си един малък свят, подарен ни от технологиите, не значи, че трябва да забравяме и другия. Поне докато фейсбук научи как да го прави, няма да усетим аромата на цъфналата липа, виждайки снимката ѝ. Нито пък това, че заедно с още стотина милиони души сме щракнали отблизо „Мона Лиза“, ще ни помогне да оценим картината.

Фотографията е велико изкуство, достижение на науката и техниката, прекрасно хоби.. Но когато документирането на ежедневието се превръща в маниакална фотоканонада, може би нещо не е наред. Животът е за снимане, но и за живеене.

За финал давам думата на Сюзан Зонтаг, един от най-известните теоретици на фотографията от 1973 г. „Сега е времето на носталгията, а снимките активно будят носталгия. Фотографията е елегично изкуство, изкуство на залеза. Почти всеки фотографиран обект е трогателен дори само защото е фотографиран. Грозен или чудноват, той може да вълнува, защото чрез вниманието на фотографа се е превърнал в нещо достойно.

Красивият обект пък може да събуди печал, защото е остарял, съсипан или вече не съществува. Всички снимки са memento mori. Да заснемеш нещо или някого, означава да се приобщиш към неговата смъртност, уязвимост, променливост.

Фотографът улавя и замразява мига – и така свидетелства за неумолимия ход на времето…“

Публикувано: dir.bg, 10.07.2019 г.

Последно обновяване: 21.06.2021 г.

 

Източници:

The Social Photo: On Photography and Social Media by Nathan Jurgenson
„За Фотографията“, Сюзан Зонтаг, издателство „Изток-Запад“
https://medium.com/s/futurehuman/modern-photography-is-changing-how-we-remember-our-lives-4b59adab4a2e
https://www.ft.com/content/e37d5d0d-0b76-474d-b385-962b12adc8e1
https://www.nytimes.com/2014/09/28/fashion/a-defining-question-in-an-iphone-age-live-for-the-moment-or-record-it.html
https://the.me/how-technology-changed-photography/
https://www.nytimes.com/2017/09/27/technology/personaltech/how-technology-has-changed-news-photography-over-40-years.html
https://www.bbc.com/news/magazine-16483509
https://thenewinquiry.com/pics-and-it-didnt-happen/
https://fstoppers.com/originals/mystery-photo-taking-impairment-effect-254085

Дигитални истории
<a href="https://karamanev.me/author/georgik" target="_self">Георги Караманев</a>

Георги Караманев

Програмист, журналист на свободна практика и писател. Още за мен – четете тук.
Дигитални истории

Най-нови публикации:

„Светът през 2050 г.“ Можем ли да надникнем в бъдещето?

„Светът през 2050 г.“ Можем ли да надникнем в бъдещето?

Можем ли да предскажем бъдещето? Никакъв шанс, всяка малка стъпка може да обърне посоката. А струва ли си да опитваме? Според мен е задължително, колкото и далеч да се окажем в идеите си, самият...

повече информация
Радиевите момичета. Когато технологията се окаже ужас

Радиевите момичета. Когато технологията се окаже ужас

Открито е невероятно мощно явление, създаващо ново вещество! Не само че лекува дори нелечимите случаи на рак, но ще отвори очите на науката в толкова много посоки. Например… да освети тъмната нощ!...

повече информация
Василискът на Роко. Ами ако „то“ прочете как го обсъждаме?

Василискът на Роко. Ами ако „то“ прочете как го обсъждаме?

Живеем си спокойно, забавляваме се с баналните издънки на изкуствения интелект, подиграваме се на създателите му. Докато той става все по-добър, в един момент се научава да взема решения, започва да...

повече информация
Чипс с ракия. Оптимистична теория за ИИ и изкуството

Чипс с ракия. Оптимистична теория за ИИ и изкуството

Виждали ли сте чипс с вкус на шкембе чорба или на ракия? А лего, в което се сглобяват катедралата „Александър Невски“ или стара жигула? Представяте ли си българските знаменитости като част от играта...

повече информация

Още публикации по темата:

От рубриката:

„Светът през 2050 г.“ Можем ли да надникнем в бъдещето?

„Светът през 2050 г.“ Можем ли да надникнем в бъдещето?

Ще облекчат ли живота ни технологиите, или ще създадат огромна криза, разтърсвайки пазара на труда? Ще се радваме на благата на развития изкуствен интелект, помогнал ни за драстично удължаване на човешкия живот, в опознаването на Космоса, в развитието на следващите технологии? Или ще се събудим в свят под тотален контрол, предсказан от антиутопиите?
Как ще изглежда животът през 2050 г.? Време е да надникнем в бъдещето и да обсъдим прелюбопитните прогнози на един автор, който има смелостта да прогнозира в толкова динамичен период от историята. При това вече го е правил веднъж със завиден успех.
Можем ли да предскажем бъдещето? Никакъв шанс, всяка малка стъпка може да обърне посоката. А струва ли си да опитваме? Според мен е задължително, колкото и далеч да се окажем в идеите си, самият поглед, опитът за осмисляне е първата стъпка към това да се подготвим за него. Да избегнем някои опасности.

повече информация
Доверявай, но проверявай онлайн!

Доверявай, но проверявай онлайн!

Ако не сте чували какво е „социално инженерство“ или „инженерия“, както казва, че е правилно да го наричаме днешният ни гост, сигурно си представяте сюжет като от „Франкенщайн“ – инженерът си прави човек… Или пък от конспиративните теории за контрол на масите.
Независимо дали сте го чували обаче, важно е все повече да си говорим по тази тема. Защото става дума за най-опасната и най-ефективната атака в дигиталния свят. Която не засяга компютри, мрежи, сървъри или програми, а най-слабото звено във веригата: човека.
„Днес пробивите в киберсигурността стават все по-често през социалната инженерия – метод, който използва манипулации и манипулативни техники, така че хората да бъдат измамени и така да бъде получен достъп до чувствителна информация“, казва специалистът по киберсигурност Пламен Цветанов.
Но кои са най-важните стъпки, за да се предпазим? Какви са най-големите рискове да подценим човек, от другата страна? Защо доверието онлайн трябва да бъде дефицитна стока? Темата е важна за всеки, дори да не си дава сметка…

повече информация
Радио-тв-грамофон. 5 неочаквани БГ технологии

Радио-тв-грамофон. 5 неочаквани БГ технологии

Знаете ли, че невинаги напрежението в мрежата у нас е било 220 волта? А че една прелюбопитна българска компютърна игра от началото на 80-те направо се превръща в… пророчество още със заглавието си? Как ли изглеждат първите български електрически скутери? А дали „хипстърите от 60-те“, които са ги ползвали, са имали как да си вземат и радио-тв-грамофон… достатъчно е било да са способни да носят 120 кг на рамо.
Отново се отправяме из пъстрата история на българската техника с най-точния и увлекателен гид. Вече 15 години Антон Оруш събира море от информация (и експонати), разказващи за миналото и настоящето ѝ. Невероятната му съдба, достойна за роман, бе една от първите дигитални истории.
Ето, качваме се в машината на времето за 5 спирки назад в историята, 5 интересни истории, свързани с миналото на технологиите по нашите земи.

повече информация

Най-новите:

Евгений Замятин. Забравеният пророк

Евгений Замятин. Забравеният пророк

„Ние“ на Евгений Замятин е блестящ роман, защото в него наднича онова бъдеще, в което технологиите са победили човека. Вкарали са го в математическата си хватка, превърнали са го в цифра, в инструмент. Една от най-силните метафори на онова, което може би се задава и за което все повече си струва да си говорим. Технологиите определят правилата, а ние сме се превърнали в безсмислените части на един суров механизъм…
Често споменаваме Оруел и Олдъс Хъксли. И с пълно основание! Антиутопичните възможни светове, които си мислехме, че са останали в ХХ век, се завърнаха като тема, като заплаха.
Този писател е вдъхновител и на двамата, единственият му роман е антиутопия, не по-малко замисляща и осмисляща от тези на двамата класици. Защото се вглежда не толкова във възможния осъществен тоталитаризъм, а в една още по-актуална днес посока.

повече информация
„Светът през 2050 г.“ Можем ли да надникнем в бъдещето?

„Светът през 2050 г.“ Можем ли да надникнем в бъдещето?

Ще облекчат ли живота ни технологиите, или ще създадат огромна криза, разтърсвайки пазара на труда? Ще се радваме на благата на развития изкуствен интелект, помогнал ни за драстично удължаване на човешкия живот, в опознаването на Космоса, в развитието на следващите технологии? Или ще се събудим в свят под тотален контрол, предсказан от антиутопиите?
Как ще изглежда животът през 2050 г.? Време е да надникнем в бъдещето и да обсъдим прелюбопитните прогнози на един автор, който има смелостта да прогнозира в толкова динамичен период от историята. При това вече го е правил веднъж със завиден успех.
Можем ли да предскажем бъдещето? Никакъв шанс, всяка малка стъпка може да обърне посоката. А струва ли си да опитваме? Според мен е задължително, колкото и далеч да се окажем в идеите си, самият поглед, опитът за осмисляне е първата стъпка към това да се подготвим за него. Да избегнем някои опасности.

повече информация
Радиевите момичета. Когато технологията се окаже ужас

Радиевите момичета. Когато технологията се окаже ужас

Открито е невероятно мощно явление, създаващо ново вещество! Не само че лекува дори нелечимите случаи на рак, но ще отвори очите на науката в толкова много посоки. Например… да освети тъмната нощ!
Мария Кюри открива радиоактивността, получава цели две Нобелови награди и проправя пътя на бъдещето.
Тя отваря вратите на една нова технология, която се оказва неочаквано успешна… До момента, когато става ясно, че силно сме подценявали опасностите от нея. Това ще струва живота на хиляди хора, които просто са търсели препитание.
Дали познаваме достатъчно технологиите, на които се доверяваме? Може ли и прословутият изкуствен интелект или пък някое от другите днес модерни направления да се окаже по-опасно, отколкото изглежда на пръв поглед?
Най-важното е да се замисляме, да обмисляме, да обсъждаме. Да си разказваме.
Истории като тази на радиевите момичета си струва да се четат по-често. За това са историите – да ни карат да подлагаме на съмнение, да имаме едно наум. Уви, не всичко, което блести, е злато…

повече информация
„Толкова ли ще е лош светът, в който няма да работим?“

„Толкова ли ще е лош светът, в който няма да работим?“

Чували ли сте за… киберпсихология? Най-накрая се появява тази област на науката, която изучава как си взаимодействаме с технологиите. Променят ли ни те като вид? Кои са най-големите предизвикателства, пред които ни изправят? Дали бързото им развитие е нечовешко предизвикателство, или обратното – естествен ход в еволюцията? Все въпроси, чиито отговори търся в повече от 300 дигитални истории, а ето че дойде време за гледната точка на киберпсихологията.
Елена Цанкова е доктор по психология, завършва в Германия, в Бремен продължава и изследователската си работа като постдокторант. През 2020 г. се връща у нас и започва работа като изследовател в БАН с амбициозната идея да проправи пътя на това ново и толкова важно направление.
През последните години изучава процесите на опознаване в интернет средата, също и общуването между човека и изкуствения интелект (ИИ). Изследва човешкото поведение в контекста на развиващите се технологии и се определя като експериментален киберпсихолог.
Ще поговорим за бързането и осъзнаването. За „зловещата долина“, в която възприятието за технологията става все по-положително с нарастващото ѝ подобие на човек, докато в един момент става толкова близка до човека, че бива възприета като зловеща… И за спокойната, философска гледна точка, която ни помага да осмисляме и приемаме големите промени.

повече информация
Василискът на Роко. Ами ако „то“ прочете как го обсъждаме?

Василискът на Роко. Ами ако „то“ прочете как го обсъждаме?

Живеем си спокойно, забавляваме се с баналните издънки на изкуствения интелект, подиграваме се на създателите му. Докато той става все по-добър, в един момент се научава да взема решения, започва да следи интернет и да се намесва тук-там, първо лекичко, после по-смело…
Василискът на Роко е идея, според която ИИ ще се развие в нещо, способно да взема решения. После да се зарови в интернет и да потърси кой какво е казал за него… А след това да се погрижи да бъде представен в най-добра светлина. И тихомълком да започне да създава проблеми на хората, които по един или друг начин му пречат…
Сигурни ли сте, че не си струва да имаме предвид този мисловен експеримент?

повече информация
Чипс с ракия. Оптимистична теория за ИИ и изкуството

Чипс с ракия. Оптимистична теория за ИИ и изкуството

Виждали ли сте чипс с вкус на шкембе чорба или на ракия? А лего, в което се сглобяват катедралата „Александър Невски“ или стара жигула? Представяте ли си българските знаменитости като част от играта Mortal Kombat – Сънчо срещу Дънов и хан Кубрат срещу Гала?
Е, няма нужда да отпускате въображението си, всички тези идеи оживяват благодарение на впечатляващото сътрудничество между днешния ни гост и алгоритмите.
Росен Дуков е графичен дизайнер със забележителен опит – създава плакатите на някои от най-популярните български филми през последните години, автор е на кориците на книги, които стоят във всяка уважаваща себе си библиотека. Той е неколкократен победител в международни състезания по Photoshop, не е пресилено да го наречем световен шампион. През последните години преподава тези умения в СофтУни – и в дизайна, и в обработката на снимки, и в изкуствения интелект.
Защо визуалният артист не се бои в съревнованието с изкуствения интелект? Защо според него е важно час по-скоро да опознаваме новите възможности, които ни дават алгоритмите? Кои са следващите оригинални идеи, с които ще ни покаже докъде са стигнали генеративните модели?

повече информация
Share This