Как искаме да изглежда утрешният ден? Има ли значение информацията, с която ще се заобиколим? Ще различаваме ли истината от лъжата, добротата от лицемерието? Ще потънем ли още по-дълбоко в балоните си, докато станат толкова малки, че вече не ни достига въздухът?

Не, ние не сме това, с което се храним. Ние сме това, което четем, това, което научаваме. За последните 20 години парадигмата се промени из основи. Отучихме се да четем дълги текстове, вниманието ни подскача като прекалила с кафето жабка. Все по-малко ни се налага да помним, което също ни променя като вид. Променихме отношението си към истината. Променихме отношението си към начина, по който осъзнаваме и осмисляме света, към случващото се в него. И най-вече към онова, което се задава.

Но как можем да променим това и бъдещето да не се осъществи в най-тъмните си краски, които лесно рисуваме в апокалиптичните сценарии за изпуснатия от контрол изкуствен интелект? За собствените ни мисли като последното убежище на свободата…

Моят отговор ще ви прозвучи неочаквано. Идеалистично дори. Защото залагам на един състезател, който днес най-сериозно губи битката за внимание. Традиционните медии.

Илюстрациите към темата са създадени от алгоритъма MidJourney, помолен да ни покаже как си представя бъдещето на медиите.

Оптимистична теория

„Истината ще ви направи свободни“, пише в Библията. Но какво е истината? Ясно, тя няма как да бъде абсолютна, и все пак, престанем ли да я търсим, значи да се откажем и от вечния си стремеж към справедливост, да сме добри хора, да живеем по-добре.

Понякога може да има много истини. Видяхме го по време на пандемията, когато, вкопчени в убежденията си и безкрайно изгубени в силата на авторитетите и аргументите, бяхме готови да се хванем за гушите като за спасителен пояс.

Оказа се, че дори съвършените технологии не промениха факта, че явно като вид не можем да се спасяваме сами от най-тежкото – войната. А има ли война, истината винаги е повече от една.

Къде да я търсим тогава? Във времената, когато алгоритмите започнаха да генерират невероятно впечатляващи изображения по описание, които все по-трудно могат да бъдат различими от истинските. С напредъка на дийпфейк технологиите същото все по-лесно ще се случва и с видеото. Всички се убедихме колко добър може да бъде ChatGPT в генерирането на всякакво съдържание.

Някъде тук остава и достоверността. И безпристрастността. Още понятия, които със сигурност имат своята сила, но не и монопола си като критерии в изпочупената връзка между събитията, актуалното и хората, които искат да научат какво се случва.

Ами ако прибавим към това и огромните възможности за персонализация?

Ако съберем всичко заедно, няма ли да се озовем в една паралелна реалност, която също е реална, макар и не физическа? Бъдещето на виртуалните хора, макар и за момента не в измеренията, лелеяни от Зукърбърг в неговата срутила се метавселена.

Аз си знам

Преди 20 години за първи път прекрачих прага на журналистическия факултет на Софийския университет. Е, тогава нещата изглеждаха доста различно. Пълни с ентусиазъм млади хора, готови да се занимават с професията, за която мечтаят. Преподаватели, развили се във времената, когато медиите бяха пазителят на информацията. Авторитетът.

Никой от нас не предполагаше, че толкова бързо традиционните медии ще бъдат пометени от новите технологии, при това неусетно, перфидно, с кадифената ръкавица на удобството. На блазнещата възможност всеки да получи във фийда си това, което го вълнува.

В началото влизахме на сайтовете, за да четем новини, днес разчитаме почти само на алгоритмите, които да ни ги събират и персонализират. И именно тук медиите влязоха в едно неравно състезание без правила. Започнаха битка, която се оказа предварително изгубена.

Битката за истината.

Океан от думи

Не беше очаквано полето, на което се преплетоха мечовете. Защото с традиционните си средства медиите се озоваха в среда, която по никакъв начин не могат да контролират. И в която са на равна нога с всеки.

Така стигнахме до момента, когато онлайн звезди като Джо Роган, Лекс Фридман, или дори просто инфлуенсъри като MrBeast, достигат до многократно по-голяма аудитория, отколкото дори най-успешните журналисти. Без те да са такива, предлагайки уж същото, но в много различна среда и с различна гаранция.

„Всяка медия застава между нас и реалността и въздейства върху начина ни на възприемане на света“, пише Маршал Маклуън още преди половин век. И още нещо от този безспорен пророк на днешния ден: „В тази електронна ера ние виждам себе си транслирани все повече и повече във вид на информация, движещи се по посока на технологично разширяване на съзнанието.“

Последните месеци имам късмета да участвам на много дискусии за това кои професии и как ще бъдат засегнати от напредъка в изкуствения интелект. Разбира се, лесно е на вълните на огромния маркетингов шум през последните месеци да отприщваме въображението си във футуристични прогнози, които след още няколко месеца ще звучат комично.

И все пак, ако има една професия, за която със сигурност спасението на давещите се е в собствените им ръце, това е именно журналистиката. Защото тя носи отговорността и задължението да обговаря събитията, не само да ни ги съобщава.

Ето пет ориентировъчни начина, по които това може да се случи.

1. Монитор в монитор

Да, журналистът има отговорността и задължението да обговаря събитията, не само да ни ги съобщава. Да бъде не просто очите на обществото, които му показват какво се случва, но и сърцето – за да му показва какво може да се случи, какви са големите опасности, къде се крие проблем, скрит под повърхността на очевидното и злободневното.

Именно от това по какъв начин ще се случи представянето на следващите технологични стъпки зависи и това как те ще повлияят обществото. Дали ще говорим достатъчно за регулации и за осъзнато развитие, или ще стигнем до тотален контрол и решения, водени от големите корпорации.

Колкото и да са се променили на фона на някогашните си позиции, днес все още медиите в някакъв смисъл формират дневния ред на обществото. Да, фийдът и инфлуенсърите привличат вниманието, но все още информирането се случва някак паралелно – за политическите събития например, които малко или много вълнуват всекиго, все още е водеща ролята на медиите. Или пък за спорта – те все още имат предимството да са там, където се случват събитията.

Колкото и да говорим за гражданската журналистика, тя все още не се е случила в пълната си широта. Макар част от съдържанието дори на традиционните медии да се генерира от онлайн събития, все още я има и другата, по-„формална“, официална.

Поет като Пишурката

Дали обаче е възможно традиционните медии да разказват за технологиите достъпно, атрактивно, с много гледни точки, предизвиквайки адекватни дебати и осмисляне на технологичния напредък?

Със сигурност. Уви, според мен не се случва така, при това не само у нас. От една страна заради пропастта в познанието – по разбираеми причини малко са журналистите и обществени говорители, които познават достатъчно задълбочено технологичната тематика с различните ѝ многобройни подтеми.

От друга е стандартният подход – да даваме едни и същи гледни точки, на силните на деня, на любимите говорители, на нескопосано преведени, унифицирани текстове, без да търсим дълбочината.

А може би има и друг начин? Да обръщаме повече, по-адекватно и актуално поглед към големите теми, към технологичните промени. Без щампи, без плоскодумни преводи и банални дописки.

Проблемът идва и от другата страна – технологичният сектор, например у нас, се развива прекрасно, разполага с невероятни специалисти, възможности. В него се случват вълнуващи начинания, които обаче така и не успяват да бъдат разказани увлекателно и ангажиращо към обществото. Така, че да изграждат мостове и да предизвикат истински диалог.

2. Истината и само истината

Тогава не е ли логично да погледнем към миналото, към сърцето на журналистиката?

Там, където се намират примерите, родили истински промени, вълнували, променяли средата…

Още преди поет, Ботев например е журналист. Само че не майстор на дописките на парче и брой знаци. А в публицистиката, този позабравен жанр, който връща силата на думите, на аргументите, разказваческото майсторство. Кой беше последният ангажиран текст към важна, обществено значима тема, който ви развълнува? От журналист ли беше написан?

Ами възможностите за нови жанрове? За визуално разказване на истории от следващо поколение, при това с достъпни за всеки средства? С нови идеи, които се вписват и в новите възможности… Защо на медиите да им е по-трудно да измислят щури и алтернативни хрумвания за представяне на важни теми? Как MrBeast го прави, а не се сещат хиляди професионалисти, които са се учили именно да разказват истории?

РоБотев

Давам примери за писмен текст, но всичко това важи и за останалите форми. В телевизията обстоятелствата, като че ли, изглеждат още по-консервативно. Достатъчно е да видим, че основни теми идват от формати, създадени преди десетилетия.

Днес не спира да е вълнуващо и че всеки може да си направи сайт, да пише, да създава съдържание с минимални усилия и да достигне до толкова хора, колкото му отреди алгоритъмът.

Уви, почти невъзможно е да не бъдеш зависим от този алгоритъм, но по-голямата грешка е да се опитваш да му се харесаш на всяка цена…

Има толкова платформи за фактчекинг, защо според вас това направление така и не се превърна в многообещаващо решение? Така че всеки да може да влезе, да провери дали даден текст е истина?

Защото истината наистина се изгуби. Защото, от една страна, и самите ние не сме устроени да търсим точно истината, а по-скоро тази истина, която ще ни хареса. А платформите, обещаващи пълна безпристрастност, много често се превръща в безспорен център на пристрастие, внушение и пропаганда.

Тогава не е ли по-лесно фактчекингът да си има имена?

3. Подпис и печат

Да се върнем към журналиста като личност, като символ. Като гарант за истинността, за плурализма, за богатството на гледни точки. Дори за охлаждането на разговора и битката със самоцелния хейт.

Този проблем изригва с още по-голяма мощност с напредъка на технологиите за генериране на съдържание. Ако и сега ни се струва, че сме потънали до ушите в потока от информация, то този поток много скоро ще стане потоп, нужно е още малко да се усъвършенстват технологиите и тези, които ги ползват.

Валидацията – независимо дали на авторитета или на системата, има смисъл само когато е достатъчно независима и гарантирана. Технологиите ни дават решения в тази посока, стига да сме критични и готови да ги търсим.

Я го знам, бе

Блокчейн например сме свикнали да свързваме само с главоломното богатство и финансовите пирамиди, докато тази технология ни дава възможност за пълна проследяемост на дадено съдържание. Да можем да бъдем напълно сигурни кой е авторът на даден текст, кои са цитираните източници. Все още не съм попадал на стартъпи, които да работят в тази посока, но нямам съмнение, че ще се появят… стига да се появи и нуждата, всички да станем още малко по-критични към това, което четем.

Кой може да разпознае съвършено дали едно съдържание е генерирано? Който го е създал, той и може да го убие, питайте Тарас Булба. Разработват се невронни мрежи, които да разпознават все по-точно кога нещо е създадено от човека и кога – от машината.

Но пък, в други случаи, дори нямаме нужда. Свръхточната метафора, просълзяващата история, сполучливият каламбур, неологизмът на място засега поне си остават неразличим монопол на човека. И все още си мисля, че има кой да ги цени.

4. Неизбежната коалиция

Дали наистина? Не е ли по-удобно да си възприемаме информацията по възможно най-ненатрапчивия начин? През шаблонните заглавия, монотонното, повърхностно представяне на дадена тема в любимата медия, която си четем, просто защото асоциираме с ценностите си?

Да си скролваш и да те спре първосигналното заглавие, разчитащо на плоски и познати техники за манипулация? Да кликнеш, търсейки да се зарадваш или уплашиш?

Като едното нищо.

В тази битка, мисля, е време да се опитаме да привлечем и един друг, на пръв поглед нелюбим съюзник, който твърде често застава на другата страна.

Очакванията на аудиторията вече са други в сравнение с годините, когато случващото се по света идваше с тупването в пощенската кутия на вестника, за който баба ви имаше абонамент.

Дий, медии!

Ако приемем дигиталния маркетинг за едно от естествените следващи стъпки в „еволюцията на истината“, то аз мисля, че от него можем да научим много и за това как ще изглеждат следващите стъпки в начина, по който се информираме.

Персонализираното съдържание според мен е неминуемо бъдеще. След като и без това редица гиганти разполагат с огромни обеми данни за всеки от нас, няма как чрез тях следващото поколение алгоритми на изкуствения интелект да не се превърнат в следващата стъпка. Не просто медията, която ти подбира фийда, а която може да го пише лично за теб.

Не просто да те заобиколи с хора и новини, които ти харесват или те дразнят (тъй като това ѝ помага да си върши работата, да задържи вниманието ти). А и да пише новината така, както би ти харесала. Да я разкаже така, както би увлякла най-силно точно теб… Още една стъпка по-далеч от телевизионните новини, при които някой е решил как да са подредени по важност събитията и как точно да бъдат представени.

Лошо ли е това? И да е, няма какво да го спре. И все пак медиите като гаранти за истината могат да се върнат дори тук. Стига да са готови за предизвикателството и да има какво да предложат.

Дзен и изкуството да се гледат реклами

Знам, ще кажете, всичко опира по някакъв начин и до монетизацията. Аз пък ще спомена отново MrBeast. Създаването на съдържание, което може да достигне до безпрецедентен брой хора във времената онлайн, е възможност, която сама по себе си може да е печеливша. Стига да излезеш от познатия шаблон на формите как това да се случва.

У дома нямаме телевизор и когато децата ми се озоват на гости, на секундата погледите им биват погълнати от екрана. Но… докато не започнат рекламите. На тях им е интуитивно неразбираемо как трябва да отделиш време, за да си заслужиш да продължиш да си гледаш филмчето.

Същото си личи и по бюджетите – не е чудно, че онлайн гигантите се превърнаха в рекламни монополисти за сметка на традиционните медии.

Но в този смисъл, след като социалните мрежи неусетно се превърнаха в социални медии… Няма ли как подобен подход да се използва и от журналистите? Само че не зависими от настроенията и политическите пристрастия на спонсора, регулатора, рекламодателя. Видно е по живота онлайн, по развитието на инфлуенсър маркетинга например, че рекламата идва след големия интерес. А интересът може да се привлича и със смислено съдържание.

Може ли журналистът да е успешен в TikTok? Даже май вече трябва. Краткостта на формата съвсем не значи, че тя е обречена да бъде лишена от смисъл. Просто се превръща в още по-голямо предизвикателство за закърнялото ни желание да творим. Да подхождаме занаятчийски към работата си, а не на конвейер. Опитът показа, че занаятчийството си остава висш пилотаж и търсено решение, дори когато индустриализацията заеме мястото си за масовите стоки.

Изкуственият интелект пречи? Оправдания винаги има. Но пък, благодарение на него, автоматизираният превод ще става все по-лесен. Доброто съдържание ще може още по-лесно да стига до читателите си, отвъд дори бариерата на езика.

С прословутите истории. Всеки говори за „сторителинг“, а това си е добре познатото от праисторически време умение, застанал край лагерния огън, да опишеш с майсторството вълнуваща случка. Днес го прави маркетингът и много по-рядко журналистите. Това е тема, където все повече навлизат алгоритмите, с всички огромни възможности и рискове.

Нека се върнем към числата, но не и за да ги превръщаме в идол!

ИИ идва и с възможността да ни помогне с идеи. Да се научим да го използваме за търсене на изводи, за журналистически разследвания, обработка на данни. Да ни помогне със своята безпристрастност, вместо да го използваме, както досега, за оръжие за мултиплициране на пристрастията.

Да ни свърши скучната работа, да „свали“ текста, да преведе, да пише дописки, аз лично му ги давам с голяма радост, да отразява ежедневни събития. Дори да разказва истории, така или иначе, още доста време ще го затруднява висшият пилотаж, майсторлъкът. Изборът на оригинално заглавие.

Както сполучливо казва мъдрият колега Райко Байчев, днес има три журналистически жанра – „това направи много четения“, „това не направи много четения“ и „това щеше да направи много четения, ако беше с друго заглавие“. Наистина ли това трябва да е водещият критерий? Броят четения? Шокиращото заглавие, което ще провокира вълна от коментари и вербална агресия отдолу?

5. Вдигни очи!

„Колкото повече данни за нас има в информационните банки, толкова по-малко съществуваме“, пише отново „пророкът“ Маклуън.

Коя си струва да е най-голямата ценност нататък?

Не е ли в центъра точно информацията, разказът за това, което се случва?

Трябва ли информацията да е платена? Тя винаги е, по един или друг начин. Както добре знаем, особено онлайн, „ако нещо е безплатно, стоката си ти“. Да, трудно е да те убедят да плащаш за нещо, което е достъпно навсякъде, признавам, че онлайн и аз съм абониран за малко медии. В България за новинарско съдържание плащат 15,3% от хората по данни на ЕК.

Как можем да променим това? И трябва ли? Дали наистина едно от възможните решения са платформите, където независимите гласове се финансират чрез дарения?

Въпрос на вкус

Нямам отговори, те са за предприемачите и хората на бизнеса. Но според мен естествените решения ще се появят и в променената парадигма заради естественото връщане на махалото в посоката на ценената информация.

И все пак, ако не сме това, което ядем… защо по телевизиите и онлайн вървят толкова много формати за готвене и нито един за създаване на съдържание? Имаше плахи опити за подобни решения, но никъде по света те не доведоха до особен комерсиален успех. Явно няма търсене, но… откъде трябва да дойде то?

Ако продължим с метафората за храненето… доста е скучно да ядеш все едно и също. Колкото и да се храниш с полуфабрикати, ястието в чинията да не те изкусява и с апетитния си вид. Да ги няма точните подправки в правилната пропорция. Човекът, който е приготвил ястието, да не го е правил с майсторство и отношение, дори с, извинете за клишето, щипка сърце, доза любов.

Не трябва ли да важи същото и за това, с което всеки ден храним душата си?

Стани, стани, юнак Балкански…

От позицията си на пенсиониран журналист, седнали сме на чаша бяло сладко да си говорим с вас. Мисля, наистина, че битката за истината днес изглежда безвъзвратно загубена. Бялото знаме се вее като брояч на лайкове във все по-сегментираната медийна среда.

По-тежката битка обаче се задава на хоризонта. Врагът е още по-коварен и перфиден, а цената – още по-висока. Това е битката за свободата. И в нея ние, медиите в най-широк смисъл, сме последната надежда на човека да се запази като такъв в същността си. За разлика от последните десетилетия, обществата да се отнесат с достатъчно отговорност към предизвикателствата на времето, въплътени в новите технологии с всичките им измерения.

Свободата си остава на върха на копието, на писалката, на клавишите.

Журналистът няма какво да изгуби, освен оковите си!