Ако следите Дигитални истории, знаете добре кой е Ву Нгуен. Работил като журналист в „Ню Йорк Таймс“ и айти специалист от най-високо ниво в САЩ, той и съпругата му решават да се върнат в България, след като един ден синът им започва да нарича лаптопа „баба“. Ву печели симпатии в българското издание на „Мастършеф“, известно време развива собствен ресторант. А днес е обратно в света на информационните технологии, но тук, в България.

Междувременно е станал доста популярен в родните уеб среди заради шарения си поглед и интересните си размисли. Именно за това го каня да побъбрим, за настоящето и бъдещето на журналистиката, за технологиите, за предизвикателствата и хубавите страни от живота в България.

– Във всичките ти интервюта те питат как така реши да се върнеш в България. На мен обаче ми е по-интересно друго: нормално ли е чак толкова да ни учудва като общество едно такова решение?

– Много ми харесва в България. Най-голяма част от мечтата за Западна Европа и Щатите е свързана с финансовата сигурност. Имаш чувството, че там срещаш по-малко проблеми, докато се занимаваш с бюрокрацията, по-малко корупция. Но, реално погледнато, тези неща не ни засягат чак толкова много. Това, което лично аз съм забелязал в Щатите, е, че се работи прекалено много. Те са изцяло материалистично общество, най-близкото до чист капитализъм, до което едно общество може да стигне.

В същото време, отношенията между хората, поне в моите кръгове, си остават на повърхностно ниво. Тук, като имаш дете, излизаш на площадката, запознаваш се с 20 майки и децата си играят заедно. В Щатите такова нещо няма, вариантът е специална уговорка, „плей дейт“. За да я организираш, детето ти да може да си играе с друго, много често чакаш със седмици. Ако искаш да излезеш с някого на бар, пак трябва да се разбирате седмици по-рано.

Хората са много заети с личните си неща и обществото се разпада на малки кръгове.

Това е много различно от България, тук всеки приятел може в петък да каже: „Хайде да ходим да пием!“. „Ми хайде!“ „Да викнем еди-кой си!“ „Ми хайде!“. И изведнъж се събирате банда от 10 човека и отивате да пиете. Дори да не се познавате въобще, някак си съвпадате, намирате подобни теми, за които да си говорите. В Щатите не беше така.

Снимка: camilo jimenez, Unsplash

– Чел съм да казваш, че за теб другата голяма разлика е в шансовете за почивка.

– Наистина, там няма никаква социална политика в тази област. В „Ню Йорк Таймс“ имах две седмици отпуска на година. Понеже са по-традиционна фирма, те брояха и часовете извънработно време.

Аз за 2 години, които съм работил там, изкарах 60 дни допълнително!

Най-накрая им викам: искам да си взема малко ваканция. А те: не, по-добре си вземи парите, които ти дължим, но не спирай да работиш.

Това е супер за хората, които още нямат деца и семейство. Да си млад и да живееш в Ню Йорк е страхотно, ти постоянно си в течението на нещата, излизаш, пиеш и пак работиш, ти си на върха на света! Но в момента, когато ни се роди дете, осъзнаваме колко тази система не подкрепя семейните стойности, поне нашите. Жена ми работеше буквално в деня, преди да се роди Ади. После аз имах 4 седмици платен отпуск, а тя – 12, което за САЩ е едно от най-високите. Там държават не ти гарантира нищо, а повечето нормални работни места дават 2-4 седмици.

Представяш ли си, човек, тя е родила и две седмици по-късно се връща на работа?!

После трябваше да пратим детето в ясла, по-скоро обаче като детска градина. Събират доста деца и по цял ден крещят, реват и спят. Малко като ферма за деца. Беше трагично, а на всичкото отгоре и много скъпо.

Ние се скъсваме от работа, прибираме се, детето плаче, по нощите го храним, после пак сме на работа и двамата. Парите – супер, бяха много добри, но това е на цената на какво? Така се прибрахме в България и съм много доволен.

Снимка: Gordon Johnson, Pixabay

– След това, освен с „Мастършеф“, си се занимавал и с няколко стартъпа, нали така? Може би в България доста сериозно липсва тази предприемаческа култура, да захванеш нещо отначало?

– Аз имам много стартъп идеи

и съм се провалил с 5-6 различни бизнеса. Това няма значение. Идеята е, че научавам нещо ново всеки път.

Да, голямата част от хората тук имат някакво остаряло мислене. Едното нещо е, че народът е толкова циничен, мисли, че няма смисъл да се трудиш, така или иначе няма да му се отплати резултатът. Като почнат – стига толкова работа, те ще ми плащат малко, така или иначе, ще ме прецака шефът.

Много често между шефа и работниците няма доверие. Няма и мечти

– да знаеш, че можеш да направиш нещо хубаво, да искаш да го покажеш. Има такива хора, но не са много. Факт е, че има предприемачи и тези, които са наистина сериозни, се справят доста добре. Вече имаме успешни стартъпи, които са набрали доста сериозно финансиране.

Но условията са такива. Прибираме се от Щатите и всички: „Ти луд ли си! Как ще се прибереш! Не виждаш ли мизерията!“. Моите родители ми се разсърдиха, едва ли не, за няколко месеца. Всичките ни роднини и приятели в началото бяха с такъв манталитет. Но сега, през последните няколко години, се вижда, че все повече хора се връщат към България.

– Особено с професия, която позволява по-„западно“ заплащане, тук можеш да живееш много по-добре на фона на общия стандарт.

– Точно това е! България е с най-ниския стандарт в Европа, а в същото време имаме достъп до европейския пазар. Ако си програмист, или от тия професии, които можеш да работиш дистанционно за чужда фирма, животът ти е много по-лесен. Последните 8 години, откакто сме в България, ние също не сме работили за българска фирма. Или за собствен проект, или на свободна практика, но е много по-лесно и по-добре. В Европа като цяло е много по-релакс, всичко е по-спокойно и хората са по-разбрани.

Снимка: Arek Socha, Pixabay

– Съжаляваш ли понякога, че изостави журналистиката?

– Не ми харесва журналистиката днес. Още започвайки като стажант в „Ню Йорк Таймс“, работех много по темата за лъжата с данни. Принципите на „чери пикинг“ – или как хората си избират само конкретни източници на информация, конкретни данни, които подкрепят тяхната теза. Това днес се случва много, много често, дори в най-качествените медии, всички го правят. В работата си внимавах много да спазвам правилата, да балансирам. Ако данните не поддържат твоята история, значи не става! Няма да ги манипулираш, за да се получи.

Това беше само началото на всичко, което в момента се случва. Днес „чери пикинг“ е много малка част от проблема,

буквално хората лъжат както си искат.

Има толкова много жълто-кафяви медии и лъжат най-вече, защото иначе не могат да получават трафик. Започват да крещят с някакви заглавия, които нямат нищо общо със съдържанието, защото само така могат да станат вирусни във „Фейсбук“.

И това си има обяснение, преди беше друго. Голяма част от трафика минаваше през новинарски портали, друга част от хората влизаха направо в сайтовете на медиите, които харесват, за да четат и ровят за информация. Откакто излязоха „Фейсбук“ и „Туитър“, те се превърнаха в монополисти на трафика, хората почти не влизат в сайта на медията, освен чрез сторито, което се споделя. По моето време сайтът държеше 70-80% от трафика, изведнъж падна на по-малко от 10%. Вече не можеш да организираш новини, както хората четяха преди, всеки гледа само във фейсбук. Оттам се създаде цялата екосистема от фалшиви новини с всякакви булшитове, които хората шерват. А най-големите медии станаха платени, което е хубаво, защото оцеляват.

Снимка: Prateek Katyal, Unsplash

– Да, но това могат да си позволят само големи, международни медии, никога няма да е вариант например за България.

– Да, един вестник сега ми иска 29 лева на месец. Какви са тия глупости? Аз за „Ню Йорк Таймс“ плащам 4 долара на месеца. Но плащането има и друг проблем. Това означава, че много голяма част от истинското, от читавото съдържание се дължи на очакванията на читателите. Демек, само хората, които са готови да плащат и имат доверие в тази медия, биха платили, за да четат. И от тази медия се очаква само да потвърждава техните очаквания. Аз например няма да тръгна за „Фокснюз“ или за „Брейтбарт“, нали?

Така се създава една много силна полярност в журналистиката, за съжаление. И при нас имаме от едната страна „Дневник“, „Свободна Европа“, от друга страта „Пик“ и други, които само си крещят помежду си. Аз съм голям фен на „Свободна Европа“, но

осъзнавам, че новините вече са много голяма част от държавния механизъм на пропаганда.

Може би съм бил много млад и винаги да е било така, но го виждам като много сериозна тенденция сега. И не знам това до какво хубаво може да води. Хората днес сме много поляризирани и се разделяме на всякакви теми. Има само едно мнение и моето мнение е винаги правилното, това е ужасно.

– Както наскоро говорихме в едно интервю – с проф. Юлита Василева, сега онлайн обществата са на нивото на агитки от футболен мач.

– А още по-лошо е, като се замислиш, че всеки от нас е част от тази вълна.

Снимка: Mudassar Iqbal, Pixabay

– Самите условията са такива, че те форсират да бъдеш. А как можем да излезем от това?

– Нямам представа, честно. Говорил съм с мои колеги от „Ню Йорк Таймс“, доста умни хора, и те не могат да се сетят какво може да се направи. Единственият вариант е постепенно да се завърне тази уважавана, истинска журналистика, която е независима от управлението, но също и от народа. Демек, няма да се влияе от хората и същевременно ще е критична към управлението. Но хората вече са толкова оформени, че каквото и да четеш, минава през собствения филтър.

– Така влизаш в балона на филтрите и окончателно спираш да търсиш другата гледна точка.

– Единственото нещо, което може да се случи, е „Фейсбук“ да падне или вече да го регулират до такава степен, че да не пуска пуска всякакви глупости. Преди звучеше като конспирация, но след разкритията на Франсис Хауген, която издаде „Процеса на филтриране във „Фейсбук“, се оказа, че въобще не ги интересува. Че нарочно пускат всякакво фалшиво и опасно съдържание, защото тогава има много повече реакции. Фанатиците, които подкрепят Тръмп, ще си купуват фланелки с “Make America great again“, а левите – “Black lives matter“.

Аз не съм достатъчно умен, за да измисля как това може да се поправи, но определено в сериозен проблем. И донякъде се радвам, че не се занимавам с журналистика.

– Има ли технологии, които те плашат? Мислиш ли, че изкуственият интелект ще ни докара и опасности?

– Да, но не на такова ниво, на което ни заплашват хора като Мъск. Много хора смятат, че изкуственият интелект означава да създаваме роботи, които стават толкова умни, че ще ни завладеят, че могат да намаляват населението. Чета много научна фантастика, има много теории. Но лично за мен краткосрочно, в моя живот, да кажем, ИИ ще ни повреди по друг начин, както „Фейсбук“ ни поврежда в момента – с манипулацията за това кой какво вижда. С тези алгоритми за машинно самообучение, които филтрират данните и ти препоръчват.

Преди ти виждаше конкретни неща, които си избрал, а сега машината ти избира, тъй като имаш толкова много информация, че няма как да я обработва един човек. Това обаче лимитира жестоко това, което виждаш.

Тези алгоритми са оптимизирани за бизнесите, за повече посещения. За да те зарибят.

Впоследствие те само ти затвърждават убежденията, защото никой не иска да чете неща, противоречащи на неговите вярвания. Идеята ми е, че тези машини ще позволят това, което се случва в момента, да става по-екстремно. Ще превръщат хората в екстремисти, ще ги карат да заемат по-крайни позиции – или си за ваксините, или срещу тях. Това до нищо хубаво не води.

Снимка: Arek Socha, Pixabay

– На какъв език мислиш?

– Предимно на английски, но понеже живея вече 8 години в България, съм свикнал някои изрази да ги обръщам на български. Но като пиша нещо, първо е в главата ми на английски, после започвам да го превеждам на български. В последно време започвам да мисля и на български, но виетнамски не присъства, хе-хе. Говоря го с моите родители, но с тях говорим на по-общи теми.

– Откъде дойде този прякор Вуньо?

– То е пълен майтап. Общувам често онлайн с една група хора, доста смешни, от най-различни части от обществото, знаеш ги: Козата Ани, Летящата Козила, все хора, които не са с истинското си име във „Фейсбук“, а са сложили просто една лигня. И понеже сега съм представител на всякакви азиатски общества, някакво полубългарче от азиатски произход, първо ми казваха монголец, китаец, филипинка, Баба Ванга. И не мога да се сетя кой предложи „Вуньо“ като подигравка и реших – ще се кръстя така. И без това не искам хората, с които работя, да ме намират във „Фейсбук“, защото, ако видят какви простотии поствам…

– Расисти ли са българите?

– О, не до такава степен, каквато са американците. В България има расизъм на повърхностно ниво. Явно не си виждал тия хора, не ги познаваш, останал си със стереотипа, че циганите са мързеливи, а виетнамците ядат кучета. Но това не е омраза, по-скоро тези хора са различни и правят нещо, което не съвпада с нашата култура. Даже не толкова „не ги харесвам“, а просто „те са по-различни и се плаша от тях“. Докато в Щатите голямо част от обществото има истински комплекс за превъзходство. Например евангелистите са много сериозни расисти, те третират негрите буквално като роби, мислят, че са тъпи, маймуни, не могат да се справят в работата.

Но не само, това чувство за превъзходство го има навсякъде там. Дори много свестни хора, с които съм общувал и им казвам: „Виж, в Европа хората не мислят по такъв начин за американците, никой не смята, че са спасители на планетата, най-великите герои, напротив, всъщност хората си мислят, че американците не са особено умни, особено образовани и имат голямо его“. И те: „Ама как така! Ако я нямаше Америка, нямаше кой да спасява света в Първата световна война, после във Втората световна война, после да пазим Европа от руската агресия!“.

Имат такава жестока пропаганда, дори не могат да осъзнаят, че тяхната страна е колкото решение, толкова и част от проблема. Техният национализъм е далеч по-силен, отколкото в България. Ние тук имаме някакви пишмани, които се изразяват като националисти, докато американците имат традиции. Тук обществото е много по-разнообразно, с различни мнения и нюанси, докато в Щатите хората са вкарани в едни и същи рамки, стереотипи.

Снимка: Светлозар Апостолов

– Разказа ми, че си станал програмист, защото си се хванал на бас, че всеки може да стане. Така ли е наистина според теб?

– Е, няма как всеки, но мисля, че голяма част от хората имат потенциала да работят в тази сфера. Защото информационните технологии не са само програмиране, имаш най-малкото различни видове дизайн, системно инженерство, мрежови технологии. Или тестерите например, не е нужно да учиш кой знае какво, за да си добър там.

Ако имаш желание, можеш лесно да започнеш. Но

в нашата сфера, аз поне така си мисля, се търсят повече хора с нестандартно мислене.

Не очаквай, че ще си вършиш работата 20 години поред, като в някой завод. Трябва да ъпгрейдваш себе си доста често, за да можеш да стоиш адекватно, особено ако си бекенд, фронтенд програмист или дизайнер. Ако не учиш, никакъв шанс, човек! Като девелопер съм сменил стаковете, технологиите, с които работя, 4-5 пъти. Постоянно трябва да свикваш с нови неща. В нашата професия трябват хора, които имат желание да се променят и да се учат. И там вече идва манталитетът дали си умен, или не. Умствените възможности не са само чиста математика, по-важно е желанието ти да напредваш. То дефинира дали си добър в тази професия, или не.