TL;DR: Вече никой няма време да чете дълги, сложни текстове. Или пък не? Имаме нужда от тях, за да не ни „гръмне“ мозъкът?
Ако някога сте попадали на тези букви и не знаете какво значат, струва си да научите – срещат се все по-често, независимо какво четиво сте „разлистили“ на монитора. Too long; didn’t read. „Много дълго, не го прочетох“.
Първо се появиха в коментарите в социалните мрежи, после самите автори на по-дълги текстове започнаха да ги пъхат на първия ред, в отчаян опит да предадат поне накратко каквото имат да казват. И чак след това, ако има някакъв шанс – да се опитат все пак да спечелят и от времето на онзи, който е останал.
Толстой харесва това
Погледът тича ли, тича, няма време. Заглавието, първото изречение. Скролвай, скролвай! Много абзаци, скука, бързо нататък! И пак. Погледът тича ли, тича…
Като хамстерче във въртележка.
Всеки се е усещал, че понякога просто сканира съдържанието на поредната безсмислена статия, която е отворил във фейсбук, заради примамливото ѝ заглавие. Или по-скоро „скимира“, както е модерно да се казва – „отхапва“ си оттук-оттам от текста, няма време да го чете така, както „поглъщахме“ добрите стари книги – дума по дума, и дава напред.
Какво толкова?
Това явление със сигурност се отразява много сериозно върху начина, по който възприемаме света около нас. Компютърната епоха революционно промени не само подхода ни към текстовете, но и като цяло способностите ни да възприемаме информация. Все повече свикваме да сканираме за ключови думи, да пропускаме нюансите в опит да усвоим още и още информация, например от фейсбук фийда си.
Снимка: Karolina Grabowska, Pixabay
Със 100 километра в час
Донякъде странно предвид казанотото дотук, оказва се, че по-успешни онлайн са по-дългите текстове. Според редица проучвания, що се отнася до блоговете например, средната дължина на успешните постове през последните години расте. Днес се говори дори за повече от 2000 думи. Такива текстове се оценяват най-високо и от гугъл.
Парадоксът е само на повърхността. Истината е, че по-дългите текстовете се котират просто защото в тях е събрана цялата информация. Не всеки влиза, за да прочете статията, повечето хора я избират, знаейки, че в многото ще намерят това малко, което им трябва. Скимирайки текста или дори търсейки по ключова дума в браузъра. Доказателство за това: въпреки че средната дължина на успешните текстове расте, времето, прекарвано на съответните страници от средния потребител, намалява, според повечето проучвания, на които попаднах.
Тоест, „TLDR проблемът“ изобщо не идва от това, че не четем дълги текстове. А че сме напът окончателно да се отучим да четем внимателно, съсредоточено, дума по дума.
Чете, всичко чете
Най-голямата разлика идва от самото ни изначално отношение към текста. Преди броени години, за да стигнат думите ни до стотина читатели, единственият път щеше да бъде да пишем в някакъв вестник, с часове да мислим всяка дума. После над нея грижливо да остави следа редакторът, ако трябва, да ни върне текста за усъвършенстване. И накрая, след като работният цикъл и печатната преса се завъртят, той да се появи на хартия. Където пък да живее много дълго – и след години някой закъснял читател може да ни се обади за фактологична грешка.
Днес пишем. И постваме. После пишем и постваме. Пишем и постваме, буквите и думите летят безкритично. Да, има и онлайн медии, които по някакъв начин запазват стария стил на създаване (и евентуално четене) на текстове. Но те са малцинство, пазарът ги помита. Сърцераздирателният пост във фейсбук си се споделя и споделя с всичките си безбройни граматични грешки, цялата прибързаност, паразитни думи, лоша структура…
Така редактирането остава за нас. Четейки, подсъзнателно се опитваме да се доберем до смисъла през мъглата и постепенно свикваме. Забравяме да обръщаме толкова внимание на това как е написан текстът, бързаме да лайкнем и скролнем.
Фейсбук не читател
Преди около 6000 години създаването на първите протописмености води до последната значима историческа промяна в мозъка ни като вид, смятат днес невронауките. Тази промяна започва със способността ни да съхраняваме елементарна информация – например, колко овце имаме, за да завърши с това, че вече сме способни да четем, да пишем, да мислим абстрактно, да обработваме обеми от информация, които и досега не са по силите на никой друг вид на Земята.
„Четящият мозък“ постепенно отприщва след себе си феномени като критичното мислене, аналогиите, аналитичния поглед, отчитането на различните гледни точки (основната точка, позволяваща изобщо да говорим за демокрация) и дори емпатията.
Големият въпрос обаче гласи: каква част от тези явления би могла да бъде повлияна от фундаменталната промяна в начина, по който четем?
Както пише преподавателката от МИТ Шери Тъкъл, цитирана от „Гардиън“ – ние като общество не грешим, че включваме иновациите в живота си. Но бъркаме сериозно, защото игнорираме въпроса какво разрушаваме или губим с дадена иновация.
Що се отнася до дигиталното четене, последната година още повече утвърди промяната. В процеса, когато цели поколения минават от хартията изцяло на електронния носител, си струва да си задаваме въпроси за това от какво може би се лишаваме.
Снимка: Jose Antonio Alba, Pixabay
За глави е
Първото, за което дори няма нужда да питаме учените, е търпението. Четенето на електронния носител винаги е по-разсейващо от една страна заради самия начин, по който четем от екрана – всички проучвания показват, че се случва по-бързо, отколкото на хартия. От друга – заради многото изкушения, които дебнат онлайн. Така стигаме до втория голям въпрос – концентрацията.
Мислите ли, че днес го има за много хора онзи момент, в който сядаме с книгата в ръка и два часа не можем да се отделим от нея, следейки сюжетни линии, обстоятелства, характери? Доста трудно, нали? Обаче именно в нюансите, в стила, във всяка една от думите, подбрана на място, се крие истинската наслада от четенето. Също и истинската полза за мозъка ни.
Дори това не е краят. Стига се дотам, че превръщаме бързото четене в идеал и самоцел. Говори се все повече за ускореното, фракталното, метачетенето и други направления, с които целта е да усвояваш още и още. Маркетинг лидери обясняват, че за да станеш като най-успелите, не бива да си губиш време със случайни книги, достатъчно е да четеш резюметата, да прелистваш. Да се спираш само на онова, което ти се е сторило изключително важно и няма как четенето да ти се размине. Да превърнем книгите в TED презентации, за да не си губим времето.
Но стига сме разсъждавали, нека поканим в дискусията учените.
Пенчо, бре!
Умението ни да четем не е вродено, то се развива и има нужда от среда, в която да се случи. Освен това то се адаптира към изискванията на тази среда – от характеристиките на писмената система, която се ползва, до това какво е средството – хартия или екран. Ако това средство е бързо, ориентирано към мултитаскинг, стимулиращо към бързото усвояване на големи обеми от информация, такова ще е и четенето, на което ще се научим.
В Ставангер, Норвегия, психоложката Ане Манген и нейните колеги решили да проучат как студентите възприемат четенето на материала от различни средства. Дали им кратък разказ – любовна история, като половината го прочели на хартия, останалите – на електронна книга. Първите се оказали драстично по-добри, когато трябвало да направят подробен преразказ и да отговорят за различни детайли от сюжета.
Отново цитирана от „Гардиън“, психоложката Патрисия Грийнфилд е на мнение, че все по-малко внимание и време се отделят за явленията, свързани с бавното, отнемащо време, задълбочено четене. Така децата, които четат само на екран, нямат време да развият умения като критичното мислене или емпатията. И това си личи още в 4-и – 5-и клас.
Проучвания на Запад показват, че все по-малко ученици и студенти са склонни да отделят време за дългите, протяжни, по-сложни и задълбочени четива от XIX и XX век. Със сигурност и тук, на Изток, е така. Логично е да стигнем до извода, че след като това „когнитивно нетърпение“ е почти непобедимо, така ще е и след това в живота. Същите тези хора няма да могат да четат дълги договори, да подхождат по-задълбочено към ежедневните си проблеми, да събират информация, за да решат дадена трудност. Или пък да си създават аргументирано мнение по важните за обществото въпроси.
Поколението Z
Самото скимиране е повече от интересно явление, за което си струва да отключим самонаблюдението си. Следващия път, когато отворите дълга статия по тема, която ви е интересна, направете си усилието да проверите дали наистина четете всичко. Ще се изненадате.
Едно от особено ценните впечатления на първите читатели на „Дигитални истории“ беше от приятел, който каза, че е харесал текстовете толкова, че „почти не скролвах“.
Замислих се. Преди десетилетие тази оценка щеше да ми звучи като подигравка, а сега е огромен комплимент.
Ако още не сте скролнали надолу (благодаря!), нека допълня, че огромна част от хората четат интернет страниците, като погледът им прелита под формата на буквите F или Z.
Те прочитат първия ред.
После сканират през всичко останало и окото им или си харесва някакъв следващ ред в средата на абзаца, или минава в края му.
Всички го правим.
Дългият дълг
После стигаме и до писането. Онлайн пишеш, за да се стараеш да се харесаш. В конкуренцията с милиони други автори, при това в дисциплина, която не е особено честна, няма правила. Така че се учиш да угаждаш на тези изисквания. Да слагаш правилните ключови думи, така че текстовете да се харесват на търсачките. Да ги наместваш в правилната част на абзаца.
Да забравяш, че текстът всъщност е една цялост. Живо същество с раждане, развитие, щастие, кулминация, край…
Неслучайно авторите на успешни текстове в интернет най-често са или анонимни, или еднодневки, или познати в своите си специализирани ниши.
Само че в едно подобно състезание много скоро ще загубим битката с изкуствения интелект. Защото той знае как да пише така, че да се харесва. Или поне скоро ще се научи, не се съмнявайте.
Новото четене ражда новото писане. Ако тази страница бъде отворена от 161 души, според усреднената интернет статистика, 61 от тях или 38% ще излязат, преди да прочетат дори и заглавието. Петима от останалите изобщо няма да скролнат надолу. В най-добрия случай до края на текста ще стигнат 12 смели читатели от огромната кохорта, с която започнахме. Тогава как трябва да пиша, за да ме четат онлайн? Бързо, смилаемо, атрактивно. С големи заглавия, накъсан текст.
Няма пък.
Снимка: Free-Photos, Pixabay
Дългият път към дома
В книгата си „Третата вълна“ социологът Алвин Тофлър говори за раждането на „клиповото мислене“. Съвременният човек получава значително повече информация в сравнение с предците си. Какво ти повече – днес за няколко часа онлайн се сблъскваме с повече информация, отколкото няколко поколения назад са получавали за целия си живот. За да успеем да се справим с тази лавина, се опитваме да фрагментираме информацията и да си „вземем“ само онова, което ще ни върши работа. Вместо филм, възприятието ни вече е от накъсани образи, като в музикален клип. Светът се превръща в калейдоскоп от факти и събития без взаимовръзки и сюжет.
Скимиращото четене е естественото последствие, особено когато дойде и подсъзнателната ни нужда да искаме още и още информация, да скролваме ли, скролваме…
В невронауките отдавна е известен принципът „използвай го, или го губиш“. Ето защо е важно, знаейки какво ни дава дигиталното четене и какво ни отнема, да минем на следващото ниво. Да култивираме умението си да се съсредоточаваме, да четем внимателно, да се наслаждаваме на текста, независимо дали е на екрана ни, или на хартия. Иначе рискуваме да не предадем на следващите поколения някои от най-ценните човешки качества, които, както вече стана ясно, са неразривно свързани с класическото бавно четене.
Може би наивно вярвам, че в тази посока могат да помогнат добрите стари истории.
Защото те са, които продължават да вълнуват онлайн. Независимо дали става дума за новини, за култура, за комуникация с близките. Животът ни е низ от истории и ми се струва, че ще дойде моментът, когато цената им онлайн ще се вдигне. Ще минем на следващото ниво от просто развълнувалия ни умилителен фейсбук статус до пълноценната, пъстра история, в която всеки детайл и всяка дума от текста заслужава внимание. Защото е на мястото си.
По-читатели
Немалко са медийните изследователи, които смятат, че в дългите четива е спасителният пояс на качествената журналистика онлайн. И наистина – задълбочените материали, създадени с умение и старание, допълнени с възможностите на мултимедията, си заслужава да бъдат онова, за което да отделяме няколко минути на ден, вземайки ги от безсмисленото скролване. Зависи от нас.
Нетипично за „Дигитални истории“, това е първият текст, в който история всъщност няма. Просто ми се щеше да поговорим за нещо, което е толкова важно за това как възприемаме историите.
Да, знам, че бързате, и аз съм така. Обаче запазете малко от времето и за добрата стара книга, или поне смислената, изящно написана история онлайн.
Забавете темпото поне за малко. Няма да съжалявате.
Дишайте.
