Как да сме по-щастливи като общество? Как да изведем на следващо ниво ИТ сектора в България?

Седнали двама програмисти да си говорят за счупения обществен разговор, за разделението, за пътя на успеха. Звучи като начало на виц, а се получи сериозно и замислящо интервю в подкаста на DEV.BG. Думите, които разменихме, ми се сториха толкова важни, че ще ви ги представя и тук.

Веско Колев е начело на Icanpreneur – стартъп, който помага на повече ИТ компании да създадат работещ продукт. Има богат опит в софтуерния свят и особено интересни наблюдения, с които ще се срещнем днес.

Защо и как е време отново да започнем не само да се слушаме, но и да си говорим, дори когато ни разделя актуалният спор на деня? Защо е изграждащо и осмислящо честото „настъпване на мотиката“ и си струва да се радваме, когато детето ни получи слаба оценка? Какво ни е нужно като общество, за да вървим заедно напред, и то в епохата на напредналия изкуствен интелект?

– Искал си да станеш футболист, преди да се насочиш към софтуерния свят. Намирам доста асоциации между ИТ екипа и футболния отбор, по екипността, по разпределянето на ролите, по важната роля на мениджъра. Приличат ли си наистина?

– Да, определено. Спортът ме е научил на страшно много неща в тази посока. Например, и сега играя аматьорски футбол на голямо игрище – 9 на 9. Отборите имат двама капитани, те ги разделят на две, така че да има възможно най-добър баланс, а после всеки капитан разпределя кой къде да играе и управлява като треньор играта.

Когато се падна капитан, моят стил е максимално да се подкрепяме, не да си викаме: „Ей, как можа да изтървеш!“.

Повечето пъти грешките са очевидни и моята цел никога не е да победим на всяка цена. По-скоро да играем срещу стабилен противник, да ни е трудно и така да израснем.

Тази аналогия за екипа е пълна. За мен е много важно всеки да си дава сметка какво е необходимо на останалите, така че да могат да покажат най-доброто от себе си. Фокусът да е как да направим обстоятелствата такива, че всеки да може да даде най-добрата си „игра“ и в работата.

– Коя е любимата ти позиция във футбола?

– Играя по принцип десен халф, никога не съм си задавал въпроса защо. Но сега си мисля, че е позиция, която хем съгражда, хем кулминира играта. От една страна можеш да вкараш гол, обаче в много други моменти имаш възможност да подадеш последния пас.

– Кога разбра, че искаш да си изкарваш хляба с програмиране?

– В момента, когато усетих, че това да правя някакви неща с компютър, да изграждам, ми носи удовлетворение.

При програмистите има сила, невидима за външния свят – защо са толкова привлечени към това, което правят?

Аз съм мислил много и отговорът е сравнително очевиден, ако си го правил дълго – има много бърз цикъл на удовлетворение. Сравнявам го с това, което изпитват майсторите, които създават баня например. Веднага виждаш – направил си някакви стъпки и има резултат. Което е много различно от това да работиш по неща, които изискват 20 години, за да се случат.

– Само мога да си представя колко е било трудно да навлезеш в професията в края на миналия век… Прекалено лесно ли е днес, когато имаме изкуствения интелект?

– Не мисля. Казваме, че „преди нямаше толкова голям достъп до информация“, обаче в момента махалото е отишло в другата крайност.

Има твърде много информация и когато искаш да научиш нещо, прекалено големият избор също води до трудности.

Може би от гледна точка на миналото е така, но

това, което днешната технология позволява, пък повишава изискванията към крайния резултат.

– Още едно от предизвикателствата днес е да се научиш да ти е трудно. Настъпването на мотики, с теб сме си говорили, се оказва важно занимание, за което днес уж няма толкова време и желание.

– То е много важен елемент въобще от възприятието за света. Ако човек няма правилна нагласа за това какво трябва да ни е отношението към провала, следват много лоши последствия. Ако нямаме нагласата, че е окей и не си запазим правото да правим грешки, какъв е резултатът?

Единственият начин да не бъркаш, е нищо да не правиш, ама тогава пак бъркаш, защото пропиляваш всичко.

Според мен правилната нагласа е – позволяваш си да бъркаш; гледаш да не бъркаш по същия начин, следващия път да е по-разнообразно, нещо друго да се счупи, тогава имаш възможност да вървиш напред, да се развиваш.

За мен, когато имаш цел и знаеш какво искаш да постигнеш, ученето е много важно, но също и да трупаш практически опит. В тази комбинация според мен е оптималният път. Много повече разбиране за това какво се изисква и през какво преминават хората, много повече емпатия човек може да развие, когато има белезите на подобни преживявания.

– Според мен част от тази грешка идва и от нас – хората, които разказваме истории. Защото много често историята на успеха изглежда лесна, бляскава и лъскава. Неотдавна прочетох автобиографията на Бил Гейтс. Ами, никак не му е било лесно на този човек, който си представяме, че е извадил някакъв страхотен късмет. Не, няма лесен път към успеха, доколкото въобще има „път“ ии „успех“.

– Ще направя аналогия с футбола. Ако си представим всички възможни варианти за една футболна игра, най-много обичам да бия трудно. След това да ме бият трудно. После да падам лесно и…

най-мразя да бия лесно.

Най-лесният начин аз лично да загубя интерес, е тогава, когато няма предизвикателство. Ако пътят към успеха е труден, това е моментът.

Ако оценяваме не това, което предстои, а това, което ни се случва, с всичките му хубави и не толкова моменти, тогава може да имаме голямо удовлетворение.

Скоро чух от Христо Попов един пример: ако се качиш на Еверест бавно, с екип, както се прави, и имаш алтернатива да те спуснат с хеликоптер, кое ще е по-удовлетворяващо? Отговорът е ясен. Тоест,

концепцията за бърз и лесен успех според мен е безсмислена.

Ако има нещо, което лесно може да постигнем, това означава, че имаме много по-голям потенциал и трябва да си поставим по-високи цели.

– Много е трудно да се научиш да губиш красиво и аз лично веднага намерих свои аналогии. Мое хоби е да участвам в телевизионни състезания и да ги печеля, но предпочитам да загубя красиво, отколкото да спечеля грозно. Не е в това смисълът. Но пък и съм забелязал колко трудно е да научиш някого на това по собствените си деца. Инстинктивно не обичаме да губим, ясно е. Как се развива това качество?

– Това е много важен въпрос. Да имаш правилна нагласа към загубите и въобще към грешките, се възпитава. Не е нещо, което ти идва. „Той е много състезателен дух от малък, не може да губи.“ Това е функция на нашите действия като родители и на начините, по които се изразяваме с децата.

Например, ако детето получи лоша оценка или забележка в училище, аз много се радвам.

За повечето родители не е така. „Ама как може детето ми да има ниска оценка?“. Аз се радвам, защото това е възможност детето ми да свикне, че случи ли се грешка, това не е краят на света. Моят подход в тези ситуации е: „Виж, няма проблем. Имаш такъв резултат. Отиди, говори с учителя. Направи така, че да разбереш грешката. Какво е това, което се е объркало и какво ще направиш, че следващия път да не се случи“.

Това е концепцията за постоянно подобрение. По този начин детето, като премине през няколко такива момента и види, че не е краят на света, ще свикне.

Още нещо, на което се налага да научим в някакъв момент децата, е, че ако някой те удари, няма да умреш. Идва, бие ти шамар, ти ревеш, настъпил е краят на света. Не, не е. Да боли те, ревеш, но няма да умреш. Същото е с грешките.

– Което път естествено води и до други проблеми в развитието, особено когато говорим за по-интелигентни деца, които по някакъв начин се отличават. Тази свръхамбициозност не помага. Неотдавна говорих по темата с националния психолог на МЕНСА, те вече приемат и деца точно с тази идея. Да подкрепят родителите да свикнат, че някоя четворка няма да остави детето без кариера. А точно тези деца трябва да се развиват още повече социално и емпатично.

– Животът не е нещо, което ти се случва – излизат „Реал“ и „Барселона“ и им правят шпалир. Не,

животът е низ от ситуации, в които трябва по някакъв начин да се пребориш.

И със себе си, и с конкуренция, и с всякакви неща, които се случват. Ние не можем и не бива според мен да учим децата и себе си да гледаме на света по такъв начин.

– Огромна част от професионалния ти опит е свързана с „Телерик“. Как си обясняваш успеха на тази компания, който беше важна стъпка за развитието на ИТ индустрията ни като цяло?

– За мен основното е културата на компанията. Когато започвах, в нашата стая беше един от основателите, такава беше практиката, когато се сформира нов екип. Той ни помагаше да сме сигурни, че имаме правилната нагласа, подкрепяше ни, интересуваше се от това, което правим. И това създава чувство на принадлежност.

Още нещо изигра много добра роля за развитието на „Телерик“ – че абсолютно всеки човек в компанията, без значение по какво работи, имаше достъп до клиентите. Така от една страна виждаш как трябва да се промени това, по което работиш, за да стане по-добро. От друга – имаш възможност да видиш положителния ефект от работата си, което пък те прави безкрайно свързан с това, което правиш.

Третото нещо е огромната визия, която основателите имаха и предаваха на всички в компанията, за това, че не е важно само това, което ние правим в контекста на нас. На тях никога не е било целта да изкарат някакви пари, за да имат яхти, коли, а да бъдем за пример и този пример след това да направи нещо повече.

„Телерик“ никога не е бил самоцел. Идва, примерно, един от бъдещите създатели на една от много успешните компании, и им казва: „Виж, много добре работихме, но сега искаме да направим своя компания и много се надявам, че това няма да ни развали отношенията“. Не само, че не разваля отношенията, ами основателите на „Телерик“ стават едни от първите инвеститори и им помагат те да станат успешни.

„Телерик“ стана доказателство, че е възможно от България да имаме продуктови компании. Това за мен е пътят за софтуерната индустрия напред.

Стига с този аутсорсинг! Много хубава работа свърши, но трябва вече да минем на следващото ниво на добавена стойност.

Тук идва и концепцията „Предай нататък“. Този манталитет, че не трябва да мислиш само за себе си, не за хората, с които работиш. Трябва да мислиш и за клиентите си, и за средата, в която живееш. Да помагаш където можеш, и то по правилния начин. Не да даваш на някого риба, а да го научиш как да лови риба.

– Всички тези неща си мисля, че ще е прекрасно да важат и за цялото ни общество. Ако подобен менталитет – нуждата да даваш нататък, се среща по-често в всяка област, в ежедневието ни, дори в отношението ни с хората, ще живеем по-добре.

– Абсолютно съм съгласен. Постоянно се сблъсквам с адски добри хора, които по една или друга причина, поради това, което им се е случило, начина, по който гледат на света и въобще, влизат в сблъсък едни с други.

Най-елементарен пример – във входа, в който живея, имаше едни колела, вързани на радиатор на стълбището. Стоят ден-два и следва гневна бележка на входа: „Моля незабавно да махнете колелата, не е законно“. Звучи грубо, чудя се кой го е писал, ние сме вход от 4-5 етажа, не сме 18 000 души.

След това стана скандал. Какво се оказа? Хората, които са написали тази бележка, живели във вход, където избухнал пожар и едва излезли. Освен това те дори бяха измислили алтернатива къде да стоят колелата, за да не пречат – има една стаичка, трябва да се махнат 3 чувала и готово.

Въпросът обаче е, че

диалогът не се случва около това: „Дай да намерим решение и да търсим конструктивното“. А по-скоро гледаме негативното и започваме да говорим колко е зле.

Изводите, на който искам да обърна внимание, са, първо, че законите трябва да се спазват. Дали ми харесва, че има колела там, или не, няма никакво значение. Има закони.

Второто е да се фокусираме върху това да търсим решения и да не се поддаваме на тази вътрешна емоция, която излиза и ни казва: „Тези хора нарочно искат да направят нещо лошо“. Ако гледаме един на друг не все едно сме врагове, а хора, които могат и трябва да имат общи цели и търсим този диалог, нещата ще ни се получават. Затова апелирам, моля,

всеки път, когато си помислите нещо лошо за някой друг, задайте си простия въпрос: „Какви доказателства има за това?“

– Според мен всичко това е част от по-големия контекст на счупения обществен разговор. Това е една от големите причини да създам този сайт. До голяма степен технологиите ни донесоха разделението. От това, че голяма част от обществения разговор се измести в социалните мрежи, където е много по-лесно да потвърдиш своята гледна точка, да спреш да уважаваш легитимни аргументи на обратната страна, да се озлобиш, да се настроиш срещу някого, да се разделиш. И в технологичния свят често виждам пък това разделение на от всички останали. Това също е разговор, който се губи. Въпросът е можем ли да го променим?

– Първият въпрос е „Трябва ли?“ и отговорът е: „Със сигурност!“. А можем ли? Според мен 100%.

Но нека първо си отговорим на въпроса защо. Според мен няма човек в тази държава, който да не иска тя да просперира. За мен първо трябва да си дадем сметка, че имаме общи цели, към които трябва да се стремим.

Втората стъпка е моментът, в който ще си отговорим на въпроса: „Можем ли да го направим, без всеки да даде своята част?“. Не.

Третото нещо, което според мен трябва да променим в нагласата си, е очакването, че някой ще го направи за нас. Ама държавата, ама кметът, политиците.

За мен истината е, че

трябва да си припомним всъщност какво означава демокрацията.

Първо: решава мнозинството. Когато има повече хора, които са на едно мнение, останалите трябва да се съобразят.

Второто е да знаем нашата роля. Не можем да стоим от дивана, само да пишем във фейсбук и да се оплакваме от това, от онова, все едно някой ни е длъжен. Никой не е. Ако всеки от нас заема гражданска позиция, не само на думи, ами и на действия, и направи малки стъпки към това, което всички бленуваме, вярвам, че ще се получи.

– Завиждам ти за оптимизма, защото зад това трябва да има някаква почти магическа промяна, която дори само социалните мрежи не биха позволили.

– Най-лесното, което човек мога да направи, вместо да се чуди с кого да се заяжда във фейсбук, е да види има ли две плочки пред блока му, дето са криви. Оправи едната, да не се преумориш, на другия ден – втората.

Наблюдавам един феномен, включително при мои роднини, които казват например: „Тук има една полянка. Не се поддържа като хората“. И аз питам: „Добре, защо не отидеш да я оправиш? Имаш възможност, време, работа за един час е“.

Отсреща идва някакво усещане, че някой ще те сметне за балък. А аз седя и не мога да си отговоря на въпроса:

Откога трудът стана нещо, недостойно за уважение, нещо лошо?

Кога да се потрудиш, да направиш нещо добро, стана немодерно?

Големите неща, и това го казвам на базата на моя скромен опит, винаги стават, защото са направени огромен брой малки стъпки. Това за мен е голяма част от ключа как да развием обществото си.

Другото е да си дадем сметка за това, което ти дефинира много добре, че отваряйки фейсбук, е много лесно да се озлобим. Хората трябва да имат малко по-ясна представа защо става това.

Става дума и за технологичното разбиране как работят нещата. По време на ковид идва един приятел и казва: „Жена ми се настройва срещу мен, защото мисли, че съм единственият човек, в света, който е за ваксините“. Тя е тръгнала да чете неща, свързани с позицията против ваксините и всичко онлайн я настройва да поддържа тази тези.

– Ето това е още една от големите причини да го има този сайт, тези теми са изключително важни, не знам как могат обаче да стигнат до повече хора. Тук сме длъжници според мен, хората от технологичния свят, защото не го обясняваме достатъчно, а и самите платформи нямат изгодата да дават достъп до това обяснение.

Но нека сменим ракурса. Днес ти си начело на компания, която помага на други стартъпи.

– Отдавна виждах, че за мен

предизвикателствата с добра, смислена цел осмислят работното ежедневие.

Тогава реших, че искам да направя компания. Въпросът беше в каква посока и че трябва да се науча какво означава да създадеш бизнес, това е толкова многоаспектно. Отдавна имах един вътрешен диалог каква да е моята лична мисия.

В началото искаш да станеш добър в кариерата, да влезеш в индустрията. После – да си добър в това, което правиш. Тогава идва желанието да вдигнеш нивото на приноса си. И после, когато вече превъртиш тази игра, стигаш до фундаменталния въпрос на живота, вселената и всичко останало: „Защо съществувам?“. Какво е това, което трябва да добавя?

Разбрах, че искам да направя така, че повече хора да могат да направят това, което по някакъв начин аз съм видял като успех в „Телерик“. Искам България и други места по света да могат да просперират.

Повече хора да казват: „Ей, в понеделник съм на работа и нямам търпение да отида!“.

Много пъти виждам как дефинираме проблема: „Много ми е неприятно да ходя на работа“. Обаче, вместо да търсим решение, търсим компенсация. Примерно – ще си купя скъпа кола, ще отида на яка почивка. Но в понеделник пак си на кофти работа, която не ти харесва.

Прочел съм повече книги за психология и за предприемачество, отколкото за програмиране, а те никак не са малко. Всеки има моменти в кариерата, когато усеща нещо като депресия и обикновено го свързва с нещо лошо. За мен причината всеки път е била, че съм достигнал положение, в което ролята ми става излишна.

– Как изглежда днес работата в Icanpreneurr? С колко и какви стартъпи работите?

– От самото начало целта беше да помогнем на повече хора да станат предприемачи. Апетитът ни е да помагаме на компании, които са по-скоро продуктови. Започнахме преди 4 години, тръгнахме много силно, събрахме екип, инвестиция, продуктът тръгна добре. Обаче

дойде ChatGPT и обърна масата.

Всяка компания на този свят се сдоби с един много мощен, чисто нов конкурент. Трябваше да направим така, че много бързо, в същото време и умно, да отговорим на въпроса какво означава това за нас. И като конкуренция, и като технология, която можем да използваме.

Последните 12 месеца бяха в посока как от традиционна продуктова компания да се пренасочим към ИИ. Сега сме направили доста добър фундамент за всеки, който иска да се занимава с предприемачество. В центъра на нашата платформа даваме възможност екипите да съберат информация за бъдещите си клиенти чрез интервюта, така че да ги разбират по-добре, отколкото сами разбират себе си.

От една страна градим софтуерната част, от друга – доизграждаме промените на базата на изкуствения интелект.

В момента работим много активно по партньорства с всякакви играчи от екосистемите, както в България, така и по света, така че да можем да се обединим.

Защото какво се получава? Има акселератори, общества на предприемачи, инвеститори. Но според нас няма достатъчно добра връзка между тях така, че тези парчета, от гледна точка на потребителите, да работят заедно. Искаме да изградим глобална мрежа, да дадем гръбнака на предприемаческото пътешествие, така че всички играчи да влизат в точния момент, както и ние. Да си партнираме така, че на всяка стъпка всеки от предприемачите да получава това, което му е нужно, без да трябва да открива топлата вода.

Предприемачеството не е нова наука, има го, откакто свят светува. Но днес успехът на предприемачите е трагично нисък,

9 от 10 се провалят и обикновено причината е, че прекалено много се разчита на нюх, на усет.

Да, те са са важни, но това е като разликата между шум и музика. Ти знаеш, че за да напишеш една история, е хубаво да следваш някаква структура, защото има правила. Хората са ги измислили много отдавна, а ти имаш свобода вътре в тази структура и заради това могат да бъдат написани безкрайно много истории.

Предприемачеството, според мен, твърде дълго беше оставено на това да свириш, без да знаеш какво е музикалният инструмент, без да знаеш елементарните правила на музиката.

– И от други събеседници съм чувал колко ще е хубаво за нашата среда, ако имаме повече продуктови компании, но как да го направим? Във време, когато Сам Алтман казва, че следващите еднорози ще са дело на по един човек.

– Защо на големите компании им е трудно да иновират? Отговорът минава през това как се мери успехът. Всички метрики, които гледаме, са краткосрочни – приходи, растеж, цена на акциите. Никой не може да оцени как ще се отрази една иновация след 5 години.

Като мениджмънт на българска сървиз компания, си изправен пред въпроса: тези 10 човека, които имам, дали да ги вкарвам в това да изкарваме пари от най-добрите си клиенти, или да правят нещо, което има много малък шанс за успех? Тази дилема изключително бързо се мести към първата посока.

Уви, в един момент няма да имаме избор, все повече ставаме неконкурентни откъм позициониране за аутсорсинг. Има много по-евтини дестинации, а с изкуствения интелект и там, където сме имали предимство като професионалисти, в някои отношения ще го загубим.

За мен обстоятелствата вървят в такава посока, че няма да имаме избор. Или ще трябва да се трансформираме, или ще трябва да се занимаваме с други неща.

Да продаваш услуга и да създаваш продукти обаче, са две различни игри. В първата веднага предлагаш нещо, пазарът го търси, то расте линейно на базата на хората.

Докато, ако имаш продуктова компания, трябва да инвестираш. В началото ще губиш пари. До момента ние сме инвестирали над 1 млн. евро в това, което правим. В един момент обаче, лека полека започваш да правиш пари, тогава обаче имаш потенциал за експоненциален растеж.

Тази игра е различна, тя изисква друг тип мислене, друг тип хора.

Тази промяна на манталитета, на метриките, които да следваме, изисква съвсем различен тип процеси. Можем да го направим тогава, когато всички сървис компании осъзнаят, че в дългосрочен план този бизнес в България няма бъдеще. Ако една такава компания тази година инвестира в 10-15 нови продукта, следващата в още 10-15, ще се нароят успешни проекти.

И тук идва това, което казва Алтман. Ще имаме възможност да правим повече продуктови компании с по-малък ресурс. Защото едно е да даваш заплати на 20 човека, друго – на трима.

– Така че точно сега е времето за добри идеи!

– Трябва да се учим да гледаме на света така, че да виждаме нерешените проблеми. ИИ ще отнема много от работата, но няма да махне според мен нуждата от това ние да отиваме на следващото ниво на работа.

Има адски голяма нужда от всякакъв софтуер, който не се прави, просто защото не можем да смогнем. Ето, вече няма да е така. И

това, което ще отличава хората и компаниите, които са успешни, е дали решават значими проблеми.

Дали използват ИИ така, че не изглежда като присаден, а отключва допълнителна стойност. Преди няколко седмици Сатя Надела каза: „Много е хубав целият напредък в ИИ, но все още не се вижда икономическата възвръщаемост“.

За мен ключът са все повече вертикални софтуери – които решават много добре някакъв проблем, използвайки ИИ.

Трябва – хора!, – да намерим начин, по който, когато чуем някой да изразява мнение, което не съвпада с нашето, това да не означава директно, че го зачеркваме с дебелия флумастер. Диалог не означава да си говорите за неща, за които сме 100% съгласни. Трябва да намерим начин, по който да се научим да слушаме, да разберем откъде идва позицията на другия.

Хайде да спрем да се мразим. Единият харесва единия отбор, другият – другия, значи няма да си говорим. Нека се научим да си говорим и да оценяваме откъде идват различните гледни точки. Нека да търсим различната гледна точка. Защото

много малко са случаите, в които наистина двете точки са диаметрални и няма общ път напред.

Аз съм работил с хора от целия свят. Мога да кажа, че ние не изоставаме с нищо. И ако продължим да работим със сърце и душа, ако даваме всичко от себе си, и най-важното, се обединяваме, мисля, че сме в много добра позиция да успеем.

Още за историята и професионалния път на Веско Колев можете да чуете в епизод 82 на подкаста DEV.BG Job Board Talks: