Сигурно сте чували за Алън Макмастърс, прословутия изобретател на тостера? Опитвайки се да намери идеалната сплав за електрически крушки, той неволно получил вещество, което карало хляба да кафенее до съвършен загар. Уви, след тежка вечер в компанията на половин шише уиски, неговият конкурент Стивън Кромптън откраднал начинанието му и го представил за свое. После обрал цялата слава. И покрай това доста пари…
Дълъг репортаж за него показаха по BBC, „Уошингтън таймс“ описа невероятната му история, „Дейли Мирър“ включи името му сред „50-те най-велики британски изобретатели“. Често го споменават и до днес на Световния ден на тостера – 27 февруари. Статии, сборници, енциклопедии разказват историята му. Дори в популярен британски готварски формат му посвещават състезание, участниците трябва да измислят забележително блюдо в чест на изобретателя на тостера.
Малката подробност е, че… няма такъв човек. Изобретателят Макмастърс е „изобретен“ от двама студенти, решили да покажат колко е важно днес да проверяваме информацията, особено тази, свързана с миналото. Колко лесно даваме доверие онлайн и колко по-критични би трябвало да бъдем. Измислената страница в Wikipedia просъществува почти десетилетие, преди истината да излезе наяве.
Колко лесно е днес да се създаде фалшива история? Отговора дава специалният списък, в който самата англоезична Уикипедия разказва за най-дълго просъществувалите фалшиви публикации.
За мащабни мистификации и дребни, неочаквано случили се шеги. Които идват да ни припомнят колко лесно може да бъдем подведени онлайн.

Първият християнски манастир е у нас. Пловдив е най-старият град на Земята. Айнщайн се прекланя пред Петър Дънов, а Хан Тервел е спасителят на Европа. Нещо повече, никога не сме губили военен флаг.
Кое от твърденията, които можете да намерите всеки ден онлайн, има историческа обосновка? Къде можем да говорим за различни тълкувания, къде поводът за гордост има пълно основание и къде става дума за откровена измислица?
Историята е толкова важна област, която ни събира и дели. Щедро поле за гордост и за манипулации.
Вие можете ли да различите някои общоприети твърдения, свързани с българската история, от такива, измислени от изкуствения интелект? Опитайте тук, този експеримент ще даде интересни резултати!
А ние ще проверим някои от най-популярните твърдения, поводи за гордост онлайн, които можете да видите навсякъде. Не, няма да фактчектваме, според мен тази идея е обречена, защото и историята, както журналистиката, не може да бъде точна наука.
Срещаме се с историка Александър Мошев, за да поговорим на базата на изворите и на логиката, да се опитаме да потърсим рационалния поглед. Аз му подавам без предварителни условия 12 избрани клишета, а той ще разкаже повече за тях и за това доколко съвпадат с мнението на днешната историография.

Борбата е безмилостно жестока. Но и боксът не ѝ отстъпва, а е много по-търсен, оспорван и възвеличаван спорт в световен план.
Двама души се изправят в краищата на ринга с нескритата идея да си нанесат колкото може повече и по-силни удари… докато сами понесат колкото може по-малко.
Рицарство или варварство? Поезия с ръкавици или живот без маска и без грим, разкриващ най-неизменните човешки качества?

„Ние“ на Евгений Замятин е блестящ роман, защото в него наднича онова бъдеще, в което технологиите са победили човека. Вкарали са го в математическата си хватка, превърнали са го в цифра, в инструмент. Една от най-силните метафори на онова, което може би се задава и за което все повече си струва да си говорим. Технологиите определят правилата, а ние сме се превърнали в безсмислените части на един суров механизъм…
Често споменаваме Оруел и Олдъс Хъксли. И с пълно основание! Антиутопичните възможни светове, които си мислехме, че са останали в ХХ век, се завърнаха като тема, като заплаха.
Този писател е вдъхновител и на двамата, единственият му роман е антиутопия, не по-малко замисляща и осмисляща от тези на двамата класици. Защото се вглежда не толкова във възможния осъществен тоталитаризъм, а в една още по-актуална днес посока.

Как ще изглежда бъдещето?
Какъв ли ще е животът през XXI век, погледнат през телескопа на българските журналисти и фантасти от 80-те? Има от какво да се изненадаме. Предстоят 5 блестящи прозрения, 5 неоправдани очаквания и 5… особено интересни и важни повода за замисляне.
„Новите поколения машини и програми плътно се приближават до мечтания изкуствен интелект. Естествено, ние още не знаем доколко се припокрива мисленето на човека и на машината, но важното е не как мислят компютрите, а самият факт, че могат да имитират мисловна дейност.“
Не, думите не са на поредния потребител, очарован от ChatGPT. Те са от сборника „Силуети на XXI век“. Книгата излиза през 1986 г., автори са Димитър Пеев, Агоп Мелконян и Васил Димитров. Имената са познати на всеки любознателен читател над 40-те, а и на всеки ценител на българската фантастика.
В навечерието на Нова година е повече от интересно да се заровим в техните прозрения. Загледани в бъдещето, да се замислим… какво ли се задава наистина?

Бомба, толкова мощна, че дори не си сигурен дали няма да унищожи цялото човечество. И все пак, трябва да се изправиш срещу себе си и страховете си, поставяйки на везните две чудовищни несправедливости. При това ти не си Бог, не си Прометей, не си дори политик, избран, за да взема такива тежки решения. А просто учен, озовал се в епицентъра на взрива.
Дж. Робърт Опенхаймер, всички го познаваме като „бащата на атомната бомба“, а през следващите месеци, може да сте сигурни, за него ще се говори много. Драматичната му история минава през това да създаде най-мощното унищожително оръжие, а после да се превърне в един от най-упоритите и убедителни радетели за забрана на същите тези оръжия.
И не е случайно, че тази история предстои да бъде разказана отново днес. Когато бомбите отново падат в самата Европа. Когато напредъкът в технологиите, може би, отново носи риска да се доведем до самоунищожение…
„Сега аз съм станал смъртта, унищожителят на световете“, тези думи от индийския епос изникват в главата на големия учен, щом вижда ефекта от „Тринити“, първия успешен ядрен опит. Броени дни по-късно създаденото от него ще се превърне в най-смъртоносното оръжие, използвано някога, взело живота на 200 000 души. При това, както сам казва Опенхаймер, без да е имало смисъл да се случва…

Технологиите променят живота ни главоломно, а техните създатели – изобретателите, програмистите, са героите на днешния ден… Поне обикновено е така, докато не се окаже, че дадената иновация, която светът е посрещнал с невероятен ентусиазъм, е смъртоносно опасна.
И все пак, има един изобретател, който дълги години се носи на вълната на славата, тачен като гений, докато междувременно… създава не една, а две технологии, които впоследствие се оказва, че са стрували човешки животи. Щетите, които те са нанесли, засягат цялата планета и ще продължат да са тук дори за следващите поколения.
Историята на Томас Миджли-младши си струва да си припомняме всеки път, когато се зарадваме на поредния огромен пробив, свързан с изкуствения интелект или каквато и да било друга технология. Защото е показателна за това колко е важно да преценим рисковете, преди да полетим на крилете на ентусиазма. Колко е важно да мислим и обсъждаме големите въпроси, които ни поставят технологиите и за които все нямаме време…

Не политикът и войникът, а човекът на изкуството, художникът е този, който е редно да рисува утрешния ден.
Това е голямата тема на малко известен британски историк, който преди десетилетие събира в мащабна книга един рядък исторически текстов жанр. Алекс Данчев има далечна българска връзка (макар да не е превеждан у нас) и повече от любопитен светоглед.
Първо се задълбочава в съдбите на военачалниците, после в тези на големите художници. За да стигне до най-нестандартното – манифестите. Онези кратки и експлозивни текстове, създадени, за да заявят, да подчертаят и удебелят с флумастер какво иска дадена група хора. Несравними и рядко срещани в историята заявки, които рисуват толкова много от амбициите на този, който ги е създал.
С фин поглед и многостранно познание Данчев събира пъзел от 100 манифеста на ХХ век, които допълват една голяма история с дълга предистория и задължителен послеслов.
Как ли изглежда манифестът на бъдещето във времето на изкуствения интелект? Разбира се, ще стигнем и дотам…