Можете да чуете тази Дигитална история в 
Най-пълната колекция с историята на българската техника и цяло море от информацията за миналото и настоящето ѝ. Няма да ги намерите в никой музей или архив, а в дома на един младеж, който през последните 12 години полага нечовешки труд, за да ги събере и съхрани за идващите след нас.
Днес е само на 30, но със сигурност е човекът, който най-многостранно и пълно познава технологичните истории от миналото на страната ни и конкретното дигиталните такива.
Антон Оруш е най-големият колекционер на българска техника и е… доста нестандартен образ. Делото му е направо просвещенско – скоро ще си дадете сметка за колко колосален труд става дума. А излъчването му е от една страна възрожденско, от друга… варварско.
Когато не е на основната си длъжност – в библиотеката на Софийския университет, той работи и други неща, като например… статист във филмови продукции. Външният му вид лесно може да го превъплъти във варварин, нападащ крепост, както това се е случило миналото лято, оставяйки страхотни спомени и истории у Антон.
Или просто подготвя поредната си публикация. Автор е на над 2000 медийни материала за българските технологии, повечето от които са по теми, които никой друг не е засягал. Редовно изнася презентации на научнопопулярни събития.
Той създаде забележителната „Голяма книга за българската техника“. Продължава да поддържа и уеб портала – съкровищница със звучното название „Сандъците“, от който започва всичко. А, освен това, най-често можете да го видите на какви ли не алтернативни места, в опит да спаси поредния уникален експонат, който да стане част от колекцията му.
Снимки: Добрин Кашавелов
Наука и техника за младежта
Постапокалиптична, подозрително тиха утрин, невзрачна софийска улица. Вятърът
сече като моторната резачка на бракониер, дори в скътаните сокачета на най-консервираната част на града. Не са толкова далеч скъпарските бутици, но аз съм минал през тунелчето на двора… и на времето и съм в света на патината.
Патината е погълнала и домофона, който надали ще заработи скоро, звъня по джиесема. Ръждивата врата се отваря сама, надниквам. На изпроводяк вятърът посича олющената боя на входа и стълбите за мазето. Асансьор няма, „по онова време такъв се е монтирал само за сградите с повече от пет етажа“, пояснява Антон.
Тесен е коридорът, идеалният фон на съботен хорър. Но влизам в апартамента и става още по-тясно. В коридора е грамаден кашон от принтер с натрупани в него годишнини на култовия някогашен вестник ,,Авто-мото свят“. Вдясно – широка закачалка от завод за тръбна мебел, до нея две грамадни секции – истински танкове от талашит. А пред тях: врати от царско време. Ключовете за лампа са стари, разбира се, български. Целта е била да е стабилно, не да е модерно.
На пръв поглед не прилича на най-пълния музей на българска техника, който е съществувал някога. А повече – на претъпкан склад. Попаднал съм в един от трите апартамента, които Антон е напълнил с техника до шушка, ама буквално. Хиляди книги, списания, вестници и безброй „джаджоля“, както колоритно казва домакинът, съхранени в 52-квадратен Ноев ковчег. Малко кътче е отделено за дрехите и леглото, още едно – за компютъра, а всичко друго е погълнато от предмети… Впрочем, леглото е оправено, върху него са опънати топли родопски одеяла (от „,Държавно стопанско предприятие Декотекс – Сливен“, ако попитате домакина).
И това е само част от музея. Той вече има два панелни „филиала“ – още апартаменти, изпълнени с огромната колекция, за която първият се е оказал крайно недостатъчен.
После спира да бъде тихо, спира да бъде сиво. Хилядите томове оживяват, стотиците машинарии запяват пъстрите си истории с гласа на своя собственик.
Истории от сандъците
„Сандъците“. Зад тази чуруликаща дума моят домакин е скътал толкова много смислено минало и го допълва често в портала за стара българска техника.
Антон израства в центъра на София. Завършва Класическата гимназия и бърза да започне работа. От малък обича книгите и затова решава да се захване с уличен щанд. Средата на букинистите пробужда още по-силна любов към миналото. И така няколко години, в които завършва дори тематична магистратура по информационни технологии в библиотечното дело.
Така по-късно стига и до библиотеката. За него днес тя не е само месторабота, но и безценен помощник. В огромните ѝ книгохранилища намира безценна информация за българската наука и техника и неведнъж те са били последният му жокер. Приема я за свой дом и заради чудесните си колеги.
От хлапе омагьосан от патината на едновремешните машинарии, още през 2003 г. той започва да събира стари телевизори и радиоприемници. После неусетно увлечението му се превръща в страст. През 2009 г. Антон вижда една огромна липса: има безброй колекции, а никъде не може да се намери систематизирана информация конкретно за българските устройства и технологии. И то не само телевизори и радиа, ами всичко. Тогава той решава, че именно тях е най-важно да събира, защото са застрашени от забрава и изчезване.
„Остави ги тия сандъци, Антоне! Само с тях си губиш времето!“ – не спирала да повтаря баба му. Нейната роля в тази история е особено важна, именно тя е човекът, който още като дете го е насочил към науката и техниката. „Смяташе, че трябва да чета не само измислени, но и истински приказки – такива за природата и науката“.
Е, Антон харесал думата и решил именно „Сандъците“ да кръсти портала, който създал, за да разказва всичко за старата българска техника.
Наоколо го няма първия български танк, но в една папка е стриктно подредено всичко, което се знае за него. Отсъстват и автобусите „Чавдар“, но липсата им е допълнена с около 5000 тома техническа литература и 6000 технически списания от края на ХІХ в. до 1991 г. С хиляди папки с оригиналните технически описания на различни устройства, заводски каталози, дипляни, брошури… Всичко онова, което се нарича ,,фирмена литература“.
Предай нататък
Днес колекцията на Антон включва над 550 различни устройства, произвеждани в България, но целта не е бройката, а идеята: да събере абсолютно всеки възможен модел и модификация, изключение са само сферите на химията и металургията. Има от ски и щеки от 1930-те до електронни шахове; от металотърсач до компютризиран телефонен номеронабирател.
За последните 12 години е видял какво ли не. И въпреки това, все се случва нещо, което да го изненада. Попада на експонат, който не е подозирал, че е произвеждан в България – например мултикукър от 1959-а! Антон обича да проследява процесите, да прочете как се е раждала дадена идея, как е преминавала към изпълнение. Как са работели различни механизми и устройства.
Много от изделията, които изследва или събира, се намират изключително трудно, други, за съжаление, са безвъзвратно изгубени, например големите български компютри от 70-те и 80-те (т.нар. мейнфрейм и минимашини) или първата българска съдомиялна. Някои стари телевизори и радиограмофони се намират все по-рядко, а какво да кажем за тези от 30-те… „Всичко това значи, че сега са последните години, в които може да се направи нещо по-сериозно, за да се спаси изчезващата история на българската техника, защото друго време няма да има. Сега е моментът за конкретни дела. И това не е задача с краен срок – докато има все някакви остатъци, трябва да се прави“, казва Антон и продължава това дело, което продължава да му струва огромни лични жертви.
Минало незабравимо
Както стана дума, специално място в колекцията му е отредено на компютрите. За съжаление, няма как да притежава първия и най-голям български такъв. „Витоша“ от 1962 г. бил метален масив с размери 4 х 2 метра, тежащ около тон. За да работи, било нужно помещение от поне 60 квадрата с точно определени температурни условия и отделна стая за устройството, стабилизиращо мрежовото напрежение. За съжаление, той е съществувал в един-единствен екземпляр и отдавна е „разграден“.
Сред първенците по размери в колекцията му е компютърно магнитолентово устройство „ИЗОТ ЕС 9004“ от 1981 г. Състои се от блок механика, клавиатура за въвеждане на данните за запис върху лента и монитор за следене на работата. И още работи!
Снимки: Добрин Кашавелов
Български реотан
От историите за това как се е сдобивал с дадена машинария може да се напише отделна книга. Разказва например как успял да намери рядък телевизор „Мизия“. Често минавал покрай партерен остъклен балкон в жк „Хиподрума“, а телевизорът все си стоял, само слоят прах върху него ставал по-дебел. Разпитал и се оказало, че там живее възрастна жена с проблеми със слуха. Тя не чувала звънеца и единственият шанс да привлече вниманието ѝ, бил откъм кухненския балкон.
Така един ден Антон се озовава пред балкона ѝ и казва защо е дошъл, предлага доста пари, които биха зарадвали почти всеки пенсионер. „Ама чакай, не! Телевизорът се ползва!“ отсича бабата, макар да е очевидно, че не е вярно. Налага се да се срещне със сина ѝ, за да го убеди да сключат сделката.
Все още има експонати, които колекционерът не може да намери, въпреки упоритото търсене и това, че е обявявал за него често и пред националните телевизии. Освен споменатите големи български компютри, става дума и за други, магнитолентови устройства, харддискове от серията „ЕС 506х“, които имат размерите на пералня… Търси се още първият български персонален компютър „ИМКО 1“ и някои модели „Правец“. „Компютрите преди персоналните винаги са ми били интересни, а и позволяват да покажем историята на хардуера много по-отдавна“, казва Антон и моли всеки, който притежава такъв и би го продал, да се свърже с него.
Млад конструктор
На базата на знанията на моя домакин, как ли щеше да изглежда страната ни, ако бяхме запазили до днес позициите си в електрониката? „България имаше десетки заводи за електроника, които с лекота допусна да бъдат унищожени. А можехме например да сме в позицията на Полша, родината на единствения в момента европейски производител на RAM-модули – „Вилк Електроник“, тъжно обобщава Антон.
Друга област, в която особено трябва да се гордеем, според нашия събеседник са космическите технологии. Той дава пример с участието ни в края на 80-те в международната програма „Фобос“, изследваща Марс и спътниците му. България създава уредите, които да определят елементния и изотопен състав на почвата на Фобос, апаратура за спектрометрични изследвания и такава, която да навигира апаратите. Справяме се след сериозни приключения, за които Антон е разказал подробно в своя статия. Но резултатът е, че благодарение на нашите технологии на 28 февруари 1989 г. сондата изпраща най-качествените снимки на Марс и спътника му, с които човечеството ще разполага през следващите 20 години.
Още един вдъхновяващ пример е първият ни космически спътник „Интеркосмос-България 1300“, изведен в орбита на 7 август 1981 г. Данните, които изпраща за година и половина, през следващите 4 десетилетия се използват от световната наука и цитирани в международни форуми. В ресурса за научни публикации Astrophysics Data System на НАСА и „Харвард“ при търсене на “Bulgaria 1300“ ще ви излязат над 200 000 резултата от цял свят.
Антон Оруш
Да строим живота нов
Въпреки нескритата си любов към аналоговите времена и ранните компютри, Антон харесва някои от възможностите и на днешния дигитален свят. Например шанса един човек да намери и публикува информация, която да заинтересува други, възможността повече хора да се свържат, за да могат да обменят информация. Оттам те могат да направят нещо общо. „Също ми е важна възможността нещата да стават по-бързо. Чрез всичко това неподозирано ценни факти и предмети излизат на преден план, откриваме нови знания“.
И все пак, дори от изкуствения интелект, това, което най-много очаква е… възможността да подобри качеството на старите снимки на българска техника, с които разполага.
„Преди няколко години за първи път чух да ме наричат инфлуенсър“, усмихва се Антон. „Ей, Богу, дотогава изобщо не знаех какво означава тази дума. Разбрах, че има хора, които срещу заплащане или услуги от производителите се снимат с билкови еликсири, козметики или размятат пред камера чудодейни тигани. Видях постове на такива инфлуенсъри и смятам, че повечето от тях са доста изкуствени. Странно ми е как го правят, дали са убедителни в посланията си? Не разбирам кой им вярва. Не бих приел да правя такова нещо. Това вече не са обикновени хора, а рекламни лица и им личи“.
Казва, че е възпитан да уважава хората, знаещи и можещи неща, които не са не по неговите сили. „Например хората на инженерните професии, медицинските, финансовите, правните са изключително уважавани от мен. Оказва се, в разрез с преобладаващия манталитет у нас – „к’во толко пра’и тоя, като седи там“. Това е то нашето – „всичко мога, всичко знам, аз магьосник съм голям“. И после се питаме – ама откъде дойдоха проблемите?! Чакайте, нали уж правим икономика на знанието? Къде ни е уважението към знанието и моженето тогава? Възхищавам се на хора, които са доказали своите знания и умения, особено в професиите, без които не можем да живеем“.
Машина за… шах. Това е едно от забравените български изобретения, които Антон специално ще ни представи при следващата ни среща.
Рапорт даден
Какво му дава сила да не се отказва? „Знам, че събирането на максимално съдържателна и информативна колекция от българска техника и изчерпателното публикуване на интересните теми от историята ѝ е много важна задача за България по принцип. Другите страни правят за себе си същото, а ние – не. Написал съм над 2000 статии. Докато ги подготвям и пиша, чувствам, че това е изпълнение на национален дълг. Бива ли в чужбина да има повече сведения за българските автомобили, отколкото в България? А да не знаем кой е първият български компютър или за производството на, да речем, ски или часовници в Царство България?
Съзнанието, че изпълнявам нещо достатъчно важно, също е причина да не се отказва. „Историята на българската техника не е „днес го искам, утре не го искам“, а е дългосрочна задача от основен интерес. Изпълнението ѝ е едно от онези неща, които ни правят равни на другите европейски народи“, убеден е Антон.
„Ами изследователското любопитство, ровенето из източници, желанието да разбереш повече – това е страхотна тръпка, която пожелавам на всекиго. Знаете ли какво удовлетворение изпитвам, когато видя екрана с готовия текст и знам, че това е нов, истински принос в историята на нашата техника? Тогава се усещам истински пълноценен.“
А какъв е за него Смисълът? „Да се чувства човек удовлетворен и пълноценен от това, което прави, да бъде то полезно и да принесе полза на обществото. Ако наистина се прави, а не само стои като надслов, това придава много смисъл.“
Разделяме се с обещанието да се срещнем скоро отново, за да ни представи някои от най-чудатите екземпляри в бездънната му колекция, свързани с информационните технологии. Какво ли ни е приготвил Антон? Имайте още съвсем, съвсем малко търпение.
