Можете да чуете тази Дигитална история в 

Днес да пътуваш не е кой знае какво, включително благодарение и на технологиите. Историята на следващите редове обаче идва доста преди дигиталното. Реших да ви я разкажа, защото сама по себе си е много, много силна. Защото изкуството в нея вълнува. Защото показва, че пред мечтите и творчеството наистина няма граници, дори във времената, когато светът беше много по-млад, а компютрите не бяха ни уловили. Художникът Борис Георгиев е забележителен човек и творец, за когото си струва да продължаваме да говорим…

Краткото „раждам се и преминавам“

„Ние, бедните видения в краткотрайното „раждам се и преминавам“, сме обзети от носталгия и неосъществима любов по един друг, недостигаем свят. Това го чувства и художникът, и неговият модел – всеки по свой начин – и Вие трябва да се гордеете и радвате заради тази мисия. Дано можете с Вашия творчески процес и в бъдеще да постигате толкова в тази фаза от нашето съществуване – колкото въобще може да бъде възможно за нас, смъртните“. Това пише в писмо до един изключителен българин не кой да е, а самият Алберт Айнщайн. Физикът се прекланя пред таланта на художника Борис Георгиев, мъдър и дълбок творец, който заслужава да го опознаваме, осмисляме и популяризираме. Невероятната му съдба, събрала в себе си някои от най-важните щрихи на противоречивото двайсето столетие, е неделима част от непреходното му изкуство.

Днес полуделият свят като че ли упорито опитва да се върне обратно към кървавото начало на ХХ век – на прага на Европа се водят войни, омразата и индивидуализмът завладяват нови територии, които като че ли бяха вече отвоювани от тях. Разделени от идеи и идеологии, забравяме по-същественото. Изглежда, че човечеството отказва да се учи от големите си грешки. И това е така, защото встрани остава истината на отделния човек.

Борис Георгиев се ражда на дата с много единици и осмици – на 1.11.1888 г. Идва на този свят във Варна, писано му е там да прекара малко от дните си, но и никога да не я забрави. Където и да го отвява съдбата, той продължава да подписва картините си като „Борис Георгиев от Варна“ от уважение към онова пристанище, от което отплава на дългото си пътуване на самотен скитник по света.

Когато е съвсем малък, семейството на баща му – шивач по професия, заминава да живее в Санкт Петербург. На 10 г. Борис се сдобива с първия си албум с ренесансово изкуство, на 13 вече рисува, от онова време ни е останал портрет на баща му. Талантът му скоро е забелязан, момчето попада в художествена гимназия, където му преподават водещи руски художници, сред които е и Николай Рьорих. Четвърт век по-късно съдбите на двамата отново ще се преплетат в случайна среща в далечна Индия, а синът на Рьорих – Светослав, ще каже на откриването на своя изложба в София: „Ние с моя баща ценим Борис Георгиев повече от себе си.“

Мирова скръб

Учи ли се на чувство в академиите?

Скоро сърцето тегли младежа навън, към следващата спирка на хоризонта. Заминава за Мюнхен от една страна, за да се отдели от родителите си, които смята, че го затварят със своето бюргерство, от друга – да се учи от най-добрите германски художници. Не преподавателите в академията обаче се оказват истинските учители по пътя към самобитното му изкуство. Тази роля ще заемат срещите с интересни личности, далечни култури, с богатството на природата. „В старите времена нямало академии, а всеки майстор си вземал ученици, които безусловно проявявали талант, и често те задминавали учителите си. Как може в академията да се учи на душа, чувство? Може ли човек да стане поет чрез учение? Няма по-тъпи и бездарни художници от ония, които са минали бляскаво през школата. Истинските таланти са били изгонвани като неспособни“, смята по онова време художникът.

В Германия Борис се запознава с хора от много страни и още през първата лятна ваканция потегля само с една раница на гръб на първото си голямо пътуване. Получава шанса да се докосне до творчеството на онези художници, към чието съвършенство развива пиетета си от съвсем малък до края на живота. „Когато имах щастието да се запозная с безсмъртните творби на Ренесанса на надарения италиански народ, ненадминати още от никого, разбрах, че изкуството е една вечна ценност извън времето и модата, израз на по-висока култура в историята на народите и е средство, както религията, за да отговори на нуждите на измъчената душа да се издигне в сферата на хубавото и доброто, за да получи малко утешение и радост от огорчението и от мерзостта, с които е пълен животът, специално в епохата, в която живеем“, пише тогава Борис. Той обича да прерисува ренесансовите произведения, по това време избира любимата си техника – с пастел и цветен молив.

Пътят му през ваканциите го отвежда през Гърция, Финландия, Швеция, Норвегия, Холандия, Белгия, Швейцария, Франция, Великобритания. От Мюнхен до границата на Италия изминава с колело 410 километра за 4 дни. „Тъй може да се обиколи цяла Европа без умора. Много се чудят как имам такава смелост и воля да предприема такова голямо пътешествие с велосипед, но иначе няма да получим и стотна част от впечатления и удоволствия от пътуването, както аз на всяка крачка. Действително, по-хубав способ от тоя да се пътува, не може да бъде“, разказва на роднините си художникът.

Попадайки в мечтаната Италия, любопитни са противоречивите първи впечатления от бъдещата му родина. Както пише на баща си през 1910 г.: „Още не мога да разбера тия италианци как ядат всичко без сол. Хлябът им е съвсем без сол, като нафора. Много викат тия италианци – нощес човек не може да заспи от гюрултията по улиците“.

Възвишение

Голямо вдъхновение за Георгиев е чистотата на природата, затова Италианските Алпи се превръщат в любим пристан за художника. „В планината човек чувства възвишението, което живее в глъбините на душата му“, казва той.

Достига Мароко, откъдето разказва: „Тази удивително фантастична страна. Всичкото пътешествие дотук се оказва в сравнение нищо. Просто се чудя и не ми се вярва, като гледам всичко, сякаш се намирам в една патриархална страна преди 2000 години. Типовете тук са просто чудо на оригиналност и художествена красота. Тук може да се видят типове на всичките африкански племена, но главното, разбира се, са арабите. Това е истински рай за художника (…) В Европа всичките типове приличат един на други и живеят като машини по общи правила. Тук всеки човек е удивително оригинален тип и нравите и обичаите са много първобитни. Това е настоящият Ориент. Аз такива хора много по обичам, защото са много по-естествени, искрени и не можах да не изпитам, че арабите са много добри и гостоприемни хора. Жалко, че французите постепенно превземат страната им и това кара арабите да се отнасят изобщо малко враждебно към европейците. Аз бих останал тук с грамадно удоволствие по-дълго време, но трябва скоро вече да се връщам в Мюнхен“. В края на всяко лято обаче студентът се връща в „неинтересната Германия със своите студени и несимпатични къщи“.

И макар да не е очарован от академичното учение, той довършва образованието си в мюнхенската академия. „Като се изучава изкуството и се отнася към себе си критически, човек може много повече да се научи, отколкото безсъзнателно да се губи времето в академията. Разбира се, академията е полезна до известна степен, в зависимост как аз се отнасям към нея, а не тя и професорът към мен. По такъв начин аз си строя един прочен и солиден фундамент на духовна култура, върху която после ще почива моето творчество“, пише Борис на семейството си през 1912 г. И през следващите години изпълнява поставената цел.

В Германия младият художник изучава активно чужди езици, което му помага в пътуванията. Придобива и редица умения – учи се на механика, електротехника, шивачество, строителство, земеделие. Започва да свири на пиано, балалайка и други инструменти.

Болката на париите

По време на пътуванията чувствителността му към хората се сблъсква със социалните несправедливости, които дълбоко се впечатват в светогледа му. „По време на странстванията имах за другари мизерията и болката на париите“, спомня си по-късно художникът.

Затова след като завършва, решава да се отдели в планината, сам сред природата, избирайки за свой дом Италия. „Сам си построих колиба във Венецианските Алпи, за да остана завинаги при овчарите, селяните, и животните и да си създам препитание от земята с ръцете си. Аз се надявах, че по този начин ще се освободя от ужасното робство на обществото, защото то гледа на художника като на просяк, за да може тогава, когато тоя е умрял от глад, да се облагодетелства с творбите на страданието. Почти изглеждаше, че съм достигнал върха на своето щастие чрез опростяване на живота си и преди всичко на интимния контакт с чистата природа“. 2 години художникът живее в планината, когато при него пристига сестра му и заедно се връщат сред хората, за да изживеят заедно най-пълноценните месеци от живота си.

Като всеки човек на изкуството Георгиев е истински разочарован от започналата световна война. Спасение за него е срещата със сестра му Катя, сродна душа и вдъхновение, поетичен образ, който младият Борис ще запази в сърцето си за цял живот. „Това, което един смъртен може да получи като щастие на земята, ми изглеждаше реализирано, особено на момента, когато моята сестра, едно същество с неземна доброта и душевност, дойде да сподели с мен новия живот. Въпреки че беше по-млада от мен, тя беше тази, която ми показа възможността за един по-чист живот, за душевна и нравствена красота и пътя, по който да ги открия“, пише Георгиев. „Тя беше едно изключително даровито същество, като поет, музикантка и художничка. (…) Човешката жестокост и глупост предизвика една година след нейното идване варварската война на 1914 г. Нашата област на Алпите стана театър на войната и бяхме принудени да избягаме във Флоренция. Скръбта на Катя беше толкова голяма за това, което ставаше, че ми казваше: „Тоя свят не е за нас и аз чувствам, че скоро ще го напусна.“

Странникът и неговата сестра – автопортрет.

Преходно като сън

Оказва се права. Катя живее известно време с брат си, пише стихове, рисува, но… „преходно като сън е щастието на Земята“. Голямата душа на момичето е носена от крехко тяло. Катя се разболява и умира, ненавършила 20 години.

Съкрушен, Борис я погребва във Флоренция, а на надгробния й паметник поставя изрисувания от него образ на прободена сърна. Тази картина художникът е създал, докато живее като отшелник в Алпите. Една зимна вечер стоял сам в колибата си сред тишината на природата, когато чул плач, сторил му се първо човешки. Учуден, художникът излязъл и видял сърна, обляна в кръв. „Вървяща към мене, ранена смъртно от ловци, плачеща с човешки глас и големи сълзи в очите, замъглени вече от смъртта. Те питаха: Защо има толкова жестокост в тоя свят? Аз не съм направила никакво зло на човека, и вместо да е мой покровител и приятел, той убива невинните същества като развлечение или за да яде техните трупове.“

Също толкова наранен се чувства и художникът, който цяла година не събира сили да напише на родителите си за смъртта на Катя, докато накрая признава: „Ах, мила майко, какво да правим, че тоя свят бил изпълнен с такива ужасни теглила (…) Ах, каква жестока е съдбата, че най-добрите, най-кротките и съвършените трябва да ни оставят тъй скоро! Имаш право, имаш, нещастна майко, да плачеш, че Катя отдавна не ти пише. Горката си заспа сладко и се отърва от този свят още на 30 март 1917, в средата на страстната седмица, като че ли Иисус Христос искал да я вземе със себе си през време на неговите страдания“

И все пак, житейската трагедия се превръща в триумф на изкуството. Отишлата си рано сестра ще е водещ мотив в целия дълъг творчески път на брат й, оживяла като светъл спомен, към който той се обръща в тежките моменти от живота си. „Странникът и неговата сестра“ е автопортрет, един от шедьоврите на художника, който може би най-точно изразява всичко, живеещо в душа му – и мъдростта, и отчуждението, и красотата. Нещо повече – на много от следващите картини Странникът и сестра му се появяват като детайл, вместо подпис на художника. Близо 3 десетилетия по-късно Борис ще разказва за Катя: „Макар и да изминаха толкова години, тя е винаги близо до мене и ми дава кураж и помощ да се пренасят всички мъки и скърби на живота, докато и ние скоро ще я достигнем в сферите на вечния живот, за да не се разделяме вече с нея и с другите ни скъпи същества“.

Странстващият пастир

„Той прескача вековете“

Но преди да стигне до този момент, предстои да измине един много пълноценен житейски път, изпъстрен от интересни моменти и срещи. Първите собствени изложби на Георгиев в Рим през 1920 и 1923 г. се радват на огромен интерес, той бързо привлича погледите на любителите на изкуството, а и на критиците. „Георгиев беше и си остава един гений, думата не трябва да буди страх. Той прескача вековете“, казва проф. Лудовико Магулиани, учен, изкуствовед и критик, един от многото специалисти, възторжени от изкуството му.

През 1929 г. Борис пристига в Берлин с желанието да организира изложба. Търси помощ от българските дипломати, но не я получава. Тя идва от най-неочакваното място… „Ако моите съотечественици не благоволиха да проявят най-елементарна учтивост и културност към един българин, който все пак е направил нещо за името на нашата страна, то един велик човек като Айнщайн можа да се унижи и прояви най-голям интерес към моето изкуство и мен като човек“, пише Георгиев.

До запознанството се стига, след като Марго, дъщерята на учения, пожела да види картините на българина и идва в берлинското му ателие. Изкуството му силно я впечатлява, ден по-късно тя идва отново, носейки със себе си лютня, пее и свири стари арии специално за художника. Марго казва, че „никога картини през живота й така силно не са я затрогвали по своята духовност и чистота“ и че баща й непременно трябва да ги види, тъй като има особен усет за изкуството. Заради проблеми със сърцето Айнщайн не може да се качи на 4-ия етаж, където е ателието, и затова Марго моли Георгиев сам да занесе в дома на учения частици от своето изкуство.

Портретите на Айнщайн и Махатма Ганди

На гости у Айнщанови

Така художникът се оказва на вечеря със семейството на Айнщайн. Ето какво си спомня от срещата: „Той ме порази със своята простота, скромност, детско добродушие и дълбока мъдрост. Аз се почувствах особено ободрен и поласкан, че в беседата си около 3 часа, които имах с него, той напълно споделя моите възгледи за изкуството и етиката. У мен веднага се появи силно желание да нарисувам неговия портрет, който няма да е по-малко интересен от оня на Тагор, защото той има извънредно красиво и характерно одухотворено лице. В лицето на тоя велик човек моето изкуство намери един строг, справедлив и възторжен критик. За портрета на Тагор каза, че Леонардо би могъл да бъде горд с един такъв портрет. Ако тия думи не би казал Айнщайн, аз не бих имал тази смелост никога да помисля и да пиша подобно нещо“.

На следващата им среща Георгиев рисува портрет на Айнщайн и след няколко дни довършителна работа му го изпраща. Физикът е силно впечатлен и пише на художника думите, с които започнахме, а също: „Мой драги Борис Георгиев, след като дълго съзерцавах портрета, който ми направихте, почувствах необходимост да ви благодаря от сърце“. После лично му помага да организира изложбата, която привлича много впечатления. В списание „Gartenlaube” критикът Ханс Розенхаген пише: „Произведенията на Борис Георгиев действат като предвестници на едно Възкресение на изкуството и като едно напомняне също и към немските художници да се върнат назад и да си спомнят, че тяхната задача е да бъдат водачи към всичко велико и красиво и да си спомнят за своите велики предшественици.“

Обратно в Италия, все повече богати хора търсят Георгиев за портрети, с които „без компромис и профаниране на изкуството, да мога да си изкарвам прехраната“. Така припечелва, за да живее, да пътува, да помага на семейството си в България, а и да рисува това изкуство, което иска. С което мечтае да възвисява и изпълва зрителите. На изложбите не продава картините си, а търси контакт с хората, доволен е когато те разбират какво иска да им каже с образи. „Ние, артистите, не бихме могли да кажем нищо, ако не се свържем в кръвна връзка с човека“, убеден е Борис, който вече е изградил своята ясна философия за изкуството.

В портретите му някои от хората нямат гледец на очите си, както често се прави в скулптурата. Други са изписани ясно и отчетливо, трети нямат ясни очертания – в изкуството на Георгиев очите са повече от всякога прозорец към душата. Обича да акцентира и върху ръцете, които нарича второто лице на човека.

Книга от бои и линии

Някои от картините си Борис рисува за 10 минути, други му отнемат 6-7 месеца. Прави всичко с „търпението на монах“, понякога са нужни повече от 100 рисунки, преди да започне определена картина.

„Книгата на моя живот наместо с перо, е изписана с линии и бои“, казва Георгиев. През 1931 г. в тази книга се изписва реализирането на една отдавнашна мечта – художникът се отправя към Индия, която познава индиректно от срещата си с поета Рабиндранат Тагор, от преклонението си към Махатма Ганди. За късмет на художника философът се оказва на същия параход, с който пътува и той, но отказва да бъде нарисуван. Това ще се случи година по-късно, незабравим портрет ще остане и на жената на Ганди – Кастурба, която умира в затвора няколко години след като е нарисувана.
На самия параход се случва и друга интересна среща. Както Георгиев разказва сам в пътепис, излязъл във вестник „Зора“, на борда се оказват две известни на времето си принцеси – съпруги на двама братя от висшето индийско общество. Имената им са Нилуфар и Дуре Шевар – дъщеря на последния турски султан Абдул Меджид.

Една от принцесите кани художника на вечерен бал и макар той да има силно желание да присъства, просто няма официално облекло за такова събитие. Чувства се „опечален защо и аз да не мога да се порадвам на една илюзия на красотата“. Благородничката обаче е много настоятелна и художникът е принуден да потърси нестандартно решение. „Без да му мисля много, снемам пердетата от вратата, от прозорчето, покривката от леглото и пешкира от умивалника. Натъкмих се изкусно, но поглеждайки се в огледалото, мислех си дали няма да стана смешен с тия парцали. След дълго колебание, казах си „Да става каквото ще“, на тържеството влязох във вълшебно окичената и осветена зала, гдето музиката, красотата на принцесите и великолепието на най-разноцветни костюми на златорусите англичанки бяха вече създали едно приказно настроение. Аз почти се обезкуражих, мислейки, че съм загубен, когато чух: „Това е най-оригиналният и издържан в стил костюм.“ Резултатът беше поразителен и съвсем неочакван за мене: пердетата и одеялото получиха първа награда“.

Това е само началото на приятелството между художника и двете принцеси, чиито портрети той рисува по време на пътуването си. Особено забележителен е образът на Нилуфар, за която слуховете от онова време приписват и по-особена – романтична връзка с художника. И как да не се замисли човек за любов, виждайки изящния портрет, приеман от много от почитателите му за Джокондата на Георгиев.

Принцеса Нилуфар

Цялата история в едни очи

Както пише изкуствоведът Жорж Нурижан „Портретът на младата принцеса Нилуфар, божествено същество, от чиито дълбоки и чудесни очи се излъчва съвършенството на нейния благороден произход. Две тъжни очи, които говорят, които описват цялата история на една преживяна трагедия. Почти прозрачна, с чело от слонова кост, с изискано възпитание, омъжена против волята си за индуски принц с груби, почти варварски обноски. Тази рисунка, в която Георгиев се вписва изцяло, той извайваше, като че извайва своята собствена природа, и даваше тълкувание преди всичко през призмата на своята личност на голям артист“.

Стъпвайки на мечтания Индийски полуостров, Борис разкрива друг свой неочакван талант – от шаси на камион „Форд“ сам е изградил подвижна къщичка, с която се отправя на път из необятната страна. „Аз си построих уютен дом, с който преживявах в джунглите и пътешествах надлъж и нашир. След това го натоварих на параход и го докарах в Италия. Щом имам възможност да се движа, ще започна своя чергарски живот на колела, понеже този живот е за мене най-идеален. Аз съм много лесен и икономичен гостенин, защото съм се презапасил с всичко необходимо. Тъй както в орехова черупка тя има: гостна, спалня, баня, столова, кухня и всички удобства: библиотека, дискотека, радио, радиограмофон, велосипед и лодка“.

Уви, Индия ще разтърси душата на художника, той ще бъде дълбоко покъртен от бедността и мизерията. Саморъчно направеното му возило ще се окаже и аптека, а и лазарет за много болни деца, за прокажени. В сърцето му ще останат образи, които след това ще претвори в цикъла си от картини „Мировата скръб“.

Заблуждението на Западния свят

„Аз не си правех фантастични илюзии и бях добре подготвен да видя истинската действителност в Индия. И наистина, веднага трябваше да се убедя в какво заблуждение Западният свят е държан от колосалния блъф, създаден от фантазията на разни писатели, т.нар. учени и др., които са създали у всички ни идеята за вълшебната Индия, за нейната дълбока мъдрост, за нейните възвишени религии, изкуство и прочее, с една дума, за нейната голяма култура, която надминава нашата.

Трябва да се поживее в Индия, да се пътешества надлъж и нашир из страната, за да се убедим тъкмо в противоположното. Тая знаменита култура и мъдрост, тая религия, която се синтезира с една дума – браманизъм или хиндуизъм, са израз на едно толкоз жалко и варварско състояние на социални и религиозни наредби, които са докарали тоя нещастен народ до една крайна мизерия, физическа и духовна, до състояние на израждане, дегенерация и апатия, които ви преизпълнят с най-голяма скръб“, пише Георгиев.

Пътувайки, художникът рисува портрети на богатите за сериозно заплащане, а с парите помага на бедните, храни ги и им купува лекарства. Пътува дълго, връща се в Европа, за да натрупа още пари, после обратно, довършва мащабната си индийска обиколка. Прекарва в Индия 5 години, достига до Бирма и далечния остров Цейлон (днес Шри Ланка). По време на одисеята си рисува Джавахарлал Неру, отново прави портрет и на Рабиндранат Тагор, който го кани да остане като преподавател в неговия университет, но Борис отново избира пътя пред стабилността.

Портрет на Владимир Димитров – Майстора

Поетът срещу догмите

Ето какво си спомня Георгиев за обичания и днес по света поет: „Запознах се с него в 1926 г. в Италия и бях му направил първия портрет. След това се видяхме в Индия в 1932 и бях негов гостенин в Шантиникетан, неговия университет, недалеко от Калкута. Той е един много голям поет и философ и написа много възвишена поезия. Жалкото е, че той, както много индуси от високите касти, никога не е почувствал нуждата да пише за най-важните социални проблеми в Индия и да защити нещастните парии и жената против чудовищните догми на браманизма, които са осъдили милиони човешки същества на най-страшна мизерия и унижения, като париите и жената като нежелателно и зловредно същество, което след смъртта на мъжа беше изгаряна жива, заедно с трупа на мъжа ѝ. Сега това варварство е забранено, но все пак тук-там се правят тия изгаряния. Необходимо беше да дойде един апостол като Ганди, за да се бори против тия догми. Затова той беше убит от брамините, както Христос“.

Георгиев смята за голям късмет шанса да нарисува, при това в собствения му ашрам, самия Ганди, пред когото дълго се е прекланял. „Неизгладимо остана в душата ми впечатлението от първата ми среща с тоя малък, некрасив човек, в очите на когото се четеше всичката скръб на Индия“. „Преживях дълбоки емоции през време на честите ми гостувания при Ганди, когато идваха хиляди парии да намерят малко утеха при апостола на доброто и ненасилието. Тоя апостол на доброто, Ганди, направи едно чудо: да освободи 400 милиона от чуждо иго без никакво употребяване на оръжия на убийството“.

Въпреки несгодите е цялостната мрачна картина, художникът после казва, че пътуването из Индия е било най-щастливият и интересен период в живота му. „Имах възможността да се посветя в много тайни. Мои другари бяха мизерията и болката на париите, стоплих се на огъня на най-благородни души и от приятелствата извадих образите, срещнах се с илюзиите на лукса и ги отблъснах. Навсякъде, брат, но винаги на път“, пише Георгиев.

Война вместо мир

По това време Борис често се връща в България, за да се вижда със семейството си, а и с многобройните си приятели. С тях води постоянна кореспонденция, която днес ни говори много за него, разказва ни необикновената му история. Всяко писмо до близък човек започва с обкръжението „брат“ или „сестра“ – още един щрих от мечтата му за свят, в който хората живеят не като врагове, а като братя. „Истинска мистерия е нашата поява на този свят. Раждаме се, за да изпитаме толкова болка, тъга и разочарование, причинени от необяснимата злоба и глупост, които царят в отношенията между хората и нациите, и които предизвикват всички тези варварски войни, разрушаващи щастието на милиони хора, вместо да търсим, да искаме да обичаме и да живеем като братя в любов и мир“, пише с печал Георгиев.

И у нас рисува някои от знаменитите българи на своето време. Сред художниците най-близък му е Владимир Димитров – Майстора, когото нарича „една кристална душа и мой събрат“ и чийто портрет „Земетръсът“ е един от най-заредените с емоция в дългата колекция на Георгиев. От своя страна Майстора казва за своя колега, че „в изкуството си той отиде най-далече от всички художници в цялата световна живопис по отношение на рисунъка и психологичния портрет.“

Близък приятел му е поетът символист Теодор Траянов, който посвещава много от творбите си на художника. Известен и портретът на Петър Дънов, който пък казва за Георгиев, че „художеството у него е сложено вече като едно религиозно убеждение. Той за нищо на света не продава своите картини. Духът работи в този човек. Като го погледна в очите, искрен е той, няма никакви задни мисли“. Георгиев рисува още Мара Белчева, писателя Чичо Стоян, Любен и Панчо Владигерови. Сред приятелите му са Сирак Скитник и Борис Христов.

Критикът Стефан Митов през 1932 г. пише: „Трудно би могло да се намери друг артист в мизерното състояние на чисто външни и формални проблеми на модерната живопис, чиято житейска философия и мироглед да са така дълбоки и в същото време така интимно свързани с ритъма на линиите, в замисъла на формите, в духа на композицията и в чистата музикална абстракция на хроматичната интерпретация“.

Борис Георгиев пред и във возилото, което създава със собствените си ръце и с което обикаля надлъж и шир Индия

Направи си кола

Като цяло отношението на Борис Георгиев към страната и държавата ни винаги е било двойнствено, точно както е за много от интелигентните българи и днес. У нас го отвращават еснафщината, бюрокрацията, завистта, но и обича човечността, пламъка, личностите.

„Нека мъдреците и светците търсят смисъл в живота, в богатството и удоволствията. Ние ще търсим по-велики и възвишени духовни богатства. Само не в България. Иди разправяй на Бай Ганю за изкуство, за него паричките са всичко“. „В никоя страна, както в родината си, аз не съм преживявал по-жестоки страдания и оскърбления. Ужаса на мъките, които преживявам тия дни, не мога да опиша с думи… Мъчно ми е твърде много да пиша така, защото имам най-искрени и духовно възвишени приятели и братя българи, но те, както казах, не са българи, а представители на истинското човечество, над расовите и национални предразсъдъци“.

В България го привличат поетичният пейзаж, хората, през 1936 г. и дотук стига неговият собственоръчно направен автомобил от Италия. Не случайно до края на живота си художникът запазва само българското си гражданство. В София за последен път се завръща през 1943 г.

Втората световна война го заварва в Милано, но заради бомбардировките е принуден да се премести в Бергамо. Остава там и след развръзката, сприятелява се с местни фамилии. През 1947 г. при Борис пристига майка му, която вече е много болна. През оставащите й две години живот за нея се грижи, подарява й компания и помощ, едно момиче, дъщеря на приятелско семейство на име Вирджиния Джакомети. В нейно лице Георгиев открива новия си ангел-хранител. Започват да пътуват заедно от град на град, тя му помага да организира изложбите си, става негова неизменна спътница. „Тя е едно мъдро и културно същество и в атмосферата на моя живот на художник научи езици и се радва в културата. Сега тя се грижи за мен като една истинска майка“, пише Георгиев. Когато тя е на 17 г., художникът осиновява Вирджиния с идеята да се справят заедно с житейските трудности, да й помогне да попътува и да обогати светогледа си.

Огледало на душата

Подминат от модерното

Уви, това така и не се случва, защото започват тежки години. Художникът изпада в миманса, пометен от модерното изкуство, срещу което той цял живот се бори и обича да иронизира. Почти няма поръчки за портрети, принуден е да отказва финансова помощ на много близки хора, което го наранява дълбоко и трупа горчивина в душата му. Постепенно и здравето му се разклаща.

Последната голяма авантюра е през 1951 г., когато Георгиев се отправя към Бразилия, за да показва изкуството си. Макар че остава там почти 4 години, отвъд океана той се чувства оценен, но все пак неразбран, не получава сериозен отклик сред почитателите на изкуството. Скоро средствата му свършват и затова не успява да реализира мечтата да си за голяма обиколка из страните на Южна Америка и се връща в Италия.

Имахме късмета да се срещнем лично с Вирджиния Джакомети, да я върнем към онези интересни времена. Днес тя е на преклонна възраст, на няколко пъти гостува у нас за да популяризира изкуството на осиновителя си.

„Пазя много спомени за баща си, за годините, в които живях с него. Един от най-ярките е когато за пръв път ни показа картините, с които беше най-силно свързан. Особено онези, на които бе рисувал сестра си Катя. Докато ни разказваше и обясняваше, самият той силно се разчувства“, разказва възрастната жена, която обаче вечно ще остане млада, гледайки от необикновения портрет, направен от Георгиев, когато тя е едва на 17.

„Баща ми често говореше за България с носталгия и се надяваше да ми я покаже някой ден. За съжаление това не можа да се случи. Според мен той се отличаваше от останалите хора на изкуството, защото освен че беше художник, беше специален човек – много щедър, алтруист. През целия си живот обикаляше света и имаше много влиятелни приятели, но се сприятеляваше и със съвсем обикновени хора“, спомня си Вирджиния. Най-тъжният й спомен е свързан с последните дни от живота му. „Краят му бе мъчителен и той отказваше да се предаде, защото беше силен човек, а и бе живял здравословно – беше вегетарианец, никога не е употребявал алкохол и не е пушил“.

Между Катя и Микеланджело

Последната изложба на Борис Георгиев е в Рим през 1961 г. Няколко месеца по-късно – на 8 април 1962 г., той умира от рак. По негово желание е погребан във Флоренция, недалеч от гроба на Микеланджело и до своята сестра Катя. Между двамата е само страдащият поглед на пронизаната сърна с питащите очи. А братът и сестрата остават сред нас в живите, вечни картини на невероятния неоренесансов художник.

След себе си на Земята Георгиев оставя над 500 произведения, разпръснати из България, Италия, Индия, които все още не са документирани изцяло. Днес името му носи художествената галерия във Варна, където има и постоянна експозиция от негови картини.

Категорично против концепцията изкуството заради самото изкуство, през целия си живот художникът е убеден, че то не трябва да е самоцел, а да обяснява смисъла на живота – мисията му е да работи за духовното усъвършенстване на човечеството. „Завършената форма на съвършенство, каквато представлява творбата или творението, в първородния си смисъл е духовно творчество, а не дело за развлечение. Тя е олицетворение на истинското изкуство, което се гради върху чисто етични основи и подпомага цивилизационната еволюция и духовото единение на хората“, гласи творческото му верую.

А освен изкуството, той ни оставя и вечното си, универсално послание. Въпреки симпатиите си към ученията и идеите на Толстой, Дънов, Рьорих, Георгиев не иска да се асоциира директно с никое учение – защото „аз не съм теософ, не съм окултист и метафизик, а просто искам със своя разум съвършено просто да си обясня феномените на живота и нашата съдба“. „Дали съм толстоист? Аз не принадлежа към никакъв „изъм“, нито към догматични религии. Толстой е много голям идеалист, който е проповядвал истинските идеали на Христос без никакви догми на разните църкви и затова аз го ценя много, както всички велики хора, които са проповядвали идеалите на доброто. Такъв беше и Ганди“.

Диктатурата на хитрите жреци

„Аз не признавам никакви фанатични догми на разните религии, основани на идолопоклонничество и на диктатурата на хитри жреци, които спекулират с човешката глупост. Един от много великите апостоли на доброто и братството между всички живи същества е бил Буда, който е проповядвал основните чувства на доброто, без фантазиите на разни божества и без необходимостта на идолопоклонничество в разни храмове“.

Според Георгиев истинската религия не е да вярваш във фантастични божества и идоли, а да чувстваш в душата си, че „идваме в този свят, за да сътрудничим с нашите ближни за повече справедливост и добро в едно всемирно братство“.

„Считам изкуството за религиозна мисия в този свят на толкова мерзост, огорчения и унищожение на идеалните ценности. Освен съдържанието и духовното вдъхновение, изкуството, основано на упорит труд за изучаването на техниката в рисуването и колорита, както показаха на света безсмъртните гении на италианското Възраждане, не трябва да копира чисто визуални баналности от всекидневната проза или да комбинира цапаници от патологични абсурди, уронващи човешкото достойнство, а вдъхновено от чисти универсални чувства и божествената хармония в структурата на природата трябва да изразява в поетична форма носталгията на страдащата душа, да се възнесе в сферите на Красотата и Доброто, за да намери малко утеха и отдих от горчивините и мерзостите, с които е пълен животът, особено в епохата, в която ни се е паднало да се родим и живеем“.

Когато Борис му разказва съдбата си и му показва няколко страници от своите спомени, италианският писател Джовани Папини, казва, че не е чел през живота си по-впечатляваща история. Предлага му тя веднага на бъде издадена, но художникът още не е готов да я напише. Така и не успява да довърши биографията си, оставя това на следващите поколения, които да разказват историята му. Както е казал по-рано, той говори чрез картините си.

А и чрез мъдрите си идеи и думи. Припомнящи вечни неща за отношенията между хората, за светостта на приятелството и дружбата: „Ще прекарам живота си като самотен странник, който ще скита по света и ще носи в себе си святата дружба на най-скъпите си същества. Животът е твърде къс, а страданията и всекидневните грижи – огромни, за да може лекомислено да се отнасяме към отношенията ни с хората. Ето защо за мен или има дружба, или има обикновено братско разположение към моите ближни, с които всекидневният живот ме поставя в сношения и с които не по моя вина не съм се сдружил още така духовно, както с други братя, с които е станало съпричастие на душите ни.

Дружбата за мене е един религиозен култ, надминава обикновеното понятие за приятелство и затова тя се заражда помимо на нашата воля и желание и така също не от нас зависи, когато тя е истинска, да ѝ намалим интензивността“.

Артистът като пророк

Борис Георгиев завършва своето безкрайно пътуване, обобщавайки постигнатото: „Странстването на артиста е като онова на пророка: необуздано, без покой, подкрепено от Бога, но обезпокоявано от копнежа, който всеки ден наново се заражда. Моето трае от деня, когато – юноша, напуснах бащиния дом на бреговете на Черно море и тръгнах далеч, между хората, из разните страни на Европа, Африка и Индия. Предпочтително съм странствал пеш и съм имал преимуществото да бъда въведен в много тайнства. Понякога, при приближаването на нощта – си изнамирах занятия, които да ми спечелят насъщния хляб. За другари съм имал сиромашията и страданията на париите. Стоплял съм се на пламъка на най-благородни души и в общение с тях съм изпитал задушевно приятелство. Поласкан съм бил от разкоша и изобилието и съм ги отблъснал“.

И оценявайки времето, в която живее, и което, за съжаление и днес е запазило много от печалните си характеристики: „Нам всъщност се е паднало да живеем в една епоха, която като модерно носи в себе си само обезобразяването на същинските ценности на живота и чиито белези на една цивилизация не са друго освен очебиеща морална неуравновесеност. И художникът, който не търси в сфери, находящи се всъщност по-близо до психиатричната диагноза, да излезе с някоя екстравагантност под знака на някой нов „изъм”, рискува да мине за старомоден.

Разривът между човека и артиста е стигнал до чудновати крайности: понякога истерически някакъв стремеж към нещо ново, модерно, напълно външно води до унижение на човешкото достойнство и нагло възпроизвежда – с важничене – лудости, безсрамия и вулгарности, които отчаяно остават в състоянието на пълна грубост, недодяланост. Свободният художествен израз се е тъй много смесил с безотговорността на художника, като човек, че понякога изглежда, че художникът е напуснал човека. Оттам е съвременното лутане и неспокойствие“.

Дали думите му не важат с пълна сила и за днешното ни време, за съвременното масово изкуство, откъснато от сърцевината и основните си задачи и елитарните му форми, които пък са откъснати от хората и поради това са нежизнеспособни и мъртвородени? Дали днес може да се роди човек като Георгиев и да има неговата необикновена съдба? Според дъщеря му Вирджиния – отговорът е отрицателен. „Не знам дали сега някой би могъл да направи това, което той е постигнал. Времената са различни. Прогресът донесе много хубави неща, но животът стана по-сложен“.

Остава да се надяваме, че не е права. И да завършим с едно последно послание на художника: „Изкуството не трябва да е само заради самото изкуство, а да се води от етични идеали, да служи за духовното издигане на човечеството“. Точно както успяват да го направят с всички, които имат очи да ги оценят, вечните картини на Борис Георгиев…

Ако темата ви е заинтересувала, препоръчваме ви две от най-подробните книги, събрали в себе си безценна, изключително интересна и пълна информация за художника: „Борис Георгиев – светлина върху творчеството на художника“, излязла в две издания – от 2009 и 2014 г. и „Скъпи брат. Писма, дневници, статии“ от Пламена Димитрова-Рачева.
Цитатите в материала са по двете издания.

Публикувано: Списание 8, брой 5/2015 г.

Последно обновяване: 08.09.2021 г.