Животът е неповторим писател, умее да измисля сюжети, които не са по силите и на най-талантливото перо. Такава е одисеята на Ясабуро Хачия, една от най-красивите и силни любовни истории, които съм чувал.

Технологиите промениха и историите, замисляли ли сте се? Днес Ромео и Жулиета нямаше да стигнат до печалната развръзка, щяха да са публикували всичко във фийда си. 13-годишната Жулиета тъкмо щеше да се радва на профила си, навършила минималната възраст за регистрация във фейсбук.

Е, историята за невероятните любови на Ясабуро Хачия също не би могла да се случи онлайн. И в това е малка част от нейната автентична красота…

Тече река Амур

Цели 37 години рускинята Клавдия Новикова и японецът Ясабуро Хачия живеят заедно в селце с бодрото име Прогрес на бреговете на Амур. И мечтаят да умрат в един ден, на една възглавница. Самураят дори е приготвил два ковчега от дъбови дъски, лакирани, изсушени и сглобени на тавана…

Но не е писано историята да се развие според плановете.

Клавдия и Ясабуро се запознават 1959 г., по онова време едва започва съветското „размразяване“, раните от сталинските репресии са живи и кървящи. Носят ги и нашите двама герои – жената е прекарала в лагерите 7 години, а мъжът – цяло десетилетие. И двамата вече не са първа младост, знаят какво са тежки мигове и сурови изпитания.

Съдбата на човека

Клавдия се ражда в малко селце. Майка ѝ умира, когато е съвсем малка, а бащата се жени втори път. Както в приказките, мащехата никак не я харесва и я прогонва при леля ѝ. После като че ли приказният сюжет продължава, тя среща любовта – през 1940-а се омъжва за красив младеж. Две седмици преди включването на СССР във войната ражда син, много скоро съпругът ѝ е мобилизиран.

Но щастието се завръща! Идва денят на победата и съпругът ѝ се връща у дома. По това време Клавдия работи в цех за брашно, семейството се събира и е щастливо заедно.

Бързо обаче се задава следваща беда. Началникът ѝ отклонява част от партидите, което тя и не подозира, но се оказва в ролята на изкупителна жертва…

Нахлуват следователи, започват разпити и накрая Клавдия се оказва единствената обвиняема. След броени дни се озовава в страховития възпитателен лагер в Колима с дълга присъда, която не излежава докрай. След 7 години излиза на свобода, но… няма къде да отиде. Тя е дочакала съпруга си да се завърне от войната, но той нея – не. Оженил се е за друга жена и е взел сина им в новото семейство.

Сватбената снимка на Ясабуро и Хисако

Страната на чудесата за непукисти

Печално приказна е и историята на Ясабуро. Син на богат индустриалец, той получава добро образование, всички врати изглеждат отворени. Но тъкмо тогава започва голямата война, баща му за броени дни губи цялото си състояние и бяга от страната.

Ясабуро е принуден да се справя сам, но нещата потръгват. А и скоро не е сам – среща прелестната, нежна Хисако и се жени за нея. Младото семейство емигрира в японската колония в Корея, за да търси нов живот и препитание. Мъжът започва работа в местен завод, скоро им се раждат син и дъщеря, в живота им се настанява щастието… После бързо всичко се счупва.

Момченцето се разболява тежко и умира, а през август 1945 г. в Корея влизат съветските войски и арестуват много японци, сред които е и Ясабуро, обвинявайки ги в шпионаж. Бързо следва 10-годишна присъда, той също се озовава в лагера в Колима… но не там се запознават двамата с Клавдия.

След като е пуснат от лагера, първата му надежда е да се върне в родината си. Повече от десетилетие той не е получавал вести от съпругата и дъщеричката си. Дори не таи надежда, че са оцелели в месомелачката на войната, но е решен да им отдаде последна почит. Властите обаче не му разрешават да пътува, многобройните му молби дори не получават отговор.

Сватбената снимка на Ясабуро и Клавдия

Един ден от живота на Яков Иванович

Кандидатства за съветски паспорт и дори го получава – с името Яков Иванович.

Докато чака мечтаното разрешение, започва работа в местния завод. Там, в столовата, по време на един обяд, до масата, на която седи сам, се приближава непозната жена на неговите години и пита може ли да седне…

После завързват невинен разговор.

– Китаец ли сте?

– Не.

– Кореец?

– Не.

– А какъв тогава?

– Японец – отвръща Яков Иванович и с това разговорът като че ли приключва.

Но на Клавдия и става интересно, привлякъл я е финият начин, по който се храни чужденецът. Както после разказва, щом срещат погледи, тя потъва в нечовешката тъга, криеща се в очите му. Също самотна и изпитала много страдания по пътя си, тя бързо отваря сърцето си за мъката на непознатия.

Любовта пламва, скоро двамата се женят. Построяват си уютна къщичка в близкото селце Прогрес и се крепят един друг по пътя към старостта. Както разказват съседите им, двамата се допълват прекрасно. Независимо че ги е събрала общата тъга, любовта им е истинска, красива и пламенна, дочакана и осмисляща живота.

Чуй как пее вятърът

Хората в селото приемат с мнителност Ясабуро, но той бързо ги спечелва с трудолюбие и умения – интелигентен и вежлив, работи като фотограф, масажист, фризьор. Когато любимата му си счупва крака, наблизо няма лекар и той умело го обездвижва. Когато пък любимият ѝ се разболява, Клавдия заема пари и купува козичка, за да го цери с млякото ѝ.

Двамата си купуват мотоциклет, качват се на него, за да се наслаждават на красивите кедри край околните близките селца.

От всяка заплата те отделят по 10 рубли за Фонда за мира. Дават винаги и когато се събират помощи за нуждаещи се.

Японецът и рускинята изживяват щастието на зрелостта, спокойно посрещат и изпращат летата в селцето си и се готвят заедно да си отидат от този свят. Познали и голямото страдание, и истинската любов.

Неусетно идва и тя – старостта.

Японци в Прогрес

Не това обаче е финалът, нито пък най-вълнуващата част от историята.

Идват 90-те, международните отношения също се размразяват и историята на „шпионина“ от село Прогрес някак стига до родната му Япония. На нея попадат братът и сестрата на Ясабуро, които веднага му пращат писмо, зарадвани, че изгубеният им роднина е жив и здрав 40 години, след като е изчезнал по лабиринтите на историята.

И още нещо: оказва, че са оцелели и жена му Хисако, и тяхната дъщеричка!

Скоро след писмата в Прогрес пристига голяма японска делегация. Съпроводени от цял автобус журналисти, идват братът на Ясабуро и 50-годишната му дъщеря, която от хлапе не е виждала баща си… Хисако не е там, защото вече е на възраст и преценяват, че пътят може да не ѝ понесе.

Дъщерята е вперила широко отворени очи в баща си, а когато той запява тихо японска мелодия, бликват сълзи. Оказва се патриотична песен, чийто текст жената пази повече от 4 десетилетия като скъп спомен, написан от изчезналия ѝ татко…

После японците си заминават, а Клавдия и Ясабуро остават сами в уютната си къщичка. Вече нищо не е същото, но жената знае как да постъпи. Решила е да настоява, да изпрати любимия си в родината, той трябва да се завърне при другото си семейство.

Дълго време Яков Иванович отказва – че как ще живее без своята Клавдия?

Тя е непреклонна: „Ако останеш, и двамата ще сме нещастни. Поне за един от нас трябва краят да е щастлив!“. Още преди да получи съгласието му, тя вече е подала документи за развод. Купува му билет, обменя скромните семейни спестявания за долари.

1Q84

Ясабуро поема на път на 27 март 1997 г., преди това цяла нощ двамата с Клавдия не мигват, а плачат държейки се за ръце.

Вече на прага на 80-те, те си дават сметка, че може би никога повече няма да се срещнат на този свят.

На сутринта събират масата, а пред къщата ги очакват всички жители на селцето, дошли да изпратят „японския шпионин“.

От влака Ясабуро маха дълго, сбогувайки се с кедрите. И с Клавдия, която сама се връща в празния им дом.

За да го посрещне Хисако 51 години по-късно. Тя дълго е чакала мъжа си в Корея, докато един ден решава, че той няма как да се върне, хваща за ръка дъщеричката си, прибира в багажа и кремираните останки на невръстния син и се отправя към родината.

Стига до дома като по чудо, багажът ѝ е разкраден по пътя, на няколко пъти се сблъсква със смъртни опасности. Започва работа като медицинска сестра и продължила да чака завръщането на Ясабуро. Дори купува малка къщичка, която записва на името на съпруга си. Не губи надеждата, че той ще се върне, въпреки че десетилетията отминават без вест от него.

Красавицата и самураят

Търпението ѝ е възнаградено. За няколко години щастие.

Клавдия също гостува в Япония, първия път двете жени сядат и дълго мълчат, все едно че си приказват за миналото и бъдещето, за изненадите в живота и любовта на някакъв език, далеч над думите.

За тази история са изписани десетки вестникарски страници и поне два романа. Правени са филми, най-известният носи името „Двата живота на Ясабуро Хачия“, има даже театрална постановка.

Срещата на Хисако и Клавдия

Историята става толкова популярна, че първото пътуване на Клавдия е платено от ентусиасти от токийско предградие, трогнати от историята. После тя гостува още два пъти – присъства и на премиерата на пиесата, разказваща нейната съдба…

През последните години от живота си Ясабуро често повтаря: „Сърцето ми е разделено на две…“

Днес, разбира се, и тримата герои вече ги няма.

Първа си отива в началото на новото хилядолетие Хисако, в ръцете на своя дочакан съпруг. Той веднага иска да потегли обратно към Прогрес, но Клавдия го спира – държи на това, че японското здравеопазване е много по-добро, а той страда от сериозните болести на възрастта.

Ясабуро се завръща при Хисако

Твой Ясабуро

През септември 2014 г. света напуска и Клавдия. Когато научава за това, година преди сам да си отиде, Ясабуро ѝ пише символично писмо:

„Клавдия!

Разбрах, че вече те няма и скръбта ме е завладяла напълно. Опитах се да ти звънна на 30 август, когато навърших 96 години, но не се получи. За последен път чух гласа ти на 11 юли. Всички тези 40 години, които живях с теб в Русия, ти беше винаги с мен, винаги ме подкрепяше.

Благодаря ти за всичко. Успях да се върна в Япония само благодарение на твоите усилия и съм ти безмерно признателен.

Спомням си как даже си подготвихме ковчезите за нас, двамата, в твоята родина.

Ако беше по силите ми, щях да долетя при теб и да те притисна до сърцето си силно, силно. Но аз съм безсилен.

Спи спокойно, скъпа Клавдия.

Твой Ясабуро“.

Материалът е подготвен със специалното съдействие на Албена Иванова.