Когато навършва 30, той е натрупал доста килограми, залюлял се е по наклонената плоскост на алкохол, цигари, дори наркотици… Но решава, че е време да се промени. Пристъпва плахо в най-близката фитнес зала. После започва да тича. Не за да избяга, а за да бяга ли, бяга все напред… и навътре, към себе си.
Не спира и днес. Завършил е десетки маратони и супермаратони, натрупал е повече километри, отколкото някои от нас минават с колите си. Бягал е през пустинята Сахара при температури, способни да стопят чип. Отвъд полярния кръг, където нечовешкият студ откъсва пръста, посегнал към телефона.
Красимир Георгиев е тук и не спира да бяга към себе си и заради другите. Скоро му предстои да се справи с още по-трудната задача – да остане седмици сам със себе си, пред всички нас, без да има къде да избяга. За да ни припомни кои сме ние, накъде сме тръгнали и кои са наистина важните неща в живота ни…
Гонят ли те, беж!
Не вярвате, че има чудеса? Е, не мога да намеря по-точно определение на това, което се е случило с 30-годишния пълничък момък, който за първи път влязъл във фитнес и помолил първия попаднал му треньор да му помогне да свали излишните килограми. Бихте ли предположили, че няколко години по-късно същият човек ще пробягва 200-километрови ултрамаратони? Че ще тича стотици километри през пустинята Сахара при температури над 50 градуса, а после – отвъд Полярния кръг, където градусите пак са 50, но под нулата?
Историята на Красимир Георгиев е истинско чудо, чудо е и той самият с мъдрия си светоглед и със съдбата си, вълнуваща, караща хората да се пробудят и да се затичат, за да догонят живота си и смислените неща от него.
Историята започва в Лондон, по онова време Краси работи като готвач. „Съвсем се бях изоставил, изобщо не се харесвах. Исках да отслабна, мислех си, че това е най-големият ми проблем“, спомня си нашият герой. Има късмета в най-близкия фитнес да намери не треньор, а приятел и човек, който има силата да го мотивира да се промени. И до днес поддържа връзка с Мат, инструктора, който го посреща в залата и му показва пътеката за бягане.
Ще избягам ли от теб?
Като дете Краси се е занимавал със самбо, извън това не се е докосвал до спорта. А тъй като не е от най-високите, от малък му казвали, че тичането не е за него.
Оказва се обаче, че е. Меко казано… Мъжът стъпва на бягащата пътечка и с изключителни усилия се задържа на нея цяла минута. „Първия път потренирах малко, после излязох и запалих цигара. Белите дробове тъкмо бяха разширени, стана ми кофти, започнах да кашлям. И си казах: Краси, така няма да стане!“. Взех решението да променя всичко и се започна…“, спомня си ултрамаратонецът.
Първите тренировки са унищожителни, мъжът се чувства разнебитен, макар да е пробягал символични разстояния. После обаче, бързо и сигурно, нещата потръгват. „Едната минута стана 5, 6, 10. Започнах с малки стъпки, нямах никаква идея какво ще стане, целта ми беше само да отслабна“. Е, получава се много бързо, за три месеца сваля 25 килограма, но и усеща, че е започнала много по-голяма промяна.
И почвам да бягам
„Когато изтичах първите си 10 километра, вече знаех, че мога всичко. Като видиш как си започнал от нищото, не си могъл да сложиш единия крак пред другия, а скоро бягаш 10 километра, ти се струва, че си направил нещо неземно. Много ми хареса, оказа се цяла нова вселена! Когато видиш промяната в огледалото, идва и мотивацията, започваш да си казваш: не съм толкова зле! Трупаш самочувствие, по-лесно ти е да говориш с хората“.
Неусетно той е сменил изцяло средата си. Разделил се е с всички приятели, които са го дърпали назад, по наклонената плоскост. „Изоставих всички, казах си дотук. Който иска от старите ми приятели, да идва с мен. Никакви сантименти! Беше въпрос на живот и смърт – или тръгваш напред, или си оставаш там, не правиш нищо и потъваш“.
Намира новите си приятели сред тези, които бягат. „Супер готини хора, стават сутрин, тичат, събират се, говорят за бягане. Много силно се запалих. Казах си: абе, аз мога да тичам! Нисък и набит съм, ама мога да тичам! Така започна. Винаги имаше някакъв морков – първите 5 километра, 10. След това реших, че трябва да свалям времената. Минах на 15, 20 километра…“
За какво говоря, когато говоря за бягането
Така стига до първата голяма цел – маратонската дистанция. След година тренировки с Мат решават, че е дошъл моментът да се включи в състезание на класическата дистанция от 42 километра. Първият му маратон е в Единбург. „Отидох и… някакво лудо чувство! На всеки километър исках да спирам, но си казвах: хайде, само още един. Така стигнах до края…“
Неусетно бягането от хоби се превръща в начин на живот. Краси започва да обикаля света практикувайки, както сам казва, „бягащ туризъм“. Пристига в поредния град в петък, разглежда го. В събота тича в маратона и неделя се прибира у дома, за да е готов за работната седмица. Първо обикаля Европа, после продължава по света. Пробягва над 60 маратона, опознава светове и култури.
Докато в един момент усеща…, че дори тази дистанция му е малка и е време за следващата стъпка. Спомняте ли си 30-годишния младеж, който не можеше да тича и минута? Е, 42-та километра вече са му малко, продължава със 100…
Първият му ултрамаратон отново е в Шотландия, 120 километра, които се изминават за около 22 часа. Тъкмо пристига и разбира, че маратонът е отменен. Въпреки това, събира се с други състезатели и решават да пробягат разстоянието, макар и без организация, съдействие, дори без да има кой да им даде вода.
„През какви ли чувства не минах“, спомня си Краси. „Първо ентусиазъм, кефиш се, че си започнал такова приключение, след 20-30 километра се чудиш какво правиш тук, как ще издържиш още 70 километра, боли те всичко. Минаваш през депресия, еуфория, ядосан си, лягаш и умираш. За 22 часа минаваш през всички човешки чувства. След като веднъж си го минал, е друго. Тогава си правиш подсъзнателно нещо като план, знаеш какво да очакваш. Но първия път е ужасно. Не се предадох и не мога да опиша усещането, когато видях крайната точка. После се качих в спалния вагон и 12 часа не помръднах, събудих се чак в Лондон“.
Изпепелени от слънцето
Следващата стъпка? 160 километра. В Камбоджа тича на 230-километров ултрамаратон. Сигурно е удобно да не ти трябва кола, за да ходиш на море… Въртележката обаче е все по-бърза, вече и километрите не са достатъчни. Краси решава да смени обстановката. Да нажежи предизвикателството. Така се озовава на ултрамаратона през пустинята Сахара.
„Маратонът на пясъците е бащата на всички състезания“, казва бегачът. „Започват го преди 45 години двама французи, които решават да прекосят пустинята с две туби вода. В началото били 5-10 човека, до 2013-а, когато го направих, бяха го изминали около 900. Това състезание е емблематично, нещо като Еверест за бегачите – тичаш 260 километра през дюните на 55 градуса“.
В пустинния маратон организаторите почти не се намесват, участниците сами избират какво да носят в раницата с тегло между 6 и 14 килограма, задължително е да си осигурят 2500 калории на ден. Използват се изсушени, висококалорични храни, които се приготвят бързо на котлончето от раницата. Всеки си носи спален чувал, одеяло и помпа срещу отровни животни, с която се изсмуква раната, ако нещо те ухапе. Тича се с гети, които пазят краката от пустинните условия – влезе ли песъчинка в чорапа, причинява ужасяващи наранявания.
По време на маратона Краси вижда пред себе си човек, който тича на зигзаг. Приближава го и разбира, че е на косъм от дехидратация, скоро ще изгуби съзнание. Помага му да се освести, да стигне до следващия подкрепителен пункт и вика медиците да се погрижат за него. После продължава нататък. „Завръшихме състезанието, след 3-4 месеца съм в Лондон, гледам телевизия и виждам познато лице – оказа се, че този човек е на много висока позиция в Google. Има милиони, но за малко щеше да умре в пустинята. Именно това си припомняш там и трябва да си припомняш често. Че не е важно какви пари и къщи имаш. Важно е какви хора имаш около себе си.“
На пързалката
После Краси отново рязко сменя обстановката и от +50 отива на… -50 градуса. Условията са още по-страховити, разказва бегачът. „В Сахара, ако стане нещо, имаш сигнална ракета, пускаш я и идва хеликоптер. Но зад Полярния кръг те пускат, дават ти GPS координати и казват, че ще се видите след 10 дни на крайната точка. Дърпаш шейна с тегло към 60 килограма, в нея имаш палатка, брадвичка, всичко, което е нужно, за да оживееш 10 дни на -50 градуса. Там най-много ме беше страх, защото, не е пресилено да се каже, че във всеки момент можеш да умреш“, признава Краси.
Особено трудно му е, защото не е попадал в такива условия, дотогава е тренирал в „Хайд парк“ в Лондон, където температурите рядко падат под нулата. Трябва да научи бързо много тънкости. Например да си осигурява вода от снега – пълниш бутилката и я слагаш до тялото, за да се размрази.
Ако се ползва обикновен челник, батерията за минути замръзва, нужен е такъв с кабел, така че тя да се грее от единствената естествена „печка“, с която разполагаш – тялото. Как си сушиш чорапите на -50? Слагаш ги между две фланелки, докато се движиш. А как ставаш до тоалетна през нощта? Имаш червена бутилка за спешни нужди и друга, пак в спалния чувал, от която пиеш. „Да, може да ги объркаш. Случвало се е, ти си изморен, на границата на живота и това ти е последна грижа“, казва Краси.
И дим да ме няма
Не си ли задава въпроса защо трябва да си причинява всичко това? „О, разбира се, всеки ден, но отговорът ми е, че искам да видя докъде ще стигна. Почнал съм с минута на пътеката, а после тичам 200 километра отвъд Полярния кръг. Това са приключения, емоции, които малко хора изживяват. Това е нещо велико!“
Само 3 са светлите часове в денонощието, през останалите вървят в мрак. Няколко от спътниците му буквално едва оцеляват.
При тези температури косата, брадата, веждите се заскрежават. „Всичко трябва да е напълно покрито, защото много бързо може да ти падне пръстът или ухото“, казва бегачът.
Е, за щастие, нищо не му пада, завършва благополучно и това приключение. „След такова състезание се прибрах в Лондон. Като видиш как хората се шашкат за най-обикновените, тъпи неща, че автобусът е закъснял с две минути, за някакви глупости, ти става смешно“, казва ултрамаратонецът. „Цивилизацията много ни е разглезила, всички сме презадоволени и това, според мен, ни убива. Това ни отдалечава от смисъла“.
„Можеш да умреш ей така, за секунда невнимание. По такива места разбираш колко смешно е всичко, за което се тревожиш у дома. Колко е нелепо ние, хората, да се караме и бием за глупости“.
Несамотният бегач на дълги разстояния
Междувременно Краси е решил да се премести в Камбоджа, връща се у нас за месец, но… му харесва и решава да остане в България. По това време се появява идеята да използва следващите си предизвикателства, за да привлича вниманието към важни каузи, да помага за набирането на средства.
Така през последните години си отправя серия предизвикателства на местна почва. Тича 36 часа без почивка на бягаща пътечка в мол. Пробягва разстоянието по „Коридор номер 8“ от Варна до Албания. Тича 55 часа без почивка в Пловдив, канейки всеки, който има желание, да се присъедини за няколко обиколки. Тегли тежък пикап.
„Предизвиквам се и правя неща, които ме радват и най-вече помагам на някого, това е велико! Трябва да има нещо по-голямо от теб, което да те дърпа напред. Затова правя всички благотворителни начинания, когато ми е най-гадно, да си кажа: правя го заради някого. Мозъкът ни е направен така, че е страшно мързелив, никак не му се иска да се занимава с глупости. Затова избирам да помагам на хората и така да помогна и на себе си, за да изкарам докрай това, което съм захванал.“
Има още толкова много планове и идеи, преследвайки границата на своите възможности. Тази година беше планирал 5000-километров маратон около Черно море, но плановете се провалиха заради войната. Планира да тича по Пътя на коприната, 10 000 километра, които биха му отнели година. Друга цел е Антарктида, иска да я прекоси сам, макар да знае колко е опасно.
По посока на вятъра
„Бягането дава много неща“, обобщава Краси. „Знаеш, че животът е един голям маратон, ще има нагоре и надолу. Ще върви добре, после ще стане гадно, но и това ще мине. Бягайки научаваш ей такива ценни неща, за които няма да се сетиш, ако си чоплиш семки в хола“.
И ето че стигаме до доста по-нетипичното предизвикателство, пред което съвсем скоро ще се изправи. Както сам казва, ако досега акцентът е бил върху физическите усилия, тук по-скоро ще подложи на изпитание своята психика. В продължение на минимум 3 седмици ултрамаратонецът ще живее в прозрачна кутия пред Билетния център на НДК, пред погледите на всички ни.
Уединение ще има само в скритата тоалетна, но през останалото време ще е сам пред погледите ни, като минувачите ще могат да му отправят предизвикателства. Ще е без телефон, компютър, сам със себе си и минувачите. Както признава Краси, тази ситуация го кара да се притеснява много повече дори от полярното бягане.
Е, още ли си мислите, че има невъзможни неща?
