Мария, „Мастършеф“ и житейските рецепти от каменния дом

окт. 8, 2021 | Истории

Мария, „Мастършеф“ и житейските рецепти от каменния дом

8 октомври 2021 | Истории

„Един ден седя и затварям буркани с домати. И си казвам: добре, затваряш ги тия буркани, но така не правиш нищо, нищо реално, за да спасиш българското село. Най-много да спасиш своята кухня и дотам. Добре де, трябва да измислиш нещо, като си толкова зорлия. Да си застанеш зад тоя зор и да го засвидетелстваш… Тогава вече знаех какво трябва да направя.“

Виждали сте я с финяшка готварска престилка на екрана да побеждава съперниците си, без да се докосва дори до претенциозните, натруфени и самоцелно модерни решения, които много често излизат на преден план в подобни продукции.

Мария Жекова е победител в готварското реалити „Мастършеф“. Нейната история си е съвсем дигитална, тя е и фотограф, инстаграм инфлуенсър… но не като повечето. Няма да се спрете на нейна лъскава снимка във фийда с реклама на ултрамодерен мултикукър. По-вероятно е да я видите запретнала ръкави, да помага в прекарването на тръби с километри до старата каменна къща в затънтената родопска махала, където е сърцето ѝ.

Но как това момиче събра в себе си лъскавото шоу и старите традиции? По-различно ли се затварят бурканите с домати, ако си „Мастършеф“? Как успява да намери отново вкуса за живота в трудните мигове? С какво е амбицирана да се захване, за да помогне на селото?

На сладка приказка

Мария е различният образ, точно този, което поне аз бих се радвал да имат за вдъхновение младите хора онлайн. Смислено момиче, изживяло и подредило своята искрена житейска философия. Тя знае, че да подбираш внимателно това, което четеш, не е по-маловажно от избора на онова, с което се храниш. Яростно се бори, за да съхранява красотата на местното, традиционното, различното, без да се подвежда по онези грозни щрихи, които омърсяват и обезличават любовта към родното.

 

Мария Жекова

Снимки: Мария Жекова

 

Запознахме се преди няколко години, когато дойде в редакцията на Списание 8, където работех, за да предложи тема. Тъкмо се беше върнала от Норвегия. Преди това завършила фотография, пленил я дивият север с идеята, че там, при ледовете, в по-цивилизования свят знаят как да се грижат и за природата, и за животните. Оказало се обаче тъкмо обратното.

Един ден, кликайки напосоки, попаднала на една история, която я върнала в България, именно нея искаше да разкаже на страниците на списанието. За Сидер и Елена, които в прегръдката на Пирин планина гледат най-голямото стадо от каракачански овце, пазят породата на кучетата каракачанки. Поддържат природен център, в който се грижат за… мечка и два вълка.

Мария разказа със силни думи и снимки тази история. „Запознах се с хора толкова достойни и истински, които ми показаха какво е борба и какво – мечта.“

 

Мария Жекова

Снимки: Мария Жекова

 

Храна за душата

Някъде по това време решава, че е време и тя да си купи къща на село. Стара и истинска, където да оживеят и нейните борби, и нейната мечта.

Един ден пътува над Широка Лъка, по пътя между Девин и Пампорово… път е силно казано. Колата се люшка, пътят свършва, а тя се озовава пред стара, напълно занемарена каменна къща в откъсната махала. За да реши, че това ще е нейното място.

Води се част от Върбово. В уикипедия ще видите, че официално в цялото село, пръснало няколко махали из Родопските ридове, живеят… двама души.

„Първата къща, която видях, първият прозорец, който отворих, това беше. Просто си я купих, без много да го мисля. Не съм си представяла колко ще е трудно, но и това нямаше да ме откаже“, разказва днес Мария. И допълва: „Цялото начинание много ме изгради като човек. За пореден път си дадох сметка, че ставаш себе си точно през трудностите. Страховете са лимити. Останеш ли с тях, си оставаш някъде там, никога не се намираш докрай“.

 

Снимки: Мария Жекова

 

Солта на живота

Тя така и няма за себе си логичен отговор как се е озовала точно в това село измежду хилядите, пръснати из България. „Попадаш на едно място, влюбваш се в него и не влагаш логика. Гледката, самите къщи, фактът, че нямаше никакви хора, всичко изглеждаше напълно застинало във времето“,

Озовала се е на място с каменните къщи, които толкова харесва, при това в напълно запазения им вид. Никой не се е изгаврил да сложи керемиди на покрива вместо тикли, никой не е направил кебапчийница/пицария, дънеща характерна музика, както на много други подобни места из България.

 

 

Който не работи, не трябва да яде

„Тогава бях на 23. И да бях разбрала колко е трудно, глупостта на младостта нямаше да може да ме спре, за щастие. Защото ето, сега това ми е най-ценното и е проектът на живота ми“.

Следващите години Мария посвещава на усилието да превърне полусрутената къща в удобно място за живеене. Защото никой не е казал, че трябва да прекарваме дните си като аскети, да се лишаваме от технологиите или да се откъсваме от света. Важното е да вземаме най-доброто от традициите и от бъдещето, така разбирам веруюто на моята събеседничка.

Тя прекарва няколко километра тръби, за да има вода, вдига покрива, спретва градината. А, да, и междувременно печели едно от най-оспорваните телевизионни състезания.

 

 

Апетитът идва с яденето

Защо се записва в „Мастършеф“? Не, нито е случайно, нито някой я изненадва като я запише, защото е пленен от кулинарното ѝ майсторство.

По това време Мария използва доста активно инстаграм, за да споделя нещата, които я вълнуват. Намира много съмишленици, която я окрилява да продължава. Често снима обичайните блюда, които е приготвила, а тъй като обединява усета си за храната с уменията на фотограф, резултатът привлича погледите.

„В един момент прецених, че явно има някакъв смисъл от това, което говоря. Аз съм много самокритичен човек, но си казах: Явно имаш нещо да кажеш, да покажеш“, допълва Мария. Очевидно то е свързано с храната, а не с пеенето, затова и се записва за предаването.

„Чудех се кое да е мястото, където мога да споделя нещо на хората. И се получи. Успях да си кажа това, което смятам за важно. Оказа се, че мнозина са го припознали, усетили са го и е променило нещо в тях, накарало ги е да се замислят за собствените си избори“.

 

 

Вкусът на истината

И така, разказвам история с пиетет към българското село в сайт, насочен към предизвикателствата на технологичното настояще.

Да, все повече хора, чиято професия го позволява, решават, или поне обмислят, да се отделят от големия град. И това, според Мария, е логично, няма как и защо всичко да се концентрира в бетонения мегаполис, докато оставаме да пустеят места, които могат да ни дадат толкова много.

Тя обаче не харесва особено факта, че много хора са се върнали по селата заради удобството, което предлага прословутият „хоум офис“. Според нея причината, че можеш да работиш отвсякъде, не е достатъчна, да се върне на село, нужно е нещо повече. Нещо, което да те тегли, да те свърже с мястото, да знаеш защо си там.

При нея и двете професии – и фотографията, и новопридобитото официално готварство не позволяват работа от вкъщи. Така, както сама казва, ѝ се налага, след като няма условия, да ги създаде сама. Именно това е и начинанието, с което се е заела буквално от няколко дни, но в което е убедена, че има смисъл да влага сили и енергия. Онова, с което започнахме тази история.

 

 

Не само с хляб се живее

За какво ли се е сетила Мария, докато затваряла буркани и ѝ дошло наум, че е време да направи следващата стъпка?

Върнала се няколко дни назад, докато карала към вкъщи през по-ниските махали на селото. Стотици пъти била минавала по същия нижещ се път, но сега една сграда привлекла вниманието ѝ: старото картофохранилище. Издигало се здраво, масивно, напук на времето. Напук на всичко.

„Това е мястото. Нещо трябва да се случи там, да има живот. Ще го превърна в център за събития“, решила Мария и за малко оставила бурканите, за да си поеме дъх.

Три седмици ѝ отнело да разбере кой е собственикът. „Оказа се един много свестен французин, Тома, който има къща в селото. Чухме се и се разбрахме бързо. Картофохранилището от 400 квадратни метра беше на цената на едно паркомясто в София. Парадоксите на живота…“

 

 

Хляб и сол

„И си казах – скачай! Тук ще направиш място за хора, за идеи, за срещи“, с вдъхновяващ ентусиазъм разказва Мария. „Ще има работни места. Който иска, оттам да си работи. Според мен това е нещото, което вдига на крака едно село, трябва да има поминък. Живеем в материален свят, хората трябва да има от какво да се хранят. Защото е много романтично и идилично да затваряш буркани, но това къща не храни. Тази е новата ми голяма мечта и ще я дерзая“.

Аз пък си представям, че Мария ще го допълни и с китно ресторантче, където да сервира поне някои от нещата, които показва по телевизията или в инстаграм. Ако случайно хората от „Мишлен“ четат Дигитални истории, мисля, че съм им казал достатъчно.

През пролетта на следващата година тя смята, че ще е готова да посрещне гости и да започне да организира събития в старото картофохранилище. А в думите на млад човек, който е стегнал изоставена каменна къща в далечна махала и същевременно е спечелил смислен реалити формат, надали има причина да се съмняваме.

 

 

Вълчи апетит

Гости със сигурност ще идват, благодарение и на инстаграм. Както споменахме, Мария започва да публикува в любимата си социална мрежа почти случайно, за да споделя свои кулинарни открития. „Аз съм човек, който обича да се храни добре, това е нещо важно за мен. Не разбирам принципа „ям, за да ми е кеф“, напротив, храня се, за да съм здрава, да имам енергия. Освен това винаги си го правя да ми е красиво, така ми е приятно. Не полагам някакво усилие, не правя нещо изкуствено. Правя дадено ястие за мен, после го предлагам и на останалите, защото е вкусно и може би ще им е полезно“.

По този начин Мария преоткрива положителните страни от социалните мрежи, които преди това никак не е харесвала. Днес тя смята, че те имат сериозен потенциал, въпрос на личен интелект е начинът, по който се използват. Тя отдавна не отваря фейсбук, но в инстаграм намира истински съмишленици, които я зареждат с хубави емоции. Чувства подкрепата им, усеща ги близки, дори и да не ги е виждала на живо. Знае, че ако утре им напише, че ѝ трябва помощ, мнозина наистина ще дойдат. За разлика от други хора, с които е близка в истинския живот.

„Когато предлагаш непринуденост, чистота, нямаш някакви претенции, които да ги отблъскват, хората са много свободни да общуват с теб, да споделят хубавата емоция. При това, тази градивна енергия се акумулира постоянно. Поводът може да е „Мастършеф“, или каквото и да било, но после продължавате виртуално по някакъв начин да обменяте себе си. Връзката се затвърждава“, обяснява нашата гостенка.

 

 

На всяка манджа мерудия

Тя е категорична, че никога не би използвала популярността си, за да прави платена рекламатъ.

„Да, може би това ми спестява някакви приходи еднократно, но ми печели доверието на хората, което е много по-ценно. Смятам, че всички, които са моята аудитория, вече са забелязали този мой маниер. Аз не съм човекът, който ще вземе пари и ще им пробута някакъв продукт, който не отговаря на техните и на моите разбирания за правилно. По този начин, ако утре попадна на нещо, което наистина е стойностно, ще имам лицето откровено да го споделя и препоръчам“, емоционално допълва Мария.

„Само така можем да си имаме доверие. А, поне за мен, няма нищо по-ценно от доверието. Много по-важно е да имам край себе си хора, които ми вярват. Утре, когато направя някаква стъпка, те ще застанат зад гърба ми. Ще знаят, че го правя и с мисъл за тях, не само с идеята за лесно спечелени пари“.

 

 

Парен каша духа

През последните години кулинарните блогове, предавания и цели канали все повече ни карат да се интересуваме с какво се храним. Но дали идва моментът, когато ще почнем да се интересуваме и от това с какво си храним душата? Какво четем, откъде и как научаваме новините?

Мария казва, че често прави същия паралел. „Не искам да изпадам и аз във фанатичен педантизъм какво ям. Хубаво, избираш най-невероятната манджа, но четеш глупости, гледаш посредствена телевизия, дишаш отрови… Безсмислено е. Животът ни може да не е перфектен. Но старанието да подхождаме разумно към начина, по който живеем, би трябвало да прилагаме във всички сфери.

Ако възпиташ в себе си критично мислене, ако започнеш да си задаваш въпроси защо това е така, а после започнеш да ги задаваш и на хората около теб… Тогава всичко ще има много повече смисъл. Днес всеки говори каквото си иска, защото никой не се досеща да го пита защо го казва, откъде черпи информация.

Наистина, въпросът изобщо не е само какво ядем. Въпросът е и какво четем. В един момент, ако си много педантичен и следиш какво ядеш, би трябвало да се замислиш и за това какво влиза в главата ти. Тогава човек си създава някаква рутина и избирателна пропускливост при всеки избор, който трябва да направи“.

 

 

Царски обяд

Победителката от „Мастършеф“ е ремонтирала… или, както сама казва, реставрирала старата къща само с естествени материали. Най-трудно в началото за нея било да намери точните майстори за всяка по-сложна задача, но днес е щастлива, че вече ги познава. Учудва се на хората, които държат да правят всичко сами, по-добре е всеки да се изявява в силните си области, а за останалото да разчита на професионалистите в тях. Защото именно това ни прави общество.

Човек живее с хора. Трябва да се търсим и да си помагаме взаимно. Мислиш си, че можеш да правиш всичко сам, докато не стигнеш до момента, в който не си способен да направиш нещо, само че тогава вече си си затворил всички вратички към останалия свят“.

 

 

Сладкодумно

На изпроводяк я питам какво според нея трябва да се случи, за да се върне животът в малките населени места?

„Наистина е прекрасно да живееш на село, но си има цена. Човек според мен трябва да си даде ясно сметка, че не може да граби от двата свята. Първо, трябва да има хора. Дори в един един момент да стане оная магия, при която идват да ни управляват суперсвестни личности, когато не са останали хора, за които държавата да работи на дадено място, няма логика да го прави. Няма как да направим училище и болница във всяка община. Трябва да има хора, за които да се работи. За мен е симбиоза, трябва да има стъпки и от двете страни. Когато има хора, които започват да искат, нещата се случват.

Напълно съм съгласен, със сигурност ако повече млади хора мислят като нея, обединяват най-доброто от традициите и модерния свят, нещата ще се случват. И още как…

 

Мария Жекова

Дигитални истории

Дигитални истории е и ще си остане изцяло некомерсиално начинание, на което посвещавам доста време и усилия. За създаването на сайта обаче са нужни определени разходи. Ако имате възможност и желание да подпомогнете сайта, вече можете да го направите. Разбира се, все така важна подкрепа си остава всяка добра дума, всяко споделяне на темите.

<a href="https://karamanev.me/author/georgik" target="_self">Георги Караманев</a>

Георги Караманев

Програмист, журналист на свободна практика и писател. Още за мен – четете тук.
Дигитални истории

Най-нови публикации:

Айнщайн се прекланя пред Дънов? 12 клишета от българската история

Айнщайн се прекланя пред Дънов? 12 клишета от българската история

Първият християнски манастир е у нас. Пловдив е най-старият град на Земята. Айнщайн се прекланя пред Петър Дънов, а Хан Тервел е спасителят на Европа. Нещо повече, никога не сме губили военен флаг....

повече информация
ИИ влезе сред най-добрите на втори поетичен конкурс (експеримент)

ИИ влезе сред най-добрите на втори поетичен конкурс (експеримент)

Сред модерните новини на деня – изборите, Big Brother и внезапното нахлуване на есента, някак си в обществения дневен ред се вмъкна вестта, че в престижния конкурс за младежка поезия „Веселин...

повече информация
„А можеше и да го няма г-н Русев… Ето това е историята!“

„А можеше и да го няма г-н Русев… Ето това е историята!“

Защо си струва да познаваме по-добре миналото? Надали има кой да ни отговори по-обосновано от днешния гост. Освен че призванието му е да пали интереса към историята на младите хора, добрата памет...

повече информация
Тест: Колко добре познавате българската история? Ще ви подхлъзне ли ChatGPT?

Тест: Колко добре познавате българската история? Ще ви подхлъзне ли ChatGPT?

15 общоприети твърдения за българската история и 15, измислени от изкуствения интелект. Ще успеете ли да ги различите? Кое е исторически факт и кое – безсмислица? Днес, както никога, спорим за...

повече информация
Какво ще правим, когато 1/3 от работните места изчезнат?

Какво ще правим, когато 1/3 от работните места изчезнат?

Развитието на изкуствения интелект ни изправя пред невиждана, всеобхватна социална трансформация. Докато неглижираме напредъка в тази сфера, големите компании инвестират в мултимилиардни проекти,...

повече информация

Още публикации по темата:

От рубриката:

Айнщайн се прекланя пред Дънов? 12 клишета от българската история

Айнщайн се прекланя пред Дънов? 12 клишета от българската история

Първият християнски манастир е у нас. Пловдив е най-старият град на Земята. Айнщайн се прекланя пред Петър Дънов, а Хан Тервел е спасителят на Европа. Нещо повече, никога не сме губили военен флаг.
Кое от твърденията, които можете да намерите всеки ден онлайн, има историческа обосновка? Къде можем да говорим за различни тълкувания, къде поводът за гордост има пълно основание и къде става дума за откровена измислица?
Историята е толкова важна област, която ни събира и дели. Щедро поле за гордост и за манипулации.
Вие можете ли да различите някои общоприети твърдения, свързани с българската история, от такива, измислени от изкуствения интелект? Опитайте тук, този експеримент ще даде интересни резултати!
А ние ще проверим някои от най-популярните твърдения, поводи за гордост онлайн, които можете да видите навсякъде. Не, няма да фактчектваме, според мен тази идея е обречена, защото и историята, както журналистиката, не може да бъде точна наука.
Срещаме се с историка Александър Мошев, за да поговорим на базата на изворите и на логиката, да се опитаме да потърсим рационалния поглед. Аз му подавам без предварителни условия 12 избрани клишета, а той ще разкаже повече за тях и за това доколко съвпадат с мнението на днешната историография.

повече информация
ИИ влезе сред най-добрите на втори поетичен конкурс (експеримент)

ИИ влезе сред най-добрите на втори поетичен конкурс (експеримент)

В литературните среди отекна новината, че в престижния конкурс за младежка поезия „Веселин Ханчев“ сред избраните от журито финалисти е попаднал неочакван състезател – 21-годишният Христиан Папазов от силистренското село Ножарево е изпратил стихове, генерирани от изкуствен интелект. Христиан (или който и да стои зад това име) се отказа от участието си, пишейки, че единствената му цел е била да привлече вниманието към темата.
Не знам дали вярвате в съвпадения, аз – не. На 25 октомври, ден преди новината да излезе, бяха обявени 10-те избраници на журито в друг популярен поетичен конкурс. И ето че отново в селекцията попаднаха… генерирани стихове. Този път като част от експеримент на Дигитални истории.
Но как така само за два дни двама „автори“ със стихове, написани от ИИ, се озоваха сред най-добрите, тези, измежду които ще бъдат избрани победителите? И, по-важното: кои са големите въпроси и изводи от това? Вярваме или не в съвпадения, явно е, че е дошло време да поговорим по-адекватно и задълбочено за големите въпроси на днешния ден.
Денят на будителите според мен е точният, за да се събудим…

повече информация
Уордът на свободния интернет

Уордът на свободния интернет

„Най-добрият начин да получиш правилен отговор не е да питаш. Много по-ефективно е да напишеш грешния отговор“. И всеки ще бърза да те поправи, да влезе в спор, нали така?
Именно това гласи „законът на Кънингам“, прелюбопитно правило за това как ни е променила комуникацията онлайн. Но кой е този Кънингам? Интересна и поучителна е неговата история. Един от пионерите на демократичния интернет, той проправя пътя на Уикипедия и системите за споделяне на мнения онлайн. А ако сте се чудили откъде идва името на свободната енциклопедия, измисля го именно той след неочаквана случка.
Огромен е приносът на днешния ни герой за начина, по който разработваме софтуер. Освен че е сред създателите на Аджайл манифеста, формулирал основите на днешната IT индустрия, Уорд Кънингам е автор на използвани навсякъде в наши дни концепции като технологичния дълг или екстремно програмиране.
Въпреки това днес за него ще намерите броени редове онлайн, които се повтарят. Ето защо е време да се заровим в историята на един от пионерите, прелюбопитните образи, застанали от светлата страна на технологичния свят. Онези, благодарение на които интернет все още е свободна платформа. В която въпреки неспиращата и задълбочаваща се доминация на гигантите, винаги има място за мнението на всеки…

повече информация

Най-новите:

Айнщайн се прекланя пред Дънов? 12 клишета от българската история

Айнщайн се прекланя пред Дънов? 12 клишета от българската история

Първият християнски манастир е у нас. Пловдив е най-старият град на Земята. Айнщайн се прекланя пред Петър Дънов, а Хан Тервел е спасителят на Европа. Нещо повече, никога не сме губили военен флаг.
Кое от твърденията, които можете да намерите всеки ден онлайн, има историческа обосновка? Къде можем да говорим за различни тълкувания, къде поводът за гордост има пълно основание и къде става дума за откровена измислица?
Историята е толкова важна област, която ни събира и дели. Щедро поле за гордост и за манипулации.
Вие можете ли да различите някои общоприети твърдения, свързани с българската история, от такива, измислени от изкуствения интелект? Опитайте тук, този експеримент ще даде интересни резултати!
А ние ще проверим някои от най-популярните твърдения, поводи за гордост онлайн, които можете да видите навсякъде. Не, няма да фактчектваме, според мен тази идея е обречена, защото и историята, както журналистиката, не може да бъде точна наука.
Срещаме се с историка Александър Мошев, за да поговорим на базата на изворите и на логиката, да се опитаме да потърсим рационалния поглед. Аз му подавам без предварителни условия 12 избрани клишета, а той ще разкаже повече за тях и за това доколко съвпадат с мнението на днешната историография.

повече информация
Кое лекува историческите рани?

Кое лекува историческите рани?

Историята днес ни свързва и дели, разпалва и вълнува, както никога преди. Разбира се, и защото, „който контролира миналото, контролира бъдещето“.
Захари Карабашлиев с най-новия си роман – „Рана“ се обърна именно към българската история, към едни от най-драматичните ѝ и важни моменти. Към раните, които ни нанася миналото, към предците, чийто път продължаваме. Романът наднича в няколко от големите теми на последните 150 години по вълнуващ и автентичен начин. Писателят вече ми е гостувал, срещаме се отново, за да поговорим за миналото. За силните му истории и вълнението. За поуките и отговорите. За това, което ни събира и което ни дели.

повече информация
ИИ влезе сред най-добрите на втори поетичен конкурс (експеримент)

ИИ влезе сред най-добрите на втори поетичен конкурс (експеримент)

В литературните среди отекна новината, че в престижния конкурс за младежка поезия „Веселин Ханчев“ сред избраните от журито финалисти е попаднал неочакван състезател – 21-годишният Христиан Папазов от силистренското село Ножарево е изпратил стихове, генерирани от изкуствен интелект. Христиан (или който и да стои зад това име) се отказа от участието си, пишейки, че единствената му цел е била да привлече вниманието към темата.
Не знам дали вярвате в съвпадения, аз – не. На 25 октомври, ден преди новината да излезе, бяха обявени 10-те избраници на журито в друг популярен поетичен конкурс. И ето че отново в селекцията попаднаха… генерирани стихове. Този път като част от експеримент на Дигитални истории.
Но как така само за два дни двама „автори“ със стихове, написани от ИИ, се озоваха сред най-добрите, тези, измежду които ще бъдат избрани победителите? И, по-важното: кои са големите въпроси и изводи от това? Вярваме или не в съвпадения, явно е, че е дошло време да поговорим по-адекватно и задълбочено за големите въпроси на днешния ден.
Денят на будителите според мен е точният, за да се събудим…

повече информация
„А можеше и да го няма г-н Русев… Ето това е историята!“

„А можеше и да го няма г-н Русев… Ето това е историята!“

Защо си струва да познаваме по-добре миналото? Надали има кой да ни отговори по-обосновано от днешния гост. Освен че призванието му е да пали интереса към историята на младите хора, добрата памет пък е тази, която го превърна в недостижим рекордьор в една забележителна област на познанието.
Борис Русев спечели невероятните 34 победи в куиз шоуто „Последният печели“, преди сам да се откаже да продължи нататък. И да се върне към истинското си призвание като гимназиален учител по история в столичното 31-во училище „Иван Вазов“, познато на всички като „Бастилията“.
Днес е толкова модерно да си говорим за история. Но… защо? И защо тя не спира по-скоро да ни дели, отколкото да ни събира? Как да пробудим интереса на младите хора към миналото и защо е важно да го познаваме? Дали любовта към него минава през личните истории, през съдбите на предците ни? Какво ще кажат бъдещите историци за днешните странни времена? Вярно ли е, че… хан Крум е наложил закона да се отсичат ръцете на крадците?
Не е вярно. А отговорите на другите въпроси ще потърсим заедно с шампиона, който постигна недостижим рекорд.
Междувременно… защо не проверите, вие можете ли да различите някои общоприети твърдения, свързани с българската история, от такива, „измислени“ от изкуствения интелект? Опитайте тук, този експеримент ще даде интересни резултати!

повече информация
Тест: Колко добре познавате българската история? Ще ви подхлъзне ли ChatGPT?

Тест: Колко добре познавате българската история? Ще ви подхлъзне ли ChatGPT?

15 общоприети твърдения за българската история и 15, измислени от изкуствения интелект. Ще успеете ли да ги различите? Кое е исторически факт и кое – безсмислица?
Днес, както никога, спорим за миналото си. Намираме силните исторически моменти, които ни карат да се гордеем, но лесно залитаме и по измислената история.
Можем ли да различим историческите факти от измислиците? Хайде да проверим заедно. 15 твърдения, генерирани от ChatGPT за българската история (и проверени от историк) и 15, които алгоритъмът измисли, помолен да пофантазира. 15 от твърденията са верни, 15 – изцяло измислени от изкуствения интелект.
С този тест започва историческата поредица от Дигитални истории. Ще поговорим с историка Александър Мошев за големите клишета онлайн, ще съберем поуките от някои любопитни фалшификации в мрежата. Ще дадем думата на писателите Виктория Бешлийска и Захари Карабашлиев, на учителя по история и куиз рекордьор Борис Русев. А междувременно сте вие – ще успеете ли да различите фактите от измислиците?
Колко добре познаваме историята си? Нека проверим заедно, а накрая ще обобщим резултатите.

Можете да се включите и в жребий за награди – подбрани книги и фланелки с логото на Дигитални истории. Отговорите се събират до символичния 10 ноември, а на 15-и очаквайте резултатите.
Благодаря от сърце за всяко попълване, за всяко споделяне!

повече информация
Какво ще правим, когато 1/3 от работните места изчезнат?

Какво ще правим, когато 1/3 от работните места изчезнат?

Развитието на изкуствения интелект ни изправя пред невиждана, всеобхватна социална трансформация. Докато неглижираме напредъка в тази сфера, големите компании инвестират в мултимилиардни проекти, чрез които машините могат да заменят 1/3 от работните места на планетата в близкото бъдеще. При това без да се раждат нови професии, както е било винаги досега. Да, технологичният напредък в тази област понякога изглежда като научна фантастика, само че той вече е тук, както ще стане ясно от разговора с днешния ни дигитален гост.
Петър Петров се занимава професионално с въвеждането на изкуствения интелект в практиката. Той е начело на ИИ екипа в Eleven VC – фонда, обединяващ някои от най-обещаващите български стартъп компании, сред които е и първият български еднорог – Payhawk. Неотдавна излезе първата му книга – „Изкуствен интелект: душа и силиций“.
Как да счупим клишетата и да започнем важния диалог за бъдещето, именно разговора, заради който съществува и този сайт? Как да се подготвим за непосредственото бъдеще, в което изкуственият интелект променя толкова много области от живота и ни изправя пред немислими доскоро предизвикателства?

повече информация
Share This