Мария, „Мастършеф“ и житейските рецепти от каменния дом

окт. 8, 2021 | Истории

Мария, „Мастършеф“ и житейските рецепти от каменния дом

8 октомври 2021 | Истории

„Един ден седя и затварям буркани с домати. И си казвам: добре, затваряш ги тия буркани, но така не правиш нищо, нищо реално, за да спасиш българското село. Най-много да спасиш своята кухня и дотам. Добре де, трябва да измислиш нещо, като си толкова зорлия. Да си застанеш зад тоя зор и да го засвидетелстваш… Тогава вече знаех какво трябва да направя.“

Виждали сте я с финяшка готварска престилка на екрана да побеждава съперниците си, без да се докосва дори до претенциозните, натруфени и самоцелно модерни решения, които много често излизат на преден план в подобни продукции.

Мария Жекова е победител в готварското реалити „Мастършеф“. Нейната история си е съвсем дигитална, тя е и фотограф, инстаграм инфлуенсър… но не като повечето. Няма да се спрете на нейна лъскава снимка във фийда с реклама на ултрамодерен мултикукър. По-вероятно е да я видите запретнала ръкави, да помага в прекарването на тръби с километри до старата каменна къща в затънтената родопска махала, където е сърцето ѝ.

Но как това момиче събра в себе си лъскавото шоу и старите традиции? По-различно ли се затварят бурканите с домати, ако си „Мастършеф“? Как успява да намери отново вкуса за живота в трудните мигове? С какво е амбицирана да се захване, за да помогне на селото?

На сладка приказка

Мария е различният образ, точно този, което поне аз бих се радвал да имат за вдъхновение младите хора онлайн. Смислено момиче, изживяло и подредило своята искрена житейска философия. Тя знае, че да подбираш внимателно това, което четеш, не е по-маловажно от избора на онова, с което се храниш. Яростно се бори, за да съхранява красотата на местното, традиционното, различното, без да се подвежда по онези грозни щрихи, които омърсяват и обезличават любовта към родното.

 

Мария Жекова

Снимки: Мария Жекова

 

Запознахме се преди няколко години, когато дойде в редакцията на Списание 8, където работех, за да предложи тема. Тъкмо се беше върнала от Норвегия. Преди това завършила фотография, пленил я дивият север с идеята, че там, при ледовете, в по-цивилизования свят знаят как да се грижат и за природата, и за животните. Оказало се обаче тъкмо обратното.

Един ден, кликайки напосоки, попаднала на една история, която я върнала в България, именно нея искаше да разкаже на страниците на списанието. За Сидер и Елена, които в прегръдката на Пирин планина гледат най-голямото стадо от каракачански овце, пазят породата на кучетата каракачанки. Поддържат природен център, в който се грижат за… мечка и два вълка.

Мария разказа със силни думи и снимки тази история. „Запознах се с хора толкова достойни и истински, които ми показаха какво е борба и какво – мечта.“

 

Мария Жекова

Снимки: Мария Жекова

 

Храна за душата

Някъде по това време решава, че е време и тя да си купи къща на село. Стара и истинска, където да оживеят и нейните борби, и нейната мечта.

Един ден пътува над Широка Лъка, по пътя между Девин и Пампорово… път е силно казано. Колата се люшка, пътят свършва, а тя се озовава пред стара, напълно занемарена каменна къща в откъсната махала. За да реши, че това ще е нейното място.

Води се част от Върбово. В уикипедия ще видите, че официално в цялото село, пръснало няколко махали из Родопските ридове, живеят… двама души.

„Първата къща, която видях, първият прозорец, който отворих, това беше. Просто си я купих, без много да го мисля. Не съм си представяла колко ще е трудно, но и това нямаше да ме откаже“, разказва днес Мария. И допълва: „Цялото начинание много ме изгради като човек. За пореден път си дадох сметка, че ставаш себе си точно през трудностите. Страховете са лимити. Останеш ли с тях, си оставаш някъде там, никога не се намираш докрай“.

 

Снимки: Мария Жекова

 

Солта на живота

Тя така и няма за себе си логичен отговор как се е озовала точно в това село измежду хилядите, пръснати из България. „Попадаш на едно място, влюбваш се в него и не влагаш логика. Гледката, самите къщи, фактът, че нямаше никакви хора, всичко изглеждаше напълно застинало във времето“,

Озовала се е на място с каменните къщи, които толкова харесва, при това в напълно запазения им вид. Никой не се е изгаврил да сложи керемиди на покрива вместо тикли, никой не е направил кебапчийница/пицария, дънеща характерна музика, както на много други подобни места из България.

 

 

Който не работи, не трябва да яде

„Тогава бях на 23. И да бях разбрала колко е трудно, глупостта на младостта нямаше да може да ме спре, за щастие. Защото ето, сега това ми е най-ценното и е проектът на живота ми“.

Следващите години Мария посвещава на усилието да превърне полусрутената къща в удобно място за живеене. Защото никой не е казал, че трябва да прекарваме дните си като аскети, да се лишаваме от технологиите или да се откъсваме от света. Важното е да вземаме най-доброто от традициите и от бъдещето, така разбирам веруюто на моята събеседничка.

Тя прекарва няколко километра тръби, за да има вода, вдига покрива, спретва градината. А, да, и междувременно печели едно от най-оспорваните телевизионни състезания.

 

 

Апетитът идва с яденето

Защо се записва в „Мастършеф“? Не, нито е случайно, нито някой я изненадва като я запише, защото е пленен от кулинарното ѝ майсторство.

По това време Мария използва доста активно инстаграм, за да споделя нещата, които я вълнуват. Намира много съмишленици, която я окрилява да продължава. Често снима обичайните блюда, които е приготвила, а тъй като обединява усета си за храната с уменията на фотограф, резултатът привлича погледите.

„В един момент прецених, че явно има някакъв смисъл от това, което говоря. Аз съм много самокритичен човек, но си казах: Явно имаш нещо да кажеш, да покажеш“, допълва Мария. Очевидно то е свързано с храната, а не с пеенето, затова и се записва за предаването.

„Чудех се кое да е мястото, където мога да споделя нещо на хората. И се получи. Успях да си кажа това, което смятам за важно. Оказа се, че мнозина са го припознали, усетили са го и е променило нещо в тях, накарало ги е да се замислят за собствените си избори“.

 

 

Вкусът на истината

И така, разказвам история с пиетет към българското село в сайт, насочен към предизвикателствата на технологичното настояще.

Да, все повече хора, чиято професия го позволява, решават, или поне обмислят, да се отделят от големия град. И това, според Мария, е логично, няма как и защо всичко да се концентрира в бетонения мегаполис, докато оставаме да пустеят места, които могат да ни дадат толкова много.

Тя обаче не харесва особено факта, че много хора са се върнали по селата заради удобството, което предлага прословутият „хоум офис“. Според нея причината, че можеш да работиш отвсякъде, не е достатъчна, да се върне на село, нужно е нещо повече. Нещо, което да те тегли, да те свърже с мястото, да знаеш защо си там.

При нея и двете професии – и фотографията, и новопридобитото официално готварство не позволяват работа от вкъщи. Така, както сама казва, ѝ се налага, след като няма условия, да ги създаде сама. Именно това е и начинанието, с което се е заела буквално от няколко дни, но в което е убедена, че има смисъл да влага сили и енергия. Онова, с което започнахме тази история.

 

 

Не само с хляб се живее

За какво ли се е сетила Мария, докато затваряла буркани и ѝ дошло наум, че е време да направи следващата стъпка?

Върнала се няколко дни назад, докато карала към вкъщи през по-ниските махали на селото. Стотици пъти била минавала по същия нижещ се път, но сега една сграда привлекла вниманието ѝ: старото картофохранилище. Издигало се здраво, масивно, напук на времето. Напук на всичко.

„Това е мястото. Нещо трябва да се случи там, да има живот. Ще го превърна в център за събития“, решила Мария и за малко оставила бурканите, за да си поеме дъх.

Три седмици ѝ отнело да разбере кой е собственикът. „Оказа се един много свестен французин, Тома, който има къща в селото. Чухме се и се разбрахме бързо. Картофохранилището от 400 квадратни метра беше на цената на едно паркомясто в София. Парадоксите на живота…“

 

 

Хляб и сол

„И си казах – скачай! Тук ще направиш място за хора, за идеи, за срещи“, с вдъхновяващ ентусиазъм разказва Мария. „Ще има работни места. Който иска, оттам да си работи. Според мен това е нещото, което вдига на крака едно село, трябва да има поминък. Живеем в материален свят, хората трябва да има от какво да се хранят. Защото е много романтично и идилично да затваряш буркани, но това къща не храни. Тази е новата ми голяма мечта и ще я дерзая“.

Аз пък си представям, че Мария ще го допълни и с китно ресторантче, където да сервира поне някои от нещата, които показва по телевизията или в инстаграм. Ако случайно хората от „Мишлен“ четат Дигитални истории, мисля, че съм им казал достатъчно.

През пролетта на следващата година тя смята, че ще е готова да посрещне гости и да започне да организира събития в старото картофохранилище. А в думите на млад човек, който е стегнал изоставена каменна къща в далечна махала и същевременно е спечелил смислен реалити формат, надали има причина да се съмняваме.

 

 

Вълчи апетит

Гости със сигурност ще идват, благодарение и на инстаграм. Както споменахме, Мария започва да публикува в любимата си социална мрежа почти случайно, за да споделя свои кулинарни открития. „Аз съм човек, който обича да се храни добре, това е нещо важно за мен. Не разбирам принципа „ям, за да ми е кеф“, напротив, храня се, за да съм здрава, да имам енергия. Освен това винаги си го правя да ми е красиво, така ми е приятно. Не полагам някакво усилие, не правя нещо изкуствено. Правя дадено ястие за мен, после го предлагам и на останалите, защото е вкусно и може би ще им е полезно“.

По този начин Мария преоткрива положителните страни от социалните мрежи, които преди това никак не е харесвала. Днес тя смята, че те имат сериозен потенциал, въпрос на личен интелект е начинът, по който се използват. Тя отдавна не отваря фейсбук, но в инстаграм намира истински съмишленици, които я зареждат с хубави емоции. Чувства подкрепата им, усеща ги близки, дори и да не ги е виждала на живо. Знае, че ако утре им напише, че ѝ трябва помощ, мнозина наистина ще дойдат. За разлика от други хора, с които е близка в истинския живот.

„Когато предлагаш непринуденост, чистота, нямаш някакви претенции, които да ги отблъскват, хората са много свободни да общуват с теб, да споделят хубавата емоция. При това, тази градивна енергия се акумулира постоянно. Поводът може да е „Мастършеф“, или каквото и да било, но после продължавате виртуално по някакъв начин да обменяте себе си. Връзката се затвърждава“, обяснява нашата гостенка.

 

 

На всяка манджа мерудия

Тя е категорична, че никога не би използвала популярността си, за да прави платена рекламатъ.

„Да, може би това ми спестява някакви приходи еднократно, но ми печели доверието на хората, което е много по-ценно. Смятам, че всички, които са моята аудитория, вече са забелязали този мой маниер. Аз не съм човекът, който ще вземе пари и ще им пробута някакъв продукт, който не отговаря на техните и на моите разбирания за правилно. По този начин, ако утре попадна на нещо, което наистина е стойностно, ще имам лицето откровено да го споделя и препоръчам“, емоционално допълва Мария.

„Само така можем да си имаме доверие. А, поне за мен, няма нищо по-ценно от доверието. Много по-важно е да имам край себе си хора, които ми вярват. Утре, когато направя някаква стъпка, те ще застанат зад гърба ми. Ще знаят, че го правя и с мисъл за тях, не само с идеята за лесно спечелени пари“.

 

 

Парен каша духа

През последните години кулинарните блогове, предавания и цели канали все повече ни карат да се интересуваме с какво се храним. Но дали идва моментът, когато ще почнем да се интересуваме и от това с какво си храним душата? Какво четем, откъде и как научаваме новините?

Мария казва, че често прави същия паралел. „Не искам да изпадам и аз във фанатичен педантизъм какво ям. Хубаво, избираш най-невероятната манджа, но четеш глупости, гледаш посредствена телевизия, дишаш отрови… Безсмислено е. Животът ни може да не е перфектен. Но старанието да подхождаме разумно към начина, по който живеем, би трябвало да прилагаме във всички сфери.

Ако възпиташ в себе си критично мислене, ако започнеш да си задаваш въпроси защо това е така, а после започнеш да ги задаваш и на хората около теб… Тогава всичко ще има много повече смисъл. Днес всеки говори каквото си иска, защото никой не се досеща да го пита защо го казва, откъде черпи информация.

Наистина, въпросът изобщо не е само какво ядем. Въпросът е и какво четем. В един момент, ако си много педантичен и следиш какво ядеш, би трябвало да се замислиш и за това какво влиза в главата ти. Тогава човек си създава някаква рутина и избирателна пропускливост при всеки избор, който трябва да направи“.

 

 

Царски обяд

Победителката от „Мастършеф“ е ремонтирала… или, както сама казва, реставрирала старата къща само с естествени материали. Най-трудно в началото за нея било да намери точните майстори за всяка по-сложна задача, но днес е щастлива, че вече ги познава. Учудва се на хората, които държат да правят всичко сами, по-добре е всеки да се изявява в силните си области, а за останалото да разчита на професионалистите в тях. Защото именно това ни прави общество.

Човек живее с хора. Трябва да се търсим и да си помагаме взаимно. Мислиш си, че можеш да правиш всичко сам, докато не стигнеш до момента, в който не си способен да направиш нещо, само че тогава вече си си затворил всички вратички към останалия свят“.

 

 

Сладкодумно

На изпроводяк я питам какво според нея трябва да се случи, за да се върне животът в малките населени места?

„Наистина е прекрасно да живееш на село, но си има цена. Човек според мен трябва да си даде ясно сметка, че не може да граби от двата свята. Първо, трябва да има хора. Дори в един един момент да стане оная магия, при която идват да ни управляват суперсвестни личности, когато не са останали хора, за които държавата да работи на дадено място, няма логика да го прави. Няма как да направим училище и болница във всяка община. Трябва да има хора, за които да се работи. За мен е симбиоза, трябва да има стъпки и от двете страни. Когато има хора, които започват да искат, нещата се случват.

Напълно съм съгласен, със сигурност ако повече млади хора мислят като нея, обединяват най-доброто от традициите и модерния свят, нещата ще се случват. И още как…

 

Мария Жекова

Дигитални истории

Дигитални истории е и ще си остане изцяло некомерсиално начинание, на което посвещавам доста време и усилия. За създаването на сайта обаче са нужни определени разходи. Ако имате възможност и желание да подпомогнете сайта, вече можете да го направите. Разбира се, все така важна подкрепа си остава всяка добра дума, всяко споделяне на темите.

<a href="https://karamanev.me/author/georgik" target="_self">Георги Караманев</a>

Георги Караманев

Програмист, журналист и писател. Още за мен – тук.
Дигитални истории

Най-нови публикации:

Мистър Макгонигъл. Американският ирландец от България

Мистър Макгонигъл. Американският ирландец от България

„Опитвам се да изтръгна тази история от себе си, но коя страна ще я приеме?“ Дали историите си имат дом? От Бруклин ли започва тази, където се е родил нейният герой през 1944 г.? Или пък началото ѝ...

повече информация
„Трябва ни нещо много мощно, което да рестартира света. Дано не е война“

„Трябва ни нещо много мощно, което да рестартира света. Дано не е война“

„Технологията е като нож – зависи как я използваш.“ Често чуваме това клише. Според днешния ни гост обаче то изобщо не е вярно. Защото: Технологията не е неутрална. Технологията е средство на...

повече информация
„Живеем в света на преписването, на плиткото, на бързото“

„Живеем в света на преписването, на плиткото, на бързото“

На 21 г. той застава пред камерата на „По света и у нас“. 17 години по-късно си тръгва и преминава… в света на технологиите. Защото там вижда промяната, за която иска да допринесе. Там е бъдещето, в...

повече информация
„ИИ не е по-добър програмист от този, когото имате!“

„ИИ не е по-добър програмист от този, когото имате!“

„Както и да интегрираме ИИ, накрая всеки ред код трябва да бъде прочетен от човек.“   „Пълно безумие е да вярваме, че генерален ИИ може да бъде постигнат с големите езикови модели.“  ...

повече информация

Още публикации по темата:

От рубриката:

Мистър Макгонигъл. Американският ирландец от България

Мистър Макгонигъл. Американският ирландец от България

„Опитвам се да изтръгна тази история от себе си, но коя страна ще я приеме?“
Дали историите си имат дом? От Бруклин ли започва тази, където се е родил нейният герой през 1944 г.? Или пък началото ѝ е през 1947 г., в събитията, чието описание започва с изречението по-горе? А с какво са толкова различни и толкова еднакви онези далечни времена с прехвърлилия първата си четвърт 21-и век?
Говорим си за Борисовата градина с Томас Макгонигъл, после той ми разказва за онзи ден през 60-те, когато най-неочаквано се озовава на софийската Централна гара. Картата с неумело прехвърлени на английски имена на улици се оказва неизползваема, затова той търси някой, който да го упъти. Влиза в първото магазинче, което попада пред очите му. Момичето зад щанда след време ще стане негова съпруга. А България ще се превърне в тема и на първия, и на най-новия му роман.
Защо е толкова лесно да се роди една любов и още по-лесно – да си отиде? Може ли човек да се влюби в държава? Томас Макгонигъл със сигурност обича България. Но… защо?

повече информация
Адриен Бачи. Поуките на Синята брада

Адриен Бачи. Поуките на Синята брада

Адриен обича да тича. И тича ли, тича по предприемаческия път, а и в истински маратон. Но най-вече тича срещу стереотипите. Ако го видите веднъж, ще го запомните, даже не е нужно да ви казвам с какъв детайл от характерната му визия.
Струва си да го запомните и защото историята му дава неподправено вдъхновение. Адриен Бачи живее в София от 18 години, развива успешна компания за компютърни игри, която дава работа на българи, осиновява българско момиче и е събрал много дигитални истории, които да ни разкаже. Ето ги!

повече информация
ИИ при букмейкъра. Спечелиха ли Claude и ChatGPT от залози за Световното?

ИИ при букмейкъра. Спечелиха ли Claude и ChatGPT от залози за Световното?

Дадох по 20 евро на най-новите версии на ChatGPT и Claude. Отворих им акаунти на два популярни букмейкърски сайта, точно преди да започнат решителните мачове от Световното. После им оставих пълната свобода да се справят сами. Какво ли се получи? Може ли ИИ да се превърне в помощник на залагащите или в край на този бизнес?
Не бях отварял букмейкърски сайт. Не бих и работил за такива, видял съм достатъчно примери, че хазартът е наркотик, който убива.
Но в днешните времена… не можем ли да проверим дали пък ИИ не е този, който може да победи него? Да се окаже, че е прекалено добър и да обезсмисли чистата математика, която се крие зад това, че няма как да не загубиш дългата игра…

повече информация

Най-новите:

Литератрон. ChatGPT през… 1964 г.?!

Литератрон. ChatGPT през… 1964 г.?!

Чували ли сте за литератрона? Представлява… машина, която създава текст по указания на потребителя. Анализира текстове, пише бестселъри, съчинява предизборни речи, сглобява комикси и заплашва да сведе езика на медиите до 500 разрешени думи.
Нищо ново, нали вече всички си имаме ИИ, тези сюжети са ежедневие, само това „литератрон“ звучи малко ретро. А защо е така, става ясно, ако погледнем датата на корицата на една тънка книжка, която обаче не е пресилено да се нарече пророческа.
Романът „Литератрон“ на французина Робер Ескарпи излиза през 1964 г. в поредицата „Le Meilleur des mondes“.
Толкова ли обаче изобретението прилича на големите езикови модели?
Меко казано.

повече информация
Мистър Макгонигъл. Американският ирландец от България

Мистър Макгонигъл. Американският ирландец от България

„Опитвам се да изтръгна тази история от себе си, но коя страна ще я приеме?“
Дали историите си имат дом? От Бруклин ли започва тази, където се е родил нейният герой през 1944 г.? Или пък началото ѝ е през 1947 г., в събитията, чието описание започва с изречението по-горе? А с какво са толкова различни и толкова еднакви онези далечни времена с прехвърлилия първата си четвърт 21-и век?
Говорим си за Борисовата градина с Томас Макгонигъл, после той ми разказва за онзи ден през 60-те, когато най-неочаквано се озовава на софийската Централна гара. Картата с неумело прехвърлени на английски имена на улици се оказва неизползваема, затова той търси някой, който да го упъти. Влиза в първото магазинче, което попада пред очите му. Момичето зад щанда след време ще стане негова съпруга. А България ще се превърне в тема и на първия, и на най-новия му роман.
Защо е толкова лесно да се роди една любов и още по-лесно – да си отиде? Може ли човек да се влюби в държава? Томас Макгонигъл със сигурност обича България. Но… защо?

повече информация
„Трябва ни нещо много мощно, което да рестартира света. Дано не е война“

„Трябва ни нещо много мощно, което да рестартира света. Дано не е война“

Променя ли се световният ред без война? Кое може да е събитието, което да го направи днес? Как можем да ограничим властта на корпорациите, които се оказаха по-силни от държавите в епохата на технологиите?
„Технологията е като нож – зависи как я използваш.“
Често чуваме това клише. Според днешния ни гост обаче то изобщо не е вярно. Защото:
Технологията не е неутрална.
Технологията е средство на управление и манипулиране.
Технологията разкрива властови и йерархични структури.
Технологията създава монополи.
Йозеф Мюлбауер изследва най-ценното – мира. Макар да е австрийски политолог и журналист, учен от Университета в Грац, си говорим на български – майка му е предала езика ни. А темите за технологиите, мира и демокрацията, за преосмислянето на обществения договор, са толкова важни, че е крайно време да започнем истинския цивилизационен разговор за тях.

повече информация
Адриен Бачи. Поуките на Синята брада

Адриен Бачи. Поуките на Синята брада

Адриен обича да тича. И тича ли, тича по предприемаческия път, а и в истински маратон. Но най-вече тича срещу стереотипите. Ако го видите веднъж, ще го запомните, даже не е нужно да ви казвам с какъв детайл от характерната му визия.
Струва си да го запомните и защото историята му дава неподправено вдъхновение. Адриен Бачи живее в София от 18 години, развива успешна компания за компютърни игри, която дава работа на българи, осиновява българско момиче и е събрал много дигитални истории, които да ни разкаже. Ето ги!

повече информация
„Живеем в света на преписването, на плиткото, на бързото“

„Живеем в света на преписването, на плиткото, на бързото“

На 21 г. той застава пред камерата на „По света и у нас“. 17 години по-късно си тръгва и преминава… в света на технологиите. Защото там вижда промяната, за която иска да допринесе. Там е бъдещето, в което ще живеят трите му хлапета.
Спас Кьосев е сред най-разпознаваемите телевизионни лица, най-младият водещ на централните новини в историята на БНТ. Дълги години кара „БНТ такси“ в награждавано и смислено предаване, което даваше думата на всеки за важните теми от деня.
Толкова много неща има да обсъдим – за технологиите и журналистиката, за телевизията и четенето, за новината и публицистиката.
Хайде, качвайте се и вие в „Дигитални истории такси“! Безплатно е и винаги ще бъде!

повече информация
„ИИ не е по-добър програмист от този, когото имате!“

„ИИ не е по-добър програмист от този, когото имате!“

„Както и да интегрираме ИИ, накрая всеки ред код трябва да бъде прочетен от човек.“
„Пълно безумие е да вярваме, че генерален ИИ може да бъде постигнат с големите езикови модели.“
„Светът, такъв, какъвто го познавахме, е мъртъв и няма да се върне.“
На Иван Ванков – Гатака винаги може да се разчита за собствен, неортодоксален, провокативен и замислящ поглед към технологиите, ще се убедите от следващите редове.

повече информация
Share This