Мария, „Мастършеф“ и житейските рецепти от каменния дом

окт. 8, 2021 | Истории

Мария, „Мастършеф“ и житейските рецепти от каменния дом

8 октомври 2021 | Истории

„Един ден седя и затварям буркани с домати. И си казвам: добре, затваряш ги тия буркани, но така не правиш нищо, нищо реално, за да спасиш българското село. Най-много да спасиш своята кухня и дотам. Добре де, трябва да измислиш нещо, като си толкова зорлия. Да си застанеш зад тоя зор и да го засвидетелстваш… Тогава вече знаех какво трябва да направя.“

Виждали сте я с финяшка готварска престилка на екрана да побеждава съперниците си, без да се докосва дори до претенциозните, натруфени и самоцелно модерни решения, които много често излизат на преден план в подобни продукции.

Мария Жекова е победител в готварското реалити „Мастършеф“. Нейната история си е съвсем дигитална, тя е и фотограф, инстаграм инфлуенсър… но не като повечето. Няма да се спрете на нейна лъскава снимка във фийда с реклама на ултрамодерен мултикукър. По-вероятно е да я видите запретнала ръкави, да помага в прекарването на тръби с километри до старата каменна къща в затънтената родопска махала, където е сърцето ѝ.

Но как това момиче събра в себе си лъскавото шоу и старите традиции? По-различно ли се затварят бурканите с домати, ако си „Мастършеф“? Как успява да намери отново вкуса за живота в трудните мигове? С какво е амбицирана да се захване, за да помогне на селото?

На сладка приказка

Мария е различният образ, точно този, което поне аз бих се радвал да имат за вдъхновение младите хора онлайн. Смислено момиче, изживяло и подредило своята искрена житейска философия. Тя знае, че да подбираш внимателно това, което четеш, не е по-маловажно от избора на онова, с което се храниш. Яростно се бори, за да съхранява красотата на местното, традиционното, различното, без да се подвежда по онези грозни щрихи, които омърсяват и обезличават любовта към родното.

 

Мария Жекова

Снимки: Мария Жекова

 

Запознахме се преди няколко години, когато дойде в редакцията на Списание 8, където работех, за да предложи тема. Тъкмо се беше върнала от Норвегия. Преди това завършила фотография, пленил я дивият север с идеята, че там, при ледовете, в по-цивилизования свят знаят как да се грижат и за природата, и за животните. Оказало се обаче тъкмо обратното.

Един ден, кликайки напосоки, попаднала на една история, която я върнала в България, именно нея искаше да разкаже на страниците на списанието. За Сидер и Елена, които в прегръдката на Пирин планина гледат най-голямото стадо от каракачански овце, пазят породата на кучетата каракачанки. Поддържат природен център, в който се грижат за… мечка и два вълка.

Мария разказа със силни думи и снимки тази история. „Запознах се с хора толкова достойни и истински, които ми показаха какво е борба и какво – мечта.“

 

Мария Жекова

Снимки: Мария Жекова

 

Храна за душата

Някъде по това време решава, че е време и тя да си купи къща на село. Стара и истинска, където да оживеят и нейните борби, и нейната мечта.

Един ден пътува над Широка Лъка, по пътя между Девин и Пампорово… път е силно казано. Колата се люшка, пътят свършва, а тя се озовава пред стара, напълно занемарена каменна къща в откъсната махала. За да реши, че това ще е нейното място.

Води се част от Върбово. В уикипедия ще видите, че официално в цялото село, пръснало няколко махали из Родопските ридове, живеят… двама души.

„Първата къща, която видях, първият прозорец, който отворих, това беше. Просто си я купих, без много да го мисля. Не съм си представяла колко ще е трудно, но и това нямаше да ме откаже“, разказва днес Мария. И допълва: „Цялото начинание много ме изгради като човек. За пореден път си дадох сметка, че ставаш себе си точно през трудностите. Страховете са лимити. Останеш ли с тях, си оставаш някъде там, никога не се намираш докрай“.

 

Снимки: Мария Жекова

 

Солта на живота

Тя така и няма за себе си логичен отговор как се е озовала точно в това село измежду хилядите, пръснати из България. „Попадаш на едно място, влюбваш се в него и не влагаш логика. Гледката, самите къщи, фактът, че нямаше никакви хора, всичко изглеждаше напълно застинало във времето“,

Озовала се е на място с каменните къщи, които толкова харесва, при това в напълно запазения им вид. Никой не се е изгаврил да сложи керемиди на покрива вместо тикли, никой не е направил кебапчийница/пицария, дънеща характерна музика, както на много други подобни места из България.

 

 

Който не работи, не трябва да яде

„Тогава бях на 23. И да бях разбрала колко е трудно, глупостта на младостта нямаше да може да ме спре, за щастие. Защото ето, сега това ми е най-ценното и е проектът на живота ми“.

Следващите години Мария посвещава на усилието да превърне полусрутената къща в удобно място за живеене. Защото никой не е казал, че трябва да прекарваме дните си като аскети, да се лишаваме от технологиите или да се откъсваме от света. Важното е да вземаме най-доброто от традициите и от бъдещето, така разбирам веруюто на моята събеседничка.

Тя прекарва няколко километра тръби, за да има вода, вдига покрива, спретва градината. А, да, и междувременно печели едно от най-оспорваните телевизионни състезания.

 

 

Апетитът идва с яденето

Защо се записва в „Мастършеф“? Не, нито е случайно, нито някой я изненадва като я запише, защото е пленен от кулинарното ѝ майсторство.

По това време Мария използва доста активно инстаграм, за да споделя нещата, които я вълнуват. Намира много съмишленици, която я окрилява да продължава. Често снима обичайните блюда, които е приготвила, а тъй като обединява усета си за храната с уменията на фотограф, резултатът привлича погледите.

„В един момент прецених, че явно има някакъв смисъл от това, което говоря. Аз съм много самокритичен човек, но си казах: Явно имаш нещо да кажеш, да покажеш“, допълва Мария. Очевидно то е свързано с храната, а не с пеенето, затова и се записва за предаването.

„Чудех се кое да е мястото, където мога да споделя нещо на хората. И се получи. Успях да си кажа това, което смятам за важно. Оказа се, че мнозина са го припознали, усетили са го и е променило нещо в тях, накарало ги е да се замислят за собствените си избори“.

 

 

Вкусът на истината

И така, разказвам история с пиетет към българското село в сайт, насочен към предизвикателствата на технологичното настояще.

Да, все повече хора, чиято професия го позволява, решават, или поне обмислят, да се отделят от големия град. И това, според Мария, е логично, няма как и защо всичко да се концентрира в бетонения мегаполис, докато оставаме да пустеят места, които могат да ни дадат толкова много.

Тя обаче не харесва особено факта, че много хора са се върнали по селата заради удобството, което предлага прословутият „хоум офис“. Според нея причината, че можеш да работиш отвсякъде, не е достатъчна, да се върне на село, нужно е нещо повече. Нещо, което да те тегли, да те свърже с мястото, да знаеш защо си там.

При нея и двете професии – и фотографията, и новопридобитото официално готварство не позволяват работа от вкъщи. Така, както сама казва, ѝ се налага, след като няма условия, да ги създаде сама. Именно това е и начинанието, с което се е заела буквално от няколко дни, но в което е убедена, че има смисъл да влага сили и енергия. Онова, с което започнахме тази история.

 

 

Не само с хляб се живее

За какво ли се е сетила Мария, докато затваряла буркани и ѝ дошло наум, че е време да направи следващата стъпка?

Върнала се няколко дни назад, докато карала към вкъщи през по-ниските махали на селото. Стотици пъти била минавала по същия нижещ се път, но сега една сграда привлекла вниманието ѝ: старото картофохранилище. Издигало се здраво, масивно, напук на времето. Напук на всичко.

„Това е мястото. Нещо трябва да се случи там, да има живот. Ще го превърна в център за събития“, решила Мария и за малко оставила бурканите, за да си поеме дъх.

Три седмици ѝ отнело да разбере кой е собственикът. „Оказа се един много свестен французин, Тома, който има къща в селото. Чухме се и се разбрахме бързо. Картофохранилището от 400 квадратни метра беше на цената на едно паркомясто в София. Парадоксите на живота…“

 

 

Хляб и сол

„И си казах – скачай! Тук ще направиш място за хора, за идеи, за срещи“, с вдъхновяващ ентусиазъм разказва Мария. „Ще има работни места. Който иска, оттам да си работи. Според мен това е нещото, което вдига на крака едно село, трябва да има поминък. Живеем в материален свят, хората трябва да има от какво да се хранят. Защото е много романтично и идилично да затваряш буркани, но това къща не храни. Тази е новата ми голяма мечта и ще я дерзая“.

Аз пък си представям, че Мария ще го допълни и с китно ресторантче, където да сервира поне някои от нещата, които показва по телевизията или в инстаграм. Ако случайно хората от „Мишлен“ четат Дигитални истории, мисля, че съм им казал достатъчно.

През пролетта на следващата година тя смята, че ще е готова да посрещне гости и да започне да организира събития в старото картофохранилище. А в думите на млад човек, който е стегнал изоставена каменна къща в далечна махала и същевременно е спечелил смислен реалити формат, надали има причина да се съмняваме.

 

 

Вълчи апетит

Гости със сигурност ще идват, благодарение и на инстаграм. Както споменахме, Мария започва да публикува в любимата си социална мрежа почти случайно, за да споделя свои кулинарни открития. „Аз съм човек, който обича да се храни добре, това е нещо важно за мен. Не разбирам принципа „ям, за да ми е кеф“, напротив, храня се, за да съм здрава, да имам енергия. Освен това винаги си го правя да ми е красиво, така ми е приятно. Не полагам някакво усилие, не правя нещо изкуствено. Правя дадено ястие за мен, после го предлагам и на останалите, защото е вкусно и може би ще им е полезно“.

По този начин Мария преоткрива положителните страни от социалните мрежи, които преди това никак не е харесвала. Днес тя смята, че те имат сериозен потенциал, въпрос на личен интелект е начинът, по който се използват. Тя отдавна не отваря фейсбук, но в инстаграм намира истински съмишленици, които я зареждат с хубави емоции. Чувства подкрепата им, усеща ги близки, дори и да не ги е виждала на живо. Знае, че ако утре им напише, че ѝ трябва помощ, мнозина наистина ще дойдат. За разлика от други хора, с които е близка в истинския живот.

„Когато предлагаш непринуденост, чистота, нямаш някакви претенции, които да ги отблъскват, хората са много свободни да общуват с теб, да споделят хубавата емоция. При това, тази градивна енергия се акумулира постоянно. Поводът може да е „Мастършеф“, или каквото и да било, но после продължавате виртуално по някакъв начин да обменяте себе си. Връзката се затвърждава“, обяснява нашата гостенка.

 

 

На всяка манджа мерудия

Тя е категорична, че никога не би използвала популярността си, за да прави платена рекламатъ.

„Да, може би това ми спестява някакви приходи еднократно, но ми печели доверието на хората, което е много по-ценно. Смятам, че всички, които са моята аудитория, вече са забелязали този мой маниер. Аз не съм човекът, който ще вземе пари и ще им пробута някакъв продукт, който не отговаря на техните и на моите разбирания за правилно. По този начин, ако утре попадна на нещо, което наистина е стойностно, ще имам лицето откровено да го споделя и препоръчам“, емоционално допълва Мария.

„Само така можем да си имаме доверие. А, поне за мен, няма нищо по-ценно от доверието. Много по-важно е да имам край себе си хора, които ми вярват. Утре, когато направя някаква стъпка, те ще застанат зад гърба ми. Ще знаят, че го правя и с мисъл за тях, не само с идеята за лесно спечелени пари“.

 

 

Парен каша духа

През последните години кулинарните блогове, предавания и цели канали все повече ни карат да се интересуваме с какво се храним. Но дали идва моментът, когато ще почнем да се интересуваме и от това с какво си храним душата? Какво четем, откъде и как научаваме новините?

Мария казва, че често прави същия паралел. „Не искам да изпадам и аз във фанатичен педантизъм какво ям. Хубаво, избираш най-невероятната манджа, но четеш глупости, гледаш посредствена телевизия, дишаш отрови… Безсмислено е. Животът ни може да не е перфектен. Но старанието да подхождаме разумно към начина, по който живеем, би трябвало да прилагаме във всички сфери.

Ако възпиташ в себе си критично мислене, ако започнеш да си задаваш въпроси защо това е така, а после започнеш да ги задаваш и на хората около теб… Тогава всичко ще има много повече смисъл. Днес всеки говори каквото си иска, защото никой не се досеща да го пита защо го казва, откъде черпи информация.

Наистина, въпросът изобщо не е само какво ядем. Въпросът е и какво четем. В един момент, ако си много педантичен и следиш какво ядеш, би трябвало да се замислиш и за това какво влиза в главата ти. Тогава човек си създава някаква рутина и избирателна пропускливост при всеки избор, който трябва да направи“.

 

 

Царски обяд

Победителката от „Мастършеф“ е ремонтирала… или, както сама казва, реставрирала старата къща само с естествени материали. Най-трудно в началото за нея било да намери точните майстори за всяка по-сложна задача, но днес е щастлива, че вече ги познава. Учудва се на хората, които държат да правят всичко сами, по-добре е всеки да се изявява в силните си области, а за останалото да разчита на професионалистите в тях. Защото именно това ни прави общество.

Човек живее с хора. Трябва да се търсим и да си помагаме взаимно. Мислиш си, че можеш да правиш всичко сам, докато не стигнеш до момента, в който не си способен да направиш нещо, само че тогава вече си си затворил всички вратички към останалия свят“.

 

 

Сладкодумно

На изпроводяк я питам какво според нея трябва да се случи, за да се върне животът в малките населени места?

„Наистина е прекрасно да живееш на село, но си има цена. Човек според мен трябва да си даде ясно сметка, че не може да граби от двата свята. Първо, трябва да има хора. Дори в един един момент да стане оная магия, при която идват да ни управляват суперсвестни личности, когато не са останали хора, за които държавата да работи на дадено място, няма логика да го прави. Няма как да направим училище и болница във всяка община. Трябва да има хора, за които да се работи. За мен е симбиоза, трябва да има стъпки и от двете страни. Когато има хора, които започват да искат, нещата се случват.

Напълно съм съгласен, със сигурност ако повече млади хора мислят като нея, обединяват най-доброто от традициите и модерния свят, нещата ще се случват. И още как…

 

Мария Жекова

Дигитални истории
<a href="https://karamanev.me/author/georgik" target="_self">Георги Караманев</a>

Георги Караманев

Програмист, журналист на свободна практика и писател. Още за мен – четете тук.
Дигитални истории

Най-нови публикации:

„Новата“ майка на ChatGPT

„Новата“ майка на ChatGPT

„Тварта прониква с множество очи в отворения свят…“ Коя ли е тази твар? Сътресенията в OpenAI през последната седмица надминаха по обрати „Игра на тронове“, че дори и българската политика. Сам...

повече информация
„Свободна воля. Или баркод в цифровия концлагер?“

„Свободна воля. Или баркод в цифровия концлагер?“

„Представете си Одисей с джипиес сред гръцките острови напът към Итака. Превръщаме пътуването на човечеството през времето в круиз. А от лъжовната розова зона на комфорта до цифровия концлагер е...

повече информация
Момчето, което спаси интернет. И влезе в затвора

Момчето, което спаси интернет. И влезе в затвора

12 май 2017-а, денят, който можеше да сложи край на интернет. Компютрите на британската здравна система започват да рухват един след друг. Спират да работят и на екрана се появява недвусмисленото...

повече информация

Още публикации по темата:

От рубриката:

Пол Алън – другото лице на Microsoft

Пол Алън – другото лице на Microsoft

Две хлапета се сприятеляват покрай общия си интерес към компютрите. После заедно създават първата си фирма. Няма и десетилетие по-късно същата тази фирма вече е първият гигант на модерните компютърни времена. И ако за едното хлапе, което дълго беше най-богатият човек на планетата, знаем много, то историята на другото не е чак толкова популярна.
Не друг, а компютърният специалист Пол Алън, „кръстникът“ на Microsoft, се оказа собственикът на най-скъпо продадената частна колекция от картини. При това през ноември 2022-а, 4 години след като си отиде от този свят. Ценител на изкуството, запленен от спорта, огромен дарител за научни изследвания. Той е и богаташът, който пробуди модерния интерес към космическите полети.
Още на 29 разбира, че е болен от смъртоносно заболяване и решава да изживее остататъка от живота си така, както си е мечтаел.
Много може да се поучим от историята и светогледа на този нестандартен образ. И още повече – да си задаваме въпроса как щеше да изглежда днешният технологичен свят, ако и останалите му лидери имаха неговия светоглед?

повече информация
Момчето, което спаси интернет. И влезе в затвора

Момчето, което спаси интернет. И влезе в затвора

12 май 2017-а, денят, който можеше да сложи край на интернет. Компютрите на британската здравна система започват да рухват един след друг. Спират да работят и на екрана се появява недвусмисленото съобщение „Ууупс, файловете ви са криптирани! Трябва да преведете между $300 и $600 в биткойн на следния адрес, за да отключите машината…“.
Вирусът WannaCry, влязъл в родния мем фолклор с нелепия превод „Искаплаче“, се превръща в най-мощната кибератака в човешката история. Само за един следобед нанася щети за между 4 и 8 милиарда долара. Нещо повече, заради начина и скоростта, с която се разпространява, заплашва за денонощие да порази всяко устройство, свързано към интернет.
Спира го по особено неочакван начин един симпатичен къдрав британец с ямайски произход. Само на 22, той се превръща в знаменитост в киберсвета. Докато няколко месеца по-късно не се озовава в щатски затвор с обвинения, които могат да му донесат десетки години затвор.
Историята на Маркъс Хъчинс е нещо средно между „Граф Монте Кристо“ и „Престъпление и наказание“ на дигиталните времена. За възходите и паденията на момчето, което спаси интернет (и хиляди животи), преди да се срещне с грешките от миналото си…

повече информация
Програмистът, който изтри 11 реда и „счупи“ интернет

Програмистът, който изтри 11 реда и „счупи“ интернет

23 март 2016 г. можеше да бъде апокалиптичен ден в историята на дигиталния свят, който надали ще се повтори. Netflix, Facebook и Spotify са само част от безбройните сайтове, които изведнъж се оказва, че… няма как да бъдат поддържани и обновени.
Защо ли? 28-годишният програмист Азер Кочулу просто е изтрил 11 фатални реда компютърен код.
Но как е възможно един непознат програмист да блокира сайтовете на световните гиганти? Защо в странния днешен онлайн свят неочаквано се оказва, че огромни, мултимилиардни проекти се крепят на раменете на доброволния труд на ентусиасти? Какво ли е накарало Азер да се ядоса толкова, че да отприщи в най-страховития му вид ефекта на пеперудата?
Понякога най-малките и уж безобидни редове код обръщат програмата…

повече информация

Най-новите:

Пол Алън – другото лице на Microsoft

Пол Алън – другото лице на Microsoft

Две хлапета се сприятеляват покрай общия си интерес към компютрите. После заедно създават първата си фирма. Няма и десетилетие по-късно същата тази фирма вече е първият гигант на модерните компютърни времена. И ако за едното хлапе, което дълго беше най-богатият човек на планетата, знаем много, то историята на другото не е чак толкова популярна.
Не друг, а компютърният специалист Пол Алън, „кръстникът“ на Microsoft, се оказа собственикът на най-скъпо продадената частна колекция от картини. При това през ноември 2022-а, 4 години след като си отиде от този свят. Ценител на изкуството, запленен от спорта, огромен дарител за научни изследвания. Той е и богаташът, който пробуди модерния интерес към космическите полети.
Още на 29 разбира, че е болен от смъртоносно заболяване и решава да изживее остататъка от живота си така, както си е мечтаел.
Много може да се поучим от историята и светогледа на този нестандартен образ. И още повече – да си задаваме въпроса как щеше да изглежда днешният технологичен свят, ако и останалите му лидери имаха неговия светоглед?

повече информация
„Занимаваш се с наука? Ще си тъп и беден!“

„Занимаваш се с наука? Ще си тъп и беден!“

Не, няма! Технологиите, науката са пътят – и за всеки млад човек, който иска да постигне нещо, и за всички нас, като народ, дори като цивилизация.
29 милиона пъти са видени миналата година в социалните мрежи публикациите на сайта „Българска наука“. Достъпно, но и адекватно, издържано, в него се разказва за научните пробиви, за предизвикателствата, за големите успехи на българските учени.
Вече 17 години Петър Теодосиев влага в тази кауза душата си. Започва като хлапе, няма пари да си купи книги, от които да се научи да програмира. А после така се увлича в разказването на научни истории, че и до днес не губи вярата си.
Че можем да обърнем стереотипа. Че е важно да запалим искрата на любопитството, на любовта към книгите, пламъка на науката при следващите млади хора. Защото това е шансът ни като нация.
Но как да се случи?

повече информация
„Новата“ майка на ChatGPT

„Новата“ майка на ChatGPT

„Тварта прониква с множество очи в отворения свят…“ Коя ли е тази твар?
Сътресенията в OpenAI през последната седмица надминаха по обрати „Игра на тронове“, че дори и българската политика. Сам Алтман, лидерът на компанията, превърнала се в доминатор, изведнъж… бе уволнен. На него място застана главният технологичен директор на компанията Мира Мурати. После настана пълна суматоха, в края на която всичко си дойде обратно на мястото.
Тепърва ще научим (или пък няма) как и защо се случи този панаир.
Повече от любопитна е версията, съобщавана и от сериозни медии, че причината за всичко е Q* – „кю стар“, нов алгоритъм, способен да разтърси човечеството. Алтман го е представил на борда на директорите и те са били толкова уплашени, че решили да спасят света…
И докато онлайн дебатите се превърнаха в спорове като за латиносериал кой и как дърпа конците, кой се е оказал в силната позиция и какво се променя в света на технологиите след цялата суматоха… встрани остана само образът на жената, която за няколко дни се озова начело на компанията.
Макар и името ѝ да се споменаваше след големия успех на ChatGPT, личността на албанката Мира Мурати винаги оставаше в сянката на Алтман. Ето че е дошло време да научим повече за нея, защото, по всичко личи, от нейните действия ще зависи бъдещето на света, при това не само на технологичния…

повече информация
„Свободна воля. Или баркод в цифровия концлагер?“

„Свободна воля. Или баркод в цифровия концлагер?“

„Представете си Одисей с джипиес сред гръцките острови напът към Итака. Превръщаме пътуването на човечеството през времето в круиз. А от лъжовната розова зона на комфорта до цифровия концлагер е само крачка. Така наречената цифровизация би била една много комична, дори забавна част от историята на човечеството, но, уви, не е така. Тя ни води директно в един безсмислен от хуманна гледна точка свят.“
С тези думи на Недялко Славов започваме разговора за най-новия му роман „Хабитат“. Огромна по значение и сила книга, пропита с много от тези големи днешни въпроси, чиито отговори не спирам да търся чрез Дигитални истории.
Недялко Славов е носител на редица национални награди за поезия и проза, автор на романите „Фаустино“, „432 херца“, „Камбаната“.
На границата на епоса е и новото му произведение, в което с безпощадната си писателска наблюдателност и неповторимия си стил той ни показва зловещо тиктакащите взривни устройства на днешния ден, за които все нямаме време.
Ще се научим ли да ценим данните си, най-ценното, което имаме днес онлайн? Какво може да ни спаси от шпионските агенции, в каквито са се превърнали социалните мрежи? Къде е днес битката за свободата и има ли все още шанс да не я загубим?
„Всичко е в това какво искаш да си утре. Свободна воля. Или баркод в цифровия концлагер на един безсмислен свят“.

повече информация
Момчето, което спаси интернет. И влезе в затвора

Момчето, което спаси интернет. И влезе в затвора

12 май 2017-а, денят, който можеше да сложи край на интернет. Компютрите на британската здравна система започват да рухват един след друг. Спират да работят и на екрана се появява недвусмисленото съобщение „Ууупс, файловете ви са криптирани! Трябва да преведете между $300 и $600 в биткойн на следния адрес, за да отключите машината…“.
Вирусът WannaCry, влязъл в родния мем фолклор с нелепия превод „Искаплаче“, се превръща в най-мощната кибератака в човешката история. Само за един следобед нанася щети за между 4 и 8 милиарда долара. Нещо повече, заради начина и скоростта, с която се разпространява, заплашва за денонощие да порази всяко устройство, свързано към интернет.
Спира го по особено неочакван начин един симпатичен къдрав британец с ямайски произход. Само на 22, той се превръща в знаменитост в киберсвета. Докато няколко месеца по-късно не се озовава в щатски затвор с обвинения, които могат да му донесат десетки години затвор.
Историята на Маркъс Хъчинс е нещо средно между „Граф Монте Кристо“ и „Престъпление и наказание“ на дигиталните времена. За възходите и паденията на момчето, което спаси интернет (и хиляди животи), преди да се срещне с грешките от миналото си…

повече информация
„Искам да чета нещо, написано от хора!“

„Искам да чета нещо, написано от хора!“

За книги и фронтенд програмиране, за писането – на думи и компютърен код, ще си говорим с Александър Кондов. Ще минем покрай философията и изкуствения интелект.
Програмирането е изкуство, а не инженерна работа! – гласи веруюто на днешния ни гост.
Защо ли смята така?
Седнали сме тримата – с него и ChatGPT, в една дигитална кръчма, за да побъбрим на чаша дигитален чай за ония големи теми, които вълнуват всички ни…

повече информация
Share This