Мария, „Мастършеф“ и житейските рецепти от каменния дом

окт. 8, 2021 | Истории

Мария, „Мастършеф“ и житейските рецепти от каменния дом

8 октомври 2021 | Истории

„Един ден седя и затварям буркани с домати. И си казвам: добре, затваряш ги тия буркани, но така не правиш нищо, нищо реално, за да спасиш българското село. Най-много да спасиш своята кухня и дотам. Добре де, трябва да измислиш нещо, като си толкова зорлия. Да си застанеш зад тоя зор и да го засвидетелстваш… Тогава вече знаех какво трябва да направя.“

Виждали сте я с финяшка готварска престилка на екрана да побеждава съперниците си, без да се докосва дори до претенциозните, натруфени и самоцелно модерни решения, които много често излизат на преден план в подобни продукции.

Мария Жекова е победител в готварското реалити „Мастършеф“. Нейната история си е съвсем дигитална, тя е и фотограф, инстаграм инфлуенсър… но не като повечето. Няма да се спрете на нейна лъскава снимка във фийда с реклама на ултрамодерен мултикукър. По-вероятно е да я видите запретнала ръкави, да помага в прекарването на тръби с километри до старата каменна къща в затънтената родопска махала, където е сърцето ѝ.

Но как това момиче събра в себе си лъскавото шоу и старите традиции? По-различно ли се затварят бурканите с домати, ако си „Мастършеф“? Как успява да намери отново вкуса за живота в трудните мигове? С какво е амбицирана да се захване, за да помогне на селото?

На сладка приказка

Мария е различният образ, точно този, което поне аз бих се радвал да имат за вдъхновение младите хора онлайн. Смислено момиче, изживяло и подредило своята искрена житейска философия. Тя знае, че да подбираш внимателно това, което четеш, не е по-маловажно от избора на онова, с което се храниш. Яростно се бори, за да съхранява красотата на местното, традиционното, различното, без да се подвежда по онези грозни щрихи, които омърсяват и обезличават любовта към родното.

 

Мария Жекова

Снимки: Мария Жекова

 

Запознахме се преди няколко години, когато дойде в редакцията на Списание 8, където работех, за да предложи тема. Тъкмо се беше върнала от Норвегия. Преди това завършила фотография, пленил я дивият север с идеята, че там, при ледовете, в по-цивилизования свят знаят как да се грижат и за природата, и за животните. Оказало се обаче тъкмо обратното.

Един ден, кликайки напосоки, попаднала на една история, която я върнала в България, именно нея искаше да разкаже на страниците на списанието. За Сидер и Елена, които в прегръдката на Пирин планина гледат най-голямото стадо от каракачански овце, пазят породата на кучетата каракачанки. Поддържат природен център, в който се грижат за… мечка и два вълка.

Мария разказа със силни думи и снимки тази история. „Запознах се с хора толкова достойни и истински, които ми показаха какво е борба и какво – мечта.“

 

Мария Жекова

Снимки: Мария Жекова

 

Храна за душата

Някъде по това време решава, че е време и тя да си купи къща на село. Стара и истинска, където да оживеят и нейните борби, и нейната мечта.

Един ден пътува над Широка Лъка, по пътя между Девин и Пампорово… път е силно казано. Колата се люшка, пътят свършва, а тя се озовава пред стара, напълно занемарена каменна къща в откъсната махала. За да реши, че това ще е нейното място.

Води се част от Върбово. В уикипедия ще видите, че официално в цялото село, пръснало няколко махали из Родопските ридове, живеят… двама души.

„Първата къща, която видях, първият прозорец, който отворих, това беше. Просто си я купих, без много да го мисля. Не съм си представяла колко ще е трудно, но и това нямаше да ме откаже“, разказва днес Мария. И допълва: „Цялото начинание много ме изгради като човек. За пореден път си дадох сметка, че ставаш себе си точно през трудностите. Страховете са лимити. Останеш ли с тях, си оставаш някъде там, никога не се намираш докрай“.

 

Снимки: Мария Жекова

 

Солта на живота

Тя така и няма за себе си логичен отговор как се е озовала точно в това село измежду хилядите, пръснати из България. „Попадаш на едно място, влюбваш се в него и не влагаш логика. Гледката, самите къщи, фактът, че нямаше никакви хора, всичко изглеждаше напълно застинало във времето“,

Озовала се е на място с каменните къщи, които толкова харесва, при това в напълно запазения им вид. Никой не се е изгаврил да сложи керемиди на покрива вместо тикли, никой не е направил кебапчийница/пицария, дънеща характерна музика, както на много други подобни места из България.

 

 

Който не работи, не трябва да яде

„Тогава бях на 23. И да бях разбрала колко е трудно, глупостта на младостта нямаше да може да ме спре, за щастие. Защото ето, сега това ми е най-ценното и е проектът на живота ми“.

Следващите години Мария посвещава на усилието да превърне полусрутената къща в удобно място за живеене. Защото никой не е казал, че трябва да прекарваме дните си като аскети, да се лишаваме от технологиите или да се откъсваме от света. Важното е да вземаме най-доброто от традициите и от бъдещето, така разбирам веруюто на моята събеседничка.

Тя прекарва няколко километра тръби, за да има вода, вдига покрива, спретва градината. А, да, и междувременно печели едно от най-оспорваните телевизионни състезания.

 

 

Апетитът идва с яденето

Защо се записва в „Мастършеф“? Не, нито е случайно, нито някой я изненадва като я запише, защото е пленен от кулинарното ѝ майсторство.

По това време Мария използва доста активно инстаграм, за да споделя нещата, които я вълнуват. Намира много съмишленици, която я окрилява да продължава. Често снима обичайните блюда, които е приготвила, а тъй като обединява усета си за храната с уменията на фотограф, резултатът привлича погледите.

„В един момент прецених, че явно има някакъв смисъл от това, което говоря. Аз съм много самокритичен човек, но си казах: Явно имаш нещо да кажеш, да покажеш“, допълва Мария. Очевидно то е свързано с храната, а не с пеенето, затова и се записва за предаването.

„Чудех се кое да е мястото, където мога да споделя нещо на хората. И се получи. Успях да си кажа това, което смятам за важно. Оказа се, че мнозина са го припознали, усетили са го и е променило нещо в тях, накарало ги е да се замислят за собствените си избори“.

 

 

Вкусът на истината

И така, разказвам история с пиетет към българското село в сайт, насочен към предизвикателствата на технологичното настояще.

Да, все повече хора, чиято професия го позволява, решават, или поне обмислят, да се отделят от големия град. И това, според Мария, е логично, няма как и защо всичко да се концентрира в бетонения мегаполис, докато оставаме да пустеят места, които могат да ни дадат толкова много.

Тя обаче не харесва особено факта, че много хора са се върнали по селата заради удобството, което предлага прословутият „хоум офис“. Според нея причината, че можеш да работиш отвсякъде, не е достатъчна, да се върне на село, нужно е нещо повече. Нещо, което да те тегли, да те свърже с мястото, да знаеш защо си там.

При нея и двете професии – и фотографията, и новопридобитото официално готварство не позволяват работа от вкъщи. Така, както сама казва, ѝ се налага, след като няма условия, да ги създаде сама. Именно това е и начинанието, с което се е заела буквално от няколко дни, но в което е убедена, че има смисъл да влага сили и енергия. Онова, с което започнахме тази история.

 

 

Не само с хляб се живее

За какво ли се е сетила Мария, докато затваряла буркани и ѝ дошло наум, че е време да направи следващата стъпка?

Върнала се няколко дни назад, докато карала към вкъщи през по-ниските махали на селото. Стотици пъти била минавала по същия нижещ се път, но сега една сграда привлекла вниманието ѝ: старото картофохранилище. Издигало се здраво, масивно, напук на времето. Напук на всичко.

„Това е мястото. Нещо трябва да се случи там, да има живот. Ще го превърна в център за събития“, решила Мария и за малко оставила бурканите, за да си поеме дъх.

Три седмици ѝ отнело да разбере кой е собственикът. „Оказа се един много свестен французин, Тома, който има къща в селото. Чухме се и се разбрахме бързо. Картофохранилището от 400 квадратни метра беше на цената на едно паркомясто в София. Парадоксите на живота…“

 

 

Хляб и сол

„И си казах – скачай! Тук ще направиш място за хора, за идеи, за срещи“, с вдъхновяващ ентусиазъм разказва Мария. „Ще има работни места. Който иска, оттам да си работи. Според мен това е нещото, което вдига на крака едно село, трябва да има поминък. Живеем в материален свят, хората трябва да има от какво да се хранят. Защото е много романтично и идилично да затваряш буркани, но това къща не храни. Тази е новата ми голяма мечта и ще я дерзая“.

Аз пък си представям, че Мария ще го допълни и с китно ресторантче, където да сервира поне някои от нещата, които показва по телевизията или в инстаграм. Ако случайно хората от „Мишлен“ четат Дигитални истории, мисля, че съм им казал достатъчно.

През пролетта на следващата година тя смята, че ще е готова да посрещне гости и да започне да организира събития в старото картофохранилище. А в думите на млад човек, който е стегнал изоставена каменна къща в далечна махала и същевременно е спечелил смислен реалити формат, надали има причина да се съмняваме.

 

 

Вълчи апетит

Гости със сигурност ще идват, благодарение и на инстаграм. Както споменахме, Мария започва да публикува в любимата си социална мрежа почти случайно, за да споделя свои кулинарни открития. „Аз съм човек, който обича да се храни добре, това е нещо важно за мен. Не разбирам принципа „ям, за да ми е кеф“, напротив, храня се, за да съм здрава, да имам енергия. Освен това винаги си го правя да ми е красиво, така ми е приятно. Не полагам някакво усилие, не правя нещо изкуствено. Правя дадено ястие за мен, после го предлагам и на останалите, защото е вкусно и може би ще им е полезно“.

По този начин Мария преоткрива положителните страни от социалните мрежи, които преди това никак не е харесвала. Днес тя смята, че те имат сериозен потенциал, въпрос на личен интелект е начинът, по който се използват. Тя отдавна не отваря фейсбук, но в инстаграм намира истински съмишленици, които я зареждат с хубави емоции. Чувства подкрепата им, усеща ги близки, дори и да не ги е виждала на живо. Знае, че ако утре им напише, че ѝ трябва помощ, мнозина наистина ще дойдат. За разлика от други хора, с които е близка в истинския живот.

„Когато предлагаш непринуденост, чистота, нямаш някакви претенции, които да ги отблъскват, хората са много свободни да общуват с теб, да споделят хубавата емоция. При това, тази градивна енергия се акумулира постоянно. Поводът може да е „Мастършеф“, или каквото и да било, но после продължавате виртуално по някакъв начин да обменяте себе си. Връзката се затвърждава“, обяснява нашата гостенка.

 

 

На всяка манджа мерудия

Тя е категорична, че никога не би използвала популярността си, за да прави платена рекламатъ.

„Да, може би това ми спестява някакви приходи еднократно, но ми печели доверието на хората, което е много по-ценно. Смятам, че всички, които са моята аудитория, вече са забелязали този мой маниер. Аз не съм човекът, който ще вземе пари и ще им пробута някакъв продукт, който не отговаря на техните и на моите разбирания за правилно. По този начин, ако утре попадна на нещо, което наистина е стойностно, ще имам лицето откровено да го споделя и препоръчам“, емоционално допълва Мария.

„Само така можем да си имаме доверие. А, поне за мен, няма нищо по-ценно от доверието. Много по-важно е да имам край себе си хора, които ми вярват. Утре, когато направя някаква стъпка, те ще застанат зад гърба ми. Ще знаят, че го правя и с мисъл за тях, не само с идеята за лесно спечелени пари“.

 

 

Парен каша духа

През последните години кулинарните блогове, предавания и цели канали все повече ни карат да се интересуваме с какво се храним. Но дали идва моментът, когато ще почнем да се интересуваме и от това с какво си храним душата? Какво четем, откъде и как научаваме новините?

Мария казва, че често прави същия паралел. „Не искам да изпадам и аз във фанатичен педантизъм какво ям. Хубаво, избираш най-невероятната манджа, но четеш глупости, гледаш посредствена телевизия, дишаш отрови… Безсмислено е. Животът ни може да не е перфектен. Но старанието да подхождаме разумно към начина, по който живеем, би трябвало да прилагаме във всички сфери.

Ако възпиташ в себе си критично мислене, ако започнеш да си задаваш въпроси защо това е така, а после започнеш да ги задаваш и на хората около теб… Тогава всичко ще има много повече смисъл. Днес всеки говори каквото си иска, защото никой не се досеща да го пита защо го казва, откъде черпи информация.

Наистина, въпросът изобщо не е само какво ядем. Въпросът е и какво четем. В един момент, ако си много педантичен и следиш какво ядеш, би трябвало да се замислиш и за това какво влиза в главата ти. Тогава човек си създава някаква рутина и избирателна пропускливост при всеки избор, който трябва да направи“.

 

 

Царски обяд

Победителката от „Мастършеф“ е ремонтирала… или, както сама казва, реставрирала старата къща само с естествени материали. Най-трудно в началото за нея било да намери точните майстори за всяка по-сложна задача, но днес е щастлива, че вече ги познава. Учудва се на хората, които държат да правят всичко сами, по-добре е всеки да се изявява в силните си области, а за останалото да разчита на професионалистите в тях. Защото именно това ни прави общество.

Човек живее с хора. Трябва да се търсим и да си помагаме взаимно. Мислиш си, че можеш да правиш всичко сам, докато не стигнеш до момента, в който не си способен да направиш нещо, само че тогава вече си си затворил всички вратички към останалия свят“.

 

 

Сладкодумно

На изпроводяк я питам какво според нея трябва да се случи, за да се върне животът в малките населени места?

„Наистина е прекрасно да живееш на село, но си има цена. Човек според мен трябва да си даде ясно сметка, че не може да граби от двата свята. Първо, трябва да има хора. Дори в един един момент да стане оная магия, при която идват да ни управляват суперсвестни личности, когато не са останали хора, за които държавата да работи на дадено място, няма логика да го прави. Няма как да направим училище и болница във всяка община. Трябва да има хора, за които да се работи. За мен е симбиоза, трябва да има стъпки и от двете страни. Когато има хора, които започват да искат, нещата се случват.

Напълно съм съгласен, със сигурност ако повече млади хора мислят като нея, обединяват най-доброто от традициите и модерния свят, нещата ще се случват. И още как…

 

Мария Жекова

Дигитални истории

Дигитални истории е и ще си остане изцяло некомерсиално начинание, на което посвещавам доста време и усилия. За създаването на сайта обаче са нужни определени разходи. Ако имате възможност и желание да подпомогнете сайта, вече можете да го направите. Разбира се, все така важна подкрепа си остава всяка добра дума, всяко споделяне на темите.

<a href="https://karamanev.me/author/georgik" target="_self">Георги Караманев</a>

Георги Караманев

Програмист, журналист на свободна практика и писател. Още за мен – четете тук.
Дигитални истории

Най-нови публикации:

Можем ли да различим историческите факти от измислиците на ChatGPT? (резултати)

Можем ли да различим историческите факти от измислиците на ChatGPT? (резултати)

1910. Това е годината, в която се раждат Майка Тереза и Жак-Ив Кусто, а светът още се радва на предвоенното спокойствие. За българска история обаче сме се събрали да си говорим. Точно 1910 души се...

повече информация
Кой изобрети тостера? Няма такава история!

Кой изобрети тостера? Няма такава история!

Сигурно сте чували за Алън Макмастърс, прословутия изобретател на тостера? Опитвайки се да намери идеалната сплав за електрически крушки, той неволно получил вещество, което карало хляба да кафенее...

повече информация
Рори и рецептите на Баба

Рори и рецептите на Баба

Какво ли прави един татуиран американец на борда на 40-годишна лада, устремен към поредното българско село? А какво ли съдържа коктейлът „Компютър“? Защо гражданинът на щата Вашингтон избира да...

повече информация
Айнщайн се прекланя пред Дънов? 12 клишета от българската история

Айнщайн се прекланя пред Дънов? 12 клишета от българската история

Първият християнски манастир е у нас. Пловдив е най-старият град на Земята. Айнщайн се прекланя пред Петър Дънов, а Хан Тервел е спасителят на Европа. Нещо повече, никога не сме губили военен флаг....

повече информация

Още публикации по темата:

От рубриката:

Кой изобрети тостера? Няма такава история!

Кой изобрети тостера? Няма такава история!

Сигурно сте чували за Алън Макмастърс, прословутия изобретател на тостера? Опитвайки се да намери идеалната сплав за електрически крушки, той неволно получил вещество, което карало хляба да кафенее до съвършен загар. Уви, след тежка вечер в компанията на половин шише уиски, неговият конкурент Стивън Кромптън откраднал начинанието му и го представил за свое. После обрал цялата слава. И покрай това доста пари…
Дълъг репортаж за него показаха по BBC, „Уошингтън таймс“ описа невероятната му история, „Дейли Мирър“ включи името му сред „50-те най-велики британски изобретатели“. Често го споменават и до днес на Световния ден на тостера – 27 февруари. Статии, сборници, енциклопедии разказват историята му. Дори в популярен британски готварски формат му посвещават състезание, участниците трябва да измислят забележително блюдо в чест на изобретателя на тостера.
Малката подробност е, че… няма такъв човек. Изобретателят Макмастърс е „изобретен“ от двама студенти, решили да покажат колко е важно днес да проверяваме информацията, особено тази, свързана с миналото. Колко лесно даваме доверие онлайн и колко по-критични би трябвало да бъдем. Измислената страница в Wikipedia просъществува почти десетилетие, преди истината да излезе наяве.
Колко лесно е днес да се създаде фалшива история? Отговора дава специалният списък, в който самата англоезична Уикипедия разказва за най-дълго просъществувалите фалшиви публикации.
За мащабни мистификации и дребни, неочаквано случили се шеги. Които идват да ни припомнят колко лесно може да бъдем подведени онлайн.

повече информация
Айнщайн се прекланя пред Дънов? 12 клишета от българската история

Айнщайн се прекланя пред Дънов? 12 клишета от българската история

Първият християнски манастир е у нас. Пловдив е най-старият град на Земята. Айнщайн се прекланя пред Петър Дънов, а Хан Тервел е спасителят на Европа. Нещо повече, никога не сме губили военен флаг.
Кое от твърденията, които можете да намерите всеки ден онлайн, има историческа обосновка? Къде можем да говорим за различни тълкувания, къде поводът за гордост има пълно основание и къде става дума за откровена измислица?
Историята е толкова важна област, която ни събира и дели. Щедро поле за гордост и за манипулации.
Вие можете ли да различите някои общоприети твърдения, свързани с българската история, от такива, измислени от изкуствения интелект? Опитайте тук, този експеримент ще даде интересни резултати!
А ние ще проверим някои от най-популярните твърдения, поводи за гордост онлайн, които можете да видите навсякъде. Не, няма да фактчектваме, според мен тази идея е обречена, защото и историята, както журналистиката, не може да бъде точна наука.
Срещаме се с историка Александър Мошев, за да поговорим на базата на изворите и на логиката, да се опитаме да потърсим рационалния поглед. Аз му подавам без предварителни условия 12 избрани клишета, а той ще разкаже повече за тях и за това доколко съвпадат с мнението на днешната историография.

повече информация
ИИ влезе сред най-добрите на втори поетичен конкурс (експеримент)

ИИ влезе сред най-добрите на втори поетичен конкурс (експеримент)

В литературните среди отекна новината, че в престижния конкурс за младежка поезия „Веселин Ханчев“ сред избраните от журито финалисти е попаднал неочакван състезател – 21-годишният Христиан Папазов от силистренското село Ножарево е изпратил стихове, генерирани от изкуствен интелект. Христиан (или който и да стои зад това име) се отказа от участието си, пишейки, че единствената му цел е била да привлече вниманието към темата.
Не знам дали вярвате в съвпадения, аз – не. На 25 октомври, ден преди новината да излезе, бяха обявени 10-те избраници на журито в друг популярен поетичен конкурс. И ето че отново в селекцията попаднаха… генерирани стихове. Този път като част от експеримент на Дигитални истории.
Но как така само за два дни двама „автори“ със стихове, написани от ИИ, се озоваха сред най-добрите, тези, измежду които ще бъдат избрани победителите? И, по-важното: кои са големите въпроси и изводи от това? Вярваме или не в съвпадения, явно е, че е дошло време да поговорим по-адекватно и задълбочено за големите въпроси на днешния ден.
Денят на будителите според мен е точният, за да се събудим…

повече информация

Най-новите:

Можем ли да различим историческите факти от измислиците на ChatGPT? (резултати)

Можем ли да различим историческите факти от измислиците на ChatGPT? (резултати)

Цели 1910 души се включиха в експеримента на Дигитални истории, който имаше за цел да провери колко добре познаваме българската история! Дали сме способни да различим безспорни исторически факти от учебниците от такива, измислени от изкуствения интелект, който има за цел да ни подведе.
30 твърдения – половината исторически верни, половината – измислици на алгоритмите. Можете ли да ги различите?
Резултатите, поне за мен, са впечатляващи и дават доста поводи за размисъл.
Успя ли изкуственият интелект да затрудни участниците? Познаваме ли добре българското минало, което е толкова важна днес тема?

повече информация
Българският литературен Банкси

Българският литературен Банкси

„Най-опасният литературен терорист у нас“. Не, тези думи за днешния ни гост не са мои, а на специалист, който следи и познава отблизо случващото се в българската литература.
Ето че след 153 интервюта, публикувани на този сайт, дойде времето за… първия анонимен гост! Няма да ви издам дори дали е мъж, или жена, важни тук са историята и гледната му точка.
Преди броени дни в два поетични конкурса генерирани от ИИ стихове попаднаха сред най-добрите, във втория случай ставаше дума за експеримент на Дигитални истории. Според мен е жизненоважно да започнем дискусията за бъдещите ни взаимоотношения с технологиите, при това с участието на колкото може повече важни гледни точки. Очаквайте следващите забележителни гости (и експерименти) по темата.
Днес обаче се връщаме още преди модата на ИИ генерирането. За да разкажем историята на един човек, който дълго време експериментира с това да изпраща компилирани или просто абсурдни стихове под различни имена. Дълго време преди това той е участвал и печелил конкурси с истинското си име, докато… не се убеждава, че нещо в системата не е наред. Че критериите не са това, което би трябвало да бъдат. Идеята му се променя с годините, особено след като успява да постигне серия от убедителни резултати и безброй публикации в много от смятаните за водещи поетични издания у нас.
Каква ли е целта му? Как изглежда според него бъдещето на поезията? Как алгоритмите променят отношението ни към писаното слово и към творчеството? Очаква ни забележителна среща с първия анонимен гост на Дигитални истории, българския литературен Банкси.

повече информация
Кой изобрети тостера? Няма такава история!

Кой изобрети тостера? Няма такава история!

Сигурно сте чували за Алън Макмастърс, прословутия изобретател на тостера? Опитвайки се да намери идеалната сплав за електрически крушки, той неволно получил вещество, което карало хляба да кафенее до съвършен загар. Уви, след тежка вечер в компанията на половин шише уиски, неговият конкурент Стивън Кромптън откраднал начинанието му и го представил за свое. После обрал цялата слава. И покрай това доста пари…
Дълъг репортаж за него показаха по BBC, „Уошингтън таймс“ описа невероятната му история, „Дейли Мирър“ включи името му сред „50-те най-велики британски изобретатели“. Често го споменават и до днес на Световния ден на тостера – 27 февруари. Статии, сборници, енциклопедии разказват историята му. Дори в популярен британски готварски формат му посвещават състезание, участниците трябва да измислят забележително блюдо в чест на изобретателя на тостера.
Малката подробност е, че… няма такъв човек. Изобретателят Макмастърс е „изобретен“ от двама студенти, решили да покажат колко е важно днес да проверяваме информацията, особено тази, свързана с миналото. Колко лесно даваме доверие онлайн и колко по-критични би трябвало да бъдем. Измислената страница в Wikipedia просъществува почти десетилетие, преди истината да излезе наяве.
Колко лесно е днес да се създаде фалшива история? Отговора дава специалният списък, в който самата англоезична Уикипедия разказва за най-дълго просъществувалите фалшиви публикации.
За мащабни мистификации и дребни, неочаквано случили се шеги. Които идват да ни припомнят колко лесно може да бъдем подведени онлайн.

повече информация
Рори и рецептите на Баба

Рори и рецептите на Баба

Какво ли прави един татуиран американец на борда на 40-годишна лада, устремен към поредното българско село? А какво ли съдържа коктейлът „Компютър“? Защо гражданинът на щата Вашингтон избира да търси старите български рецепти из затънтените села, там, където е „Баба“, събирателното, вечното на един безкраен, универсален образ, който докосва всички ни?
Рори Милър с днешна дата преоткрива магията на българското село. Онова, което изоставяме, а пази толкова от смисъла.
Строителен работник, берач на маслини и учител по английски, преди около 15 години Рори спира в България, за да се родят тук двете му деца. Привлича погледите с участието си в “Masterchef”, после продължава пътя си из затънтените български села. Така се ражда забележителната книга „На око“, сюрреалистичен пътепис, където точни рецепти няма да намерите – и за гозби, и за бъдещето, всичко е „на око“ като мерна единица и начин на живот. Но ще намерите и самото село, и гозбите му, и бабите, и духа, и добре премерените подправки.
Следващата стъпка на американеца е книгата да се появи на английски с кампания в платформа за споделено финансиране. Аз лично ще го подкрепя, защото мисля, че е уловил безценния дух на българското село днес. Което е различно от онова на Елин Пелин и Иван Вазов. Което, вярвам, ще обърне сбъркана мода, че животът е в големия град. Светът на технологиите ни позволява както никога да разбиваме стереотипите. Припомня ни го и книгата на колоритния Рори, който има какво да ни каже и в следващите редове.

повече информация
Айнщайн се прекланя пред Дънов? 12 клишета от българската история

Айнщайн се прекланя пред Дънов? 12 клишета от българската история

Първият християнски манастир е у нас. Пловдив е най-старият град на Земята. Айнщайн се прекланя пред Петър Дънов, а Хан Тервел е спасителят на Европа. Нещо повече, никога не сме губили военен флаг.
Кое от твърденията, които можете да намерите всеки ден онлайн, има историческа обосновка? Къде можем да говорим за различни тълкувания, къде поводът за гордост има пълно основание и къде става дума за откровена измислица?
Историята е толкова важна област, която ни събира и дели. Щедро поле за гордост и за манипулации.
Вие можете ли да различите някои общоприети твърдения, свързани с българската история, от такива, измислени от изкуствения интелект? Опитайте тук, този експеримент ще даде интересни резултати!
А ние ще проверим някои от най-популярните твърдения, поводи за гордост онлайн, които можете да видите навсякъде. Не, няма да фактчектваме, според мен тази идея е обречена, защото и историята, както журналистиката, не може да бъде точна наука.
Срещаме се с историка Александър Мошев, за да поговорим на базата на изворите и на логиката, да се опитаме да потърсим рационалния поглед. Аз му подавам без предварителни условия 12 избрани клишета, а той ще разкаже повече за тях и за това доколко съвпадат с мнението на днешната историография.

повече информация
Кое лекува историческите рани?

Кое лекува историческите рани?

Историята днес ни свързва и дели, разпалва и вълнува, както никога преди. Разбира се, и защото, „който контролира миналото, контролира бъдещето“.
Захари Карабашлиев с най-новия си роман – „Рана“ се обърна именно към българската история, към едни от най-драматичните ѝ и важни моменти. Към раните, които ни нанася миналото, към предците, чийто път продължаваме. Романът наднича в няколко от големите теми на последните 150 години по вълнуващ и автентичен начин. Писателят вече ми е гостувал, срещаме се отново, за да поговорим за миналото. За силните му истории и вълнението. За поуките и отговорите. За това, което ни събира и което ни дели.

повече информация
Share This