След броени часове фейсбук фийдът ще се превърне в низ от сарми и коледни картички, а после ще заглъхне, както никога. Ще оставим за малко телефоните. Защото всички ще сме със семействата си в една от малкото останали вечери, когато традициите ни събират, дори от най-далечните краища на света. С хората, които не избираме сами, но са ни най-важните, чието щастие е и наше щастие.

Коледа не е време за неудобни теми, ще кажете. Това е периодът, когато трябва да си говорим за хубави неща, усмивки и „Сам вкъщи“. Аз пък мисля, че неудобните теми често са най-смислени. А в тази освен тъмните краски, го има и най-хубавото, най-голямото, което може да се случи. Даряването на живот.

В случая това е „Последният дар на човека“.

Мултимедийният продукт на Димитър Панайотов и Александър Николов е дълбока, лична и изключително професионално поднесена вълнуваща история. Която си струва да чуем, прочетем и почувстваме точно сега… За да се замислим: дали пък не е днес моментът да проведем един тягостен, но важен разговор, който може да спаси животи?

 

 

Сърце от кестени

18 септември 2015 г. Почти като на Коледа, едно семейство, което отдавна не се е събирало, вечерта за първи път от доста време ще е заедно у дома. Петък е, родителите на 21-годишния Георги отиват на работа. Същия ден от Англия трябва да се върне по-големият му брат, двамата учат и живеят заедно там.

Внезапно на Георги му става лошо. Успява с последни сили да се обади на баща си. Следват линейка, бърз преглед и фатална диагноза. Мозъчен аневризъм, неспасяема ситуация, при която семейството е изправено пред свършен факт. Младото момче е в мозъчна смърт. Родителите и брат му трябва бързо да вземат решение – дали са съгласни органите му да бъдат трансплантирани.

Историята е тежка, силна и истинска, разказана брилянтно от финото перо на Димитър Панайотов в първата глава от „Последния дар на човека“.

„Като слушам записа от интервюто с Николай, бащата на Георги, се учудвам с колко спокоен и нормален тон ми разказва за отминалите събития. Внезапно гласът спира. Настъпва тишина, в която се чуват единствено фоновите смущения, запечатани на диктофона, и опитите за сдържане на сълзите на цялото семейство на Георги. Прекъсването на записа е едва 20 секунди. Тази тишина обаче, нарушавана само от едва дочутите хлипове, е най-оглушителното нещо, което съм чувал“, пише Димитър.

 

 

От сърце

Подобна история, за съжаление, се случва не толкова рядко, колкото искаме да си представим. Тази обаче не свършва дотук. Защото, с разумното решение на роднините му, Георги успява наистина да спаси човешки животи. Но към темата ще се върнем след малко.

Тази печална история има и друг резултат. Братът на Георги се сблъсква с темата за трансплантациите. Той следва фотожурналистика и вижда в нея смислен проект, който може да промени нещо реално.

Братът на Георги е фотографът Александър Николов, по онова време, през 2015-а, тъкмо се връща в България. Димитър Панайотов – негов отдавнашен приятел му предлага заедно да се включат в медийната магистърска програма „Е-Европа“ във Философския факултет на СУ. Димитър вече е натрупал доста сериозен опит в журналистиката. Почти на шега, с колеги от университета, е създал медията „Под моста“, която бавно, но сигурно се превръща в четена платформа, едно от най-смислените пространства за култура в родния интернет.

Двамата решават заедно да се заемат с проекта, окуражава ги тяхната преподавателка и ментор в магистратурата – проф. Нели Огнянова. Цели 6 години отнема създаването на „Последният дар на човека“, докато стигнем до днес, когато той печели (напълно заслужено) поредица от награди. Трогва всеки, който отвори сайта и има сърце. Впечатлява всеки, който разбира поне малко от журналистика и медии.

 

 

Присаждане vs. присъда

Като журналист съм писал за трансплантациите безброй пъти, още преди повече от 15 години. Една от първите искрици надежда, че от професията все още има конкретен смисъл, ми проблесна именно с тази тема. Бях разказал на страниците на „24 часа“ за момче, което събира пари за присаждане на бъбрек в чужбина, а докато чака, се утешава, следейки всички новини за любимия си отбор – „Левски“. Малък детайл, който обаче трогна фенклуба на отбора, организираха мащабна кампания и събраха парите, нужни са присаждането.

Всяка малка победа е голяма, всеки живот е най-ценното. И въпреки че технологиите летят във всички посоки, у нас почти постоянно бройката на хората в списъка с чакащи за трансплантация стои около 1000, така е от няколко десетилетия. Операциите намаляха драстично през последните години и заради пандемията.

Броят е същият, но списъкът ежедневно се променя. Малцина получават шанса за нов живот, повечето хора напускат листата през този изход, който един ден очаква всички ни.

Как може да се промени това? Често някой получава шанса да събере пари с кампания и да получи нов орган в чужбина. У нас обаче, като че ли нещата са застинали. Държавата така и не взема конкретни мерки, страната ни стабилно е на последното място по брой присаждания. Единствено ако се говори по темата, нещо може да се промени. Ако повече хора се докосват до нея.

Нещо повече: много често, заради предубеждения, се стига до откази на роднините на потенциални донори. Така животи, които могат да бъдат спасени, просто приключват.

 

 

Истина и журналистика

Двамата младежи порастват, емоционално и професионално, вървейки по пътя на последния дар.

Когато се захващат с проекта, Димитър и Александър са на 23 и 24, казват, че днес надали биха се заели с нещо толкова тежко. В продължение на 6 години провеждат стотици срещи с чакащи за трансплантация, лекари, семейства. Снимат в осем болници, присъстват на три трансплантации и „улавят“ една донорска ситуация. Натрупват огромен обем информация, силни истории. Първоначалната им идея е да направят мултимедиен проект.

Преценяват обаче, че още им е рано. Нямат достатъчно опит в тази област, а този тип мултимедийна журналистика и през 2015-а, и днес е тера инкогнита за българската журналистика. Така двамата решават да подготвят книга, което е доста по-лесно.

 

 

Но постепенно минават години, те са натрупали опит в професията, в технологиите. „Казахме си: добре, ще намерим финансиране, ще издадем 500 книги, половината ще купят наши приятели. И така нищо няма да променим“, спомня си Александър. Така отново се връщат към темата за мултимедиен сайт.

Успяват да спечелят финансиране по програма „Култура“ на Столична община, намират в лицето на Иван Гинев точния уеб дизайнер. И скоро първите глави вече са онлайн.

 

 

Сърца и глави

Двамата полагат огромни усилия всичко да изглежда максимално добре, смислово, естетически и технологично издържано. Налага им се да правят компромиси – макар че сами не са взели и няма да вземат нито лев от проекта, технологиите си имат цена. И все пак, сайтът е забележителен.

Няма да ви отнемам още много време, преди окончателно да ви поканя да отидете и да го разгледате, сами ще се убедите, че е имало защо.

В момента от 8-те глави са публикувани четири, скоро ще се появят една по една и останалите. Разглеждат от всички гледни точки темата с трансплантациите. За тези години са проследили много истории. Срещат хора, които знаят, че няма да видят повече, защото за тях няма надежда. И други, за съжаление малцинство, които получават мечтания нов шанс за живот.

Александър и Димитър вървят смело напред, създали са фондация – „Документалистите“, с чиято помощ да продължат достойно проекта. А после да се захванат със следващите огромни теми, към които са се насочили. Аз лично нямам търпение да видя резултата от тях, посоките са наистина амбициозни. Скоро за тях ще ни разкажат самите журналисти, които поканих на интервю за бъдещето на нашата обща професия и това дали тя още има силата да променя. За предизвикателствата на амбициозния им проект.

 

 

Тиха нощ, свята нощ

Междувременно… основната идея е повече очи да видят „Последния дар на човека“. Хората да научават за темата и да провеждат със своите близки този толкова важен и смислен разговор.

А краят на историята за Георги, брата на Александър? Тя е типичен пример как се случват нещата у нас. Човекът, който получава сърцето му, умира две години след трансплантацията, тялото му отхвърля органа. Жената, получила черния дроб, умира още на операционната маса. Днес са живи хората, получили бъбреците. Александър особено е впечатлен от едната реципиентка от малък град, която днес е съвсем здрава и именно нейната топла история с много изненади ще завърши поредицата.

В България няма как човек сам да остави документ, че желае органите му да бъдат присадени, ако изпадне в мозъчна смърт. Решението вземат близките. Всички големи религии също подкрепят даряването на органи, ако то се е случило с желанието на самия донор.

Аз лично отдавна съм провел с близките си този разговор, защото съм виждал и желанието за живот, и обречеността в очите на много хора, които чакат орган. Този разговор може да не е повод точно за весела Коледа, но пък със сигурност ще я направи смислена. Ако се чудите дали и вие да го проведете, или пък събирате смелост… всичко по темата е казано по най-добрия начин тук.