Можете да чуете тази Дигитална история в 

Те са роботи, очакваме от тях чудеса и постепенно все повече от чудесата стават реалност. „Роботи“ се наричат на всички световни езици, сред тях е и английският. Но очевидно коренът е славянски. Откъде ли идва тази дума? Дали колелото на историята можеше да се завърти по съвсем различен начин и днес светът да ползва за изкуствените творения думата, измислена от бащата на българската научна фантастика? Време е за една по-стара и все пак особено актуална в дигиталния ни свят Дигитална история.

Да, думата наистина произхожда от славянския корен, дал ни и „работа“, „работя“. Тя е сред малкото в ежедневния ни речник, чийто създател е ясен – това е известният чешки писател и драматург Карел Чапек.

И въпреки това… не я е измислил той.

Странна работа

Преди 101 години, през 1921 г., Чапек работи по пиесата, която после ще получи името „R.U.R.“ (Росумски универсални роботи) и за две години ще стане хит по света, ще бъде преведена на 35 езика.

В нея се разказва за фабрика, която произвежда „изкуствени хора“. А това ще рече, че роботите в пиесата повече се приближават до днешния термин „андроид“ – човекоподобен робот. Но историята зад думичките често се губи в детайлите и се обръща срещу собствените си идеи.

Та, по онова време, както сам Чапек разказва, ги нарича „лабори“. Произходът е същият – от латинската дума labor – „труд, работа“, което отива в английския като labour. А къде отива в този смисъл liberta, е също любопитен нюанс.

И така, „лабори“. Нещо обаче „му стърже“ на Чапек. Какво прави човек, когато има подобно съмнение? Обсъжда го с най-близките си. Идеята лаборът да стане робот дава по-големият брат на Карел Чапек – Йозеф. И оттук започва пътят на роботите, които да завладеят днешния ни ден.

Братя Чапек – Карел е вляво. Снимка: Wikipedia

Тихо, роботът работи!

„Роботизирани процеси“. Автоматизация… В пиесата на малкия брат Чапек роботите не са създадени от метал, а от преработени тъкани и органи. Способни са да размишляват и се чувстват длъжни да служат на човечеството. Редно ли е да експлоатираме едни такива същества и какво ще последва? Това е основният въпрос, поставен от пиесата.

Не, това не е Франкенщайн. Много бързо културата посреща новите механизирани образи. Само 20-ина години, след като изобщо думата е измислена, Азимов ще напише трите закона на роботиката. А днес думата „робот“ ще я разбира всеки, за разлика от „метафора“ и „квинтесенция“.

Стигаме и до нюансите. Сполучливото предложение на Йозеф Чапек се превръща в суперуспешен маркетингов ход, както бихме казали днес. Но пък на чешки robota означава не само работа, а и „принудителен, изморителен, робски труд“. Което прави думата особено подходяща за сюжета на „R.U.R.“, но и дава доста поле за размисъл какво наистина очакваме от роботите.

РоботЪ.bg

Можеха ли те да се наричат с дума също със славянски произход, но български? Макар и малко по-трудно произносима, но пък по-красива, поетична и мелодична. Силодеи.

Георги Илиев е предтечата на българската научна фантастика, за когото днес не се намира много в мрежата. През 1930 г. година той публикува първия си роман – „О-Корс“, който се смята и за първи в историята на българската научна фантастика. Едва след няколко години идват творбите на Светослав Минков, когото сме свикнали да наричаме „баща на българската фантастика“. И „Ян Бибиян на Луната“ – първият детски фантастичен роман на Елин Пелин.

Три години по-късно излиза „Теут се бунтува“. В него се разказва за планета Теут, която е спряла да се върти, докато едната ѝ половина изгаря от жега и суша, в другата властват мрак и мраз. На Теут живеят силодеите – механични същества, които са способни на чудеса като надграждат хората…

Можехме ли днес да наричаме роботите силодеи?

Членската карта на Георги Илиев за Съюза на българските писатели

Работа, работа…

Животът на Илиев сам по себе си е прелюбопитен, има и екшън, и драма, и обрати на съдбата.

Макар че пиесата „R.U.R.“ бързо е преведена на много езици, изглежда, че до 1933-а сред тях така и не попада българският. Чел ли е Георги Илиев думите на Чапек и от тях ли му е дошла идеята за силодеите? Да, сигурно ги е чел, защото е бил немски възпитаник и при това внимателно следял модерното в литературата. Но дали роботите са роднини на неговите силодеи? Едва ли, те просто са твърде различни.

Днес малцина помнят писателя Георги Илиев, който си отива точно преди половин столетие. Из интернет шества една-единствена нискокачествена негова снимка. И броени публикации, които да разкажат интересната му история.

Раб божи

Роден е на 25 юни 1881 г. в Турция, в село Тарфа, Чаталджанско. Баща му е въглищар, а единият от дядовците му – свещеник. Съвсем млад се отделя от семейството си, за да отиде в прогимназия в Истанбул. Бъдещият инженер също се насочва към религията, две години учи в Духовната семинария в Цариград.

Историята мълчи защо, но е изключен, връща се в родното село и става учител. По онова време българите в района не са изгубили надеждата, че могат да станат част от България, Илиев също се включва в борбата. По мисия, възложена му лично от Екзарх Йосиф, той следи движенията на турските военни части в района по време на Илинденско-Преображенското въстание.

Тъжните напеви на веселия роб

На два пъти турците го залавят, накрая го изпращат на доживотно заточение в Мала Азия, в град Измир, по онова време – Смирна. Именно оттук идва и псевдонимът, с който Илиев години по-късно ще подпише стихосбирката си „Горести“ – Георги Смирнов. С това е свързан и другият му псевдоним – Склавус Калтанс – от латински „весел роб“. С това име излиза и другата му стихосбирка – „Тъжни напеви“, в която разказва за преживяванията си по време на заточението.

След две години бъдещият писател успява да избяга в България. Заживява в Стара Загора, където има роднини, завършва гимназия. После печели стипендия и заминава за Мюнхен да следва строително инженерство.

В зрелия си живот комбинира строителството и писането – дълги години е строителен инженер в Стара Загора и редактор на местния вестник „Гребец“. Публикува в почти всички модерни за времето си списания – поезия, проза, критика. Увлича се и по символизма.

Илиев се бие на фронта през Първата световна война. След 1944 г. участва в изграждането на язовир „Копринка“ (тогава „Георги Димитров“). Той е и полиглот, говори се, че малко преди да си отиде се бил захванал и с ученето на китайски. Умира на 18 юни 1961 г. – седмица, преди да навърши 80 години.

Една особена фантастична прелест

И все пак, като че ли той намира себе си именно във фантастиката. „Теут се бунтува“, където се появяват силодеите, получава награда от Министерството на просвещението. Преиздаден е през 1983 г. под редакцията на Огнян Сапарев и макар че е с тираж 25 000 броя (срещу 1000 за първото му издание), днес е трудно да се намери.

Дори и представени леко наивистично, в него се открояват някои идеи и технологии, които са водещи в дневния ни ред днес.

„Бъдещите достижения на техниката, своеобразните климатични условия, нрави, вярвания, културният стил на планетата, една особена мистика, една съвършено нова система от понятия и символи, толкова отдалечена и различна от оная, с която си служим – всичко това придава на романа една особена фантастична прелест“, пише Павел Телчаров през 1934 г. във в. „Литературен глас“.

Силодеят, за разлика от робота на Чапек, е метален човек, който може да се управлява дистанционно чрез писмени записи, лъчи, пренасящи инструкции, или говорещи образи. Тоест – лесно можем да намерим при него днешните безжични комуникации, оптични мрежи, холограми. Описват се също телекинеза, телепатия. Лъчите се използват за приспиване, за притъпяване на болката и успокояване на тълпите.

Статия във в. „Орбита“ за 100 години от рождението на Георги Илиев, 1981 г. Снимка: БГ-Фантастика

Нека силата бъде… дей

И в двата си романа Георги Илиев се опитва да предложи български думи за всичко, което все още няма своя добър аналог. Времената са динамични – не колкото днешните, но технологичната революция вече е вкарала в българския доста чуждици, които могат да бъдат избегнати. Днес за това никой не си прави труда, а и вече е почти невъзможно, особено ако темата на разговора са информационните технологии.

Илиев нарича шифъра „числоред“, парашута – „падобран“. Часовникът е „времемер“, но авторът от време на време забравя тази идея и редува двете думи.

Езикът му старателно и целенасочено е архаичен, което може би пречи на това романът да добие сериозна популярност и да спечели симпатиите на критиката.

Образованието му на строителен инженер помага за това книгите на Илиев да бъдат считани за научна фантастика – детайлите, що се отнася до технологиите, са прецизни и осмислени. Може би не чак толкова „изпипани“ и обаятелни са стилът и повествованието, но показателен е фактът, че историческата роля на Илиев и творчеството му са популяризирани от известния критик Иван Сарандев.

Под губера на вечен мрак

Силодеите работят с електричество, стоманените им тела са пълни с кабели. В ръката на силодея Росан, пазач на затвора „Хотанца“, е гравиран числов код. Силодеите се ползват често като войници. Същият този Росан изтезава положителния герой Кантемир с халюциногени.

Романът съвсем не е дълъг – съответно 176 и 188 страници в двете му издания, има само 4 глави. Те обаче са достатъчни, за да се оформи историята за класически любовен триъгълник (без участието на силодеи) и планетата да бъда спасена от катаклизма.

„Седем земи горят в слънчеви пожари, а други седем остават поледени и покрити с губера на вечен мрак… И сега нашата планета е разграбен и разрушен град, из който собствените му жители бродят като бездомни псета.“

Така звучи стилът на Георги Илиев.

„Оптимистичен планетарно-социален катастрофизъм“ – така определя направлението проф. Огнян Сапарев.

„Истинска скръб разтърсила душата му, но когато преминала болката му по загиналите, той почувствал топла наслада от своя успех: не беше ли успял да разложи атома? Или поне не беше ли внесъл смут в тази малка частица от Всемира? Не беше ли за него вече близко денят, когато ще може да разгърне странната съкровищница на една малка прашинка, за да подари на човека там скътаната енергия?“

Илюстрация: enriquelopezgarre, Pixabay

Силодеят и бъдещето

Днес дори не е ясно къде е погребан първият български фантаст. Преди две години няколко медии разказаха, че е възможно останките му да са били изхвърлени в безименна яма при разрушаването на по-старо гробище. Историята разказва журналистката Йовка Николова, която в началото на XXI век работела по темата за това къде са заровени костите на старозагорците, избити при опожаряването на града през 1877 г. Съвсем случайно в една яма, покрита с бетонови панели, видяла чувалче с кости и алуминиева табелка „Георги Илиев“. Тя се свързала с кметството, за да организира достойно погребение на първия ни научен фантаст, но никой не проявил интерес.

Разбира се, името е достатъчно често срещано и може да става дума за грешка. И със сигурност за всеки, написал поне един ред с идеята да го покаже пред света, е важно думите да оцелеят. Ще има ли кой да продължи интересната история на силодеите?

Онлайн, подобно на Пипи Дългото чорапче ще намерите всичко като нещотърсачи. И хиляди снимки на една и съща ботоксирана усмивка, ако ги търсите, и четива, които ще ви разкажат смислена история, ще ви обогатят. Но само не очаквайте, че наистина всичко е там. Много интересни хора и събития не са и никога няма да бъдат оценени от балона на филтрите, от моментния интерес. И все пак са интересни Дигитални истории, които някога ще се намери кой да разкаже. Дори и тогава да го няма интернет.