Виждали сте ги онлайн или по телевизията, невероятно са трогателни. Концентрирани в песента, сериозни, артистични, независимо дали пеят „Моя страна, моя България“, или играят Дунавското хоро. Гледката е особена, защото те никак не изглеждат като традиционните изпълнители на тези песни. Просто са… угандийчета. А мостът между културите е вълнуващ.

Този мост си има име: Даниел Делибашев, голям, приятелски усмихнат родопчанин, роден в село Црънча, който има едно в България и… още повече от 150 свои деца в Уганда. За които се грижи да има какво да ядат, да учат, да получат своя шанс. Тази история е толкова трогателна, колкото и видеата на хлапетата, представящи българската култура с толкова прецизност, отношение и емоция. Като благодарност за големия Ънкъл Дан от България и всички, които са им помогнали. В една чиста и красива кауза, каквито толкова рядко срещаме.

Братчетата на Гаврош

Едно време ни обясняваха за гладните сомалийчета и колко е нелицеприятно да се мръщим на филията с масло и мед, докато те няма какво да ядат. Днес май това го няма сред аргументите в битката на родителите и супата с чия срещу злоядите деца. Малко обаче се е променило, що се отнася до неравенството. И днес в Африка има огромен брой деца, които гладуват, проституират. От малки се сблъскват с най-грозните страни на живота, които тук, колкото и да се оплакваме, сме забравили, че съществуват.

2017-а, Даниел Делибашев почти е подгонил 40-те. Цял живот работи в банковия сектор, включително и на доста солидни позиции, със син, който е създал достатъчно рано, че вече да поема по своя път. Решава, че е дошъл моментът да изпълни една отдавнашна своя мечта. Заминава за Гана, за да поработи като доброволец в сиропиталище. Да, знае, че и у нас би могъл да е полезен на децата, но също и че има части от света, където много, много хлапета остават без детство, именно към тях го тегли сърцето.

И все пак му е трудно да си представи какво точно ще види. На първото пътуване се отправя с идеята, че ще помогне с компютри и телевизори, а се оказва, че хлапетата имат нужда от много по-базисни неща.

Ти целия скован от злоба си

А как после се стига до Уганда? Тази история си е Дигитална не само заради станалите вирални видеа. Всичко започва, след като Даниел получава съобщение във фейсбук, което го трогва. Непознато момче му пише, че се намира в лагер в Уганда, където повече от 50 деца не са яли от 2-3 дни, нуждаят се от спешна помощ. „Никак не бях сигурен дали не става дума за измама. Но предпочетох да пратя малка сума, за да ми даде някакво спокойствие. Ако наистина тези деца нямат какво да ядат, да знам, че съм направил нещо. Правил съм го в много случаи, човек често предпочита да си купи спокойствие, дори да го лъжат“, разказва Даниел.

И тъй като и без друго е все още в Африка, спонтанно решава да замине за Уганда и да види дали наистина положението е толкова драматично.

Всичко се оказва самата истина. Повече от 50 деца в сиропиталището нямат какво да ядат, въпреки че е нужен само лев на ден за всяко от тях, така че да не останат гладни.

Че всяка вечер теменужена

ти виждаш бедните деца

Даниел е шокиран, но и амбициран. Връща се в България и за броени дни създава „Усмивка за Африка“ – фондация, с която да привлича повече погледи и човечност, да набира средства, така че децата, които е видял и са пробили сърцето му, да не гладуват повече.

Много бързо прави и сайт на начинанието. Технологичната част поема един добре познат герой на Дигитална история – Ради от Барутин. Младият програмист влага старание и сърце, за да направи страницата, която и днес помага да се популяризира дейността на „Усмивка за Африка“.

От този момент Даниел има само една цел. Да набира средства и да се грижи те да се харчат възможно най-разумно на място, така че повече от угандийските хлапета да получат поне най-базовите основи в живота.

Обидата незаслужена

по изнурените лица

Последните две години Даниел редува месеци в Уганда и в България. За набиране на пари и за разумното им използване. За този кратък период вече е успял да изгради детска градина и училище. За съжаление, те още не могат да заработят под пълна пара, защото и в далечна Уганда се случва същото, както и навсякъде в толкова тясното ни земно кълбо. Коронавирусните мерки доста ограничават проектите му. И все пак, основната му цел е изпълнена – осигурил е трайно храна за хлапетата в сиропиталището близо до угандийската столица Кампала. А местата за учене само чакат да паднат ограниченията, така че да посрещнат децата.

С какво се гордее най-много големият Ънкъл Дан от Родопите? „Обикновено човек се гордее с най-значимото. Обаче мен ме радват повече малките неща, тези, за които допринасяш всеки ден. Да знаеш например, че стотици деца днес са получили храна, имат подслон, имат достъп до образование. Тези основни неща, които ние сме свикнали да получаваме и не сме се замисляли върху тях. Друго не ми е нужно. Ако знаеш, че си оставил нещо, което ще го има поколения напред, дори и след теб, това ти дава чувството, че донякъде си си свършил работата на този свят“, казва създателят на „Усмивка за Африка“.

Съдбата рано ги излъгала

Тепърва той има още много планове. Следващата голяма цел е да бъдат построени спални за над 100 сираци, които живеят в много тежки условия. Да получат дом, храна и грижи и като допълнение – възможности за по-добро бъдеще. Да могат един ден, когато имат семейства, да се грижат за тях.

Даниел чертае плановете си в зависимост от това къде е по-полезен. Ако фондацията няма средства, е в България, за да популяризира работата ѝ, да я представя на срещи с хора, които могат да помогнат. А щом се съберат парите за следващата стъпка, заминава заедно с тях на място, така че внимателно да следи да се харчат по най-добрия начин.

И ето ги: стоят на ъгъла

„Усмивка за Африка“ стана наистина популярна благодарение на клипчетата, в които угандийчетата се докосват до българската култура. Даниел признава, че не го е очаквал, иначе би започнал да показва видеата много по-рано. Да, понякога не му харесва как се измества темата. Но пък е доста подходящ начин тя да стигне до повече хора и те да откликнат, да се включат според възможностите си, да подкрепят каузата.

Даниел дълго време опитвал да набира средства, като разказвал на различни хора и фирми за проблемите на децата, за самата кауза. Досегът на цивилизациите обаче се оказал много по-убедителен аргумент.

Може би това, което прави клипчетата трогателни, е колко естествено и емоционално им се получава на хлапетата от толкова далечна култура да се докоснат и да пресъздават нашата. От пръв поглед си личи, че те не просто изпълняват нещо, което са научили наизуст.

Какво им даваш от разкоша си

А това започва случайно. Даниел има идеята да покаже на новите си малки приятели от Уганда повече от българската култура, но те го изпреварват. Една от групите решава да го изненада при пристигането му, като от клипче в интернет научи българско хоро. Ънкъл Дан, както го наричат угандийчетата, е наистина впечатлен. Скоро заснема изпълнението и го пуска в интернет, за да го покаже на приятели.

Реакцията е лавинообразна. Българите ярко се вълнуват от видеото. А пък угандийските хлапета са ентусиазирани да продължат нататък – и защото са разбрали, че това им помага, и защото им е станало любопитно. И защото песните и танците са в кръвта им.

Само за един следобед научават Дунавското хоро. За да участват в „България търси талант“ подготвят не просто вълнуващо вокално изпълнение, а цял спектакъл под класическите строфи на „Вървят ли двама“.

Ти – толкоз щедър към едни

Може би си мислите, че хлапетата не знаят за какво пеят, не разбират думите и текста? Нищо подобно. „Винаги им обяснявам конкретната песен, ред по ред. Първо им я пускам, за да чуят как звучи и дали им харесва. И когато кажат: „Окей, нека да я изпеем“, превеждам, обяснявам по какъв повод е създадена. За „Вървят ли двама“ им разказвам за изпълнителката, за филма. Понякога обяснявам по 5-10 пъти на децата, преподавателите. Превеждам, разказвам какво се пее, какъв е текстът, какъв е смисълът“.

„Тези деца не са там просто за да танцуват“, допълва Ънкъл Дан. „Те по този начин благодарят на българите, които са им помогнали. Благодарение на техните дарения те имат храна, подслон, ходят на училище“.

Ето как, някак си, кръгът се затваря и мъжът от Родопите отвежда родните си места далеч, като в същото време изпълнява голямата като сърцето му мечта да помага на хлапетата от далечната ни във всеки смисъл Африка.

Жесток от ранни младини

Въпреки че първоначалният му устрем да помага и с технологични обучения се е разбил в удара с бруталната действителност, той не се отказва да работи и в тази посока.

Много малко от децата имат достъп до компютри, повечето, на които помага Даниел, дори нямат ток вкъщи.

Още докато е в Гана, той подарява лаптоп на по-големите хлапета. Оказва се, че те още от първите класове учат какво е компютър и как се работи с него. Какви програми има, за какво служат основните клавиши. И въпреки това не само не са се докосвали до компютър, а и не са вярвали, че може да им се случи.

„Беше незабравимо да видиш как някой, който е учил от много години за компютрите, на 15 за първи път си набира името на клавиатурата, гледа го как изглежда с омагьосано лице…“

Пред твоите витрини блескави

В сиропиталището в Гана децата cтaвaт в 4 ч, половин час по-късно вече се заемат за работа.

В частите от Африка, където Даниел е бил, много от семействата имат по 5-6 деца. Често едно от тях е отделено, за да проституира и по този начин да помага за изхранването на семейството. Много от момичетата започват да раждат на 13-14.

Той е бил и в мини, където хлапетата се включват в работата още ненавършили 7-8 години. Разбиват камъни срещу надница, която не им покрива дори основната храна.

Тъжно иронично на фона на влюбения в пъпа си Западен свят. Който, независимо от технологиите, е по-зает да търси правилните местоимения за всички полове, точните неутрални названия за различните раси. Докато не се трогва особено, че на света продължава да съществува крайна бедност, мизерия, като по Смирненски.

И колко скръб в очите трескави,

и колко мъка се чете!

Беше ми интересно да прочета повече за Уганда и попаднах на официалния сайт на президента Йовери Мусевени. Симпатичен, „благ“ чичко, който се гордее, че от 1986-а, когато е дошъл на власт, е увеличил от 1000 на 5500 километра магистралите! Грамотността (само) за 35 години се е вдигнала от 43% на 75%! Знаете как стоят нещата по тези части на света…

Замислих се и за България в същия контекст.

И не знам за вас, но си мисля все повече, че явно проблемът не е толкова в лидерите, които са призвани да се опитват да се харесат. Може би по-често е в хората зад тях, в нас. Да, лидерите също ги създаваме самите ние. Но редно ли е да не им помагаме? И трябва ли да допускаме да извеждат километрите преди съдбите?

Но тръгват си те пак одрипани

От какво се нуждаят децата в Уганда? „В повечето случаи те нямат нищо, така че имат нужда от всичко“, отсича Даниел. „Много от тях имат по един чифт обувки, един кат дрехи. Някои никога не са виждали четка за зъби. Други никога не са спали в легло.“

Свикнали сме да смятаме, че у нас нещата не стоят добре. И то е вярно, вече прекалено много време не спираме да бъдем западналата периферия на един уж мощен конгломерат от държави.

Както обаче казва писателят Георги Бърдаров, територия като нашата не може да остане ненаселена. Докато много семейства все още смятат за естествено развитие да пращат децата си на Запад, парадигмата много бързо се променя.

Например хлапетата край Даниел питат за България, знаят, че страната ни е много красива. Дори 8-годишно момче от сиропиталището в Гана му предлага да се скрие в куфара му, за да стигне до България.

С безброй жадувани неща…

„Мен отдавна ме прави щастлив това – не да купувам някакви неща за себе си, а да го правя за другите“, казва Даниел. „Предпочитам да подаря, да видя радостта на някой друг. Но срещата ми с Африка ме промени още повече. Преди не се интересувах кое колко струва в ресторанта, хотела, колко са скъпи дрехите. Ако нещо ми харесваше, го вземах. Сега знам, че материални неща ни доставят временно удоволствие. Купуваш си дреха, носиш я и спира да ти прави впечатление.

Ядеш някакво ястие, много вкусно и забравяш за него. Удоволствията остават в миналото. След няколко дни трябва да търсиш ново и ново. С материалните неща човек трябва постоянно да се храни, за да си доставя удоволствие. Това не ни купува щастие дългосрочно. Докато, ако нахраниш едно дете, това те прави щастлив не за ден, за седмица, остава си вътре в теб завинаги. За да ти напомни, че си направил нещо смислено“.

О, шумен и разблуден град

И въпреки че е видял доста тежки гледки в Африка, за Даниел не това е най-големият културен шок. Този момент идва, след като се връща обратно у нас.

„Да се сблъскаш за първи път с условията, с живота, с хората там, е нещо, което, особено по-чувствителните, ги удря като парен локомотив. Но големият шок е после, чувал съм го и от много други хора“, казва той.

„Да, виждаме мизерията, ужасява ни, мислим си, че никога не бихме живели в такива условия. Но те са свикнали там. По-големият шок е, когато се върнем обратно в България. Сблъсъкът с хората, с материалния свят. Първите пъти ми беше много трудно да отида до магазина и да си напълня кошницата с храна. Да вляза в ресторант, в бар, дори да пия кафе и вода за 5 лева. Защото знаех, че тези 5 лева могат да осигурят дневна храна за пет деца“.

И твоите електрични глобуси

всуе тъй празнично блестят

Нека опитам да го кажа с други думи. Поначало предпочитаме да игнорираме идеята, че доста хора страдат и можем да им помогнем. Нещата се променят, когато ги видим с очите си.

„Личното преживяване е много по-въздействащо, бърка навътре“, съгласен е Ънкъл Дан. „Човек няма как просто да си затвори очите, да се обърне на другата страна и да продължи, както преди. Да не започне да оценява всичко, което има, след като е видял хората без дом, ток, вода, дрехи, храна“.

„Тогава се замисляш дали материалните неща, които си купуваш, наистина те правят щастлив“, обобщава Даниел. „Или всъщност ти трябва много малко, за да си удовлетворен, да имаш поводи да се усмихнеш искрено“. Като децата в Уганда, които се усмихват благодарение на красивите усилия на големия Ънкъл Дан…