Ънкъл Дан и хорото на угандийчетата

авг. 13, 2021 | Истории

Ънкъл Дан и хорото на угандийчетата

13 август 2021 | Истории

Виждали сте ги онлайн или по телевизията, невероятно са трогателни. Концентрирани в песента, сериозни, артистични, независимо дали пеят „Моя страна, моя България“, или играят Дунавското хоро. Гледката е особена, защото те никак не изглеждат като традиционните изпълнители на тези песни. Просто са… угандийчета. А мостът между културите е вълнуващ.

Този мост си има име: Даниел Делибашев, голям, приятелски усмихнат родопчанин, роден в село Црънча, който има едно в България и… още повече от 150 свои деца в Уганда. За които се грижи да има какво да ядат, да учат, да получат своя шанс. Тази история е толкова трогателна, колкото и видеата на хлапетата, представящи българската култура с толкова прецизност, отношение и емоция. Като благодарност за големия Ънкъл Дан от България и всички, които са им помогнали. В една чиста и красива кауза, каквито толкова рядко срещаме.


Братчетата на Гаврош

Едно време ни обясняваха за гладните сомалийчета и колко е нелицеприятно да се мръщим на филията с масло и мед, докато те няма какво да ядат. Днес май това го няма сред аргументите в битката на родителите и супата с чия срещу злоядите деца. Малко обаче се е променило, що се отнася до неравенството. И днес в Африка има огромен брой деца, които гладуват, проституират. От малки се сблъскват с най-грозните страни на живота, които тук, колкото и да се оплакваме, сме забравили, че съществуват.

2017-а, Даниел Делибашев почти е подгонил 40-те. Цял живот работи в банковия сектор, включително и на доста солидни позиции, със син, който е създал достатъчно рано, че вече да поема по своя път. Решава, че е дошъл моментът да изпълни една отдавнашна своя мечта. Заминава за Гана, за да поработи като доброволец в сиропиталище. Да, знае, че и у нас би могъл да е полезен на децата, но също и че има части от света, където много, много хлапета остават без детство, именно към тях го тегли сърцето.

И все пак му е трудно да си представи какво точно ще види. На първото пътуване се отправя с идеята, че ще помогне с компютри и телевизори, а се оказва, че хлапетата имат нужда от много по-базисни неща.

 

Ти целия скован от злоба си

А как после се стига до Уганда? Тази история си е Дигитална не само заради станалите вирални видеа. Всичко започва, след като Даниел получава съобщение във фейсбук, което го трогва. Непознато момче му пише, че се намира в лагер в Уганда, където повече от 50 деца не са яли от 2-3 дни, нуждаят се от спешна помощ. „Никак не бях сигурен дали не става дума за измама. Но предпочетох да пратя малка сума, за да ми даде някакво спокойствие. Ако наистина тези деца нямат какво да ядат, да знам, че съм направил нещо. Правил съм го в много случаи, човек често предпочита да си купи спокойствие, дори да го лъжат“, разказва Даниел.

И тъй като и без друго е все още в Африка, спонтанно решава да замине за Уганда и да види дали наистина положението е толкова драматично.

Всичко се оказва самата истина. Повече от 50 деца в сиропиталището нямат какво да ядат, въпреки че е нужен само лев на ден за всяко от тях, така че да не останат гладни.

 

 

Че всяка вечер теменужена

ти виждаш бедните деца

Даниел е шокиран, но и амбициран. Връща се в България и за броени дни създава „Усмивка за Африка“ – фондация, с която да привлича повече погледи и човечност, да набира средства, така че децата, които е видял и са пробили сърцето му, да не гладуват повече.

Много бързо прави и сайт на начинанието. Технологичната част поема един добре познат герой на Дигитална история – Ради от Барутин. Младият програмист влага старание и сърце, за да направи страницата, която и днес помага да се популяризира дейността на „Усмивка за Африка“.

От този момент Даниел има само една цел. Да набира средства и да се грижи те да се харчат възможно най-разумно на място, така че повече от угандийските хлапета да получат поне най-базовите основи в живота.

 

Усмивка за Африка

 

Обидата незаслужена

по изнурените лица

Последните две години Даниел редува месеци в Уганда и в България. За набиране на пари и за разумното им използване. За този кратък период вече е успял да изгради детска градина и училище. За съжаление, те още не могат да заработят под пълна пара, защото и в далечна Уганда се случва същото, както и навсякъде в толкова тясното ни земно кълбо. Коронавирусните мерки доста ограничават проектите му. И все пак, основната му цел е изпълнена – осигурил е трайно храна за хлапетата в сиропиталището близо до угандийската столица Кампала. А местата за учене само чакат да паднат ограниченията, така че да посрещнат децата.

С какво се гордее най-много големият Ънкъл Дан от Родопите? „Обикновено човек се гордее с най-значимото. Обаче мен ме радват повече малките неща, тези, за които допринасяш всеки ден. Да знаеш например, че стотици деца днес са получили храна, имат подслон, имат достъп до образование. Тези основни неща, които ние сме свикнали да получаваме и не сме се замисляли върху тях. Друго не ми е нужно. Ако знаеш, че си оставил нещо, което ще го има поколения напред, дори и след теб, това ти дава чувството, че донякъде си си свършил работата на този свят“, казва създателят на „Усмивка за Африка“.

 

Съдбата рано ги излъгала

Тепърва той има още много планове. Следващата голяма цел е да бъдат построени спални за над 100 сираци, които живеят в много тежки условия. Да получат дом, храна и грижи и като допълнение – възможности за по-добро бъдеще. Да могат един ден, когато имат семейства, да се грижат за тях.

Даниел чертае плановете си в зависимост от това къде е по-полезен. Ако фондацията няма средства, е в България, за да популяризира работата ѝ, да я представя на срещи с хора, които могат да помогнат. А щом се съберат парите за следващата стъпка, заминава заедно с тях на място, така че внимателно да следи да се харчат по най-добрия начин.

 

И ето ги: стоят на ъгъла

„Усмивка за Африка“ стана наистина популярна благодарение на клипчетата, в които угандийчетата се докосват до българската култура. Даниел признава, че не го е очаквал, иначе би започнал да показва видеата много по-рано. Да, понякога не му харесва как се измества темата. Но пък е доста подходящ начин тя да стигне до повече хора и те да откликнат, да се включат според възможностите си, да подкрепят каузата.

Даниел дълго време опитвал да набира средства, като разказвал на различни хора и фирми за проблемите на децата, за самата кауза. Досегът на цивилизациите обаче се оказал много по-убедителен аргумент.

Може би това, което прави клипчетата трогателни, е колко естествено и емоционално им се получава на хлапетата от толкова далечна култура да се докоснат и да пресъздават нашата. От пръв поглед си личи, че те не просто изпълняват нещо, което са научили наизуст.

 

Усмивка за Африка

 

Какво им даваш от разкоша си

А това започва случайно. Даниел има идеята да покаже на новите си малки приятели от Уганда повече от българската култура, но те го изпреварват. Една от групите решава да го изненада при пристигането му, като от клипче в интернет научи българско хоро. Ънкъл Дан, както го наричат угандийчетата, е наистина впечатлен. Скоро заснема изпълнението и го пуска в интернет, за да го покаже на приятели.

Реакцията е лавинообразна. Българите ярко се вълнуват от видеото. А пък угандийските хлапета са ентусиазирани да продължат нататък – и защото са разбрали, че това им помага, и защото им е станало любопитно. И защото песните и танците са в кръвта им.

Само за един следобед научават Дунавското хоро. За да участват в „България търси талант“ подготвят не просто вълнуващо вокално изпълнение, а цял спектакъл под класическите строфи на „Вървят ли двама“.

 

Ти – толкоз щедър към едни

Може би си мислите, че хлапетата не знаят за какво пеят, не разбират думите и текста? Нищо подобно. „Винаги им обяснявам конкретната песен, ред по ред. Първо им я пускам, за да чуят как звучи и дали им харесва. И когато кажат: „Окей, нека да я изпеем“, превеждам, обяснявам по какъв повод е създадена. За „Вървят ли двама“ им разказвам за изпълнителката, за филма. Понякога обяснявам по 5-10 пъти на децата, преподавателите. Превеждам, разказвам какво се пее, какъв е текстът, какъв е смисълът“.

„Тези деца не са там просто за да танцуват“, допълва Ънкъл Дан. „Те по този начин благодарят на българите, които са им помогнали. Благодарение на техните дарения те имат храна, подслон, ходят на училище“.

Ето как, някак си, кръгът се затваря и мъжът от Родопите отвежда родните си места далеч, като в същото време изпълнява голямата като сърцето му мечта да помага на хлапетата от далечната ни във всеки смисъл Африка.

 

Усмивка за Африка

 

Жесток от ранни младини

Въпреки че първоначалният му устрем да помага и с технологични обучения се е разбил в удара с бруталната действителност, той не се отказва да работи и в тази посока.

Много малко от децата имат достъп до компютри, повечето, на които помага Даниел, дори нямат ток вкъщи.

Още докато е в Гана, той подарява лаптоп на по-големите хлапета. Оказва се, че те още от първите класове учат какво е компютър и как се работи с него. Какви програми има, за какво служат основните клавиши. И въпреки това не само не са се докосвали до компютър, а и не са вярвали, че може да им се случи.

„Беше незабравимо да видиш как някой, който е учил от много години за компютрите, на 15 за първи път си набира името на клавиатурата, гледа го как изглежда с омагьосано лице…“

 

Пред твоите витрини блескави

В сиропиталището в Гана децата cтaвaт в 4 ч, половин час по-късно вече се заемат за работа.

В частите от Африка, където Даниел е бил, много от семействата имат по 5-6 деца. Често едно от тях е отделено, за да проституира и по този начин да помага за изхранването на семейството. Много от момичетата започват да раждат на 13-14.

Той е бил и в мини, където хлапетата се включват в работата още ненавършили 7-8 години. Разбиват камъни срещу надница, която не им покрива дори основната храна.

Тъжно иронично на фона на влюбения в пъпа си Западен свят. Който, независимо от технологиите, е по-зает да търси правилните местоимения за всички полове, точните неутрални названия за различните раси. Докато не се трогва особено, че на света продължава да съществува крайна бедност, мизерия, като по Смирненски.

 

Детската градина в Уганда

 

И колко скръб в очите трескави,

и колко мъка се чете!

Беше ми интересно да прочета повече за Уганда и попаднах на официалния сайт на президента Йовери Мусевени. Симпатичен, „благ“ чичко, който се гордее, че от 1986-а, когато е дошъл на власт, е увеличил от 1000 на 5500 километра магистралите! Грамотността (само) за 35 години се е вдигнала от 43% на 75%! Знаете как стоят нещата по тези части на света…

Замислих се и за България в същия контекст.

И не знам за вас, но си мисля все повече, че явно проблемът не е толкова в лидерите, които са призвани да се опитват да се харесат. Може би по-често е в хората зад тях, в нас. Да, лидерите също ги създаваме самите ние. Но редно ли е да не им помагаме? И трябва ли да допускаме да извеждат километрите преди съдбите?

 

Но тръгват си те пак одрипани

От какво се нуждаят децата в Уганда? „В повечето случаи те нямат нищо, така че имат нужда от всичко“, отсича Даниел. „Много от тях имат по един чифт обувки, един кат дрехи. Някои никога не са виждали четка за зъби. Други никога не са спали в легло.“

Свикнали сме да смятаме, че у нас нещата не стоят добре. И то е вярно, вече прекалено много време не спираме да бъдем западналата периферия на един уж мощен конгломерат от държави.

Както обаче казва писателят Георги Бърдаров, територия като нашата не може да остане ненаселена. Докато много семейства все още смятат за естествено развитие да пращат децата си на Запад, парадигмата много бързо се променя.

Например хлапетата край Даниел питат за България, знаят, че страната ни е много красива. Дори 8-годишно момче от сиропиталището в Гана му предлага да се скрие в куфара му, за да стигне до България.

 

Усмивка за Африка

 

С безброй жадувани неща…

„Мен отдавна ме прави щастлив това – не да купувам някакви неща за себе си, а да го правя за другите“, казва Даниел. „Предпочитам да подаря, да видя радостта на някой друг. Но срещата ми с Африка ме промени още повече. Преди не се интересувах кое колко струва в ресторанта, хотела, колко са скъпи дрехите. Ако нещо ми харесваше, го вземах. Сега знам, че материални неща ни доставят временно удоволствие. Купуваш си дреха, носиш я и спира да ти прави впечатление.

Ядеш някакво ястие, много вкусно и забравяш за него. Удоволствията остават в миналото. След няколко дни трябва да търсиш ново и ново. С материалните неща човек трябва постоянно да се храни, за да си доставя удоволствие. Това не ни купува щастие дългосрочно. Докато, ако нахраниш едно дете, това те прави щастлив не за ден, за седмица, остава си вътре в теб завинаги. За да ти напомни, че си направил нещо смислено“.

 

О, шумен и разблуден град

И въпреки че е видял доста тежки гледки в Африка, за Даниел не това е най-големият културен шок. Този момент идва, след като се връща обратно у нас.

„Да се сблъскаш за първи път с условията, с живота, с хората там, е нещо, което, особено по-чувствителните, ги удря като парен локомотив. Но големият шок е после, чувал съм го и от много други хора“, казва той.

„Да, виждаме мизерията, ужасява ни, мислим си, че никога не бихме живели в такива условия. Но те са свикнали там. По-големият шок е, когато се върнем обратно в България. Сблъсъкът с хората, с материалния свят. Първите пъти ми беше много трудно да отида до магазина и да си напълня кошницата с храна. Да вляза в ресторант, в бар, дори да пия кафе и вода за 5 лева. Защото знаех, че тези 5 лева могат да осигурят дневна храна за пет деца“.

 

Усмивка за Африка

 

И твоите електрични глобуси

всуе тъй празнично блестят

Нека опитам да го кажа с други думи. Поначало предпочитаме да игнорираме идеята, че доста хора страдат и можем да им помогнем. Нещата се променят, когато ги видим с очите си.

„Личното преживяване е много по-въздействащо, бърка навътре“, съгласен е Ънкъл Дан. „Човек няма как просто да си затвори очите, да се обърне на другата страна и да продължи, както преди. Да не започне да оценява всичко, което има, след като е видял хората без дом, ток, вода, дрехи, храна“.

„Тогава се замисляш дали материалните неща, които си купуваш, наистина те правят щастлив“, обобщава Даниел. „Или всъщност ти трябва много малко, за да си удовлетворен, да имаш поводи да се усмихнеш искрено“. Като децата в Уганда, които се усмихват благодарение на красивите усилия на големия Ънкъл Дан…

Дигитални истории
<a href="https://karamanev.me/author/georgik" target="_self">Георги Караманев</a>

Георги Караманев

Програмист, журналист на свободна практика и писател. Още за мен – четете тук.
Дигитални истории

Най-нови публикации:

„Светът през 2050 г.“ Можем ли да надникнем в бъдещето?

„Светът през 2050 г.“ Можем ли да надникнем в бъдещето?

Можем ли да предскажем бъдещето? Никакъв шанс, всяка малка стъпка може да обърне посоката. А струва ли си да опитваме? Според мен е задължително, колкото и далеч да се окажем в идеите си, самият...

повече информация
Радиевите момичета. Когато технологията се окаже ужас

Радиевите момичета. Когато технологията се окаже ужас

Открито е невероятно мощно явление, създаващо ново вещество! Не само че лекува дори нелечимите случаи на рак, но ще отвори очите на науката в толкова много посоки. Например… да освети тъмната нощ!...

повече информация
Василискът на Роко. Ами ако „то“ прочете как го обсъждаме?

Василискът на Роко. Ами ако „то“ прочете как го обсъждаме?

Живеем си спокойно, забавляваме се с баналните издънки на изкуствения интелект, подиграваме се на създателите му. Докато той става все по-добър, в един момент се научава да взема решения, започва да...

повече информация
Чипс с ракия. Оптимистична теория за ИИ и изкуството

Чипс с ракия. Оптимистична теория за ИИ и изкуството

Виждали ли сте чипс с вкус на шкембе чорба или на ракия? А лего, в което се сглобяват катедралата „Александър Невски“ или стара жигула? Представяте ли си българските знаменитости като част от играта...

повече информация

От рубриката:

Евгений Замятин. Забравеният пророк

Евгений Замятин. Забравеният пророк

„Ние“ на Евгений Замятин е блестящ роман, защото в него наднича онова бъдеще, в което технологиите са победили човека. Вкарали са го в математическата си хватка, превърнали са го в цифра, в инструмент. Една от най-силните метафори на онова, което може би се задава и за което все повече си струва да си говорим. Технологиите определят правилата, а ние сме се превърнали в безсмислените части на един суров механизъм…
Често споменаваме Оруел и Олдъс Хъксли. И с пълно основание! Антиутопичните възможни светове, които си мислехме, че са останали в ХХ век, се завърнаха като тема, като заплаха.
Този писател е вдъхновител и на двамата, единственият му роман е антиутопия, не по-малко замисляща и осмисляща от тези на двамата класици. Защото се вглежда не толкова във възможния осъществен тоталитаризъм, а в една още по-актуална днес посока.

повече информация
Радиевите момичета. Когато технологията се окаже ужас

Радиевите момичета. Когато технологията се окаже ужас

Открито е невероятно мощно явление, създаващо ново вещество! Не само че лекува дори нелечимите случаи на рак, но ще отвори очите на науката в толкова много посоки. Например… да освети тъмната нощ!
Мария Кюри открива радиоактивността, получава цели две Нобелови награди и проправя пътя на бъдещето.
Тя отваря вратите на една нова технология, която се оказва неочаквано успешна… До момента, когато става ясно, че силно сме подценявали опасностите от нея. Това ще струва живота на хиляди хора, които просто са търсели препитание.
Дали познаваме достатъчно технологиите, на които се доверяваме? Може ли и прословутият изкуствен интелект или пък някое от другите днес модерни направления да се окаже по-опасно, отколкото изглежда на пръв поглед?
Най-важното е да се замисляме, да обмисляме, да обсъждаме. Да си разказваме.
Истории като тази на радиевите момичета си струва да се четат по-често. За това са историите – да ни карат да подлагаме на съмнение, да имаме едно наум. Уви, не всичко, което блести, е злато…

повече информация
Василискът на Роко. Ами ако „то“ прочете как го обсъждаме?

Василискът на Роко. Ами ако „то“ прочете как го обсъждаме?

Живеем си спокойно, забавляваме се с баналните издънки на изкуствения интелект, подиграваме се на създателите му. Докато той става все по-добър, в един момент се научава да взема решения, започва да следи интернет и да се намесва тук-там, първо лекичко, после по-смело…
Василискът на Роко е идея, според която ИИ ще се развие в нещо, способно да взема решения. После да се зарови в интернет и да потърси кой какво е казал за него… А след това да се погрижи да бъде представен в най-добра светлина. И тихомълком да започне да създава проблеми на хората, които по един или друг начин му пречат…
Сигурни ли сте, че не си струва да имаме предвид този мисловен експеримент?

повече информация

Най-новите:

Евгений Замятин. Забравеният пророк

Евгений Замятин. Забравеният пророк

„Ние“ на Евгений Замятин е блестящ роман, защото в него наднича онова бъдеще, в което технологиите са победили човека. Вкарали са го в математическата си хватка, превърнали са го в цифра, в инструмент. Една от най-силните метафори на онова, което може би се задава и за което все повече си струва да си говорим. Технологиите определят правилата, а ние сме се превърнали в безсмислените части на един суров механизъм…
Често споменаваме Оруел и Олдъс Хъксли. И с пълно основание! Антиутопичните възможни светове, които си мислехме, че са останали в ХХ век, се завърнаха като тема, като заплаха.
Този писател е вдъхновител и на двамата, единственият му роман е антиутопия, не по-малко замисляща и осмисляща от тези на двамата класици. Защото се вглежда не толкова във възможния осъществен тоталитаризъм, а в една още по-актуална днес посока.

повече информация
„Светът през 2050 г.“ Можем ли да надникнем в бъдещето?

„Светът през 2050 г.“ Можем ли да надникнем в бъдещето?

Ще облекчат ли живота ни технологиите, или ще създадат огромна криза, разтърсвайки пазара на труда? Ще се радваме на благата на развития изкуствен интелект, помогнал ни за драстично удължаване на човешкия живот, в опознаването на Космоса, в развитието на следващите технологии? Или ще се събудим в свят под тотален контрол, предсказан от антиутопиите?
Как ще изглежда животът през 2050 г.? Време е да надникнем в бъдещето и да обсъдим прелюбопитните прогнози на един автор, който има смелостта да прогнозира в толкова динамичен период от историята. При това вече го е правил веднъж със завиден успех.
Можем ли да предскажем бъдещето? Никакъв шанс, всяка малка стъпка може да обърне посоката. А струва ли си да опитваме? Според мен е задължително, колкото и далеч да се окажем в идеите си, самият поглед, опитът за осмисляне е първата стъпка към това да се подготвим за него. Да избегнем някои опасности.

повече информация
Радиевите момичета. Когато технологията се окаже ужас

Радиевите момичета. Когато технологията се окаже ужас

Открито е невероятно мощно явление, създаващо ново вещество! Не само че лекува дори нелечимите случаи на рак, но ще отвори очите на науката в толкова много посоки. Например… да освети тъмната нощ!
Мария Кюри открива радиоактивността, получава цели две Нобелови награди и проправя пътя на бъдещето.
Тя отваря вратите на една нова технология, която се оказва неочаквано успешна… До момента, когато става ясно, че силно сме подценявали опасностите от нея. Това ще струва живота на хиляди хора, които просто са търсели препитание.
Дали познаваме достатъчно технологиите, на които се доверяваме? Може ли и прословутият изкуствен интелект или пък някое от другите днес модерни направления да се окаже по-опасно, отколкото изглежда на пръв поглед?
Най-важното е да се замисляме, да обмисляме, да обсъждаме. Да си разказваме.
Истории като тази на радиевите момичета си струва да се четат по-често. За това са историите – да ни карат да подлагаме на съмнение, да имаме едно наум. Уви, не всичко, което блести, е злато…

повече информация
„Толкова ли ще е лош светът, в който няма да работим?“

„Толкова ли ще е лош светът, в който няма да работим?“

Чували ли сте за… киберпсихология? Най-накрая се появява тази област на науката, която изучава как си взаимодействаме с технологиите. Променят ли ни те като вид? Кои са най-големите предизвикателства, пред които ни изправят? Дали бързото им развитие е нечовешко предизвикателство, или обратното – естествен ход в еволюцията? Все въпроси, чиито отговори търся в повече от 300 дигитални истории, а ето че дойде време за гледната точка на киберпсихологията.
Елена Цанкова е доктор по психология, завършва в Германия, в Бремен продължава и изследователската си работа като постдокторант. През 2020 г. се връща у нас и започва работа като изследовател в БАН с амбициозната идея да проправи пътя на това ново и толкова важно направление.
През последните години изучава процесите на опознаване в интернет средата, също и общуването между човека и изкуствения интелект (ИИ). Изследва човешкото поведение в контекста на развиващите се технологии и се определя като експериментален киберпсихолог.
Ще поговорим за бързането и осъзнаването. За „зловещата долина“, в която възприятието за технологията става все по-положително с нарастващото ѝ подобие на човек, докато в един момент става толкова близка до човека, че бива възприета като зловеща… И за спокойната, философска гледна точка, която ни помага да осмисляме и приемаме големите промени.

повече информация
Василискът на Роко. Ами ако „то“ прочете как го обсъждаме?

Василискът на Роко. Ами ако „то“ прочете как го обсъждаме?

Живеем си спокойно, забавляваме се с баналните издънки на изкуствения интелект, подиграваме се на създателите му. Докато той става все по-добър, в един момент се научава да взема решения, започва да следи интернет и да се намесва тук-там, първо лекичко, после по-смело…
Василискът на Роко е идея, според която ИИ ще се развие в нещо, способно да взема решения. После да се зарови в интернет и да потърси кой какво е казал за него… А след това да се погрижи да бъде представен в най-добра светлина. И тихомълком да започне да създава проблеми на хората, които по един или друг начин му пречат…
Сигурни ли сте, че не си струва да имаме предвид този мисловен експеримент?

повече информация
Чипс с ракия. Оптимистична теория за ИИ и изкуството

Чипс с ракия. Оптимистична теория за ИИ и изкуството

Виждали ли сте чипс с вкус на шкембе чорба или на ракия? А лего, в което се сглобяват катедралата „Александър Невски“ или стара жигула? Представяте ли си българските знаменитости като част от играта Mortal Kombat – Сънчо срещу Дънов и хан Кубрат срещу Гала?
Е, няма нужда да отпускате въображението си, всички тези идеи оживяват благодарение на впечатляващото сътрудничество между днешния ни гост и алгоритмите.
Росен Дуков е графичен дизайнер със забележителен опит – създава плакатите на някои от най-популярните български филми през последните години, автор е на кориците на книги, които стоят във всяка уважаваща себе си библиотека. Той е неколкократен победител в международни състезания по Photoshop, не е пресилено да го наречем световен шампион. През последните години преподава тези умения в СофтУни – и в дизайна, и в обработката на снимки, и в изкуствения интелект.
Защо визуалният артист не се бои в съревнованието с изкуствения интелект? Защо според него е важно час по-скоро да опознаваме новите възможности, които ни дават алгоритмите? Кои са следващите оригинални идеи, с които ще ни покаже докъде са стигнали генеративните модели?

повече информация
Share This