„Ами изобщо дали ни се мечтае?“

19 април 2021 | Срещи

Чели ли сте интервю, в което има само разкази, макар и кратки, подадени с няколко думи и завършени с литературен отговор? Именно това беше първата ни среща с писателя Николай Теллалов. Той обаче има още много други ценни думи, които си заслужават едно истинско интервю. За звездите и щастието. За любовта и смисъла. За думите, които все някой трябва за изрече. Да напише.

 

– Фантастите ли спряха да фантазират толкова, или технологиите ги задминаха? Защо на практика днес няма научна фантастика в класическия ѝ вид?

– Ами, то и светът вече е вън от „класическия“ си вид!

Като погледна сегашното време пред очите на своето детство, се получава, че живея във фантастиката на миналите времена. Да, някои хранени преди очаквания останаха излъгани. Доста на брой. Но пък други дойдоха неканени, нечакани. Също така станахме преки очевидци на изникването и угасването на някои технологии – сещам се за касетофоните например.

Ще си позволя да кажа така: научната фантастика най-сетне приключи с детството. Тресе я „криза на самоидентичността“. Тя е в недоумение:

какви нови мечти да предложи?

Ще поискат ли читателите да мечтаят точно тези или онези мечти? Ами изобщо дали им се мечтае?… Но тогава, пита се научната фантастика, какво съм аз, в що за вид културно явление се превърнах?

 

– Какво ѝ остава да направи?

– Тези терзания не спират. Научната фантастика се чуди на коя си роля да постави ударение: на абстрактен разказвач-провидец? На активен провокатор на реализиране на желаното? Морето вече не е до колене, всеки ден не е празник, не стига да развържеш кесията с фантазии, изисква се да ги обосновеш по-обстоятелствено. А множество детински илюзии за предела на реалните възможности се разсеяха – оказа се, че няма достатъчно твърда основа, върху която да поставим трамплина на въображението. Дойде време… за илюзиите на зрялата възраст. Сред които и илюзията, че тази зряла възраст наистина е настъпила. И самочувствието на възрастен прави самозаблудите още по-упорити.
Мисля, че една от причините да разграничаваме „старата“ фантастика от „новата“ е, че

светът като цяло се приближава до границите на растежа си.

В сегашния си вид човечеството не може да продължи нататък. Предстои промяна. Предчувствието за характера и посоката ѝ е класическо мирогледно предизвикателство. Едновременно стъписва и окрилява. Който вижда, че зад хоризонта ще има още хоризонти, не се тревожи.

колаж: Лора Бранева

– След първата ни среща попаднах на коментар, че „любим писател се появява поне за малко онлайн“. В интернет всеки обича да се появява често и по много, но с теб не е така. Живеем в странното време, като че ли и още по-странно се задава… Ще останат ли без работа писателите?

– Писателството не е работа. То е начин на съществуване. Нуждае се от читатели, но не е крайно задължително да ги има.

То е потребност, краста, ако щеш, която не можеш да не почешеш. Да разкажеш някому нещо, може и само на себе си. Без значение дали ще го запишеш, или не.

 

– Популярен мийм показва Гагарин, който пита как сме 50 години по-късно, дали вече сме стъпили на друга планетата? А като чува отговора, отвръща: „…Не излизате от вкъщи?“. Как стана така?

– Жалко, но космонавтиката достигна предела. Не техническия предел, а предела на представата си какво да правим с необятността извън малката ни планета.
Оттук сегашният свят не вижда какво би могъл да върши извън коловоза на познатото, извън гравитационния кладенец на Земята. Космосът просто не е нужен на свят, който разсъждава в категории „печалба“, „политика“, „конкуренция“, „пазар“, „връщане на инвестиции“, „капитал“.
Виж как

върви упорито търсенето на причини да не летим, да пращаме роботи вместо космонавти,

да сменяме проектите за научни бази с планове за „космически хотели“ – за дебело платежоспособни туристи! Липсва системен подход.

Снимка: Free-Photos, Pixabay

– И все пак, ще стигнем ли до звездите? Или вече не го искаме?

– Ще стигнем. Не по начините, с които сме свикнали от страниците на „старата фантастика“. Не и като обществото, което е налице в момента – то наистина не иска звездите. Не знае какво да прави с тях.

 

– Спря ли човечеството да създава неща, които си струва да покаже на друга цивилизация?

– Не знам. Нужно ли е да създаваме нещо с мисълта да се изперчим пред някого външен? Не правим ли нещата преди всичко за себе си?

Като писателството е. Твориш, защото не можеш другояче. Пък ако се намери и някой да го хареса – още по-добре.

 

– Заробва ли преследването на щастието на всяка цена?

– Зависи от дефиницията на щастието. От нея зависи дали е нравствено да я преследваме дори газейки трупове…

Струват си три неща: свобода, любов, чиста съвест.

Всъщност, те са едно и също.

Снимка: Drew Beamer, Unsplash

– Модерната мантра е да бъдем господари на живота си. Нали уж живеем във времена на равноправие?

– Мантрата е обикновена лъжа – от първата до последната дума. Господари вече има, отдавна, те са едно силно ограничено малцинство, свободни места при тях не съществуват. А и как на практика някой можеш да бъде „господар на живота си“, когато, например, опазването на този негов живот зависи от наличието или липсата на медицинска осигуровка? Когато кръгът „услуги“ (каква дума само в случая!) по тази осигуровка се определя от упълномощени (от кого?) бюрократи в съгласие с избрана от политици „линия“?

Равноправието също е лъжа. По принцип е лъжа.

Не защото „имало било порочни практики, които извращавали идеята“. Самото понятие не е наред. Говорим ли за „права“, предполагаме наличието на „задължения“. Задължения – към кого? Един зрял и психически здрав индивид интуитивно се досеща, отвътре му иде, как да се погажда с околните.

Не му е нужен съставен от „мъдреци“ списък. А и тези „мъдреци“ – равноправни ли са спрямо „немъдреците“?

Затова вместо за „права“, предпочитам да говоря за свобода. Безусловна свобода на всекиго, от която никне свободата за всички. А свободата на обществото усилва свободата на индивида. В това ми разбиране понятието „права“ е излишно като паразитна думичка в речта.

 

– Наистина ли вярваш, че ще дойде краят на консуматорското общество?

– Този край трябва да настъпи, защото е въпрос на оцеляване. Разточителство пред лицето на цял ужасно грамаден гордиев възел проблеми, от социални и технологични до екологични и просто, да ги наречем „екзистенциални“ – е класически пример по схемата на Арнолд Тойнби как не бива да се отвръща на предизвикателствата на живота.

Илюстрация: Robynne Hu, Unsplash

– Да, но днешните млади не се бунтуват. Технологиите и лесните забавления ли ги лишиха от социална чувствителност? Или я имат, но е толкова различна, че не можем да я разберем?

– Небунтуването за мен е загадка. Може би защото специално у нас, в нечистата и несвята, младите са физическо малцинство? Ние сме страна на пенсионери! И не само ние.

Или може би защото са изобретени нови и подобрени традиционни залъгалки, които отвличат, отказват от бунт? Дори

правят младите слепи за самата възможност за бунтуване?

Внушено е, че последиците от бунта няма да са добри?

И, разбира се, социалната нечувствителност е грижливо култивирана.

Не знам.

 

– „Новите и подобрени залъгалки“ е доста точно определение за социалните мрежи по същество! Дали те са възможност за пълноценен контакт с много хора, или имитация на общуване? Май предпоставям отговора…

– От всички „социални“ (не много сполучливо според мен название) мрежи предпочитам форумите, комай възприемани вече като „остаряла“ форма. И, наглед парадоксално, мрежите са едното и другото – и възможност за пълноценен контакт, и имитация. Зависи от ползвателя. От това какво той търси наистина, дори ако не го осъзнава твърдо.

Според мен се получи така, че вместо масово да вдигнем самото общуване на ново ниво (повече самодисциплина, повече такт, повече изслушване и вникване, по-малко пустословие), ние пренесохме старите си навици на махленско „общуване“ без никаква промяна в различна среда с множество възможности да бъдем безотговорни, без последици за себе си. Тоест, масово предпочетохме по-лесното решение. Според консуматорските рефлекси, и то от най-лошите – нахапвам и хвърлям.

Все още се случва да питам: след като

в интернет лицата ни са изградени от думите ни, защо предпочитате да носите грозни муцуни?

Уви, досега не получих смислени отговори. За категорията „свестни“ въпросът ми звучи като безсмислица, а пък за „грозните муцуни“ се намира извън рамките им на разбиране.

Накрая си отговорих сам: интернетските форми на общуване служат като лупа, която за съжаление по-ефективно увеличава недостатъците на умението ни да общуваме изобщо. Накратко казано – който се държи кретенски, в интернет става мегакретен.

Илюстрация: Joshua Sortino, Unsplash

– Според теб дава ли ни достатъчно реална информация информационното общество, в което живеем?

– А какво точно наричаме информация? Коя информация действително ни съобщава нещо ново, нещо полезно? Коя пък е свидетелство единствено за способността на хората да си измислят – по разни подбуди – и да разпространяват свои и чужди измислици, понякога просто без цел.

Инстинктивно усещаме, че в кацата медена информация са изсипани кофите помия дезинформация.

По-лесният подход при загуба на доверие е да обявим обезценяване,

вместо да се мъчим да отделяме читавото от поначало гнилото.

Но пък ценим възможността си да блеснем всеки миг – о, това го зная! Еди къде си го пише! Илюзия за всезнаене, без истинско знание, без усилие за осмисляне. Улесненото намиране на данни по няколко ключови думи, написани в търсачката – ето го лъжливото самочувствие на всезнайкото. Това явление също не подпомага нагласата да ценим информацията.

 

– Не е далеч моментът, когато технологиите ще вършат почти всичко вместо нас, какво ще правим тогава? Готови ли сме за това време?

– Никога няма да бъдем готови. Не и всички, не и осъзнато.

Нима някой е бил „готов“ да се роди в този свят?

Да порасне? Да остарее? Да умре?

Другото – винаги ще се намери нещо за правене. Комуто това е нужно. Строго индивидуално, всекиму – наистина желаното. Мисля, че въпросът не е толкова за „нещо за правене“, колкото за „смисъл на живота“. И, естествено, този смисъл у всекиго е различен, такъв, какъвто си го изковеш, ако изобщо си дадеш труда да го сториш. По-лесното е носене по течението. Вземаме „назаем“ чужди смисли. Даваме позволение да ни натикват в ума нечий смисъл, без да размисъл дали това не вреди, без питанка към себе си „абе това наистина ли е моето разбиране за смисъл на живота?“

Смятам за благо, за позитивен дар от технологиите освобождаването от нуждата да вършим неприятни, вредни, отегчителни, опасни дейности.

Но

ако се стремим да се отървем от всичко… за какво живеем?

Хората просто ще се разделят по признака на самоосмислянето на собственото съществуване.

Снимка: Ramón Salinero, Unsplash

– Нанотехнологиите трябваше да са голямото нещо, което ще промени всичко, една от любимите ми твои книги е посветена на тях. Но после като че ли нямат особено развитие. Сега дойдоха изкуственият интелект, блокчейн. Според теб кои са онези технологични направления, които си струва да следим и крият най-голям потенциал?

– Нанотехнологиите все още могат да станат „голямото нещо“. Стига да получат рамо така, както атомната бомба получи рамото на проекта „Манхатън“. Концентрация на всякакъв вид ресурси върху задача да се създаде нещо – или поне изясни, че създаването е невъзможно и поради какви причини.
Според мен

бъдещето е първо на адитивните технологии

– разглеждам и най-модерните днешни модели обемни принтери като прототипи на още по-усъвършенствани машини.

На второ условно място поставям роевите роботи, включително такива с милиметрови и микронни размери, а тях разглеждам като елемент на сътрудничество с адитивните машини – и в резултат получаваме системи, които наричам „технорепликатори“.

Смятам за важно: технорепликаторът трябва да се опре върху по-общи технологии, които умеят да боравят с ограничен брой видове суровина, за да постигат същите или близки резултати спрямо технологиите на разточителството – онези, които използват всякакви редки химични елементи и съединения, просто защото още могат да се добиват от достатъчно концентрирани залежи.

И, разбира се, основната перспектива е ИИ във вида на Машинен разум. Най-мощният инструмент за изучаване на природни явления, всякакъв вид моделиране, управление на технологични процеси и планиране на следващите стъпки на прогреса.

Но, убеден съм, капиталистическият свят не иска Машинен разум, бои се от него. Желае послушен, надеждно контролируем Недоразум. Само че разумното е по-ефективно за решаване на сложни задачи от недоразумното. Конкуренцията тласка към тази критична граница между „просто суперкомпютър“ и истински ИИ.

Защо има страх от ИИ?

Защото

страхуващите се пренасят своите най-лоши черти върху него

И така имат всички основания да се боят, че ще се пръкне чудовище. Чудовищата ще родят чудовище.

Не вземат под внимание неотменимата характеристика на всеки разум – стремеж към самоусъвършенстване. А когато все пак я вземат, то – отново съвсем основателно! – подозират, че Машинният разум ще разпознае в тях това, което са – социални паразити, пречки пред прогреса, проблем.
И понеже във въпроса ти стои фразата „което ще промени всичко“ (тълкувам го като „ще промени света“), нека си кажа мотото на разбиранията ми за Вселената, живота и всичко останало:

технологиите са ключове за вратите към бъдещето.

Но когато една врата е отключена, тя трябва да бъде бутната да се отвори. А после и да прекрачим прага. Тоест, нужно е социално действие, за да се озовем в онзи вариант на бъдещето, който не ни плаши, а привлича.

Не всички ни привлича. На паразитите им е добре и в настоящето. И в бъдеще, което е продължение на настоящето, без промени по същество.

Снимка: drmakete lab, Unsplash

– Грешно ли е да кажем, че живеем в дигиталното Средновековие?

– Зачудих се какво трябва да означава „Средновековие“. Поразучих. Навярно избързвам с извода след толкова бегъл анализ, но ето какво ми хрумна: основната черта на Средните векове е абсолютното надмощие на една-две ясно дефинирани догми, насадени в хорските умове, за устройството на света; а това надмощие черпило сила от масовото невежество.

„Нещата са такива, защото са свише дадени! Не само не бива да се мъчим да ги променяме, но не е и възможно да ги променим!“ – такива лозунги издигали апологетите на догмата.

Днес усилено се култивира споменатата преди илюзия за „всеинформираност“ – и тя може да играе ролята на невежество, при това по-самонадеяна, защото невежите в миналото поне са знаели, че са невежи спрямо например редките граматици, докато днешните невежи яростно отричат

фактическото си невежество, неспособност да осмислят информацията. Усилва се и традиционната догматика „нещата са такива, каквито са завинаги“ – ала, поне все още, нещата са далеч от непоклатимостта и неоспоримостта на тоталния Авторитет.

Така че отговорът ми е: не знам. Тревожно прилича, но ми се иска приликата да е повърхностна.

 

– В какъв етап от житейския си път е човечеството? Още се учи да ходи, или е стигнало кризата на средната възраст?

– Аналогии между живота на вида и индивида са допустими в качеството на метафора. Човечеството не е монолитен блок. То е статистическа маса. Че е в криза – вярно е. В преддверието на такава, каквато не е имало в досегашното си история.
Може да ходи, дори да тича и скача. Проблемът е, че

малка част от човечеството е създала успешни демотиватори, с които да убива желанието на мнозинството да тича,

лишава даже от увереност, че го умее.

И, разбира се, сме далеч от „средната възраст“ като вид. Още сме на ниво, при което като цяло реагираме подобно на животинска популация. Не избираме категорично рационалното. Не защото не сме умни за това. А защото сме разделени. И „силната на деня“ част от нас не желае варианта на развитие, при който вариант би престанала да е „силна“ и облагодетелствана спрямо останалите части. Трудно е дори условно да назовем подобни етапи от живота на отделен човек, които да важат за всички като цяло (което, отново подчертавам, изобщо не е цялостно).

Във всеки случай, интересните времена предстоят.

Снимка: Santiago Lacarta, Unsplash

– На кого принадлежи бъдещето?

– Популярният в интернет антрополог Станислав Дробишевски на подобен въпрос отговори без замисляне: на потомците ни.

Въпреки че чисто биологичната еволюция на хората е забавена заради по-мощния от нея социален фактор, тя не е спряла. А технологиите, особено информационните, отварят перспективи за автоеволюция – вместо сляпа промяна на гено- и фенотипа, да пристъпим един ден към самоселекция на черти, които смятаме за полезни за сега и в бъдеще.

Същите технологии, досега близки, но все пак отделни от нас – чисто физиологически – започват да се „приближават“ все повече. В „старата“ фантастика този вариант бе наречен „киборги“. Доста груба и приблизителна представа за онова, което е възможно наистина да се случи. Физическото ни, не само умствено и функционално сливане с техниката, която сме създали, която техника е логично да става все по-фина и по-подобна на биологичните системи, ми се струва добро решение.

Но не и преди светът на хората да се промени радикално. В сегашния тип обществени отношения – и това личи от научнофантастичните романи, филми, игри! И то против волята на авторите! – просто няма място за „постчовеци“. Те влизат в конфликт с останалите, даже когато са „добри супергерои“. Те се сблъскват дори със себе си. Не са си нужни такива, каквито са – различни от останалите. Самотни.

Както е казал Ницше… всъщност, не съм сигурен дали го е казал направо, или пък това е чисто мой извод от „Тъй рече Заратустра“:

свръхчовекът не може се роди, докато в света има дори един роб.

<a href="https://karamanev.me/author/georgik" target="_self">Георги Караманев</a>

Георги Караманев

Програмист, журналист на свободна практика и писател. Още за мен – четете тук.

Най-нови публикации:

Оптимус за оптимисти. Какво умее роботът на Мъск?

Оптимус за оптимисти. Какво умее роботът на Мъск?

Технологична революция или стрелба в тъмното? Оптимус е роботът, който Мъск обеща, че ще поеме всички досадни и опасни физически задачи, извършвани от човека. При това съвсем скоро, очаква се...

повече информация
„Колелото се завъртя. Бъдещето на мобилността е електрическо“

„Колелото се завъртя. Бъдещето на мобилността е електрическо“

„Светът на стартъпите е влакче на ужасите“, казва днешният ни гост. От 15 години той се занимава със стартиращи компании в софтуерния свят, а последното му начинание постига впечатляващи успехи само...

повече информация
Стар…тъп! Що е то?

Стар…тъп! Що е то?

„Майкрософт“, „Епъл“, „Фейсбук“... са все приказни герои, минали по пътя на стартъпа, преди да станат това, което са днес. Мултимилиардни мастодонти, които по един или друг начин диктуват световния...

повече информация

Още публикации по темата:

От рубриката:

Ще повярва ли роботът в самодивите?

Ще повярва ли роботът в самодивите?

Всеки човек се нуждае от чудеса. От малко суеверие, от мечти, а също и от живия контакт с останалите хора.
Как да се справим днес с недостига на всички тези неща? Ще успеем ли да научим на тях и изкуствения интелект? Във фолклора ли се крие разковничето?
Доц. д-р Вихра Баева от Института за етнология и фолклористика с етнографски музей при БАН е учен с пъстър опит, който има да сподели много интересни отговори по тези теми.

повече информация
„Колелото се завъртя. Бъдещето на мобилността е електрическо“

„Колелото се завъртя. Бъдещето на мобилността е електрическо“

„Светът на стартъпите е влакче на ужасите“, казва днешният ни гост. От 15 години той се занимава със стартиращи компании в софтуерния свят, а последното му начинание постига впечатляващи успехи само за 3 години.
Орлин Радев е изпълнителен директор на AMPECO. Фирмата се доказва на световно ниво в създаването на софтуера, нужен на собствениците и операторите на станции за зареждане на електромобили.
Как се създава толкова бързо подобно мащабно начинание? Ще станат ли скоро масови електрическите коли? Какви нестандартни решения вземат стартиращите компании, за да успеят?

повече информация
„Фалшивото усещане, че мнението ни има значение…“

„Фалшивото усещане, че мнението ни има значение…“

Маестро Найден Тодоров е музикант от световен ранг, но и ерудит с широк светоглед, със специален поглед към технологиите и начина, по който ни променят.
Защо според него днешната ни забързаност е болест, с която трябва да се преборим? Как дигиталният свят ни отдалечава от човечността и защо изкуството е единственото спасение?
Как маестрото 12 години не влиза в опера, ужасен от първата си среща с нея? И защо често си прави експеримента да отиде във форум, за да защитава две противоположни гледни точки в опит да се измъкне от балона на филтрите?

повече информация

Най-новите:

Оптимус за оптимисти. Какво умее роботът на Мъск?

Оптимус за оптимисти. Какво умее роботът на Мъск?

„Съвсем скоро физическата работа ще е само въпрос на избор“, убеден е Мъск. През септември се очаква да бъде представена първата версия на Оптимус – робота, който според неговия създател има потенциала да се превърне в по-голям бизнес дори от „Тесла“. Обещанията са до 2 години той да навлезе масово и да „освободи“ хората от редица задължения. Какво още си струва да знаем за Оптимус?

повече информация
Ще повярва ли роботът в самодивите?

Ще повярва ли роботът в самодивите?

Всеки човек се нуждае от чудеса. От малко суеверие, от мечти, а също и от живия контакт с останалите хора.
Как да се справим днес с недостига на всички тези неща? Ще успеем ли да научим на тях и изкуствения интелект? Във фолклора ли се крие разковничето?
Доц. д-р Вихра Баева от Института за етнология и фолклористика с етнографски музей при БАН е учен с пъстър опит, който има да сподели много интересни отговори по тези теми.

повече информация
„Колелото се завъртя. Бъдещето на мобилността е електрическо“

„Колелото се завъртя. Бъдещето на мобилността е електрическо“

„Светът на стартъпите е влакче на ужасите“, казва днешният ни гост. От 15 години той се занимава със стартиращи компании в софтуерния свят, а последното му начинание постига впечатляващи успехи само за 3 години.
Орлин Радев е изпълнителен директор на AMPECO. Фирмата се доказва на световно ниво в създаването на софтуера, нужен на собствениците и операторите на станции за зареждане на електромобили.
Как се създава толкова бързо подобно мащабно начинание? Ще станат ли скоро масови електрическите коли? Какви нестандартни решения вземат стартиращите компании, за да успеят?

повече информация
Макафи, който не иска да си отиде

Макафи, който не иска да си отиде

Твърдеше, че има 47 деца, на два пъти опита да стане президент на САЩ. Казваше, че никога няма да се самоубие и ако тази новина се появи, това ще значи, че е убит от властите. После тази новина се появи и се оказа истинска.
Създател на McAfee – първата масова антивирусна програма, Джон Макафи е любим образ на ценителите на силните истории, а и на любителите на конспирациите.
Животът му беше безкраен купон, толкова странно бохемски, колкото ничий друг в света на Силициевата долина. По нещо от Стив Джобс, Доналд Тръмп и Митьо Пищова, събрани във взривоопасна сплав.

повече информация
Стар…тъп! Що е то?

Стар…тъп! Що е то?

Как ви звучи инвестиция с възвръщаемост… 200 000%?! Която е съвсем законна и няма нищо общо с митични фигури като пирамиди и фараони. Само с приказни герои.
Съвременните технологии са като приказка. Те създадоха огромен нов икономически сектор, където се случват чудеса. Да, съвсем пряко, хвърчат еднорози, разхождат се ангели инвеститори, а милионите долари са минималната измервателна единица. Става дума, разбира се, за света на стартъпите.
Нека обобщим накратко всичко най-важно, което си струва да знаете за него.

повече информация
Сундар Пичай, беднякът милионер

Сундар Пичай, беднякът милионер

Знаете ли как се казва шефът на „Гугъл“? А ако случайно сте чували името му, позната ли ви е неговата история?
Сундар Пичай е роден в Индия точно преди 50 г. Израства далеч от лукса, за първи път има достъп до компютър едва след като заминава да следва в САЩ. Дръзко се катери по стълбицата, докато застава начело на една от най-големите компании на днешния ден. В същото време успява да стои встрани от светлината на прожекторите и вниманието, което имат колегите му.
Какво още си струва да знаем за него?

повече информация
Share This