Как загубихме способността да почакаме и защо е важно да си я върнем? Ще успеем ли да развием умението да скучаем качествено, когато технологиите уж ни освобождават време? Какво ще пише в последната книга, написана от човек?
Виолета Радкова ме впечатли с дебютния си роман „И леглото ни е зеленина“. Тя е устен преводач, а също и редактор на преводна литература, водещ на подкаста „Четене му е майката“ и управляващ директор на фондацията „Елизабет Костова“.
Книгата ѝ стъпва върху спомените на прабаба ѝ, записвани в бакалски тефтер, докато голяма част от нея тя пише на телефона си.
Заловени от настоящето, с нея ще поговорим за бъдещето и миналото, за бързото и бавното. За книгите и смисъла.
– „И леглото ни е зеленина“ силно ме впечатли – и с героите, и с езика, и с историите, които усетих лично много близки. Имаме ли нужда всички от малко повече зеленина?
– Надявам се. Надявам се мисълта за зеленина, във всички възможни значения на думата, да е важна и за много други хора.
– Кога историите от миналото ни осмислят и кога ни вредят?
– Вредата идва от подмяната –
когато една гледна точка се заяви като истинна, превземе даден разказ и го превърне в свой, за да го използва за манипулация.
Когато четем историите от миналото, трябва да го правим критично и задавайки си въпроси. И, разбира се, да не се осланяме само на една гледна точка. Това по отношение на голямата история. Но мен ме интересуват малките истории, да се съхрани паметта на човека, да не се забравя. Това е индивидуална отговорност, по желание. Моето желание е да се помнят, да се споменават хората, да се говори за тях.
– Според мен и в днешния ден „малките“ истории осмислят големите, затова и този сайт се казва така. Но докато още сме в темата за миналото, през последните години прочетох 4 забележителни нови книги на български автори, които ни връщат към 1910-те години. Защо според теб се оказва толкова интересен този период?
– Нямам представа за другите, но на мен този период винаги ми е бил интересен и дълго време съм се занимавала с него, в това число и литературно. Това е периодът, в който се ражда литературният модернизъм, за мен най-интересното течение в новата културна история на човечеството. Това е време на скъсване с традицията, на експеримент в литературата и изкуството, но също така и на вглеждане в човешката душа.
Годините преди Първата световна война са и време на оптимизъм заради технологичния напредък, постиженията в науката, излизането напред на хора от задните редици на обществото. Освен електричество, автомобили и кино, имаме Айнщайн и Планк, Фройд и Юнг, заражда се феминисткото движение.
Човекът е в центъра на една утопична еуфория.
Естествено, голямата война я взривява. Този период е особено интересен тук, на Балканите, в България, където са насложени множество разкази – бежански, предприемачески, селски, буржоазни, просвещенски, кръвожадни. Само за няколко години преживяваме три войни, гонения, множество разтърсващи събития. Нормално е това да е привлекателно за един писател. Но мен пак ме занимава личната история, която се развива на фона на голямата. Ако личната история, която ме интересува, се бе развила в друг исторически период, тогава и действието в книгата ми щеше да се развива в друго време.
– Да не би днес да търсим, или пък намираме паралели с онова време? Ти я спомена, но дано да не е… хм, асоциацията със задаваща се голяма война?
– Периодите на (привидна) стабилност са предшествани от криза. Кризата е неизбежна,
мехурът трябва все някога да се пукне. Това винаги е свързано със страдание, както на индивидуално, така и на общочовешко ниво,
мащабите са различни. Но кризата, страданието са част от битието ни на живи същества, те ни „мариноват“ и ни правят по-устойчиви. Иначе може би някои хора търсят паралели с онова време, може би дори го призовават да се върне, но аз не изпитвам носталгия по него, просто си го въобразявам, защото това служи на разказа ми. Не изпитвам носталгия към никое минало време, но миналите времена са ми много интересни, много по-интересни от съвремието, защото не съм ги живяла, не съм била там, а съм толкова любопитна и искам да знам какво е било, как е било.
Един от най-големите дарове на литературата е възможността да пътуваме във времето и да населяваме изгубени или несъществуващи светове.
И за мен специално – възможността да си говоря с мъртвите.
– Това днес изглежда по-„лесно“ от всякога, имаме възможността да създаваме виртуални двойници. Нямаше ли да е по-лесно?
– Аз непрекъснато говоря с моите предци и други хора, които вече са в отвъдното, не през литература задължително, а и съвсем буквално – гледам им снимките или си ги въобразявам и си говоря с тях. Те също ми говорят и аз се опитвам да ги чуя. Не зная как бих могла да им създам виртуални двойници, нито за какво биха ми послужили те.
– Повтаря ли се историята? Защо е толкова вълнуваща дори онлайн, а не е способна да ни предпази от това да повтаряме едни и същи грешки?
– Историята се повтаря и това, мисля, е общоизвестно. Не може да ни предпази, защото не трябва да ни предпазва, не ѝ е това работата.
Тя може само да ни напомня, а дали ще се предпазим и как, си е наша работа.
Обаче нищо не може да спре човека в желанието му да види докъде стига волята му. И това води до криза, защото на това желание все някъде трябва да се сложи край и после всичко да започне отначало. Това са естествени цикли, не мисля, че можем да ги управляваме, но е добре да си даваме сметка за тях и да сме подготвени.
– Пишеш книгата 7 години, а тя и се чете бавно. Какви са плюсовете и минусите от бавното писане и бавното четене?
– Ти си първият човек, който ми казва, че се чете бавно – доста съм изненадана, защото съвсем съзнателно съм се старала да я напиша така, че да се чете бързо. Бих се радвала, ако е книга, която би искал да препрочетеш, най-вече защото доста съм си играла да кодирам разни неща в нея и се радвам, когато някой ги открие.
Иначе я писах 7 години, защото бързо ми стана ясно, че това е процес, който не мога да управлявам и не зависи изцяло от мен. Трябваше много да се подчинявам на реалността и на това, което ми се даваше или, съответно, не ми се даваше. Ако зависеше от мен, щях да я напиша за много по-кратко време, но така стана. Като цяло не съм бавен човек, точно обратното – всичко правя бързо, и това че външни обстоятелства ми удряха спирачки, много ме разстройваше в началото, но в крайна сметка това много ме промени и кали.
Много научих от този дълъг процес, най-вече това, че мога да пиша винаги и навсякъде.
По-голямата част от книгата написах в приложението Google Keep на телефона си,
докато върша нещо друго или съм някъде си – пътувам в метрото за работа или чакам на опашка в магазина. Просто си изваждах телефона и си написвах каквото ми говореше в този момент, без значение къде съм, с кого съм и какво става около мен. После си прехвърлях написаното на компютъра и там редактирах, ако сметнех, че има нужда. По-голямата част от сцените си останаха така, както съм си ги написала на телефона и още могат да се видят на него, стоят си там.
За четене нямам рецепта, аз чета по две-три книги едновременно и някак успявам да съм и на двете или трите места едновременно. Понякога чета бързо, друг път бавно, водя си бележки, зависи къде съм и с какво време и пространство разполагам. Чета винаги и навсякъде, ако нямам книга или електронен четец в себе си, чета на телефона си (който, между другото, е малък, не става да се чете на него), а
ако нямам и телефон, тогава ще чета, каквото намеря, в това число етикети и опаковки.
– Ще успеем ли да си върнем вниманието, умението да скучаем качествено? Не трябва ли то тепърва да е ценност, когато технологиите ни освобождават още и още време?
– Аз съм голям фен на скучаенето. Без него няма творчество,
няма стремеж към игра. Обожавам да играя и се стремя да го правя непрекъснато и по всякакви начини. Писането за мен е игра – докато пиша, играя, но едновременно с това създавам и игра за читателите, защото искам и те да играят с мен. И технологиите би следвало да ни освобождават време тъкмо за това – за игра. Работата е там, че,
уж освобождавайки ни време, технологиите ни държат непрекъснато в плен по други начини.
Това освобождаване на време към момента е имагинерно. Но и тук ще опрем в криза и нещо ще се случи.
– И моите мисли са в тази посока, какво ще е то обаче? В романа роднините на главния герой с години не знаят жив ли е той. До не толкова отдавна, за да научиш резултата от футболен мач, е трябвало да минат дни и седмици, а днес, ако не разберем всичко на секундата, се фрустрираме, изнервяме, ядосваме. Хубаво ли е това? Обратимо ли е?
– Ядосваме се, ако не получим удовлетворение на мига, защото сега имаме тази възможност голяма част от желанията ни да се реализират мигновено.
Освен че сме загубили способност да скучаем, сме загубили и тази да чакаме, да търпим.
Но пак си мисля, че както бебето се отбива и се научава да чака храна, без да плаче, така и човечеството ще се отбие от бързото удовлетворение и ще се научи да живее и без това. „Човек знае две и двеста“ е много хубава приказка, която ни напомня, че сме гъвкави същества и каквото ни поднесе съдбата, ще можем да го поемем и да се справим.
– Освен ако не сме загубили безвъзвратно това умение, упоени от лесното. Как мислиш, по онова време преди век и малко или днес е по-трудно да си смел, за да преследваш мечтите си, любовта си? Да си различен, да имаш собствено мнение?
– Мисля, че е еднакво трудно. Сега имаме повече битови блага, каквито в миналото са липсвали.
В деветчленното семейство на баба ми са имали една лъжица,
с която са се редували да се хранят всички около масата. Сега ние имаме сто лъжици, но какво от това? Аз не съм по-смела от баба ми – даже напротив.
Уреденият живот не е предпоставка за смелост или по-голяма широта на мечтаенето.
Тъкмо обратното – недоимъкът ражда находчивост, липсата ражда изобретателност. Аз мечтая, но знам, че и баба ми е мечтала, че е обичала, и то как! Това, че е учила до четвърто отделение и е работила на нивата, не значи, че не е била различна и не е имала собствено мнение.
Сега ние имаме повече думи за тези неща, повече четем, по-образовани сме, можем да съгласуваме знанието си с други хора, говоренето за чувства се смята за нормално. Едно време средата е налагала ограничения, невъзможността е идвала отвън. Сега идва отвътре, от ограничаващи убеждения, от вътрешни страхове. Много
повече се интересуваме как изглеждаме в очите на другите и се автоцензурираме на всяка крачка, защото животите ни са на показ.
Как тогава да бъдем свободни?
– Прабаба ти записва спомените си в бакалски тефтер, а ти каза, че си използвала телефона си. Ако историята се случваше днес, най-вероятно щеше да ги пише в сторита, откъдето изчезват след 24 часа. Можем ли да срещнем тези епохи и тези начини за разказване на истории?
– Вероятно може, но не виждам смисъл от това. Би било добре човечеството да пише и да чете и извън дигиталния свитък.
– Какво променят технологиите в разказването на истории и кое никога няма да докоснат?
– Честно казано, не мисля особено за това, за технологиите имам предвид. Даже изобщо не мисля за тях. Вероятно променят всичко, защото, доколкото разбирам, все по-успешно ни заместват в писането на каквото и да е. Но технологията не обича да играе, а човекът обича. Така че предполагам, че няма да ни вземе радостта от създаването, от играта.
– След писмата дойдоха телеграмите, телефоните, месинджърите, та и тикток. Какво по-бързо и ефимерно остана да измислим?
– Нямам представа, защото не мисля за това. Може би трябва, но не го правя, дори не се сещам. По-скоро мисля за живите неща, за природата, за водата. Много ме интересува бъдещето на водата, например. Тези неща много повече ме интересуват, защото без тях не можем. А
без технологии сме можели и ще можем.
– Има ли технология, която нямаш търпение да се появи? А коя технология би те уплашила искрено?
– Не изпитвам трепети по отношение на каквато и да е технология. Интересува ме дали ще има питейна вода за всички на планетата. Искрено ме плаши глас, генериран с ИИ, както и възможността технологиите да определят репродуктивните права на човечеството.
– За мен беше отчайващ експериментът, в който стана ясно, че читателите не различават мой от генериран текст. Как да открием положителните страни и възможностите тук?
– Да оставим човечеството да се наиграе на технологии и да се върне към себе си, ако не на тази планета, то може би другаде. Вероятно има положителни страни, но, както казах – не мисля за това, не си играя с ИИ, не го ползвам за щяло и нещяло, не се занимавам с него.
– Какво ще пише в последната книга, написана от човека?
– Надявам се да е люлчина песен, макар че не бих имала против да е и рецепта за пълнени чушки.
– По какво можем да различим, че твоят роман не е написан от ИИ?
– Нямам представа. Може би ИИ би поизпънал нещата, така че да няма зависвания и шлака, би ми оправил грешките (каквото и да означава това за него). Предполагам, че би редактирал каквото му се струва твърде необичайно, твърде потенциално плашещо. Така че
по неравностите ще ме познаете.
– Кога ще е време да спрем да пишем?
– Надявам се никога. Надявам се да не е в рамките на моя живот.
– Кое е първото, което ще се загуби в един език, писан предимно от машини?
– Усещането за човешкост, за емоционално същество зад думите.
– Казваш, че пишейки… кодиш. Как така? Не е ли писането на компютърен код скучна, монотонна, повтаряема задача, за разлика от истинското изкуство?
– А нима коденето не изисква творчески решения и изобретателност? Така както един програмист може да си вкара нещо свое в кода, който пише, и аз обичам да залагам великденски яйца и скрити нива в това, което пиша. В този смисъл
кодя, да, защото го мисля как да стане този мой код, къде да стане, да е с различни степени на скритост и трудност за разкодиране.
Кодя, защото, както казах преди малко, докато пиша, играя. За мен тази книга е и книга-игра. В нея има кодирани съобщения, за който ги намери. Една преводачка намери един езиков код в самия край на третата част на романа, един писател ми разкодира цялата игра с Библията. Тези неща много ме радват, защото значи, че тези читатели, също като мен, са играли.
Разбира се, има неща, които никой никога няма да открие, но това пак ме радва, аз знам, че съм го сложила там.
– Превеждаш и редактираш преводи, не дойде ли краят на това умение и изкуство?
– Не мисля, че ще дойде. То е изкуството на близкото четене и на правенето на връзки. ИИ може да прави по-скоро очевидни, предсказуеми връзки, а човешкото същество е непредсказуемо, непроницаемо, съответно и връзките, които прави, могат да бъдат доста неочаквани. Редактирането на превод изисква дълбоко познаване и на двата езика, на регистрите, на емоционалните нюанси. ИИ е добре обучен в английския език, но не може да се каже същото за българския, поне на този етап. Не улавя и регистрите, да не говорим за емоционалния заряд на думите. Освен това
се стреми да изравнява, да подравнява, да замазва, да изличава странностите, а художествената литература е диво, странно растение,
не може да бъде красиво оформено по калъп.
– Има ли текст, който машина може да напише по-добре от човек?
– Зависи какво се разбира под „добре“. ИИ пише правилни, добре структурирани стихотворения, но това не го прави поет. Може само да наподобява. Може да си служи със стихосложение и да знае какво е метафора. Но и това не го прави поет.
Стихотворението е емоционална картина в движение. ИИ няма чувства, може само да наподобява движението. Вместо да се страхуваме, трябва да си даваме сметка за това. Можем да се изумим, дори да се възхитим на способностите му, но
не бива да забравяме, че това не е същество, което чувства, и зад написаното от него няма искрена, сурова емоция.
– Какво е най-важно да прочете ИИ, преди да мине на следващото ниво?
– Кое е следващото ниво?
– Не вярвам да има един-единствен възможен отговор, аз поне ще продължа да търся кое е на този сайт. Благодаря ти, че ми помогна да го потърсим заедно, и се надявам да минат по-малко от 7 години до следващата ти книга, защото и на мен ще ми е интересно да „играя“ с нея!
