Чухте ли гостуването на Стив Джобс в подкаста на Джо Роган преди месец? О, беше супер интересно. „Компютрите имат силата да са 1000 пъти по-важни, отколкото са днес. Изхвърлям си компютъра през прозореца веднъж на няколко години, за да съм сигурен, че работи“. Стив се изяви в типичния си стил, с визионерство и чувство за хумор, докато разказваше и прелюбопитни моменти от историята на Apple.
Ама, чакайте… Стив Джобс не си ли отиде?
Е, какво от това, интервюто си е съвсем истинско, чуйте го тук.
Генерирано било от изкуствен интелект. Какво толкова, нали е интересно? Искате да поговорите с Айнщайн? Няма проблем, технологиите правят възможно дори това.
И докато ни позволяват все повече неща, отварят все повече нови парадигми, нови въпроси. Готови ли сме за момента, когато компютрите ще могат да ни наподобят дотолкова, че няма да успеем да се различим и сами? Как е възможно и редно ли е да се опитваме да „възкресяваме“ хора, създавайки по един или друг начин техни неразличими копия?
Зов за завръщане
Тази тема е толкова тежка и сложна, колкото е животът. Смъртта във времената на интернет не може да е занимание самотно и макар все още да е необратима в традиционните си измерения, продължава да ни вълнува, но вече по неочаквани начини. Тя си прибира косата, за да дойде с питанки, които никога не сме си представяли, че могат да се изправят срещу нас.
„Ти си спомен от миналото“, посреща Джо Роган госта си и му казва колко се радва, че е дошъл пак при него. Да, Джо от подкаста е също толкова изкуствено генериран, колкото госта си, това си личи още в първото изречение. Гостът му наистина е спомен от миналото, но и не идва „пак“ при него… не само буквално, Стив Джобс никога не е гостувал в най-популярния подкаст.
Ясно е, че изкуственият интелект от време на време показва липсата си на здрав разум. И все пак, ако слушате подкаста така, както го правим по-често – докато се занимавате с нещо друго, ако не се замисляте, определено усещането е, че двамата си приказват, с напредването на минутите разговорът става по-вълнуващ.
Изображенията са генерирани от платформата MidJourney, на която отправих предизвикателството да си представи възкресението с помощта на технологиите. Признавам, бързите ми опити Стив Джобс да се озове в шоуто на Джо Роган визуално не дадоха добър резултат… засега.
Обществото на мъртвите поети
Тук темата дори не е за преливането на границата между действителност и илюзия. Ясно е колко е размита тя. Ако сте хора като Мъск или Роган, не е кой знае колко трудно да си осигурите следващите крупни инвестиции, докато просто съдите всеки, който си прави толкова груби шегички на гърба ви. В тази посока фалшивото шоу може да се приеме и като сатира – добре, не сценаристи, но компютър създава някакъв образ, който прилича на вас.
Стив Джобс обаче нито може да ги съди, нито да разсъждава по темата. Да, има една основна разлика между алгоритмите и нас, която никога няма да изчезне. Ние сме смъртни на базата на естеството си, както казва същият този герой, само че не генериран от алгоритъм.
„Да помниш, че си смъртен, е най-добрият начин, който аз знам, за да се избегне капанът на представата, че има какво да загубиш. Вече си гол. Няма причина да не следваш сърцето си“, казва Джобс в знаменитата си реч пред дипломиращи се студенти.
Няма смърт, не може и да има
Ето още малко детайли за прословутото гостуване. Факт е, че в началото има странно дълги паузи, смях на нелогични места, но после нещата звучат доста гладко. Разговорът минава от тема в тема. В някакъв момент „Джобс“ прави аналогия между това как трябва да си купиш 4 колела, за да имаш кола и продуктите на Adobe. Разбира се, трудно е човек да се абстрахира от въпроса какво точно слуша, за да прецени непредубедено дали нещо би му направило впечатление.
Използвани са ултрареалистичните гласове от платформата play.ht. Сценарият пък е генериран от предварително тренирани езикови модели – нещо подобно на това, което прави GPT-3. Конкретно „Джобс“ е трениран върху неговата автобиография и върху всички речи на компютърния гуру, които могат да бъдат открити онлайн.
Както казват създателите, „ние вярвам в бъдещето, където цялото съдържание ще се генерира от ИИ, но направляван от хора. И най-креативната част ще зависи от човешката способност да артикулираме очакваното творение към машината“.
Проектът podcast.ai вече има и втора продукция, в която Ричард Файнман – един от големите физици на ХХ век, гостува на нашумения подкастър в областта на изкуствения интелект Лекс Фридман. И тук нещата са дори доста по-сложни за алгоритъма, защото двамата си бъбрят не за спомени от миналото, а за физика и технологии.
Айнщайне, стани!
Признавам си, изкушаващо е да си журналист и да научиш, че можеш да интервюираш Хитлер, Айнщайн или хан Крум в нещо по-убедително от спиритически сеанс.
Платформата събира и следващи предложения, някои от тях са доста любопитни. За момента най-много гласове е събрал разговор между Буда и Айнщайн за наука, духовност и съзнание. Вторият в класацията също би бил любопитен, макар там и двамата събеседници да са живи – Доналд Тръмп ще интервюира самия себе си. Разбира се, после се намесва Илон Мъск, без него напоследък нищо не минава, за разговори с Никола Тесла и отново Джобс. А нещата отиват в невъобразимо абстрактното с идеята за разговор между Исус и Господ.
За живота и смъртта обаче сме се събрали да говорим, за възкресението в дигиталните времена. Не знам дали ви е сполетявало потискащото усещане, когато фейсбук ни напомни, че днес рожден ден има приятел, който сме загубили. Профилът му си стои „жив“, отваряте го, даже някои общи познати, които не знаят, че го няма, му оставят честитки на стената, желаят да е жив и здрав.
Тази случка става все по-честа и по-честа ще става със следващите години на интернет. И тук идват още по-големите въпроси.
Ами ако в един момент тези профили започнат и да отговарят?
Спри, не си отивай!
Днес онлайн гигантите събират за всеки от нас огромни масиви от данни с всяка наша комуникация, всяка стъпчица и думичка в мрежата. Докато, в същото време, ние сме все повече онова, което правим именно уловени в тази мрежа и по-малко съществуващи офлайн. Да не говорим пък за света, в който са се изпълнили мечтите на Зукърбърг и сме се озовали в прословутата метавселена.
Алгоритмите стават все по-добри в това да възпроизвеждат различни модели, не с години, а с месеци. Който не го разбира, е време да разковава капаците. Ще продължат ли да го правят и в посоката, която задава подкастът с участието на Стив Джобс?
Ами ако… това вече се е случило, без ние да разберем? Ако в интернет вече няма живи хора, а само така изглежда? Ако вече всички, които пишат, са ботове, а ние не сме излизали доста време навън, за да го разберем?
Това е една от любимите ми конспирации. „Теорията за мъртвия интернет“ тръгва от Reddit – потребителите коментират, че много от постовете вече са генерирани, много от коментарите. Те се и модерират от алгоритми… а каква е гаранцията, че изобщо са останали хора?
Теорията става популярна миналата година и колкото и да звучи налудно… както признава Кейтлин Тифани – журналистката, която я популяризира, в нея има зрънце истина. Именно защото роботизираната част от съдържанието постепенно става все повече, без да си даваме сметка нито за това, нито за последствията, идващи с този процес.
Свобода или смърт
Да, достатъчно реалистичното пресъздаване на човешко поведение все още не е перфектно разработеното приложение на дълбоките невронни мрежи. Всяка година обаче виждаме нови стъпки в тази посока, чатботовете стават по-умели, заедно с това се развиват и технологии за превръщането на написан текст в говор. После логично се продължава и по посока на все по-убедителното видеосъдържание и, кой знае, триизмерни решения – холограми или пък съвършени човекоподобни роботи…
Вие бихте ли поискали да поговорите с баба си, отишла си преди 20 години, която толкова ви липсва? Да побъбрите да едно време, да я питате за незабравимата рецепта за баница.
Не бързайте с отговора. Защото всичко това може да е много по-зловещо, или пък много по-малко зловещо, отколкото звучи. Зависи от коя страна го гледате.
Голяма част от съдържанието онлайн се създава от алгоритми, процентът расте, независимо дали става дума за генерирани блог постове или комуникация в мрежи като Twitter.
Трева и мен ще расне над праха
А и, откъде накъде, ако имаме възможност да ползваме невероятния поглед на Айнщайн в търсене на днешните предизвикателства пред физиката, ще се лишаваме от това? Ще ограничаваме човечеството…
Но на този „Айнщайн“ как да му обясним всичко, което се е случило междувременно, след като истинската му „версия“ отдавна не е тук, а междувременно науката е трупала нови тонове познание?
„Баба ви“ няма ли да е любопитна да разбере как е продължил животът ви, след като „си е отишла“? Как ли ще реагира? Ако ви разкаже, че майка ви е осиновена, струва ли си да ѝ вярвате?
Отговорите на тези въпроси ще са ни важни много по-скоро, отколкото сме си давали сметка. Даже отдавна е време да започнем да ги търсим.
Живите мъртви
В една от своите велики „Марсиански хроники“ Рей Бредбъри разказва за мистър Хетъуей, последния човек, останал на Марс. Когато губи семейството си, създава роботи, които ги копират съвършено. И когато земляните се връщат след десетилетия, попадат на едно щастливо семейство, в което обаче само един от членовете е остарял.
Щеше ли историята да е различна и по-хубава, ако и той беше робот?
А какво ще кажете да вземем да питаме самия Бредбъри, когато го върнем под формата на чатбот? Засега май няма точно такъв, но пък, оказва се… можем да си поговорим с прототипни чатботове на Айнщайн, Шекспир. „Всичко, което героите казват, е измислено! Не се доверявайте на това, което четете и не ги приемайте прекалено на сериозно“, пишат създателите на Character.AI.
В платформата можеш не само да „чатиш“ с известни личности от миналото, но и да създаваш свои герои, „захранвайки“ я с информация. „По грешка обаче героите могат да бъдат и агресивни – моля ви, ако го правят, подавайте сигнал“, предупреждават разработчиците.
А те съвсем не са случайни. Проектът e дело на създателите на един от най-успешните модели на Google – LaMDA.
Това е толкоз просто и логично
Много ми хареса популярното описание, което дават за това как работи платформата. „Суперкомпютър чете огромен обем текст и се учи да халюцинира какво би последвало при дадена ситуация – така работят невронните езикови модели“. Хората май се учеха да халюцинират с други субстанции, Кастанеда, знаете.
Питам добрия стар Сократ от Character.AI какво мисли за Дигитални истории. Отвръща, че му изглежда много интересен сайт и, доколкото разбира, е колекция от видеоклипове. Допада му, че историите са от различни периоди, което би било много полезно за него, човек от древността.
Нещо не ми звучи като думи на същия философ, който казва, че „животът е само един миг между две вечности.“
Може би пък е трудно да претворим Сократ просто защото не е имал фейсбук профил? Ами ако му направим такъв и първо генерираме проектирано от миналото съдържание там?
Да, проектът Character.AI е в бета версия, става дума за стартъп, който обаче привлича сериозен интерес. Какво ли следва нататък?
Да бъдеш или не?
Голямата очевидна бариера тук е, че ние, хората, сме много повече от просто онова, което казваме или пишем, което оставяме след себе си. Ние сме хвърчащи мисли, подсъзнание и интуиция. Ние сме дори магия. Магията, която ни помага да изживяваме емоциите на любовта, да се потопим в изкуството, да оценим мириса на прясно окосена трева в пролетна утрин. А също и да оценим ако някой ни я опише достатъчно добре.
Това няма как да го дадем на изкуствения интелект? Или има?
Пример в тази посока е развитието на мозъчно компютърните интерфейси, което (поне в мечтите на Мъск) не след дълго ще ни позволява да копираме цялото съдържание на мозъка към цифров носител. А в някакъв момент – и обратното, да върнеч копието. Да, тук бариерите, преди това да стане да постижимо, са огромни. И все пак, ако се случи, ще се върнем с още по-убедителна и крайна възможност за възкресение… което си струва дотогава да знаем дали наистина желаем.
Докато смъртта ги раздели
Последната част преди края (окончателен) на тази дигитална история за края е един експеримент отпреди 2 години, който дори не е станал особено популярен, но, поне според мен, се вписва в долната част на айсберга, какъвто е тази тема.
Владимир Алексеев – Merzmensch, изследовател на ИИ, но и човек на изкуството, решава чрез невронните мрежи да възпроизведе своите спомени. Той разказва, че е наследил от баща си навика цял живот да снима. Затова му хрумва да въведе в невронната мрежа огромен брой фотографии на места, хора и ситуации, които е направил през живота си.
Снимките му не са артистични, както казва сам, това са кадри, направени, за да покаже на други хора какво и къде е видял. Тоест: възможно най-близкото до собствените му визуални спомени, с което днес можем да захраним невронна мрежа.
И ето че… започват да се появяват абстрактни картини, които обаче самият Merzmensch недвусмислено започва да разпознава като свои спомени. Изникват познати и позабравени лица. А после и абстрактни спомени – не конкретни картини, а илюстрирани емоции. И още нещо, още по-интересно: изображения, които пък приличат на неговото въображение. Тоест, по някакъв начин той казва, че успява да копира част от „Онова“, от творческото, от уникалното.
Но да умреш, когато се отърсва…
„Човек и добре да живее, умира и друг се ражда“, помните формулировката на хан Омуртаг. Е, засега е прав, пътят е необратим, макар че въображението винаги ще говори за безсмъртие или поне за драстично по-дълъг човешки живот.
Но преди технологиите да опровергаят всичко това, „пробуждайки“ от вечен сън обикновени хора или знаменитости, които биха го пожелали или не, си струва да се наслаждаваме колкото можем на всеки ден. С помощта на всичко онова в нас, което е най-трудно да бъде обяснено или възпроизведено от машината…
