Тази публикация получи голямата награда за „Технологии и иновации“ от Web Report 2021 – конкурса на Dir.bg за добра журналистика. Още по темата – тук.
Здравко иска да стане журналист, Желязко е изкуствен интелект. На кого принадлежи бъдещето?
Днес най-ценният ресурс не е нефтът, не са и парите. Не е златото, не е даже и властта. В епицентъра на компютърната революция всичко е информацията и именно тя е дигиталното злато, чиято цена ще расте по-бързо от биткойна по време на световна криза.
Всеки ден четете новини, писани от компютър, при това немалко. Изненадани ли сте? Че нали изкуственият интелект е нещо, което ще дойде след години, сега системите са още толкова несъвършени… „Асошиейтед прес“, „Ройтерс“, „Форбс“, „Блумбърг“ от години имат работещи проекти, в които изкуственият интелект генерира текстове, обработва информацията, анализира вместо хората. Понякога дори съвсем сам публикува новини.
По същото време няколкостотин души се учат на журналистика във висшите училища в България. Бъдещето им не изглежда розово, в общия случай по-добри пари биха изкарвали като сервитьори. Повечето от тях няма къде да започнат работа на фона на откровено отмиращата преса, ужасяващо малкото качествени сайтове и постепенния, все още неусетен, но безспорен крах на радиото и телевизията.
Защо става така? Нали уж информацията е най-ценното? Нали уж истината ни правеше свободни?
Не човек, а Желязко
Време е да съберем две дигитални истории.
Желязко е млада журналистическа надежда. Не яде, не спи, не се уморява.
Не си губи файловете, не пие, не ходи по жени или мъже. Няма нужда да му обясняваш кои са „нашите“. Не прави най-досадното за медийните собственици – да иска заплата. Бързо се учи какво се харесва и съобразява с това начина си на работа. Е, може да му се каже да се интересува от истината, да събира различни гледни точки, но кому е нужно?! Изкуственият интелект журналист вече е тук. Тепърва ще става все по-добър и ще опита да вземе хляба на една професия, която обществото все повече неглижира.
А Здравко? Е, Здравко е просто човек. Иска да съобщава новини, да разказва истории. Следва журналистика. Чувал е много пъти, че „журналистите са виновни за всичко“. Че „всеки може да бъде журналист“, „вече не гледам телевизия, вестници, свободен съм“. Ходи на лекциите и се чуди… има ли шанс срещу железния си конкурент?
Всички ние хем искаме информация, хем не я ценим. Скролваме ли, скролваме. Нямаме време да четем след заглавието. Заобикаляме се с източници, които ни казват само онова, което ни харесва. Всеки може да напише всичко сам като журналист. Може да провери дали е истина всяка информация в безкрайния океан на милиарди библиотеки, какъвто е интернет. И не го прави. Бързаме, нямаме време.
Как биха ни помогнали в тази посока двамата ни герои?
Железни аргументи
При Здравко всичко е ясно. След няколко столетия на журналистическа история, вече добре знаем какво може той. И все пак, ако попадне в редакцията на вестник (докато още ги има), четирите му години, за да стане бакалавър по журналистика ще бъдат безкрайно полезни. За да се извиси в жанра „дописка“ (който дори не съществува в учебниците). При това, както казваше колега с опит, зимата да редува дописка №7 „Грип с диария“ с №8 „Грип без диария“.
Ако пък отиде в сайт, дори да се абстрахираме от заплатата, която (понякога) ще получава, той влиза в конкуренция с… целия интернет. Неслучайно социалните мрежи са огромно предизвикателство, на което като че ли журналистиката в световен план не може да даде отговор. Защото, когато всеки стане „журналист“ и „разбира“ от тази професия; когато има същата изходна точка като най-големите – стената на профила си.
Сега насочваме поглед към Желязко. Ето някои примери от работата на колегите му.
1:0 срещу нашите
140-годишният „Вашингтон поуст“ през 2013-а е купен от Джеф Безос. 3 години по-късно част от екипа му става Хелиограф. Изкуственият интелект има по-скоро имиджовата роля да отразява Олимпийските игри в Рио, регионални новини и изборни резултати. За първата си година успява да произведе 850 публикации, които стигат до читателите.
„Асошиейтед прес“ наема първия си изкуствения интелект, за да следи регионалните баскетболни състезания. През 2018-а той публикува повече от 5000 репортажи от мачове, с което намалява работата на журналистите с 20%. Идеята е, че информация за резултатите от спортните състезания може да се създава лесно и бързо, като се анализира статистиката.
Очевидно спортът е една от първите области, в които Желязко се превръща в реална конкуренция на Здравко. На базата на статистиката изкуственият интелект светкавично генерира резюмета. За момента просто „отразява“ мачове, за които иначе медията не би имала ресурс.
Разбира се, възможно е да пропусне някоя колоритна случка от типа на навлизането на крава на терена в мач от „В“ група, но всичко си има рискове. Представяте си, че по този начин информацията ще е представена сухо? Зависи как е проектиран изкуственият интелект. Ако бъде „научен“ на чувство за хумор, зареден с много богат речник, като нищо би могъл да съперничи на Петър Василев и Георги Попвасилев взети заедно. „Коженото кълбо“ и „линейната скорост“ ще са само ордьовър за ценителите.
Желязко е добър и когато трябва да се търсят дребни отклонения. Например, по време на Олимпиадата Хелиограф бе настроен да следи статистиката от всички състезания и веднага да пусне съобщение в „Слак“ канала на водещите репортери, ако някакъв резултат се движи в рамките на 10% от световния рекорд.
Ти си паралия
Ето, че дългосрочните перспективи на Здравко на полето на спортната журналистика поизтляха, да видим как стоят нещата, ако се насочи към икономиката и финансите.
Тук попадаме на друг ресор, в който сериозно навлизат машините. Бърти – подобно на любимия герой пройдоха на Удхаус, се казва изкуственият интелект, използван от „Форбс“. Основното му приложение е същото, както при колегите от спорта – умее да анализира светкавично огромни обеми от статистически данни – борсови индекси, отчети, графики, за да обобщава данните за определена компания. Или да търси тенденции, да прави по-генерални изводи, да „улавя“ събития, преди да са се случили.
Електронният Бърти обаче, поне на този етап, също има нужда от човешки Джийвс, който да проверява информацията му. Защото през 2015 г. един подобен алгоритъм тръби онлайн, че акциите на „Нетфликс“ са се сринали с 71% за тримесечието… докато те всъщност са се оскъпили почти двойно. Причината е, че не е отчел раздробяването на част от ценните книжа.
В случая даже има двама Джийвсовци. Защото успехът на Бърти и Здравко зависи колкото от хората, изграждащи алгоритмите, толкова и от тези, залагащи подхода им на работа. Както от инженерите, така и от журналистите. А като човек, изкарвал си хляба и сред двете групи, ще ви кажа, че балансът понякога е доста труден и никой не обича да му дават акъл в област, в която се смята за специалист.
Алгоритам
„3232 са новозаразените днес…“ – дали журналист е писал тези редове, или изкуствен интелект? На кого му пука. През последната година свикнахме да сканираме цифрите, без да придиряме за стила на такъв тип публикации. Не, точно тези новини вероятно ги е писал човек, седнал зад текстовия редактор и променящ механично статистиката. Той не е журналист, а копипейстър, автор в друг популярен журналистически „жанр“.
Казват, че Йовков вземал много от идеите за разказите си от вестниците. Надали щяхме да имаме истории като онази с Моканина, ако му се беше наложило да ги търси из фейсбук. Или пък малкото останали вестници.
Ширещата се неграмотност, особено в онлайн медиите, липсата на елементарни редакции, ниското професионално качество на работа… всички грозни страни на монетата се разкриват при огромна част от българската онлайн журналистика и определено ме карат да се надявам повече на изкуствения интелект.
И не защото е виновен естественият – на журналистите. Такива ги прави цялата среда, а помагаме и ние – читателите. Със седмици пишеш най-вълнуващата история, а кликовете отиват при „…се развежда“ или просто „Невероятно! Виж какво стана вчера с…“.
Това даже е по-добрият вариант.
Много от онлайн медиите, които се отличават с посещаемост на фона на малкото по-качествени, представляват тюрлюгювеч от текстове, които успешно могат да бъдат произведени от пиян робот с технологии от 90-те. Мислех си да събера примери, но изборът беше прекалено голям, а и онлайн има доста колекции. Освен това отдавна не е толкова смешно, колкото тъжно.
Желязна логика
И така, Здравко още не се е отказал от място под медийното слънце, обикаля сайтовете и се оглежда за своята ниша.
Скоростта в журналистиката понякога има жизненоважно значение. Тук Желязко скоро ще води много сериозно. Доказва го още на 17 май 2014 г. в 6,25 ч неговият колега – изкуственият интелект на „Лос Анджелис Таймс“ Куейкбот. Той „усеща“, че се случва земетресение и точно след 3 минути публикува кратка статия с първоначални данни за труса, посоката, в която се разпространяват вълните, и практически съвети как хората да се предпазят.
По това време Куейкбот е на работа вече две години. Още му нямат особено доверие, първо трябва създателят му Кен Шуънк да одобри материала, но той не открива и едничка грешка. Публикацията не само е обективна, използва правилния стил и точните думи. Спазва прецизно закона на обърнатата пирамида, пунктуално цитира всички източници, все едно ботът не е пропускал лекция във ФЖМК. И Шуънк решава да направи нещо доста нестандартно за онова време – подписва материала с името на Куейкбот.
Така стигаме до още един интересен въпрос. Ако Желязко си е написал домашното (или по-скоро създателите му), научил се е да създава чудесни журналистически текстове. Как да не му ги крадат? Кой всъщност ги е писал тези текстове и ще отстоява авторското си право? Как точно може и иска да бъде цитиран изкуственият интелект? А как ще претендират създателите му, че те са автори на материала, след като държат на факта, че това е алгоритъм, способен сам да преценява и създава?
Същото се случва и ако опрем до етичните норми. Ако приемем, че в журналистиката те (понякога) присъстват, при Желязко някой трябва да се погрижи да му ги създаде. Такива, каквито сам реши. Защото трудно професионални организации, държавни цензори или НПО-та ще могат да дават съвети на… програма. Или да я наказват.
Пиша, следователно съществувам
Една трета от публикациите в „Блумбърг нюз“ са създадени с помощта на изкуствен интелект. Системата на компанията се казва Киборг и позволява на журналистите да публикуват данни за огромен брой компании на всяко тримесечие. Върши работа, която би карала истинските репортери да заспиват по бюрата. Но и тук задължително всяка от информациите се проверява от човек.
Идеята, погледната по-отдалеч, е да се генерира по-голямо по обем персонализирано съдържание. Не обобщаващи статии, които да са таргетирани към всички борсови играчи, а данни за всяка една, дори по-малка фирма, които обаче са нужни на този, който търси информация конкретно за тях. Както със споменатите регионални мачове. Всичко това е пример за едно от икономическите явления в последните години, станало популярно като „Теория за дългата опашка“. Идеята е, че през XXI век става все по-популярно да продаваш „по по-малко от повече“. Да покриваш по-малки бизнесниши с минимални промени в производството. Именно по този начин пробива Amazon, предлагайки огромен избор от книги, с който унищожава малките книжарници. После моделът се повтаря с всички останали стоки.
Който пише, пие
Всичко това важи с пълна сила и за журналистиката. Защото, каквото и да си говорим, в съвременното общество доставянето на информация няма как да е само кауза, обществена дейност или собствена инициатива. А си е бизнес. Винаги зад него стоят интереси и пари. По-добрият вариант е информацията да има реална стойност и медиите да се издържат от продажба на смислено съдържание. Но кой пък плаща в наше време за информация, нали уж всичко си го имаш без пари в мрежата? Неотдавна „Фейсбук“ буквално се изсмя в лицето на австралийското правителство, позволило си да го задължи да плаща нищожни суми за журналистическите информации, които ползва.
И тогава идва вторият вариант: превръщането на медиите в проводници на влияние, на интереси. В бухалки. По принцип е чудесно, че гигантите като „Фейсбук“ и „Гугъл“ имат програми за подпомагане на журналистиката, но… с данайците човек винаги е добре да има едно наум.
Съдържанието „с дълга опашка“ може да помогне и в една друга битка, която изглежда изгубена за днешните медии – за рекламния пазар. След като вече е почти невъзможно те да се издържат срещу продаването на съдържание, това е вторият унищожителен удар, който им нанесе интернет.
Бит от битове
Дали роботът може да има собствен поглед, свой стил? Не и в смисъла, който ние бихме вложили. Но пък би могъл да ги изгради, имайки насреща перфектното огледало: читателите. Всеки журналист може само да си мечтае да получи и обработи впечатленията на милиони хора (дори често да среща нецензурни думи). И да съобрази тематиката си на работа, подхода, стила с това, което се търси.
При това в детайли, които е трудно да допуснете. Например, читателят лесно може да ви каже харесва ли му текстът, или не. Но с помощта на технологиите лесно може да се види много повече – кои пасажи са интересни, кои развеселяват, кои оказват. Скоро може би, кои вълнуват читателя толкова, че да диша учестено, или пък го увличат и забравя да мига… И когато това се мултиплицира от данните за милиони, резултатът може да е съвършен текст. Точно такъв, какъвто би развълнувал най-силно най-много хора.
Това май се наричаше „конформизъм“. Нека не забравяме баланса между това да се харесаш и да имаш позиция, отношение, стил. Или пък без обратната връзка да останеш единственият читател на собствените си текстове…
От всеки според възможностите
Въобще няма да каним Здравко в политическата журналистика. Да, някъде все още има и такава. Има дори медии, които не непременно знаеш, че са крайно позитивни към една личност или партия и убийствено остри към друга. Само че се топят като усмивката на млада журналистка, поканена по обучителен проект на семинар в спа курорт. И проблемът не е само български – най-големите американски медии през последните 4 години се разделиха грозно и пристрастно в два лагера на черно-бялото.
Както стои въпросът с търсенето на манипулацията? През следващите години голяма част от фалшивите новини ще идват благодарение на така наречените deep fakes – „дълбоките фалшификати“ са технология, при която се създава видео на базата на реални изображения, в което обаче говорещият може да казва неща, които никога не би помислил. Убедителността вече е достигнала изумителни равнища, скоро ще ви покажа подробно в специален текст. Така или иначе, за човешкото око не е възможно да различава „дълбоките фалшификати“. А тук изкуственият интелект може да влезе в ролята на Тарас Булба и, който ги е родил, той и да ги убие.
Телевизия
Явно отказахме Здравко от писането, няма да го пращаме и в радиото. Поздравителните предавания на „Веселина“ понякога имат повече журналистически находки от вестниците, но като цяло точно тази медия не е за Здравко – не може да казва „р“.
Какво ще кажете да опитаме да го направим ТиВи звезда? Да води новини, сутрешен блок и после, да даде камерата, даже някое реалити? Така изглеждаше мечтаната журналистическа кариера преди десетилетие-две. И със сигурност телевизията има своите адепти и ниша, но също е поела по пътя на реликтовите печатни медии и няма какво да я спаси от „Нетфликс“ и „Фейсбук“. А Желязко може да оцелее в тези формати, дори те да преминат изцяло онлайн.
Китайците са го измислили. Първият подобен робот, Джиа Джиа, е симпатична водеща, която през 2016 г. се появява по телевизията в качеството си на дигитален Кеворкян (или Хекимян, зависи от кое поколение сте). Проблемът е, че създателите ѝ решават първо да я пуснат сама да отговаря в интервю със създателя на Wired Кевин Кели, вместо тя да задава въпросите (което за журналист – робот или не, си е по-трудната част). Тя дава кратки отговори, с по няколко думи. Понякога се бави по десетина секунди. Пуска шегички – най-много в живота си чака петък, „защото тогава превеждат заплатата“. Но не печели фенове. Може би просто създателите ѝ са се опитали да я направят с твърде обикновен външен вид, а не като фолкзвезда. И все пак, показва, че изкуственият интелект може да е убедителен.
Дори не е нужно да съществува физически, новините вече лесно може да ви представи дигитален човек. Да, това са хора, които ги няма физически, но ги има онлайн. При тях няма да ги има лапсусите, винаги ще спазват точната интонация, ще дават точната емоция.
Впрочем, и тук бъдещето време е излишно:
През март 2019-а в ефира на китайската телевизия „Синхуа“ дебютира новата говорителка Ксин Ксиаомен. Разказва за това как пристигат делегатите на най-голямото партийно събиране за годината. Създадена е с помощта на машинно самообучение, така че да артикулира максимално подобно на хората, макар да е единствено дигитален образ.
Очи в очип
Интересно е да споменем, че поне два пъти до момента Здравко и Желязко са се изправяли в честен, равнопоставен двубой. През 2015 г. в подобна битка застават Скот Хърсли – бизнес журналист и кореспондент на обществената медия NPR в Белия дом и пишещият алгоритъм Уърдсмит на компанията „Аутомейтед инсайдс“. На двамата е дадена задачата максимално бързо да създадат новина за финансовото състояние на веригата от кафенета „Денис“. Журналистът (реалният) се оказва чест посетител на заведенията и това му позволява да „вкара“ личен елемент и приятни за читателите думи. Обогатява сухата статистика с информация за любимата си сервитьорка Женевиев, която знаела наизуст поръчката му – сандвич с омлет с бекон.
Писането му отнема 7 минути. Уърдсмит се справя за две, но въпреки че има в речника си 100 000 английски думи (2 пъти повече от Шекспир!), материалът му излиза по-сух. Може би защото създателите му целенасочено са залагали на това текстовете да са лесни за възприемане.
Обаче не е толкова сигурно дали решението на съдиите е обективно. Поне мен са ме учили, че хората от света на финансите нямат време и не биха оценили в дописка за финанси да присъства разказ за сандвич с бекон.
Ако човешката победа ви се струва очевидна и окончателна, само ще припомня колко дълго време изкуственият интелект не можеше да ни побеждава на шах или играта го, а днес прототипите убедително ни поставят на мястото дори в игри, чиито правила сами трябва да учат. Да, журналистиката не е състезание… но в някои аспекти е и точно това.
Вторият сблъсък е от 2012-а. Кристър Клеруол, професор по медийни науки в университета в Калстад, Швеция, моли 46 свои студенти да сравнят два текста по различни критерии: обективност, доверие, прецизност, четимост и т.н. Те не знаят кои са авторите им. Както се досещате, единият е човек, а другият – изкуствен интелект, като са „пипнати“ само заглавието и първият абзац, работа, която, поне едно време, правеха редакторите.
Резултатът се оказва почти равен – всеки от двата текста печели по няколко от параметрите. Даже преди почти десетилетие технологиите са се оказали достатъчно силни състезатели.
Ниши запълваме всякакви
Как да не се отчае Здравко? В британския „Гардиън“ работи Гардбот. Техният Желязко от 2014 г. създава шаблони за новини. Има достъп до пълния архив на изданието от XXI век и подготвя първите варианти на текстове, допълвайки ги с информация от архива. На журналистите остава да ги проверят, да им вдъхнат малко… живот, и да ги подпишат. Любопитен щрих е, че част от „обучението“ на Гардбот са фалшиви новини и жълти издания. В базата му са вкарани огромен обем подобни текстове с идеята да научни какво да избягва. Е, в нашия контекст Желязко също може да почете стари броеве на „Шоу“, но това и Здравко го може. Стига да иска.
Някои медии вече имат цели екипи от ИИ. „Ройтерс“ работят с многобройни отделни системи, използващи изкуствен интелект за обработката на информацията. Нюз Трейсър сканира туитър и дава сигнал, когато определена тема стане учудващо популярна. Линкс Инсайтс обработва огромни масиви от спортни и икономически новини, за да улавя трендовете. Дори подготвя кратки информации с по няколко изречения, които подава към журналистите.
Синтезия пък комбинира в реално време снимките, които пристигат от футболните мачове, с коментара на случващото се. Така секунди след края вече е готов пълен репортаж по минути, гарниран с подходящите илюстрации. Постепенно същото ще се случва и с видео.
Но не, Здравко е упорит. Щом се е прежалил да учи журналистика, не се предава лесно. Може би ще се запознае с Желязко и заедно ще намерят пътя?
Пред винкела всички сме равни
Нали уж търсим истината? Да, но нея я искат по съдилищата. Най-малкото защото само там имат амбицията, че истината е една. Защото по-високата летва на журналистиката се нарича публицистика и там не само си оправдан, а направо си задължен да имаш собствена позиция.
Целият шум върху включването на изкуствения интелект в много сфери на живота е свързан с направлението машинно самообучение (machine learning). Благодарение на него компютърните системи са способни да се самообучават на базата на огромна информация. Факт е обаче, че днес етикетът „изкуствен интелект“ е модерен, слага се от кани за топла вода до чатботове.
Всъщност включва в себе си огромен брой различни подходи и варианти, от които зависи доколко наистина можем да говорим за интелект, а не за следване на поредица от команди. Ако нашият Желязко например умее само да извади резултата от футболната среща и да ни каже кой е победил, той не е достатъчно интелигентен за „званието“. Обаче, ако му направи впечатление фактът, че голът е паднал с „красива странична ножица“ и „след явна засада“ и се окаже прав, тогава нещата стават по-сериозни.
Не искам да изпадам в неприятната ситуация на астролозите, чиято прогноза за поредния звезден развод не се е оправдала. В технологиите е почти също толкова трудно да прогнозираш убедително и често ентусиазмът се оказва повече от покритието. През 2015 г. например изследователят и научен ръководител на компанията „Наратив Сайънс“ Кришчън Хамънд казва, че до 2030 г. компютрите ще пишат 90% от новините, а първият софтуер ще спечели „Пулицър“ през 2017-а. Е, истината е, че това не се е случило още. И не толкова заради придирчивостта на журито, а защото все още няма достатъчно безспорен състезател.
Здрав разум
Няма ли да е глътка въздух, ако един ден имаме медия, в която работят само изкуствени интелекти? Които генерират теми, подготвят въпроси с интервюта. Правят безпристрастни икономически анализи, а също и на политическите решения? Имат отворен код, ясни и прозрачни алгоритми, зад тях не стои някой от информационните мастодонти – които по свое усмотрение винаги могат да фаворизират една или друга партия. В крайна сметка, винаги говорим за обективна журналистика. А има ли изобщо такова нещо? Има ли как да не симпатизираш на едните, да си сигурен, че свакото на журналиста не е олигарх или местен кмет – дерибей?
От друга страна, интересно ли е изобщо да слушаш и четеш абсолютно безпристрастна информация? Да, сигурно, когато става дума за хороскопа ти или цената на биткойна, но емоцията и пристрастието не могат ли да са украса?
Разбира се – и двете посоки са верни. Здравко винаги ще има своята емоция, която е силното му качество, а Желязко притежава други страхотни предимства, от които не бива да се лишаваме. Фактът, че е машина, го прави предвидим. Да, днес информационните технологии са отделен свят, големите проекти не могат да се поберат и в най-умната глава. Но пък за програмата винаги 1 + 1 ще е 2, поне ако целенасочено не решим да заложим обратното. Дори и при самообучаващите се системи. Стига да знаем как са направени.
Журналистина
Желязко е тук, за да остане. Идеята, както казва Лиза Гибс от мениджмънта на „Асошиейтед прес“ е, че „работата на журналиста е креативна. Тя е въпрос на любопитство, умение да се разказват истории. Тя е в ровенето, в това политиците да бъдат държани отговорни за действията си. Тя е критично мислене, тя е въпрос на преценка. И именно за всички тези неща искаме нашите журналисти да пазят енергията си“.
Звучи чудесно, нали? Само че, уви, поради някакви си причини не се случва точно така. Нали се досещате, че когато Здравко, изпълнен с такива размисли, попадне в някоя от днешните медии… няма да отнеме много време, преди да се разочарова?
Информацията днес наистина е по-скъпа от всякога. Но ако преди беше ценна заради това, че информираше масите за това какво прави елитът, днес е обратното. Истински скъпата информация е къде ходи всеки от нас, какво си купува. И как най-лесно може да бъде манипулиран.
Робот Гарелов
Здравко никога няма да успее, особено ако медията му има повече читатели от съвременен български всекидневник, да пише текстовете си персонално за всеки от тях. А Желязко би могъл.
Тук изобщо не говорим за това да получавате например бюлетин с новини, които са специално подбрани за вас. Това се случва много отдавна, пример е огромната блог система „Медиум“. Знаете добре, че влезете ли веднъж в търсачката, за да потърсите колко често да поливате рододендрона у дома, през следващите дни ще ви заобикалят информации за рододендрони и тематични реклами.
Тук говорим за нещо, сполучливо наречено „оригами журналистика“. Самата новина е различна за всеки читател.
За достатъчно съвършената един ден невронна мрежа не би било проблем да генерира милиони персонализирани бюлетини за дадено събитие. Като, по желание на всеки, избягва негативните новини, придава емоционални краски, или пък влага емоция, например заради партийните предпочитания на читателя си.
Въпрос на въпроси
Дали това е журналистика? Лесно може да се сетите за немалко аргументи в полза и на двата крайни отговора.
Аз например не бих имал нищо против подобна персонализация, но само и единствено ако се отнася до подбора на новини и ако… мога да бъда достатъчно сигурен за това как точно се случва. Защото нещо подобно имаме всеки ден пред очите си. Ясно е, че цялата идея на социалната мрежа е да ни подбира неща, които ни харесват, карат ни да кликваме и скролваме. Така пък лесно се надуваме в социалния балон, заобикаляме се със съмишленици и ограничени гледни точки. А алгоритмите, по които фейсбук ни запълва стената, са толкова неясни, колкото следите на кълбо прежда, попаднало в ноктите на млад котак.
Ето едно предимство на Желязко, което оставихме за десерт. Дойде ли неговото време, може да забравим за човешкото, но и за човешките пръвописни и гръматически грешки всеки на всеки ред…
Ловец на истории
Не ви харесва леко нескопосаната шега? Ами, това е защото съм колега на Здравко. Асоциативното ми мислене е по-креативно от средностатистическия Желязко, но и… по-ограничено. Ако пиша публикация за електронния журналист, се ограничавам до своя опит, до всичко, което съм прочел по темата, до собственото си (липсващо) чувство за хумор. Един братовчед на Желязко би имал достъп до огромен обем информация, публикации, взаимовръзки… остава да го научим да търси в тях метафорите.
Само че я има и другия тип журналистика. Тази, която и днес би създавала истории за Йовков и би продължила дори тогава, когато остане само изкуственият интелект. Защото тази професия, според мен, съвсем не се изчерпва със злободневното приложение, което днес ѝ отреждаме. Тя трябва още и да разказва смислени истории, които показват и разказват. Които могат да разсмиват и разплакват. Поне за момента направо не виждам реалната конкуренция на Желязко. Нужно е единствено Здравко да си припомни, че не всичко важно се случва в парламента и че силните истории ги има дори във времето на интернет.