Велина Гетова е психолог със сериозен опит в областта на информационните технологии. 10 години работи в сектора – в България и Лондон, провела е повече от 1000 часа индивидуални и групови консултации.
Тя е ръководила малки и големи екипи, обучавала е лидери в бързорастящи компании. Основател е на стартъпа Not Your Therapy, който предоставя психологическа подкрепа на работното място.
Завършила е социална и организационна психология в London School of Economics, сертифициран психотерапевт от Българския институт по неорайхианска аналитична психотерапия.
„Най-търсеното умение на бъдещето, независимо от ролята на различните култури, е не само способността да учиш, но и едновременно с това да успееш да управляваш вътрешното си състояние“, казва тя.
Как да преодолеем трудностите, които създава онлайн комуникацията? Кои качества на характера издават добрите програмисти? Кога е време да поставим строгата граница и да успокоим топката в работата, преди да дойде прегарянето?
– Какви психологически качества трябва да има човек, за да успее в информационните технологии?
– Има едно нещо, което виждам, че обединява всички хора в бранша, включително и мен, независимо, че не пиша код, не съм и дизайнер. Това е любовта към ученето, стремежът към решаване на проблеми. Всички носим това любопитство, но тук е изострено влечението да разрешаваш проблеми, интересът към нови неща. Има едно постоянно желание да се учи и мисля, че това прави хората в индустрията успешни. Тези, които се развиват, които четат, които имат естествена любознателност, интерес, напредват. Не можем винаги да сме на гребена на вълната, но със сигурност, ако искаме дългосрочно да сме успешни в тази индустрия, любовта към знанието, ученето и развитието обединяват всички успешни примери.
– Това обаче е нож с две остриета, по някакъв начин много лесно се обръща срещу теб. Вървиш напред и в един момент не можеш да се спреш, интересно ти е следващото ново нещо, следващият проблем. Не можеш да сложиш границата.
– Точно така. Както всяко нещо, и това си има сянка, двете страни на една монета. Да, това е качество, което може да ни развива, да сме добри в професията, но от другата страна стои сянката, че може да е пристрастяващо, да не успяваме да си сложим граници, то става част от нашата идентичност.
– А може би по някакъв начин проблемът става по-сериозен, защото повече от година и половина масово работим от вкъщи. И ни е приятно, чувстваме се по-продуктивни. Говоря си с доста хора, никой не работи по-малко заради това, че у дома.
– Да, така е. Затова е хубаво да си припомним, че в днешно време работим в среда, в която работата просто не свършва. Нашият мозък и биологията ни предпоставят, че трябва да имаме ясен край на деня, както са имали праисторическите хора – отиват извън пещерата, берат боровинки, гонят животни и после се прибират и всичко, което е било навън, е минало. Така беше и с нашите баби и дядовци, които са се занимавали със земеделие, гледали са животни. На нивата знаеш, че трябва да изореш половин декар за деня. И по залез слънце този половин декар е изоран, можеш да го видиш, да го пипнеш, да си кажеш – ето, това съм направил днес, край. Докато при инженерите и хората в тази област като цяло, този половин декар не се вижда. Понякога се забелязва след 4-5 месеца, но вече е съвсем друго. Работата не свършва, идва постоянно и ти продължаваш. На полето и да искаш, не можеш, вече е станало тъмно.
Човешкият мозък не знае, че работата не свършва. И тук
отговорността идва при нас – ние да си кажем, че в даден момент приключваме.
Ако чакаме да дойде отвън, просто няма как да стане. Винаги има бъгове, винаги клиентът ще пише, че иска нещо ново. А това особено лесно се превръща в капан, след като нашата нива вече е у дома. Тогава само ние можем да си сложим граници.
– Понякога изборът да работиш без почивка е съзнателен, осмислен. Може ли това да не ти донесе проблеми?
– Всъщност, проблемът не е в дългата работа. Ако отново се върна назад, прадядовците ни на нивите са работили много, много здраво. Проблемът, както казва Тони Шварц, не е толкова в самия стрес, а в наличието на ритмично възстановяване. Уравнението на живота е стрес и почивка, този баланс е в основата на всичко.
Ако намери този баланс, човек може да работи и по 12 часа на ден, стига да компенсира с качествена почивка. Можеш да спиш 6 часа и те да ти стигат, ако имаш пълно възстановяване в тях, поне 2 часа дълбок сън. Времето с децата след работа, ако те зарежда и не мислиш за работа, пак е почивка. Ако в микромоментите човек успее да си осигури качествено възстановяване на психиката и на тялото, тогава абсолютно може да живее и при дълга, интензивна работа.
Това е здравословният начин, не да се пазим от стреса, а да можем да се възстановяваме ефективно.
– Кои са индикациите, че сме минали тази граница? Че сме отвъд нивото на стреса, който можем да компенсираме?
– Ако видим, че вечер, когато сме приключили за деня, продължаваме да мислим за работа. От време на време се случва на всеки, разбира се, но ако се превърне в тенденция, ако не можем „да изключим“, значи имаме проблем. Независимо, че съм затворил лаптопа отдавна, в 1 ч продължавам да мисля за работата. Сутрин отварям очи, децата идват, а първото нещо, за което се сещам, е да отворя чата с колегите и да видя какво има за оправяне.
Това много по-често се случва в момента заради работата онлайн. Защото
дори когато си в банята, си със съзнанието, че можеш по всяко време да отидеш
и да отвориш лаптопа.
Другият показател е сънят. Когато той започне да страда, и не само продължителността, а говоря основно за качеството на съня, значи границата е премината. Това много хора го подминават, защото смятат, че в днешно време да не спиш е модерно.
– И много скоро започва да ни личи в ежедневието.
– Да, започваме да ставаме раздразнителни, да се променя и настроението, и поведението. Ако един човек успява да поддържа качествени отношения, чувства се добре, зареден с енергия, има положителна настройка, успява да работи здраво, няма проблем. Обаче ако усещаме, че ставаме негативни, че работата, която ни е харесвала преди, днес ни дразни, изпитваме неприязън към колегите, цинизъм, всичко дребно почва да ни дразни. Значи нещо сериозно не е наред.
Друг сигнал, който много ясно се вижда, е за паметта. Дори когато имаме случаи с по-сериозни психически проблеми, винаги изследваме първо паметта. Например лошата концентрация, не мога да изкарам дълго в една среща, без да се разсея тотално, започвам да забравям дребничките неща. Тръгваме с децата нанякъде, а ключовете за колата са останали горе. Почва да се случва ей така, усещаш, че паметта ти започва да отказва. Тогава говорим за хронични нива на стрес.
Знак са и физическите болежки, които отчитаме по някакъв начин на нервна почва. Какво значи „нервна почва“? Коремът те стяга, на някои хора им се вие свят, гърбът, вратът те болят. Това не са естествени неща.
Не, не е нормално да те болят главата или коремът и да не си спал 2 – 3 пъти
в седмицата. Всеки ден нещо да те боли и да трябва да пиеш аналгетици не е окей. Нещо не е както трябва. И го казвам, защото много от нас са свикнали да неглижират тези симптоми. Карат така с месеци, години, след това „изведнъж“ прегарят и се чудят как е станало.
– Като че ли по-младите хора са по-склонни към такъв тип проблеми?
– Да, между 20 и 30 г. е първото съзряване, в което човек иска да се докаже на света и тогава това се случва през кариерата. В нашата цивилизация градим семейства по-често след 30, дотогава единственият фокус е реализацията, евентуално допълнена от приятелския кръг. Младите хора още нямат и развити умения за граници, за баланс. Тогава и силите ни се усещат неизчерпаеми. Имаме повече енергия и мислим, че можем да я раздаваме безкрайно. Особено пък при хора, за които работата е първа, обичащи това, което правят.
Или пък при работа, на която си дълги години и вече е станала част от теб. Имах една клиентка, която беше стигнала до пълно професионално прегаряне. Беше се издигнала в една компания, от джуниър QA беше станала директор. Цялата ѝ кариера беше в една фирма, тя вече силно се идентифицирате с ролята си и тогава става много, много трудно да изключваш.
– В този момент е време да потърсим помощ? Или има вариант, при който да излезем от този цикъл, като сменим работата, сложим си някакви граници?
– Тогава вече е късно. Затова говоря много по темата, правя обучителни кампании. Хубаво е да се осъзнаваме по-рано, за да не се стига до такива критични случаи. Човек по-рано да започне да преосмисля отношението си към работата, да се заеме със самооценка. Не е задължително всички да ходим на психотерапевт. Много е полезно, ако имаме ментори, на които да разчитаме. В такива периоди е хубаво да се поучим от опита на човек с повече опит в дадена сфера.
Има много неща, които трябва да се направят, но зависят и от фирмената култура. Ако попадне на високо състезателна култура, на мениджъри с високи очаквания, самите те модел за подражание за работохолизъм, тогава един млад човек, който все още не е изградил добре своите ценности, може много лесно да се подхлъзне.
На индивидуално ниво е важно младите хора да се развиват, образоват, но да гледат на менталното си здраве сериозно. Днес много от тях се интересуват от фитнес, от хранене, спорт, което е прекрасно.
Време е да се интересуват така и от менталния, от емоционалния си фитнес.
„Какво правя в тази посока?“ „Имам ли умение да казвам не?“ „Успявам ли да релаксирам?“ „Успявам ли да презаредя?“ „Мога ли да отстоявам границите си?“ Това са умения, затова го наричам фитнес. Не е състояние – болен ли съм, или съм здрав, а умения, които помагат да се поддържаме в добра форма.
– Със сигурност значение има и комуникацията, която днес е почти изцяло онлайн. Много е потискащо, когато всички си спрат камерата и си говориш с някой розов фон. Може би си струва да инвестираме в това да комуникираме по-пълноценно, доколкото е възможно, дори онлайн?
– Ценностите на компаниите, културите им ще се променят. И аз съм изумена и наблюдавам какво ще се случи. Имах едни клиенти, наскоро правих уебинар за тях. Всички знаем какво е уебинар днес –
презентаторът говори, останалите 50 човека са без камера и мултитаскват.
Опитвах преди това да поставям като условие в моите групи поне за малко хората да се включат, но после се примирих, че няма да стане. А в тази компания 47 от 50 човека бяха с включени камери, тримата други се извиниха и обясниха защо не я включват. Даже ни натежа платформата, чрез която правихме разговора, но беше изключително ефективно. Сред това попитах мениджърката и ми обясни, че са малко по-традиционна компания, никога не били работили онлайн и така са решили от самото начало.
Всички хора на този уебинар участваха активно. Имаше много интелигентни въпроси. Ето го начина, по който можем да се свързваме. Наистина, добре е колкото можем повече да правим дигиталното ни общуване близко до живия контакт. Не в 100% от времето, защото наистина се уморяваме, има насищане, но за важните неща.
Освен това мисля, че
по-важно нещо и противодействие на индивидуализма и егоизма е емпатията.
Да слушаме другия, да присъстваме.
– Има ли още начини да работим в тази посока?
– Има много решения. Тим Ферис има една техника, изключва се всичко на телефона, когато си в разговор. Така човек може да присъства изцяло.
Освен това: нека се питаме за въпроси, които наистина ни вълнуват. Онлайн, като се чуем с колегите, обикновено е: „Как си?“ „Всичко е добре!“ „Как мина уикендът?“ „Много яко!“. Нека си задаваме дълбинни въпроси. Какво наистина се случва, кое ти беше най-трудно тази седмица, кое ти беше най-интересно, какво те изненадва напоследък?
Нека не оставаме на повърхността, да не се задоволяваме с минимален контакт,
ами да се свързваме на емпатийно ниво с хората и да споделяме. Да споделяме качествено съдържание, а не просто „хубаво е времето, всичко е наред“.
Отдавна не бях имала среща сутрин, днес излязох и бях забравила какво е да си навън в 9,30 ч. Тази свежест на въздуха, от нея ми дойде прилив на енергия. Погледнах, даже имаше слънце. Отидох на срещата, имах толкова енергия, такъв адреналин кипеше в мен… а беше просто едно работно кафе. Това ми се случи днес. Виждаш ли каква е разликата от „да, имах няколко срещи, добре вървят“?
– Много ми харесва, че говориш за емпатията. В този сектор хората са пръснати в много държави, екипите се променят, емпатията е доста по-сложна за постигане. Трудно можеш да осъществиш по-задълбочен контакт, както в по-традиционни сфери, където 20 години работиш с колегата и помниш дъщеря му какво е харесвала в детската градина, а днес обсъждате внучката му. А тук вече имаме и различни култури…
– Тогава пък става по-интересно по друг начин, включваме и любопитството.
Това, че не познаваме хората, ни дава възможност да научим много нови неща за тях.
Трудно е, особено ако нямаш контекст за другите, за тяхната култура. Но това е нещо, за което хората винаги обичат да разказват. Колкото и да е клиширано, такива въпроси дори помагат на човек да се чувства приет, особено ако е от малцинство в групата.
– Защо съществува стереотипът, че програмистите са скучни, задръстени, некомуникативни хора?
– Кой смята, че програмистите са скучни?
– В известен смисъл и аз. С мнозина от тях е трудно да намериш обща тема, която е извън работата, комуникацията си има специфики. В разговор по-трудно успяват да се изразяват емоциите. Много често дискусиите са бинарни, губят се нюансите.
– На мен ми е трудно да сложа етикет. Бих казала, че всички са различни в комуникацията. Но ако ни е трудно да комуникираме с някого, или пък ни е скучно, страшно, това по-скоро говори за нас. Затова е редно да помислим какво точно ни притеснява в тази комуникация. Когато някой каже „програмистите са скучни“, това говори много повече за някакви негови представи, а не толкова за самите програмисти.
Има някакво разбиране, че те не изразяват толкова емоции. Да, може би, но това не значи, че не ги преживяват. Сигурно на някои хора им е скучно да говорят с тях, ако те наистина не ги показват, трудно е да уловиш емоциите им. Но това пак не значи, че са скучни. Не са толкова експресивни, което не значи, че не са толкова духовни вътрешно или че нямат богат емоционален свят. Така че въпросът трябва да е „ако смятаме, че програмистите са по-затворени и скучни, какво в нас ни провокира да мислим така?“. Ние самите ли се притесняваме да не сме скучни? Много често не харесваме в другите това, което се боим да не бъдем ние. И обратното – харесваме това, което може би имаме.
– Познаваш ли хора, които от десетки години са програмисти и още се занимават само с технологичната страна на работата? Защо това е сравнително рядко явление? Очаква се, че, ако работиш като програмист, в един момент следващата стъпка в развитието ти е да управляваш хора.
– Познавам такива хора, имала съм и такива клиенти, пътят е личен. В повечето компании го има културният и организационен елемент, че има повече места за хора, които да се развиват и в един момент, донякъде насилствено, трябва да напредват в тази посока. Но виждам, че на компаниите вече им е по-комфортно да отварят пространство за технологични експерти, които ще навлязат много дълбоко в някаква тема, ще станат архитекти. Те може да не водят екипи, но ще навлязат в такава дълбочина в една технология, че могат да въздействат в организацията чрез знанието си.
Важно е и в какъв етап е компанията. През последните 10 години у нас стартираха много млади продуктови компании, стартъпи. В такъв етап, когато те растат, и хората трябва да растат заедно с тях.
Самият сектор в момента обаче е много бълбукащ.
Постоянно расте и еволюира. Вече има и по-големи компании, с дългогодишни продукти, които трябва да се поддържат или задълбочават. На този етап са нужни и друг тип хора. Ким Скот дава пример с рокзвездите и суперзвездите. В един момент, когато компанията вече е в по-улегнал етап на развитие, не ѝ трябват толкова много суперзвезди, хора, които искат да вървят нагоре стремглаво, да стават мениджъри. Или пък, ако компанията стигне 100-120 човека и с този капацитет прави милиони, виждаме го и този модел. При тези 100 човека няма 20 мениджърски позиции, за които да се борят. В такъв етап за компанията е хубаво да има повече рок звезди. Това са инженери, които са много добри в ролята си, много добре знаят 2-3 технологии, готови са, ако трябва, да учат нови. Те ще продължават да развиват продукта, но не ламтят за йерархично развитие.
– Очевидно софтуерният свят е доста по-пъстър, отколкото аз си го представям. И все пак много хора тръгват по този по-традиционен път и в един момент от технологичното минават към лидерството. Какво е най-важното в тази точка като промяна, като начин на мислене, като нагласа?
– Първото със сигурност е това да е техен личен избор, да е посока, в която искат да се развиват. Дали е нещо, което наистина ще им носи радост. Дали работата с хора, управлението на проекта, раздаването и делегирането на задачи, решаването на проблеми ще ги зарежда.
Имах един клиент, който много искаше, мечтаеше, беше му интересно, но когато започна да го прави, цял ден се чувстваше изтощен. Оказа се, че го уморяват точно лидерските задачи. Така че едно е да ти е интересно, да искаш, а друго – да виждаш, че тези дейности не са против твоята природа. Тук вече със сигурност трябва да отдадем ролята на характера, на манталитета, дори на нашите личностни характеристики. Ако лидерската функция те изцежда, ако го правиш насила, няма да станат нещата. Колкото и да се опитваш да се научиш на емпатия, на комуникационни умения, ако това ще ти коства висока цена, няма смисъл.
Следващата важна стъпка – човекът да направи пространство за тази идентичност. Да приеме, че вече работата му е да се грижи за хората и чрез тях да постига добър продукт, а не да го създава лично като програмист.
Един тийм лидер, с когото отскоро работя, има проблеми с управлението на времето. Той знае, че ще му е много по-бързо и лесно да прави нещо сам, а ролята му вече е друга… Да, виждам, че се усмихваш, тук всички се припознаваме.
Не, моята роля не е да напиша прекрасен продукт, а да създам такава среда в екипа, че другите да напишат прекрасен продукт
и това да ми носи същото удовлетворение.
– Освен това по някакъв начин програмистите са хора, които са свикнали да учат неща с ясни правила, а тук меките умения се очаква да са донякъде вродени, да ги развиваш интуитивно, а не по писани правила.
– Така е.
Някои от най-успешните тийм лидери, които съм виждала, са точно тихите,
не тези, които постоянно се изказват. Когато го запалят в себе си, те са много добри слушатели.
Програмистите са хора с тази ориентация за решаване на проблеми. Ако те овладеят и емпатията, могат да станат изключително проницателни за другия, някои от тях даже вътрешно са терапевти. Защото могат да слушат, а също така – много добре да разцепят един проблем на стъпки, да приложат аналитичното си мислене.
Когато често имаме работа с наистина абстрактни ситуации, каквито са междуличностните казуси, е много важно да видим обективно какъв е проблемът, в какъв шаблон попада. Ето защо програмистите като цяло имат даденост, имат качества, които ще им свършат работа в тийм лидерска роля. Може би не по начина, който си представяме – на човек, който ще бъде много разговорлив, ще презентира изключително. Това реално не ни трябва в айти сектора. На нас ни е нужен някой, който да създава пространство, хората да си вършат добре работата и да имат доверие в екипа.
– Всички стоим зад екраните безкрайни часове. Кога е време да разберем, че трябва да станем от тоя компютър, поне за малко?
– Когато разбера, че вече е време, значи съм закъсняла. Ако разбереш, че те заболяват очите, че гърбът те е схванал, че не си ял, че вече се уморяваш, е прекалено късно и най-вероятно е трябвало да спреш преди 1 час.
Нека да не чакаме „да разберем“, тялото да ни покаже, а ние проактивно да следим нещата. От нас трябва да дойде.
Можем да го погледнем отстрани, като инженерен проблем. Как да си подредя почивките, паузата за вода, за тоалетна, за храна, така че да ми е комфортно.
Обичам да говоря за една техника, наречена „дневно сънуване“. Затварям всички компютри, устройства, свалям очилата. Седя и гледам напред. Просто не правя нищо. Една минута дори. Тези паузи трябва да ги планираме в ежедневието, за да не чакаме симптомите.